Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/naistina-li-im-puka-za-detsata/

Мой приятел обича да се позовава на стар скеч, пародиращ как всякакъв аргумент може да мине, ако кажеш „заради децата“ и наклониш глава настрани. 

Защо България не ратифицира Конвенцията за борба с насилието над жени и домашното насилие и дори я обяви за противоконституционна?
Заради децата.
Защо в светските училища се забрани говоренето по теми, свързани с ЛГБТИ, но пък задължителноизбираемото обучение по религия вече мина на първо четене в парламента?
Разбира се, заради децата.

Представете си как някой властимащ или популярна личност казва тези неща, мило накланяйки главата си на една страна.

Законодателството срещу педофилията

Думата „педофилия“ влезе в българското законодателство през 2023 г., когато по предложение на „Възраждане“ в Закона за закрила на детето беше предвиден т.нар. Национален регистър за случаите на педофилия. И понеже законодателната промяна беше „заради децата“, тя се прие с огромно мнозинство – едва 17 депутати гласуваха против, а двама се въздържаха.

Нямаше дебат за прецизиране на логическите несъответствия между проектозакона и Наказателния кодекс (НК). Едно такова несъответствие е, че според НК в общия случай са забранени сексуалните отношения с деца под 14-годишна възраст, а в регистъра на педофилите следва да бъдат вкарани всички случаи на сексуални престъпления срещу малолетни (до 14 г.) и непълнолетни (до 18 г.). При това без да има изискване за възрастова разлика между извършителя и жертвата.

Поредното асоцииране на хомосексуалността с педофилията

В края на октомври 2025 г. стана известен случай, в който са замесени дългогодишният председател на Националната пациентска организация (с абревиатура НПО, дублираща тази на неправителствените организации) Станимир Хасърджиев, актьорът Росен Белов, гръцкият модел Анастасиос Михаилидис и бившият френски легионер Симеон Дряновски. Те са обвинени, че са дрогирали насила 20-годишен младеж, държали са го часове наред вързан и са го заплашвали с огнестрелно оръжие. Младият мъж успял да избяга, скачайки от балкона на долния етаж, и се обадил на майка си за помощ.

Този безспорно тревожен (според публично известната информация) случай обаче катализира хомофобски настроения. Въпреки че жертви на принуда, в това число групова, нерядко се оказват и жени. Друг е въпросът, че някой може да е принципно съгласен на нещо (примерно секс), но в представите му то да не върви в комплект с дрога, насилие и заплахи.

Скоро институции, организации и хора започнаха да се отричат от замесените като свети Петър от Христос.

Първо пациентската организация побърза да се разграничи от собствения си председател. Тя изпрати съобщение до медиите с намеци за негови „лични проблеми“, които той пренебрегвал и отказвал да потърси професионална помощ. Затова оперативният екип на организацията напуснал и последвали много беди за нея.

Гръцкият модел пък се разграничи от останалите обвиняеми, твърдейки, че за разлика от тях не е гей. Присъствал е на партитата у Хасърджиев, но въпросната вечер хем нищо не видял, хем се възмутил и си тръгнал (очевидно без да уведоми полицията).

Актьорът Росен Белов беше отстранен и от частната детска театрална школа, където преподава, и от Театър „София“, в който играе.

Историята придоби политически привкус,

след като стана ясно, че школата е била собственост на министъра на културата Мариан Бачев (прехвърлил я на съпругата си при заемането на поста в правителството). Предполагаемо близките му отношения с Белов станаха повод „Възраждане“ да иска оставката му.

„Слава богу, по отношение на работата с децата администрацията няма бележки и притеснения“, заяви Делян Георгиев – кмет на район „Изгрев“, където се помещава театралната работилница. Той обвини културния министър, че се опитва да го сплаши, като му праща нотариална покана.

Бачев определи Белов като „прекрасен професионалист“, добавяйки, че актьорът е пълнолетен и отговаря за постъпките си. Въпреки че професионализмът няма отношение към евентуалната му вина. Той публикува и писмо от родителите на децата в школата, в което изразяват увереност, че тя предоставя безопасна среда на децата им.

Защо децата станаха тема в този скандал, след като на партито, заради което са арестувани четиримата мъже, е нямало непълнолетни? Една от устойчивите хомофобски опорки е асоциирането на хомосексуалната ориентация с педофилията. Разбира се, всичко е „заради децата“. Да не помисли човек, че един районен кмет използва всеки удобен случай, за да си прави актив, или че някой може да има апетити към министерски пост. Или пък към достъпа на една казионна неправителствена организация до ресурси и влияние.

Институционална слепота при сериозни подозрения за педофилия

Съвсем по различен начин реагират кметът на друга община – Поморие, и представители на местните институции при наличието на данни, изискващи сериозна проверка дали е имало реално сексуално насилие над дете. Случаят придоби публичност основно благодарение на журналистическото разследване на Тина Ивайлова за сайта GlasNews (част 1, 2, 3).

Майката на 4-годишно момиченце, което посещава детската градина в град Каблешково (община Поморие), забелязва промяна в поведението на детето, както и следи от насилие, като изпочупени нокти, сякаш отделени от основата.

През януари 2025 г. момичето разказва на майка си, че нараняванията по ноктите са от учителката му в детската градина Мариета Герова. То твърди, че учителката всекидневно го е подлагала и на други форми на физическо насилие, между които настъпване, душене, връзване, събаряне от стола.

Майката вади съдебномедицинска експертиза за ноктите, в която се казва: „Причинено е болка.“ Подава жалба до директорката на градината с копие до общината и местния клон на Държавната агенция за закрила на детето. По думите ѝ, директорката обещава да премести момичето в друга група и да следи дали всичко е наред, само и само да се оттегли жалбата. Майката не оттегля жалбата, а учителката излиза в болнични.

Около началото на март разказите на момиченцето навеждат и на хипотезата за сексуално насилие от страна на Герова. Детето споделя за това и с психотерапевт. Следва нова съдебномедицинска експертиза, която установява разкъсан химен и зарастващи рани в интимната област.

Какви са реакциите на институциите?

Въпреки жалбите и съдебномедицинските експертизи институциите не само не реагират своевременно, а и действат заедно против семейството на пострадалото дете. Директорката на градината Афродита Данданова разполага с вътрешна информация за разследването, до която родителите нямат достъп, и няма да се стигне до дело. Пред скрита камера тя разказва, че на прокурорката ѝ станало „смешно“, и прави внушения, че виновни за насилието са самите родители или хипотетичен любовник на майката:

Те прикриват нещо чрез нашата градина […] „Закрила на детето“ казаха – има нещо тук в семейството. […] То бащата повечето време го нямаше […] Няма един мъж на този свят, нищо не се знае.

Самата учителка отрича и нарича Ивайлова „купен журналист“.

Тъй като според прокуратурата съдебномедицинските експертизи не са взети по правилния начин (макар това да е бил единственият начин, възможен за родителите), те назначават нова, която се провежда чак през септември. На нея, естествено, вече няма рани по химена на детето, който е все така перфориран. Но районната прокурорка на Бургас Мария Маркова заявява:

Не са налице доказателства относно извършване сексуално насилие по отношение на детето. Към настоящия момент няма предявено обвинение.

Не се възприемат сериозно и показанията на детето в т.нар. синя стая. От 4-годишното момиченце, което не познава часовника, се е изисквало да посочи в какъв времеви диапазон са ставали посегателствата върху него.

Отгоре на всичко един ден на внезапна проверка в дома на семейството идват представители на Регионалния инспекторат към МОН, Агенция „Социално подпомагане“ и Общината.

Най-възмутен е кметът на Поморие Иван Алексиев (от ГЕРБ).

Но не от насилието, а от семейството, което търси справедливост, и от журналистката, която дава гласност на случая.

Твърдо защитавам госпожа Данданова и целия колектив на детска градина „Радост“, град Каблешково, както и госпожа Герова. […] Докато в държавата няма критерий за разследващ журналист, за електронна медия, ще се случват тези неща… Съсипаха живота на госпожа Герова, на госпожа Данданова.

Кметът, за когото се смята, че е близък със съпруга на учителката Мариета Герова, е гневен и че случаят е стигнал до парламента, и показва нагледно какво е местен феодализъм:

Не можеш да използваш трибуната на Народното събрание, най-високата трибуна в държавата ни. В тази връзка ще използвам една още по-висока трибуна – а именно трибуната на Община Поморие.

Какво казват експертите?

Чак след излъчването на първата част от разследването на Тина Ивайлова по случая се вдига шум и той е прехвърлен към варненската прокуратура в опит да се гарантира независимо разследване.

В следващите части на материала се представят интервюта с експерти – криминалните психолози Тодор Тодоров и Христина Алексова, Мария Брестничка от „Национална мрежа за децата“, адвокатката по медицинско право Мария Янева и Цветеслава Гълъбова – директорка на психиатрията „Св. Иван Рилски“ в Курило. Според тях е практически невъзможно детето да си измисля какво му се е случило, защото едно 4-годишно момиченце няма съответния опит, за да си въобрази толкова конкретни детайли.

В търсене на изгубената логика

В резултат на натиска, на който са подложени, защото искат насилието върху дъщеря им да бъде разследвано, родителите на пострадалото момиченце продават къщата си и се местят с трите си деца в нов дом другаде. За семейството вече няма място там, където кмет, институции и част от местното население го демонизират. Публичната информация за преживяното насилие ще преследва момичето, където и да иде. Учителката Мариета Герова продължава да е в болнични, а след изтичането им, по думите на поморийския кмет, ще излезе в годишен отпуск.

Контрастът със случая с принудително дрогирания младеж в София е огромен. Участниците в партито бяха арестувани. На младежа и родителите му не се е наложило да излязат от анонимност в името на справедливостта и по този начин си спестяват ретравматизирането. Както и би трябвало да бъде.

Ако търсим логика защо в единия случай е така, а в другия – иначе, трудно ще я намерим. Защото тук няма логика, а феодални отношения в малките населени места, които държавата не се и опитва особено да пребори. Има и „борба с педофилията“ от лицемерна загриженост за децата. Лицемерна, защото при данни за реална педофилия свидетелствата на пострадалото дете не се приемат сериозно. Както и на многото деца от домове и гета, върху които е упражнено сексуално насилие, останало ненаказано. И на всички други, срещу които има посегателства, но те ще останат скрити, защото „какво ще си кажат хората“.

А ние нека си казваме, че всичко е „заради децата“. И за по-сигурно да накланяме глава настрани.

Post Syndicated from Евгения Тонева original https://www.toest.bg/domovete-za-detsa-mezhdu-institutsionalnoto-nasledstvo-i-choveshkoto-litse-na-grizhata/

Едно от най-традиционните български неща е грижата за чуждо дете, сякаш е твое. Преди век и половина това се е наричало храненичество: дете да се отглежда в друго семейство, без да губи връзка със своите родители и роднини. Без законодателство, без формалности – просто грижа. По-късно, когато държавата поема ролята на „по-добрия родител“, възникват домовете за деца, чрез които тази естествена загриженост се институционализира. В опита си да реши по структуриран, стандартизиран начин сериозни социални проблеми, държавата създава нов – как да отгледаш здраво, силно, отговорно и съзнателно дете, без да се свързваш с него по автентичен, човешки начин.

Кратка история на домовете за деца в България 

Първите сиропиталища в страната ни са създадени в началото на ХХ век в подкрепа на децата, останали без родител, без покрив над главата си или без храна в тежките периоди около войните и националните катастрофи. Тези институции са изградени и управлявани изцяло от граждански инициативи, т.нар. благотворителни дружества. В началото на 40-те години в страната има 18 сиропиталища, в които живеят около 1200 крайно нуждаещи се деца.

Скоро след 1944 г. благотворителните дружества са ликвидирани. Съществуващите институции за детска грижа са национализирани и всякакъв официален граждански ангажимент към тяхната дейност става незаконен. След като държавата поема управлението, дейността им е не просто реорганизирана, а започва да се подчинява на нова, различна логика. 

В Решение на Централния съвет за обществени грижи и възпитание на детето към БКП още през 1948 г. се изтъква, че въпросът за оцеляването и отглеждането на децата е приоритетен за народната република и затова „на детето следва да не се гледа вече като на принадлежност и бреме за семействата, а като на бъдещ член на обществото и държавата“ (ако не е упоменато друго, акцентите тук и по-нататък са на авторката), за който последната се ангажира да положи съответните правилни грижи. 

Този въпрос е от особена важност, но не защото детето се разглежда като ценност само̀ по себе си, 

а защото неговото възпитаване има отношение към добруването на обществото, в което от всеки отделен член се очаква да се реализира пълноценно според социалистическата идеология и морал. Аргументите са, на първо място, както обикновено, демографски: повече деца значи повече членове на социалистическото общество. 

Освен въпроса за количеството обаче, стои и този за качеството. Социалистическата идеология и морал предполагат също, че детето може да бъде „бреме“ както за собственото си семейство (ако е родено извън нормата, извънбрачно, с увреждания, още едно гърло за изхранване, но и непокорно, „трудно“ – все неща, които биха попречили на останалите от семейството да са пълноценни членове на обществото), така и за цялото общество (ако порасне като нефункционален, не-полезен възрастен негов член). 

Заимствайки модела, развит със същата цел в Съветския съюз, социалистическата държава се заема да реши чрез „домове“ проблемите при отглеждането на децата, които смята за социално значими. В духа на цитирания по-горе документ, тези институции са добро решение. Те осигуряват място за живот на деца, лишени от адекватни родителски грижи. Но също така помагат на семействата – родителите се освобождават от ежедневните грижи за „трудни деца“ в условията на интензивна индустриализация. При това, както се твърди, в домовете децата получават от държавата професионални грижи, които са по-добри от тези вкъщи.

Видове институции за деца

Изграждането на мрежата от специализирани институции започва с домове за бебета – познатите домове „Майка и дете“, които целят основно намаляване на високата детска смъртност в ранна възраст, поемайки грижата за бебетата вместо бедните и неграмотни техни майки. После – седмични ясли и детски градини (откъдето децата се прибират вкъщи само през почивните дни), домове за деца и юноши, за деца с увреждания (различни видове), общежития и интернати към специализирани учебни заведения. След по-малко от 20 години вече работят над 150 дома с повече от 14 000 деца в тях. 

Най-многобройни са домовете за деца и юноши, в каквито са преобразувани и бившите сиропиталища. В „Ръководство за възпитателна работа в домовете за деца и юноши“ от 1970 г. четем, че това са „държавни възпитателни заведения за деца и юноши от 3- до 19-годишна възраст, на които липсват условия за правилно отглеждане и възпитание в семействата“. Задачата на домовете е подрастващите да получат добри материални условия за живот и „правилно развитие“, в което централно място заема възпитанието, и то „в комунистически дух“. По-конкретно – „любов към ПАРТИЯТА, ПРАВИТЕЛСТВОТО и преданост към СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ“, според същия Правилник (акцентите са на оригинала).

Правилното възпитание се реализира колективно, тъй като се смята, че изграждането на личността е възможно само чрез колектив. 

Всекидневието трябва да се подчинява на строго установен режим и правила, вдъхновени от възгледите на съветския педагог Антон Макаренко. Режимът обхваща всички дейности – учение, труд, почивка и забавления – и изрично цели да се ограничи свободното време, за да се предотврати търсенето на всякакви занимания извън дома и контрола на възпитателите. Така институцията се оказва не просто място за живеене, а изолирана от външния свят система, която работи за изграждане на дисциплинирани и идеологически правилно ориентирани личности. 

Домовете за деца с увреждания поемат грижата за неподлежащите на стандартно възпитание. Децата с по-леки нарушения в развитието се насочват към интернати към специализирани училища, а тези с по-тежки – към институции, изградени на регионален принцип. На родителите, насърчавани активно да настаняват децата си в тях, те са представяни като места, където децата получават медицински и терапевтични грижи, по-подходящи за тяхното състояние в сравнение с грижите в домашна среда. На практика обаче професионализмът на персонала често е формален, а самите домове, намиращи се под управлението на Социалното, а не на Здравното министерство, се намират в малки и отдалечени населени места. 

Изследователи на този тип институции смятат, че те са инструмент за осъществяване на целенасочена политика на изолация: ясен е стремежът за „скриване“ на девиантността, характерен за социалистическата концепция за социална хигиена. 

Чрез физическото изолиране на децата с увреждания държавата поддържа илюзията за общество без „инвалиди“. 

Ежедневието и в тези институции също е стриктно организирано и подчинено на следването на режим, а обитателите им правят всичко заедно, често при пълна липса на лично пространство и вещи. Във все още съществуващите след 2010 г. такива домове, които самата аз съм посещавала по онова време, децата нямаха собствени дрехи – облеклото беше общо.

Децата с увреждания после се превръщат във възрастни с увреждания, за които също са създадени множество институции на същия принцип и със същото предназначение. На всеки, достатъчно смел да се докосне до изкривената, зловеща реалност в тях, препоръчвам наскоро издадения фотоалбум на Антоан Божинов „Излишни“. В него са събрани фотоесета от посещения в домове за деца и възрастни в Северозападна България през 80-те и 90-те години. Сборникът завършва със статия на психиатъра д-р Владимир Сотиров за историята на възникването и проблемите на социалните домове за възрастни хора в страната. Темата е особено интересна в контекста на общественото внимание към „домовете на ужасите“ през 2025 г.

Домът за деца като тотална институция 

Институциите за грижа за деца са замислени и функционират не просто като места, които осигуряват подслон, сигурност, топлина – с каквито асоциираме думата „дом“, – а като технология за управление на социални проблеми. Социалистическата държава се заявява като по-компетентна от родителите да поеме грижата за всяко „трудно“ за отглеждане и възпитание дете. Така тя решава свои идеологически въпроси и „се справя“ – но чрез прикриването им – с големи структурни предизвикателства, като бедността, уязвимостта и уврежданията. Логиката е, че ако страданието е невидимо, то не съществува. 

Това прикриване се представя като акт на грижа, но под повърхността се трупат нерешени проблеми, а броят на домовете и децата в тях расте. Качеството на „грижата“ също толкова естествено намалява. Фокусът, доколкото изобщо е бил другаде, се измества върху спазването на режима, контрола, отчетността, а в крайна сметка – върху управлението на самите институции, финансирането на които става все по-оскъдно. 

„Тотална институция“ е концепция, развита от канадския социолог Ървинг Гофман през 60-те години въз основа на изследователската му работа в психиатрии. 

Гофман описва един тип затворена система, в която животът на обитателите е регулиран от установен режим, а едни и същи елементи от ежедневието се изпълняват от всички заедно, в група, в рамките на едни и същи пространства и под надзора на персонала. Това създава илюзията, че хората, настанени в такива заведения, са абсолютно еднакви. При нормални обстоятелства хората влизат в различни социални роли, казва Гофман, и си взаимодействат с другите по различни начини вкъщи, на работа, в градския транспорт, в киното, но в институциите начинът на живот не предполага това. Затова и институциите вредят.

Домовете за деца в България от времето на социализма напълно отговарят на характеристиките на тоталната институция.

Всъщност те са създадени, за да бъдат именно това. Границата между индивидуалното и колективното в тях е почти напълно заличена в името на „удобството“ много деца да бъдат едновременно и ефективно обгрижвани, възпитавани, дисциплинирани. При това те са изолирани от останалия свят, така че както неестественото ежедневие, така и проблемите, довели до попадането им в домовете, остават невидими. 

Помислете си за следната сцена, позната на поколения българи: 30 малки деца седят на гърнета в детската градина – заедно, в едно помещение, в определен момент от деня. Това е съвършено неестествена ситуация от гледна точка на физиологията, но напълно нормална от гледна точка на удобството – трябва да е „подредено“, така че двама възрастни да са в състояние да се справят с всички тези деца. Сега си помислете, че докато за повечето от нас това е било просто един неприятен момент от деня в детската градина, ежедневието на децата в домовете е низ само от такива моменти.

Тоталните институции са страшни не само заради фиксацията върху контрола и прикриването на социалните проблеми, а най-вече защото неизбежно дехуманизират както обитателите, така и персонала си. 

В тях хората са лишени от човешко лице, от индивидуалност и автономия. Те са просто части от един механизъм, който работи основно по поддържането на собственото си функциониране. В дома детето престава да бъде личност със свои нужди и емоции и се превръща във „възпитаник“, а възпитателят – в съблюдател на правила. Това положение притъпява емпатията, която при други обстоятелства би възникнала спонтанно, и обезличаването става норма.

Обезличаването и изолацията водят до стигма. Обществото започва да гледа на децата от домовете като на „други“, „различни“, „повредени“, „опасни“, без да се задълбочава в историите им и да ги третира като отделни човешки същества. Самите домове се превръщат не само в отражение на страха от „другото“, намиращото се „извън нормата“, но и го възпроизвеждат, като със самото си съществуване затвърждават нагласата, че социалните проблеми са решими чрез изолация, строг режим и дисциплина. 

15 години след обещанието за деинституционализация

В статията си за реформата на домовете разказах за деинституционализацията, която трябваше да гарантира, че всяко дете ще бъде отглеждано в среда, максимално близка до семейната. Днес, 15 години след обещанието за тази реформа, в навечерието на изтичането на срока за осъществяването ѝ, почти всяка четвърта от уж новите социални услуги за грижа се намира в сграда, в която в миналото е имало дом. 30 от тях – за над 350 деца – се намират в села или малки градове с население под 5000 души. Други 25 услуги – за още 300 деца – са създадени в такива населени места като част от плана за деинституционализация. При общ капацитет на всички услуги приблизително 3400 места това означава, че 

20% от местата за настаняване на деца в малките групови домове, с които разполага държавата в момента, са в села и градчета със затихващи функции. 

За общинските администрации, които управляват малките групови домове, те са актив: социални дейности за отчитане и възможности за осигуряване на заетост, финансирани при това от държавния бюджет. За децата от близо и далеч, които се озовават там обаче, те носят предимно познатите от миналото изолация и стигматизиране.

Натрупаните през последните няколко години критични анализи на резултатите от реформата насочват вниманието към факта, че 

дори и в малките групови домове, които не са в сградите на стари институции и/или в отдалечени населени места, няма сигурна семейна среда. 

Въпреки значително подобрените материални условия и претенцията, заявена в официалното наименование на малките групови домове – „центрове за настаняване от семеен тип“, – нагласите и отношенията в тях следват институционална логика, а не логиката на правата. Обитателите са твърде много, за да получават индивидуално внимание, а персоналът се състои предимно от недостатъчно квалифицирани и недобре заплатени служители, което предполага възпроизвеждане на старите модели. В ежедневието всичко се върти около реда и правилата. Децата разполагат с малко време извън центровете и с нищожно количество собствени пари и вещи, което допълнително засилва социалната им изолация, кара ги да се срамуват от връстниците си и създава рискове да станат жертви или извършители на престъпления. 

В много от новите малки домове за деца с увреждания пък институционалните практики, които противоречат на принципите за зачитане на човешкото достойнство, продължават да са ежедневие. Режимът остава еднакъв за всички, децата нямат право на избор в ежедневието си, личните им предпочитания не са от значение, поведението им се контролира с наказания, а понякога и с медикаменти. 

На този фон

най-големият проблем си остава липсата на осезаема промяна в нагласите към държавната грижа и ползвателите ѝ. 

Именно от това произтичат най-сериозните негативи за децата. Стари или нови, домовете продължават да бъдат „затворените системи“ от миналото, асоцииращи се с нелицеприятни тайни и социални проблеми, за които хората предпочитат да не знаят; на децата се гледа с подозрение и резерви, а често те са и откровено дискриминирани. Донякъде парадоксално, тези негативни нагласи засягат дори децата, които растат в приемна грижа. 

Как системата да престане да произвежда аутсайдери 

Всяка година около 200 навършващи пълнолетие млади хора в България напускат малките групови домове и приемната грижа. Началото на самостоятелния им живот рядко е леко. Причината е не само че държавата не им осигурява нужната подкрепа след излизането от системата. Помощта, която се предлага, и то съвсем отскоро, се изчерпва с минимални средства за първите три месеца и понякога с логистична подкрепа за настаняване в общинско жилище или за намиране на някаква първа работа. 

Истинският проблем е, че децата не са подготвени за реалността извън системата за грижа и носят травми от живота си в нея. 

В домовете те порастват не защитени, а уязвими. Без възможности да развият социалните умения, които се формират естествено чрез доверие, право на избор и лична отговорност, те се оказват изложени на рискове навън, в истинския свят. В приемната грижа това не е така. Но и там най-често порасналите деца застават на прага на самостоятелния си живот без капка вяра във възможностите и потенциала си, без амбиции, без мечти. Стигмата ги следва, където и да отидат.

Ако искаме системата за грижа да изгражда млади хора, уверени в собствената си стойност, способни да развиват талантите си и мотивирани да работят здраво за бъдещето си, тя трябва преди всичко да се освободи от институционалната логика и нагласи, които все още я движат. Да престане да се грижи приоритетно за собственото си функциониране и да се отвори към света навън, за да позволи децата да бъдат видени и третирани като истински хора, а не като проблеми, които трябва да се държат под контрол.

Post Syndicated from Евгения Тонева original https://www.toest.bg/reformata-na-domovete-za-detsa-mezhdu-obeshtaniyata-i-realnostta/

През 2025 г. България официално приключва процеса по деинституционализация на грижата за деца. Терминът се отнася за замяната на познатите от социалистическото минало големи детски домове с по-малки социални услуги и приемна грижа, където децата да растат в сигурна семейна среда. Но не се изчерпва с това, а включва нова философия как да реагира държавата, ако едно дете остане без родители, които да го гледат. Дали извършената реформа обаче е цялостна и истинска? 

Сцена от един уж отдавна закрит дом 

Августовски следобед е. Вървя през малкия град, където ме упътиха за „дома за болни деца“. В края на улицата се намира стандартна триетажна сграда с асфалтиран двор. Гледката напомня на занемарено училище и някак инстинктивно човек очаква там да няма деца в средата на лятната ваканция.

Деца обаче има. Те също ме забелязват и след малко поне десет от тях вече се катерят по оградата, други подават ръце през нея. Питат ме едно през друго при тях ли идвам, как се казвам, откъде съм, казват ми имената си, правят ми комплименти. Някои произнасят думите трудно, други изобщо не говорят, обръщат се към мен, но отместват глава, когато ги погледна, повечето искат да ме пипнат, да се здрависаме, едно момиче ме прегръща. Създалата се суматоха приключва толкова бързо, колкото е и започнала, когато глас някъде отдалече обявява, че вече е време всички да влизат вътре. След малко дворът напълно утихва. Нищо особено не се е променило отпреди осем години, когато бях тук за последно. Още тогава този дом беше вече „закрит“.

Вероятно всеки, който е имал повод да посети дом за деца в миналото, е бил участник или свидетел на сцена, подобна на тази. Или дори на съвсем същата. 

Поведението на децата в домове често е натрапчиво. Те са, както се казва, прилепчиви – гушкат непознати, казват им, че ги обичат, готови са да тръгнат с тях, понякога без нито веднъж да са ги погледнали директно в лицата. В това професионалистите лесно разпознават симптом на хроничната липса на внимание.

При децата, които израстват без родители или без други значими възрастни, с които да се свържат емоционално истински, живеейки в големи сгради, приютяващи десетки като тях, често се проявяват също и забавяне в развитието, психологически проблеми, усещане за ниска собствена стойност, неувереност в перспективата за бъдещето. Това е свързано с развитата от тях зависимост от структурата на институцията: еднотипно, стриктно разграфено ежедневие в йерархична, затворена среда, в което децата правят почти всичко заедно на големи групи, независимо от нуждите или желанията си.

Тази зависимост на свой ред пречи на социалната адаптация и ограничава възможностите за успешен самостоятелен живот след края на престоя в дома. Бившите възпитаници на институции са изложени на по-висок риск от бедност и бездомничество, въвличане в криминални дейности, самоубийство. 

Пред такива трудности са изправени хиляди деца от държавните домове, създадени по времето на социализма в България.

Докато българската държава произвежда домове и социални проблеми, на запад се трупат научни доказателства за вредното въздействие на институционалната грижа върху децата.

Още през 90-те години става ясно, че обхватът на институционалната грижа за децата у нас е тревожно висок, а качеството на грижата в институциите – тревожно ниско. Първото официално картографиране на домовете от 2001 г. по проект на Световната банка показва близо 35 000 деца в различни видове специализирани институции: домове за бебета от 0- до 3-годишна възраст; домове за деца, лишени от родителски грижи в предучилищна и в училищна възраст; домове за деца с физически увреждания и умствена изостаналост; интернатни групи в помощни и възпитателни училища. Големият обхват предполага недобро финансиране и недостатъчен контрол (доколкото изобщо е имало някакъв), които пък генерират оскъдица и злоупотреби, характерни за българските детски домове почти през цялото им съществуване.

Усилията да се намали институционализацията на деца започват още по това време и включват както целенасочени действия на държавата в лицето на новосъздадената система за закрила на детето, така и на български и международни организации, работещи на терен. Тези усилия променят живота на някои деца и родители, но постепенно за много от професионалистите, ангажирани с тях, става ясно, че без цялостна концепция за голяма, структурна промяна, проблемите ще продължат да съществуват, а домовете спорадично да генерират шумни скандали.

Емблематичен в това отношение е скандалът, предизвикан от филма на британската журналистка Кейт Блюит за дома за деца с увреждания в с. Могилино, Русенско, излъчен по BBC през 2007 г. Фрапиращо лошите условия за живот и отношение към изоставените в този дом деца, прожектирани през филтъра на изумения поглед на един чужд на нашенския контекст наблюдател, предизвикват дълбоко неприятно усещане за срам сред голяма част от българското общество. 

Голямото обещание за деинституционализацията

През 2010 г. с Националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България“ българската държава прави голямо обещание да скъса окончателно със стария начин за отглеждане на деца в домове завинаги, като закрие всички такива институции в срок от 15 години. По това време в 137 дома живеят малко над 7500 деца. За всяко от тях, както и за другите деца, на които в бъдеще ще се налага да живеят без родители, държавата се ангажира да заменени институционалната грижа с грижа в „семейна или близка до семейната среда“.

Обявеният курс към деинституционализация е решителна стъпка към промяна, с която държавата с безпрецедентна откритост признава съществуването на сериозен проблем в социалната сфера и се ангажира с неговото разрешаване. Реформата е подкрепена от Европейската комисия и водещи експерти от европейски неправителствени организации, чиито представители консултират планирането на процеса и съдействат той да получи интегрирано финансиране чрез няколко европейски структурни фонда. Тогава Европейската комисия за първи път експериментира с „кръстосано“ финансиране за осъществяване на една национална публична политика в държава членка. 

Сред експертите в областта у нас и в чужбина съществува съгласие, че българският план за деинституционализация е смел и амбициозен (вж. например тук, тук и тук).

Предхождащият я опит на други държави показва, че подобни мащабни реформи се осъществяват трудно и бавно.

Макар целите им да са хуманни и подкрепени с безспорни научни доказателства за вредата, която нанася институционалната грижа, пътят на осъществяването им е обрасъл с тревоги и страхове. Например какво ще се случи с децата, персонала и материалния фонд на закритите домове и възможна ли е изобщо алтернатива?

Преди да бъде приета Националната стратегия за деинституционализация, за мнозина в България този път дори изглежда немислим, както показва и знаковото изказване от 2008 г. на тогавашната социална министърка г-жа Емилия Масларова във връзка със скандала около филма за дома в с. Могилино, че „домове винаги ще има, такива с решетки на прозорците“. 

И все пак държавата тръгва по този път. Зад процеса у нас стоят конкретен план, политическата воля на реформистки настроеното управляващо мнозинство и европейските средства. Затова той е посрещнат с любопитство, ентусиазъм и искрена надежда, че ще стане по-добре (а не както винаги). 

Обратно в наши дни – закриването на последните домове

През 2025 г. старите институции за грижа за деца са затворени с изключение на два дома за медико-социални грижи за деца във Варна и Плевен. Децата, настанени в тях от цялата страна, са със сериозни увреждания, които изискват специално внимание и – по експертни оценки – постоянна медицинска грижа. Липсата на подходящи алтернативи за настаняване на деца с подобни нужди и страхът какво ще се случи с тях извън домовете, са препъникамъкът пред закриването им.

Доза горчива ирония има във факта, че именно децата с най-сериозни увреждания все още са в институции. Една от причините българският модел за деинституционализация да се смята за толкова смел и новаторски е декларацията, че реформата у нас ще започне тъкмо с децата с увреждания. Тъй като те са най-уязвимите сред всички деца без родители, за тях решения се намират най-трудно и често се получава така, че „пропадат в дупките“ на реформистките политики. Изглежда, че вместо да опровергае заключенията от натрупания другаде опит, деинституционализацията у нас ги потвърждава. 

При все това

детската деинституционализация неизменно присъства като особен повод за гордост в изказванията на членове на всички правителства от 2010 г. насам –

независимо от политическата сила, която представляват, и от нейните заслуги към процеса. „Реформата у нас се осъществява изключително като държавна политика и в резултат на това вече няма институционална грижа за деца“, заявява социалният министър Борислав Гуцанов през юли 2025 г. и допълва, че държавата ни може да служи за пример на други страни в това отношение. Макар до предвидения край на реформата да остават броени месеци, а закриването на последните два дома за деца сериозно да буксува по време на управлението му. Въпреки настояванията на неправителствени организации нито Социалното, нито Здравното министерство (под чиято юрисдикция се намират последните останали домове) възстанови работата на създадения от предходното правителство експертен съвет за подпомагане на закриването на тези домове.

„Алтернативата“ на закритите домове

Освен закриването на всички домове за деца (без два), постиженията на България в деинституционализирането на детската грижа би трябвало да включват и сигурна семейна среда за децата, които не разчитат на родителска грижа. Инвестициите в развитието на приемната и резидентната грижа са значителни. Обхватът на първата се увеличава над десетократно за последните 15 години. Изградена е нова инфраструктура от социални услуги за резидентна грижа, в които децата да живеят в по-малки групи и да получават повече индивидуализирана подкрепа и внимание. Законът за социалните услуги, приет през 2018 г., въвежда нови регулации за качество на грижите в тези места за настаняване.

От публичните данни (годишни доклади на Агенцията за социално подпомагане и Регистъра на видовете социални услуги, финансирани от държавния бюджет) може да се извлече информацията, че към днешна дата приблизително 8500 деца в България живеят в уредена от държавата грижа. Около 1500 от тях са в приемни семейства, а други 4000 – в семейства на свои близки и роднини. Малко над 3000 са настанени в близо 300 социални услуги за резидентна грижа. Това са най-вече т.нар. центрове за настаняване от семеен тип. Както показва и самото име, чрез тези центрове държавата осигурява среда, близка до семейната.

Тези числа са сравнително устойчиви през последните пет години. Те сочат, че в края на процеса на деинституционализация малко повече от 1/3 от всички деца, за които държавата осигурява грижа, живеят в малки групови домове. Макар и „от семеен тип“, те не са фактически семейна среда, каквато осигурява приемната грижа.

Един преглед на разположението на малките домове показва, че в момента поне 66 от тях се намират в сгради на формално вече затворени институции.

Или с други думи, почти всяка четвърта от тези социални услуги в момента се намира в сграда, в която в миналото е имало дом. Още поне 15 услуги за резидентна грижа са в малки населени места в непосредствена близост до затворени домове, понякога на същата улица или дори в самия двор на бившата вече институция.

Така близо 900 деца без родители и в момента живеят във или до закритите домове. Важен детайл е, че социалните услуги в бившите домове обикновено са по две или повече, за между 8 и 15 деца всяка. Това означава, че заедно живеят по 20, 30, а в някои случаи и повече деца.

Конкретен пример: Роман

Децата от историята, с която започва статията, живеят на едно от тези места. 

Роман е град гара в Северозападна България, на железопътната линия София – Варна. Там повече от 50 години са функционирали два дома: единият – за деца с увреждания, другият – без увреждания. Днес във всяка от сградите на тези вече закрити домове има по три нови социални услуги за резидентна грижа.

В този трайно обезлюдяващ се град живеят постоянно по-малко от 2000 души, което означава, че при средно 10 деца и 8 възрастни, които се грижат за тях в услуга, един на всеки 20 души в града е или дете, или служител в някоя от тях. За сравнение, в областния град Враца един на всеки 500 души е дете или служител в услуга за резидентна грижа за деца, а в столицата, където са съсредоточени най-много на брой такива услуги – един на 2000 души. 

Тази пропорция е стряскаща, защото е индикация за наличието на едно детско социално гето, в което органите за закрила на детето продължават да настаняват нови деца. Всяко от тях попада в тази без никакво съмнение институционална среда и заживява в сянката на стигмата за „домското дете“. Ако попитам някое от тях къде живее, вероятно ще чуя от собствената му уста за „дома за здрави деца“ и „дома за болни деца“, нищо че „на хартия“ институции в този град вече няма. 

Защо това е проблем?

Сградите, които някога са били домове за стотици деца, продължават да носят тежестта на миналото. Тежест, която не се изтрива с промени „на хартия“ или във вътрешното устройство, нито дори с нови стандарти за грижа. Тези места все така се асоциират с изоставени деца и социално изключване. Установените практики и нагласи, старите модели на поведение и отношенията, характерни за институционалната грижа, също невинаги могат да се трансформират в принципно различни в ежедневната работа на персонала.

В новите услуги „от семеен тип“ често работят същите хора от „закритите“ домове, а новите служители лесно усвояват техните модели. Макар формално групите да са по-малки, децата, настанени в такива струпани на едно място услуги, все пак са твърде много, за да получат необходимото индивидуално внимание. Времето, прекарано с възпитателите в лични разговори, не е равностойно на това в семейна среда, което пречи на изграждането на сигурни, постоянни връзки.

По-голямата част от времето децата прекарват всички заедно. Още повече че предвид малкото населено място, възможностите им за образование и други занимания остават ограничени до това, което се организира за тях и в което всички участват като група. Също така всички ходят в едно и също училище и завършват с един и същи профил, независимо от интересите си.

Това положение естествено влияе върху развитието и социална адаптация по същия начин, по който животът в домовете е влияел в миналото, останало уж зад нас след деинституционализацията.

Между постигнатото и необходимото

Българската деинституционализация има своите успехи, които следва да се признаят, най-малкото като знак за волята за промяна и признателност към усилията на хората, втъкали професионалния или доброволческия си път в този процес. Тези, които наистина ги е грижа, са немалко. Старите домове са закрити и вече са прокарани мостовете към новите модели за държавна детска грижа. Историята обаче още няма щастлив край, защото деинституционализацията не бива да се свежда до статистика, доказваща успешно изпълнен политически проект, при която е важно какви показатели „преобладават“. Тя е и морален ангажимент за осигуряване на по-добро детство за всяко дете в България, което се озовава в особено тежката житейска ситуация да остане без родители до себе си. 

Преди да посочваме сами себе си като позитивен пример за успешни реформи, от който други държави да черпят опит, е нужно да се вгледаме внимателно в скритите форми на институционализация, които все още съществуват. Като начало може да видим произволно дете, живеещо днес в някой дом от уж безвъзвратно отишлото си минало.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ako-ne-mozhesh-da-nahranish-deteto-si/

В институциите за деца има непропорционално много деца от ромски произход. Понякога те попадат там с неубедителни аргументи. Държавата не събира данни за нито един етап от процеса, но изследване на Сдружение с нестопанска цел „Инициатива за равни възможности“ сочи, че от една страна, институциите са по-склонни да извеждат от семействата им именно ромските деца, а от друга, сред ромите най-често възниква един от основните рискове, водещи до раздяла между деца и родители – бедността. Изследователите събраха представители на общността и организации, работещи със семейства в риск, в търсене на решения.

Изводът беше, че фокусираната подкрепа там, където е най-нужна, би могла да предотврати много раздели и да гарантира по-добър живот на децата. Когато я има не само на хартия, но и на практика. 

„Непосредствена опасност“

Наскоро се запознах с едно семейство. Бедни хора от малък град, мъжът години наред е работил, но неотдавна глаукома го оставя напълно сляп. 

Родителите живеели с малката си дъщеря в общинско жилище. Един ден обаче дошли социалните. Някой им се обадил, че детето се разхожда само̀ из града. Видели, че в апартамента няма ток. Че домът не е подреден, а детето не е изкъпано. Направили предписание. След два дни дошли отново и си тръгнали с детето. 

Според близките и семейството повечето от аргументите, с които момиченцето е взето от родителите му и пратено в център за настаняване от семеен тип в друг град, или са силно преувеличени, или са напълно неверни. „Не е оставяна сама, не е ходила гладна, не сме я били. Грижихме се за нея колкото можем“, споделя бащата и допълва сякаш на себе си: „Човек ако не може детето си да нахрани, защо да живее на тоя свят.“ Семейството било настанено в общинското жилище едва десетина дни преди социалните да ги посетят. „Бяхме подали вече документи, но още не беше пуснат токът, не бяхме оправили всичко, знаете как е“, разказва още бащата. 

Никой обаче не вярва на двама бедни и нискообразовани родители, нито на свидетелите, които ги подкрепят. Социалните служби издават заповед за извеждане на детето с мотива, че жилището, в което живее семейството, е неподходящо – без ток, с лоша хигиена, неподредено и без възможност за приготвяне на топла храна. Като допълнителен аргумент се посочва, че майката няма образование и има затруднения в общуването, което според социалните поставя под съмнение способността ѝ да полага адекватни грижи. В подкрепа на мярката е цитиран и сигнал, че детето е било забелязвано само̀ навън, както и фактът, че даденото предписание за подобряване на условията не е било изпълнено в кратък срок. На тази основа местната дирекция „Социално подпомагане“ разпорежда извеждане на детето поради предполагаема „непосредствена опасност“.

Така детето остава на грижите на държавата, а на родителите е определен график на свиждане по веднъж месечно, като им е намекнато, че е по-добре да не идват дори и в този един-единствен ден в месеца, защото после детето им… плаче.

От частното към общото

През последната година адв. Даниела Михайлова и колегите ѝ от „Инициатива за равни възможности“ изследват как децата попадат в институции и се натъкват и на други случаи като този. Почти винаги става дума за ромски семейства. 

Наистина значително по-често се предприема извеждане на дете от семейството, когато става въпрос за ромско семейство. Свръхпредставеността на ромски деца в институционалната грижа е ясно видима – дори когато няма официални данни, тя се доказва чрез теренни наблюдения и интервюта,

обяснява адв. Михайлова. 

Според доклада „Забравените надежди: ромските деца в институционалната грижа“ ромските семейства са по-често подложени на наблюдение, получават по-рядко подкрепа и значително по-често спрямо тях се прилага крайна мярка – извеждане на дете. Същевременно намирането на приемно семейство за ромско дете, особено ако е на по-голяма възраст, е значително по-трудно, а пътят към институцията се оказва най-достъпен. 

Проблемът в тези случаи е, че няма достатъчно ефективна социална работа за подкрепа на родителите между установяването на някакви проблеми и извеждането на детето,

коментира адв. Диян Данков от програма „Правен инкубатор“. 

Адв. Данков представлява няколко семейства в сходно положение и смята, че има повтарящи се проблеми: 

Често се оказва, че социалният доклад стои на пиедестал, съдът приоритетно взема под внимание този доклад и нищо не е в състояние да го обори. 

В цитирания по-горе случай например, макар срещу твърденията в доклада на социалните да са приведени не само свидетелски показания, но и становища от личния лекар и здравния медиатор, работещи със семейството, съдът все пак приема, че най-добрият интерес на детето е да бъде изведено от дома му. 

В редица случаи бедността се възприема като „пренебрегване“, а лошите жилищни условия – като „непосредствена опасност“, макар в практиката на социалната работа това да не би трябвало да е достатъчно основание за отнемане на дете.

Адв. Даниела Михайлова си спомня случай от друг град, където представлява семейство с две деца. Там децата са описани „в риск“ заради счупена брава на врата, мръсни чинии в мивката и неизпрано пране, оставено на дивана. 

Дори описанието на фактическите обстоятелство в този случай не подкрепяше направения извод, че за децата има някакъв реален риск. Въпреки това съдът потвърди извеждането им за срок от пет години,

разказва тя.

Социологическото проучване, ръководено от доц. Алексей Пампоров, потвърждава косвено това наблюдение.

По приблизителни оценки между 60 и 70% от децата в резидентна грижа в България са от ромски произход, въпреки че ромите съставляват малко над 10% от населението.

В около 40% от изследваните случаи причините за извеждане са свързани с бедност в семейството, а повече от половината изведени от семействата си деца прекарват години в институции без реална работа за връщането им у дома, сочат наблюденията на изследователите.

Сред основните бариери пред т.нар. реинтеграция е отново бедността, прозираща зад административната формулировка за неподходящите битови условия. Предразсъдъците и възприятията за ромите, включително съмненията в родителския им капацитет и желанието им да се грижат за децата си в семейна среда, остават широко разпространени пречки пред системата и засягат близо 50% от работещите в нея, се отбелязва в доклада: 

По време на дискусиите във фокус групите за целите на това изследване повечето участници използваха дискриминационен език и дискурс, когато описваха опита си в работата по случаи, включващи родители и деца от ромски произход.

Подозренията обаче са взаимни – ромските респонденти споделят дълбоки притеснения, страх и намалено доверие в служителите на социалните служби, като делът на респондентите, споделящи опасение, че родителите в техния квартал често се страхуват децата им да не бъдат отнети, варира от 30 до 70%.

Какво значи „най-добрият интерес“?

Българското законодателство и международните стандарти поставят „най-добрия интерес на детето“ в основата на всяко решение, засягащо децата – включително и при настаняване извън семейството.

Законът за закрила на детето допуска извеждане на детето само когато всички други възможности са изчерпани.

За да се пристъпи в кратък срок към извеждане пък, трябва да съществува реална, непосредствена опасност за здравето или живота на детето. Експерти коментират, че тази мярка се прилага непоследователно от различните отдели за закрила на детето и така в едни общини има множество случаи със съмнително обосновано извеждане на деца, докато в други мярката не се прилага дори при доказан риск за живота и здравето на детето.

Докладът „Забравените надежди“ се фокусира върху казуси, в които крайната мярка – извеждане, се предприема, без да е предложена подкрепа и без да се търсят решения, които биха запазили връзката между дете и родители. Адв. Даниела Михайлова е категорична, че това противоречи на философията на Закона за закрила на детето: 

В някои случаи малка помощ за семейството навреме – с плащане на сметка, с временна социална услуга или чрез включване на близки или роднини – може да се постигнат добри резултати и детето да е у дома си.

Имаме случаи, в които индивидуалният план на родителите включва среща със социален работник, на която им се казва да си намерят работа или че трябва да поддържат емоционална връзка с децата си. Това практически не им помага,

дава пример адв. Данков. 

В същото време се определя режим за свиждане по веднъж в месеца, което допълнително засилва психическия натиск върху детето и затруднява запазването на тези емоционални връзки, подчертава юристът. 

Деинституционализиране на деинституционализацията

Описаните случаи далеч не изчерпват причините за свръхпредставянето на ромските деца в институционалната грижа, обаче поставят ясен акцент върху острия недостиг на превантивна работа и комплексна грижа за семействата. Зад сложните думи стоят действия, които на практика, а не на хартия да помогнат семейството да стане по-добър дом за децата си, а не на децата да се търси дом извън семейството. 

Докладът „Забравените надежди“ обръща внимание на проблем, посочван неведнъж и от не един експерт и институция: недостатъчно ефективната „деинституционализация“ на децата у нас. Авторите я определят като „провал“ поради активната роля на съвременните „домове“ в системата за закрила на детето. 

За да бъде преодоляна системната грешка бедността да се наказва с отнемане на деца, експертите предлагат пет конкретни препоръки за промяна в публичните политики в сферата на закрилата. На първо място, те настояват за забрана на извеждането на дете само въз основа на аргументи, свързани с бедност. Вместо това социалните служби трябва да бъдат задължени първо да търсят решения в общността – чрез роднинска подкрепа, мобилни социални услуги и достъп до елементарни битови условия. 

Втората препоръка залага на засилване на превенцията, особено чрез ранна интервенция, достъп до детски градини, жилищна помощ и присъствие на социални работници в кварталите. Специално внимание е отделено на най-малките – според експертите е нужна забрана за настаняване на деца под 10 години в институции, освен в изключителни случаи. 

Отбелязана е и спешна нужда от повишаване на капацитета на социалните служби. Въвеждането на етнически чувствителен мониторинг е четвъртата ключова стъпка – за да се проследят и ограничат дискриминационни практики в системата. 

Накрая, експертите настояват за изграждане на реални механизми за реинтеграция на децата, излезли от институции – включително достъп до образование, психологическа подкрепа, посредничество със семейството и сигурно жилище. 

Ако трябва да изберем само една-две от най-основните мерки, които обаче да дадат осезаем резултат, това е да се въведе поне една, само една мярка за подкрепа на семейства в икономически уязвимо положение. И на следващо място – да се преструктурират социалните служби, защото в момента има отдели с еднакъв брой служители, но с десетки пъти разлика в броя случаи,

смята Даниела Михайлова.

Всички тези предложения имат една основна цел: децата да растат в сигурна семейна среда, а държавата да оказва ефективна подкрепа там, където е нужно. 

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/dokato-chakame-zdraviyat-razum-da-se-zavurne/

В началото на седмицата председателката на Комитета по правата на детето на ООН Ан Скелтън беше в България. Тя се включи в поредица събития, с които професионалистите в сфeрата на правата на децата отбелязаха 35-тата годишнина от подписването на Конвенцията за правата на детето от Общото събрание на ООН. Професор Скелтън е юрист, международен експерт по правата на детето, преподавател в Лайденския университет, Нидерландия, и Университета в Претория, ЮАР. 

Специално за читателите на „Тоест“ с проф. Скелтън разговаря Надежда Цекулова. Разговорът е част от поредицата „Разговори за образованието на специалните деца“, осъществена с подкрепата на „Лидл България“.

Вие заемате най-високия международен пост, свързван със защитата на правата на децата, но в България се знае малко за Вас. Какъв е обхватът на работата Ви?

Аз съм южноафриканка и съм посветила целия си живот на работата за правата на децата. Като млад адвокат в Южна Африка започнах работа по време на епохата на апартейда. След това дойдоха политическите промени и се озовах в много благоприятна позиция – можех да помогна на новото правителство да създаде много закони, политики и стратегии за насърчаване на правата на децата.

В един момент обаче осъзнах, че все още има огромна разлика между това, което правителството обещава, и това, което всъщност става. Тогава преминах към съдебни дела, свързани с правата на децата в Южна Африка. Започнах да завеждам дела заради пропуски между това, което трябва да бъде осигурено на децата, и това, което на практика липсва, или когато имаше очевидни нарушения на правата.

През 2017 г. станах член на Комитета за правата на детето на ООН, а през последните две години съм негова председателка. Това ми даде и възможността да видя правата на децата от глобална перспектива.

Вие сте председателка на Комитета в изключително трудни години за правата на човека и правата на децата в частност. Как изглеждат правата на децата по света в този тревожен контекст?

Виждам регрес – два различни типа регрес. Единия бих нарекла „връщане назад“ – това е свързано с глобалните въпроси, които много трудно се управляват от държавите, като война, климатични промени, бедност, миграция, разселване на хора. Всички тези проблеми са актуални едновременно, което създава изключително трудна среда. УНИЦЕФ го нарича „поликриза“ – множество кризисни фактори, които са паралелни.

Някои от тези неща са извън контрола на държавите, но други са в техните възможности и там попада типът регрес, който бих нарекла „целенасочено отстъпление“. Това е умишлено отдръпване от дневния ред за правата на човека, включително правата на децата. Има държави, които казват: „Не, вече не сме съгласни с това.“

Мисля, че всички можем да се сетим за примери, но бих искала да споделите и Вашите.

Например Конвенцията на ООН за правата на детето е най-ратифицираният договор в света. Държавите бяха много ентусиазирани да я подпишат. Миналата седмица отбелязахме 35-тата годишнина от този акт. Но е тревожно, че проблеми, които смятахме за окончателно решени и разбрани – като това, че децата са човешки същества и следователно имат права също като всички други хора, – отново се поставят под въпрос.

През март 2024 г. Комитетът публикува последните си препоръки за България, но те не получиха широк обществен отзвук, затова ще Ви помоля да поговорим за тях.

В заключителните наблюдения Комитетът винаги призовава държавите да ги разпространяват и да ги правят публични. Ако това не става, има проблем. Означава, че има някакво „връщане назад“ – нежелание да се поставят тези въпроси в публичното пространство.

Тревожни ли са тези препоръки?

Когато разглеждам заключителните наблюдения за България, виждам, че дискриминацията е сериозен проблем. Комитетът отбелязва, че съществува нова постоянна работна група в Комисията за защита от дискриминация, но изразява дълбока загриженост относно продължаващата дискриминация срещу ромските деца, децата бежанци, децата с увреждания, ЛГБТИ децата и други групи деца в неравностойно положение.

Също така обърнахме внимание на проблемите с речта на омразата и расизма и подчертахме, че това са области, в които е нужна още много работа.

В светлината на тази препоръка не съм сигурна дали сте запозната с последните събития, но ще се опитам да обясня. През август 2024 г. беше приета поправка в Закона за предучилищното и училищното образование, която забранява обсъждането на ЛГБТИ теми в училищата. Тази поправка беше гласувана на две четения в един ден, без време за обществена реакция. Сега това вече е закон, а една политическа сила направи списък с учители, критикуващи този закон, и го даде на прокуратурата. Как изглеждат тези събития през призмата на опита Ви на правозащитничка?

Това е сериозен проблем. В заключителните наблюдения изрично беше посочено: „Да се адресират дискриминационните стереотипи срещу бежански и мигрантски деца, деца с увреждания и ЛГБТИ деца.“

Един от проблемите с мандата на Комитета е, че имаме възможност да се намесваме веднъж на няколко години, когато разглеждаме държавата. Нямаме мандат да извършваме разследвания на място, освен ако няма конкретна жалба.

Но заключителните наблюдения на Комитета са вече налични. Хората, които защитават правата на децата, могат да използват международните рамки и факта, че тези наблюдения идват от международен орган, за да подчертаят значението им в своята страна.

Независимо дали става въпрос за парламента, съда, публичния дискурс, или публикуването на статии, целта е да поддържаме тези идеи живи и да припомним, че това всъщност е регрес спрямо предишното състояние на правителството или на държавата по тези въпроси.

В България имаме антидискриминационно законодателство, но проблемът е в неговото прилагане. Същото е и при приобщаващото образование. Законодателството е модерно и прогресивно, но на практика невинаги работи.

Тази тема е засегната в заключителните препоръки. Има цял списък за приобщаващо образование. Например да се предприемат целенасочени мерки, включително участие на децата, за да се елиминират насилието в училище, тормозът и кибертормозът. Тези мерки трябва да обхващат превенция, механизми за ранно откриване, овластяване на децата, задължително обучение за учители, протоколи за интервенция, психосоциална подкрепа за жертвите, системно записване и мониторинг на поведението, свързано с тормоз, както и повишаване на осведомеността за вредните ефекти на тормоза.

Това е много подробна препоръка и ако Министерството на образованието и науката е готово да я използва, тя може да подпомогне по-ефективните действия за приобщаващо образование.

Можете ли да посочите положителен пример за държава, която е постигнала напредък?

Винаги ми е трудно да откроя такъв пример без допълнително проучване. Но наскоро например бях в Шотландия и бях много впечатлена от как работят там. Имат специализиран трибунал, който се занимава със случаи, когато дете с увреждания кандидатства за място в основно училище, но е отхвърлено или възникне проблем.

Начинът, по който т.нар. съдии (това са специално обучени хора, някои от тях не са с юридическо образование) работят с децата и изслушват техните нужди, е изключително впечатляващ. Те се фокусират върху това как да създадат среда, която максимално да подкрепя децата. Това е положителен пример за страна, която не само заявява своята политика, но реално търси решения за трудностите.

Представям си, че за да се създаде подобна политика, първо трябва да се приеме идеята, че детето е равнопоставена личност, включително детето с увреждания. Мисля, че все още ни предстои работа в тази посока.

Да, това е нещо, което се подразбира. Може би причината Шотландия да се откроява като пример е, че цялата Конвенция за правата на детето наскоро беше включена в законодателството на държавата. Там има обществен консенсус около това, приемат правата на децата изключително сериозно и искат да направят Шотландия държава, която поставя децата на първо място. Това показва колко голяма разлика може да направи едно правителство, ако реши правата на децата да станат истински приоритет.

У нас все още се случва деца, които имат особености в развитието и нужда от специализирана подкрепа, вместо това да бъдат подлагани на възпитателни мерки. Освен към ефективността на мерките по приобщаващо образование, това ни отвежда и към друг въпрос, който препоръките към страната ни засягат – детското правосъдие. В тази сфера в България все още се прилага един закон от средата на миналия век.

Това е липса на прогрес в прилагането на предишните препоръки [от 2016 г. – б.а.]. Член 40 и 37 от Конвенцията включват много подробни разпоредби. В допълнение Комитетът издаде общ коментар №24, който ясно показва как трябва да изглежда модерната система за детско правосъдие.

Това, което се критикува в България, е съществуването на закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Идеята зад този закон е, че „не ги третираме като престъпници“, но въпреки това ги задържаме. Тоест децата не получават същите права, които биха имали като възрастни нарушители. Например ако един възрастен не е извършил престъпление, той би бил обявен за невинен. Но в сивата зона на „противообществените прояви“ децата могат да бъдат задържани или наказвани, без да има представени доказателства срещу тях. Именно това Комитетът изрично критикува.

Това е и „допирателната“ с децата с особености в развитието. Тяхното поведение невинаги попада в рамките на социалната норма.

Има два основни проблема. Единият е възприемането на поведението на детето като нещо, което заслужава наказание, вместо като сигнал за нужда от подкрепа и услуги. Вторият проблем е, че децата попадат в системи, които ги лишават от свобода, но не им предоставят същите гаранции, които една правилна система за детско правосъдие би предложила.

Какви стъпки може да предприеме Комитетът, за да насърчи държавите да се представят по-добре?

На първо място, Комитетът издава заключителни наблюдения. Също така в доклада си до Общото събрание на ООН ние изразяваме обща загриженост относно тези тенденции. Това не е само за България; има много държави в сходно положение.

В сегашните времена, когато наблюдаваме отстъпление от правата на детето навсякъде по света, изглежда, че това не е достатъчно. Задавам Ви този въпрос не само като председателка на Комитета, но и като дългогодишна активистка: какво може да се направи? Как могат обществата, неправителствените организации, гражданите и активистите за правата на децата да се справят по-добре?

Да, съгласна съм, че не е достатъчно. Но мандатът на Комитета е ограничен. Той прави каквото може. Затова обикновено насочвам отговорността към хората, които работят на място. Аз например съм южноафриканска адвокатка за правата на децата. На национално ниво бих се заела с работа. Бих използвала заключителните наблюдения и бих се опитала да държа хората отговорни на това ниво. Но разбира се, има държави, където това е по-лесно да се осъществи, и други, където е по-трудно.

Гражданското общество трябва да се обедини и да обмисли какво може да направи в политическата и правната сфера. Трябва да се намерят начини за застъпничество и държане на отговорните лица под контрол.

Но проблемът не е само в политическата воля, а и в самото общество. Забелязваме, че през последните 4–5 години обществените нагласи се променят много бързо и в негативна посока.

Съгласна съм. Имаме сериозен проблем с дезинформацията. Едно от нещата, за които говорихме по-рано, е поликризата – множеството кризи, които се случват едновременно в света. Друг голям проблем е поляризацията, която наблюдаваме навсякъде. Това води до трудности при обсъждането на права, включително правата на децата.

Не знам как да завърша този разговор след такова заключение. Има ли оптимистичен сценарий?

Бих казала, че има сценарий на устойчивост. С други думи, трябва да продължим напред. Да, международното право може да изглежда нефункциониращо, но ако го изоставим и не го използваме, ще бъдем в по-лоша позиция.

Трябва да продължаваме да използваме това, което имаме. От моите студенти чувам същите въпроси, придружени със същата фрустрация, която усещам у Вас. Те често питат: „Какъв е смисълът?“ Но аз винаги отговарям: смисълът е, че трябва да продължим да използваме инструментите, с които разполагаме. Политиката върви в цикли. Възможно е в бъдеще да се появят по-добри лидери или нови сценарии.

Ако обаче се откажем от проекта за човешки и детски права, защото го смятаме за неефективен, тогава ние сме тези, които се предават. Не можем да си позволим това. Трябва да бъдем устойчиви пред лицето на натиска.

Трябва да покажем, че държим линията. Да признаем, че невинаги постигаме незабавна промяна, но ако всички ние – които вярваме в идеята за човешки и детски права – работим заедно, използваме общ език и документи, поне можем да кажем, че играем по правилата. И ще бъдем тук, когато здравият разум се завърне.

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://www.toest.bg/v-tursene-na-nadezhda/

Чрез камерата си надничам зад слънчевите усмивки на тези деца и се чувствам като страничен наблюдател на един капсулиран свят. Ще разкажа за своите впечатления такива, каквито ми се стовариха при първата обиколка на квартал „Надежда“ в град Сливен, за

историите, скрити зад усмивките на децата.

Темата за ромските малцинства може би създава дискомфорт у мнозина по разнообразни причини – без значение дали сме леви, или десни. Иска ми се още в началото откровено да заявя, че аз самата съм генерално невежа по отношениe на ромската култура. Макар да имам добри намерения, не се срещам ежедневно с тази тема. И именно това се оказа важно за разгръщането на историята. За мен ромите бяха почти невидими, преди да обиколя села, къщи и семейства в Северна и Южна България. Благодарение на тези срещи, си дадох сметка, че

Невидимостта на ромите е следствие от наследствената бедност, която води до категоричното им отчуждаване и заличаване от обществения живот.

През 2022 г. пристигам в Сливен и веднага ме превеждат през „тунела“. Това е една от двете основни връзки на града с квартал, ограден с бетонна стена. Прекосявайки жп подлеза, се озовавам в непозната за сетивата ми среда. Преобладаващата архитектура в самото начало на квартала ми се вижда позната – 2-3-етажни постройки от редени тухли без мазилка. Често собственост на по-заможните в квартала.

Маршрутът ни прекарва през различните класови разделения в това принудително капсулирано общество. Навлизаме по-дълбоко в квартала и всичко ми се струва все по-чуждо. Липсата на дървета и зеленина, изпочупената настилка, постепенно обедняващите къщи. В началото ми е трудно да погледна хората – опитвам се да имам неутрално поведение, но се чувствам видимо непринадлежаща на махалата. Започват да ни следват деца и това успокоява забързаната ми мисъл. Въпреки видимите ни различия проявяваме интерес едни към други. Именно това ще се окаже причината по-късно да напиша този материал.

Улиците се стесняват дотолкова, че едва минава кола. Сблъсквам се с все по-бедна обстановка и се чудя как е възможно цялата среда да деградира на всеки следващ завой –

липсващи настилки, прозорци и врати, електричество, канализация… оскъдни постройки, ако изобщо могат да се окачествят като постройки.

Децата около нас са вече над 15 и ни следват с шумен интерес. Тук-там се спираме и се снимаме, но много възрастни ни гледат особено подозрително. Стигаме до крайната източна част на квартала, където отчаянието ми бележи връхната си точка. Последната улица ни отвежда до голямо сметище, в което сред боклуците разпознавам бебе в ръцете на майка. С нея се поглеждаме за кратък миг. Дори не мога да асимилирам сцената, на която съм свидетел. Вдигам камерата, снимам.

От 2022 г. насам посещавам квартала няколко пъти и участвам в редица мероприятия, организирани специално за децата по покана на Росица Кратункова и Ливиа Отал – съоснователки на Фондация „За Надежда“. Роси и Ливиа ми разкриват смисъла зад поведението на малките (а понякога дори и на възрастните). Още на първото събитие някои от децата ме запомнят – аз тях също. Тъй като имаме значителни културни и социални разлики (аз не знам кои са Фики, Роксана, не слушам популярна музика, говоря със сложни за тях думи, като „предпочитам“ и „пространство“), се опознаваме по един емоционален и интуитивен начин – танцуваме, смеем се, играем, говорим си за съвсем елементарни на пръв поглед неща, тоест обръщаме си внимание.

Да пораснеш в махалата няма нищо общо с начина, по който съм пораснала аз например. При всеки сблъсък с тази действителност си давам сметка, че говорим за една комплексна система от заобикаляща среда, здравеопазване, възпитание, общностно отглеждане, сигурност, култура, отношения и вероятно още много други неща, които пропускам.

Професията, за която момичетата мечтаят, е фризьорка или маникюристка, а момчетата искат да вземат книжка, за да карат кола. За някои от децата постигането на тези неща се оказва особено трудно. Често споделят, че искат да завършат образование, но циничката в мен понякога се пита дали не го казват само защото ние искаме да го чуем.

Управлението почти ги е изоставило (освен ако не броим сметището като „ресурс“ за поминък на най-бедните). В махалата действат собствени правила – има казино на мястото на читалище, което Общината продава през 2017 г., няма аптека, тротоарите са рядкост, зеленината също, първата детска площадка беше открита едва през 2023 г. на гаровия парк до квартала благодарение отново на НПО. Според изследвания на УНИЦЕФ България бедността и занемарената градска среда могат да доведат до недохранване и липса на основни условия за игра и развитие, което има дългосрочни негативни ефекти върху здравето и развитието на децата. 

Познавайки контекста, хлапетата се усмихват невинно и в същото време носят в себе си нещо, което не виждаме, не знаем и за което можем само да гадаем. Вече нерядко зад усмивките им се прокрадват онези тъмни истории, които съм научила, откакто ходя там. 

Някои от децата никога не са виждали море, не са се качвали на планина, нямат чисти дрехи, дрехи въобще, обувки, да не говорим за редовен достъп до храна или играчки. Някои от тях нямат близост и обич. Не са развили фина моторика. Иначе казано, те нямат детство, възможност за достоен живот, нито равен старт.

Затова пък имат наследствена бедност.

Обречени са от самото си раждане да повтарят модела на своите родители, като с всяко поколение се отдалечават от знанието на предишното. Ниското образование и безработицата са основни фактори, водещи до бедност в България. Безработните с начално или с по-ниско образование са особено уязвими, като рискът от бедност при тях надвишава 80%.

Фактите и числата изглеждат толкова истински в очите и усмивките на тези деца и толкова студени и безразлични, написани с мастило на хартия (или пиксели на екран). Дали ако ги наречем „български деца“, реакцията на гражданите ще е много по-категорична и остра? Реторичен въпрос. 

Децата формират следващото поколение. Възрастните формират децата.

На фестивала на 1 юни 2024 г. се доближавам още повече до живота на децата. Този ден е за тях. Те могат да пеят, да танцуват, играят и лудуват, да се смеят, да мечтаят, а не да гледат по-малките си братя и сестри, да работят заедно с родителите си, да чистят чужди къщи за пари.

По време на едно от посещенията установявам, че дете, което намирам за особено умно и прозорливо, се оказва една от жертвите на сексуално насилие от британския гражданин Даниел Хъл. Няма да забравя небрежния и травмиращ за мен разказ на Ливиа, докато пием кафе, гледайки отдалеч джип с множество деца, струпани около него. Наскоро самите те го нарекоха пред мен „лошия човек“. 

Кой е Даниел Хъл?

През 2016 г. британските власти го издирват, тъй като по време на дело за обвинения в сексуална експлоатация на деца и разпространение на детска порнография в интернет е бил освободен под гаранция. По това време се укрива в България, но е екстрадиран, след като е издадена европейска заповед за ареста му. Получава 15-месечна присъда, но е пуснат предсрочно и отново пристига в България, нарушавайки британските закони, които му забраняват да напуска страната. Според тези закони той е трябвало да се регистрира по постоянно местожителство и да се впише в регистъра на сексуалните насилници след излизането си от затвора.

Въпросният насилник насилва толкова отдавна, че някои от жертвите му вече са пораснали и имат свои деца. Фондация „За Надежда“ тропа на вратите на всички институции, за да намери начин 14-те семейства – официални жертви на педофила от второто дело срещу него, да получат справедливост. Звучи обещаващо. 

Истината обаче е, че всички съдии в Сливен отказват да поемат делото и да съдят Хъл за посегателство над деца, макар този път да има още по-солидни доказателства. И Даниел продължава да проповядва любов към Бога като самопровъзгласил се пастор, този път от ареста. Но най-вече, подобно на много насилници,

той търси отчаяни хора, чието доверие може да спечели лесно и бързо.

Ситуацията е толкова банална, че чак ми е неудобно. Сякаш несъзнателно отказваме да повярваме, че има жертви на такива схеми. В 90% от случаите насилниците са хора, на които жертвите имат доверие. Насилието се случва както в богати и заможни семейства, така и в бедни, сменят се просто инструментите на действие. Даниел знае от какво да се възползва най-добре – от безнадеждността и бедността на своите жертви. Затова им строи бани, къщи, плаща им животоспасяващи операции, води децата на екскурзии. На 20 юни получавам съобщение от Росица и Ливиа, че поредният съдия е отказал да разгледа делото.

Връщайки се към „наследствената бедност“ – онова, което ме преследва в историите на тези семейства, – бих искала да намеря за себе си отговор на някои въпроси, поставяйки се на мястото на самите хора:

Ще получа ли трудов договор на някое работно място? А как да отида на работа, ако няма кой да ми гледа децата? Ако не виждам надежда и ако съм жертва на физическо и в някои случаи на сексуално насилие? Ако теми като равнопоставеност, зелена сделка, климатични промени и здравеопазване не ме достигат – та аз дори нямам достъп до канализация?! Ако лекари ми отказват консултация как да гледам детето си, а учители не искат да ми преподават? Ако хората по улицата не желаят да ме погледнат, защото предпочитат да се справят с проблема, като си представят, че ме няма? 

Как да не допусна тази среда да ме изгради и промени? Как да се измъкна от нея? Как да намеря Надежда?

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.