Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/predi-mestnite-izbori-grazhdanite-i-gradut/
У нас 2013 г. беше година на протести. Протести не само срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през юни (#ДАНСwithme) или непоносимо скъпата енергия през февруари, но и срещу политическото статукво по принцип. Протести, които постепенно преляха и в относително затворения и привидно експертен свят на архитектурата.
Интересното е, че 2013-та беше година на протести по цял свят.
Две години след Арабската пролет вълната на гражданското недоволство продължи да се надига и избухна глобално именно тогава, с рекорден брой протести – някои от които с милиони участници. В Египет 17 милиона души излязоха по улиците на 30 юни 2013 г. в демонстрация срещу действащия президент Мохамед Морси, организирана от гражданско движение. В Индия милиони протестираха срещу бедността и неравенството. В Бразилия всичко започна като демонстрация срещу повишените цени на градския транспорт и в крайна сметка се превърна в огромен протест срещу корупцията.
Защо започвам този текст с 2013 г.? Защото
последните 10 години са времето, в което гражданското общество в България излезе с устрем в градската среда.
И то не само за да протестира в нея, но и за да коментира проблемите ѝ. Хората започнаха да изразяват отношение и да реагират на недомислици, корупционни практики и градски проблеми, от които преди се възмущаваха предимно архитекти и урбанисти. Протестиращите станаха чувствителни не само към политиката и хляба, а и към по-абстрактни ценности, като морал и естетика на градската среда. Някои от най-мощните протести бяха свързани именно с презастрояване, културно наследство и лоша архитектура.
Активизъм и политически промени
В Истанбул например през същата тази 2013 година централният площад „Таксим“ беше окупиран цяло лято от демонстранти срещу намерението на президента Реджеп Тайип Ердоган да застрои един от последните публични паркове – парк „Гези“ – с луксозен комплекс от мол и джамия. Тези протести впоследствие въвлякоха близо 3,5 млн. души в цяла Турция и се оказаха едно от най-сериозните предизвикателства в десетилетното управление на Ердоган.
В България хората също се престрашиха да поискат по-добра среда. През 2014 г. видинчани протестираха срещу реконструкция на автогара в защитен район. Перничани протестираха срещу смяната на гранитните плочи на площад „Кракра“. Софиянци протестираха срещу махането на паветата на ул. „Цар Иван Асен II“. Търговците на Женския пазар протестираха срещу реконструкцията на пазара, а живеещите в квартала излязоха в подкрепа на реконструкцията (и против търговците). През 2016 г. жива верига от пловдивчани се опита да спре разрушаването на поредния бивш тютюнев склад – културно наследство в града, а „Тютюневият град“ в Пловдив и Пловдивският панаир се оказаха теми, които възпаляват мигновено гражданското общество.
Най-големият скандал на 2019 г. се казваше „Апартаментгейт“ и разтърси сериозно управляващата тогава партия ГЕРБ. Междувременно всички и навсякъде протестираха срещу събарянето на старите къщи, всички бяха против небостъргачите, включително в столичните квартали „Борово“, „Стрелбище“, „Лозенец“, и абсолютно никой не искаше бетон на плажа, дори и под формата на хотели – „подпорни стени“.
И изведнъж, точно като в Турция, се оказа, че
протестите могат лесно да ескалират от устройствено-архитектурни в политически.
Стана ясно, че обществената енергия по въпросите на градската среда може да бъде насочвана и да формира истински политически играчи.
В края на ноември 2017 г. неправителствената организация „Спаси София“ използва вълненията около паветата на ремонтиращия се столичен булевард „Дондуков“ и организира мащабен протест, който, както казаха организаторите,
е за всеки от проблемите на София – ремонти на ремонтите, бавен и нередовен градски транспорт, мръсен въздух, презастрояване и липсваща квартална инфраструктура, неизползваеми велоалеи, унищожаване на архитектурното наследство на града.
Доживяхме, както каза един виден български интелектуалец тогава, и до протест срещу ремонтите в София. Същият интелектуалец направи притеснителна за властта аналогия с 1989 г., когато протестите започнали като екологични, за да не изглеждат политически. И се оказа прав. През 2017 г. протестите изглеждаха естетически, но всъщност бяха политически. Само за пет години „Спаси София“ се превърна от Facebook явление в реален политически играч.
Архитектурното гражданско общество
През 2014 г. урбанистът Павел Янчев припозна процеса като урбанистичен активизъм, в който
неправителствена организация, група граждани, независима институция или отделни личности поемат пътя на неформален (или формален) разговор с институции и се опитват да влияят на вземането на политически решения и преформулират идеологията за бъдещото изграждане на образа и пространствата на града.
Той очерта примери за такъв активизъм в София, засягащ публичните градски пространства.
Няколко години по-късно спокойно можем да надградим, като добавим фронта на културното наследство, битката за качество на ремонтите, желанието за граждански контрол над устройствените политики, възникващите квартални общности, борбата за междублокови пространства, за повече дървета, за чист въздух и срещу презастрояването.
И ето как активизмът, наред с ангажирането на обществото с проблемите на града и държавата, индиректно заяви желание да участва в тяхното управление. Това е феномен, който трябва да бъде анализиран и който може да промени изцяло правилата на политическата игра, ако бъде използван умно.
През 2013–2014 г. все още никой не говореше за социални балони и умиращи авторитети, за маргинализираната роля на експертите и за хоризонтално общество. Тогава всички искрено се радвахме, че проблемите на градската среда, културното наследство и изобщо на застроения свят около нас вълнуват все повече хора, а гласът им не остава нечут. Именно тогава беше началото на тази голяма вълна, която можем да наречем „архитектурно гражданско общество“. Тя е все още в пика си и тепърва предстои да прелее от големите в малките градове, от малките към големите проблеми.
Как може гражданското общество да помогне на политиката през градската среда и архитектурата?
Право на град
Факт е, че архитектите не са публични интелектуалци. Те рядко вземат отношение по въпроси извън тяхната тясно специализирана област и избягват да участват шумно в дебатите на нашето време. Но ето ви едно мнение от дълбините на архитектурния балон.
Местните избори през есента на 2023 г. са възможност за експеримент, който може да отрази пълнокръвно духа на времето, а то е време на градски активизъм. Тогава успешната политика е включващ процес, който протича отдолу нагоре, ангажира едновременно гражданите и партиите, които междувременно са осъзнали, че пътят към повишена избирателна активност и смислени промени минава по дълга, неблагодарна и трънлива пътека – въвличане на гражданското общество и използване на неговата енергия, строене на коалиции, даване на власт и глас на жителите на града.
Градската среда е пространство, което засяга всички. Тук няма начин да си отвратен от политиката, да си безразличен, уморен или циничен.
Все някой проблем ще успее да запали точно теб – счупената плочка пред входа, мястото на детето в детската градина, онова кръгово кръстовище, което просто не работи, онази пешеходна пътека, на която постоянно стават катастрофи, красивата къща до вас, която събарят, безжалостно изрязаните корони на редицата прекрасни липи до апартамента на баба ти, които после умират. Въздухът, достъпът до планината, данъците и задръстванията. Просто няма как да останеш безразличен.
През последните месеци в София тече безпрецедентен процес. Партии, независими експерти и граждански организации работят заедно и анализират какво и как точно трябва да се промени в града. Организацията „Екипът на София“ прави срещи по столичните райони, защото, както пишат те,
гражданите не бива да са потребители на местни политики, а съучастници в тяхното създаване и прилагане.
Кварталните екипи на „Спаси София“ също работят на терен, за да чуят и обобщят нуждите на софиянци. Това е нов, позитивен процес, който не просто поправя дефицитите на нашата версия за представителна демокрация, а е и авангарден политически модел в глобален план.
Възможно ли е истинско въвличане на гражданите без популизъм?
Може ли да се създадат осмислени политики като процес, а не скучни програми, спуснати две седмици преди изборите? Има ли шанс партиите да погледнат отвъд партийното кадруване и стандартните комуникационни шаблони? И не на последно място, могат ли политиците да говорят за истинските грижи и проблеми на хората, за толкова важното ни ежедневие, без да се ограничават до безперспективни слогани, като „Да спрем корупцията“ и „Да привлечем инвестиции“?
Ако този процес продължи в София и прелее и извън границите на столицата – в градове като Пловдив, Русе, Варна, навсякъде всъщност, – тогава може би най-после ще спрем да говорим за политическа криза, за умора, безразличие и за края на либералната демокрация. Този процес е ключов за ангажиране на обществото с изборния процес и той трябва да върне партиите обратно долу, при хората. Тогава избирателите ще започнат да гласуват. А градовете ни евентуално ще станат за хората.