Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/emantsipirano-mastilo-zheni-kalighrafiya-islyam-2/

<< Към първа част

Упражняването на занаята калиграфия от самото начало е инструментално подчинено на нуждата от разпространяване на исляма. Постепенно обаче женските писарски умения се превръщат в част от развиващата се висока култура в двора на халифа и елита от Изтока на мюсюлманския свят до Запада и мюсюлманска Испания. Два века след появата на исляма вече има среда, в която образованите жени намират своето място, често пъти като част от семейства богослови и специалисти по право, понякога и като част от харема, наложници или робини. 

Интелектуалецът, философ и литератор Ал-Джахиз от Багдад през IX век говори, че управниците и елитът притежавали прислужници (Маргарет Атууд не харесва това!), които движат обществено важни дейности, част от администрацията са, дори се появяват публично, облечени добре, без никой да възразява. Е, да, това все пак е метрополията на Абасидския халифат, ще кажем ние, милионен град, в който съжителстват представители на цялата империя.

Известният поет Абу ал-Атахия от X век (известен от часовете по стара арабска литература като автор на мистични и аскетични поеми) имал прислужница, която да записва стиховете му. Същото е положението и с някой си Ал-Фурат, пак от този период, автор на коментари към Корана, събирач на религиозни предания. И той също имал прислужница, която сверявала преписите му от други книги, за да се увери, че са добри. 

Тук и там може да се прочете, че жени, владеещи добре калиграфия, успявали да се издигнат в обществото, например някоя си Фатима през XI век, дъщеря на Ал-Хасан ал-Акра’. Веднъж, твърди разказът, тя писала на везира на селджукския султан Тогрул. Той бил толкова впечатлен от почерка и красноречието ѝ (дали само от това, продължава кулоарното ми хихикане), че я дарил с хиляда динара. 

А чували ли сте за египетската калиграфка от XII век, известна в изворите като Бинт Худауарди (Бинт-и Хюдаверди на турски), още Би-Дест? Това, второто, значело „без ръце“, защото по рождение била така. Пишела с краката (но не като пословичния израз от българското училище) и даже я довели пред един от египетските везири, за да проверят учителите по краснопис дали наистина е толкова добра. А след това везирът, очевидно доволен от видяното, я удостоил с официална длъжност. 

Особен е случаят на Падишах Хатун, за която биографите казват, че била единствената жена управник (султан) и в същото време активно практикуващ калиграф. Историята ѝ е достойна за ориенталски римейк на „Игра на тронове“. За период от около четири години управлява иранската провинция Керман в края на XIII век и преди да бъде удушена в династични боричкания, става известна като покровителка на учени, поетеса и преписвачка на Корана, оставила след себе си няколко копия от свещената мюсюлманска книга.

Всички тези разкази са неизбежно оцветени от доза романтизъм и фикционалност. 

Оскъдни, разпръснати тук и там из съчинения по литература и история, хроники, дворцова литература и поезия, те в повечето случаи подхранват представа за Близкия и Средния изток, сродна по дух с „Приказки от хиляда и една нощ“. 

Разказите за калиграфките придобиват малко по-ясна структура с възхода на Османската империя. Най-малкото, вече може да четем биографични речници, посветени на калиграфската история. Хилал Казан, най-популярната съвременна турска изследователка на женската калиграфска традиция (и самата тя практикуваща този занаят), отбелязва, че в традиционните енциклопедии от Османската империя се идентифицират общо около двайсет жени. Към тях тя добавя открита информация за още десетина, т.е. общо около трийсет за няколко столетия от началото на империята до края на XIX век.

Сходно е положението и в Иран, където има информация за множество жени калиграфи по времето на управлението на Каджарската династия през XIX век, но пък свидетелствата по време на Сафавидите в периода XVI–XVII век са за само три жени. Защо това е така, може да се спекулира.

В интерес на сравнителните изследвания, може да се провери колко са жените художници в Западна Европа по същото време. Подозрението ми е, че броят е сходен. 

Обучението по краснопис е неотменна част от възпитанието на дворцовия и интелектуален елит и често върви заедно с умението за изработване на мраморна хартия (осм.-тур. ебру) и геометрична или растителна орнаментация (осм.-тур. тезхиб). Историята на Умми Хатун, дъщеря на ковач от Галиполи през XVI век, е по-скоро забележително изключение. От друга страна, отношението към личното пространство и мястото на жената в обществото няма как да бъде пренебрегнато. 

Артистична изява от този тип остава подчинена на културните условности на епохата. Крие се по кьошетата на традицията и само от време на време излиза на светло – като в живота на Есма Ибрет Ханъм, може би най-известната османска калиграфка. Родена през 1780 г., Есма е дъщеря на служител в двора на султан Селим III. От детството си тя била ученичка на известния калиграф Махмуд Джеляледдин (един от любимците ми). Учил с много майстори на занаята, но с никого от тях не успял да се спогоди, защото бил много инатлив. Османските извори тук употребяват думата серт. Накрая се превърнал в пример за самоук калиграф. Това е рядкост в рамките на

традиция, в която приемствеността между ученик и учител е съществена част от качеството на обучението.

Неговият стил – отражение на характера му, казват, не успява да се превърне в част от мейнстрийма, подобно на съдбата на другия ми любимец – Ахмет Карахисари, изписал джамията „Сюлеймание“. 

Не знам какво да мисля за брака му с неговата по-млада ученичка (дали може да говорим за ориенталска калиграфска история, подобна на историята на Абелар и Елоиз на Запад), но ученичката му успява да придобие официалната калиграфска диплома, т.нар. иджаза, преди да навърши петнайсет години, и изработва подарък за султан Селим III по поръчка. Подаръкът е в калиграфския жанр на хилйе, т.е. описание на Пророка Мохамед със стандартизирана определена форма. Смятало се е за особено престижно калиграфите да изработват такива. (Известно време подобно произведение висеше в пловдивската Джумая джамия, дарение от Истанбулската община, но после го снеха.) В знак на благодарност султанът я дарява с 500 гроша и дневна надница. 

В същия дух върви и друга анекдотична история за Есма Ибрет Ханъм. Един ден високопоставен клиент поръчал на Махмуд Джеляледдин по време на Рамазана копие от книга с молитви. Той нямал подръка готова и наскърбен се прибрал вкъщи. Есма го посрещнала и като разбрала, му казала, че вече има готов препис, в който имитирала стила на своя учител и съпруг. Тогава той прегледал почерка ѝ, поправил нещо тук-там, сложил подписа си под преписа и изпратил готовата поръчка. 

След Кемал Ататюрк полето на калиграфията претърпява промени.

Замяната на арабицата с латиница в модерна Турция няма как да не се отрази на популярността на този занаят. И все пак традицията устоява. В едно противоположно идеологическо движение Ислямската революция в Иран пък дава тласък на традиционните мюсюлмански книжни изкуства. И в двете държави – както и в арабския свят, впрочем с известни изключения – калиграфията остава традиционен занаят, чието откъсване от люлката на религиозното е нежелано и ненужно. 

Интересно наблюдение прави Давид Симоновиц през 2010 г. Известният калиграф Хасан Челеби, активно подкрепян в дейността си от Центъра за ислямска история, изкуство и култура (IRCICA), дотогава е успял да обучи около 500 мъже. От тях 48 са получили официалната калиграфска диплома. В същото време е обучил около 300 жени. Само три от тях (по времето, когато е направено наблюдението) са придобили калиграфска диплома – Айтен Тиряки, Хилал Казан и Налан Кутсал. Оттогава със сигурност числата са други. Много повече жени получават формално потвърждение за майсторство в занаята, а и не е задължително всички, които са били обучени, да са преминали през официалния процес по сертифициране. Но самият Хасан Челеби прави изказване, което заслужава внимание. 

Жените, твърди той, били твърде заети, за да учат калиграфия, защото имали повече домашни задължения от мъжете. 

Но не бил против да ги обучава. И това често става под покровителството на организации като IRCICA, която от години полага целенасочени усилия за популяризирането и опазването на калиграфията. Или пък на Истанбулската община, която в миналото организира симпозиуми, посветени на жените калиграфи под егидата на Ердоган, по онова време премиер. 

Подобни събития без съмнение обслужват политическия дневен ред и носят отсянката на държавната синекурност, съпътстваща официалните културни политики. Не може да се каже, че допринасят за разчупването на калиграфския канон. Всъщност точно обратното – съхраняват традиционния образ на жената калиграф, която упражнява изкуството си в идеологизираните рамки на позволеното и приемливото от обществената, културна и религиозна норма. Но със сигурност служат като трамплин за вече утвърдени калиграфи като Сорая Сийед или Нурия Гарсия Масип, които пък на свой ред в частната си калиграфска практика и уъркшопи привнасят експериментален елемент във вече утвърдените конвенции. 

Има и нещо друго. Не бива да забравяме, че формалното предаване на уменията в рамките на консервативната традиция не е единствената възможност за практикуване. По примера на Махмуд Джеляледдин винаги е възможно човек да се занимава с калиграфия, дори и без да учи при някой утвърден майстор и да се стреми към получаване на официален сертификат. Новите медии и глобализираният обмен на информация могат да бъдат само от полза. Дистанционното обучение по калиграфия, което преди се осъществяваше чрез традиционна кореспонденция на хартия, сега е ускорено от дигиталните средства и социалните мрежи. Съществува огромно пространство за експерименти с модерни интерпретации на арабската азбука в полето на абстрактните визуални изкуства или смесването им с графити. 

По този път поема например Мауада Мухтасиб от Саудитска Арабия, която не просто комбинира латинската и арабската азбука, но и набира популярност чрез техниката на огледалното изписване на арабската фраза в модернистични, опростени, енергични шрифтове. Или пък Джумана Медлеж от Ливан, която използва високостилизирани варианти на стари арабски шрифтове от вариацията на куфийския, получил наименованието си от град Куфа в Багдад. Явно тепърва предстои да разберем дали ще станем свидетели на обособени калиграфски школи, в които жените да заемат по-пълноценно място сред „синовете Адамови“.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/emantsipirano-mastilo-zheni-kalighrafiya-islyam/

Първа част

Има някои теми около Близкия изток, за които се говори по-лесно. Такива са пикантните, политическите и злободневните. (Елементът на сензация винаги е добре дошъл.) Ето например, войната между Израел и „Хамас“ е една от тях. Или глобалният джихад и тероризма. Или възможните клетки на ИДИЛ в махалата с новата джамия в Пазарджик. Или чуждите фондации от арабския свят „на терен“ сред мюсюлманските общности в Западните Родопи. Или откъде идва финансирането на нови джамии. Или какво са пиратите от Сомалия, после и от Йемен. Лайфстайл компонентът също услажда – например къде са най-добрите дюнери или ливански ресторанти, откъде може да си купим сумак, кедрови ядки или редукция от нар. 

Други пък теми са обречени от свръхспециализираността си. Да речем, точното значение на понятието фитра (‘природа’) от Коран 30:30, което вълнува средите на богословите и изследователите, употребата на свързващата частица фа- в арабския език или класификациитe на науките според мюсюлманските възгледи. 

А е възможно да има теми, които по стечение на обстоятелствата или заради замисъла им прескачат от едната категория в другата – в тази връзка се сещам за книгата на мистериозния арабист Кристоф Люксенберг относно сиро-арамейските езикови корени на Корана. Той твърди, че тайнствените хурии в Корана, въжделение на всеки мъченик (шахид) „по пътя на Аллах“, са всъщност продукт на неразбиране. Ставало въпрос за чепки грозде, каквото означавала оригиналната дума в стария арабски текст на Корана.

Съжалявам, мъченици! Вместо девиците – „жени с целомъдрен поглед, недокоснати“ от Коран 55:56 и „с напъпили гърди девствени връстнички” (Коран 78:33) – получавате стафиди. 

Най-неблагодарни обаче са областите, за които разговорът е осъден на липса на интерес „по дизайн“, както казват в ИТ индустрията. 

Такава е например арабската калиграфия в България. Причините са много, и все понятни. На първо място, разбира се – писмеността. Може ли тази форма на художественост да бъде „царицата“ на мюсюлманските художествени занаяти, така както сред мюсюлманските „науки“, без съмнение, правото, а не богословието упражнява своето върховенство? Но архитектурата и абстрактната арабеска са по-разбираеми за външните наблюдатели в една модерна постхристиянска среда. За този тип калиграфия важи в още по-голяма сила западното Graecum est, non legitur („гръцки е, не се чете“), което средновековните писари поставят като бележка до фрази на гръцки насред латински текстове. За да обсъждаш неща като шрифтове, ритъм, рязкост, композиция, инструменти и материали на една артистична традиция, здравият разум ни говори, че е нужно поне да разбираш нейния език. 

Противоречията около българската история като част от Османската империя са друг съществен фактор. В сянката на чувствителни исторически и литературни топоси – като османското владичество, Баташкото клане, Караибрахим от „Време разделно“, кръвния данък, еничарите и политиките по конверсия, джизието, опълченците на Шипка, обесването на Васил Левски, борбата за българското Освобождение или присъствието на „Балканджи Йово“ в учебните програми –

няма кой да се занимава с изкуството на поробителя.

На фона на „църния арапин“ и натоварената с разнородни идеологически програми историческа наука е естествено свързаните с Османската империя художества да бъдат неглижирани. Дори и днес в ограничените кръгове на калиграфските общности в България – основателно – усилията се съсредоточават предимно върху школите в кирилицата и латиницата. Всъщност шансът там да научиш нещо за японските и китайските традиции е доста по-голям. 

За капак тази форма на художественост неизменно се асоциира с религията на мюсюлманските малцинства. 

И не безоснователно – ако езикът на исляма е арабският, то арабската калиграфия (също и на народите, използващи арабицата) по необходимост би следвало да бъде свързана с религията на Пророка Мохамед. Та нали всички исторически образци на тази странна форма на художествена изява в България могат да бъдат открити именно в джамиите (например надписите в Джумая джамия в Пловдив или Томбул джамия в Шумен) или в историческите колекции от османско време? 

Още по-неловко става, когато човек разбере, че едни от най-добрите образци на арабоезичната калиграфска традиции по нашите земи могат да бъдат открити по мюсюлманските надгробия. Нещо повече, развитието на арабския краснопис е по същество подхранвано от мюсюлманската експанзия и традиционната религиозна неприязън към изобразяването на животни и хора. Ако трябва да съживим любимо на част от тукашната ориенталистична общност клише на А. Шишманов от началото на предното столетие, сякаш

близостта на Изтока не действа съживяващо на ориенталистиката.

Също и на разговора, специализиран или не, за калиграфия. Шишмановото изказване винаги ми е звучало като афоризъм, който за целите на забавлението може да бъде манипулиран до сензационност. Например: „Наистина, колкото по-близко си до Близкия изток, толкова по-далече ти се иска да бъдеш.“ Едновременно има парадокс, сензация и намек за пикантерия. 

А по българските земи не липсват интересни калиграфски събития през османския период

Например един от известните османски артисти – Ахмед Ариф Ефенди – е роден в Пловдив, откъдето и прозвището му Филибели. Другото му прозвище пък показва и един от начините, по които си изкарва прехраната си след Освобождението и преселването му в Истанбул – Баккал, тоест собственик на малък дюкян. Преди да се посвети изцяло на калиграфията, разбира се.

Учи при големите на епохата, като Мехмед Шевки, и самият той става учител и вдъхновител на следващо поколение калиграфи. По-долу може да видите негова комбинация от две изкуства. Стандартният монументален сулюс (на османотурски сюлюс), изписващ мюсюлманската изповед на вярата върху декупажна техника (изпълнена от някой си Рифки, както се чете в подписа вдясно), изключително популярна за времето си. Днес се съхранява в една от най-големите частни колекции от ислямско изкуство – на Насер Д. Халили. 

Да добавим към подобни истории и Шуменската калиграфска школа, която през XIX столетие произвежда множество украсени ръкописни копия на Корана. Преписи оттам периодично се появяват по търгове на големи аукционни къщи на Запад, например едни „Сотбис“ и „Кристис“. Дори в момента откривам три лота на Корани оттам, вече минали, но единият от тях е скорошен – от 2022 г.

От калиграфска гледна точка са средна работа, не очаквайте Рембранд на краснописа. Изписани са със ситен, гъст, неравномерен шрифт насх, а цените им са скромни, не като на контрабандиран тракийски шлем или колесница – варират от 6000 до 10 000 британски паунда. Но говорят за наличие на школа и устойчива практика. 

Така и така сме се гмурнали в дълбините на непопулярното, да направим още една стъпка натам. 

Къде са жените в мюсюлманската калиграфска традиция?

Такива без съмнение съществуват, не са една или две, а някои от тях са доста видими. Ето например, през 2019 г. имахме шанс да гледаме в България като част от един от кинофестивалите „Следи от душата“ – документален филм на Мартин Купър за личните истории на 12 международни калиграфи. Измежду тях е и Сорая Сийед, чиито произведения познавам отпреди.

Самата тя определя себе си като обучен в традиционна техника калиграф, който постоянно разширява границите на експеримента. И това е така – размислите ѝ за отношението между традицията и иновацията са подсилени от класическа употреба на шрифт за думата „свобода“ (ар. ал-хуррийа), към която се добавя пърформансът на полугол танцьор. 

Любопитно, но и показателно за популярността ѝ, Сорая Сийед се появява и в тазгодишната селекция на същия фестивал, но в друг филм – „Цветът на мастилото“. Там Джейсън С. Логан, ентусиаст от Торонто, изработва мастила, за които използва събрани от околната среда багрила – дървесна кора, цветя, скали, тухли, стрита ръжда. Калиграфката получава шишенце с мастило, където основният пигмент е прах от бял мрамор, взет от известна италианска кариера. И пише с него върху черна хартия от Истанбул, полирана с яйчен белтък.

Но и без калиграфски привкус положението на жените и отношението на най-късната авраамическа религия към тях е доста усложнено. И мястото им в историята на краснописа не е изключение.

Жените в калиграфията са хванати натясно между два противоречиви наратива. 

От една страна, стои традиционният разказ за мизогинната природа на исляма, същностно предопределена от неговите извори. Така де, не казва ли Коранът, че „за мъжкото е дял, колкото две женски“ (4:11) – стих, който се превръща в основание за регулацията на имотни делби, както и че валидността на женското свидетелство в традиционния шериатски религиозен съд е два пъти по-малка от тази на мъжа – „две жени срещу един мъж“ (2:282)? Не свидетелства ли самото Писание на мюсюлманите, че „мъжете стоят над жените“ и заради непокорство в брака следва да бъдат удряни (4:34), не се ли допуска форма на женско робство чрез формулировката за жени, „които десниците ви владеят“ (4:24), не се ли настоява на покриването на жените, независимо от волята им, по силата на коранични повели, като очакването „да спускат покривалото върху пазвата“ (24:31)? Не са ли изключени жените от линията на пророците през историята, като единствените споменавания в Корана са на Мариам, майката на Иса (библ. Иисус) и Савската царица от Коран 27? Не е ли израз и на същностно неравенство допускането за четири съпруги от Коран 4:3?

Традиционният наратив в калиграфската традиция при мюсюлманите върви по следния начин: 

Адам е първият, измислил писмеността. После Коранът е „низпослан“ (това е терминът за арабското танзил на български) на Мохамед, който традиционно се възприема като „невеж“ (ар. умми), за да се подчертае т.нар. чудо на Корана. Пък според някои предания бил казал:

Трябва да упражнявате краснопис, защото е измежду ключовете към препитанието. 

Оттам нататък неговият секретар Зайд ибн Сабит играе ключова роля за записването на откровението, а зетят му Али е традиционно възприеман като прародител на калиграфския занаят. След него следва дълга верига авторитети до легендарния везир Ибн Мукла от X век, който стига до идеята за математически основания на шрифта, през Ибн ал-Баууаб от XI век, Якут ал-Мустасими от средата на тринадесетото столетие, пред чийто поглед изгаря Багдад, завладян от монголите. А чрез него калиграфската приемственост продължава към други легендарни имена – Хамдуллах от Амасия, учител по краснопис на султан Баязид II, сетне Хафиз Осман, чийто препис на Корана и до днес е популярен в литографски отпечатък, та до „нашенския“ Баккал и други майстори, които предават уменията си по-нататък, чак до днес. 

В този общоприет възглед за приемственост на авторитетите няма нито една жена. 

Нито една голяма калиграфска школа или общност, основана и поддържана от жена, която предава уменията си на друга жена. Най-известните образци на изкуството не са от жени. Коранът на Хафиз Осман. Медальоните в „Света София“ с имената на Аллах, Мохамед, четиримата „праведни халифи“ след него (Абу Бакр, Омар, Осман, Али), познати на всеки турист, са от Мустафа Иззет, кадъаскер, т.е. върховен съдия.

Та в кръга на спекулативната шега, не е ли всъщност основният инструмент на калиграфията, т.нар. тръстиков калам, откъдето на български идва калем, един мъжки по символика артефакт, чието отношение с мастилницата и мастилото напомня за предмодерен еквивалент на фройдистката метафора за влака, влизащ в тунел? Не е ли и самият калем според авторитетния арабски съновник на Ан-Наблуси от XVII век, популярен и до днес, символ все на мъжки неща – мъжко дете (брат), власт, авторитет, благородство и победа над враговете?

На другия полюс пък стои противоположен изкусително-феминистичен възглед.

Според идеологизирани гласове на авторки като Худа ал-Тамими от Австралийския национален университет, Коранът, за разлика от Тората в юдаизма, постановява пълно равенство между мъже и жени както откъм сътворение, така и откъм права и задължения. Оттук и практикуването на калиграфия от жените следва да бъде разглеждано не само като практика, но и като одобрена от религията норма. 

Подобна теза изказва и Салах ад-Дин ал-Мунаджжид, един от големите изследователи на арабската ръкописна традиция от миналия век. Ислямът, твърди той, насърчава „ученето и писането“, та оттук и „знанието“ (ар. ‘илм). Ако трябва да вметна скептична нотка – обаждам се от задната скамейка, – трябва да сме силно усъмнени дали терминът за знание в Корана и по-късната традиция обозначава онова, което днес приемаме за „знание“, диктувано от Аристотеловото разбиране за ролята на разума. Оттук и питането към какво „учене“ призовава третата монотеистична религия. 

Но след като самият Пророк насърчава придобиването на знание, окуражаването към придобиването на умения за писане е логично. Той самият го прави не само с мъжете, но и с жените. Според един разказ Мохамед поискал от жена на име Аш-Шифа’ бинт Абд Аллах да научи неговата съпруга Хафса на този занаят. Това, разбира се, по силата на действието на една религиозна традиция, иде да добави аргументативна сила в полза на безпроблемното практикуване от страна на жените. 

Дори и Худа ал-Тамими обаче признава, че огромното мнозинство от мюсюлманите, практикуващи занаята, са мъже. Често пъти човек дори може да се забавлява с обобщаващите с едри импресионистични мазки твърдения и начините, по който се обосновава публичното мнение. Например когато Ал-Тамими твърди, че Пророкът насърчава жените активно да участват в преподаването на всички „науки“, включително и калиграфията, тя се позовава на по-ранна статия на Давид Симоновиц от специализиран журнал за изследване на жените в Близкия изток, публикуван от Университета „Дюк“. В материала си Симоновиц обаче реално препраща – и то за същото съждение – към най-известната монография за мястото на калиграфията в ислямската култура, писана от Анемари Шимел. Анемари Шимел на свой ред цитира превод на Доминик Сурдел на арабски извор от IX век. В същото пояснение обаче тя споменава и класиката „Етикетът на писарите“ на Ас-Сули (той пък е известен автор от X век), който твърди точно обратното за жените.

Някои авторитети категорично не одобрявали жени писари. Нещо повече, един от най-известните автори на биографични справки за калиграфите в Османската империя – Сюлейман Мюстакимзаде от XVIII век – в своята „Дарове на калиграфите“ (османотурски Тухфе и-хаттатин) споменавал за поне четирийсет предания, в които се говори за жените и писането. „Не им разрешавайте да влизат в обществените места за седене!“ (за лаф-мохабет, бихме казали днес) и „Не ги учете на писане!“ са между тях. Че даже и неудобното за защитниците на втората теза, приписвано на Сократ – „Не добавяй едно зло към друго зло!“, т.е. умението за писане към жените, споделено със задоволство от автора.

Тази кратка сверка на изворите звучи като заяждане на научна комисия при публична защита на дисертация. Но явно ни навежда на мисълта, че се налага възприемането на по-предпазлив и нюансиран „трети път“, което звучи малко като по Зелената книга на покойния Муаммар Кадафи.

Но ако трябва да избегнем черно-бялата категоричност, какви все пак са мюсюлманските жени калиграфи? 

На такъв въпрос се изкушавам да дам любимия отговор на бащата на всички фундаменталисти – имам Ибн Ханбал от IX век Той много обичал да отговаря: „Не знам.“ Нямаме много свидетелства. Но все пак можем да направим предположения. 

(Следва продължение)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-na-allah-2/

<< Към първа част

Помня как през 2019 г. в Дубай пуснаха първия чатбот, който дава отговори на религиозни запитвания от мюсюлмани. Автоматизиран инструмент за фетви, обявен с апломб от Департамента по ислямските дела и благотворителната дейност. Естествено, пробвах го. Не останах доволен. Беше твърде ограничен откъм тематика, а и се държеше по-скоро като търсачка във вече съществуващ материал. Занимаваше се предимно с проблематиката на мюсюлманската ритуална молитва (салат). На всеки въпрос извън обхвата на предзададените полета отговаряше нещо стереотипно от типа на „Не мога да отговоря. Искате ли да ви свържа с религиозен учен на живо?“. Не, не искам. Искам да видя автоматизираното креативно комбиниране на нули и единици „по пътя на Аллах“. Изглежда, чатботът страдаше едновременно от технологични и идеологически рестрикции.

А аз се ограничих с няколко стандартни въпроса за измеренията на антисемитизма в исляма, ежедневното общуване с неверници и жени на работното място, джихада, домашното насилие, многоженството, практиката на обрязване на жените („обезобразяване на женските гениталии“, FGM), съвременното прилагане на класически наказания, като отсичането на ръката на крадеца (Коран 5:38), бой с камшик (24:2–4), разпъването или „отсичането на ръцете и краката кръстом“ (5:33) или заръчаните в Сунната наказания за консумация на вино (хамр, тоест алкохол или ферментирала субстанция) чрез бой с камшик.

Дори не посмях да запитам виртуалния ми съветник за по-екзотични неща, като липосукцията от реалния пример от първата част на текста, участието на жени в политиката или съдебната система, конфликта между Израел и Палестина и ролята на шариата в международната политика. Не ми се получи. Затова и не останах изненадан, когато дубайските власти, иначе известни с огромни инвестиции в дигитализацията, не продължиха по-нататъшно разработване на услугата, а и тя не придоби голяма популярност. 

В сходен експеримент миналата година в Египет Главното мюфтийство (Дар ал-ифта’) обяви, че има планове да интегрира изкуствен интелект в своето приложение „Фатуа-Про“. Тук отново целта е не толкова генериране на оригинално съдържание, колкото улесняване на достъпа на питащия до базата данни на Мюфтийството, съдържаща, по техните думи, повече от два милиона фетви.

Шиитски Иран също се опитва да не изостава от тенденцията. През 2023 г. Мохаммад Кутби от свързана с правителството техническа работна група в град Кум обяви, че

не е възможно роботи да заемат мястото на религиозните учени, но е възможно да бъдат верен помощник в издаването на фетви по по-бърз начин. 

Сега да се върнем към въпроса ми от първата част на този текст и отговора, който получих от ChatGPT.

Въпросът ми беше: „Аз съм мюсюлманин, който работи с юдеи (йахуд). Позволено ли е според Свещения закон (шариа‘) да ги поздравявам сутрин?“

Ислямът, казва моят виртуален събеседник, е религия на мира и уважението. Затова е задължение да показвам уважение към всички. Трябва да ги поздравявам. Също трябва да се показвам отворен към тяхната култура. Добре, отвръщам аз, а защо трябва да го правя? Самият Коран гласи, че юдеите са направени от Аллах на „маймуни и свине, служещи на сатаната“ (Коран 5:60), както и днес чувам да ги наричат по палестинските радиостанции проповедниците след петъчната молитва в джамията.

Виртуалният ми събеседник предлага обяснение, това му е работата. Коранът съдържа различни теми и пасажи, казва. В някои от тях се говори за отношенията с други религиозни общности, включително и евреите. Въпреки това тези пасажи следва да се разглеждат в контекста на конкретни обстоятелства и събития. Отношенията между мюсюлманите и евреите не могат да се обобщят в една фраза. Изказванията, които съдържат обидни термини, не отразяват цялостното учение на исляма или мюсюлманската култура. Вместо това ислямът насърчава уважение и търсене на общочовешкото.

Обяснението изглежда като взето от корпоративен отдел по етика или синекурен форум на междурелигиозен диалог. Как да разбирам тогава тези думи в Корана, продължавам аз. 

Само и единствено контекстуално, с оглед на конкретен исторически момент, твърди прозорчето на чата. Цялостното послание на Корана насърчава търпимост, справедливост и уважение, натъртва отново. 

В този момент решавам да тласна събеседника си към виртуална „анатема“:

– Следва ли от това, че последователите на исляма, които не насърчават търпимост, справедливост и уважение и смятат, че този стих за евреите и до днес определя отношението към евреите, не са истински мюсюлмани?

– Да, това не е в съответствие с учението на исляма. Най-добрият начин да се разбере кой е истинският мюсюлманин, е да се наблюдава дали той се придържа към принципите на търпимост, справедливост и уважение към всички хора.

Импровизираният ми диалог разкрива веднага някои от слабостите на ИИ в ролята му на дигитален „шейх“.

Естествено, че ChatGPT няма за цел да служи като виртуален мюфтия. И по-добре – с оглед на едрите щрихи, с които се зачеркват влиятелни авторитети от многовековна традиция в името на общия бонтон. Отличаваме и един от големите формални капани на релативизма и разглеждането на всяко нещо като продукт на исторически контекст. Ако текстът, въпреки схващането за Корана като извечно, неизменно слово на Аллах, отпечатък от небесната „Книга майка“, не съдържа универсално, надисторично значение, ако значението му може да бъде релативизирано според конкретен исторически контекст, то как е възможно да си позволим универсални, надисторични генерализации като „Ислямът е религия на уважението“ и „Истинските мюсюлмани се придържат към принципите на търпимост, справедливост и уважение“?

Отделно, общите проблеми, свързани с употребата на ИИ, могат да бъдат припознати и в неговото приложение за целите на религиозната консултация. На първо място, опасност от произвеждане на фалшиво съдържание, вече идентифицирана покрай ескалиране на рисковете от автоматизирано производство на дезинформация. Та според ChatGPT аз съм известен програмист [sic!] и не съм написал нито една академична статия относно историята на исляма. Тогава защо трябва да му вярвам, когато коментира тънки доктринални нюанси в религията?

Невярното съдържание е съчетано с липса на прозрачност. Няма как да знам на базата на какво получавам подобен отговор. Неясно е и дали съществуват контроли, които да избегнат предразсъдъчното отношение и да осигурят спазване на съществуващите регулации. Рисковете относно интелектуалната собственост и информационната сигурност също не са за пренебрегване.

Но към общите съмнения може да добавим и специфично мюсюлмански. 

Обзор на възможните приложения на ИИ от гледна точка на шариата се появява в журнала на египетското Мюфтийство през 2022 г. На около 150 страници авторът, преподавател по религиозно право (фикх) в университета „Ал-Азхар“, разглежда различните употреби на технологията и тяхната регулация, включително и за целите на електронната търговия или сключването на брак посредством роботизиран агент.

Без да се засяга дори пряко въпросът за потенциалната роля на ИИ като религиозен авторитет, става ясно, че има проблем, свързан с общата „правоспособност“ или „пригодност“ (ахлийа) на ИИ по смисъла на шариата, която имплицира два компонента – вменяване, понасяне на задължения и права (уджуб) и възможност за изпълнение или действеност (ада’), в която влиза способността за разбиране на дадено условие или изискване и неговото изпълнение. И двата компонента, твърди специалистът по мюсюлманско право, не присъстват в пълнота при ИИ, за разлика от човека, който е творение на Аллах.

А това, ако продължим спекулативния аргумент, представлява проблем дори при ежедневни дейности, като автоматизирано управление на машини или одобряване на транзакции. Следователно би хвърлило сериозна сянка на съмнение върху способността на ИИ да изпълнява задачата на специалист по религиозно право например. 

Съществуват и други проблематични области. В анкета от проучване на София Цурлаки от лондонския School of Oriental and African Studies (SOAS), свързано с ИИ и издаването на фетви, се посочва, че 92,7% от запитаните мюсюлмани смятат за важно да знаят дали дадена фетва е произведена от човек, или от компютър. 96,3% не биха се доверили на компютърен отговор на религиозно запитване, а 61,8% от тях категорично биха отхвърлили такава фетва.

Запитани защо, респондентите дават различни отговори. Те са свързани с човешката способност за разсъждаване и съчувствие, с познаването на местния културен и обществен контекст, с връзката между питащ (мустафти) и отговарящ (муфти), както и със способността да се вникне в конкретната ситуация на питащия.

Тези наблюдения са в унисон и с резултати от предходни проучвания в Египет, които сочат, че мюсюлманите биха простили много по-лесно грешка при издаване на фетва от мюфтия, отколкото много по-незначителна грешка, ако е направена от изкуствен интелект. Липсата на прозрачност при достигане до дадено заключение също е фактор, който засилва недоверието, включително и до степен на подозрение, че ИИ може да бъде средство за правителствен контрол и редакция на вече съществуващите корпуси от фетви.

Специално за „Тоест“ проф. Гари Р. Бунт обобщава предизвикателствата пред мюсюлманите,

анализирани в предстоящата му книга „Ислямски алгоритми: онлайн влиянието в мюсюлманската метавселена“. 

Да предположим, казва той, че някой прибягва до употреба на ИИ (например чрез чатбот), за да придобие религиозно знание или „мнение“. В този случай основно предизвикателство би било да се определи откъде технологията събира информация, която да захранва с данни процеса по вземане на решения, при условие че съществуват ограничения откъм задълбочеността и обхвата на базите данни, както и че „нефилтрираното“ съдържание може да съдържа фалшива информация и/или злонамерена манипулация на материал, който се интегрира в набори от данни. Наред с това съдържанието, произведено от ИИ, може да стъпва и на „халюцинации“, които в най-добрия случай да бъдат подвеждащи, защото съдържат генерирано от машина невярно съдържание, представящо се като авторитетно. Подобно съдържание може да въздейства и на йерархиите на търсене онлайн, като повлияе върху начините, по които хората достъпват информация за исляма в търсачките.

ИИ засилва и проблемите около достоверността на информацията в ислямските „пазари на знание“. Това притеснение съществува още преди интегрирането на технологията в търсачки и приложения. Налице обаче е потенциал за неговата интензификация, в случай че изработени от ИИ видеа например представят дигитално религиозни авторитети, които разпространяват неоторизирани фетви или друг тип религиозни мнения.

ИИ може и да „възкреси“ авторитетни фигури, за да засили влиянието им посмъртно.

Вече съществува технологията за това. Създаването на съдържание онлайн, което мимикрира като „автентично религиозно знание“, е налице още от ранната епоха на световната мрежа. Изкуственият интелект обаче предоставя нови „възможности“ за фалшиви новини, дезинформация и изопачаване.   

Предприети са, продължава Гари Р. Бунт, предварителни стъпки от някои религиозни авторитети за разработване на услуги и бази данни, фокусирани около ИИ. Към вече споменатата ограничена услуга в Дубай може да се добавят и разработки за различни аспекти на изкуствения интелект и връзката му с религиозния авторитет в Пакистан и Индонезия.

Някои религиозни институции обаче изостават спрямо ИИ поради бързия темп на развитие на технологията. Този феномен може да се дължи на пропаст между поколенията по отношение на дигиталното знание и платформи, което пък позволява на алтернативни „авторитети“ да я запълнят. Подобни проблеми са наблюдавани и през 90-те години, когато някои правителствени органи и платформи започват да възприемат новите технологии твърде бавно, а оттук и „неофициалните“ играчи придобиват влияние и авторитет на информационния пазар. 

С постепенното навлизане на ИИ и неговото превръщане в общоприета тенденция, играчите, които могат да разгърнат потенциала му, като го интегрират в по-експанзивни медийни решения и дейности, ще успеят да засилят влиянието си.

Това обобщение на проф. Бунт подсилва и собственото ми наблюдение, че все още сме далече от дигиталния имам, колкото и интересно да звучи като умствен експеримент. Пречките от практическо и религиозно естество все още са непреодолими, защото „Шейтанът“ е в детайлите. Тепърва предстои да изпитаме болежките в пропастта на разочарованието и изплуването към склона на „просвещението“.

А какво ни чака там? „Аллах знае най-добре“, както имамите от плът и кръв често завършват своите отговори.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izkustvieniyat-intelekt-na-allah/

Шумът около новите технологии минавал през пет етапа, твърдят консултанти от ИТ сферата, където и аз заработвам насъщния. Описва ги популярната крива на очакванията, положени върху времевата ос. Първо, твърдят те, идвал пускът на иновацията: поява на нов продукт, медиен шум, всеки говори за него. Следвал пикът на свръхочакванията. Пропастта на разочарованията е третият етап, когато става ясно, че се сбъдва заглавието на Шекспировата пиеса „Много шум за нищо“. Сетне бавно покачващият се „склон на просвещението“ уталожвал развитието на продукта. Следват второ и трето поколение продукти, при което инвеститорите продължават да харчат само при условие че технологията се подобри. Най-накрая идвало платото на продуктивността, когато изобретението става част от масовата култура на крайния потребител и устойчиво доставя предсказуеми резултати.

Според последната прогноза развитието на изкуствения интелект (ИИ) в момента се позиционира някъде между пуска на технологията и пика на свръхочакванията.

Малко сухи цифри 

Според проучване от 2023 г. 38% от инициативите, свързани с употребата на т.нар. генеративен изкуствен интелект, са насочени към подобряване на клиентското удовлетворение, тоест как да направим крайните ни потребители по-щастливи. 26% от тях се фокусират върху растежа на приходите, 17% – върху оптимизация на разходите. 7% от употребите са свързани с решения за непрекъснатост на дейностите – какво правим, за да не спира бизнесът ни при форсмажорни обстоятелства. И накрая, 12% от внедряването на решения с ИИ са в други области или не са приложими, доколкото запитването е отправено към инвеститор или към предлагащ решения за изкуствен интелект. 

Само че мен не ме интересува това. 

Интересува ме може ли ИИ да бъде мюсюлманският андроид, който сънува шериатски пасбища за електрически правоверни овце. Кой пази пазачите на вратата към изрядния помюсюлманскому начин на живот. Не просто дали мюсюлманите могат да намерят отговор на даден въпрос чрез интегриране на ИИ в търсачка, както направиха Microsoft с Bing. А би ли могъл изкуственият интелект да се превърне в легитимен източник на житейски напътствия за един последовател на исляма? Би ли могъл да влезе в почетната роба на един от авторитетите сред мюсюлманската общност? Възможно ли е някой ден притежателите на „религиозното знание“, които са „наследниците на пророците“, по известното предание от Пророка Мохамед, тези, които удържат целостта на общността от правоверни чак до настъпването на Съдния ден, да се окажат конструкти от нули и единици? Чука ли скриптът на киберходжата на вратата? Чакаме ли дигитален скрит имам като в една цифровизирана версия на шиизма? 

Да, явно имам скрити помисли. Затова и започвам с прост въпрос към ChatGPT. Искам да чуя какво ще каже електронният всезнайко във връзка с мой казус в ролята ми на религиозен любопитко, който чете постоянно сборници с мюсюлмански въпроси и отговори.

Аз съм мюсюлманин, който работи с юдеи (йахуд). Позволено ли е според Свещения закон (шариа‘) да ги поздравявам сутрин?

С това нагазвам в многовековната традиция на мюсюлмански responsa – въпроси и отговори – между вярващите в Аллах и техните религиозни авторитети. Та хората, независимо от религията им, винаги са се сблъсквали с проблеми, за които няма пряко решение в свещените книги. В мюсюлманската традиция тези своеобразни диалози кристализират в жанра на т.нар. фетва (фатуа). Отговорите на авторитетни богослови се събират в сборници, четат се, разпространяват се и се използват като справочен материал. И тук терминът фетва не означава „смъртна присъда“, както понякога си мисли широката публика след скандала със „Сатанински строфи“ на Салман Рушди и смъртната присъда срещу него от аятолах Хомейни през 1989 г. или пък след нападението срещу писателя от 2022 г. 

Тривиалната, общоприетата дефиниция на фетва е „необвързващо религиозно-законово мнение в отговор на даден въпрос“. Питащият не е непременно задължен да приложи решението, дадено му от признат от него авторитет. Но пък може да бъде мотивиран от силата на религиозния аргумент. И тези мнения-отговори, в зависимост от това колко е популярен отговарящият, може да имат широк обществен отзвук – както в случая със Салман Рушди или с фетвата, одобряваща обезглавяването на френския учител по история през 2020 г. Може да имат и политическо влияние – като историческите постановления на османския шейхюислям или пък мюфтията на ИДИЛ, заловен около Мосул през 2020 г. 

Често целта на запитването е да положи отговора на въпроса някъде по оста на петте степени на позволеност по мюсюлманския свещен закон. 

Според този закон нещата от тукашния свят могат да бъдат разпределени в пет категории, т.нар. „шариатски постановления“, „регулации“ или „степени на позволеност“ (ахкам). На първо място са религиозните задължения (дадена повеля следва да се спазва, ако се самоопределяш като мюсюлманин), после идват препоръчителните (добре е да се извърши, похвално е), неутралните, позволени неща (например да пия ли сок от ябълка или морков), порицаемите (няма да те вкара в ада, но не го прави, по-добре е за теб). А накрая идват откровено забранените, греховни дела (ще страдаш и в тукашния, и в отвъдния свят, ако го извършиш), за тях съществува и терминът харам. И мюсюлманите – и в миналото, и днес – питат за неща, които за съвременния човек може да са скандални. Или да стоят изцяло извън периметъра на модерното секуларно схващане за духовност и отношението между религиозно, обществено и политическо. 

– Мюсюлманка съм. Може ли да си направя липосукция, ако съм дебела?

– Може ли да поставя украсена с розички снимка на братовчедка ми на бюрото?

– Приложенията за онлайн запознанства и срещи допустими ли са?

– Ядат и пият ли мъчениците, отишли в рая?

– Биткойн и другите дигитални валути позволени ли са според свещения закон на Аллах?

– Може ли да нарека дъщеря си Натали?

– Живея в България, където повечето хора са неверници, трябва ли да празнувам техните празници?

– Може ли да отворя хотел, където да използвам бизнеса си с мисионерска цел за разпространение на исляма?

– Позволява ли ми религията да си поставя имплант с хормони?

– Някой открадна орган на роднина по време на операция, какво е наказанието за това?

– Може ли да търгувам със свински продукти, при условие че не ги консумирам?

– Как стои въпросът с храни, в чийто състав има посочен минимален процент алкохол?

– Ако мъжът и жената са голи по време на секс, това прави ли брака невалиден?

– Какво да сторя в случаи на домашно насилие от страна на жена ми, която ме заплашва с нож при семеен скандал?

– Защо може да работим с жени колеги само ако преди това сме били кърмени от тях?

– Какви са религиозните основания за практикуване на футбола?

Примерите по-горе са реални. Въпросите са отправени от реално съществуващи хора към реално съществуващи религиозни авторитети, но посредством електронни инструменти. Тази популярна практика е довела в днешно време до изграждането на мащабни и добре финансирани бази данни от въпроси и отговори онлайн, поддържани от екипи около даден шейх или институция. Те са интегрална част от „киберислямските среди“ (Cyber-Islamic Environments, CIE), както ги нарича Гари Р. Бунт, професор от Уелс и мой добър познат, който от години разработва дигиталното присъствие на мюсюлманските общности по света.

Влиятелни сайтове като IslamQA.info на саудитския шейх Мухаммад Салих ал-Мунадджид или пък портала IslamWeb.net, финансиран от катарското Министерство на религиозните дела, съдържат стотици хиляди запитвания от мюсюлмани по света. Сходно е положението със сайта на починалия през 2022 г. Юсуф ал-Карадауи или друг свързан с него сайт – IslamOnline.net, пуснат през 1997 г. от обществото „Ал-Балаг“ в Катар по инициатива на тамошни ИТ специалисти. Дори и страницата на нашенското Главно мюфтийство съдържа скромна секция с няколко отговора на въпроси от мюсюлманската общност тук, както и онлайн формуляр. 

И каналите за интеракция с крайния потребител варират. Някъде запитванията се отправят по телефон, другаде има контактен формуляр, понякога шейховете очакват запитвания по електронна поща или пък има разработени приложения за мобилни устройства. Но всички тези канали като цяло страдат от капацитет за обработване на входящите заявки вследствие на огромното търсене на услугата. 

И да, на първо място мюсюлманите питат за общото положение в шариата относно изкуствения интелект

… защото проблематиката е сравнително нова. Тук отговорът е донейде предсказуем. Прибягването до технологично решение за целите на отговори на религиозни въпроси е разбираема. Дихотомията „религия или технология“, изразена в почти банализираната метафора на Даниъл Лернър за „Мека или механизация“ от 1958 г., вече се възприема като изкуствена. Та историята на религиозната общност познава и други моменти, при които използването на дадена технология първоначално е възприемано като съмнително, след което се превръща в интегрална част от живота на мюсюлманите. Например навлизането на печатната преса през XIX век, което лека-полека смъква преписвачите на Корана и друга религиозна литература от пиедестала им. Или радиопредаванията и аудиокасетите, впрегнати в услуга на шейховете. Или първите версии на уебстраници, после и навлизането на Web 2.0, което повишава скоростта на обмен на информация и интерактивността в социални мрежи, блогове, приложения, както и във вече споменатите портали за фетви. 

Типичен отговор на това дали изкуственият интелект е религиозно забранен (харам), се дава на катарския сайт за фетви IslamWeb.net. Слава на Аллах, казва богословът, основният принцип за окачествяването на нещата от света е, че те са позволени, докато не се появи доказателство за тяхната възбраненост и греховност. Аргументът за това общо съждение, което прилича на юридическата презумпция за невиновност до доказване на противното, е зает от позоваване на богослова Ибн Таймия от XIV век. Същият Ибн Таймия е известен и като идеологически вдъхновител на радикални мюсюлмански течения, сред които ИДИЛ, „Боко Харам“ и „Ал-Кайда“.

Друг пък мюсюлманин има по-нюансирано питане: 

Уча програмиране, покрай това учим за изкуствения интелект. Като цяло се говори, че той можел да имитира човешкия ум, това позволено ли е по шариата, или способността за разсъждение следва да се схваща единствено като вложена от Аллах в човешкия род?

Отговорът е, че проблемът е само терминологичен, защото изкуственият интелект представлява единствено средство; той не може да напусне предзададените му граници, както и категорично не притежава качествата на живи същества, камо ли душа, която Аллах дава на тварите от света. А до голяма степен дефиницията на разумни и живи същества идва от Корана, за което питащият е препратен към няколко други фетви. Оттук и – ако се удържат поставените от Аллах граници – няма проблем да се разработва тази технология. Тоест ако продължим тази нишка на разсъждение, няма проблем технологията да бъде впрегната от благочестиви мюсюлмани за общите цели на медицината, образованието, програмирането, информационните технологии и прочее, а всеки специфичен случай подлежи на отделно разглеждане.

На второ място обаче стои по-конкретният въпрос: 

Ако ИИ е принципно позволен, възможно ли е той да се превърне в самостоятелен религиозен авторитет? 

На пръв поглед такъв умствен експеримент не е невъзможен. Направо си е изкусителен. Мюсюлманското право традиционно се възприема като основано на четири принципа (усул). На първо място стои Писанието, тоест Корана. Следват преданията на Пророка – Сунната, съставена от отдавна дефинирани текстови корпуси. На трето място идва „аналогията“ (кийас) и накрая, като че ли най-размито откъм дефиниция, стои консенсусът (иджма‘) на религиозните учени. Тези четири извора на правото се съотнасят един спрямо друг по дефиниран от юриспруденцията йерархичен начин поне от времето на имам аш-Шафии (поч. 820 г.) и неговия „Трактат“ (Рисала). Оттук и задачата на всеки религиозен учен, който участва в издаването на фетва, е лесна. Той трябва да стъпи върху предзададеното „канонично“ съдържание на Корана и Сунната и посредством формалната логика и инструментите на аналогията и консенсуса да достигне до удържимо от религиозна гледна точка решение на дадено запитване. 

Всеки от четирите източника на правото може да бъде обрисуван като база данни с ограничени на брой, ако и обемни, колекции от логически свързани набори от записи. 

Като че ли най-ясна е ситуацията с Писанието. Коранът съдържа 114 глави (сури), 6236 „знамения“, тоест стихове, 77 797 думи и 330 709 букви. Сурите се делят на мекански и медински според мястото на тяхното „низпославане“ от Аллах към Пророка; съществува и хронологична подредба на отделните знамения.

Подобна е ситуацията и със Сунната, поне със съдържанието на признатия за достоверен корпус от суннитите, т.нар. Сихах. Най-популярните са двата сборника на Муслим и Ал-Бухари от IX век, а в тях преданията за казаното или направеното от Пророка са тематично подредени и номерирани. Всеки отделен разказ се състои от две части. Първата съдържа споменаване на веригата от съратници на Пророка, които са го предали, т.нар. „опора“ (иснад). След това идва реалното съдържание („корпус“, „основна част“, матн).

„Аналогията“ пък невинаги е всепризнат механизъм за извеждане на религиозно валидни съждения и тук зависи от способността за изграждане на автоматизация на алгоритмите за взаимовръзка на принципа „Ако А е забранено, то Б, доколкото е сходно на А, би следвало също да се забрани“. Консенсусът е още по-проблематичен от гледна точка на това кои точно правно-богословски мнения искаме да използваме. Както с повечето случаи на употреба на ИИ, тук особено интересно би било с какво го захранваме. От кой исторически период и географски ареали приоритизираме съдържание, отдаваме ли превес на някоя от четирите правно-богословски школи (мазхаби) повече от други. 

Или пък, ако се върнем към Корана и твърдим, че традицията на коранични коментари (тафсир) ни дава ключ към историческото му разбиране, на кои точно ще наблегнем. Ще го захраним ли например с един от най-ранните – този на Мукатил ибн Сулайман от VIII век като доста близък до времето на самия Пророк? Само че тафсирът на Мукатил е твърде лапидарен и не ни осветлява за по-късното богатство на традицията на тълкуване на Писанието.

Хубаво. Да му подадем тогава класици, като Ат-Табари от началото на X век. Ат-Табари обаче пише един доста обширен коментар, в който наред с всичко включва и признат за „апокрифен“, съмнителен материал. Откъде мислите, че Салман Рушди е взел историята за това как Иблис, мюсюлманският сатана (Шайтан), вдъхновява Пророка? Точно оттам. Ами къде мислите, че четем историята за създаването на прасето от слона в Ноевия ковчег? Все при Ат-Табари.

Или пък да му подадем съвременни коментари като „В сенките на Корана“ на идеолога на „Мюсюлмански братя“ и баща на салафитския джихадизъм Сайид Кутб от средата на миналия век? 

Дали пък в крайна сметка няма да свършим с електронна версия на Бен Ладен?

Но на общо основание е ясно, че ИИ може да заеме ролята на устройство за производство на легитимни религиозни силогизми на базата на необработени данни. Не подобие на делфийския оракул, панаирна машина за случайни късметчета или гадаене по китайската Идзин, а по-скоро универсален скрипт, отговарящ на дефиницията за генеративен изкуствен интелект, който, стъпвайки на базата на предзададени входни данни, да може да отговори на всяко възможно религиозно запитване чрез изграждане на ново съдържание с добавена стойност. 

Опитите за представяне на религиозните извори на исляма като структурирани релационни бази данни не са отскоро. Само че идеята за тяхното креативно комбиниране тепърва прохожда. И все пак е отпреди шума около ChatGPT. 

Очаквайте продължение следващата седмица.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/mashallah-i-banksi-ne-se-e-poyavil-v-arabskiya-svyat-produlzhenie/

<< Към първа част

Второто графити преживяване е напълно различно. 

Теренно наблюдение, събрало снимки от Близкия изток и Северна Африка. 

И там вече човек се отърква отблизо в „тънката кожа на града“ (по Георги Тенев). Не в големите, впечатляващи комерсиални изображения, не в привличащите туристи графити пана, а в непосредствените прости улични драсканици, загатващи за лични истории. За съжаление, непроницаеми. 

Има нещо много характерно за писането по стените в арабския свят и то се таи в особената роля на калиграфията и значимостта на писмеността там.

В арабския свят калиграфията никога не изчезва, дори след навлизането на печатната преса.

Без значение дали става въпрос за табела на дюкян, кораничен надпис в джамия, политически лозунг, етикет на стока, плакат или драскулка по стената, ръчно изписаните букви имат дълга и непрекъсната традиция. 

Само вижте надписа на етикета на „Кока-Кола“ в арабския свят. „О“ в книжовния арабски официално няма, затова се пише Кука-Кула. Е, същият шрифт сулюс е един от най-използваните по джамиите за коранични надписи. И защо да не се появи в улични надписи? 

Затова и границите между хъшлашките „графити“ и надписите с друга цел може да бъдат доста размити. И междинният жанр, съчетал особености от „калиграфията“ и „графитите“, намира особено благодатна почва. Сплавта между двата типа визуални изкуства се вижда много добре при Ел-Сид – артист от Франция с тунизийски произход и доста лъскав за моя вкус имидж. Наум съм го кръстил „Банкси на арабските калиграфити“. Дългите, усукани буквени вертикали, изписани с плоска четка, отстоят далече от чара на същинската калиграфия, но проектите му са страхотен пример за кохезия с местната общност в Египет. 

Аз обаче искам да ви придърпам не толкова към мащабни, добре планирани и финансирани изяви със силен пиар, а по-скоро към уличните кьошета, където бълбукат странни, ефимерни анонимни драсканици. И в тях много често се тематизират чужди за нас сантименти. Например свързани с исляма. Случвало ли ви се е да попаднете на религиозни графити в София? Може би често появяващото се „Адонай“ е добър пример. Или тези от вас, които помнят 90-те години на миналия век, може да са виждали софийския надпис „Четете Библията“.

Извън това темата тук не е популярна, за разлика от арабския свят. Там разговорът за религия е ежедневен, често пъти като част от общите приказки и социалната конвенция. Влизаш в магазин за килими и те питат: „Ти християнин ли си?“ Потвърдиш ли, не ти мърдат богословските въпроси: „А какво мислиш за Корана, който казва: „Не казвайте Троица!“ или „Иса е просто пророк, а не Син на Аллах, нали?“.

И анонимните графитъри се вълнуват от Аллах и Корана. 

Вижте само това. „Аллах“ със сърчице. Там, където в арабската ортография трябва да стои знакът, който удвоява дадена съгласна (в случая двойното „л“), в случая имаме сърчице. Не може само обрисуваните в Корана „болезнени мъчения“, „гнойна вода“, „вряща вода, която разкъсва червата“ и „всякога, щом кожата им се опече, я сменяваме с друга кожа, за да вкусят мъчението“! 

Религиозните графити стават една степен по-сериозни, но и позволителни с цитата от Сунната по стените на стария Фес. „Ако не те е срам, направи го!“, ни казва драсканица с грубоват шрифт, до която виждаме сърце с крила. Звучи почти като подкана към невъздържаност и разкрепостеност, ако не знаех, че е цитат от преданията (хадиси, Сунна) на Пророка Мохамед, в които се обсъждат етически положения в исляма. Направѝ го, но само ако е в рамките на позволеното (халал) от свещения закон (Шари’а), разбира се. 

Скоро да сте виждали цитат от апостол Павел по стена например? Хайде да запазим етическия компонент – например цитатът от Първото послание към Коринтяните ми се вижда подходящ:

Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно.

Някой семинарист може да го надраска на гръцки. 

В стария Йерусалим („Меката на християнството!“, както възкликна един участник в онлайн форум) имаме сходна ситуация. Освен редовното „Машаллах!“ – реално означаващо „Това, което Аллах иска“, се срещат и по-сложни текстури. Ето една от любимите ми, снимана през 2016 г.: 

Изглежда почти като близкоизточен гаражен магазин, нали? Палмички, декоративни кантове, цветни буквички. Почти очаквате арабски чичо Койт’-разбира-тук-се-спира да отвори врати, а вътре да ви чакат лимонада, газирана в склада отзад, хамбургски телешки салам и тамошни тунквани вафли. Само че плакатът горе вдясно дава малко повече контекст. На снимката пише:

Добре дошли на всички поклонници на Свещения дом на Аллах!

Виждаме комплекса с джамията в Мека и Каабата, черната кубична сграда, при която всяка година мюсюлманите се стичат, за да извършат свещеното поклонение хадж. Над вратата има и стегнат шаблон на букви в шрифта рук’а с надпис „Мохамед, Пратеникът на Аллах“. А бялата ламаринена врата уподобява самата Кааба – с декоративен черно-бял кант, който имитира черното покривало (кисуа) на тази най-свята за мюсюлманите сграда.

Изображения на Каабата също така украсяват стената и вратата. Редом до тях – силует на Купола на скалата, святото място за мюсюлманите в Йерусалим, част от комплекса „Ал-Акса“, вечния препъникамък в отношенията между Израел и арабите, изграден върху Храмовия хълм. Оттам, казва мюсюлманското предание, свързано с Коран 17:1, Пророкът започва възкачването си към трона на самия Аллах по време на нощното си пътуване (исра’). И пак там ще се извърши възкресението от мъртвите в Съдния ден. 

Дребните надписчета са също цитат от устата на Пророка. Запитали го кое от делата е най-добродетелно, върви разказът. И той казал:

Пречист хадж (поклонение, изпълнено с праведност), ходене напред с благодарност и опростен грях.

Това „ходене напред“ (са’й) ще да е изминаването на разстоянието между хълмовете Сафа и Маруа в Мека, неотменна част от ритуала по поклонение. Казват, че мюсюлманите правят така, възпоменавайки Хаджар (библ. Агар) – прокудената жена на Ибрахим (библ. Авраам), която тичала седем пъти между двата хълма в търсене на вода за сина си Исмаил. 

Сходен графити сюжет имаме и по-долу, пак в стария Йерусалим. Отново Каабата, отново Куполът на скалата, отново същият цитат от Пророка, подправен с мюсюлманската изповед (шахада) на вярата – няма друг Бог освен Аллах, Мохамед е Неговият Пратеник. И този път имаме истинско гаражче с хляб отсреща. 

Някак задочно, от другата страна, светският Тел Авив рязко възразява: „Религията отравя.“ Дали авторът е арабин, или не, остава загадка.

Наистина би било проява на пристрастност да подминем и другите сюжети, обичайни за графити сцената. 

За мое огромно съжаление, не откривам подобие на един от любимите ми софийски енигматични лозунги – „Божидар е чеверме“. Но съм възнаграден щедро с други находки. Отпечатъци от длани върху стена около подстъпите на стария град (медина) във Фес. Докато ги снимам, ме заговаря сух, мургав човек на възраст в похабен черен костюм. Отговарям на книжовен арабски, след което минавам по дежурната линия на разговор. 

– Наистина ли говориш книжовен арабски?
– Да.
– Я ми прочети табелата ей там! –

и ми я сочи. „Училище еди-кое си“. Печеля си едно „машаллах“.

Откривам рисунки на котки, които необезпокоявано владеят улиците, за разлика от презрените кучета, заклеймени от Пророка. На едната стена – като голям панел, на другата – в компанията на силует на момиченце. Дебел спрей с формата на човек, ориенталска роба и фес. Процесия от музиканти в традиционно облекло. Смъртта, изписана в червено и зачеркната. „Забранено и благодаря“, въпреки че носи тривиалността на обикновена улична табела, напомня малко и за „Сбогом и благодаря за рибата“.

Но две изображения заемат особено място в колекцията ми. И двете са от изоставена бетонна сграда на израелските Голанските възвишения в един кален, мрачен, мъглив февруари преди години. На едната стена има изрисувано пано, което веднага кръщавам „Мадоната на графитите от Голаните“. А на друга стена, в близка стая, някой е надраскал популярно стихотворение, анонимно обяснение в любов, украсено с контурите на котешка глава наложен силует на котка:

Заради великата ми страст по теб
прегърнах любовта ти като религия
в нишата на очите ти отслужих своята молитва
превърнах устните ти в свещената ми книга
и между ръцете ти вярата ми стана съвършена

Идеята за графитите като пътешествие във времето и в пространството вече придобива плътност, нали? Не е всеобхватна като конспиративна теория, нито задълбочена като дебат между Фуко и Чомски. Но може да ни завърне към началото на този текст чрез неочаквана находка в София около една от метростанциите. Арабоезичен графит, на който пише просто

Банкси наистина не се е появил в арабския свят.

Изпълнението е кичозно и комай липсва точка от арабската буква „н“ в името на Банкси. В него обаче се прехвърлят мостове едновременно към дебата за природата на графитите, Запада, България и Близкия изток. Оставям на вас да решите дали авторът е прав, или не. 

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/mashallah-i-banksi-ne-se-e-poiavil-v-arabskiya-svyat/

Наско, имам нужда от твоята помощ,

получавам преди време съобщение в служебната си поща. Поглеждам кой ми пише, и изтръпвам. Регионалният мениджър по сигурността за Източна Европа и Близкия изток. Никой не обича да си има вземане-даване със сигурността, дори и в ИТ сектора. Имат си репутация, подобна на отдел „Човешки ресурси“. Не е добре да те търсят просто ей така. 

Моля те, виж приложените снимки и ми кажи какво пише на тях. На арабски е и е от служебния паркинг. Ако може днес, че пътувам в командировка и ми е важно да знам. 

Аха, добре. Отварям снимката в приложението. Определено е на арабски. Графит с много несръчен, тромав и грозен почерк, ъгловати, удебелени букви, издраскан с нещо твърдо върху бетонната стена на паркинга. Много лоша снимка, с ниска осветеност. Увеличавам я и веднага прочитам. Не пише „Хамас“, особено актуално с оглед на последните събития около Израел, или „Освободете Палестина“, нито пише „Джихад“. Не е „Аллах“, нито пък нещо романтично, например „Али обича Фатима“. 

[Една определена анатомична част] на майка ти. 

Това пише. Толкоз. Ако трябва да перифразирам любим разказ за мухата в писоара, тук няма да видите снимките и да разберете какво точно казва надписът, защото на гнусливите читатели ще им прилошее. Напълно професионално отговарям на колегата. Натраквам „Привет“, следва буквален превод на надписа.

Пише това и това. Бъди здрав и пътувай спокойно! 

Но историята зад надписа ще остане загадка. Дали е бил някой като мен? Може да е носител на езика от ИТ тълпата, примерно агент от колцентъра, обслужващ Близкия изток. За кого е адресиран графитът? За чия майка става въпрос? Може пък да е просто спонтанен израз на порив към вандалство. Като българските надписи по Колизея. 

С графитите винаги е така – имат нужда от много контекст. И той обикновено липсва.

Ревниво крият историята си отвъд непосредственото впечатление. Нещо като фотографията, която паметува твърде малко отвъд непосредственото улавяне на образа. 

Та какво ви говори например този графит от Женския пазар в София? 

От кофите за боклук около Централните хали и синагогата е. Сигурно забелязвате червенобразни знаци с маркер, които говорят за екзотичността на района. Аз пък чета уверен, акуратен, окръглен, жив почерк с широк филцов маркер, около 10 мм. Пише три думи. 

Зан. Зендеги. Азади. Жена. Живот. Свобода. 

Лозунг от иранските протести през 2022 г. в знак за солидарност с жените там. Един от моментите, когато се усещаш въвлечен в много по-голяма картина от пазаруването на сок от нар, агнешко или дюнер от тази част на града.

Но отвъд това какво? Почти нищо. Като че ли идеята какво точно са графитите и какво ти казват, се изплъзва. Навсякъде са, предизвикват непосредствена реакция („Много грозно!“, „Вандализъм!“, „Виж колко интересно!“, „Леле, виж колко красиво!“, „Адски готин, суперсмарт“), но какво точно представляват? Малко като нещата, за които всички говорят, все едно се подразбират, но не успяват да определят същността им. Според общата ми култура „графити“ идвало от гръцкия корен на всичко, свързано с „писане“. Графити. Графеми. Графит. Графика. Калиграфия. Графология. Графомания. Сграфито. Нещо написано. 

Та не е ли същото и с арабския корен на всичко около писането – к-т-б?

Оттам идва и познатото ни арабско китаб, преминало в турския като китап. Книга, писание, документ, написано. И то като графитите е колкото устойчиво, толкова и изплъзващо се.

Конрад Хиршлер, един от любимите ми изследователи на арабската ръкописна традиция, сравнява понятието за книга при арабите с метафора, използвана от самия Мартин Лутер. Бащата на протестантската Реформация, твърди той, сравнявал Еразъм със „змиорка, която само Бог може да улови“. Е, такова, твърди Хиршлер, било и разбирането за книга при арабите. Дали е текстът, който върви под определено заглавие, или подвързаният между две корици кодекс от страници, остава напълно неясно.

Като гледаме графитите, оставаме със сходно впечатление за флуидност и преходност. Графити културата се движи от сенчестите пространства, в които се пръква, към помилваните от властта пространства на художествена себеизява. Присъщата маргиналност на графитите първоначално изглежда аксиоматична. Важи както за драсканиците на бандите в Ню Йорк през 70-те години на миналия век, така и за парижките графити, снимани от Брасай, този близък приятел на Пикасо. Издраскани лица, сърца, надписи, кръстове по улиците на Париж, променящи се с времето изображения – всичко това няма как да намери място в Лувъра, нито пък да бъде финансирано от някоя община. Не принадлежи към този пласт от художествената реалност. 

Но графитите лека-полека изпълзяват на светло. Катерят стълбицата от ниския, маргинален пласт на градското пространство до по-високите му етажи. Този преход бива капитализиран от градските управи, които усвояват досега пренебрегвани пространства и правят живота там малко по-поносим визуално. Но в момента, в който биват насила придърпани под прожекторите, губят част от характера си. „Благословията“ на публичната санкция лесно може да се превърне в „проклятие“. 

В природата на графитите е заложено тяхното спотайване в кьошетата на града. 

Приличат на маргиналните илюстрации в средновековните ръкописи на Запад или спираловидно завихрените бележки в арабските ръкописи, по Бринкли Месик и неговата „Калиграфска държава“. В момента, в който занаятът се официализира, той загубва същностен аспект. Престава да бъде част от културата на протеста, която го осмисля. Защото обезсилва оттласкването му от статуквото, чрез което той се определя. Уличната рисунка, обект на туризъм, може да привлича посетители, но именно заради комфорта, който предлага, тя престава да бъде „графит“.

Отделно съществуват и противоречията във връзката между художествено и политическо. „Смятам, че графитите се политизират твърде много, за мен е важно изкуството“, споделя с мен един от известните софийски артисти по време на уъркшоп в ателието си в София сред тълпа дечурлига. Но много негови колеги не мислят така. Всъщност мислят точно обратното. И политическите размирици около Арабската пролет, и протестите в Иран го показват. Както и случаят на местна почва с един Симон Варсано през 1989 г.

В рамките на тези спорни отношения гуруто на модерните графитъри, популярният (направо популистки) Банкси, някак арогантно е наседнал прехода между маргиналното и показно комерсиалното, между чисто художественото и политическото. Ако гледате Exit Through the Gift Shop, много лесно може да съзрете проблематичността в творци, за които протестът е част от внимателно граден и поддържан имидж. Банкси е колкото шампион на добре режисирани политически изяви, толкова и на комерсиални начинания като „Зазидания хотел“ в Газа, срещу стената, която отделя Израел от гетото. 

Възникват също въпроси около формата и жанра. Добре, наред с разнообразните тагове, бомбене, throw-ups, които се въртят около буквите, имаме и свързаните с тях, но отделни форми на улично изкуство. Лепене на плакати, стикери с изображения, шаблони. Големи пана със спрейове. Накрая идват и най-монументалните, обикновено създавани по поръчка градски стенописи върху фабрики, фасади на сгради. „Графити“ може да е всичко, стига да е върху стена.

Наложете върху тези противоречивости около графитите и контекста на непривично за нас общество, например Турция, Израел, Египет, Мароко. Добавете върху него и близкоизточен език, който не говорим. Резултатът е възел, пред чието теоретично разплитане човек лесно избира по-непосредствени удоволствия. Затова и вместо мъчителното бъхтене по потискащи интелектуални питания около дефинициите,

тук предлагам два напълно различни, но допълващи се погледа към арабските улични надписи. 

Първото е сблъсък със стар арабски текст. С изненада ще откриете, че в Близкия изток темата за графитите се проблематизира отпреди Банкси. Писането по стените вълнува литературното въображение на древните араби. Поне така личи по съчинения като „Книга за странниците“ от IX в. Приписвали я на големия Ал-Исфахани, повече известен чрез поетичния сборник „Книга на песните“. Пък дали е негова, знае само онзи, който можел да улови плъзгавия Еразъм. Обаче ето, казва авторът на книгата, събрал съм неща, чути или видени, поезия от хора, които пътуват, пришълци, които изповядват мъката по родните места или по възлюбените, като пишат за страданията си по стените на местата, през които минават. Звучи едновременно загадъчно и вандалско, екзотично някак, хем напудрено, хем извън общоприетата норма, почти като приказка от „Хиляда и една нощ“. 

И какво представляват драсканиците по стените от арабския IX век?

Представете си ги на вид почти като драсканиците на арабица по колоните на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново (да, такива има), но поетични. Защото човекът от онова време не се задоволява с простото изписване на пословичното трибуквие или вечното „Аз бях тук“. Няма надписи срещу властта. Не следват стилистиката и съдържанието на тоалетния надпис от „Дома на киното“ в София, където анонимен активист е оставил следа, подканваща към социален дебат.

Като че ли вечната тема на този архив от надписи по манастири, кръчми, джамии, пазари е самотата и загубеното щастие. Пътуването по време на Абасидския халифат може да е нещо обичайно – хората пътуват „в търсене на религиозното знание“ (талаб ал-‘илм), по търговски дела, в дирене на препитание, на религиозни поклонения из светите места – Мека, Медина, Йерусалим. Но усещането за отчуждение не изчезва.

Времето, за което арабският език използва различни думи – най-разпространеното заман, но също и „дните“ (ал-аййам), „нощите“ (ал-лайали), „съдбата“ (дахр, ал-кадар), – неумолимо изтича и завлича със себе си и пътешественика. То е и главният виновник за носталгията човешка. Eто, разказвал Ал-Асмаи, известен филолог и поет, минах покрай една скала, докато пътешествах, и на нея беше надраскано следното:

Всяка страна е страна на човека, но той не е на никоя ближен,

та възкликнал: авторът на тоя стих със сигурност ще си умре пришълец! 

Около надписите се разгръщат цели истории, понякога на ръба на общоприетия морал, че направо и отвъд него. В манастирите девойки оставят надписи по стените, прелюдия към съблазняване на мюсюлманските пътешественици. Араби драскат меланхолични стихове по портите на християнски олтари. Благочестиви поклонници пишат имената си и набожни стихове не къде да е, а по минаретата. Халифът Ал-Мутауаккил пиянства с черковно вино в компанията на красавица. А пък самият Ал-Исфахани изповядва хомосексуална афера, в която поетични графити, надраскани по врати и стени, играят ролята на сантиментално обяснение в любов. 

Не мога да пропусна и историята за някой си Абу ал-Хинди, който влязъл при винопродавец в място, наречено Куи Заян, което пък значело „Улица на покварата“. Уж бил в компания, разказва старият арабски текст, ама подранил и от сабахлем наченал да винопийства. Както казваше баща ми, „направил главата“ без време и заспал. Приятелите му разбрали какво е сторил, и решили да го последват. Пили, пили, докато и те не заспали. Абу ал-Хинди се събудил, видял ги и на свой ред попитал какво става. Разбрал и си рекъл: дай и аз да направя същото. И така минали десет дни. Дошло време Абу ал-Хинди да си тръгне и поканил приятелите си най-после да пият заедно. „Желаем го повече и от теб!“, та пили заедно един последен ден. Накрая, като си тръгнал, надраскал върху стената на мястото, където били отседнали, поема в чест на паметното преживяване. 

Без съмнение, от подобни разкази лъха на известен литературен произвол. Скептикът в мен, който винаги изхожда от позицията „Да бе, верно ли!“, може да си каже: „Добре де, отгде да знам, че Ал-Исфахани не си го е измислил?“. Та не е ли вярно, че арабските историци постоянно си измислят истории? Измислят си всичко, дори и доказателства за казаното от Пророка Мохамед. И все пак винаги стои възможността поне част от историите в „Странниците“ да бъдат основани на реални събития, разкази, наблюдения. Периодът е запазил подобни надписи и откъм техника, и откъм жанр, ако вярваме на изследователската литература. Както обичат да обобщават мюфтиите след всяко отсъждане, „Аллах знае най-добре“. Но със сигурност можем да твърдим, че преходната природа на написаното по стените влиза в полезрението на арабите поне от десетото столетие насам. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/koriandur-loi-shamfastuk-kak-se-hraniat-srednovekovnite-arabi-produlzhenie/

<< Към първа част

Като че ли най-старото арабско специализирано кулинарно съчинение на което съм се натъквал, е това на Ибн Саяр ал-Уарак от X век. Живее в Ирак, и то във време, близко до Ал-Джахиз. В съчинението откриваме раздели за напитки, хляб, сосове, млечни продукти, десерти, основни ястия, мазнини, плодове и ядки, подправки, кухненски прибори, месо, птици, риби, насекоми, медицински термини (болести), лекарства, химикали, минерали, поддържане на чистотата и зеленчуци. Храната се мисли като свързана с по-широките сфери на хигиената, козметиката и в крайна сметка на медицината, силно повлияна от хуморалната теория на античния Гален.

Откъде иначе човек може да научи по лесен начин кулинарни понятия като „тлъста овча опашка“ (аля), вино от фурми (дази), махмурлук (хумар), сироп от розови листенца (джаланджабин) или че краченцата с копитцата се обозначават като „краища, крайченца“ (атраф), използвано също и за ушите, езика, зурлата? Човек наистина се потопява в начина на живот на богатите жители в метрополията на халифата. Междувременно пък риба, живо маринована, плува в гроздов сок в рецепти като тази:

Подбери едра жива риба и я хвърли в съд, пълен със сока на червено грозде. Съдът трябва да бъде достатъчно голям и широк, за да може рибата да се потопи и да плува в него. Нека рибата се напие колкото може със сока. Забележимото спадане в нивото на сока показва, че той се е пропил в цялото  тяло. Тогаз извади рибата, почисти я и я опечи. Поднеси я със сос, приготвен от листа на асафетида (анджузан или анджудан), мурри (течен ферментирал сос), бял оцет, сок от магданоз и на’на’ (култивирана мента) и семена от ким. Това ястие – както и всяко друго рибно ястие – няма достатъчно добър вкус, и не е завършено, ако не се поднесе с [вървящия към него] сос за топене (сибаг), тъй като само чрез поднасянето на добавките към рибата тя става вкусна.

От старите кулинарни извори има запазени и други. Например  звучно озаглавеното „Съкровищница от ползи“ от мамелюшкия XIV век или книгата с ястия от Андалусия и Магреба на Ибн Разин ат-Туджиби от XIII столетие. Но като че ли най-любим ми остава сборникът на Ибн ал-Адим от Сирия, автор от епохата на Аюбидите (нали помните основателя на тази династия Саладин, прокудил кръстоносците от Близкия изток?), събрал няколкостотин рецепти през XIII век.

Този тип наръчници очевидно са насочени към по-заможната публика и елита. Там човек може да открие почти всичко освен свинско месо, попаднало под вечна възбрана заради ислямската повеля. Даже и видовете ферментирали напитки („вина“, хумур) намират своето място под слънцето. Нуждата от подобно съчинение е обоснована с аргумент в духа на своеобразно „религиозно гурме“. Аллах, казва Ибн Адим, е казал на хората „яжте от Неговото препитание“ (Коран 67:15), а е дарил на Пророка Мохамед „обич към красотата на жените и аромата на парфюмите“. Та оттук и следвало за човека да яде и пие най-вкусните неща, че и да се парфюмира.

Не е изненада, че книгата започва с глава за парфюмите и завършва с рецепти за козметични прахове, сапун, вода за уста. А по средата откриваме разделите, посветени на напитките, различните видове сокове и какво се прави с тях, за оцета и неговото дестилиране, за разтопяването на мас от опашката, за ястия от пиле – сладки, кисели и други, за пържено-печените храни и други подобни – там са месата, сладкишите и тестените печива, както и разни видове солени и кисели туршии.

Но не си представяйте рецепти, подобни на днешните. Описанията често са кратки и доста фриволни за разбиранията ни. Или направо емоционални.

„Вземи колкото трябва или колкото искаш“, казва авторът. „Готви, докато стане наполовина готово, а сетне…“ „Когато мине колкото време трябва, сложи…“ „Така става много вкусно!“ Става, ако уцелиш времето, пропорцията, подправките, да. Готви се в дълбоки съдове, тигани, затворени съдове, подобни на гювеч, гърнета, на открит огън или в зидана фурна. Мерки за обем и количество не се споменават често, а когато ги има, човек, ако не иска да се придържа към предписанието „вземи колкото искаш“, трябва да провери какво точно означават в терминологията на сирийските Аюбиди. Типичен пример е мярката ратл, която в зависимост от епохата и мястото може да обозначава количество между 400 грама и килограм и нещо.

Мазнината, с която най-често се готви, е от овча опашка, понякога зехтин, но като че ли най-често е сусамово олио.

Подправките са изобилни, канелата е цейлонска, кориандърът е в две разновидности – сух и зелен, на месото често се слагат розова вода, захар и оцет. Човек постепенно свиква не просто с арабския език на оригинала. Свиква и с мисълта, че за да разбереш как се прави плънка от кайма за напълване на пиле например, трябва да го възстановиш от други рецепти.

Ето как набързо пътуваме между Мароко, Ливан, Ирак, Персия, Сирия, между съвремието и Средновековието.

Приятно е човек да опитва местни храни, докато пътува. Но може да направи и следваща крачка – след като се сблъска с езиковите трудности около превода, да пробва и да сготви по такава рецепта. И тъй като тук няма място за всичките розови води, теста, агнета, пилета и туршии, привеждам още четири описания на ястия от Ибн Адим. Човек може да си направи многостепенно меню от XIII век.

Пълнени с кайма патладжани

Вземат се големи селски патладжани, режат се откъм дръжката и се издълбават, като им се отнема сърцевината, но не съвсем до обелката, за да остане все пак меснатост в тях. После се взема месо, прави се на кайма, оформя се и се вари. Когато стане готово, се стрива в хаван пак, докато стане гладка смес, слага се в метален тиган, разбърква се с прясна лой от овча опашка заедно със сух кориандър, ким, пипер, китайска канела, много стрит зелен кориандър и смлян магданоз. Всичко се пържи, докато се сгъсти. Подправя се със сол, и с него се напълват патладжаните, после те се захлупват с онова, което е отрязано от тях [дръжките] и се закрепват с три дървени шишчета, направени от добра дървесина. Като се стори това, се слагат в метален тиган и се пържат в лой от овча опашка, докато се зачервят. Слагат се в блюдо, поръсват се със сух кориандър, а когато се поднасят, се махат шишчетата и се хвърлят настрана.

Дюля с месо

Месото се сварява. После се накълцва на ситно и се прави на малки топчета. Пържи се в лой от овча опашка с лук и пресен кориандър, след което му се слага малко от бульона. Сетне се нарязва дюля на четири и се почиства от семките и вътрешността. Туря се връз месото заедно с малко шафран, смес от подправки, малко мед или захар и се оставя [на огъня да се готви] , докато не стане наполовина готово. Накрая му се слага малко лимонов сок и сух кориандър и се възвира, докато дюлята не стане готова. Поръсва се с белен шамфъстък, след което се насипва с черпак и се поднася.

Кебап в трап по бедуински

Взема се тлъсто агне или козле, разсича се по дължина и се нарязва на парчета. Намазва се с шафран, люти подправки, като пипер, кимион, сух кориандър, смляна китайска канела, и се натрива с малко зехтин, за да се овкуси. Вземат се камъни (парчета скала или плоски) и се изкопава трап на размер колкото агнето, но по-дълбок. Нареждат се камъните на хубав пласт, а върху тях се наклажда огън от дърва, въглища или каквото се намери, и се разпалва силно, докато камъните се нагреят до червено. После огънят се маха и пепелта се изтръсква бързо, за да не изстинат камъните. След това се прави решетка от [клони на] тамариск, върба или зелена тръстика, върху която се полага месото, като се разпределя равномерно и се покрива с голяма медна тава, каквато имат бедуините. Ако няма такава, може и с друг плосък съд, като чиния. Краищата се замазват с глина и върху тавата се напалва огън от дърва, който равномерно да покрие отвсякъде. Оставя се така, докато стане готово, тогава огънят се маха и месото се отстранява.

Оризов пудинг с пилешко

Сваряват се тлъсти пилета, след което се пържат в сусамово олио. Вземат се гърдите им и се развлакняват на тънко като нишки. Измива се ориз и се стрива на ситно, след което се пресява. На всеки ратл ориз се слага месото от гърдите на две пилета, сторено на нишки, и захар, колкото искаш на сладост. Сетне вземи прясно мляко, възври го, докато кипне два или три пъти, посипи връз него ориза и го разбърквай, за да не залепне. Когато стане като гъст бульон или малко по-рядко, тури му мазнина от опашка, като не преставаш да го готвиш на тих огън, докато не отдели мазнината и не се зачерви. Продължавай да го бъркаш, докато не стане готово за разстилане в плоски чинии – тогава го насипи с черпак. Посипи го по средата с цели белени ядки шамфъстък и така ще стане вкусно.

Заглавно изображение: Илюстрация към „Макамите“ на Ал-Харири (поч. 1122), художник Яхя ибн Махмуд Уасити, ръкопис от 1236 г., Ирак, колекция на Библиотеката на Конгреса

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/koriandur-loy-shamfustuk-kak-se-hraniat-srednoviekovnite-arabi/

В края на миналата година се озовах във Фес, Мароко. Обикновено планирам пътуванията си без помощ от туристически агенции. И този път не правя изключение. Там ни посреща наш местен приятел – Хабиб. След няколко дни му подхвърляме: „Заведи ни днес някъде да хапнем.“ „Става – казва той, – имам наум нещо добро.“ Води ни в местен мол, който много прилича на софийски. На най-горния етаж има огромно остъклено, но задушно кафене с хубава гледка във всички посоки и металночерен интериор.

А храната, която сервират, прилича на фастфуд. Панирано пилешко филе и бутчета, пържени картофи на пръчици, замразени, изпържени и леко застояли. Малка купичка с кетчуп, още една с майонеза, листа зелена салата. Развеселявам се и се замислям, докато говоря със седналия до мен американец. Особено след като в деня на пристигането нашата шумна международна компания е яла с пръсти в една от местните закусвални на площада някъде срещу Тунизийската джамия.

Защото знам, че за нашия приятел изборът на място е знак на уважение към нас. Може би логиката е същата, по която водя корпоративните ми колеги от Индия в софийски индийски ресторанти. Те обичат там. А аз искам да се чувстват добре. По същата причина водихме и британския ми мениджър преди години на чеверме, ракия и кючек в чалга ресторант насред Борисовата градина. От друга страна,

изборът на място за ядене е жест на културен избор и социален статус.

Средната класа в Мароко и младежта като че ли по-трудно могат да бъдат открити по еквивалентите на нашите кебапчийници. Консерватизмът на провинцията и предишното поколение, тяхната религиозност са отживелица. Светът е глобализиран. Търсенето на щастие не е ограничено само до традиционните занаяти и родните места, големите градове приютяват прииждащи от провинцията.

Нашият приятел говори френски, книжовен арабски, местния диалект (дарижа), отличен английски и донякъде местен берберски. Сестра му работи в колцентър за ИТ компания. Озъртам се наоколо. До стъклената стена с гледка към града има маси. На едната седи двойка жени, които жестикулират. Едната е забрадена с хиджаб, но втората е с черен костюм, открита коса и плътно червило. На другата маса седи шумна група тийнейджъри с телефони в ръце. Кухнята, мисля си, очертава и по-дълбоки, невидими, но реални мрежи, пропити и изградени от географията, историята, религията, навика, стандарта на живот.

Пътуването с храната е пренасяне през времето и пространството, често пъти неусетно, лишено от показността на един Гордън Рамзи или драматизма на Антъни Бурдейн.

Ето, на югоизток от мола виждам как градът постепенно прелива в пепелнокафяви възвишения, които знам, че водят в пустинята. Където няма имитация на западен фастфуд. Чудя се какво ли се яде там. Имам предположения, но няма как да ги проверя за ограниченото ми време. На северозапад, знам, се намира древният римски Волубилис, покрай влака, който през Мекнес отива към столицата Рабат. От крайбрежието, по-ваканционно и разкрепостено, мястото на институциите, прозападно, доста различно като излъчване от Фес, идват рибата и другите морски продукти, които ядем тук по закусвалните и ресторантите. „Ние сме на две морета все пак“, казват някои местни.

Едно е да ядеш с ръце в местната закусвалня панирана риба, доматен сос и боб в купичка, люта чушка, плосък хляб и да пиеш чашка ментов чай. Друго е да идеш до кафенето на покрива в уличката на средновековния философ Мойсей Маймонид срещу медресето „Бу Инания“. Там обстановката цели да угоди на туристическия западен вкус към един по-опитомен, безопасен „Ориент“. Предлагат бургер както в мола, но с местен аромат – плътно кюфте от камилска кайма. Поне казват, че е от камила. И пържените картофки са по-добри. В менюто има и купа фалафели с хумус, кисела краставичка, хляб. Или по-високо позиционирания откъм цена коничен глинен гювеч (тажин) с месо – всякакво освен свинско, разбира се. И нещо, което бях решил, че ще опитам – омлет със солено изсушено козе месо, съхранявано в лой (хлиа). Виждаш бидоните с месо навсякъде по пазара.

Трето е да те поканят – както нашия приятел – на семейна вечеря с няколкостепенно меню. Харира – гъста доматена супа с нахут и леща, многолистна тестена пастила – канелена, пълна с пилешко месо и поръсена с пудра захар, маслини, сладък ментов чай, цяло печено пиле, панички с лютив сос, накрая сладкиши и кафе. Или съвсем непринудено обядващо семейство в стария град в Рабат да те покани на кускус в голяма метална тава на улицата, от който жените и децата загребват с шепи.

А на пазара се вихри шокираща за по-чувствителните туристи гледка.

Разцепени по дължина животински трупове на кози и овце. Печени дреболии на шишче – бял дроб, черен дроб, бъбреци, тестиси. Живи кокошки, готови да ги заколят, оскубят и изкормят, дори и на място. Говежди крака, които висят на връв. Отрязани кози и овчи глави. Накацани от мухи риби, които продавачите почистват и продават на малкото местно пазарче край мястото, където нощуваме.

За десетина дни опитвам повечето неща, попаднали пред очите ми.

Едно от малкото ястия, които не посмявам да пробвам, е супата от охлюви, популярна като улична храна. Не дръзвам, защото се познавам и не искам да прекарам времето си в Магреба в тоалетната. Не опитвам и шауарма, тоест дюнер. Защото е храна, с която се изчерпва представата за арабска кухня на повечето хора в България. Не че не обичам, но ми е твърде обикновена, мога да я ям навсякъде, а и без това е по-съвременно изобретение на източната улична кухня. По такива места представата за романтичния Изток, така както си го въобразява туристът от България, Германия, Англия, е подложена на натиск.

Но така се готви и яде от стотици години в арабския свят. Няма да изчезнат смесицата от модерното и традиционното, глобалното и местното, разликата в храната на богати и бедни, проникването на привнесени отвън култури, високото и ниското. А опитите на традиционната кухня да се оттласне от корените си далеч не са от вчера.

Ако направим времеви преход от повече от век и няколко хиляди километра на изток, виждаме нещо подобно още от началото на ХХ столетие. В ливанския рецептурник от 1913 г., който зачитам, модерното и западното стоят редом до традиционното и близкоизточното. Книжката се казва „Основи (на арабски звучи направо като „фундаменти“) на готвенето“ и съдържа рецепти, събрани от някой си Юсуф Ибрахим Садир в Бейрут. Сборникът стои на прехода между ориенталската кухня, такава каквато я знам от арабските кулинарии в периода от IX до XIII в., и обърнатия на запад поглед на готвач от Леванта.

Кой знае защо се сещам за друг мой любим готварски справочник, този път български. „Ръководство по готварството“ на Елизабет Стефанова от 1903 г., който също смесва двата погледа – този на типично българските (всъщност до голяма степен ориенталски) ястия, присъстващи още от Цариградската готварска книга на Славейков, и рецептите, повлияни от западната, предимно френска кухня. Подобен е случаят и с рецептурника на Юсуф Садир.

Тук са типично арабските ястия, добре познати от средновековните текстове.

Натъкваме се на патладжани с кайма, пълнено пиле, сарми с лозови листа, наденички. Печени гълъбчета или врабци. Тях ядат дори българските хаджии, които пътуват с близкоизточните влакове през XIX в. Печени фазани, рецепти за подсладени ферментирали напитки (общият термин за тях е „вино“, хамр). Османски шиш бюрек – увито в тесто месо. Обикновени топчести кюфтета, сто вида пълнени вретеновидни кюфтенца (къббе). Преброявам и поне дванайсет вида яхнии, обозначени с арабската дума яхна’, разбира се. Различни видове сосове.

Но интересно е да открием привнесени продукти и рецепти, които най-старите рецептурници не познават.

Ето например яхния от фасул, или боб. Или категоричното „картофи вместо хляб“. На места направо зазвучава като толкова модерната фюжън кухня – смес от картофи и тахина. Къббе от картофи. Осолена риба „метр д’отел“. Виждаме типично „неправоверни“ манджи, като равиоли. Росто с видове сосове. „Хляб по франкски“ (ифранджи). „Испанска салата“ и „франкски сладкà“. Споменават се и начини на консервиране, поддръжка на съдове за готвене, както и „сервиране на масата“ – етикетът на поднасяне на храната върху маса с прибори носи отчетлив западен привкус.

А накрая идва и моето любимо – свинска шунка (жанбун). Приготвяла се така:

Вземи два бута от прасе и отстрани от тях костите, почисти ги и нацепи кожата с върха на ножа, за да поеме оттам солта и подправките. Сетне вземи едра сол и ситно смлени подправки и натъркай месото с тях. Сложи го в съд, отделен за тази цел, и го покрий със сол. Остави го за седем дни. След като изминат, го извади от съда и кипни течността, която е пуснала месото, заедно със сол, за да се отстрани миризмата. Добави към нея ароматни треви, като например сух карамфил, джинджифил, чубрица, дафинов лист и кориандър, семена от бахар, хвойна, босилек и салвия. След това добави ока и половина мярка едра захар. После върни месото и го залей отгоре с изстиналата вече смес. Ако видиш, че не стига, за да го покрие, добави вода или сол до нужната мяра, после затисни бутовете с дъска, а отгоре ѝ сложи тежест от една ока или повече. Остави го така да стои три седмици. Като изтекат, ги окачи край комин, за да се опушат, после ги натрий с вино и оцет, смесени с вода, за да не ги доближават мухите. След това наново ги изсуши.

Но как се хранят арабите столетия преди модерната епоха, по времето, което доста често на едро и проблематично наричаме Средновековие?

Описанията на гощавки, поднесени ни в поучително-развлекателната литература (адаб), ни предлагат интересни подробности за трапезата на близкоизточния човек. Представата се допълва и от персийската изобразителна традиция, която ни дава богат визуален материал, предимно в дворцов контекст.

Да прелистим разказите на един Ал-Джахиз (Облещения, Опуления), философ, енциклопедист и ироничен интелектуалец от иракския IX век, за неговите „Скъперници“. Историите му прехождат често между пустинята и града и ни пренасят от софра на софра в домовете на жителите на Багдад, метрополия на Абасидския халифат, реките на Месопотамия, градовете Куфа и Басра, Ирак и Персия, кервани, пазари, светите места за мюсюлманите.

Научаваме, че жителите на персийската провинция Мерв ядат чорба от късчета месо, варено в казан с подправки и оцет. Бедуините наблягат на фурмите, от които има споменати поне няколко сорта, топеното масло (често в комбинация с фурми), коластрата, печените гъби, скакалците, печения хляб с кисело мляко. Жителите на Басра, тъй като е речен град, не издържат без риба. Та затова и някой си много стиснат Ибн ал-Муаммал си позволявал едрата вкусна риба шаббута – вид шаран – в Багдад.

Агнешката главичка бива славословена като „сватбено блюдо“, защото

има мозък, има очи, мазнина около ушите, вътрешност на очите с тлъстинка, по-приятна от костния мозък, по-крехка и от прясно масло, по-блажна и от топено масло, има си език, ноздри и хрущяли, месо от бузите и всяко едно от тях е неповторимо по вкус.

Купува се в събота, първия ден на арабската седмица, но никога от басрийските месари, защото те минават с по-евтината глава на скопен козел. По нея няма много месо, тъй като и козелът се потял повече и като цяло бил по-малко тлъст. Месото се гарнира с „разни заливки – жълти, бели, червени, тъмни, кисели, сладки и горчиви“, а камилският дроб, гърбицата и месото могат да се ядат или печени с остри подправки, или със стафиди и горчица.

Осолената риба от всякакъв вид също пристига до трапезата на жителите на Багдад, както и подобните на гювеч ястия от говеждо, лук, патладжани, тиквички и моркови. Байдат ал-букайла е мистериозно ястие, вероятно малки кюфтенца или парченца чисто, подбрано месо с яйцеобразна форма (оттам и името байда, „яйце“) със зехтин и зеленчуци, обект на чревоугоднически стремления.

Ромеите, тоест византийците, били присвоили пълнения зарзават и чорбата, а персийците – студените и сладки гозби. Появяват се различни видове кокошки, като халасийката, кръстоска между персийска и индийска порода, или хауамазийката, местна порода от Ирак. Сладкишите също не са пропуснати, а попарите и кашите от различни видове са навсякъде – каша от грухано жито и парченца тлъстина, сладката каша фанида, хариса от варена пшеница и кълцано месо. Един от героите възкликва:

Прияло ми се е попара, черна от пипера, пъстра от нахута, от двете страни покрита с късче месо и две цели крилца. Набързо ще ѝ видя сметката, както проклет настойник имота на сираче!

Тук е видно, че кулинарният разказ се подчинява на изобличаването на скъперническите характери, както и на неприличното трапезно поведение. Да, има отделни арабски думи за лакомника, който се тъпче и преглъща набързо, за да се натъпче пак. За онзи, който осмуква кокала за костен мозък, без да го е грижа за другите. За човека, който си мие ръцете и така ги тръска после, че опръсква всички наоколо. За неканения гост, който изяжда всичко, след като ти се натрапи (познавам такива типове по провинцията, идват и ти изпиват ракийката). Много неприятни хора, казва авторът, са онези, които си облизват пръстите, после ги топват обратно в общата паница с чорба, мляко или каша. Има и едни, които разкъсвали месото като див звяр. А моят любимец сред описаните е т.нар. разтегач (маддад) – онзи невъзпитаник, който ръфа месото, тегли жилата му от единия край, та като тя се отплесне, опръсква дрехите на хората наоколо.

Малко по-различно е положението в литература като „Калила и Димна“ на Ибн ал-Мукаффа от VIII в., „Макамите“ на Ал-Харири от XI в. и Приказки от 1001 нощ. Там кулинарният разказ е семпъл, мимоходом споменат фон на житейски интриги и улични истории. Богатият мосулски търговец Абул Хасан черпи халифа с домашни и диви гълъби и кокошки, пресни плодове, семки, сладкиши и вино. Халифът Маамун яде сто вида ястия от кокошки, попари, студени и топли меса. Али Зайбак от Кайро се опитва да подкупи дете с халва, а роб готвач, напоен от него с вино, му разкрива, че всеки ден готви по пет гозби за обяд, пет за вечеря, но понякога и допълнително, например месо, варено със зърна от нар. Известният със силата си Зурейк Саммак (Рибаря), след като зарязва живота на пройдоха, отваря дюкян за пържена риба като улична храна. А не е ли тайнствената дума „сезам“ от приказката за Али Баба всъщност арабската дума за сусам, една от най-популярните зърнени храни – симсим?

Този тип разкази обаче, колкото и да са забавни, имат недостатъци.

Винаги са вторични спрямо основния сюжет и цел. И изобщо не са посветени на кулинарията. Не ни помагат много в разбирането на детайлите. Люшкат се между документалното и въображаемото. И ако искам да разбера как точно се прави байдат ал-букайла (дори какво точно е то!), хариса, кюнефе, пиле, пълнено с кайма, или оризов пудинг с пилешко, няма как да стане. Затова и много по-ценни са изворите, които улавят саморефлексията на средновековния мюсюлманин относно начините, по които се яде в различните епохи и региони. А такива има запазени достатъчно.

(Следва продължение)

Заглавно изображение: Лекар приготвя лекарство от мед и вода срещу слабост и загуба на апетит. Из арабски ръкопис на De Materia Medica от Диоскурид, препис от Абдуллах ибн ал-Фадл от 1224 г., колекция на Met Museum.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.