Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/nagore-nadolu-i-pak-i-pak/
Напоследък около мен се изреждат доста кръгли рождени дни и забелязвам една интересна тенденция – неминуемо ще се намери някой добронамерен приятел или роднина да ожали рожденика заради встъпването му в нова житейска криза. Изглежда, че не само пубертетът и кризата на средната възраст са моменти, подходящи за „подивяване“. Към тях се добавят и кризите на 20-те, 30-те и 40-те, кризата на четвърт века, кризата на седмокласника и „страшните три“ (и на малките не им се разминава) – въобще положението става от криза в криза. Чудя се защо сами си го правим екстракризисно, и ми е интересно да чуя твоите размишления по въпроса.
Усмихнати поздрави,
Елица
О, веднага се сещам и за кризата на идентичността, която ни спохожда във всички десетилетия (да не кажа години, месеци и дори денонощия) – и лично, и национално, и поколенчески. За кризата на доверието, на съвестта, на самочувствието – коя повече, коя по-малко кодифицирана, но всичките отдавна познати като жанр. Сещам се за икономическите и енергийните кризи от последните десетилетия, за периодично олюляващата се от кризи на демокрацията Европа и за сегашната правителствена криза в България. За глобалната здравна криза, в която още се намираме. И за неотдавнашния момент, в който „Гардиън“ взе решение да остави – поради непригодност към загрубелите обстоятелства – словосъчетанието „климатична промяна“, за да вкара в употреба „климатична криза“.
Ако отворим пресата ей сега, оттам ще се изсипе лавина от световни кризи – от остри спешности, като вездесъщото пластмасово замърсяване и разпръснатите, но непрестанни хуманитарни бедствия, до по-отвлечени тенденции, като кризата на вниманието или на мъжествеността. Излишно е да казвам, мила Ели, че и аз съм в душевна микрокриза поради грамадното закъснение, с което ти отговарям, макар и въпросът ти много да ми допадна. „Криза след криза“ никак не ми се струва преувеличено за постоянния кипеж във и около човека. Именно затова разбирам защо маркирането на определени възрасти като непременно кризисни ти се вижда прекалено – защото е избежимо. А колкото по-малко стрес без нужда, толкова по-хубаво.
Ние, хората, притежаваме естествена склонност към драматизъм в описанията – понеже всичко най-добре схващаме и помним в истории, обичаме и да им подсилим контурите, за да станат по-отчетливи, по-паметни. Да наричаме понятния си дискомфорт или динамичността на определени свои стадии с име, предназначено за далеч по-страшни сътресения, вероятно ни помага. На когото – с каквото му е нужно: да се почувства част от нещо по-голямо или нещо по-несамотно; да даде име на неназовимото, което го притиска; да се оневини с форсмажорни обстоятелства; по-бързо да каталогизира перипетиите си.
Надали някой би оспорвал, че пубертетът е изпитание; че в определена фаза от развитието на личността натрупаната умора е способна да предизвика срив; че двайсетгодишните и петдесетгодишните имат различни грижи и нужди. Но и надали някой би се учудил кой знае колко, ако хлапето му се справи в крачка с трудностите на пубертета; ако сривовете не се случат или по нищо не приличат на тези на останалите; ако двайсетгодишните наоколо се окажат по-отговорни и по-адекватни от петдесетгодишните (питай патило), а петдесетгодишните – по-бодри и по-игриви от двайсетгодишните. Затова хич не обичам – а чувствам, че и ти не харесваш особено – предварителното „ожалване“. То е безпредметно и някак злорадо. Да не говорим, че настройва за поражение.
Прелом. Първото значение на „криза“ е медицинско: „важен момент, период в развитието на болест, от който зависи изходът на болестта“. Тоест разклон, на който единият път е към възстановяване, другият – към небитието. Подобни екстремни алтернативи вече не се срещат често по нашите ширини, та да употребяваме думата за щяло и нещяло. А и животът и характерните му стръмнини не заслужават да ги разглеждаме като болест. От друга страна обаче, емоцията също има права. Изглежда, че в свят, в който едни буквално изтезават други, да кажеш например, че „жестоко те мъчи“ съмнение, е неприлично пресилено. И все пак има измерение – емоционалното, – в което това може да е единствено вярното.
Ако се вгледаме, много радикални промени – да се събереш с някого, да смениш работата си, дома или държавата, да се откажеш от познатото в полза на по-желаното, да създадеш нещо – притежават всички белези и доста от последиците на кризата. Обаче ги наричаме другояче. „Криза“ сякаш поема цялата ни съпротива и антипатия към промяната без наше съгласие (а каква по-натрапена промяна от тази на растящата възраст?).
Промяна. Преди години се заговори, че китайската дума за „криза“ се изписвала с два знака, единият от които означавал „опасност“, а другият – „възможност“ (в смисъла на „сгода“, „слука“, „шанс“). Бидейки във висша степен утешително, нещото се повтаряше до втръсване: всяко зло за добро с екзотичен ореол. После се оказа, че не е точно така: съчетанието на двата знака ще рече чисто и просто „надвиснал риск“ и за китайците никак не е окуражаващо. Обаче знаеш ли какво? Неверността на популярното твърдение („думата е съставена от това и това“) не отменя верността на извода („с новото идват и опасности, и шансове“). Действително се случва злото да е за добро. Или въобще да не е зло.
Човек трябва да се справя с толкова много променливи през живота си, че волно или неволно се стреми към сигурност, към равновесие, към намаляване на разклоненията, възлите и дори новостите, само и само да има стабилност. Промяната вещае хаос – същото, мисля, което ти наричаш „подивяване“: период на преобразяване в друго, на неяснота и невъзможен контрол, все едно дали дивото идва отвън, или отвътре. Очевидно е защо в кризите не влизаме с радост. Но не е речено, че няма да излезем с придобивки.
Равносметка. „Критични обстоятелства“ неслучайно звучи сходно с „критическа възраст“ или „критично мислене“. Кризата и критиката произлизат от гръцкия (то кое ли не произлиза от него) – от дума, обемаща значения като „откъсване“, „оценка“ и „отсъждане“. Споменавам го само защото ми харесва да си мисля за критиката като за поставяне на нещо в криза с цел да се изпита качеството му. Иначе през етимологическите разкопки се стига до всякакви нищо незначещи извън лингвистиката родства. (Кризата и критиката, освен другото, са рожби на общ индоевропейски корен, от който изникват и „криминален“, „дискриминация“, „екскремент“, „секрет“ и „концерт“…)
Изпадала съм в криза от възрастта си веднъж – когато бях на 27. Чувствах се ничия (90-те не бяха читаво време за социално прохождане), провалена в основните очаквания към младата жена от ранния постсоц и като цяло – свършена. Започваше цяло ново хилядолетие, а аз бях никъде и не знаех накъде да се обърна и какво да направя, та нещо по-смислено да се конкретизира около мен. От немай-къде продължих да се опитвам да налучкам и малко по-късно взех да усещам, че може би не е залудо.
Нужда. През 1980 г. Джон Ленън измисля за сина си Шон приспивната песничка „Мило момче“: „Така очаквам – казва в нея – да те видя как порастваш. Но май и двамата ще трябва да сме търпеливи, защото има дълъг път за извървяване и мъчна работа за вършене. Дотогава обаче, преди да пресечеш улицата, хвани ръката ми. Животът е онова, което ти се случва, докато си правиш други планове.“ Тази последна фраза, цитирана милион пъти с името на Ленън под нея, не е негова. А той не дочаква да види сина си пораснал, въпреки заразителния си оптимизъм („всеки ден става все по-добре и по-добре“, пее в същата песен).
И все пак – както в криворазбраната китайска криза – нещата тук са верни и неверни едновременно. Оздравяване има, има и смърт; има надежда и страдание; има лоши изходи от измислени кризи и добри възможности покрай истински затруднения; всеки ден става по-добре и по-зле… Прелом, промяна, равносметка, нужда – тези думи се повтарят в речниците около „криза“. Каквото и да е, към колкото и широк кръг от преживявания да е приложима, тя също попада в „други планове“.
Заглавна снимка: Кармен Маура в „Жени на ръба на нервна криза“, реж. Педро Алмодовар, 1988