Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/bud-laska/
Здравей, Нева,
Аз съм щастлив човек, който често си казва: „Абе как не те е срам, хората имат истински проблеми, а на теб всичко ти е наред и пак не си доволна и си намираш за какво да се притесняваш!“ Което обаче не ми помага особено да спра да си чопля моите тревоги, страхове и съмнения. Имам семейство – ние сме трима и ни е добре заедно. Виждам родителите си често, прекарвам с приятелите си колкото време мога да отделя. Разбирам се с всички близки на сърцето ми хора. Е, имаме си и дрязги, но те са в рамките на нормалното. Пътешествам често (и по моите разбирания – задълго) заедно с хлапето и любимия ми човек.
Радвам се много на тези пътувания, но в последната година започнах да имам нещо като угризения на съвестта. Ето, ние пътуваме, вместо да прекарваме време с родителите си. Да, те са здрави, добре са, но времето няма да се върне. Ако не пътувам толкова, мога да прекарвам и повече време с приятелите си вероятно. Да не пропускам важни за тях моменти. Подчертавам, че никой никога не ми е обелвал и думичка по темата. Знам, че времето върви за всички и моят живот също няма да се повтори, и че всеки си има път, трябва да прави каквото му харесва, и т.н. (Ама на мен ми харесва и да пътувам, и да си седя при мама, и да си виждам приятелите често-често.) Случвало ли ти се е да имаш такива мисли и угризения? Как се справяш с тях?
TrendingИ. М.
„Който го е страх от тъмното – каза пилотът, преди светлините да угаснат за снижаването, – да хване съседа си за ръката, докато кацнем“. И всички се засмяха. Преди полета седнах с мама и я помолих да се сети за подходяща раница. Не непременно да я зарежда отсега с храна, бельо и документи (както са направили родителите на литовската ми приятелка Л.), обаче добре да си помисли кое къде е и да може да реагира, ако се наложи с татко да бягат. „Но къде да бягаме?“, попита мама. Това не знам, още го мисля заедно с всевъзможните причини за бягство. След полета седнах с моите чужбински приятели и си разправихме какво ново-вехто. На витрината в кафенето висеше самоделно хартиено флагче в жълто и синьо с надпис: Viva Slava Ukraini. Обясних им значението на „недо-“ в „недофюрер“ и „недосвастика“. По-късно същата вечер четох за разликите между крадци и мародери – първите се оглеждат за домове, където няма никой, за да ги оберат на спокойствие; вторите се оглеждат за такива, където има някой, за да са сигурни, че ще намерят плячка. Затова, за да не се налага да се сблъскате с мародери лице в лице, дори да ви е страх от тъмното, най-добре е да гасите светлините.
Мила И., получих хубавото ти писмо преди войната. И ми се вижда чудовищно, че когато го получих, „преди войната“ по подразбиране значеше „отдавна“ и „през миналия век“, а сега значи друго. Вижда ми се чудовищно „истинските проблеми“, споменати от теб, изведнъж да са от порядъка на гигантската загуба на живот, здраве, близки, дом, спомени, душевен баланс и доверие в света, която в момента преживява Украйна (а и всички, които ѝ съчувстваме). Вижда ми се чудовищно, че няколко седмици са достатъчни да вкарат в делника ни разговори за видове турникети, спешно запознаване с географията на Украйна, вървящо с ритъма на нейното разкъсване, и неспирно слушане на анализи на жестоко потиснати умни хора. Съжалявам, че ти пиша сега, когато „сега“ е толкова срамно и черно.
Да не говориш по определени въпроси е същото, като да лъжеш. Затова започнах от войната, за която твоето писмо не знае, но моето не може да прескочи. Обаче ето откъде всъщност исках да започна в средата на февруари. Мила И., четох те с удоволствие и малко преди инициалите ти вече знаех коя си. Когато ги видях и си потвърдих догадката, се засмях, но и леко ми домъчня. Понеже сред многото ми приятели съвсем немного биха могли да кажат нещо подобно. А то е нещото, което бих пожелала на всички. Наличието на близки и разбирателството с тях, свободата да се придвижваме в пространството съгласно разбиранията и нуждите си, зрелостта да осъзнаваме богатствата си, ведрото усещане да се събуждаме в собствената си кожа – какво повече да си пожелаем? Може би екзистенциален смисъл, отлепяне от битовото, неограничена свобода? Но как да поискаме каквото и да било отгоре, без да имаме стабилната основа именно на щастието, което описваш и което бих искала да наричам „нормалност“?
Хубавото се заварва, получава се назаем или в замяна на нещо ценно, прави се собственоръчно или в сговорна дружина. Но при всички положения трябва да се поддържа. Няма ситуация, в която в дългосрочен план хубавото да оцелее, ако за него не се полагат съзнателни грижи. Важи за любовта, заложбите, здравето, мира, градската среда, природата, правото да се наричаш „човек“ и каквото още се сетиш. Част от въпросното поддържане става чрез работа в собствената градина и чрез превръщането ѝ в удоволствие за максимален брой хора, но и в отправна точка за тях. Щом щастливият човек е възможен веднъж, значи е възможен милион пъти. Щом един намира начини, значи и друг ще намери. Щом ти си спокойна и удовлетворена, значи няма нужда да те мислят с тревога. Щом твоите усилия дадат плод, ще можеш да нахраниш гладните. И така нататък, и така нататък.
Ако трябва да ти отговоря за себе си: аз също често съм щастлива и имам безчет причини да съм благодарна (естествено, при идентични обстоятелства други хора биха били и далеч повече, и далеч по-малко щастливи и благодарни – обективното и субективното тук са в строго индивидуално съотношение). И да, угризенията, че трябва и повече, и по-иначе, не ме напускат и понякога ме оглозгват почти до петите. Някои от тях са оправдани и ме тласкат към необходима промяна; някои са чиста фантазия. Притеснението за дреболии или нерешими проблеми, вината за това, че ни е добре, докато на други не им е, или че ни е зле, докато на други им е несравнимо по-зле, са неизбежни бъгове на човешката ни натура. А може и да не са бъгове, а залог за постоянното ни заземяване, за правилното ни функциониране и оптималната ни трезвост. Така де, щом сме мислещи тръстики, явно ще сме и неспокойни тръстики. Дори не знам дали има смисъл да се борим срещу моментите си на гузност насред щастието – навярно е много по-редно да се борим за щастието.
Имам един приятел, Я., който навръх пандемията ме посвети в „Масяня“ и рязко повдигна потъналото ми настроение. Масяня е главната героиня на един шантав анимационен сериал, който от две десетилетия върви онлайн и се финансира изцяло от своите почитатели. Прави го от А до Я – тоест от нарочно схематичните рисунки, през хумористичните, често остро политически сюжети и пиперливите реплики, до озвучаването на всички роли – многостранният талант Олег Куваев. Масяня (галено от Мария) и гаджето ѝ Хрюндел (прякор на Александър) живеят в Петербург, минават през най-разнообразни перипетии и постоянно се смеят заедно. Неотдавна излезе новият епизод, за първи път страшен, тъмен. В него Масяня прониква в бункера на диктатора Путин и му носи меч за сепуку.
– Кажи бе, убиецо – пита го тя, – защо започна война?
– Ами те какво така свободно живеят и не слушат мен, великия император? – мънка оня в отговор. – Моите васали ще вземат да се нагледат и също да си поискат нещо хубаво…
Точно такива са враговете на нормалността. Те не се притесняват да са добре, на тях им е нужно наоколо да е ад, за да има къде да се разгърнат.
Имам една приятелка, В., която е толкова свестен и щедър човек, че винаги се чудя откъде черпи сили. Познавам я покрай Уикипедия, петнайсет и кусур години вече – тя е един от най-дейните добротворци там: неспирно създава, разтребва, помага, образова. През 2015 г. В. измисли една игра за международната общност на уикипедианците: 100 уикидни. Ако ти стиска, се ангажираш пред себе си и пред света и всеки божи ден пишеш нова статия по различна тема, докато не стигнеш до 100. Войната я завари към средата на нейната шеста непрекъсната стотица. И знаеш ли какво прави В. сега? Вдига събореното. Пише статии за места, разрушени от руските нашественици: Донецкия областен драматичен театър в Мариупол, музея IT 8-bit, църквата „Рождество Богородично“ във Вязивка, музея „Куинджи“…
Ето я светлата част на „сега“. Упорството, с което добрите хора правят добри дела. Епичният мравуняк на хилядите щедрости, самоотвержености и битки за справедливост, в който през последните седмици се разрази неистова активност и в който няма „малко“ добро – всяко е от „голямо“ нагоре. Всичките приятели, познати и непознати, които приютиха пострадали от войната, дариха пари, сортираха дрехи, превозваха, издирваха, набавяха, превеждаха, утешаваха, бдяха и продължават да не са безучастни по хиляди начини. Когато започнах да посещавам най-многолюдната и ефикасна онлайн група за подкрепа за украинските бежанци в България, първото познато име, което видях сред модераторите, беше твоето. Отново никак не се изненадах. Засмях се и се зарадвах.
Будь ласка са първите ми думи на украински – значат „моля“, „няма защо“, „ако обичаш“. Сигурна съм, че ти като човек на словото също цениш красотата и странността им за българското ухо. Сякаш някой казва: „бъди ласкав“. Или дори „бъди самата ласка“. И правилно казва! Е, скъпа И., будь ласка, добрувай, искай най-хубавото за себе си и за другите, напук на нуждата от ад на диктаторите, трупай радост от живота, за да продължаваш да я споделяш – тя ни е толкова нужна.
