Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-ostrovi-ot-vulna-sred-vulnitie-na-atlantika-vtora-chast/

<< Към първа част

Освен с овцете, вълната и пуловерите, през последните години Фарьорските острови стават известни и със своите иновативни идеи: някои от тях инфраструктурни, предвид особеното им географско местоположение, други – творчески, забавни и едновременно полезни.

Фарьорските острови са самоуправляваща се област в рамките на Кралство Дания, но отдалечени на около 1100 км северозападно от него. Парламентът им е един от най-старите в света, водещ началото си от заселването на островите през IX век. Нарича се Льогтинг, в буквален превод Събрание за закони, и в днешно време има 33 членове. С територия от едва 1400 км² и население от 54 320 души (към 2023 г.) Фарьорските острови постигат скоростно развитие през последните няколко десетилетия – от бедна страна с множество малки селца се превръща в модерно и напредничаво общество.

Заради стратегическото им географско разположение във водите между Европа и Северна Америка, Фарьорските острови са военна база на британските и американските войници през Втората световна война. Макар и да звучи парадоксално, войната дава възможност за развитие, тъй като новозаселилите се войници строят летища, пътища и инфраструктура. Днес стандартът на живот е висок, а страната притежава международна фериботна линия, свързваща островите с Дания и Исландия, самостоятелна авиолиния с полети до осем страни и дори ресторант, получил две звезди „Мишлен“.

В миналото придвижването ставало предимно пеша или по вода, като почти всяко семейство разполагало с лодка. С построяването на все повече пътища автомобилите постепенно изместват водния транспорт и от риболовна нация, която разчита на улова за прехраната си, фарьорците се превръщат във все по-модерно и глобализирано общество. Някои хора днес казват, че с изоставянето на лодките си отива и цяло едно знание за плаването, риболова и всички традиции, предавани от поколение на поколение.

Младите днес често не умеят да пускат плавателен съд по вода, да се справят в бурно море или да разпознават рибите.

С развитието на пътищата през ХХ век са построени и много еднолентови тунели, за да се съкрати обиколният морски път от единия край на острова до другия. Днес тунелите наброяват повече от самите острови, на някои места има дори по два тунела един до друг – стария, тесен и мрачен, и новия, просторен и яркоосветен. Пътищата са модерни и поддържани, а тунелите минават през фиорди и през планини, за да свържат отдалечените острови и по-труднодостъпните им селища.

През 2020 г. е отворен първият в света едновременно планински и подводен тунел с три различни отсечки, които са свързани в кръгово движение под водата.

Дълъг 11 км, тунелът преминава неусетно от планински в подводен, достигайки дълбочина до 187 м под морското равнище. Тъй като според фарьорците всяко място може да бъде подходящо за изкуство, центърът на кръговото е осветен в различни цветове и е опасан от художествена творба – скулптурна група от човешки силуети, хванати за ръце, напомнящи обединеността на народа.

Все пак част от градския транспорт още се осъществява и по море с редовни фериботи, но в случай че вълнението на океана не го позволява, се пътува и по въздух – с хеликоптери като междуостровен транспорт. Всеки хеликоптер може да поеме до 12 пътници и пътуването е кратко, но с живописна гледка към зелените планини отвисоко. Цените са достъпни, защото пътуването по въздух не се въприема като луксозно удоволствие, а като обикновено средство за придвижване, когато се налага.

Устойчиви както на суровото време, така и на чуждите влияния, фарьорците са задружни и едновременно с това се обръщат с топлина и любопитство към другите.

Вероятно малкият им брой е предпоставка за повече изява, което, от своя страна, ги кара да чувстват отговорност към обществото и да вярват, че могат да повлияят за промяна към по-добро. Въпреки честата миграция към Дания, много млади хора предпочитат да останат, защото осъзнават, че гласът им ще бъде чут и ще могат да допринесат с нещо за развитието на родното си място.

Освен това

фарьорците се превръщат в един от най-бързо увеличаващите се народи в Европа – близо три пъти за последните сто години.

Много силна е вярата им, че именно те са най-ценният ресурс на страната, защото дори и природните дадености да се изчерпят, хората са онези, които ще намерят и друг начин за оцеляване. Чрез сътрудничеството помежду им се гради по-доброто бъдеще – съединението прави силата, ама по фарьорски.

Освен обединени, фарьорците неведнъж се доказват и като изобретателни и стават известни със забележителните си идеи за развитието на туризма. Пример за това е едно необичайно събитие – ежегодно островите „затварят“ за туристи и „отварят“ за доброволци, които подобряват туристическата инфраструктура. Събитието е национален проект, наречен Closed for Maintenance, Open for Voluntourism („Затворено поради ремонт, отворено за доброволчество“).

Кандидатите от цял свят са избирани на случаен принцип в началото на всяка година. За няколко дни те извършват разнообразни дейности навън: обозначават и облагородяват туристически пътеки на труднодостъпни места, изграждат площадки за красиви гледки и закачат вериги към скалите на потенциално хлъзгави терени. В замяна на работата си те получават подслон в различни селища, както и топла храна по време на престоя си. Участниците работят с ентусиазъм и създават по-добри условия за туризма на островите, но също приятелства и мили спомени.

Започнала като експеримент през 2019 г., инициативата се приема отлично и става традиция. Един от участниците сподели, че проектът наистина има смисъл – доброволците са доволни да поработят навън в прекрасната природа и същевременно с това да свършат нещо наистина полезно.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-ostrovi-ot-vulna-sred-vulnitie-na-atlantika-purva-chast/

Пристигнахме в пълна тъмница, мокър, хладен вятър ни забрули за добре дошли. Разпънахме палатката на една прогизнала поляна и се заслушахме в неравномерното барабанене на капките по платното. Вече на сухо и в топлия спален чувал, дъждът ми се струваше като нежна приспивна песен. Сутринта, щом дръпнах ципа на вратичката, слънчев лъч проблесна в очите ми и за първи път осъзнах къде се намираме. Пред мен се ширеше синият океан и от него бяха изникнали няколко яркозелени острова, стръмни като планини. Полярни буревестници плавно се спускаха, почти докосваха водната повърхност, плъзгаха се на сантиметри от нея и наново се издигаха с все същата грация. В далечината пориви на вятъра оставяха следите си в морето, сякаш нещо невидимо близваше водата и я разнасяше на хиляди малки капчици във въздуха. Бях тук, чувствах мократа трева по пръстите си и знаех, че не е видение.

Два пъти имах късмета да посетя Фарьорските острови и да палаткувам на шест от тях в два различни сезона. Но не си представяйте екзотични дестинации като Канарските или Карибските острови, а по-скоро архипелаг, брулен от северноатлантическия вятър някъде между Норвегия, Шотландия и Исландия. Осемнайсетте острова са с разнообразен релеф, някои – със стръмни зелени поляни и отвесни базалтови скали, а други – разчленени от фиорди, каменисти заливи и черни плажове, неуморно изложени на шлифоването на соления океан. Въпреки това почти всички са обитаеми. От хиляди овце, хора, диви зайци и птици – всички те изложени на произвола на времето и милостта на океана.

Името на островите означава „острови на овцете“, при това с право, защото и до днес животните са почти два пъти повече от населението.

През цялата година овцете пасат навън, тъй като естествени хищници на островите няма, а вълната им ги пази от студа и вятъра благодарение на високото си съдържание на ланолин – мазен секрет по вълнените влакна, който я прави водоустойчива. Това е една от най-топлите вълни в света и стара местна поговорка гласи: Ull er Føroya gull (Вълната е фарьорското злато).

В продължение на векове сръчните фарьорски ръце са я обработвали, а след това изплитали топли пуловери с характерни местни шарки, дебели чорапи и специални ръкавици с по два палеца. Плетените изделия били безценни за местното население, но служели и за ключов износ и разменна стока срещу сол, захар, кафе и други. Когато мъжете тръгвали за риба, жените им оставали у дома да предат и плетат, както и да поправят вече поизносените дрехи.

Типично е, че колкото повече разноцветни нишки се вплитат, толкова по-топъл и с по-добра водоустойчивост е пуловерът, затова и измислянето на все по-сложни шарки винаги е било любимо занимание.

Широко разпространени били и ръкавиците с два палеца, така че, щом едната страна се поизноси от тегленето на рибарските мрежи, да могат да я обърнат с опакото и ръкавицата да има втори живот. В книжарниците днес се продават каталози, събрали всички открити фарьорски плетки и шарки, които продължават да вдъхновяват млади и стари плетачи и днес.

За съжаление обаче, в наши дни вълната, която се продава там, не е от фарьорски овце, а най-често от шетландски, новозеландски, исландски, перуански и други. Или дори и да се намира такава, тя често е смесица с вече споменатите – в неизвестно съотношение. След разговори с не един местен овчар научих, че ежегодно хилядите килограми остригана вълна, която притежава страхотни качества, бива изхвърляна или чисто и просто изгаряна. Обяснението – нямало пари във вълната.

Но как „фарьорското злато” се превръща в пепел?

Нямало машини, които да я предат, нямало и хора, които да се занимават с това… Разказаха ми, че някои ентусиасти се опитват да я изпращат във Великобритания или Германия, за да се изпреде от нея прежда и после да я върнат за продан в родината, но разбира се, тази разходка оскъпява крайния продукт до такава степен, че тези, които могат да си го позволят, са твърде малко.

Овцете на Фарьорските острови живеят почти като диви животни, защото са целогодишно навън на самотек. Те впечатляват с умението да се справят в екстремни условия, само и само да достигнат най-свежата зелена тревичка – катерят се по главозамайващи урви, спускат се в стръмни каньони, промъкват се из немислими скривалища. Един овчар ми разказа, че ги събират три пъти годишно: през зимата, за да им дадат лекарства и допълнително сено, през лятото, за да ги острижат, и през есента, за да изберат кои ще оставят, заколят или подберат за разплод.

Стадата всъщност са колективни и овцете се разпределят според това кой колко земя притежава. Това означава, че почти всеки фарьорец има определен дял овце. Все още до къщите съществуват hjallur – малки дървени колибки за сушене на месо и риба, които са силно проветриви, така че морският вятър да изсуши и по естествен път да осоли месото и рибата. Всеки разполага със свои запаси месо и такова почти никога не може да се намери в супермаркетите. За сметка на това в магазините е пълно с агнешко от Нова Зеландия или Исландия, което е шокиращо предвид броя на местните овце. Същото важи и за сушената риба, най-често внос отново от Исландия, при все че и за Фарьорските острови тя е основен поминък. Всичко това ме кара да се надявам, че традициите все още са живи и хората сами осигуряват храната си, съответно няма нужда да я купуват.

Един ден в селцето Gásadalur, попаднахме на бележка от местен, който продаваше типичното skerpikjøt – сушено и естествено осолено агнешко, престояло окачено във въпросните hjallur поне шест месеца. Похлопах на зелената дървена порта на типичната фарьорска къща и ми отвори брадат фарьорец, който ни заведе до своя сушилник за месо. Там избрахме един агнешки бут и той обясни, че е най-вкусно на тънки резени върху филия с масълце. Послушахме съвета му и след малко вече режехме неуверено от сушения бут. Вкусът беше наситен, подобно на някое плесенясало сирене, и едновременно с това пристрастяващ.

Други страстни любители на особено добрия вкус обаче стигат до крайности и тук ще ви разкажа за две срещи с тях.

Тръгнахме по необозначен планински път, който се изкачваше постепенно до скалист ръб и оттатък ръба следваше стръмно нанадолнище. Заслизахме внимателно, а гледката насреща комбинираше островърхи планини, водопади, изливащи се право в морето, и скромен залив с тучна поляна, точно като за нашата палатка. Всичко това беше постоянно загръщано от валма облаци и препускащи мъгли. Бяхме изминали сигурно половината път надолу, когато съзряхме трима катерещи баира. Предупредиха ни, че нататък пътят е изключително труден и измамен, затова разумно обърнахме посоката и изкачихме на бърз ход стръмнината, по която току-що се бяхме спуснали. Оказа се, че тримата фарьорци се прибирали по този път, след като оставили два бивола в долината с тучната поляна, която си бяхме набелязали и ние. „От онази трева долу става най-вкусното месо!“, намигна с лукава усмивка единият от тях. Цял ден вървели с биволите, оставили ги и сега със сетни сили катереха последните скали по урвата. Явно си заслужаваше усилията! Щом стигнахме отново ръба, ни показаха друг, по-обиколен път до жадуваната от нас и биволите поляна. Чифтокопитни не срещнахме, но попаднахме на тайна ловна хижа, която приютявала ловците на диви зайци години наред. Вътре имаше тетрадка, в която местните бяха описвали перипетиите си около лова, а аз бях приятно учудена, че разбирам повечето от написаното, тъй като фарьорският език изключително се доближава до исландския. Оказа се, че зайците били внесени на островите от Норвегия през ХIX век като допълнителен източник на храна. Внесените диви зайци, които в норвежките планини зиме сменяли козината си с чистобяла, изменили зимната си премяна в синкавосива с бяла опашка, за да се вписват по-добре в не толкова снежните зими на островите.

При среща с друг местен овчар научихме, че синовете му всяка година закарвали овцете с лодка до най-отдалечената и стръмна част на един от островите. Мястото било обрасло с ароматна ангелика, наричана у нас пищялка, която овцете обожавали, и после специфичното ѝ ухание оставало във вкуса на агнешкото. Затова двамата сина качвали напролет 40-килограмовите овце на въпросното място и ги прибирали наесен вече 80-килограмови, като цялото пренасяне на своенравните овце от и на лодката било доста рисковано. Всеки път, продължи овчарят, жена му умирала от страх за двамата си сина, тъй като неведнъж в неспокойните води по тези места имало лодко- и корабокрушения.

Освен на овцете, стопанството на страната разчита и на рибата. Географското положение предразполага към прекрасен улов, а фарьорците са умели рибари от векове. Преобладават атлантическата треска, скумрията и херингата, както и морският дявол, атлантическата камбала и др. Рибата е основна част от менюто на фарьорците и все още има хора, които я ловят малко преди вечеря.

Днес на много места в по-тихите заливи има и развъдници за сьомга. Още жива тя се пренася във фабрики, където се разфасова и изпраща по света. В тези развъдници обаче лесно се развиват болести и паразити сред рибите, а също така се използват вредни химикали, които вкупом замърсяват водите извън развъдниците и вредят на цялостната морска екосистема.

През последните години все повече се развива събирането на водорасли и производството на продукти от тях. Водораслите поглъщат енергия от слънцето и се хранят с въглероден диоксид, така че едновременно служат за пречиствателни станции на океана и имат безброй приложения – като заместител на месото, хранителни добавки, фураж за животни, за направа на опаковки от биопластмаса и дори за биогориво. Има бъдеще във водораслите и днес се откриват все повече полезни приложения в медицината, козметиката и хранителната индустрия, стига да се подходи с известна доза изобретателност.

Подложени на северния променлив климат, обсипани с овце и обкръжавани от риба и водорасли, Фарьорските острови придобиват все по-голяма популярност и като туристическа дестинация. Двата начина да стигнете до тях са с кораб или с полет до единственото летище, което е еднопистово. На място страната разполага с прекрасни пътища, впечатляващо количество междуостровни тунели, модерни фериботи и дори хеликоптери за обществен транспорт. Но повече за това – в следващата част, защото пътуването между островите и срещите с местните продължават…

Дъждът се сипе като през сито и ситни по разрошените от вятъра коси. Вървим през ниските растения и току разменяме погледи с овцете, които любопитно надигат глави от опосканата трева. Възрастните ни поздравяват с по едно „беее“, а сгушилите се до тях агънца гледат с големи очи като нарисувани в детска книжка. Щом подминаваме, започват да сучат от майките си и енергично да махат с опашка.

(Следва продължение.)

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/tayland-pod-kozhata-purva-chast/

Преди няколко години на битака в Исперих си намерих Хун – традиционна тайландска кукла за театър, управлявана от трима души. След цял ден разнасяне из града, с куклата пристигнахме на парти, предизвиквайки страшна еуфория.

Малко по-късно научих, че И., с когото дивеехме през ученическите ни години, се е оженил за тайландска дресьорка на тигри и вече живеят заедно в Северен Тайланд. Същата вечер всеки се опита да извади от шапката си каквото и да е познание за Тайланд, но нещата все се въртяха около муай тай, слонове, красиви плажове, проституция, лейдибойс, мафия, наркотици, масажи. Общо взето, бяхме гледали холивудски филми по темата и  бяхме попадали на снимки в социалните мрежи. А най-близкото, което познавахме, бяха нашият И. и куклата Хун, която вече говореше български.

Тайланд все още е далечна и непозната дестинация за нас, макар да е една от най-клишираните за западноевропейците, а и добре брандирана за младежи, пътуващи по време на т.нар. gap year – ще ги познаете по зачервените от слънцето и алкохола лица, големите самари, сандалите и шалварите на слончета, които се продават дори в аптеките.

На популярни места като Чианг Май, Патая, Пукет или островите Фи Пи ще се убедите, че

голяма част от туристите идват в Тайланд да видят онова, което холивудските филми и социалните мрежи ни предлагат,

а някои тайландци са готови да ви го продадат на всяка цена. Заради това екзотичността се превръща в безкрайна досада.

Ако обаче не си падате по шоу с вагини, пушещи цигари или изстрелващи топчета за пинг-понг към вас, крокодили на чеверме, скорпиони на клечка и некачествени наркотици, има вероятност улици като „Косан Роад“ и нощните пазари в Бангкок да ви се сторят агресивни и шумни. И все пак – заслужава си да се пуснете по тях, защото само там може да видите как срещу баба, готвеща pad thai (нудъли на тиган със зеленчуци, тофу или месо) танцуват полуголи лейдибойс.

Транссексуалността в Тайланд е толерирана заради будизма –

официалната религия в страната, според която катои – хората, решили да сменят сексуалността и външността си, са родени с две души в едно тяло. Според философията на будизма – намаляване на страданието на всеки един човек – да се родиш катои е част от твоята карма и си свободен да избереш коя от душите или образите си да следваш, без това да те измъчва.

Много от жителите на Тайланд, включително и самите катои, разпознават третия пол като нещо реално, но това не е признато от държавата, въпреки че активистите за правата на хората с различна сексуалност твърдо настояват за промяна в законодателството. Отскоро се говори, че

е възможно Тайланд да бъде първата държава в Югоизточна Азия, която ще легализира еднополовите бракове.

Това беше и първата страна в Югоизточна Азия, легализирала марихуаната. В началото на пролетта на 2022 г. с публикация в социалните мрежи министърът на здравеопазването Анутин Чарнвиракул обяви, че от 9 юни същата година марихуаната ще бъде достъпна за всички. Мотивите на правителството гласяха, че с това престъпността ще намалее, а земеделските региони в провинцията ще имат възможност да се развиват. Друга причина за легализацията на марихуаната беше, че пандемията нанесе огромни щети върху икономиката на страната и обръщането в тази посока би поощрило по-бързото завръщане на туристите. И привличането на нови.

По данни на Световната банка туризмът съставлява 20% от БВП на страната.

В същия линк може да разгледате основните особености на туризма в Тайланд. А за да си представите ужасяващия удар върху икономиката, който пандемията е нанесла, ще цитирам данните за 2019 г., през която посетителите достигат 39,8 милиона души, а през 2020 г. числото пада под 7 милиона и много от туристическите бизнеси фалират.

След края на пандемията и закрепването на туристическия сектор, както и със смяната на правителството, се говори, че марихуаната в Тайланд отново ще бъде криминализирана, което ще доведе до затварянето на безброй частни магазини за марихуана и кофишопове, както и до закриването на международни компании, инвестирали милиони – например Royal Queen Seeds, най-голямата банка за семена в света.

Туризмът е жизненоважен сегмент от икономиката на страната и след като помага за стабилизирането ѝ през 1970–1980 г., когато САЩ и други инвеститори се оттеглят заради петролната криза, става основен фокус в политиките за развитие на страната. Разбира се, всичко това не би било възможно без красотата на Тайланд и гостоприемството на тайландците, които превръщат това място в достъпен рай за всеки турист. В зависимост от нуждите ви – хостел за шест евро или луксозна вила за хиляда долара на вечер – там има всичко. И всички биват третирани еднакво – с уважение, внимание и търпение. Както и с безкрайни поздрави и благодарности.

Когато поздравяват или благодарят, тайландците използват т.нар. wai – поклон напред със събрани ръце, подобно на намасте. Намирам за очарователна комуникацията, която включва и тялото. Поздравът Sawasdee (sah-waah-dee) и благодарностите Khwaap khun се превръщат в танц между двама души, водещ до кратко съвместно смирение.

И ако искате хората да разберат, че сте били в Тайланд, без да казвате, че сте били в Тайланд, може да продължите да отговаряте с khaap khun след всяко изречение, когато се приберете. Или да си направите свещена татуировка с бамбукова пръчка. Традиционната татуировка – Sak Yant, се смята за свещена, а татуистите – Sak Yant Ajarns, са с ранг на духовни учители. По време на ритуала на татуиране се освещава всяка капка мастило, която носи късмет, любов, закрила и други благоденствия за татуирания. Но и без да преминете през мастиления ритуал,

Тайланд ще остане под кожата ви и една от причините за това, разбира се, е храната.

Въпреки че навсякъде може да се видят по една пасяща кравичка с големи уши и малки кози, завързани за дърво, къща, кола, мотор, крак на спящ човек, жегата и влагата са твърде агресивни, за да се произвеждат и съхраняват млечни продукти. А един от малкото брандове кисели млека, които се продават в популярните вериги магазини 7-Eleven, носи името Bulgaria.

Вместо краве мляко в традиционната тайска кухня се използва кокосово като един от основните компоненти, както и кафява захар, соев или стриден сос, лимонена трева и люто. Много люто. Още по-люто. Смърт. Често в менютата на ресторантите има две скàли за лютивост – Western spicy или Thai spicy. Ако изберете втората, възможно е сервитьорите тайно да ви наблюдават, докато ядете, и да се любуват на последвалите гримаси.

Сладостта в тайското къри и някои други ястия не е по моя вкус, но

да си вегетарианец в Тайланд е много по-лесно дори в сравнение с най-хипстърския град на нашия континент.

Именно заради будистката диета има възможност всяко месно/рибно ястие да бъде заменено с тофу. Нужно е обаче да внимавате със стридения сос, ако сте заклети вегетарианци, защото включително и тайското учение, повлияно от различни будистки митове, приема скаридите за вегетарианска храна. Обяснението е, че тъй като рибите се движат и имат съзнание, се приемат за животни, а скаридите растат неподвижни по скалите, тоест са вид морски растения.

Заради жегите тази година аз се хранех основно с пресни плодове, които се продават край пътя, подредени по сергийки, ремаркета, щайги – манго, ананас, кокос, банани, диня, драконови плодове и личи. Заради динения шейк – парчета плод, лед и малко захарен сироп, разбити в шейкър, съм готова да създам култ, затова му обръщам специално внимание. Опитайте го! 

Друго, което тайландците продават навсякъде, е бензин в бутилки от ром. Така по всяко време може да заредиш японския си (като марка) скутер, произведен в Тайланд и нает за 150 бата на ден (около 7,50 лв.). Както в повечето азиатски страни, и тук скутерите масово се използват за придвижване дори в големите градове, в които разстоянията са изтощителни.

Ако пък нямате книжка, винаги може да се качите в т.нар. тук-тук (алтернативно такси) – закрито ремарке, закачено зад или до скутера, приспособено за превозване на хора. И все пак, ако си наемете скутер, е възможно да се чувствате объркани в началото.

Движението в Тайланд, освен че е хаотично и сякаш без определени правила, е в лявото платно и причината за това е влиянието на Британската империя, започнало още през XIX век. А в началото на следващия английското кралско семейство подарява първата кола на тогавашния принц на Тайланд.

Повече за принца на Тайланд, чийто лик се вижда толкова често по стените на ресторанти, магазини, хотели, че ви става близък приятел, както и за раста културата на острови като Ко Ланта ще ви разкажа в следващите текстове от поредицата.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Post Syndicated from Петя Кокудева original https://www.toest.bg/malayziya-po-stenitie/

<< Към първа част

Не съм била в друга страна по света, където можеш да научиш толкова много за бита и ежедневието на хората от… уличните рисунки.

Почти всеки голям град има улица или периметър от няколко улички, чиито стени са изрисувани. Това обаче не са обичайните графити. Тук те изграждат една цялостна и много детайлна галерия на малайското ежедневие. Някои стени представят ритуалите на пиене на кафе и чай, като например те тарик – емблематичния им чай с подсладено мляко, който се прелива няколко пъти между две чаши, за да поизстине. Понякога преливането е от цял метър височина и има майстори в тази работа. Други рисунки изобразяват традиционни ястия, като наси лемак – завит в голямо бананово листо ориз, варен в кокосово мляко и гарниран с аншоа, пържени ядки и лют сос.

Има и стени, които ви отвеждат сред суматохата на типичните за Малайзия нощни пазари, откъдето може да си купите керопок лекор – нещо като рибен чипс. А други функционират като разговорник и ще ви научат на основни фрази: терима каси – „благодаря“; апа кабар – „как си“; минта мааф – „съжалявам“.

Ръцете на танцьорката

Има обаче и по-живописни от градските стени – това са типичните кампунг къщи. Успях да видя най-различни благодарение на това, че направихме пълно завъртане из страната – близо 3000 километра.

Малайската къща е дървена, повдигната на поне метър-два над земята (заради честите наводнения) и с изящно гравирана фасада. Тукашната дърворезба има много стара традиция и е прочута по света, а ключът към нея гласи:

Направи така, че линиите да се усещат като деликатно движение на ръцете на танцьорка във въздуха.

Това изкуство черпи вдъхновение от Космоса, растенията, животните, геометрията и калиграфията, а основната форма на стилизиране наричат аван ларат – „плаващ облак“.

Освен поетичност обаче, малайската дърворезба притежава една черта, която ме изненада – тя има социален аспект и въплъщава ценностите на общността. Един от често използваните мотиви например е бадак мудик кехулу – „носорози, които вървят заедно“. Тяхното послание е: бъдете обединени и търпеливи, посрещайки идващите беди. Друг постоянен елемент от гравюрите са висящите пчели – лебах бергантунг. Изображението им означава, че състраданието и взаимната помощ изграждат щит. Трети мотив е семенцето, от което се ражда Вселената – то съдържа в себе си Jammal – „Доброто“, и Jallal – „Злото“.

Зоол, когото срещнах в едно малайско село, ми разказа още, че дърворезбата винаги цели да свърже къщата с природата наоколо и да я впише органично в растителността. А кокосът не е просто дърво в двора – той е част от духа и облика на дома.

Храмове с чувство за хумор

В малайските къщи винаги се влиза без обувки и е много чисто. По същия начин човек пристъпва и в китайски храм. Трябва да призная, че почти всяка сутрин пишех Chinese temples в Google Maps, за да ми изскочат китайските храмове в близост (по-често са будистки или даоистки). Нямах търпение да видя отново и отново фееричните фенери, пагодите в червено и златно, опулените дракони, блажено усмихнатите статуи на Буда. Какво толкова ме притегляше?

Първо – цветовете: удивителната пъстрота създава усещането, че те канят да поиграеш в храма – има освобождаваща наивност в това. После – разказването: простичко и без превземки. В един храм ще научиш истории за това как обикновени китайци се грижат за родителите си, в друг – кое животно на какво е символ, в трети – как някой монах се е разминал с просветлението. Като лохана Асита например (18-те лохани са ученици на Буда и има техни статуи в абсолютно всеки храм).

На Асита веждите му пораснали до земята от старост, но все не постигал просветление. Така си и умрял. Не щеш ли обаче, цъфнал в следващия си живот като бебе с дълги вежди! По това близките му разбрали, че е необикновен, постарали се отрано да го пратят в будистки манастир, където успял най-сетне да получи просветление.

Вместо назидателност и религиозна скованост, в историите витаят закачливост и чувство за хумор. Впрочем точно с такава непосредствена ведрост китайците почитат статуите на лоханите – отиват до тях грейнали, потупват ги по рамото, като че са стари приятели, и си тръгват.

Как да спреш да хълцаш

Ако някой от малайското племе темиар хълца, просто му кажете, че е крадец. Това така ще го шокира, че със сигурност ще спре хълцането. Може да звучи като небивалица, но има логично обяснение. Според антрополозите някои оранг асли племена – като темиарите и семелай – са едни от най-безконфликтните и миролюбиви на света. В техния обществен ред насилието не се толерира под никаква форма – нито физическа, нито вербална. А да те нарекат крадец е толкова обидно и рядко срещано, че шокира.

В основата на всичко това е сламаад – концепция за ненасилие.

Според темиарите насилието е раняващо за всички – не само за пострадалия, но и за причинителя и свидетелите. Затова от него никой няма полза. Практиките им за ненасилствено възпитание са заимствани от различни западни учени, социални работници и терапевти, които ги интегрират в работата си – например за превенция на училищна агресия. Някои от тези практики са близки до ума – като да се пошегуваш в конфликтна ситуация или просто да се оттеглиш (темиарите имат нагласата, че не е проблем да признаеш страха си).

Други от прийомите им обаче са наистина впечатляващи. Например бикаара. Това е разговор между членовете на общността, в който участват всички. Дълги дебати за поведението на някого, по време на които се решава как да бъде санкциониран (най-често глобяван материално). Идеята е да се говори открито, за да няма пространство за клюки и интриги. Да бъде наказван или бит някой е обидно за темиарите. Те казват:

Враждата между двама души не е просто конфликт между тях, а е обида към мира в общността.

Друг интересен подход е, че насочват страха на децата си към сферата на нечовешкото. Страшни са гръмотевиците, страшни са тигрите. Хората не бива и не могат да бъдат страшни един за друг – те са, за да се подкрепят, когато ги сполети истински страшното.

Средният глас е сред любимите ми техни стратегии. Темиарите смятат, че насилието се просмуква първо в думите, затова обръщат сериозно внимание на това как говорят.

От малки учат децата си да открият своя среден глас – ще рече, да съчетаят своя глас с този на другия, бил той животно или човек.

Първо това упражнение минава през имитация и пресъздаване на гласовете на различни животни, съвсем буквално сдружаване на два гласа. После идеята е децата все по-тренирано да могат да си представят какво казват те, но и какво би казал другият. Така в състояние на конфликт имат вътрешната настройка да чуват не само своя собствен глас.

Lemme be

Аз съм малаец,

казва Вин Сен Куу. „А вкъщи на какъв език си говорите?“, питам. „На хокиен*“, отвръща той.

Момчето говори китайски, малайски и английски – три езика, като много от хората тук. В Малайзия това е устойчив феномен – може да си четвърто, пето поколение преселник, да говориш у дома на индийски или арабски, но щом те попитат какъв си, отговорът е малаец.

Така беше и с Арека – пето поколение тамилка, която у дома говори на тамилски, готви предимно тамилски ястия и празнува Дивали (индийски празник на светлината), но същевременно се определя като малайка. Подобна е и житейската нишка на Шели Шахадан – баба ѝ е от Тайланд, дядо ѝ – афганистанец, но тя самата е родена в Куала Лумпур и е малайка.

Най-характерното за нас тук е lemme be,

смее се Шели и говори на брилянтен английски. „Какво е това?“, кокоря се аз. Шели обяснява, че е съкратено от Let me be me – „Остави ме да си бъда аз“.

* Хокиен – група китайски езици.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/stranata-na-inuitite/

<< Към На север: Гренландия и тайните на леда

Събудих се през нощта и слънцето грееше, като че беше ярък следобед. Зачудих се как ли човек не полудява тук – от постоянната светлина или от постоянната тъмнина през останалата част от годината. Как ли гренландците успяват да живеят на това толкова особено място на планетата?

Инуитите населяват най-отдалечените и най-северни райони в света и вероятно са един от най-добре приспособените етноси към арктическия климат и условия. Чрез специфичните си умения и начин на живот те са се научили да оцеляват при температури до –40°С.

Названието ескимоси, с което са по-познати у нас, вероятно води началото си от друг етнос в Северна Америка, който наричал инуитите „онези, които ядат сурово месо“. Негативната конотация в наименованието се запазва през вековете, като се създава цялостен принизяващ стереотип за етноса. Местното население на Гренландия говори за себе си като

инуити, което в превод означава „хòра“.

В миналото земите на Гренландия са населявани и от други етноси. Най-ранният е саккак, отпреди повече от 2500 г.пр.Хр., след него идва дорсет, около 400 г.пр.Хр., а след това и туле, чиито потомци са днешните инуити, преселили се от Канада по замръзналата повърхност на океана през Малкия ледников период на Средновековието. През Х в. до Гренландия с кораби достигат и викингите. Те се задържат там няколко века, докато не изчезват – може би заради критичното застудяване на климата.

През XVIII в. датско-норвежкият мисионер Ханс Егеде е изпратен в Гренландия, за да открие викингите и да ги покръсти. Той тръгва със семейството си и още няколко кораба и заживява в днешен Нуук, наречен от него Готхоб, в превод – „Добра надежда“. Ханс Егеде не намира викинги, но прави усилия да покръсти местното население.

Съвсем естествено, Егеде среща известни трудности в междуезиковото разбиране при проповядването на християнството. Забавен пример за това е преводът на изречението „Дай ни насъщния хляб!“. Хлябът в Гренландия е също толкова непознат, колкото за Европа са били непознати гренландците по онова време, и е било трудно да се разбере за какво става дума. Егеде смята, че е открил подходящо съответствие на символичната сила на думата хляб в речта им, защото, докато се хранят, местните често произнасят маммак и сочат храната. Затова той променя молитвата така: „Дай ни насъщния маммак!“. Впоследствие обаче, след поредните озадачаващи реакции, установява, че маммак е просто възклицание – „Колко вкусно!“. По-късно решава да използва думата за тюленско месо, тъй като именно то е също толкова често на масата, колкото хлябът в Европа.

Гренландският език е част от ескимо-алеутското езиково семейство. Той е полисинтетичен, тоест едно изречение често се слива в една много дълга дума. Най-ранните структурирани писмени сведения за езика са в първата гренландска граматика, написана от Пол Егеде, сина на мисионера Ханс Егеде, който, за разлика от баща си, научава гренландски добре и умее да общува с местните.

Живеейки в Гренландия, за мен също беше важно да общувам с местните. Исках да науча повече за тях, за начина им на живот и за светогледа им. Вероятно и заради това такава беше една от първите ми срещи с тях:

Вървях по улицата по края на града и насреща ми мина една малка червена кола с гренландец, който ми се усмихна. Само след малко колата мина отново в моята посока и спря. Реших, че човекът може би предлага да ме закара до града, и се качих. Питах го дали има книжарница наблизо, но той не ме разбра. Разговаряхме на смесица между неговия развален английски и датски с гренландски акцент и моя датски с норвежко произношение. Усмихнат и доволен, явно беше решил да ме разведе в града. Питах го има ли семейство, и отговорът беше: да – само баща и брат. Мина ми през ума, че може би е било твърде смело да се качвам просто така в колата му, но обясних къде работя, и вярвах, че всичко ще бъде наред. Той обиколи града, като спираше на места, показвайки гордо двете си лодки, къщата си, а най-накрая шейната и кучетата си, на които явно много държеше – цели трийсет, от които двайсет бяха още кутрета. Докато вървяхме към тях през тревата и калта, той предложи ръката си, но аз само поклатих глава с усмивка. Това като че го смути, но се засмя. Когато нахрани кучетата, му направих знак, че все пак трябва да тръгвам. Разбра ме и с неохота ме закара. Беше ми показал най-ценното си – къщата, лодките, колата, шейната и кучетата.

Интересен е животът на инуитите, които са съумели толкова добре да се приспособят към екстремните условия на живот в Арктика. По техните земи няма нито плодове, нито зеленчуци и единствените източници на храна са дивите животни – северни елени, тюлени, моржове, китове, птици и риби. В миналото хората са използвали специални харпуни за лов на тюлени, а китовете хващали с по-големи лодки, наречени умиак. През лятото семействата осигурявали прехраната си с лъкове и стрели и живеели в юрти, покрити с кожи от заловените животни. Зимували в обли къщи, направени от блокове сняг, познати като иглу, или в полуподземни къщи, построени от камъни и кожи върху пòкривна конструкция от трупи или кости от кит. В днешно време харпуните и лъковете се заменят с пушки, а юртите и иглуто – с дървени къщи.

За улова на всички животни е определена квота, като например ограничението за лов на китове е два броя годишно за целия остров.

Когато бях на гости у едно семейство инуити, стопанинът гордо показа огромния си фризер, с който явно всеки уважаващ себе си гренландец разполага и който беше пълен с полуразфасовано месо от най-различни животни. Жената пък извади големи пликове със замразени боровинки, които беше събирала през лятото. Различните видове боровинки са единствените плодове, растящи на острова.

Друго типично за ежедневието на инуитите са шейните с кучешки впрягове. Те са основният начин на придвижване през зимата, което предполага, че глутницата трябва да бъде хранена целогодишно. Шейните с кучешки впряг обикновено са гордост за семейството. Мъжете ги правят по свой размер и участват в ежегодни надбягвания. Един познат гренландец ми разказа, че мечтае да има свой кучешки впряг, но разрастването и обучението на глутницата отнемало години. Част от младите инуити като него през лятото работят като екскурзоводи, а през зимата – във фабрики за риба. Желанието му беше вместо това да заработва в бъдеще като гид с кучешкия си впряг. Притежанието на кучета също така означавало и по-висок статус в обществото. В днешно време обаче все повече гренландци ги заменят със снегомобили – все пак тях не е нужно да ги хранят с риба и еленско месо през цялата година.

Друга инуитска традиция е карането на каяк. Традиционно той се прави от дълги и тънки дъски и тюленски кожи. Благодарение на изключителната си лекота и маневреност е идеален за лов на тюлени. Заради тези качества каякът бързо се разпространява сред полярните изследователи, които неведнъж посещават инуитските племена и черпят знания и опит от техните изключителни методи за оцеляване. Малко известен факт е, че думата каяк, използвана в повечето европейски езици, е именно инуитска. Веднъж дори станах свидетелка на ежегодното първенство по каяк в Гренландия, което включваше дисциплини по бързина, издръжливост и специални умения, като впечатляващото преобръщане на 360 градуса с каяка във водата. Освен това беше задължително каяците да са измайсторени от самите състезатели.

Инуитите държат на традициите, но обществото все повече се модернизира с развитието на инфраструктурата и туризма. Има много работни места в предприятия за риба и скариди благодарение на големия износ в последните години. Съвременното гренландско общество е пръснато по градове и села. Връзки между градовете няма, освен по море, по лед или по въздух. Тоест пътища между селищата не съществуват, а коли може да се видят само в най-големите градове. За извънградско пътуване се използват най-вече лодки или фериботи. Един мой познат разказваше как всяко лято нямал търпение да потегли отново на 18-часовото си плаване с моторната си лодка на юг по западното крайбрежие, за да посети своите роднини.

В селото на име Илиманак, в което прекарах няколко месеца, живеят петдесетина гренландци. Пристигайки, човек се изкачва по стръмен кей, около който се клатушкат навързани множество лодки. Досами кея се вижда магазин и в него се продава всичко – от мляко и ябълки до въдици и пушки. За няколкото деца в селото е учредено училище с местна учителка. Съвсем наблизо е и селската баня, служеща едновременно за перално помещение, фитнес зала и кафене. Банята работи с купони за душа, които служител перфорира преди всяко къпане. Често същата сграда, изпълняваща множество функции, се превръща в място за спонтанни срещи.

Характерна черта за гренландските къщи е, че са боядисани в ярки и весели цветове – червено, розово, синьо, тюркоазено, жълто.

Някои от тях са окичени с ловни трофеи, като еленски рога, или с козината на бели мечки. Пътеките между къщите са частично циментирани, а наоколо занемарени стоят недовършени проекти и неизхвърлени боклуци. Често недалеч от домовете стопаните връзват кучетата си.

В повечето селища от подобен тип няма канализация, защото няма достатъчно средства за инфраструктурата. Водата се извежда по тръба от близкото езеро, минава през моторна помпа и стига по дълъг маркуч до резервоара на всяка къща, после от кухненската чешма изтича от умивалника директно навън, където образува голяма локва. А ако има тръби, те рано или късно извеждат отпадните води направо в океана. Тоалетната чиния прилича на нормална, но в нея се поставят огромни черни пликове, които трябва да се сменят редовно. Използваните пликове, затегнати с тел, се поставят на определено видно място до къщата, така че отговорникът за това да ги вижда и да ги събира своевременно.

Един мой приятел гренландец ми каза, че истинската Гренландия е именно тази, на север от Полярния кръг, точно тук, в малките селища. Защото, който иска да я изживее, трябва да прекара известно време в дивото и извън удобствата, с които толкова сме свикнали.

(Следва продължение.)

Post Syndicated from Петя Кокудева original https://www.toest.bg/malaiziya-s-lyut-sos-i-sukrovishta/

(Част първа)

Страната в едри щрихи

Малайзия е малко над eкватора – южно от Тайланд и северно от Сингапур. Западният ѝ бряг очертава прочутия пролив Малака – преди няколко века оттук минава Пътят на подправките. Сезоните са сух и дъждовен, но жегата в съчетание с високата влажност е постоянна величина. Бивша британска колония е, а преди това страната се е казвала Малая. Шофира се отляво, а покрай пътищата растат помело, манго, драконов плод, ананас. Ислямът е официалната религия, но са разрешени всички други и това не е само на хартия. Повечето местни ястия започват с думата нàси – ориз.

Коренните жители са 19 различни племена с общото название орàнг àсли – за тях роден дом е джунглата.

Тук се намира Таман Негара – най-старата дъждовна гора в света. По табелите на междуселските пътища ще видите крокодили, тапири и водни биволи, а по дърветата – тукани. Близо девет милиона души живеят в изумителната с размерите си столица Куала Лумпур, а малайското село звучно се нарича кампỳнг.

Земя на шамани и султани, Малайзия е без съмнение най-мултикултурната страна, в която съм се озовавала.

Съседите на Мохи

Селамàт пагù*! Само ви подавам ключа и изчезвам, че бързам. Ви-на-ги да заключвате вратите и прозорците, не просто да ги затваряте! Такива са ми съседите – влизат и не гледат много какво грабят. Чак после гризват телефона и се сещат, че не става за ядене. И айдеее, мятат го в храсталака.

Мохи (съкратено от Мохаммад) е от малко селце в югозападна Малайзия. Понякога му се налага да вземе телефона на жена си и да иде край близкия гъсталак да звъни на собствения си номер. За късмет, често от храстите долита познатата мелодия. Съседите на Мохи са маймуни, по-точно макаци – изкусни крадци и акробати.

За един месец, в който обикаляхме страната, се научих отдалеч да познавам къде са – първо чувате звука от мощно пукане на клони и раздрусване на листа, после виждате как някое дърво силно се привежда, а накрая, ето го и него – едър сив макак, който се държи като парашутист за края на клонака и прелита от едно дърво на друго. Белоръкият гибон е още по-живописна гледка – той просто виси като прани гащи и издава особено силен звук, подобен на протяжен лай – така общува с жена си (двойките са моногамни) и скрепява връзката си. Заради този леко комичен лай наричат белоръкия гибон „шоумена на джунглата“.

Време е за копи

Ако се отбиете в някое кафене покрай селския път, малайците ще ви поднесат чаша кòпи. Това е тяхната дума за кафе и повечето хора го пият с лед. Всяка молба за гореща напитка ги обърква и по-вероятно е накрая отново да ви донесат с лед. (Другото упорито разминаване беше лютият сос. Тъй като пътувахме с тригодишната ни дъщеря, а тя не може да яде люто, непрекъснато питахме кое ястие не е. В повечето случаи ни отвръщаха: Ама ето! Това изобщо не е люто. И след секунди то се оказваше огън. Впрочем малайците по традиция си хапват лют ориз даже на закуска, а ако искате да си намажете филия – трудна работа, хлябът не е често срещан.)

Самите кафенета са на открито, под навес – няколко паянтови маси с пластмасови столчета, захабени от ползване. Мястото е почти винаги обгърнато от бухлата тропическа растителност, сред която стърчи малка мивка – за миене на ръце.

Да попаднеш в пълно малайско кафене е като да разгърнеш енциклопедия на народите. Китайци по тениски – на една маса. На втора – мюсюлманки с почти изцяло покрити лица. На трета – индийка с пъстър саронг и бинди, онази тъмночервена точка на челото. Има още араби, потомци на европейски преселници, тамили (от Южна Индия), перанаканци. И разбира се, оранг асли – коренните жители на Малайзия – 19 различни племена със свои езици и идентичност.

Всъщност да пътуваш из Малайзия е като да бъдеш в няколко страни едновременно.

Някои от щатовете в 33-милионната държава – като Келантан и Теренгану – са подчертано мюсюлмански: има религиозна полиция, алкохолът е строго забранен, а от време на време се виждат табели с предупреждение, че ако пропуснеш няколко петъчни молитви в джамията, те чака сурово наказание. Навсякъде другаде в страната мирно съжителстват разнообразни вярвания. Точно както ще видите на Улицата на хармонията в Малака – през няколко метра са: джамията „Кампунг Клинг“, построена през 1748 г.; китайският Храм на зелените облаци, който е на 400 години и е едновременно будистки, даоистки и конфуциански; и индуисткият храм в чест на Ганеша – бога слон, който понякога поставя, а друг път премахва пречките пред вас.

Мизан, принцесата и кокошето àко

Почти всеки втори град в Малайзия започва с Куала. Куала означава „естуар“, или „срещата на две реки“. Столицата Куала Лумпур например значи „калният естуар“. Ние бяхме също и в Куала Ромпин, Куала Теренгану, Куала Селангор…

Срещам Мизан в едно кафене в Куала Кубу. Баща му е местен, а майка му – от Индонезия. Обожава традиционните кифлички с кàя – кокосов мармалад. Мизан е запален читател и като повдигам темата за маларията и комарите, ми разказва една от известните им фолклорни приказки. Султанът се влюбил в красивата принцеса на Малака. За да провери любовта му, девойката го затрупала със седем задачи. Повечето не ги запомних, но на едната прихнах: султанът трябвало да ѝ донесе седем сърца от… комари! 

На сбогуване с Мизан, който има чудесно чувство за самоирония, се заговаряме за това кои са недостатъците ни: аз споделям, че съм бъзла и лесно се отчайвам, той пък си се дразни, защото – както казвали малайците – ентусиазмът му бил като кокоше àко: изстивал много бързо. С каквото и да се захванел, бързо му доскучавало. 

Съкровищата на баба-ньоня

На Мелиса Чан от Малака обаче не ѝ доскучава това, с което се е захванала. Нарича себе си събирач на бенда хари – неща от ежедневието. Мелиса е от една от най-колоритните общности в Малайзия – перанаканците, или баба-ньоня (мъжете са баба, жените – ньоня).

Те са потомци на китайски търговци, пристигнали в малайските пристанищни градове през ХIV век. Китайците уж нямали намерение да остават, но после създали семейства с малайки. Така се ражда културата на баба-ньоня, изобилна на традиционни занаяти и удивителни вярвания. Като това за Кухненския бог например. Той живее в кухнята, но често се качва да докладва на Великия небесен бог какви ги върши семейството. За да не издава лоши работи, ньоня му приготвят куи бакул – десерт от оризово брашно и захар, който е доста лепкав! Щом го налапа, устата му залепва и Кухненският бог само ломоти – нищо не му се разбира.

Мелиса Чан съхранява тъкмо такива мъниста от миналото и настоящето на баба-ньоня, но и не само на тази общност – тя прави документални филми за отмиращите рибарски техники на португалските преселници, както и за най-старата лаборатория за зъбни протези, известна като Музея на фалшивите зъби.

В Джорджтаун (остров Пенанг) и в Малака може все още да видите антикварното ателие на майстор на ръчно правени фенери, а също и как се създават прочутите перанакански обувки с цветни мъниста. Тези занаятчии, обучени от бащите и дядовците си, днес нямат чираци – никой не иска да наследи занаятите им, защото изискват твърде много търпение и усилия.

Тъкмо това е мисията на Мелиса Чан, според която

е огромна ценност да познаваме миналото си, а не да се държим за него като удавник за сламка. Да го развием и да се поучим от него, а не просто да е някаква сантиментална носталгия.

От Мелиса научавам и малайската фраза saling mempengaruhi – означава оплитане или взаимно влияние. Това е начинът, по който съжителстват различните култури и идентичности по тия земи.

Никога не ядем сами

За жалост, съжителството има и своите сенчести страни. Нашир и надлъж в Малайзия ще видите твърде симетричните редици маслодайни палми. Тези огромни плантации са основен бизнес на държавата и заемат мястото на изсечени джунгли – домът на много животински видове и на местните племена, днес все по-яростно изтласквани в цивилизацията. Едно от тях са семелай, според които

да нарушаваш природните закони не те прави лош човек – прави те не много умен.

Житейската философия на племето се нарича пунèн, в превод от техния език: „не ям сам“. Върнат ли се от лов и събирачество, семелай поделят всичко намерено с останалите. Идеята да акумулираш богатство и да задържиш нещо изцяло за себе си не е присъща на това общество.

С избутването им по границите на джунглата и града обаче те са принудени да навлязат в модерния начин на живот. Една част са изкушени да купуват храна от магазина, да имат телевизор и малък мотор. Тъкмо тук идва челният сблъсък. В новия свят тяхното социално ДНК за здравословно споделяне започва да изглежда неразумно. А това, на което от поколения са научени – намереното да се яде на момента, както повелява природният закон – ги води до бедност, защото видят ли се с някакви пари, ги пропиляват. Онова, което преди е било логично и мъдро, сега им носи беди и бедност.

Много от тези племена все още имат своите шамани, чиято основна работа е да тъкат нишки. Защото светът на оранг асли се крепи на невидими нишки, които свързват земята, небето и подземния свят. Шаманите имат симпатичен израз за човек, който не познава природата наоколо и е сляп за нишките между всичко. Този – казват – е като жаба под кокосова черупка.

(Следва продължение)

* „Добро утро“ на малайски.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-grenlandia-i-taynite-na-leda/

Част първа

През последните четири години пътувах и живях на различни места из Севера – Норвегия, Исландия, Фарьорските острови и Гренландия. Ще започна разказите си с най-отдалечения остров, който ме впечатляваше години наред и изглеждаше някак загадъчен и недостижим. През годините любопитството ми нарастваше, а аз самата, от остров на остров, все повече се доближавах до него. Докато накрая ми се отвори възможност не само да посетя Гренландия, но и да живея и работя там – в едно инуитско селце зад Полярния кръг.

В Гренландия е късна вечер, а слънцето упорито пече високо над хоризонта. Няма да залезе поне два месеца. От прозореца ми се белеят безброй късове лед, по-големите не помръдват, приличат на плаващи къщи, пуснали котва. Яркосинята повърхност на водата проблясва срамежливо, докато не се усили в ослепителен блясък в центъра на слънчевата пътека. Отвън се чуват птички, а днес съзрях две, които никога не бях виждала преди, като че долетели от друг свят. Топло е, но подухва прохладен морски бриз с лек мирис на разтапящ се в океана лед. Намирам се в едно малко, сякаш забравено от останалия свят селище, на ръба на дълъг фиорд, претъпкан с ледове. Те се откъсват, спускат се и се сгромолясват в океана.

Това написах първата вечер, прекарана в Илиманак, на западното крайбрежие на Гренландия.

Но нека започна отначало: Гренландия е най-големият остров в света с площ 2 млн. км², което е почти 20 пъти колкото България или приблизително 1/5 от Европа. По-голямата част е покрита с дебел слой лед, достигащ до 3000 м височина, докато заселените места се намират по крайбрежието, основно по югозападното и малко по източното.

Населението за сметка на това е едва около 57 000 души, почти колкото населението на Велико Търново.

В продължение на векове Гренландия е под властта на Дания, но през 1979 г. е обявена за автономна област на Кралство Дания, а през 2009 г. си извоюва още по-голяма самостоятелност. Столица е Нуук, със старо датско име Готхоб, а другите два най-големи града са Сисимиут, разположен точно на Полярния кръг, 66-ти паралел, и Илюлисат, в залива Диско, на 69-ти паралел. Знамето е в червено и бяло, за да символизира връзката с Дания, а формата в центъра напомня залязващото в океана слънце. На герба е изобразен най-големият бозайник на острова – бялата мечка.

Гренландия е едно огромно бяло поле. Тя е слабо изследвана, слабо населена, слабо обработена. Една от малкото части на Северното полукълбо, на чиито географски карти има места с надпис unexplored – неизследвани, следователно незасегнати от човешко присъствие. От една страна, неизвестността плаши и отблъсква, а от друга, възбужда интереса толкова много, че опознаването, прекосяването, „очовечаването“, наименуването, а и постепенното застрояване се превръщат във фетиш.

Затова едно време викингите, мореплавателите и полярните изследователи са трасирали света и са достигали неподозирани дотогава места на планетата. Целите им са били разширяване на границите, достъп до нови богатства, а по-късно – и развитие на науката. При всички обаче водещо е било желанието за откриване и обуздаване на чуждото, за укротяване на дивото в новите земи: някои – кипящи от живот, плодородни, изобилстващи от непознати дарове, а други – стягащи в ледената си хватка дръзналите да ги покорят, докато безмилостните ветрове помитали шейни, кораби и самолети, пазейки ревниво териториите си.

Първият, дръзнал да покори остров Гренландия, е младият полярен изследовател Фритьоф Нансен. Едва преди 134 години норвежецът предприема тази експедиция заедно с петимата си другари. С цената на неимоверни усилия те се справят и прекосяват онова „отвъд“, което будело любопитството на много поколения. Имало предположения, че някъде там, зад онези грамадни и страшни ледени маси, има райски кът – обрасъл в трева, плодороден и подходящ за живот. Но истината е коренно различна. Около 80% от площта на Гренландия е вековен лед – бяла пустиня със сух климат и оскъдни валежи, която бавно, но сигурно изтича в океана.

Защо обаче ледниците се движат и как това отдалечено място може да е подходящо за живот?

Ледът в Гренландия представлява огромна, тежка маса и заради гравитацията се спуска под формата на огромни ледникови езици през пробойните на крайбрежните планини. Поради разликата в температурата, между леда и земята се образува тънък слой вода. Този слой значително намалява сцеплението със земната повърхност, което кара леда да се плъзга, задействан от силата на собствената си тежест. Когато достигне водната повърхност, той се отчупва, тъй като вече няма опора.

Например фиордът Кангиа, дълъг 80 км и широк 7 км, който разделя град Илюлисат от село Илиманак в Западна Гренландия, представя нагледно как отчупените ледове в най-вътрешната част на водното образувание започват бавно да се носят по повърхността на водата. Година по-късно те достигат устието на фиорда и тръгват по свой път в открито море. Съществуват хипотези, основани на изучаването на океанските течения, че ледникът, повалил кораба „Титаник“ през 1912 г. е „роден“ именно в Кангиа.

От птичи поглед фиордът изглежда чисто бял, защото е изпълнен с различни по размер късове лед. Ако човек се опита да стъпи върху някоя ледена буца обаче, тя, естествено, ще поддаде. Най-високите айсберги достигат височина 100 м над морското равнище, което означава, че останалите 90% ледена маса са под водата. Възможно е благодарение на дълбочината, надхвърляща 1000 м, а това позволява безпрепятственото плаване на грамадите. Те се носят славно по течението и чрез движението си „разбъркват“ водата, създавайки активност сред фауната там. Движението предизвиква размножаване на малките морски организми, което привлича риби, тюлени и китове, а това от своя страна прави района богат на морски улов и подходящ за заселване.

Движението на ледниците в океана е наистина впечатляващо. Една късна вечер написах в джобното си тефтерче следното:

Вечерта останах за малко навън. Наоколо цареше почти пълна тишина. Гъста мъгла загръщаше селото и прозираха очертанията на най-близките къщи. Леко клокочеше само ручеят, спускащ се в морето. И изведнъж – тряс! – като че гръмотевица разцепи небето, прогърмя и се разплиска във водата. След няколко секунди гръмна отново. Огромният ледник, който от седмица стоеше заклещен недалеч от пристанището, се беше разрушил. През мъглата обаче не се виждаше нищичко. Обикновено когато ледникът се чупи, се получава нещо като взрив. Хилядите малки балончета въздух в леда изведнъж се пръсват и отдалеч изглежда, сякаш някой е поставил експлозив във вътрешността. Оттам откъсналото се парче се спуска във водата и предизвиква вълна, която в зависимост от размерите е способна да задейства и цяло цунами. Понякога морето наоколо се напълва с множество малки отломки, разпилели се заради подобни мащабни експлозии. Така пресичането на фиорда от Илиманак до Илюлисат отнема повече време, тъй като се налага да се обикаля или да се кара направо измежду ледниците, но по-бавно, за да не се пропука корпусът на ферибота. И двата варианта обаче предоставят възможност за по-дълго пътуване в океана, а това е великолепно.

Често при пътуванията ни с ферибота между селото и големия град събирахме с кеп парчета лед, които разглеждахме с интерес. Този лед изглеждаше по-специален от обикновения, който всеки замразява у дома. Той беше пълен със ситни балончета с въздух. По-късно научих, че се образуват, когато снегът се натрупва върху старите слоеве, впоследствие сляга и се превръща във все по-твърда маса. По време на този процес въздухът между снежинките проправя пътя си навън. Но все пак малък процент от него остава и с натрупването на новите слоеве няма къде да отиде, при което се задържа консервиран в леда. Когато въпросният лед достигне океана, отчупи се от общата маса и заплава във водата, той постепенно се разтапя, а балончетата се освобождават от вековната клетка. Затова и щом сложим парче ледников лед в чаша вода, може да се чуе едва осезаемо съскане – освобождаването на балончетата с въздух.

Тези миниатюрни капсули съдържат безценна информация за времето, в което са се образували,

а именно за съдържанието на въздуха, температурата и наличието на фини прахови частици от вулканични изригвания или други природни феномени. Днес по средата на гренландския ледник е изградена научна база, която сондира леда на километри дълбочина, изважда хиляди метри лед във формата на цилиндър и изследва въздуха от балончетата, съхранени във времето. Това дава сведения за миналото на планетата и температурните разлики през годините, за климата и отлагането на вулканичен прах по повърхността. Самата научна база всъщност е в постоянно движение. Тъй като ледникът се придвижва бавно от центъра към периферията, същото важи и за базата върху него – като бръмбар върху костенурка.

Всеки път, когато плавахме измежду ледовете в океана, усещах особен мирис – на студено и свежо, на чисто и бистро. Едно момиче ми каза, че така миришели ледниците – освобождавали се всички онези затворени в леда балончета въздух от едно време. Вдишвахме история. И изведнъж:

Тряс!

Следва: В селото на име Илиманак, в което прекарах няколко месеца, живеят петдесетина гренландци. Пристигайки, човек се изкачва по стръмен кей, около който се клатушкат навързани множество лодки. Досами кея се вижда магазин и в него се продава всичко – от мляко и ябълки до въдици и пушки. За няколкото деца в селото е учредено училище с местна учителка. Съвсем наблизо е и селската баня, служеща едновременно и за перално помещение, фитнес зала и кафене. Банята работи с купони за душовете, които служител перфорира преди всяко къпане. Често същата сграда, обединяваща множество функции, се превръща в място за спонтанни срещи…