Откакто се помня, винаги съм смятала доматите – особено онези огромните, буквално пукащи се от сочност и вкус, които се появяват през месец юли – за божествена храна. Но когато преди години тръгнах да пътувам из Балканите, личното ми благоговение пред домата като пред райски плод – или ако предпочитате, зеленчук¹ – получи и етимологично потвърждение. И то многократно.
На първото попаднах в един ресторант в Любляна, когато си поръчах екзотично звучащата solataparadižnik na posteljici iz rukole, но вместо с очакваната райска ябълка, канапето от рукола беше посипано с чери доматчета. Впоследствие, вече подготвена за божествени кулинарни преживявания, ядох пица с rajčice i šunke в Загреб, дюнер с paradajz i ljuti sos в Сараево, a в Белград един месец се изхранвах почти изцяло с парадаjз сок.
Българската дума, за съжаление, не съдържа такива „(па)ра(да)йски“ асоциации, но за сметка на това нейната етимология отразява географския произход и историята на разпространението на домата. Според Българския етимологичен речник думата е навлязла в нашия език чрез турската domates или гръцката ντομάτα (domata, самата тя заета от турски), а те от своя страна идват от френската и испанска tomate.
Но първоизточникът както на тези думи, така и на самия плод всъщност е Южна Америка.
Столетия преди европейците да стъпят на континента, диви предшественици на днешните домати с размер на грахови зърна растат из Андите, а местното население постепенно ги пренася на север към Централна Америка и от около 700 г.сл.Хр. започва да ги култивира.
Когато испанските завоеватели влизат в контакт с ацтеките в началото на XVI век, те вече отдавна отглеждат и консумират домата, който наричат
tomatl на уто-ацтекския език науатъл. Наименованието, буквално означаващо „набъбнал плод“, произлиза от думите tomahuac (‘голям’, ‘дебел’, ‘тежък’) и atl (‘вода’).
Като част от т.нар.Колумбова обмяна, включваща много други растения, животни, ценни метали, болести, а даже и хора, испанците пренасят домата – а заедно с него и думата – в Европа. След като навлиза в испанския като tomate, с малки вариации тя се разпространява в различни езици от разнообразни езикови групи не само из Стария континент, а и отвъд него: освен в гореспоменатите испански, френски, турски и гръцки, а оттам и в български, македонски и албански, думата е сродна в шведски, датски, норвежки, но и в иначе несродните един с друг естонски (tomat) и латвийски (tomāts), в арабски (طماطم/tamatim), a даже и в хинди (टमाटर /tamaatar), зулуски (utamatisi) и японски (トマト/tomato).
В английския език думата tomato се появява чак в средата на XVIII век², като през предходните два века доматът – смятан по-скоро за декоративен и негоден за консумация, а вероятно и отровен – e бил известен като love applе, калка от френската pomme d’amour, преминала и в немския като Liebesapfel. Едно от възможните обяснения за тези „любовни“ названия са предполагаемите (може би заради еротичния вид на разрязания плод) свойства на домата като афродизиак.
Според експертите обаче по-вероятно е тези понятия да произлизат от грешния превод на италианското наименование на домата, pomodoro – вместо от d’oro (‘от злато’), то е било интерпретирано като произлизащо от adorare (‘обожавам’). Италианското название, което буквално означава „златна ябълка“ – вероятно тъй като първите домати, стигнали до Италия, са били жълти и оранжеви на цвят – е измислено от ботаника Пиетро Андреа Матиоли, който първоначално нарича домата с латинското название malum aureum³, a впоследствие го превежда на италиански.
Въпреки че италианското название на домата не се задържа (поне не и под формата на грешно калкирана дума) в английския, френския или немския, думата pomodoro прескача централната и югоизточната част на Европа и се озовава в североизточната⁴. Там тя се превръща в база на думите, означаващи „домат“ – първо на полски (pomidor), а оттам и на няколко съседни езика: украински (помідор), беларуски (памідор), литовски (pomidoras) и руски (помидор)⁵.
Междувременно в „прескочената“ югоизточна част на Европа, както стана ясно в началото на текста, доматът получава серия наименования, навяващи „райски“ асоциации. Техният първоизточник, оказва се, е остарялата диалектна немска дума Paradeiser, която в Австрия и досега често се използва вместо книжовната Tomate. Освен в споменатите по-горе балкански езици, Paradeiser вдъхновявадумите за „домат“ и в унгарски (paradicsom), словашки (paradajka) и чешки (rajče).
Самата дума Paradeiser пък идва от Paradiesapfel, което буквално означава „райска ябълка“ и служи за наименование на библейския „забранен плод“. Ето как, понеже
в Библията точният вид на „забранения плод“ всъщност не е упоменат, той като нищо може да се окаже, че е не ябълка, а домат⁶.
Лично на мен това предположение ми звучи доста убедително – не само защото се римува, а най-вече защото дори и най-свежата и сочна ябълка не може да ме изкуши така, както може да го направи един юлски градински домат.
И като стана дума за изкушения, интересен е случаят с думата на иврит, която не е етимологично свързана с никоя от гореспоменатите групи. Появила се едва през 1886 г., вероятнокато отражение на европейските „любовни“ наименования на домата, думатаעגבניה (agvania) произлиза от корена עגב („желая, изпитвам страст/похот“). Въпреки съпротивата срещу нея заради „непристойния“ ѝ корен (който е в основата и на думата „сифилис“!), опитите да бъде заменена с по-прилично наименование – например סומקנייה(sumkaniya), от סומק (sumak), тоест „червен“ – се оказват неуспешни и тя, с цялата си греховна изкусителност, трайно се установява в иврит.
Независимо дали се обозначава с термин, произлизащ от науатълския tomatl, италианския pomodoro, германскияParadiesapfel или с нещо съвсем отделно, доматът неизменно се свързва и с още една интересна дума, която идва от японския, но вече е навлязла в много други езици, а именно „умами“. Произлизащо отдумата 旨い (umai), или „вкусно“, която има същевременно хедонистки и чисто вкусови конотации,
„умами“ е наименованието на един от петте основни вкуса
(заедно със солено, сладко, кисело и горчиво), които човешкият език разпознава и – буквално и преносно – може да идентифицира.
Когато неотдавна научих за съществуването му, разбрах, че много от любимите през целия ми живот храни всъщност принадлежат точно към категорията на умами – сред тях са киселото зеле, месото, гъбите, соевият сос, различните видове риба, ферментиралите сирена и… разбира се, доматите⁷.
Въпреки че се изкушавамда търся някаква небесна (или пък греховна) причина за вкусовите качества на умами, за тях си има съвсем научно обяснение – съдържанието на глутамат във всички тези храни. Освен като основен невротрансмитер в мозъка, тоест мозъчен стимулант, глутаматът, който е най-изобилната аминокиселина в човешкото тяло, действа и като индикация, че във въпросната храна има протеин. Това засилва апетита, като същевременно създава по-бързо усещане за ситост.
Точно вкусът умами обяснява още един феномен, който досега съм смятала за доказателство за „божествените“ качества на домата, а именно че
нивата на консумация на доматен сок са многократно по-високи „в небесата“, отколкото на земята.
Според научни изследвания шумът, ниската влага и налягането в самолета по време на полет намаляват способността ни да усещаме всички останали вкусове с изключение на умами, който не само не е притъпен, а става по-интензивен.
Макар и, както вече споменах, италианското наименование на домата да е навлязло в относително ограничен брой други езици, думата pomidoro в наши дни все пак е доста разпространена по света – но не благодарение на самия плод, а на кухненски таймер с формата на домат. Когато Франческо Чирило измисля метода „Помодоро“ в края на 80-те години – техника за съсредоточена работа в интервали от 25 минути, последвани от кратка почивка – той използва точно такъв таймер, за да засича времето.
Аз също реших да приложа метода, за да напиша този текст. Подозирам обаче, че успешното му завършване се дължи не толкова на това, колкото на огромните количества домати под формата на салати, сокове, сосове и гарнитури, които изконсумирах по време на писането му.
1 Тъй като съдържа семена, доматът от ботаническа гледна точка се класифицира като плод заедно с краставицата и чушката. Но от кулинарна, понеже никога не се използва в десерти или сладки ястия, доматът се смята за зеленчук. Имайки предвид неоспоримите му вкусови качества обаче, този дебат ми се струва безсмислен като спора между „томато“ и „томейто“ от Let's Call the Whole Thing Off.
2 Tова, че в песента – откъдето е заето и заглавието на този текст – Ела Фицджералд и Луис Армстронг редом с доматите пеят и за картофи, изглежда, изобщо не е случайно. Според Online Etymology Dictionary изписването на английската дума tomato е повлияно от изписването на внесената пак от Новия свят (по-точно от карибския език таино) два века по-рано дума potato.
3 Като един от най-често срещаните плодове в Европа ябълката е дала името си, в комбинация с допълнителна пояснителна дума, на редица плодове, внесени на континента през вековете, например английската дума за „нар“ (pomegranate, от „ябълка“ + „семена“) и „пъпеш“ (melon, от старогръцката μηλοπέπων (mēlopépōn), от μῆλον (melon), тоест „ябълка“ + πέπων (pépōn), или „зряла“), френските и фламандските думи за „картоф“ (pomme de terre и aardappel), буквално „земна ябълка“) или думата „портокал“ на идиш (פּאָמעראַנץ/pomerants), от латинската pomum (‘ябълка’) + arancia (‘оранжево’). На български, разбира се, имаме „райска ябълка“, чието ботаническо наименование Diospyros kaki идва от гръцкото διόσπυρος (‘божествен огън’).
4 Макар и историците да го оборват като кулинарен мит, според една от версиите италианското наименование на домата пристига в Полша благодарение на Бона Сфорца, италианска херцогиня, която през 1518 г. става втора съпруга на полския крал Зигмунт I и кралица на Полша. Според мита тя внася редица непознати до този момент зеленчуци, чиито наименования на полски – а както се оказва и на български! – произлизат от италианския: освен доматите (pomodori/pomidory) те включват и карфиола (cavolfiore/kalafior), артишока (carciofi/karczochy) и зеления фасул (fagiolo/fasola). А връзката от моркови, праз, пащърнак и други зеленчуци, използвани за готвене на супа, се нарича włoszczyzna, което буквално означава „нещо италианско“ (Италия на полски е Włochy).
5 Вероятно през руския „помидор“ италианската дума достига и до грузинския (პომიდორი/pomidori), азербайджанския (pomidor) и казахския (помидор). И макар че на книжовен арабски думата ﻃَﻤَﺎﻃِﻢ (tamatim) произлиза от ацтекския първоизточник, в Сирия, Ливан и Палестина за „домат“ се използва думата بندورة (banadūra).
6 В еврейския текст на Стария завет забраненият плод е наречен פֶּ֫רִי (peri ), тоест просто „плод“, а различни интерпретации предлагат разнообразни версии относно точния му вид, сред които са смокиня, нар, грозде, кайсия, круша, дюля, цитрон и др. Но когато св. Йероним превежда Библията от гръцки и еврейски на латински език между 383 г. и 406 г., той не пропуска шанса за игра на думи и превежда peri с думата malum, която на латински има две съвсем различни значения: едното е „зло“, от прилагателното malus, тоест „лош“ или „зъл“, а второто е „ябълка“, от старогръцката дума μᾶλον (mâlon).
7 Освен гореизброените храни, човешката кърма също има изразен умами вкус, като според някои изследвания вкусът умами в кърмата е десет пъти по-силен от този в кравето мляко. (Тук се изкушавам да се заиграя с „у мама“ и „умами“, но не на всички ни е дадено да сме остроумни и забавни като св. Йероним.)
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
Нервната и имунната система са еднакво значими за оцеляването на организма. Традиционно се е смятало, че са независими една от друга, а взаимодействията помежду им са свързани главно с проявата на мозъчни заболявания. Пример е множествената склероза, при която имунната система атакува мозъчната тъкан. Въпреки това увеличаващите се научни доказателства и дори нашите собствени преживявания подсказват, че между тези две системи има активен диалог.
Напредъкът в молекулярната биология значително обогатява знанията ни за човешката физиология. Молекулярната биология е в центъра на прогресивното развитие на генетиката и омикстехнологиите (анализ на ДНК, РНК, белтъци и метаболити). Преди няколко десетилетия изследването на експресията и функциите на дадена молекула в различни физиологични системи (освен в тази, в която е установена) е било рядкост. В днешно време сигналните пътища в клетките често се изследват при различни физиологични системи с използването на едни и същи лабораторни техники. Размиването на границите между дисциплините е основният резултат от този научен подход. Въпреки това той е сравнително нов. Доказателство и пример е развитието на научните изследвания при невроимунитета.
Изследването на невронно-имунните взаимодействия започва с психосоматичния подход: психологическите фактори и емоциите влияят на проявата и развитието на болестни състояния като алергии, язва на стомаха, рак, автоимунни заболявания, инфекции. Вторият подход е „биоповеденчески“: експериментални стресови фактори влияят на имунната система. При този подход се смята, че имунната система може да бъде модулирана и от условни стимули. Третият подход е основан на междуклетъчната комуникация: клетките на имунната система експресират невротрансмитерни рецептори и хипофизни пептиди. Той е последван от невроанатомичния подход: инервирането на далака и другите лимфоидни органи се осъществява посредством автономна нервна система. Последният подход разглежда ефектите на имунните фактори върху невроендокринната система.
Поведението и имунната система
Изследванията на физиологичните стресови фактори при човека, водещи до предразположеност към тежки инфекции – бактериални, алергични, автоимунни и ракови заболявания – или до трудно възстановяване след тях, включват промени в механизмите на имунологичната защита. Смъртта на близък човек от семейството например е смятана за силен стресов момент в живота, който се свързва с депресия и повишен риск от заболеваемост и смъртност.
Голяма част от тези заболявания са с имунологичен характер. Промените във функциите на имунната система се дължат, от една страна, на връзката между психологическите фактори и от друга – на промяна в податливостта на развитие на дадено заболяване или влошаването му. Промяната в имунната реактивност – например пониженото ниво на лимфопролиферативния отговор към стимулиране с митогени (малки протеини или пептиди, които предизвикват клетъчно делене) или нарушената активност на клетките „натурални убийци“ (NK клетки) – е установена при хора, преминали през тежка загуба на близък. Други изследвания сочат, че понижаването на имунитета е свързано също с раздяла или развод.
Въпреки че гореспоменатите житейски събития, логично, са стресиращи, промяна във функциите на имунната система може да настъпи и при хора, преминаващи през по-леки стресови ситуации, които обикновено са неизбежна част от живота. Например промени в имунитета са установени при студенти по медицина, на които им предстоят изпити, и при футболисти преди важен мач. Нивото на безпокойство по време на сесия при студентите е значително по-високо в сравнение с другите периоди от учебната година.
Установено е, че при студентите по медицина, които са в сесия, нивото на активността на NK клетките и процентът на хелперните Т-лимфоцити намаляват. При студенти, серопозитивни за Епщайн-Бар вирус (EBV), e повишен титърът на анти-EBV антителата, което означава, че вирусът се размножава в по-големи количества. Това се обяснява с понижен клетъчен отговор на латентния вирус по време на изпитните периоди. На участвалите в изследването студенти са направени и личностни тестове, чрез които е изяснено, че други събития в личния им живот не са имали подобно влияние.
Ролята на имунната система при развитието на централната нервна система и стареенето на организма
Въпреки че знанията за влиянието на имунитета върху невронната активност са се увеличили значително през последното десетилетие, разбирането на учените за обратния процес – как мозъкът влияе върху периферната имунна активност – е много по-ограничено.
Част от молекулите, които играят роля и при нервната, и при имунната система, са ключови за мониторинга и отговора на промените във вътрешната и външната среда. HLA гените от клас I са основни участници в представянето на антигени. Тяхната експресия е установена в невроните, в областта на аксоните, дендритите и синапсите и в глиалните клетки, особено в началните постнатални стадии на развитието. Накратко, те участват в усъвършенстването на пластичността на зрителната система и двигателното обучение в малкия мозък.
Все още предстои да се изясни дали HLA молекулите от клас I имат специфични функции и дали голямото им разнообразие (полиморфизъм) е свързано с развитието на централната нервна система (ЦНС) и когнитивните функции при определени заболявания, като аутизъм и шизофрения. Друг неизяснен въпрос е дали HLA молекулите от клас I наистина представят антигени в ЦНС и ако е така, какъв тип антигени са представени и дали са съществени за образуването на специфични невронни мрежи.
Стареенето е свързано с промени от имунен характер, които водят до клинични прояви. Например когато един човек остарява, се увеличава податливостта на определени инфекции и активността на много ваксини се понижава. Тези клинични характеристики на стареенето са придружени от общо понижаване на защитните имунни отговори, известни като „имунно стареене“. Стареенето е свързано и с ниска степен на постоянно възпаление, което съществува без явна инфекция. Имунното стареене и описаното възпаление са взаимнозависими процеси и настъпват с напредване на възрастта поради редица фактори, включително латентни инфекции, метаболитни промени и др.
Роля на невроимунологията при алцхаймер
Болестта на Алцхаймер е често срещано невродегенеративно заболяване, като най-големият рисков фактор за проявата му е стареенето. Невродегенеративните маркери включват два патологични белтъка, които се натрупват в мозъка: амилоид бета и тау. Смята се, че освен тях има и други маркери, които могат да регулират развитието на заболяването и проявата на клиничните симптоми. Един от тях е аполпопротеин Е (ApoE). Той има имуномодулаторна активност. Смята се, че изоформата ApoE4 има роля при развитието на заболяването, като лимитира пречистването на бета-амилоидните плаки от мозъка.
Перспективи и бъдещи насоки
В продължение на няколко десетилетия нервната и имунната система са изследвани независимо една от друга, но сега се знае, че те комуникират и че тази комуникация служи за физиологичното адаптиране и в здраво състояние, и при развитие на дадено заболяване. Въпреки това все още има сериозни празнини в изясняването на сложната комуникация. Голяма част от техниките, необходими за разплитането на тези въпроси (например РНК секвениране), и анализът на огромните бази данни започват да стават по-достъпни. Така учените имат уникална възможност да изяснят какъв е терапевтичният капацитет на мозъка.
Военният бунт на Евгений Пригожин и частната му армия, насочен срещу официалното ръководство на руската армия, все още поражда повече въпроси, отколкото отговори. Едва ли някога ще научим всички детайли за причината „Вагнер“ в последния момент да се откаже от финалната си цел – влизане в Москва. Но случилото се на 23 и 24 юни вече дава възможност да се направят някои дългосрочни прогнози за по-нататъшното развитие на кризата в Русия, както и на войната в Украйна.
Започналата преди около месец контраофанзива на украинската армия има непосредствен ефект върху случващото се вътре в Русия – украинските успехи на бойното поле, макар и бавни, изглежда, ще стават все повече и това автоматично води до разширяващи се пукнатини сред руските военни и политически лидери.
Митовете, които вече не съществуват
Окончателно беше сринат митът за популярността на Путин. В Русия проучванията на общественото мнение се провеждат в среда, в която едноличната власт се приема за неизбежна и където „грешен“ отговор на въпроса „Подкрепяте ли Путин?“ носи очевидни рискове. Но когато властта на Путин бъде на практика отнета, както стана в окупирания от „Вагнер“ град Ростов, не изглеждаше някой от местните да има нещо против.
Видяхме кадри, на които цивилни еуфорично посрещат бойците на Пригожин, дават им храна и си правят снимки с тях. Друга част от местното население реагира на събитията с апатия, а някои просто търсеха начин да напуснат града възможно най-бързо. В нито един руски град обаче не видяхме хора, спонтанно изразяващи подкрепа за Путин и протестиращи срещу действията на Пригожин.
Тази динамика вътре в Русия означава, че част от руснаците са готови да бъдат управлявани от нов експлоататорски режим, стига той да замени сегашното управление. От друга страна, апатията на по-голяма част от населението показва, че повечето руснаци в този момент приемат за даденост, че ще бъдат управлявани от военачалникa с най-много оръжия и най-силна армия и просто ще продължат с ежедневието си.
Важно е да се отбележи, че симпатиите на отделни руснаци към частната армия „Вагнер“ дойдоха, след като Пригожин обвини Путин, че е излъгал руското общество за причината да се започне военната агресия срещу Украйна през 2022 г. Пригожин каза също, че Киев не е планирал широкомащабни атаки срещу окупирания от Русия Донбас. Следователно в Русия се срина не само митът за вожда Путин, а и митът за войната като средство да бъде защитена страната срещу потенциална агресия, идваща отвън.
Москва не е непревземаема крепост?
Русия се намира в най-тежката си вътрешна криза след разпада на СССР през 1991 г. Походът на Пригожин към Москва показва, че сравнително малка военна сила няма да има особени проблеми да достигне руската столица. Това не беше така, преди по-голямата част от руските въоръжени сили да бъдат ангажирани във войната срещу Украйна, където много от най-добрите единици бяха унищожени в битки с украинската армия.
Паралелно с това границите на най-голямата държава в света не биват защитавани, а вътрешната сигурност на практика не съществува, щом група от няколко хиляди войници без авиация може почти безпрепятствено да стигне до портите на Москва, а само преди седмици руски партизани, сражаващи се на страната на Украйна, успяха да извършат разузнавателна операция в Белгородска област. Oчевидно е, че Путин не пази руските „национални интереси“, в противен случай нямаше да започне конфликт, който да засили руската зависимост от Китай, да унищожи връзките със Запада и да вкара Русия в спирала на самоунищожителни вътрешни конфликти, за които противопоставянето между Пригожин и Шойгу беше само началото.
Истинската причина за руската агресия срещу Украйна още от 2014 г. беше, че свободна, демократична и европейска Украйна е заплаха за режима на Путин. Реформирана по европейски модел, Украйна се превърна в положителен пример за своите съседи от бившия СССР. Тя е „моделът“, който по естествен начин населението в Беларус, Русия, Молдова, Грузия и Армения иска да следва, за да подобри състоянието на собствената си държава. Огромните протести за демокрация в Беларус от лятото на 2020 г. доказаха, че това е необратим процес, който рано или късно щеше да стигне до самата Русия и да застраши диктаторския режим в Москва.
(Не)възможната ескалация
Събитията от 23 и 24 юни показаха още нещо важно – т.нар. червени линии на Путин не съществуват и когато диктаторът е притиснат в ъгъла, той просто ще опита да спаси собствения си живот, бягайки от Москва. Това още веднъж доказва, че западните страхове от някаква ужасяваща руска ескалация, която би последвала украинска военна победа, са неоснователни. Всъщност нищо ново – тактиката на Путин винаги е била да заплашва с военна ескалация и да се надява страховете на противниците му да надделеят над желанието за противопоставяне, а ако тази тактика се провали, в Кремъл просто променят наратива и казват пред руската публика, че „всичко върви по план“.
Всъщност маршът на „Вагнер“ към Москва може да се разглежда и като пример за вероятния край на войната в Украйна. Защото следващия път, когато две въоръжени групи застанат една срещу друга на територията на Русия, битката няма да бъде решена за два дни и най-вероятно ще се наложи руската армия да се изтегли от Украйна, за да може тя да бъде използвана в задаващата се гражданска война. Това развитие става все по-вероятно с увеличаващите се украински успехи на фронта.
Рисковете за България от задълбочаващия се хаос в Русия са големи. Повече от година след началото на пълномащабната руска атака срещу Украйна българската държава не успява да се справи с все по-агресивните руски агенти в политиката, като в същото време продължават саботажът на наша територия и уличната агресия, идваща от проруски групи. За да има адекватна реакция на задаващия се крах на режима на Путин, България първо трябва успее да защити собствената си вътрешна сигурност от зловредното руско влияние.
Преди две години имах възможност да прекарам един месец в творческа резиденция в Белград. Първият ден от престоя ми се падаше на 1 юни и след като се настаних и си разопаковах багажа, се запътих към офиса на домакините ми от литературната и културна Асоциация KROKODIL, за да се запознаем на живо. Задавайки маршрута натам в Google Maps, забелязах, че в непосредствено съседство до офиса се намира заведение, наречено „Jazz башта“.
Реших да интерпретирам това като някакво шеговито намигване от баща ми по случай Деня на детето, който той така и не бе спрял да ми честити дълго след като вече не бях в детска възраст. Стана ми мило и малко мъчно.
Чувството за носталгия се засили, когато стигнах до сградата, където се помещаваше асоциацията – на фасадата наистина висеше табела Bašta, този път на латиница, но съвсем неподготвена всъщност ме хвана това, че малкото дворно пространство отпред беше покрито с жълти павета – досущ като софийските! Освен родния ми баща, сякаш и родният ми град, където бях прекарала детството си, ми „намигваше“ по случай Деня на детето.
Залисана в проследяването на произхода на паветата, който, разбира се, тръгва от Будапеща, тогава така и не проверих значението на думата, нито разбрах какъв ще да е този джазов „башта“.
Няколко седмици по-късно дойде мой ред мислено да намигна на баща си – знаех, че на много места по света Денят на бащата се чества в третата неделя на месец юни, макар и никога да не го бяхме отбелязвали, докато баща ми беше жив. Точно в тази неделя обаче се случи да мина покрай Bašta u Mišarskoj – заведение с двор на улица „Мишарска“, което точно в този ден се оказа затворено, но онлайн ревю го описваше като „Једна од најпријатнијих башти у граду“.
Тогава разбрах, че сръбската дума „башта“, освен че е в женски, а не в мъжки род и се произнася с ударение върху първата, а не върху втората сричка,
всъщност означава не „баща“, а „градина“.
По-точна дефиниция на думата получих скоро след това от изтъкнатата преводачка от и на сръбски език Мария-Йоанна Стоядинович: „Обикновено „башта“се ползва както за малка домашна градина със зеленчук, тук-там цвете и по някое плодно дръвче, така и за двор.“ Обяснението ѝ се появи под пост на Георги Господинов във Facebook, където той бе публикувал няколко снимки на цъфнали рози, череши и други растения, които доста точно илюстрираха горната дефиниция, а неговото пояснение към снимките – „Градината на баща ми…“ – идеално, макар и напълно случайно обхващаше моето първоначално объркване между „башта“ и „баща“.
Случи се така, че попаднах на снимките, докато пътувах с автобус към хотела на майка ми и вуйчо ми¹, които току що бяха пристигнали в Белград. Когато в следващия момент отворих Google Maps, за да проверя колко спирки ми остават, попаднах на поредно странно съвпадение. Синята точка, която показваше местоположението ми на картата, тъкмо преминаваше покрай голям зелен петоъгълник, чието обозначение звучеше, все едно някой на шега е превел гореспоменатото „Градината на баща ми…“, без да знае сръбски: Botanička bašta.
През изминалите няколко седмици бях минавала покрай желязната ограда² на „Булевар деспота Стефана“ десетки пъти, но така и не бях обърнала внимание, че от другата ѝ страна се намира Ботаническата градина „Јевремовац“, принадлежаща на белградската алма-матер. (Моята собствена и съвсем буквална „майка хранителка“ междувременно ме очакваше няколко спирки по-нататък.)
С малко допълнителни проучвания разбрах, че сръбската дума „башта“ – подобно на остарялата диалектна българска дума за зеленчукова градина „бахча“ (макар че и тук ударенията се разминават) – произлиза от османотурската باغچه (bâğçe), преминала в съвременния турски като bahçe, тоест „градина“. Първоначално думата е заета от персийски – باغچه (bâğče), умалителна от باغ (bâğ), която тя на свой ред означава „градина“ или „лозе“, но също така и – забележете! – „светът“ и „лицето на любимия/любимата“³. За неин първоизточник се смята праиндоиранската дума *bʰāgás („част“, „дял“, „парцел“), съответно от праиндоевропейската *bʰeh₂g- („разделям“, „разпределям“).
Това може и да обяснява произхода на сръбската „башта“, но не помага особено за изясняването на етимологията на българската дума „баща“. Самата дума „баща“ не се среща в останалите славянски езици, като в повечето от тях родителят от мъжки пол се обозначава със сходни на съществуващите и на български синоними, макар те да принадлежат към доста различни регистри. В македонския език например за „баща“ се използва „татко“, в сръбски и хърватски – „отац“ и otac, в чешки и словашки – otec, в полски – ojciec, и т.н.
Любопитен е случаят с украинския, на който „баща“ – тоест най-неутралната дума за „мъжа родител“ – е „батько“. А на руски, макар и прекият еквивалент на „баща“ да е „отец“, речниците предлагат и думите „батька“, „батя“, „батюшка“ като синоними, но определят първите две като остарели и/или рядко използвани думи, а „батюшка“ – като обръщение към възрастен човек или свещеник. Същевременно нито на украински, нито на руски съществува еквивалент на българската дума „батко“ – вместо нея и двата езика използват описателната фраза „старший брат“.
Обяснението за произхода на думата „баща“, както се оказва, се крие точно в тези роднински връзки и тяхното преплитане.
Българският етимологичен речник проследява произхода на „баща“ до праславянската дума *bat-(i)-ja, умалително от *brаt(r)ъ,
и набързо ни отпраща към заглавките „бате“ и „брат“. Други източници стигат по-назад, сочейки индоевропейската дума *bʰréh₂tēr („брат“) за първоизточник на праславянската *bratrъ.
Не става съвсем ясно точно как и защо думата освен „по-голям брат“ приема и значението на „баща“, но се смята, че праславянската *batę (умалителна от *batь⁴) вече съдържа и двете значения, както и по-общото „по-възрастен роднина“⁵.
Руският лингвист и славист Алексей Соболевски пък развива теория, според която праславянската *batьпроизлиза отпраиранската *pHtā („баща“), която на свой ред идва от праиндоевропейската *ph₂tḗr („баща“) – от *peh₂- („защитавам, грижа се, водя“, както пастир води стадо). Ако приемем тази теория за достоверна, може да се окаже, че българската дума „баща“ всъщност споделя праиндоевропейските корени на своите германски и романски еквиваленти (father, Vater, père, padre и т.н.)
И докато сме на темата за корените: въпреки че, както споменах по-горе, думата „баща“ сама по себе си не съществува на останалите славянски езици, тя все пак се появява като основа на някои думи в тях. Етимологичният речник посочва сърбохърватските „баштина“ (‘родно място’, ‘бащино наследство’) и „баштиник“/„баштиница“ (‘наследник/наследница на бащин имот’) като нейни производни. „Баштина“ на сръбски и македонски означава „наследство“, а на сръбски съществува и думата „разбаштинити“, тоест „лишаване от наследство“.
Но още по-изненадващо се оказва преминаването на думата „баща“ като корен на думи на несродни на българския езици, например румънската baştină („произход“) и гръцката μπάστινα (bastina, „имот, имение“)⁶. С по-старото си значение думата даже е стигнала и до родното място на жълтите павета заедно с множеството славянски думи, свързани с градинарството – на унгарски bátya се използва за „по-голям брат“, а вече остарялата nagybátya (буквално „голям батко“) означава „чичо“.⁷
И още нещо за корените:
Моят баща никога през живота си не бе проявявал градинарски наклонности. Стана така обаче, че есента, преди да си отиде – под вещото ръководство на майка ми, – той засади цяла леха рози в двора (сърбите биха казали „баштата“) на семейната ни къща, покри резниците с буркани за през зимата, но така и не доживя пролетта, за да ги види как разцъфват. С всяка изминала година, откакто го няма, розите на баща ми стават все по-големи, а първите им пъпки неизменно се появяват около 1 юни.
1 В произхода на думата „вуйчо“ също се наблюдава смесване на понятия за мъже роднини от различни възрасти: смята се, че тя произлиза от праславянската дума *ujь, която на свой ред произлиза от праиндоевропейската *h₂ewh₂yos, означаваща както „чичо по майчина линия“, така и „дядо“, пак по майчина линия.
2 Думата „ограда“ споделя произхода си с думата „градина” – не само на български и на останалите славянски езици (особено видимо е на полски, където ogród означава „градина“), но и на много други езици, на които и двете думи произлизат от праиндоевропейската *gʰórdʰos („плет, ограда, заграждение“).
4 Особено трогателна е теорията на немския лингвист и славист Ерик Бернекер и на чешкия лингвист Вацлав Махек, които предполагат, че умалителната форма *batь се появява в резултат от бебешкото произношение на праславянската дума *bratrъ („брат“).
5 Някои източници отбелязват морфологичната прилика на *batь с други праславянски думи, които също завършват на *-tь и се отнасят към роднини от мъжки пол: например *zętь („зет“), *tьstь („тъст“) и *netь („племенник“). Въпреки че последната дума не съществува в съвременния български език, тя споделя един и същ праиндоевропейски корен (*népōts, тоест „племенник“, „внук“) с думата „непотизъм“.
6 Особено хубаво ми се струва, че думата „градина“ (γραδίνα) е заета в гръцки, където – както е отбелязано в Българския етимологичен речник – означава „вид грозде“. Това пък създава асоциации с персийския корен на думата, който освен „градина“ означава и „лозе“.
7 В българския език думата „чичо“ е заета от османотурския – چیچه (çiçe). Но и тук понятията се смесват между възрасти и родове – на съвременен турски език, където отсъстват маркери за граматичен род, освен „чичо“ думата çiçe може да означава както „леля“, така и „по-голяма сестра“. Тъй като думата е диалектна, а не книжовна обаче, търсенето ѝ в речници обикновено отправя към друга доста близка, макар и не етимологично свързана дума: çiçek. А тя означава „цвете“.
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
От 12 до 18 юни в София се проведе третото издание на Фестивала за нова драматургия New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт, България. Специален гост беше Иван Вирипаев, драматург, театрален и филмов режисьор, в момента сред петимата най-поставяни живи драматурзи в Европа според Henschel Schauspiel – издателите му в Германия. Автор е на 26 пиеси, играни в повече от 250 театъра. У нас е познат с „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Кислород“, „Валентиновден“, „Илюзии“, „Непоносимо дълги прегръдки“ и др. Гостуването му бе по покана на Народния театър „Иван Вазов“, където на 18 юни се състоя дискусия с него и Галин Стоев на тема „Театър и политика – полета на пресичане“.
С Иван Вирипаев разговаря Галина Д. Георгиева
Нека да започнем със следното допускане: ако имахте контрол върху времето, машина на времето, къде бихте искали да сте сега, в коя година – в 1968-ма или в 2068-ма, в миналото или в бъдещето?
Бих се възползвал от трети вариант – бих искал да остана да живея сега, бих се отказал и от миналото, и от бъдещето и бих останал в настоящето. Това, струва ми се, би било най-полезно.
Вижте, и миналото, и бъдещето са илюзорни конструкти. Миналото често пренаписваме, а бъдещето градим спрямо личните си фантазии. Аз намирам смисъл в това да градя живота тук и сега, секунда по секунда. Като цяло имам една по-скоро медитативна нагласа към живота, а при медитацията знаете, че най-важно е присъствието в настоящето, присъствието във всяко вдишване и издишване, присъствието в момента. И от това черпя своята енергия, това е моят наркотик.
Що се отнася до социалното живеене, до живота, който водя днес в социален план, той е свързан с един проект, към който съм насочил всичките си сили. И този проект е пряко следствие от войната в Украйна, казва се „Тюркоазената къща“ (във Варшава – б.р.). Най-общо, това е проект от и за бежанци от войната, който има две страни – артистична и чисто битова. С това се занимавам от сутрин до вечер.
Как протича един ден на Иван Вирипаев?
Сутрин правя йога, имаме платени занятия, защото в „Тюркоазената къща“ се опитваме да се издържаме от това, което правим. Аз лично ставам в 6 часа, водя дъщеря си на училище, следва йогата с бежанците, често има новодошли, които настаняваме, после се храним заедно, а след това се занимаваме с битови въпроси.
Нещо като комуна?
Нещо като комуна, в която всички заедно се грижим за ежедневието си. След закуската се заемаме с поддръжката на мястото – градината, покъщнината, дори мебелите си правим сами. Помагаме на някого да си извади документи, попълваме формуляри и в 4 следобед започваме репетиции. Голяма част от хората в къщата са свързани с театъра – актьори, сценографи. Подготвяме се за представления, чрез тях събираме средства. Миналата година написах специална пиеса за целта.
След репетиция вземам дъщеря си, ако жена ми е на снимки (съпругата на Вирипаев е полската актриса Каролина Грушка – б.р.), а после ставам сервитьор, защото имаме и ресторант, отворен за външни посетители. Лично аз отговарям за какаото – приготвям, сервирам… Какаото е най-специалната напитка в заведението ни. А после всички заедно разтребваме, мием съдовете, почистваме. Към един-два часа след полунощ се прибирам вкъщи и на другия ден отново същото. На практика нямам почивни дни.
Кога започнахте този проект?
През май 2022 г., три месеца след войната, към нас се обърнаха бежанци, които търсеха помощ. В началото с жена ми помагахме с лични средства, влагахме парите, които имахме, но бежанците се увеличаваха, продадохме един апартамент, парите пак свършиха и разбрахме, че трябва да направим нещо друго. Не може просто да чакаме войната да приключи. Докато приключи, трябва нещо да се прави, нали?!
Тръгнах по срещи, имах лекции в университета в Калифорния и се възползвах от случая да се срещна с богати хора и да ги помоля за помощ, за директни пари. Защото хората, когато бягат от война, бягат без нищо и както знаете, става дума най-вече за жени и деца. Това е най-интересното нещо, с което съм се занимавал в своя живот, и много ми харесва да го правя. Да, тежко е, но е най-полезното нещо, което съм правил.
Казвате, че сте написал специална пиеса за Вашата „Тюркоазена къща“. Как започва писането при Вас, има ли някаква изходна точка, от която започвате да пишете?
Имам такава изходна точка, да, и това при мен винаги е темата. Появява се темата, живее с мен известно време, а понякога не забелязвам кога точно се е появила, но в един момент я усещам толкова набъбнала, че не мога да се отърва от нея.
През последните 15–16 години пиша основно по поръчка, тоест даден театър ми предлага да напиша пиеса, аз сядам и пиша. Темите са си мои, театрите не ми поставят изискване за теми, те ми поставят само срок, но аз харесвам този начин на работа, защото иначе мога да си ходя с темата подръка цяла вечност, а като имам срок и договор, сядам и пиша.
Признавам, че последната една година беше особено интензивна, защото трябваше да напиша цели три пиеси. Обикновено пиша по една на година, а през последната – три: за нашия проект, за театъра в Прага и за театъра в Мадрид. Парите, които ми плащат за тези пиеси, влагам в „Тюркоазената къща“.
Какво идва след темата?
След темата започвам да мисля за изразните средства. Представям си самия спектакъл, как би изглеждал, как аз бих го поставил. И тогава започвам да разработвам сюжета, появява се първият персонаж, после вторият и така нататък.
А какви теми ви вълнуват днес?
Днес най-важната тема за мен е войната, но тук трябва да добавя някои нюанси. Войната внесе в моя живот големи… поправки. Все пак съм руснак, роден съм в Русия и имам руски корени, въпреки че от няколко години съм полски гражданин и се водя подсъдим от Руската федерация, където моите текстове са изцяло забранени.
Но аз усещам върху себе си отговорност за това, че руският народ продължава да извършва ужасни престъпления на територията на Украйна, и не мога да пиша за нищо друго освен за това.
Войната заема голямо място в моето съзнание. И тук не става въпрос за военна фактология, аз не работя с фактите от войната. Днес живея с бежанци, виждам страданията на тези хора – в Полша има 4 милиона бежанци, това ми е полето. Последната пиеса, която написах, е със заглавие „Вишневият човек“. Тя е за театъра в Прага, главната тема в нея е комуникацията, системата за комуникация. Въпросът за мен днес е как комуникираме, как общуваме в ситуация на война.
И? Как общуваме?
Казах го и вчера, по време на разговора с Галин Стоев в Народния театър – настъпва изцяло нова епоха. Така мисля аз, така го усещам. Епохата се сменя и тук не става въпрос за дребни неща, промените са епохални. Гранично е. Както в миналото имаме Средновековие, Ренесанс, Просвещение, Модернизъм… така сега имаме нещо друго, не знам как ще се нарече, но е радикално ново.
Виждам как много хора въобще не осъзнават това, не си дават сметка, защото, разбира се, от това следва пълна пренагласа, а хората искат да им е същото. Но промяната е започнала и тя е пряко свързана с общуването, с комуникацията, по няколко линии: аз със себе си, аз с другия, аз с природата. И тук стигаме до изкуството… Ще го кажа така:
свърши епохата на културата, на изкуството в досегашния му вид, в досегашната му форма, с досегашните му индустрии.
Днес е напълно очевидно, че цялото знание, което имаме – научно, културно, знанието от сферата на изкуството и религията, – вече няма никакво значение. Днес тези неща имат значение само в качеството им на инструмент за разкриване на творческото съзнание вътре в човека, инструмент за достигане до нов еволюционен стадий. Науката и изкуството са – или поне трябва да бъдат – инструмент за развитие на личния човешки потенциал. А не да са сами за себе си. Всичко според мен, дори и политиката, трябва да бъде подчинено на тази идея, на идеята за личностно развитие.
Ако правилно Ви разбирам, Вие не сте привърженик на идеята изкуство заради самото изкуство, изкуството като ценност само по себе си?
Точно така. Изкуството не може да е ценност само по себе си. То не може да струва милиони и да въздишаме по него с възхищение и отдалеч. Изкуството не е в музеите, не е в театрите, в залите, то трябва да е навсякъде около нас, да е наш личен инструмент. Другото е изкуствено създаден авторитет. Изкуството не бива да е институция. Хората – виждам го все по-често – много повече се впечатляват от процеса на комуникация с живия човек. Изкуството е процес преди всичко, то не е зала, музей или салон.
Ето пример: аз много обичам електронна музика, занимавам се с електронна музика, но тя вече е съвсем различна от онова, което беше в началото на века. Един от факторите е, че днес огромен брой африкански артисти посягат към тази музика. Даже в нашата комуна онази вечер пускаше един диджей от Африка. И тези нови хора внасят ново усещане, нови аспекти – внасят контакт със Земята, с Космоса, внасят друго усещане за пространството, ако щете, и резултатът е ново звучене. Днес най-интересната музика се прави по мазета, в частните домове, в малките забутани клубове, а не в студиата. Свърши периодът на изкуството заради самото изкуство – изкуството трябва да е инструмент за комуникация.
Изкуството и преди е имало тази функция – да бъде средство за комуникация.
Имало е, да, но… вижте, аз имам съпротива срещу самата система, по която работи сферата на изкуството днес. Да вземем филмовата индустрия – например Вие правите филм, някой го гледа, възхищава му се, някой критик казва нещо положително, филмът Ви отива на фестивал, придобива някакъв статут… и зад всичко това стои немалък ресурс, стои система.
Друг пример – с операта. Знаете ли какви са хонорарите на оперните певци – това са огромни пари, огромни! Та моят въпрос е: за какво точно плащаме? Какъв е проблемът този оперен певец вместо за 15 000 евро да пее за 1000 евро? Какво – ще пее по-лошо ли? А какво би било, ако всички звезди на операта заработват само от билети? Както правят редовите музиканти – „Рейдиохед“, „Ю Ту“, Моби, всички диджеи, цялата сцена на стендъп комедията, цялата индустрия на живото изпълнение!? Да, те също имат малък хонорар, но основните им приходи идват от билети. А с операта и балета не е така.
Тоест притеснява Ви начинът, по който работят днес културните индустрии?
На тези индустрии им се отдава прекалено голямо значение. Нещата се правят от псевдоилюзорното разбиране, че всичко това има значение. Операта сама по себе си няма да те направи културен, няма да те развие, ще те развие разбирането кой си ти в края на краищата. Отговорът на този въпрос понякога предполага контакт с изкуството, друг път предполага контакт с природата, но със сигурност не предполага контакт с индустриите, които днес са обхванали и сферата на изкуството, и сферата на природата.
Наскоро свирих с едни пакистанци, двама дядовци от Източен Пакистан, и те свиреха, уверявам Ви, не по-зле от всеки професионален музикант от България или Полша. А това бяха много бедни хора. И защо трябва да е така? Защото тези уникални дядовци не са се уредили в музикалния бизнес? Аз също не съм се уредил, никъде не съм на щат. На мен ми поръчват пиеси, защото пиесите ми продават билети. Въобще системата на културните институции е много проблематична. И не ме разбирайте погрешно, аз не съм против изкуството, дума да не става,
аз съм против всички тези институти, агенти, фондове, субсидии, фестивали, кръгове и мрежи, от които, ако не си част, сякаш не правиш изкуство днес; ако не си в тях, никой няма да те забележи.
Това ме дразни. Иначе, хората никога няма да престанат да имат нужда от изкуство, от хубава музика, от хубави книги и филми, просто трябва да се променят каналите на тяхното производство и потребление.
Имате ли предложение?
Старият модел на меценатството е бил много по-добър и по-достъпен. Тъкмо там се вижда по-ясно дали имаш талант, или не. Някой инвестира директно в теб, както е било при Молиер, при Шекспир… плаща ти, за да правиш изкуство, а хората, ако им харесва това, което си създал, плащат и водят нови. В тази ситуация нещата повече зависят от теб самия, а не от това дали си в някакви мрежи, дали си бил по фестивали или на подбрани партита в Кан. Аз съм за директния продуцент, за частния комерсиален театър, само там е възможно истинското, живото изкуство – там имаш ясна и чиста връзка автор–зрител.
Как мислите, има ли разлика между източната и западната драматургия, между тази, която идва от славянския свят, и тази от англосаксонския?
Мисля, че има и тази разлика идва от факта, че славянските народи са много свързани с езическата природна култура, с дохристиянските практики и традиции. Християнството ни е откъснало от природата, защото природното за християнството е грях, природното е свързано с ниските страсти. Това откъсване за мен е противоестествено. Но в нашите славянски култури все пак е останала тягата към природното, към произхода, към шаманството, ако щете.
Западноевропейският театър е много социален (пише се за протести, за социална идентичност), докато славянската драматургия ми се струва, че е по-екзистенциална, занимава се с екзистенциални проблеми, но точно затова пък не е зряла. Какво имам предвид? Работа е там, че сама по себе си социалността без контакт с духовността, с екзистенцията е празна, повърхностна. Опитва се да изясни някакъв социален въпрос, но зад него често стои по-дълбока причина от духовен характер. Духовното обаче само по себе си, без социалност, е инфантилно.
Нашите два народа например – българският и полският – поради факта, че са били много години несвободни, под нечия зависимост, не са развили социални умения. Те са деца, има нещо инфантилно в тях.
Нашите пиеси може да говорят за Бога дори, но всичко е много наивно. Докато в немската или в американската драматургия личи израстването на народите, от които тази драматургия идва. Ние, славянските народи, не сме се състояли като социум, не сме пораснали социално.
Затова обикновено пиесите от нашия район не се поставят в САЩ, много рядко в Англия и ако това се случи, те трябва да имат задължително социален елемент, например това трябва да е пиеса за лошите българи, за поляците като крадци и пр. Целта на подобна постановка в Англия би била да се покаже как живеят хората в България или в Полша. Поставят те не като име в драматургията, а като етнически автор. Това за мен е по-скоро екзотика, презентация, от която аз лично бягам.
Мартин Макдона например е драматург, за когото никой не говори като за етнически автор, нещо повече – той работи и със социални, и с духовни теми. Това е пример за зрял драматург. Няма да скрия, че едно от най-приятните неща за мен е, че днес не ме поставят като руски автор, и това е не само защото героите ми не са руски.
В разговор с филмовия критик Антон Долин казвате, че източникът на войната е чудовищната необразованост. Кое е онова знание, което, ако го имахме, войната нямаше да започне?
Това е добър въпрос. Може би ако имахме повече знания за живия живот, знания за това, че всеки човек притежава по природа вътрешна свобода, не бихме тръгнали на война. Но става въпрос за дълбинно знание, а не за информация. Защото знанието не е информация, знанието е опит.
Ето ви случка. Днес сутринта в хотела при мен дойде възрастна дама, американка, около седемдесетгодишна, която ми каза: „Имате много хубав парфюм, ухае страхотно, как го правите?“ А аз наистина сам си правя парфюма. В Полша има такъв магазин, където може да смесиш различни съставки и на практика да си направиш сам парфюм. И дамата каза: „Ох, може ли да ми пръснете малко, отивам на летището и искам да ми мирише на този парфюм.“
Защо го разказвам? Поведението на тази дама говори за нейната вътрешна свобода. В Русия това е невъзможно. Там хората са много затворени, няма да дойдат при теб да и ти кажат нещо хубаво, да ти кажат добра новина, а камо ли да коментират парфюма ти. Контактът с другите хора е много трудна работа там, да не говорим за контакта с украинците или със Запада. В Русия всички говорят за някакъв Запад, без да имат понятие какво означава това. Сякаш на Запад не живеят живи хора. Наричат ги пластмасови американци.
Ето тази жена от хотела е по-жива от всички! На седемдесет години общува без никакво притеснение, тя е в контакт, тя няма да тръгне да воюва с мен, нито аз с нея. Но ако това се беше случило в Сибир, ако беше отишла и казала на някого „Вие ухаете чудесно, може ли да ми пръснете малко от вашия парфюм?“, щеше да получи отговори от рода на „Дърта краво, какво правиш тук, какво ми се месиш, ма…“ или пък щяха да почнат да ѝ се подиграват.
Там отсъства живият контакт, отсъства осъзнаването, че пред теб стои жив човек. Липсата на жив контакт води до затвореност, до страх, отгоре се появяват бандити… И тук визирам кръга около Путин, защото е голяма грешка да се мисли, че Путин е политик. Аз говоря за това от много години, това не са политици, това е групировка и тази групировка много добре управлява хората, които ги е страх.
Ако народът ти е затворен и изплашен, можеш лесно да му кажеш, че ей сега ще те убият, че трябва да се воюва, че друг избор нямаш. И ако си затворен и изплашен, лесно ще повярваш. А тези лелички, които ходят и питат за парфюма ти, знаете ли какви са всъщност?! Ами че те отглеждат джендър хора, развъждат гейове! Това е необразоваността. Незнание, несъобразяване, че във всеки от нас струи живот. Ако не ти харесва Америка – никой не те заставя да ходиш там; ако не харесваш хомосексуални – не бъди хомосексуален. А хората в Русия вярват, че някой ще ги накара да бъдат хомосексуални.
В същото интервю за Антон Долин казвате, че след края на войната искате да създадете център за лечение на травмите. Кой ще има по-голяма нужда от това лечение – руснаците или украинците?
Първо, аз и в момента правя това. В нашата „Тюркоазена къща“ се занимаваме с лечението на травмата на всички, независимо от тяхната националност – украинци, руснаци, а имаме и бежанци от Беларус. И второ, аз не се занимавам с руско-украинската дружба. Да се занимава човек с това сега е много инфантилно и неправилно. Такава дружба сега е невъзможна, защото, докато руснаци убиват украински деца и жени, е инфантилно, даже жестоко въобще да се говори за това.
Дружбата е възможна евентуално след разкаяние, след като си поискал прошка. И руснаците трябва да поискат прошка. В това не би имало нищо унизително, напротив, би било благородно действие. Аз лично съм готов да поискам прошка веднага. Но това е действие, свързано с нивото на самосъзнание. Руснаците не са готови за такова нещо.
Според наскорошно изследване 90% от руснаците не се срамуват от случващото се в Украйна. Кога ще дойде покаянието, за което говорите? През какъв механизъм трябва да стане това?
Не знам, това е много сложен въпрос, аз лично си го задавам всеки ден. Преди да има покаяние, трябва да има осмисляне. Руският народ трябва да разбере какво въобще се случва; към момента той не разбира, а за да разбере, знаете ли, той трябва да се отпусне.
Да се отпусне?
Думата е точно тази – да се отпусне. Не можеш да поискаш прошка в напрежение. А агресията не помага да се отпуснеш. Ако ви нападне бясно куче, имате две възможности – да го убиете или по някакъв начин да го примамите. Ако махаш с пръчка към него, то ще се настърви повече.
С това не казвам, че по някакъв начин трябва да примамим Путин, да го съблазним и нахраним, защото мисля, че в случая с Путин това е невъзможно. Пак повтарям, той не е политик, той е част от структура, затова мисля, че с него трябва се говори единствено през съдебна институция.
Що се отнася до народа, до руския народ, който не знае какво прави Путин и какво точно се случва в Украйна – виж, с него трябва да се говори открито. Да се затваря агресивно зад четвърта стена би било огромна грешка. Това е грешката, която днес допуска Европейският съюз. Ако тези хора, ако руският народ бъде затворен зад стена, оттам рано или късно ще долети атомна бомба. Напълно съм убеден. С тези хора трябва да се разговоря и това би било по-безопасно за всички нас, в това число и за украинците.
Нека обърнем за малко поглед към руската литература. Вчера, когато говорихте за имперското минало на Русия, казахте, че даже Пушкин има имперски код. Какво да правим тогава с Пушкин днес?
Нищо не трябва да правим – у Пушкин има имперски код и с това трябва да сме наясно. Трябва да сме наясно, когато говорим за Пушкин, когато го рецитираме или го поставяме на сцена, когато го преподаваме в училище или в университета.
Имперското мислене на Пушкин е факт, но това не го прави слаб поет.
Същото важи и за други писатели от руската класическа литература. Не можем просто така да ги отречем, но днес, особено днес, трябва да си даваме сметка за времето, в което са живели, за това, че са били част от голяма империя. Имперски код има и у Байрон. Дори у Марк Твен, автор на приключенски романи, но в него също личат белезите на времето и мястото, в които е живял. Обвиняват го в расизъм – нагласата му към чернокожите не е като нагласата ни днес.
Но Марк Твен не може просто да бъде скрит в чекмеджето, Пушкин също. Напротив, трябва да кажем на нашите деца: ето, има го Пушкин, има го Марк Твен. В своето време те са писали ето така. Има нещо прекрасно в тези автори, но има и неща, с които те – бидейки част от една различна култура, част от един различен ментален код – звучат архаично днес. И този архаизъм не идва от думите или от темите, идва от позицията, от която са писали – позицията на силния бял мъж, позицията на властелин на този свят.
Тъкмо в това е смисълът на културата – да търси разбирателство, да показва, да разяснява, а не да забранява! Не бива да се забранява руската класика. Защо да се прави?! Там има много интересни неща. Известно е, че Достоевски се е изказвал много лошо за поляците, никак не ги е обичал. И даже, знаете ли, днес Достоевски би бил на страната на Путин, не се съмнявам в това. Ако беше наш съвременник, Достоевски би поддържал войната. Но… това не означава, че трябва да забраним Достоевски. Той е продукт на своето време, на тогавашните условия. Трябва да покажем неприемливото у него от днешна гледна точка заедно с ценното в него като писател.
Как би звучала Вашата пиеса „Пияните“, ако беше написана от Chat GPT?
Ха, не знам как би звучала тази пиеса точно. В нея е закодиран софизмът, учението на софистите. За софистите виното е символ на бог. Моите герои пият вино и виното ги изпълва със знание за света, все едно бог говори през тях. Чатботът, струва ми се, не би могъл да направи това, защото той засега само възпроизвежда информация, а тук има преработка. И преработката е свързана с опит, с човешки опит.
А плаши ли Ви настъпването на изкуствения интелект в писането?
Не само в писането, в света въобще. Много ме безпокои този въпрос. Защото войната с изкуствения интелект всъщност ние вече сме я загубили, късно е и не бива да си правим илюзии. Днес, ако някой си изгуби телефона, ще умре от глад, няма да може да си купи храна за вечеря, няма да може да напазарува за вкъщи или да плати в болницата. И контролът, който днес се упражнява в страни като Русия и Китай, дигиталният контрол, следенето – това вече е властта на машините.
В момента контролът, упражняван от Путин, е и благодарение на дигиталните устройства. Нужно е да си даваме сметка за това. Писмото, което наскоро публикуваха Илън Мъск и компания, трябва да се вземе много на сериозно. То не е плод на хора, които в един момент са се побъркали или са истерясали. В писмото се говори за това, че остават броени минути до момента, в който системата ще излезе от контрол – и това, изречено от тъкмо тези хора, никак не е за подминаване. Системата се саморазвива, на нея не ѝ трябват хора. Не че ще ги убие, просто не са ѝ нужни. Системата не е жива материя, защо са ѝ живите? И когато тя излезе изпод контрола на живите – тогава какво?!
Присадка, трансплантирана в тялото на същия индивид, се нарича автоложна трансплантация. Например кожа от една част на тялото на пациента се присажда в друга част. Друг пример е съхранението на стволови клетки преди химио- или лъчетерапия. След терапията хемопоетичните (кръвообразуващите) стволови клетки се връщат в тялото на пациента.
Присадка, трансплантирана от един генетично идентичен индивид в друг (еднояйчни близнаци), се нарича сингенна трансплантация. Първата успешна органна трансплантация е сингенна трансплантация на бъбрек през 1954 г. Автоложната и сингенната трансплантация не водят до имунологични усложнения. Трансплантация на присадка между два генетично различни индивида от един и същи вид се нарича алогенна, а между два различни биологични вида – ксеногенна.
Кои човешки органи могат да бъдат присадени? Здравото сърце от донор с мозъчна смърт (т.нар. трупен донор) се използва за замяна на увреденото сърце на пациент. Един бял дроб или и двата от трупен донор могат да заменят част или целите бели дробове на нуждаещ се човек. „Болният“ черен дроб на пациент се заменя с част от черен дроб на здрав човек. Донорският черен дроб може да бъде от трупен донор или от член на семейството, който реши да дари част от своя. Трансплантация на панкреас най-често се извършва при пациенти с диабет тип 1, при които функциите на органа са нарушени.
Трансплантация на роговицата на окото позволява възстановяването на зрението при пациенти, които са го загубили заради очно заболяване. Повредена или помътняла роговица може хирургически да се замени със здрава донорска. Трансплантация на трахея (хрущялната тръба от ларинкса до бронхите и белите дробове) се прави при пациенти, които страдат от втвърдяване и стесняване на трахеята. Трансплантация на бъбреци може да се извърши както от трупен донор, така и от жив човек.
Трансплантацията на кожа е ефективно лечение за пациенти с тежки изгаряния. Тя позволява раните да заздравеят, докато пациентът все още не е готов за трансплантация на част от собствената му кожа. Трансплантация на васкуларна тъкан се прави при пациенти с тежки сърдечносъдови заболявания. Васкуларната тъкан може да се трансплантира до 24 часа след настъпването на смъртта на трупния донор.
Кратка история на междувидовата органна трансплантация
Идеята за междувидова трансплантация (ксенотрансплантация) не е нова. Тя осигурява достъп до неизчерпаемо количество органи и клетки и разрешава проблема с дългия списък от пациенти, чакащи за трансплантация. В периода XVII–XX век кръвни продукти с животински произход са вливани на хора с различни патологични състояния. През XIX век се е извършвало присаждане на кожа най-често от жаби.
Избор на ксенотрансплант и необходимостта от генно модифициране на органите
С развитието на генното инженерство започва да се изследва потенциалната роля на органите от прасета за трансплантация при хора, но след провеждане на определени манипулации, които предпазват техните тъкани от имунната система на човека. Все пак защо прасето е предпочитаният вид, при условие че човекоподобните маймуни са по-близки генетично и размерът и структурата на техните органи имат по-голямо сходство с човешките? На първо място, шимпанзетата, които най-много се доближават до човека, са застрашен от изчезване вид и евентуалното им използване би породило етични въпроси, част от които така или иначе са налице при ксенотрансплантацията.
От друга страна, най-многобройният вид нечовекоподобни маймуни – павианите, са малки по-размер и сърцето им не е подходящо за трансплантация при възрастни хора, въпреки че бъбреците и черният дроб биха могли да се използват. И все пак павианите не са подходящи, тъй като са носители на редица потенциално патогенни микроорганизми, а осигуряването на маймуни, които не са носители на такива, би било бавен и скъп процес. За разлика от тях, прасетата са опитомени животни с подходящ размер и може да се отглеждат здрави (да не са носители на патогени) в голям брой.
Следва въпросът как да се превъзмогне имунологичният проблем – възникването на свръхостра реакция на отхвърляне на присадката. Тя се дължи на свързването на антитела (серумни гликопротеини, които се образуват след проникване на антиген в организма и могат специфично да се свързват с него) от човешкото тяло към ендотела на присадката, последвано от активирането на системата на комплемента (редица малки протеини в кръвта, които допълват антителата и спомагат за унищожаването на патогените в организма).
За да разрешат този проблем, учените се фокусират главно върху присадката на донора, а не върху реципиента. Създадени са трансгенни прасета с определени генетични промени, имащи за цел да инхибират активацията на комплемента. Преди да се премине към опити за трансплантиране на органи от прасета в тялото на хора, маймуните са използвани като моделни животни, при които се изследва възможността за предотвратяването на свръхостра реакция на отхвърляне на съответния трансплантиран орган от прасе.
Първата трансплантация на генномодифицирано сърце от прасе на човек
Първата в света трансплантация на сърце от прасе на човек е проведена в Университетската болница в Мериленд (Балтимор, САЩ). На 57-годишен мъж в последен стадий на сърдечна болест е направена успешна трансплантация на генномодифицирано сърце от прасе. След тази експериментална операция пациентът е имал възможност да се движи свободно без помощта на кардиопулмонален байпас (машина, която временно поема функциите на сърцето и белите дробове).
С тази историческа операция е преодоляна най-неразрешимата пречка – свръхострата имунна реакция на отхвърляне на присадката. Постигнат е добър, но краткотраен резултат, тъй като състоянието на пациента се влошава и той умира на 9 март 2022 г., два месеца след сърдечната трансплантация.
Сърцето на прасето преминава през цели десет генетични модификации. Изключени са три гена, свързани с имунно отхвърляне и са добавени шест човешки гена и един ген за инактивиране на растежа с цел контрол на размера на сърцето. Елиминирането на ксеноантигени с генно инженерство е подход, с който се понижава имунният отговор на отхвърляне. След като тези гени са изключени, прасетата остават здрави и голяма част от клетките на присадката не могат да провокират имунен отговор след контакт с човешките имунни клетки.
В друга група генномодифицирани клетки от прасета, които остават имунореактивни към човешките клетки, имунните отговори са предизвикани от левкоцитните антигени от клас I при прасетата (SLA), еквивалентни на човешките левкоцитни антигени от клас I (HLA). Изтриването на тези SLA гени може да подобри толеранса на реципиента към органите от прасетата. Друг подход за минимизиране на отхвърлянето на присадката е генното модифициране на компонентите на комплемента и гените, отговорни за съсирването на кръвта.
Направени са опити за въвеждане на генномодифицирани човешки гени, участващи в коагулацията в клетките на прасета, което води до по-продължително оцеляване на присадката. Генното инженерство не спира дотук. Друг проблем е системният възпалителен отговор при реципиента, който може да се преодолее с генетично модифициране на човешките антивъзпалителни гени и въвеждането им в клетките на органите на прасетата.
Освен споменатата възможност за пренасяне на патогенни бактерии и вируси, съществува интересен феномен както при хората, така и при прасетата. В генома на всяка човешка клетка има гени, кодиращи човешки ендогенни вируси (HERV). Смята се, че те нямат патогенен ефект и нямат роля в развитието на заболявания при човека. По подобен начин в генома на прасетата участват свински ендогенни ретровируси (PERV), които също не са свързани с развитието на заболявания при прасетата.
Повод за притеснение е неизясненият въпрос дали трансферът на PERV при човека може да бъде патогенен, или рекомбинацията между PERV и HERV може да доведе до възникването на нов вирус с патогенен характер. В момента мнението на учените е, че PERV най-вероятно не са патогенни за човека, но е по-добре да се предотврати активирането на тези гени.
Дори ако органите от прасетата са в изобилие, етичните проблеми няма да бъдат разрешени. Например цената на една трансплантация може да стане много по-висока от сегашната и потенциалните реципиенти ще бъдат основно финансово заможни хора. Това се смята за несправедливо предимство пред тези, които не са в състояние да си позволят процедурата. Здравноосигурителните компании също може да не желаят да платят високите разходи.
Бъдещето на трансплантациите
Алтернативите за решаване на недостига на човешки органи от трупни донори включват подходите на регенеративна медицина, както и използването на стволови клетки. Нито един от тези подходи все още не е достигнал етапа на клинично изпитване, затова и ксенотрансплантацията е на преден план. Механичните помощни устройства за поддържане или заместване на болно сърце всъщност са в много по-напреднал етап на развитие от ксенотрансплантацията. И все пак биологичното човешко сърце продължава да има най-много предимства пред всички останали варианти.
Заглавно изображение: Органна трансплантация. Източник: Vecteezy.com Miguel Angel
Краят на бойните действия в Украйна не изглеждаблизо, но войната със сигурност навлезе в нова фаза. Очакваната голяма руска зимна офанзива претърпя пълен провал, след като украинската армия успешно удържа в последните месеци масирани пехотни, артилерийски и въздушни атаки. Едно е сигурно: Русия няма нито ресурсите, нито живата сила да опита втора подобна голяма атака в Украйна. Оттук нататък инициативата все повече ще преминава на украинска страна и това ще е прелюдия към следващия голям епизод от войната.
Да, битката за контрол върху Украйна приключи и Русия вече я загуби. Очевидно е, че Путин никога няма да успее да наложи своя контрол върху цялата украинска територия и да спусне марионетно проруско правителство в Киев. Въпрос на време е да се стигне до освобождаването на всички окупирани от Русия територии на югоизток. За сметка на това задаващият се колапс на руската армия в Украйна ще бъде първата част на дори по-голям конфликт – войната за контрол върху разпадаща се Русия.
Идва ли краят на днешна Русия?
Не е необичайно могъщи световни империи да се разпадат след големи военни поражения, които действат или като непосредствена причина, или като катализатор за скорошна имплозия – липсата на политическа легитимност на централната власт и дезорганизацията на държавните структури във военно време увеличават човешката и финансовата цена за продължаване на бойните действия. Това се случва след Първата световна война, включително в руската империя. За СССР безизходицата в Афганистан едновременно разкрива слабостите на съветската армия и стимулира стремежа за независимост на неруските съветски републики.
Заради географската си близост до Украйна и Русия България трябва да бъде подготвена за такъв сценарий, който също като през 1917 г. и 1989 г. ще бъде съпътстван от дестабилизация в сферите на сигурността и икономиката, с очаквани нови бежански кризи и нарастващи нива на организираната престъпност.
Руската агресия срещу Грузия през 2008 г. , окупирането на украинския полуостров Крим и военната намеса в Донбас през 2014 г. сякаш не бяха достатъчни на западния свят да проумее имперската политика на Владимир Путин. Това обаче се промени след 24 февруари 2022 г. Пълномащабното нападение срещу Украйна показа недвусмислено дори и на най-наивните западни апологети на Путин, че Кремъл не зачита основите на международното право и неприкосновеността на държавните граници. Нещо повече, Москва е готова да стигне до геноцид в името на завоевателните си цели.
Териториален разпад на Руската федерация вече се обсъжда не просто като възможен вариант за бъдещето, а като логична следваща фаза на многобройните кризи, в които се намира страната. Високопоставени генерали в НАТО вече открито дебатират върху рисковете от подобен сценарий, а анализатори като Януш Бугайски, Бен Ходжис, Тарас Кузио и Гари Каспаров споделят една и съща прогноза – икономическите, демографските и социалните слабости на Русия се влошават от комбинация от фактори, включително свръхзависимост от износа на изкопаеми горива, свиваща се икономика и засилващо се регионално и етническо напрежение.
След февруари 2022 г. и пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна процесът на разпадане на Русия се ускори. Кремъл не успя да постигне военните си цели, което същевременно доведе до огромни жертви на бойното поле и налагане на все по-силни международни санкции върху руската икономика.
Военното поражение в Украйна беше посочено дори от президента на Естония Алар Карис като основен фактор, който ще ускори приближаващия се разпад на Русия. Като следствие от войната Москва рязко загуби и външнополитическите позиции, които имаше в постсъветското пространство и които беше градила в продължение на десетилетия. Възобновените в последните месеци конфликти между Армения и Азербайджан и между Таджикистан и Киргизстан са само първите искри от надигащия се пожар около границите на Русия. Междувременно Казахстан, смятан доскоро за близък съюзник на Москва, все повече гледа към Китай като основен партньор и проводник на сигурност в Централна Азия.
Наближаващият разпад на Русия е естествено следствие от разпада на СССР в началото на 90-те години и ще бъде задвижван от подобни причини и динамики. През 80-те войната в Афганистан срути мита за непобедимата съветска армия по същия начин, по който руското фиаско в Украйна показва на света, че руската армия е била силно надценявана. Важно е да се отбележи, че СССР имаше многократно по-голям военен потенциал от днешна Русия, но военните загуби на Путин в Украйна са в пъти по-тежки от съветските загуби в Афганистан, и то само за една година от началото на войната. За сравнение, съветската военна намеса в Афганистан продължи 10 години.
Oт Горбачов до Путин
Сега, както и през 1991 г., западният свят е абсолютно неподготвен за разпада на московската империя. Навремето САЩ направиха всичко възможно, за да предотвратят разпадането на Съветския съюз, а Джордж Буш-старши ще остане в историята с произнесената в Киев реч само няколко седмици преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Тогава американският президент призова съветските републики да не тръгват по пътя на „самоубийствения национализъм“ и да запазят целостта на Съветския съюз под лидерството на Горбачов. Като цяло Западът се примири с новата геополитическа реалност едва след като разпадът на СССР стана факт и нямаше връщане назад.
Подобна позиция (тогава и сега) е разбираема, защото разграждането на империята крие огромни рискове. Най-голямата опасност, свързана с разпада на Русия, без съмнение е потенциалното неконтролирано разпространение на руския ядрен арсенал. От този риск произлиза и друга заплаха – разпалване на вътрешни конфликти в сегашните граници на Русия, етническо прочистване и локални войни, което би могло да доведе до бежански вълни от милиони хора.
Не трябва да забравяме, че границите на националните републики вътре в Руската федерация са изкуствено създадени по времето на Сталин, за да се преместят част от местните народи извън техните територии и да се заменят с етнически руснаци. Такъв например е случаят с република Калмикия, oткъдето през 40-те години на миналия век са насилствено изселени почти 100 000 местни жители, а днес 30% от населението е етнически руско. За разлика от края на СССР, когато 15-те републики почти автоматично се превърнаха в независими държави, при потенциалния разпад на съвременна Русия е твърде вероятно рухването на централната власт да доведе до много по-хаотични и продължителни процеси, които впоследствие да генерират допълнителни, все по-яростни вътрешни конфликти.
Русия се спуска към бездната
Все по-агресивната руска външна политика от 2014 г. насам неминуемо започва да се отразява на вътрешните процеси в Русия. Различни политически кръгове в Москва вече се борят за влияние и контрол, очаквайки задълбочаващият се хаос да направи невъзможно поддържането на досегашната авторитарна и свръхцентрализирана власт.
В следващите месеци, паралелно с настъпващата украинска контраофанзива, ще виждаме все повече акции на руски партизани на територията на Русия, насочени срещу режима на Путин. Скорошната акция на легиона „Свобода за Русия“ и на Руския доброволчески корпус в Белгородска област показа колко нестабилни всъщност са границите на федерацията. Паралелно с това самата териториална цялост на Русия, изглежда, ще става все по-оспорвана от многобройните вътрешни малцинства и региони на страната, защото катастрофалното нахлуване в Украйна служи като катализатор за краха на федерацията.
Руските нередовни военни сили (познати още и като частни армии, сред които най-известна е групата „Вагнер“, наброяваща около 50 000 души) не само представляват ключов елемент от окупационните руски части в Украйна. Лидерът им Евгени Пригожин все по-често участва в словесни битки с централната власт в Москва.
Друг военачалник – лидерът на Чеченската република Рамзан Кадиров, също допринесе с впечатляващ брой войници за войната в Украйна. Неговите амбиции не свършват дотук. Той каза на 19 февруари, че планира да последва примера на Вагнер:
Когато службата ми в държавата приключи, сериозно планирам да се състезавам с нашия скъп брат Евгений Пригожин и да създам частна военна компания. Мисля, че ще се получи.
Това е сигнал за ерозия на социалния ред в Русия и крайните последици са неясни. Пригожин, изглежда, ще има все по-явни политически амбиции като един от важните играчи в задаващата се битка за власт в Москва. От своя страна либералната опозиция в Русия ще играе все по-голяма роля в събитията, последващи военното поражение в Украйна. Въпреки че арестуваният Алексей Навални едва ли скоро ще бъде освободен, ръководеното от него движение показа потенциал за масови протести в големите градове в Русия. При възможно бъдещо безвластие в Москва такива улични акции ще бъдат ключ към засилено политическо влияние от страна на реформатори и проевропейски местни лидери.
Рискове за България
Страната ни е сериозно неподготвена за рисковете, които ще последват от разпада на Руската федерация. Eдна от потенциалните заплахи е различните враждуващи в Русия крила да „пренесат“ битката си на българска територия, използвайки политическо и медийно влияние, както и развитите си шпионски мрежи. Токсично високите нива на корупция, задълбочаващата се институционална криза в съдебната власт и продължаващата вече трета година политическа криза дестабилизират България до състояние, в което националната сигурност е оставена на заден план, а външни агенти на влияние са свободни да манипулират обществените процеси и политическия дневен ред.
Що се отнася до военния конфликт само на няколкостотин километра от България, страната ни продължава да се отдалечава от общата европейска политика. В близко бъдеще Украйна не само ще има най-силната армия в черноморския регион, но и Киев ще се възползва от безпрецедентна финансова помощ от Запада, за да възстанови разрушената от Русия инфраструктура и населени места. При потенциална дестабилизация от вътрешни конфликти в самата Русия, украинската армия ще се превърне в още по-важен гарант за мира на целия регион, включително Българското черноморско крайбрежие.
В този исторически момент, когато целият цивилизован свят застава морално, военно и икономически зад украинците, София изпъква не просто като неутрален играч, а дори по-лошо – според Киев българските политици на практика са на страната на агресора. При промяна на политическия климат у нас тази динамика все пак може да не се запази, защото, за разлика от своите политически лидери, българският народ показа готовността си да помага на Украйна – чрез кампании за дарения за украинската армия и нуждаещи се цивилни, а също и с организиране на различни инициативи, които да помогнат на украинските бежанци да се интегрират у нас. Държавата ни, разбира се, има и морален дълг към българското малцинство в Украйна – най-голямата група етнически българи, живееща извън страната.
Добрата новина е, че що се отнася до нуждата от реформи и превъоръжаване на армията по най-високите стандарти на НАТО, България има поне две фигури, на които може да разчита – бившите министри на отбраната Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев. Двамата специалисти имат дълъг опит в модернизирането на отбранителните способности, координацията между държави и звена вътре в НАТО, и може би най-важното – знаят как да приложат тази експертиза на политическо ниво.
Необходимо е капацитетът на Шаламанов и Тагарев да бъде използван от бъдещите редовни правителства, като най-спешната задача в сферата на отбраната е да се дари нужното на Украйна старо съветско въоръжение, което да бъде заменено с модерно за нуждите на българската армия. Паралелно с това държавата трябва проактивно да преследва и наказва свои служители, работещи за чужди сили. По този начин България, макар и с голямо закъснение, ще успее да се откъсне от зловредното влияние на открито проруския президент Радев и служебните му правителства.
За да има българското общество по-висока степен на защита срещу описаните дотук геополитически рискове, преустройството в медийната среда е също толкова нужно, колкото и реформата на отбранителните способности и службите за сигурност. Това важи в най-голяма степен за някои медии, сред които и обществената БНР, където напълно безкритично се разпространяват фалшиви новини, дезинформация и руска пропаганда.
Пластмасата представлява верига от молекули (полимер), която се получава при свързването на малки молекули (мономери), извлечени от петрол или газ. Макропластмасата са големи (над 20 мм) пластмасови отпадъци (например пластмасовите бутилки). Мезопластмасата представлява големи пластмасови частици, които се получават от пелети от необработена пластмаса (без съдържание на рециклирани материали) и обикновено са с размер между 5 и 10 мм.
Микропластмасата са малки частици (под 5 мм), получени при разграждането на макропластмасата. Микроперлите, които също са вид микропластмаса, са малки гранули, част от състава на продуктите за лична хигиена, като паста за зъби и гелове за почистване (ексфолианти/скраб). От прането също се получава микропластмаса, когато синтетичните дрехи отделят малки нишки (микровлакна). Нанопластмасата представлява малки частици от микропластмаса с размер от 0,2 до 2 мм.
Какво точно е микропластмаса?
Микропластмасата е смятана за замърсител на околната среда, защото пластмасата се разгражда между 20 и 500 години в зависимост от състава си и се открива в огромни количества в морската среда. Пластмасовите частици се категоризират като първична и вторична микропластмаса. Първичната се произвежда в сурова форма за целите на пластмасовата индустрия. Тя е под формата на пелети или се преработва, за да се добави към фармацевтични и козметични продукти (микроперли). Първичната микропластмаса се използва и като абразивен компонент за почистване на промишлени машини с въздух под налягане.
Вторичната микропластмаса е резултат от разграждането на по-големи продукти. Отпадъците на плажа допринасят за получаването на микропластмасата, тъй като по-големи пластмасови части се разграждат под влиянието на слънцето и морските вълни. Микровлакната от дрехите попадат в отпадъчната вода и достигат до океана, ако не успеят да се филтрират.
Типовете микропластмаса са: полипропилен (PP), полиетилен (PE), полиетилентерефталат (PET), поливинилхлорид (PVC), полиметилметакрилат (PMMA), полиетилен с висока плътност (HDPE), полиетилен с ниска плътност (LDPE), поливинилацетат (PVA).
Микропластмасата е навсякъде?!
Още преди 20 годиниучените започват да разсъждават какви са потенциалните рискове, които микропластмасата крие. Първоначално фокусът на изследванията е насочен предимно към рисковете за морския живот. Оттогава е установено, че микропластмаса се открива не само в дълбокия океан, но и в aрктическия сняг и aнтарктическия лед, в миди, трапезна сол, във водата за пиене и бирата. Микропластмасата циркулира и във въздуха или пада заедно с дъжда над планините и градовете. През 2015 г. океанографите установяват, че микропластмасовите частици на повърхността на водните източници по целия свят са между 15 и 51 трилиона.
През 2017 г. австралийски учени съобщават, че зоопланктон, който е изложен на замърсяване с микровлакна, произвежда наполовина по-малко ларви, а възрастните са значително по-малки по размер. Микровлакната не са били погълнати от зоопланктона, но учените са установили, че те възпрепятстват плуването му и водят до деформации. В друго изследване от 2019 г. става ясно, че възрастни индивиди от тихоокеански вид раци (Emerita analoga), които са изложени на замърсяване с микровлакна, живеят по-кратко.
Един от най-сериозните проблеми за океанския свят е натрупаната в седимента микропластмаса, която няма как да се почисти, тъй като не изплува на повърхността. Тези места са известни като „горещи точки“, където нивата на замърсяване са по-сериозни и крият рискове за здравето на рибите и останалите морски обитатели.
Опасности за човешкото здраве
Доказателство, че сме изложени на замърсяване с микропластмаса, откриваме в изследване, установило наличието на микропластмаса в човешки проби от фецес. Микропластмаса се открива и в проби от слюнка на пациенти с различни белодробни заболявания. Тя е установена и в белите дробове на хора, които работят в текстилната индустрия, като съществува връзка с редица респираторни и белодробни заболявания.
Поради етични ограничения, стриктните правила за работа с човешки проби и ограничения брой лабораторни техники изследванията върху влиянието на микро- и нанопластмасата върху човешкото здраве са трудноизпълними. Поради тази причина учените работят с in vitro модели – клетъчни линии с човешки произход. Посредством такива изследвания е установено, че нанопластмасата може да бъде погълната от нашите клетки чрез различни механизми в зависимост от вида на клетката, големината и химичната структура на частиците.
Най-силно изложен на микро- и нанопластмаса е гастроинтестиналният тракт. In vitro изследване с използването на клетки от чревен епител сочи, че в рамките на 4 часа при част от клетките настъпва т.нар. апоптоза (програмирана клетъчна смърт). В in vitro изследване на Ву и сътрудници от 2020 г. е установено че микропластмасата възпрепятства размножаването на клетките от клетъчната линия Caco-2, съставена от клетки от чревния епител. Но доста фактори не могат да се вземат предвид – pH в червата, наличието на йони, органични вещества и ензими. Освен това изследваният полистирен e модифициран и не е известно да има същите ефекти в немодифицирано състояние.
Редица in vitro изследвания са насочени и към влиянието на микро- и нанопластмасата върху белодробните клетки, клетките на имунната система, нервните клетки, червените кръвни клетки. Въпреки установените клетъчни отговори към пластмасовите частици и цитотоксичността, която предизвикват, тези проучвания са противоречиви, тъй като не могат напълно да пресъздадат всички условия на реалната среда, а именно човешкото тяло.
Други фактори, от които зависят резултатите от тези изследвания, са концентрацията, големината и химичната структура на повърхността на пластмасовите частици. В in vitro условия токсичността на микро- и нанопластмасата се изразява в нарушение на структурата на клетъчната мембрана, предизвикване на оксидативен стрес (излагане на увеличено количество свободни радикали), индуциране на възпалителни процеси, генотоксичност (повреда на ДНК), апоптоза и автофагия (поглъщане на увредени органели, грешно нагънати белтъци и други клетъчни структури, наречени автофагозоми), нарушения в енергийната хомеостаза и метаболитни нарушения на клетките.
Интегрираната система за управление на отпадъците, известна като „четирите R“ (reduce, reuse, recycle, recover – намаляване, повторно използване, рециклиране и възстановяване), предлага списък с 10 препоръки към страните, които биха искали да намалят замърсяването с пластмаса:
(1) регулиране на производството и потреблението на пластмаса; (2) екодизайн; (3) увеличаване на търсенето на рециклирана пластмаса; (4) намаляване на употребата на пластмаси; (5) използване на възобновяема енергия за рециклиране; (6) увеличена отговорност на производителя по отношение на отпадъците; (7) подобрения в системите за събиране на отпадъци; (8) приоритизиране на рециклирането; (9) използване на биоразградими пластмаси; (10) подобряване на рециклируемостта на отпадъците от електроника.
Какво лично всеки от нас може да предприеме, за да намали всекидневното излагане на микропластмасово замърсяване? На първо място, се препоръчва да проветряваме редовно помещенията, в които се намираме. Заедно с това е необходимо да почистваме редовно с прахосмукачка и да пречистваме въздуха. По този начин се отстранява прахта, която често съдържа микропластмаса. Добре е да избягваме козметични продукти, съдържащи микроперли, както и дрехи от синтетични материали (акрил и полиестер). Загряването на пластмасови кутии за храна в микровълнова фурна също не е препоръчително, както и излагането на пластмасови бутилки с вода на слънчевите лъчи.
Най-трудната стъпка за разрешаване на този проблем е човечеството да започне да разчита по-малко на пластмасата и по възможност да я замени с алтернативни и по-здравословни продукти.
Заглавно изображение: Микропластмаса в петриева паничка. Източник: sciencedirect.com
В края на април, благодарение на пилотна програма на Гьоте-институт и мрежата „Традуки“, имах възможността да посетя тазгодишното издание на отменяния три поредни години Лайпцигски панаир на книгата заедно с още девет литературни професионалисти от останалите страни на Балканите.
Гостуването ни се проведе в рамките на традиционния фокус на панаира върху литературите от Централна, Източна и Югоизточна Европа, а тазгодишната програма на „Традуки“ под мотото „Между редовете – между времената“ включваше литературни четения и дискусии с над 40 автори от Албания, Босна и Херцеговина, България, Косово, Хърватия, Черна гора, Северна Македония, Румъния, Сърбия и Словения.
Освен специално обособената сцена Traduki-Kafana на територията на панаира, където ежедневно се провеждаха представяния, всяка държава имаше и свой собствен изложбен щанд (за България това ставаше за първи път от 1999 г., когато страната е била почетен гост). А едно от най-популярните събития в съпътстващата програма на литературния фестивал Leipzig liest беше т.нар. Balkannacht, или Балканска нощ, която включваше музика и четения на автори от региона.
Може би точно заради това толкова осезаемо, почти вездесъщо присъствие на литератури (а съoтветно и на езици) от Югоизточна Европа на панаира, на мен
започнаха да ми се привиждат балкански връзки и да ми се причуват славянски думи дори и там, където реално ги нямаше.
Името на гореспоменатия фестивал например, макар много добре да знам, че всъщност означава „Лайпциг чете“, постоянно ми създаваше допълнителни книжни и дървесни асоциации с листове и листа.
Тези асоциации вероятно бяха подсилени и от факта, че навсякъде из града беше пълно с разлистени и разцъфнали дървета.
Докато си въобразявах фалшиви етимологични връзки между несродни езици и се захласвах по цъфтящите в розово японски вишни, белите цветчета на черешите и лилавите люлякови храсти, даже и не подозирах, че славянското наименование на друго дърво съвсем наистина стои в корена на името на германския град.
Наименованието Лайпциг, оказва се, произлиза от славянската дума „липа“.
Първоначално наречен Lipsk („място при липите“) на лужишките езици, градът и до днес е запазил това (или сходни на него) наименование на някои славянски езици, където връзката с „липа“ е доста по-видима: на полски той е известен като Lipsk, а на чешки и словашки – като Lipsko.
Според неправителствената организация за опазване на околната среда и природата BUND 34% от дърветата по улиците на Лайпциг са липови¹. Това ме кара да подозирам, че етимологичната връзка между името на града и дървото може би щеше да бъде малко по-осезаема, ако бях посетила Лайпциг не в края на април, а през лятото, когато липите цъфтят и ухаят. (Липовият цъфтеж е отразен по един особено очарователен начин в наименованията на летните месеци на някои славянски езици: на хърватски lipanj означава „юни“, докато на украински месец юли се нарича „липень“, а на полски – lipiec².)
Но да се върнем към книжно-дървесните връзки, които, за радост, не спират дотук.
Друго дърво, което според BUND също се среща в Лайпциг, е дъбът, принадлежащ към семейство Букови, а техен член, разбира се, е и самият бук. Не е нужно човек да е експерт лингвист, за да забележи
връзката между немското название на дървото (Buche) и немската дума за „книга“ (Buch), която – както и английската book – му дължи произхода си:
според водещата етимологична теория немските и английските „книги“ получават наименованието си от бука, чиято дървесина била използвана за таблети и дъсчици, върху които били дълбани древни руни³.
Въпреки че българската дума „книга“ не споделя тази етимология, букът все пак се е промъкнал в друга ключова за писането и четенето дума, която Българският етимологичен речник определя като „стара германска заемка“, а именно думата „буква“. (Букът се е промъкнал също и в нейните производни, като „буквар“, „буквален“⁴ и чудесната дума „буквоед“, за чийто автор се смята Ботев⁵.)
Доста по-сложна, объркваща и оспорвана обаче е ситуацията с произхода на думата „книга“.
В сравнение с десетината реда, отделени на „буква“, Българският етимологичен речник се занимава с думата „книга“ в продължение на цели две и половина страници, изпълнени с повече или по-малко вероятни, главозамайващи, трудни за разшифроване предположения за произхода ѝ, като например „стара културна източна заемка може би от хуни, авари и първобългари“.
Проследени са възможните връзки на думата с различни, знайни и незнайни, древни и съвременни езици и езикови групи, вариращи от унгарски и полски, през асирийски, алтайски, китайски, латински, до староруски и старонорвежки, като в списъка с нейни производни на други славянски езици с обезпокояваща честота се появява дефиницията „трети стомах на преживен бозайник“.
Доста интересна, особено в контекста на книжно-дървесните връзки, описани в настоящия текст, ми се стори включената в речника теория на цяла група езиковеди, които „се застъпват за домашно потекло и свързват с праслав. *kьнь, *kьneja, срв. пол. kien ’дънер; дебел клон; кърпел’, kniejа ’гъсталак, дебри’, пол, остар. knowie ’трескà; парче дърво’, рус. диал. кнея ’храсталак, горичка’, струс. кнѣсъ ’греда на покрив’, като приемат прв. знач. ’дървени дъсчици, върху които са дълбани разни мнемотехнически знаци’ и виждат смислова успоредица в лат. соех (< caudex) ’дънер, пън’ > ’дъсчици за писане’ > ’ръкопис, свезка, бележник, книга’, нем. Buch = Buchenholz“.
Точно когато книжните и дървесните връзки започват удобно да се навързват обаче, речникът отбелязва:
но това обяснение се натъква на културноисторически и словотворни мъчнотии.
Друга теория за произхода на думата „книга“, която доста добре би сe вързала с немската нишка, преминаваща през този текст, е, че праславянският ѝ корен kъňiga представлява заемка от старогерманската дума kenning („символ, знак“) или от друг германски източник, като готическата 𐌺𐌿𐌽𐌽𐌰𐌽 (kunnan) и старонорвежката kunna („да знам“). Тази теория обаче също остава недоказана. В края на краищата
категоричен отговор за произхода на думата „книга“ така и не откривам.
След като превъзмогвам първоначалната си фрустрация, успявам все пак да открия някаква закономерност, а даже и правота във факта, че точно етимологията на „книга“ се оказва толкова оплетена и неясна. Та нали сама по себе си книгата, или поне добрата книга, по дефиниция е нещо сложно, съдържащо множество – понякога противоречиви – възможности, пътища, нишки и идеи, с други думи – „мъчнотии“. Същевременно нашата задача като читатели е ако не задължително да ги разнищим, то със сигурност да позволим на тези противоречивости да влязат в съзнанието ни и – дума по дума, ред по ред, лист по лист – да променят начина, по който виждаме, осмисляме и общуваме със света.
1 Немското наименование на липите – Linden, автоматично предизвиква асоциации с друг германски град заради култовия булевард Unter den Linden в Берлин. Но все пак и из Лайпциг има множество локации, чиито наименования произлизат от немската дума, сред които присъединеното към града някогашно село Lindenthal, кварталът Lindenau, раздeлен на нова и стара част (Neulindenau и Altlindenau), който е бил старото индустриално сърце на Лайпциг, улиците Lindenauer Markt, An den Linden, Lindenpark и т.н.
2 За разлика от прозаичния латински произход на имената на месеците на български (и на много други близки и далечни езици), в някои от славянските езици те носят доста поетични и изпълнени със смисъл названия, отразяващи метеорологичните условия, природните събития и/или човешките дейности през различни периоди на годината. На хърватски например, освен че lipanj означава „юни“, „януари“ е siječanj (от „сеч“), „февруари“ е veljača (от „валяне“, „търкаляне“ – заради нестабилното време), „март“ е ožujak (от „лъжа“ – заради лъжливото време), „април“ е travanj (от „трева“), „май“ е svibanj (от „сви̑б“, наименованието на дряна, чието латинско име е Cornus sanguinea), „юли“ е srpanj (от „сърп“, заради жътвата), „август“ е kolovoz (заради извозването на житото), „септември“ е rujan (от „руен“), „октомври“ е listopad, „ноември“ е studeni, а „декември“ е prosinac (според някои източници като месец на молитвата, от pròsiti, „да се моля“, или пък от prosínuti, „да просветвам“ – заради зимното слънцестоене).
3 Макар да няма етимологична връзка с германските Buch и book, френската дума за „книга“ – livre, също има „дървесен произход“, поне според една от етимологичните теории, която сочи като първоизточник латинското liber – „слой от дървесната кора“, върху който се е пишело. Другата теория за произхода на френската „книга“ е от протоиндоевропейския корен *h₁lewdʰ-, или „хора“, откъдето произлизат немските Leute, руските „люди“, староанглийските leod, както и старогръцкото ἐλεύθερος (eleutheros), което означава „свободен“, откъдето е и връзката с liberty, liberté („свобода“).
4 Както личи от мотото на Лайпцигския панаир – Buchstäblich überraschend („Буквално изненадващ“), немската дума за „буквално“ също произлиза от Buch – за разлика от английската (literal), която се е формирала на основата на латинския корен. (Да не се бърка с literary („литературен“), макар че, разбира се, двете думи са свързани.)
5 Противно на очакванията, думата „азбука“ произлиза не от „буква“, а от имената на първите две старобългарски букви от глаголицата азъ и боукꙑ, като калка от старогръцката ἀλφάβητος (alphábētos), от ἄλφα (álpha) и βῆτα (bêta). От своя страна думата alphabet, разбира се, преминава и в много други езици, включително английски, френски и немски, в руски („алфавит“), а даже и в турски (alfabe) и баски (alfabetoa). Подобен принцип за образуване на думата, макар и с малко по-различен краен резултат, е приложен и на унгарски (ábécé), босненски (abeceda) и литовски (abėcėlė).
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
Най-прекият път към вътрешния свят на клетката е HLA системата (Human Leukocyte Antigens – човешки левкоцитни антигени). Тя е известна и като главен комплекс за тъканна съвместимост при човека. Състои се от над 200 гена, които изграждат „прозореца“ на клетката. Тези гени носят информация за белтъци, наречени гликопротеини, намиращи се на повърхността на клетките. За тях се закачват определени пептиди (части от белтъци), произхождащи от клетката.
Това може да се сравни с пай, който е оставен на перваза на прозореца да изстива и привлича котарака от „Том и Джери“. Паят символизира, че всичко в дома е наред – хладилникът работи, готварските уреди са в изправност и сигурно всички са в добро настроение.
Ако обаче липсва пай на прозореца или той не изглежда добре, най-вероятно в някоя от стъпките нещо се е объркало или повредило. Аналогично е и при клетката. В различни структури от вътрешността ѝ се обработват белтъци, режат се на малки части, преминават през редица други структури и накрая излизат на повърхността, свързани с HLA. След това Т-клетките се свързват с тези молекули и правят проверка (също както Том е привлечен от миризмата и вида на вкусния пай и отива да го „провери“). Т-клетките са вид имунни клетки и ролята им е да предпазват тялото от инфекции, като разпознават чужди пептиди, ако са се свързали на повърхността на HLA.
Пътят на обработка на HLA молекули от клас I и клас II и свързването на пептиди, разпознавани от Т-клетките. Адаптирано по MHC Class I and II Pathways от BioRender.com (2022). Източник: https://app.biorender.com/biorender-templates
Главен комплекс за тъканна съвместимост при човека
HLA системата е жизненоважна при трансплантации на органи и тъкани, тъй като, колкото и да си приличаме (99,9% генетична сходност), тялото на реципиентa (приемащия) разпознава донорния орган като чужд и атакува клетките му (т.нар. реакция на отхвърляне). За да може даден орган да функционира в чуждо тяло, клетките му трябва да имат идентични HLA молекули с тези на реципиента.
Затова преди всяка трансплантация се прави т.нар. HLA типизиране – определя се HLA формулата на реципиента и на потенциалните донори и се търси съвместимост в най-висока степен. В България координацията и контролът на трансплантациите се ръководят от Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ (ИАМН), чиято статистика сочи, че към момента 868 пациенти имат нужда от трансплантация на орган, а трансплантациите на стволови клетки за миналата година са 183.
Автоимунитет
Автоимунните болести са трудно лечими и при голяма част от тях механизмът на заболяването все още не е напълно изяснен. В основата му обаче отново стои HLA. За да е сигурно, че в организма няма възпалителни процеси, причинени както от външни фактори (например бактерии и вируси), така и от вътрешни (трансформация на здрави клетки в ракови), HLA свързва и „здрави“ пептиди. Т-клетките ги разпознават и не предприемат действия. При автоимунитета обаче въпросните здрави пептиди се разпознават като патология и имунната система се активира с цел да разруши увредената клетка.
Учените са установили, че определени HLA варианти (наречени алели на гените) предразполагат към развитието на определени автоимунни заболявания. В тази връзка изследването за носителство на даден алел на определен HLA ген може да потвърди поставената диагноза или да се изясни възможността за развитие и по-тежко протичане.
Болестта на Бехтерев (анкилозиращ спондилит) е тип артрит. Характерно за нея е хроничното възпаление на ставите, като в основата стои автоимунен механизъм. По-голямата част от пациентите са носители на HLA-B*27 алела. Изследване на HLA-B гена сочи към генетична предразположеност и може да потвърди диагнозата.
Друго автоимунно заболяване, при което се изследва HLA, е цьолиакията (глутенова непоносимост). Характерно за нея е възпалението на тънките черва при консумация на глутен. При съмнение за цьолиакия изследването на HLAби могло да докаже генетична предразположеност (при носителство на HLA-DQB1 алелите *02, *03:02 и DQA1*05).
Последният пример за автоимунно заболяване с HLA генетично предразположение е нарколепсията. В миналото е имало спорове дали в основата му стои автоимунитетът, и въпреки че това вече е доказано, механизмите за възникването му все още не са напълно изяснени.
Нарколепсията е и неврологично заболяване с характерно нарушение на циркадния ритъм, което води до умора и неконтролируемо желание за сън. Носителите на HLA-DQB1*06:02 и DQA1*01:02 са генетично предразположени към това заболяване. При силни емоции, като гняв, страх, радост, смях, страдащият от нарколепсия внезапно заспива, като преминава в REM фазата на съня. Заради тази специфика на заболяването нарколепсията представлява интерес за хората на изкуството и е в основата на научнофантастични и трилър филми, книги, подкасти.
Игра на криеница с туморните клетки
Всички здрави тъкани имат HLA гени от клас I на повърхността си. В основата на развитието на метастази при раковите заболявания стои изключително хитър механизъм за криене на туморните клетки от имунната система. Една туморна клетка би могла да се разпознае от имунната система и да бъде унищожена чрез сигнал за проблем отново с помощта на HLA.
HLA се свързват с молекули от грешно нагънати белтъци и по този начин клетката се разпознава като увредена. За да могат туморните клетки да оцелеят и да образуват клон от клетки, а в последните стадии на заболяването и да се разпространят в цялото тяло (метастази), те трябва да се скрият от имунната система. Имунните терапии в последните години са насочени към повторното активиране на HLA гените от клас I, защото при редица ракови заболявания HLA молекулите не се експресират на повърхността на клетката (не само че няма пай на прозореца, но на практика липсва прозорец).
Неканени гости
Чрез HLA инфектираните клетки се разпознават от имунната система и биват елиминирани. Поради тази причина голяма част от изследванията, свързани с COVID-19, са насочени към HLA предразположеност за заразяване и прогноза за по-леко или по-тежко протичане. Едно от най-мащабните проучвания от началото на пандемията, фокусирано върху този проблем, е организирано от учените от лабораторията на проф. Джил Холенбах, част от Калифорнийския университет в Сан Франциско. Заедно с други учени, лидери в областта на имуногенетиката, е създадена онлайн платформа – база данни за проучвания нa връзката между HLA и COVID-19.
Еволюция на HLA и бъдещи перспективи
След няколко десетилетия изследвания на HLA системата учените са установили, че гените са претърпели естествен подбор. Геномните изследвания на HLA чрез секвениране от ново поколение (NGS) трансформират познанията за еволюцията на тази изключително разнообразна област от генома. С напредването на технологиите за секвениране HLA типизирането вече може да се извърши и с трето поколение секвениране, което позволява по-голяма прецизност на секвениране и определяне на некодиращи области, мутации и нови алели.
Заглавно изображение: Животинска клетка под микроскоп. Източник: The Greatest Garden
Докато в България течаха предизборни дебати за и против евроатлантическото бъдеще на страната, аз предприех свое собствено евроатлантическо пътуване: прелетях от София до най-западната част на Европа, пресякох протока между Атлантическия океан и Средиземно море и се озовах в Африка. Освен със зашеметяващи гледки, а често и с необичайни вкусове, звуци и миризми, пътуването в Андалусия, през Гибралтар, а впоследствие и из Мароко ме впечатли и с изобилието от любопитни и неочаквани етимологии на иначе познати думи и топоними.
За илюстрация: наименованието Андалусия (الأندلس, или Al-Andalus на арабски) произлиза от племената на вандалите, чието име впоследствие става нарицателно за хора, които безсмислено унищожават културни ценности; Гибралтар е испанизирана версия на арабското جبل طارق (Jabal Ṭāriq), или „планина Тарик“, наречена на арабския пълководец от берберски произход Тарик ибн Зияд, който предвожда мюсюлманското завладяване на Пиренейския полуостров през VIII век; Мароко пък идва от наименованието на град Маракеш, за което се смята, че е заимствано от берберското словосъчетание ⴰⵎⵓⵔ ⵏ ⴰⴽⵓⵛ (amur n Yakuš), буквално „божия земя“¹.
Точно в покрайнините на Маракеш, докато пиех кафе на покрива на една къща, видях гледка, която ще остане в съзнанието ми дълго след края на пътуването: редица високи палми² на фона на заснежените върхове на планината Атлас.
Всъщност от тази част на Мароко се вижда Висок Атлас – една от трите вериги, заедно с Антиатлас в югозападната част на страната и Среден Атлас в западната, която съставлява мароканската част на планината. Цялата планинска система, чиято обща дължина е около 2500 км, започва от мароканския бряг на Атлантическия океан и се простира по посока изток покрай крайбрежието на Средиземно море, през териториите на Мароко, Алжир и Тунис.
Подобно на начина, по който гледката събира неочаквани и някак (смятани за) несъвместими елементи (тропици, пустиня и планини, Изток и Запад, съвременност и безвремие), наименованието на планината Атлас – а както с изненада научих, също и на Атлантическия океан³ – вплита в себе си многостранни, често противоречиви етимологии и разнообразни езикови, географски и исторически елементи.
Най-популярната теория за произхода на топонима е, че планината е наречена на древногръцкия титан Атлас, за когото съществуват множество легенди и истории.
Според една от тях Атлас участва заедно с други титани в Титаномахия, 10-годишната война срещу олимпийските богове, която титаните загубват. За наказание Зевс изпраща Атлас в най-западния край на познатия тогава свят (за който се смятали Северозападна Африка и Атлантическият океан⁴) и го осъжда да носи небесата върху плещите си за вечни времена.
В „Одисея“ Омир споменава Атлас като морско създание, което поддържа стълбовете между небето и земята, за да не се слеят. А за самите стълбове се смятало, че се намират в океана отвъд най-западния хоризонт⁵. Атлас се появява и в мита за Херакъл (по-известен с древноримското име Херкулес), където титанът успява временно да се отърве от бремето си, но в края на краищата бива надхитрен и отново принуден да се нагърби с небесната сфера.
В друг мит пък Атлас е представен като крал, който отказва на Персей гостоприемство, а Персей му отмъщава, като му показва отрязаната глава на Медуза. Виждайки това, Атлас се вкаменява: брадата и косата му се превръщат в гъсти гори, ръцете и раменете – във високи скали, а главата му – в планински връх, и той отново е заставен да поддържа небесния свод и съзвездията⁶.
По-късни легенди разказват за Атлас като за митологичен крал на Мавретания (да не се бърка с днешната държава Мавритания) – старото латинско наименование на региона, днес известен като Магреб, който включва Мароко, Западна Сахара, Алжир и Тунис (тоест района на Атласките планини)⁷. Въпросният крал, подобно на древногръцкия титан, имал дълбоки познания по философия, математика и астрономия и се смята за откривател на първата небесна сфера.
Идеята за тежкия товар, поне според някои лингвисти, е отразена и в етимологията на името Атлас (или Атлант). Според тях то идва от древногръцката дума τλῆναι (tlênai), която означава „понасям“, „издържам“, „търпя“, и на свой ред произлиза от протоиндоевропейското *telh₂- („издържам“, „поддържам“, „подкрепям“). В Etymological Dictionary of Greek (Етимологичен речник на гръцкия език) от 2010 г. обаче нидерландският лингвист Роберт С. П. Бекес опровергава тази теория с аргумента, че няма как древногръцкият титан да носи име с индоевропейски корен. Вместо това Бекес предполага, че произходът на думата всъщност е предгръцки, какъвто често е случаят с думи, завършващи на -ant.
Според други теории името на планината всъщност произлиза от езиците на нейните коренни обитатели, берберите.
Тук отварям скоба: наименованието на берберите идва от древногръцкото βάρβαρος (bárbaros), което първоначално означава „негръцки“ или „чужд“, а разбира се, впоследствие се превръща в източник и на думата „варвари“⁸. Някои лингвисти предполагат, че оригиналната дума има ономатопеичен произход, като имитация на неразбираемия за древните гърци говор на чужденците (нещо като „бъра-бъра“). Първоначално думата е била по-скоро неутрална, но с течение на вековете значението ѝ става пейоративно и в речниците на много европейски езици, включително и на български, тя започва да се използва като определение за „див, жесток, изостанал, нецивилизован човек“. Поради тази причина наименованието „бербери“ вече все повече и повече се смята за проблематично и на негово място започва да навлиза алтернативното ⵉⵎⴰⵣⵉⵖⵏ, ⵎⵣⵗⵏ (Imaziɣen), или „свободни хора“, а колективното име на различните им, но сходни езици е „тамазигт“⁹.
Точно на въпросните езици тамазигт думата за „планина“ е ⴰⴷⵔⴰⵔ (adrar) и според някои теории наименованието Атлас всъщност произлиза точно от нея.
Ето как, противно на общоприетите теории,
може да се окаже, че не древногръцкият титан е заел името си на планината, а обратното –
берберската дума за „планина“ е послужила като първоизточник на името Атлас, а съпътстващите легенди за поддържащия небесата титан са натъкмени към името и планината впоследствие.
Освен че обръща разбиранията ни за света с главата надолу, от тази етимологична теория също така следва, че словосъчетанието „планината Атлас“ е тавтологично, тоест ако се върнем на произхода на наименованието, то на практика гласи „планината Планина“.
Но дори и Атлас да не е дал името си на планината, със сигурност го е дал на няколко други немаловажни, макар и не толкова монументални географски, архитектурни, анатомични и психологически понятия.
На първо място, разбира се, е добре познатият ни географски атлас.
Появата на думата като съществително, което според Речника на българския език на БАН описва „събрани и подредени по определена система географски карти, издадени във вид на албум или книга“, датира от края на XVI век. Образът на древногръцкия титан първоначално се появява на заглавната страница на колекция от географски карти, издадена през 1572 г. от картографа и издател Антонио Лафрери в Рим. Самата дума „атлас“ обаче се използва за първи път от немско-фламандският картограф Герардус Меркатор в издадения през 1595 г. (една година след смъртта му) Atlas, sive cosmographicae meditationes de fabrica mundi. Както подсказва латинското заглавие, Меркатор използва неологизма не просто за да опише колекция от карти, а като синоним на трактат за създаването, историята и описанието на Вселената и света. С течение на времето значението на думата се променя и от средата на XVII век тя започва да се използва с дефиницията, с която ни е позната и до днес. В английския език думата навлиза през 1636 г. чрез превода на гореспоменатото издание, а в българския според Етимологичния речник тя идва чрез руски или немски10.
Друго езиково понятие, което дължи произхода си на Атлас, е от сферата на архитектурата.
Известен като „атлант“ (получено от множественото число ἄτλαντες (atlantes), терминът обозначава каменна скулптура във формата на мъжка фигура, която служи като колона и подпира на раменете си издадена част от фасадата, например балкон или еркер. За разлика от други подобни архитектурни елементи със сходна функция, които обикновено имат неутрални пози и физиономии, като например женските скулптурни фигури, наречени „кариатиди“, изражението на атлантите много често отразява мъчителното усилие, причинено от поддържането на тежкия товар.
Тежкият товар – само, че този на собствената ни глава – става причина думата „атлас“ да навлезе и в анатомията,
където обозначава първия, най-горен шиен прешлен при хората (и при някои животни). Наименованието му, разбира се, се дължи на функцията на прешлена да поддържа нелекото „кълбо“ на главата. Когато в прешлена настъпят изменения, това може да доведе до заболяването фибромиалгия, известно още като синдром на Атлас.
Синдромът на Атлас съществува и в психологията
като обозначение на определен личностен тип (известен на английски като Atlas personality), проявяващ се при индивиди, които като деца са били сериозно психически натоварвани от родителите си и е трябвало да се грижат за тях. Като възрастни тези хора не са способни да се забавляват и живеят в постоянна тревога и с усещането, че целият свят тежи върху техните плещи.
Въпреки всички тези тягостни асоциации от различни сфери и въпреки тежестта, която започвам да чувствам в атласния си прешлен от дългото седене пред компютъра, споменът за гледката към заснежените върхове на планина Атлас ми носи усещане за спокойствие, въздух и лекота – все едно от раменете ми е паднал товар. Но е възможно и това олекване да е породено от завършването на настоящия текст.
1 Любопитно е, че на арабски името на Мароко всъщност е المملكة المغربية (al-Mamlakah al-Maghribiyyah), което в превод означава „Кралството на западното място“. Думата за „западното място“ е много сходна с наименованието Магреб, което иначе се използва като групово название за северната част на Африка, включваща Мароко, Западна Сахара, Алжир, Тунис – тоест за района на Атласките планини. На някои езици, например персийски, Мароко продължава да се нарича Маракеш, а на турски държавата е известна като Фaс, което идва от древната столица Фес.
2 Използвам случая, за да спомена и интересната етимология на думата „палма“, която произлиза от латинския термин за „длан“ – palma, поради приликата на палмовия лист с отворената длан на човешката ръка. По стечение на обстоятелствата пиша този текст на Цветница, чието наименование на някои езици не е свързано с цветя и растения по принцип, а конкретно с палми заради палмовите клонки, с които тълпите посрещнали Христос в Йерусалим. Това е отразено и в наименованията на празника на някои езици: Palm Sunday на английски, Palmsonntag нa немски, Palmzondag на нидерландски и т.н.
3 Връзката между планината Атлас и Атлантическия океан е по-ясно видима в наименованието ѝ на някои езици, например италиански, където тя се казва Atlante. Името на океана за първи път се среща през V в.пр.Хр. в трудовете на Херодот, който пише, че „морето на запад от Херкулесовите стълбове се нарича Ἀτλαντίς“. В „Илиада“ и „Одисея“, океанът е наречен с името на най-големия титан, Ὠκεανός, олицетворяващ митологичната огромна река, за която се вярвало, че опасва цялата земя.
4 Неслучайно древноримското наименование на Средиземно море е било Mare Nostrum, или „Нашето море“.
5 Макар че двете височини от европейската и от африканската страна на входа на Гибралтарския пролив са известни като Херкулесовите стълбове (Columnae Herculis), понякога – например в „Одисея“, те се срещат и под наименованието Стълбовете на Атлас. По време на Ренесанса се появява идеята, че между стълбовете е стоял надписът Non plus ultra, или „Нищо по-нататък“. (С обратното си значение – Plus ultra, думите се възприемат като лично мото от императора на Свещената Римска империя Карл V през XVI век, няколко десетилетия след като Колумб „открива“ Америка.)
6 Разглеждайки изображения на титана Атлас, забелязвам една съществена разлика: на някои от тях Атлас наистина държи небесния свод заедно със звездите, което отразява вярването на древните гърци, че земята е плоска. В други скулптури и картини обаче Атлас е изобразен да държи на раменете си цялото земно кълбо.
7 В периода между XV и началото на XIX век европейското название на средиземноморското крайбрежие на Магреб в Северна Африка е било Варвария (Barbaria) или Варварският бряг (Barbary Coast на английски, Côte des Barbaresques на френски, costa berberisca на испански, Costa berbera на италиански и т.н.).
8 За пръв път думата „варвари“ е използвана от Омир, който нарича племето кари βαρβαρόφωνος (barbarophonos) – буквално „варвароезични“, тоест с чужда, неразбираема реч.
9 Въпреки че заради „варварските“ асоциации думата „бербери“ вече се смята за проблематична и често се заменя с „имазиген“, наименованията (поне на някои езици) на част от животинските видове, които населяват планината Атлас, продължават да включват определението, като например берберски макак, берберски леопард и берберски елен, както и за съжаление вече изчезналия берберски лъв.
10 В Етимологичния речник думата „атлас“ се предхожда от нейния омофон „атлаз“, с който обаче не споделя общ произход – атлазът е копринен плат, чието наименования идва в българския чрез турски и произлиза от арабския глагол طَلَسَ (ṭalasa), означаващ „лъскам“, „чистя“, „изтривам“.
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
В първия текст – „Възстановителното правосъдие – опит за помирение“, представихме как и защо възниква необходимостта от възстановително правосъдие в съвременните общества и какво по същество представлява тази концепция, разработена от критичната криминология. За да откроим отчетливо основните възстановителни ценности и практики, често ги сравняваме с установените практики в традиционното правосъдие и ги противопоставяме на тях. Но също така всекидневно се убеждаваме, че традиционното правосъдие невинаги е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на станалото.
Една история, която може да се случи навсякъде
В този втори текст ще разкажем историята на един казус от практиката на съдия от районен съд в малък град близо до София. Макар че съдебното дело отдавна е приключило и наказанието е изпълнено, за да бъде защитено правото на личен живот на участниците в наказателното производство, техните имена, названията на населени места и други отличителни особености на случая са променени.
Тази история показва потенциала на възстановителния подход да повиши доверието в традиционното правосъдие, да го направи по-ефективно и да осмисли целите и съдържанието на наказанието. Ясно се вижда, че усилията на съдията, ангажирането на инициативата на кмета и на близките на извършителите и жертвата спомага за изграждането и развитието на местната общност. Своеобразната възстановителна програма, която съдията е приложил по време на изпитателния срок, е довела до насърчаване на толерантността и готовността за лично участие – първоначалното недоверие и сдържаност на участниците постепенно се преодоляват, като в крайна сметка е поставено начало на пълноценна промяна в живота на двамата младежи и на пострадалия от извършеното престъпление.
Става въпрос за двама приятели – Калоян и Никола, които живеели в село, намиращо се в близост до малкия град – седалище на районния съд. Семействата и на двете момчета били бедни, родителите им – безработни, нямали добро образование и трудно намирали препитание в малкия град. Затова родителите на Калоян и Никола напуснали селото в търсене на работа в чужбина или в по-големи градове в страната.
Калоян бил на 24 години, а Никола – на 20 години. И двамата завършили осми клас, трудно се справяли, нямали подкрепа и напуснали училище. Не работели постоянно, тъй като в селото нямало подходяща работа за тях. Разчитали техните близки да им осигуряват подслон и прехрана, както и от време на време да им дават пари, с които си купували основно алкохол и цигари. Калоян живеел при по-големия си брат в селото, защото родителите им работели от дълго време в чужбина. Никола съжителствал с баба си в селото, а неговите родители се преместили в друг отдалечен град, където управлявали неголяма селскостопанска ферма.
Жертвата на престъплението – Георги, бил трудноподвижен възрастен мъж, който живеел сам, а в селото живеели двама от неговите племенници.
Калоян и Никола предварително се уговорили да извършат грабеж от дома на Георги, тъй като имали нужда от пари, за да си купят алкохол и цигари. Те познавали човека, понеже преди време му помогнали при цепенето на дърва за огрев. Било им известно също, че има спестени пари от пенсията си. При сговарянето двамата се разбрали, че ще влязат с взлом в дома на възрастния мъж, за когото знаели, че е безпомощен и беззащитен. При извършване на престъплението младежите повредили външната порта на двора, разбили входната врата на къщата, като счупили стъклата, и влезли в чуждия дом. Грабежът бил извършен на 20 януари 2015 г. в 2 часа през нощта. Двамата взели от възрастния мъж 95 лв.
При нападението Георги не оказал съпротива, бил силно уплашен и молел двете момчета да не го бият, след което сам им посочил къде държи парите си.
Въпреки липсата на съпротива и отправените молби двамата извършители упражнили сила, като нанесли удари с юмруци и ритници по тялото и лицето на възрастния мъж – причинили му разкъсно-контузни рани и кръвонасядания по лицето и тялото, които били установени при проведения впоследствие медицински преглед. Освен че причинили физически травми, двамата младежи заплашвали пострадалия, че ако не им даде парите си, ще го убият. Дълго време след престъплението жертвата Георги изпитвал безпокойство и страх, не излизал от дома си и молел своите близки да се редуват да стоят при него, защото не искал да остава сам, опасявайки се, че ще бъде нападнат отново.
С парите, взети от възрастния човек, двамата младежи си купили цигари и алкохол, които консумирали следващите няколко дни.
Калоян бил осъждан през 2011 г. за множество кражби. Наложено му било наказание лишаване от свобода, като изпълнението на това наказание било отложено с тригодишен изпитателен срок. В този срок Калоян не бил извършил престъпление, поради което настъпила реабилитацията му. Грабежа извършил месец и половина след изтичане на изпитателния срок.
След като били заловени от полицията, двамата младежи се признали за виновни и изразили съгласие наказателното дело да приключи със споразумение. За да може да се реши наказателното дело по този начин, е необходимо да се възстановят на жертвата отнетите насила пари. Поради това бащата на Калоян възстановил на Георги отнетата сума от 95 лв.
Прокурорът и защитниците на двете момчета постигнали споразумение за решаване на наказателното дело, в което предвидили всеки от тях да получи минимално наказание: Калоян – пет месеца, а Никола – три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено за три години.
Съдията обяснил на адвокатите и подсъдимите, че определените наказания са занижени и не отговарят на тежестта на престъплението, включително на болките и страданията, които е претърпял пострадалият. Според закона за престъплението, което са извършили Калоян и Никола, се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. При сключване на споразумение законът позволява наказанието да бъде определено и под минимума от три години – това е своеобразен стимул за подсъдимите да признаят вината си и така да се постигне бързина на правосъдието, защото известно е, че скъсената дистанция между престъплението и наказанието спомага за ефективността на наказателната политика и за възстановяване на общественото спокойствие.
По правило в това съдебно производство съдът има за задача да осъществи контрол върху решените със споразумението въпроси и ако не открие противоречие със закона и морала, едва тогава да го одобри. Смисълът на тази процедура е, че одобреното от съда споразумение има същата правна стойност като влязла в сила присъда. При споразумението подсъдимите се признават за виновни и така спестяват на държавата време и средства за постигане на окончателна присъда. Същевременно съдът следи за това законът да бъде правилно приложен и да не се стигне до несправедлив резултат, включително да не се злепоставят интересите на подсъдимите, жертвата и обществото.
След като се съобразили с дадените от съдията указания, защитниците и прокурорът предложили споразумение, според което Калоян и Никола се признавали за виновни, че са извършили престъплението грабеж, отнемайки със сила 95 лв. от Георги, за което Калоян приел да изтърпи три години, а Никола – една година лишаване от свобода. И за двамата подсъдими съдът постановил изпълнението на наказанията да се отложи за изпитателен срок – пет години за Калоян и четири години за Никола. В случай че в така определения изпитателен срок подсъдимите извършат друго умишлено престъпление, те при определени условия трябва да изтърпят и отложените наказания.
Смисълът на възпитателната грижа
По-същественото в случая е, че законът дава възможност в този изпитателен срок да се упражнява възпитателна грижа спрямо осъдените лица. Смисълът на възпитателната грижа е да се предложи на извършителя на престъплението подходяща за неговите нужди образователна програма, да му се помогне да си намери работа, да бъдат осигурени подходящи здравни и психологически услуги.
Възпитателните грижи може да включват и различни по вид възстановителни програми – най-общо да се предложи на извършителя и жертвата начин да се срещнат и да разговорят за причините и последиците от престъплението. Тази възстановителна среща (или поредица от срещи) трябва да бъде добре подготвена от трето лице – може да го наречем помирител, – който да предпази както жертвата, така и извършителя от задълбочаване на проблема и да им помогне сами да стигнат до приемливо и за двете страни решение. В нашия случай, доколкото законът предвижда прилагане на възпитателни грижи за условно осъдените, съдът предвидил със споразумението организирането на грижите за осъдените да се възложи на кмета на селото, в което живеели Калоян, Никола и жертвата Георги.
Една седмица след одобряване на споразумението съдията организирал среща в кметството на селото, на която освен кметът присъствали двамата осъдени – Калоян и Никола, жертвата Георги, бащата и братът на Калоян, майката и бащата на Никола, двамата племенници на Георги, полицейският инспектор на селото. Преди срещата съдията провел отделен разговор с осъдените и жертвата. Никола и Калоян изразили готовност да участват, докато Георги имал опасения и се страхувал да се изправи очи в очи отново със своите нападатели. След няколко дни възрастният мъж склонил да участва в срещата, но пожелал да присъстват и двамата му племенници.
На тази първа среща осъдените получили възможност да говорят за причините за престъплението. Те обяснили, че съжаляват за нанесените материални и морални вреди на Георги, че не са искали да го наранят, че са постъпили лекомислено и никога няма да повторят извършеното. Двамата се извинили на пострадалия и изразили намерение да поправят счупената врата и повредената ограда, както и да помагат на Георги в грижите за домакинството му.
Георги първоначално бил много резервиран и уплашен, не искал да говори, но впоследствие разказал как е преживял нападението – за изпитания страх, ужас и несигурност. Най-шокиращо за него било това, че той познавал двете момчета и не очаквал от тях да проявят такава непредизвикана агресия и насилие спрямо него. Племенниците на пострадалия били загрижени за здравето и сигурността на своя чичо и настояли той да не бъде притесняван повече.
Общ(ностен) контрол
След проведения разговор участниците се обединили около няколко решения, които да спомогнат за поправяне на вредите от престъплението, за възстановяване на нарушеното спокойствие в селото, както и за подпомагане на личното развитие на двете момчета.
Кметът на селото поел задължение да осигури работа на Калоян в полза на общността на селото и за поправяне на причинените на Георги материални щети, както и да помогне за индивидуалното му обучение. Братът на Калоян се съгласил да му предостави подслон и грижа в дома си в същото село. Родителите на Никола обещали да упражняват надзор и да полагат грижи за сина си, както и да му гарантират работа в управляваната от тях селскостопанска ферма. Присъстващият на срещата съдия поел задължение да осъществява общия контрол за изпълнение на взетите на срещата решения.
При проведената среща между извършителите и жертвата на престъплението съдията е приложил познатата възстановителна практика на фамилната конференция, за която споменахме в първия текст. Разликата е, че при възстановителните срещи по дефиниция не трябва да присъстват овластени лица – съдия, кмет, полицейски инспектор, а самите участници в конфликта и техните близки да бъдат подпомагани само от непрофесионален помирител.
В нашето законодателство все още не е предвидена възможност непрофесионални помирители да участват в помирителни срещи извършител–жертва или във фамилни и училищни конференции. Организираната от съдията среща е добър пример за изпълване с ново съдържание на съществуващо от десетилетия в нашия наказателен закон задължение на районния съдия по местоживеене на извършителите да осъществява общия контрол относно възпитателните грижи и поведението на условно осъдените. Срещата е показателна и за възможностите на възстановителния подход да хуманизира и обогатява практиките на традиционното правосъдие.
След един месец в сградата на районния съд се провела втора среща, на която присъствали Калоян и Никола, както и бащите на двете момчета, кметът на селото и полицейският инспектор. След като обсъдили изпълнението на решенията от първата среща, участниците разговаряли за промяната на част от обстоятелствата в живота на младежите, което налагало да се предвидят нови мерки.
Поради това, че братът на Калоян, в чийто дом той живеел, заминал в чужбина, Калоян поел задължение да се грижи за домашните животни в неговото стопанство. Той обещал да изпраща на полицейския инспектор на селото всяка сутрин няколко бутилки мляко от кравите, за които щял да се грижи, а инспекторът да ги доставя в дома на Георги. Полицейският инспектор поел задължение да разговаря с племенниците на Георги и да им гарантира, че Калоян по никакъв начин няма да представлява заплаха за техния чичо, а те съответно да проявят толерантност и да му дадат шанс за промяна.
Кметът на селото се ангажирал да предостави възможност на Калоян един ден от седмицата да помага на общинските служители за почистване на гробищния парк в селото. Кметът намерил възможност и да го подпомогне за продължаване на образованието му, като разговарял с пенсиониран учител от селото, който доброволно да преподава на момчето по български език, литература и география.
Никола продължавал да работи във фермата на родителите си. По време на срещата се разбрало, че ще замине с родителите си в чужбина, където те си намерили работа. Баща му обещал всеки месец да изпраща писмо, в което да разказва какво се случва със сина му – дали работи и най-общо как се развива животът му.
В следващите няколко години съдията продължил през няколко месеца да организира срещи, в които участвали Калоян и неговият баща, а бащата на Никола изпращал редовно писма. По време на срещите се обсъждали актуалните нужди на двете момчета, а кметът на селото помагал на Калоян при намиране на работа и за повишаване на образованието му.
В продължение на няколко месеца Калоян предоставял на Георги бутилки прясно краве мляко, като използвал посредничеството на полицейския инспектор на селото. Освен това Калоян с помощта на брат си поправил повредената ограда и входна врата на къщата на Георги. С помощта на кмета на селото се включил в почистването на гробищния парк и редовно посещавал уроците, провеждани от пенсионирания учител.
При изтичането на изпитателния срок се установило, че Калоян и Никола не са извършили нарушения на закона – и двамата работели, издържали се сами, а пострадалият Георги не ги възприемал повече като заплаха за живота и имуществото си.
Примерът от практиката на съдията трябва да ни окуражи да създаваме различни по вид възстановителни програми, които да стимулират на свой ред развитието на социални услуги в полза на извършителите и жертвите на престъпления, а това е добра алтернатива за оздравяване на разкъсваната от противопоставяне и разделения обществена тъкан.
Изследването на отношението между разобличението, наказанието и защитата на обществената сигурност, включително чрез насърчаване на извършителя на престъпление с подходящи средства да развие ресурса си за законосъобразен начин на живот, за да не представлява опасност за обществото, показва областите на възможното и полезно съвместяване на възстановителния подход и възстановителните практики с нормативно уредения процесуален ред за реализиране на наказателната отговорност и за изпълнение на наказанието.
Всички са чували за ДНК, или двойната спирала. Но какво всъщност се крие в тази структура, наподобяваща спираловидното стълбище към кабинета на професор Дъмбълдор в магическото училище „Хогуортс“? ДНК съдържа пълните инструкции за развитието на една клетка, тъкан, орган. Звучи почти като фантастика, но дезоксирибонуклеиновата киселина има 521 години полуживот, което означава, че половината ДНК от една проба деградира за тези 521 години.
ДНК в една клетка в „разплетено“ състояние (подобно на развито кълбо прежда) е дълга два метра. За да се събере цялата тази информация, тя е в компактно състояние, наречено хромозома. Хромозомата е „кълбо от прежда“, което се развива само при нужда, тоест тя променя компактното си състояние само ако даден ген е активен и е на път да се превърне в РНК и оттам в белтък.
В центъра на всички човешки клетки (ядрото) има 46 броя хромозоми (две двойки по 23 – диплоиден набор). Понятието „геном“ включва всъщност точно тези 23 хромозоми (хаплоиден набор). Единствените клетки с 23 хромозоми са половите (яйцеклетки и сперматозоиди), тъй като след сливането им се осигурява диплоидният набор и генетичното разнообразие.
Проектът за човешкия геном
Преди 70 години учените са установили структурата на ДНК. Тя е изградена от нуклеотиди, които са съставени от азотни бази, захар, наречена дезоксирибоза, и фосфатна група. Макар през 1963 г. Джеймс Уотсън, Франсис Крик и Морис Уилкинс да печелят Нобелова награда за откритието си, няма как да не се отбележи, че редица други учени са участвали в процеса и имат не по-малки заслуги: органичният химик Александър Тод, биохимикът Ървин Чаргаф, биофизикът Розалинд Франклин и физикохимикът Лайнъс Полинг.
Проектът за човешкия геном (1990–2003) е смятан за най-важното биомедицинско проучване на ХХ век. Освен самите научни постижения, той е от изключителна значимост, защото дава начало на идеята за публично споделяне на научните данни и разглежда въпроса за етиката при биомедицинските изследвания. Друга отличителна черта на проекта е, че учените изследват неизвестното в биологичния свят, а не както по принцип се провежда една научна разработка – с изказване на научна хипотеза/теория и последващото ѝ приемане или отхвърляне.
Проектът е интернационален и целта му е била да се секвенира (разчете) целият човешки геном, както и геномът на няколко други организъма (бактерията Escherichia coli, дрождите, винената мушица и мишките). Целите на проекта и начертаният план са се променяли в хода им и е интересно да се отбележи, че той е приключил цели две години по-рано от планираното, надминавайки очакванията и представите на учените, които са обмисляли идеята още през 1988 г.
Какво представлява разчитането на един геном?
Геномът е изграден от определени последователности (секвенции), подобно на книга, състояща се от изречения, изградени от думи, а думите – от букви. Секвенирането на ДНК представлява определянето на подредбата на азотните бази, които я изграждат. Това са аденин (А), цитозин (Ц), гуанин (Г) и тимин (Т). Голяма част от усилията на участниците в Проекта за човешкия геном са насочени именно към развитието на технологиите, разчитащи генома (т.нар. секвенатори).
Разчетеният човешки геном не е само на един човек. В проекта са участвали анонимни доброволци, подписали информирано съгласие за използване на техния генетичен материал (кръвна проба) за научни изследвания.
Проектът е публично финансиран, като първоначалните средства за обезпечаването му са възлизали на 3 млрд. долара за планирания 15-годишен период. Изразходваната сума трудно може да се изчисли с точност, тъй като участниците са от 20 университета от САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Япония и Китай, но се смята, че е близка до първоначално заложената. Въпреки огромната сума, постигнатите резултати със сигурност си заслужават отделените средства, време и труд. Икономическите ползи от развитието на геномиката, като например напредъкът във фармацевтичната и биотехнологичната индустрия, са за поколения напред.
Един от най-интересните аспекти на проекта са т.нар. Бермудски принципи. След две срещи на учените от проекта в Бермуда е взето решение всеки разчетен участък от генома да бъде почти веднага публично достъпен. Това решение за прозрачност и информираност при споделянето на данни от биомедицински изследвания е безценно.
Въпреки многогодишната работа и неоспоримите ползи от Проекта за човешкия геном, всъщност нашият геном не е разчетен напълно при приключването на първоначалната работа през 2003 г. Геномът ни носи информация за производството на РНК и белтъци в участъци, известни като екзони, но той е изграден и от интрони. Доскоро се смяташе, че интроните не кодират никаква информация и са излишни и непотребни (т.нар. junk DNA). ДНК съдържа и по-комплексни и често повтарящи се участъци, които затрудняват разчитането ѝ.
През 2000 г. Консорциумът за секвениране на човешкия геном съобщава, че геномът ни е 90% разчетен, но с цели 150 000 неизвестни области от ДНК, познати като „празнини“. През 2003 г. Консорциумът съобщава за подобрения в разчитането на генома и почти пълното му завършване – 92%, с 400 останали празнини.
През 2013 и 2019 г. Консорциумът за референтен геном добавя поправки и подобрения към публично наличната информация за разчетения геном.
Разшифроване на последните 8 процента от човешкия геном
На 31 март 2022 г. консорциумът „От теломер до теломер“ съобщава, че е запълнил останалите празнини и напълно завършеният човешки геном вече е факт. Полученият пълен геном (означаван като T2T-CHM13) вдига 20-годишната бариера, която ни е делила от оставащите 8%. Те включват всички центромерни райони на хромозомите (структура, която играе основна роля при разделянето на ДНК по време на деленето на клетката) и целите къси рамена на 5 хромозоми (13-та, 14-та, 15-та, 21-ва и 22-ра).
Късите рамена на тези хромозоми се състоят от хиляди повторения и гените носят информация за производството на т.нар. рибозоми. Рибозомите са структури от изключително важно значение, тъй като те изграждат всички белтъци, необходими за функционирането на една клетка. Високото ниво на генетични вариации в центромерите е златна мина, която тепърва ще се копае, за да се установи функционалното им значение.
Учените съобщават, че са добавили около 200 млн. ДНК бази. Всичко това не би било възможно без разработването и внедряването на най-новите секвенатори на Oxford Nanopore и Pacific Biosciences. Секвенаторите са машини, които четат азотните бази от ДНК (А, Г, Ц и Т), и след това софтуер ги подрежда. ДНК се изолира от генетичния материал (например кръв), след това се подготвя т.нар. ДНК библиотека. Секвенаторът не може да чете цялата ДНК, защото е прекалено дълга. Затова тя се накъсва (фрагментира), маркират се краищата на всеки фрагмент и след като секвенаторът ги прочете, софтуерът ги подрежда. Новата технология за секвениране позволява разчитането на по-дълги участъци с точност над 99%.
Следващата стъпка
Наличното пълно разчитане на човешкия геном е предпоставка за установяването на още гени, предразполагащи към определени заболявания. Общият поглед над целия геном без празнини или „скрита“ ДНК ще даде възможност на учените да изяснят множество въпросителни относно човешкото здраве и еволюция.
Въпреки че CHM13 представлява пълният геном, той не обхваща целия спектър от генетичните вариации при човека. Поради тази причина консорциумът „От теломер до теломер“ вече е обединил силите си с Консорциума на човешкия референтен пангеном с цел събирането на висококачествени референтни геноми от разнообразни проби.
Персонализираната медицина днес и в близкото бъдеще
Анализът на огромната информация от индивидуалните различия на гените позволява създаването на персонализираната (прецизна) медицина. Морето от информация, известно като Big Data, се анализира с алгоритми, основаващи се на машинно обучение. Приложението им в персонализираната медицина ще помогне за разработването на нови лекарства за терапия на генетични заболявания.
Напредъкът в машинното обучение, като изкуствения интелект и дълбокото обучение, са част от кутията с инструменти, подготвяна за предстоящите изследвания на геномната информация. Прогресът в тези области е неотменна част от иновациите, които тепърва предстоят в областта на персонализираната медицина.
Заглавно изображение: Кариограма на човек (хромозомите, подредени по размер, вид и брой). Източник: Wikimedia Commons
Ако не сте чували за „Баншите от Инишерин“, вероятно през последния месец и половина сте живeли в изолация, подобна на тази, в която живеят обитателите на едноименния остров (с измислено име¹) от филма, а и тотално сте проспали вълненията (и разочарованията) покрай Оскарите в неделя. Но дори да сте гледали филма, предполагам, че малко от вас са задълбали особено в етимологията на думата „банши“, а още по-малко са се замислили за превода на благозвучното и същевременно трудно произносимо заглавие. Това смятам да направя аз тук, дори и с риск да разкрия подробности от филма и да разваля удоволствието на тези от вас, на които предстои да го гледат.
Самият филм съдържа елегантно вмъкнато в един кратък диалог обяснение какво представляват „баншите“, а много от рецензиите също предлагат базисна дефиниция на думата като
духове от ирландския фолклор, чиито писъци предвещават смърт.
При малко по-задълбочено търсене откриваме, че
думата banshee произлиза от ирландското понятие bean sí, което от своя страна идва от староирландското ben sídhe и буквално означава „жена от хълма“².
След като се модифицира в banshee, думата навлиза в английския език през 1771 г. и освен с горната дефиниция, впоследствие започва да се използва и като обидно название за шумна, проклета и зла жена.
Някои източници описват съществото banshee като старица с бяла коса и бледо лице, загърната в наметало с качулка, което доста се доближава до образа на мисис Маккормик от филма. Други експерти по ирландски фолклор и легенди твърдят, че баншите оплакват смъртта само на „истинските“ ирландци, които се познават по това, че фамилните им имена започват с О’ или Мак. (Това до известна степен може да ни успокои относно съдбата на двамата главни герои във филма Падрик и Колм, чиито фамилии, за разлика от на гореспоменатата госпожа, не съдържат тези представки³.)
Оказва се, обаче, че
най-съществената характеристика на баншите не е нито видът им, нито адресатите на предупредителните им писъци, а самите писъци.
Откакто преди двайсетина години за първи път чух думата banshee (като наименование на едно американско студентско списание за поезия), почти неизменно съм я срещала във фразеологични комбинации с викове, крясъци или ридания⁴.
Макар и да се срещат сравнително рядко и да звучат леко ретро, английските изрази, в които се споменават този вид пронизителни писъци, се използват като описания на изненадващо разнообразни ситуации: от умилени майки, твърдящи, че бебетата им „врещят като банши“ (screeching like a banshee), през военни кореспонденти, оприличаващи звука, с който руските снаряди приближават украинските градове, на „писък на банши“ (banshee-scream), до неуки готвачки в английски сериали, които възкликват, че настоятелният и пронизителен звън на новоинсталирания телефон е като „рев на банши“ (cry of the banshee).
Не е учудващо, че писъците на баншите се появяват и в музикален контекст: дебютният албум на британската група Siouxsie and the Banshees от 1978 г. например се казва The Scream. Но ако съдим по музикалния подбор във филма на Макдона⁵, като че ли най-доброто музикално въплъщение на зловещия, обезпокоителен, не от този свят повик на баншите е не пънкарска мелодия, а песента „Полегнала е Тодора“ в изпълнение на The Ensemble of the Bulgarian Republic⁶. В звученето на песента, особено ако се абстрахираме от иначе прозаично-любовния ѝ текст, наистина има нещо извънземно, макар че – ако ще си говорим за български народни песни – „Назад, назад, моме Калино“ е доста по-свързана с темата за предизвестяването на смъртта („жена ке уморам…“), а може би още по-подходящ избор щеше да бъде „Излел е Дельо хайдутин“ – не само заради „космическата“ асоциация, а и заради звука на гайдите, които освен на Балканите, са традиционен музикален инструмент в Ирландия и Шотландия.
Така или иначе, инишеринските банши далеч не са първите, които се появяват на български под това наименование. През годините сме ги срещали в заглавия на литературни произведения, филми и телевизионни сериали, като например разказа „Банши“ на Рей Бредбъри⁷ и екшъна с участието на Антонио Бандерас „Кодово име Банши“⁸.
На фона на вече съществуващите преводи, а и сам по себе си
българският превод на заглавието на филма на Мартин Макдона е доста сполучлив.
Макар все още да не може да се каже, че думата „банши“ е широко навлязла и добре позната в българския език⁹, решението на преводача Камен Велчев да я използва в българското заглавие, вместо да търси някакъв приблизителен местен еквивалент, без съмнение е добро. Колкото и да са цветисти, караконджулите, таласъмите10 и полтъргайстите11, одомашнявайки ирландското понятие, просто нямаше да постигнат ефекта на баншите, а по-неутрални думи като „духове“, „призраци“ или „привидения“ щяха да нормализират и сплескат заглавието до нива на отчайващa скука. И в двата случая чудесната алитерация – двойният звук „ш“, който много се нрави и на героя Колм във филма – съвсем би изчезнала.
Но дори и българският преводачески подход да ни се струва правилен, един бърз преглед на заглавието на различни езици показва, че той далеч не е единственият възможен. Повечето преводи, както може да се очаква, все пак следват този модел и само адаптират заглавието към граматиката на приемащия език, например Les Banshees d’Inisherin на френски, Inišerinas Banšī на латвийски, или „Банші Інішерина“ на украински. Някои, като датския, холандския и норвежкия, даже оставят английското заглавие в оригинал, без никакви промени.
Но има и изненадващо много преводи, които заменят баншите с някаква обща дума: на езика на баските например те стават феи (Insiheringo Maitagarriak), на немски – феи на смъртта (Die Todesfeen von Inisherin), на турски – нимфи на смъртта (Inisherin'in Ölüm Perileri), на полски – призраци (Duchy Inisherin), а на румънски – духове (Spiritele din Inisherin, които и доста добре си кореспондират с Aventuri în Bruges).
Но най-несполучливи, поне за мен, са преводите, които унищожават спецификата и на двете реалии, като ги превеждат с генерични понятия, сред които са сръбският „Духови острва“ и италианският Gli spiriti dell’isola. Особено любопитни са испанските и португалските преводи, като на всеки език заглавието съществува в две различни версии. В Испания филмът излиза под заглавието Almas en pena de Inisherin („Изтерзани души от Инишерин“), а в Латинска Америка – Los espíritus de la isla („Духовете от острова“). На португалски стратегиите са огледални: в Бразилия филмът е озаглавен Os Banshees de Inisherin, а в Португалия – Os Espíritos de Inisherin.
Принципното ми одобрение на подхода, използван в превода на българското заглавие, съвсем не означава, че не изпитвам известни притеснения относно граматическата му правилност. Според моята логика, тъй като думата banshee е в единствено число, в множествено тя би трябвало да бъде „баншита“ (подобно на „уиски“, съответно „уискита“12), а членувана да стане „баншитата“ – дори и „Баншитата от Инишерин“ да звучи леко нелепо. От Службата „Езикови справки и консултации“ на Института за български език към БАН обаче любезно опровергаха моите опасения и ме успокоиха. Според тях,
въпреки че думата „банши“ все още не е формално навлязла в българския език и не е нормирана, сегашното заглавие би могло да се сметне за граматически правилно, ако при формирането на членуваното множествено число се следва моделът не на „уиски“, а на „янки“.
Ето че дори и тук, въпреки географската отдалеченост, можем да открием връзка с българската народна музика: една от теориите за произхода на думата yankee като прозвище на американците е от Janke, умалителна форма на името Jan/John, използвано от холандските заселници в Америка. От умалителна форма на същото име, но в българския му вариант Иван/Йоан, пък идва собственото име на една от най-известните български народни певици – Янка Рупкина. A една от песните, които тя пее, също има „извънземно“, или по-скоро космическо измерение: песента „Калиманку Денку“ в нейно изпълнение е звучала вместо Сватбения марш на Менделсон на сватбата на Дейвид Боуи и Иман.
1 Голяма част от филма е заснета на остров Инишмор, най-големия от Аранските острови, които са разположени покрай западния бряг на Ирландия. Въпреки че истинското наименование също създава хубава алитерация с „банши“, Мартин Макдона решава да не го използва, а да кръсти острова с измислено име, като по този начин цели да придаде на историята по-митологичен и алегоричен тон.
2 Думата sidhe (произнася се „ши“) означава не просто хълм, а хълм, във и под който според ирландския фолклор и келтската митология живеят т.нар. Aos Sí – свръхестествена „раса“ създания, сред които феи, самодиви, елфи и тем подобни. С времето думата, освен със значението си като „хълм“ или „могила“, става синоним и на самите митологични същества.
3 Силно се съмнявам самият Мартин Макдона да се е съобразявал с това „правило“, докато е писал сценария на филма, но все пак ще отбележа, че фамилното име на трогателния герой Доминик Киърни също не започва с О’ или Мак, макар и това да не го спасява от трагичната му участ.
4 Любопитно е да се отбележи, че макар и да няма етимологична връзка между думата „банши“ и английските думи за тези писъци, плачове и крясъци (screaming, wailing, shrieking), между тях се усеща звукова връзка, която вероятно се дължи на това, че както изброените глаголи са ономатопеични, така и самата думата „банши“ – особено ако двойното е накрая се произнесе издължено – звучи като зловещо пищене.
5 Според композитора на филма Картър Бъруел, който също беше номиниран за „Оскар“ в категорията „Най-добра оригинална музика“, Мартин Макдона e искал саундтракът да не отразява ирландската атмосфера на филма, а да е по-скоро приказен. Ето защо Бъруел се вдъхновява и базира композициите си на изпълнение на традиционен индонезийски ансамбъл, известен като гамелан, който свири на металофони, гонгове и звънци.
6 „Баншите от Инишерин“ не е първият англоезичен филм, в който се използва българска народна музика, за да внуши на зрителите си чувство за приказност и мистерия. В британската комедийна драма Skeletons, която разказва за двама професионални екзорсисти, като постоянен мотив звучи друга народна песен, пак за полягане – „Полегнала е пшеница“ в изпълнение на „Мистерията на българските гласове“. Във филма, когато работата се обърка и героите се заклещят между две различни измерения, това се нарича going Bulgarian и предизвиква говорене на български.
7 Българският преводач на разказа „Банши“, чието име, за съжаление, не е упоменато в chitanka.info, е удържал на изкушението да побългари заглавието, но не и на порива да сложи обяснителна бележка под линия при първото споменаване на думата в текста, въпреки че значението ѝ става ясно в течение на самия разказ.
8 Из мрежата също така откривам американски хорър филм The Scream of the Banshee от 2011 г., преведен като „Викът на Банши“ и „Писъкът на Банши“. Съдейки по анотацията, според която филмът „преразказва мита за крещящото банши“, главната буква в заглавието е подвеждаща, тъй като подсказва, че „банши“ е собствено име, а не нарицателно. (Откривам и британски хорър филм от 1970 г. с участието на Винсънт Прайс, чието заглавие The Cry of the Banshee не е превеждано на български, но пък е вдъхновило името на гореспоменатата пънк група Siouxsie And The Banshees.) Американският криминален драма сериал с оригинално заглавие Banshee (2013–2016) е преведен на български като „Банши, Пенсилвания“, което разкрива, че Банши в случая е име на град, и по този начин унищожава част от мистерията на оригинала. В превода на екшън филма с участието на Антонио Бандерас като „Кодово име Банши“ (Code Name Banshee) главната буква си е намясто, тъй като в случая Банши е прякор на един от героите.
9 Думата „банши“ не фигурира в последното издание на „Речник на българския език“, т. 1, 2001 г., но из интернет вече се намират доста български материали, които съдържат думата, включително и страница, посветена на понятието в българската Wikipedia.
10 На пръв поглед, преводът на „банши“ като „караконджули“ или „таласъми“ изглежда неудачен, но всъщност не е – гореспоменатата мисис Маккормик във филма неколкократно е описана като ghoul, което на български се превежда точно като „таласъм“ или „караконджул“.
11 Полтъргайстите също получават наименованието си заради шумовете, които произвеждат: от немското poltern („шуми“) + Geist („дух“).
12 Произходът на думата „уиски“, както този на „банши“, също е от староирландски: uisce („вода“) + bethu („живот“). Предполага се, че думата е калка на латинския термин aqua vitae.
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
България вече не е на обичайното последно място по корупция в Европейския съюз. Новината от тазгодишния доклад на „Трансперънси интернешънъл“ обаче не е никак позитивна, защото причината за този „прогрес“ на страната ни е влошаващият се корупционен индекс на Унгария, която вече заема последното място.
Освен че споделят дъното на подобни класации, София и Будапеща си правят компания и в друг черен списък – на най-верните приятели на Путин сред членовете на ЕС и НАТО. Връзката между двете тенденции не е случайна. Корупцията се смята за едно от най-опасните оръжия, които Русия използва срещу Запада, следователно не е изненада, че двете най-корумпирани страни се управляват от политици, изпълняващи заръките на Москва. България и Унгария играят заедно на страната на Русия по всички линии – от газови и петролни доставки, пасивност при изпращането на оръжие на Киев, икономически санкции, до въпроси, засягащи забраната за участие на руските спортисти в Олимпийските игри.
Режимите на Орбан в Унгария и на Радев в България използват комбинация от вътрешна диктатура, конфликти с формалните си съюзници в НАТО и ЕС, както и открита защита на руските интереси, за да поставят двете държави в услуга на Путинова Русия – страна, обвинена в тероризъм, геноцид и престъпления срещу човечеството.
Както предвидих три месеца преди началото на варварската руска инвазия в Украйна, президентът Румен Радев успешно надгради започнатата от правителствата на Борисов тежка зависимост на България от Русия. Бившият премиер Иван Костов, чието управление между 1997 г. и 2001 г. постави основите на членството ни в ЕС и НАТО, на два пъти нарече президента „руски агент“ – думи, които не бяха коментирани нито от Радев, нито от партиите. Според анализатори е очевидно, че президентът се възползва от кризата на партийната система, за да разширява собственото си политическо влияние, увеличавайки по този начин опасността от допълнително подронване на демокрацията в България. На практика страната прескочи идеите за президентска република и върви с бързи стъпки към президентска диктатура.
Унгария на Орбан също от години е пример за растящо авторитарно управление, липса на свободни медии и нарушаване на човешки права. През 2022 г. Европарламентът с голямо мнозинство прие доклад, според който положението в Унгария се влошава и тя вече не може да се смята за пълна демокрация, а за хибриден режим на „изборна автокрация“.
Енергийни зависимости
Руските енергийни доставки и действащите около тях мрежи за корупция и задкулисно влияние са основният инструмент, чрез който Москва контролира властта в София и в Будапеща.
Правителството, назначено от Радев на 2 август 2022 г., активно лобира в полза на „Лукойл“, с което открито показа шокиращи зависимости между руската енергийна компания и българската власт. Официалната среща през септември между президента и представители на руската петролна компания за обсъждане на „мерки за стабилизиране на икономическата среда“ остави впечатлението, че България се управлява от „Лукойл“.
Лобирането в полза на руските енергийни интереси през миналата година дойде не само от служебното правителство, но и от правителството на Кирил Петков. Кабинетът на четворната коалиция ПП–ДБ–БСП–ИТН успя да издейства изключение за България от общото за ЕС ембарго върху руския петрол, въпреки че финансовият министър потвърди техническата възможност бургаската рафинерия да работи с неруско гориво.
Паралелно със зависимостите от „Лукойл“ българската държава страда и от дългосрочни зависимости от другия руски енергиен гигант – „Газпром“. Третото правителство на ГЕРБ и лично бившият премиер Бойко Борисов носят отговорност пред обществото за незаконно построеното през България продължение на руския газопровод „Турс&
