Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-ostrovi-ot-vulna-sred-vulnitie-na-atlantika-vtora-chast/

<< Към първа част

Освен с овцете, вълната и пуловерите, през последните години Фарьорските острови стават известни и със своите иновативни идеи: някои от тях инфраструктурни, предвид особеното им географско местоположение, други – творчески, забавни и едновременно полезни.

Фарьорските острови са самоуправляваща се област в рамките на Кралство Дания, но отдалечени на около 1100 км северозападно от него. Парламентът им е един от най-старите в света, водещ началото си от заселването на островите през IX век. Нарича се Льогтинг, в буквален превод Събрание за закони, и в днешно време има 33 членове. С територия от едва 1400 км² и население от 54 320 души (към 2023 г.) Фарьорските острови постигат скоростно развитие през последните няколко десетилетия – от бедна страна с множество малки селца се превръща в модерно и напредничаво общество.

Заради стратегическото им географско разположение във водите между Европа и Северна Америка, Фарьорските острови са военна база на британските и американските войници през Втората световна война. Макар и да звучи парадоксално, войната дава възможност за развитие, тъй като новозаселилите се войници строят летища, пътища и инфраструктура. Днес стандартът на живот е висок, а страната притежава международна фериботна линия, свързваща островите с Дания и Исландия, самостоятелна авиолиния с полети до осем страни и дори ресторант, получил две звезди „Мишлен“.

В миналото придвижването ставало предимно пеша или по вода, като почти всяко семейство разполагало с лодка. С построяването на все повече пътища автомобилите постепенно изместват водния транспорт и от риболовна нация, която разчита на улова за прехраната си, фарьорците се превръщат във все по-модерно и глобализирано общество. Някои хора днес казват, че с изоставянето на лодките си отива и цяло едно знание за плаването, риболова и всички традиции, предавани от поколение на поколение.

Младите днес често не умеят да пускат плавателен съд по вода, да се справят в бурно море или да разпознават рибите.

С развитието на пътищата през ХХ век са построени и много еднолентови тунели, за да се съкрати обиколният морски път от единия край на острова до другия. Днес тунелите наброяват повече от самите острови, на някои места има дори по два тунела един до друг – стария, тесен и мрачен, и новия, просторен и яркоосветен. Пътищата са модерни и поддържани, а тунелите минават през фиорди и през планини, за да свържат отдалечените острови и по-труднодостъпните им селища.

През 2020 г. е отворен първият в света едновременно планински и подводен тунел с три различни отсечки, които са свързани в кръгово движение под водата.

Дълъг 11 км, тунелът преминава неусетно от планински в подводен, достигайки дълбочина до 187 м под морското равнище. Тъй като според фарьорците всяко място може да бъде подходящо за изкуство, центърът на кръговото е осветен в различни цветове и е опасан от художествена творба – скулптурна група от човешки силуети, хванати за ръце, напомнящи обединеността на народа.

Все пак част от градския транспорт още се осъществява и по море с редовни фериботи, но в случай че вълнението на океана не го позволява, се пътува и по въздух – с хеликоптери като междуостровен транспорт. Всеки хеликоптер може да поеме до 12 пътници и пътуването е кратко, но с живописна гледка към зелените планини отвисоко. Цените са достъпни, защото пътуването по въздух не се въприема като луксозно удоволствие, а като обикновено средство за придвижване, когато се налага.

Устойчиви както на суровото време, така и на чуждите влияния, фарьорците са задружни и едновременно с това се обръщат с топлина и любопитство към другите.

Вероятно малкият им брой е предпоставка за повече изява, което, от своя страна, ги кара да чувстват отговорност към обществото и да вярват, че могат да повлияят за промяна към по-добро. Въпреки честата миграция към Дания, много млади хора предпочитат да останат, защото осъзнават, че гласът им ще бъде чут и ще могат да допринесат с нещо за развитието на родното си място.

Освен това

фарьорците се превръщат в един от най-бързо увеличаващите се народи в Европа – близо три пъти за последните сто години.

Много силна е вярата им, че именно те са най-ценният ресурс на страната, защото дори и природните дадености да се изчерпят, хората са онези, които ще намерят и друг начин за оцеляване. Чрез сътрудничеството помежду им се гради по-доброто бъдеще – съединението прави силата, ама по фарьорски.

Освен обединени, фарьорците неведнъж се доказват и като изобретателни и стават известни със забележителните си идеи за развитието на туризма. Пример за това е едно необичайно събитие – ежегодно островите „затварят“ за туристи и „отварят“ за доброволци, които подобряват туристическата инфраструктура. Събитието е национален проект, наречен Closed for Maintenance, Open for Voluntourism („Затворено поради ремонт, отворено за доброволчество“).

Кандидатите от цял свят са избирани на случаен принцип в началото на всяка година. За няколко дни те извършват разнообразни дейности навън: обозначават и облагородяват туристически пътеки на труднодостъпни места, изграждат площадки за красиви гледки и закачат вериги към скалите на потенциално хлъзгави терени. В замяна на работата си те получават подслон в различни селища, както и топла храна по време на престоя си. Участниците работят с ентусиазъм и създават по-добри условия за туризма на островите, но също приятелства и мили спомени.

Започнала като експеримент през 2019 г., инициативата се приема отлично и става традиция. Един от участниците сподели, че проектът наистина има смисъл – доброволците са доволни да поработят навън в прекрасната природа и същевременно с това да свършат нещо наистина полезно.

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/tayland-pod-kozhata-vtora-chast/

<< Към първа част

Онова, което остави Тайланд у мен тази година, е усещането за непоносима жега. Беше толкова топло, че дори комарите не се появиха. За влажната джунгла, в която се намира тази страна, липсата на комари означава: страшно топло. Извън културните различия, в които можеш да се чувстваш чужденец в тази част на Югоизточна Азия, подобна жега може да те хване неподготвен, докато разбереш със сетивата си истинския смисъл на думата „другоземец“. Културата все можеш да си я обясниш някак, да я наблюдаваш, да я имитираш. Не всичко, разбира се.

Тайският език и 36-те му тоналности са нещо свръхестествено за гласовия и слуховия апарат на повечето от нас.

Посегналите към джобните тайски речници, които практикуват фрази и думи в самолета, често се озовават в неудобна ситуация. Най-тривиалната е да си поръчат шейк от пенис (khuai) вместо от банан (kluai). От един приятел го знам. Климатът обаче е друга работа, тялото преминава през сложни процеси на адаптация, които не може да се имитират. На мен ми отнема по няколко седмици, докато се приспособя към по-екстремни условия от онези, с които съм свикнала. Тази година за почти два месеца в Тайланд намерих златната среда на моето функциониране едва в края на престоя си. Събуждах се много рано сутринта или излизах много късно вечерта. А през останалото време лежах на сянка в хамак, с насочен към лицето ми вентилатор. Оттам наблюдавах местните, които се придвижваха с фините си пластични тела под жежкото слънце. Правеха го със завидна лекота.

За същите два месеца си дадох сметка за еволюционните процеси и как природата извайва телата ни, за да оцеляваме в различните ѝ условия. Колко голямо е разнообразието на Homo sapiens. Колко сурова и агресивна е природата на повечето места по света. Колко жилавост се изисква от някои хора да оцеляват. И най-вече

колко лесно е да се говори от гледна точка на човек, който никога не е страдал от малария, денга, японски енцефалит, лептоспироза, бяс и регулярно хранително натравяне.

За всичко това бях чела в книги, гледала в документални филми, но единствено в безпомощността, в която бях изпаднала, го разбрах напълно. 

Разбрах също, че е лесно да мислиш за природата като за нещо красиво и омагьосващо сетивата, когато тя не ти е враг. Лесно е, когато най-отровната змия в страната ти се намира по върхове и камънаци, до които (почти) никой така или иначе вече не припарва. Искам да кажа, че на някои места в Тайланд кралската кобра може да се свие до леглото ти или направо да те налази, докато спиш.

Разбира се, туристическите дестинации стават все по-безопасни, но това е страшно условно. Маймуни има навсякъде. И са хищни. От маймунски набези страдат ресторанти, заведения, хотели и частни домове. От лодката, с която обикаляхме Андаманско море, ни бяха отмъкнати: слънчеви очила, диктофон и няколко сладкиша с манго. Всичко се разви така бързо и с такива ужасяващи, съскащи, заплашителни звуци, издавани от тартора на маймунската банда, че никой от нас не възропта. Почувствахме се обаче глупаво, че сме се връзвали на приказки и анимационни филми със сладки маймунки.

Тайландците използват същата тази наивност да развеждат туристите в мангови гори с традиционните тайландски лодки, наричани ruea hang yao (на англ. long tail boats). Лодките спират до онази част от манговата гора, където имат свои маймуни, разказа ми Чад (за запознанството ни ще стане дума след малко), за които се знае, че не биха нападнали никого или отмъкнали нещо от туристите. Чад също ми разказа за слоновете. На няколко пъти стъпкали цялото му село. Слоновете можели да минат ей така, през всички къщи, по няколко пъти в годината. Затова в Тайланд се строи по такъв начин, че да не ти е жал, ако природата се надигне – с покриви от сплетени палмови листа и дебели бамбукови колони, които повдигат бамбуковата постройка с бамбукови стени.

Повечето къщи в Тайланд са повдигнати, а английският термин за подобен вид строителство е stlit house – къща на кокили. Повдигат се, за да може водата от проливни дъждове или цунами да не достига до основите на къщите, а хората да бъдат предпазени от змии и други вредители. Повечето постройки в Тайланд, както и всичко в тях, е направено от възобновяеми природни материали. Това се дължи на друга част от особеността на флората им: при постоянната влага и слънце всичко расте по-бързо, а строителните материали са достъпни за всички, тоест всеки с мачете може да си нареже бамбук, да си събере палмови листа и да си сглоби къща на кокили.

Един от малкото градове, в които видях тухли, метал, стъкла и бетон, излят така, както ние тук си знаем, беше в Сурат Тани, където пристигнахме сутринта, след шестнайсет часа път със среднощния влак от Банкок. Пътувахме в трета класа. Места за първа и втора нямаше, всичко беше разпродадено две седмици преди това. Билетът за трета класа струваше по-малко от десет лева.

Пътувахме с моряци, войници, селяни, възрастни жени и влюбени млади хора, които лежаха по пода прегърнати, а амбулантните търговци, продаващи варени яйца, пържени скариди, фъстъци, бананови и манго десерти, прясно нарязани плодове, вода, безалкохолни напитки и дженга джус (jungle juice – опиат с цвят на лимонада, приготвян от листата на кратом в комбинация с DEET или вид сироп за кашлица), прескачаха влюбените, без да им обръщат внимание.

Но да, във влака има всичко. На всяка гара се качват по няколко души или подават стока през прозорците, продават по малко и преди да потегли влакът, скачат в движение или тичат, а ръцете им са протегнати вътре в купето. Най-впечатляващи бяха двойка мъж и жена, организирани толкова добре, че за няколко минути престой продадоха петнайсет литра супа, съхранявана във висока хладилна чанта, която жената влачеше по пода с помощта на дълга хавлиена кърпа, завързана в единия край за дръжката на чантата, а в другия – около кръста ѝ. В двата предни джоба на престилката на жената стояха черпак и пластмасови купички. Пред нея вървеше мъжът ѝ, който зарибяваше хората, после посочваше желаещите супа, вземаше им парите и хвърчеше напред като стрела, а тя със същото темпо сипваше и раздаваше.

Сурат Тани се оказа не толкова интересна дестинация, почти грозновата с панелните си постройки. Ако трябва да бъдем откровени, въпреки че в Сурат Тани няма плаж и подобен релеф, по нещо напомня на известния остров Пукет, който в последните години, най-вече след началото на войната в Украйна, е изкупен от богати руснаци, избягали от репресиите, и съответно се е превърнал в нещо като Слънчев бряг или Монтана – тонове бетон на пясъка и панелни гета.

Чад сподели с мен, че онова, което се случвало в Пукет, било като наказване на природата, а тя щяла да си го върне, просто все още търпяла, но нещата излизали извън контрол. Природата няма да си отмъсти, а ще си изчисти грешките, казвам на Чад, а той ми отговаря, че щом тайландското правителство не прави нищо, става въпрос за много пари. Във всеки случай, няма толкова пари, които да купят законите на Тайланд. Страната е защитила територията си и е подсигурила населението си, като е ограничила правото на собственост на чужденци върху земя или недвижим имот до 49%. Това означава, че

ако желаеш да си купиш имот в Тайланд, е нужно да си намериш тайландски съсобственик или фирма, които винаги ще притежават 51% от имота, тоест почти винаги имотът остава в тайландски ръце.

Друго, което Тайланд успява да запази (освен Пукет), е плажовете си. Ако си вземете SIM карта на местен оператор, всеки път, когато стъпите на който и да е плаж, ще получите автоматично предупреждение (SMS), че пушенето е строго забранено и че има охрана, която може да ви глоби, ако запалите цигара. Освен това след определена натовареност плажовете в Тайланд затварят за туристи, за да се възстанови екосистемата им. Включително и популярният плаж Мая, станал известен с филма „Плажът“.

След Сурат Тани пристигнахме на остров Ко Ланта, на който летуват много скандинавци. Преди те са били основните гости на острова. Старите ресторанти на Ко Ланта могат да се разпознаят по менюто, включващо „шведска закуска“ – кафе и цигари. Поръчах си веднъж и наистина ми донесоха кафе и цигара.

Ко Ланта е мюсюлмански остров със стара китайска махала, а в края на острова живеят морски цигани. В началото на 2023 г. Ко Ланта се превърна в мой дом. Затова и се върнахме през 2024-та. Именно там се запознах и с Чад – собственик на Joker Bar, тайландски рокер, който слуша реге.

Половината от бара на Чад е заета с тенис маса. Така се сприятелихме с него – играехме всяка вечер тенис на маса. Побеждавах го, той се ядосваше, но винаги ме черпеше бира. На следващата вечер ме очакваше, подал дребното си тяло на пътя, оглеждайки се за мотора ми. И всеки път се самоубеждаваше, че ще ме победи: Тудей Чад уин! Тудей Чад уин!

В последните вечери от престоя ми Чад винаги побеждава. Надделява с 2–3 точки. Разкъсва ризата си и започва да крещи от радост, а после ентусиазирано кани на канадска борба всякакви яки скандинавски мъже, които го побеждават, но Чад не забелязва това, защото победата на тенис на маса е по-голяма от всяка следваща загуба.

Понякога съм сигурна, че Чад ще разказва на внуците си, че е победил световната шампионка по тенис на маса от България. И това ме кара да се гордея и с двама ни.

(Следва продължение.)

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-ostrovi-ot-vulna-sred-vulnitie-na-atlantika-purva-chast/

Пристигнахме в пълна тъмница, мокър, хладен вятър ни забрули за добре дошли. Разпънахме палатката на една прогизнала поляна и се заслушахме в неравномерното барабанене на капките по платното. Вече на сухо и в топлия спален чувал, дъждът ми се струваше като нежна приспивна песен. Сутринта, щом дръпнах ципа на вратичката, слънчев лъч проблесна в очите ми и за първи път осъзнах къде се намираме. Пред мен се ширеше синият океан и от него бяха изникнали няколко яркозелени острова, стръмни като планини. Полярни буревестници плавно се спускаха, почти докосваха водната повърхност, плъзгаха се на сантиметри от нея и наново се издигаха с все същата грация. В далечината пориви на вятъра оставяха следите си в морето, сякаш нещо невидимо близваше водата и я разнасяше на хиляди малки капчици във въздуха. Бях тук, чувствах мократа трева по пръстите си и знаех, че не е видение.

Два пъти имах късмета да посетя Фарьорските острови и да палаткувам на шест от тях в два различни сезона. Но не си представяйте екзотични дестинации като Канарските или Карибските острови, а по-скоро архипелаг, брулен от северноатлантическия вятър някъде между Норвегия, Шотландия и Исландия. Осемнайсетте острова са с разнообразен релеф, някои – със стръмни зелени поляни и отвесни базалтови скали, а други – разчленени от фиорди, каменисти заливи и черни плажове, неуморно изложени на шлифоването на соления океан. Въпреки това почти всички са обитаеми. От хиляди овце, хора, диви зайци и птици – всички те изложени на произвола на времето и милостта на океана.

Името на островите означава „острови на овцете“, при това с право, защото и до днес животните са почти два пъти повече от населението.

През цялата година овцете пасат навън, тъй като естествени хищници на островите няма, а вълната им ги пази от студа и вятъра благодарение на високото си съдържание на ланолин – мазен секрет по вълнените влакна, който я прави водоустойчива. Това е една от най-топлите вълни в света и стара местна поговорка гласи: Ull er Føroya gull (Вълната е фарьорското злато).

В продължение на векове сръчните фарьорски ръце са я обработвали, а след това изплитали топли пуловери с характерни местни шарки, дебели чорапи и специални ръкавици с по два палеца. Плетените изделия били безценни за местното население, но служели и за ключов износ и разменна стока срещу сол, захар, кафе и други. Когато мъжете тръгвали за риба, жените им оставали у дома да предат и плетат, както и да поправят вече поизносените дрехи.

Типично е, че колкото повече разноцветни нишки се вплитат, толкова по-топъл и с по-добра водоустойчивост е пуловерът, затова и измислянето на все по-сложни шарки винаги е било любимо занимание.

Широко разпространени били и ръкавиците с два палеца, така че, щом едната страна се поизноси от тегленето на рибарските мрежи, да могат да я обърнат с опакото и ръкавицата да има втори живот. В книжарниците днес се продават каталози, събрали всички открити фарьорски плетки и шарки, които продължават да вдъхновяват млади и стари плетачи и днес.

За съжаление обаче, в наши дни вълната, която се продава там, не е от фарьорски овце, а най-често от шетландски, новозеландски, исландски, перуански и други. Или дори и да се намира такава, тя често е смесица с вече споменатите – в неизвестно съотношение. След разговори с не един местен овчар научих, че ежегодно хилядите килограми остригана вълна, която притежава страхотни качества, бива изхвърляна или чисто и просто изгаряна. Обяснението – нямало пари във вълната.

Но как „фарьорското злато” се превръща в пепел?

Нямало машини, които да я предат, нямало и хора, които да се занимават с това… Разказаха ми, че някои ентусиасти се опитват да я изпращат във Великобритания или Германия, за да се изпреде от нея прежда и после да я върнат за продан в родината, но разбира се, тази разходка оскъпява крайния продукт до такава степен, че тези, които могат да си го позволят, са твърде малко.

Овцете на Фарьорските острови живеят почти като диви животни, защото са целогодишно навън на самотек. Те впечатляват с умението да се справят в екстремни условия, само и само да достигнат най-свежата зелена тревичка – катерят се по главозамайващи урви, спускат се в стръмни каньони, промъкват се из немислими скривалища. Един овчар ми разказа, че ги събират три пъти годишно: през зимата, за да им дадат лекарства и допълнително сено, през лятото, за да ги острижат, и през есента, за да изберат кои ще оставят, заколят или подберат за разплод.

Стадата всъщност са колективни и овцете се разпределят според това кой колко земя притежава. Това означава, че почти всеки фарьорец има определен дял овце. Все още до къщите съществуват hjallur – малки дървени колибки за сушене на месо и риба, които са силно проветриви, така че морският вятър да изсуши и по естествен път да осоли месото и рибата. Всеки разполага със свои запаси месо и такова почти никога не може да се намери в супермаркетите. За сметка на това в магазините е пълно с агнешко от Нова Зеландия или Исландия, което е шокиращо предвид броя на местните овце. Същото важи и за сушената риба, най-често внос отново от Исландия, при все че и за Фарьорските острови тя е основен поминък. Всичко това ме кара да се надявам, че традициите все още са живи и хората сами осигуряват храната си, съответно няма нужда да я купуват.

Един ден в селцето Gásadalur, попаднахме на бележка от местен, който продаваше типичното skerpikjøt – сушено и естествено осолено агнешко, престояло окачено във въпросните hjallur поне шест месеца. Похлопах на зелената дървена порта на типичната фарьорска къща и ми отвори брадат фарьорец, който ни заведе до своя сушилник за месо. Там избрахме един агнешки бут и той обясни, че е най-вкусно на тънки резени върху филия с масълце. Послушахме съвета му и след малко вече режехме неуверено от сушения бут. Вкусът беше наситен, подобно на някое плесенясало сирене, и едновременно с това пристрастяващ.

Други страстни любители на особено добрия вкус обаче стигат до крайности и тук ще ви разкажа за две срещи с тях.

Тръгнахме по необозначен планински път, който се изкачваше постепенно до скалист ръб и оттатък ръба следваше стръмно нанадолнище. Заслизахме внимателно, а гледката насреща комбинираше островърхи планини, водопади, изливащи се право в морето, и скромен залив с тучна поляна, точно като за нашата палатка. Всичко това беше постоянно загръщано от валма облаци и препускащи мъгли. Бяхме изминали сигурно половината път надолу, когато съзряхме трима катерещи баира. Предупредиха ни, че нататък пътят е изключително труден и измамен, затова разумно обърнахме посоката и изкачихме на бърз ход стръмнината, по която току-що се бяхме спуснали. Оказа се, че тримата фарьорци се прибирали по този път, след като оставили два бивола в долината с тучната поляна, която си бяхме набелязали и ние. „От онази трева долу става най-вкусното месо!“, намигна с лукава усмивка единият от тях. Цял ден вървели с биволите, оставили ги и сега със сетни сили катереха последните скали по урвата. Явно си заслужаваше усилията! Щом стигнахме отново ръба, ни показаха друг, по-обиколен път до жадуваната от нас и биволите поляна. Чифтокопитни не срещнахме, но попаднахме на тайна ловна хижа, която приютявала ловците на диви зайци години наред. Вътре имаше тетрадка, в която местните бяха описвали перипетиите си около лова, а аз бях приятно учудена, че разбирам повечето от написаното, тъй като фарьорският език изключително се доближава до исландския. Оказа се, че зайците били внесени на островите от Норвегия през ХIX век като допълнителен източник на храна. Внесените диви зайци, които в норвежките планини зиме сменяли козината си с чистобяла, изменили зимната си премяна в синкавосива с бяла опашка, за да се вписват по-добре в не толкова снежните зими на островите.

При среща с друг местен овчар научихме, че синовете му всяка година закарвали овцете с лодка до най-отдалечената и стръмна част на един от островите. Мястото било обрасло с ароматна ангелика, наричана у нас пищялка, която овцете обожавали, и после специфичното ѝ ухание оставало във вкуса на агнешкото. Затова двамата сина качвали напролет 40-килограмовите овце на въпросното място и ги прибирали наесен вече 80-килограмови, като цялото пренасяне на своенравните овце от и на лодката било доста рисковано. Всеки път, продължи овчарят, жена му умирала от страх за двамата си сина, тъй като неведнъж в неспокойните води по тези места имало лодко- и корабокрушения.

Освен на овцете, стопанството на страната разчита и на рибата. Географското положение предразполага към прекрасен улов, а фарьорците са умели рибари от векове. Преобладават атлантическата треска, скумрията и херингата, както и морският дявол, атлантическата камбала и др. Рибата е основна част от менюто на фарьорците и все още има хора, които я ловят малко преди вечеря.

Днес на много места в по-тихите заливи има и развъдници за сьомга. Още жива тя се пренася във фабрики, където се разфасова и изпраща по света. В тези развъдници обаче лесно се развиват болести и паразити сред рибите, а също така се използват вредни химикали, които вкупом замърсяват водите извън развъдниците и вредят на цялостната морска екосистема.

През последните години все повече се развива събирането на водорасли и производството на продукти от тях. Водораслите поглъщат енергия от слънцето и се хранят с въглероден диоксид, така че едновременно служат за пречиствателни станции на океана и имат безброй приложения – като заместител на месото, хранителни добавки, фураж за животни, за направа на опаковки от биопластмаса и дори за биогориво. Има бъдеще във водораслите и днес се откриват все повече полезни приложения в медицината, козметиката и хранителната индустрия, стига да се подходи с известна доза изобретателност.

Подложени на северния променлив климат, обсипани с овце и обкръжавани от риба и водорасли, Фарьорските острови придобиват все по-голяма популярност и като туристическа дестинация. Двата начина да стигнете до тях са с кораб или с полет до единственото летище, което е еднопистово. На място страната разполага с прекрасни пътища, впечатляващо количество междуостровни тунели, модерни фериботи и дори хеликоптери за обществен транспорт. Но повече за това – в следващата част, защото пътуването между островите и срещите с местните продължават…

Дъждът се сипе като през сито и ситни по разрошените от вятъра коси. Вървим през ниските растения и току разменяме погледи с овцете, които любопитно надигат глави от опосканата трева. Възрастните ни поздравяват с по едно „беее“, а сгушилите се до тях агънца гледат с големи очи като нарисувани в детска книжка. Щом подминаваме, започват да сучат от майките си и енергично да махат с опашка.

(Следва продължение.)

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/tayland-pod-kozhata-purva-chast/

Преди няколко години на битака в Исперих си намерих Хун – традиционна тайландска кукла за театър, управлявана от трима души. След цял ден разнасяне из града, с куклата пристигнахме на парти, предизвиквайки страшна еуфория.

Малко по-късно научих, че И., с когото дивеехме през ученическите ни години, се е оженил за тайландска дресьорка на тигри и вече живеят заедно в Северен Тайланд. Същата вечер всеки се опита да извади от шапката си каквото и да е познание за Тайланд, но нещата все се въртяха около муай тай, слонове, красиви плажове, проституция, лейдибойс, мафия, наркотици, масажи. Общо взето, бяхме гледали холивудски филми по темата и  бяхме попадали на снимки в социалните мрежи. А най-близкото, което познавахме, бяха нашият И. и куклата Хун, която вече говореше български.

Тайланд все още е далечна и непозната дестинация за нас, макар да е една от най-клишираните за западноевропейците, а и добре брандирана за младежи, пътуващи по време на т.нар. gap year – ще ги познаете по зачервените от слънцето и алкохола лица, големите самари, сандалите и шалварите на слончета, които се продават дори в аптеките.

На популярни места като Чианг Май, Патая, Пукет или островите Фи Пи ще се убедите, че

голяма част от туристите идват в Тайланд да видят онова, което холивудските филми и социалните мрежи ни предлагат,

а някои тайландци са готови да ви го продадат на всяка цена. Заради това екзотичността се превръща в безкрайна досада.

Ако обаче не си падате по шоу с вагини, пушещи цигари или изстрелващи топчета за пинг-понг към вас, крокодили на чеверме, скорпиони на клечка и некачествени наркотици, има вероятност улици като „Косан Роад“ и нощните пазари в Бангкок да ви се сторят агресивни и шумни. И все пак – заслужава си да се пуснете по тях, защото само там може да видите как срещу баба, готвеща pad thai (нудъли на тиган със зеленчуци, тофу или месо) танцуват полуголи лейдибойс.

Транссексуалността в Тайланд е толерирана заради будизма –

официалната религия в страната, според която катои – хората, решили да сменят сексуалността и външността си, са родени с две души в едно тяло. Според философията на будизма – намаляване на страданието на всеки един човек – да се родиш катои е част от твоята карма и си свободен да избереш коя от душите или образите си да следваш, без това да те измъчва.

Много от жителите на Тайланд, включително и самите катои, разпознават третия пол като нещо реално, но това не е признато от държавата, въпреки че активистите за правата на хората с различна сексуалност твърдо настояват за промяна в законодателството. Отскоро се говори, че

е възможно Тайланд да бъде първата държава в Югоизточна Азия, която ще легализира еднополовите бракове.

Това беше и първата страна в Югоизточна Азия, легализирала марихуаната. В началото на пролетта на 2022 г. с публикация в социалните мрежи министърът на здравеопазването Анутин Чарнвиракул обяви, че от 9 юни същата година марихуаната ще бъде достъпна за всички. Мотивите на правителството гласяха, че с това престъпността ще намалее, а земеделските региони в провинцията ще имат възможност да се развиват. Друга причина за легализацията на марихуаната беше, че пандемията нанесе огромни щети върху икономиката на страната и обръщането в тази посока би поощрило по-бързото завръщане на туристите. И привличането на нови.

По данни на Световната банка туризмът съставлява 20% от БВП на страната.

В същия линк може да разгледате основните особености на туризма в Тайланд. А за да си представите ужасяващия удар върху икономиката, който пандемията е нанесла, ще цитирам данните за 2019 г., през която посетителите достигат 39,8 милиона души, а през 2020 г. числото пада под 7 милиона и много от туристическите бизнеси фалират.

След края на пандемията и закрепването на туристическия сектор, както и със смяната на правителството, се говори, че марихуаната в Тайланд отново ще бъде криминализирана, което ще доведе до затварянето на безброй частни магазини за марихуана и кофишопове, както и до закриването на международни компании, инвестирали милиони – например Royal Queen Seeds, най-голямата банка за семена в света.

Туризмът е жизненоважен сегмент от икономиката на страната и след като помага за стабилизирането ѝ през 1970–1980 г., когато САЩ и други инвеститори се оттеглят заради петролната криза, става основен фокус в политиките за развитие на страната. Разбира се, всичко това не би било възможно без красотата на Тайланд и гостоприемството на тайландците, които превръщат това място в достъпен рай за всеки турист. В зависимост от нуждите ви – хостел за шест евро или луксозна вила за хиляда долара на вечер – там има всичко. И всички биват третирани еднакво – с уважение, внимание и търпение. Както и с безкрайни поздрави и благодарности.

Когато поздравяват или благодарят, тайландците използват т.нар. wai – поклон напред със събрани ръце, подобно на намасте. Намирам за очарователна комуникацията, която включва и тялото. Поздравът Sawasdee (sah-waah-dee) и благодарностите Khwaap khun се превръщат в танц между двама души, водещ до кратко съвместно смирение.

И ако искате хората да разберат, че сте били в Тайланд, без да казвате, че сте били в Тайланд, може да продължите да отговаряте с khaap khun след всяко изречение, когато се приберете. Или да си направите свещена татуировка с бамбукова пръчка. Традиционната татуировка – Sak Yant, се смята за свещена, а татуистите – Sak Yant Ajarns, са с ранг на духовни учители. По време на ритуала на татуиране се освещава всяка капка мастило, която носи късмет, любов, закрила и други благоденствия за татуирания. Но и без да преминете през мастиления ритуал,

Тайланд ще остане под кожата ви и една от причините за това, разбира се, е храната.

Въпреки че навсякъде може да се видят по една пасяща кравичка с големи уши и малки кози, завързани за дърво, къща, кола, мотор, крак на спящ човек, жегата и влагата са твърде агресивни, за да се произвеждат и съхраняват млечни продукти. А един от малкото брандове кисели млека, които се продават в популярните вериги магазини 7-Eleven, носи името Bulgaria.

Вместо краве мляко в традиционната тайска кухня се използва кокосово като един от основните компоненти, както и кафява захар, соев или стриден сос, лимонена трева и люто. Много люто. Още по-люто. Смърт. Често в менютата на ресторантите има две скàли за лютивост – Western spicy или Thai spicy. Ако изберете втората, възможно е сервитьорите тайно да ви наблюдават, докато ядете, и да се любуват на последвалите гримаси.

Сладостта в тайското къри и някои други ястия не е по моя вкус, но

да си вегетарианец в Тайланд е много по-лесно дори в сравнение с най-хипстърския град на нашия континент.

Именно заради будистката диета има възможност всяко месно/рибно ястие да бъде заменено с тофу. Нужно е обаче да внимавате със стридения сос, ако сте заклети вегетарианци, защото включително и тайското учение, повлияно от различни будистки митове, приема скаридите за вегетарианска храна. Обяснението е, че тъй като рибите се движат и имат съзнание, се приемат за животни, а скаридите растат неподвижни по скалите, тоест са вид морски растения.

Заради жегите тази година аз се хранех основно с пресни плодове, които се продават край пътя, подредени по сергийки, ремаркета, щайги – манго, ананас, кокос, банани, диня, драконови плодове и личи. Заради динения шейк – парчета плод, лед и малко захарен сироп, разбити в шейкър, съм готова да създам култ, затова му обръщам специално внимание. Опитайте го! 

Друго, което тайландците продават навсякъде, е бензин в бутилки от ром. Така по всяко време може да заредиш японския си (като марка) скутер, произведен в Тайланд и нает за 150 бата на ден (около 7,50 лв.). Както в повечето азиатски страни, и тук скутерите масово се използват за придвижване дори в големите градове, в които разстоянията са изтощителни.

Ако пък нямате книжка, винаги може да се качите в т.нар. тук-тук (алтернативно такси) – закрито ремарке, закачено зад или до скутера, приспособено за превозване на хора. И все пак, ако си наемете скутер, е възможно да се чувствате объркани в началото.

Движението в Тайланд, освен че е хаотично и сякаш без определени правила, е в лявото платно и причината за това е влиянието на Британската империя, започнало още през XIX век. А в началото на следващия английското кралско семейство подарява първата кола на тогавашния принц на Тайланд.

Повече за принца на Тайланд, чийто лик се вижда толкова често по стените на ресторанти, магазини, хотели, че ви става близък приятел, както и за раста културата на острови като Ко Ланта ще ви разкажа в следващите текстове от поредицата.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/grenlandia-v-chiniya-2/

<< Към Гренландия в чиния (първа част)

След няколко дни нетърпеливо очакване пристигна първата лодка. Чрез поточна линия си подавахме кутия след кутия десетки видове вина. Така кутиите се изкачваха по стълбите, трупаха се и други ги поемаха нататък. С помощта на кран от лодката се издигаха и няколко хладилника, три от които специализирани за съхранение на вино. От следващата доставка се заредиха и тежки машини за обработка на храна – миксери, резачки за месо, дехидратиращи и вакуумиращи машини, кафемашини и още много уреди, които дори не знаех за какво служат. Накрая дойде и последната лодка – с храната. Разтоварвахме бързо, а шеф готвачът наставляваше кое къде да иде, и всеки от нас се понасяше с по една-две кутии. В тях имаше какво ли не: отстреляни птици, диви зайци, огромни парчета китско месо, череши, портокали, десетки малки кутийки хайвер, свежи подправки, зеле, картофи, черен чесън, сушени домати, килограми масло и сметана… Покрай всичко това заваляха и най-разнообразни задачи: сглобяване на машини, миене на винени чаши, разфасоване на птици. В кухнята цареше бясна подготовка на ферментации, сокове от различни подправки или плодове, вакуумиране по грамаж в специални пликове, смачкване на гъби за сос, сортиране на шест различни вида водорасли, обезкостяване на месо и риба. Трябваше да се използва времето, докато продуктите бяха още пресни. Оставаха само няколко дни до отварянето на KOKS – ресторанта на края на света.

Какво означава да работиш в ресторант с две звезди „Мишлен“ на края на света?

За мен това преживяване беше изключително обогатяващо, но същевременно и просветляващо за цената на подобно заведение и неговото значение на толкова специално и отдалечено място като Гренландия.

Затова нека пристъпим в ресторанта преди пристигането на първите гости. На място ежедневно работи екип от 6–7 сервитьори и 10–15 готвачи. За да е готов салонът, масите трябва да са подредени според строг етикет: чинията да бъде на точно един палец разстояние от ръба на масата; памучната кърпа да е изгладена и сгъната по определен начин; приборите трябва да са излъскани до идеален блясък; водната чаша да е обърната с надписа към госта, така че, като отпие, да вижда марката на висококачествените чаши; свещите да са подредени в прави линии спрямо останалите елементи; столовете да са покрити със сресана овча вълна, леко отдалечени от масата; прозорците да са огледално чисти и по настолните лампи да няма нито една прашинка. Това бяха част от задачите на екипа от сервитьори, към които принадлежах и аз.

В началото ме удиви колко много видове винени чаши може да има. Доскоро за мен съществуваха само два вида тумбести чаши на столче. Но там трябваше да боравим с поне десет разновидности: за шардоне, пино ноар, ризлинг, албариньо, за такова шампанско, за онакова шампанско и какво ли още не. На всичко отгоре те бяха толкова леки, тънки и нежни, че като ги хващах, умирах от страх да не се пръснат в ръцете ми.

Понякога ми се падаше чудната задача да събирам диви цветя за украса по масите. Така за мъничко се спасявах от суматохата и с кутия в ръка късах жълти, бели и лилави цветчета в покрайнините на селото.

Друга вълнуваща част от работата е приготвянето на безалкохолните напитки: това бяха различни видове комбуча, отбрани чайове, ферментирали сокове и безалкохолни коктейли с цели парчета лед, които предварително събирахме от морето.

Готвачите на свой ред се разделят на екипи, които отговарят за определени ястия в т.нар. топла и студена кухня и през целия ден правят безкрайни заготовки за 20-степенното меню. Обслужването на гостите започва още следобед и продължава до късна вечер. Тогава се сглобяват студените ястия и се приготвят топлите.

Рядко имах възможност да видя как всъщност се създават сложните специалитети, които отнасяхме по масите всяка вечер, и ме гонеше голямо любопитство. Исках да знам какво се разиграва зад кулисите, и в един от почивните си дни помолих главния готвач да ида на работа в кухнята. Въпреки първоначалната почуда той ми позволи да се включа рамо до рамо с останалите. Сутринта гордо си сложих готварската престилка и влязох в кухнята, където половината готвачи работеха с ножове от всякакъв калибър, а другата половина – с пинсети като по филмите, защото всеки детайл беше от значение.

Задачи за мен веднага се намериха и цял ден кръцках връхчетата на различни видове водорасли, учих се да изпразвам скаридени глави с пинсета, правих формички за десерта с карамелизиран лук и черен чесън, наблюдавах готвачите и разпитвах всеки кой какво прави – един завиваше малките букетчета от различни видове салати, друг разфасоваше елен, трети завиваше тънки парчета риба на рулца. Накрая съзрях и сладкаря, който използваше грамофон, макар и без плоча, заради въртеливото движение на основата, върху която с помощта на шприц правеше спираловидни бледорозови сладки от плодов целувчен крем. Разказа ми, че купили грамофона с единственото условие да може да се върти, независимо дали свири, или не. Работата кипеше, а аз наблюдавах, слушах и научавах разни истории „от кухнята“.

Освен с две звезди „Мишлен“ ресторантът бил оценен и със „зелена звезда“ за устойчивост

и в качеството си на такъв се стараел да прилага колкото може повече природосъобразни практики. Когато получил това признание, той все още бил на Фарьорските острови, където ежедневно се снабдявал с пресни продукти от морето. Освен това готвачите собственоръчно събирали килограми водорасли от брега и диворастящи подправки от поляните, като арктическа мащерка или девесил. Ресторантът бил сезонен, от май до октомври, за да бъде в хармония с намирането на сезонни продукти. Доста от ястията се приготвяли по традиционни естествени методи за консервиране чрез сушене, осоляване или ферментация на месо, риба и растителни продукти. Накрая голяма част от отпадъците се превръщала в компост.

При преместването на ресторанта в Гренландия готвачите искали да имат същите или поне подобни устойчиви порядки. Затова няколко месеца преди това главният готвач отишъл сам на проучвателно пътуване, за да опознае вкуса на инуитската кухня, да пренесе у дома колкото може повече от местните продукти и да разработи меню за предстоящия сезон в Гренландия. Целта му също била да се постарае да осигури доставчици, ловци и рибари, които да снабдяват редовно ресторанта със съответните продукти на място.

Гренландия обаче не била подготвена за подобна организация и осигуряването на редовни доставки на разнообразни продукти се оказало твърде сложно. В крайна сметка решението било да се използва огромен колкото цяла стая фризер, в който да се подреждат риби, скариди, дивеч, боровинки и всички останали нетрайни продукти. Така загубите се минимализираха. Част от неизползваната храна при приготвянето на менюто често се превръщаше в служебни вечери, а онова, което не можеше да се консумира така, се даваше на селските кучета.

Всяка монета обаче има две страни, дори и толкова специално място като този ресторант. Уви, колкото и да претендира, че е „зелен“, все пак преместването на цяло заведение заедно с всичко необходимо за нормалното му функциониране, включващо машини, вносни продукти и вина, както и екипа от готвачи и сервитьори, а накрая и туристите, изминаващи дългия път за една вечеря, навежда на мисълта, че едва ли всичко е толкова устойчиво и природосъобразно. Аз също бях част от това и го осъзнавах на място.

Макар да се осланяше на гренландската кухня, ресторантът беше чужд за самите гренландци.

За тях беше едновременно гордост, че нещо толкова невероятно се случва и в тяхната страна, но и непонятна мистерия. Освен една миячка на чинии от селото, в екипа нямаше нито един местен, което шефовете обясниха с факта, че няма достатъчно обучени кадри от гледна точка на умения и език. Правеха се опити за известно сближаване с инуитите, но за повечето от екипа те оставаха непознати.

Що се отнася до приходите от ресторанта, те също не отиваха за подкрепа на гренландската икономика, а у фарьорския им собственик. Гости пристигаха откъде ли не – от Австралия, Сингапур, Швейцария, Дания, Франция, САЩ, но

цената на една вечеря беше висока и хората, живеещи най-близо до ресторанта, не можеха да си я позволят.

За съжаление, това става често в Гренландия – чуждестранни компании искат да черпят от нея, да разработват мини за редки метали, да сондират нефт, да ловят риба, да се възползват от природата на едно от малкото диви места на този свят.

Един познат гренландец ми каза:

По-добрата алтернатива за Гренландия е да идват хора, които са любопитни и се впечатляват от нашата страна, култура и кухня, отколкото да се увеличават добивните мини, които да съсипват природата ни.

Днес в един глобален свят е трудно някои процеси да бъдат спрени. Остава само упованието в красотата, на която все още имаме шанса да сме свидетели.

Часът е 1 през нощта и слънцето залязва. Току-що приключихме работа. Прибирайки се в съседната къща, главният готвач ми помахва, докато стоя на прозореца и съзерцавам ледниците, обагрени в светлосиньо, розово и лилаво. На неравномерни ресни повърхността на океана прелива от зеленикаво към сребристосиньо и светложълто. Прелитат птици, прибират се и те някъде вкъщи. Четири трептящи черни точици се носят ниско досами водата, еднакво отдалечени една от друга, а образите им се отразяват в гладката повърхност. Прелитащите точици стават осем.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/grenlandia-v-chiniya-1/

<< Към Страната на инуитите

През 2022 г. ресторант с две звезди Мишлен за първи път временно се премести в Гренландия, а аз имах страхотната възможност да работя в него. По произход от Фарьорските острови¹, ресторант KOKS направи малкото село Илиманак свой дом – на цели 300 км северно от Полярния кръг. Мястото е толкова отдалечено, че си е цяло пътешествие да се стигне дотам. За него е заснет филм, красноречиво наречен The Most Remote Restaurant In The World:

Ще отведа и вас, читателите, на това особено място, но няма да се огранича с престоя на масата, а ще започна още от полета до Гренландия.

Ако летите от Европа, самолетът преодолява цялото протежение на острова, за да кацне на западния му бряг. След 3–4 часа летене над океана, изведнъж от люка съзирате безкрайната ледена пустиня, тук-таме с яркосини езера от разтопен лед. Когато брегът се появи на хоризонта, картинката става негатив: вместо доскорошната гледка от сини петна на снежен фон, върху тъмносиния океан започват да проблясват бели айсберги, безразборно пръснати недалеч от крайбрежието. С приближаването те нарастват, докато започнат да се открояват ръбатите им триизмерни форми.

Приземявате се на малкото летище и пътят покрай морето ви отвежда до град Илюлисат, третия по големина в Гренландия.

Иззад малките хълмчета на хоризонта една по една изникват типичните шарени къщи, като че без ред накацали по крайбрежните скали. Гледка се открива и към пристанището – тесен залив, препълнен с малки лодки, една от които е вашата. Първо тя се носи покрай скалите и този път от морска гледна точка наблюдавате червените, зелените и сините къщи и оставените по скалите каяци, а малко след това пейзажът рязко се сменя с ледените грамади, върху които стъпва само птичи крак.

Пътуването продължава около час, а наоколо са само водата, айсбергите и ако сте късметлии – гърбът на кит или муцуната на любопитен тюлен. Лодката пори водата и движението ѝ едва поклаща по-малките ледени късове. Тихо е и студът щипе бузите, но оставате стоически навън вместо в затвореното купе и вдишвате студения лъх на вековния лед. Всичко това отваря апетита и вече нямате търпение да пристигнете в ресторанта. Айсбергите оредяват и наново се вижда земя – едно малко селце със същите ярки, но по-скромни къщи.

На кея ви посрещам аз и ви водя до една голяма черна къща досами скалите. Още през 1741 г. тя е сглобена в Дания, разглобена и докарана на трупи с кораби, за да бъде построена за дом и служба на мисионера Ханс Егеде. Двуетажна и изцяло дървена, сградата е изкусно реставрирана след десетилетия разруха и наскоро става част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Стигаме до терасата с чисто бели маси, а мой колега донася по чаша шампанско. Разказвам какво предстои: 20-степенно меню, вдъхновено от гренландските традиции и местните продукти, съпроводено от специално подбрани и идеално съчетани с храната вина и други напитки. След малко, когато тишината на гледката изпълни душата, отварям старата дървена порта и предупреждавам за ниския таван, облицован в бледосини платна, за които се смята, че са от стари корабни платна, неотдавна открити под гредите на къщата. Мой колега поема връхните дрехи, а аз ви отвеждам до предварително определената маса до прозореца. На нея има ръчно изработена керамична чиния в земни цветове, старателно сгъната кърпа, крехка водна чаша, запалена свещ и украса от свеж зелен мъх и ситни жълти цветя.

Скоро поднасяме първото ястие от многостепенното меню: mattak, специалитет на инуитите под формата на кубче сурова мас и кожа от кит,

вероятно единствен носител на витамин С преди появата на вносните плодове. В продължение на векове инуитите са разчитали основно на улова на китове и тюлени, а тяхната мас е служила както за силна и засищаща храна, така и за свещи през дългите зимни нощи. В Гренландия се срещат няколко вида китове: гърбат кит, гренландски кит, нарвал, финвал и малък ивичест кит. В миналото множество датски и нидерландски кораби товарели големия улов на китове, за да използват маста за осветление в големите европейски градове, а от балените² често правели корсети, чадъри, бастуни и др. В днешно време уловът им е силно ограничен. Кубчето от кит във версията на готвачите представлява няколко изящно вплетени филийки кожа и мас във формата на мъничък подарък, гарниран с букетче от хрупкави „зелении“ за свеж послевкус.

По време на сервирането всички се движим в синхрон и следваме посоката на часовниковата стрелка, така че погледнато отстрани, изглежда почти танцувално, като истинска хореография.

Поднасянето и отнасянето на чиниите става с по двама или трима сервитьори едновременно. При маса от шестима души обикаляме, спираме се на позиции 1, 3 и 5, сервираме тихо, с умерен жест, след това преминаваме към позиция 2, 4 и 6 и пак така поставяме чиниите и на останалите гости. След това първият сервитьор разказва увлекателно за ястието, докато другите двама незабелязано се изнизват.

По този начин едно по едно пристигат деликатеси с местни морски дарове, като пресни скариди, различни видове миди, раци, хайвер, водорасли. Разбира се, има и риба, като златистия морски костур или типичната за региона атлантическа камбала, едра плоска риба, която може да достигне 3 м дължина и тегло от 200 кг, но в днешно време такива екземпляри почти не се срещат заради свръхулова на този вид. В миналото инуитите я ловели с дълго въже с множество кукички, което пускали на стотина-двеста метра дълбочина и след едно денонощие изтегляли обратно на брега, за да разфасоват рибата с типичните си обли ножове уло.

Днес рибата и скаридите са стоката, която съставлява около 90% от брутния вътрешен продукт на Гренландия.

В ресторанта скаридите се поднасят на две части: в първата има три сурови скариди, деликатно залети с бистър сос от комбуча и няколко капки олио от кориандър – изключително нежно и ароматно ястие, а във втората – шокираща пържена скаридена глава, пълнена с пушен крем от раци, която гостът да схруска на една хапка, без да се плаши от стърчащите крачка и мустаци.

След поредицата от морски специалитети сервираме ароматен бульон с арктическа мащерка, в последната глътка от който изненадващо се пукват три зрънца касис. Така се пренасяме от морето на сушата и се зареждат ястията от гренландски животни, като северен елен, овцебик, арктически див заек и др. Чинията, обираща овациите, е посветена на тундровата яребица³, чието чисто бяло крило представлява шиш, на който са нанизани късчета месо на грил заедно с тънки резени еленска сланина и гъби. Всичко това е залято със сос от боровинки, които готвачите собственоръчно са извадили от воденичките на птиците, така че плодчетата са ферментирали по естествен път и са придобили леко кисел вкус.

Следващото ястие е тартар от северен елен, елегантно поставен между две зелени листа като своеобразен сандвич, поръсен с настъргано пушено еленско сърце и положен върху килим от яркозелен мъх. Северните елени в Гренландия са диви и обикновено се движат на стада. Лятото прекарват близо до бреговете, където растителността е в изобилие, а през зимата се изтеглят в по-вътрешната част на острова, където валежите от сняг са оскъдни и намирането на лишеи е по-лесно. Елените са вероятно най-разпространеният и най-обичан улов от инуитите. Традиционно те използват всяка част от животното, включително рогата и костите за направа на инструменти, козината – за топли дрехи, а вътрешностите сушат и опушват за зимнина.

Последното месно ястие е от овцебик, наричан още мускусен бик. Това е едър тревопасен бозайник от арктическия ареал, който може да се срещне в Гренландия, Канада и Норвегия. Животното е далечен братовчед на овцата и вълната, която инуитите изчепкват от гъстата му и груба козина, е една от най-топлите и най-меки в света. Производството ѝ е изключително скъпо, защото, както сподели един гренландец, отделянето на късите и деликатни влакънца само от 1 кв.м козина отнема цял ден. Месото от овцебик е с наситен вкус и при продължително печене се топи в устата.

Сладката част на менюто включва три десерта, като всеки следващ покачва нивото на сладостта – от свежо парфе от девесил, през кремообразен десерт от водорасли и корен от целина, до карамел от черен чесън и лук като за капак. Но истински гренландската съставка се нарича Rhododendron groenlandicum и представлява ниско растение със ситни бели цветове, което ухае наситено като парфюм дори ако само минеш покрай него. Ядливо е и от него местните често приготвят чай с ободрително действие, но в твърде големи количества то може да бъде токсично. С последните малки сладки предлагаме подбрани сортове кафе и ликьор и ви оставяме да си починете след тази безкрайна върволица от чудати вкусове.

Благодаря, че бяхте гости в нашия ресторант на края на света. А за обиколка зад кулисите очаквайте следващата ни среща!

(Следва продължение)

Post Syndicated from Петя Кокудева original https://www.toest.bg/malayziya-po-stenitie/

<< Към първа част

Не съм била в друга страна по света, където можеш да научиш толкова много за бита и ежедневието на хората от… уличните рисунки.

Почти всеки голям град има улица или периметър от няколко улички, чиито стени са изрисувани. Това обаче не са обичайните графити. Тук те изграждат една цялостна и много детайлна галерия на малайското ежедневие. Някои стени представят ритуалите на пиене на кафе и чай, като например те тарик – емблематичния им чай с подсладено мляко, който се прелива няколко пъти между две чаши, за да поизстине. Понякога преливането е от цял метър височина и има майстори в тази работа. Други рисунки изобразяват традиционни ястия, като наси лемак – завит в голямо бананово листо ориз, варен в кокосово мляко и гарниран с аншоа, пържени ядки и лют сос.

Има и стени, които ви отвеждат сред суматохата на типичните за Малайзия нощни пазари, откъдето може да си купите керопок лекор – нещо като рибен чипс. А други функционират като разговорник и ще ви научат на основни фрази: терима каси – „благодаря“; апа кабар – „как си“; минта мааф – „съжалявам“.

Ръцете на танцьорката

Има обаче и по-живописни от градските стени – това са типичните кампунг къщи. Успях да видя най-различни благодарение на това, че направихме пълно завъртане из страната – близо 3000 километра.

Малайската къща е дървена, повдигната на поне метър-два над земята (заради честите наводнения) и с изящно гравирана фасада. Тукашната дърворезба има много стара традиция и е прочута по света, а ключът към нея гласи:

Направи така, че линиите да се усещат като деликатно движение на ръцете на танцьорка във въздуха.

Това изкуство черпи вдъхновение от Космоса, растенията, животните, геометрията и калиграфията, а основната форма на стилизиране наричат аван ларат – „плаващ облак“.

Освен поетичност обаче, малайската дърворезба притежава една черта, която ме изненада – тя има социален аспект и въплъщава ценностите на общността. Един от често използваните мотиви например е бадак мудик кехулу – „носорози, които вървят заедно“. Тяхното послание е: бъдете обединени и търпеливи, посрещайки идващите беди. Друг постоянен елемент от гравюрите са висящите пчели – лебах бергантунг. Изображението им означава, че състраданието и взаимната помощ изграждат щит. Трети мотив е семенцето, от което се ражда Вселената – то съдържа в себе си Jammal – „Доброто“, и Jallal – „Злото“.

Зоол, когото срещнах в едно малайско село, ми разказа още, че дърворезбата винаги цели да свърже къщата с природата наоколо и да я впише органично в растителността. А кокосът не е просто дърво в двора – той е част от духа и облика на дома.

Храмове с чувство за хумор

В малайските къщи винаги се влиза без обувки и е много чисто. По същия начин човек пристъпва и в китайски храм. Трябва да призная, че почти всяка сутрин пишех Chinese temples в Google Maps, за да ми изскочат китайските храмове в близост (по-често са будистки или даоистки). Нямах търпение да видя отново и отново фееричните фенери, пагодите в червено и златно, опулените дракони, блажено усмихнатите статуи на Буда. Какво толкова ме притегляше?

Първо – цветовете: удивителната пъстрота създава усещането, че те канят да поиграеш в храма – има освобождаваща наивност в това. После – разказването: простичко и без превземки. В един храм ще научиш истории за това как обикновени китайци се грижат за родителите си, в друг – кое животно на какво е символ, в трети – как някой монах се е разминал с просветлението. Като лохана Асита например (18-те лохани са ученици на Буда и има техни статуи в абсолютно всеки храм).

На Асита веждите му пораснали до земята от старост, но все не постигал просветление. Така си и умрял. Не щеш ли обаче, цъфнал в следващия си живот като бебе с дълги вежди! По това близките му разбрали, че е необикновен, постарали се отрано да го пратят в будистки манастир, където успял най-сетне да получи просветление.

Вместо назидателност и религиозна скованост, в историите витаят закачливост и чувство за хумор. Впрочем точно с такава непосредствена ведрост китайците почитат статуите на лоханите – отиват до тях грейнали, потупват ги по рамото, като че са стари приятели, и си тръгват.

Как да спреш да хълцаш

Ако някой от малайското племе темиар хълца, просто му кажете, че е крадец. Това така ще го шокира, че със сигурност ще спре хълцането. Може да звучи като небивалица, но има логично обяснение. Според антрополозите някои оранг асли племена – като темиарите и семелай – са едни от най-безконфликтните и миролюбиви на света. В техния обществен ред насилието не се толерира под никаква форма – нито физическа, нито вербална. А да те нарекат крадец е толкова обидно и рядко срещано, че шокира.

В основата на всичко това е сламаад – концепция за ненасилие.

Според темиарите насилието е раняващо за всички – не само за пострадалия, но и за причинителя и свидетелите. Затова от него никой няма полза. Практиките им за ненасилствено възпитание са заимствани от различни западни учени, социални работници и терапевти, които ги интегрират в работата си – например за превенция на училищна агресия. Някои от тези практики са близки до ума – като да се пошегуваш в конфликтна ситуация или просто да се оттеглиш (темиарите имат нагласата, че не е проблем да признаеш страха си).

Други от прийомите им обаче са наистина впечатляващи. Например бикаара. Това е разговор между членовете на общността, в който участват всички. Дълги дебати за поведението на някого, по време на които се решава как да бъде санкциониран (най-често глобяван материално). Идеята е да се говори открито, за да няма пространство за клюки и интриги. Да бъде наказван или бит някой е обидно за темиарите. Те казват:

Враждата между двама души не е просто конфликт между тях, а е обида към мира в общността.

Друг интересен подход е, че насочват страха на децата си към сферата на нечовешкото. Страшни са гръмотевиците, страшни са тигрите. Хората не бива и не могат да бъдат страшни един за друг – те са, за да се подкрепят, когато ги сполети истински страшното.

Средният глас е сред любимите ми техни стратегии. Темиарите смятат, че насилието се просмуква първо в думите, затова обръщат сериозно внимание на това как говорят.

От малки учат децата си да открият своя среден глас – ще рече, да съчетаят своя глас с този на другия, бил той животно или човек.

Първо това упражнение минава през имитация и пресъздаване на гласовете на различни животни, съвсем буквално сдружаване на два гласа. После идеята е децата все по-тренирано да могат да си представят какво казват те, но и какво би казал другият. Така в състояние на конфликт имат вътрешната настройка да чуват не само своя собствен глас.

Lemme be

Аз съм малаец,

казва Вин Сен Куу. „А вкъщи на какъв език си говорите?“, питам. „На хокиен*“, отвръща той.

Момчето говори китайски, малайски и английски – три езика, като много от хората тук. В Малайзия това е устойчив феномен – може да си четвърто, пето поколение преселник, да говориш у дома на индийски или арабски, но щом те попитат какъв си, отговорът е малаец.

Така беше и с Арека – пето поколение тамилка, която у дома говори на тамилски, готви предимно тамилски ястия и празнува Дивали (индийски празник на светлината), но същевременно се определя като малайка. Подобна е и житейската нишка на Шели Шахадан – баба ѝ е от Тайланд, дядо ѝ – афганистанец, но тя самата е родена в Куала Лумпур и е малайка.

Най-характерното за нас тук е lemme be,

смее се Шели и говори на брилянтен английски. „Какво е това?“, кокоря се аз. Шели обяснява, че е съкратено от Let me be me – „Остави ме да си бъда аз“.

* Хокиен – група китайски езици.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/stranata-na-inuitite/

<< Към На север: Гренландия и тайните на леда

Събудих се през нощта и слънцето грееше, като че беше ярък следобед. Зачудих се как ли човек не полудява тук – от постоянната светлина или от постоянната тъмнина през останалата част от годината. Как ли гренландците успяват да живеят на това толкова особено място на планетата?

Инуитите населяват най-отдалечените и най-северни райони в света и вероятно са един от най-добре приспособените етноси към арктическия климат и условия. Чрез специфичните си умения и начин на живот те са се научили да оцеляват при температури до –40°С.

Названието ескимоси, с което са по-познати у нас, вероятно води началото си от друг етнос в Северна Америка, който наричал инуитите „онези, които ядат сурово месо“. Негативната конотация в наименованието се запазва през вековете, като се създава цялостен принизяващ стереотип за етноса. Местното население на Гренландия говори за себе си като

инуити, което в превод означава „хòра“.

В миналото земите на Гренландия са населявани и от други етноси. Най-ранният е саккак, отпреди повече от 2500 г.пр.Хр., след него идва дорсет, около 400 г.пр.Хр., а след това и туле, чиито потомци са днешните инуити, преселили се от Канада по замръзналата повърхност на океана през Малкия ледников период на Средновековието. През Х в. до Гренландия с кораби достигат и викингите. Те се задържат там няколко века, докато не изчезват – може би заради критичното застудяване на климата.

През XVIII в. датско-норвежкият мисионер Ханс Егеде е изпратен в Гренландия, за да открие викингите и да ги покръсти. Той тръгва със семейството си и още няколко кораба и заживява в днешен Нуук, наречен от него Готхоб, в превод – „Добра надежда“. Ханс Егеде не намира викинги, но прави усилия да покръсти местното население.

Съвсем естествено, Егеде среща известни трудности в междуезиковото разбиране при проповядването на християнството. Забавен пример за това е преводът на изречението „Дай ни насъщния хляб!“. Хлябът в Гренландия е също толкова непознат, колкото за Европа са били непознати гренландците по онова време, и е било трудно да се разбере за какво става дума. Егеде смята, че е открил подходящо съответствие на символичната сила на думата хляб в речта им, защото, докато се хранят, местните често произнасят маммак и сочат храната. Затова той променя молитвата така: „Дай ни насъщния маммак!“. Впоследствие обаче, след поредните озадачаващи реакции, установява, че маммак е просто възклицание – „Колко вкусно!“. По-късно решава да използва думата за тюленско месо, тъй като именно то е също толкова често на масата, колкото хлябът в Европа.

Гренландският език е част от ескимо-алеутското езиково семейство. Той е полисинтетичен, тоест едно изречение често се слива в една много дълга дума. Най-ранните структурирани писмени сведения за езика са в първата гренландска граматика, написана от Пол Егеде, сина на мисионера Ханс Егеде, който, за разлика от баща си, научава гренландски добре и умее да общува с местните.

Живеейки в Гренландия, за мен също беше важно да общувам с местните. Исках да науча повече за тях, за начина им на живот и за светогледа им. Вероятно и заради това такава беше една от първите ми срещи с тях:

Вървях по улицата по края на града и насреща ми мина една малка червена кола с гренландец, който ми се усмихна. Само след малко колата мина отново в моята посока и спря. Реших, че човекът може би предлага да ме закара до града, и се качих. Питах го дали има книжарница наблизо, но той не ме разбра. Разговаряхме на смесица между неговия развален английски и датски с гренландски акцент и моя датски с норвежко произношение. Усмихнат и доволен, явно беше решил да ме разведе в града. Питах го има ли семейство, и отговорът беше: да – само баща и брат. Мина ми през ума, че може би е било твърде смело да се качвам просто така в колата му, но обясних къде работя, и вярвах, че всичко ще бъде наред. Той обиколи града, като спираше на места, показвайки гордо двете си лодки, къщата си, а най-накрая шейната и кучетата си, на които явно много държеше – цели трийсет, от които двайсет бяха още кутрета. Докато вървяхме към тях през тревата и калта, той предложи ръката си, но аз само поклатих глава с усмивка. Това като че го смути, но се засмя. Когато нахрани кучетата, му направих знак, че все пак трябва да тръгвам. Разбра ме и с неохота ме закара. Беше ми показал най-ценното си – къщата, лодките, колата, шейната и кучетата.

Интересен е животът на инуитите, които са съумели толкова добре да се приспособят към екстремните условия на живот в Арктика. По техните земи няма нито плодове, нито зеленчуци и единствените източници на храна са дивите животни – северни елени, тюлени, моржове, китове, птици и риби. В миналото хората са използвали специални харпуни за лов на тюлени, а китовете хващали с по-големи лодки, наречени умиак. През лятото семействата осигурявали прехраната си с лъкове и стрели и живеели в юрти, покрити с кожи от заловените животни. Зимували в обли къщи, направени от блокове сняг, познати като иглу, или в полуподземни къщи, построени от камъни и кожи върху пòкривна конструкция от трупи или кости от кит. В днешно време харпуните и лъковете се заменят с пушки, а юртите и иглуто – с дървени къщи.

За улова на всички животни е определена квота, като например ограничението за лов на китове е два броя годишно за целия остров.

Когато бях на гости у едно семейство инуити, стопанинът гордо показа огромния си фризер, с който явно всеки уважаващ себе си гренландец разполага и който беше пълен с полуразфасовано месо от най-различни животни. Жената пък извади големи пликове със замразени боровинки, които беше събирала през лятото. Различните видове боровинки са единствените плодове, растящи на острова.

Друго типично за ежедневието на инуитите са шейните с кучешки впрягове. Те са основният начин на придвижване през зимата, което предполага, че глутницата трябва да бъде хранена целогодишно. Шейните с кучешки впряг обикновено са гордост за семейството. Мъжете ги правят по свой размер и участват в ежегодни надбягвания. Един познат гренландец ми разказа, че мечтае да има свой кучешки впряг, но разрастването и обучението на глутницата отнемало години. Част от младите инуити като него през лятото работят като екскурзоводи, а през зимата – във фабрики за риба. Желанието му беше вместо това да заработва в бъдеще като гид с кучешкия си впряг. Притежанието на кучета също така означавало и по-висок статус в обществото. В днешно време обаче все повече гренландци ги заменят със снегомобили – все пак тях не е нужно да ги хранят с риба и еленско месо през цялата година.

Друга инуитска традиция е карането на каяк. Традиционно той се прави от дълги и тънки дъски и тюленски кожи. Благодарение на изключителната си лекота и маневреност е идеален за лов на тюлени. Заради тези качества каякът бързо се разпространява сред полярните изследователи, които неведнъж посещават инуитските племена и черпят знания и опит от техните изключителни методи за оцеляване. Малко известен факт е, че думата каяк, използвана в повечето европейски езици, е именно инуитска. Веднъж дори станах свидетелка на ежегодното първенство по каяк в Гренландия, което включваше дисциплини по бързина, издръжливост и специални умения, като впечатляващото преобръщане на 360 градуса с каяка във водата. Освен това беше задължително каяците да са измайсторени от самите състезатели.

Инуитите държат на традициите, но обществото все повече се модернизира с развитието на инфраструктурата и туризма. Има много работни места в предприятия за риба и скариди благодарение на големия износ в последните години. Съвременното гренландско общество е пръснато по градове и села. Връзки между градовете няма, освен по море, по лед или по въздух. Тоест пътища между селищата не съществуват, а коли може да се видят само в най-големите градове. За извънградско пътуване се използват най-вече лодки или фериботи. Един мой познат разказваше как всяко лято нямал търпение да потегли отново на 18-часовото си плаване с моторната си лодка на юг по западното крайбрежие, за да посети своите роднини.

В селото на име Илиманак, в което прекарах няколко месеца, живеят петдесетина гренландци. Пристигайки, човек се изкачва по стръмен кей, около който се клатушкат навързани множество лодки. Досами кея се вижда магазин и в него се продава всичко – от мляко и ябълки до въдици и пушки. За няколкото деца в селото е учредено училище с местна учителка. Съвсем наблизо е и селската баня, служеща едновременно за перално помещение, фитнес зала и кафене. Банята работи с купони за душа, които служител перфорира преди всяко къпане. Често същата сграда, изпълняваща множество функции, се превръща в място за спонтанни срещи.

Характерна черта за гренландските къщи е, че са боядисани в ярки и весели цветове – червено, розово, синьо, тюркоазено, жълто.

Някои от тях са окичени с ловни трофеи, като еленски рога, или с козината на бели мечки. Пътеките между къщите са частично циментирани, а наоколо занемарени стоят недовършени проекти и неизхвърлени боклуци. Често недалеч от домовете стопаните връзват кучетата си.

В повечето селища от подобен тип няма канализация, защото няма достатъчно средства за инфраструктурата. Водата се извежда по тръба от близкото езеро, минава през моторна помпа и стига по дълъг маркуч до резервоара на всяка къща, после от кухненската чешма изтича от умивалника директно навън, където образува голяма локва. А ако има тръби, те рано или късно извеждат отпадните води направо в океана. Тоалетната чиния прилича на нормална, но в нея се поставят огромни черни пликове, които трябва да се сменят редовно. Използваните пликове, затегнати с тел, се поставят на определено видно място до къщата, така че отговорникът за това да ги вижда и да ги събира своевременно.

Един мой приятел гренландец ми каза, че истинската Гренландия е именно тази, на север от Полярния кръг, точно тук, в малките селища. Защото, който иска да я изживее, трябва да прекара известно време в дивото и извън удобствата, с които толкова сме свикнали.

(Следва продължение.)