All posts by

Ало, Мони

Post Syndicated from original https://bivol.bg/alo-moni.html

понеделник 25 ноември 2019


Както съм навикнал напоследък, тази сутрин тръгвам си с джипа от Банкя, за да раздавам с пълни шепи стабилност из подопечната ми държава. Настроението е приповдигнато. Както обикновено. Спирам тук-таме, заговаряме се с трудовите хора в градчета, паланки и села. Пиарката ми подава реплики. Понякога има попадения но, признавам си, често се случва строго да я скастря. Като истински човек от народа не ми трябват прехвалените университетски тинтири-минтири. Знам как да вляза под кожата на хората.

Питам всеки, независимо дали е на шест или на шейсет и шест: „Как си наборе?“. Работи. Заговорим се, тоест, аз говоря, той само пристъпва от крак на крак и повтаря в недоумение „Да“, когато го информирам, че с каквото и впечатление да е останал, всъщност взема 1 500 лева заплата на месец и живее в една просперираща райска страна, в която вече се връщат на тумби стотици хиляди, ако не и милиони емигранти, които случайно са си въобразили, че трябва да оставят семейство и дом, за да търсят препитание в държавите от тъпия Шенген, от който всъщност нямаме никаква нужда.

Обаче не е само народът. Един държавник, искащ името му да остане в историята, какъвто несъмнено съм аз, трябва да мисли по-провиденчески. Ето ви прост пример, за да осмислите какво се опитвам да ви кажа. Например медиите не са шега работа. Ако искаш стабилност и работа, работа, работа, и тях трябва да информираш по правилния начин. Не, че се хваля, ама отдавна си го мога. Правя го с лекота. На крехките, влюбени в колосалната ми осанка репортьорки, давам да ми пипнат железните бицепси. На разни разхайтени тъпаци, дето са се объркали, че не аз казвам какви въпроси да ми се задават, а, видиш ли, те сами можели да решават да ме питат за неща, дето и аз не ги разбирам, а само знам колко ми е бакшиша от проекта, им затварям устите. Лесно е. Обикновено използвам два подхода. Или ги контрирам с нещо от сорта на: „А що не ме питате колко магистрали съм построил, колко инвестиции чакаме в автомобилостроенето?“, или, ако ми е писнàло яката на малтретирания от комунистическия режим дедов, просто се смръщвам, навеждам глава на една страна и си тръгвам от пресконференцията с едно „Благодаря ви“, което звучи по-заканително и от Марлон Брандо в „Кръстника“.

И за логистиката мисля, нямайте никакво съмнение в това. Професионалните шофьори също трябва да се почувстват като хора, нали сме държава на кръстопът? Всякакви легални и не толкова легални стоки минават оттук.

Освен това напоследък толкова обикалям с тоя джип, за да покажа пред услужливата камера на скромния ми екип какъв народен човек съм, че понякога си мисля, че даже и със Симеон Идакиев съм колега. „Един мъж, една камера“, сещате ли се? Както си шофирам джипа по това, с което разполагаме като автомагистрала „Хемус“, отварям джама и облягам лакът, та като се разминавам с безкрайната върволица ТИР-ове, да е достатъчно да помахам с ръка, да шибна мимоходом едно темане, да подвикна „Ии гюнлер!“ и да си осигуря стабилност и откъм страната на Ердоган ефенди.

Та, всичко си върви окей, няма какво да ме мислите. Докато завърша гореспоменатата магистрала „Хемус“, няма никакви изгледи някой да ми наруши стабилността. Съдейки по това, което е построено дотук за близо половин век усърдна работа, докъм 2050-а ще ми гледате благородната физиономия по всички телевизори на Територията.

Обаче да не се отплесвам, че бях тръгнал да ви докажа за енти път, че лошият човешки материал си е лош човешки материал и може само да клати стабилността. Не ми стигат разправиите покрай местните избори, където даже и без Цветанов успях да убедя хиляди живи и не чак дотам живи гласоподаватели чрез индиректни похвати, че са фенове на политическата ми партия, а сега и трябва да се обяснявам за някакъв чакъл. За дюните аз виновен. За цимента, лифтовете и пожарите по планините пак аз виновен. Ама чак за чакъла… Няма да ви лъжа, беше ми причерняло, докато карах джипа. Предварително предупредих пиарката да си мълчи, затворих прозореца и нито един югоизточен съсед зад тираджийски волан не поздравих, пък камо ли да спирам по пътя, за да си побъбря с наборите. То и без това е опасно да се кара по това, с което разполагаме като магистрала „Хемус“. Мине не мине ден и верижни катастрофи, жертви… Кофти работа, а тия тръгнали да ме занимават с някакъв си чакъл, речни корита, хабитати на не знам си какви защитени животни и растения… Пълна скука ви казвам. Няма нищо за усвояване, ама се вдигна джабала и трябва да се отзова. С джипа, пред камерата, с нахаканата походка, смръщения поглед и авторитетния изказ. Така както ме знаят всички от трите папи и Ангела, та до всяка незаконна тераса на Територията.

Много ме е яд, но събирам сили да кимна за поздрав, когато оня се качва почти пълзейки на задната седалка на джипа ми. После почвам по същество:

– Мони, не знам нула седем ли си, нула нула седем ли си, ама да си си наясно – ако още веднъж ме скарате с еколозите – не знам какво ще ви направя! – замълчавам за миг. Колкото да се насладя на пораженческата му физиономия в огледалото за обратно виждане. – Не знам „Автомагистрали“ ли сте, „Хидрострой“ ли сте, Мони-та ли сте. И, което е по-важното, не ме интересува. И Вит не ме интересува, ако трябва да сме точни. Но еколозите ме дразнят, а няма как да им затворя устата, без да съм политнекоректен. Ще се изложим пред Европата, Мони. Така че ме разбери правилно.

– Слушам!

– Ще слушаш, няма къде да ходиш! – стрелнах го с поглед в огледалото. Остарявам. Покрай очите ми са се появили паяжини от бръчки. Все пак като катедрала остарявам, макар и да съм чувал да ме наричат цървул, ама Мони трябва да си знае мястото. Така не става. Свързани фирми, свързани, но такава наглост само аз мога да си позволявам. За какви ми се мислят Мони Нула Седем, Мишо Бирата, Фидосовата, Цветанов и стотици знайни и незнайни измекяри, дето си нямат никаква представа що е то да си радетел за стабилност? – Имаш ли план или да прехвърля някой от морските ми съратници, за да ти обяснят с какви номерца трябва да излизаш, когато си се наакал публично? То няма значение дюни ли заравняваш, защитени местности ли обезлесяваш, речни корита ли изравяш. Важното е никой да не разбира, че после се вдига пушилка и отново ми се налага да обикалям страната, да се хиля на репортьорки, тираджии и протестиращи. От това страда не само стабилността, но и джобът ти, Мони. А твоят джоб е част от моя джоб, Мони. Как не можахте да се погрижите никой да не ви гледа, докато ровите за инертни материали? Даже ви снимали, сигнали подали, по телевизиите ви показали… Закротете се за няколко седмици, за да се спре с общественото напрежение, че тия еколози са готови да скочат до тавана за някакво си там земеродно рибарче, пък камо ли за цяло изровено речно корито. После си действайте пак, само че по-предпазливо, че иначе ще се наложи да измисля някакъв нов скандал, за да отклоня вниманието. Това с първия болничен ден за сметка на служителя свърши перфектна работа, но сега и други кьорфишеци трябва да мятам на народонаселението, не ми е едно на главата. Така че стига сте чоплили тоя чакъл. Вит си е бил тук преди хиляди години, ще си остане и след нас, Мони. И след еколозите ще остане. Снишете се да утихне данданията и след някой ден ще ровичкате чакъл пак. Глобяваме областната управителка, ще уволним две-три дребни риби и всичко ще се кротне. Пък после вие си знаете как да помагате за стабилността на партийните каси, няма какво да ви уча.

– Слушам! – опита се да прикрие вибратото в гласа си Мони от задната седалка. – Ще направя всичко както казахте, но не съм Мони. Аз съм…

– Не ми пука кой си, наборе! – спрях джипа до една полянка. – Мони, „Автомагистрали“, „Хидрострой“, все ми е тая! Усвояваме, поддържаме стабилността. Слизай, че ме чака работа, работа, работа.

ГешеФТизация по сталински модел

Post Syndicated from original https://bivol.bg/gesheftizacia.html

неделя 27 октомври 2019


Хайде да не се самозалъгваме поне за момент. Денят за размисъл мина, но не беше вчера, а преди три дни. След избора на ГешеФТ за главен прокурор можем само да си размишляваме колкото щем и да си гласуваме за когото ни душа иска. Лично аз се съмнявам, че има какъвто и да било смисъл. Не го казвам от песимизъм. Напротив, оптимист съм, защото вече едва ли има някой, който мисли с главата си и не знае какво се случва в Психодиспансера и какъв е единственият начин да се сложи край на всичко това.

Оня ден никой не е избирал никакъв главен прокурор на Република България. Оня ден имаше показна акция на една на пръв поглед мъничка, но дълбоко окопала се и пуснала пипала на всички нива прослойка от обществото. Макар и реализирана с няколко различни способа, целта беше една-единствена. Да се покаже на нас, дето уж все още си вярваме, че сме гражданско общество, че всъщност не сме нищо повече от отдавна бита карта, от която не зависи даже и стъкмяването на терца Рига.

Хубаво, изборът на нов безотчетен, оплетен в мафиотско-политически кълчища главен прокурор беше предизвестено. Всички гледахме безсилно месеци наред как сталинското законодателство осигурява на олигархията поредния могъщ щит, който да я защитава от Темида. Надприказвахме се по социалните мрежи, даже и рехави протести тук-таме сформирахме.

Че ГешеФТ е ДеСеизбрания съмнение нямаше, но показността, с която беше наложена забележителната му с абсолютната си непригодност личност, няма аналог. Да, Филчев, Велчев и Цацаров в никакъв случай не са свършили нищо по-полезно за обществото от това, което ще направи ГешеФТ, но поне пробутваха номерцата си лицемерно (Филчев не чак толкова). При бъдещия ни главен прокурор подобно фалшиво чувство за такт тотално отсъства.

Помните ли унизителният арест на Иванчева? Висенето с белезници на централно столично кръстовище, гръмките, недоказани обвинения и приказките за бурния й нощен живот, които нямаха нищо общо с правомощията на Гешефта? А изказването му относно това, че не е привърженик на разделението на властите? Прокурор, който не е привърженик на разделението на властите!? А директните му закани срещу медии, които не са лоялни на властта (разбирай Биволъ)?

Всичко това си беше само опипване на почвата. Не знам защо, но ми се натрапва аналогията с назначаването на младия, успял човек за шеф на ДАНС. И, ако за тогава все още не е ясно дали номерът не мина или беше само кьофишек, сега тестът на обществената реакция беше много по-брутален и доведе до успешен краен резултат.

Буквално в очите на обществото бяха запратени всякакви доказателства, че вече нищо няма да е същото. И най-изконните права на всеки, дръзнал да се изправи срещу навързаните свински черва, опа, системата, не само ще си изпати, но и ще бъде поруган публично. Така и стана.

Та, нима не беше изражение точно на тази тенденция без аналог онзиденшното разделение на протестиращи срещу избора на ГешеФТ и контрапротестиращи батки, решени в черни анцузи, докарани с автобуси от гетата маргинали и футболни ултраси, които нямаха никаква представа какво правят там? #ГешеФТ е радост.

Да, ГешеФТ определено е радост за някои кръгове, които нямат нищо общо с обществото, но имат властта да изправят милицията (тоест, полицията и жандармерията) срещу опитващите се да изразят възмущението си от един явно тоталитарен акт. Когато полицията и жандармерията започнат да защитават мълчаливо мутрите, а пък мутрите идват с автобуси да защитават пламенно главния прокурор, символът на справедливостта във всяка държава, чиято Конституция почива на римската правораздавателна система, нещо не е както трябва да е. Всъщност, нищо не е както трябва да е.

Седем години са много време. На прословутото си дълго изслушване във ВСС ГешеФТ показа, че няма никакво намерение да подхожда и към колегите си юристи дори и с капчица уважение. Ако оставим нещата така, за тия седем години той и тези, които стоят зад него, защото как да повярваш, че човек, който не може да свърже две изречения правилно, е в основата на подобен пъклен план, може да свърши чудеса.

Незаконните тераси на олигарсите ще достигнат размерите на голф игрища, личните асансьори ще се катерят по небостъргачи, горите и дюните ще се циментират щателно, а обвинителните актове срещу крадливи политици, безскрупулни олигарси и некадърни държавни служители ще са толкова възможни, колкото „живели дълго и честито“ в народните приказки.

Ние можем да си размишляваме и гласуваме колкото си искаме. Не осъзнаем ли, че примката се стяга и всички държавни институции са овладени от октопода, който вече дори не се притеснява да ни казва в очите, че нищо не зависи от нас, ще си я караме все така.

Няколко медии и граждански организации като „Биволъ“ и БОЕЦ се опитват да се противопоставят на случващото се и да накарат хората да си отворят очите, но, за да откъсне промъкналият се през облаците слънчев лъч ледената дъска от склона и да понесе лавината стремително, тя трябва да има нужната за това критична маса. Иначе не става…

За хиляда пробити рубли

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B7%D0%B0-%D1%85%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%B8-%D1%80%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8.html

понеделник 21 октомври 2019


Братчедът Ставри ми звъни оня ден. Всяка година по това време е все така. В зависимост от атмосферните условия де, но превали ли средата на октомври, и първо за мен се сеща. Преди се опитваше и други от родата и от махалата да търси, но бързо разбра, че няма да му мине номерът. Всеки си има извинение. Я жена му била болна и нямало кой да гледа децата, я точно в тоя ден бил на смяна, я собственото си лозе още не бил сколасал да обере, пък камо ли да помага на братчедa Ставри за неговото.

Аз обаче извинения нямам. Ни жена, ни деца, ни работа, пък камо ли лозе. Разчитам само на социални помощи и твърдо вярвам, че истината за добруването на този грешен свят е в съзерцанието, а не в инициативността. Злите езици твърдят, че съм бил чисто и просто един философстващ мързеливец, но аз ги подминавам с мълчание. Ами, че те и Буда не са го приемали на сериозно дълго време, ама после милиони са се вслушали в думите му. Не нашия Буда, оня, индийския, макар и нашия да събра много доверие и въодушевление с бръщолевения, не може да му се отрече.

Така че, нямайки какво да измисля, трябваше за пореден път да пристана на акъла на братчеда Ставри. Не, не мислете, че съм чак толкова слабохарактерен, но всяка година по гроздобер се случва така, че му вися с някой и друг лев, взет назаем, за да покрия неотложните си битийни нужди и няма как да го отсвиря, защото знам, че следващия път, когато опра до него, няма да ми се отвори парашута и ще стоя гладен. Вече не ми дават на вересия в нито един от магазините в селото. Търговци. По-скоро търгаши. Само за печалба мислят. Как да очакваш от тях да оценят една възвишена философия и да са съпричастни на житейското ми кредо?

Когато влязох в двора на братчеда Ставри и се насочих към голямата асма, под която той си беше устроил малка механичка, от която излизаше само в краен случай, не само се заковах на едно място от изненада, но дори изпуснах лозарската ножица.

–          Какво е това бе, братчед? – успях да смотолевя с неудържимо трепереща долна челюст.

–          Сядай, сядай, братчед! – подкани ме той с жест, а когато се наведох да взема ножиците добави. – Остави това! Днес няма да ни трябва.

–          Какви са тия пари? Откъде са? – послушно седнах, без да мога да откъсна поглед от тлъстите пачки, които братчедът Ставри размяташе разсеяно из дланите си, все едно жонглираше с тях.

–          Какво значение има? – изсумтя той, надигна се от мястото си, облегна се на кокалчетата на пръстите си и се наведе над мен. Чак усещах спиртосания му дъх. – Важното е, братчед, че можеш да получиш част от тях.

–          Какво трябва да направя? – нещо в поведението, най-вече в погледа му, ме накара наистина да се смутя. – Това са много пари.

–          Не всички са за теб – братчедът Ставри отново се отпусна назад. – Трябват ми и други съмишленици.

–          За какво? – продължавах да недоумявам, но той просто се усмихна, отвори кутия с хубави цигари и я протегна към мен. Запалих с треперещи ръце. Наистина бях изпаднал в неведение.

–          За да помогнем на най-достойния кандидат за кмет на общината да спечели изборите. – отвърна братчедът Ставри и заби изпитателен поглед в мен. Явно очакваше да реагирам по някакъв начин, но след като не го направих, продължи. – Е, той така или иначе ще спечели, но трябва да сме сигурни, защото се навъдиха разни самозванци. Тук били учили, там били направили успешна кариера, на трето място се били доказали… Измишльотини.

–          И кой е най-достойният кандидат? – попитах, без да схващам точно какво говори.

–          Нима има някакво значение, братчед? – усмихна се широко той, но лицето му за миг стана сериозно и сбърчи вежди. – Не ми ли вярваш? Това, което се иска от теб, е да вземеш тия пари, да задраскаш в изборната стаичка номера, който ще ти напиша и да убедиш колкото се може повече хора от селото да постъпят по същия начин.

–          Но… Това не е ли незаконно? – тръпки ме побиха. Никога не бях участвал в нищо извън закона, но, странно защо, не можех да отделя поглед от пачките, които братчедът Ставри все още премяташе из ръцете си.

–          Че кое е законно в тази държава!? – той дълго се смя на глас, преди да продължи – Само ти ли ще си балък и ще се съобразяваш с правилата? Погледни се само! Та ти нямаш пари дори за свястна храна.

–          Не знам… – почувствах се като аутсайдер, какъвто си и бях, но все още имах искрица съмнение в душата си.

–          Ти няма да караш никого насила – продължи брачедът Ставри, вече равно и спокойно. – Просто ще подпиташ този и онзи, пък който се съгласи, също ще бъде възнаграден подобаващо. Тук съм ти подготвил едно списъче с хора, които според мен биха били склонни да станат част от каузата ни.

–          Ами, ако откажа? – погледнах листчето, което ми побутна. Имаше поне двайсетина имена, което за малко село като нашето си е доста, съгласете се. – Или ако някой от тях откаже?

–          Няма проблем, братчед – по гласа му личеше, че определено има проблем. – Ще се наложи да помоля и теб, и всеки друг, който не е на моя страна, да си ми върне парите и да не пристъпва никога през прага ми с каквато и да е молба. Или сме задружни, или не. Това е. Когато сте поискали нещо от мен, аз съм откликвал. Очаквам същото от вас. Иначе ще съм много разочарован.

–          Колко? – главата ми се въртеше. Повече от всичко исках това да не се случва, а да ме беше викнал просто за гроздобера.

–          Хиляда за глас. Твоят и на останалите – братчедът Ставри извади една банкнота от пачката. – И по петстотин за всеки друг глас, които ми осигуриш.

–          Хиляда лева за глас!? – ахнах.

–          Не, братчед! – той пак се разсмя, ама тоя път май веселието му беше искрено. – Ние плащаме в рубли. Такава е политиката ни.

–          Колко е курса? – попитах машинално.

–          Не знам, провери – той побутна пачките към мен. – Във всеки случай сделката си я бива. Чу ли как товариш Путин заяви на американците, че ще срине долара? Някога да не си е държал на думата? Той е мъжкар. Бъди и ти мъжкар и ще бъдеш богато възнаграден. А сега тръгвай, че съм зает. Успех, братчед. И да не забравяш да отмяташ с чавка в списъка всеки, който е обещал да гласува и си е взел парсата. Номерът на нашия кандидат е отзад на листа.

Набутах пачките в пазвата си, защото джобовете на панталона ми отдавна бяха скъсани и побързах да се махна оттук. На дворната врата се сетих, че лозарските ми ножици все още са на пътеката, където ги изпуснах. Не се върнах.

Боклукгейт: „Въздухът е навсякъде и е трудно да докажете КОЙ цапа“

Post Syndicated from original https://bivol.bg/air-is-everywhere.html

неделя 22 септември 2019


Седнали сме в кръчмата и си приказваме. Както винаги, основните теми се въртят покрай положението на родна територия и само в краен случай се стига до обсъждане на глобални проблеми. В конкретния момент обаче благото на нас, жителите на Крайно Безхаберово, и останала част от човечеството като никога май съвпадаха до голяма степен. Но, нека да съм по-конкретен, за да разберете къде се корени болката ни.

Преди години у наше село се нанесе нов жител. Нено. Макар и да не беше много възрастен, бързо започнахме да го наричаме бай Нено. От уважение. Първо, защото беше загърбил големия град, за да се засели в Крайно Безхаберово и второ, тъй като беше много представителен мъж. Винаги спретнати, добре сресани сребристи кичури, едва набола брада (нали сега така е модерно), изпънат, с костюм и вратовръзка, излъчващ достолепие и говорещ бавно, тежко, със заучени фрази, като ония от телевизора.

Бай Нено се засели в една къща в махалата на Димовците и докато да видиш, си направи основен ремонт на къщата, обрамчи я отвсякъде с тераси. Междувременно купи изоставената мина в другия край на селото на безценица и построи някаква си сграда. Дълго време из Крайно Безхаберово се носеха всякакви слухове за предназначението ѝ, но бай Нено от Димовците деликатно отклоняваше настойчивите ни въпроси, колкото и упорити да бяха те. Всъщност, той не ги отклоняваше, а почваше да ни затрупва с разни неразбираеми термини докато, в крайна сметка, ни отказваше да разпитваме повече.

И така до преди една година, когато една сутрин бай Нено докара отнякъде един автобус момчета с оранжеви гащеризони, настани ги във бунгала до постройката си и запоглежда часовника си нетърпеливо. Когато по очукания ни път се затътрузиха три камиона, той се усмихна широко и нареди а затворят портите зад димящите им ауспуси.

Така и не можехме да утолим любопитството си за случващото се, но и това беше само въпрос на време. След няма и половин седмица комините на сградата започнаха да бълват такъв смрадлив гъст черен дим, че и гумите, дето бай Пешо гори на площада на всяка олелия, ни се видяха приемливи.

Естествено като съвестни граждани ние първо отидохме при бай Нено и му казахме, че тая работа трябва да се спре, защото не може да дишаме, по цял ден и цяла нощ кашляме, а дрехите на простора ни стават като на добиващи антрацитни въглища миньори. Той обаче за първи път изглеждаше ядосан, изпъчи се намръщено, извади едни листове и ги заразмахва пред физиономиите ни. Имал разрешителни за такава дейност, всичко е законно, точка по въпроса. Докато се усетим, бай Нено пална колата си и право при кмета. Какво са си говорили не знам. Само знам, че бай Нено след няма и седмица заключи голямата си къща и замина да живее някъде другаде, оставяйки ни камионите и неизменната димна завеса.

Кметът пък ни сбра в кръчмата с още по-сърдита физиономия от онази на бай Нено и ни дръпна една назидателна реч как сме искали да спрем прогреса, как в цяла Европа горели отпадъци (едва сега разбрахме какво се случва) и че замърсяването е в нормите, само ни се струва, че нещо се е влошило. Тогава вече избухнахме, щото всичко може, ама да ни правят чак пък толкова на луди не става. Кметът се сепна и се барикадира с столовата на училището. Излезе оттам чак по тъмно и се прибра по странични улички. След няколко дни си докара отнякъде чисто нова кола и започна ремонт на къщата си. Май всички се досетихме откъде са парите…

След няколко месеца непрестанен тормоз отново обградихме Кметството, но той само се показа на терасата предпазливо и заяви, че да, имало замърсяване на въздуха, но от там някаква институция били казали, че ние сами сме си виновни и пушекът е следствие от това, че се отопляваме на дърва. Тук вече се разпсувахме яката, даже няколко от нас щяха да изкъртят вратата на Кметството, ако не се беше появил селският полицай и не ни беше разгонил.

Умувахме, умувахме и решихме да пишем до няколко екоорганизации. Повече от половината ни питаха к‘ва е далаверата, но другите откликнаха на проблема ни и дойдоха на място. Като се запознаха със ситуацията, викат да спретнем един протест. Изсипахме се половината село пред оградата на оная сграда с пушещите комини и заедно с природозащитниците започнахме да скандираме против това безобразие.

Скоро ни надушиха и няколко журналисти, та дойдоха и снимаха какво се случва в Крайно Безхаберие. И, о чудо! След ден-два на място се появи с лъскавата си кола лично бай Нено. Когато журналистите го нападнаха, първоначално се опита да върти и суче както правеше с нас, когато го питахме нещо, но няколко репортери се оказаха по-упорити и не му се хванаха на въртелите. Нито че нямало замърсяване, нито че във всички страни е така, нито че има всички разрешителни и гори много по-малко от капацитета на завода си.

Бай Нено обаче не загуби самообладание.

– Въздухът е навсякъде и е трудно да докажете КОЙ цапа – рече спокойно той.

Ние, простите селяни, естествено онемяхме. Само че беше странно, че и журналистите сякаш онемяха, въпреки че уж бяха професионалисти. Докато стояхме с увиснали ченета, бай Нено се качи обратно в автомобила си и отпраши нанякъде. Журналистите пиха по едно бързо в кръчмата и също палнаха двигателите. Единствено екозащитниците останаха, но на следващия ден и те се спогледаха и духнаха нанякъде.

Та, така. Седнали сме в кръчмата и си приказваме. А комините си бълват черен дим.

Баце и „Хемус“ – скачените съдове на новия Татовизъм

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B0%D1%86%D0%B5-%D0%B8-%D1%85%D0%B5%D0%BC%D1%83%D1%81-%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%BD%D0%B0.html

неделя 1 септември 2019


Някак ми е киберсигурно

Post Syndicated from original https://bivol.bg/cybersecurity-torlak.html

вторник 27 август 2019


БДЖ 18+

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B4%D0%B6-18.html

вторник 20 август 2019


Тия гадни две-три медии

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%82%D0%B8%D1%8F-%D0%B3%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%B8-%D0%B4%D0%B2%D0%B5-%D1%82%D1%80%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B8.html

неделя 11 август 2019


Танц отвъд пола, нормите и разделенията

Post Syndicated from original https://toest.bg/rianto-tants-otvud-pola-normite-i-razdeleniyata/

Индонезия е екзотична, далечна, примамваща. Днес най-голямата мюсюлманска държава в света пази стари културни традиции и фолклорни ритуали, с които радва туристите наравно със зашеметяващата си природна красота. Чакани с нетърпение и изпълнявани с отдаденост векове наред, сега някои от тези традиции и практики са причина за смъртни заплахи и цензура. Особено когато се отнасят до възприемането на пола, тялото и сексуалността – една като че ли всеобща разделителна линия. Става дума за ленгер, танца на съблазняването от остров Ява, в който мъже представят и женски образи.

Филмът Memories of My Body на режисьора Гарин Нугрохо, един от най-известните филмови творци от Индонезия, разказва за сложния път на именно един такъв танцьор – Джуно, чийто персонаж е вдъхновен от забележителния хореограф Рианто. Самият Рианто участва в продукцията като разказвач. Историята проследява живота на Джуно от детството, когато опознава мъжествеността, женствеността и различната сексуалност, през дискриминацията и насилието, с които се сблъсква, до политическите репресии в страната през 60-те и 80-те години на миналия век. Това е опасното съвремие на един пъстър танц, съпроводен от красиви костюми и звуците на екзотични музикални инструменти, но потиснат от религиозни догми и предразсъдъци.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Успехи навън, проблеми у дома

Макар че попадна в селекцията Horizon на Филмовия фестивал във Венеция и взе награда за най-добър филм, Memories of My Body не пожъна успех в Индонезия. Точно обратното – продукцията стана обект на остри критики от консервативните среди и беше забранена за разпространение в два региона на страната през май. Властите препоръчаха филмът да бъде преработен, тоест осакатен, а онлайн тръгна петиция за забрана за излъчването му по кината.

Последваха заплахи към режисьора, защото рекламирал „сексуални отклонения и ЛГБТ ценности“, с което нарушил обществения морал и представлявал „опасност“ за младите хора. Самият Нугрохо отказа да редактира своето произведение и коментира пред Variety, че няма да се поддаде на „уличното правосъдие“.

Рианто – цената на успеха, въпреки всичко

Рианто живее и работи в Токио, докато същевременно гастролира на престижни сцени по света. Пътят му тръгва от родното село Банюмас в югозападната част на остров Ява. Той е роден в скромно селско семейство и прекарва детството си в бамбукова колиба. Никой от роднините на бъдещия хореограф не се занимава с изкуство. Рианто се влюбва по детски и искрено в танца, откривайки свободата и красотата в движението.

Танцувал като за последно всеки път, щом чуел музиката от телевизора на съседите. Останалите деца често му се подигравали за „женствените“ по техните думи черти и редовно му се налагало да влиза в женски образи, имитирайки известни личности. Четвърто от шест деца, Рианто скоро се сблъскал с очакванията да напусне училище, за да помага на своите родители на оризовите полета. Той обаче отказал да прекъсне образованието си – първо в техникум, а след това в танцово училище, за което тайно подал документи.

Срещу ангажимента да гледа десетте кози на семейството си Рианто получил обещание за нов матрак, тъй като дотогава спял на земята. По-късно една от сестрите на танцьора ще роди именно върху новия матрак, докато Рианто печели първите си награди и стъпва смело на съвременната сцена за изпълнителски изкуства, за да възроди една отиваща си традиция – танца ленгер.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Табу, умножено по милиони – един и същ танц, две коренно различни гледни точки

Ленгер всъщност произлиза от местен явански диалект и означава „да осъзнаваш“, „да помниш“. Индонезия е страна на религиозни крайности, страна на суфисти и привърженици на арабската версия на исляма, но също и страна на будисти, хиндуисти и местни общности. И макар днес ленгер да изглежда скандален, размивайки границата между полове и идентичности, то във вековете назад танцът е имал съвсем друго значение.

Легендата разказва, че дъщерята на крал Брауиджая избягала, защото трябвало да се омъжи за пълководеца Прабу Клоно. Кралят дал нареждане за издирване на непокорната принцеса. Мнозина се включили – имало какво да спечелят. Съгласно дворцовата заповед, ако я намерел мъж, той щял да се омъжи за принцесата. Ако я намерела жена, тя щяла да бъде призната за нейна сестра. Времето минавало без резултат. Двама претенденти останали накрая – Прабу Клоно и Джоко Кенбанг Кунинг. Първият разчитал на военна сила, а вторият имал по-различна тактика.

Стражарите на Кунинг обикаляли страната, преоблечени в женски дрехи – те танцували от място на място, надявайки се да открият принцесата. Славата им се разнесла, всички говорели за техния танц. За да ги види, принцесата напуснала убежището си. И я разпознали. Прабу Клоно обаче също разкрил скривалището ѝ. Двамата мъже трябвало да решат спора в директен сблъсък. Кунинг спечелил дуела и сърцето на дамата, а на пищната им сватба танцували новия танц – ленгер.

Усъвършенстван с поколения, днес ритуалът живее нов живот със своите метаморфози и предизвикателства. За едни танцът е връзка с Бог, за други – демонстрация на сексуалното желание, за трети – сватбен и празничен ритуал за забавление. За Рианто, най-известния представител на Индонезия и участник на важни танцови форуми по целия свят, ленгер е нещо повече.

Рианто е работил с известния британски хореограф Акрам Кан и участва в проекта SoftMachine на режисьора от Сингапур Чой Ка Фаи, но паралелно развива уникалния си артистичен глас и стил, вдъхновен от наследството на своята общност в централната част на Ява. Обратно в Банюмас, хореографът създава спектакъла МЕДИУМ, за да отправи послание.

В МЕДИУМ той показва как тялото и умът могат да се откъснат от наложените стереотипи, догми и предначертания – същите тези, които шестват и днес. Той овладява противоположни енергии – мъжката и женската, разума и транса – и разрушава границите между тях. Вплитайки на сцената съвременни танцови техники и опияняващите движения на ленгер, Рианто намира свободата.

Както пише изданието Witness: „Вероятно ние, също като Рианто, очакваме собствените си метаморфози.“

Гледайте МЕДИУМ на 22 септември в Дома на културата „Борис Христов“ – Пловдив, в рамките на ONE DANCE WEEK 2019.

Заглавна снимка: © Wannes Cre. Всички снимки са любезно предоставени от организаторите на фестивала

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пръскачки на павета

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%BF%D1%80%D1%8A%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0.html

сряда 7 август 2019


Нищо не е по-голямо от гешефта

Post Syndicated from original https://bivol.bg/gesheft.html

вторник 30 юли 2019


Герганке, Герганке, Герганке мая!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%B5-%D0%BC%D0%B0%D1%8F.html

неделя 28 юли 2019


Щели да ми гласуват машинно те!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/machine-vote.html

понеделник 15 юли 2019


Спорове за имоти и власт тресат арменската християнска общност в България

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%82%D0%B8-%D0%B8-%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82-%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0%D1%82-%D0%B0%D1%80%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%81.html

четвъртък 11 юли 2019


Най-стария храм на Арменската Апостолическа Православна Света Църква в България - "Сурп Аствадзадзин", гр.Силистра

Данчо Белия хакер

Post Syndicated from original https://bivol.bg/whitehat.html

неделя 7 юли 2019


Протестна нота от черноморски хотелиер

Post Syndicated from original https://bivol.bg/black-sea-hotel-owner-protest.html

неделя 30 юни 2019


Соу, соу!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/so-so.html

неделя 9 юни 2019


Зад оградата

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B7%D0%B0%D0%B4-%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0.html

понеделник 27 май 2019


Литературният конкурс на Център Алеф създава бъдещи водачи в обществото Ученичка от Бургас ще представи България на форум за млади лидери в Израел

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81-%D1%89%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0.html

понеделник 20 май 2019


Ако

Post Syndicated from original https://bivol.bg/if.html

неделя 19 май 2019