All posts by

Да прочетеш непрочетимото – как разчетоха човешкия геном

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/da-prochetesh-neprochetimoto-kak-razchetoha-choveshkiya-genom/

Двойната спирала

Да прочетеш непрочетимото – как разчетоха човешкия геном

Всички са чували за ДНК, или двойната спирала. Но какво всъщност се крие в тази структура, наподобяваща спираловидното стълбище към кабинета на професор Дъмбълдор в магическото училище „Хогуортс“? ДНК съдържа пълните инструкции за развитието на една клетка, тъкан, орган. Звучи почти като фантастика, но дезоксирибонуклеиновата киселина има 521 години полуживот, което означава, че половината ДНК от една проба деградира за тези 521 години.

ДНК в една клетка в „разплетено“ състояние (подобно на развито кълбо прежда) е дълга два метра. За да се събере цялата тази информация, тя е в компактно състояние, наречено хромозома. Хромозомата е „кълбо от прежда“, което се развива само при нужда, тоест тя променя компактното си състояние само ако даден ген е активен и е на път да се превърне в РНК и оттам в белтък.

В центъра на всички човешки клетки (ядрото) има 46 броя хромозоми (две двойки по 23 – диплоиден набор). Понятието „геном“ включва всъщност точно тези 23 хромозоми (хаплоиден набор). Единствените клетки с 23 хромозоми са половите (яйцеклетки и сперматозоиди), тъй като след сливането им се осигурява диплоидният набор и генетичното разнообразие.

Проектът за човешкия геном

Преди 70 години учените са установили структурата на ДНК. Тя е изградена от нуклеотиди, които са съставени от азотни бази, захар, наречена дезоксирибоза, и фосфатна група. Макар през 1963 г. Джеймс Уотсън, Франсис Крик и Морис Уилкинс да печелят Нобелова награда за откритието си, няма как да не се отбележи, че редица други учени са участвали в процеса и имат не по-малки заслуги: органичният химик Александър Тод, биохимикът Ървин Чаргаф, биофизикът Розалинд Франклин и физикохимикът Лайнъс Полинг.

Проектът за човешкия геном (1990–2003) е смятан за най-важното биомедицинско проучване на ХХ век. Освен самите научни постижения, той е от изключителна значимост, защото дава начало на идеята за публично споделяне на научните данни и разглежда въпроса за етиката при биомедицинските изследвания. Друга отличителна черта на проекта е, че учените изследват неизвестното в биологичния свят, а не както по принцип се провежда една научна разработка – с изказване на научна хипотеза/теория и последващото ѝ приемане или отхвърляне.

Проектът е интернационален и целта му е била да се секвенира (разчете) целият човешки геном, както и геномът на няколко други организъма (бактерията Escherichia coli, дрождите, винената мушица и мишките). Целите на проекта и начертаният план са се променяли в хода им и е интересно да се отбележи, че той е приключил цели две години по-рано от планираното, надминавайки очакванията и представите на учените, които са обмисляли идеята още през 1988 г.

Какво представлява разчитането на един геном?

Геномът е изграден от определени последователности (секвенции), подобно на книга, състояща се от изречения, изградени от думи, а думите – от букви. Секвенирането на ДНК представлява определянето на подредбата на азотните бази, които я изграждат. Това са аденин (А), цитозин (Ц), гуанин (Г) и тимин (Т). Голяма част от усилията на участниците в Проекта за човешкия геном са насочени именно към развитието на технологиите, разчитащи генома (т.нар. секвенатори).

Разчетеният човешки геном не е само на един човек. В проекта са участвали анонимни доброволци, подписали информирано съгласие за използване на техния генетичен материал (кръвна проба) за научни изследвания.

Проектът е публично финансиран, като първоначалните средства за обезпечаването му са възлизали на 3 млрд. долара за планирания 15-годишен период. Изразходваната сума трудно може да се изчисли с точност, тъй като участниците са от 20 университета от САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Япония и Китай, но се смята, че е близка до първоначално заложената. Въпреки огромната сума, постигнатите резултати със сигурност си заслужават отделените средства, време и труд. Икономическите ползи от развитието на геномиката, като например напредъкът във фармацевтичната и биотехнологичната индустрия, са за поколения напред.

Един от най-интересните аспекти на проекта са т.нар. Бермудски принципи. След две срещи на учените от проекта в Бермуда е взето решение всеки разчетен участък от генома да бъде почти веднага публично достъпен. Това решение за прозрачност и информираност при споделянето на данни от биомедицински изследвания е безценно.

Въпреки многогодишната работа и неоспоримите ползи от Проекта за човешкия геном, всъщност нашият геном не е разчетен напълно при приключването на първоначалната работа през 2003 г. Геномът ни носи информация за производството на РНК и белтъци в участъци, известни като екзони, но той е изграден и от интрони. Доскоро се смяташе, че интроните не кодират никаква информация и са излишни и непотребни (т.нар. junk DNA). ДНК съдържа и по-комплексни и често повтарящи се участъци, които затрудняват разчитането ѝ.

През 2000 г. Консорциумът за секвениране на човешкия геном съобщава, че геномът ни е 90% разчетен, но с цели 150 000 неизвестни области от ДНК, познати като „празнини“. През 2003 г. Консорциумът съобщава за подобрения в разчитането на генома и почти пълното му завършване – 92%, с 400 останали празнини.

През 2013 и 2019 г. Консорциумът за референтен геном добавя поправки и подобрения към публично наличната информация за разчетения геном.

Разшифроване на последните 8 процента от човешкия геном

На 31 март 2022 г. консорциумът „От теломер до теломер“ съобщава, че е запълнил останалите празнини и напълно завършеният човешки геном вече е факт. Полученият пълен геном (означаван като T2T-CHM13) вдига 20-годишната бариера, която ни е делила от оставащите 8%. Те включват всички центромерни райони на хромозомите (структура, която играе основна роля при разделянето на ДНК по време на деленето на клетката) и целите къси рамена на 5 хромозоми (13-та, 14-та, 15-та, 21-ва и 22-ра).

Късите рамена на тези хромозоми се състоят от хиляди повторения и гените носят информация за производството на т.нар. рибозоми. Рибозомите са структури от изключително важно значение, тъй като те изграждат всички белтъци, необходими за функционирането на една клетка. Високото ниво на генетични вариации в центромерите е златна мина, която тепърва ще се копае, за да се установи функционалното им значение.

Учените съобщават, че са добавили около 200 млн. ДНК бази. Всичко това не би било възможно без разработването и внедряването на най-новите секвенатори на Oxford Nanopore и Pacific Biosciences. Секвенаторите са машини, които четат азотните бази от ДНК (А, Г, Ц и Т), и след това софтуер ги подрежда. ДНК се изолира от генетичния материал (например кръв), след това се подготвя т.нар. ДНК библиотека. Секвенаторът не може да чете цялата ДНК, защото е прекалено дълга. Затова тя се накъсва (фрагментира), маркират се краищата на всеки фрагмент и след като секвенаторът ги прочете, софтуерът ги подрежда. Новата технология за секвениране позволява разчитането на по-дълги участъци с точност над 99%.

Следващата стъпка

Наличното пълно разчитане на човешкия геном е предпоставка за установяването на още гени, предразполагащи към определени заболявания. Общият поглед над целия геном без празнини или „скрита“ ДНК ще даде възможност на учените да изяснят множество въпросителни относно човешкото здраве и еволюция.

Въпреки че CHM13 представлява пълният геном, той не обхваща целия спектър от генетичните вариации при човека. Поради тази причина консорциумът „От теломер до теломер“ вече е обединил силите си с Консорциума на човешкия референтен пангеном с цел събирането на висококачествени референтни геноми от разнообразни проби.

Персонализираната медицина днес и в близкото бъдеще

Анализът на огромната информация от индивидуалните различия на гените позволява създаването на персонализираната (прецизна) медицина. Морето от информация, известно като Big Data, се анализира с алгоритми, основаващи се на машинно обучение. Приложението им в персонализираната медицина ще помогне за разработването на нови лекарства за терапия на генетични заболявания.

Напредъкът в машинното обучение, като изкуствения интелект и дълбокото обучение, са част от кутията с инструменти, подготвяна за предстоящите изследвания на геномната информация. Прогресът в тези области е неотменна част от иновациите, които тепърва предстоят в областта на персонализираната медицина.

Заглавно изображение: Кариограма на човек (хромозомите, подредени по размер, вид и брой). Източник: Wikimedia Commons

Тудора лежи, банши пищи

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tudora-leji-banshi-pishti/

Тудора лежи, банши пищи

Ако не сте чували за „Баншите от Инишерин“, вероятно през последния месец и половина сте живeли в изолация, подобна на тази, в която живеят обитателите на едноименния остров (с измислено име¹) от филма, а и тотално сте проспали вълненията (и разочарованията) покрай Оскарите в неделя. Но дори да сте гледали филма, предполагам, че малко от вас са задълбали особено в етимологията на думата „банши“, а още по-малко са се замислили за превода на благозвучното и същевременно трудно произносимо заглавие. Това смятам да направя аз тук, дори и с риск да разкрия подробности от филма и да разваля удоволствието на тези от вас, на които предстои да го гледат.

Самият филм съдържа елегантно вмъкнато в един кратък диалог обяснение какво представляват „баншите“, а много от рецензиите също предлагат базисна дефиниция на думата като

духове от ирландския фолклор, чиито писъци предвещават смърт.

При малко по-задълбочено търсене откриваме, че

думата banshee произлиза от ирландското понятие bean sí, което от своя страна идва от староирландското ben sídhe и буквално означава „жена от хълма“².

След като се модифицира в banshee, думата навлиза в английския език през 1771 г. и освен с горната дефиниция, впоследствие започва да се използва и като обидно название за шумна, проклета и зла жена.

Някои източници описват съществото banshee като старица с бяла коса и бледо лице, загърната в наметало с качулка, което доста се доближава до образа на мисис Маккормик от филма. Други експерти по ирландски фолклор и легенди твърдят, че баншите оплакват смъртта само на „истинските“ ирландци, които се познават по това, че фамилните им имена започват с О’ или Мак. (Това до известна степен може да ни успокои относно съдбата на двамата главни герои във филма Падрик и Колм, чиито фамилии, за разлика от на гореспоменатата госпожа, не съдържат тези представки³.)

Оказва се, обаче, че

най-съществената характеристика на баншите не е нито видът им, нито адресатите на предупредителните им писъци, а самите писъци.

Откакто преди двайсетина години за първи път чух думата banshee (като наименование на едно американско студентско списание за поезия), почти неизменно съм я срещала във фразеологични комбинации с викове, крясъци или ридания⁴.

Макар и да се срещат сравнително рядко и да звучат леко ретро, английските изрази, в които се споменават този вид пронизителни писъци, се използват като описания на изненадващо разнообразни ситуации: от умилени майки, твърдящи, че бебетата им „врещят като банши“ (screeching like a banshee), през военни кореспонденти, оприличаващи звука, с който руските снаряди приближават украинските градове, на „писък на банши“ (banshee-scream), до неуки готвачки в английски сериали, които възкликват, че настоятелният и пронизителен звън на новоинсталирания телефон е като „рев на банши“ (cry of the banshee).

Не е учудващо, че писъците на баншите се появяват и в музикален контекст: дебютният албум на британската група Siouxsie and the Banshees от 1978 г. например се казва The Scream. Но ако съдим по музикалния подбор във филма на Макдона⁵, като че ли най-доброто музикално въплъщение на зловещия, обезпокоителен, не от този свят повик на баншите е не пънкарска мелодия, а песента „Полегнала е Тодора“ в изпълнение на The Ensemble of the Bulgarian Republic⁶. В звученето на песента, особено ако се абстрахираме от иначе прозаично-любовния ѝ текст, наистина има нещо извънземно, макар че – ако ще си говорим за български народни песни – „Назад, назад, моме Калино“ е доста по-свързана с темата за предизвестяването на смъртта („жена ке уморам…“), а може би още по-подходящ избор щеше да бъде „Излел е Дельо хайдутин“ – не само заради „космическата“ асоциация, а и заради звука на гайдите, които освен на Балканите, са традиционен музикален инструмент в Ирландия и Шотландия.

Така или иначе, инишеринските банши далеч не са първите, които се появяват на български под това наименование. През годините сме ги срещали в заглавия на литературни произведения, филми и телевизионни сериали, като например разказа „Банши“ на Рей Бредбъри⁷ и екшъна с участието на Антонио Бандерас „Кодово име Банши“⁸.

На фона на вече съществуващите преводи, а и сам по себе си

българският превод на заглавието на филма на Мартин Макдона е доста сполучлив.

Макар все още да не може да се каже, че думата „банши“ е широко навлязла и добре позната в българския език⁹, решението на преводача Камен Велчев да я използва в българското заглавие, вместо да търси някакъв приблизителен местен еквивалент, без съмнение е добро. Колкото и да са цветисти, караконджулите, таласъмите10 и полтъргайстите11, одомашнявайки ирландското понятие, просто нямаше да постигнат ефекта на баншите, а по-неутрални думи като „духове“, „призраци“ или „привидения“ щяха да нормализират и сплескат заглавието до нива на отчайващa скука. И в двата случая чудесната алитерация – двойният звук „ш“, който много се нрави и на героя Колм във филма – съвсем би изчезнала.

Но дори и българският преводачески подход да ни се струва правилен, един бърз преглед на заглавието на различни езици показва, че той далеч не е единственият възможен. Повечето преводи, както може да се очаква, все пак следват този модел и само адаптират заглавието към граматиката на приемащия език, например Les Banshees d’Inisherin на френски, Inišerinas Banšī на латвийски, или „Банші Інішерина“ на украински. Някои, като датския, холандския и норвежкия, даже оставят английското заглавие в оригинал, без никакви промени.

Но има и изненадващо много преводи, които заменят баншите с някаква обща дума: на езика на баските например те стават феи (Insiheringo Maitagarriak), на немски – феи на смъртта (Die Todesfeen von Inisherin), на турски – нимфи на смъртта (Inisherin'in Ölüm Perileri), на полски – призраци (Duchy Inisherin), а на румънски – духове (Spiritele din Inisherin, които и доста добре си кореспондират с Aventuri în Bruges).

Но най-несполучливи, поне за мен, са преводите, които унищожават спецификата и на двете реалии, като ги превеждат с генерични понятия, сред които са сръбският „Духови острва“ и италианският Gli spiriti dell’isola. Особено любопитни са испанските и португалските преводи, като на всеки език заглавието съществува в две различни версии. В Испания филмът излиза под заглавието Almas en pena de Inisherin („Изтерзани души от Инишерин“), а в Латинска Америка – Los espíritus de la isla („Духовете от острова“). На португалски стратегиите са огледални: в Бразилия филмът е озаглавен Os Banshees de Inisherin, а в Португалия – Os Espíritos de Inisherin.

Принципното ми одобрение на подхода, използван в превода на българското заглавие, съвсем не означава, че не изпитвам известни притеснения относно граматическата му правилност. Според моята логика, тъй като думата banshee е в единствено число, в множествено тя би трябвало да бъде „баншита“ (подобно на „уиски“, съответно „уискита“12), а членувана да стане „баншитата“ – дори и „Баншитата от Инишерин“ да звучи леко нелепо. От Службата „Езикови справки и консултации“ на Института за български език към БАН обаче любезно опровергаха моите опасения и ме успокоиха. Според тях,

въпреки че думата „банши“ все още не е формално навлязла в българския език и не е нормирана, сегашното заглавие би могло да се сметне за граматически правилно, ако при формирането на членуваното множествено число се следва моделът не на „уиски“, а на „янки“.

Ето че дори и тук, въпреки географската отдалеченост, можем да открием връзка с българската народна музика: една от теориите за произхода на думата yankee като прозвище на американците е от Janke, умалителна форма на името Jan/John, използвано от холандските заселници в Америка. От умалителна форма на същото име, но в българския му вариант Иван/Йоан, пък идва собственото име на една от най-известните български народни певици – Янка Рупкина. A една от песните, които тя пее, също има „извънземно“, или по-скоро космическо измерение: песента „Калиманку Денку“ в нейно изпълнение е звучала вместо Сватбения марш на Менделсон на сватбата на Дейвид Боуи и Иман.

1 Голяма част от филма е заснета на остров Инишмор, най-големия от Аранските острови, които са разположени покрай западния бряг на Ирландия. Въпреки че истинското наименование също създава хубава алитерация с „банши“, Мартин Макдона решава да не го използва, а да кръсти острова с измислено име, като по този начин цели да придаде на историята по-митологичен и алегоричен тон.

2 Думата sidhe (произнася се „ши“) означава не просто хълм, а хълм, във и под който според ирландския фолклор и келтската митология живеят т.нар. Aos Sí – свръхестествена „раса“ създания, сред които феи, самодиви, елфи и тем подобни. С времето думата, освен със значението си като „хълм“ или „могила“, става синоним и на самите митологични същества.

3 Силно се съмнявам самият Мартин Макдона да се е съобразявал с това „правило“, докато е писал сценария на филма, но все пак ще отбележа, че фамилното име на трогателния герой Доминик Киърни също не започва с О’ или Мак, макар и това да не го спасява от трагичната му участ.

4 Любопитно е да се отбележи, че макар и да няма етимологична връзка между думата „банши“ и английските думи за тези писъци, плачове и крясъци (screaming, wailing, shrieking), между тях се усеща звукова връзка, която вероятно се дължи на това, че както изброените глаголи са ономатопеични, така и самата думата „банши“ – особено ако двойното е накрая се произнесе издължено – звучи като зловещо пищене.

5 Според композитора на филма Картър Бъруел, който също беше номиниран за „Оскар“ в категорията „Най-добра оригинална музика“, Мартин Макдона e искал саундтракът да не отразява ирландската атмосфера на филма, а да е по-скоро приказен. Ето защо Бъруел се вдъхновява и базира композициите си на изпълнение на традиционен индонезийски ансамбъл, известен като гамелан, който свири на металофони, гонгове и звънци.

6 „Баншите от Инишерин“ не е първият англоезичен филм, в който се използва българска народна музика, за да внуши на зрителите си чувство за приказност и мистерия. В британската комедийна драма Skeletons, която разказва за двама професионални екзорсисти, като постоянен мотив звучи друга народна песен, пак за полягане – „Полегнала е пшеница“ в изпълнение на „Мистерията на българските гласове“. Във филма, когато работата се обърка и героите се заклещят между две различни измерения, това се нарича going Bulgarian и предизвиква говорене на български.

7 Българският преводач на разказа „Банши“, чието име, за съжаление, не е упоменато в chitanka.info, е удържал на изкушението да побългари заглавието, но не и на порива да сложи обяснителна бележка под линия при първото споменаване на думата в текста, въпреки че значението ѝ става ясно в течение на самия разказ.

8 Из мрежата също така откривам американски хорър филм The Scream of the Banshee от 2011 г., преведен като „Викът на Банши“ и „Писъкът на Банши“. Съдейки по анотацията, според която филмът „преразказва мита за крещящото банши“, главната буква в заглавието е подвеждаща, тъй като подсказва, че „банши“ е собствено име, а не нарицателно. (Откривам и британски хорър филм от 1970 г. с участието на Винсънт Прайс, чието заглавие The Cry of the Banshee не е превеждано на български, но пък е вдъхновило името на гореспоменатата пънк група Siouxsie And The Banshees.) Американският криминален драма сериал с оригинално заглавие Banshee (2013–2016) е преведен на български като „Банши, Пенсилвания“, което разкрива, че Банши в случая е име на град, и по този начин унищожава част от мистерията на оригинала. В превода на екшън филма с участието на Антонио Бандерас като „Кодово име Банши“ (Code Name Banshee) главната буква си е намясто, тъй като в случая Банши е прякор на един от героите.

9 Думата „банши“ не фигурира в последното издание на „Речник на българския език“, т. 1, 2001 г., но из интернет вече се намират доста български материали, които съдържат думата, включително и страница, посветена на понятието в българската Wikipedia.

10 На пръв поглед, преводът на „банши“ като „караконджули“ или „таласъми“ изглежда неудачен, но всъщност не е – гореспоменатата мисис Маккормик във филма неколкократно е описана като ghoul, което на български се превежда точно като „таласъм“ или „караконджул“.

11 Полтъргайстите също получават наименованието си заради шумовете, които произвеждат: от немското poltern („шуми“) + Geist („дух“).

12 Произходът на думата „уиски“, както този на „банши“, също е от староирландски: uisce („вода“) + bethu („живот“). Предполага се, че думата е калка на латинския термин aqua vitae.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Българо-унгарската ос: Съюзниците на Путин в ЕС и НАТО

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bulgaro-ungarskata-os-suyiznitsite-na-putin-v-es-i-nato/

Слабите звена на ЕС и НАТО

Българо-унгарската ос: Съюзниците на Путин в ЕС и НАТО

България вече не е на обичайното последно място по корупция в Европейския съюз. Новината от тазгодишния доклад на „Трансперънси интернешънъл“ обаче не е никак позитивна, защото причината за този „прогрес“ на страната ни е влошаващият се корупционен индекс на Унгария, която вече заема последното място.

Освен че споделят дъното на подобни класации, София и Будапеща си правят компания и в друг черен списък – на най-верните приятели на Путин сред членовете на ЕС и НАТО. Връзката между двете тенденции не е случайна. Корупцията се смята за едно от най-опасните оръжия, които Русия използва срещу Запада, следователно не е изненада, че двете най-корумпирани страни се управляват от политици, изпълняващи заръките на Москва. България и Унгария играят заедно на страната на Русия по всички линии – от газови и петролни доставки, пасивност при изпращането на оръжие на Киев, икономически санкции, до въпроси, засягащи забраната за участие на руските спортисти в Олимпийските игри.

Режимите на Орбан в Унгария и на Радев в България използват комбинация от вътрешна диктатура, конфликти с формалните си съюзници в НАТО и ЕС, както и открита защита на руските интереси, за да поставят двете държави в услуга на Путинова Русия – страна, обвинена в тероризъм, геноцид и престъпления срещу човечеството.

Както предвидих три месеца преди началото на варварската руска инвазия в Украйна, президентът Румен Радев успешно надгради започнатата от правителствата на Борисов тежка зависимост на България от Русия. Бившият премиер Иван Костов, чието управление между 1997 г. и 2001 г. постави основите на членството ни в ЕС и НАТО, на два пъти нарече президента „руски агент“ – думи, които не бяха коментирани нито от Радев, нито от партиите. Според анализатори е очевидно, че президентът се възползва от кризата на партийната система, за да разширява собственото си политическо влияние, увеличавайки по този начин опасността от допълнително подронване на демокрацията в България. На практика страната прескочи идеите за президентска република и върви с бързи стъпки към президентска диктатура.

Унгария на Орбан също от години е пример за растящо авторитарно управление, липса на свободни медии и нарушаване на човешки права. През 2022 г. Европарламентът с голямо мнозинство прие доклад, според който положението в Унгария се влошава и тя вече не може да се смята за пълна демокрация, а за хибриден режим на „изборна автокрация“.

Енергийни зависимости

Руските енергийни доставки и действащите около тях мрежи за корупция и задкулисно влияние са основният инструмент, чрез който Москва контролира властта в София и в Будапеща.

Правителството, назначено от Радев на 2 август 2022 г., активно лобира в полза на „Лукойл“, с което открито показа шокиращи зависимости между руската енергийна компания и българската власт. Официалната среща през септември между президента и представители на руската петролна компания за обсъждане на „мерки за стабилизиране на икономическата среда“ остави впечатлението, че България се управлява от „Лукойл“.

Лобирането в полза на руските енергийни интереси през миналата година дойде не само от служебното правителство, но и от правителството на Кирил Петков. Кабинетът на четворната коалиция ПП–ДБ–БСП–ИТН успя да издейства изключение за България от общото за ЕС ембарго върху руския петрол, въпреки че финансовият министър потвърди техническата възможност бургаската рафинерия да работи с неруско гориво.

Паралелно със зависимостите от „Лукойл“ българската държава страда и от дългосрочни зависимости от другия руски енергиен гигант – „Газпром“. Третото правителство на ГЕРБ и лично бившият премиер Бойко Борисов носят отговорност пред обществото за незаконно построеното през България продължение на руския газопровод „Турски поток“. Освен че създаде абсурдната ситуация с изгубената пътна карта за проект, струващ 3 млрд. лв., газовата тръба през Балканите лиши Украйна от централната ѝ роля в транзита на руски газ към Европа и по този начин отвърза ръцете на Путин за военна агресия срещу Киев.

Нещо повече, доклад на ДАНС от 2017 г. до президента Радев и тогавашния премиер Борисов ясно посочва целта на Русия с този проект до 2020 г. да изолира Украйна от газовите доставки и по тръбата да не идва газ за България. Унгария беше една от страните, облагодетелствани най-много от експресно завършения „Балкански поток“ – по този начин Русия гарантира евтини енергийни доставки до Унгария и бетонира властта на Виктор Орбан. Енергийната политика на Борисов в услуга на Москва, негласно подкрепяна от президента Радев, не само даде условия Русия да увеличи натиска си върху Украйна, но паралелно с това гарантира и енергийните връзки между Русия и най-доверения приятел на Путин в Централна Европа.

Умело кръстеният от Емилия Милчева тандем Радев–Орбан успя да наложи и вето на обсъжданите в ЕС санкции за руската ядрена индустрия, като по този начин българският президент подпечата изграждането на унгарските ядрени реактори с руски пари и технологии. Самият Радев още през 2019 г. при срещата си с Путин предложи Русия да се включи в изграждането на АЕЦ „Белене“.

„Неутрални“, но на страната на агресора

След началото на пълномащабното руско нападение срещу Украйна позициите на Орбан и Радев спрямо Москва станаха почти паралелни. Унгария все още отказва да изпрати оръжие на Украйна и дори блокира потенциални оръжейни доставки за Киев през унгарска територия. Официално България също не се включи в първоначалните инициативи на страни от ЕС и НАТО за оръжейни доставки на Украйна.

Това беше съпътствано от истерично повтаряното мнение на Радев, че военната помощ за Киев би въвлякла България във войната и че страната ни трябва да запази „неутралност“. Това достойно за роман на Оруел твърдение е очевидно невярно, защото нито една от държавите, помагащи с въоръжение на Киев, не стана част от конфликта. Впоследствие се оказа, че България все пак е давала помощ на Украйна, и то още в началото. Доставките обаче са били тайни и през трети страни.

След като Народното събрание все пак одобри директната военна помощ през декември, Радев продължи с критиките си и дори едностранно се обяви за игнориране на решението на парламента. Именно заради това грубо погазване на конституционни правомощия беше повдигната темата за потенциален импийчмънт на президента.

Междувременно властите в Унгария отидоха още по-далеч във връзките си с Русия, след като външният министър Петер Сиярто стана единственият политик от страна членка на ЕС, посетил Москва след започването на войната.

Отмяната на икономическите санкции срещу Русия е друга тема, жизненоважна за Путин, по която Румен Радев и Виктор Орбан имат еднаква позиция, различаваща се от общоевропейската. На няколко пъти от встъпването си в длъжност българският президент повтаря дословно руската опорна точка, че „санкциите не са от полза за Европа“, като за последен път това стана в края на 2021 г. на предизборния дебат между Радев и кандидата на ГЕРБ Анастас Герджиков. Орбан също отдавна е защитник на руските интереси по темата за евентуална отмяна на икономическите санкции срещу Москва. В края на 2022 г. той дори ги определи като „стъпка към война“.

Радев и Орбан защитават руските интереси и по темата за евентуалното бъдещо членство на Украйна в НАТО. България и Унгария са единствените две страни членки, които се обявиха против включването на Киев в Северноатлантическия алианс. Според Радев „решение за присъединяване на Украйна към НАТО трябва да бъде взето едва след изработването на ясни параметри за мирното уреждане на конфликта между Русия и Украйна, които да бъдат приети и приложени и от двете воюващи държави“. По този начин президентът едновременно изолира България от позицията на нейните съюзници в региона и повтаря опорната точка на Кремъл, че Украйна трябва да се съгласи на мирни преговори, които да бъдат приемливи и за Русия.

Унгария от своя страна продължава да блокира началото на работата на комисията НАТО–Украйна, посочвайки като причина проблемите на унгарското малцинство в Украйна. Виктор Орбан си навлече гнева на Киев и заради свои изказвания от началото на 2023 г., когато заяви, че заради войната Украйна се е превърнала в „ничия земя“, и сравни състоянието ѝ с това на Афганистан. Впоследствие унгарският посланик в Киев беше привикан за обяснения в украинското Външно министерство, а дипломатическият скандал сякаш разшири пропастта между Унгария и онези страни от НАТО и ЕС, които подкрепят каузата на Украйна с всички сили.

В тази напрегната обстановка, само дни след предизвикалото скандал изказване на Орбан, българският президент отново избра да заеме проруска позиция. След посещението в София на унгарския президент Каталин Новак, Радев заяви, че „България и Унгария споделят убеждението, че решението на конфликта в Украйна няма да дойде с повече оръжия, а с повече воля, диалог и дипломатически усилия за деескалация и прекратяване на бойните действия“.

Докрай на грешната страна на историята?

Чрез бруталната терористична агресия срещу Украйна Москва се бори да запази това, което смята, че ѝ принадлежи – имперския контрол върху земите на старата руска и съветска империя. Русия, подобно на империите преди нея, не желае да се откаже от териториалните си цели, докато вярва, че е способна да ги контролира по един или друг начин. Предложенията за ранни преговори предполагат, че Русия може да бъде убедена доброволно да се откаже от правото си да контролира Украйна.

Всяко примирие, постигнато чрез такова усилие, би представлявало просто тактическа пауза от страна на Русия за превъоръжаване и подновяване на войната. Българският президент и унгарският премиер явно игнорират факта, че на 24 февруари 2022 г. Русия едностранно наруши мирните споразумения, подписани през 2015 г. На практика предлаганите от Орбан и Радев „мирни преговори“ просто биха възнаградили агресора.

Западните съюзници търсят начини за насърчаване на устойчив мир в Европа – такъв, който да сложи край на бруталното нападение на Русия срещу Украйна и да намали вероятността за подобни военни агресии в бъдеще. Трагично, но реалистично е да се очаква, че Русия, подобно на повечето империи в историята, ще трябва да претърпи съкрушителна военна загуба, преди да се откаже от войната като средство за доминиране върху своите съседи. Твърде вероятно е военното поражение да доведе и до териториален разпад на Русия, подобен на тези през 1917 и 1991 г.

Възможността за колапс на Руската федерация вече открито се обсъжда не само от западни анализатори, но и от самия Путин. От всичко казано дотук следва изводът, че реториката на Радев и Орбан на военна тема не е нищо повече от повтаряне на руската пропаганда и прокарване на позицията на Путин в ЕС и НАТО. Фактът, че тази пропаганда идва от управляващите в две столици на ЕС и НАТО, е особено притеснителен и ще доведе до задълбочаване на вътрешните проблеми на двата съюза паралелно с очакваната скорошна ескалация на войната.

Гражданското общество в България и проевропейските политически сили следва да осъзнават тази опасност за страната и да направят всичко възможно да ограничат властта на зависимия от Путин български президент – дори и чрез предсрочното му премахване от поста.

В България това не се случва

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-bulgariia-tova-ne-se-sluchva/

В България това не се случва

Денят на жената е отбелязан официално за първи път през 1909 г. от Американската социалистическа партия. Той води началото си от протест на работничките в текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857 г. срещу нечестното заплащане и неравноправието между жените и мъжете. С годините денят се чества във все повече страни, докато не се превръща в международен празник. В България се отбелязва за пръв път от социалистическата партия през 1915 г., но чак от 1944 г. се празнува масово. От 1960 г. 8 март е обявен и за ден на майката, което малко по малко го превръща в по-общоприет и харесван празник за изразяване на признание и благодарност, което пък заличава изначалния му политически характер.

Когато цял живот си писала картички на майка си, тичала си за цветя, от време на време си получавала по някой зюмбюл от съученик или приятел и изведнъж се озовеш в Мадрид, където преди пет години за първи път 350 000 манифестиращи, облечени в лилаво, блокираха и затвориха центъра за цял ден, а в метрото не можеше да се влезе от хора и лозунги, осъзнаваш, че тези два празника трудно могат да съжителстват на една и съща дата, тъй като отговарят на два различни образа на жената.

През 2006 г. афроамериканската активистка Тарана Бурке започва в социалните мрежи движението #MeToo (#AзСъщо) с цел да даде гласност на жертвите на сексуално насилие и да изгради солидарност помежду им. През 2017 г. американската актриса Алиса Милано призовава в Twitter всички жертви на сексуален тормоз да споделят #MeToo, за да бъде разкрит истинският мащаб на този световен, неназован дотогава проблем. Наскоро станаха

пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.

Масово се коментират скандали в Холивуд, в университети в Белгия и в други европейски страни и някак не забелязваме, че постоянно се разкриват нови случаи навсякъде другаде, но не и у нас. Ние сме някакво щастливо изключение, в България това просто не се случва.

За да бъде 8 март съвсем „празничен“, миналия месец отново отхвърлихме Истанбулската конвенция заради „вратичките“, които някои партии виждат в нея и които биха довели до най-страшното според тях, а именно да бъдат защитени от закона жертви на насилие, които не са от биологичен женски пол. В това опасение може да прозрем и някои все още мъгляви нагласи, които за в бъдеще биха могли да формират идеи за забрана на аборта например – тема, особено актуална в САЩ.

Междувременно преди две седмици в Испания беше гласуван един от най-прогресивните закони в историята на страната, който позволява легалната смяна на пола, както и абортите, без да е нужно съгласие от родител на непълнолетни на 16 и 17 години. Разбира се, дясната партия Partido Popular реагира острo, като излезе с позиция, че абортът не спада към фундаменталните човешки права.

През май 2022 г., когато няколко републикански щата в САЩ гласуваха за забрана на аборта в Ню Йорк, станах свидетел на друга нова за мен ситуация, в която хиляди излязоха на протест, като най-впечатляващо беше колко голяма част от тях са ученици и тийнейджъри. Както всяка законова промяна, нарушаваща генерално човешките права, и тази беше посрещната с хаштагове, ентусиазъм, надвикване, докато интересът малко по малко не затихна. И в САЩ, както и в България, хората масово четат само заглавията и искат да им се каже какво да мислят, без да се налага сами да се информират.

В България това не се случва
В България това не се случва
В България това не се случва
В България това не се случва
Източник: Canva

Чия работа е справянето с домашното насилие?

В България основно за жертвите на домашно насилие и сексуален тормоз се грижи неправителственият сектор. Трудностите произтичат от липсата на ясно законодателство и от нежеланието на управляващите и на немалка част от обществото да участва с разбиране и готовност в разговор по проблема. Както винаги вниманието от основната тема се отвлича с измислената заплаха за половата осъзнатост на децата и младежите.

И в САЩ неправителствените организации са тези, които основно се грижат за жертвите на всякакъв вид насилие и дискриминация вместо държавните институции. Те обаче са с далеч по-широко поле за действие, по-добра репутация и по-голямо обществено признание в сравнение с подобни организации в България.

Другата основна разлика е, че

неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,

където студентите знаят, че могат да сигнализират за каквато и да е проява на насилие. Това е един вид перформативен прогрес, тъй като една от основните му цели е да създаде образ на университета като институция, грижеща се за всички психически, физически и духовни нужди на студентите си, гарантираща адекватна реакция при евентуални проблеми. Това дава важното усещане за сигурност и изгражда доверие. Студентите са постоянно информирани; случаите на насилие във и около кампуса се докладват ежедневно по имейл на всички в академичната общност. Разбира се, усъвършенстването на тези добри практики изисква време, в което да се изградят подходящите подходи и да се избегнат спекулации.

Как се говори за това?

Често усещането в България е, че липсва речник, за да се назоват определени феномени, и то не защото превод не съществува. Неправилното използване на терминология в обществения разговор е пример за нежеланието на отговорните държавни институции за разрешаване на проблема с насилието, основано на пола. Пример е терминът интерсекционалност (аналитичен подход, търсещ взаимовръзките между категории като пол, етнос, социална класа и сексуална ориентация; той изследва взаимодействието между расизма и сексизма например, което води до две различни застъпващи се нива на дискриминация), широко използван в повечето страни. Отказът да назоваваш нещо с истинското му и най-точно име е отказ да признаеш съществуването му – да отречеш, че всички убити от началото на годината жени са жертви именно на домашно насилие и че за тях трябва поне да има отделна статистика, а не отразяване като единични случаи в медиите.

В САЩ, както и в Испания, има алтернативно пространство, различно от медийното, където тези теми намират място и възможност за интерпретация, а именно полето на културата и изкуствата. Почти всяка институция, без значение дали е културен център, театър, концертна или изложбена зала, би изглеждала странно, ако няма

отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.

Те, разбира се, варират според профила и концепцията на институцията.

У нас такива целенасочени програми в големите театри и галерии не съществуват, но още по-важният въпрос е означава ли това, че въпросните институции нямат мнение по темите, които пряко засягат развитието на обществото ни, а ако имат такива, защо не изразяват позиция за Истанбулската конвенция например.

Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!

Театърът като пространство за съпротива

Социално ангажираният театър се практикува в сферата на образованието, терапията, социалната справедливост и общественото развитие. Той се основава на работа с различни общности и служи за адресиране на техните проблеми. Академичната дисциплина „Приложен театър“ изследва хибридно артистични, културни и социални практики, тяхната ефикасност и етика. Тя е свързана с постоянното развиване на различни подходи спрямо групите, с които работи, и поставените цели във всеки конкретен случай. Понякога фокусът на този вид театър е повече върху процеса, отколкото върху крайния продукт. Това обаче не означава, че художествената стойност на представленията е пожертвана за сметка на съдържанието.

Съществуват множество жанрове, като например театъра на потиснатите, създаден от бразилския режисьор, педагог и активист Аугусто Боал през 1960 г. В него се представя история, близка до тази на зрителите, и те трябва да заменят актьорите, за да помогнат на персонажите да променят хода на историята си, да намерят по-добър изход от нея, като по този начин търсят алтернативи на своята собствена.

Друг подход е този на документалния театър. В испанското представление La Jauría („Глутницата“) например дословно се пресъздава съдебното дело срещу петима млади мъже, изнасилили 18-годишно момиче през 2016 г.

У нас през 2018 г. Паник Бутон Театър с режисьор Василена Радева, създаде пърформанса „Синята брада – брак без приказка“. В него едноименната приказка на Шарл Перо се превръща в кошмар от истински истории на жени, станали жертви на домашен тормоз. В представлението се говори за пределите на поносимост към насилието и търсенето на подходящ език за споделяне на тези истории чрез театрални похвати. Пърформансът се игра до 2021 г. в Театрална работилница „Сфумато“, което показва огромната нужда от повече такива постановки.

Понякога самите потърпевши участват в представленията. Пример за това е имерсивния спектакъл The Jungle („Джунглата“) на британската трупа Good Chance Theatre, в който се пресъздава истински бежански лагер във Франция преди и по време на разрушаването му през 2016 г. В него всеки зрител получава различна националност и става свидетел на предизвикателствата в съжителството на различни култури в условия на нищета и заплаха.

Същата театрална група създава проекта „Малката Амал“, огромна 3,5-метрова кукла на сирийско дете бежанец, което от години обикаля целия свят, носейки послание за мир.

В България хората, работещи в тези жанрове, занимаващи се с актуални теми, са малко и обикновено поставят на камерна сцена в избрани държавни театри или работят независимо в алтернативни пространства. Те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият всички проблеми на обществото, които изискват спешна реакция от страна на културния сектор. Работата им все още е възприемана като нещо различно от театъра, който сме свикнали да гледаме на голяма сцена, и все още не е заслужила място сред ежегодните награди за сценични изкуства.

Как тогава този вид изкуство да стигне до хората, които упражняват насилие или пък са жертва или свидетели на такова? Или то е предназначено само за онези, които вече са отдадени на каузата?

И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?

Как се стига до пространствата, в които той се случва? Напълно несъвместима ли е халтурата със социалната ангажираност?

Много театрали в Ню Йорк смятат, че спектаклите на „Бродуей“, чиято функция в повечето случаи е предимно да забавлява, не са достатъчно социално ангажирани. Въпреки това нерядко може да се гледат представления, които повдигат, макар и частично, теми като хомофобия, расизъм и всякакъв вид дискриминация. Публиката също не е особено разнообразна, както и у нас, въпреки че основната причина за недостъпността там са високите цени на билетите, а не различните представи за това какво би могло да включва понятието „театър“ и как то се отнася към живота ни тук и сега.

Идеята на социално ангажирания театър е не да шокира, а да провокира и да подтикне към диалог, да покаже част от реалността, до която обикновено нямаме достъп. Създаването му изисква както артистите, така и публиката да бъдат подготвени. Нужни са опит и традиции, точно както и във всички изразни форми. За да работим по толкова големи и важни теми, е необходима

промяна на парадигмата за театър,

осъзнаване, че актуалността би трябвало да е в ядрото на изкуството, вместо да бъде системно изключвана от него.

Работата с теми като насилие, дискриминация и социално неравенство изисква емпатия, активно вслушване в света, както и грижа за публиката. Този процес крие много капани, в които дори опитни артисти често попадат. Примери за това са превръщането на произведението в самотерапевтично преживяване или пък в схематична тезисност, при което не е трудно да изгубиш публиката. Освен всичко друго, социално ангажираното изкуство не се изчерпва единствено с пресъздаването на травмата или с гола демонстрация на активизъм – все елементи, с които трудно се печелят вниманието и доверието на зрителите. То е изтъкано от въпроси, върху които публиката разсъждава заедно с артистите.

Какво бих могъл да направя аз? Как мога да помогна? Не е ли тази конкретна ситуация всъщност част и от моя живот?

И не на последно място, социално ангажираното изкуство би изгубило смисъла си, ако го има само един месец в годината, по случай някакъв празник, пък бил той и с вековна история.

Украйна не е загубена, шести епизод: Отложен живот

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/myastoto-ukrayna-ne-e-zagubena-s01e06/

След толкова много обстрели ставаш като животно, което сякаш надушва кога идва опасността.

Украйна не е загубена, шести епизод: Отложен живот

На 24 февруари преди точно една година руската армия нахлу в Украйна. Случи се немислимото за ХХI век – война в Европа. През тези 365 дни Русия подложи Украйна на постоянен обстрел с ракети, а украинците „вече познават по звука какъв тип е снарядът и от какво е изстрелян“.

В страната бяха разрушени болници, училища, детски градини, жилищни блокове, цели села и градове, заради което загинаха хиляди невинни деца и възрастни. В много украински градове бяха извършени зверства от руските войници. „Кланета, изнасилвания… Ужас!“ В навечерието на 2023 г. по нареждане на руската държава в Украйна бяха разрушени топлоцентрали и отоплителна инфраструктура.

Хиляди украински бежанци днес са пръснати в европейски градове. Навсякъде държавите, които ги приемат, се опитват да им осигурят достоен живот. България прави изключение – „тя е държавата, която се отнася с безпрецедентна жестокост към бежанците“. Пак България, за разлика от останалия демократичен свят, е държавата, чийто президент не желае да изпраща военна помощ за Украйна. През това време в Русия пропагандата е толкова могъща, че руснаците не знаят какво се случва наистина в Украйна. „В Русия войната е тема табу. Голяма част от народа там е изпаднал във вътрешна емиграция, за да оцелее, други са напълно зомбирани.“

Това са думите, с които героите ни в този епизод пресъздават своите преживявания в Украйна, България и Русия през тези 365 дни на война. Война, която продължава и до днес.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла, една украинска жена; Маргарита Шурупова, руска журналистка, избягала в България от режима на Владимир Путин; Десислава Олованова от Фондация „Три жени“; Калоян Константинов, главен редактор на „КлинКлин“, посетил Украйна през 2022 г.; доц. Ирина Перянова, преподавателка в УНСС

Превод от руски: Албена Стаменова и Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев
Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Фрагменти от украинската песен „Червона калина“ в изпълнение на Николета Атанасова и Бойко Амаров
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Ба(ла)клава за всеки вкус

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/

Ба(ла)клава за всеки вкус

В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест

не било баклава, а балаклава.

Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.

Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)

Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.

Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.

Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти⁴.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“⁵) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“⁶.

А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.

И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.

¹ Модните анализатори обясняват сегашната популярност на балаклавата сред „цивилното“ население като резултат от пандемията, през която свикнахме част от лицата ни да са покрити.

² Въпреки че името на селището и наименованието на модния аксесоар са идентични, с латиница те се изписват различно: мястото е Balaklava, a шапката е balaclava. В гореспоменатите хаштагове в Instagram обаче се използват и двете изписвания, за да отбелязват почти изцяло изображения на шапки, с много малки изключения на снимки от града.

³ През втората половина на ХIХ век наименованието Балаклава е дадено на редица градове, улици и други локации в англоезични държави, сред които Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а даже и Ямайка.

⁴ Скандинавският Vogue определя аксесоара на главата на Лили Колинс като балаклава, но за да сме точни, трябва да отбележим, че на сайта на Gunia този модел с връзки под брадичката се казва „плетена вълнена шапка“. Брандът все пак предлага и съвсем класическа плетена балаклава в червен или сив меланж.

⁵ Българската дума „балък“, макар и с доста променено значение, произлиза точно от турската дума за „риба“ (balık).

⁶ На кримскотатарски обаче името на града няма как да бъде объркано с баклавата, тъй като там тя е известна като „пахлава“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Регенерацията на органи – на една (регенерирана) ръка разстояние

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/regeneratsiyata-na-organi-na-edna-regenerirana-ryka-razstoiyanie/

Регенерацията на органи – на една (регенерирана) ръка разстояние

Дали човешкото тяло има възможност да се самолекува? Този въпрос отдавна е напуснал полето на научната фантастика и стои в основата на всички разработки в областта на регенеративната медицина. Съществуват всякакви причини за загуба на орган или тъкан – стареене, хронични болести, механично нарушение, вроден дефект. Работата на учените е да изследват възможностите за лечение и възобновяване на тъкани и органи, за да подобрим качеството и продължителността на живота си.

И макар че бозайниците не могат да регенерират органите си напълно, трябва да се знае, че от всяко правило има изключения. Бодлокожата мишка от род Acomys е забележителен представител, защото може да регенерира кожата и козината си изцяло, след като успее да избяга от хищника, който е успял да ги нарани. Други моделни животни (за лабораторни експерименти), чрез които се изследва регенерацията, са плоскоклетъчният червей от род Планария, декоративната аквариумна риба, позната като Данио (Zebrafish), и земноводният саламандър аксолотъл (Ambystoma mexicanum). За него ще поговорим малко повече днес.

Шампионът на регенерацията

Уникалността на аксолотлите сред гръбначните животни се дължи на способността им да извършват пълна регенерация на крайниците и гръбначния си мозък дори при възрастни индивиди. Те могат да регенерират и ресните (орган за дишане), които се намират от двете страни на главата им, ретината на очите, челюстите и редица вътрешни органи.

В природата крайниците на аксолотлите могат да бъдат многократно „ампутирани“ от различни видове хищници, след което настъпва регенерацията. Изучаването на механизмите, участващи в процеса, е най-удобно именно при крайниците на животното, тъй като те са най-достъпни.

Нормалната регенереция при аксолотъла протича по следния начин: през първия ден на нараняването клетки от най-външния слой на кожата (епидермис) мигрират към повърхността на раната. Стъпката е критична, тъй като контактът между епидермиса и мускула под него е от решаващо значение за началото на регенерацията.

Следва образуване на локална популация от нискоспециализирани стволови клетки, които имат способността да се превръщат в различни класове клетъчни типове. Уникалното в тази стъпка е, че въпросните клетки се получават чрез дедиференциация – с други думи, връщат се назад във времето. Тези клетки се натрупват под епидермиса и се образува т.нар. бластема. След това бластемата се удължава до формирането на пъпка или конус.

В по-късния стадий регенерацията вече е зависима от нервите. От тъканта се образува плоска форма на лопатка и започва редиференциацията. Клетките, изграждащи бластемата, спират да се размножават и поемат различни пътища на специализиране. Структурите, които се образуват наново, са точни копия на липсващите. Този необикновен процес ангажира вниманието на учените, тъй като в основата му стои голяма енигма.

Проведените експерименти, в които се прерязват нервите, инервиращи крайника, преди той да бъде ампутиран, сочат, че способността на бластемата да започне отново да формира различни по вид клетки е зависим от нервите процес. Въпреки това крайните стъпки са независими от нервите. Когато нервите в крайника на аксолотъла са прерязани в ранен етап на регенерационния процес, растежът спира. Ако съответният нерв се пререже в по-късен етап, регенерацията ще продължи.

Фактори на регенерацията

Регенерацията, зависима от нервите, не е нещо невиждано. Тя е в основата на възстановяването на тъкани при гръбначните и се наблюдава и при зарастване на рани при хората. Например при пациенти с парализирани крайници, когато невроните, инервиращи мускула, са с нарушена структура, крайникът не се възстановява и този мускул се смята за „загубен“, или денервиран. Ако пациентът е с парализиран крайник, но без нарушена инервация, той би могъл да се възстанови. Друг пример е периферната невропатия (увреждане на периферната нервна система) при хора с диабет. Тя води до т.нар. диабетно стъпало. В този случай, когато периферните нерви са увредени и крайникът бъде наранен, тъканта не може да се заздрави и умира (некроза).

Но да се върнем на аксолотъла. Смята се, че нервите транспортират към раната белтъци, познати като невротропни фактори, и те влияят върху развитието на бластемата. Един от изследваните фактори е неурегулин 1 (neuregulin 1/nrg-1). Той се свързва с определен рецептор и изпраща сигнали, чрез които клетките мигрират към раната и се размножават. При денервиран крайник nrg-1 и рецепторът му липсват.

Друг фактор, заслужаващ внимание, е амфирегулинът (amphyregulin), вид епидермален растежен фактор. Установено е, че прекомерната му експресия (синтез) води до нарушение на регенерацията при аксолотлите, ако той продължи да присъства след формирането на бластемата. Ролята му при регенерацията на крайниците на аксолотъла не е напълно изяснена.

От друга страна, при хората амфирегулинът има роля в развитието на автоимунното заболяване псориазис, характеризиращо се със свръхрастеж на епидермиса. Интересно е, че раните от биопсия при пациентите с псориазис зарастват по-бързо, отколкото при другите хора, и това се дължи именно на свръхрастежа на епидермиса.

Други гени, които са в основата на регенерацията при аксолотъла, са част от т.нар. сигнален път (форма на общуване между клетките чрез промяна на структурата на определени белтъци) на ретиноевата киселина. Днес тя е популярна съставка в козметиката за борба със стареенето на кожата.

Регенеративно бъдеще

Един от най-атрактивните подходи в регенеративната медицина днес е 3D принтирането на функционални биологични тъкани. Биопринтингът се прилага с цел създаване на клетъчни триизмерни структури, имитиращи естествените тъкани и използвани като техен заместител. Материалът, използван за тази техника, са хидрогеловете – натурални полимери, които осигуряват триизмерна течна среда, имитираща тази на междуклетъчното пространство.

Друг вид материал е биомастилото, което позволява принтирането на живи клетки. То предоставя биохимични и физични стимули, насочващи клетките към размножаване и диференциране, като по този начин се поддържа жизнеността им.

Всичко това може и да звучи като научна фантастика, но е абсолютен факт. За съжаление, все още сме далеч от регенерацията на аксолотъла. Но отговорът на въпроса за самолечението се крие в бластемата. Тази структура липсва при хората. Последните изследвания на регенерацията при аксолотъла са насочени именно към установяването на гените, които участват в процеса на де- и редиференциация на клетките, изграждащи бластемата.

Най-новите молекулярни подходи, като CRISPR/Cas системата и секвенирането на РНК, позволяват проследяването на пътя на възрастните клетки към раната и превръщането им в стволови клетки, част от бластемата. Изясняването на молекулярното репрограмиране нa тези клетки ще даде възможност за приложението на нови терапии в регенеративната медицина при човека.

Заглавно изображение: Див тип на саламандъра аксолотъл (Ambystoma mexicanum). Източник: Личен архив

„Частит“ да бъде този ден

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания – да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща“)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“⁴. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

⁴ В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

„Частит“ да бъде този ден

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания – да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща“)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно⁴ отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“⁵. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

⁴ Тоест написано и произнасяно по един и същ начин, но с различно значение.

⁵ В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Голямата награда на Десетия литературен конкурс на „Алеф” е участие в международен форум в Израел

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%8F-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83.html

Победителят в десетото издание на Международния литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена” ще бъде награден с участие в международен младежки форум в Израел. Пребиваването му…

Проект стимулира гражданска активност сред украинските бежанци в България

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%BA%D1%82-%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BC%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE.html

петък 16 декември 2022


  Проектът „Виртуален хайд парк „Гласът на младите” – стимулиране на гражданска активност сред  украински младежи –  бежанци в България” стартира в началото на м. септември 2022 г.  Проектът се…

Медиите като част от дезинформационния поток

Post Syndicated from original https://toest.bg/mediite-kato-chast-ot-dezinformatsionniya-potok/

През 2021 г. Европейският парламент публикува доклад за дезинформацията и пропагандата, в който се отбелязва, че борбата с тях става все по-сложна, защото са все по-преплетени с реално съдържание и съответно все по-трудни за идентифициране. Особено опасно е, когато дезинформацията се споделя от личности с висок авторитет.

В статия за механизмите на дезинформацията от януари т.г. в Nature Reviews Улрих Екер и колегите му изтъкват и значителната роля на дигиталната инфраструктура, по-конкретно възможността чрез социалните мрежи с прецизност да се таргетират хора с определени интереси и предпочитания. Авторите отбелязват, че досегашният модел на третиране на дезинформацията като информационен дефицит вече не работи. Решението не е в предоставянето на повече факти. Има редица мисловни, емоционални и ценностни механизми, които изкривяват начина, по който хората пресяват информация – особено ако тя противоречи на техните убеждения.

В такава среда е от особено значение не само информирането на аудиторията, но и начинът, по който това се прави. Има редица неща, с които медиите допринасят за дезинформационния поток.

Факти без контекст

Понякога непълната информация, поднесена без достатъчно контекст, може да бъде подвеждаща. Пример са новините в български медии за рекордните случаи на COVID-19 в Нова Зеландия тази година. През февруари дори БТА отрази новината с фокус върху сензационния елемент („1160 нови случая на зараза, което е най-голямата цифра от началото на пандемията“), допълвайки, че рекордният брой на новозаразени е регистриран „в момент, в който продължават протестите срещу антиковидните рестрикции и ваксинационната политика на правителството“. Самата информация не е некоректна, но без контекст може да се интерпретира погрешно.

Първо, поднесена по такъв начин, новината оставя впечатление за масово недоволство и противопоставяне. В действителност близо 90% от цялото население е ваксинирано. Едва 25% от респондентите на представителното проучване на Ipsos от февруари смятат, че мерките в страната са твърде строги, а допитване на Kantar през март показва, че само 12% от гражданите подкрепят протестите срещу мерките.

Протестът тръгва от стотина души и дори в пика си не надхвърля 2000–3000 демонстранти (или около 0,05% от населението). Голяма част от тях изобщо не са спонтанно появили се граждани. Организирани групи идват от цялата страна след агитацията на Браян Тамаки – пастор във фундаменталистка църква, за която един от ветераните на новозеландската журналистика алармира, че се вписва в дефиницията за култ. Въпреки че партията му Vision NZ активно организира всички протести срещу мерките на правителството, Тамаки всъщност печели пари от… даване на църковна земя под наем за подвижни центрове за ваксиниране и тестване.

Второ, има рекорд, защото през първите две години на пандемията дневните случаи на COVID-19 в Нова Зеландия само по изключение са надхвърляли 200, а в повечето дни са били под 10. Това се променя през февруари 2022 г., защото отварянето на границите за повече пътуващи от други страни премахва огромна бариера срещу разпространението на вируса, която дотогава е предпазвала страната. Над 1000 новозаразени на ден е рекорд само за местния контекст и спрямо изключително ниските нива преди това. Числата са значително по-малки в сравнение с останалия свят. На 16 февруари, когато Нова Зеландия отчита този рекорд от 1160 души, новите случаи в България са 6589 (като само три седмици по-рано бяха надхвърлили 12 000).

Някои български медии дори преминават от зоната на недостатъчен контекст в зоната на сериозна дезинформация, интерпретирайки броя на случаите в Нова Зеландия като „доказателство“, че ваксинирането не работи. Без никаква проверка на новозеландски научни изследвания или местна статистика. Както изглежда, за източници не са ползвани и новозеландски медии, които задължително се консултират професионално с учени и статистици преди публикация.

Също така по-важната статистика е не броят на заразените на ден (той зависи много и от нивото на тестване, което в Нова Зеландия по това време е изключително високо), а броят на починалите от COVID-19. Това е значително по-надежден критерий дали населението е успешно предпазено от тежките последствия от вируса, което е и целта на ваксинационната кампания. По данни на СЗО, преди публикуването на новината за „рекорда“ общо починалите от COVID-19 в страната са 53 души. Към днешна дата броят им е малко над 2100 – за целия период от 2020 г. досега. За още контекст, населението на Нова Зеландия е около 5,1 млн. души и 89,14% от тях имат поне една ваксинационна доза. По данни на официалния портал за коронавируса в България, към момента смъртните случаи от COVID-19 у нас са близо 38 000. Ваксинирани са около 30% от гражданите.

Медийна легитимност назаем

Доверието в легитимни медии вече се използва за прокарване на фалшиви новини, които те никога не са тиражирали. В социалните мрежи все по-често се разпространяват скрийншотове на „новини“, които уж са публикувани от уважавани издания. В действителност се използват екранни снимки на истински статии, на които се подменя заглавие, снимка или придружаващ текст.

Наскоро например републиканецът Тед Круз възмутено сподели материал уж на Atlantic, в който се твърди, че мюсюлмански родители са били обвинени в крайнодесни пристрастия, защото са възроптали срещу програма за сексуално образование. „Левицата е отвъд пародията“, гласи туитът на американския сенатор, придружен със снимка на статията. Проблемът е, че такъв материал никога не е бил публикуван, а предполагаемата му авторка Аби Олдхайзър от десетилетие не работи за изданието. Скрийншотът е манипулиран – с подменени текстове и заглавна снимка – и очевидно създаден с цел да предизвика реакции.

Това е пример как фалшива новина може да придобие легитимност, като 1) излезе с логото на истинска медия и 2) я сподели политик с много последователи, които едва ли са проверили фактите, преди да се включат в общия възмутен хор.

В Европа се случва същото. По-рано тази година във Facebook набра популярност статия уж на германската обществена телевизия ARD, според която президентът на страната Франк-Валтер Щайнмайер е сравнил пандемията с диктатура. Това е изфабрикувана история, както и новината, че дядото на канцлера Олаф Шолц е бил част от SS. Измислените истории засягат всякакви теми – от „упадъчното образование“ в САЩ до войната в Украйна. Обикновено за имитация се подбират по-големи медии, като BBC, CNN и Deutsche Welle. Лесен тест за проверка на подобни новини е просто да се види дали има достоверен линк към самата статия. Имитацията на заглавие е лесна, по-трудно се имитира цял сайт.

Социалните медии: най-прекият път до дезинформацията

Социалните медии играят значителна роля в разпространението на подобни фалшифицирани новини. Потребителите често препускат през огромното количество информация в социалните мрежи и споделят статии, без дори да ги четат, какво остава да проверят достоверността на написаното. Eкосистемата на тези мрежи предразполага към бързо прескачане на вниманието от една тема на друга. Алгоритмите влошават нещата, защото с всеки коментар или харесване на фалшиви новини от потребителя все повече подобни публикации излизат на преден план.

Снимките и личните профили създават илюзия за достоверност, но през последните 5 години потокът от дезинформация е толкова сериозен, че става все по-трудно да се разбере дали зад профилите стоят истински хора, или организирани групи от онлайн тролове. Покрай нашумелите преговори на Twitter с Илон Мъск се загатна, че фалшивите профили в социалната мрежа са далеч над официално изчислените 5–11%. Според данни на Statista само през първото тримесечие на 2022 г. Facebook е премахнал 1,6 милиарда (да, милиарда) фалшиви акаунта. И това най-вероятно е само върхът на айсберга. Дори LinkedIn обяви борба с фалшивите профили. Там поне целта е най-вече маркетингова, за разлика от политическия и обществен фокус в други социални мрежи.

Неслучайно индексът на доверие в медиите, публикуван от Европейския съюз за радио и телевизия, отбелязва постоянен срив на доверието в социалните мрежи в Европа от 2014 г. насам.

Подкопаването на доверието като тактика за неутрализиране на проверката на факти

Любим дезинформационен рефрен в социалните мрежи е, че те предоставят „истинска“ и „неподправена“ информация, за разлика от „платените“ медии и официалните източници. Той се появява не само в потребителските разговори, но и в наратива на малки медии и независими автори на съдържание, особено в YouTube. Тази опорна точка е изключително удобна. Ако не се вярва на медиите, няма да се вярва и на проверката на факти, направена от тях. По този начин разобличаването на дезинформацията може да бъде „обезвредено“ още преди да се е състояло.

Недоверието в „официалната информация“ има двоен механизъм на действие: 1) помага да се разпространят опасни митове и дезинформация и 2) парадоксално, подсилва доверието в тях. В крайна сметка, ако някой предвиди, че дадено твърдение ще бъде отхвърлено, и то наистина се отрече от проверителите на факти, това може да се интерпретира като „доказателство“, че се покрива информация. Този механизъм работи много силно психологически, защото разчита на т.нар. confirmation bias – склонността ни да виждаме само това, което подкрепя съществуващото ни мнение, и да пренебрегваме останалото, което му противоречи.

В Източна Европа навигирането в тези води е по-сложно, защото има основателни причини за съмнение в безпристрастността на медийното отразяване. Непрозрачната собственост, политическата обвързаност, конфликтите на интереси и координираните дезинформационни кампании донякъде оправдават недоверието в големите медии. Спирането на RT и „Спутник“ на територията на ЕС e решение, основано на това, че при липса на независима редакционна политика големите медии действително могат да бъдат значителни проводници на дезинформация.

В англоезичния свят масмедиите преди дигиталните времена (преса, телевизия, радио) се наричат legacy media. Днес все по-често този израз (както и „мейнстрийм медии“) се употребява в нов, политизиран контекст. Онлайн сайтове и кабелни телевизии го използват за критика срещу големите издания, които избягват да коментират определени гледни точки. Подтекстът е, че те или не са способни да „уловят новите тенденции“, или умишлено крият факти и съобщават само определена информация. Така проверката на факти се интерпретира като налагане на мнение и дори като опит за цензура.

Проблемът с аргумента за „всички гледни точки“ е, че има „гледни точки“, които са базирани на частично или изцяло неверни данни. Те се отсяват в името на качеството на информацията, не на заглушаването на мнения. Има хора, които и днес са убедени, че Земята е плоска, макар Аристотел да говори за сферичната ѝ форма още през IV век пр.н.е., а околосветското пътешествие на Магелан и Елкано през ХVI век доказва това на практика. Би било абсурдно алтернативната гледна точка за плоска Земя да заема екранно време. По същия начин качествените медии отказват да тиражират информация, която не е надеждно подкрепена от факти. Онлайн сайтове и видеоканали, които се стремят към по-голяма аудитория и трафик, нямат такива скрупули. Това ги прави значително по-отворени към публикуване на непроверена, понякога и открито манипулативна и грешна информация.

Давид срещу Голиат?

От около 2016 г. насам нова гвардия от „независими“ уебсайтове, подкасти и видеоканали все по-активно налага своите тези за упадъка на големите медии. Стив Банън и онлайн изданието Breitbart бяха сред първите. Наративът варира от „авторите на големите издания са некомпетентни и качеството е далеч от славните им дни“ до „официалните политкоректни новини няма да ви кажат това, което ние можем“. Идеята е една: вече не може да имате доверие на големите медии, само шепа „независими смелчаци“ казват нещата „такива, каквито са“. С една малка подробност – има доста въпросителни около независимостта на Банън и компания.

Зад Breitbart стоят парите на Робърт Мърсър – хеджфонд мениджър, който според Джейн Майър от New Yorker е вложил 10 млн. долара в проектите на Банън, докато са били още във фаза развиващи се блогове. Макар да пази добре личното си пространство, Мърсър е известен и с друга инвестиция, която предизвика медийна буря през 2018 г. „Кеймбридж Аналитикa“ се прочу с опита си да повлияе на американските избори през 2016 г., използвайки неетично придобити психометрични данни на милиони потребители на Facebook, за да ги профилира и потенциално манипулира като избиратели.

Връзката на Breitbart с милионери с политически интереси не е изключение. Въпреки че се брандират като свободни от манипулация независими медии, много от „алтернативните“ информационни канали се финансират от хора, които имат интерес да се насочва вниманието към определени теми. Ще чуете безброй разкази за „смели и инакомислещи“ създатели на съдържание, които се опълчват срещу „диктата на официалните медии“. Британският уебсайт UnHerd също се брандира като алтернатива, но позицията му срещу пандемичните мерки има много малко общо с независимия научен консенсус и повече с вижданията на инвеститора, който го финансира – Пол Маршал. Позициите на „независимия сайт“ до голяма степен се припокриват с друг проект, който е получил над 10 млн. паунда от Маршал – консервативния GB News. Съвсем очаквано, сред любимите теми в UnHerd e и „митът за дезинформацията“.

Около американския уебсайт Daily Wire също има цяло съзвездие от независими видео и подкаст канали, чиито водещи редовно гостуват един на друг. Всеки си има отделен бранд, но основните им послания (случайно или не) са добре синхронизирани по отношение на пандемията и други актуални обществени теми. Проследяването на финансирането им води до петролните магнати Дан и Ферис Уилкс. Не е изненада, че покрай критиките на тези канали към упадъка на съвременното образование в САЩ рано или късно се стига до промоция на PragerU. Въпреки че съкращението U в името идва от university, това не е акредитиран университет, а организация, която създава видеоклипове и онлайн курсове по най-различни обществени теми. Сред тях са и климатичните промени, които очаквано се отричат, предвид бизнес интересите на спонсорите в областта на фосилните горива.

Водещите и гостите на тези алтернативни канали винаги са версия на Давид, който се изправя срещу Голиат. Самотният професор срещу академичното общество. Независимият журналист, който сам снима документални филми, за да не му диктуват продуцентите какво да каже. Пропуска се малката подробност, че зад тези давидовци стоят огромни бизнес голиати и мисленето им „извън кутията“ е изненадващо синхронизирано с други медийни проекти на същите спонсори.

У нас посланията далеч не са така добре продуцирани, но кабелни телевизии, YouTube канали и онлайн издания, склонни да публикуват дезинформация (или да я смесват с реални факти) разчитат на по-нерафинираните варианти на именно този модел. И любими гости винаги са „смелчаците“, които „казват истината“ и които „няма да видите по големите медии“.

Какво е решението?

Дезинформацията е световен проблем. България е изправена пред някои допълнителни бариери в борбата си с него. През 2022 г. страната ни е на последно място сред членовете на Европейския съюз в Индекса за медийна грамотност, заема 91-во място в класацията за медийна свобода на „Репортери без граници“ (като дълги години беше 20 позиции назад) и e в топ 5 на държавите от ЕС с най-високо доверие в социалните мрежи според Европейския съюз за радио и телевизия.

Но има начини това да се промени. Изследователите, които се занимават с изучаване на дезинформацията, и европейските институции, които работят по темата, обновяват непрекъснато препоръките си. Основните инструменти, които те предлагат, са: ресурси и платформи за проверка на факти; обучение как да се верифицира съдържание (както за журналисти, така и за граждани); повече усилия в развиването на научна комуникация; разследваща журналистика, която изобличава дезинформацията; и съвсем не на последно място – обучения по медийна грамотност за всякакви възрасти.

Решението не е в по-голямо количество информация, а в изграждането на умения тя да се анализира и отсява качествено.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Гретчен Парлато и силата на деликатния музикален изказ

Post Syndicated from original https://toest.bg/gretchen-parlato-plovdiv-jazz-fest/

Гретчен Парлато е една от най-добрите съвременни джаз певици. Има 4 самостоятелни и над 85 съвместни албума. Пяла е с Хърби Хенкок, Уейн Шортър, Маркъс Милър, Аирто Морейра и много други големи имена в музиката. Третият ѝ албум The Lost and Found от 2011 г. получи над 30 национални и международни награди, а най-новият – Flor – донесе на певицата втора номинация за „Грами“ в категорията „Най-добър вокален джаз албум“ (първата беше за концертния Live in NYC от 2015 г.). 

Flor излиза през март 2021 г., след дълга пауза по майчинство, което е и сред основните теми в албума на американската певица. За записа си тя работи с утвърдени имена като Марсел Камарго, Артьом Манукян, Лео Коста, Аирто Морейра, Джералд Клейтън и Марк Гилиана. Именно за да представи своя последен албум, Гретчен Парлато започна своето световно турне. В рамките на обиколката тя ще пристигне и на сцената на предстоящия „Пловдив Джаз Фест“ заедно със своята група, в т.ч. и впечатляващия джаз пианист Тейлър Айгсти, който пък е тазгодишният носител на „Грами“ за най-добър съвременен инструментален албум. 

Програмата на осмото издание на „Пловдив Джаз Фест“ включва шест концерта в рамките на четири вечери – от 4 до 7 ноември. По време на изданието ще можем да се насладим и на музиката на легендарния Чарлз Мингъс, представена от четирима пианисти – Антони Дончев (България), Дани Грисет (САЩ), Пьотр Вилезол (Полша), Роберто Таренци (Италия); да чуем младата джаз тромпетистка от британско-бахрейнски произход Яз Мохамед; да отпразнуваме заедно 70-годишнината на великата Йълдъз Ибрахимова, която ще се качи на сцената с Живко Петров, Веселин Веселинов – Еко и Христо Йоцов; да се потопим в творчеството на американския джаз пианист и композитор Емет Коен, а също и на може би най-известния фламенко-джаз пианист Давид Пеня Дорантес. Концертът на Гретчен Парлато и нейния квартет е заключителният за фестивала и ще се състои на 7 ноември от 20 ч. в Дома на културата „Борис Христов“ в Пловдив.

Помолихме известната българска джаз певица Мирослава Кацарова, която е и организатор на престижния фестивал, да направи това блицинтервю с Гретчен Парлато специално за читателите на „Тоест“. 

Вие сте една от любимите ми певици и честно казано, сред основните причини да Ви ценя толкова високо като вокалист и творец е Вашето умение интелигентно да овладявате вокалната си фраза и избора Ви да не правите певчески демонстрации, а да създавате умни и тихи кулминации в песните си. Бихте ли ни разкрили пътя, който изминахте, за да достигнете до този деликатен музикален изказ?

Благодаря Ви за тези комплименти, те значат много за мен. Моята цел винаги е била да пея така, както говоря, да остана автентична, истинска, честна и чиста с гласа и артистичността си. Щом веднъж човек открие своя глас, не е необходимо да звучи като някой друг. Трябва да звучи естествено и без усилие. В моето изкуство да работя задълбочено, технически, емоционално и духовно означава да се издигна високо в артистичния си изказ и в смисъла си на творец.

Със сигурност имате свои любими вокалисти, но кои от тях особено са Ви вдъхновили?

Имам неизброимо много любими певци, особено ако преминем отвъд границите на джаза. Но сега ще се спра само на някои – Боби Макферин, Жоао Жилберто, Ела Фицджералд, Сара Вон… И това са наистина малка част от тях. Особено Боби и Жоао ме научиха, че нюансите, детайлите и интимността могат да бъдат изключително мощни, а също и да развият дълбоко чувство за ритмично фразиране.

Най-новият Ви албум Flor се появи след дълга пауза, дължаща се на майчинството Ви. На какво Ви научи този период и отрази ли се той на музиката и на избора Ви като артист?

Майчинството категорично трансформира чувството ми за перспектива, цел, смисъл в изкуството и в живота. Flor е почит към това време, към сина ми, към разцъфването ми отново като артист и откриването на баланса между майчинство и творчество. Да съм майка ми позволява да си задам въпроса как това се отразява на сина ми, на семейството ми, и дори повече – как това се отразява на другите хора, които ще го чуят сега и по-нататък в бъдещето. Нашето изкуство ни надживява, а това ни помага да мислим за качеството на творчеството си и за неговото въздействие и способност да изцелява. 

С какво се занимавате сега, правите ли нови записи и какви са Вашите нови музикални посоки? И в този контекст – какво е бъдещето на джаза според Вас?

Идната пролет предстои да запишем двойния си албум с китариста Лайънъл Луеке. Планираме да направим турне с този проект, така че следете за датите на предстоящите ни концерти. Иначе, бъдещето на джаза е отворено и безкрайно, постоянно разширяващо се, растящо… Но в същото време – с дълбоки корени в традицията и наследството. Всичко е възможно в бъдещето на джаза, затова съм тук.

Заглавна снимка: © Lauren Desberg

Източник

Сборник с ученически разкази от цяла Европа дописва историята на Холокоста

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%81%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D1%81-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D1%86%D1%8F%D0%BB%D0%B0-%D0%B5.html

сряда 26 октомври 2022


Излезе от печат сборникът „Необикновени постъпки на обикновени хора” с разкази, получили награди на Деветия международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”, организиран от Център…

Ужасен край за Русия или ужас без край за Украйна?

Post Syndicated from original https://toest.bg/uzhasen-kray-za-rusiya-ili-uzhas-bez-kray-za-ukrayna/

Финалът на предизборната кампания в България съвпадна с поредните новини за руската агресия в Украйна. В разрез с първоначално обявените принципи на „операцията“, които предвиждаха само професионални военнослужещи да изпълняват мисии в Украйна, на 21 септември Владимир Путин обяви „частична“ мобилизация, която да се извърши успоредно с референдуми в окупираните украински територии. В България новината стана повод за нов залп от анализи на познати лица по радиа и телевизии. Няма да коментираме българските реакции, защото те в най-добрия случай са неадекватни. Докато ЕС и САЩ поне към момента заемат твърда позиция и обещават засилване на помощта за Украйна и говорят за остра реакция срещу руския ядрен шантаж, българският предизборен и експертен дебат се върти около славянската идентичност и нашата историческа принадлежност.

С решението си Владимир Путин за момента отне инициативата от Украйна, която само дни преди това успешно си върна Харковска област. Анонсирането на „частичната“ мобилизация от Путин бе последвано от кампанийно медийно отразяване, чийто акцент е върху хилядите бягащи от страната руснаци. Към момента данните сочат, че около 260 000 са напуснали Русия. Медиите излъчват кадри и на жени, които със сълзи изпращат мъжете си. Заслужава внимание фактът, че значително по-малко в медийното пространство намират място иначе изобилните кадри на вече мобилизирани руснаци, които примирено приемат повиквателните си и облекли своите униформи, се отправят на запад. Най-често тези кадри се заменят от клипове на пияни мобилизирани руснаци.

Ако се отстраним обаче от медийната суматоха, следва да отбележим, че

надеждите, че мобилизацията ще доведе до бързия край на режима на Путин, вероятно са твърде преувеличени.

Все още протестите срещу решението на руския президент са малко и е рано да се каже дали могат да прераснат в по-сериозен бунт. Множеството истории за мобилизиране на неподлежащи на военна служба млади неслужили, болни или възрастни мъже и призивите тези грешки да бъдат поправени по-скоро целят да заблудят обществото в Русия и да го накарат да повярва в бащинската грижа на държавата пред лицето на абсурда. Историческите паралели сами ни идват на помощ. След като подобно поведение е проработило при Сталин, защо да не проработи и сега? А не бива да забравяме, че в периода на т.нар. Гладомор и на голямата чистка през 30-те години на XX век загиват десетки милиони.

Много е важно да отбележим, че официалните руски власти оценяват мобилизационния потенциал на страната на около 25 млн. мъже. Когато поставим нещата в тази перспектива, ситуацията вече не предразполага към бързо изостряне на ситуацията вътре в Русия заради мобилизацията. Процентът на избягалите е наистина малък в сравнение с общия брой военнозадължени. Освен това руската армия по този начин се чисти от възможни подривни елементи, които биха разлагали бойния дух на войниците на фронта, както е станало по време на Първата световна война.

Друга тенденция, която заслужава внимание след обявената мобилизация, е да се осмива качеството на руските военнослужещи и тяхното снабдяване. Тази тенденция е доста опасна форма на подценяване на врага. Да не забравяме, че един милион дори лошо обучени и зле екипирани мъже представляват в крайна сметка един милион въоръжени мъже. Те може да не са в състояние да изпълнят задачите на една активна настъпателна операция или да създадат основа за надеждна отбрана, но все пак

чрез своя внушителен брой представляват фактор и сила, който никой професионален военен няма да си позволи да пренебрегне.

Към момента Украйна не разполага с необходимото техническо превъзходство, за да се справи с лекота с тази по същество нова военна сила, така както например САЩ надви в Ирак през 2003 г. голямата по численост, но напълно деморализирана армия на Саддам Хюсеин. Именно поради тази причина главнокомандващият украинските въоръжени сили ген. Валерий Залужни заяви, че войната ще бъде дълга и Украйна трябва да се готви и за следващия ѝ етап. Тук бихме могли да се застраховаме и да кажем, че е възможно рязко ескалиране на ситуацията заради един или друг инцидент. В крайна сметка и през 1979 г. никой в Западна Европа не е вярвал, че в Иран на Пахлави е възможна революция, но историята показа, че къщата от карти, построена от шаха, се срути за броени дни.

Непосредствени паралели с историческото минало трябва да се правят с внимание, тъй като те биха могли да са некоректни. И все пак най-честите паралели за случващото се в Украйна са със събитията от 1914 г. и от 1941 г., когато Русия осъществява своите мащабни мобилизации. Първата завършва с Октомврийската революция, но втората, с огромна външна помощ и въпреки невъобразимите загуби, завършва с победа. Интересно е да отбележим, че днес Украйна получава военна помощ именно по силата на програма „Ленд-лийз“, която помага в огромна степен на СССР преди 80 години срещу нацистка Германия.

В нашето динамично време сме свикнали да очакваме бързи решения.

След 24 февруари се прогнозираше бърз край на украинската държавност и армия. Сега се предрича бърз край на Русия и на Путиновия режим. Усещането за прекомерна бързина на събитията може да бъде измамно. Както не се оправдаха очакванията в началото на конфликта, така и сега няма причина да мислим, че след още едно сериозно поражение руската държава ще се разпадне на части или че ще започнат процеси на модернизация в самата Русия.

Европа ще трябва да се подготви за продължителен конфликт. Дори и военните действия да спрат до средата на следващата година с поражение за Русия, това поражение няма да е пълно – подобно на разгрома на Германия през 1945 г., който доведе до принудителни реформи. Русия няма да премине в скоро време през процес на „денацификация“, което означава, че желанието за реванш и „можем повторить“ ще останат силни и ще доведат до нов рунд от военни действия.

Важно е да не се забравя, че Русия винаги е воювала с броя на войниците си

и е прието жертвите да бъдат големи, стига да се постигне целта. Руските власти са готови да жертват хората си и това не ги притеснява. Самите руснаци, свикнали да се подчиняват на Върховната власт, не смятат, че нещо зависи от тях, и са готови да приемат и най-страшните за западните хора решения в името на величието на държавата. Надеждите за успех на протестите поне в краткосрочен план са неоправдани. Виждаме как за пореден път протестиращи са извличани от силовите структури без дори минимален опит за съпротива. Към момента „дълбинният народ“ не се противопоставя на мобилизацията. Именно поради тази причина европейските политически лидери и общества трябва да преосмислят приоритетите си и начините за постигане на своите цели.

В България е необходимо да се намали силата на звука на руската пропаганда и да се проведе истинска дискусия за нашите приоритети и виждания за бъдещето. Ако се стигне до национален консенсус, че бъдещето ни не е свързано неотклонно с Русия, то трябва да се набележи списък от краткосрочни и дългосрочни мерки за опазване на европейското ни бъдеще. Част от краткосрочните мерки включват спешно изпращане на военна помощ за Украйна и замяна на остарялото ни съветско въоръжение с модерно западно.

Много важна тук е и подготовката на въоръжените ни сили. Както виждаме от конфликта, това, че разполагаш с повече танкове и самолети, не ти гарантира победата. Обучението и бойният дух на войската винаги са били водещи за победата. Тревожен е броят на български висши военни на активна служба или в оставка, които с изказванията си недвусмислено демонстрират подкрепа за Русия. Време е да се запитаме именно

какво става в редовете на българската армия и каква е нейната готовност по отношение на националния суверенитет и сигурност на България.

Ако историята ни учи на нещо, то е, че не можем с увереност да очакваме непременно благоприятен развой на събитията. Както уместно припомня Аркадий Бабченко, след Николай Втори идват Ленин и Сталин. Възможността след Владимир Путин да дойде на власт някой по-страшен не бива да се пренебрегва. Какво ще бъде руското поведение към Запада, ако на трона в Москва застане Рамзан Кадиров или някой шовинист като Игор Гиркин-Стрелков? Тогава вътрешната съпротива ще бъде докрай смазана или ще избухне с пълна сила гражданска война.

В дългосрочен план вътрешната ситуация ще се промени, но Путин, като един истински възпитаник на спецслужбите, има афинитет към дългосрочната игра. След провала на внезапното завладяване на Киев, Москва премина към война на изтощение, надявайки се, че по познатия от Сирия сценарий ще удържи. Русия има по-големи човешки и материални ресурси от Украйна и целенасочено разрушава икономиката ѝ и гони с терор населението.

В момента Западът все повече засилва помощта за Украйна и постепенно настъпва паритет, показан с успешното украинско настъпление в Балаклея и Изюм. Тук обаче следва да си зададем въпроса

докога тази подкрепа ще продължи.

Никой не може да каже какъв ще е обемът ѝ след година или две. Руският президент разчита на милионите, с които Москва тайно финансира политически партии и проекти в ЕС и САЩ, да демонстрират своята полза. По примера на България, не са малко онези, включително и водещи политически сили, които говорят за „мирно решение на конфликта с отчитане интересите и на двете страни“. Духът на наратива за неутралитет е извън бутилката и удобно гали слуха на множеството, което е стъписано от цената на енергийните ресурси, обяснени единствено с недалновидността на „брюкселските чиновници“.

Всичко това, заедно с инфлацията и икономическите трудности, трябва да доведе до нестабилност в Европа, която да се откаже от помощта за Украйна и в най-добрия случай да я принуди да приеме мир при неизгодни за нея условия. С две думи, повтаряне на сирийския сценарий в по-голям мащаб – воюваш достатъчно дълго, докато в един момент никой не си спомня как е започнала войната, но всички искат живи да видят нейния край, ако трябва да поспорим с Платон.

Всичко, което се случва, е понякога учудващо близко до паралелите с Втората световна война.

Действията на Владимир Путин силно напомнят плана на Сталин преди началото на войната, целящ да противопостави западни държави една срещу друга. Към общата картина на създаване на нестабилност може да се отнесе и значителното по обем бягство на руснаци в близките страни. Москва, изчиствайки се от възможните нежелателни елементи, които биха предизвиквали брожение в страната или на фронта, предизвиква напрежение в Европа и съседните на Русия страни. Възможни са спорове с украинските бежанци, проблеми с настаняването и изхранването, а е важно и да се отбележи, че мнозинството от тези хора, подкрепящи „величието на Русия“, просто не са готови да умрат за него.

Москва се опитва да поддържа напрежението и чрез обявените референдуми, които никоя държава не би признала, но чрез тях плаши с възможна употреба на ядрено оръжие. Дали Русия ще използва реално тактическо или стратегическо ядрено оръжие, окончателният отговор е в полето на астролозите и ясновидците. При всички случаи това е една реална заплаха за света, която трябва да бъде разгледана и да бъдат предприети възможните мерки за неутрализирането ѝ или поне за ограничаването на щетите. Важен е също така единен отговор на този шантаж.

В заключение, България продължава да се намира в доста опасно положение – страната ни не подкрепи открито Украйна и по тази причина е гледана с недоверие от своите партньори в ЕС. В същото време не се възползвахме от възможността за модернизация на армията ни чрез предоставяне на въоръжение на Киев. Трудностите с енергийните доставки, комбинирани с руското влияние, пък допълнително могат да ни вкарат в политическа криза. Измъчената ни подкрепа за Украйна ни поставя в затруднено положение в дългосрочен план. Евентуалното бъдещо влизане на Украйна в ЕС може да бъде проблемно за нас и за Съюза предвид нереформираните ѝ институции и ширещата се корупция. Ние обаче няма да сме в позиция да поставяме условия.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Източник

Юбилейното издание на надпреварата дава още една възможност за участие – чрез видео разказ Център „Алеф” обявява Десетия международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%84-%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D0%B2%D1%8F%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-2.html

сряда 21 септември 2022


Център за еврейско-българско сътрудничество „Алеф” дава старт на Десетия международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”. Десетият конкурс на „Алеф”  е посветен на 80-та годишнина…

Рубли няма, действайте!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%80%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5.html

вторник 5 юли 2022


Чух, че Тошко се консултирал с Резидента. Колкото и да не ми се гледа телевизор, викам си „дай ще се насиля и ще си ги пусна поне на компютъра, за…

Безвремието на съвремието

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE.html

вторник 28 юни 2022


Честно да си призная, хич не ми е мъчно за правителството на Киро. Не, не искам да се отнасям обидно към него, използвайки умалителни имена. Той не ми е неприятен,…

Когато скъсаш синджира

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%B0%D1%88-%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D1%80%D0%B0.html

неделя 19 юни 2022


Някои хора (очевидно кои) се правят на приятно разсеяни, та затова реших да го кажа в прав текст от скромната си трибуна. Не, протестът пред Народното събрание не беше в…

„Асвабадителная“ върви по план. По украинския план

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B0%D1%81%D0%B2%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%8F-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD-%D0%BF%D0%BE-%D1%83%D0%BA.html

неделя 29 май 2022


Най-странното във войната, която се води „асвабадителная аперация“ и започна преди три месеца, е не това, че продължителността ѝ няма да е особено продължителна, нищо че рашибозукът твърдеше, че ще…