Post Syndicated from Евгения Тонева original https://www.toest.bg/domovete-za-detsa-mezhdu-institutsionalnoto-nasledstvo-i-choveshkoto-litse-na-grizhata/

Едно от най-традиционните български неща е грижата за чуждо дете, сякаш е твое. Преди век и половина това се е наричало храненичество: дете да се отглежда в друго семейство, без да губи връзка със своите родители и роднини. Без законодателство, без формалности – просто грижа. По-късно, когато държавата поема ролята на „по-добрия родител“, възникват домовете за деца, чрез които тази естествена загриженост се институционализира. В опита си да реши по структуриран, стандартизиран начин сериозни социални проблеми, държавата създава нов – как да отгледаш здраво, силно, отговорно и съзнателно дете, без да се свързваш с него по автентичен, човешки начин.

Кратка история на домовете за деца в България 

Първите сиропиталища в страната ни са създадени в началото на ХХ век в подкрепа на децата, останали без родител, без покрив над главата си или без храна в тежките периоди около войните и националните катастрофи. Тези институции са изградени и управлявани изцяло от граждански инициативи, т.нар. благотворителни дружества. В началото на 40-те години в страната има 18 сиропиталища, в които живеят около 1200 крайно нуждаещи се деца.

Скоро след 1944 г. благотворителните дружества са ликвидирани. Съществуващите институции за детска грижа са национализирани и всякакъв официален граждански ангажимент към тяхната дейност става незаконен. След като държавата поема управлението, дейността им е не просто реорганизирана, а започва да се подчинява на нова, различна логика. 

В Решение на Централния съвет за обществени грижи и възпитание на детето към БКП още през 1948 г. се изтъква, че въпросът за оцеляването и отглеждането на децата е приоритетен за народната република и затова „на детето следва да не се гледа вече като на принадлежност и бреме за семействата, а като на бъдещ член на обществото и държавата“ (ако не е упоменато друго, акцентите тук и по-нататък са на авторката), за който последната се ангажира да положи съответните правилни грижи. 

Този въпрос е от особена важност, но не защото детето се разглежда като ценност само̀ по себе си, 

а защото неговото възпитаване има отношение към добруването на обществото, в което от всеки отделен член се очаква да се реализира пълноценно според социалистическата идеология и морал. Аргументите са, на първо място, както обикновено, демографски: повече деца значи повече членове на социалистическото общество. 

Освен въпроса за количеството обаче, стои и този за качеството. Социалистическата идеология и морал предполагат също, че детето може да бъде „бреме“ както за собственото си семейство (ако е родено извън нормата, извънбрачно, с увреждания, още едно гърло за изхранване, но и непокорно, „трудно“ – все неща, които биха попречили на останалите от семейството да са пълноценни членове на обществото), така и за цялото общество (ако порасне като нефункционален, не-полезен възрастен негов член). 

Заимствайки модела, развит със същата цел в Съветския съюз, социалистическата държава се заема да реши чрез „домове“ проблемите при отглеждането на децата, които смята за социално значими. В духа на цитирания по-горе документ, тези институции са добро решение. Те осигуряват място за живот на деца, лишени от адекватни родителски грижи. Но също така помагат на семействата – родителите се освобождават от ежедневните грижи за „трудни деца“ в условията на интензивна индустриализация. При това, както се твърди, в домовете децата получават от държавата професионални грижи, които са по-добри от тези вкъщи.

Видове институции за деца

Изграждането на мрежата от специализирани институции започва с домове за бебета – познатите домове „Майка и дете“, които целят основно намаляване на високата детска смъртност в ранна възраст, поемайки грижата за бебетата вместо бедните и неграмотни техни майки. После – седмични ясли и детски градини (откъдето децата се прибират вкъщи само през почивните дни), домове за деца и юноши, за деца с увреждания (различни видове), общежития и интернати към специализирани учебни заведения. След по-малко от 20 години вече работят над 150 дома с повече от 14 000 деца в тях. 

Най-многобройни са домовете за деца и юноши, в каквито са преобразувани и бившите сиропиталища. В „Ръководство за възпитателна работа в домовете за деца и юноши“ от 1970 г. четем, че това са „държавни възпитателни заведения за деца и юноши от 3- до 19-годишна възраст, на които липсват условия за правилно отглеждане и възпитание в семействата“. Задачата на домовете е подрастващите да получат добри материални условия за живот и „правилно развитие“, в което централно място заема възпитанието, и то „в комунистически дух“. По-конкретно – „любов към ПАРТИЯТА, ПРАВИТЕЛСТВОТО и преданост към СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ“, според същия Правилник (акцентите са на оригинала).

Правилното възпитание се реализира колективно, тъй като се смята, че изграждането на личността е възможно само чрез колектив. 

Всекидневието трябва да се подчинява на строго установен режим и правила, вдъхновени от възгледите на съветския педагог Антон Макаренко. Режимът обхваща всички дейности – учение, труд, почивка и забавления – и изрично цели да се ограничи свободното време, за да се предотврати търсенето на всякакви занимания извън дома и контрола на възпитателите. Така институцията се оказва не просто място за живеене, а изолирана от външния свят система, която работи за изграждане на дисциплинирани и идеологически правилно ориентирани личности. 

Домовете за деца с увреждания поемат грижата за неподлежащите на стандартно възпитание. Децата с по-леки нарушения в развитието се насочват към интернати към специализирани училища, а тези с по-тежки – към институции, изградени на регионален принцип. На родителите, насърчавани активно да настаняват децата си в тях, те са представяни като места, където децата получават медицински и терапевтични грижи, по-подходящи за тяхното състояние в сравнение с грижите в домашна среда. На практика обаче професионализмът на персонала често е формален, а самите домове, намиращи се под управлението на Социалното, а не на Здравното министерство, се намират в малки и отдалечени населени места. 

Изследователи на този тип институции смятат, че те са инструмент за осъществяване на целенасочена политика на изолация: ясен е стремежът за „скриване“ на девиантността, характерен за социалистическата концепция за социална хигиена. 

Чрез физическото изолиране на децата с увреждания държавата поддържа илюзията за общество без „инвалиди“. 

Ежедневието и в тези институции също е стриктно организирано и подчинено на следването на режим, а обитателите им правят всичко заедно, често при пълна липса на лично пространство и вещи. Във все още съществуващите след 2010 г. такива домове, които самата аз съм посещавала по онова време, децата нямаха собствени дрехи – облеклото беше общо.

Децата с увреждания после се превръщат във възрастни с увреждания, за които също са създадени множество институции на същия принцип и със същото предназначение. На всеки, достатъчно смел да се докосне до изкривената, зловеща реалност в тях, препоръчвам наскоро издадения фотоалбум на Антоан Божинов „Излишни“. В него са събрани фотоесета от посещения в домове за деца и възрастни в Северозападна България през 80-те и 90-те години. Сборникът завършва със статия на психиатъра д-р Владимир Сотиров за историята на възникването и проблемите на социалните домове за възрастни хора в страната. Темата е особено интересна в контекста на общественото внимание към „домовете на ужасите“ през 2025 г.

Домът за деца като тотална институция 

Институциите за грижа за деца са замислени и функционират не просто като места, които осигуряват подслон, сигурност, топлина – с каквито асоциираме думата „дом“, – а като технология за управление на социални проблеми. Социалистическата държава се заявява като по-компетентна от родителите да поеме грижата за всяко „трудно“ за отглеждане и възпитание дете. Така тя решава свои идеологически въпроси и „се справя“ – но чрез прикриването им – с големи структурни предизвикателства, като бедността, уязвимостта и уврежданията. Логиката е, че ако страданието е невидимо, то не съществува. 

Това прикриване се представя като акт на грижа, но под повърхността се трупат нерешени проблеми, а броят на домовете и децата в тях расте. Качеството на „грижата“ също толкова естествено намалява. Фокусът, доколкото изобщо е бил другаде, се измества върху спазването на режима, контрола, отчетността, а в крайна сметка – върху управлението на самите институции, финансирането на които става все по-оскъдно. 

„Тотална институция“ е концепция, развита от канадския социолог Ървинг Гофман през 60-те години въз основа на изследователската му работа в психиатрии. 

Гофман описва един тип затворена система, в която животът на обитателите е регулиран от установен режим, а едни и същи елементи от ежедневието се изпълняват от всички заедно, в група, в рамките на едни и същи пространства и под надзора на персонала. Това създава илюзията, че хората, настанени в такива заведения, са абсолютно еднакви. При нормални обстоятелства хората влизат в различни социални роли, казва Гофман, и си взаимодействат с другите по различни начини вкъщи, на работа, в градския транспорт, в киното, но в институциите начинът на живот не предполага това. Затова и институциите вредят.

Домовете за деца в България от времето на социализма напълно отговарят на характеристиките на тоталната институция.

Всъщност те са създадени, за да бъдат именно това. Границата между индивидуалното и колективното в тях е почти напълно заличена в името на „удобството“ много деца да бъдат едновременно и ефективно обгрижвани, възпитавани, дисциплинирани. При това те са изолирани от останалия свят, така че както неестественото ежедневие, така и проблемите, довели до попадането им в домовете, остават невидими. 

Помислете си за следната сцена, позната на поколения българи: 30 малки деца седят на гърнета в детската градина – заедно, в едно помещение, в определен момент от деня. Това е съвършено неестествена ситуация от гледна точка на физиологията, но напълно нормална от гледна точка на удобството – трябва да е „подредено“, така че двама възрастни да са в състояние да се справят с всички тези деца. Сега си помислете, че докато за повечето от нас това е било просто един неприятен момент от деня в детската градина, ежедневието на децата в домовете е низ само от такива моменти.

Тоталните институции са страшни не само заради фиксацията върху контрола и прикриването на социалните проблеми, а най-вече защото неизбежно дехуманизират както обитателите, така и персонала си. 

В тях хората са лишени от човешко лице, от индивидуалност и автономия. Те са просто части от един механизъм, който работи основно по поддържането на собственото си функциониране. В дома детето престава да бъде личност със свои нужди и емоции и се превръща във „възпитаник“, а възпитателят – в съблюдател на правила. Това положение притъпява емпатията, която при други обстоятелства би възникнала спонтанно, и обезличаването става норма.

Обезличаването и изолацията водят до стигма. Обществото започва да гледа на децата от домовете като на „други“, „различни“, „повредени“, „опасни“, без да се задълбочава в историите им и да ги третира като отделни човешки същества. Самите домове се превръщат не само в отражение на страха от „другото“, намиращото се „извън нормата“, но и го възпроизвеждат, като със самото си съществуване затвърждават нагласата, че социалните проблеми са решими чрез изолация, строг режим и дисциплина. 

15 години след обещанието за деинституционализация

В статията си за реформата на домовете разказах за деинституционализацията, която трябваше да гарантира, че всяко дете ще бъде отглеждано в среда, максимално близка до семейната. Днес, 15 години след обещанието за тази реформа, в навечерието на изтичането на срока за осъществяването ѝ, почти всяка четвърта от уж новите социални услуги за грижа се намира в сграда, в която в миналото е имало дом. 30 от тях – за над 350 деца – се намират в села или малки градове с население под 5000 души. Други 25 услуги – за още 300 деца – са създадени в такива населени места като част от плана за деинституционализация. При общ капацитет на всички услуги приблизително 3400 места това означава, че 

20% от местата за настаняване на деца в малките групови домове, с които разполага държавата в момента, са в села и градчета със затихващи функции. 

За общинските администрации, които управляват малките групови домове, те са актив: социални дейности за отчитане и възможности за осигуряване на заетост, финансирани при това от държавния бюджет. За децата от близо и далеч, които се озовават там обаче, те носят предимно познатите от миналото изолация и стигматизиране.

Натрупаните през последните няколко години критични анализи на резултатите от реформата насочват вниманието към факта, че 

дори и в малките групови домове, които не са в сградите на стари институции и/или в отдалечени населени места, няма сигурна семейна среда. 

Въпреки значително подобрените материални условия и претенцията, заявена в официалното наименование на малките групови домове – „центрове за настаняване от семеен тип“, – нагласите и отношенията в тях следват институционална логика, а не логиката на правата. Обитателите са твърде много, за да получават индивидуално внимание, а персоналът се състои предимно от недостатъчно квалифицирани и недобре заплатени служители, което предполага възпроизвеждане на старите модели. В ежедневието всичко се върти около реда и правилата. Децата разполагат с малко време извън центровете и с нищожно количество собствени пари и вещи, което допълнително засилва социалната им изолация, кара ги да се срамуват от връстниците си и създава рискове да станат жертви или извършители на престъпления. 

В много от новите малки домове за деца с увреждания пък институционалните практики, които противоречат на принципите за зачитане на човешкото достойнство, продължават да са ежедневие. Режимът остава еднакъв за всички, децата нямат право на избор в ежедневието си, личните им предпочитания не са от значение, поведението им се контролира с наказания, а понякога и с медикаменти. 

На този фон

най-големият проблем си остава липсата на осезаема промяна в нагласите към държавната грижа и ползвателите ѝ. 

Именно от това произтичат най-сериозните негативи за децата. Стари или нови, домовете продължават да бъдат „затворените системи“ от миналото, асоцииращи се с нелицеприятни тайни и социални проблеми, за които хората предпочитат да не знаят; на децата се гледа с подозрение и резерви, а често те са и откровено дискриминирани. Донякъде парадоксално, тези негативни нагласи засягат дори децата, които растат в приемна грижа. 

Как системата да престане да произвежда аутсайдери 

Всяка година около 200 навършващи пълнолетие млади хора в България напускат малките групови домове и приемната грижа. Началото на самостоятелния им живот рядко е леко. Причината е не само че държавата не им осигурява нужната подкрепа след излизането от системата. Помощта, която се предлага, и то съвсем отскоро, се изчерпва с минимални средства за първите три месеца и понякога с логистична подкрепа за настаняване в общинско жилище или за намиране на някаква първа работа. 

Истинският проблем е, че децата не са подготвени за реалността извън системата за грижа и носят травми от живота си в нея. 

В домовете те порастват не защитени, а уязвими. Без възможности да развият социалните умения, които се формират естествено чрез доверие, право на избор и лична отговорност, те се оказват изложени на рискове навън, в истинския свят. В приемната грижа това не е така. Но и там най-често порасналите деца застават на прага на самостоятелния си живот без капка вяра във възможностите и потенциала си, без амбиции, без мечти. Стигмата ги следва, където и да отидат.

Ако искаме системата за грижа да изгражда млади хора, уверени в собствената си стойност, способни да развиват талантите си и мотивирани да работят здраво за бъдещето си, тя трябва преди всичко да се освободи от институционалната логика и нагласи, които все още я движат. Да престане да се грижи приоритетно за собственото си функциониране и да се отвори към света навън, за да позволи децата да бъдат видени и третирани като истински хора, а не като проблеми, които трябва да се държат под контрол.

Post Syndicated from Евгения Тонева original https://www.toest.bg/reformata-na-domovete-za-detsa-mezhdu-obeshtaniyata-i-realnostta/

През 2025 г. България официално приключва процеса по деинституционализация на грижата за деца. Терминът се отнася за замяната на познатите от социалистическото минало големи детски домове с по-малки социални услуги и приемна грижа, където децата да растат в сигурна семейна среда. Но не се изчерпва с това, а включва нова философия как да реагира държавата, ако едно дете остане без родители, които да го гледат. Дали извършената реформа обаче е цялостна и истинска? 

Сцена от един уж отдавна закрит дом 

Августовски следобед е. Вървя през малкия град, където ме упътиха за „дома за болни деца“. В края на улицата се намира стандартна триетажна сграда с асфалтиран двор. Гледката напомня на занемарено училище и някак инстинктивно човек очаква там да няма деца в средата на лятната ваканция.

Деца обаче има. Те също ме забелязват и след малко поне десет от тях вече се катерят по оградата, други подават ръце през нея. Питат ме едно през друго при тях ли идвам, как се казвам, откъде съм, казват ми имената си, правят ми комплименти. Някои произнасят думите трудно, други изобщо не говорят, обръщат се към мен, но отместват глава, когато ги погледна, повечето искат да ме пипнат, да се здрависаме, едно момиче ме прегръща. Създалата се суматоха приключва толкова бързо, колкото е и започнала, когато глас някъде отдалече обявява, че вече е време всички да влизат вътре. След малко дворът напълно утихва. Нищо особено не се е променило отпреди осем години, когато бях тук за последно. Още тогава този дом беше вече „закрит“.

Вероятно всеки, който е имал повод да посети дом за деца в миналото, е бил участник или свидетел на сцена, подобна на тази. Или дори на съвсем същата. 

Поведението на децата в домове често е натрапчиво. Те са, както се казва, прилепчиви – гушкат непознати, казват им, че ги обичат, готови са да тръгнат с тях, понякога без нито веднъж да са ги погледнали директно в лицата. В това професионалистите лесно разпознават симптом на хроничната липса на внимание.

При децата, които израстват без родители или без други значими възрастни, с които да се свържат емоционално истински, живеейки в големи сгради, приютяващи десетки като тях, често се проявяват също и забавяне в развитието, психологически проблеми, усещане за ниска собствена стойност, неувереност в перспективата за бъдещето. Това е свързано с развитата от тях зависимост от структурата на институцията: еднотипно, стриктно разграфено ежедневие в йерархична, затворена среда, в което децата правят почти всичко заедно на големи групи, независимо от нуждите или желанията си.

Тази зависимост на свой ред пречи на социалната адаптация и ограничава възможностите за успешен самостоятелен живот след края на престоя в дома. Бившите възпитаници на институции са изложени на по-висок риск от бедност и бездомничество, въвличане в криминални дейности, самоубийство. 

Пред такива трудности са изправени хиляди деца от държавните домове, създадени по времето на социализма в България.

Докато българската държава произвежда домове и социални проблеми, на запад се трупат научни доказателства за вредното въздействие на институционалната грижа върху децата.

Още през 90-те години става ясно, че обхватът на институционалната грижа за децата у нас е тревожно висок, а качеството на грижата в институциите – тревожно ниско. Първото официално картографиране на домовете от 2001 г. по проект на Световната банка показва близо 35 000 деца в различни видове специализирани институции: домове за бебета от 0- до 3-годишна възраст; домове за деца, лишени от родителски грижи в предучилищна и в училищна възраст; домове за деца с физически увреждания и умствена изостаналост; интернатни групи в помощни и възпитателни училища. Големият обхват предполага недобро финансиране и недостатъчен контрол (доколкото изобщо е имало някакъв), които пък генерират оскъдица и злоупотреби, характерни за българските детски домове почти през цялото им съществуване.

Усилията да се намали институционализацията на деца започват още по това време и включват както целенасочени действия на държавата в лицето на новосъздадената система за закрила на детето, така и на български и международни организации, работещи на терен. Тези усилия променят живота на някои деца и родители, но постепенно за много от професионалистите, ангажирани с тях, става ясно, че без цялостна концепция за голяма, структурна промяна, проблемите ще продължат да съществуват, а домовете спорадично да генерират шумни скандали.

Емблематичен в това отношение е скандалът, предизвикан от филма на британската журналистка Кейт Блюит за дома за деца с увреждания в с. Могилино, Русенско, излъчен по BBC през 2007 г. Фрапиращо лошите условия за живот и отношение към изоставените в този дом деца, прожектирани през филтъра на изумения поглед на един чужд на нашенския контекст наблюдател, предизвикват дълбоко неприятно усещане за срам сред голяма част от българското общество. 

Голямото обещание за деинституционализацията

През 2010 г. с Националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България“ българската държава прави голямо обещание да скъса окончателно със стария начин за отглеждане на деца в домове завинаги, като закрие всички такива институции в срок от 15 години. По това време в 137 дома живеят малко над 7500 деца. За всяко от тях, както и за другите деца, на които в бъдеще ще се налага да живеят без родители, държавата се ангажира да заменени институционалната грижа с грижа в „семейна или близка до семейната среда“.

Обявеният курс към деинституционализация е решителна стъпка към промяна, с която държавата с безпрецедентна откритост признава съществуването на сериозен проблем в социалната сфера и се ангажира с неговото разрешаване. Реформата е подкрепена от Европейската комисия и водещи експерти от европейски неправителствени организации, чиито представители консултират планирането на процеса и съдействат той да получи интегрирано финансиране чрез няколко европейски структурни фонда. Тогава Европейската комисия за първи път експериментира с „кръстосано“ финансиране за осъществяване на една национална публична политика в държава членка. 

Сред експертите в областта у нас и в чужбина съществува съгласие, че българският план за деинституционализация е смел и амбициозен (вж. например тук, тук и тук).

Предхождащият я опит на други държави показва, че подобни мащабни реформи се осъществяват трудно и бавно.

Макар целите им да са хуманни и подкрепени с безспорни научни доказателства за вредата, която нанася институционалната грижа, пътят на осъществяването им е обрасъл с тревоги и страхове. Например какво ще се случи с децата, персонала и материалния фонд на закритите домове и възможна ли е изобщо алтернатива?

Преди да бъде приета Националната стратегия за деинституционализация, за мнозина в България този път дори изглежда немислим, както показва и знаковото изказване от 2008 г. на тогавашната социална министърка г-жа Емилия Масларова във връзка със скандала около филма за дома в с. Могилино, че „домове винаги ще има, такива с решетки на прозорците“. 

И все пак държавата тръгва по този път. Зад процеса у нас стоят конкретен план, политическата воля на реформистки настроеното управляващо мнозинство и европейските средства. Затова той е посрещнат с любопитство, ентусиазъм и искрена надежда, че ще стане по-добре (а не както винаги). 

Обратно в наши дни – закриването на последните домове

През 2025 г. старите институции за грижа за деца са затворени с изключение на два дома за медико-социални грижи за деца във Варна и Плевен. Децата, настанени в тях от цялата страна, са със сериозни увреждания, които изискват специално внимание и – по експертни оценки – постоянна медицинска грижа. Липсата на подходящи алтернативи за настаняване на деца с подобни нужди и страхът какво ще се случи с тях извън домовете, са препъникамъкът пред закриването им.

Доза горчива ирония има във факта, че именно децата с най-сериозни увреждания все още са в институции. Една от причините българският модел за деинституционализация да се смята за толкова смел и новаторски е декларацията, че реформата у нас ще започне тъкмо с децата с увреждания. Тъй като те са най-уязвимите сред всички деца без родители, за тях решения се намират най-трудно и често се получава така, че „пропадат в дупките“ на реформистките политики. Изглежда, че вместо да опровергае заключенията от натрупания другаде опит, деинституционализацията у нас ги потвърждава. 

При все това

детската деинституционализация неизменно присъства като особен повод за гордост в изказванията на членове на всички правителства от 2010 г. насам –

независимо от политическата сила, която представляват, и от нейните заслуги към процеса. „Реформата у нас се осъществява изключително като държавна политика и в резултат на това вече няма институционална грижа за деца“, заявява социалният министър Борислав Гуцанов през юли 2025 г. и допълва, че държавата ни може да служи за пример на други страни в това отношение. Макар до предвидения край на реформата да остават броени месеци, а закриването на последните два дома за деца сериозно да буксува по време на управлението му. Въпреки настояванията на неправителствени организации нито Социалното, нито Здравното министерство (под чиято юрисдикция се намират последните останали домове) възстанови работата на създадения от предходното правителство експертен съвет за подпомагане на закриването на тези домове.

„Алтернативата“ на закритите домове

Освен закриването на всички домове за деца (без два), постиженията на България в деинституционализирането на детската грижа би трябвало да включват и сигурна семейна среда за децата, които не разчитат на родителска грижа. Инвестициите в развитието на приемната и резидентната грижа са значителни. Обхватът на първата се увеличава над десетократно за последните 15 години. Изградена е нова инфраструктура от социални услуги за резидентна грижа, в които децата да живеят в по-малки групи и да получават повече индивидуализирана подкрепа и внимание. Законът за социалните услуги, приет през 2018 г., въвежда нови регулации за качество на грижите в тези места за настаняване.

От публичните данни (годишни доклади на Агенцията за социално подпомагане и Регистъра на видовете социални услуги, финансирани от държавния бюджет) може да се извлече информацията, че към днешна дата приблизително 8500 деца в България живеят в уредена от държавата грижа. Около 1500 от тях са в приемни семейства, а други 4000 – в семейства на свои близки и роднини. Малко над 3000 са настанени в близо 300 социални услуги за резидентна грижа. Това са най-вече т.нар. центрове за настаняване от семеен тип. Както показва и самото име, чрез тези центрове държавата осигурява среда, близка до семейната.

Тези числа са сравнително устойчиви през последните пет години. Те сочат, че в края на процеса на деинституционализация малко повече от 1/3 от всички деца, за които държавата осигурява грижа, живеят в малки групови домове. Макар и „от семеен тип“, те не са фактически семейна среда, каквато осигурява приемната грижа.

Един преглед на разположението на малките домове показва, че в момента поне 66 от тях се намират в сгради на формално вече затворени институции.

Или с други думи, почти всяка четвърта от тези социални услуги в момента се намира в сграда, в която в миналото е имало дом. Още поне 15 услуги за резидентна грижа са в малки населени места в непосредствена близост до затворени домове, понякога на същата улица или дори в самия двор на бившата вече институция.

Така близо 900 деца без родители и в момента живеят във или до закритите домове. Важен детайл е, че социалните услуги в бившите домове обикновено са по две или повече, за между 8 и 15 деца всяка. Това означава, че заедно живеят по 20, 30, а в някои случаи и повече деца.

Конкретен пример: Роман

Децата от историята, с която започва статията, живеят на едно от тези места. 

Роман е град гара в Северозападна България, на железопътната линия София – Варна. Там повече от 50 години са функционирали два дома: единият – за деца с увреждания, другият – без увреждания. Днес във всяка от сградите на тези вече закрити домове има по три нови социални услуги за резидентна грижа.

В този трайно обезлюдяващ се град живеят постоянно по-малко от 2000 души, което означава, че при средно 10 деца и 8 възрастни, които се грижат за тях в услуга, един на всеки 20 души в града е или дете, или служител в някоя от тях. За сравнение, в областния град Враца един на всеки 500 души е дете или служител в услуга за резидентна грижа за деца, а в столицата, където са съсредоточени най-много на брой такива услуги – един на 2000 души. 

Тази пропорция е стряскаща, защото е индикация за наличието на едно детско социално гето, в което органите за закрила на детето продължават да настаняват нови деца. Всяко от тях попада в тази без никакво съмнение институционална среда и заживява в сянката на стигмата за „домското дете“. Ако попитам някое от тях къде живее, вероятно ще чуя от собствената му уста за „дома за здрави деца“ и „дома за болни деца“, нищо че „на хартия“ институции в този град вече няма. 

Защо това е проблем?

Сградите, които някога са били домове за стотици деца, продължават да носят тежестта на миналото. Тежест, която не се изтрива с промени „на хартия“ или във вътрешното устройство, нито дори с нови стандарти за грижа. Тези места все така се асоциират с изоставени деца и социално изключване. Установените практики и нагласи, старите модели на поведение и отношенията, характерни за институционалната грижа, също невинаги могат да се трансформират в принципно различни в ежедневната работа на персонала.

В новите услуги „от семеен тип“ често работят същите хора от „закритите“ домове, а новите служители лесно усвояват техните модели. Макар формално групите да са по-малки, децата, настанени в такива струпани на едно място услуги, все пак са твърде много, за да получат необходимото индивидуално внимание. Времето, прекарано с възпитателите в лични разговори, не е равностойно на това в семейна среда, което пречи на изграждането на сигурни, постоянни връзки.

По-голямата част от времето децата прекарват всички заедно. Още повече че предвид малкото населено място, възможностите им за образование и други занимания остават ограничени до това, което се организира за тях и в което всички участват като група. Също така всички ходят в едно и също училище и завършват с един и същи профил, независимо от интересите си.

Това положение естествено влияе върху развитието и социална адаптация по същия начин, по който животът в домовете е влияел в миналото, останало уж зад нас след деинституционализацията.

Между постигнатото и необходимото

Българската деинституционализация има своите успехи, които следва да се признаят, най-малкото като знак за волята за промяна и признателност към усилията на хората, втъкали професионалния или доброволческия си път в този процес. Тези, които наистина ги е грижа, са немалко. Старите домове са закрити и вече са прокарани мостовете към новите модели за държавна детска грижа. Историята обаче още няма щастлив край, защото деинституционализацията не бива да се свежда до статистика, доказваща успешно изпълнен политически проект, при която е важно какви показатели „преобладават“. Тя е и морален ангажимент за осигуряване на по-добро детство за всяко дете в България, което се озовава в особено тежката житейска ситуация да остане без родители до себе си. 

Преди да посочваме сами себе си като позитивен пример за успешни реформи, от който други държави да черпят опит, е нужно да се вгледаме внимателно в скритите форми на институционализация, които все още съществуват. Като начало може да видим произволно дете, живеещо днес в някой дом от уж безвъзвратно отишлото си минало.