Tag Archives: бедност

Данни за българите в Германия за 2025

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2026/bgde-2025/

От над десетилетие следя данните за диаспората ни в Германия. Разглеждал съм различни аспекти като защо имаме няколко различни числа за броя им, колко деца се раждат на българи в Германия, както и социалните, образователните и икономическите показатели. В края на този текст ще пусна списък с всичките ми статии по темата.

Повечето данни, които разглеждам идват от DeStatis – немското НСИ. В последните два месеца излязоха два ресурса от тях – данните на имиграционните и тези от т.н. микропреброяване. Макар да съм критикувал доста числата на имиграционните им, те са единствените, които имаме с разбивка по общини. Т.е. само от тях може да научим къде точно са българите в Германия. Има още няколко числа посочващи общия брой българи в Германия обаче, които е важно да разберем.

Българите в Германия намаляват

През февруари описах подробно защо има различни числа за броя българи в Германия, как се различават те, какво значат, какво показват и какви условности имат. Накратко, имиграционните казват, че през 2023-та в Германия е имало 436860 хора с българско гражданство, а според адресите регистрации статистическата служба казват, че са 410623. След преброяването в Германия обаче, последното число обаче е коригирано с около 10% надолу и вече ще намерите, че българите в Германия са 371128 през 2023-та. В този брой не се включват българите взели германско гражданство, които са между 1600 и 2800 в последните 10 години.

През 2024-та година виждаме намаление в оценките за диаспората ни – имиграционните отчитат 1.1% намаление или 4780 души на 432080, а по адресна регистрация намалението е с 2.4% на 362421. За 2025-та имаме данните само на имиграционните и виждаме ускоряване на намалението с 2.36% или 10185 души достигайки 421895 български граждани. Данните за демографията на Германия ще излязат през август, така че тогава ще разберем колко е тяхната оценка за намаление.

На долната графика виждате динамиката на данните на имиграционните от 1990 до сега. В жълто е промяната година за година в процент. Виждаме, че през 2004-та година е имало за кратко намаление и почти никаква промяна през 2005 и 2006-та. След присъединяването към ЕС се вижда няколко години подред 25% растеж в миграцията ни, който обаче отслабва след 2017-та поради редица фактори в България и най-вече в Германия. След короната практически се изравняват напусналите и пристигащите се в Германия като в последните две вече намаляват.

Карта на българите по общини

В последните 10 години поддържам една карта, която показва оценката на имиграционните къде се намират българите по общини. Пуснал съм картата в статии подобни на тази през времето, които ще намерите в линковете накрая. Тази година освен, че обнових данните, реших да обновя картата. Първо защото кодът ѝ беше на десетилетие, второ, защото открих някои неточности и исках да я направя по-функционална.

Картата разглежда периодът от 1998-ма до сега. Междувременно е имало няколко промени на административното делене в Германия, където общини са били сливани, свободни градове са променяли статута си и прочие. Това усложнява задачата за разглеждане на данните, тъй като тези за предходни години трябва да се преразпределят в различно териториално деление в сегашния контекст. Отделно на места като Saarland събират данни за няколко общини наедно, затова съм ги събрал. Доколкото отчитах тези промени в миналото, заех се да преразгледам всички такива в последните 30 години и да ги отбележа наново. На картата виждате сегашното административно делене на Германия и в сегашните общини се събират демографската и имиграционна статистика от предишни години преди промените.

Друга промяна е, че направих картата да работи на цял екран и на мобилно устройство. Добавих изглед освен абсолютен брой на българите и индекс спрямо населението (българи на всеки 100 хиляди души), също и промяна в броя българи спрямо предходната година. Така може да се види по-лесно къде има отлив на българи и къде има увеличение. Не показвам тази оценка за места, където има до 50 българи, защото тогава дори 10 добавени ще означават 20% увеличение, което не е толкова релевантно. Остава възможността за анимация, която може да пуснете през менюто и ще върти през годините, за да покаже нагледно промените. Натискайки на отделна община ще покаже графика само за нея и детайли като съотношение мъже/жени, население и прочие.

Картата може да разгледате и на цял екран тук.

Демографски аспекти

Следващите данни и числа се базират на т.н. микро-преброяване. Това е редовно допитване, което немската статистическа служба осъществява, което допълва интересни аспекти за населението на Германия. В случая – миграцията. Таблиците им ще намерите тук. Достъпна информация за самото преброяване има тук. Следващите изводи и графики се основават на тези данни за 2025-та като използвам същите методи и изчисления като в предходните ми статии по темата. Поради промяна в параметри, метрики и възрастови отрязъци обаче сравнение с предходни години не винаги възможно.

На долната графика ще видите възрастовата структура на диаспората ни. Виждате, че най-много хора има между 30 и 50 годишна възраст. Разпределението мъже/жени не изненадва и следва това,което срещаме в България. Вижда се ясно, че има все по-малко хора между 19 и 30 годишна възраст, което потвърждава тенденцията описана горе.

На следващата графика виждаме колко време са стояли българите в Германия. Избраните периоди не са с равномерен отрязък, тъй като се базира на това как имиграционните водят статистиката си, а тях ги интересува колко хора имат право на немско гражданство след 7-мата и 8-мата година. Тук виждаме, че най-много българи вече за минали 10-тата година престой в Германия. На този фон намаляващия дял на българите взели немско гражданство всяка година трудно може да се обясни само с тромавата администрация. Изглежда остава мнението сред диаспортата ни, че няма особен смисъл.

Интересен е погледа над това къде са родени българските граждани в Германия. Тук виждаме, че мнозинството от българчетата до 5 г. са родени в страната, както и над половината от тези между 6 и 9 години. Това значи, че са деца на мигранти, които все още нямат право на немско гражданство. В противен случай биха получили автоматично такова и нямаше да се причисляват към тази статистика. Пикът при възрастите над 45 г. е поради това, че в статистиката ги бяха групирали на 10 годишни отрязъци.

В данните от микропреброяването виждаме и няколко нови интересни метрики, които дават нов изглед над произхода на българските граждани в Германия. Една от тях е за месторождението по държави.

Както споменах, оценката на имиграционните за българите в страната е за 421895. От тях обаче 77.8% са родени в България. 10.1% са родени в Германия, както се вижда на графиката горе. 18165 български граждани или 4.3% са родени в Македония. 6255 или 1.5% са родени в Турция – най-вероятно наследниците на насилствено изселените български турци. 4395 или около 1% са родом от Молдова. Иначе казано, 22% от диаспората ни или около 39 хиляди български граждани в Германия не са родени в България.

94.8% от българите са в западна Германия. По провинции най-много има в Nordrhein-Westfalen – 24.2%, следвана от Bayern – 15.5% и Baden-Württemberg с 12.3%.

В това число не се включват обаче тези, които са взели германско гражданство. Според оценката на имиграционните това са 33 хиляди души родени в България. Доколкото някои от тях са се отказали от българското си гражданство, тези случаи са около 4 хиляди и са предимно от преди приемането ни в ЕС. 29 хиляди души родени в България имат двойно гражданство като жените са две трети от тях. Сред децата на българи родени в Германия, за които родителите им се е занимавало да извадят български акт за раждане, 15 хиляди има двойно гражданство и разпределението момчета и момичета е равномерно. Общо 44 хиляди български граждани имат двойно гражданство според германските институции.

Социални аспекти

Следващите данни се отнасят само за хората в Германия, които са родом от България и нямат германско гражданство, както и за техните деца и домакинства.

39% от българите в Германия са неженени. 52.9% имат брак като 84.8% от тези с брак към са се оженили за друг мигрант в Германия – предимно други българи. Това е високо предвид повечето млади хора в диаспората ни спрямо населението на България и причината е, че има финансова изгода – със семейното доходно облагане включването на брак дори фиктивно намалява данъчната тежест в мнозинството от случаите. Около 5.48% са разведени.

12.6% от българите са все още в училищна възраст или са в университет. От останалите, 32.5% имат завършено само основно образование. 31% имат само средно. Отгоре на тях още 18.5% имат професионално и само 18% имат някакво висше образование, което не е дори непременно университет. Писал съм за този аспект преди и как влиза в противоречие с възприятието на обществото за структурата на имиграцията ни.

Като домакинства, 61% от българите в Германия живеят в семейства с деца. Трудно е да се прецени колко средно деца имат, тъй като тази статистика не отчита партньорите немци, както и децата с немско гражданство. 19.7% от хората родени в България, но живеещи в Германия живеят в двойки без деца. 18.4% живеят сами като 26% тях се налага да споделят жилище с други (т.н. WG или просто съквартиранти).

58.4% от българите са заети. Тук интересното е, че тези нива са значително по-високи от средното за Германия. Само 47.9% от жените в Германия са заети – без значение гражданство или произход. Сред жените мигрирали в Германия средното е 49.1%. При българките – 53.1%. Аналогично е при мъжете – средното за всички в Германия е 54.9%. Сред мигрантите – 62.09%, а сред българските мъже – 64.9%.

По часове на графиката долу виждаме, че мнозинството работи по около 40-42 часа седмично. Почти толкова българки обаче работят на половина работен ден, колкото на пълен. Основна причина за това, според мен, е лошият достъп до детски градини и късият им график. Често затварят в 4 или 5 следобед. Същото важи и за доста училища, където местата в занималните не стигат. Това е особено вярно в големите градове, където мнозинството от съгражданите ни живеят.

32% от сънародниците ни работят в неделя като отново има превес при мъжете – 34.4% спрямо 30.2% за жените. 21.6% работят в неделя и 16.6% работят на смени. 24.3% работят в производството. 34.3% работят в магазини, места за настаняване или транспорт.

Гледайки доходите, най-голямата група българи в Германия (около 43%) получава между 1500 и 2500 евро чисти (т.е. нето). При жените доходите са значително по-ниски и най-голямата група получава между 1000 и 2000 евро нето. Причините за това са отчасти по-малкото отработени часове, но и редица типични за Германия и Европа фактори ограничаващи растежа в кариерата. Разбира се, от тези „чисти“ пари, не сме приспаднали значителните местни такси, сметки за ток, множеството практически задължителни застраховки и прочие.

Средно може да кажем, че работещите българи получават около 1986 евро нето. При жените това е 6.9% по-малко на 1849 евро, а при мъжете – 6.4% повече и 2114 евро нето. Тези стойности са значително по-ниски за средното за Германия. Нето заплатата на българите е 11% по-ниска от средното за страната. При жените е аналогична заплатата спрямо средното за мигрантите, но отново с 11% надолу спрямо всички работещи жени в Германия. При мъжете разликата е по-драматична – 16% по-малко от средното за всички мигранти и 23.5% по-малко от средното за страната.

На следващите графики виждате разбивка по нето доходи и какъв дял от съответната демография спада към коя група. Първо виждате средно за хората в Германия родени в България като сравнение с другите мигранти и всички в страната. Вижда се, че мнозинството получават под 2500 евро и много малък дял получават над 3500 в сравнение със средното за страната.

В следващите две графики виждате разбивка на мъже и жени отделно. При жените се забелязва подобна крива сред българките и всички мигрантки. Тази е за българките е с определена грешка заради по-малката извадка и закръглянето от DeStatis до 1000 души. Интересно е, че кривата сред всички жени в Германия не много по-различна. Това дава допълнителни индикации за структурните проблеми в Германия по отношение на възможностите, образованието и подкрепата в семейството влияещи на тези и други индикатори за равенство на половете.

При мъжете се вижда аналогични криви, но с отчетливо изместване на по-голямата част от сънародниците ни към позиции със значително по-ниски доходи. Докато най-голям дял от хората в Германия печели над 3500 евро нето, аналогичен дял сред българите прибира двойно по-малко на месец.

Разчитайки само на тези доходи получаваме, че поне 34.3% от българи пренесли се в Германия живеят под прага на бедността. Ако добавим допълнителните социални помощи този дял намалява на 22.9%. Това отново е доста над средното за България за 2025-та от 21.2%. Някой ще оспорят, че линията на бедност е различна и означава различни неща. Индикаторът обаче е условен с причина и се отнася до разпределението на доходите на населението по еднаква формула. Линията на бедността е условна и е индикатор каква част от населението има проблем да свързва двата края независимо, че работи. Много от тези хора под линията са т.н. работещи бедни.

Сред работещите българи има 42% по-голяма вероятност да живеят в бедност въпреки труда си, отколкото средното за Германия и 21% по-голяма вероятност от всички мигранти. Има сериозна разлика и при половете. При работещите българки в Германия 44.2% са под линията на бедността или 83.3% по-голяма вероятност от средното за населението на Германия и 56.3% повече от средното за всички жени работещи е страната. Подобно е нивото на българките и всички останали мигрантки. При мъжете ни има само 8% по-високо ниво на бедност от средното за цялото население. Ако обаче сравняваме с всички мъже в Германия обаче, вероятността мъж роден в България и работещ в Германия да е под линията на бедността е с 74% по-голяма, отколкото при останалите мъже там. За разлика от жените, има голяма разлика между българските мъже и останалите мигранти – 55% по-висок шанс да са в бедност.

Затова не трябва да ви учудва, че 16.5% получават помощи за безработица и социални. Пенсия получават 3.9%. Още 10.3% получават друга форма на помощ, което значи, че доходите им са твърде ниски, за да свързват двата края. Доколкото виждаме увеличение сред получаващите помощи за безработица (например спрямо 2018-та г. когато отчетох 15%) и намаление сред т.н. бедните работещи, сравнението е подвеждащо. Първо, защото микропреброяването тогава разглеждаше домакинства, а не отделни работещи, но най-вече защото промените в социалната система са причина много хора в затруднено положение да нямат достъп до помощ. Не на последно място, много се говори за работата на черно и как заетостта реално е по-висока. Доколкото го има този феномен, също е вярно, че хиляди българи само се водят проформа регистрирани в Германия надувайки статистиката на отпадналите от трудовия пазар.

Предишни статии за българите в Германия

Тук съм събрал повечето от статиите, които съм писал в последните 14 години за диаспората ни в Германия, икономически и социални аспекти, които ги засягат. Картата поместена горе публикувах за пръв път през август 2017-та. В някои от останалите статии съм публикувал обновени версии, както данни аналогични на тези, които описах горе.

Други статии свързани с Германия, които може да са ви интересни:

„Къде спахте тази нощ?” Как се живее по улиците на София

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kade-spahte-tazi-nosht-kak-se-zhivee-po-ulitsite-na-sofia/

„Къде спахте тази нощ?” Как се живее по улиците на София

В края на октомври в София се проведе първото преброяване на бездомни хора в България. То се осъществи от Института за изследване на населението и човека към БАН с подкрепа от Столичната община. Част е от пилотен проект на Европейския съюз за проучване на мащабите на бездомността в Съюза и предприемане на действия за превенцията ѝ. Координатор на проекта за цяла Европа е университетът в белгийския град Льовен. Миналата година е проведено преброяване в 15 града с повече от 200 000 жители, а тази година са включени 35 града в 21 държави, сред които и София. 

Европейският парламент си постави за цел през 2020 г. да сложи край на бездомността в ЕС до 2030 г. В Резолюцията за справяне с нивата на бездомност в ЕС се посочва, че са получени няколко петиции, сигнализиращи за над 4 млн. бездомни и 70% увеличаване на бездомните хора в Съюза през последните десет години. Акцентира се и върху липсата на права на хората без дом, тъй като те нямат достъп до здравеопазване и често са обект на престъпления от омраза.

България също е изготвила Стратегия за намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване до 2030 г., която откроява обособяването на нов профил на хората без дом – семейства с деца, млади хора, чужденци. 

Колко са бездомните в България? Няма надежден отговор на този въпрос. Частична и противоречива информация може да се намери в някои медии: за 2022 г. OFFNews споменава, че броят им е 4664, като на 3860 е предложено ползване на социални услуги. В статията се уточнява, че Министерството на труда и социалната политика не води официална статистика за броя на хората без дом. „Дневник“ цитира данни на Агенцията за социално подпомагане, според които от януари до септември 2024 г. са регистрирани 1260 бездомни. Според Нова телевизия обаче това число (1260) отговаря на броя на бездомните за последните девет месеца. 

2022 г.
4664 бездомни

Данни, цитирани от OFFNews.

На 3860 от тях е предложено ползване на социални услуги.

януари – септември 2024 г.
1260 бездомни

Според Агенцията за социално подпомагане, цитирана от
„Дневник“.

Март – Декември 2024 г.
1260 бездомни

Според Агенцията за социално подпомагане, цитирана от Нова телевизия.

В статията на OFFNews се уточнява, че Министерството на труда и социалната политика не води официална статистика за броя на хората без дом.

Как броим бездомните хора?

Преброяването, в което се включих и аз като доброволка, се извърши по определени маршрути. За разработването им са използвани данни от получените сигнали за хора без дом на спешните телефони. През 2024 г. тези сигнали са били 3460, а в контактния център на Столичната община за периода октомври–ноември са постъпили 77, каза пред „Тоест“ Стоянка Черкезова от Института за изследване на населението и човека към БАН и координаторка на проекта в България. Това обаче не означава непременно, че са намерени общо 3537 души без подслон – възможно е за един човек да е имало повече от едно обаждане. Следователно данните не представляват информация за броя на хората без дом. 

Методологията на преброяването откроява шест категории бездомни, като тазгодишното му издание включва само първите три:

  • които нямат дом и спят на улицата;
  • които нощуват в кризисни центрове;
  • които живеят в центрове за временно настаняване;
  • живеещи в институции (затвори, психиатрични болници, домове за хора с увреждания, центрове за бежанци и пр.)
  • които живеят в несигурни жилища, застрашени от събаряне;
  • хора без дом, които живеят при приятели.

Причини за бездомността

Идентифицираните бездомници трябваше да отговорят на въпроси от анкетна карта, свързани с жилищната им ситуация: дали живеят сами, имат ли достъп до жилище, български граждани ли са и ако да, къде са родени, работят ли в момента и как са се озовали на улицата. Респондентите ни посочваха основно семейни или финансови причини за бездомността си. Говорихме с хора, изгонени от роднините си, както и с такива, чийто дом е бил продаден от роднини. Някои бяха загубили работата си, а с това и възможността да плащат наем за квартира. В един случай човекът е изгонен от единствената квартира, която е можел да си позволи, защото хазяйката решила да продаде апартамента. Немалко респонденти посочиха измами – имотни или от работодатели. Един каза, че просто е решил да си направи голяма тренировка с ходене.

Бездомността може да се предава и между поколенията. Това важи с особена сила за хората, израснали в институции, и техните деца. След навършване на 18 години възпитаниците на домовете в общия случай се преместват в т.нар. преходни жилища, където могат да останат, докато си стъпят на краката, но не повече от пет години. Ако не успеят да се включат в обществения и икономическия живот, остават бездомни и търсят подслон в центровете, в които могат да пребивават с години и дори да създадат дете. По време на преброяването са идентифицирани около 500 резиденти в центровете за временно настаняване, като ⅓ от тях са деца, живеещи с родителите си. 

500 резиденти
Деца, живеещи с
родителите си


Достъп до здравеопазване на улицата

Повечето преброени твърдят, че нямат здравословни проблеми. В отговор на въпрос на „Тоест“ за видовете здравни грижи, които се предоставят на бездомни и здравно неосигурени лица, от офиса на заместник-кметицата по социални дейности на София Надежда Бачева уточниха, че при нужда разходите по болничното лечение или долекуването на хората без дом се поемат от държавата чрез дирекциите „Социално подпомагане“. На практика обаче самите медицински лица отказват да изпълнят задълженията си, когато попаднат на бездомен човек. 

Стоянка Черкезова разказа, че мобилните екипи на организациите, работещи с бездомни, са споменали за случаи, в които викат линейка, но тя отказва да прибере нуждаещия се с аргумента, че казусът не е за тях. 

Председателката на Управителния съвет на Центъра за хуманни политики Юлия Георгиева сподели, че се е сблъсквала лично с този отказ. Преди години закарала човек в „ужасно състояние, полужив, адски мръсен“ в спешно отделение, откъдето го изхвърлили два часа по-късно. Той починал.

Проблем за повечето бездомни хора е липсата на здравно осигуряване. 

В спешните центрове би трябвало да приемат всеки, без значение какъв е здравноосигурителният му статус. Този принцип е заложен и в Националната програма за подобряване на майчиното и детско здраве, предоставяща възможност за прегледи при гинеколог и проследяване на бременността на здравно неосигурени жени. Елмира Нешева, социална работничка в нископраговия център за хора със зависимости „Розовата къща“ – инициатива на Центъра за хуманни политики, разказа, че в болница „Св. Анна“ с жените се работи за превенция на изоставянето. Целта е да им се предостави възможност да получат нужните умения да се грижат за детето, тъй като здравно неосигурените жени са рискова група. 

В „Розовата къща“ оказват помощ на клиентите чрез осигуряване на базовите им нужди, подкрепа за издаване на лични документи, подобряване на житейската ситуация и справяне със зависимостта, подкрепа за здравна помощ, както и чрез обучения за управление на личните финанси и спазване на работен режим. Съдействат и за издаване на свидетелство за ТЕЛК. Средствата, които се получават по ТЕЛК обаче, не стигат за наемане на квартира и се събират няколко души, които живеят заедно и си помагат финансово.

В центровете с приоритет са „семейства с по-малки деца и честно казано, избягват да вземат хора, […] употребяващи наркотици, поради това, че има вероятност те да създадат повече проблеми“, каза още Нешева. 

А защо просто не си намерят работа?

В повечето ситуации човекът, останал без дом, няма контрол над случващото се и се оказва жертва на обстоятелствата, твърди Стоянка Черкезова. Според нея отношението към хора, изпаднали в подобна ситуация, трябва да се изразява в институционална подкрепа. Правилният път е овластяване на човека – да му се даде увереност, че може да се справи и сам, но най-важно е да има покрив над главата си, смята тя. 

На същото мнение е и Юлия Георгиева. Когато нямаш къде да се изкъпеш или да си заредиш телефона, нямаш светлина и храна вечер, но въпреки това успееш да си намериш работа и дори се задържиш на нея – това, по думите на Георгиева, е „героизъм“. Тя обаче посочва и случаи на злоупотреба, в които бездомният човек е останал без лична карта – например защото я е заложил или е открадната. След това със същата тази лична карта е изтеглен кредит или е регистрирана фирма. И когато започне работа, жертвата може да се окаже със запорирани сметки и съдебно преследване, което обезсмисля усилията за легални доходи.

Къде нощуват хората без дом?

Повечето анкетирани нощуват, където намерят – на улицата, пейките, автогарата или жп гарата, във входове на блокове или преддверия на магазини. Един от тях сподели личната си статистика за броя на пейките в парка, в който разговаряхме. Преди били 72, а сега – около 30. И нямало пейка, на която да не е спал. Той разказа, че живее на улицата от 30 години и вечер, освен едно одеяло, ползва за завивка трите си кучета.

„Къде спахте тази нощ?” Как се живее по улиците на София
Снимка: Теодора Станимирова

Някои от хората, с които разговаряхме, твърдяха, че имат дом. В един случай той се оказа барака с течащ покрив в ромската махала, в друг – изоставена будка, която респондентът наричаше „хралупата“ и споделяше с куче. Живеещите в такива паянтови бараки, в повечето от които няма ток и вода, а покривът тече, също влизат в статистиката на бездомните и се включват в първата категория на преброяването – които спят на улицата.

Проблеми пред настаняването

Някои респонденти имаха достъп до жилище извън София. Според Черкезова се наблюдава движение на бездомни хора към столицата заради възможностите за прехрана и наличието на (по-добри) социални услуги. Достъпът до жилище в други части на страната не означава, че ще имат с какво да се прехранват и да си плащат сметките.

Обикновено ако човек без дом иска да бъде приет в център за временно настаняване, първо трябва да премине през оценка в Агенция „Социално подпомагане“. Пренасочването обаче е по настоящ адрес и ако той не е в София, кандидатурата се отхвърля и от човека се очаква да се прибере някак в родното си място. 

Изгонените от роднини, които все още имат имот на свое име, не могат да кандидатстват за общинско жилище според Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община. Там приоритетно се настаняват семейства. От друга страна, местата в центровете са недостатъчни – 510 легла за цяла София, разпределени между три центъра. До редакционното приключване на статията никой от ръководителите на тези центрове, с които разговаряхме, не се съгласи да даде интервю за „Тоест“.

От офиса на Надежда Бачева казаха, че центровете поддържат комуникация с бюрата по труда или насочват резидентите към услуги за социални помощи, и обещаха, че след обобщаването на данните от преброяването ще се планират конкретни мерки и при нужда капацитетът на центровете ще се увеличи. Споменаха също, че се подготвя „първата стратегия за социални жилища на София до 2040 г.“, чиято цел е да бъдат изградени поне 5000 нови жилища, за да се обхванат най-уязвимите и да се създаде стимул да останат да работят в София.

Що за хора са бездомните?

По време на преброяването срещнахме човек без крайник, друг, който беше изкарал позволените шест месеца в център за настаняване и беше отново на улицата, трети, който се определи като австрийски ирландец, понеже родителите му били австрийски граждани, живеещи в Ирландия. Последният каза, че е бил известно време в дом за деца, лишени от родителска грижа. Двама споделиха, че са лежали в затвор, а един – в психиатрия. Възрастен мъж ни обясняваше къде да отидем да се напием рано сутринта, а друг продаваше книги, за които каза, че са му дадени от разни хора или ги намира до контейнерите. Срещнахме и човек, който се представи за историк, станал жертва на измама. Ровеше в контейнера за отпадъци с ръкавици и отказа да говори с нас.

„Къде спахте тази нощ?” Как се живее по улиците на София
Снимка: Теодора Станимирова

Бездомни жени е на практика много трудно да се открият. 

Жените са по-уязвима група от мъжете и затова при тях бездомността често е скрита. Дори и да нямат достъп до жилище, успяват да си намерят вариант да останат при приятели или познати. За трите дни, през които се извършваше преброяването, разговаряхме с три, но всички твърдяха, че по принцип имат дом, макар да им се случва да останат без подслон. Две от тях работеха нископлатена работа – едната разнасяше писма, а другата метеше улиците и сподели, че се е случвало да спи навън. Третата живееше в барака с пробит покрив и се грижеше за петте си внучета, а като причина да не работи посочи здравословни проблеми и липсата на лична карта.

Много хора не правят разлика между бездомен човек и просяк. Огромната част от бездомните хора обаче не просят: за трите дни разговаряхме само с двама, които ни искаха пари – те живееха в бараки в ромската махала.

Омагьосаният кръг на бездомността

В седмицата на преброяването са получени много сигнали от „будни“ граждани, както ги определи Стоянка Черкезова, недоволни, че има бездомни хора на гарата. Общинската полиция беше изгонила приютилите се там, като това не е първата подобна акция по наблюдения на БАН от предварителното проучване.

Бездомниците няма къде да отидат и в крайна сметка ще се върнат пак там, откъдето са били изгонени. На Централната гара действително могат да се видят доста от тях. Един от респондентите ни каза, че спи там, когато вали. В края на миналата година на гарата имаше инцидент, при който загинаха четирима души, водещи „скитнически начин на живот“, както беше описано в медиите. Тримата запалили огън в един от вагоните на влак, за да се стоплят, и така избухнал пожар. Впоследствие обаче започна да се води разследване за умишлен палеж.

Трите дни разговори с бездомници показаха колко е лесно да изпаднеш от обществото в рамките на месеци. Резултатите от преброяването ще покажат размерите на проблема, но без качествени услуги и човешки подход в грижата за най-уязвимите то ще си остане още една статистика.

Изоставеното наследство. Защо България не може да продължи да пренебрегва правото на дом

Post Syndicated from Сара Перин original https://www.toest.bg/izostavenoto-nasledstvo-zashto-bulgaria-ne-mozhe-da-produlzhi-da-prenebregva-pravoto-na-dom/

Изоставеното наследство. Защо България не може да продължи да пренебрегва правото на дом

В продължение на десетилетия България пренебрегва едно от основните си жилищни предизвикателства, наследено от комунистическото минало. Докато вниманието е насочено към развитието на бизнеса и икономиката, недовършената жилищна реформа остава до голяма степен неосъществена – особено за бедните и уязвимите общности.

По време на комунистическото управление географската мобилност на хората, тоест движението от едно населено място в друго, е порицавана и насилствено ограничавана. Ромските общности са обект на политиката на комунистическата партия за насилствена уседналост от 1958 г., като за тази цел ромите са назначавани предимно на нискоквалифицирани длъжности в селското стопанство и промишлеността. Целта – заселване и асимилация, а не интеграция. Въпреки гарантираната заетост и осигуреното базово жилище в този период от развитието на българската държава, социално-икономическото неравенство продължава да се възпроизвежда през поколенията.

След срива на социалистическата икономика безработицата рязко нараства – особено сред бедни и уязвими общности като ромите, които са сред първите, останали без препитание. Поддръжката на общински жилища от страна на местните власти и социалните услуги се сриват, а условията в много квартали с неясен правен статут, които вече са нестабилни, се влошават още повече.

Допълнителен проблем е, че множество жилища, построени неофициално още по време на комунистическия режим, така и не са узаконени. Това оставя техните обитатели в състояние на хронична правна несигурност и постоянна заплаха от изселване. В резултат държавата и общините често използват неформалния статут на тези зони като оправдание за липсата на инвестиции в инфраструктура или благоустрояване.

В България по време на прехода към демокрация не беше разработена ясна или всеобхватна „нова социална жилищна политика“. Вместо това се запази наследството на старата политика – принудително заселване без подходяща инфраструктура и често принудително извеждане и разрушаване на единствено жилище, без достойна и справедлива алтернатива. 

Днес в цялата страна съществуват повече от 100 неформални ромски квартала, макар и да липсва официална информация, надлежно документираща това предположение. Вместо да провеждат системна политика за подобряване на условията за живот в тези квартали, властите до голяма степен ги игнорират, като позволяват несигурността да продължи, а в някои случаи и ситуацията да се влоши. Продължителното бездействие създава почва за заблуждаващи представи, които изместват отговорността от общините към самите засегнати общности и така нормализират в очите на мнозинството недопустимите условия за живот. 

Липсата на видимост на бездомността в България създава у обществото погрешното разбиране, че такъв проблем не съществува. Отсъствието на бездомността от дневния ред на обществото обаче не трябва да замъглява факта, че десетки хиляди български граждани живеят в условия на скрита бездомност и постоянна жилищна несигурност.

София не е беден град – с бюджет от 1,32 милиарда евро тя има ресурс да гарантира достойни условия на живот. Но докато пазарът на недвижими имоти върви нагоре, социалните политики изостават. Едно общество расте истински, когато всички имат шанс да вървят напред – както бизнесът, така и хората.

Ситуацията в район „Илинден“ е показателна за това напрежение: Общината не успява активно да подготви достойни за живот алтернативи за уязвимите жители преди разрушаването на единствените им домове. Европейските разпоредби са категорични: семействата, живеещи в неформални селища – особено когато те са резултат от исторически политики на принудително заселване, – имат право на съвременни и достойни жилищни решения. 

На практика неформалните ромски квартали са част от т.нар. обичайно право. Дори в развити страни по отношение на неформални квартали, които съществуват над 100 години без официална регулация, често се прилагат нормите на обичайното право – неписани, но утвърдени правила, възникнали от дългогодишна практика. Те уреждат отношенията между хората – ползване на имоти, строежи, съседски спорове – и се спазват, защото са приети за справедливи и необходими. В някои случаи тези обичаи са признати и от закона. А на територията на днешните неформални ромски квартали, както става ясно от историческата справка, ромите често са били насилствено заселвани. Самите квартали пък се създават и разрастват пред погледа на институциите и с тяхното мълчаливо съгласие. 

Присъствието на ромски общности в България не е ново явление. Исторически записи от 1400 г. и османски данъчни регистри от 1500 г. документират съществуването им. В исторически план номадството или движението на хора и стоки в империята е било регулирано, но прието. Едва в средата на ХХ в. принудителното заселване се превръща в официална политика.

По време на Прехода политиките за реституция на земя даваха приоритет на частните претенции, като често пропускаха общности, заселени на общинска земя. В резултат на това много ромски общности бяха оставени в ситуация на правна несигурност, уязвими на заповеди за събаряне. Между 2012 г. и 2017 г. 89% от заповедите за събаряне са насочени към единственото жилище на ромско семейство, като по този начин се оставят много деца, възрастни и болни хора без сигурен дом. 

Жилищната несигурност не е изолиран проблем. Тя е тясно свързана с бедността, която се предава от поколение на поколение. Днес повече от половината роми в България живеят в нерегламентирани квартали, където 80% от жителите нямат канализация и топла вода. Жилищната нестабилност увеличава хроничния стрес и има документирано въздействие върху образователните резултати. Тези обстоятелства може да помогнат за обяснението на поне една от причините, поради които продължават да съществуват разлики в дела на завършилите училище по етнос – само 23% от ромските ученици получават средно образование, а по-малко от 2,6% продължават в университет.

За съжаление, българската общественост често продължава да се противопоставя на спорадичните усилия на държавата за подобряване на условията на живот в ромските общности. Причините са устойчиви стереотипи, негативни нагласи и погрешни схващания за ромите и тяхното положение. Тази широко разпространена съпротива допринася за продължаващото нежелание на държавните и местните органи да се ангажират смислено с проблема, а това от своя страна засилва циклите на изключване и маргинализация.

София, а и България като цяло трябва да приемат модерна социална жилищна политика – такава, която да отразява европейските стандарти за достойнство, приобщаване и възможности. В Европа вече съществуват успешни модели. Например финландският подход „Първо жилище“ дава приоритет на осигуряването на стабилно постоянно жилище като основа преди решаването на други социални проблеми, което значително намалява бездомността в цялата страна. 

„Тръст за социална алтернатива“ също така успешно въведе иновативен модел в три общини в България, при който местните общини работят с жители, архитекти и геодезисти за регулация на съществуващите квартали. Дългосрочната цел е семействата да станат собственици на жилища и да плащат данъци – нещо, за което много от живеещите там мечтаят: да бъдат третирани и възприемани като граждани. Подобни принципи биха могли да ръководят българските усилия за предлагане на регламентирани жилища на достъпни цени на уязвими семейства или за работа с тях за регулация на отдавна заселените квартали и общности.

Една просперираща европейска столица трябва да е в състояние едновременно да защитава и бизнес интересите на частни инвеститори или публични власти, и най-уязвимите си граждани. 

Решаването на проблема с наследството от принудителното заселване чрез цялостна стратегия за социални жилища е не само морален императив, но и предпоставка за устойчиво и приобщаващо развитие. Достъпното жилище за всички български граждани в уязвимо положение е важна основа, която предопределя пътя на всеки човек към достоен живот. То променя житейските перспективи и укрепва социалното сближаване. България може да бъде силна само със силни граждани.

Времето за бездействие изтече. България разполага както с ресурсите, така и с експертността да предприеме решителни стъпки. Модернизирането на социалната жилищна политика не е избор – то е отговорност. София трябва да даде пример и да изпълни обещанието си за истинска европейска столица – такава, която отстоява достойнството и правата на всички свои граждани.

Статията е изготвена със съдействието на Мария Методиева и Огнян Исаев.

Приемане – ключ към успешното образование на най-бедните деца

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/priemane-klyuch-kum-uspeshnoto-obrazovanie-na-nay-bednite-detsa/

Приемане – ключ към успешното образование на най-бедните деца

Ренета Кривонозова е експерт „Политики и застъпничество по темата за детската бедност“ в международната мрежа от организации Eurochild. Работата ѝ включва мониторинг върху нивата на детска бедност в различните европейски държави и върху мерките, които те предприемат, за да се преодолее бедността.

В България специфичен фокус на работата ѝ е ромската общност. България е сред страните с най-висока концентрация на деца, живеещи в бедност или в риск от бедност, която е един от факторите, влияещи сериозно на достъпа до образование.

През последните години множество доклади на различни национални и международни институции подчертават, че един от най-тревожните рискове пред българското образование е все по-широко разтварящата се ножица между учениците, които имат най-висок успех и съответно достъп до най-много ресурси, и учениците, които имат най-нисък успех – те все повече се маргинализират и като че ли присъстват само физически в системата. Каква е ролята на бедността в тази ножица? Вижда ли се тя от Брюксел?

Определено се забелязва от Брюксел, защото работата на организации като нашата е да вижда подобни проблеми и да помага с възможни решения. А и ролята на бедността се вижда лесно – ако нямам какво да ям вкъщи, ако нямам къде да седна да си напиша домашното, ако не мога да спя от студ, ученето едва ли ще ми е приоритет. Как ще се облека и обуя за училище, как ще стигна дотам, как ще се запиша в една или друга извънкласна дейност, как ще ме възприемат другите деца и учителите ми?

Децата, които живеят в бедност, не разбират изцяло това, докато са в общността. Но в училище разликата веднага става ясна и такова дете се маргинализира. То често едновременно е нежелано в клас, но и самò не желае да отива там, където ще се чувства неравностойно на другите. Такива деца много трудно могат да се мотивират, за да развиват потенциала си, защото се сблъскват с много повече бариери по пътя си.

Предполагам, че България не е единствената държава, която се е сблъсквала с този проблем. Има ли добри примери за приобщаване в образованието на децата, живеещи в бедност, и как изглеждат те?

Моделите са известни, но не са лесни. Ключова стъпка е бедността да не се стигматизира, да се преодолее нагласата, че бедността е едва ли не житейският избор на дадено семейство, на дадено дете. Финландия често се дава като добър пример как образователната система подкрепя едно дете, точно защото тази ножица, за която споменахте, е много по-затворена там. Това се измерва най-лесно чрез децата от мигрантски произход, които се обучават в тяхната система. Там дори наративът е друг. Не се говори за „проблеми“, а за „нужди“. Така приемането на детето минава през осигуряване на базисните му нужди, което да направи приобщаването в образованието възможно. Затова се работи с цялото семейство.

В училище децата от семейства със затруднения обичайно получават безплатно хранене. Предоставя се и индивидуална подкрепа, защото нерядко тези деца вкъщи не получават нужната подкрепа, а понякога, дори и да искат, родителите им няма как да я окажат, ако самите те не са образовани или не говорят езика. Но се връщам там, откъдето започнах – че за да работи, всичко това трябва да мине през приемане на тези деца и мислене за потенциала им в позитивен контекст, а не като допълнителен проблем на системата.

Вие самата сте от ромски произход и сте преминала през образователната система в България. Споменавам го, защото данните сочат, че сред ромските деца два пъти повече са тези, които живеят в бедност или в риск от бедност. Имате наблюдения как у нас подкрепяме децата, както от професионалната си дейност сега, така и от личния си опит като дете. Може ли да споделите?

В България, за съжаление, често съм се сблъсквала с неразбиране или неприемане, че ромските деца често имат нужда от социална подкрепа, но още по-често се нуждаят от специфична образователна подкрепа, защото са двуезични. Те са билингва деца и това изисква специфична работа с тях в училище.

Например в моя град, преди България да стане член на Европейския съюз, хората живееха доста бедно. След 2007 г. обаче същите семейства заминаха в чужбина да работят. Тогава аз бях ученичка и за мен разликата беше видима – забелязвах, че в първите ми години в училище там нямаше много ромски деца, защото родителите им едва свързваха двата края. Впоследствие започнаха да идват все повече, защото родителите им вече можеха да осигуряват базовите им нужди. Към настоящия момент училището е достъпно за много повече деца, чиито семейства работят в чужбина.

С това обаче проблемите не се изчерпват. Тези деца често отиват в училища, които са сегрегирани. Причините са комплексни: от една страна, самите училища се страхуват да приемат ромски деца, от друга страна, мнозинството не е подготвено да ги приеме в клас. Това ги оставя заключени в общността – в семейството, с приятелите, а след това и в училище те общуват само на ромски език, виждат примери само от своята среда. Много е трудно да пожелаеш да поемеш по различен път, ако не знаеш, че този път съществува. Ако децата от ромски произход не са излизали от махалата до осми клас, не им се е налагало да общуват на български език, после е много по-трудно както за тях, така и за несегрегираните гимназиални училища, в които биха продължили образованието си. И рискът да отпаднат от системата нараства неимоверно.

Паралелно с това трябва да се спомене и проблемът с приемането на базисно ниво. В съвременната българска образователна система има много проблеми, от които страдат всички учители и ученици. Децата от уязвими общности обаче като че ли се срещат с по-ниска търпимост и по-висока взискателност, което допълнително затруднява включването и адаптацията им.

Това са много важни въпроси, защото проблемът с достъпа до образование на ромската общност не е проблем само на ромската общност, а на цялото общество. Колкото повече и по-добре образовани граждани има едно общество, толкова повече то ще просперира.

Правилно ли Ви разбирам, че освен системните мерки за преодоляване на бедността и въвеждане на определени подкрепящи образователни практики, за пълноценното включване на ромските деца е нужно и приемането им от училищната общност?

Да. И тук бих искала да разширя фокуса и да кажа, че това важи за всички деца, които живеят с някаква различност от мнозинството – дали ще е двигателно увреждане, особеност в развитието, етнически произход, бедност или каквото и да е друго. От ключово значение е дали на тези деца се гледа като на проблем за системата, или като на хора, които системата трябва да подкрепи.

Липсата на подкрепа води до изолация, защото тези деца не могат да си представят различен път за себе си, те познават един-единствен модел. А не може да очакваме от едно такова дете чудеса – да се развива, да се реализира, да се приобщи… Всичко това изглежда много, много нереалистично.

Тъй като говорихме с Вас по-конкретно за децата, живеещи в бедност, в частност от ромската общност, можете ли да дадете пример за работещ модел за включване на тези деца?

От скорошния ми опит имахме среща с една испанска организация, която работи в автономна област Мадрид. Там в последните 15 години фокус на местната власт е да се ликвидират гетата, които в техния случай представляваха големи струпвания на хора, живеещи в паянтови постройки – отново общности с концентрация на крайна бедност. Започнаха с преместването им в различни социални жилища.

Другият фокус на тази програма беше образованието на децата. Бяха обучени доста професионалисти, доста кадри в тази сфера. Те са нещо средно между учител и социален работник (може би най-близкото от българската система са медиаторите, но не се припокриват напълно). Функциите им са разнообразни – от една страна, да подкрепят детето образователно, да разбират всичките му нужди, да са наясно и с културните разлики. От друга страна, да имат цялостен поглед върху ситуацията на семейството, да му помагат да си изработи собствени механизми за справяне – намиране на работа, изграждане на родителски капацитет и т.н. Един такъв специалист е „закачен“ за семейството и следи как се справя то финансово, как се справя в обществото, в което е поставено – защото тези хора са извадени от гетото и са настанени в изцяло непозната среда. Супервизията продължава две години. Подходът дава добри резултати за приобщаването на децата в системата на образованието, но както виждате, е много повече от образователна мярка.

Опитвам се да си представя как в настоящата политическа ситуация в България би изглеждал дебатът около една подобна мярка. Вероятно биха се чули много гласове против, защото това означава да извадиш хората от една общност и да ги вкараш малко изкуствено в друга.

Така е, да. Но като се замислите, това е единственият начин човек да се научи да живее в различна общност. Най-елементарният пример: ако някой в България реши да иде да работи в чужбина утре, то той няма да знае как да живее например в Белгия, защото никога не е живял като белгиец. Но ако отиде там, ако живее сред белгийците, вероятно ще научи привичките им и ще започне да се адаптира към тях.

За да може да се приобщи едно дете към социума, към който искаме да принадлежи, то трябва да бъде част от него. Според мен обществото не може да си позволи деца с някаква особеност – дали с физически, или ментални особености, дали заради етнически произход, или бедност – да изостават, да „изпадат“ от образователната система. Финансирането е задължение на държавата и на Европейския съюз, но оттам нататък личната отговорност е онова, което води нещата към прогрес.

Казвате, че едно общество не може да си позволи да изостави деца. Има ли изследвания всъщност какво губи обществото, като се лишава от възможността да подкрепя и образова адекватно децата от уязвими групи? Защото в България например децата, които живеят в риск от бедност, са изключително голям дял – една трета от всички деца. И ако достъпът им до образование е ограничен, това означава, че една трета от бъдещите граждани няма да могат да участват пълноценно в икономическия живот на страната.

Дори в краткосрочен план детската бeдност струва на едно общество повече, отколкото би струвало семейството да се подпомогне, за да излезе от цикъла на бедност. Но в дългосрочен план това е още по-ясно видимо, защото тези деца най-често са лишени от житейски избори и просто продължават цикъла. В България съществува един мит за щедрите социални помощи, на които ромите „лежат“. Той не е верен, всъщност социалните плащания изобщо не са щедри. И един човек, който не е получил достъп до образование, защото е бил беден, най-често след това не е в състояние и да допринася за обществото, нито пък допринася достатъчно за пенсионното или за здравното осигуряване. Демографската ситуация в България ясно показва, че обществото не може да си позволи деца, които остават необхванати от образованието – това тежи на цялото производство и разпределение на ресурсите.

В последните години сякаш виждаме все повече истории на високообразовани млади роми, които са дошли от семейства с родители без високо образование. Но някак колелото се е завъртяло. Политиките за интеграция ли дават резултат, или общността се оттласква на собствени мускули от социалното дъно?

Не бих могла да го кажа по по-добър начин от израза, който използвахте – „на собствени мускули“. Пак ще споделя наблюденията си, че това се дължи основно на възможността много роми да работят в чужбина и така да издържат децата си, докато те учат.

В рамките на Европейската гаранция за детето има ли предвидени конкретни действия, които държавата е длъжна да изпълни, или някакви конкретни резултати, които е длъжна да постигне, свързани с образованието на най-бедните деца?

Европейският съюз си е поставил за цел да намали бедността при децата наполовина до 2030 г. За мен лично това е много амбициозна цел, защото бедността изглежда различно във всяка държава. В страните в Източна Европа като най-бедни се посочват ромските деца и ако няма специфични мерки или грижи за тях, този амбициозен план трудно ще се осъществи. Но конкретните мерки и действия са оставени на всяка отделна държава, тъй като се предполага, че са добре съобразени с националния контекст и нужди.

По какъв начин се отчита напредъкът по Европейската гаранция и всъщност в какъв момент преди 2030 г. ние бихме могли да си сверим часовника?

Има мониторингова рамка, в която Европейската комисия предложи различни индикатори как се измерва прогресът във всяка държава. Тази рамка е задължителна за всички държави членки. На всеки две години те са длъжни да отчитат напредъка си, но в момента мисля, че само 16 от 27 държави са внесли доклади в Европейската комисия, а крайният срок беше април тази година.

Има ли общи предизвикателства при преодоляването на детската бедност в различните европейски страни?

Проблем, който срещаме във всички държави от Европейския съюз, е липсата на общуване между институциите, които са отговорни за прилагането на Европейската гаранция за детето. В България, Испания, Румъния този проблем е много стар. Говорим за комуникацията между Министерството на труда и социалната политика, Министерството на образованието и Министерството на здравеопазването. Тези институции работят напълно отделно или си прехвърлят даден проблем.

Нещо, което организации като моята се стараем да постигнем, е да сме мост между тези институции, за да свикнат да работят заедно в интерес на децата. Това би било ключов момент, за да получават децата в риск от бедност адекватна подкрепа както за включването си в образованието, така и за преодоляване на всички други трудности, с които бедността ги сблъсква.

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.

Приемане – ключ към успешното образование на най-бедните деца

Женското лице на бедността в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenskoto-litse-na-bednostta-v-bulgariya/

Женското лице на бедността в България

В статията „Женска приказка за стълбата към стъкления таван“, която се основава на доклада „Гласовете на жените в България“ към проекта „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България”, разказах за неравното третиране на жените на пазара на труда. Тази тема има логично продължение. Защото ако жените често не са наемани в по-високо платени, типично „мъжки“ професии или получават по-малко от мъжете за една и съща работа, те са в по-голям риск от изпадане в бедност. Рискът се засилва и поради обстоятелството, че е разпространена практика жени, които имат малки деца или дори само се предполага, че скоро може да имат, изобщо да не бъдат наемани на работа.

По данни на НСИ от 2021 г. жените в риск от бедност, с материални и социални лишения, както и тези, които живеят в домакинства на безработни или с нисък интензитет на икономическа активност, са с 4,5 процентни пункта повече от мъжете. И дори с годините и мъжете, и жените в риск от бедност да намаляват, тази разлика между тях остава постоянна. В най-голям риск са ромите – 78,7% от тях могат да изпаднат в бедност. За сравнение, рискът за българското етническо мнозинство е 25,1%, а за етническите турци – 34,6%.

Ще представя няколко лица на бедността през личните истории на някои от 42-те жени, за които се разказва в доклада. Ще добавя и информация от биографичните интервюта, която не е намерила място в него. Този път обаче ще се концентрирам по-подробно върху историята на една жена – не защото в интервютата няма много други примери за бедност, дори по-шокиращи, а защото тя най-подробно изговаря какво означава да нямаш пари.

Ще разкажа и за три от четирите ромски жени, които участват в изследването. Макар то да не е представително, три четвърти от ромките в него споделят, че парите не им стигат, което отговаря на статистическите данни за жените от този етнос, които са в риск от бедност.

Ани, която е с магистратура по психология, но не може да си плати тока

Историята на 29-годишната Ани (имената са измислени) онагледява една зависимост, която се откроява в много от интервютата – ако едно момиче е отраснало в бедност, голяма е вероятността да се бори с бедността и като пораснала жена. Независимо от образованието и квалификацията си.

От проблемна тийнейджърка до социална работничка
В гимназията Ани преживява „тъжен, депресивен период, бунтарски“ и развива проблемно поведение. Една от предпоставките за това е постоянният тормоз – включително сексуален – от страна на момчетата в преобладаващо „мъжкото“ ѝ училище. Според нея отговорност носят и родителите ѝ, които са я възпитавали „безгранично“, тоест са я оставяли да прави каквото си иска – било защото са искали да са либерални с децата си, било поради борбата си с бедността: „Моите родители, те пък бяха по-скоро заети с това да оцеляваме, отколкото да се занимават с моето емоционално благосъстояние. […] Всъщност те имаха много дълги периоди, в които не им се изплащаха редовно заплатите, задлъжняха към приятели и близки.“

Ани започва да се държи агресивно и се забърква „с всякакви неблагоприятни хора“. В опит да се справят с нея, от училището търсят помощ от неправителствена организация, която ѝ подава ръка. И не само ѝ помага да преодолее тежкия си период, а и я вдъхновява да се посвети на социалната работа. Още в гимназията момичето става доброволка към организацията, после и социална работничка в нея. Завършва магистратура по психология. След това работи и за други неправителствени организации.

Защо Ани обмисля да напусне работа
Въпреки квалификацията си Ани едва оцелява финансово: „Предполагам, знаете, че социалната работа е изключително слабо платена. […] Изискването е хората да са магистри по психология, с минимум две години стаж в сферата и всякакви такива допълнителни неща, и в същия момент чисто вземаме по 5,80 лв. на час.“ Тя не успява да спестява пари – и малкото ѝ средства биват „изгълтани“ от двете кучета, които е прибрала от улицата.

Ани е имала две връзки с мъже програмисти, с които е съжителствала. Те са покривали основните разходи на домакинството, защото са носили основния доход – „и двамата за един месец са вземали толкова, колкото аз вземам за 3–4 месеца“. Днес живее сама на квартира и се срамува, че се налага да иска пари от родителите си: „Не е като да съм мързелива, не е като да съм неграмотна, напротив!“

Споделя, че обмисля да смени професионалното си поприще, което обича: „Сега, като започне отоплителният сезон […], с моите приходи […] как бих могла да си плащам тока? […] В момента обмислям да напусна, за да си намеря някаква по-обикновена работа, която просто ще я върша буквално за пари. […] Мен лично ми е гадно от това – искам това, което правя, да ми носи удоволствие, а не само за да плащам тока.“

Какво е да си на дъното на пирамидата на Маслоу
Парите не са най-важното в живота на Ани, но хроничната им липса я кара да се чувства стресирана и непълноценна: „Не се имам за човек материалист по никакъв начин, но когато ми се налага да правя избори „или–или“ на ежедневна база, само и само за да мога да скътам някой лев, това товари, това напряга. Иска ми се […] абе, дори на масаж да отида. Мисля, че всеки един човек на този свят заслужава да има едни заделени 100 лв. на месечна база за лично удоволствие.“

За Ани начинът, по който тя преживява перманентната си борба с бедността, не е въпрос на личен характер, а е закономерен. За да онагледи тази закономерност, тя се позовава на пирамидата на Маслоу: „Наистина, ако са ти задоволени първичните нужди, човек има спокойствието да мисли и да се развива. Това като не ти е осигурено, и ти стоиш един разстроен, тревожен, почваш да нервничиш, защото това ти е ежедневна мисъл.“

Бедността на ромските жени

Представям ви Моника, Сара и Стояна. За друг аспект от живота им вече разказах в статия в „Свободна Европа“ за отпадането на ромските момичета от училище. За разлика от Ани, те не са без партньор, а са омъжени, с деца. Но не отговарят на клишето за многодетните ромски майки – Моника и Сара са с по две деца, в интервюто Стояна споменава за двама сина и внуци. Освен това и трите работят.

Моника, която мечтае за самостоятелен дом
Моника е на 25 години. Напуснала е училище след шести клас, защото приятелките ѝ от ромската махала са се оженили и се е чувствала самотна сред българските си съученици. Животът ѝ се върти около децата – освен за своите две се грижи и за други деца към неправителствената организация, за която работи.

В отглеждането на собствените ѝ деца помага свекървата, която ги води на детска градина, когато Моника е на работа. Родителите ѝ работят в Германия, затова не могат да се включат в грижите. Допреди няколко години е помагал и съпругът ѝ: „… той е доста отговорен и доста се грижи за тях […]. Работеше по чистотата, от 3–4 години пътува доста. Ходи в Германия, по чужбина, такива работи.“ В момента мъжът ѝ работи в Англия.

Самата Моника, преди да постъпи в неправителствената организация, е поработила малко в Нидерландия. Причината тя и членове на семейството ѝ да търсят препитание в чужбина е една – липсата на пари. „Като имаш деца, имаш разходи доста, плащаш ток, на тях им се искат дрехи, такива работи, и […] все не стигат [парите].“

Моника не мечтае за свобода и развлечение. „В нашата среда е недопустимо да излезеш някъде сама, където ти скимне, ако си жена“, казва тя. Камо ли да отидеш на кафе извън ромската махала. В тази среда не можеш „да бъдеш самостоятелен, ти да си решаваш какво искаш да правиш“. Защото „произходът, произходът го налага“.

Това, от което Моника има нужда, е дом за семейството ѝ, тъй като живее при родителите на мъжа си: „Самостоятелен дом, в който да си живееш с децата, да имаш свое място, където да е само твое.“ Ала засега не може да си го позволи.

Сара, която е жертвала мечтата си за висше образование
35-годишната Сара е единствената от интервюираните ромски жени, завършила средно образование, без да прекъсва. Дипломира се с профил „Счетоводство“ и планира да кандидатства в университет. Но… настъпва хиперинфлацията от 1996–1997 г., известна като „Виденовата зима“. Семейството ѝ изпада в затруднение и затова Сара жертва мечтите си за университет: „Имаше период, мисля, че година и повече, в който татко не работеше, само майка работеше. Имахме и заем. И това изключително много ги натоварваше. Аз знаех, че когато тръгна да уча, те трябва да имат някакви пари, докато си стъпя на крака, докато започна работа – семестри, които трябва да се плащат. Затова предпочетох да не ги въвличам пак в някои нови заеми и такива неща. И казах, че не искам, а те знаеха, че аз искам.“

Днес Сара работи в обувна фабрика – едно от основните поприща за ромските жени в нейния град. Съпругът ѝ е строител. Въпреки че и двамата работят, Сара смята, че семейството ѝ не е добре финансово. Затова се е записала на курс за офис секретар, който също ѝ се заплаща, и така получава пари от две места.

„Ако днес можех да избирам, бих продължила ученето. Аз и тогава исках да продължа ученето. Желанието ми беше огромно и родителите ми виждаха това“, казва Сара със съжаление и се размечтава: „Ако можех, сега бих станала някакъв дизайнер.“

Сара се притеснява за бъдещето на дъщеря си, защото знае, че не е лесно да си жена в ромско гето. За сина си няма такива тревоги – мъжете от квартала се оправят. И тя, както и Моника, мечтае за собствена къща, но „извън квартала, да не сме в махалата. Искам къща на село. Това ми е мечтата, за това мечтаем и говорим постоянно с моя съпруг. Искаме къща, за да не сме в гетото“.

Стояна, която знае, че и възрастните хора имат потребности
56-годишната Стояна работи в неправителствена организация и смята, че парите не ѝ стигат. В рода ѝ бедността се предава през поколенията – родителите ѝ са от семейства на бедни работници. Тя напуска училище в осми клас, за да се ожени. Била е и чистачка, но се посвещава на работа, в която може да помага на други ромски жени. Затова и завършва гимназия – на 43-годишна възраст.

Мечтата на Моника и Сара за самостоятелен дом е станала реалност за Стояна, но не по лесния начин. „От мама и тате – директно при чужди хора, непознати. В началото беше много трудно – при свекърва и свекър. Те [децата им] бяха трима братя, аз съм най-голямата снаха. Трудно беше, дванайсет години живях при свекърва, с две етърви, трите с по две деца, знаете, шумна къща, проблеми навсякъде.“

Липсата на пари е била един от малкото поводи за конфликти между Стояна и мъжа ѝ: „Сериозни караници сме нямали. Предимно кавгите идват, когато човек остане например без пари […], но трябва да има компромис и отстъпка, за да продължи човек напред.“

След 12-те трудни години в къщата на свекъра и свекървата Стояна и мъжът ѝ, който междувременно работи в чужбина, успяват да заделят пари за собствена къща наблизо в махалата. Голяма, на три етажа – един за тях двамата и по един за синовете, снахите и децата им.

„Голяма къща, обаче хората липсват“, споделя Стояна. Днес мъжът ѝ работи из курортите по Черноморието. Бедността е принудила синовете и снахите да търсят препитание в Англия, с тях са и внуците. Защото „всички знаем, че тук парите не стигат, малко пари, животът стана толкова скъп! […] Само едното момиче остана, но и то ще замине скоро“.

Стояна обяснява емиграцията на децата си с интересите на внуците, които растат, а „нали знаете, младите искат всичко да им е точно, всеки иска“. После се замисля: „И стар да си, ти си имаш своите неща, които ежедневно искаш. Парите са важни.“

Предпоставките за женската бедност, скрити зад личните истории

Личните истории на Ани, Моника, Сара и Стояна са уникални, но зад тях можем да разчетем някои структурни проблеми. За един от тях стана дума по-горе – бедността има свойството да се възпроизвежда. Единици са тези от интервюираните 42 жени, които са успели да превъзмогнат финансово недоимъка, в който са отраснали.

Структурен проблем е и че силно феминизираните професии по правило са по-нископлатени от смятаните за „мъжки“ поприща. Социалната работа – и в публичния, и в неправителствения сектор – е силно феминизирана и закономерно, зле платена. Да, в тази област се случва да работят и мъже, но те са по-скоро изключения.

Равните шансове намаляват още повече за жените от ромските гета. Възможностите им за работа са в ограничен брой поприща, и то в зависимост от населеното място – някъде има обувни фабрики, другаде метенето на улици е почти единственият шанс. На ромските мъже също не им е лесно. Но те могат да станат и строители и да печелят в пъти повече от една жена в обувна фабрика. За тях е по-лесно сами да отидат да работят в друг град или в чужбина.

Ето защо бедността не може да се преодолее само с повишаване на доходите. Колкото по-силни са стереотипите и дискриминацията и колкото по-неравни са шансовете, толкова повече ще се възпроизвежда тя.