Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/oshte-edna-tuhla-v-stenata/

Защо този човек не ни пусна?

Петгодишният Елиас задава въпроса на майка си, след като двамата са спрени още на входа на басейн в Луковит. Обяснението е, че местата са запълнени, но докато стоят отвън, други хора продължават да влизат и излизат. Майката Ирена е убедена, че причината е ромският им произход и по-тъмната кожа. По-късно пред друг басейн детето се разплаква от страх, че отново няма да бъде допуснато. Ирена подава жалба до Комисията за защита от дискриминация, а организацията Romalo, разказала за случая, не получава отговор от собствениците на басейна. 

Елиас вече е научил един от първите уроци на сегрегацията – че има места, до които може да не бъде допуснат заради това как изглежда. Децата от другата страна на входа също научават, че разделянето на хората по етнически признак е нещо обичайно, което не изисква нито обяснение, нито възражение. Така предразсъдъците се възпроизвеждат по-лесно.

Същият механизъм действа и в образованието. Когато ромските и българските деца растат и учат отделно, едните губят достъп до по-добра езикова и образователна среда, а другите – възможността да познават свои връстници извън наследените стереотипи.

Именно в училище започват да се натрупват последиците от това разделение. Те не се изчерпват с различните сгради или квартали. Сегрегацията влияе върху езиковото развитие на децата, върху очакванията от тях, върху качеството на преподаването и в крайна сметка – върху шансовете им за образование и професионална и житейска реализация. Това са процеси, които се наслагват и трудно могат да бъдат преодолени по-късно.

Разговорът с експерта Огнян Исаев от „Тръст за социална алтернатива“ очертава четири от най-важните препятствия пред децата в сегрегираните училища: езиковата бариера, ниските очаквания от учениците, неподготвеността на системата да работи в многоезична среда и липсата на последователна държавна политика за десегрегация. 

Българският език – първата бариера

Първата бариера често се оказва езикът. Много ромски и турски деца тръгват на училище с желанието да учат, но още от първия учебен ден трябва същевременно да усвояват нов език, защото българският не им е майчин, и нови знания чрез него. Ако тази разлика не бъде преодоляна навреме, тя започва да се натрупва година след година. 

„Езиковата компетентност има няколко измерения – казва Огнян Исаев. – Първото е чисто комуникативното: да можеш да си поръчаш вода, кафе, да попиташ къде е тоалетната… След това идва функционалното ниво – да владееш езика дотолкова, че да учиш чрез него, да разбираш понятията. И чак накрая – да можеш да възпроизвеждаш знания чрез езика.“ 

Тоест не става дума само да говориш български, а да можеш да мислиш, да разбираш и да учиш чрез него. Детето може спокойно да разговаря с приятелите си на български, но да не разбира условието на задачата по математика или текста в учебника по природни науки. Така то започва да изостава не защото няма способности, а защото още не владее добре езика, на който се преподава. 

„До 2020–2021 г. този проблем изобщо не беше в радара на МОН и ние положихме доста усилия, за да влезе“, казва Исаев. Учителите се подготвят да преподават на деца, които вече владеят български език, а не на такива, за които е втори. Когато след войната в Украйна в училищата влязоха хиляди украински деца, проблемът, че системата ни не може да интегрира никого, стана видим. Трудности срещат и децата от български произход, които се завръщат от чужбина.

Според Исаев езиковата подкрепа не може да се изчерпва с часовете по български език. Тя трябва да присъства във всеки предмет, защото всяка нова дума в учебника по история, биология или математика е едновременно езиково и учебно предизвикателство. А когато тази подкрепа липсва, всяка следваща учебна година увеличава изоставането.

Проблем е отношението към майчиния език на детето. Вместо да бъде възприеман като езиков капитал, ромският или турският в повечето случаи се разглеждат като пречка. Ако някой каже „български като втори език“, националисти инструментализират проблема с цел политически дивиденти. 

Изследвайки образователния процес на децата от ромски произход в Европа и в България в периода 1945–1990 г., проф. Христо Кючуков пише, че през 50-те и 60-те години на миналия век сегрегираните училища ограмотяват децата на официалните езици на страните, където живеят, и „подпомагат установяване на своеобразна международна ромска интелигенция“. Но той отбелязва и че започват процеси на насилствена асимилация в Европа, а и в България. 

За ромските деца няма часове по ромски език като майчин, както това е осигурено за децата от други малцинства. В България до 1972 г. турските и арменските деца са имали право да изучават майчиния си език по 4 часа седмично… Вестниците на ромски език, ромският театър, открит през 50-те години, са закрити през 60-те.

В първите години след демократичните промени обаче Кючуков е поканен в МОН, за да разработи всичко необходимо за въвеждането на ромския език като майчин в българската училищна система. През 1993 г. е публикуван ромски буквар в 100 000 екземпляра. По това време, по данни на проф. Кючуков, общият брой на ромските деца от I до VIII клас в българските училища е бил 123 000 (сега всички деца, родени в България през изминалата година, са повече от два пъти по-малко). Близо 10 000 от тях са изучавали ромски език.

Докато двуезичието обаче се възприема като проблем, а не като ресурс, българското образование ще продължава да губи част от потенциала на децата от етносите.

„Да танцуват и играят – повече не могат“

Езиковите бариери са началото. След тях идва друг, много по-трудно преодолим проблем – ниските очаквания, не само на учителите, но и на самите деца. 

Изкарали сме ниски оценки – ами изкарали сме толкова, толкова си можем. Има я и стигмата върху самите учители – това са циганските учители, циганското училище и така нататък. И учителите, и директорите интернализират това, а през тях и децата: „Могат да танцуват и играят, повече не могат.“ 

Така Огнян Исаев описва нагласата, която често се изгражда у ромските ученици още в началното училище. Те отрано разбират какво се очаква от тях – не да кандидатстват в езикови гимназии, да станат лекари, юристи, инженери, а най-много да покажат талант в песните и танците на училищния празник.

Тези очаквания рядко се изричат директно. Те личат в примирението със слабите резултати от националното външно оценяване (НВО) – последици от сегрегацията.

В училищата, в които учат предимно ромски деца, средният резултат на НВО в VII клас е едва между 9 и 12 точки по математика и между 10 и 15 точки по български език и литература от максимални 100 точки. За сравнение, средните резултати за страната са около 40 точки по математика и около 50 по български език.

Сходна картина показва и международното изследване PISA. Учениците от семейства с по-нисък социално-икономически статус изостават средно с две до три години в знанията и уменията си по математика, природни науки и функционална грамотност спрямо своите връстници.

Според Огнян Исаев обаче тези данни често се тълкуват погрешно. Самото понятие „социално-икономически статус“ не означава само ниски доходи. То включва и фактори като образованието на родителите, езиковата среда у дома и достъпа до културни ресурси. „Децата не изостават заради майчиния си език или заради своя етнос – подчертава той. – Те тръгват на училище с различен социален и културен капитал.“

Този капитал не се измерва само с пари. Той включва книгите вкъщи, разговорите с родителите, това дали детето чува български език всеки ден, дали има човек, който да му помогне с домашните, дали вижда хора като себе си в учебниците и в училищната среда. Именно тези натрупани предимства или липсата им започват да влияят още преди първия учебен ден.

Детето постепенно започва да вижда себе си през очите на възрастните. Ако никой не очаква от него високи резултати, след време и то самото престава да ги очаква.

Според Исаев това е една от най-тежките последици на сегрегацията. Тя не само ограничава достъпа до качествено образование, но и стеснява хоризонта на възможното. Когато около едно дете няма хора с висше образование, лекари, адвокати, инженери или предприемачи, то трудно може да си представи, че самото то би могло да стане такова. Мечтите му не изчезват изведнъж – те просто постепенно се смаляват.

Сегрегацията надживя Прехода

Огнян Исаев разказва, че в Югославия например съхранението и развитието на етническата идентичност е било позволено – издавали са се книги на ромски език, песни, така просперира например известният Шабан Байрамович. 

В първите години след демократичните промени обаче има някакво развитие по темата за ромското образование. След 1989 г. известният като Мануш Романов, но роден като Мустафа Алиев основател на Демократичен съюз „Рома“ е избран за депутат във Великото народно събрание и е един от 39-мата, които не подписват новата Конституция. Романов, режисьор и фолклорист, настоява училищата в гетата да бъдат закрити въпреки възраженията на ромите. 

„Казвал е, че няма значение, че ромските родители ги искат тези училища; само и само да угодим на ромските родители, не трябва да осакатяваме децата“, обяснява Исаев. По думите му родителите често използват аргументи като „то ни е близо, то ни е в махалата, къде ще ходи сега“, а и някои от тях се страхуват, че детето им ще бъде подложено на тормоз и насилие, ако бъде записано в училище извън махалата. 

Те на първо място слагат сигурността на детето, но не виждат, че го лишават от базова възможност да се социализира и да върви напред заедно с връстниците си. Макар че познавам няколко случая на роми, мигрирали в чужбина, защото децата им са били тормозени. Един от тях ми разказа, че в момента в класа на сина му имало деца от различни страни и раси и това никого не впечатлявало,

разказва експертът от „Тръст за социална алтернатива“.

В годините на Прехода първите опити за десегрегация идват не от държавата, а от граждански организации с подкрепата на Фондация „Отворено общество“. Началото е поставено във Видин, където деца от квартал „Нов път“ започват да учат в училища в града, като получават транспорт и допълнителна подкрепа, за да наваксат пропуските си. Моделът по-късно е приложен и в Стара Загора, Пазарджик, Пловдив, Плевен и други градове и доказва, че работи. В навечерието на Десетилетието на ромското включване държавата създава към МОН Център за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, но така и не превръща десегрегацията в последователна национална политика. 

Според Огнян Исаев една от причините е, че десегрегацията не е възприета като дългосрочен процес, а постиженията са плод на ентусиазма и усилията на неправителствени организации и активисти. Много от сегрегираните училища са сред най-големите в страната – с по над 1000 ученици и съответно с най-големи бюджети. „Не можеш просто да преместиш 1000 деца в училища в центъра на града“, казва той. 

Решението не е само в транспорта, а и в повишаването на качеството на образованието в тези училища, така че те да станат привлекателни и за деца извън квартала. 

Готово ли е Просветното министерство да се промени за различните деца, да обучава на емпатия учителите, за да приемат различната култура – или се съпротивлява?

Майчиният език, етносът, мястото, където живееш, не са неща, които децата избират, но въпреки това са наказвани заради тях. 

Според Огнян Исаев промяната няма да дойде само с преместването на деца от едно училище в друго. Тя изисква различна подготовка на учителите, повече езикова подкрепа, повече емпатия към различните култури и готовност училището да се променя според нуждите на учениците, а не учениците да бъдат принуждавани да се нагодят към една система, която не ги вижда. Именно с тази идея организацията му е обучила над 1000 учители по програмата „Заедно в пъстър свят!“, разработена след войните в бивша Югославия за работа в мултикултурна среда. 

Сегрегацията не започва с отказа на входа на басейна и не свършва с ниските резултати на матурите. Тя започва с очакванията, които обществото има от едно дете, още преди да е прекрачило училищния праг. И ще продължи, докато образователната система приема различието като проблем.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/iskate-li-detsata-vi-da-uchat-zaedno-s-romski-detsa/

За първи път държавен орган призна, че една община не просто допуска, а поддържа сегрегация в училище, и задължи кмета да предприеме действия срещу нея. 

Общината е Самоков и според решението на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) кметът д-р Ангел Джоргов е нарушил чл. 5 от Закона за защита от дискриминация по признака „етническа принадлежност“, като не е предприел действия във връзка със сегрегация на ученици от първи клас в две основни училища – „Митрополит Авксентий Велешки“ и „Христо Максимов“. 

Под това решение от 5 май, с което „Тоест“ разполага, са се подписали и тримата членове на КЗД: Наско Атанасов, Елка Божова и Иво Христов (понастоящем вицепремиер, отговарящ за човешкото развитие). 

На сайта на КЗД решението не е публикувано.

По данни за 2020 г. на Центъра за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе“ в България има 335 сегрегирани училища, 185 от които са общообразователни, а останалите – професионални гимназии. Това е близо 14,2% от всички училища в България.

Правилата за прием в детски градини и училища, които разделят децата по етнически признак, съществуват в много общини. Досега институциите обясняваха сегрегацията с кварталите (което означава ромски гета), със свободния избор и решенията на родителите, с демографията. Но за първи път държавен орган приема, че отговорността носят конкретна община и нейният кмет. 

Като член на независим регулатор, избран от квотата на президента, Иво Христов е подкрепил извода на КЗД по казуса. Като вицепремиер той носи политическата отговорност дали този принцип ще намери място в политиката на правителството. Това е национална тема – ромите са третата етническа група в България с 4,4% дял от населението, по данни от преброяването през 2021 г., и Христов разполага с власт и възможности да постави проблема в дневния ред на „Прогресивна България“. 

Как започва всичко?

В сигнал на Фондация „Саворе“, подаден от председателя ѝ Христо Николов, се описва как в Самоков години наред действа система, която възпроизвежда етническото разделение още при записването на децата в първи клас. Според сигнала не става дума за случайно струпване на ромски ученици в едно училище, а за последици от начина, по който Общината е организирала училищния прием.

По думите на жалбоподателя, Общината използва училищните райони така, че ромските деца от определени квартали да се насочват основно към „Митрополит Авксентий Велешки“ и „Христо Максимов“. В същото време в останалите училища в града учат почти изцяло деца от български произход. Родителите от ромски произход, които искат да запишат децата си в друго училище, често срещат отказ с аргумента, че не попадат в съответния район.

В сигнала се посочва още, че формално критериите за прием изглеждат еднакви за всички, но реалният ефект е различен. Именно чрез районите за обхват и правилата за записване се възпроизвежда разделението между училищата, което според фондацията представлява етническа сегрегация.

Първата институционална реакция е, че проблем няма. След проверка Регионалното управление на образованието – София-област стига до заключението, че приемът е организиран законосъобразно, и не установява сегрегирани училища в Самоков. До противоположен извод стига по-късно КЗД.

Колко входа има българското образование?

Майка ми е родена през 1946 г. и ми е разказвала, че в училището, в което е учила през 50-те години, е имало българи, роми и турци. Но училището е имало два входа. През единия са влизали българските деца, а през другия – ромските и турските. Децата са играли заедно, но са учили в различни класни стаи, вероятно и по различни програми.

Тази история разказва Огнян Исаев от Тръста за социална алтернатива, който проучва темата за сегрегацията в образованието. Процесът започва много по-рано от комунистическия режим и продължава през различни исторически периоди, а някои факти са в пълно противоречие с днешното клише, че ромите не ценят образованието. 

„Още в края на XIX и началото на XX век в България съществуват етнически училища – гръцки, турски, арменски и еврейски. Те се самоиздържат чрез съответните религиозни и общностни организации. След 20-те години на XX век държавата постепенно централизира образователната система и започва да въвежда единни стандарти, като обучението преминава на български език, а майчиният език остава като учебен предмет.“

До началото на ХХ век голяма част от ромите в България са мюсюлмани и затова посещават турските училища. След Балканските войни и последвалите спогодби между България и Турция голяма част от турското население напуска страната и много турски училища започват да се закриват. Затова още през 20-те години ромската общност в София предприема организирани действия, за да отвори собствено училище. За целта обаче трябва да създаде своя мюсюлманска вероизповедна община, защото тогава училищата се управляват именно чрез такива общности. 

Те събират подписи, организират се и искат регистрация, но от мюфтийството им отказват. Обжалват, но съдът потвърждава отказа. Така ромската общност остава без възможност да има свое училище, каквато са имали други етнически общности по онова време. Впоследствие започват да записват децата си в българските и в останалите турски училища, като на места дори се налага да се самоопределят като турци. 

Следващите десетилетия обаче показват различна история – не за липсата на желание за образование, а за различните форми, в които държавата организира достъпа до него. 

Формирането на големи трайно обособени ромски квартали в България улеснява образователната сегрегация. Гетата са едни от най-устойчивите форми на пространствено разделение в страната. 

След 1944 г. държавата създава училища в ромските квартали с цел да ограмоти ромското население, тъй като тогава делът на неграмотните роми на възраст между 15 и 59 години надхвърля 81%; 1,5% са с основно образование и едва 0,03% – със средно или висше . 

През 80-те години делът на неграмотните роми вече е спаднал на 11%, с основно образование са 40%, а със средно и висше – близо 5%. (Но при преброяването през 2011 г. се установява, че неграмотното население се е увеличило на 21,8%, макар че и другите показатели са нараснали.)

Според Исаев вместо училищата в ромските квартали по-късно да бъдат трансформирани, им е възложена нова функция – да дават базова грамотност и да подготвят работници за фабриките, земеделието и животновъдството. „Хора, които реално не могат да продължат нито към средно, нито към висше образование.“

Правозащитникът прави важно разграничение между грамотност и образование:

Често се казва, че по време на социализма не е имало неграмотни хора. Това донякъде е вярно. Четивната и писмената грамотност са били сравнително високи. Но функционалната неграмотност е огромна. Хората могат да четат и да възпроизвеждат текст, но много често не разбират смисъла му.

Сегрегацията обаче не се изчерпва само с отделните училища, а и с поставяне на диагнози.

„По данни от изследване на проф. Илона Томова от 1995 г. всяко трето ромско дете учи в специално училище, а в помощните училища делът на ромските деца надхвърля 50%. Нерядко това са били напълно здрави деца, чиято единствена причина да попаднат там е етническият им произход“, казва Огнян Исаев. 

В своята статия „Социални фактори, подкрепящи процеса на приобщаващо образование на ромските деца“¹ проф. д.н. Христо Кючуков разказва как са били поставяни диагнози на ромски деца поради невладеене на български език. Неговият спомен датира от 80-те години на миналия век, когато е бил учител в родния си град Провадия, а всичките му ученици са били от ромския и турския етнос.

Много ромски деца идваха в първи клас без никакви знания по български език. Медицинска комисия в училището проверяваше знанията им по български, преди да постъпят в първи клас, и обикновено им се поставяше диагноза „лека умствена изостаналост“ поради невладеене на българския език. На родителите се даваха препоръки да изпратят децата си в „училища за бавноразвиващи се ученици…“

Тази практика продължава и след демократичните промени и е описана и от други автори². През 1997 г. в България има 299 „специални училища“ от различен вид с 27 148 деца, повечето роми. В изследването „Отпадащите роми“ се посочва, че в Словакия повечето ученици в училищата за деца с умствени и физически увреждания също са роми, както и в Чехия. В Румъния има 246 такива „специални училища“, а броят на децата е 48 237, повечето роми. В Унгария в редица региони до 90% от учениците в такива училища също са роми.

Така невладеенето на официалния език и специфичната социокултурна среда се превръщат в психически проблем и белязват хората завинаги. 

Последиците от изпращането на напълно здрави деца в „специални училища“ се усещат и днес, посочва Огнян Исаев.

Тези хора вече са на 50 и повече години. Искат да завършат средно образование, за да станат по-конкурентоспособни или просто да получат шофьорска книжка. Но дипломите им са с качествени, а не с числови оценки и няма нормативна пътека, по която да се върнат в общообразователната система. Имали сме конкретен случай в Ботевград. Проверявахме как тези хора да бъдат оценени наново, за да се установи, че никога не са били деца със специални образователни потребности. Оказа се, че такава процедура в МОН практически няма.

По думите му, сегрегацията не е останала в миналото, а просто е променила формите си.

„В началото на Прехода говорим за около 60 сегрегирани училища в ромските квартали и между 60 и 100 сегрегирани образователни институции общо. Днес вече говорим за около 200–220 сегрегирани училища.“ Сред тях вече не са само училищата в ромските квартали. „Най-новата тенденция са т.нар. обединени училища. Законът ги създаде, за да могат децата в малките населени места да стигнат поне до първи гимназиален етап. Само че в някои градове, където има достатъчно средни училища, те започват да се превръщат почти изцяло в ромски училища.“

Като пример Исаев посочва Стамболийски, а Самоков определя като друг показателен случай. Според него подобни процеси вече се наблюдават и в София, където обединени училища също се превръщат в училища почти изцяло с ромски ученици.

Последните налични национални данни също показват мащаба на проблема. Към 2020 г. в България има 930 училища с концентрация на ученици от уязвими групи. От тях 185 се намират в населени места, където има и други училища на същото образователно ниво, тоест съществува реална алтернатива, но концентрацията продължава да се възпроизвежда.

След повече от век няма различни входове към училището за децата от различни етноси и социални групи. Но практиката с отделните входове се е трансформирала в райони за обхват, правила за прием и административни решения. Дали етническите българи биха искали децата им да учат заедно с ромски деца? Решението на КЗД поставя друг въпрос: дава ли държавата изобщо равен шанс това да стане?

Post Syndicated from Сара Перин original https://www.toest.bg/izostavenoto-nasledstvo-zashto-bulgaria-ne-mozhe-da-produlzhi-da-prenebregva-pravoto-na-dom/

В продължение на десетилетия България пренебрегва едно от основните си жилищни предизвикателства, наследено от комунистическото минало. Докато вниманието е насочено към развитието на бизнеса и икономиката, недовършената жилищна реформа остава до голяма степен неосъществена – особено за бедните и уязвимите общности.

По време на комунистическото управление географската мобилност на хората, тоест движението от едно населено място в друго, е порицавана и насилствено ограничавана. Ромските общности са обект на политиката на комунистическата партия за насилствена уседналост от 1958 г., като за тази цел ромите са назначавани предимно на нискоквалифицирани длъжности в селското стопанство и промишлеността. Целта – заселване и асимилация, а не интеграция. Въпреки гарантираната заетост и осигуреното базово жилище в този период от развитието на българската държава, социално-икономическото неравенство продължава да се възпроизвежда през поколенията.

След срива на социалистическата икономика безработицата рязко нараства – особено сред бедни и уязвими общности като ромите, които са сред първите, останали без препитание. Поддръжката на общински жилища от страна на местните власти и социалните услуги се сриват, а условията в много квартали с неясен правен статут, които вече са нестабилни, се влошават още повече.

Допълнителен проблем е, че множество жилища, построени неофициално още по време на комунистическия режим, така и не са узаконени. Това оставя техните обитатели в състояние на хронична правна несигурност и постоянна заплаха от изселване. В резултат държавата и общините често използват неформалния статут на тези зони като оправдание за липсата на инвестиции в инфраструктура или благоустрояване.

В България по време на прехода към демокрация не беше разработена ясна или всеобхватна „нова социална жилищна политика“. Вместо това се запази наследството на старата политика – принудително заселване без подходяща инфраструктура и често принудително извеждане и разрушаване на единствено жилище, без достойна и справедлива алтернатива. 

Днес в цялата страна съществуват повече от 100 неформални ромски квартала, макар и да липсва официална информация, надлежно документираща това предположение. Вместо да провеждат системна политика за подобряване на условията за живот в тези квартали, властите до голяма степен ги игнорират, като позволяват несигурността да продължи, а в някои случаи и ситуацията да се влоши. Продължителното бездействие създава почва за заблуждаващи представи, които изместват отговорността от общините към самите засегнати общности и така нормализират в очите на мнозинството недопустимите условия за живот. 

Липсата на видимост на бездомността в България създава у обществото погрешното разбиране, че такъв проблем не съществува. Отсъствието на бездомността от дневния ред на обществото обаче не трябва да замъглява факта, че десетки хиляди български граждани живеят в условия на скрита бездомност и постоянна жилищна несигурност.

София не е беден град – с бюджет от 1,32 милиарда евро тя има ресурс да гарантира достойни условия на живот. Но докато пазарът на недвижими имоти върви нагоре, социалните политики изостават. Едно общество расте истински, когато всички имат шанс да вървят напред – както бизнесът, така и хората.

Ситуацията в район „Илинден“ е показателна за това напрежение: Общината не успява активно да подготви достойни за живот алтернативи за уязвимите жители преди разрушаването на единствените им домове. Европейските разпоредби са категорични: семействата, живеещи в неформални селища – особено когато те са резултат от исторически политики на принудително заселване, – имат право на съвременни и достойни жилищни решения. 

На практика неформалните ромски квартали са част от т.нар. обичайно право. Дори в развити страни по отношение на неформални квартали, които съществуват над 100 години без официална регулация, често се прилагат нормите на обичайното право – неписани, но утвърдени правила, възникнали от дългогодишна практика. Те уреждат отношенията между хората – ползване на имоти, строежи, съседски спорове – и се спазват, защото са приети за справедливи и необходими. В някои случаи тези обичаи са признати и от закона. А на територията на днешните неформални ромски квартали, както става ясно от историческата справка, ромите често са били насилствено заселвани. Самите квартали пък се създават и разрастват пред погледа на институциите и с тяхното мълчаливо съгласие. 

Присъствието на ромски общности в България не е ново явление. Исторически записи от 1400 г. и османски данъчни регистри от 1500 г. документират съществуването им. В исторически план номадството или движението на хора и стоки в империята е било регулирано, но прието. Едва в средата на ХХ в. принудителното заселване се превръща в официална политика.

По време на Прехода политиките за реституция на земя даваха приоритет на частните претенции, като често пропускаха общности, заселени на общинска земя. В резултат на това много ромски общности бяха оставени в ситуация на правна несигурност, уязвими на заповеди за събаряне. Между 2012 г. и 2017 г. 89% от заповедите за събаряне са насочени към единственото жилище на ромско семейство, като по този начин се оставят много деца, възрастни и болни хора без сигурен дом. 

Жилищната несигурност не е изолиран проблем. Тя е тясно свързана с бедността, която се предава от поколение на поколение. Днес повече от половината роми в България живеят в нерегламентирани квартали, където 80% от жителите нямат канализация и топла вода. Жилищната нестабилност увеличава хроничния стрес и има документирано въздействие върху образователните резултати. Тези обстоятелства може да помогнат за обяснението на поне една от причините, поради които продължават да съществуват разлики в дела на завършилите училище по етнос – само 23% от ромските ученици получават средно образование, а по-малко от 2,6% продължават в университет.

За съжаление, българската общественост често продължава да се противопоставя на спорадичните усилия на държавата за подобряване на условията на живот в ромските общности. Причините са устойчиви стереотипи, негативни нагласи и погрешни схващания за ромите и тяхното положение. Тази широко разпространена съпротива допринася за продължаващото нежелание на държавните и местните органи да се ангажират смислено с проблема, а това от своя страна засилва циклите на изключване и маргинализация.

София, а и България като цяло трябва да приемат модерна социална жилищна политика – такава, която да отразява европейските стандарти за достойнство, приобщаване и възможности. В Европа вече съществуват успешни модели. Например финландският подход „Първо жилище“ дава приоритет на осигуряването на стабилно постоянно жилище като основа преди решаването на други социални проблеми, което значително намалява бездомността в цялата страна. 

„Тръст за социална алтернатива“ също така успешно въведе иновативен модел в три общини в България, при който местните общини работят с жители, архитекти и геодезисти за регулация на съществуващите квартали. Дългосрочната цел е семействата да станат собственици на жилища и да плащат данъци – нещо, за което много от живеещите там мечтаят: да бъдат третирани и възприемани като граждани. Подобни принципи биха могли да ръководят българските усилия за предлагане на регламентирани жилища на достъпни цени на уязвими семейства или за работа с тях за регулация на отдавна заселените квартали и общности.

Една просперираща европейска столица трябва да е в състояние едновременно да защитава и бизнес интересите на частни инвеститори или публични власти, и най-уязвимите си граждани. 

Решаването на проблема с наследството от принудителното заселване чрез цялостна стратегия за социални жилища е не само морален императив, но и предпоставка за устойчиво и приобщаващо развитие. Достъпното жилище за всички български граждани в уязвимо положение е важна основа, която предопределя пътя на всеки човек към достоен живот. То променя житейските перспективи и укрепва социалното сближаване. България може да бъде силна само със силни граждани.

Времето за бездействие изтече. България разполага както с ресурсите, така и с експертността да предприеме решителни стъпки. Модернизирането на социалната жилищна политика не е избор – то е отговорност. София трябва да даде пример и да изпълни обещанието си за истинска европейска столица – такава, която отстоява достойнството и правата на всички свои граждани.

Статията е изготвена със съдействието на Мария Методиева и Огнян Исаев.