Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-spayavaneto-na-hora-v-islandiya-i-u-nas/

Миналото лято се наложи да направя сърдечен масаж на мъж недалеч от хижата, в която работех. Щом научих за пострадалия, изтичах двата километра до мястото, където вече имаше скупчване от хора. Трима от тях се сменяха, за да правят сърдечен масаж. Наредих се и като дойде моят ред, сложих китка върху китка над слънчевия сплит на човека, изпънах лакти и направих 30 равномерни и силни натиска, както бях учила в школата по първа долекарска помощ в София. Жената на пострадалия направи два пъти обдишване уста в уста, после пак 30 натиска, 2 обдишвания, отново и отново. След известно време някой ме потупа по рамото и ми направи знак да се сменим.

Скоро хеликоптерът за спешна медицинска помощ успя да кацне насред насечения терен и от него дотича лекар. Той веднага сложи апарати, за да автоматизира сърдечния масаж и обдишването, и съобщи, че „всичко, което може да се направи за този човек, ще се направи тук и сега“. Възцари се напрегната тишина, в която лекарят направи няколко последни опита за съживяване. Десет минути по-късно той погледна часовника си и извести часа на смъртта. После отнесоха мъжа на носилка към хеликоптера.

Впоследствие получих неколкократни обаждания от работодателите си и от полицията, които ми предлагаха морална подкрепа, разговор с Червения кръст или с психолог, ако имам нужда от такъв. За пръв път се сблъсквах толкова отблизо със смъртта и все пак това преживяване се усети не като травма, а като ценен житейски опит.

Исландия е остров в Северния Атлантически океан с площ почти колкото България и с население приблизително колкото на Варна. Природата е сурова и там се намират едни от най-големите ледници в Европа, има чести вулканични изригвания, земетресения, свлачища, екстремни метеорологични условия, покосяващи ветрове и лавини и безброй други предизвикателства, с които исландците трябва да се справят. На острова армия няма, а бреговата охрана притежава едва няколко кораба и хеликоптера, затова е нужно да има спасителни екипи из цялата страна.

Исландската спасителна служба ICE – Search & Rescue Team играе значителна роля в превантивната и спасителната дейност. Хиляди доброволци са на разположение денонощно и мисията им е и да предотвратяват инциденти и да спасяват хора. В цялата страна има около 100 отряда. Всички преминават през двугодишно обучение, което дава задълбочени познания за особените условия и опасности както на сушата, така и в океана. Част от случаите може да са оказване на първа помощ на пострадали в планината, издърпване на затънали в снега или попаднали в реки хора и автомобили, издирване на избягали деца или възрастни, страдащи от суицидни мисли. Понякога хора са повличани от огромните океански вълни, пропадат в пропасти или ледникови цепнатини, биват погълнати от лавини или изгубени и изтощени в пустошта без ясна представа за посоките. През последните години спасителите дават дежурства покрай последните вулканични изригвания и следят за безопасността на хората в областта.

Исландската спасителна служба е с над 100-годишна история и днес наброява 4500 доброволци из цялата страна, тоест на всеки 100 жители има поне по един обучен спасител.

Доброволците са колкото мъже, толкова и жени, от младежи до пенсионери. Всички разполагат с широкоспектърен набор от специализирана екипировка: носилки, одеяла, въжета и карабинери, екипировка за лавинна безопасност и др. За достигане на труднодостъпни терени се използват огромни джипове, снегомобили, бъгита, спасителни лодки, кораби и др. Често в работата се включват и дронове или издирващи устройства, обучени кучета, а ако ситуацията го налага, на място може да се извика и хеликоптер.

По време на работата ми като хижарка в исландските планини сме имали случаи на навехнати глезени, хипотермия, алергични реакции и бъбречни кризи, както и сърдечни проблеми. След като на място бяхме само двама и най-близкият спасителен екип беше на час път, си наложих да усъвършенствам уменията си в оказването на първа помощ, а после и да се обучавам в Исландската спасителна служба.

Всяка година започва програма с разнообразни курсове и изпити, като първа долекарска помощ, лавинна безопасност, метеорология, ориентиране, използване на съобщителна техника, издирване, оцеляване в дивата природа и планинарство, обучения с дронове, с кучета и много други. Цената на програмата е символична, тъй като се спонсорира от държавата, от частни компании, както и от обществото. За целта има инициативи за продаване на елхи по Коледа, фойерверки по Нова година и специални ключодържатели, като средствата отиват изцяло за поддръжка на екипировката и транспортната техника.

Спасителният отряд, в който се обучавам, е един от седемте в Рейкявик. В този район най-често се налага издирване на хора, сред които голям процент са младежи със суицидни наклонности. Някои от тях бягат от къщи, крият се или се насочват към леденостудения океан. Обикновено спасителите ги откриват, но понякога е твърде късно и е имало случаи да намират тела, изхвърлени на брега месеци след издирването.

Сред дейностите на Исландската спасителна служба е и превенцията –

разработват се образователни материали за предотвратяване на инциденти в детски градини и училища, с възрастни хора и туристи. Друга ключова дейност е създаването на отбори за деца и младежи, които посещават семинари и се запознават с работата на спасителите. Същевременно те се учат как сами да се предпазват от злополуки и от рисковете, характерни за исландската природа.

Да си част от спасителната служба в Исландия е чест и предизвиква уважението на хората. Чест е да си доброволец и да помагаш на другите, да отделяш от времето си в полза на обществото. Екипите са сплотени, посещават се един друг и обменят ценен опит. Ентусиазирани и отдадени на работата си, доброволците се стараят да опресняват знанията си и организират разнообразни състезания из страната.

У нас най-голямата доброволна неправителствена организация, предоставяща помощ на уязвими хора в бедствени и кризисни ситуации, е Българският червен кръст (БЧК). С над 140-годишна история и посредством дейности в полза на обществото той допринася за облекчаване и предотвратяване на страданието във всичките му форми, закриля здравето и живота и осигурява уважение към човешката личност.

Част от БЧК е и Планинската спасителна служба (ПСС), която работи за предотвратяване на нещастия и оказване на помощ на пострадалите в планините. ПСС наближава своето първо столетие и се ръководи от опитни и изключително отдадени хора. Активните членове са над 500, а отрядите наброяват над 30 в цялата страна. От общуването ми с планински спасители съм оставала без думи от екстремните ситуации, в които се е налагало да извършват спасителни акции. Хората са подготвени да работят продължително време в тежки метеорологични и теренни условия, често с риск за собствения си живот и здраве, за да окажат помощ на пострадали – както медицинска, така и практическа, – що се отнася до изнасяне от труднодостъпни терени по най-безопасния и бърз начин.

Само преди няколко години е създаден и Спасителен клуб за бъдеще с над 150 доброволци, активно участващи в борбата с горски пожари, наводнения и други природни бедствия, както и в издирвателни акции. Всички участници преминават през разнообразни обучения и всеки, навършил пълнолетие, в добро физическо и психическо здраве, може да се включи.

Работата на доброволците е незаменима за обществото. При инцидент с близък или с непознат е безценно и сами да знаем как да действаме, за да помогнем. Наученото в училище лесно се забравя и има нужда от опресняване. Достатъчно е да отделим един уикенд или няколко дни, за да придобием някои основни умения – какво се прави при отворена рана или ухапване, при задавяне или алергична реакция, при задушаване, при сърдечен удар и много други. Подобни знания не само биха ни помогнали да реагираме бързо и адекватно в спешен случай, а може и да се окажат ключови за нечий живот.

Някои утвърдени школи по първа долекарска помощ у нас са:

• Първа долекарска помощ към БЧК
• Училище по първа помощ
• Сдружение „Академия Първа помощ“
• Българска асоциация по ски свободен и екстремен стил (БАССЕС) с обучение по безопасност в зимната планина и безплатни курсове за деца и младежи

Съществуват много други школи из цялата страна за начинаещи и за напреднали, за деца и родители, за оцеляване в природата и т.н., затова всеки може да намери времето и мястото, които най-добре му пасват.

Ето и някои основни принципи в критични ситуации:

1. Осигурете безопасност за себе си и за пострадалите. Определете състоянието на пострадалите и окажете помощ най-напред на тези без дишане, със силни кръвотечения или в шок.

2. Обадете се на 112 и кажете къде е станал инцидентът, какво се е случило, колко са пострадалите и какво е състоянието им. Изчакайте допълнителни въпроси.

3. Направете превръзки и обездвижвания. Сложете пострадалия в удобна поза и го завийте. Периодично проверявайте дали е в съзнание, дали диша и ако да, какъв е пулсът му.

4. Изчакайте Спешна помощ или следвайте насоките, дадени от 112.

В Исландия, в България и по света специалисти и доброволци правят невъзможното, за да помагат на хората и за да бъдем пълноценно общество. Въпреки това всички носим отговорност да се пазим, а увереността да умеем да се погрижим за някого в нужда е сила и подарък за нас самите.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-snezhni-leta-v-edna-islandska-hizha-vtora-chast/

<< Към първа част

Дойде август. Дни наред ветровете са със скорост 70 км/ч, вали обилно, снегът преминава в дъжд и обратното. Повечето туристи не са подготвени за зимни условия и молят за място в хижата, искали да палаткуват, но такъв вариант в това време няма. „Не погледнахте ли прогнозата, преди да тръгнете? Не чухте ли, че идват страшни ветрове? – питам ги, а те смутено клатят глави. – Излагате се на опасност, ветровете в Исландия могат да ви повалят, а спре ли човек да си почине, измръзването идва неочаквано бързо.“ Тази вечер хижата е със свръхколичество матраци, оползотворен е всеки метър, приютяваме и последния стигнал дотук. Надяваме се останалите да са направили обратен завой навреме…

Бяхме назначени за хижари в една от високопланинските хижи в Исландия. Нейното привидно сложно име – „Храпънтинюскер“ (исл. Hrafntinnusker) – е и името на местността. Дългите думи в исландския език се състоят от множество прости като в немския. В случая с „Храпънтинюскер“ се започва отзад напред: „скер“ е братовчед на английското skerry, означаващо „скален остров, шхери“, а „храпънтина“ означава „обсидиан, вулканично черно стъкло“. Но загадката не се изчерпва с това, защото вместо международната дума „обсидиан“ исландците създават своя сложна дума от „храпън“ ‘гарван’ и „тина“ ‘камък’. Тоест

„Храпънтинюскер“ буквално означава Скалният остров на гарвановия камък.

Името много подхожда на местността, която в периметър от 3 км е обсипана именно с лъскавия като гарванови пера камък. Съседните ни хижи също имаха подобни живописни имена, като „Аулфтавахтън“ – Езерото с лебедите, „Квангил“ – Каньонът с лечебната пищялка, или „Тоурсмьорк“ – Долината на Тор.

Във всяка хижа работят между двама и шестима хижари, които се подготвят за цялото лято с хранителни запаси, тъй като най-близкият магазин е на 3–4 часа път пеш, а после още толкова с автомобил по неравен планински път. В моя случай бяхме двама и работихме в продължение на три месеца.

Ежедневно приемахме по стотина туристи – в хижата, къмпинга или просто преминаващи.

Осведомявахме ги за времето, за допълнителни живописни пътеки наоколо, както и за състоянието на пътя до следващата спирка от прехода. Отговаряхме за това хижата да бъде приветлива и уютна, както и колчетата по пътеката да бъдат видими дори и в мъгла. При възникнали проблеми оказвахме помощ и намирахме решения. Продавахме ограничен набор от суха храна и други полезни неща, като ръчно плетени ръкавици, чорапи и шапки от топла исландска вълна.

През летните месеци постоянно имаше или топящ се сняг, или нов снеговалеж. При откриването на сезона през юни всичко бе потънало в три метра сняг, затова трябваше да изкопаем снежен тунел, за да стигнем до вратата. С лопати оформихме импровизирано стълбище в снега, което с всеки следващ ден се снишаваше от топенето. Отварянето на вратата също си беше усилие, тъй като снегът бе натежал от едната страна на къщата и бе изместил всички прави линии.

В началото на сезона ни закараха с огромен планински автомобил. За лятото се бяхме подсигурили с десетина кашона зимнина и провизии. Предварително бяхме приготвили десетки буркани с конфитюр от ръчно брани боровинки и ревен, както и най-разнообразни ферментации – кисело зеле, червено цвекло и моркови. Бяхме купили 20 кг брашно от пшеница, ръж и ечемик, за да си правим квасен хляб и палачинки. Имахме и домашно кисело мляко и сирене. Запасихме се колкото можахме с пресни плодове и зеленчуци, както и със суха храна, като ориз, булгур, паста, леща, боб, нахут и др. От време на време приятели ни идваха на гости и ни носеха шоколади и кафе, а мама пък изпращаше с колетчета сушени гъби и домати, ядки и вкусни рибни консервички. В останалите случаи слизахме пеш 12 км по планинска пътека и 500 м денивелация до съседните хижи. Оттам до града се стигаше със специален автобус, който прекосяваше три реки по пътя си.

Електричеството в хижата се осигуряваше от соларни панели, а водата се набавяше от близката ледникова река. Отоплението представляваше сложна система, свързана с горещ извор, който поддържаше температура до 20 градуса. Затова в добре затопленото коридорче изсъхваха и най-мокрите якета и обувки. В края на сезона през септември обаче водопроводните тръби замръзваха и носехме вода на гръб от близката река. Хижата разполагаше с три помещения с легла и матраци без чаршафи, тъй като всеки си носеше спален чувал. Освен трите общи спални за 50 души имаше и кухня с котлони и посуда, тъй като всички туристи си готвеха сами. Често идваха и организирани групи с екскурзовод, който вечер влизаше в ролята на готвач.

Мобилен обхват имаше само по височините, но за работа разполагахме с безжичен интернет от сателит. Когато връзката изчезнеше, се катерехме по близкия хълм с лаптоп в ръка в слънце и мъгла, за да проверим прогнозата за времето и да можем да информираме туристите. За къмпингуващите имаше заслон, както и импровизирани заоблени стени от обсидиан, които предпазваха палатките от силните ветрове. С другите пет хижи общувахме чрез радиостанция.

Всеки петък вечер след края на работния ден по традиция се провеждаше конкурс по радиопоезия.

Темата се даваше предния ден и всяка хижа се включваше със стихотворение, плод на споделено творчество. След като всички творби се изчетяха по шумолящата радиостанция, участниците даваха оценки и победителите получаваха правото да измислят темата за следващия път. Стихотворчеството ни сплотяваше, когато времето не позволяваше на нас, хижарите, да си ходим на гости. Освен по радиостанцията, понякога си изпращахме и истински писма, пренасяни от хижа на хижа чрез наземните ни пощенски гълъби – туристите.

При спешни случаи на линия беше планински спасителен екип, който пристигаше с автомобил за първа помощ или с медикоптер. През сезоните имахме случаи с навехнати крайници, алергични реакции, камъни в бъбреците и сърдечни проблеми. Първата помощ и транспортът до болнично заведение са безплатни за пострадалите, тъй като държавата ги осигурява. Но тъй като пострадалите често се оказват недостатъчно подготвени чуждестранни туристи, някои исландци не желаят да плащат данъци за спасяването на хора, които не знаят къде са тръгнали.

На няколко километра от хижата е издигната каменна пирамида в памет на загинал преди десетина години младеж. Той пренебрегва съвета на местните да не тръгва заради очакваното влошаване на времето и буря. Подценява прогнозата и без карта, навигация или представа за пътя се изгубва и изпада в хипотермия. Спасителните служби го намират твърде късно. Въпреки строгите мерки, подобен случай имахме и ние:

Беше 29 юни, а навън се вихреше снежна буря. В 18 ч. ми се обадиха от 112 – възрастен мъж се е загубил по пътя. Вероятно е наблизо, но не може да продължи, защото е изтощен и не знае накъде да върви. В подобни ситуации обикновено отговаря местната спасителна служба, чийто пункт е на около 10 км, но предвид факта, че човекът вероятно е близо до хижата, ни помолиха да го потърсим. Бързо облякох непромокаемото яке и светлоотразителната жилетка, приготвих вода, шоколад, допълнителен чифт ръкавици и с бинокъл на врата и радиостанция на колана хукнах да го търся. Снежната буря беше поутихнала, но видимостта беше лоша – като неясна черно-бяла снимка. Новият слой сняг беше заличил напълно пътеката. Познавах околността добре, вървях в указаната посока и поглеждах през бинокъла. Надявах се, че мъжът е останал на пътеката или поне е близо до нея, защото иначе периметърът на търсене щеше много да се увеличи.

Вървях в бялата пустош и търсех. Следвах каменните пирамиди, обозначаващи пътя, и изведнъж забелязах очертанията на човешка фигура. Той ли беше? Помахах и ми отвърна! Възрастен мъж без ръкавици и шапка, с мътни, мокри очила, вир-вода насред снега. Беше се подпрял на камъните и едва се държеше на краката си. Хванах го под ръка и му подадох щека. Олюлявайки се от умора, той закуцука. Залисах го с въпроси за семейството и страната му и малко по малко духът му се възвърна, а стъпките станаха по-уверени. Така извървяхме отсечката до хижата. Посъветвахме го да обмисли добре дали да продължи нататък с прехода, но отпочинал, на следващия ден той все пак пое напред с нови сили.

През сезоните се запознахме с чудесни хора, чухме вдъхновяващи истории за оцеляване в дивото и в истински свирепото исландско време. Хората пристигаха откъде ли не – от Австралия до Япония, от Мексико до България. Сред тях

най-възрастният турист беше 81-годишен, а най-малкият – едва на годинка.

Хората се движеха по двойки, с приятели, с малки деца, в организирани групи, но и соло. За едни преходът беше предизвикателство за тялото и духа, за други – по-натоварваща екскурзия. Някои от тях посещаваха Исландия само за да усетят пеш отличителните страни на исландската природа, придвижвайки се бавно от пейзаж в пейзаж и далеч от удобствата на модерния свят.

Заради срещите ни със стотиците туристи – от опитните планинари до напълно безпомощните, подценили ситуацията – се чувствам задължена да спомена, че за да минимизираме неприятните ситуации при преходи на подобни труднодостъпни места, преди всичко трябва да сме добре подготвени – със здрави обувки, с водонепромокаеми дрехи, както и с резервни за смяна. Винаги да си носим достатъчно храна за всеки от дните, аптечка, навигация или карта и компас, но и да знаем как да ги използваме. Да проучим добре какво ни очаква като терен, физическо натоварване и метеорологични условия, както и да предупредим някой близък къде отиваме. Защото планината е голяма и лошото време дебне отвсякъде.

Вървиш ли, бъди готов да те повали ненадеен порив. Изправиш ли се, трябва да посрещнеш следващия удар. Стисни здраво щеки, напрегни мускули и гледай напред – кой знае, може би ще утихне…

Тук дървета няма и вятърът не се вижда. Само се чува. Той вие, свисти и фучи, блъска се в къщата, обикаля я като вихрушка и продължава все така вихрено по пътя си. Нависоко разстила облаците като с точилка, а те се разливат на пластове като палачинки, удàри ли залезният час, сменят палитрата си неколкократно. В ниското вятърът помита вулканичния прах на вълни, а той остава да виси във въздуха като сива мъгла.

Знамето на хижата стои като заковано в една-единствена посока и плющи на къси амплитуди като птица, учеща се да лети. Сякаш и то още малко и ще литне, ще бъде отвяно и понесено в безкрая. Пилонът, който сам не спира да се клати заплашително, го държи и не го пуска. Това обаче коства живота на знамето, което конец по конец се разбридва, нишка по нишка се разкъсва и се оплита само в себе си. Поредното знаме, което не устоя на вятъра. Да се опитам ли да го зашия? Не, и най-здравият ми шев едва ли ще го спаси.

(Следва продължение.)