Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/grenlandia-v-chiniya-2/

<< Към Гренландия в чиния (първа част)

След няколко дни нетърпеливо очакване пристигна първата лодка. Чрез поточна линия си подавахме кутия след кутия десетки видове вина. Така кутиите се изкачваха по стълбите, трупаха се и други ги поемаха нататък. С помощта на кран от лодката се издигаха и няколко хладилника, три от които специализирани за съхранение на вино. От следващата доставка се заредиха и тежки машини за обработка на храна – миксери, резачки за месо, дехидратиращи и вакуумиращи машини, кафемашини и още много уреди, които дори не знаех за какво служат. Накрая дойде и последната лодка – с храната. Разтоварвахме бързо, а шеф готвачът наставляваше кое къде да иде, и всеки от нас се понасяше с по една-две кутии. В тях имаше какво ли не: отстреляни птици, диви зайци, огромни парчета китско месо, череши, портокали, десетки малки кутийки хайвер, свежи подправки, зеле, картофи, черен чесън, сушени домати, килограми масло и сметана… Покрай всичко това заваляха и най-разнообразни задачи: сглобяване на машини, миене на винени чаши, разфасоване на птици. В кухнята цареше бясна подготовка на ферментации, сокове от различни подправки или плодове, вакуумиране по грамаж в специални пликове, смачкване на гъби за сос, сортиране на шест различни вида водорасли, обезкостяване на месо и риба. Трябваше да се използва времето, докато продуктите бяха още пресни. Оставаха само няколко дни до отварянето на KOKS – ресторанта на края на света.

Какво означава да работиш в ресторант с две звезди „Мишлен“ на края на света?

За мен това преживяване беше изключително обогатяващо, но същевременно и просветляващо за цената на подобно заведение и неговото значение на толкова специално и отдалечено място като Гренландия.

Затова нека пристъпим в ресторанта преди пристигането на първите гости. На място ежедневно работи екип от 6–7 сервитьори и 10–15 готвачи. За да е готов салонът, масите трябва да са подредени според строг етикет: чинията да бъде на точно един палец разстояние от ръба на масата; памучната кърпа да е изгладена и сгъната по определен начин; приборите трябва да са излъскани до идеален блясък; водната чаша да е обърната с надписа към госта, така че, като отпие, да вижда марката на висококачествените чаши; свещите да са подредени в прави линии спрямо останалите елементи; столовете да са покрити със сресана овча вълна, леко отдалечени от масата; прозорците да са огледално чисти и по настолните лампи да няма нито една прашинка. Това бяха част от задачите на екипа от сервитьори, към които принадлежах и аз.

В началото ме удиви колко много видове винени чаши може да има. Доскоро за мен съществуваха само два вида тумбести чаши на столче. Но там трябваше да боравим с поне десет разновидности: за шардоне, пино ноар, ризлинг, албариньо, за такова шампанско, за онакова шампанско и какво ли още не. На всичко отгоре те бяха толкова леки, тънки и нежни, че като ги хващах, умирах от страх да не се пръснат в ръцете ми.

Понякога ми се падаше чудната задача да събирам диви цветя за украса по масите. Така за мъничко се спасявах от суматохата и с кутия в ръка късах жълти, бели и лилави цветчета в покрайнините на селото.

Друга вълнуваща част от работата е приготвянето на безалкохолните напитки: това бяха различни видове комбуча, отбрани чайове, ферментирали сокове и безалкохолни коктейли с цели парчета лед, които предварително събирахме от морето.

Готвачите на свой ред се разделят на екипи, които отговарят за определени ястия в т.нар. топла и студена кухня и през целия ден правят безкрайни заготовки за 20-степенното меню. Обслужването на гостите започва още следобед и продължава до късна вечер. Тогава се сглобяват студените ястия и се приготвят топлите.

Рядко имах възможност да видя как всъщност се създават сложните специалитети, които отнасяхме по масите всяка вечер, и ме гонеше голямо любопитство. Исках да знам какво се разиграва зад кулисите, и в един от почивните си дни помолих главния готвач да ида на работа в кухнята. Въпреки първоначалната почуда той ми позволи да се включа рамо до рамо с останалите. Сутринта гордо си сложих готварската престилка и влязох в кухнята, където половината готвачи работеха с ножове от всякакъв калибър, а другата половина – с пинсети като по филмите, защото всеки детайл беше от значение.

Задачи за мен веднага се намериха и цял ден кръцках връхчетата на различни видове водорасли, учих се да изпразвам скаридени глави с пинсета, правих формички за десерта с карамелизиран лук и черен чесън, наблюдавах готвачите и разпитвах всеки кой какво прави – един завиваше малките букетчета от различни видове салати, друг разфасоваше елен, трети завиваше тънки парчета риба на рулца. Накрая съзрях и сладкаря, който използваше грамофон, макар и без плоча, заради въртеливото движение на основата, върху която с помощта на шприц правеше спираловидни бледорозови сладки от плодов целувчен крем. Разказа ми, че купили грамофона с единственото условие да може да се върти, независимо дали свири, или не. Работата кипеше, а аз наблюдавах, слушах и научавах разни истории „от кухнята“.

Освен с две звезди „Мишлен“ ресторантът бил оценен и със „зелена звезда“ за устойчивост

и в качеството си на такъв се стараел да прилага колкото може повече природосъобразни практики. Когато получил това признание, той все още бил на Фарьорските острови, където ежедневно се снабдявал с пресни продукти от морето. Освен това готвачите собственоръчно събирали килограми водорасли от брега и диворастящи подправки от поляните, като арктическа мащерка или девесил. Ресторантът бил сезонен, от май до октомври, за да бъде в хармония с намирането на сезонни продукти. Доста от ястията се приготвяли по традиционни естествени методи за консервиране чрез сушене, осоляване или ферментация на месо, риба и растителни продукти. Накрая голяма част от отпадъците се превръщала в компост.

При преместването на ресторанта в Гренландия готвачите искали да имат същите или поне подобни устойчиви порядки. Затова няколко месеца преди това главният готвач отишъл сам на проучвателно пътуване, за да опознае вкуса на инуитската кухня, да пренесе у дома колкото може повече от местните продукти и да разработи меню за предстоящия сезон в Гренландия. Целта му също била да се постарае да осигури доставчици, ловци и рибари, които да снабдяват редовно ресторанта със съответните продукти на място.

Гренландия обаче не била подготвена за подобна организация и осигуряването на редовни доставки на разнообразни продукти се оказало твърде сложно. В крайна сметка решението било да се използва огромен колкото цяла стая фризер, в който да се подреждат риби, скариди, дивеч, боровинки и всички останали нетрайни продукти. Така загубите се минимализираха. Част от неизползваната храна при приготвянето на менюто често се превръщаше в служебни вечери, а онова, което не можеше да се консумира така, се даваше на селските кучета.

Всяка монета обаче има две страни, дори и толкова специално място като този ресторант. Уви, колкото и да претендира, че е „зелен“, все пак преместването на цяло заведение заедно с всичко необходимо за нормалното му функциониране, включващо машини, вносни продукти и вина, както и екипа от готвачи и сервитьори, а накрая и туристите, изминаващи дългия път за една вечеря, навежда на мисълта, че едва ли всичко е толкова устойчиво и природосъобразно. Аз също бях част от това и го осъзнавах на място.

Макар да се осланяше на гренландската кухня, ресторантът беше чужд за самите гренландци.

За тях беше едновременно гордост, че нещо толкова невероятно се случва и в тяхната страна, но и непонятна мистерия. Освен една миячка на чинии от селото, в екипа нямаше нито един местен, което шефовете обясниха с факта, че няма достатъчно обучени кадри от гледна точка на умения и език. Правеха се опити за известно сближаване с инуитите, но за повечето от екипа те оставаха непознати.

Що се отнася до приходите от ресторанта, те също не отиваха за подкрепа на гренландската икономика, а у фарьорския им собственик. Гости пристигаха откъде ли не – от Австралия, Сингапур, Швейцария, Дания, Франция, САЩ, но

цената на една вечеря беше висока и хората, живеещи най-близо до ресторанта, не можеха да си я позволят.

За съжаление, това става често в Гренландия – чуждестранни компании искат да черпят от нея, да разработват мини за редки метали, да сондират нефт, да ловят риба, да се възползват от природата на едно от малкото диви места на този свят.

Един познат гренландец ми каза:

По-добрата алтернатива за Гренландия е да идват хора, които са любопитни и се впечатляват от нашата страна, култура и кухня, отколкото да се увеличават добивните мини, които да съсипват природата ни.

Днес в един глобален свят е трудно някои процеси да бъдат спрени. Остава само упованието в красотата, на която все още имаме шанса да сме свидетели.

Часът е 1 през нощта и слънцето залязва. Току-що приключихме работа. Прибирайки се в съседната къща, главният готвач ми помахва, докато стоя на прозореца и съзерцавам ледниците, обагрени в светлосиньо, розово и лилаво. На неравномерни ресни повърхността на океана прелива от зеленикаво към сребристосиньо и светложълто. Прелитат птици, прибират се и те някъде вкъщи. Четири трептящи черни точици се носят ниско досами водата, еднакво отдалечени една от друга, а образите им се отразяват в гладката повърхност. Прелитащите точици стават осем.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/grenlandia-v-chiniya-1/

<< Към Страната на инуитите

През 2022 г. ресторант с две звезди Мишлен за първи път временно се премести в Гренландия, а аз имах страхотната възможност да работя в него. По произход от Фарьорските острови¹, ресторант KOKS направи малкото село Илиманак свой дом – на цели 300 км северно от Полярния кръг. Мястото е толкова отдалечено, че си е цяло пътешествие да се стигне дотам. За него е заснет филм, красноречиво наречен The Most Remote Restaurant In The World:

Ще отведа и вас, читателите, на това особено място, но няма да се огранича с престоя на масата, а ще започна още от полета до Гренландия.

Ако летите от Европа, самолетът преодолява цялото протежение на острова, за да кацне на западния му бряг. След 3–4 часа летене над океана, изведнъж от люка съзирате безкрайната ледена пустиня, тук-таме с яркосини езера от разтопен лед. Когато брегът се появи на хоризонта, картинката става негатив: вместо доскорошната гледка от сини петна на снежен фон, върху тъмносиния океан започват да проблясват бели айсберги, безразборно пръснати недалеч от крайбрежието. С приближаването те нарастват, докато започнат да се открояват ръбатите им триизмерни форми.

Приземявате се на малкото летище и пътят покрай морето ви отвежда до град Илюлисат, третия по големина в Гренландия.

Иззад малките хълмчета на хоризонта една по една изникват типичните шарени къщи, като че без ред накацали по крайбрежните скали. Гледка се открива и към пристанището – тесен залив, препълнен с малки лодки, една от които е вашата. Първо тя се носи покрай скалите и този път от морска гледна точка наблюдавате червените, зелените и сините къщи и оставените по скалите каяци, а малко след това пейзажът рязко се сменя с ледените грамади, върху които стъпва само птичи крак.

Пътуването продължава около час, а наоколо са само водата, айсбергите и ако сте късметлии – гърбът на кит или муцуната на любопитен тюлен. Лодката пори водата и движението ѝ едва поклаща по-малките ледени късове. Тихо е и студът щипе бузите, но оставате стоически навън вместо в затвореното купе и вдишвате студения лъх на вековния лед. Всичко това отваря апетита и вече нямате търпение да пристигнете в ресторанта. Айсбергите оредяват и наново се вижда земя – едно малко селце със същите ярки, но по-скромни къщи.

На кея ви посрещам аз и ви водя до една голяма черна къща досами скалите. Още през 1741 г. тя е сглобена в Дания, разглобена и докарана на трупи с кораби, за да бъде построена за дом и служба на мисионера Ханс Егеде. Двуетажна и изцяло дървена, сградата е изкусно реставрирана след десетилетия разруха и наскоро става част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Стигаме до терасата с чисто бели маси, а мой колега донася по чаша шампанско. Разказвам какво предстои: 20-степенно меню, вдъхновено от гренландските традиции и местните продукти, съпроводено от специално подбрани и идеално съчетани с храната вина и други напитки. След малко, когато тишината на гледката изпълни душата, отварям старата дървена порта и предупреждавам за ниския таван, облицован в бледосини платна, за които се смята, че са от стари корабни платна, неотдавна открити под гредите на къщата. Мой колега поема връхните дрехи, а аз ви отвеждам до предварително определената маса до прозореца. На нея има ръчно изработена керамична чиния в земни цветове, старателно сгъната кърпа, крехка водна чаша, запалена свещ и украса от свеж зелен мъх и ситни жълти цветя.

Скоро поднасяме първото ястие от многостепенното меню: mattak, специалитет на инуитите под формата на кубче сурова мас и кожа от кит,

вероятно единствен носител на витамин С преди появата на вносните плодове. В продължение на векове инуитите са разчитали основно на улова на китове и тюлени, а тяхната мас е служила както за силна и засищаща храна, така и за свещи през дългите зимни нощи. В Гренландия се срещат няколко вида китове: гърбат кит, гренландски кит, нарвал, финвал и малък ивичест кит. В миналото множество датски и нидерландски кораби товарели големия улов на китове, за да използват маста за осветление в големите европейски градове, а от балените² често правели корсети, чадъри, бастуни и др. В днешно време уловът им е силно ограничен. Кубчето от кит във версията на готвачите представлява няколко изящно вплетени филийки кожа и мас във формата на мъничък подарък, гарниран с букетче от хрупкави „зелении“ за свеж послевкус.

По време на сервирането всички се движим в синхрон и следваме посоката на часовниковата стрелка, така че погледнато отстрани, изглежда почти танцувално, като истинска хореография.

Поднасянето и отнасянето на чиниите става с по двама или трима сервитьори едновременно. При маса от шестима души обикаляме, спираме се на позиции 1, 3 и 5, сервираме тихо, с умерен жест, след това преминаваме към позиция 2, 4 и 6 и пак така поставяме чиниите и на останалите гости. След това първият сервитьор разказва увлекателно за ястието, докато другите двама незабелязано се изнизват.

По този начин едно по едно пристигат деликатеси с местни морски дарове, като пресни скариди, различни видове миди, раци, хайвер, водорасли. Разбира се, има и риба, като златистия морски костур или типичната за региона атлантическа камбала, едра плоска риба, която може да достигне 3 м дължина и тегло от 200 кг, но в днешно време такива екземпляри почти не се срещат заради свръхулова на този вид. В миналото инуитите я ловели с дълго въже с множество кукички, което пускали на стотина-двеста метра дълбочина и след едно денонощие изтегляли обратно на брега, за да разфасоват рибата с типичните си обли ножове уло.

Днес рибата и скаридите са стоката, която съставлява около 90% от брутния вътрешен продукт на Гренландия.

В ресторанта скаридите се поднасят на две части: в първата има три сурови скариди, деликатно залети с бистър сос от комбуча и няколко капки олио от кориандър – изключително нежно и ароматно ястие, а във втората – шокираща пържена скаридена глава, пълнена с пушен крем от раци, която гостът да схруска на една хапка, без да се плаши от стърчащите крачка и мустаци.

След поредицата от морски специалитети сервираме ароматен бульон с арктическа мащерка, в последната глътка от който изненадващо се пукват три зрънца касис. Така се пренасяме от морето на сушата и се зареждат ястията от гренландски животни, като северен елен, овцебик, арктически див заек и др. Чинията, обираща овациите, е посветена на тундровата яребица³, чието чисто бяло крило представлява шиш, на който са нанизани късчета месо на грил заедно с тънки резени еленска сланина и гъби. Всичко това е залято със сос от боровинки, които готвачите собственоръчно са извадили от воденичките на птиците, така че плодчетата са ферментирали по естествен път и са придобили леко кисел вкус.

Следващото ястие е тартар от северен елен, елегантно поставен между две зелени листа като своеобразен сандвич, поръсен с настъргано пушено еленско сърце и положен върху килим от яркозелен мъх. Северните елени в Гренландия са диви и обикновено се движат на стада. Лятото прекарват близо до бреговете, където растителността е в изобилие, а през зимата се изтеглят в по-вътрешната част на острова, където валежите от сняг са оскъдни и намирането на лишеи е по-лесно. Елените са вероятно най-разпространеният и най-обичан улов от инуитите. Традиционно те използват всяка част от животното, включително рогата и костите за направа на инструменти, козината – за топли дрехи, а вътрешностите сушат и опушват за зимнина.

Последното месно ястие е от овцебик, наричан още мускусен бик. Това е едър тревопасен бозайник от арктическия ареал, който може да се срещне в Гренландия, Канада и Норвегия. Животното е далечен братовчед на овцата и вълната, която инуитите изчепкват от гъстата му и груба козина, е една от най-топлите и най-меки в света. Производството ѝ е изключително скъпо, защото, както сподели един гренландец, отделянето на късите и деликатни влакънца само от 1 кв.м козина отнема цял ден. Месото от овцебик е с наситен вкус и при продължително печене се топи в устата.

Сладката част на менюто включва три десерта, като всеки следващ покачва нивото на сладостта – от свежо парфе от девесил, през кремообразен десерт от водорасли и корен от целина, до карамел от черен чесън и лук като за капак. Но истински гренландската съставка се нарича Rhododendron groenlandicum и представлява ниско растение със ситни бели цветове, което ухае наситено като парфюм дори ако само минеш покрай него. Ядливо е и от него местните често приготвят чай с ободрително действие, но в твърде големи количества то може да бъде токсично. С последните малки сладки предлагаме подбрани сортове кафе и ликьор и ви оставяме да си починете след тази безкрайна върволица от чудати вкусове.

Благодаря, че бяхте гости в нашия ресторант на края на света. А за обиколка зад кулисите очаквайте следващата ни среща!

(Следва продължение)

Post Syndicated from Петя Кокудева original https://www.toest.bg/malayziya-po-stenitie/

<< Към първа част

Не съм била в друга страна по света, където можеш да научиш толкова много за бита и ежедневието на хората от… уличните рисунки.

Почти всеки голям град има улица или периметър от няколко улички, чиито стени са изрисувани. Това обаче не са обичайните графити. Тук те изграждат една цялостна и много детайлна галерия на малайското ежедневие. Някои стени представят ритуалите на пиене на кафе и чай, като например те тарик – емблематичния им чай с подсладено мляко, който се прелива няколко пъти между две чаши, за да поизстине. Понякога преливането е от цял метър височина и има майстори в тази работа. Други рисунки изобразяват традиционни ястия, като наси лемак – завит в голямо бананово листо ориз, варен в кокосово мляко и гарниран с аншоа, пържени ядки и лют сос.

Има и стени, които ви отвеждат сред суматохата на типичните за Малайзия нощни пазари, откъдето може да си купите керопок лекор – нещо като рибен чипс. А други функционират като разговорник и ще ви научат на основни фрази: терима каси – „благодаря“; апа кабар – „как си“; минта мааф – „съжалявам“.

Ръцете на танцьорката

Има обаче и по-живописни от градските стени – това са типичните кампунг къщи. Успях да видя най-различни благодарение на това, че направихме пълно завъртане из страната – близо 3000 километра.

Малайската къща е дървена, повдигната на поне метър-два над земята (заради честите наводнения) и с изящно гравирана фасада. Тукашната дърворезба има много стара традиция и е прочута по света, а ключът към нея гласи:

Направи така, че линиите да се усещат като деликатно движение на ръцете на танцьорка във въздуха.

Това изкуство черпи вдъхновение от Космоса, растенията, животните, геометрията и калиграфията, а основната форма на стилизиране наричат аван ларат – „плаващ облак“.

Освен поетичност обаче, малайската дърворезба притежава една черта, която ме изненада – тя има социален аспект и въплъщава ценностите на общността. Един от често използваните мотиви например е бадак мудик кехулу – „носорози, които вървят заедно“. Тяхното послание е: бъдете обединени и търпеливи, посрещайки идващите беди. Друг постоянен елемент от гравюрите са висящите пчели – лебах бергантунг. Изображението им означава, че състраданието и взаимната помощ изграждат щит. Трети мотив е семенцето, от което се ражда Вселената – то съдържа в себе си Jammal – „Доброто“, и Jallal – „Злото“.

Зоол, когото срещнах в едно малайско село, ми разказа още, че дърворезбата винаги цели да свърже къщата с природата наоколо и да я впише органично в растителността. А кокосът не е просто дърво в двора – той е част от духа и облика на дома.

Храмове с чувство за хумор

В малайските къщи винаги се влиза без обувки и е много чисто. По същия начин човек пристъпва и в китайски храм. Трябва да призная, че почти всяка сутрин пишех Chinese temples в Google Maps, за да ми изскочат китайските храмове в близост (по-често са будистки или даоистки). Нямах търпение да видя отново и отново фееричните фенери, пагодите в червено и златно, опулените дракони, блажено усмихнатите статуи на Буда. Какво толкова ме притегляше?

Първо – цветовете: удивителната пъстрота създава усещането, че те канят да поиграеш в храма – има освобождаваща наивност в това. После – разказването: простичко и без превземки. В един храм ще научиш истории за това как обикновени китайци се грижат за родителите си, в друг – кое животно на какво е символ, в трети – как някой монах се е разминал с просветлението. Като лохана Асита например (18-те лохани са ученици на Буда и има техни статуи в абсолютно всеки храм).

На Асита веждите му пораснали до земята от старост, но все не постигал просветление. Така си и умрял. Не щеш ли обаче, цъфнал в следващия си живот като бебе с дълги вежди! По това близките му разбрали, че е необикновен, постарали се отрано да го пратят в будистки манастир, където успял най-сетне да получи просветление.

Вместо назидателност и религиозна скованост, в историите витаят закачливост и чувство за хумор. Впрочем точно с такава непосредствена ведрост китайците почитат статуите на лоханите – отиват до тях грейнали, потупват ги по рамото, като че са стари приятели, и си тръгват.

Как да спреш да хълцаш

Ако някой от малайското племе темиар хълца, просто му кажете, че е крадец. Това така ще го шокира, че със сигурност ще спре хълцането. Може да звучи като небивалица, но има логично обяснение. Според антрополозите някои оранг асли племена – като темиарите и семелай – са едни от най-безконфликтните и миролюбиви на света. В техния обществен ред насилието не се толерира под никаква форма – нито физическа, нито вербална. А да те нарекат крадец е толкова обидно и рядко срещано, че шокира.

В основата на всичко това е сламаад – концепция за ненасилие.

Според темиарите насилието е раняващо за всички – не само за пострадалия, но и за причинителя и свидетелите. Затова от него никой няма полза. Практиките им за ненасилствено възпитание са заимствани от различни западни учени, социални работници и терапевти, които ги интегрират в работата си – например за превенция на училищна агресия. Някои от тези практики са близки до ума – като да се пошегуваш в конфликтна ситуация или просто да се оттеглиш (темиарите имат нагласата, че не е проблем да признаеш страха си).

Други от прийомите им обаче са наистина впечатляващи. Например бикаара. Това е разговор между членовете на общността, в който участват всички. Дълги дебати за поведението на някого, по време на които се решава как да бъде санкциониран (най-често глобяван материално). Идеята е да се говори открито, за да няма пространство за клюки и интриги. Да бъде наказван или бит някой е обидно за темиарите. Те казват:

Враждата между двама души не е просто конфликт между тях, а е обида към мира в общността.

Друг интересен подход е, че насочват страха на децата си към сферата на нечовешкото. Страшни са гръмотевиците, страшни са тигрите. Хората не бива и не могат да бъдат страшни един за друг – те са, за да се подкрепят, когато ги сполети истински страшното.

Средният глас е сред любимите ми техни стратегии. Темиарите смятат, че насилието се просмуква първо в думите, затова обръщат сериозно внимание на това как говорят.

От малки учат децата си да открият своя среден глас – ще рече, да съчетаят своя глас с този на другия, бил той животно или човек.

Първо това упражнение минава през имитация и пресъздаване на гласовете на различни животни, съвсем буквално сдружаване на два гласа. После идеята е децата все по-тренирано да могат да си представят какво казват те, но и какво би казал другият. Така в състояние на конфликт имат вътрешната настройка да чуват не само своя собствен глас.

Lemme be

Аз съм малаец,

казва Вин Сен Куу. „А вкъщи на какъв език си говорите?“, питам. „На хокиен*“, отвръща той.

Момчето говори китайски, малайски и английски – три езика, като много от хората тук. В Малайзия това е устойчив феномен – може да си четвърто, пето поколение преселник, да говориш у дома на индийски или арабски, но щом те попитат какъв си, отговорът е малаец.

Така беше и с Арека – пето поколение тамилка, която у дома говори на тамилски, готви предимно тамилски ястия и празнува Дивали (индийски празник на светлината), но същевременно се определя като малайка. Подобна е и житейската нишка на Шели Шахадан – баба ѝ е от Тайланд, дядо ѝ – афганистанец, но тя самата е родена в Куала Лумпур и е малайка.

Най-характерното за нас тук е lemme be,

смее се Шели и говори на брилянтен английски. „Какво е това?“, кокоря се аз. Шели обяснява, че е съкратено от Let me be me – „Остави ме да си бъда аз“.

* Хокиен – група китайски езици.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/stranata-na-inuitite/

<< Към На север: Гренландия и тайните на леда

Събудих се през нощта и слънцето грееше, като че беше ярък следобед. Зачудих се как ли човек не полудява тук – от постоянната светлина или от постоянната тъмнина през останалата част от годината. Как ли гренландците успяват да живеят на това толкова особено място на планетата?

Инуитите населяват най-отдалечените и най-северни райони в света и вероятно са един от най-добре приспособените етноси към арктическия климат и условия. Чрез специфичните си умения и начин на живот те са се научили да оцеляват при температури до –40°С.

Названието ескимоси, с което са по-познати у нас, вероятно води началото си от друг етнос в Северна Америка, който наричал инуитите „онези, които ядат сурово месо“. Негативната конотация в наименованието се запазва през вековете, като се създава цялостен принизяващ стереотип за етноса. Местното население на Гренландия говори за себе си като

инуити, което в превод означава „хòра“.

В миналото земите на Гренландия са населявани и от други етноси. Най-ранният е саккак, отпреди повече от 2500 г.пр.Хр., след него идва дорсет, около 400 г.пр.Хр., а след това и туле, чиито потомци са днешните инуити, преселили се от Канада по замръзналата повърхност на океана през Малкия ледников период на Средновековието. През Х в. до Гренландия с кораби достигат и викингите. Те се задържат там няколко века, докато не изчезват – може би заради критичното застудяване на климата.

През XVIII в. датско-норвежкият мисионер Ханс Егеде е изпратен в Гренландия, за да открие викингите и да ги покръсти. Той тръгва със семейството си и още няколко кораба и заживява в днешен Нуук, наречен от него Готхоб, в превод – „Добра надежда“. Ханс Егеде не намира викинги, но прави усилия да покръсти местното население.

Съвсем естествено, Егеде среща известни трудности в междуезиковото разбиране при проповядването на християнството. Забавен пример за това е преводът на изречението „Дай ни насъщния хляб!“. Хлябът в Гренландия е също толкова непознат, колкото за Европа са били непознати гренландците по онова време, и е било трудно да се разбере за какво става дума. Егеде смята, че е открил подходящо съответствие на символичната сила на думата хляб в речта им, защото, докато се хранят, местните често произнасят маммак и сочат храната. Затова той променя молитвата така: „Дай ни насъщния маммак!“. Впоследствие обаче, след поредните озадачаващи реакции, установява, че маммак е просто възклицание – „Колко вкусно!“. По-късно решава да използва думата за тюленско месо, тъй като именно то е също толкова често на масата, колкото хлябът в Европа.

Гренландският език е част от ескимо-алеутското езиково семейство. Той е полисинтетичен, тоест едно изречение често се слива в една много дълга дума. Най-ранните структурирани писмени сведения за езика са в първата гренландска граматика, написана от Пол Егеде, сина на мисионера Ханс Егеде, който, за разлика от баща си, научава гренландски добре и умее да общува с местните.

Живеейки в Гренландия, за мен също беше важно да общувам с местните. Исках да науча повече за тях, за начина им на живот и за светогледа им. Вероятно и заради това такава беше една от първите ми срещи с тях:

Вървях по улицата по края на града и насреща ми мина една малка червена кола с гренландец, който ми се усмихна. Само след малко колата мина отново в моята посока и спря. Реших, че човекът може би предлага да ме закара до града, и се качих. Питах го дали има книжарница наблизо, но той не ме разбра. Разговаряхме на смесица между неговия развален английски и датски с гренландски акцент и моя датски с норвежко произношение. Усмихнат и доволен, явно беше решил да ме разведе в града. Питах го има ли семейство, и отговорът беше: да – само баща и брат. Мина ми през ума, че може би е било твърде смело да се качвам просто така в колата му, но обясних къде работя, и вярвах, че всичко ще бъде наред. Той обиколи града, като спираше на места, показвайки гордо двете си лодки, къщата си, а най-накрая шейната и кучетата си, на които явно много държеше – цели трийсет, от които двайсет бяха още кутрета. Докато вървяхме към тях през тревата и калта, той предложи ръката си, но аз само поклатих глава с усмивка. Това като че го смути, но се засмя. Когато нахрани кучетата, му направих знак, че все пак трябва да тръгвам. Разбра ме и с неохота ме закара. Беше ми показал най-ценното си – къщата, лодките, колата, шейната и кучетата.

Интересен е животът на инуитите, които са съумели толкова добре да се приспособят към екстремните условия на живот в Арктика. По техните земи няма нито плодове, нито зеленчуци и единствените източници на храна са дивите животни – северни елени, тюлени, моржове, китове, птици и риби. В миналото хората са използвали специални харпуни за лов на тюлени, а китовете хващали с по-големи лодки, наречени умиак. През лятото семействата осигурявали прехраната си с лъкове и стрели и живеели в юрти, покрити с кожи от заловените животни. Зимували в обли къщи, направени от блокове сняг, познати като иглу, или в полуподземни къщи, построени от камъни и кожи върху пòкривна конструкция от трупи или кости от кит. В днешно време харпуните и лъковете се заменят с пушки, а юртите и иглуто – с дървени къщи.

За улова на всички животни е определена квота, като например ограничението за лов на китове е два броя годишно за целия остров.

Когато бях на гости у едно семейство инуити, стопанинът гордо показа огромния си фризер, с който явно всеки уважаващ себе си гренландец разполага и който беше пълен с полуразфасовано месо от най-различни животни. Жената пък извади големи пликове със замразени боровинки, които беше събирала през лятото. Различните видове боровинки са единствените плодове, растящи на острова.

Друго типично за ежедневието на инуитите са шейните с кучешки впрягове. Те са основният начин на придвижване през зимата, което предполага, че глутницата трябва да бъде хранена целогодишно. Шейните с кучешки впряг обикновено са гордост за семейството. Мъжете ги правят по свой размер и участват в ежегодни надбягвания. Един познат гренландец ми разказа, че мечтае да има свой кучешки впряг, но разрастването и обучението на глутницата отнемало години. Част от младите инуити като него през лятото работят като екскурзоводи, а през зимата – във фабрики за риба. Желанието му беше вместо това да заработва в бъдеще като гид с кучешкия си впряг. Притежанието на кучета също така означавало и по-висок статус в обществото. В днешно време обаче все повече гренландци ги заменят със снегомобили – все пак тях не е нужно да ги хранят с риба и еленско месо през цялата година.

Друга инуитска традиция е карането на каяк. Традиционно той се прави от дълги и тънки дъски и тюленски кожи. Благодарение на изключителната си лекота и маневреност е идеален за лов на тюлени. Заради тези качества каякът бързо се разпространява сред полярните изследователи, които неведнъж посещават инуитските племена и черпят знания и опит от техните изключителни методи за оцеляване. Малко известен факт е, че думата каяк, използвана в повечето европейски езици, е именно инуитска. Веднъж дори станах свидетелка на ежегодното първенство по каяк в Гренландия, което включваше дисциплини по бързина, издръжливост и специални умения, като впечатляващото преобръщане на 360 градуса с каяка във водата. Освен това беше задължително каяците да са измайсторени от самите състезатели.

Инуитите държат на традициите, но обществото все повече се модернизира с развитието на инфраструктурата и туризма. Има много работни места в предприятия за риба и скариди благодарение на големия износ в последните години. Съвременното гренландско общество е пръснато по градове и села. Връзки между градовете няма, освен по море, по лед или по въздух. Тоест пътища между селищата не съществуват, а коли може да се видят само в най-големите градове. За извънградско пътуване се използват най-вече лодки или фериботи. Един мой познат разказваше как всяко лято нямал търпение да потегли отново на 18-часовото си плаване с моторната си лодка на юг по западното крайбрежие, за да посети своите роднини.

В селото на име Илиманак, в което прекарах няколко месеца, живеят петдесетина гренландци. Пристигайки, човек се изкачва по стръмен кей, около който се клатушкат навързани множество лодки. Досами кея се вижда магазин и в него се продава всичко – от мляко и ябълки до въдици и пушки. За няколкото деца в селото е учредено училище с местна учителка. Съвсем наблизо е и селската баня, служеща едновременно за перално помещение, фитнес зала и кафене. Банята работи с купони за душа, които служител перфорира преди всяко къпане. Често същата сграда, изпълняваща множество функции, се превръща в място за спонтанни срещи.

Характерна черта за гренландските къщи е, че са боядисани в ярки и весели цветове – червено, розово, синьо, тюркоазено, жълто.

Някои от тях са окичени с ловни трофеи, като еленски рога, или с козината на бели мечки. Пътеките между къщите са частично циментирани, а наоколо занемарени стоят недовършени проекти и неизхвърлени боклуци. Често недалеч от домовете стопаните връзват кучетата си.

В повечето селища от подобен тип няма канализация, защото няма достатъчно средства за инфраструктурата. Водата се извежда по тръба от близкото езеро, минава през моторна помпа и стига по дълъг маркуч до резервоара на всяка къща, после от кухненската чешма изтича от умивалника директно навън, където образува голяма локва. А ако има тръби, те рано или късно извеждат отпадните води направо в океана. Тоалетната чиния прилича на нормална, но в нея се поставят огромни черни пликове, които трябва да се сменят редовно. Използваните пликове, затегнати с тел, се поставят на определено видно място до къщата, така че отговорникът за това да ги вижда и да ги събира своевременно.

Един мой приятел гренландец ми каза, че истинската Гренландия е именно тази, на север от Полярния кръг, точно тук, в малките селища. Защото, който иска да я изживее, трябва да прекара известно време в дивото и извън удобствата, с които толкова сме свикнали.

(Следва продължение.)