Post Syndicated from Anonymous original http://delian.blogspot.com/2015/10/blog-post.html

• Технически. Които са най лесните, защото са решими. Техническите проблеми не включват само технологията, а процедурите по изпълнение, законодателните и юридически промени. Те са напълно решими. До сега, не съм чул един не решим технически проблем не само за електронното гласуване, но и принципно за който и да е проблем. Това е хубавото на техническите проблеми – те са по дефиниция винаги решими.
• Принципни – това са проблеми свързани с естеството на дискутираният проблем, които нямат ясно или видимо решение. Това не значи, че са нерешими, а че не знаем как да го направим в момента. Тук може да има и нерешими проблеми. Аз лично обаче не съм чул такива до сега, свързани с дистанционното електронно гласуване. Много хора бъркат технически проблеми за принципни, представят ги като такива и после в дискусията откриваме, че това е по същество технически (и решим) проблем.
• Емоционални предубеждения – проблеми не свързани с темата, но емоционално влияещи върху нея, които хората представят като принципни или технически проблеми на темата. Често чувам технически проблем да се примесва с емоционално предубеждение и след това да се представя за принципен и нерешим проблем. Но е много лесно от страни да се види, че техническата част е решима, принципен проблем няма, просто има емоционално предубеждение.

• Аз смятам че тази дискусия за дистанционното гласуване трябва да започне най сетне по същество. Тя идва и си тръгва на 4-5 години от ефира, но остава само там. Спомням си “обществените обсъждания” сред приятели, на Изборният Кодекс на Манолова, където електронното гласуване дори не бе допуснато на обсъждане. Щеше ли да има нужда от референдум за електронното гласуване, ако политическата каста желаеше да го обсъжда по същество? Референдума е тук, и той може да бъде едно добро основание да преминем на следващата фаза – дискусията.
  Някой хора според мен погрешно смятат, че ако бъде успешен Референдума, това означава победа и задължително въвеждане на електронно гласуване. Българският закон за референдумите е много странен, но най вече той не задължава никой с нищо. Липсата на задължение е видна още в член 9 от закона. Ако референдума излезе със задължаващ резултат, той задължава да приеме АКТ (което може да е всичко, например обещание да се изпълни работата след 100г, или решение да не се прави. Законодателят се е опитал да си спести изричното описание на всички възможни случаи какво трябва да приеме НС, но крайният ефект е свободно тълкуване) в рамките на 3 месеца, но още точка 7 веднага изследва хипотезата какво става ако НС не направи нищо и не приеме акт (което прави тази хипотеза напълно допустима). Ако НС не приеме АКТ навреме и референдума е ПРОТИВ точка от съществуващото законодателство, тя спира да работи веднага. Но ако НС не приеме АКТ а референдума изисква от НС да направи нещо (както е хипотезата на този референдум) то не следва нищо. Тоест, без значение от резултатите от референдума – положителен и задължителен, положителен, отрицателен, не е задължително да последва нищо. Няма да коментирам пред-референдумното ударно вдигане на прага до невъзможност за считане за валидност. Но все пак за мен положителен резултат от референдума би бил достатъчно добър натиск за започване на дискусията по същество.
• Аз смятам, че България трябва да бъде отворена държава, противно на мнението на много, че трябва да се затваря. Между 16 и 20% от българчетата се раждат в чужбина, и ние имаме стабилен емигрантски тренд основно сред най младото население от 3.56 души на 1000. Това са всъщност 25000 души годишно. Официално. Най вероятно числото е двойно, защото се отчитат само тези, които са обявили пред институциите миграцията си (гражданство, обява пред ЕСГРАОН, обява пред НЗОК, не преиздаване на паспорти и други). Три четвърти от мигрантите запазват българското си гражданство (защото са в ЕС). Лесно можем да сметнем, че ако тенденцията се запази, в рамките на 20 години 25% от Българите ще се раждат в чужбина. Това е всеки 4-ти Българин. Единственият начин да запазим националноста си, е да игнорираме всякакви тръшкания и да приемем, че българите няма да бъдат единствено и само на тероторията на България, и трябва да положим усилия да останат свързани по между си, и със страната, културно (тук изключвам чалгата) и административно. Последното означава рязко свиване на всички административни взаимоотношения между държавата и гражданите, и залагането на безприсъствени такива. Не само за гласуване, за всичко.
• Аз смятам, че в нормална ситуация взаимоотношението на човек с държавата трябва д е минимално и то само при нужда от страна на гражданина, а не при нужда от страна на държавата. Сега държавата изисква от гражданите да бъдат комутатори на съобщения между държавни институции, както и им прехвърля свои отговорности. Давам пример – ти си задължен да си извадиш паспорт. И това ти струва пари. Но паспорта ти е инструмент за взаимодействие с държавата, която те задължава. Ти си задължен да си вадиш съдебни свидетелства за взаимодействия с държавата. Ти си задължен да отидеш и да си извадиш справка от имотният регистър и да я дадеш на общината, за да приеме тя, че някой твой роднина живее на твоят адрес. Аз смятам, че всички тези задължения трябва да изчезнат. Държавата наистина трябва да използва информацията си вътрешно, и трябва да се грижи за удобството на гражданите си, а не да ги наказва, за това че живеят, за това че пътуват, за това че раждат деца, понеже на държавните служители не им е удобно. И колкото и да е парадоксално, електронното гласуване отваря много врати в тази посока. Защото форсира процеси, които са иначе затлачени в мързел.

• Недоверие към държавата
• Недоверие към гласуването
• Ирационален страх (принципно, и индиректно оправдаван с технически или политически теми)
• Консервативен подход в много форми “не знам как аз ще се оправя, за това по добре никой да не може”