Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/emantsipirano-mastilo-zheni-kalighrafiya-islyam-2/

<< Към първа част

Упражняването на занаята калиграфия от самото начало е инструментално подчинено на нуждата от разпространяване на исляма. Постепенно обаче женските писарски умения се превръщат в част от развиващата се висока култура в двора на халифа и елита от Изтока на мюсюлманския свят до Запада и мюсюлманска Испания. Два века след появата на исляма вече има среда, в която образованите жени намират своето място, често пъти като част от семейства богослови и специалисти по право, понякога и като част от харема, наложници или робини. 

Интелектуалецът, философ и литератор Ал-Джахиз от Багдад през IX век говори, че управниците и елитът притежавали прислужници (Маргарет Атууд не харесва това!), които движат обществено важни дейности, част от администрацията са, дори се появяват публично, облечени добре, без никой да възразява. Е, да, това все пак е метрополията на Абасидския халифат, ще кажем ние, милионен град, в който съжителстват представители на цялата империя.

Известният поет Абу ал-Атахия от X век (известен от часовете по стара арабска литература като автор на мистични и аскетични поеми) имал прислужница, която да записва стиховете му. Същото е положението и с някой си Ал-Фурат, пак от този период, автор на коментари към Корана, събирач на религиозни предания. И той също имал прислужница, която сверявала преписите му от други книги, за да се увери, че са добри. 

Тук и там може да се прочете, че жени, владеещи добре калиграфия, успявали да се издигнат в обществото, например някоя си Фатима през XI век, дъщеря на Ал-Хасан ал-Акра’. Веднъж, твърди разказът, тя писала на везира на селджукския султан Тогрул. Той бил толкова впечатлен от почерка и красноречието ѝ (дали само от това, продължава кулоарното ми хихикане), че я дарил с хиляда динара. 

А чували ли сте за египетската калиграфка от XII век, известна в изворите като Бинт Худауарди (Бинт-и Хюдаверди на турски), още Би-Дест? Това, второто, значело „без ръце“, защото по рождение била така. Пишела с краката (но не като пословичния израз от българското училище) и даже я довели пред един от египетските везири, за да проверят учителите по краснопис дали наистина е толкова добра. А след това везирът, очевидно доволен от видяното, я удостоил с официална длъжност. 

Особен е случаят на Падишах Хатун, за която биографите казват, че била единствената жена управник (султан) и в същото време активно практикуващ калиграф. Историята ѝ е достойна за ориенталски римейк на „Игра на тронове“. За период от около четири години управлява иранската провинция Керман в края на XIII век и преди да бъде удушена в династични боричкания, става известна като покровителка на учени, поетеса и преписвачка на Корана, оставила след себе си няколко копия от свещената мюсюлманска книга.

Всички тези разкази са неизбежно оцветени от доза романтизъм и фикционалност. 

Оскъдни, разпръснати тук и там из съчинения по литература и история, хроники, дворцова литература и поезия, те в повечето случаи подхранват представа за Близкия и Средния изток, сродна по дух с „Приказки от хиляда и една нощ“. 

Разказите за калиграфките придобиват малко по-ясна структура с възхода на Османската империя. Най-малкото, вече може да четем биографични речници, посветени на калиграфската история. Хилал Казан, най-популярната съвременна турска изследователка на женската калиграфска традиция (и самата тя практикуваща този занаят), отбелязва, че в традиционните енциклопедии от Османската империя се идентифицират общо около двайсет жени. Към тях тя добавя открита информация за още десетина, т.е. общо около трийсет за няколко столетия от началото на империята до края на XIX век.

Сходно е положението и в Иран, където има информация за множество жени калиграфи по времето на управлението на Каджарската династия през XIX век, но пък свидетелствата по време на Сафавидите в периода XVI–XVII век са за само три жени. Защо това е така, може да се спекулира.

В интерес на сравнителните изследвания, може да се провери колко са жените художници в Западна Европа по същото време. Подозрението ми е, че броят е сходен. 

Обучението по краснопис е неотменна част от възпитанието на дворцовия и интелектуален елит и често върви заедно с умението за изработване на мраморна хартия (осм.-тур. ебру) и геометрична или растителна орнаментация (осм.-тур. тезхиб). Историята на Умми Хатун, дъщеря на ковач от Галиполи през XVI век, е по-скоро забележително изключение. От друга страна, отношението към личното пространство и мястото на жената в обществото няма как да бъде пренебрегнато. 

Артистична изява от този тип остава подчинена на културните условности на епохата. Крие се по кьошетата на традицията и само от време на време излиза на светло – като в живота на Есма Ибрет Ханъм, може би най-известната османска калиграфка. Родена през 1780 г., Есма е дъщеря на служител в двора на султан Селим III. От детството си тя била ученичка на известния калиграф Махмуд Джеляледдин (един от любимците ми). Учил с много майстори на занаята, но с никого от тях не успял да се спогоди, защото бил много инатлив. Османските извори тук употребяват думата серт. Накрая се превърнал в пример за самоук калиграф. Това е рядкост в рамките на

традиция, в която приемствеността между ученик и учител е съществена част от качеството на обучението.

Неговият стил – отражение на характера му, казват, не успява да се превърне в част от мейнстрийма, подобно на съдбата на другия ми любимец – Ахмет Карахисари, изписал джамията „Сюлеймание“. 

Не знам какво да мисля за брака му с неговата по-млада ученичка (дали може да говорим за ориенталска калиграфска история, подобна на историята на Абелар и Елоиз на Запад), но ученичката му успява да придобие официалната калиграфска диплома, т.нар. иджаза, преди да навърши петнайсет години, и изработва подарък за султан Селим III по поръчка. Подаръкът е в калиграфския жанр на хилйе, т.е. описание на Пророка Мохамед със стандартизирана определена форма. Смятало се е за особено престижно калиграфите да изработват такива. (Известно време подобно произведение висеше в пловдивската Джумая джамия, дарение от Истанбулската община, но после го снеха.) В знак на благодарност султанът я дарява с 500 гроша и дневна надница. 

В същия дух върви и друга анекдотична история за Есма Ибрет Ханъм. Един ден високопоставен клиент поръчал на Махмуд Джеляледдин по време на Рамазана копие от книга с молитви. Той нямал подръка готова и наскърбен се прибрал вкъщи. Есма го посрещнала и като разбрала, му казала, че вече има готов препис, в който имитирала стила на своя учител и съпруг. Тогава той прегледал почерка ѝ, поправил нещо тук-там, сложил подписа си под преписа и изпратил готовата поръчка. 

След Кемал Ататюрк полето на калиграфията претърпява промени.

Замяната на арабицата с латиница в модерна Турция няма как да не се отрази на популярността на този занаят. И все пак традицията устоява. В едно противоположно идеологическо движение Ислямската революция в Иран пък дава тласък на традиционните мюсюлмански книжни изкуства. И в двете държави – както и в арабския свят, впрочем с известни изключения – калиграфията остава традиционен занаят, чието откъсване от люлката на религиозното е нежелано и ненужно. 

Интересно наблюдение прави Давид Симоновиц през 2010 г. Известният калиграф Хасан Челеби, активно подкрепян в дейността си от Центъра за ислямска история, изкуство и култура (IRCICA), дотогава е успял да обучи около 500 мъже. От тях 48 са получили официалната калиграфска диплома. В същото време е обучил около 300 жени. Само три от тях (по времето, когато е направено наблюдението) са придобили калиграфска диплома – Айтен Тиряки, Хилал Казан и Налан Кутсал. Оттогава със сигурност числата са други. Много повече жени получават формално потвърждение за майсторство в занаята, а и не е задължително всички, които са били обучени, да са преминали през официалния процес по сертифициране. Но самият Хасан Челеби прави изказване, което заслужава внимание. 

Жените, твърди той, били твърде заети, за да учат калиграфия, защото имали повече домашни задължения от мъжете. 

Но не бил против да ги обучава. И това често става под покровителството на организации като IRCICA, която от години полага целенасочени усилия за популяризирането и опазването на калиграфията. Или пък на Истанбулската община, която в миналото организира симпозиуми, посветени на жените калиграфи под егидата на Ердоган, по онова време премиер. 

Подобни събития без съмнение обслужват политическия дневен ред и носят отсянката на държавната синекурност, съпътстваща официалните културни политики. Не може да се каже, че допринасят за разчупването на калиграфския канон. Всъщност точно обратното – съхраняват традиционния образ на жената калиграф, която упражнява изкуството си в идеологизираните рамки на позволеното и приемливото от обществената, културна и религиозна норма. Но със сигурност служат като трамплин за вече утвърдени калиграфи като Сорая Сийед или Нурия Гарсия Масип, които пък на свой ред в частната си калиграфска практика и уъркшопи привнасят експериментален елемент във вече утвърдените конвенции. 

Има и нещо друго. Не бива да забравяме, че формалното предаване на уменията в рамките на консервативната традиция не е единствената възможност за практикуване. По примера на Махмуд Джеляледдин винаги е възможно човек да се занимава с калиграфия, дори и без да учи при някой утвърден майстор и да се стреми към получаване на официален сертификат. Новите медии и глобализираният обмен на информация могат да бъдат само от полза. Дистанционното обучение по калиграфия, което преди се осъществяваше чрез традиционна кореспонденция на хартия, сега е ускорено от дигиталните средства и социалните мрежи. Съществува огромно пространство за експерименти с модерни интерпретации на арабската азбука в полето на абстрактните визуални изкуства или смесването им с графити. 

По този път поема например Мауада Мухтасиб от Саудитска Арабия, която не просто комбинира латинската и арабската азбука, но и набира популярност чрез техниката на огледалното изписване на арабската фраза в модернистични, опростени, енергични шрифтове. Или пък Джумана Медлеж от Ливан, която използва високостилизирани варианти на стари арабски шрифтове от вариацията на куфийския, получил наименованието си от град Куфа в Багдад. Явно тепърва предстои да разберем дали ще станем свидетели на обособени калиграфски школи, в които жените да заемат по-пълноценно място сред „синовете Адамови“.

---

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/emantsipirano-mastilo-zheni-kalighrafiya-islyam/

Първа част

Има някои теми около Близкия изток, за които се говори по-лесно. Такива са пикантните, политическите и злободневните. (Елементът на сензация винаги е добре дошъл.) Ето например, войната между Израел и „Хамас“ е една от тях. Или глобалният джихад и тероризма. Или възможните клетки на ИДИЛ в махалата с новата джамия в Пазарджик. Или чуждите фондации от арабския свят „на терен“ сред мюсюлманските общности в Западните Родопи. Или откъде идва финансирането на нови джамии. Или какво са пиратите от Сомалия, после и от Йемен. Лайфстайл компонентът също услажда – например къде са най-добрите дюнери или ливански ресторанти, откъде може да си купим сумак, кедрови ядки или редукция от нар. 

Други пък теми са обречени от свръхспециализираността си. Да речем, точното значение на понятието фитра (‘природа’) от Коран 30:30, което вълнува средите на богословите и изследователите, употребата на свързващата частица фа- в арабския език или класификациитe на науките според мюсюлманските възгледи. 

А е възможно да има теми, които по стечение на обстоятелствата или заради замисъла им прескачат от едната категория в другата – в тази връзка се сещам за книгата на мистериозния арабист Кристоф Люксенберг относно сиро-арамейските езикови корени на Корана. Той твърди, че тайнствените хурии в Корана, въжделение на всеки мъченик (шахид) „по пътя на Аллах“, са всъщност продукт на неразбиране. Ставало въпрос за чепки грозде, каквото означавала оригиналната дума в стария арабски текст на Корана.

Съжалявам, мъченици! Вместо девиците – „жени с целомъдрен поглед, недокоснати“ от Коран 55:56 и „с напъпили гърди девствени връстнички” (Коран 78:33) – получавате стафиди. 

Най-неблагодарни обаче са областите, за които разговорът е осъден на липса на интерес „по дизайн“, както казват в ИТ индустрията. 

Такава е например арабската калиграфия в България. Причините са много, и все понятни. На първо място, разбира се – писмеността. Може ли тази форма на художественост да бъде „царицата“ на мюсюлманските художествени занаяти, така както сред мюсюлманските „науки“, без съмнение, правото, а не богословието упражнява своето върховенство? Но архитектурата и абстрактната арабеска са по-разбираеми за външните наблюдатели в една модерна постхристиянска среда. За този тип калиграфия важи в още по-голяма сила западното Graecum est, non legitur („гръцки е, не се чете“), което средновековните писари поставят като бележка до фрази на гръцки насред латински текстове. За да обсъждаш неща като шрифтове, ритъм, рязкост, композиция, инструменти и материали на една артистична традиция, здравият разум ни говори, че е нужно поне да разбираш нейния език. 

Противоречията около българската история като част от Османската империя са друг съществен фактор. В сянката на чувствителни исторически и литературни топоси – като османското владичество, Баташкото клане, Караибрахим от „Време разделно“, кръвния данък, еничарите и политиките по конверсия, джизието, опълченците на Шипка, обесването на Васил Левски, борбата за българското Освобождение или присъствието на „Балканджи Йово“ в учебните програми –

няма кой да се занимава с изкуството на поробителя.

На фона на „църния арапин“ и натоварената с разнородни идеологически програми историческа наука е естествено свързаните с Османската империя художества да бъдат неглижирани. Дори и днес в ограничените кръгове на калиграфските общности в България – основателно – усилията се съсредоточават предимно върху школите в кирилицата и латиницата. Всъщност шансът там да научиш нещо за японските и китайските традиции е доста по-голям. 

За капак тази форма на художественост неизменно се асоциира с религията на мюсюлманските малцинства. 

И не безоснователно – ако езикът на исляма е арабският, то арабската калиграфия (също и на народите, използващи арабицата) по необходимост би следвало да бъде свързана с религията на Пророка Мохамед. Та нали всички исторически образци на тази странна форма на художествена изява в България могат да бъдат открити именно в джамиите (например надписите в Джумая джамия в Пловдив или Томбул джамия в Шумен) или в историческите колекции от османско време? 

Още по-неловко става, когато човек разбере, че едни от най-добрите образци на арабоезичната калиграфска традиции по нашите земи могат да бъдат открити по мюсюлманските надгробия. Нещо повече, развитието на арабския краснопис е по същество подхранвано от мюсюлманската експанзия и традиционната религиозна неприязън към изобразяването на животни и хора. Ако трябва да съживим любимо на част от тукашната ориенталистична общност клише на А. Шишманов от началото на предното столетие, сякаш

близостта на Изтока не действа съживяващо на ориенталистиката.

Също и на разговора, специализиран или не, за калиграфия. Шишмановото изказване винаги ми е звучало като афоризъм, който за целите на забавлението може да бъде манипулиран до сензационност. Например: „Наистина, колкото по-близко си до Близкия изток, толкова по-далече ти се иска да бъдеш.“ Едновременно има парадокс, сензация и намек за пикантерия. 

А по българските земи не липсват интересни калиграфски събития през османския период

Например един от известните османски артисти – Ахмед Ариф Ефенди – е роден в Пловдив, откъдето и прозвището му Филибели. Другото му прозвище пък показва и един от начините, по които си изкарва прехраната си след Освобождението и преселването му в Истанбул – Баккал, тоест собственик на малък дюкян. Преди да се посвети изцяло на калиграфията, разбира се.

Учи при големите на епохата, като Мехмед Шевки, и самият той става учител и вдъхновител на следващо поколение калиграфи. По-долу може да видите негова комбинация от две изкуства. Стандартният монументален сулюс (на османотурски сюлюс), изписващ мюсюлманската изповед на вярата върху декупажна техника (изпълнена от някой си Рифки, както се чете в подписа вдясно), изключително популярна за времето си. Днес се съхранява в една от най-големите частни колекции от ислямско изкуство – на Насер Д. Халили. 

Да добавим към подобни истории и Шуменската калиграфска школа, която през XIX столетие произвежда множество украсени ръкописни копия на Корана. Преписи оттам периодично се появяват по търгове на големи аукционни къщи на Запад, например едни „Сотбис“ и „Кристис“. Дори в момента откривам три лота на Корани оттам, вече минали, но единият от тях е скорошен – от 2022 г.

От калиграфска гледна точка са средна работа, не очаквайте Рембранд на краснописа. Изписани са със ситен, гъст, неравномерен шрифт насх, а цените им са скромни, не като на контрабандиран тракийски шлем или колесница – варират от 6000 до 10 000 британски паунда. Но говорят за наличие на школа и устойчива практика. 

Така и така сме се гмурнали в дълбините на непопулярното, да направим още една стъпка натам. 

Къде са жените в мюсюлманската калиграфска традиция?

Такива без съмнение съществуват, не са една или две, а някои от тях са доста видими. Ето например, през 2019 г. имахме шанс да гледаме в България като част от един от кинофестивалите „Следи от душата“ – документален филм на Мартин Купър за личните истории на 12 международни калиграфи. Измежду тях е и Сорая Сийед, чиито произведения познавам отпреди.

Самата тя определя себе си като обучен в традиционна техника калиграф, който постоянно разширява границите на експеримента. И това е така – размислите ѝ за отношението между традицията и иновацията са подсилени от класическа употреба на шрифт за думата „свобода“ (ар. ал-хуррийа), към която се добавя пърформансът на полугол танцьор. 

Любопитно, но и показателно за популярността ѝ, Сорая Сийед се появява и в тазгодишната селекция на същия фестивал, но в друг филм – „Цветът на мастилото“. Там Джейсън С. Логан, ентусиаст от Торонто, изработва мастила, за които използва събрани от околната среда багрила – дървесна кора, цветя, скали, тухли, стрита ръжда. Калиграфката получава шишенце с мастило, където основният пигмент е прах от бял мрамор, взет от известна италианска кариера. И пише с него върху черна хартия от Истанбул, полирана с яйчен белтък.

Но и без калиграфски привкус положението на жените и отношението на най-късната авраамическа религия към тях е доста усложнено. И мястото им в историята на краснописа не е изключение.

Жените в калиграфията са хванати натясно между два противоречиви наратива. 

От една страна, стои традиционният разказ за мизогинната природа на исляма, същностно предопределена от неговите извори. Така де, не казва ли Коранът, че „за мъжкото е дял, колкото две женски“ (4:11) – стих, който се превръща в основание за регулацията на имотни делби, както и че валидността на женското свидетелство в традиционния шериатски религиозен съд е два пъти по-малка от тази на мъжа – „две жени срещу един мъж“ (2:282)? Не свидетелства ли самото Писание на мюсюлманите, че „мъжете стоят над жените“ и заради непокорство в брака следва да бъдат удряни (4:34), не се ли допуска форма на женско робство чрез формулировката за жени, „които десниците ви владеят“ (4:24), не се ли настоява на покриването на жените, независимо от волята им, по силата на коранични повели, като очакването „да спускат покривалото върху пазвата“ (24:31)? Не са ли изключени жените от линията на пророците през историята, като единствените споменавания в Корана са на Мариам, майката на Иса (библ. Иисус) и Савската царица от Коран 27? Не е ли израз и на същностно неравенство допускането за четири съпруги от Коран 4:3?

Традиционният наратив в калиграфската традиция при мюсюлманите върви по следния начин: 

Адам е първият, измислил писмеността. После Коранът е „низпослан“ (това е терминът за арабското танзил на български) на Мохамед, който традиционно се възприема като „невеж“ (ар. умми), за да се подчертае т.нар. чудо на Корана. Пък според някои предания бил казал:

Трябва да упражнявате краснопис, защото е измежду ключовете към препитанието. 

Оттам нататък неговият секретар Зайд ибн Сабит играе ключова роля за записването на откровението, а зетят му Али е традиционно възприеман като прародител на калиграфския занаят. След него следва дълга верига авторитети до легендарния везир Ибн Мукла от X век, който стига до идеята за математически основания на шрифта, през Ибн ал-Баууаб от XI век, Якут ал-Мустасими от средата на тринадесетото столетие, пред чийто поглед изгаря Багдад, завладян от монголите. А чрез него калиграфската приемственост продължава към други легендарни имена – Хамдуллах от Амасия, учител по краснопис на султан Баязид II, сетне Хафиз Осман, чийто препис на Корана и до днес е популярен в литографски отпечатък, та до „нашенския“ Баккал и други майстори, които предават уменията си по-нататък, чак до днес. 

В този общоприет възглед за приемственост на авторитетите няма нито една жена. 

Нито една голяма калиграфска школа или общност, основана и поддържана от жена, която предава уменията си на друга жена. Най-известните образци на изкуството не са от жени. Коранът на Хафиз Осман. Медальоните в „Света София“ с имената на Аллах, Мохамед, четиримата „праведни халифи“ след него (Абу Бакр, Омар, Осман, Али), познати на всеки турист, са от Мустафа Иззет, кадъаскер, т.е. върховен съдия.

Та в кръга на спекулативната шега, не е ли всъщност основният инструмент на калиграфията, т.нар. тръстиков калам, откъдето на български идва калем, един мъжки по символика артефакт, чието отношение с мастилницата и мастилото напомня за предмодерен еквивалент на фройдистката метафора за влака, влизащ в тунел? Не е ли и самият калем според авторитетния арабски съновник на Ан-Наблуси от XVII век, популярен и до днес, символ все на мъжки неща – мъжко дете (брат), власт, авторитет, благородство и победа над враговете?

На другия полюс пък стои противоположен изкусително-феминистичен възглед.

Според идеологизирани гласове на авторки като Худа ал-Тамими от Австралийския национален университет, Коранът, за разлика от Тората в юдаизма, постановява пълно равенство между мъже и жени както откъм сътворение, така и откъм права и задължения. Оттук и практикуването на калиграфия от жените следва да бъде разглеждано не само като практика, но и като одобрена от религията норма. 

Подобна теза изказва и Салах ад-Дин ал-Мунаджжид, един от големите изследователи на арабската ръкописна традиция от миналия век. Ислямът, твърди той, насърчава „ученето и писането“, та оттук и „знанието“ (ар. ‘илм). Ако трябва да вметна скептична нотка – обаждам се от задната скамейка, – трябва да сме силно усъмнени дали терминът за знание в Корана и по-късната традиция обозначава онова, което днес приемаме за „знание“, диктувано от Аристотеловото разбиране за ролята на разума. Оттук и питането към какво „учене“ призовава третата монотеистична религия. 

Но след като самият Пророк насърчава придобиването на знание, окуражаването към придобиването на умения за писане е логично. Той самият го прави не само с мъжете, но и с жените. Според един разказ Мохамед поискал от жена на име Аш-Шифа’ бинт Абд Аллах да научи неговата съпруга Хафса на този занаят. Това, разбира се, по силата на действието на една религиозна традиция, иде да добави аргументативна сила в полза на безпроблемното практикуване от страна на жените. 

Дори и Худа ал-Тамими обаче признава, че огромното мнозинство от мюсюлманите, практикуващи занаята, са мъже. Често пъти човек дори може да се забавлява с обобщаващите с едри импресионистични мазки твърдения и начините, по който се обосновава публичното мнение. Например когато Ал-Тамими твърди, че Пророкът насърчава жените активно да участват в преподаването на всички „науки“, включително и калиграфията, тя се позовава на по-ранна статия на Давид Симоновиц от специализиран журнал за изследване на жените в Близкия изток, публикуван от Университета „Дюк“. В материала си Симоновиц обаче реално препраща – и то за същото съждение – към най-известната монография за мястото на калиграфията в ислямската култура, писана от Анемари Шимел. Анемари Шимел на свой ред цитира превод на Доминик Сурдел на арабски извор от IX век. В същото пояснение обаче тя споменава и класиката „Етикетът на писарите“ на Ас-Сули (той пък е известен автор от X век), който твърди точно обратното за жените.

Някои авторитети категорично не одобрявали жени писари. Нещо повече, един от най-известните автори на биографични справки за калиграфите в Османската империя – Сюлейман Мюстакимзаде от XVIII век – в своята „Дарове на калиграфите“ (османотурски Тухфе и-хаттатин) споменавал за поне четирийсет предания, в които се говори за жените и писането. „Не им разрешавайте да влизат в обществените места за седене!“ (за лаф-мохабет, бихме казали днес) и „Не ги учете на писане!“ са между тях. Че даже и неудобното за защитниците на втората теза, приписвано на Сократ – „Не добавяй едно зло към друго зло!“, т.е. умението за писане към жените, споделено със задоволство от автора.

Тази кратка сверка на изворите звучи като заяждане на научна комисия при публична защита на дисертация. Но явно ни навежда на мисълта, че се налага възприемането на по-предпазлив и нюансиран „трети път“, което звучи малко като по Зелената книга на покойния Муаммар Кадафи.

Но ако трябва да избегнем черно-бялата категоричност, какви все пак са мюсюлманските жени калиграфи? 

На такъв въпрос се изкушавам да дам любимия отговор на бащата на всички фундаменталисти – имам Ибн Ханбал от IX век Той много обичал да отговаря: „Не знам.“ Нямаме много свидетелства. Но все пак можем да направим предположения. 

(Следва продължение)

---

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.