Tag Archives: избори

Няма такива месии

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%B8.html

понеделник 7 октомври 2019


Лошото е, че има. И то в собствената (!!!) си „държава“.

Какъвто и противник на теорията на конспирацията да е човек, едва ли би могъл да отрече, че някъде там, в дън горите ДеСейски, има една люпилня. Ефективна, последователна и прецизна като лазерен скалпел.

Иначе по какъв друг начин да си обясним появата на дългата поредица от всякакви самозванци на политическата сцена в България? Хора, които през годините на пишман Прехода се заселиха къде трайно, къде не чак толкова на върховете на това, което поради липса на друго определение наричаме „държава“. Или защо пък не „Няма такава държава“?

Не ми се ще да изреждам, а и няма да ми стигне нито времето, нито търпението да го направя. Като се почне от най-малкото селце и се стигне до Народното събрание, което фиктивно по Конституция се води най-висшия орган на властта в Няма Такава Държава (за краткост НТД), месии само да искаш.

Може и да греша, но местните избори, в съчетание с тайнственото учредяване на новата партия, за което всички знаеха, ама уж не знаеха, е идеалният момент да се огледаме пак и да стигнем до популярния рекламен слогън „Къде сбъркахме?“. Въпрос, който в НТД е без конкретен отговор.

Причините може и да са комплексни, да се коренят чак в средата на миналия век или дори в първата половина на предходното хилядолетие, но резултатите са налице. С всеки следващ избор на местно ниво голият задник на политическата ни класа лъсва все по-натрапчиво. Един бегъл преглед на кандидатите за кметове (за общинските съветници ситуацията е „олеле майко!“) може да накара всеки що-годе амбициозен сервитьор, автомонтьор, коафьор или бакалавър по Социална педагогика да си помисли „А защо не аз?“. И с пълно право.

Нямам никакво намерение да обиждам сервитьорите, автомонтьорите, коафьорите, камо ли пък бакалаврите от някой си там свободен университет. Нека да си се кандидатират, тяхна и на партиите, които са го издигнали, воля. Нали сме демократична държава, всеки има право да мечтае за секундите си слава. Идеята ми обаче е съвсем различна.

Направих си труда да разгледам разни предизборни листи, дялкани с тъпото на теслата през последните шест петилетки. Може и да греша, но изводът ми е, че в тях с всяка следваща предизборна кампания влизат все по-неадекватни за постовете, за които се кандидатират, субекти.

Гражданското ни общество, колкото и да е рехаво, реагира със справедлив сарказъм, но керванът си върви и му дреме на оная работа. Такива като Чоков, Бат‘ Сали, Дудука, Баракова и хиляди знайни и незнайни утайки ще се позиционират в „каймака“ на „държавността“ ни с лекота. Пред учудено-пренебрежителните ни погледи. И ще формират съдбите ни. Според собствените си закони, съобразно интересите на кукловодите си, които имат изгода точно подобни пионки да си вярват, че са велики и са в правото си да си позволяват всичко.

Та, какво има за чудене, че един хлипащ в ефир за разстреляни мафиоти телевизионен водещ с еклектичен имидж на чалгар, рокер, човек от народа, звезда с брониран джип и какво ли още не излиза на сцената на политическата ни извратения? Особено при положение, че е очевидно, че Пожарникаря-слънце вече не е месията на месиите, какъвто беше доскоро и май възнамерява постепенно да се насочи към писането на мемоари. Е, след като построи магистрала „Хемус“, разбира се.

Просто е. Из люпилнята в дън горите ДеСейски се дърпа за ушите нов заек и право от цилиндъра на фокусника  в Народното събрание. С любезното съдействие на нас самите. Гласоподавателите, които уж имаме свободата да градим по-доброто си бъдеще.

Гледайки реакциите на голяма част от електората, новият месия ни е в кърпа вързан. Още на следващите избори. Защото свободата и мисловният процес за по-голяма част от нас не представляват нищичко пред panem et circenses, драги ми Смехурко…

Борис Бонев: „10 години властта в София създава усещане за организирана престъпна група“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boris-bonev-interview/

Борис Бонев е роден и израснал в София, завършил мениджмънт в СУ „Климент Охридски“ и иновации и технологии в Сорбоната, Париж. Той е един от основателите на гражданската организация „Спаси София“, известна през последните години с коментарите относно плановете за преустройство на градската среда и множеството критики към некачествените ремонти в центъра на града. На 23 юли т.г. инициативен комитет към сдружението издигна Бонев като независим кандидат за кмет на столицата и представи неговия „План за София“. С най-младия претендент в предстоящата столична надпревара разговаря Венелина Попова.


Венелина Попова: Господин Бонев, Вашата програма за София е амбициозна, с идеи за модерен град без драстични разлики между центъра и периферията, с умна жилищна, транспортна и екологична политика. Добър план, за реализацията на който са Ви необходими обаче поне три мандата. Въпросът е как да спечелите първия. На какво ще заложите основно в кампанията си?

Борис Бонев: Залагам на дългогодишния ни опит като гражданска организация, затова и „План за София“ е най-подробната предизборна програма, писана в историята на столицата. Залагам и на един по-различен тип кампания. Ние не сме спирали да се виждаме с хората, да обсъждаме проблемите им и да предлагаме решения. Така и възнамеряваме да постигнем успех на тези избори – с нов начин на водене на политика.

ВП: И Вие като другите кандидати за кмет на столицата твърдите, че Йорданка Фандъкова през всичките десет години като кмет не е била независима. Може би не толкова в решенията, които се гласуват в Общинския съвет, а в разпределянето на паричните потоци от бюджета към „правилните“ фирми, през които са източвани публични средства. Впрочем подозирате ли, че Фандъкова се е облагодетелствала лично от дългия си престой на „Московска“ 33?

ББ: В никакъв случай не мога да правя подобни твърдения. Аз не съм разследващ журналист, нито съд. Ако е имало подобни случаи, компетентните органи трябва да ги установят. Но не е толкова важно дали Фандъкова лично се е облагодетелствала, или не. Проблемът е в усещането, че зад нея сякаш стои организирана престъпна група. Причината за това усещане е, че в продължение на 10 години, въпреки огромните средства, които има в София – и от държавния бюджет, и от европейски фондове и програми, резултатите са много далеч дори от задоволителното ниво. И феномени като „ремонт на ремонта“ са доказателство точно за това.

ВП: Този феномен е повсеместен в страната…

ББ: София изсмуква целия финансов и човешки ресурс на държавата. И това е доста несправедливо спрямо хората в другите градове – за столицата се полагат всички пари, а дори реденето на тротоари е нескопосано…

ВП: Казвате, че лошият въздух, задръстванията и липсата на детски градини са най-вярната атестация за управлението на София от ГЕРБ и Фандъкова. Но Борисов веднага ще Ви изброи колко неща са свършени за 10 години в столицата: изграждането на метрото и строителството на околовръстното шосе, подмяната на стария автобусен и тролейбусен парк и т.н. С какви аргументи ще му опонирате?

ББ: Вижте, ако за десет години управляващите нямаха с какво да се похвалят в София, много отдавна нямаше да са управляващи. Разбира се, околовръстният път е голям проект, само че той е задължение на държавата. Изпълнението му не е заслуга на Йорданка Фандъкова и независимо кой е кмет, държавата би трябвало да продължи строителството му. По отношение на метрото – да, забърза се изграждането му и то стана неизменна част от ежедневния градски живот на софиянци, но това се случва с европейски средства. По-важно е какво се прави с нашите средства, какво се прави да се увеличат и как се инвестират. Резултатите виждаме от ремонтите – на „Граф Игнатиев“, на „Дондуков“ и на други места.

Освен това, ако сравним какво са постигнали в други столици за десет години, направеното с такъв голям бюджет в София не е за хвалба. И още нещо важно – ние като граждани трябва да имаме далеч по-високи критерии за заобикалящата ни среда и за това, което получаваме от онези, на които плащаме заплатите. Никога не съм можел и не съм искал да се примирявам с изрази от рода на „поне нещо се прави“ или „е, пак е по-добре от преди“.

ВП: Макар да сме в началото на кампанията, се усеща притеснението на ГЕРБ, че властта в София може да им се изплъзне. Но сякаш това безпокойство не е продиктувано толкова от влизането на Мая Манолова в изборната надпревара. Защото жълто издание, близко до властта, удари не първо нея, а кандидата на „Демократична България“, архитект Борислав Игнатов, публикувайки интимни снимки на неговата приятелка. Как ще коментирате този факт?

ББ: Много е тъжно, че странични на предизборната надпревара хора страдат от издания, които на практика са официози на властта. Но архитект Игнатов не е първата жертва на компромати. На подобна кална кампания съм бил излаган и аз самият, и Радан Кънев, Христо Иванов, Мая Манолова – тоест много хора, които по една или друга причина критикуват властта. Използването на подобни комунистически пропагандни методи показва, че не липсата на достойнство притеснява управляващите, а рискът да не изгубят властта. И аз се радвам, че все пак имаше реакция на гражданското общество и на журналистическата колегия. Но както при всяко престъпление, трябва да се съсредоточим не върху извършителите, а върху поръчителите му. А те, честно казано, са на власт в момента.

ВП: Очаквате ли кампанията да се ожесточи с всякакъв тип манипулации? В едно телевизионно интервю казвате, че статуквото, което се притеснява от Вас и от кандидата на десницата, ще използва опорни точки като кръга „Кaпитaл“, coрocoиди, джeндъри, грaнтaджии и т.н. Имате ли стратегия как ще водите своята кампания?

ББ: Да, това са възможно най-баналните клевети за хора, неудобни на властта. Аз и хората от екипа ми нямаме намерение да се занимаваме и да отговаряме на такива атаки. Не мога да кажа, че дори сме претръпнали, защото никога официозите на властта не са ни трогвали с такива публикации. Нека пишат каквото искат, за нас най-важното са действията и решенията, които предлагаме. Защото 500 конкретни мерки в 300 страници няма нито един друг кандидат. Мисля, че това е едно от нашите основни предимства. Тези мерки сме ги мислили дълго време, борили сме се за една част от тях през последните десет години – тоест имаме дълбоки познания за това как можем да решим проблемите на града и на столичани, а не сме преписвали идеите и програмата на някой друг.

ВП: Вие казвате, че не сте партиен, а граждански кандидат и знаете как да изпълните програмата си за София. Но все пак управлението минава през политики, които трябва да бъдат подкрепени от Столичния общински съвет. Предполагам, че отчитате този важен факт, нали?

ББ: Разбира се, че го отчитам. Ние имаме кандидати за общински съветници. За съжаление, системата не позволява граждански организации да издигат листи, въпреки че само допреди десет години това беше възможно, както е в много европейски държави. Но ако си спомняте, Бойко Борисов стана кмет също без нито един общински съветник…

Ние имаме самочувствието, че ще успеем да постигнем своите цели, тъй като за 10 години като гражданска организация прокарахме много от идеите си. Факт е, че госпожа Фандъкова си приписа част от тях, като нощния транспорт или новата наредба за бус лентите… Но трябва да сме наясно, че в тази изострена политическа ситуация е много по-лесно един граждански кандидат със силата на аргументите да убеди общинските съветници в рационалните предимства на дадено предложение. Затова мисля, че за София е добре да има независим кмет. А ако преди това е работил десет години за София, това е един чудесен бонус за града.

ВП: Казвате, че ако стигнете до балотаж, бихте искали срещу Вас да се изправи архитект Борислав Игнатов. А нямаше ли да е далеч по-продуктивно да се явите заедно с „Демократична България“? Това би било сериозна заявка за нов тип управление на София и със сигурност бихте получили силна обществена подкрепа, която сега ще се раздели между Вас и архитект Игнатов…

ББ: Първо и най-важното е, че ние в никакъв случай не сме се фокусирали конкретно върху ляв, десен или друг вот. Надявам се никой, още по-малко формация с името „Демократична България“, да няма претенции за монопол върху избиратели. Факт е, че имахме няколко срещи с коалицията, но от „Спаси София“ се занимаваме с каузата си и с политиките, които сме предложили за решаване на проблемите на столицата. Не се интересуваме от търговия с позиции. Може би това е причината, поради която не се разбрахме с „Демократична България“. Затова ще продължим напред сами и ще се борим в кампанията по честен, принципен и последователен начин, както сме правили винаги досега.

ВП: Какво разбирате под търговия с позиции?

ББ: Вместо да си говорим за приоритетите на София и за реализацията на идеи, стигнахме дотам да ми бъдат предлагани различни позиции, ако „Демократична България“ спечели изборите. Преценихме, че това не е справедливо и спрямо работата, която сме свършили, и най-вече спрямо хората, които ни имат доверие, че сме опозиция и алтернатива на управлението.

ВП: Битката за София няма да е като тази за Сталинград, образно казано. Зад Фандъкова стои целият административен и корпоративен вот, Манолова ще обере левия и популисткия, Вие за кого ще се борите?

ББ: Едно от най-зареждащите и оптимистични неща, които наблюдавам на нашите щандове, е, че много и различни групи хора застават зад каузата „Спаси София“ и зад предложенията, които даваме. Много млади хора, които ще упражнят за първи път избирателното си право, казват, че ще гласуват за нас. Други, които от години не са гласували, също искат да ни подкрепят. Не говоря за леви или десни, а за всички, на които им е омръзнало от едни и същи лица; за хора, които искат промяна. Тази промяна те виждат в един млад и експертен екип, какъвто е моят. Ние не сме се сетили за тези избори преди два или шест месеца, а решаваме проблемите на столицата от десет години.

ВП: Знаете, че ако една кампания не мине през медиите, тя не може да бъде ефективна. С какъв ресурс ще се изправите срещу финансовата мощ на ГЕРБ и срещу медиите на управляващите?

ББ: Младите хора вече не гледат телевизия. От „Спаси София“ сме изключително ефективни в интернет и на терен. Цялата ни кампания се финансира само от дарения, които са публични на нашия сайт – напълно прозрачни сме в отчетите и в това, което правим. Но най-важното е, че като организация, която работи толкова години, парите никога не са ни били цел и сме се научили да правим от нищо нещо. Ентусиазмът, идеите и любовта към София нямат цена и нямат нужда от бюджет.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю пред „Дневник“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Атанас Костов: „Егоцентризмът като политическо поведение трябва да бъде изкоренен“

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/atanas-kostov-interview/

Буквално в последния момент за надпреварата за кметското място във втория по големина град в България беше издигната изненадваща надпартийна кандидатура. Адвокат Атанас Костов, експерт по право на интелектуалната собственост с кантори в няколко града в България, макар и непартиен, се явява кандидат на обединението „Демократична България“. С него, като пловдивчанин с пловдивчанин, разговаря Йовко Ламбрев.


Йовко Ламбрев: Aдвокат Kостов, Вие сте ново лице в политиката на град Пловдив. Това носи плюсове, като чистата политическа биография, но и недостатъка, че хората знаят малко за Вас. Кое е най-важното, което бихте споделил за себе си?

АК: Ако трябва да опиша себе си накратко, бих казал, че съм успешен мениджър. Вярно – в областта на правото, но смятам, че кметската позиция сама по себе си е мениджърска и човек, който има опит в бизнеса, би следвало да се справи и с управлението на една община. Разбира се, наясно съм, че обемът е различен, но пък процесите и юридическата рамка са ми добре познати.

ЙЛ: А за човека Атанас Костов?

АК: Той е по-малко интересен. Но може би не е точно така, защото от малък се занимавам с изкуство. Като дете пеех в Хора на момчетата, свирех на пиано, на обой. В момента все още свиря на различни музикални инструменти. Вкъщи е нещо като министудио, от което жена ми е потресена. [Смее се.] Но може би това предопредели професионалното ми поприще на юрист, специализиран в интелектуалната собственост.

ЙЛ: Това ли е причината да започнете кампанията си с идеи за електронно управление и дигитализация на Община Пловдив?

АК: И като кандидат за кмет, и като личност имам три основни приоритета: електронния (или „умния“) град, екологията, която е много близка до мен тема, и естествено, културата, тъй като в тази област работя. Електронизацията е тема, която обхваща цялата гама от управление на публичните средства, през транспорта, екологията, до културата и социалния сектор. С екипа ми имаме експертността да създадем електронни инструменти, с които да улесним бизнеса и гражданите при получаването на адекватни и бързи административни услуги от Община Пловдив. Искаме да направим единна електронна карта, с която всеки пловдивчанин да може да се таксува в градския транспорт, да посещава музеите и галериите в града, да паркира, да ползва колела, а може би и тротинетки под наем.

ЙЛ: Как ще го финансирате? С публични средства, с публично-частни партньорства или по друг начин?

АК: В частта за билетите най-логично е да се финансира с част от постъпленията, докато за колелата вероятно би било удачно и възможно публично-частното партньорство. На територията на община Пловдив са две от най-големите предприятия за производство на велосипеди в Европа. Доколкото имам информация, тези предприятия са предлагали даже да дарят колела на община Пловдив, но нямам представа защо това не е станало. Ние тепърва планираме да работим в тази посока, която е свързана и с разширяване на мрежата на велоалеите в града.

ЙЛ: Темата за дигитализацията със сигурност резонира сред по-младите хора и бизнеса. Как обаче ще стигнете до хората, на които „умен град“ и „електронизация“ звучат встрани от ежедневието им, които се интересуват повече от проблемите с градския транспорт, улиците, мръсния въздух…?

АК: Ние доста сериозно проучихме проблема с транспортния проект. От юридическа гледна точка там е налице тотално неизпълнение на договора. Подадохме искане за достъп до обществена информация – оказа се, че поръчката е приета, че Общината е пропуснала да изиска от изпълнителя обезщетение от 80 000 лв. на ден, и единствената опция, която в момента съществува, е от изпълнителя да бъде поискана т.нар. гаранционна отговорност. След приключването на изборите Община Пловдив ще има опцията да използва този инструмент в рамките на една година.

Ние сме твърдо решени да накараме фирмата, която не изпълни договора си, да го направи чрез въпросната гаранционна отговорност. Надявам се, че когато влезем в Общинския съвет, ще получим пълна яснота как точно е приключила сделката и кой е отговорен за това, защото сега нямаме достъп до всичко. Това може би ще доведе до сезиране на съответните органи от изпълнителната и съдебната власт, но е рано да правя такъв коментар, без да имам повече конкретика.

Чистотата на въздуха в града отдавна е наша и лично моя ключова тема. Аз съм астматик от малък и през 2015 г. сезирах прокуратурата със сигнал против началника на РИОСВ и директора на 6-то РПУ, тъй като и двамата тогава твърдяха, че горенето на гуми в квартал „Изгрев“ е, цитирам, „дъвка за дъвчене“ и че тъй като става извън работното им време, това не е екологичен проблем.

Вие знаете, че освен горенето на гуми, непрекъснатото изсичане на дърветата в градска среда и засаждането на тяхно място на нови фиданки също е огромен проблем. Община Пловдив няма установена политика в тази насока, което е странно при факта, че имаме аграрен университет в града и тази дейност лесно може да бъде консултирана със специалисти по темата или озеленяването на града да бъде част от практиката на студентите. В момента в Община Пловдив работи само един човек с компетенции в тази област – ландшафтна архитектка, която, доколкото разбрах, в момента е в майчинство.

ЙЛ: Във връзка с рисковете да попаднете в един враждебен Общински съвет или да разчитате на подкрепа от малцинство от общински съветници, как мислите, къде са допирните точки с останалите политически партии? Струва ли Ви се възможно в нашия град да бъдат надскочени партийните амбиции в името на градското добруване?

АК: Смятам, че егоцентризмът като политическо поведение трябва да бъде изкоренен. Нашата коалиция е пример за това, защото в името на една надпартийна номинация трите формации постигнахме общо съгласие. Подобни процеси трябва да протичат на политическо ниво и в Общинския съвет и когато дадено решение е нормативно и социално обосновано, разнобоят между съветниците следва да е нелогичен.

ЙЛ: Типична за държавата ни е концентрацията около столицата. Противопоставянето „София–Пловдив“ понякога е само фолклор, но понякога е съвсем реално. Мнозина съвременни изследователи твърдят, че в бъдеще градовете ще имат по-голямо значение от държавите. Къде, мислите, се крие потенциалът на Пловдив за повече собствена гравитация?

АК: Мисля, че това е основната тема. Даже нека напомня, че при старта може би на второто правителство на Бойко Борисов той непрекъснато говореше за децентрализация и за това как отново 28-те центъра ще се превърнат в самостоятелни структури. Аз си мисля, че крайно време е това да се осъществи.

Иначе потенциалът на Пловдив е в развитието му като бизнес център, в който обаче се въвеждат иновации, има повече развойна дейност – което предполага градът да е и добър университетски център. Връзката „бизнес–образование“ е много важна. В същия контекст отварянето на града към повече бизнес и туризъм е пряко свързано и със съдбата на Пловдивското летище. Според мен това трябва да е във фокуса на всички играчи на политическия терен в града – превръщането на летището в действащ транспортен и туристически хъб.

Вероятно намеквате и за финансите на Пловдив. Между другото, градът има добри финанси. С градски бюджет от над 320 млн. лв. Пловдив може да реализира голяма част от собствените си проекти. Слабостта тук според мен е, че към настоящия етап градът има недостиг на експертност относно европейските проекти. А съществуват много програми, свързани не само с бизнеса и с инфраструктурата, но и с образованието, медицината, социалните дейности и т.н. Тоест в Пловдив досега не сме отваряли, така да се каже, „втора линия“ на финансиране, което е грешка. Ние ще работим и в тази посока.

ЙЛ: Сегашната администрация сякаш не успява добре да увлича енергията на хората в различни градски инициативи. Как гледате на работата на местната власт с неправителствени организации или граждански сдружения?

АК: Преди малко споменахме публично-частните партньорства, но… аз имам и една според мен не толкова утопична идея, която касае създаването на общинска фондация. В момента има такава в областта на културата. Но като юрист проучих темата и чрез създаването на една общинска градска фондация могат да се постигнат огромни данъчни облекчения за бизнеса и в същото време да се отворят проекти в социалната сфера. Предвиден е механизъм в закона за местните данъци и такси, съгласно който даренията за общинска фондация в много от случаите са освободени от данъци, а в друга част са около 4%, доколкото си спомням.

Такъв тип е Норвежкият фонд, една от най-големите фондации в Европа, която, знаете, работи в областта на науката, изкуствата и социалната среда. Моята идея е на територията на Пловдив бизнесът да бъде разтоварен от данъчна тежест на местно ниво, като бъде стимулиран да прави дарения в градска фондация и средствата да бъдат инвестирани в социалната сфера, в дейности, свързани с възрастни хора, деца с увреждания; в медицината, културата.

ЙЛ: Икономически Пловдив се развива добре. Индустриалните зони около града се разширяват. Какво още може да се направи от институционална гледна точка?

АК: Администрацията да действа по-бързо и адекватно, без натиск. Лицензионните и разрешителните режими могат още да се облекчат, както и да се ускорят процедурите за разрешения за изграждане на пътища и електрически съоръжения.

Към настоящия момент някак не успяваме да станем притегателен център за фирмите, които се занимават с високи технологии. ИТ секторът присъства в града, но е малък. Ще дам пример – в Швейцария има един град Цуг, който почти изцяло работи в областта на блокчейн индустрията – модерна технология с приложение в удостоверяването, личните данни, неща, които касаят точно публичния сектор. Трябва да привлечем иновативни бизнеси, които да правят тук развойни центрове и лаборатории. Защо не и в областта на медицината, на биологичните изследвания, земеделието. Имаме базата на университетите в града. Тогава Пловдив ще върви напред и наистина ще се превърне в един модерен и интересен град.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Методи Лалов: „Изборът на Гешев цели запазване на статуквото и покриване на престъпленията на властта“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/metodi-lalov-interview/

Методи Лалов е бивш съдия и председател на Софийския районен съд с 16-годишен стаж в съдебната система. Напусна я, за да влезе в политиката като водач на листата за общински съветници на „Демократична България“ в столицата. За опитите на Висшия съдебен съвет (ВСС) да го спре, за обраслата от зависимости и корупция правораздавателна система и за политическата кампания в условия на компромати, мръсни игри и нездрава медийна среда с бившия магистрат разговаря Венелина Попова.


ВП: Господин Лалов, рискът да не успеете да се включите в предизборната битка за Столичния общински съвет отпадна. На заседанието си във вторник, въпреки яростната съпротива на някои негови членове, ВСС Ви освободи от поста Ви на съдия. Съдебната система обаче направи опит да Ви смачка, преди да излезете от нея. Според Вас само заради критичното Ви отношение към нея, към работата на правораздаването и неговите пороци ли?

МЛ: Точно затова. Беше разправа с мен като съдия, който винаги е бил критик на статуквото. И беше показна акция за всеки друг, който би си позволил да изкаже критично мнение на висок глас. Така че освен удар лично към мен, това беше удар и към цялата съдебна система, от който пострада и без това разклатеният ѝ авторитет. Тези хора показаха за пореден път, че нямат никакви скрупули да действат по политическа поръчка и да се разправят, включително и явно пред обществото, с всеки техен критик.

ВП: Вашето излизане от съдебната система съвпада, макар и случайно, с избора на главен прокурор. Очевидно е, че въпреки общественото недоволство Иван Гешев остава не само единственият кандидат, но и фаворитът на системата. Питам се дали пък управляващите не изпитват паника, че ако се окажат извън властта, ги очаква възмездие за техните престъпления, и не си осигуряват в лицето на Иван Гешев седемгодишна недосегаемост от правосъдие?

МЛ: За мен няма никакво съмнение, че изборът на този главен прокурор, както и на предишните, цели именно това – да се пази статуквото и да се покриват безобразията на политическата власт и на нейните престъпления. Седем години мандат означава седем години от давностния период за извършени престъпления. Заявките, които даде Гешев – и за юристите, и за гражданите, които се интересуват от правосъдие, са изключително опасни. А единомислието от страна на членовете на ВСС показва пред обществото (също както в случая и с мен), че те ще изпълняват това, за което са изпратени в този орган, и нямат никакво притеснение какво ще мислят гражданите за тях.

Реално действащи механизми за наказване на подобен тип отношение няма. Няма и механизми за спиране на един такъв безобразен избор на главен прокурор. Президентът може да не подпише указа за назначаването му, но може да го направи само веднъж. Така че това е само едно отлагане във времето.

ВП: Ако досега няма осъдени лица от висшите етажи на властта, то не е ли именно заради повдигнати негодни обвинения от страна на прокуратурата. Ще дам пример само с делото на бившата социална министърка Емилия Масларова, което по тази причина бе върнато в начална съдебна фаза.

МЛ: Качеството на присъдите и резултатите от едно съдебно производство зависят основно от досъдебното, от качеството на разследването и на внесените обвинителни актове. Така че основната отговорност за крайния резултат в един съдебен процес е на прокуратурата.

ВП: Задавам Ви този въпрос, защото често, когато става дума за корупция в правосъдната система, погледите се отправят към съдиите, а държавното обвинение остава в сянка.

МЛ: Корупция и злоупотреби има и в съдийската колегия. Но възможността да се извършват такива нарушения от тях е много по-малка, тъй като процесът е публичен, има няколко инстанции и определен стандарт за обсъждане на доказателствата. За да злоупотреби съдията, трябва да е много готов да накърни своето име.

В досъдебната фаза обаче, където господар на процеса е прокурорът, ако не бъдат събрани едни доказателства, за които никой няма да разбере – нито съдът, нито обществото, – краят на делото ще бъде предизвестен. Така че своевременното събиране на доказателства, обективното, всестранно и пълно разследване е основното в прокурорската професия. Също като в медицината – ако лечението не бъде поставено в самото начало на правилна основа и не се води в правилна посока, в следващия етап резултатът едва ли ще бъде добър. Трябва да се обяснява и обществото да разбере, че основната отговорност за наказателната политика на държавата и за резултатите в наказателното правораздаване е на прокуратурата.

Но знаете ли кой е по-големият проблем – обвиненията, които не биват повдигнати, заради чадър над политици и техни приближени, за престъпления, които накърняват включително и обществения интерес. Ние никога не разбираме за тях. Знаем за едни формални проверки – като „Цумгейт“, като „Яневагейт“, и изведнъж се оказва, че няма нищо. А всички ние виждаме, че отзад нещата са страшно гнили.

ВП: А може би това е така заради факта, че назначенията на високи позиции в съдебната система не стават без благословията на определени кръгове и лица. Вие дори назовахте публично името на Делян Пеевски, човека на Доган в системата. Толкова ли е обрасла от зависимости тази система и наистина ли липсва кураж в съдийската колегия, а защо не и в прокурорската, въпреки пирамидалното ѝ управление, да се противопостави на това?

МЛ: Да, кураж липсва. Липсват и хора, които да се противопоставят на тези зависимости, тъй като вече от десетилетия системата се възпроизвежда именно от такива фигури – зависими, с бюрократично мислене, хора чиновници в съдебната система, което е изключително опасно. Още по-опасен е страхът, който се насажда. Аз съм убеден, че това, което се случва с подкрепата за Гешев, подписките от прокуратурата и МВР, е резултат от страх и от зависимости. А мнозинството от почтени магистрати заема апатична позиция просто защото знае, че ще пострада.

ВП: Или остават самотници като господата Лозан Панов и Калин Калпакчиев например.

МЛ: Ако мнозинството от гражданите и магистратите продължава да оставя само няколко души, макар и няколко десетки, да говорят истината, а не ги подкрепя явно и активно, нищо няма да се промени. Будното гражданско общество и будните магистрати са отговорът на всяка злоупотреба във всяка система. Когато има повече граждани и повече магистрати, които се противопоставят на корупцията, тогава ще бъде много по-трудно да се атакува някой лично, тъй като стрелите трябва да бъдат насочени към повече мишени. Сега мишени са няколкото говорещи магистрати.

ВП: Вие заявихте, че искате да влезете в политиката, за да се борите за промяна на съдебната система, за освобождаването ѝ от политическите и мафиотски зависимости. Сега, след като вече е ясно, че ще водите листата на „Демократична България“, имате ли идеи какво бихте могли да направите от позицията си на общински съветник?

МЛ: Участието ми в общинските избори е първата възможна стъпка да работя за тази промяна. Разбира се, в законодателния орган ще бъда по-полезен. Но и в Общинския съвет на София, която е с огромен бюджет и население и където видимо управлението е лошо, ще имам възможност да бъда активен на политическата сцена. За да се случи това, първо трябва обществена подкрепа, тъй като иначе всяка мярка за промяна, каквато и да е тя, е обречена на неуспех. Затова как ще ме възприемат гражданите, ще бъде първият тест за политическата ми изява.

Работил съм 16 години праволинейно, нямам проблем да се противопоставям и на централната власт, когато е в нейната компетентност да реши някакъв въпрос и не го прави. Но действам публично, защото публичността е единствената защита в нашето общество. Обикновено промените, които съм искал в съда, се случваха. Трудно, но успявах да ги извоювам. Мисля, че ще мога да се справя и в Общината, в която има изключително много злоупотреби – в инфраструктурните проекти, с боклука и т.н.

ВП: Да, Столичната община има огромен бюджет и затова апетитите да се усвоят пари от него са също огромни. Но да се върнем на започналата вече, макар и неофициално, предизборна кампания. В публичния разговор за това кой ще е следващият кмет на София, упорито се налага тезата, че балотажът ще е между Йорданка Фандъкова и Мая Манолова, но никой не казва, че кандидатът на „Демократична България“ има шансове да се изправи срещу една от двете дами. Защо е така според Вас?

МЛ: Именно за да бъдат намалени тези шансове, ни се представя, че алтернативата на Фандъкова е Манолова, а на Манолова – Фандъкова. А всъщност и двете са кандидатки на статуквото. Фандъкова е зам.-председателка на ГЕРБ, която въведе порочния модел на управление, а Мая Манолова беше избрана с гласовете на ГЕРБ за омбудсман, гласува Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и дори не се посвени да каже, че тя го е предложила за този пост.

ВП: В сряда в един от сутрешните телевизионни блокове Манолова се извини и каза, че отчита това като грешка, която днес не би допуснала.

МЛ: Да, да, сега се извини. Но тогава тя беше една от активистките, които критикуваха протестиращите срещу правителството на Орешарски с един маниер на пренебрежение към гражданите и с твърдения, че протестите са платени.

ВП: По-важно е, че тя обяви подкрепата за нея – освен от БСП, и от няколко „дясноцентристки формации“, както ги нарече Манолова. Ако все пак тя стане кмет на София, как ще се позиционира групата на „Демократична България“ в бъдещия Столичен общински съвет?

МЛ: Ако Мая Манолова, която е представител на статуквото, бъде избрана за кмет, ще ѝ бъде много трудно да продължи да работи по начина, по който е работила досега. Защото нашата заявка е, че ще бъдем критични и активни и ще изнасяме всяка информация за нередности. Така че при всички случаи ще дисциплинираме който и да е кмет да работи в рамките на закона и ефектът от това зависи колко многочислена ще бъде групата на „Демократична България“.

Крайно време е гражданите да обърнат гръб както на партиите на статуквото, каквито са големите ГЕРБ и БСП, така и на останалите политически ренегати, които през годините се менят и се присламчват към всеки, който може да им даде малко трохи от трапезата. Тези партии са изчерпани и е време наистина за промяна.

ВП: Не е ли грешка, че десният вот в столицата ще бъде разделен, макар че кандидатът на „Спаси София“ се легитимира като граждански?

МЛ: Не знам какво значи грешка. Едно обединение зависи от субектите, които би следвало да го направят. И се постига, ако е възможно – защото трябва да бъде поискано и направено от двете страни. Никой не може да бъде накаран насила да приеме едната или другата теза. От „Демократична България“ посочиха, че са имали разговори с кандидатите на „Спаси София“, но в крайна сметка до споразумение така и не се е стигнало. А самият Бонев заяви, че не желае политическа подкрепа. При всички случаи обаче, когато правиш заявка за политическа дейност, това означава, че ще бъдеш в политиката. А трансмисията на гражданските интереси става през политическите партии – не само у нас, а в целия демократичен свят. Борис Бонев е активен млад човек и ми се струва, че той се опитва да превърне своето хоби в професия. Но без подкрепа от структури, от общински съветници политика не се прави. И затова, ако такъв човек спечели, няма да е особено ефективен.

ВП: Очевидно в кампанията не може да се разчита на феърплей. В опорочена медийна среда като нашата архитект Борислав Игнатов вече стана жертва на отвратителен компромат, излязъл на страниците на една жълта медия. Но все пак някой е предоставил тези видео- и фотоматериали на редакцията. Подозирате ли, че това може да са хора и от средите на полицията?

МЛ: Целият ми опит в съдебната система, който включва наблюдения върху работата на силовите структури и на МВР, за съжаление, ми дава основания за подозрения, че информацията за публикацията срещу кандидата на „Демократична България“ може да е излязла и оттам. Не знам дали е така, но не изключвам тази възможност. Това е извънредно опасно и ще бъде вредно за държавата, ако така е станало. Единствената правилна реакция в случая е да се търси отговорност от този, който си е позволил да предостави тази лична информация, и от тези, които я публикуваха. Останалите – и архитектът, и жената до него, са жертви на компромат, на изнудване, на очерняне на имената им. Личният живот на тези хора не засяга гражданите и изместването на центъра към това какво бил направил един или друг вкъщи или с друг партньор, включително и в интимния си живот, е тенденциозно и неприемливо.

ВП: Самият факт, че прокуратурата отказва да се самосезира и да разследва подобни деяния, не е ли сигнал, че в предизборната кампания могат безнаказано да се използват всякакви средства?

МЛ: Прокуратурата показва, че като не е активна по отношение на такова поведение, всеки, позволил си да критикува статуквото, може да стане обект на подобна репресия и няма да получи защита. А прокуратурата е тази, която в лицето на Сотир Цацаров пише поздравителни адреси до ПИК, изфабрикувала скандалната публикация. За това става въпрос – и прокуратурата, и медиите на статуквото създават една абсолютно нездравословна среда, в рамките на която всеки активен опит на хора да извършат промяна ще бъде мачкан с всички средства.

ВП: Тоест да разбирам, че в кампанията може да очакваме всичко?

МЛ: И назад времето показва, че кампаниите са се водили винаги с компромати и мръсни игри и за съжаление, тази тенденция се засилва. Но феърплей не е имало в нито една кампания досега.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Методи Лалов в „Денят с В. Дремджиев“ от 18 септември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Между Арабската пролет и петролната зима

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/mezhdu-arabskata-prolet-i-petrolnata-zima/

Саудитска Арабия

Дори и да е, както Иран казва – че не стои зад атаката с 18 дрона и 7 крилати ракети срещу най-големите петролни рафинерии Абкаик и Хурайс, – напрежението със Саудитска Арабия достигна връхната си точка. Двете страни са с обтегнати взаимоотношения по няколко геополитически въпроса, като шиитско-сунитската схизма, стремежите за лидерство в ислямския свят, политиката за износ на вероизповедание и на петрол, както и взаимоотношенията със Запада.

Иран е предимно шиитска страна, а Саудитска Арабия вижда себе си като водеща сунитска сила. Влиянието на Саудитското кралство като рожденото място на исляма е застрашено от религиозната революция на аятоласите в Иран през 1979 г. С падането на режима на Саддам Хюсеин през 2003 г. Ирак престава да бъде регионална сила и на близкоизточната сцена остава място само за двамата най-силни играчи. Проектираната ос на иранско влияние е мислено начертана – от Персийския залив до Средиземноморието. За Саудитска Арабия зони на интерес са партньорите от Залива и нестабилните режими в Близкия изток.

И така, от Арабската пролет насам Саудитска Арабия и Иран водят хибридни конфликти в Йемен, Бахрейн и Сирия. Повече от четири години вече трае войната, която докара Йемен отвъд прага на хуманитарна криза. На нейна територия Иран подкрепя шиитските бунтовници хуси, а Саудитска Арабия подкрепя проправителствените сили на Мансур Хади.

Хусите поеха отговорност за атаката над нефтените рафинерии в Саудитска Арабия.

Въпреки това анализаторите поставят под съмнение тази версия, тъй като това означава, че бунтовниците са успели да увеличат значително боеспособността си за твърде кратко време, след като предишните им опити нанасяха минимални щети на територията на Саудитска Арабия.

Докато разследването тече, саудитски и американски източници започват да загатват своята официална позиция, а именно че траекторията на нападението е с произход военноморска база в Иран, а оттам – през кувейтското въздушно пространство и Южен Ирак до нефтените рафинерии в Саудитска Арабия. Потенциалната намеса на толкова много държави в региона е сериозна предпоставка за конфликт, тъй като това би означавало, че те са дали съгласие на Иран за използването на въздушното им пространство за целите на операцията.

Макар и да се гонят по картата на Близкия изток, атака на територията на Саудитското кралство като тази от миналата събота е неочаквано смел ход от страна на Иран. Нефтеният гигант „Сауди Арамко“ намали доставките на петрол наполовина и обяви, че ще възвърне пълен капацитет на рафинериите до края на септември. В света на нефта това е много дълго време и коства тежки финансови загуби. В цифри атаката предизвика намаляване на износа на саудитската суровина с 5,7 млн. барела на ден, или над 5% от световната доставка. И тъй като Саудитска Арабия притежава около 18 на сто от доказаните в света запаси на нефт и се нарежда като най-големия износител на петрол по данни на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), това се оказва

не само смел, но и добре пресметнат ход.

Иран има интерес от шоково завишени цени на нефта заради изключително тежкото състояние на икономиката си вследствие на американските санкции. Саудитска Арабия обикновено играе ролята на балансьор на световните цени на нефта поради дългосрочната си планова политика за износ. Атаката цели изкуствено забавяне на Кралството в надпреварата за световния пазар.

Важно е да се спомене, че сигурността на ключови инфраструктури за Саудитското кралство бе компрометирана и така отбраната на страната е поставена под въпрос заради пропуска на саудитските служби. Още повече че президентът Доналд Тръмп изрази намерение за затягане на санкциите срещу Техеран, но в комбинация със сравнително меката му позиция по отношение на атаката на рафинерията, изглежда, че Рияд и Вашингтон са настроени по-скоро за дългосрочен изолационизъм на Иран, но не и за директен военен конфликт за момента.

Някои от партньорите на познатите ни уморени играчи в региона внимателно наблюдават ситуацията – например Русия. Путин се пошегува, че ако Рияд бе купил руски системи за отбрана, вероятно нямаше да стане жертва на подобна атака. Но един от най-новите клиенти на Русия – турският президент Ердоган, изказа мнение, че виновни за атаката срещу рафинериите са самите саудитци, защото според него те първи са започнали конфликта в Йемен. Изглежда, всички говорят за едно и също, без да го наричат с името му.

Въпросът е кой този път ще е заложил повече на карта.

Сякаш това е Иран – режимът от години снабдява йеменските хуси с балистични и противотанкови зенитни ракети, дронове и военни съветници, a върховният аятолах Хаменей сам изрази подкрепа към бунтовниците. Иран държи сериозно шиитско влияние и военни единици в бойна готовност в бази, разположени на територията на Ирак, които са от особена важност за оперативната реакция на Иран.

Режимът на аятоласите явно е решен да покаже, че макар и икономически притиснат до стената, с тази атака си връща обратно контрола над все по-изплъзващото се влияние в региона. Но Техеран започва да греши, както вече писахме в предишен анализ на иранската политика в изолационизъм. Сега се очаква президентът Тръмп да засили санкциите, а Майк Помпео събира коалиционни партньори срещу Иран.

Бени и Биби за Израел

В сряда президентът Доналд Тръмп каза пред журналисти, че не е разговарял с Бенямин Нетаняху от изборния ден, и потвърди, че връзката на САЩ е с Държавата Израел. Първите признаци, че Биби* е изгубил влиянието си в Кнесета (парламента на Израел), са налице, щом най-верният му чуждестранен партньор се дистанцира от личността му. От кабинета на Нетаняху съобщиха, че той няма да присъства на ежегодната Генерална асамблея на ООН следващата седмица, защото не е успял да получи достатъчна подкрепа за ново правителство в коалиция с традиционните си крайнодесни ортодоксални партньори.

По данни към сряда вечерта партията „Ликуд“ („Консолидация“) на Нетаняху не успява да сформира мнозинство и получава едно място по-малко от центристкия си съперник „Кахол-Лаван“ („Синьо и бяло“ – от цветовете на знамето на Израел, б.а.) на Бени Ганц.

Кнесетът има 120 места, за които всяка партия се бори с подредбата на кандидатите си в листи. Точно както в България, колкото по-нагоре е един кандидат в листата, толкова по-голям е шансът му да си осигури място в Кнесета. Прагът за влизане е 3,25% от преброения вот и дава възможност на най-дребните участници да си осигурят поне четири места в парламента.

За мажоритарно управление е необходимо една партия да спечели 61 места,

което поради фрагментираната парламентарна система никога не се е случвало в историята на Израел без приятелски коалиции.

Но истината е, че трудната част започва след преброяването на гласовете, тъй като преговорите между партиите може да се окажат напълно неуспешни и да се стигне до нови избори при липса на формирана мажоритарна коалиция. Точно това е и причината да се стигне до сегашните избори, които министър-председателят Нетаняху свика поради липса на междупартиен консенсус по-рано тази година.

Бенямин Нетаняху е министър-председател на Израел от 2009 г., като преди това е заемал постa между 1996 и 1999 г. За това време Биби добре познава слабите места на вътрешната и външната политика на Израел. Като държава, обградена от всички страни с недоброжелателни съседи, Израел е научен добре да пази своята територия и с годините се превръща в технологичен стартъп център, който изнася ноу-хау не само в сферата на сигурността, но и на технологиите, банковия сектор и комуникациите в цял свят. Постоянната отбранителна готовност обаче изисква бюджет, равняващ се на над 4% от БВП на страната.

Точно както много други места по света, и тук популистката реторика не е чужда

на онези, които се опитват да задържат властта. Нетаняху вече представи новите си опорни точки, с които да запази позиции, казвайки: или ще е моето дясно правителство, или опасното ляво, подкрепено от арабите. На практика цялата му предизборна кампания се състоя в опити да докаже, че именно той е най-способен да опази сигурността на Израел от назряващи заплахи, както и в обещания да анексира една трета от Западния бряг, включително Йорданската долина, ако бъде преизбран. Но в случая не става дума за израелско-палестинския конфликт, защото напоследък никой дори не говори за неговото разрешаване.

Хората на Израел не повярваха в тези думи – те добре знаят, че Нетаняху е заплашен от три обвинения в корупция, които могат да го вкарат в затвора, в случай че не успее да задържи поста си. Лидерът на центристите Бени Ганц отказва да състави правителство с Нетаняху в него, но заяви, че би влязъл в коалиция с „Ликуд“. Остава въпросът дали партията ще смени своя дългогодишен лидер, за да влезе в управлението на Израел. Така гласоподавателите могат да бъдат разделени между ционизма, за който усилено говори Нетаняху, и светското управление, включващо в диалога и палестинското население.

Каква е предизборната платформа на Ганц, която успя да стопи разликите с Нетаняху?

„Кахол-Лаван“ обещава да наложи ограничение на мандатите (Нетаняху се кандидатира за пети път за министър-председател), повече инвестиции в образованието, градски транспорт на шабат, както и други важни теми, като запазване на мира в региона и подобряване на взаимоотношенията с палестинското население. В комбинация с дългогодишната му военна кариера, изглежда сякаш Израел има в негово лице кандидат, представляващ златната среда.

За момента разпределението на местата в Кнесета изглежда като игра на тронове – крайнодесните не могат да бъдат партньори на Ганц и остават при Нетаняху. „Израел Бейтену“ („Нашият дом Израел“) на Авигдор Либерман взема 8 места в Кнесета и ще бъде основен играч за сформиране на коалиция. Либерман изрази мнение, че би подкрепил коалиция между „Ликуд“ и „Кахол-Лаван“. Но Бени Ганц не иска правителство, в което участва Нетаняху.

А Нетаняху, изглежда, има най-много какво да губи – властта, а с нея и свободата си.

Тунис, където пролетта започна

Полицейски служител конфискува стоката на Мохамед Буазизи, продавач на зеленчуци, през декември 2010 г. и го остави на улицата. Точно там търговецът се обля с бензин и се запали… a след себе си хвърли и искрата на Арабската пролет, която сложи край на 23-годишната диктатура на президента Зин ел-Абидин Бен Али и даде сила на Тунис и региона да опитат вкуса на демокрацията.

Днес, близо девет години по-късно, наново прохождащата тунизийска държава проведе предсрочни президентски избори

след смъртта на 92-годишния президент Бежи Каид Есебси през юли тази година. Есебси бе първият демократично избран държавен глава в новата история на Тунис, който поведе държавата в неясните води след Арабската пролет. Неговото управление е белязано с плавния преход на страната към демокрация и с желанието му за политически диалог между основните партии – либералната „Нида Тунис“ („Призив за Тунис“) и дясноцентристката ислямистка „Енахда“ („Възраждане“), които управляват в коалиция от 2014 г. Есебси донесе крехък баланс на Тунис.

Обикновено след толкова дълъг период на политически сътресения най-тежката задача е преходът. Особено в Близкия изток – ако погледнем към Либия, тя все още остава разделена и раздирана от конфликти, войната в Сирия не е приключила, а Египет се придвижва все по-убедително към чист консервативизъм в политическия ислям.

В Тунис, тъй като нито един кандидат не успя да получи мнозинството от вота,

всички погледи са насочени към балотажа.

В него участие ще вземат Каис Саид, професор по право, и Набил Каруи, медиен магнат, наскоро обвинен в корупция. Нито един от тях не е част от традиционната партийна надпревара между либерали и ислямисти. Избирателната активност на първия тур беше около 45%, което в комбинация с протестния нетрадиционен избор на кандидати показва, че очакванията от страна на тунизийците намират път през алтернативата.

Това е така, защото икономическото развитие до момента не е достатъчно убедително за тунизийските граждани. Джордже Тодорович от Международния републикански институт коментира важността на настоящия вот по следния начин:

Изборите през 2011 г. целяха да накажат стария режим и да отпразнуват свободата. През 2015 г. тунизийците гласуваха в името на своята идентичност – ислямистка или либерална. Днес гражданите питат управляващите: какво ще направите за нас? Икономиката е приоритет.

В края на август Каруи е арестуван по обвинения за пране на пари, корупция и политическа агитация, излъчвана по собствения му телевизионен канал „Несма“. Любопитното е, че братята Каруи слагат началото на телевизионния канал през 2007 г. не без помощта на Силвио Берлускони, противоречивия и замесен в редица скандали бивш министър-председател на Италия. Именно поради тази причина прякорът на Каруи в медиите е „Берлускони“.

За момента Каис Саид получава 18,4% от гласовете, а Набил Каруи – 15,6%.

Преднината на Саид е постигната без особено усилие за връзка с потенциални гласоподаватели в социалните медии или срещи с хората по различните окръзи. Според „Ню Йорк Таймс“ личността му е била напълно непозната в международен план, преди да обяви кандидатурата си. Оказва се, че или арестът на Каруи е изиграл своята роля и е наклонил преценката на гласоподавателите към Саид, или Тунис е поел по прагматичния път към възпитаването на своята прохождаща демокрация, а резултатът в полза на Саид би могъл да се разглежда и като комбинация от двете.

Хората, гласували за Саид, са във възрастовата група между 20 и 30 години и най-често имат висше образование, тоест това е градската млада и работоспособна средна класа. Макар че много издания вече наричат Саид „Робокоп“ заради равния му тон и спартанската му целеустременост, избирателите виждат балотажа като възможност за Тунис да се концентрира върху сериозната работа, която започна през 2011 г. Пролетта започна там и за разлика от всички съседи, вероятно ще продължи към лятото на свободата. Зависи от наследниците на прехода.

* Всички основни политици в Израел са наричани от хората с малките им имена. Това е част от разбирането, че народът определя курса на политиката на държавата, а не е опозиция на недостижима политическа класа.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Без фалшиви дилеми на първи тур

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3410

Наближават местни избори. И поне в София, а и на доста други места, се прокрадва и пробутва схващането, че изборът е само между две опции и от нищо друго няма смисъл, и битката ще е точно между тези две опции. В контекста на София се опитват да ни убедят, че това ще е битката Фандъкова – Манолова. И да си изберем една от тях. В същото време се опитват да ни пробутат и друга теза – че издигането на един или друг кандидат помагало я на Манолова, я на Фандъкова, в зависимост „чий“ анализатор питаме.

Това, разбира се, са глупости. Т.нар. тактическото гласуване, при което гласуваш не за предпочитания от теб кандидат (или партия), а за някой от обявените за фаворити, действително съществува, но от него няма нужда на първи тур. Една от целите на изборите в два тура е именно да минимизират тактическото гласуване, защото „по-малкото зло“ ще може да се избере на втори тур, ако избирателят прецени.

Тактическо гласуване има на парламентарни избори, където избирателите решават да не подкрепят партия, която не е сигурно дали ще влезе в парламента. Такова има и на избори в един тур (като например парламентарните във Великобритания), където след гласуването победителят печели, всички останали губят. Всичко това е само един тип тактическо гласуване, наречено „полезен глас“, т.е. целта е гласът да не се загуби. Но на първи тур гласът не се губи, така че тактическото гласуване е излишно

Така че да не се оставяме да ни заблудят с фалшиви дилеми на първи тур – можем да гласуваме точно за този, за който искаме да гласуваме, като така резултатът ще отразява реалните нагласи. След това, на база на тези нагласи, а не на база на твърденията на един или друг анализатор, ще се реши кой ще отиде на балотаж.

В тази връзка и твърденията, че издигането на арх. Игнатов работело в полза на някого също е доста изпразнено от смисъл – ако отхвърлим фалшивата дилема за избор между Манолова или Фандъкова на първи тур, само защото предпочитаният кандидат няма шанс, то издигането му (и на който и да било друг) не помага на Манолова или Фандъкова.

Резултатът на първи тур не е изцяло без значение – водещият от двамата отиващи на балотажа може да увлече малко повече гласове, но пък същият резултат може да мотивира повече избирателите на другата страна. Няма ясно предсказуем и лесно измерим ефект на разликите на първия тур.

Шансовете на един кандидат, разбира се, са фактор при вземането на решения. Ако харесваш някого, но социологията го отчита под 1%, а второто ти предпочитание е с 10%, то по-високият шанс може да надделее над предпочитанията, ако те не са чак толкова силни. Този тип разсъждения са минус на всяка система, в която избирателят трябва да направи точно един избор. Има и алтернативни системи (тази или тази), в които избирателят подрежда кандидатите по реда, в който ги предпочита, което отразява доста по-точно нагласите. Тези системи също не са перфектни и при тях съществуват определени видове тактически гласувания, но така или иначе у нас те не са популярни.

В крайна сметка изборът не е предрешен. Дори още нямаме адекватни социологически проучвания, които да кажат кой кандидат какво се очаква да вземе, с всички уговорки за неточностите в социологията, които бяха направени след евроизборите. И няма нужда да гласуваме тактически на първи тур за Фандъкова или Манолова. Дали третият кандидат, арх. Игнатов, има шанс да се намеси там, ще разберем. Но изключването му априори е предизборен шаманизъм. Нека се възползваме от гъвкавостта на изборната система с два тура и да му мислим на балотажа, ако предпочетеният от нас кандидат не стигне до него.

Двубоят за София: фъъъш и пощенска кутия за мъки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/dvuboyat-za-sofia/

За първи път местните избори в София са толкова напрегнати и трудно предсказуеми като изход, което несъмнено разваля рахатлъка на управляващите и особено на премиера трети мандат Бойко Борисов.

От края на миналия век, независимо от това коя политическа сила управлява България, София неизменно е била позиционирана в център–дясно. Бастионът на комунистическата номенклатура до 10 ноември 1989 г. посиня, след като минаха процесите на реституция и преразпределение на собствеността, при което мнозина свързани с висшия ешелон на БКП и ДС се оказаха бизнес елит.

Двама кметове на София станаха премиери: Стефан Софиянски – на служебното правителство, управлявало след кризата през 1996–1997 г. и подготвило валутния борд, и Бойко Борисов. На фона на обезлюдяването, засегнало и големите областни центрове, София се уголемява, презастроява и проблемите се увеличават. След 10 години управление на ГЕРБ, доминиращо и в местната власт, в столицата се очертава щурм на местните избори. И неслучайно – „падне“ ли София, предсрочните избори са въпрос на броени месеци.

За първи път „граждански“ кандидати

Кандидатите за кмет засега наброяват петима и за първи път сред тях има трима, заявили се като „граждански“. Това са: бившият омбудсман Мая Манолова; осъдената на първа инстанция на 20 години затвор заради поискан подкуп от 187 500 евро и поставена под домашен арест бивша кметица на столичния район „Младост“ Десислава Иванчева; Борис Бонев от неправителствената организация „Спаси София“, известна от години с множество предложения и активни позиции по проблеми на столицата.

Още преди Манолова и настоящата кметица Йорданка Фандъкова да заявят, че ще се кандидатират, социолозите ги бяха изпратили на балотаж. Сега им остава само да се надпреварват в прогнозите коя ще е победителка. И въпреки че градската десница, обединена в „Демократична България“ и трета политическа сила в София на евровота през май, излъчи свой кандидат – арх. Борислав Игнатов, демоскопите едно си знаят, едно си баят: на балотаж са Манолова и Фандъкова.

Колко е протестният вот в София, за който се борят „гражданските“ кандидати, ще разберем на 27 октомври. Крайната цел вероятно е обединение за балотажа на принципа „всички срещу ГЕРБ“, но изглежда непосилна задача избирателите на градската десница да подкрепят кандидат като Манолова. Може би не така ще стоят нещата с гласоподавателите за страдалката политическа затворничка Иванчева, в тази роля не без усилията на прокуратурата. Председателят на инициативния комитет, издигнал Манолова – Никола Вапцаров, беше заместник на Иванчева.

Ребрандирането – от острие на БСП към „пощенска кутия за мъка“

Манолова депозира в парламента оставката си като омбудсман на 3 септември и още на следващия ден обяви старта на кампанията си и инициативния комитет, издигнал я като „граждански кандидат“. В него са събрани над 60 личности в няколко категории: на певците – попфолк, поп, хип-хоп, опера; на свързаните с битките ѝ на омбудсман; на бивши ендесевейци и бивши соцдепутати; на кинодейци. Закъде без лекари с добра практика – в комитета е специалистът по инвитро д-р Атанас Щерев.

Председателстващият този инициативен комитет Вапцаров е известен на широката публика като председател на друг комитет – в „Лозенец“, организирал протестите срещу небостъргача „Златен век“ на „Артекс“. А преди това е започнал политическата си кариера в забравената вече партия на бившия соцдепутат Георги Кадиев „Нормална държава“.

Успя ли активистката на БСП да се ребрандира като гражданката Манолова чрез дейностите си на обществен защитник? Съдейки по отчета ѝ, била е неуморна в работата си – за четири години 122 199 граждани са я потърсили за съдействие, над една трета от тях са подали сигнали или жалби.

Самата тя мотивира кандидатирането си с невъзможността да бъде полезна повече като омбудсман, защото властта ѝ пречи. „Месеци, години бях пощенска кутия за мъката на хората. Години наред се опитвах да помагам. На мнозина успях, но все си мисля за тези, на които не успях. Това ме кара да се чувствам зле, това ме кара да не спя. Смятам, че няма да бъде честно, ако реша, че успехът на едни каузи, щастието на едни хора може да компенсира нещастието на други“, каза Манолова пред журналисти, след като внесе оставката си в парламента.

Факт е, че нейното преопаковане заради довчерашната ѝ партийна биография и настървеност срещу протестите за Пеевски вече не се разглежда като пейоратив, а като естествения ред на нещата. Самата Манолова в интервю по bTV, очевидно подготвена по проблемните въпроси, обясни онази си антипротестърска позиция с това, че каузата, зад която „искрено“ стояла, се оказала „нечиста“. Щеше да е истинско, ако го казва тийнейджър, но не и зрял човек и обигран политик. Факт е, че тя избягва да назовава Пеевски и пробва да се прикаламиса, както казват в Северозапада, към екокаузи като защитата на плаж „Корал“ например.

Закъде без районни кметове и общински съветници

Всички големи обещания на Манолова обаче, включително и най-значимото – да разгроми корупционните схеми в столицата, се обезсмислят от факта, че тя няма да предложи листа с общински съветници. Кмет без общински съвет е съвършено безполезен, фигурант – дори и при нейната хиперактивност, – тъй като няма как да прокара политиките си. Това не е ефективен модел за управлението на най-благоденстващия район в България и на практика е отказ да управлява. Парадоксално, но с липсата на листа за общински съветници на кандидат, когото социолозите пращат на балотаж – тоест потенциален победител, той дори демонстрира отказ от политики.

Въпреки че всячески се стреми да се представи като боркиня срещу статуквото на ГЕРБ, Манолова няма как да избегне факта, че беше избрана като омбудсман с подкрепата на ГЕРБ, а тайното гласуване ѝ осигури техните гласове. Според нея – направили са го, понеже били впечатлени от работата ѝ, но това е доста неубедително дори и за незапознатите с работата на парламента. При Цветан Цветанов – председател на ПГ на ГЕРБ, и Борисов – премиер, никой депутат на ГЕРБ не може да си позволи да гласува различно от групата, ако не е предварително координирано.

Защо Манолова не предлага листа с общински съветници? Възможните обяснения са ограничени – или наистина е резерва на ГЕРБ, както твърдят анализатори, или разчита на някакво неясно мнозинство, за да не развали бранда си на граждански кандидат. Чие? Почти безспорно е, че ГЕРБ отново ще имат най-голямата група общински съветници в Столичния общински съвет (СОС). В настоящия социалистите са трети.

Дори Борисов, патентовал „плаващите мнозинства“ в парламента, все пак разчита на парламентарна група. А когато влезе като солов играч в столичното кметство през 2005 г., имаше чудесно и хармонично съжителство с мнозинството на СДС в Общинския съвет. Тази година се видя, че старата любов ръжда не хваща – и след европейските избори със СДС са партньори и за местните.

Кмет търси листа – или листа търси кмет

И ето друга комична ситуация. На 11 септември се очаква решението на софийската организация на БСП да подкрепи Манолова за кмет. Преди тях вече избърза и даде подкрепа това-което-е-останало-от-НДСВ – Движение „България на гражданите“, в предишния парламент част от Реформаторския блок. Партията, създадена от Меглена Кунева, първия български еврокомисар, днес е оглавявана от Димитър Делчев, син на Андрей Делчев, председател на Българската петролна и газова асоциация. Така формално се потвърждава и гражданствеността на кандидатурата на Манолова, тъй като ето – и леви, и… хм, десни, я подкрепят. За което и призова.

БСП обаче ще има номинации за районни кметове и листа за общински съветници, които, при липсата на кандидат-кмет, който да тегли кампанията, ще действат на ниски обороти. И какво излиза – листата си търси кмет или кметът си търси листа?! Без група общински съветници Манолова би се превърнала в това, в което обвини Фандъкова – в изпълнителен директор. А, да – и да продължи да е „пощенска кутия за мъка“.

Фандъкова залага на деловия облик

За да не излезе извън образа на зает да си върши работата човек, докато другите правят кампания, Фандъкова нямаше официално откриване. Тя обяви ad hoc, на едно от множеството си инспекции, откривания, проверки и др., сгъстили програмата ѝ преди изборите, че за четвърти път ще се пробва за кмет на София.

Има една новина обаче, която за запознатите със столичните дела е по-голяма от нейната номинация и идеи за София – в тазгодишната листа общински съветници на ГЕРБ няма да го има Орлин Алексиев. Отсъствието на най-силния на „Московска“ 33 – председателя на Комисията по бюджет и финанси към СОС, човека община, е най-сериозното доказателство за обещаното от Фандъкова освежаване на екипа.

През 2014 г. Алексиев беше замесен в аферата „Кокаинови крале“, а от МВР по времето на кабинета „Орешарски“ обискираха офисите му по подозрения за получавани по съмнителен начин обществени поръчки. После всичко стихна, а скандалната общинска фирма „Чистота-Искър“ си остана все така черна дупка. Едва в края на юни т.г. Фандъкова съобщи, че през 2018 г.  получила много сериозен сигнал за нарушения във фирмата, който тази година предала на прокуратурата. Покрай местните избори много фирми и договори ще станат прокурорска дъвка – минат ли, пак настава тишина, а проверките стоят „на трупчета“.

Отсъствието на Алексиев, но също и на Андрей Иванов и Орлин Иванов от листите обаче си е генерална промяна, почти като оная „ГЕНЕРАЛна промяна“, която Борисов обещаваше на софиянци през 2005 г. Срещу тях има достатъчно публикации за замесването им в различни съмнителни сделки и действия, но нищо доказано черно на бяло. Проверката, извършена от НАП през 2012 г. например, на бившия шеф на СОС Андрей Иванов във връзка с разкрития, че е придобил 60 имота, очаквано показа, че… всичко е наред. А той подаде оставка като председател на СОС.

Очевидно в ГЕРБ са решили да жертват тези отдавна обрасли с „обосновани предположения“ съветници, защото местните избори през октомври наистина са от критично значение – този политически ход е най-убедителното доказателство. (Така се предпазват и от евентуални компромати, свързани с тримата съветници.)

Лицето, зад чийто гръб се е вършило всичко това обаче, остава същото. Независимо че ако спечели, Фандъкова вероятно ще смени и някои от заместниците си. Съгласието ѝ е твърде тежък товар за самата нея и умората започва да ѝ личи, но е още едно доказателство колко важно е изборите в София да бъдат спечелени от ГЕРБ.

Сигурно е, че в този предизборен сезон фризьорите ще имат много работа.

Заглавна снимка: Bin im Garten

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стоп на по-високите местни данъци – идват избори

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/stop-na-po-visokite-mestni-danutsi-idvat-izbori/

Наближаването на местните избори доведе до видимо затишие на данъчния фронт. През 2019 г. случаите на идентифицирани от Института за пазарна икономика увеличения на ключови местни данъци са едва 8, в сравнение с 41 през 2018 г. и над 60 през 2016 и 2017 г. Този феномен се видя ясно още при предходните местни избори през 2015 г., а повторението му през тази година само затвърди впечатлението за страха на местните власти от покачване на данъците в изборни години.

Въпреки многобройните увеличения в размера на ключови местни данъци, довели до ръст на годишните собствени приходи на общините с близо 400 млн. лв. през 2018 г. спрямо 2015 г., общинският дълг не само не намалява, но и нараства с около 200 млн. лв. в рамките на периода. В края на 2018 г. той вече възлиза на над 1,4 млрд. лв., което е с близо 200 млн. повече от края на 2015 г.

Основни промени в данъчната политика на местно ниво от последните избори насам:

  1. От началото на 2017 г. е дължим годишен патентен данък върху таксиметровия превоз на пътници, като на общините беше разрешено да определят размер между 300 и 1000 лв. По-голямата част от общините избраха минималната стойност, но някои от тях (тези, в които има повече таксита, както и курортните общини) не се посвениха да определят по-висок размер – от 690 лв. във Варна и 750 лв. в Пловдив, през 850 лв. в столицата, до 1000 лв. на година в Созопол.
  2. От началото на 2019 г. беше направена и промяна в начина на изчисляване на дължимия годишен данък върху моторните превозни средства чрез въвеждането на модела на екологичното двукомпонентно облагане, което взема предвид не само мощността на един автомобил и годината на производството му, но и екологичната му категория. Фискалният ефект от тези промени все още не може да бъде оценен, но кой знае какво покачване на собствените приходи на общините не се очаква.
  3. Вече от няколко години общините постепенно променят и начина на изчисляване на таксата върху битовите отпадъци. Определянето ѝ на база данъчната оценка на имотите остава в миналото, а бъдещето принадлежи на честотата на събиране, количеството, местонахождението и вида на контейнерите. Колкото и сериозен приходоизточник да е т.нар. „такса смет“ обаче, тя си остава именно това – такса, предназначена за покриването на дадени разходи. В този смисъл от нея не може и не бива да се търсят чисти приходи за общините, които после да бъдат харчени за каквото реши местната власт.

Причините за сегашното състояние на общинските бюджети са много, поради което ще се спрем само някои от тях:

Местните власти в България поначало разполагат с много по-малка част от публичните средства в сравнение с повечето страни в ЕС. Последните сравними данни показват, че те разпределят около 7% от БВП, което е близо два пъти по-ниско от средното ниво за ЕС. Подобно на ситуацията в други държави, особено бившите социалистически страни, голяма част от това разпределение е всъщност счетоводна операция в изпълнение на т.нар. „делегирани дейности“. Това са дейности, които държавата „преотстъпва“ на общините, но и за които предоставя на общините съответния ресурс, обикновено на база предварително ясни разходни стандарти (например годишните разходи за всеки ученик в дадена община).

По-важни са собствените приходи на общините. В огромната си част (над 90% в повечето общини) това са приходи от облагането на движимото и недвижимото имущество на гражданите и фирмите. По-малко фискално значение имат данъци като споменатия вече данък върху таксиметровите превози, данъкът за търговия на дребно и туристическият данък. Поради протичащите у нас демографски процеси голяма част от общините всяка година губят част от своята данъчна база, било то поради намаляване на населението – и съответно на броя на МПС-тата или търговските обекти например, – или влошаването на неговата възрастова структура (което има същите, макар и по-слабо изразени косвени ефекти).

Липсата на достатъчно собствени приходи означава, че всякакви по-сериозни (а на места дори и базови) инвестиционни намерения зависят от достъпа до европейски средства и/или благосклонността на текущия състав на Министерския съвет. Всякакви местни политики (включително управлението на общинския дълг) са силно затруднени, което до голяма степен обезсмисля и демократичния процес на местно ниво. В европейската практика най-широко разпространеният начин за заобикалянето на тези проблеми е споделянето на част от постъпленията от преки данъци с общините. Характеристиките на родната икономическа и данъчна среда подсказват, че най-добрият начин това да стане у нас е през данъка върху доходите на физическите лица. Това е не само единственият данък, постъпленията от който не спаднаха дори по време на последната криза (тоест дава възможност за средносрочно и дългосрочно планиране), но е и данъкът, който е в най-тясна връзка със социалните и икономическите процеси на една територия.

В страната има 72 общини, които не отговарят на първоначалния критерий за създаване на община – население над 6000 души. Не е изненадващо, че повечето от този тип общини са изключително немощни както във финансово, така и в административно отношение. Липсата на административен капацитет например спъва дори кандидатстването по различни европейски програми (или води до незадоволителни резултати от реализирането на спечелени проекти, които не успяват качествено да променят средата). В допълнение, необходимостта от осигуряване на съфинансиране на част от европейските проекти означава, че заради липсата на достатъчно собствени средства немалка част от общините теглят заеми, чието покриване се оказва сериозен проблем.

Въведеният през 2016 г. механизъм за финансово оздравяване на общините на практика провокира голяма част от увеличенията на местните данъци, които видяхме през последните няколко години. За да получат безлихвени заеми от държавата, оздравителните планове на много общини включиха както мерки за повишаване на събираемостта, така и стъпки към по-високи данъци, а често и двете. По същество обаче той не реши проблемите в приходната част на местните бюджети (липсата на собствени средства), а се опитва да адресира част от последствията (дефицити и нарастващи дългове), вменявайки вината за състоянието на местните финанси на самите общини вместо на структурата на приходите им.

Лесно решение за всички тези проблеми няма. Дори забравената от поредица правителства децентрализация все пак да се осъществи в най-чистата си форма – преотстъпване на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица, – една значителна част от общините ще продължи да страда от сериозни затруднения. Това важи особено за най-малките от тях, където, поради малкия брой данъкоплатци, ръстът на собствените приходи няма да е достатъчен, за да доведе до реална социално-икономическа промяна. Думите „административно-териториална реформа“ звучат стряскащо, но намаляването на броя на общините може да се окаже не просто логичен, а направо задължителен ход за правителството, което ще получи в пощата резултатите от предстоящото преброяване на населението през 2021 г.

Какво да очакваме

Ако тенденцията от последните 7–8 години се запази, може да очакваме нови неприятни данъчни изненади на местно ниво през 2020 г. Въпреки че всеки от местните данъци си има установени със закон минимални и максимални нива, в рамките на които общините са свободни да лавират, огромната част от тях все още са далеч от максимално допустимите стойности. Натискът за обслужване на натрупаните в миналото дългове, свиването на данъчната база и императивите на механизма за финансово оздравяване на общините са достатъчно силни, за да накарат много от тях да продължат с увеличенията. Това няма да има кой знае какъв ефект върху общата финансова стабилност на общините, нито пък върху техните стимули да работят за създаването на добра бизнес среда и привличането на инвестиции.

Заглавна снимка: Карта на общините в България от Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Щели да ми гласуват машинно те!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/machine-vote.html

понеделник 15 юли 2019


Преброяване на доновете

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-donovete/

Етичната комисия на ГЕРБ още не работи, но приема сигнали. Всяко от двете съждения поотделно е вярно, иначе са в противоречие – как може орган, който не е конституиран, да работи?! Иначе двете прости изречения заедно съставляват партиен ешафод.

На четвъртия ден, откакто премиерът Бойко Борисов обяви създаването ѝ на конгреса на ГЕРБ, вече има над 10 сигнала за комисията-която-не-е-готова и почти всички са срещу кметове. Управляващата партия не се гнуси от своите и ще приема и анонимки, тоест доноси.

Обявена на конгреса на 7 юли, Етичната комисия бе определена от журналисти като Страшен съд, полиция и инструмент за разчистване на хора, близки до Цветан Цветанов, вече детрониран като Втория.

В четвъртък сутринта, 11 юли, вицепремиерът и член на Изпълнителната комисия Томислав Дончев, който от сянка стана част от свитата на премиера, заяви по bTV, че се търсят трима до петима души „с отлична репутация“ – за плънката на новия орган. Предвид вертикалната планировка на ГЕРБ някой има ли съмнение, че тройката или петорката етици няма да обсъждат четирите главни добродетели по Платон, а ще колят и бесят по нареждане от Борисов? Сигурно ще са достатъчно опитни да не си записват в тефтерче.

До края на юли, когато Етичната комисия би трябвало да е сформирана, десетината сигнали срещу кметове ще са се умножили. Томислав Дончев не намира това за учудващо – „защото наближават местни избори“. Всъщност трябваше да е попълнена още в средата на седмицата, но явно не са успели да намерят гербери с чисти ръце, хладен ум и вярно на Борисов сърце. Както не успя да се намери и човек, който да оглави предизборния щаб, ръководен досега неизменно от Цветанов.

Вържи Цветанов, да е мирна партията

Изглежда, ГЕРБ търсят обществено угоден предлог след Цветанов да отстранят всички цветановци. За да останат бойковците. Какво по-добро алиби за чистки от справедливост в името на морала? Такива досега бяха извършвани по еднолично разпореждане на Борисов. Вече ще има „хората искат“, „има сигнали, тежки съмнения“…

Тринайсет години партията преживяваше, без да се тормози от морално-етичното дередже на високопоставените си дейци, но сега реши да създаде колективен орган, микс от папа и Берия, който да обвинява, да отстранява, а когато трябва – да помилва и да издава индулгенции. Етичната комисия на управляващата партия ще замести стагнираните институции (за какво са ни, видяхме как се изложи КПКОНПИ с „Апартаментгейт“), ще замести правосъдието изобщо, ще потуши нуждата от справедливост. „Ето, махат лошите.“ „Кой казва кои са лошите?“ „Назначените добри.“

И всичко само защото премиерът и лидер на ГЕРБ обеща справедливост, което вече е плашещо. Работата му не е да въдворява справедливост, а правила. За справедливостта си има съдебна система. А липсата на ефективна такава активира хора като Яне Янев, който беше и политически противник, и съветник на Борисов, а сега пак пробва ролята на разобличител – със сигнала за Община Сандански до Изпълнителната комисия, която приема сигналите, докато се намерят хора за Етичната. Друг whistleblower е подал за Банско.

В двете общини управляват кметове на ГЕРБ – Кирил Котев в Сандански и Георги Икономов, бивш депутат от ГЕРБ, довършва втори мандат в Банско и обяви още в края на 2018 г., че смята да се кандидатира за трети.

Името на Котев нашумя покрай скандала с бившия зам.-министър на икономиката Александър Манолев, подал оставка след разкрития за участието му в изграждането на къща за гости с европейски пари. Оказа се, че Котев и Манолев ги „свързва“ общ водопровод за минерална вода.

Не ми било whistleblowing, най ми било превенция

По този начин Бойко Борисов прави превенция на превръщането на ГЕРБ в лъскава партия на номенклатурата – така защити действията на лидера Даниела Дариткова, оглавила парламентарната група на ГЕРБ след отстраняването на Цветанов. Ами ГЕРБ е партия на номенклатурата и стана твърде корпулентна за политическото пространство. Всякакви опити на Борисов да бъде нарисувано „човешко лице“ на оядените партократи са обречени. И да слязат, както ги призова, при хората, на Долната земя, ще си оставят на Горната портфейла, парите в офшорки, апартаментите.

Твърде наивно и елементарно е натрапваното внушение, че „лошите“ си отиват с Цветанов и партията се чисти. Може да се чисти, но не се пречиства. Дариткова определи като превенция махането на Цветанов – срещу действия на всеки гербер, който петни имиджа на партията. Вероятно ще го има ефекта на плашилото, по тоталитарен и подлизурковски рефлекс ще почне отричане от него и вричане в Борисов. И най-важното – ще валят сигнали.

Кметовете на ГЕРБ са 129 – управляват в близо половината от 265-те общини в България, а още 22-ма оглавяват областни центрове. През януари т.г. Цветанов, който тогава не подозираше какво му готвят и че тази година ще е повратна за кариерата му на политик, обяви, че ГЕРБ има реална възможност за още 30-40 кмета. Даже начерта три потенциални цели – Троян, Асеновград и Самоков, и благодари на кметовете на Смолян, Девин, Велинград, Воден, Брест, на които вече им се иска да не го беше правил.

„Реалната възможност“ едва ли още е реална. Ако Етичната комисия и Борисов прекалят, в управляващата партия току-виж се създало едно ядро на недоволните – хора, които разполагат с пари и влияние. Всеки опит за смяна на настоящ кмет с друг кандидат (в Пловдив например) ще е сигнал за установеното статукво, което няма да се даде без бой. Ако изобщо се даде – очевидно е за всички, че кметове и бизнес по места са установили трайни и задълбочени отношения.

За трите мандата на власт ГЕРБ успя да изгради кохорта от свои хора в държавната администрация и бизнеса, които дължат своето забогатяване и добро имущество на партията. Ако част от тях са застрашени, защото са били подбрани от човека-зад-гърба-на-Борисов, няма да се дадат лесно. Имат много за губене.

Тези местни избори наистина ще са твърде интересни. ГЕРБ започва преброяването на доновете си.

Борисов би трябвало да е спокоен. Вече няма никого зад гърба си.

Заглавна снимка: Борисов и Цветанов на конгрес на ЕНП през 2009 г. Снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Най-накрая край или още от същото за Гърция

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gurtsiya-parlamentarni-izbori/

След четири години в опозиция гръцката Nea Dimokratia („Нова демокрация“) се върна във властта, като спечели убедително изборите на 7 юли 2019 г. с малко под 40% от подадените 5,8 млн. гласа. Резултатът не изненада социолозите, които прогнозираха сходна разлика между „Нова демокрация“ и СИРИЗА с тази на изборите за Европейски парламент през май. Още тогава името на новия министър-председател на Гърция бе предизвестено. Това е застаналият начело на дясноцентристката либералконсервативна партия бивш банкер и възпитаник на Бръшляновата лига Кириакос Мицотакис.

Разпределение на гласовете по избирателни райони. В синьо са районите с победа за „Нова демокрация“, в розово – за СИРИЗА. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За последните десет безкрайно трудни години гърците гласуваха на парламентарни избори шест пъти, предавайки властта последователно в ръцете на ПАСОК (2009), „Нова демокрация“ (два пъти в рамките на два месеца през 2012 г.) и СИРИЗА (два пъти през 2015 г.). Подобно на предишните шест, изборите на 7 юли се проведоха предсрочно – три месеца преди изтичането на мандата на 17-тия парламент, след като управляващата партия СИРИЗА на Алексис Ципрас понесе поражение и на изборите за Европейски парламент, и на местните избори, проведени едновременно на 26 май 2019 г.

Рестарт на системата

Това са първите парламентарни избори в Гърция след успешното приключване на програмата за подкрепа на стабилността през август 2018 г. и след ратификацията на историческия Преспански договор, с който бе сложен край на продължилият повече от 27 години спор за името на Северна Македония и бе отворена вратата към членството на страната в ЕС и НАТО. Тези постижения ще останат в актива на победения Ципрас. И докато в началото европейските лидери искаха да елиминират СИРИЗА поради антиевропейската постановка на възникналата като крайнолява партия на Ципрас, с течение на времето те „опитомиха“ СИРИЗА и Ципрас, които според някои анализатори сега са много по-удобни за ЕС от „Нова демокрация“, тъй като Мицотакис поема властта с нова визия и дръзки ходове за постигането ѝ.

Разпределение на гласовете по партии. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За 300-те места в еднокамарния гръцки парламент (50 от които се дават автоматично на партията победител, останалите се разпределят пропорционално) се състезаваха 20 партии. Само шест от тях преминаха 3-процентния изборен праг, в т.ч. крайнолявата Гръцка комунистическа партия (5,3%, или 15 депутати, колкото имаше и досега), левоцентристкото Движение за промяна, което увеличава броя на депутатите си от 17 на 22, и крайнодясната проруска партия „Гръцко решение“ (3,7%, или 10 депутати).

Новото лице на гръцкото крайнодясно

Сред шестте партии в новия гръцки парламент обаче не са неонацистите от „Златна зора“, които бяха трета сила с 18 депутати в предишния парламент, сформиран в пика на миграционната криза и популистката вълна през 2015 г. Неколцина от най-популярните членове на тази политическа формация са обвиняеми по дела за тежки криминални деяния, включително убийства – на известния гръцки хип-хоп артист и антифашист Павлос Фисас и на пакистански мигрант. Въпреки лошия изборен резултат на 7 юли обаче, малко вероятно е „Златна зора“ да се свие до предишния си маргинален статус, след като на европейските избори делът на партията от гласовете на гласоподавателите във възрастовата група 17–24 години бе около 13%.

Що се отнася до „Гръцко решение“ на Кириакос Велопулос, партията проповядва въвеждането на смъртно наказание и затваряне на границите на страната, а освен това участва в организирането на протестите срещу Преспанското споразумение. Самият Велопулос, избран за евродепутат през май, е бивш телевизионен водещ, продавал с еднакъв патос всичко – от лек за плешивост, през кремове за хемороиди, до „оригинални“ ръкописни писма от самия Исус Христос. „Еволюирайки“ в „политическо животно“ (по Р. П. Уорън), сегашният Велопулос е радетел на идеята срещу опитващите да влязат в Гърция мигранти да бъдат използвани пехотни мини – идея, за която може да се допусне, че се одобрява от около 200 000 гърци, колкото са гласувалите за „Гръцко решение“.

Завръщането на Варуфакис

Другата нова партия в 18-тия гръцки парламент е лявата „Мера 25“ на бившия финансов министър Янис Варуфакис с 3,44%, или 9 депутати. Смятан за едно от лицата на модерното прогресивно ляво, като министър (освободен след едва 7 месеца на поста от Ципрас) Варуфакис беше яростен противник на бюджетните икономии и остава отявлен критик на финансовата политика на ЕС (в частност германския бюджетен и търговски излишък), респективно на ЕЦБ и на еврозоната.

„Гласуването на избори веднъж на 4 години не е достатъчно за демокрацията. Демокрацията принадлежи само на онези, които имат куража да я защитават. Днес единственият начин да бъде защитена е чрез гласуването на базата на партийните програми“, заяви Варуфакис при излизането си от изборната секция в южната крайбрежна зона на Атина на 7 юли.

Новите министри

Сборът от местата на всичките 5 опозиционни партии в новия гръцки парламент е 142, което означава, че с 39,85% от гласовете на избирателите „Нова демокрация“ не просто спечели изборите, както го стори на 26 май (с рекордна разлика от 9,5% между първите две сили, откакто се провеждат избори за ЕП в Гърция). Партията си осигури абсолютно мнозинство и възможността да състави правителство самостоятелно, което вече е факт – ден след изборите на 7 юли Мицотакис представи своите 51 министри. В този забележителен брой още по-забележително е, че  само пет са жени, а 21 са хора без опит и доказани качества за подобна позиция. Някои от тях са технократи, други – представители на бизнеса, а има и политици с лявоцентристки корени.

45-годишният икономист Христос Стайкурас, който между 2012 и 2015 г. бе заместник-министър на финансите в консервативното правителство на „Нова демокрация“ преди идването на власт на Ципрас, се завръща като финансов министър и ще отговаря за изпълнението на икономическата програма на Мицотакис – козът в политическата му платформа, който в особена голяма степен му осигури подкрепата на изморените от финансови икономии представители на средната класа. В речта си след обявяването на резултатите новият министър-председател още веднъж обеща да намали корпоративните данъци, да деблокира приватизацията, да осъществи дигитална трансформация на икономиката, да привлече инвестиции, да увеличи заплатите, заетостта и ефективността публичния сектор.

Като „много опитен политик“, комуто предстоят „много трудни времена“ за външната политика на Гърция на фона на напрежението с Турция заради Кипърския въпрос, описва новия външен министър на Гърция кореспондентът на Euronews в Атина Фей Дулкери. 59-годишният Никос Дендиас е бивш адвокат, активист на „Нова демокрация“ почти от самото ѝ създаване, правосъден министър (за кратко през 2009 г.) и министър на отбраната, правосъдието и защитата на гражданите между 2012 и 2014 г.

В деня на встъпването си в длъжност Дендиас обяви, че в стратегията на новото правителство влиза междупартийният консенсус по въпросите на външната политика на страната, които лично според него не би трябвало да са поле на „партийна конфронтация“. Във връзка с „горещия картоф“ в кошницата на Мицотакис – Преспанския договор, в интервю за гръцката обществена телевизия ERT Дендиас заяви, че ще бъдат направени опити за предоговаряне на някои от разпоредбите от споразумението, но не и на целия договор. Самият Мицотакис беше гласовит противник на споразумението, договорено от Ципрас, който успя да го прокара в парламента въпреки силната съпротива от опозицията и масовите протести и размирици в страната.

„Преспанското споразумение изобщо не трябваше да бъде подписвано. Нито пък трябваше да влиза в парламента за ратификация. Това е едно национално поражение. То вече е невалидно в умовете на хората. Договорът е грешка, която нанася обида както на историческите факти, така и на нашата страна”, каза тогава Мицотакис. Месец по-късно Гърция ратифицира протоколa, който одобрява членството на Македония в НАТО, а Ципрас и Зоран Заев получиха номинация за Нобелова награда за мир за 2019 г. по предложение на ЕП. С това далеч не се изчерпват дивидентите от този ход на Ципрас, което Мицотакис добре разбира – той ще трябва да мисли за имиджа на Гърция, който би пострадал много при едно денонсиране на договора.

Щастливият губещ

Дали поради фактa, че след години на бюджетни дефицити гръцката икономика постепенно започна да се съвзема и отбелязва ръст, макар и съвсем слаб (под 2%); поради увеличаването на минималната работна заплата с 11% от 1 февруари и представения „пакет за средната класа“ (включващ данъчни облекчения и пенсионни бонуси); или в отговор на призива му към гърците да „гласуват с разума си, не водени от гнева“, но Ципрас все пак премина границата от 30% на тези избори.

Това може да се разглежда като доказателство за утвърждаването му на гръцката политическа сцена въпреки всичко, включително маневрата му след референдума от 2015-та за това дали да бъде приет проектът за споразумение на т.нар. „тройка“ – Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ, който бе организиран в безпрецедентно кратки срокове. Самият Ципрас призова гърците да гласуват с „не“ само за да игнорира резултата от 61% срещу европейския спасителен план и ново споразумение с кредиторите при същите условия ден след обявяването му.

„Той е бил и е предател“, каза Зои Константопулу, бивша адвокатка на Ципрас и някога популярен политик от СИРИЗА, временно заемала председателския пост в гръцкия парламент. Тя бе сред мнозината членове на партията, които го обвиниха в измяна както спрямо партията, така и спрямо гръцките избиратели, наричайки го „перфектната марионетка“ на кредиторите.

След като няколко десетки членове на СИРИЗА напуснаха партията, Ципрас разпусна парламента и свика нови избори, а след спечелването им замени дисидентите с лоялисти, с което си осигури стабилен контрол над партията. Тази победа стана възможна благодарение на умерените членове в тогавашното гръцко правителство, чиято по-широка подкрепа Ципрас продължи да търси и в крайна сметка постигна, разширявайки СИРИЗА до т.нар. Алианс на прогресивните.

Сега, вече в опозиция (с 86 места в новия парламент), Ципрас, който според мнозина наблюдатели представлява вторичен продукт от сблъсъка на радикалната политика със суровата реалност, всъщност ще има още по-голяма свобода да реформира СИРИЗА, измествайки я наляво или надясно в политическия спектър.

Добрата новина на Европа

В своето поздравително съобщение към Мицотакис, комисарят на ЕС по икономически въпроси Пиер Московиси пожела успех на новия министър-председател на Гърция в „усилията му да изправи гръцката икономика отново на крака“ и изрази увереността си в неговите „персонални способности и способността на гръцките граждани да отворят една нова, по-светла страница в историята на своята страна“. Той обаче не пропусна да благодари на Ципрас за „многото, което стори за Гърция и Европа“. В своето писмо до Мицотакис Жан-Клод Юнкер пък изтъкна като едно от най-важните постижения на председателстваната от него Европейска комисия „помощта, оказана на Гърция, за да излезе от кризата и да си осигури бъдеще“ .

В анализа си от 8 юли, озаглавен „Гърция е добрата новина на Европа“ и публикуван от „Ню Йорк Таймс“ (с подзаглавие „Гръцката устойчивост на криза демонстрира, че твърденията за смъртта на демокрацията са преувеличени“), дългогодишният колумнист на медията Роджър Коен разчете победата на Мицотакис и като свидетелство за пълната промяна в „антиамериканските“ възгледи на гърците.

„Като помогнаха на Гърция да изживее своята агония, Съединените щати неутрализираха негодуванията във връзка с подкрепата за военната хунта между 1967 и 1974 г. Администрацията на Обама спечели Ципрас и го придърпа към центъра. Джо Байдън, като вицепрезидент, посъветва тогавашния министър-председател на Гърция да не взема безразсъдни и необратими решения, каквото би било напускането на еврозоната. Раздяла с еврозоната (т.нар. Грекзит – б.а.), която можеше да бъде последвана от други държави, бе избегната“, пише Коен, завършвайки с препратка към Брекзит: „Сега всичко, от което се нуждае ЕС, е британско салто (по примера на салтото на Ципрас след референдума през 2015-та) спрямо Брекзит.“

За страничния наблюдател как точно ще реализира програмата си Мицотакис с оглед на изискването за запазване на фискалната дисциплина, е, меко казано, интересно. В действителност обаче и Гърция, подобно на Великобритания, макар и в напълно различен контекст, се намира в сложна ситуация – илюстрация за смисъла на проклятието „Да живееш в интересни времена“, приписвано на Конфуций.

Заглавна снимка: Министерство на вътрешните работи на Гърция

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще се изправи срещу Тръмп през 2020 година

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/koy-shte-se-izpravi-sreshtu-trump-prez-2020/

Президентските избори в САЩ през 2016 г. със сигурност ще останат в историята. Не само защото Доналд Тръмп, личност без какъвто и да е опит на обществени длъжности, надви един от най-добре подготвените кандидати в историята – бившата първа дама, сенаторка и държавна секретарка Хилъри Клинтън, но и защото кампанията преди вота се отличи с безпрецедентен тон, тематика и идеи, които заеха основно място по време на дебата.

Тръмп се впусна в надпреварата за номинацията на Републиканската партия през юни 2015 г. и първоначално социолозите му даваха под 5% подкрепа сред симпатизантите на Голямата стара партия. С времето обаче това започна да се променя. На първия републикански дебат, който се проведе на 6 август в Кливланд, Охайо, бизнесменът и риалити звезда се качи на сцената с още десет претенденти за номинацията, сред които бившият губернатор на Флорида Джеб Буш – син на Джордж Буш-старши и брат на Джордж Буш-младши, сенаторите Тед Круз – от Тексас, и Марко Рубио – от Флорида.

По време на този и следващите дебати Тръмп бетонира ролята си на водещ претендент за номинацията на републиканците, и то по – меко казано – неконвенционален начин. Бившият главен герой в риалити шоуто „Стажанта“ нападаше останалите кандидати и тяхната биография и им измисляше прякори. И докато републиканците се защитаваха от подвикванията „Слабия Джеб“, „Лъжеца Тед“ и „Малкия Марко“,

в средите на демократите започна да се заражда мобилизация, която заплаши номинацията на смятаната за сигурен кандидат Хилъри Клинтън.

Сенаторът от малкия щат Върмонт Бърни Сандърс стартира кампанията си, в която лансира своите революционни за американския политически и обществен контекст идеи за общодостъпно здравеопазване и безплатно висше образование. Сандърс не се поколебаваше да се нарече социалист, макар да не пропускаше да добави определението „демократичен“ отпред. Първоначално малко анализатори даваха шансове на Сандърс срещу Клинтън, която през 2012 г. завърши мандата си като държавен секретар с одобрение от 65%, беше събрала подкрепата на водещи фигури от Демократическата партия и на обществени личности, както и десетки милиони дарения.

Но Сандърс успя да спечели сърцата на младите, които препълваха залите, където той държеше предизборните си речи, и ходеха от къща на къща като доброволци, за да разпространяват идеите му. Една от тях е Александрия Окасио-Кортес, която от млада доброволка в кампанията на Сандърс преди изборите през 2016 г. се превърна в звездата на младото прогресивно течение в Демократическата партия, а сега – и в Конгреса.

Влиянието на Сандърс, Окасио-Кортес и техните идеи се засили и през 2019 г. те изобщо не изглеждат толкова революционни. Това показаха и първите дебати за номинацията на Демократическата партия, които се проведоха на 26 и 27 юни т.г.

Претендентите за номинацията на Демократическата партия успяха да задминат по численост дори републиканците на предишните избори.

Провокативното и спорно управление на Тръмп предизвика много потенциални кандидати да се изправят срещу него.

Водещите претенденти са петима: бившият вицепрезидент Джо Байдън, споменатият по-горе Бърни Сандърс, сенаторките Елизабет Уорън – от Масачузетс, и Камала Харис – от Калифорния, и кметът на Саут Бенд Пийт Бутиджидж.

Вицепрезидентът на Обама Джо Байдън беше считан за категоричен фаворит за номинацията, като социологическите проучвания му даваха над 30% подкрепа. Той беше следван от Сандърс с около 20%. Уорън, Харис и кметът Пийт, както го наричат, получават според различните прогнози между 6 и 15% от подкрепата на избирателите на демократите.

След дебатите обаче ситуацията изглежда различно: според последното изследване на Си Ен Ен Байдън губи близо 10% от одобрението си, сериозен е и спадът при Сандърс. Двамата губят за сметка на двете дами – Харис и Уорън, които според социолозите вече се нареждат на второ и трето място сред предпочитанията на избирателите.

Дебатите

На двата дебата на случаен принцип бяха избрани по 10 кандидати, които да се опитат да спечелят гласоподавателите на своя страна. В първата вечер участие взеха Елизабет Уорън, Бето О’Рурк – бившият конгресмен от Тексас, който почти успя да спечели сенаторско място в традиционно републиканския щат през 2018 г., сенаторът от Ню Джърси Кори Букър и кметът на Ню Йорк Бил Де Блазио. Във втория дебат се включиха големите фаворити – Байдън, Сандърс, Харис и Бутиджидж.

Байдън е представител на т.нар. центристко крило в Демократическата партия, докато Сандърс, Уорън и Харис са част от прогресивните демократи, които са известни с доста по-либералните си и откровено леви позиции. На незапознатите тези разделения във вътрешните фракции на демократите могат да се сторят на пръв поглед просто щрихи, но си имат своето сериозно значение. Темата беше илюстрирана ясно, когато водещите попитаха кандидатите кой ще отмени частното здравеопазване в полза на държавното. Сандърс и Харис смело изправиха ръка, а Байдън изчака няколко секунди, огледа се и едва тогава плахо вдигна своята.

Обвиненията срещу него, че не може да се впише в модерното течение, са свързани и с възрастта му. За нея му беше напомнено и от конгресмена Ерик Сулуел, който каза, че е бил на шест години, когато кандидат за президент на демократите е заявил, че е време политиците да предадат факлата на нова генерация американци. А този кандидат е бил… Джо Байдън. Бившият вицепрезидент е на 76 години, а в деня на евентуалното си встъпване в длъжност ще бъде на 78.

И макар възрастта и нерешителността на Байдън по темите, считани за ключови сред младите симпатизанти на демократите, да повдигат въпроси, друг момент беляза втората вечер на дебатите.

Всичко започна с повдигането на темата за расизма.

Сенаторката от Калифорния Камала Харис се опита да вземе думата, но беше прекъсната от водещите. Тя настоя, че като единствената тъмнокожа на сцената трябва да получи правото да се изкаже по въпроса за расовата дискриминация.

Харис се обърна към вицепрезидента Байдън с „Аз не вярвам, че сте расист“, но след това изтъкна, че е засегната от това, че бившият вицепрезидент е говорил за репутацията на двама сенатори, които са работили активно за сегрегацията, както и че през 70-те години в Конгреса самият той се е противопоставял на програма за транспортирането на ученици с автобуси до училище с цел намаляване на сегрегацията. Тя изтъкна, че е била едно от децата, включени в тази програма.

Байдън отговори, че не е бил против програмата за транспортирането, а против държавното ѝ финансиране. Той допълни, че има дълга биография като защитник на равните права. Атаката на Харис обаче, която според анализаторите е била прецизно планирана, заработи в нейна полза.

Самата тема за транспортирането с автобусите е спорна, а ефективността на тaзи програма е била многократно поставяна под въпрос. Но решението на Харис да използва бившия вицепрезидент като мишена имаше за цел да демонстрира нещо друго. А именно че

Байдън има дълга кариера, съдържаща епизоди, които може да бъдат използвани от опонентите.

И че ако той бъде избран за кандидат на демократите, ще трябва да се изправи срещу Доналд Тръмп, който няма да се поколебае да атакува, спекулира и дори откровено да манипулира епизоди от професията и живота на опонента си. Американският президент вече го нарича Лудия Джо Байдън, Заспалия Джо и Обайдън – псевдоним, който използва, когато отправя критики и клевети към президента Обама, вицепрезидента Байдън и цялата бивша администрация. Тръмп не се поколебава да използва ad hominem обиди, както не се поколеба и да замеси предполагаемите афери на Бил Клинтън в кампанията си срещу Хилъри.

Затова демократите трябва да излъчат кандидат, който да е достатъчно устойчив и стабилен, но в същото време да не е пасивен. Според повечето анализатори, социологическите проучвания и реакцията на зрителите, Хилъри Клинтън спечели и трите дебата срещу Тръмп през 2016-та, но въпреки това загуби изборите. В омаскаряването и злепоставянето ѝ се включиха Тръмп, водещи републикански фигури, защитници на конспиративни теории, а според докладите на специалния прокурор Робърт Мълър и комисиите в Конгреса – и външни сили в лицето на Русия и сайта „Уикилийкс“.

Няма причина, поради която да се смята, че кандидатът на демократите през 2020 г. ще бъде пощаден. И претендентът за мястото на Тръмп в Белия дом трябва да притежава нужните качества. А Байдън не успя убедително да се защити от атаката на Харис.

Проблемът е, че

срещу самата Камала Харис вече се надигна вълна на недоволство във връзка с работата ѝ като прокурор в щата Калифорния.

Харис неведнъж е отказвала да повдигне обвинения срещу големи компании, отказвала е да започне разследване на случаи на полицейско насилие, а като главен прокурор на щата е подкрепяла активно наказателното преследване на родители, чиито деца не ходят на училище, включително и с вкарване в затвора в някои случаи. Проблемът? Че особено засегнати от тази мярка са били общности на чернокожи с ниски доходи – група, която би трябвало да гласува за кандидата на демократите на предстоящите избори. Очаква се тези теми да бъдат повдигнати както от симпатизанти на други кандидати за номинацията на първичните избори в партията, така и от самия Доналд Тръмп.

Говорейки за конфликти с Тръмп, малко хора могат да се похвалят с такова внимание от негова страна, каквото получава Елизабет Уорън.

Сенаторката от Масачузетс успя да доминира в първия дебат, където имаше късмета да участва като абсолютен фаворит, на фона на всички останали претенденти на сцената, които получават не повече от 3–4% от подкрепата на симпатизантите на Демократическата партия. Първият дебат иначе протече без особено напрежение, но със странни ходове.

В един момент бившият конгресмен от Тексас Бето О’Рурк се обърна към публиката на испански. Решението му може да бъде описано най-добре с идиома „ни в клин, ни в ръкав“. Сенаторът от Ню Джърси Кори Букър пък изгледа О’Рурк с учудване, след което… и той проговори на испански. Но докато двамата мереха познанията си по чужди езици, Уорън успя да изпъкне с представянето на политическите си концепции.

Самата тя предлага сериозно увеличение на данъците на богатите, с което да бъде финансирано опрощаване на задълженията на студентите, инвестиране в ясли и детски градини (които в САЩ са почти непосилни за семействата с ниски доходи) и други социални политики. Уорън има дълга кариера на критика срещу банките и големите концерни, включително и при изслушвания в Сената. Затова и се очакваше, че впускането ѝ в надпреварата ще я превърне във фаворит веднага.

Но кампанията ѝ започна със сериозен фалстарт.

Президентът Тръмп многократно реагира на критиките ѝ към него, наричайки я Покахонтас. С това обръщение той атакуваше изказванията на Уорън, че е наследничка на изконното американско население. Тръмп твърдеше, че тя си измисля и е използвала произхода си, за да получи преподавателско място в „Харвард“. Дори обеща, че ще дари един милион на любимата ѝ благотворителна кауза, ако тя докаже своите корени. В края на миналата година Уорън пусна видео, в което с ДНК тест се потвърждава, че сред прародителите ѝ има представител на индианско племе. Но реакцията не беше очакваната от нея. От племето чероки осъдиха видеото с обяснението, че един ДНК тест не е основание да се числиш към индианската култура. Впоследствие на Уорън ѝ се наложи да се извини на представителите на чероки.

Конфронтацията по темата се отрази на кампанията ѝ и тя загуби голяма част от подкрепата си. Въпреки това Уорън продължи да се среща с гласоподаватели и публикува цели 20 детайлно разписани предложения за политики – повече от всеки друг кандидат. Това я върна в надпреварата, а шансът да бъде изтеглена да дебатира с кандидатите, които събират значително по-малко подкрепа от нея, ѝ даде трибуна да разгърне идеите си и пред 15-те милиона зрители, които проследиха първата вечер на дебатите. Цялата полемика за произхода ѝ обаче показа, че Тръмп по един или друг начин може да влезе под кожата ѝ. Дали Уорън ще успее да се възползва от своя произход, ако спечели номинацията, предстои да видим.

Профилът на избирателите на Уорън е близък до този на Бърни Сандърс – и двамата са подкрепяни от прогресивно мислещите избиратели, срещат голямо одобрение и сред младите.

Но програмата на Сандърс включва дори по-смели предложения от тези Уорън.

Той иска en gros да отмени всички задължения на студентите към висшите учебни заведения. Аргументацията му е, че банките получават финансова подкрепа и биват спасявани от държавата, а студентите – не. Над 1,6 трилиона долара ще трябва да бъдат покрити, а парите ще дойдат от увеличаване на данъците на Уолстрийт, стигащи до 77% за доходи над 1 милиард.

Кампанията започна силно за Сандърс, но напоследък сякаш губи инерция. Макар да успя да събере 24 милиона от дарения във втората четвърт от годината, от които 99% са под 100 долара, подкрепата за него забуксува. Голяма част от революционните му преди 4 години предложения сега са част от платформата и на други кандидати. Те имат и друго преимущество пред него – възрастта. Проучване в щата Айова, който по традиция дава началото на първичните избори за излъчване на кандидат-президент, показват, че повече от половината от лидерите на Демократическата партия в различните окръзи на щата искат млад политик да се изправи срещу Тръмп.

Един от тях е

Пийт Бутиджидж – младият кмет на град Саут Бенд в Индиана,

който успя да задмине Сандърс по размер на даренията и да събере 24,8 млн. долара през второто тримесечие на годината. Бутиджидж е на 37 години, втори мандат е кмет на Саут Бенд, завършил е „Харвард“ и е гей. Той говори пламенно по теми като глобалното затопляне и проблема с оръжията, но не е достатъчно разпознаваем – нито сред масовата публика, нито в самата партия. Подобен е проблемът и на други млади лица сред кандидатите, като Андрю Йънг.

Така при излъчването на кандидат и привличането на нови избиратели се получава порочен кръг.

Младите гласоподаватели, които са ключът към победата на демократите, трудно се припознават в елита на партията, в това число лидерите на демократите в Камарата на представителите и в Сената – Нанси Пелоси и Чък Шумър. А самият демократически елит трудно може да подкрепи кандидат за президент, който не е добре разпознаваем за тях.

Трудно може да подкрепи и хора с изключително влияние и кариера в самата партия, като Байдън. Самият Байдън е разпознаваема и одобрявана личност в американското общество, но опасението на мнозина е, че той не носи пламъка на промяната, който печели избори и който доведе на власт както Барак Обама, така и Доналд Тръмп, макар и по съвсем различни причини.

Заглавна снимка: Стопкадър от дебата на Демократическата партия за излъчване на кандидат-президент, предаван по NBC News

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За четири дни ЦИК изяла 13577 лева. И машинното гласуване

Post Syndicated from Атанас Чобанов original https://bivol.bg/cik-preferences-food.html

събота 15 юни 2019


Парите и политиката

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/parite-i-politikata/

Не. Това е честният отговор на въпроса трябва ли партиите в България да получават финансиране от държавния бюджет. Качествата на политическия апарат на демокрацията са публично известни, а ефективността от тяхната работа – лесно измерима: през стандарта на живот, институционалното ниво и публичните услуги, медийната среда и прогреса на България. Нито един от тези показатели не радва, не вдъхновява, не оправдава изхарчените за този политически апарат милиони. На такъв хал сме.

Рисковете от лобистки закони и разплащането с „наши“ фирми чрез обществени поръчки са налице; не можем да разчитаме на контролни органи като Сметната палата и прокуратурата, които да осветят двойното дъно на партийните каси; ниски са нивата на почтеност и интегритет в публичния сектор, превърнат във функция на партийните централи.

Един втръснал, противен и все още пресен пример е разрасналата се при три правителства, обгрижвана от три партии и накрая фалирала Корпоративна търговска банка (КТБ). Омертата за нея ни струва над 4 млрд. лв., които не платиха БСП, ДПС, ГЕРБ, та дори и НДСВ, макар грижливо да я отгледаха. Разходите за съдебното преследване, съдебните заседания, работата на съда и прокуратурата не са в тази сметка.

Тогава защо да им плащаме?

Въпросът за партийните субсидии е част от голямата тема за парите и демокрацията – как ги осветяваме, за кого работят. Политическият апарат на демокрацията в България е компрометиран – не само заради липсата на присъди за злоупотребили политици и високопоставени чиновници, не само заради спорадични разкрития като „Апартаментгейт“ и онзи ремонт на социален дом за над 11 млн. лв., за който социалната министърка Емилия Масларова не беше осъдена. Най-големият грях на този апарат е, че отврати значителна част от българските граждани от политическото, а младите съвсем отчужди – благодарение на комбинацията от алчност, зависимости и ниска компетентност, с които се прослави. Така този „бостан“ бе взет на концесия от хора, чието главно достойнство е притежанието на тази комбинация. А отвратените гласуваха за левче субсидия на референдума на Слави Трифонов.

Погледнете ги. Виждате ли поне един, който да е високообразован, впечатляващо компетентен, може да произнесе смислено слово, без да чете от лист, и е ефективен лидер не само на думи? Трикратният премиер Бойко Борисов е същи пророк, изричайки още през 2002 г.: „По принцип всичко читаво в България работи за частния сектор, в държавния са само кратуни.“ Кратуни, ама „наш’те“… Вие си ги избирате.

Докато кабинетът на Симеон Сакскобургготски (2001–2005) не въведе финансирането на партиите от бюджета в зависимост от получените действителни гласове на избори, партийното строителство и партийно dolce far niente в България се финансираше изцяло от дарения под масата. Така както не се проверяваше произходът на средствата в приватизацията, така не се проверяваше и произходът на парите за партиите.

„Мултигруп“ не просто подкрепяше правителства на БСП, а беше и „коалиционен партньор в някои направления“. Николай Банев (от кюпа на олигарсите, днес в ареста) преди години, когато го наричаха само „бизнесмен“, обясняваше как по молба на покойния вече заместник-председател на БСП Николай Добрев давал пари за заплати на „Позитано“ 20 и за сметки за ток, вода, парно и др. Думите са излишни. Спонсорите на партиите се познават по придобитото. На сметките на Банев се пишат много придобити и затворени предприятия, на сметките на много други – спечелени обществени поръчки и изпълнени некачествено проекти.

Блокаж преди местните избори

Референдумът на екипа на Слави Трифонов постави въпроса за партийните субсидии на масата. Иска ли народът левче на глас – искаме, казаха 2,5 млн. души. Eто ви го, каза три години по-късно Бойко Борисов. А Делян Пеевски и ДПС отвърнаха: изобщо без субсидия и смяна на модела на финансиране от бюджета с такъв от „американски тип“, тоест дарения.

Това ще засегне партиите, които не са на власт, особено преди местните избори, както отбеляза и президентът Румен Радев.

В добавка към намаляване на субсидиите на лев за действителен глас, със законодателното решение от петък партиите и коалициите ще връщат надвзетите субсидии от общо 14,6 млн. лв., но само от 2016 г. насам. Парите ще се удържат от следващите траншове субсидии, а това означава, че преди местните избори партия като БСП например, която отдавна не е във властта и няма как да облагодетелства бизнеси, ще е в затруднено положение. Лидерът на социалистите Корнелия Нинова поиска среща, на която да бъде обсъдено предстоящото намаляване, но ПГ на ГЕРБ ги отряза.

„Хората не приемат както 11 лева за глас, така и нулева субсидия. […] Мнозинството от хората смятат, че намаляването на субсидията на 1 лев няма да спомогне за подобряване на дейността на партиите. Най-голямото очакване на обществото е какъвто и модел на финансиране да се прилага, той да се прилага по начин, по който партиите работят добре и в интерес на обществото“, заяви по БНР Геновева Петрова от „Алфа Рисърч“.

Ето това е.

Партиите би трябвало да използват получените публични средства за политическа култура, обучения, срещи с граждани – тоест да бъдат оползотворени за същинска политическа работа. Не да ги държат на влогове или да ги харчат за почивки, маскирани като обучения в луксозни спа хотели.

След като получават публични средства, трябва да има истинска публичност, но дори не знаем колко е партийният апарат и колко му се плаща, нито какъв е броят на членовете. Създаването на фондация (както са направили от ВМРО), която управлява имотите, замъглява картината за финансовото състояние на партията, тъй като не присъства в отчетите пред Сметната палата. В действителност тези документи са просто отбиване на номера – одиторските доклади не се различават един от друг, в този си вид отчетите за дейността на партиите не вършат никому работа, този на ГЕРБ е като съкратена версия на отчет пред конгрес, а на „Атака“ – като уводна статия.

Черните каси

Досега в България не е имало разкрития, свързани с черните каси на партиите, макар никой да не вярва на официалните суми, които се обявяват, че са изхарчени след всеки избор. Въпреки че и в Германия партиите получават държавно финансиране, периодично избухват скандали за даренията.

Най-големият от тях безспорно е за черните каси на ХДС от 1999 г., избухнал след разкритието, че компанията Тhyssen е платила комисиона за сделка за танкове за Саудитска Арабия. Аферата струваше на канцлера Хелмут Кол почетното председателско място на партията. В България дори не се надяваме, че ще има разкрития за комисиони, свързани с „Цанков камък“ например, които биха коствали мястото на почетния председател Доган, или за АЕЦ „Белене“ и неизгодните анекси.

В Германия имаше и скандали за дарения от собственик на голяма хотелска верига; обвинения към „Зелените“, че получават значителни суми от бизнеси за зелена енергия; към социалдемократите – че автомобилен концерн им е платил, за да прокарат законодателно решение за премия за утилизация на стари автомобили, и т.н.

Който плаща, той поръчва

Ако моделът на финансиране на политическите партии се промени и вместо комбинацията от средства от бюджета плюс дарения се основава единствено на дарения от бизнеси и физически лица, както е в Съединените щати, това ще засегне малките партии. И ще паднат маските на големите.

За бизнеса може и да е по-добре – поне ще осчетоводява средствата, които сега плаща под масата или връща от спечелени обществени поръчки, икономисвайки по този начин от парите за изпълнението на път, саниране или друг проект. Въпросът е обаче дали обществото ще е наясно кога група предприемачи и бизнеси плащат за законодателни решения – и колко. Например когато се повишават изискванията към едни търговци на горива, за да останат на пазара други, по-големи – а по-късно влизането на закона в сила се отлага. Но това е утопия. Дистопията е да гадаем за платените суми.

България не е САЩ, където продължителните политически кампании и липсата на ограничения за разходите увеличават времето, което политиците трябва да посветят на набирането на средства. Според проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) един член на Камарата на представителите на САЩ трябва да отделя средно от 30 до 50% от времето си на ден за набиране на средства. В същото проучване е цитиран Майкъл Тонър, бивш главен съветник на републиканския Национален комитет, който казва по повод кампанията през 2012 г., обявена за най-скъпата в САЩ – близо 6 млрд. долара: „Миналата година американците са изхарчили 7 милиарда долара за чипс. Нима лидерът на свободния свят не струва поне толкова?!“

В Германия, преди да се приемат настоящите финансови правила за партиите, дебатът се води близо 20 години. Как да се финансират политическите партии в България, не е тема, която да приключи след няколкоседмични ожесточени словесни престрелки с решение на парламентарното мнозинство.

Изглежда, че точно това ще се случи.

Заглавна снимка: Pexels

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Албания в сянката на корупцията и наркотрафика

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/albania-v-syankata-na-korupstsiyata-i-narkotrafika/

Енвер Ходжа управлява Албания 44 години. Режимът му се характеризира с изолационизъм и репресии – по време на неговото управление над 100 000 души са пратени в трудови лагери, 20 000 – в затвори, а около 6000 са убити или изчезват. От държавите от бившия Източен блок Албания последна се освобождава от комунистическия режим през 1992 г., а икономическата и социалната ѝ изостаналост отварят вратите за корупцията и престъпността и създават големия проблем на албанското общество до ден днешен – производството и разпространението на наркотици.

Днес, 34 години след смъртта на Енвер Ходжа и 27 години след първите демократични избори в страната, Албания продължава да е сред четирите най-бедни държави в Европа. По данни на Световната банка брутният ѝ вътрешен продукт към 2017 г. е по-малко от 5000 долара на глава от населението. За сравнение, към същата година в България това число е малко над 8300 долара, а средно за ЕС – 36 700 долара. Въпреки това икономиката на Албания в последните години бележи подем, дължащ се основно на туризма. Близо 4 млн. туристи посещават страната ежегодно. През 2014 г. „Ню Йорк Таймс“ я постави на четвърто място в класацията си за 52 дестинации, които трябва да бъдат посетени.

Несъмнен принос към туристическия ръст в страната има премиерът и бивш кмет на Тирана – Еди Рама. Рама е художник и отношението му към изкуството и цветовете беше един от акцентите на градоначалството му. Той инициира озеленяването на Тирана, премахването на незаконни постройки и оцветяването и реновирането на множество сгради в албанската столица. През 2013 г. Рама участва в TED Talks в Солун по тази тема.

Наркотиците

През последните години властите в Тирана се хвалят, че залавят тонове наркотици всяка година и водят безпрецедентна война срещу производителите и разпространителите в страната. Според някои източници обаче до ден днешен през Албания минават близо 70% от дрогата, разпространявана в Европа, а през последните две години двама министри на страната бяха обвинени, че са обвързани с наркомафията.

През 2017 г. името на тогавашния вътрешен министър Саймир Тахири попадна в записи на италианската полиция, довели до ареста на трафиканти на наркотици и оръжия от Албания, които се оказаха… негови братовчеди. Година и половина след оставката на Тахири наследникът на поста му Фатмир Джафай също подаде оставка. Причините не станаха ясни, но опозицията му оказваше сериозен натиск за това, че брат му е осъден за трафик на дрога в Италия през 2000 г. Няколко седмици след като Фатмир Джафай встъпи в длъжност, Агрон Джафай отиде в Италия, за да излежи присъдата си.

Борбата с организираната престъпност и наркотрафика, или по-скоро обвиненията за липса на такава са и част от причините за протестите, които разклащат правителството в страната в последните години. Опозицията, в лицето на дясноцентристката Демократическа партия, обвинява премиера Еди Рама и представителите на неговата Социалистическа партия във връзки с мафиотските структури и толерирането на трафика на дрога и оръжия.

Преди парламентарните избори през 2017 г. темата за разрастването на бизнеса с наркотици и особено с канабис беше в основата на започнатите от Демократическата партия протести. Саймир Тахири беше обвиняван в обвързаност с престъпните организации, стоящи зад разпространението на наркотици, а Рама – в толерирането им. Друго обвинение към него беше за готвена изборна манипулация.

Обвиненията продължиха и след вота и поредната им кулминация беше през февруари 2019 г., когато опозицията обяви, че отново напуска парламента. Демократическата партия го бойкотира и през декември 2018 г., но депутатите ѝ се върнаха в пленарната зала. В парламента обаче нормален тон на разговор не беше установен, стигна се до нова ескалация, а един представител на опозицията дори замери Рама с яйце.

Записите

В основата на последните критики на опозицията и общественото недоволство стоят аудиозаписи, публикувани от немския таблоид „Билд“. В материал, озаглавен „Как мафията манипулира изборите в Албания“, изданието обвинява партията на Рама, че е манипулирала парламентарните избори през 2017 г., и то с подкрепата на престъпни структури. Записаната комуникация е между двама кметове от Социалистическата партия и арестувания през октомври 2018 г. за наркотрафик престъпен бос Астрит Авдилай, в която те обсъждат предстоящите (през юни 2017 г.) парламентарни избори. Социалистическата партия на Рама обвини опозицията, че е поръчала материала и вреди на икономиката и туризма в страната.

Публикацията обаче наля още масло в огъня. Президентът Илир Мета реши да отмени постановлението, с което насрочва местни избори на 30 юни т.г. – с аргумента, че има „необходимост от успокояване на ситуацията и риск от непредсказуема ескалация на конфликта в страната“ и че „ако само управляващата партия ще участва в тези избори, това е ясно посегателство срещу принципите на плурализма“.

Министър-председателят Еди Рама от своя страна отговори, че президентът има задължение да насрочва избори, но няма право да ги отменя. Премиерът настоява, че вотът в края на юни ще се проведе. Социалистическата партия реши също така да стартира процедура по импийчмънт на държавния глава.

Дори социалистите да успеят да съберат нужните 94 гласа в 140-местния албански парламент, нужни за процедурата по отстраняване на президента, последното решение е на Конституционния съд. Той обаче не функционира от около година, след като повечето от съдиите в него бяха уволнени, защото не можаха да издържат антикорупционните проверки, въведени от правителството на Рама. Тези проверки бяха част от мерките за борба с корупцията и реформирането на съдебната система, които правителството в Тирана предприе, за да може страната да се присъедини към Европейския съюз.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Химерата ЕС

Хоризонтът пред Албания изглежда неясен както във вътрешен, така и във външнополитически план. По улиците на Тирана от месеци наред има протести с искания за оставката на Рама. Те често ескалират – демонстрантите хвърлят коктейли „Молотов“ по органите на реда, а през март се опитаха да щурмуват и парламента. Конституционният съд е напълно блокиран, тъй като в него е останал само един съдия. Опозицията отказва да е част от парламента, а управляващите се опитват да свалят президента.

На фона на това в четвъртък холандският парламент прие резолюция, с която се обяви срещу започването на преговори за присъединяването на Албания в Европейския съюз. Въпреки това парламентът в Хага даде зелена светлина на преговорите със Северна Македония, което е знак, че пътят на двете държави към членство в ЕС може да бъде разглеждан поотделно от Брюксел занапред. Нещо, което ще навреди основно на Албания в тежката ситуация, в която се намира.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Euronews

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Журналистът Атила Биро: „Румъния избра да бъде на страната на демокрацията“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/attila-biro-rumania-izbra-da-bude-na-stranata-na-demokratsiyata/

През последната седмица Румъния ври и кипи. Ливиу Драгня, сивият кардинал на румънската политика и лидер на управляващата Социалдемократическа партия, влезе в затвора след кратко преследване с коли из Букурещ. Междувременно в референдум румънците забраниха на властимащите да се разпореждат със закона с користни цели. Референдумът бе организиран по инициатива на президента Клаус Йоханис и на въпросите „Подкрепяте ли забраната на амнистия и помилване в случаи, свързани с корупция?“ и „Подкрепяте ли забраната на приемане на извънредни постановления от страна на правителството в областта на престъпления, наказания и съдебна организация и (подкрепяте ли) удължаването на срока, в който те могат да бъдат обжалвани пред Конституционния съд?“ над 80% от румънците отговориха с „да“.

Освен това социалдемократите претърпяха огромна загуба на европейските избори. Националната либерална партия взе първото място, докато партията на Драгня събра под 23% от вота, или наполовина в сравнение с победата на парламентарните избори през 2016 г. Хиляди румънци празнуваха присъдата от три години и половина затвор за корупция на Ливиу Драгня, който е бил осъждан и преди – за измама по време на референдума през 2012 г. Именно предишната му присъда бе причината Драгня да остане лидер в сянка – де факто, но не и де юре начело на държавата. Опитите да бъде променено законодателството за амнистия и помилване в случаи, свързани с корупция, имаха за цел именно реабилитирането на Драгня и възможността му да заеме открито ролята си в политическия живот на страната.

Протест срещу корупцията, Букурещ, 2017 г.

„Не легализирайте кражбата!“ Протест срещу корупцията, Букурещ, 2017 г. © Mihai Petre

За ситуацията в Румъния разговаряме с разследващия журналист Атила Биро от румънската независима медия RISE Project, която е част от международния Проект за разследване на корупцията и организираната престъпност (OCCRP).

Относно референдума, отстрани може би изглежда сложно, но всъщност това е ключов момент – кулминацията на поредица от събития, разиграли се през последните две години. Смятам, че затова новините от Румъния са толкова вълнуващи.

През последните две години социалдемократите имат голямо мнозинство в парламента и политиците грубо нарушаваха върховенството на закона. Приеха се поправки, които променят Наказателния кодекс в полза на корумпираните. Опитаха се да прокарат по-леки присъди за корупция, да поставят прокурорите под политически контрол, въобще правеха всичко възможно, така че ако един политик краде, да не може да бъде осъден и пратен в затвора. Също така управляващото мнозинство, което се състои от социалдемократите и Алианса на либералите и демократите, има много малка легитимност. Защото по време на изборите през 2016 г. избирателната активност беше изключително ниска, тоест една много малка част от румънците всъщност подкрепя подобен тип политика.

На изборите през декември 2016 г. гласуваха едва 39,44% от румънците. По-малко от два месеца по-късно в Румъния се проведоха най-масовите протести от 1989 г. насам, след като депутатите обявиха противоречиви промени в Наказателния кодекс, от които биха се облагодетелствали именно корумпираните политици. Масовите протести дадоха на управляващите идеята да прокарат законодателни промени чрез извънредни постановления. През май т.г. Европейската комисия заплаши Румъния с процедура по чл. 7 от договора за ЕС. В писмо от 10 май заместник-председателят на ЕК Франс Тимерманс заяви, че „извънредните постановления, използвани в ситуации, в които е трудно да се говори за извънредност […] и непредвидимостта на законодателния процес в Румъния създават рискове за върховенството на правото.“

Именно затова в неделя видяхме толкова висока активност за европейските избори [51% – б.р.] и за референдума [около 41% при праг 30% – б.р.]. Румънците заявихме, че сме проевропейци, че ценим върховенството на закона в страната си. Политиците се опитваха да си подсигурят положение на безнаказаност, но гражданите казахме „не“! Ако крадеш, ако си корумпиран – отиваш в затвора. Това обобщава тези избори в Румъния.

Това обаче не означава край на борбата. Пред нас имаше два избора. Единият беше на автократичния, почти диктаторски режим, но ние избрахме да бъдем на страната на демокрацията. Сега политиците и парламентът трябва да се върнат назад и да поправят нанесената през последните две години вреда. Защото институциите, които са част от демократичната система, бяха сринати. Част от тях са напълно обсебени от корупцията, някои дори не функционират. Например в неделя отразявах изборите в няколко общини в Румъния… След десет години [финансиране по] европейски фондове имаме села, в които няма вода, няма пътища – в които, общо взето, няма нищо. Това ще се промени, но изисква много, много време и много усилия.

Гласуването не протече безпроблемно. Румънските власти се оказаха неподготвени за многото желаещи да гласуват както у дома, така и в чужбина. Подобно на българските власти, румънските също гледат на диаспората с лошо око, особено имайки предвид факта, че последните гласуват предимно за опозицията.

Това е пример за нефункционираща държава. Правото на глас е едно от най-важните конституционни права, един от елементите на демокрацията. Имаше хора в Румъния и извън страната, които не успяха да гласуват. Аз лично в неделя видях стотици души пред избирателните секции. В 21 ч. гласуването беше спряно и хората не можаха да гласуват. Подобни неща се случват, когато на власт е диктаторски режим. Защото ако това беше правителство, което иска да се погрижи за гражданите, щеше да каже: удължаваме изборния процес, позволяваме на всички да гласуват, докато и последният не упражни правото си на глас. Случилото се е недемократично и е индикатор за това как правителството си върши работата. А то си свърши работата зле.

Министърът на външните работи Теодор Мелешкану оправда хаоса пред избирателните секции с това, че прекалено много румънци са пожелали да гласуват. Макар че президентът Клаус Йоханис призова правителството и Централната избирателна комисия да удължат изборния ден до 23 ч., така че всички да имат възможност да гласуват, властите отказаха. Румънската медия Recorder събра видеа на чакащите да пуснат своята бюлетина по цял свят, като в един от клиповете полицай пред избирателната секция потвърждава, че заповедта за прекратяване на изборния ден идва от Букурещ.

Институционалните проблеми стигат и до медиите. Според „Репортери без граници“ румънските медии „бавно са превърнати в инструменти за политическа пропаганда. Коалицията на власт заменя част от ръководството на националната телевизия и я прави зависима от финансиране от държавния бюджет. Съветът за електронни медии не върши своята работа на регулатор“. Биро коментира ситуацията, която болезнено напомня на случващото се в България:

Основното е, че румънските традиционни медии са пленени от различни корумпирани лица и организации с различни интереси. Имаме обществена телевизия, която е под политически контрол. Трябва да съм честен обаче – ние сме много по-добре, отколкото колегите в Русия или Азербайджан. Имаше няколко инцидента, но не сме стигнали до нивото на други държави, в които заради това, че си вършиш работата, те пращат в затвора на секундата. Имаме няколко независими медии, макар да не са много. Това, което управляващите могат да направят оттук нататък, е да се въздържат от контрол над медиите, новинарските източници, телевизиите. Да оставят традиционните медии да се развиват. В противен случай ще имаме просто пропаганда.

RISE Project, част от която е и Биро, не e изключение от правилото държавата да подлага медиите на натиск. След като журналистите откриват куфар, пълен с компрометиращи документи, които засягат и Ливиу Драгня, властите обявяват, че ако медията не разкрие източниците си, ще бъде глобена с 20 милиона евро според европейското законодателство за защита на личните данни. Използването на регламента срещу журналистите би било злоупотреба със законодателството, разяснява говорителят на Европейската комисия Маргаритис Схинас след запитване от Комитета за защита на журналистите.

По случая нямаше развитие, не ни глобиха с 20 милиона евро. Но нещата не са приключили, така че в момента сме в застой. Това беше безсмислено от страна на властите, защото, както със сигурност знаете от други случаи, включително в България, GDPR всъщност не може да попречи на журналистите да публикуват информация, която е от обществено значение. Но това са неща, които се случват. Случват се и в България, случват се и във Франция – когато се бориш с важни хора с власт, те ще реагират. Затова трябва да има институции, които да те защитават от злоупотреби. Това е най-важното. Защото когато държавата се управлява от автократи и диктатори, със сигурност няма как да бъдеш защитен.

Макар Ливиу Драгня да слиза от румънската политическа сцена за известно време, той е само едно зъбчато колело в огромния механизъм. Част от румънците все още подкрепят социалдемократите и смятат, че арестът на Драгня е политически мотивиран.

От друга страна, на румънския политически пейзаж изгряват нови звезди. Коалицията „Алианс 2020 ССР-ПЛЮС“, която се състои от Съюза за спасение на Румъния и Партията на свободата, единството и солидарността, спечели близо 22% от вота. Дясноцентристкото обединение събира в себе си както граждани, които нямат политическа кариера, така и бивши политици. Движението е проевропейско, икономически и социално либерално, технократично и обявяващо се открито против корупцията. Не бива да забравяме и Лаура Кьовеши, която е фаворит за европейски главен прокурор. Най-интересното тепърва предстои.

Антиправителствени протести в Румъния, 10 август 2018 г.

Антиправителствени протести в Румъния, 10 август 2018 г.
© Val Vesa

Атила Биро казва, че самият той не е политически анализатор и не би спекулирал. Все пак го питам има ли у него надежда за бъдещето на Румъния след последната седмица.

Подхождам с умереност, но сега поне можем да работим и да градим една по-добра страна. Досега беше борбата за независимост от този режим. Сега – да, в лоша форма сме, но ако аз върша работата си добре, адвокатът върши работата си добре, лекарят си върши своята и политиците направят същото, след някакво време ще имаме по-ефективна държава. Има повече надежда от преди. Поне имаме шанс за напредък.

Заглавна снимка: Протести в Букурещ през януари, 2019 г. © Liviu Florin Albei

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Голямото чистене

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/golyamoto-chistene/

Европейските избори минаха и настъпва голямото чистене на „къщичките“ преди местния вот наесен, ознаменувано вече с две лидерски оставки – една временна и една завинаги, съответно на председателя на БСП Корнелия Нинова и на втория човек в ГЕРБ Цветан Цветанов. Временна – защото Нинова се надява да спечели отново, завинаги – защото Цветанов излиза от политиката.

Прекият ефект върху българските избиратели от вота за европейски депутати не е голям – във вътрешното потребление са се влели няколко милиона лева. От тях 3,3 милиона са дадени на медиите, но освен тях има пари за бензин, пари за купуване на гласове (които никоя политическа сила не би признала), пари за събития, почерпки, билбордове и всичко, съпътстващо предизборна кампания в България.

Сега ще хвърчат пух, перушина и глави, за да може през септември да видим нови хора в листите. Но ако в партия като ГЕРБ това ще подейства укрепващо и благотворно, в БСП пукнатините ще се превърнат в разломи. Предстои горещо лято, но същинското затопляне ще дойде с първите сметки наесен, когато ще се усетят поскъпналите (поради „международни причини“) ток и парно. Пукотевицата от 26 май ги покри.

ГЕРБ. Борисов даде тон

Победата на ГЕРБ укрепва партията и улеснява чистките, обещани от Борисов ден след изборите и започнали с операция „Цветанов“ (прогнозирана от „Тоест“ в миналия брой). „Някои организации или ще ги разформировам, или наново ще ги правя. В Добрич и Плевен ще чистя всичко до корен. Там можете да бъдете сигурни“, заяви премиерът и партиен лидер. Обновлението ще засегне и кметовете на ГЕРБ – част от тях няма да са кандидати наесен. В аванс, още преди да им бъдат поискани, някои обявиха оставките си – като областния координатор на Добрич и депутат от ГЕРБ Пламен Манушев. (В Добрич БСП би ГЕРБ.) Естествено е да се очаква прочистване и в „районите на Цветанов“ – Велико Търново, Благоевград, но не и масово, защото трябва да се печелят избори.

Докато местните структури са замръзнали в тревожно очакване, както подобава на добрия маркетинг, Борисов не прекъсна след 26 май „инспекциите“, а продължи да навестява строителните работи и дори излъчва видео от управлявания от него джип.

Така поддържа оптичната илюзия, че се движи непрекъснато и държи волана (буквално и преносно). Оптичните илюзии са важни в политиката, колкото и в картините на Дали, където може да видите лебед, който да се окаже слон.

„Лебеди, отразяващи слонове“ (1937) на Салвадор Дали

Едва ли може да се вярва на Борисов, че след като изкара мандата, ще даде път на младите в политиката – тоест че предстои да се оттегли. В България реалността е такава, че Борисов и власт станаха синоними. Няма Борисов – няма власт. Няма власт – няма порции за ГЕРБ. Това напомня за един призив на президента Георги Първанов от 2011 г.: „Смятам, че ние, поколението политици на Прехода – онези, които бяхме или сме лидери от времето на Прехода, трябва да подготвим своето оттегляне от върха – не рязко, не революционно…“ Оказа се твърде дълго сбогуване.

Впрочем обувките на Цветанов ще са доста големи за Томислав Дончев (едно от имената, които се спрягат за нов заместник-председател на ГЕРБ) или за когото и да е друг „млад“. Борисов не търси силен втори, а заместник-председател(и), за да бъде сменен фасонът на партията, помръкнал от имотните скандали. Дончев е удобен – рядко е достатъчно категоричен в мненията и оценките си и обикновено преразказва в трето лице събитията, които коментира. В същото време е млад, съвременен, образован и… безопасен за Борисов, каквито са останалите двама заместници – кметовете на София и на Бургас Йорданка Фандъкова и Димитър Николов. Тепърва ще се решава какви да са промените, които трябва да са факт до юни-юли.

След като лидерът на ГЕРБ ясно заяви, че възнамерява да изкара третия си мандат, това означава, че за местните избори ще има поголовно отстраняване на изгърмелите по места бушони – заради прекалено дълго властване и натрупани негативи – и замяната им с нови, с чисти ръце и чисто нови апетити. София е друга работа и нищо чудно и тук Борисов да изненада, като вместо миловидната „Данчето“ Фандъкова, извади наесен нов кандидат.

ГЕРБ държат почти цялата местна власт, но на тези избори може да ги изненадат пробиви във възлови областни центрове, където някои от кметовете бяха Цветанов избор. Затова лидерът на ГЕРБ може да приложи асиметричен подход.

БСП. Пак свади, пак разделителни линии

При социалистите също ще има чистки – вероятно след конгреса, макар да не мина предложението на лидерката Корнелия Нинова за свикване на конференции там, където партията се е представила най-зле, за да бъдат избрани нови ръководства.

След второто място на евровота – но също така и един депутатски мандат повече – Нинова подаде оставка. На 16 юни, ден след Черешова задушница, социалистите свикват конгрес. Форумът трябва да реши как ще се избира новият председател – чрез преки избори от цялата партия или от делегатите на конгреса, за което настоява опозицията на Нинова. Самата тя ще се бори отново за висшия партиен пост.

С невъоръжено око се вижда, че вътрешната опозиция в БСП е групирана около фигурата на бившия председател и настоящ лидер на ПЕС Сергей Станишев. Другарят капиталист Георги Гергов, Георги Пирински, Михаил Миков… изобщо кубизмът доминира партията, която винаги е изглеждала на няколко фасети, само дето това не изглежда вече демократично. Просто вътрешен канибализъм в борбата за власт и икономическо влияние.

„Плачещата жена“ (1937) на Пабло Пикасо

Забавно е как на 26 май, след края на изборния ден, Станишев, който (също като Делян Пеевски от ДПС) води собствена кампания, коментира, че „БСП не е била единна и е водила паралелни кампании на всички свои кандидати“. Резултатът е разделение между твърдите избиратели на партията. Констатацията му за прекалено многото загубено време във „вътрешни разправии“ преди кампанията е вярна, но същото е на път да се случи и преди местните избори.

Сега „групата на Нинова“ и „групата на Станишев“ имат две седмици, за да си осигурят колкото може по-голям брой делегати за конгреса. Развръзката на 16 юни ще предопредели до голяма степен и битката за лидерство. За избиратели и идеи и дума не става.

ДПС. Наказания ще има, ама…

Поставяйки за цел 430 000 гласа, почетният председател на ДПС Ахмед Доган получи със стотина хиляди по-малко, както и минус един мандат – трима евродепутати вместо досегашните четирима. В опит да компенсира намалението на гласове в традиционни свои „крепости“, ДПС заложи на ромския вот.

Това е поредното доказателство, че силата на Движението отслабва от избори на избори и макар ДОСТ отдавна да са обезличени като политически съперник, „своите“ се отдръпват от партията. Това е бавен процес, но върви. Намалелите гласове са и заради хилядите български мюсюлмани, които са на гурбет в чужбина, а пък много от изселниците, прибрали се в България да карат старини, не разчитат на управителите на Сараите за бизнес, работно място или друг интерес. Затова местните избори са от особено значение за ДПС – да не загуби общини, които държи, защото това ще намали облагите, и да преутвърди значението си на приносител на гласовете на българските мюсюлмани. Докато го позволяват.

„Изкуството на живеенето“ (1967) на Рене Магрит

Кампанията за евроизборите обаче потвърди, че Пеевски, вторият в листата след лидера на ДПС Мустафа Карадайъ, е наличен. Тя дори го „вкара“ за втори пореден работен ден (от общо три за последните 2 години) в 44-тия парламент. Разбира се, че той няма да изостави бизнеса в Дубай и контрола върху обръчи от фирми в България, за да е депутат в Европейския парламент. По-скоро ще иде в Ербил…

Макар в ДПС да е надделяло „колективното решение, че е по-нужен в България“. И той доказа тази належаща нужда още тази седмица, предлагайки диференцирана ставка по ДДС от 5% за хляба, лекарствата и книгите. По традиция ДПС се свързва не с популистки, а по-скоро с лобистки законодателни промени. Фактът, че са решили да предложат намаление на ДДС (патент досега на социалистите), означава, че вече са сериозно загрижени за спечелването на избирателите си, които попадат в социално най-ощетените групи. Ако предложи обаче и повишаване на данъчните ставки за хазарта, ще повярваме повече в социалната депесарска чувствителност.

По-вероятно е обаче оставането на Пеевски да е свързано с големи инфраструктурни проекти, като строителството на газопровода, част от „Турски поток“ до Сърбия например и неговото трасе. Ако, разбира се, Брюксел даде гаранции за тръбата.

ВМРО си намери своя Сидеров

Два мандата, от които нито един със сигурност не се дължи на харизмата на лидера на ВМРО и министър на отбраната Красимир Каракачанов. Няма сила, която да измери относителната тежест на водача и евродепутат Ангел Джамбазки в спечелването им. Но е факт, че на първото си самостоятелно явяване на избори ВМРО спечели цели два мандата – за Джамбазки и за известния главно с пушенето си Андрей Слабаков.

Досега на избори партията винаги е била в коалиция с друга/други политически сили – била тя „Гергьовден“, Съюзът на свободните демократи, БЗНС или „братята по оружие“ НФСБ и „Атака“. Свръхамбициозният Джамбазки, чиято кампания започна отрано, успя да изведе ВМРО до резултата от 7,36%, което им отрежда четвърто място. (Макар на предишните евроизбори да дължи мястото в ЕП на Николай Бареков и парите на Цветан Василев.) В същото време независим кандидат като осъдената за корупция бивша кметица на столичния район „Младост“ Десислава Иванчева получи по-висок резултат от „братята“. След като не успяха да стигнат до съгласие за общо явяване, успехът на ВМРО раздразни останалите. Властта обаче дотолкова ги е развратила, че са готови да останат заедно, скрепени във взаимната си неприязън – и служене на Борисов. И кому-то ещё.

„Путин спасява Русия“ (2013) на В. Маматказин

Особено раздразнен се показа лидерът на „Атака“ Волен Сидеров, а атакистката телевизия „Алфа“ отиде още по-далеч с компромати срещу Джамбазки, свързани с неговата сексуална ориентация.

„Трябва да ви кажа, че много се стряскам, когато ме заплашват хора, за които не е ясно точно каква е тяхната сексуална ориентация, аз затова предложих всички кандидати за евролистите да обявят каква е тяхната сексуална ориентация, но да го кажат, за да не бъдат изнудвани с това. Когато г-н Джамбазки каже нещо, се разтрепервам от страх, но той не е мой тип“, заяви по bTV Сидеров.

Всъщност Джамбазки е точно негов тип. Копие на ранния Сидеров, макар и без кожената тужурка, но със същия плам и патос, преди да обикаля за граждански арести, да обискира клекшопове и да налита на молещи се мюсюлмани. Нищо чудно амбициите на новия Сидеров да се простират и до президентските избори, както беше и с лидера на „Атака“. Разбира се, има и известни отлики между двамата, дребни като в картинките „Открийте десетте разлики“. Например Сидеров е отявлен русофил, а Джамбазки се старае да не му личи, защото „днес е времето да се отстоява ясно, любезно, но твърдо българският национален интерес“.

Така че изгря новата звезда на националистите. А „революционерът“ Сидеров умря, но пък изкуството спечели – галериста Сидеров. В това се превръщат патриотичните политици на старини. Обикновените патриоти метат канцеларии.

„Демократична България“. Пътят към алтернативата минава през София

За разлика от първите три сили, „Демократична България“ няма да прави чистки, тук предизвикателствата са други. Преди ден евродепутатът на ДБ Радан Кънев отбеляза трудната победа на формацията. „С под 4000 гласа успяхме да прескочим бариерата, много тежък успех“, каза той.

В Европейския парламент Кънев ще е евродепутат от групата на Европейската народна партия (ЕНП). Ако това е общо решение на формацията, означава присъединяване към групата, в която са още ГЕРБ, СДС, (почти изчезналото) Движение „България на гражданите“ и партията на Кънев – Демократи за силна България. Нe и „Да, България“, нито Зеленото движение – останалите две политически сили в ДБ, споила дясноконсервативни и ляволиберални. И оттук също произтича предизвикателството да изглеждат като едно цяло. Засега синергията между трите формации – ДСБ, „Да, България“ и Зелено движение, не е напълно осъществена, което пролича и в кампанията за европейските избори.

„Звездна нощ“ (1889) на Винсент ван Гог

Добрият резултат в София, където ДБ е трета, е потенциална възможност да влезе в състезанието за кмет на столицата, освен за своя група в Столичния общински съвет. Това безспорно е битка, по-голяма от европейските избори, но си струва. София е бастионът на ГЕРБ – Борисов започна политическата си кариера оттук – и изглежда непревземаема. Затова фигурата на кандидата за кмет и неговият политически профил би следвало да е въпрос на по-широко проучване извън тяснопартийните решения и при отчитане на спецификата на гласувалите за „Демократична България“ в София. (Нека не подценяват Борисов, който, както споменахме, също може да изненада с различен кандидат.)

Поради липсата на добре структурирана мрежа в страната, за „Демократична България“ ще е най-добре да съсредоточи сили за местните избори в няколко големи града. Предизвикателство ще е да запазят единството си предвид факта, че за втори път в Европейския парламент ще отиде представител на ДСБ. Светослав Малинов, избран от Реформаторския блок и в действителност от почти същите избиратели, също бе от основаната от Иван Костов партия. Голямата битка тепърва предстои.

Заглавна снимка: © Мирослав Николов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„От Батак съм, чичо“, или тенденциите, които евроизборите показаха

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/batak-i-tendentsiite-na-evroizborite/

Странна работа са изборите. А мотивите за гласуване никога не са съвсем ясни нито на социолозите, нито на политолозите, защото са колкото логични, толкова и ирационални. Спомняте ли си онзи виц от времето на соца, който обобщава образно живота в тоталитарната ни държава: не работят, а получават заплати; магазините им празни, масите им пълни; недоволни, а гласуват „за“. Е, днес има една съществена разлика – магазините са пълни, но на доста хора масите са празни. И днес сме недоволни от политическото ни представителство и управляващите, но мнозинството от избирателите подкрепиха отново статуквото и системните партии.

По странен начин и партиите тълкуват своето представяне на избори. В приключилия преди дни вот за Европейския парламент

управляващата партия ГЕРБ излезе победителка, нищо че губи близо 75 хиляди гласа

в сравнение с резултата си на евроизборите през 2014 г. и получава доверието на едва 10 на сто от гражданите с право на глас у нас. Тези малко над 600 хиляди българи са предимно членове на партията и техните семейства, представители на държавната и местните администрации, както и на фирмите, които печелят големите обществени поръчки и усвояват милионите от еврофондовете. При това Борисов разшири електоралната подкрепа за партията си, като включи на избираеми места в листата Асим Адемов, който му донесе десетки хиляди гласове от турско-мюсюлманската общност, и Александър Йорданов от СДС – партията, която с името си даде на ГЕРБ повече нова легитимност, отколкото десни гласове.

Но премиерът много добре осъзнава печалността на тази победа и предчувства, че тенденцията на спад на доверие към партията му през следващите години може да се засили. И затова ще се опита да я задържи, като продължи да се освобождава от изхабените и дискредитирани лица в ГЕРБ. Като Цветан Цветанов например – втория човек в партията, когото изпрати с благодарности в забвение. Едноличният самодържец на властта ще потърси сметка и от кметовете на общини, в които партията изгуби евроизборите от БСП. И най-вероятно ще ги подмени с нови лица на местните избори тази есен. Но на фона на тоталната корупция, бедност и социално изключване на огромни групи от обществото, той все по-трудно ще убеждава обществото, че партията му има сили за постоянно самопречистване. Омерзението от бруталната употреба на властта девалвира и ерозира общественото доверие в ГЕРБ и цялата политическа система, затова краят на това управление не е далеч. А първият тест за това в какво организационно здраве е партията без Цветанов ще бъдат изборите за местна власт през октомври.

БСП изгуби битката с ГЕРБ за Европейския парламент,

но взе 50 хиляди гласа и един депутатски мандат повече в сравнение с 2014 г. И е единствената партия, вдигнала резултата си на сегашните евроизбори.

Можеше ли столетницата да не претърпи поредния крах? Разбира се, за него ѝ помогнаха фактори като вътрешната опозиция в партията; изборът на лицата в листата и подредбата ѝ, и напрежението около включването на Сергей Станишев в нея; лошата тактика или по-скоро липсата на такава в предизборната кампания; кресчендото в обсъждането на имотните скандали и неприятният фалцет (преминаващ към фалшив тон) на посланията, отправени от Нинова и Йончева към обществото; „прегряването“, както го наричат самите социалисти, от превъзбудата от предвкусването на властта и т.н.

Но дори БСП да беше направила много по-успешна кампания с умерени послания и тон, тя пак нямаше да спечели тези избори. Просто защото си остава посткомунистическа партия, приела цялото наследство на БКП като свое, отрекла се с половин уста от тоталитарното си минало и идеология и горда с постиженията на режима на Тодор Живков, който управлява България 33 години, заедно с нейния партиен апарат и репресивни служби. Не можаха да припознаят БСП като изразител на техните очаквания за по-социална Европа и една голяма част от българите, които живеят на ръба на оцеляването със заплати и пенсии, които ни държат стабилно на последното място по доходи в ЕС. Затоваикономистката Ваня Григорова заяви в интервю по БНР след вота, че ако БСП беше направила заявки за такъв тип политика в бъдещия европарламент, тя щеше да я подкрепи и не би се явила като независим кандидат в тези избори. И тук неизбежно възниква въпросът за процесите, които ще се развиват в тази партия и за необходимостта от появата на нова политическа формация в център-ляво, която да запълни този вакуум.

Най-интересно е представянето на ДПС на тези избори.

Партията запази позицията си на трета политическа сила, но електоралната ѝ подкрепа намалява с около 60 хиляди гласа, затова ще изпрати в новия Европейски парламент трима вместо четирима депутати, които излъчи на изборите през 2014 г. Създадена като проект на Москва и на ДС, за да неутрализира влиянието на демократичните партии в годините на прехода върху българските турци и мюсюлмани и да монополизира техния вот, днес, 30 години след насилствената смяна на имената на това население и прогонването на над 300 хиляди души в Турция, партията на Ахмед Доган губи влияние сред електората си. И основната причина за това е, че младите хора от етноса не са наследили страховете на своите бащи и дядовци от т.нар. Възродителен процес, които ДПС съживява периодично и винаги с манипулативни цели.

Останалите партии и политици у нас (с изключение на Иван Костов) така и не видяха протегната ръка на българските турци, които искаха през годините да се еманципират от Доган и от създадената от него партийно-религиозна клика. На тези избори беше регистриран голям отлив на гласове за ДПС от турско-мюсюлманската общност в България и нулев интерес от страна на изселническата ни общност в Турция. И една от най-важните причини за това е присъствието на одиозния Делян Пеевски в листата. В същото време в нея без свое представителство останаха регионите, определяни като бастиони на Ахмед Доган и партията му, което няма как да не е разгневило актива в Кърджали и Делиормана и да не е се отразило на резултатите от етническия вот.

Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски се отказаха да бъдат евродепутати с мотива, че искат да дадат шанс на младите в листата. И затова изпращат в следващия Европарламента 63-годишната Искра Михайлова, бивша министърка на околната среда и водите в кабинета „Орешарски“, и Атидже Алиева-Вели – зам.-шефка на Държавния фонд „Земеделие“, отговаряща за прилагането на Програмата за развитие на селските райони, с която бяха финансирани скандалните къщи за гости. Тези лица бяха избрани не от Доган, а от Пеевски, който вече разпределя порциите в държавата със санкцията на задкулисната власт, която го създаде.

Този контекст прави разбираемо и предизборното извинение на Доган към българските турци, част от които вече няма да намират политическо представителство в ДПС. Защото след тихия преврат в партията, на практика тя се оказа овладяна от олигархичния кръг, от същите обръчи от фирми, които Доган създаде, а сега те му отнеха властта, като го компенсираха с един ТЕЦ. Сега Движението за права и свободи ще се опита да се легитимира като партия с нов профил, като независима от етническия вот, а всъщност ще се развива като корпоративно-политически хибрид от латиноамерикански тип, което ще разврати още повече и без това нездравата политическа среда в България.

С тактиката си да се обърне към най-маргиналните и социално слаби групи в обществото, освен да си осигури между 300 и 400 хиляди гласа на избори, Пеевски търси и нов имидж както за партията, така и за себе. На тези избори либералната формация стана трета политическа сила в региони без етнически турци. А в други, като Пазарджишка област, изпревари по резултати БСП. В община Батак например ДПС е безспорен победител с 1419 гласа. В Пещера етнически турци са гласували за БСП, а в Септември – етнически българи за ДПС. Фактически в България етническият вот е разбит, а ДПС чрез модела #Кой започва за измества БСП от традиционната ѝ роля на социална партия. С една дума, отрочето е почнало да подяжда майка си. И ако успее да си гарантира тази подкрепа и в бъдеще (включително и с купен вот и законодателни инициативи като намаляването на ДДС върху хляба и лекарствата), не е изключено в бъдеще партията да стане втора политическа сила в България, а Ахмед Доган да остане само спомен и брошка на ревера на Пеевски и генерал Решетников. Тази тенденция е най-важната, откроила се на тези избори, и заслужава специален анализ и внимание.

Националистическия вот на 26 май (два пъти по-нисък, отколкото през 2014-та) обра ВМРО.

Основно заради гръмката антиромска и антибежанска риторика на Каракачанов, Джамбазки и техните подгласници, която напълно измести от фокуса Волен Сидеров, Валери Симеонов и техните партии, които едва спечелиха по един процент и малко. Провали се и другият претендент за този вот – Веселин Марешки, който като лисицата, на която гроздето е кисело, рече, че остава в нашия парламент, защото българите го искали тук.

Градската десница успя да изпрати Радан Кънев в Европарламента чрез „Демократична България“, като премина изборната граница с под 0,20%.

На ръба, както се казва, въпреки злостната и клеветническа кампания, организирана срещу коалицията от олигархията и нелегитимната власт в България. Това е безспорен успех, макар резултатът в сравнение с вота, който събра Реформаторският блок на предишните евроизбори, да е по-нисък. Но не може да бъде основание за особена гордост, защото рисковете ДБ да се превърне в малка бутикова партия на избраници (по подобие на други десни формации) без шансове да управлява, са големи. Затова трябва да намери нови коалиционни съюзници и да разшири електоралната си база, и без това малка в страни като България.

На настоящите избори за Европарламент е регистрирана най-високата избирателна активност от изборите през 1994 г. насам.

В Германия и Дания има увеличение отнад 10%, в Испания – над 20, в Австрия – близо 15 на сто спрямо предишните избори през 2014-та. Дори в Обединеното кралство, което се кани през октомври да излезе от ЕС, има ръст, макар и минимален. Положителна е тенденцията и в страните от бившия Съветски блок, където традиционно към европейските избори има слаб интерес. В Унгария, Полша и Румъния ръстът на избирателната активност спрямо предишните евроизбори е между 14 и 21 процента, а в Словения, Словакия и Хърватия, които остават в класацията зад България, активността се е повишила между 4 и 10 на сто.

У нас 66 на всеки 100 души с избирателни права не са се доверили на политическата класа и не са участвали в изборите.

Дали това е класически протестен вот, или е друга тенденцията, да кажат социолозите. Фактите са такива. И те показват загуба на представителство за политическата класа. Показват отвращението на българите към този „елит“ и нежелание повече да го възпроизвеждат с гласовете си.

Ще се акумулира ли достатъчно гражданска енергия за промяна, ще покаже времето. Ще е победа за демокрацията, ако обществото се самоорганизира и създаде само̀ нов политически проект. Всеки друг, появил се с акуширането на чужди държави и служби, може да свали от власт една партия. И да я даде в ръцете на друга. Но това ще бъде поредният политически фарс във фасадната ни демокрация.

Заглавна снимка: Стопкадър от пресконференция през 2014 г., когато Делян Пеевски обявява, че се оттегля от евродепутатското място и пита кой ще му се извини на него

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.