Tag Archives: избори

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/predi-izborite-ili-kak-se-stava-kandidat-prezident-v-usa/

Изборите в САЩ, част I. Механизмите на вота

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ

Независимо дали обикаляте по улиците на Вашингтон, окръг Колумбия, или се разхождате из малки курортни градчета като Оушън Сити в Мериленд, може да си купите тениска както с лика на Джо Байдън, така и на Доналд Тръмп – и то от един и същи продавач. Излитащите от „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк пък могат да занесат у дома сувенирни шоколади с лика на 45-тия или 46-тия американски президент. Под това прозира не само търговска находчивост, американската способност всичко да се превръща в продукт или поредната изборна година, а и дълбоките разделения, които едновременно уж разкъсват обществената тъкан в Америка, но и са всекидневие, към което всички са привикнали. 

САЩ е ключов партньор на България, световна сила и основна страна във все по-горещ военен конфликт, така че предстоящите през ноември президентски избори разбираемо вълнуват не само българите, но и света. Същевременно от САЩ ни дели цял океан, а дигиталната близост до американския свят е илюзорна: за много европейци например изборният процес в Америка е тъмна материя. У нас американската политика често се разглежда или през кратки новини и очерци, или през превратното тълкуване на източници на дезинформация – като тези, които по-рано през годината обявиха началото на гражданска война в САЩ, която така и не се състоя. 

Но това, че Америка е любима тема на антидемократичната пропаганда в България, не означава, че отвъд океана няма съвсем реални и сериозни проблеми. Тяхното разбиране е свързано не само с интереса ни към политиката. То може да ни помогне да разберем по-добре как работи демокрацията, а също и какво може да се случи, когато механизмите ръждясат и не се сменят с нови. Затова в поредица от статии ще разгледаме някои от най-често задаваните въпроси, свързани с американските избори, и ще разнищим защо всъщност е толкова трудно да си направиш демокрация. Започваме от самото начало. 

Първичните избори 

Американските избори са сложен процес с повече стъпки, отколкото стандартните европейски избори. Кампаниите често започват в предходната година, като има множество кандидати от всяка партия. Традиция е партията на управляващия президент да не излъчва други кандидати, ако той е отслужил само един мандат, тоест ако има право на още един. Затова и настоящият президент Джо Байдън не бе предизвикан от свой съпартиец. От 70-те години насам няма действащ президент, който да е бил победен по този начин по време на предварителните избори. 

Тази година обаче в някои щати рекорден брой избиратели на демократите избраха варианта „не подкрепям никого“ по време на първичните избори. Това е резултат от гражданска акция, която използва протестен вот като наказание за политиката на САЩ в конфликта между Израел и Палестина. След терористичната атака на „Хамас“ на 7 октомври 2023 г. и последвалия отговор на Израел (подкрепян от САЩ), към момента са убити над 30 000 цивилни палестинци. Палестинските територии са в хуманитарна криза, като се трупат все повече доказателства за диспропорционално използване на сила от страна на Израел спрямо цивилното население. Конфликтът в Близкия изток подхранва разделения в Демократическата партия и може да предизвика отлив в подкрепата за настоящия президент. 

В изборна година всяко едно събитие, независимо дали става въпрос за вътрешен, или външен конфликт, може да наклони везните в една или друга посока. Същевременно обаче в САЩ се наблюдава т.нар. втвърдяване на електората, за което ще разкажем подробно в следващите текстове. Този феномен води до твърди електорални ядра, които подкрепят кандидатите си независимо от всичко – дори да става дума за множество престъпления като при кандидата на републиканците Доналд Тръмп, за някои от които той вече е осъден. 

Какво представлява Избирателната колегия и демократична ли е тя? 

През 2016 г. Доналд Тръмп спечели изборите, въпреки че по-голяма част от американците гласуваха за Хилари Клинтън. Как се случи това и възможно ли е през 2024 г. да има повторение? 

Демокрацията в САЩ не е пряка, както в много европейски държави. В преките демокрации бюлетините се броят и общият брой се преизчислява в проценти подкрепа за всяка партия. Но когато американците гласуват, те всъщност избират кого ще изберат определени хора от техния щат. 

Звучи сложно? Вероятно защото е. Тези определени хора са част от Избирателната колегия, разписана в американската Конституция от основателите като компромис между директното избиране на президента с гласуване и неговото назначаване от Конгреса. Именно заради Избирателната колегия пет пъти в историята на САЩ се е случвало президент, който не е спечелил най-много гласове, всъщност да спечели изборите.

Колегията има 538 членове. Президентът е избран, ако получи поне 270 от тези 538 гласа. Основният аргумент в полза на Избирателната колегия е, че делегирани представители биха могли да вземат по-добро решение от масите, избягвайки потенциална тирания на мнозинството над малцинството или подвеждане по популисти и демагози.

Разбира се, нищо не гарантира, че членовете на Избирателната колегия са по-образовани или по-компетентни от средностатистическия избирател – днес те са просто партийни назначения, които законите в някои щати задължават да се съобразят с волята на избирателите. На изборите през 2016 г. рекорден брой електори не го направиха. Някои от електорите на демократите например гласуваха за Бърни Сандърс вместо за Хилари Клинтън, тъй като предварителните избори бяха разцепили поддръжниците на партията на две крила. 

Защитниците на Избирателната колегия твърдят, че така се осигурява пропорционално представителство на цялото население на Щатите. В противен случай кандидатите биха концентрирали усилията си върху големите населени места, където има най-много гласоподаватели, и напълно биха игнорирали нуждите на централните, по-слабо населени щати. 

Но в съвремието нуждите и интересите на гласоподавателите не се определят от населението или от големината на техния щат. Разделенията по основните въпроси, като климатичните промени, правото на аборт или Втората поправка, са актуални както в градовете, така и в малките населени места, като в повечето щати има сравнително разнообразие от привърженици на републиканците и демократите, както и безпартийни гласоподаватели.

Все повече експерти са категорични, че Избирателната колегия е недемократична и следва да бъде премахната. Този процес никога не е бил особено популярен и сред гласоподавателите: данни от есента на 2023 г. показват, че 65% от американците искат пряко гласуване на президентски избори. Вместо да има изравняващ ефект между щатите, Избирателната колегия създава т.нар. колебаещи се щати. Те се променят през годините, но идеята е, че получават непропорционално внимание от кандидатите, които са наясно, че гласовете на електорите в останалите щати са им гарантирани. Това оборва и най-силния аргумент в полза на Избирателната колегия. 

Тъй като обаче Колегията обикновено се защитава от онези, в чиято полза работи, Републиканската партия от години блокира нейното премахване, за което призовават демократите. Това е поредна разломна линия между двете партии, превърнала се в заложник по-скоро на политически интереси, отколкото на вслушване в желанието на мнозинството. 

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ
Различни визуализации на изборите през 2016 г. Картата дава грешна представа за политическите настроения в страната не само защото щатите в Средна Америка са много по-слабо населени от щатите по крайбрежието. Скрийншот от VOX
Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ
Различни визуализации на изборите през 2016 г. Графиката показва, че в повечето щати има здравословен микс от подкрепящи демократи, републиканци и независими. Скрийншот от VOX

Какво представляват партийните комитети и какво е Супервторник? 

В САЩ съществуват и т.нар. партийни комитети – различни групи, съставени от членове на съответната партия. Тяхната роля да номинират кандидати е ключова в първичните избори, завършващ с т.нар. Супервторник (тази година той беше в началото на март). След Супервторника – последния ден, в който членовете на дадена партия в определен щат гласуват за предпочитаната от тях номинация, е ясен кандидатът за президент от всяка партия, който ще се яви на същинските избори.

Партийните комитети се появяват през 1800 г. и са съставени от членове на Конгреса, които номинират кандидат-президенти. Критиките към тях са, че не успяват да гарантират разделението на властите, т.е. принципа, според който трите власти – изпълнителна (президент), законодателна (Конгрес и Камара на представителите) и съдебна (Върховен съд и съдилища) – трябва да бъдат независими една от друга. През 1812 г. например върху президента Джеймс Мадисън е оказван натиск от членове на Конгреса, които поставят условие той да обяви война на Обединеното кралство, ако иска да го номинират повторно. 

Напрежението, породено от тази система, достига своя пик през 1824 г., когато нито един от кандидатите, номинирани от партийните комитети, не успява да спечели достатъчно гласове и де факто Конгресът трябва да назначи президент. Тогавашната криза и назначението на по-малко популярния кандидат води до разпадането на първата двупартийна система в САЩ и появата на настоящите две партии, макар и не във вида, в който ги познаваме днес. 

Партийните комитети остават силно недемократични до 60-те години на миналия век. На предварителните избори дотогава се гледа по-скоро като на тест дали кандидатът, избран от една партия, ще се справи добре на същинските избори. От 1968 г. насам Демократическата партия постоянно променя функционирането на своите партийни комитети, опитвайки се все повече да ги демократизира. Това е дълъг (и със сигурност скучен за читателя) процес на нововъведения, отмяна на нововъведенията и замяната им с други, разписване на забраненото и позволеното в процеса и т.н. Подобна е ситуацията и при републиканците, които дават повече свобода на щатите сами да определят правила за партийните си комитети. 

Какво ни показват тези сложни механизми? 

Ако от всичко това ви е заболяла глава, не сте единствени. Освен класическото разделение на властите, цялата система на управление на САЩ е изградена от подобни микропроверки и баланси, които понякога работят, а понякога отнемат повече свободи, отколкото дават, в добрите случаи – временно. Компромисът за Избирателната колегия е само един от многото, заложени още в основите на държавата. Тези компромиси между често взаимно изключващи се позиции осигуряват така необходимия баланс, в който може да вирее някаква свобода, включително и най-важната – да се променят вече установени механизми. 

Илюзорно разбиране е, че демокрацията гарантира пълна ефективност на управлението или някаква утопия. Напротив, демокрацията е по-хаотична, изисква повече време и често предполага натиск и борба между определени групи, за да се стигне до най-доброто решение за всички. Демокрацията също така не е равнозначна на свобода и равенство, а само на равния шанс да се стремим към тях и на държава, която ни пази ефективно както от самата себе си, така и от самите нас. 

Равносметката Вижте ключовите разследвания на “Биволъ” през 2023 г.

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/ravnosmetkata-2023.html

неделя 31 декември 2023


Корупционните скандали около експремиера Бойко Борисов като БарселонаГейт и ЧекмеджеГейт, около и.д. главния прокурор Борислав Сарафов и магистратите със сметки и имоти в Швейцария. Също така масовата незаконна сеч, довела…

ВИДЕО само в Биволъ. Скандал сред “зелените”: “Нашите гласуваха вътрешния министър на Пеевски. Защо сме в сглобката?”

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/skandal-zelenite-dps-gerb.html

петък 24 ноември 2023


„Вчера беше потвърдено, и оня ден това нещо за вътрешния министър (Калин Стоянов – б.р.), който е ключов министър. Но (депутатът от ДПС – б.р.) Пеевски си го е запазил…

За джендъра на машините, или за активните мероприятия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/za-djendura-na-mashinite-i-za-aktivnite-meropriyatiya/

За джендъра на машините, или за активните мероприятия

Активно мероприятие е нещо (събитие, процес, движение, организация скандал, конфликт, протест и пр.), което изглежда автентично, но в действителност е дело на специалните служби. Или на хора, които владеят методите на службите. Терминът има съветски произход. Някои участници в активните мероприятия са наясно, че са част от специализирана операция, но много други дори не си дават сметка, че са кукли на конци.

Ако сте параноици, това не означава, че не ви следят, чух да казва преди години един експерт по онлайн сигурност. Ако ви се привиждат активни мероприятия в българо-македонските отношения, в кампаниите срещу въглищните централи и джендъра или в преекспонирането на агентурното родословие на Васил Терзиев, проблемът може би не е само във вашия телевизор.

Не е случайност

И ето че „активно мероприятие“ се превърна в словосъчетанието на седмицата. Ако не и на годината. Този път вече стана очевидно – поне за хората с критично мислене, – че е в ход огромна, добре обмислена и координирана манипулация. Поводът за нея е толкова нелеп, колкото да ви обвинят, че сте снимали светофар, и заради това да го махнат, като оставят само пешеходната пътека, ако използваме сравнението на главната редакторка на „Свободна Европа“ Татяна Ваксберг.

Целта, която активното мероприятие успя да постигне, е да се променят изборните правила за първия тур на местните избори. Независимо от „дребни подробности“ като закон, съд, парламент и правителство. И с явното участие на службите (ДАНС), които, изглежда, имат интерес да действат срещу правителството. Защото то иска да ги прочисти от ченгеджийството, свързано с остатъците от тоталитарната Държавна сигурност. А това не е лесна задача – дори да се сменят хората, чиито кариери имат корени в ДС, те са се възпроизвели многократно, възпитавайки за повече от 30 години поколения оперативни работници, разузнавачи, контраразузнавачи и пр.

Може би се питате за какво му е било на зам.-министъра Михаил Стойнов да снима (публичен) код с телефона си, и си задавате въпроси и за други странности, съпровождащи скандала. Но мислите ли, че една акция, при която действат в синхрон ДАНС, 5 от 6 парламентарно представени партии и ЦИК, нямаше да се осъществи, ако Стойнов не беше снимал? Тогава щеше да има нещо друго, независимо колко нелепо. Например бръкнал си е в джоба, където може би крие нещо, заплашващо сигурността на вота, а с това и цялата национална сигурност. Ето, Върховният административен съд видя различен проблем – машините за гласуване не били удостоверени от когото трябва.

История за университет, джоб и инфаркт

Дадох пример с бъркане в джоба, защото си припомних една история отпреди 15 години. На пръв поглед тя е много различна от случката със снимането на хешкода на машините за гласуване. Но механизмът е аналогичен.

И така, годината е 2008-ма, мястото е Югозападният университет (ЮЗУ) в Благоевград. Съдът тъкмо е отменил второто уволнение на преподавател на име Петър Дошков. Него все го уволняват, защото е чепат и се бори с корупцията в университета. Особено с вече покойния декан на Правно-историческия факултет Александър Воденичаров, който де факто управлява университета. Между другото, продукт на същия факултет е и Делян Пеевски. Към онзи момент Воденичаров е бивш говорител на Висшия съдебен съвет и виден тимаджия, има свое лоби в парламента и кара незаконен трети мандат.

Колегите на Дошков са в ужас от възстановяването му на работа. Когато секретарката го вижда да влиза в кабинета, с ръка в джоба на черното си дънково яке, губи ума и дума. Решава, че в този джоб може да има пистолет, и споделя опасението си с декана. Свиква се заседание, на което се решава Дошков да не бъде допускан в университета въпреки съдебното решение, защото е опасен, може да носи пистолет и да го използва срещу студентите.

На следващия ден Петър Дошков не е допуснат в университета от охраната с аргумента, че носи пистолет, макар никой да не го проверява. Същото се случва и пред вратата на Благоевградския съд, чиито охранители своевременно са информирани за пистолета, който никой не е виждал и никой не желае да потърси.

Ден по-късно полицаи спохождат Дошков и му задават въпроса защо пребивава в града, без да се е регистрирал. Мнозина в България живеят с години без регистрация, да не говорим за почивки и командировки, но за Дошков и два дни се оказват проблем. Освен филолог обаче, преподавателят е също юрист и си знае правата. Отговаря, че има право да пребивава три дни без регистрация, а са минали само два.

На третия ден Петър Дошков се връща в родното си село, където в следващите три години продължава битките си с ЮЗУ. Докато един ден просто получава инфаркт и умира на 50-годишна възраст.

Да целиш танк с прашка

Няма смисъл да продължаваме да обсъждаме конкретното активно мероприятие със зам.-министъра Михаил Стойнов. Проблемът не е какво е направил или не е направил той, а защо не можем ефективно да се противопоставяме на активните мероприятия.

Да вземем за пример друго такова мероприятие – кампанията срещу Истанбулската конвенция. Колкото и логични аргументи да се привеждаха и колкото и да се обясняваше абсурдността на превратното тълкуване на термина „джендър“, всички усилия останаха глас в пустиня. Стигна се до три решения на две висши съдилища – две на Конституционния и едно на Върховния касационен съд, които юридически бетонираха целия нонсенс. От това пострадаха не само преживелите домашно насилие и ЛГБТ+ хората, а и неправителственият сектор и академичните изследователи, работещи в до този момент безобидна област, която внезапно беше превърната в скандална и незаконна.

Работата е там, че активните мероприятия трудно могат да бъдат оборени с разумни аргументи, защото действат на друго равнище. Те успяват именно защото често хората отказват да мислят критично. Хората не са машини, а емоционални същества. И когато с професионална прецизност се въздейства върху емоциите им – всява се страх, насажда се омраза, предизвиква се гняв и т.н., – те стават податливи на манипулации. Колкото и да се смятаме за рационални и критично мислещи, вероятно на всеки от нас му се е случвало поне веднъж да се „върже“ на активно мероприятие.

Последствията от затварянето на очите

Не всички общества са еднакво податливи на активни мероприятия. Те намират по-благодатна почва там, където не срещат достатъчно съпротива от медии, политици и други публични личности. В България е практика политическите партии и публичните личности да не се противопоставят решително на активните мероприятия, за да не загубят популярност.

Трудно можем да се сетим не само за партия, а дори за политик (изключенията са единични), който да призовава за по-скорошно влизане на Македония в ЕС например, защото темата е превърната в масова истерия и не им се „бута между шамарите“. ПП–ДБ чакаха до последния възможен момент, преди да проявят решителност и да кажат, че въглищните централи все някога трябва да бъдат затворени. А за колко публични личности се сещате, които открито заявяват позициите си и се противопоставят на пропагандата?

Също толкова сериозен проблем е безкритичността на голяма част от медиите, особено на най-популярните от тях – националните телевизии. Ретранслирането на опорните точки на силните на деня без контекст, без проверка на фактите, без въпроси не е журналистика. Нито „отразяването“ на една и съща новина от максимален брой репортери, без нито един от тях да се опитва да разбере и покаже нещо повече от това, което официално му се казва. Още по-малко пък демонстративният отказ да се разберат елементарни неща, ако те противоречат на актуалната популистка реторика. Така например вече 15 години преди всеки „София прайд“ активисти трябва да отговарят в едни и същи телевизионни студиа на водещи, които казват: „Не разбирам защо парадирате.“

Ето така, като няма кой да се противопоставя, активните мероприятия се множат и стават все по-безочливи.

Този път е по-различно

Активното мероприятие за отмяна на машинното гласуване обаче не успя напълно. Това, в което успя, беше непосредствената му цел – да не се гласува с машини поне на първия тур на местните избори. Провали се обаче в опита си да бъде убедена критична част от обществото, че софтуерът на машините действително е компрометиран и затова е по-добре изобщо да няма машинно гласуване.

Мероприятието се провали, защото беше твърде плоско скалъпено. Абсурдността на тиражираните обвинения станаха очевадни, а синхронът между ДАНС, 5 от 6-те парламентарно представени партии и ЦИК – подозрителен. Да, ние, хората, сме лесно манипулируеми, но като разберем, че ни правят на глупаци, не ни става приятно.

Този път приятна изненада станаха и мейнстрийм медиите, които влязоха в ролята си на четвърта власт. Водещите и репортерите задаваха точните въпроси и подлагаха опорните точки на съмнение. Изглежда, прагът на поносимост беше прехвърлен и при тях.

И така, вместо за пореден път да затъваме в познатото активномероприятийно блато, ефектът беше по-скоро на свеж въздух. И на събуждане. Колко ще продължи той, е друг въпрос.

Поуката

Вероятно сте чували известното стихотворение на германския богослов Мартин Нимьолер „Когато нацистите дойдоха за мен“. Активните мероприятия следват същия принцип – първите потърпевши са представителите на някоя дискриминирана група, после – на друга, после се минава към професионални съсловия и т.н. Без да забравяме и дишащите канцерогенен въздух, за да се угоди на нечии интереси, маскирани като национални. Докато накрая жертви станем всички.

Този път беше злоупотребено с правото ни на глас. Ако номерът беше минал и активните мероприятия продължаваха да се провеждат без никаква съпротива, рано или късно щеше да се стигне до отмяна на правото на демократични избори – под една или друга форма.

Единственият начин това да не стане е, ако използваме думите на Стивън Хокинг, да продължаваме да говорим. Нека си припомним изговорените с електронния му глас думи, станали част от песента „Keep Talking“ на Pink Floyd:

Милиони години човечеството е живяло точно като животните. После се е случило нещо, което е отприщило силата на въображението ни. Научили сме се да говорим […] и сме се научили да слушаме. Речта е позволила обмена на идеи, давайки възможност на човешките същества да работят заедно, за да изградят невъзможното. Най-великите постижения на човечеството са дошли заради говоренето, а неговите най-велики провали – от липсата на говорене. […] Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.

Страхове, власт и популизъм: САЩ, Полша, България

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://www.toest.bg/strahove-vlast-i-populizum-sasht-polsha-bulgaria/

Страхове, власт и популизъм: САЩ, Полша, България

На пръв поглед странни политически събития се случиха през последните седмици в САЩ и Полша. В американския Конгрес три седмици републиканците се бориха със себе си, докато успеят да изберат председател на Конгреса (Speaker of the House), а в Полша управляващата от осем години партия „Право и справедливост“ загуби изборите, въпреки че приложи всички позволени и непозволени методи по време на предизборната кампания, подкрепена от недемократичните закони, които сама си прокара.

На фона на тези събития състоянието на нашия политически живот направо изглежда нормално. Предварителните резултати от местните избори не донесоха особени изненади, с малки изключения, докато президентът и други политически сили и партии упорито и системно продължаваха да защитават и лансират руските икономически и политически интереси в България и да подронват демокрацията. А скандалите относно местните избори се въртяха около познатите вече теми: гласуването с машини, изборния туризъм и купуването на гласове. 

И все пак има ли допирни точки между политическите явления в тези страни?

В САЩ Републиканската партия продължава да бъде манипулирана и контролирана от бившия президент Доналд Тръмп. Нейното крайнодясно крило, най-тясно свързано с Тръмп, но и най-малобройно, успя да свали бившия председател и да подкрепи и издигне новия – Майк Джонсън, не без помощта на Тръмп, който или отхвърляше, или подкрепяше кандидат след кандидат.

Бившият радиоводещ Джонсън се ръководи от радикалноконсервативни възгледи (социални и финансови), които повечето американци не споделят. Доказателство за това са не само обществените проучвания, но и предишните избори, в които немалко републикански кандидати за представители в Конгреса загубиха, след като гръмко поддържаха политика за цялостна забрана на абортите и също така гръмко бяха поддържани от Тръмп. 

Разбира се, някои представители не се страхуват от избори, защото изкуствено начертаните изборни карти им гарантират успех, но все пак на доста места крайнодесните кандидати загубиха и очакваната червена вълна не се надигна изобщо. Състоянието на Републиканската партия е доста хаотично и нестабилно, но нейните политически представители продължават да са подвластни на стремежа си към власт и на крайни идеологически възгледи, които в момента се движат от страха и несигурността на хората. Тази несигурност, причинена от продължителното обедняване на работническата класа и подклаждана от реторика като „Америка първа“, се превръща в страх от променящия се начин на живот и в омраза към другия (обикновено имигранти, бежанци и ЛГБТИ+). 

За това без съмнение допринесоха и проблемите на глобалната икономика, но големите корпорации продължават да печелят, а техният растеж се поддържа от същата тази консервативна идеология, която сега тръби „Америка първа“. Трудно е да се предсказват избори, когато резултатите често се определят от активни манипулации и ирационални чувства. В САЩ представителите в Конгреса (The House of Representatives) се избират на всеки две години на база на райони, чиито граници се определят от сената на всеки щат. 

Всеки район избира представител и партията, която е на власт, обикновено чертае границите така, че да разводни гласовете на противниковата партия. Например населени места, за които се знае, че са демократично настроени, се делят на части, които след това се присъединяват към по-големи райони с население, гласуващо предимно за Републиканската партия. Така демократичните гласове се губят.

След като Върховният съд отхвърли преначертаването на изборните райони в Алабама като незаконно, понеже по този начин се отнемаха гласовете на афроамериканците там, в Северна Каролина съвсем наскоро се създадоха нови граници. Анализаторите твърдят, че при тези граници най-вероятно жителите ще изберат десет републиканци и четирима демократи в сравнение със седем републиканци и седем демократи при старите избирателни карти. Следващите избори ще покажат доколко подклажданият страх и предизборните манипулации ще надделеят или ще загубят в полза на по-здрава демокрация и по-категорично разпознаване на тези страхове.

Така се случи неочаквано в Полша. 

Независимо от агресивната медийна кампания в услуга на управляващата партия и нейната фокусирана реторика, насочена срещу заплахата от имигранти и бежанци, поляците успяха да разпознаят манипулациите и не се изплашиха. Може би защото „Право и справедливост“ премина всякакви граници на балансираната предизборна кампания, в която все пак трябва да се чуе и гласът на опозицията. Силното ограничаване на правата на жените и опасността от напускане на Евросъюза при евентуално следващо управление на „Право и справедливост“ също вероятно допринесоха за загубата. Пътят на възстановяване на демократичните процеси обаче ще е труден заради изградената вече недемократична мрежа от институции и заради настоящия президент от „Право и справедливост“, който, като нашия, най-вероятно ще се опитва да възпрепятства възстановяването на демократичните институции и процеси в Полша.

Последните конфликти между нашия президент и управляващите се развиха по повод таксите на „Лукойл“ и ядрената енергетика. Реториката на Радев, доста празна, но може би затова и успешна, обикновено атакува или корупцията сред управляващите, или безхаберието им за благосъстоянието на хората. По отношение на развитието на ядрената енергетика президентът настоява за „устойчив, ефективен и ефикасен процес“, и още: 

Трябва да се проучат, анализират и съпоставят всички възможни варианти по редица важни параметри – локация, лицензи, безопасност и най-вече време и средства за изграждане. 

Въпреки че правителството се ангажира в точно такъв процес, подобна критика работи, защото е по-гръмко заявена и разпространена. Относно закона за енергетиката реториката е приблизително същата: 

Националната сигурност изисква управлението да гледа отвъд постовете, отвъд своите интереси и мандати и да върне фокуса си върху проблемите на обществото. 

Този път се използват сигурността и проблемите на обществото, като се атакуват безсъвестността и кариеризмът на политиците. Много общи приказки, както често казваме, но те успокояват хора, които са загубили вяра във функциите на държавата, страхуват се за ежедневието си и проектират страховете си върху неспособността на правителството да подобри живота им. 

Няма да продължавам с други примери, в които политическите партии манипулират чувство за несигурност, лансирайки лозунги като „България за българите“, или градят изкуствено национално самочувствие, селективно представяйки историята на България и нейното величие и издигайки пилони и знамена. Може да прозвучи странно на читателите, но ще цитирам Чехов, който преди повече от 100 години неведнъж критично се е отнасял към собственото си общество: 

Когато нещо не е наред в нас, ние търсим причини извън нас и скоро ги намираме. „Французинът, евреите, Вилхелм…“ – това са призраци, но затова пък те така облекчават нашето безпокойство. 

А що се отнася до местните избори, анализаторите тепърва ще обобщават доколко манипулациите с купуване на гласове и изборен туризъм, пък и липсата на машинното гласуване са допринесли за резултатите. Но сега, когато довършвам тези мисли в края на изборния ден, е ясно, че гласоподавателите не повярваха на скандала с машинното гласуване и Васил Терзиев получи повече гласове от прогнозите. А междувременно Върховният административен съд отмени решението на Централната избирателна комисия и на втори кръг избирателите ще ползват машини. Интересно е да се види дали хартиените бюлетини са помогнали на партиите, които настояваха за тях. Притеснителна е ниската активност при такова голямо недоволство, но цинизмът и нихилизмът са силни фактори. От друга страна, слабото представяне на „Възраждане“ води до умерен оптимизъм. 

В САЩ местните власти чертаят изборни граници, в Полша медиите се преработиха да обслужват интересите на „Право и справедливост“, а у нас се борим с машини, купуване на гласове и изборен туризъм. Кой с каквото може, а резултатите невинаги са пряко свързани с манипулации. Дано с по-сериозно образование, критично мислене и овладени страхове да постъпваме по-често като поляците.

Кметът на Варна и претендентът му от ППДБ – неясни офшорки и имотни сделки

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/varna-portnih-kocev-offshores.html

неделя 29 октомври 2023


В третия по големина и икономическо значение град в България, Варна все повече се налага общественото мнение, че общината е обречена да бъде вечен заложник на управляващата Сглобка между ГЕРБ…

Данните на “Биволъ” – потвърдени при оперативно заснемане Забранената в Молдова партия “Шор” е плащала на гласуващите за ДПС

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/moldova-dps-gagauzia-izborite-sor.html

понеделник 4 септември 2023


Представители на забранената в Република Молдова партия “Шор” на проруския олигарх беглец Илан Шор са агитирали и плащали в Гагаузия на гласуващите за ДПС. Това става ясно от видеоклиповете, публикувани…

Владислав Панев отговаря в блиц интервю на “Биволъ” “При непреодолимо недоверие в Зелено движение, разделянето на партията е опция”

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/panev-zelenite-komentar.html

вторник 22 август 2023


Както писа “Биволъ” (вижте долу) на 22 септември 2023 г., доклад на вътрешната Анкетна комисия на ПП “Зелено движение” (част от Обединение “Демократична България”), публикуван в сайта ни, разкрива сериозни…

Да погледнем към Гърция

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/da-poglednem-kum-gurtsiya/

Да погледнем към Гърция

На 21 май в Гърция се проведоха предсрочни парламентарни избори, спечелени убедително от дясноцентристката партия „Нова демокрация“ на Кириакос Мицотакис. След рулетката на мандатите за съставяне на правителство обаче такова не бе сформирано, а президентът насрочи нови избори за 25 юни. Какво и защо се случва в Гърция и влияе ли това на България? На тези въпроси ще потърсим отговор в следващите редове.

Преди изборите

На 22 април действащият тогава премиер Мицотакис официално поиска от президента Катерина Сакеларопулу да разпусне парламента и да насрочи нови избори. Формално четиригодишният мандат на правителството трябваше да изтече през юли, но според Мицотакис кабинетът бе изпълнил своята управленска програма предсрочно. Така по чл. 41 (ал. 2) от гръцката Конституция, във връзка с нуждата от разрешаване на национален въпрос от изключителна важност, парламентът беше разпуснат, а изборите се проведоха на 21 май 2023 г.

Конкретната тема от национално значение, изтъкната от Мицотакис, е свързана с усилията на Гърция да възвърне своя инвестиционен кредитен рейтинг в рамките на тази година. Такава заявка той направи още през януари, подчертавайки нуждата от провеждане на избори, които да осигурят политическа стабилност и дългосрочен мандат за управление.

Очакваше се Мицотакис да поиска нови избори още през април, но трагичната влакова катастрофа през февруари, отнела живота на 57 души, отложи намеренията на управляващите. Освен от натиска на последвалите протести срещу начина на управление на железопътния транспорт, майските избори бяха белязани от още няколко ключови събития.

През февруари гръцкият парламент забрани на партии, чиито ръководители са били осъждани, да участват в изборите. Така например най-популярната политическа партия в крайнодясното пространство „Златна зора“, обявена от съда през 2020 г. за криминална групировка по обвинения за извършени престъпления от омраза, беше възпряна да излъчи собствени кандидати. Правителството на Мицотакис беше подложено на продължителни атаки и заради скандала с подслушването на Никос Андрулакис – лидера на третата по големина парламентарна формация ПАСОК, както и на други високопоставени фигури и журналисти.

Демокрация по гръцки

Въпреки неблагоприятните обстоятелства и атаките от лявото, център-лявото и крайнодясното пространство „Нова демокрация“ драстично надмина очакванията на социологическите агенции и постигна повече от убедителна победа, получавайки 40,8% от гласовете (146 места в парламента) срещу само 20,1% за социалистите на Алексис Ципрас от СИРИЗА. На трето място с 11,5% се наредиха социалдемократите от ПАСОК, следвани от Комунистическата партия със 7,2% и дясната популистка формация „Гръцко решение“ с 4,5%. Анализатори отдават успеха на високия икономически ръст, възстановяването на страната след COVID кризата, понижаването на напрежението с Турция и цялостната стабилност по отношение на фискалната и икономическата политика.

Подобно на България, и Гърция се превърна в арена на остри политически и обществени сблъсъци през последните месеци. Въпреки това избирателната активност в южната ни съседка беше с над 20 процентни пункта по-висока, отколкото у нас (61,1% там срещу само 40,69% на последните избори тук). В сравнение с предходния парламентарен вот в Гърция през 2019 г., страната също бележи лек ръст – тогава избирателната активност възлизаше на 57,78%.

И макар сами по себе си тези числа да не са отлични за една добре функционираща демокрация, подобна избирателна активност изглежда като мираж за българската действителност. Основните причини за това са няколко. От една страна, съседите ни притежават по-солидна политическа и гражданска култура като част от богатото си демократично историческо наследство. От друга, изборите там произвеждат устойчиви парламентарни мнозинства и правителства, които (макар и не без перипетии и скандали) изпълняват своите мандати. Така в сравнение с българите гръцките граждани са много по-добре защитени от феномена „избирателна умора“ и чувството за безсмислие на изборния процес, неспособен да произведе устойчиво управление.

Най-важната разлика вероятно е тази, че гръцките партии и парламент отразяват много по-добре политическия спектър – от крайнолявото, през центъра, до крайнодясното, представлявайки широка палитра от обществени групи, които традиционно отъждествяват себе си с идеите на една или друга политически сила. Резултатът от вота през май и същността на парламентарно представените партии онагледяват това разнообразие. Поради конюнктурни специфики лявото и дясното в България се размиват, а вотът се опростява до протестен и непротестен, корупционен и антикорупционен, простатукво и антистатукво. Така партиите нямат дълбоки устои и лесно губят идентичността си при негативна за тях промяна на политическите обстоятелства, защото страдат от липса на идеи и визия, с които хората да се асоциират.

По обратния логически път може да обясним успеха на „Нова демокрация“. Център-дясната партия спечели кампанията с център-десни политики. Стъпвайки на идейните си начала, Мицотакис наблегна на постигнатите икономически успехи, намалените данъците върху доходите на бизнеса и физическите лица, по-ниската безработицата, ръста на чуждестранните инвестиции и балансираната бюджетна политика. Занапред той обеща допълнително орязване на данъците, повишаване на износа и по-високи заплати.

На този фон основните му конкуренти от СИРИЗА и ПАСОК (борещи се за сходен тип електорат в лявото пространство) наблегнаха на очерняща кампания срещу „Нова демокрация“, свързана със споменатите скандали. Те обаче не успяха да очертаят ясна политическа и икономическа визия като контрапункт на своите опоненти и претърпяха логичен изборен крах. И нито скандалите, нито трагичният железопътен инцидент, предизвикал гнева на десетки хиляди граждани, нито фактът, че цяло едно ново поколение от близо половин милион млади избиратели (традиционно привлечени от прогресивните идеи на лявото) за пръв път получиха право да гласуват, бяха в състояние да променят съдбата на безидейната опозиция. Събития, от които нашите политически сили определено могат да се поучат.

С ново изборно законодателство към нови избори

Само няколко мандата не достигнаха на „Нова демокрация“ да състави самостоятелно мнозинство в 300-местния гръцки парламент. След като и победителите, и победените отказаха да водят преговори за коалиционно управление, президентът насрочи нови избори за 25 юни и назначи служебно правителство начело с шефа на Сметната палата Йоанис Сармас.

Докато майските избори се проведоха по въведената от СИРИЗА през 2016 г. обикновена пропорционална система (подобна на тази в България), с изборите на 25 юни се завръща типичната за Гърция бонусна схема, възстановена от „Нова демокрация“ със законови поправки през 2020 г. Този модел доминира в Гърция през последните три десетилетия. При него мандатите се разпределят на пропорционален принцип, но с бонус за първата политическа сила под формата на допълнителен брой депутати.

Прагът за влизане в парламента остава 3%. При изборен резултат от над 25% победителят автоматично получава 20 допълнителни депутати – плюс един депутат за всеки половин процентен пункт над този резултат. Максималният брой допълнителни народни представители за първата политическа сила може да достигне 50. Това е и основната причина, поради която Мицотакис отказа да води преговори за коалиционно правителство и тласна страната към още едни избори, очаквайки да спечели стабилно мнозинство благодарение на бонусната система.

Бонусната схема не беше приложена на изборите през май поради конституционната поправка от 2019 г. Според нея промените в изборното законодателство влизат в сила не от следващите, а от по-следващите поред избори след тяхното приемане.

Българо-гръцките отношения

Със значителните промени в геополитическата обстановка през последните години отношенията между България и Гърция сякаш започнаха да процъфтяват. Още през лятото и есента на 2021 г., когато цените на енергоносителите започнаха да се покачват, двете страни осъзнаха необходимостта от по-тясно сътрудничество – най вече в сферата на енергетиката. Неслучайно един от приоритетите на коалиционния кабинет на Кирил Петков по това време беше да реабилитира и ускори строежа на газовия интерконектор между Стара Загора и Комотини, който се бавеше повече от десетилетие.

По този повод се проведоха множество двустранни срещи на най-високо равнище между премиерите Петков и Мицотакис, между енергийните министри, шефовете на газопреносните и газоразпределителните оператори и други високопоставени длъжностни лица. Проектът има стратегическо значение за енергийната сигурност на страната и вноса на евтин газ по договора с Азербайджан, особено след руската инвазия в Украйна и едностранното прекратяване на доставките от страна на „Газпром“.

В края на април 2022 г. започна и строежът на плаващия терминал за втечнен природен газ в Александруполис – ключов инфраструктурен проект за диверсификацията на газовите доставки в региона. В него България участва с дял от 20%, а първоначално запазеният от страната ни капацитет от 500 млн. куб.м газ на година беше удвоен до 1 млрд. куб.м годишно за период от десет години. Доставките за България трябва да започнат в началото на 2024 г., когато се очаква съоръжението да бъде пуснато в експлоатация.

В началото на тази година двете страни възродиха и позабравената идея за изграждане на петролен тръбопровод между Бургас и Александруполис. През февруари България и Гърция подписаха меморандум за сътрудничество, а по-късно съставиха и двустранна работна група. Целевият срок за завършване на проекта е краят на 2024 г., когато изтича дерогацията на България за внос на руски петрол по наложените на Русия европейски санкции. Освен това двете държави се споразумяха да складират гръцки газ в българското газохранилище в Чирен. Това се налага поради липсата на инфраструктура за съхранение в южната ни съседка, докато Европейският съюз изисква от страните членки да поддържат стратегически резерви в размер на 15% от годишното си потребление.

Както става ясно, през последните две години енергетиката измести по важност други традиционни сфери на сътрудничество между България и Гърция, каквито са туризмът и търговията. Това се дължи главно на нарастващата роля на енергетиката като част от националната сигурност на европейските държави след сътресенията с цените на енергоносителите, руската агресия в Украйна и използването на енергийните доставки като лост за изнудване и влияние. При тези обстоятелства и България, и Гърция имат интерес сътрудничеството им в енергетиката и други ключови сфери да продължи да се задълбочава независимо от състава на бъдещото управление в южната ни съседка.

Заглавно изображение: Смяна на караула пред гръцкия парламент в Атина. Източник: Canva

Преди местните избори: Гражданите и градът

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/predi-mestnite-izbori-grazhdanite-i-gradut/

Преди местните избори: Гражданите и градът

У нас 2013 г. беше година на протести. Протести не само срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през юни (#ДАНСwithme) или непоносимо скъпата енергия през февруари, но и срещу политическото статукво по принцип. Протести, които постепенно преляха и в относително затворения и привидно експертен свят на архитектурата.

Интересното е, че 2013-та беше година на протести по цял свят.

Две години след Арабската пролет вълната на гражданското недоволство продължи да се надига и избухна глобално именно тогава, с рекорден брой протести – някои от които с милиони участници. В Египет 17 милиона души излязоха по улиците на 30 юни 2013 г. в демонстрация срещу действащия президент Мохамед Морси, организирана от гражданско движение. В Индия милиони протестираха срещу бедността и неравенството. В Бразилия всичко започна като демонстрация срещу повишените цени на градския транспорт и в крайна сметка се превърна в огромен протест срещу корупцията.

Защо започвам този текст с 2013 г.? Защото

последните 10 години са времето, в което гражданското общество в България излезе с устрем в градската среда.

И то не само за да протестира в нея, но и за да коментира проблемите ѝ. Хората започнаха да изразяват отношение и да реагират на недомислици, корупционни практики и градски проблеми, от които преди се възмущаваха предимно архитекти и урбанисти. Протестиращите станаха чувствителни не само към политиката и хляба, а и към по-абстрактни ценности, като морал и естетика на градската среда. Някои от най-мощните протести бяха свързани именно с презастрояване, културно наследство и лоша архитектура.

Активизъм и политически промени

В Истанбул например през същата тази 2013 година централният площад „Таксим“ беше окупиран цяло лято от демонстранти срещу намерението на президента Реджеп Тайип Ердоган да застрои един от последните публични паркове – парк „Гези“ – с луксозен комплекс от мол и джамия. Тези протести впоследствие въвлякоха близо 3,5 млн. души в цяла Турция и се оказаха едно от най-сериозните предизвикателства в десетилетното управление на Ердоган.

В България хората също се престрашиха да поискат по-добра среда. През 2014 г. видинчани протестираха срещу реконструкция на автогара в защитен район. Перничани протестираха срещу смяната на гранитните плочи на площад „Кракра“. Софиянци протестираха срещу махането на паветата на ул. „Цар Иван Асен II“. Търговците на Женския пазар протестираха срещу реконструкцията на пазара, а живеещите в квартала излязоха в подкрепа на реконструкцията (и против търговците). През 2016 г. жива верига от пловдивчани се опита да спре разрушаването на поредния бивш тютюнев склад – културно наследство в града, а „Тютюневият град“ в Пловдив и Пловдивският панаир се оказаха теми, които възпаляват мигновено гражданското общество.

Най-големият скандал на 2019 г. се казваше „Апартаментгейт“ и разтърси сериозно управляващата тогава партия ГЕРБ. Междувременно всички и навсякъде протестираха срещу събарянето на старите къщи, всички бяха против небостъргачите, включително в столичните квартали „Борово“, „Стрелбище“, „Лозенец“, и абсолютно никой не искаше бетон на плажа, дори и под формата на хотели – „подпорни стени“.

И изведнъж, точно като в Турция, се оказа, че

протестите могат лесно да ескалират от устройствено-архитектурни в политически.

Стана ясно, че обществената енергия по въпросите на градската среда може да бъде насочвана и да формира истински политически играчи.

В края на ноември 2017 г. неправителствената организация „Спаси София“ използва вълненията около паветата на ремонтиращия се столичен булевард „Дондуков“ и организира мащабен протест, който, както казаха организаторите,

е за всеки от проблемите на София – ремонти на ремонтите, бавен и нередовен градски транспорт, мръсен въздух, презастрояване и липсваща квартална инфраструктура, неизползваеми велоалеи, унищожаване на архитектурното наследство на града.

Доживяхме, както каза един виден български интелектуалец тогава, и до протест срещу ремонтите в София. Същият интелектуалец направи притеснителна за властта аналогия с 1989 г., когато протестите започнали като екологични, за да не изглеждат политически. И се оказа прав. През 2017 г. протестите изглеждаха естетически, но всъщност бяха политически. Само за пет години „Спаси София“ се превърна от Facebook явление в реален политически играч.

Архитектурното гражданско общество

През 2014 г. урбанистът Павел Янчев припозна процеса като урбанистичен активизъм, в който

неправителствена организация, група граждани, независима институция или отделни личности поемат пътя на неформален (или формален) разговор с институции и се опитват да влияят на вземането на политически решения и преформулират идеологията за бъдещото изграждане на образа и пространствата на града.

Той очерта примери за такъв активизъм в София, засягащ публичните градски пространства.

Няколко години по-късно спокойно можем да надградим, като добавим фронта на културното наследство, битката за качество на ремонтите, желанието за граждански контрол над устройствените политики, възникващите квартални общности, борбата за междублокови пространства, за повече дървета, за чист въздух и срещу презастрояването.

И ето как активизмът, наред с ангажирането на обществото с проблемите на града и държавата, индиректно заяви желание да участва в тяхното управление. Това е феномен, който трябва да бъде анализиран и който може да промени изцяло правилата на политическата игра, ако бъде използван умно.

През 2013–2014 г. все още никой не говореше за социални балони и умиращи авторитети, за маргинализираната роля на експертите и за хоризонтално общество. Тогава всички искрено се радвахме, че проблемите на градската среда, културното наследство и изобщо на застроения свят около нас вълнуват все повече хора, а гласът им не остава нечут. Именно тогава беше началото на тази голяма вълна, която можем да наречем „архитектурно гражданско общество“. Тя е все още в пика си и тепърва предстои да прелее от големите в малките градове, от малките към големите проблеми.

Как може гражданското общество да помогне на политиката през градската среда и архитектурата?

Право на град

Факт е, че архитектите не са публични интелектуалци. Те рядко вземат отношение по въпроси извън тяхната тясно специализирана област и избягват да участват шумно в дебатите на нашето време. Но ето ви едно мнение от дълбините на архитектурния балон.

Местните избори през есента на 2023 г. са възможност за експеримент, който може да отрази пълнокръвно духа на времето, а то е време на градски активизъм. Тогава успешната политика е включващ процес, който протича отдолу нагоре, ангажира едновременно гражданите и партиите, които междувременно са осъзнали, че пътят към повишена избирателна активност и смислени промени минава по дълга, неблагодарна и трънлива пътека – въвличане на гражданското общество и използване на неговата енергия, строене на коалиции, даване на власт и глас на жителите на града.

Градската среда е пространство, което засяга всички. Тук няма начин да си отвратен от политиката, да си безразличен, уморен или циничен.

Все някой проблем ще успее да запали точно теб – счупената плочка пред входа, мястото на детето в детската градина, онова кръгово кръстовище, което просто не работи, онази пешеходна пътека, на която постоянно стават катастрофи, красивата къща до вас, която събарят, безжалостно изрязаните корони на редицата прекрасни липи до апартамента на баба ти, които после умират. Въздухът, достъпът до планината, данъците и задръстванията. Просто няма как да останеш безразличен.

През последните месеци в София тече безпрецедентен процес. Партии, независими експерти и граждански организации работят заедно и анализират какво и как точно трябва да се промени в града. Организацията „Екипът на София“ прави срещи по столичните райони, защото, както пишат те,

гражданите не бива да са потребители на местни политики, а съучастници в тяхното създаване и прилагане.

Кварталните екипи на „Спаси София“ също работят на терен, за да чуят и обобщят нуждите на софиянци. Това е нов, позитивен процес, който не просто поправя дефицитите на нашата версия за представителна демокрация, а е и авангарден политически модел в глобален план.

Възможно ли е истинско въвличане на гражданите без популизъм?

Може ли да се създадат осмислени политики като процес, а не скучни програми, спуснати две седмици преди изборите? Има ли шанс партиите да погледнат отвъд партийното кадруване и стандартните комуникационни шаблони? И не на последно място, могат ли политиците да говорят за истинските грижи и проблеми на хората, за толкова важното ни ежедневие, без да се ограничават до безперспективни слогани, като „Да спрем корупцията“ и „Да привлечем инвестиции“?

Ако този процес продължи в София и прелее и извън границите на столицата – в градове като Пловдив, Русе, Варна, навсякъде всъщност, – тогава може би най-после ще спрем да говорим за политическа криза, за умора, безразличие и за края на либералната демокрация. Този процес е ключов за ангажиране на обществото с изборния процес и той трябва да върне партиите обратно долу, при хората. Тогава избирателите ще започнат да гласуват. А градовете ни евентуално ще станат за хората.

Културното наследство е отделен фронт на градски активизъм, за който може много да се пише. Там се сблъскват корупция и гражданско възмущение, тестват се социални разслоения и културни противоречия. Битките са ожесточени – независимо къде и независимо за какво: горящи тютюневи складове, паметници, небостъргачи и исторически центрове, съборени сгради. Темата е гореща глобално, а за опазване и гражданска мобилизация трябва да се говори постоянно. Именно тази тема ще бъде разгледана на предстоящата лекция GEGEN DIE WAND (Срещу стената). Градски активизъм и културно наследство на 22 май 2023 г. от 19:00 часа в залата на Гьоте-институт, където ще сравним ситуацията в три държави – България, Германия и Турция.

Заглавно изображение: Снимки от протеста срещу застрояването на небостъргачи на историческия квартал „Савамала“ в Белград, организиран от независимата организация Ne da(vi)mo Beograd, юни 2016 г. © Анета Василева

Патриотична или националистична е българската диаспора?

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://www.toest.bg/patriotichna-ili-natsionalistichna-e-bulgarskata-diaspora/

Патриотична или националистична е българската диаспора?

Поредните български парламентарни избори и разностранният вот на българите в чужбина ме накараха отново да се замисля за учудващите политически предпочитания на сънародниците ми. Така се случи, че през последните две години пусках гласа си в три държави – САЩ, България и Испания. Вече пребивавам по-дълго в САЩ, отколкото съм живяла в България, но бъдещето ѝ продължава да ме вълнува. 33 години образование и работа в САЩ не заличиха акцента ми и почти всяка седмица в магазин или офис ми задават въпроса „Вие откъде сте?“, с което непрекъснато ми напомнят за националния ми произход. Иска ми се да запитам обратно: „А има ли значение?“ Като чуят отговора, виждам България като бяло петно на картата, отразено в очите им, но въпреки това значение има.

През тези години съм срещала всякакви сънародници, доста наподобяващи категориите, описани от Марина Лякова в статията ѝ „Електоралната енигма – защо българите в чужбина гласуват за „Възраждане“. Разликата между някои българи в Западна Европа и някои групи български емигранти в САЩ е тази, че обикновено в Съединените щати сънародниците ни пристигат с помощта на лотарията за зелени карти. Те са без особено образование или ако са били квалифицирани в България, в Щатите трудно намират работа по специалността. Това поражда редица предизвикателства и недоволства.

Българските неделни училища в чужбина

Въпреки че се бях откъснала от българската диаспора за дълъг период, покрай желанието ми моят син да подобри българския си и да придобие знания за историята и културата на нашата страна го записах в българско неделно училище. Изненада ме фактът, че нашето Министерство на образованието и науката издава специално написани учебници за неделните училища в чужбина и даже ги подпомага финансово. Другият учудващ за мен аспект на това образование беше наличието на силни патриотични, да не кажа националистически позиции, представени не толкова в учебниците, колкото лансирани от учителите.

По време на една родителска среща в американското училище на детето ми неговият учител ми разказа, че синът ми го е поправил, щом го чул да казва, че кирилицата е руска азбука. Коригирал го е с думите: „Руснаците са я откраднали от нас.“ Че кирилицата не е руска, това е правилно, но „открадването“ предполага, че азбуката ни принадлежи, което е и един от митовете на нашата национална идентичност.

Личното ми желание за ограмотяване на сина ми дойде повече от убеждението, че той ще има много когнитивни ползи от двуезичието си и от познанието на друга култура, а не толкова от амбиция да събудя патриотични чувства. Не отричам ползите от патриотично възпитание, но когато то преминава в национализъм, виждам повече проблеми. И това ме накара да проведа едно изследване сред български училища в чужбина.

Какво учат българските ученици в чужбина и защо?

Срещнах се и разговарях с директори и учители в САЩ, Англия, Нидерландия и Испания. Трябва да отбележа, че повечето учители в тези училища имат деца, които се обучават там, и в този смисъл учителите са и родители. На базата на 21 разговора и анализ на учебни материали моите изследвания показват следните резултати.

Първо, учители (и родители) приоритизират възпитанието в патриотична гордост и национално самосъзнание (и самоусещане), често базирано на националистични митове от нашата история вместо на факти. Когнитивното развитие на учениците не е цел на тези занятия. В отговорите присъстваха изрази като: „Запазил ни е като нация през хилядолетното ни съществуване“ или „Той е голяма сила и мощ, идваща от дедите ни и от корените“ (за езика ни), или пък „Ние не говорим за османско владичество, а за турско робство и наричаме нещата такива, каквито са“.

Второ, 18 от 21 интервюирани държат на българското образование на децата си, защото вярват или се надяват, че децата ще се завърнат в България. Няма да се впускам в подробности за „схизмите“ сред училищата, които открих, и как финансирането на тези занимания е довело в някои случаи до „крадене“ на списъци и създаването на две училища в един град с цел да се присвоят държавни средствата. В други случаи причини за разделянето се оказват националистическата идеология или по-засиленото религиозно обучение.

Политика и идентичност

Оказва се, че сред някаква част от българската диаспора пребиваването в чужбина или е повишило чувството за национална и религиозна принадлежност, или поне не го е потушило. Очевидно резултатите загатват за дисонанс в няколко насоки. Предлагам някои интерпретации, които могат да обяснят този дисонанс, пък и, на пръв поглед, учудващия вот на българите в чужбина.

Изследвайки различни аспекти на миграцията – от празнотата, създадена от загубата на роднини и приятели, през трудността на интегрирането в нова общност и култура, до възникването на много проблеми около развитието на нова културна идентичност, – Леон и Ребека Гринберг сравняват процеса на миграция с траур поради изгубените части от индивидуалната идентичност и трудната работа по възстановяване на загубите.

Резултатите от моето изследване в по-малка или по-голяма степен разкриват травмата и предизвикателствата на миграцията, както и чувствата, свързани с траура, носталгията и идеализирането на родината, тревогите, причинени от неспособността на емигрантите да намерят мястото си в новите общества. Изборът на учители и родители да приоритизират патриотичното образование и националната идентичност може да се обясни, от една страна, с идеaлизиране на родината, а от друга – с тревогите от неспособността да се постигнат задоволителни социални и икономически успехи в нова културна среда.

Страхът от другия, който в очите на българите застрашава или пречи на мястото им в новото общество, е съществена емоция, мотивираща поведението на много наши сънародници, живеещи в чужбина. Националната гордост, често преливаща в национализъм и породена от носталгия и страх, се проектира в образованието на децата им или пък в политически избор.

Лякова твърди, че българите в Западна Европа, гласуващи за „Възраждане“, режат клона, на който стоят. Това без съмнение е така, но те гласуват по този начин и от страх: в българските парламентарни избори – за „Възраждане“, а в президентските в САЩ – за Тръмп. В САЩ „Възраждане“ не е първа политическа сила, но гласовете ѝ са се увеличили в сравнение с предишните избори. „Възраждане“ според Костадинов иска да направи България отново велика – както Тръмп правеше в САЩ (като междувременно няма имигранти, бежанци и „господари“). Подобна политика си играе със страховете на маргинализирано население, което не успява да се пребори с различни икономически и социални предизвикателства и си намира лесно обяснение за това: вината е другаде и в другия.

Както българите в Испания и Италия, където „Възраждане“ събраха много гласове, така и тези в САЩ, които подкрепиха същата партия, се страхуват и ненавиждат други имигранти, обикновено от Африка, Близкия изток или Латинска Америка. Чувството за превъзходство над другите раси владее здраво някои наши сънародници и се проектира в образованието на децата им в чужбина.

Съмнявам се дали знаят, че в началото на ХХ век имигранти от Балканите (гърци и хървати) са наричани „полунегри“ от някои американци, както подробно обяснява Миглена Тодорова в статията си Imagining “In-between” Peoples across the Atlantic. А Хестър Дженкинс, професор в Американския девически колеж в Константинопол, в статия от 1915 г. за National Geographic описва български студентки като момичета с ориенталски черти, но по-малко ориенталски (least oriental) в сравнение с други от Близкия изток. Тези подробности противоречат на националното самосъзнание за превъзходство над други етноси и раси и очевидно убягват и на Костадинов, и на наши сънародници, които поддържат партията му.

Ще завърша с мечтата на Костадинов да направи в България това, което Тръмп правеше в САЩ. Тръмп не успя да постигне много от целите си благодарение на все още здравата демократична система. А тя, демокрацията, в България съвсем не е толкова здрава и това ме води до тъжни заключения. Дано прословутият здрав разум на българите надделее.

По изборите в Ихтиман

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/po-izborite-v-ihtiman/

По изборите в Ихтиман

Последните предсрочни парламентарни избори отразяват хроничната апатия на българските избиратели, породена от усещането за безизходица, повторяемостта на политическите послания и неспособността на партиите да убедят широките обществени кръгове в смисъла от гласуването. За политическите играчи, разчитащи на твърдите си електорални ядра, общественото безразличие е предимство, което активно или мълчаливо подхранват, за да осигурят политическото си дълголетие. От апатията се възползват и онези, които купуват и контролират гласове – явление, особено характерно за малките населени места с висока безработица, нисък стандарт на живот, лошо образование и изградени зависимости от феодален тип.

И на тези избори станахме свидетели на разнородни нарушения. Четвъртото ми участие като независим наблюдател (второ в град Ихтиман) затвърди тези впечатления. Представлявах наскоро създадената платформа Обединение за честни избори (ОЧИ) в една от трите рискови секции в ромския квартал (№262000030). Тук надмощието на ГЕРБ и ДПС е осезаемо, а двете формации си оспорват политическото водачество. Двама са и местните тартори, които контролират обществените нагласи – Борис Аргиров (по-известен като Бони или Цар Бони, общински съветник от ДПС) и Рашко Стоянов (представител на ГЕРБ).

Работим в екип от двама души, за да извършим т.нар. тотално наблюдение – непрекъснат надзор над секцията в присъствието на поне един наблюдател до издаване на официалните протоколи от гласуването. Секционната избирателна комисия се състои от девет представители – председател, зам.-председател, секретар и шестима членове. Гласувалите в края на деня са 428 души от 999 (плюс 8 под черта) по избирателен списък. ДПС печели в секцията с 251 гласа срещу 123 за ГЕРБ, а останалите формации получават незначителна подкрепа. Невалидните бюлетини са цели 23, а бройката е изкуствено занижена заради немалкото компромиси при преброяването. Избирателната активност е малко по-висока спрямо изборите на 2 октомври, когато са гласували 330 души (при 1 недействителна бюлетина).

Всички членове на СИК са местни граждани, с изключение на Теодора Върбанова от квотата на „Демократична България“. Тя споделя, че Общината в Ихтиман е поканила председателите на секционните комисии в сградата на общинската администрация на 1 април, за да получат изборните книжа и материали. Условието е било да присъстват не повече от трима членове на СИК – председател, зам.-председател и секретар. При желание или липса на някого измежду изброените е можело да присъства и друг член на комисията.

Въпреки увещанията, че присъствието ѝ не е задължително, Теодора отива на уреченото място, за да предотврати потенциалния сценарий, известен като „индианска нишка“. Това е механизъм за контрол на вота, при който една бюлетина се откъсва от кочана и се попълва предварително. В изборния ден избирателят, на когото е връчена, пуска в урната попълнената бюлетина и изнася празната, която получава от комисията. Впоследствие я предава на друг гласоподавател, който отново я попълва предварително, а цикълът се повтаря. Така контролираният вот се отчита лесно и незабелязано. Усилията си Теодора не пести  и по време на изборния ден, в който отговаря за поставянето на печатите и следи изкъсо за нарушения.

Хронология на нередностите

Веднага след пристигането си насочваме внимание към състоянието и неадекватното разположение на ключови елементи от изборната секция. Както в цялата страна, и тук т.нар. паравани за гласуване представляват набързо сковани тъмни стаички. Причините за това са липсата на универсална спецификация за размера на параваните и решението на ЦИК да прехвърли отговорността за тяхното набавяне и поставяне на общините.

По изборите в Ихтиман
Снимка: Миролюба Бенатова

Целта на параваните е да запазят тайната на вота, но в същото време да осигурят видимост по начин, който възпира гласоподавателите (по подобие на гласуването с машина) от предприемане на нерегламентирани действия, като заснемане на вота и внасяне на предварително попълнени бюлетини. Затворените от всички страни тъмни стаички практически обезсмислят идеята за такъв тип прозрачност и са в разрез със закона.

Бедите обаче не свършват дотук. Членовете на комисията нямат възможност да изпълняват част от задълженията си по закон – например да спазват отстояние от поне три метра от машината за гласуване, защото няма достатъчно пространство в помещението (малка класна стая). Разбираме, че РИК е била предварително уведомена за подредбата в секцията, но едва по средата на изборния ден тя излиза с решение, според което нередности няма.

По изборите в Ихтиман

Междувременно от седящите места, предназначени за наблюдатели и застъпници, се открива ъгъл с видимост към една от двете тъмни стаички в помещението. Както се вижда на снимката, ъгълът е напълно достатъчен за гласоподавателя да покаже за кого е гласувал, без да бъде забелязан от член на СИК. С постоянното си присъствие на практика блокираме възможността за подобно отчитане на вота.

То обаче се извършва по друга схема. На няколко пъти изразяваме съмнения за манипулации след бъркане в джобове или пазва по време на гласуване, нетипично забавяне или шумолене в тъмната стаичка. Въпреки лошата видимост хващаме „на местопрестъплението“ няколко души, които заснемат вота си с включен звук на камерата. Незабавно уведомяваме СИК и бюлетините на прегрешилите биват обявени за невалидни. Идентични сигнали подават наблюдателите ни и в другите две секции. Следва да отбележим, че заснемането и отчитането на вота са едни от най-явните индикации за извършени манипулации.

Наблюдателите ни от съседната секция алармират за друг вид нарушение – гласуване със счупена, повредена или изтекла лична карта, което затруднява установяването на самоличността на избирателя. След множество сигнали до РИК и намесата на МВР тази практика е преустановена. Други примери за нарушения включват разговори на език, различен от български, подсказване между гласоподаватели за кого да гласуват, и отговаряне на телефонно обаждане по време на гласуване.

Агитационната дейност в изборния ден се извършва предимно извън територията на съответното училище. Наблюдават се съмнителни струпвания на групички от по няколко души в близките до училището улици, а някои хора (вероятно следящи кой е гласувал) остават около училището през целия ден. Вижда се и как влиятелни фигури в махалата или техни приближени водят гласоподаватели към секциите.

Броене

Броенето на гласовете е традиционно най-обтегнатият момент в изборния ден. Напрежението в нашата секция е породено от присъствието на Бони, на когото беше забранено да влиза в секциите поради липса на валиден документ. Все пак той намира начин да присъства на броенето като представител на ДПС, легитимирайки се с издадена междувременно акредитация.

Проблемите с невалидните бюлетини изплуват, а към това се добавя и грубият натиск на Бони върху СИК. Кулминацията настъпва в момента, когато представителят на ДПС заплашва председателката на комисията (пак от квотата на ДПС), че ще закрие училището, в което самата тя преподава.

Аз ще направя това училище да го закрият, да знаеш. Ще съжалявате за това, което го правите.

Това са точните думи на Аргиров, заснети от камерата за видеонаблюдение (виж тук, 23:40 – 24:00). Повод за ескалацията е решението на комисията да обяви бюлетина с плътно задраскано квадратче за невалидна (целият казус започва от 22:00). Всичко това се случва пред камерата (която не излъчва на живо) и в присъствието на независими наблюдатели, включително журналистката Миролюба Бенатова, с която наблюдаваме изборния процес през целия ден. Въпреки последвалите призиви на Теодора Върбанова към охраната и наши сигнали до РИК, Бони остава в помещението. След обаждане от РИК следва единствено устна забележка.

Бони продължава да прекъсва работата на СИК и шумно оспорва всяко нейно решение, с което комисията отхвърля дадена бюлетина като недействителна. За действителна е приета бюлетина, върху която е гласувано с кръг вместо с установените по образец знаци V или X. По правилник такава бюлетина е безспорно невалидна. След натиска на Бони обаче комисията подлага казуса на гласуване и приема бюлетината за действителна с аргумента, че гласоподавателят ясно е посочил коя партия подкрепя (виж тук, 48:25). Впоследствие комисията приема за действителни още две неправилно маркирани бюлетин (съответно с квадрат и две малки кръстчета, виж 59:30 и 1:05:30) под предлог, че трябва да бъдат приети, щом веднъж вече е направен компромис. Против и в трите случая гласува единствено Теодора Върбанова.

Много по-спокойно преминава броенето на бюлетините от машинното гласуване поради простата причина, че машината премахва възможността за недействителен вот. Това улеснява комисията, защото не създава спорни казуси, а самото броене изисква много по-малки усилия заради компактния формат на разписката и лесното отчитане на вота.

За хартиите и машините

Приетите от предишния парламент промени в Изборния кодекс са в полза само на онези, които контролират вота. Според повечето членове на секционната комисия машинният вот е много по-ползотворен за изборния процес, докато хартиеният създава хаос и усложнява неимоверно работата им. Показателно е единодушието и на представителите на ГЕРБ и ДПС, и на тези на „Продължаваме Промяната“, „Демократична България“ и „Възраждане“.

На основата на наблюдението бих откроил следните недостатъци на хартиения вот: улеснява изброените по-горе изборни нарушения; води до висок брой невалидни бюлетини; създава напрежение между членовете на комисията и избирателите, както и раздори в самата комисия (особено при броенето на бюлетините); води до огромен брой сгрешени протоколи (най-вече заради сложността им), което подкопава общественото доверие в изборния процес. Освен това хартиеният вот засилва влиянието на местните тартори и създава условия за натиск върху секционните комисии при броене.

Най-големият риск в действащото законодателство е свързан с отказа на все повече кадърни и честни хора с опит в изборния процес да участват в секционните комисии занапред. А тъкмо това са хората с най-много правомощия, на чиито плещи лежи и най-тежката отговорност за осигуряване на честността на вота. Част от членовете на СИК в Ихтиман изразиха нежелание да участват под същата форма в бъдещи избори заради бремето на смесеното гласуване.

Значението на гражданското наблюдение

Рисковите секции обикновено се намират в малки населени места или в отделни квартали, където влиянието на фигури като Бони и Рашко върху изборния процес е осезаемо. Тези лица познават лично членовете на СИК и натоварената да бди за изборни нарушения местна полиция. Това създава предпоставки за прилагане на добре познати незаконни практики. В секции с висок риск от купен и контролиран вот присъствието на независими наблюдатели е ключово за възпирането на манипулациите, дисциплинирането на секционните комисии и гарантирането на по-добро взаимодействие между всички отговорни институции в името на прозрачни избори.

Гражданското наблюдение е част от нов подход, необходим за подобряване на изборната среда и ограничаване на незаконните практики. Работата на наблюдателите се фокусира изцяло върху изборния ден. Тя зависи пряко от действията на МВР и прокуратурата за задушаване на контролирания и купения вот в зародиш още преди изборите. Усилията на гражданите и държавата обаче трябва да бъдат подплатени с мерки срещу структурните причини, които подтикват определени групи от населението да гласуват не по съвест, а по принуда или с корист. Такива са екстремната бедност, феодалните зависимости, лошото образование и липсата на гражданско самосъзнание – все проблеми, които заслужават много по-голямо политическо внимание. Човек би се зачудил дали съвсем нарочно не го получават.

Ексклузивни свидетелства пред „Биволъ“: Изборни протоколи с бюлетини са брутално фалшифицирани

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/prokolite-sa-brutalno-nadpisani.html

вторник 18 април 2023


За изключително скандални манипулации, фалшифицирани протоколи, незаконна агитация и купен вот сигнализираха източници на сайта за разследваща журналистика „Биволъ“. Нарушенията засега могат да бъдат открити от секционни комисии в София,…

Анализ на изборните проблеми

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4045

Тези дни се появяват множество публикации с проблемни изборни протоколи и грешни сумирания. На официалната пресконференция на Продължаваме промяната – Демократична България позицията ни беше, че проблеми има и те трябва да бъдат посочени и решени, и макар че тяхното натрупване едва ли би променило крайния резултат, всеки глас има значение. Подкрепям тази теза и нейнто спокойно артикулиране, като ще опитам да обясня детайлите и какво точно виждаме.

Първо, усещането за нечестност е разбираемо. Имаше много секции с проблеми с машините, заради това, че ЦИК не осигури тестове с реалната хартия и реалните ролки и те, оказа се, не работят добре с машините. Има секции с фрапантни грешки, има секции с поправяни протоколи, има лошо организиран процес в СИК, както се видя на камерите. Доста секции не излъчваха наживо, протоколите на РИК и дори финалния има несъответствия при сумирането, имаше и много сигнали за купуване на гласове. Тези проблеми произтичат от пропуски в Изборния кодекс и грешки на изборната администрация. И за почти всеки от тези проблеми сме предупреждавали. Но да ги разгледаме един по един:

  • разминавания между машинните данни и протоколите на СИК (т.е. човешкото броене). В много случаи (1/5 от секциите) имаше такива разминавания. Това беше очаквано и го казвахме много пъти – машината е по-добра от хората в това да брои и да смята. В крайна сметка, обаче, разликите са пренебрежимо малки. ППДБ имаме отчетени с 1458 гласа по-малко от секционните комисии спрямо машините. Да, не е редно да има такива грешки, защото всеки глас е важен и ние затова се борихме да останат машинните данни за такъв тип проверка, и настоявахме пред ЦИК тя да се случи в РИК, за да може да се отстраняват. Но именно заради тези усилия, злонамерени системни манипулации по-скоро няма – това са очаквани грешки при броенето, каквито винаги е имало. Между другото, ГЕРБ също са надолу с 894 гласа от тези грешки. Отговорността за тези разминавания е на мнозинството на ГЕРБ, ДПС и БСП и на ЦИК, които отказаха машината да вади протокол.
  • сериозни разминавания в някои секции – да, има такива секции, в които има разлика 10-20-40-80 гласа в ущърб на ППДБ. Тези секции са малко на брой (аз при предварително сваляне на данните открих 13 такива). От това, което изглеждах на видеозаписите (не съм изгледал всички), са заради хаотична работа в секционната комисия, а не злонамерени. Но трябва да предотвратявяме такива грешки, за да не бъдат скрити вбъдеще зад тях злонамерени действия.
  • проблеми с контролите – многото грешки в протоколите поставят под съмнение наличието на контроли. Реално, обаче, контроли има и те са сработили. Просто районните комисии приемат протоколите „в червено“ (т.е. с яснота, че има грешки по тях) и ги предават на ЦИК така. След това ЦИК анализира всички тези несъответствия. Поправя грешките там, където може (чл. 301), и описва всичко в доклад, който вече е публичен. В крайна сметка от тези неизлезли контроли разминаванията са незначителни в крайния резултат, но отново показват, че натрупването на проблеми от Изборния кодекс води до повече грешки.
  • грешно събиране на данни в протоколите на РИК и финалния на ЦИК – когато отворите протокол на РИК, особено в 24-ти МИР, бие на очи, че хартия+машина не е равно на „Общо“. Това изглежда неадекватно, и е, защото ЦИК е приело, че колоната „общо“ също е първична данна, както другите две колони. И когато в СИК не съберат две числа правилно, това се пренася с натрупване в районния протокол. Това можеше да бъде коригирано в РИК, но нито ЦИК, нито РИК са взели такива решения за няколко секции и накрая изглежда, че изборните органи не могат да съберат две числа. Реално и там разминаванията са малки (-109 гласа за ГЕРБ, -173 за ППДБ), но отново проблемът е резултат и от Изборния кодекс, и от действията на ЦИК. И заради липсата на ясно обяснение, създава сериозно недоверие. Любопитното е, че след повторната проверка такива грешки има само в няколко секции. Тази, която допринася за почти цялото разминаване в сумите е секция 244606040 в София, където са писали резултата в полето за „хартия“, и са оставили „машина“ и „общо“ празни. И нито РИК, нито ЦИК са коригирали тази очевидна грешка. Една секция не променя изборите, но заради нея се създава усещане за манипулации.
  • проблеми с машинното гласуване – на много места ролките и хартията бяха неподходящи, а тъй като не бяха тествани предварително, изборната администрация разбра това в изборния ден. Ще цитирам член на ЦИК (от квотата на БСП), който в средата на март казва следното. ЕМИЛ ВОЙНОВ: „Уважаеми колеги, аз считам, че ако специализираната хартия с утвърдените защити не бъде удостоверена от органите, които са оторизирани от Изборния кодекс да извършат удостоверяване, и се появи някакъв проблем с хартията в изборния ден, то може машинното гласуване да се компрометира и Централната избирателна комисия да носи отговорност в такъв случай, че не е взела всички мерки да бъде удостоверена тази хартия.“. Тези проблеми можеха да се решат, ако ЦИК беше изпълнило в пълнота параграф 55 от Изборния кодекс (предложен от нас) за провеждане на експерименти с реалната хартия. Но нетният резултат и от тях е няколко двойни гласувания, докато излезе разписка, което пък допринася за по-големия брой разминавания в протоколите, обяснено по-горе
  • без видеоизлъчване в 2639 секции, както и липса на видеоизлъчване в някои от определените като „рискови“ секции. Тук има два аспекта – първият е, че телекомите нямат добро покритие навсякъде (именно затова в плана за възстановяване има проект за високоскоростна свързаност в отдалечени райони). Това беше известно, очаквано и макар да нямаше информация за точната бройка секции, очакванията бяха за между 2 и 3 хиляди. Това не значи, че телефоните не са били включени и че няма запис – записите очаквам да бъдат качени съвсем скоро. Малко по-високият процент рискови секции без излъчване (26.9% спрямо 22.7 от всички, изчислено на база на качените видеа) също е обясним отчасти с покритието. Тъй като тези често са по-отдалечени места, е очаквано при тях липсата на излъчване да е по-масова. Това се потвърждава и от по-високия процент секции с лошо качество на излъчването в рисковите секции, което също може да се извлече от сайта evideo.bg. Трябва да имаме предвид, че секция се определя като рискова по много критерии, но основните са свързани с различни гласувания на големи групи избиратели на различни избори – иначе казано на едните избори са купени гласовете за една партия, на другите за друга, а на трети МВР си е свършило работата и не са излезли да гласуват. Това няма да се види на камерите. То се случва преди изборния ден и в самия изборен ден. Камерите бяха добър превантивен инструмент – когато знаеш, че нещо снима и записва, не си склонен да правиш фрапантни нарушения. В тези секции, между другото, членовете на СИК не знаят дали има излъчване или не. Има и секции с невключени телефони, като предстои да видим кои са те, но предвид горната статистика, не очаквам да има значително изкривяване.
  • липса на паравани – вместо тях се ползваха старите тъмни стаички, което позволява снимане за доказване на купен и контролиран вот. Тук доброто законодателно намерение се срещна с невъзможността на изборна администрация, местна администрация и централна администрация да изпълнят закона. ЦИК не каза какво точно значи параван, а общините и правителството на закупиха такива. Ако има нарушение, което смятам за сериозно, това е именно липсата на паравани. Но можем да го отдадем отчасти и на кратките срокове заради предсрочността на изборите. На следващи избори се надявам ЦИК, Министерски съвет и общините да поправят пропуска с параваните.
  • купуване на гласове – това е най-сериозният проблем на българските избори, не само на тези. От всичко изброено, то има най-значителен ефект върху крайния резултат. То обаче не е в компетенциите на ЦИК и не е пряка част от изборния процес (като изключим горната точка). Купуването на гласове е функция на много други проблеми в обществото, вкл. на нереформираната прокуратура и неспособността на МВР да противодейства достатъчно ефективно. Осъдени за купуване на гласове сигурно ще има, но те не купуват за себе си, а за някоя партия, и това става с нейното или одобрение, или затваряне на очи. Има необясними преференциални резултати из страната, които допринасят за усещането за нечестност. Трябва най-после купуването на гласове да спре и партии, които имат претенции да представляват големи групи избиратели, да се откажат от тези престъпни практики.
  • протокол на флашка с електронен подпис в бъдещето – Бърд са открили една секция, в която електронният подпис на машинния протокол е с дата в бъдещето. Това е интересно наблюдение и повдига въпроси, на които опитах да дам отговор вчера във Фейсбук. Накратко – това е само една секция, в която няма разминавания с данните на СИК, и грешката най-вероятно е при настройването на машините в складовете. ИО не може да копира ключове от картите, но както много пъти сме предлагали, трябва публичните ключове на всички карти да се публикуват преди изборния ден

Всичко това дава усещане за нещо нередно, за нещо манипулирано, за нещо нечестно. Но все пак изглежда, че няма основания да смятаме, че поправянето на грешките ще промени резултата. Няма основания, обаче, и да ги игнорираме, и ще предприемем действия в тази посока в парламента.

На тези избори няма сериозни разминавания между протоколите от СИК и данните на флашките. Разминаванията са далеч от гласовете за дори един мандат (който изисква малко под 10 хил. гласа). Грешките в протоколите на СИК, РИК и ЦИК след повторните проверки също са сумарно около 1000 гласа за всички. Но грешки, които не променят резултата на парламентарни избори, могат да променят всичко на предстоящите местни избори, при които няколко десетки гласа могат да променят кмета на дадена община или баланса в общинския ѝ съвет. И това е още една причина да направим така, че да не се случват.

Купуването на гласове не изглежда да има значителен ръст, но не е и намаляло. Затова съм подготвил въпрос към МВР, с който да получим по-добра представа за действията им.

Между другото, добре че спасихме данните от флашката в Изборния кодекс, за да можем да сме сигурни за мащаба на грешките и да можем да го проверяваме в реално време, още докато излизат резултатите и да подаваме разминаванията на ЦИК за проверка, както и направихме. Иначе няколко такива протокола щяха да имат още по-силен публичен ефект и да подкопаят още повече доверието в крайния резултат.

Това, че многото грешки и несъвършенствата в процеса не водят до сериозни изкривявания на тези избори е добре, но не трябва да ни успокоява – всеки глас е важен и трябва да бъде отчетен правилно. Особено на местни избори. Не ни успокоява и това, че при приемането на кодекса посочихме риска за много от тези проблеми. Нужно е, при наличие на парламентарно време, спокойно да решим какъв Изборен кодекс искаме. Не „на коляно“, не със сила, не с лудитски пориви за борба с технологиите и не със среднощни заседания. Този изборен кодекс не е добър, създава условия за всички тези грешки и за недоверие в изборния процеса. Нашата работа е да ги посочваме и решаваме без рушим и малкото останало доверие.

Материалът Анализ на изборните проблеми е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Заровете за правителство още се търкалят

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/zarovete-za-pravitelstvo-oshte-se-turkaliyat/

Заровете за правителство още се търкалят

Има ли правителство на хоризонта и победителят на изборите ГЕРБ ли ще зададе формулата? Отказът на втората политическа сила „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ да управлява в съюз с ГЕРБ увеличи шансовете за нови избори през лятото.

Лидерът Бойко Борисов настоя първо да се постигне съгласие за управление, а после да се обсъждат приоритети. Обратно на логичния ход първо да се изгради широка платформа за съществените задачи за разрешаване и на тази база да се търси подкрепа. В нова роля – на лидер с разум и благост в гласа, и с нова профилна снимка, на която е усмихнат многозначително, Борисов като Вазовия чорбаджи Марко сбира политиците, за да направят най-доброто за България – редовно правителство. Даже покани и президента, защото управлявал особено дълго, и в известна степен унижи парламентаризма, побългарявайки го.

В 49-тия парламент Бойко Борисов ще е депутат и този път лично ще води преговорите, но премиер едва ли ще е.

Обръщам се към лидерите на партиите: по време на кампания се чертаят разделителни линии, защото иначе всички ще са еднакви, но след изборите в демократичния свят, ако на някоя партия не ѝ стигат 121 гласа, се правят коалиции. Без редовно правителство бюджетът няма да бъде подкрепен от нас,

каза Борисов на първата си пресконференция след изборите.

В капана на Бойко Борисов

Така водачът на ГЕРБ не остави много полезни ходове на лидерите на втората политическа сила ПП–ДБ, изостанала с около 2% от ГЕРБ–СДС. Влязат ли в съюз с ГЕРБ, ще загубят още от избирателите си на местните избори, не влязат ли – губят шансове за мобилизация на избиратели от периферията, извън ядрата си (доколкото ПП например има такива). ПП–ДБ твърде дълго мълчаха след изборите, проговаряйки едва на петия ден – ако не броим порива на „Продължаваме промяната“ да споделят предварително позицията си, че няма да се коалират с ГЕРБ. Общото решение на коалицията, съобщено в петък, го подпечата.

„Оценяваме и си даваме сметка, че голяма част от българските граждани, около 80%, искат да се прекрати политическата криза, да бъде създадено редовно правителството, защото пред държавата има много предизвикателства. Ние сме солидарни с тях, но решението на нашето национално ръководство е, че не можем да подкрепим правителство, кадрувано от Бойко Борисов“, заяви съпредседателят на ДБ и лидер на ДСБ Атанас Атанасов.

Другият съпредседател на ДБ – Христо Иванов, потвърди общата позиция на коалицията и заяви, че „оттук нататък следва изпълнението на най-важното обещание – да бъде възстановена парламентарната република и парламентарното управление в България, и то по начин, който може да реализира приоритетите ни на практика, не на думи“.

По политики обаче ще работят с всички политически партии, както обясни съпредседателят на ПП Кирил Петков – а това значи и с ГЕРБ. „Ако с първия мандат ГЕРБ не успее да формира правителство, ние ще поемем отговорността и ще предложим с втория мандат правителство от нашата коалиция“, каза Петков. Водената от Бойко Борисов партия едва ли би го подкрепила – освен ако не иска да му издърпа килима под краката в определен момент.

За политики може, за коалиция – не

„Коалиция няма да има, което не значи, че няма да има правителство“, заяви по БНР тази седмица евродепутатът Радан Кънев (ДСБ/ЕНП). „Вариант за управляваща коалиция не виждам. Не означава обаче, че няма формула за съставяне на редовен кабинет. Има формули за съставяне на правителство, които не са политическа коалиция“, обясни Кънев. Има. Което оставя вратичката пред ПП–ДБ да обявят частична подкрепа за политики – еврозоната, Шенген, военна подкрепа за Украйна – и за приоритети: приемане на закона за държавния бюджет за 2023 г., на законите, които са необходими, за да получи България втория транш по Плана за възстановяване и устойчивост (с които непростимо изостана), на програмите за модернизация на армията, за службите и др.

ПП–ДБ смята да постави и въпроса за съдебната реформа и съдбата на главния прокурор Иван Гешев. По-рано Борисов беше казал, че още в първите дни на новия парламент ще настоява за приемането на „закона на Крум Зарков (служебния правосъден министър – б.а.) за корупцията“ и за механизма за разследване на главния прокурор – „Ще приемем този закон, даже и да е противоконституционен, три пъти за пет дни ходих в Американското посолство“.

Така хем няма да участват в правителство на ГЕРБ, но и няма да отблъснат напълно тези избиратели, които смятат, че е необходимо да се положат усилия за редовно правителство, за да бъде спряно царуването на президента Радев. Коалицията избра да се вслуша в непримиримите за какъвто и да е съюз с ГЕРБ заради „ценностни различия“ (по Кирил Петков), като не допусна никакви въпроси на журналисти след изявленията на лидерите в петък.

Оттук нататък големият въпрос е дали Бойко Борисов може да направи правителство на малцинството с подкрепа на останалите политически сили и какво ще си гарантира в замяна. Той вече заяви публично, че кабинет с БСП и „Възраждане“ няма да прави, независимо че ги покани за разговори. ГЕРБ можеше да направи правителство с БСП и ДПС и в 48-мия парламент, но не пожела. В бъдещия 49-ти парламент ГЕРБ–СДС получава 69 мандата, 64 са за ПП–ДБ, 37 за „Възраждане“, 36 за ДПС. БСП ще има 23-ма депутати, а ИТН – 11. Тоест ГЕРБ–СДС заедно с ДПС и ИТН ще имат общо 116 гласа, които не са мнозинство от 121 народни представители, но може да осигурят добра подкрепа за евентуално правителство.

Ако няма правителство

Какво би станало, ако отново се отиде на избори? На първо място, закрепва се владичеството на президента в ситуация, усложнена в геостратегически план от войната в Украйна. Румен Радев, както е известно, не споделя позициите на ЕС и НАТО за военна помощ за Киев – от особено значение, когато украинската армия готви контраофанзива.

Още избиратели ще се разбягат като прелетни птици, като удара ще понесат основно ПП, които бездруго нямат устойчиви партийни структури. На изборите на 2 април коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ вече изгуби 73 000 гласа в сравнение с резултатите им от предходния вот, като спад се отбелязва и в България, и в чужбина.

България няма да успее да получи втория транш по Плана за възстановяване и устойчивост – средства, предназначени за зелена и цифрова трансформация на икономиката, и отново ще е най-изоставащата.

На следващите избори проруската „Възраждане“, в чиито послания се откриват елементи от нацистката пропаганда, има потенциал да стане втора политическа сила. В подписката за референдум за запазване на лева (на практика срещу еврото) са събрани почти 600 000 подписа и ще бъдат внесени в Народното събрание.

Предстои политическите сили в парламента да направят своя избор и да поемат отговорността за него.

Електоралната енигма – защо българите в чужбина гласуват за „Възраждане“

Post Syndicated from Марина Лякова original https://www.toest.bg/elektoralnata-enigma-zashto-bulgarite-v-chuzhbina-glasuvat-za-vuzrazhdane/

Електоралната енигма – защо българите в чужбина гласуват за „Възраждане“

Отминаха поредните парламентарни избори и в публичното пространство отново тече дискусия за участието на „другата България“ в тях. Не спира учудването защо българите в чужбина гласуват „масово“ за партия „Възраждане“. Та нима е възможно наши сънародници, живеещи трайно в Западна Европа или Северна Америка, да предпочетат да дадат гласа си за една откровено антиевропейска, популистка и антисистемна партия? За политически субект, който с думи и действия поставя под въпрос устоите на либералната демокрация, от която точно тези българи сякаш най-много печелят? Но да започнем по-отдалеч.

Избирателната активност в чужбина

Помните ли репортажите за опашки пред посолствата в Лондон, Париж и Берлин в изборния ден? Сещате ли се за разказите на българи, купили билети за самолет, за да гласуват в най-близкото консулство или пропътували стотици километри с влакове и леки автомобили? Точно тези кадри създаваха години наред усещането, че интересът към гласуването в чужбина е огромен и че вотът на българите зад граница може да „обърне мача“.

Всъщност участието на български граждани в изборите зад граница винаги е било незначително като брой подадени гласове – един електорален потенциал и до днес игнориран от повечето български партии. Точният брой на постоянно пребиваващите в чужбина български граждани не е известен – твърде различни и не съвсем прецизни са системите на регистрация в отделните държави. Според достъпните статистически източници (вж. например тук и тук) около милион и половина български граждани живеят трайно извън страната и теоретично имат право на глас. От тях обаче активно упражняват това право около 200 000 души. Казано накратко – българите в чужбина масово не гласуват.

Причините за това са различни. Част от тях се крият в политиката на систематичното им отчуждаване, която започна с преследване на емигриралите ни съграждани по времето на социализма, през стигматизирането им като „невъзвращенци“ и „вражески емигранти“. В годините след 10 ноември 1989 г. последваха редица бюрократични спънки при легализиране на образователни степени и дипломи, особено на придобитите в държави, нечленуващи в ЕС. Последва и дискриминативната практика на принудителното двойно медицинско застраховане, отменена след протести на засегнатите през 2004 г. (вж. чл. 40а от Закона за здравното осигуряване).

Българската държава не пропуска да се гордее с успехите на световноизвестни българи, живеещи в чужбина – артисти, музиканти, спортисти, учени, изобретатели или мениджъри. В обществото ни е признато и значението на огромната финансова помощ на работещите в чужбина български граждани за техните близки, помощ, надхвърляща през последните години дори и размера на чуждестранните инвестиции в страната. Но това, което държавата прави за насърчаване на избирателната активност през годините, варира между недостатъчно и нищо.

Българските политици на практика игнорират факта, че от 1990 г. насам България е емигрантска държава. Броят на българите, живеещи постоянно или пребиваващи временно в чужбина, нараства непрекъснато – било защото сънародниците ни работят, учат или живеят постоянно извън страната, било защото са в командировка, на гурбет, на гости или на туризъм. В отговор на тази нова реалност българският законотворец твърде плахо и бавно увеличаваше възможностите за упражняване на правото на глас зад граница – вероятно воден от тяснопартийни конюнктурни интереси.

Създаването на избирателен район „Чужбина“ непрекъснато се отлага за неопределено бъдеще. С това на практика се създадоха различни категории български граждани: гласуващите в чужбина наши съграждани не могат да изпращат свои представители в парламента. А когато нашите емигранти все пак решаваха да упражнят избирателното си право, на тях всеки път им се налагаше да пропътуват стотици километри, а някои – половин континент, до най-близкото дипломатическо представителство и да висят на километрични опашки, за да пуснат заветната бюлетина.

Ефектът е лесно предвидим – с времето и най-мотивираните избиратели от българската диаспора започнаха да се отказват да подадат гласа си. Особено когато това им се налага за пети път в последните две години.

Проведеният референдум за въвеждане на електронно гласуване не доведе до необходимите законови промени, а откриването на повече секции през последните години улеснява, но все пак не решава кардинално проблема с достъпа до избирателно право. В противовес все повече стават гласовете в България, които поставят под въпрос правото на българските емигранти да гласуват. Тези ограничения засягат гласоподавателите на всички партии.

Защо обаче при тези обстоятелства нараства вотът за „Възраждане“?

Сред гласовете, подадени в чужбина, винаги е имало един устойчив националпопулистки и антисистемен вот от около 10–15% от подадените гласове. При повечето избори в миналото той се разпръскваше между „Атака“, ВМРО, НФСБ, РЗС, „Воля“, ИТН и всякакви други по-малки партии и коалиции. „Възраждане“ обаче успя да обедини този вот както в България, така и извън страната. Така той стана по-видим, а с това и посланията на партията на Костадинов – по-чуваеми.

В изследванията ми на българската имиграция в Германия може да се откроят три типажа българи, живеещи в чужбина, които предпочитат да изберат „Възраждане“ за свои политически представители:

  • Сините якички

Работещите по строежите, в транспорта, месарските цехове, на полето, в портокаловите плантации, в туризма всекидневно се сблъскват с несъответствието между лъскавите витрини на западните консуматорски общества и собствената си мизерия. Тези трудови емигранти често идват без квалификация и познания по съответния език и са принудени да захванат каквато и да е работа, за да свържат двата края. Общуването с местното население е сведено до минимум. Всекидневието протича в монотонна поредица от дълги работни дни или нощи, а редките моменти на отдих – в почти херметично затворена българска среда с копнеж по Родината, с мечта да достроиш къщата или да видиш децата си, често оставени на грижите на бабите и дядовците.

Сред тази група изпъкват особено хората на средна възраст, които имат квалификация в България, но като имигранти в чужбина не получават съответстваща на образованието си позиция. С диплома по икономика от някой местен филиал на неизвестна българска академия по счетоводство трудно ще получиш позиция дори за работа на гише в „Дойче Банк“. Така на един „дипломиран икономист“ се налага да работи като строителен работник, да разнася пакети на „Амазон“, да продава хлебчета в кварталната пекарна или да сортира маратонки в склад на „Адидас“, докато учи новия език и евентуално се квалифицира допълнително. Ако изобщо има време и сили за това. За съпругата – дипломирана учителка, чиято педагогическа диплома може да бъде легализирана едва след години на приравнителни изпити, остава изборът между социалните роли на домакиня, продавачка, гледачка на стари и болни хора или чистачка. Усещането е за статусно несъответствие, за яд, за преумора.

  • Студенти, израснали в България през 90-те години

90-те години са време на доминация на чалга културата и естетиката, характеризиращо се с избуяване на сексизма и расизма. Време на младежките компании от агитката на местния футболен клуб, на лесните шестици в някои български училища. Сблъсъкът – ценностен и когнитивен – със средата и изискванията в западните университети не е безболезнен. Завоят към националпопулизма е възможна форма на компенсация.

  • Хора с висок професионален статус и висок доход

Мениджъри, самонаети, компютърни специалисти, икономисти. Най-интересната група и най-трудно обяснимата на пръв поглед. В нея попадат високообразовани емигранти на средна възраст, някои от тях – податливи на различни конспиративни теории и езотерични течения. Открояват се предимно мъже, които трудно приемат, че сред директорите на фирмите, в които работят, има хора с различен цвят на кожата, жени или хомосексуални.

„Възраждане“ сякаш дава базата на един латентен расизъм и сексизъм („Аз не съм расист, ама…“). Стилът на обличане и говорене, изчистен от аксесоарите и агресивността на крайнодесните групировки, прави тази политическа сила атрактивна дори и за хора с високи доходи и образование. За приемането на „Възраждане“ огромно влияние изигра антиваксърската позиция на партията по време на пандемията, вероятно и проруската по време на войната в Украйна.

На всички тези групи, чувстващи се пренебрегнати, недооценени, неразбрани, „Възраждане“ предлага с реториката си бързи отговори на фундаментално важните въпроси за смисъла, за посоката, за идентичността. Въпроси, които в една чужда среда стават още по-значими. „Възраждане“ сякаш дарява „национална гордост“, „опора“ или просто възможност за канализиране на културния шок, съпътстващ всеки един емигрант. Изрича на глас културно недопустимото в западния свят – страховете от чуждостта и потисканото желание за собствено превъзходство над „другите“. Дава идеологическа опора на отвращението от собствения мизерен бит, опаковайки го като „омраза към прогнилия Запад“. Предлага лесни отговори на трудни въпроси. И нещо повече – прави ги бързо достъпни чрез социалните мрежи.

На практика в подкрепата за „Възраждане“ няма нищо енигматично. Публичното учудване в страната ни от вота на българите в чужбина е резултат от очакването на мнозина, че на Запад емигрират образованите, млади, успешни, знаещи езици българи. Че от България „изтичат мозъци“, които непременно ще направят един различен, един „по-добър“, „по-цивилизован“ избор.  

Сред българските емигранти обаче настъпва все по-отчетливо социално разслояване. Допреди приемането на България в ЕС през 2007 г., респективно до отпадането на ограниченията за свободна трудова дейност през 2014 г., в държавите от ЕС живееха предимно български студенти и българи, получили по изключение разрешение за работа за съответната държава. Съответно високообразованите и квалифицираните емигранти преобладаваха.

Днес все повече хора от различни прослойки живеят в държави от ЕС и упражняват правото си да гласуват извън България. Тези хора обаче все по-трудно са „включвани“ в съответните приемащи общества, с голяма вероятност те по-често са дискриминирани. Вероятността сред тях да нараства политическата апатия, отхвърлянето на либерални ценности и тенденцията към протестния, популистки, националистически вот е голяма. С течение на времето политическият избор в чужбина точно на тези групи хора става все по-подобен на избора в България.

От своя страна високообразованите, упражняващите високоплатен труд и добре интегрираните имигранти вероятно имат все повече залози в приемащите общества. Те стават техни граждани, понякога, особено извън ЕС – с цената на отказ от българско гражданство. Колкото повече време минава, толкова интересът към българската политика отшумява. Точно тези добре интегрирани имигранти се възползват все по-рядко от правото си на глас – един отказ с недобре съзнавани, но несъмнено значими последици. Ако някой ден тези хора решат да се завърнат трайно в България, дали ще намерят държавата, от която имат нужда, държавата, която да гарантира справедливост, законност и социалност?

Заплаха ли е вотът за „Възраждане“?

Антисистемни и националпопулистки партии съществуват в много държави – в Германия през последните години се утвърди „Алтернатива за Германия“, в Испания – „Вокс“. Северната лига в Италия, австрийската Партия на свободата и френският Национален съюз също заемат място в тази част от политическия спектър. В Западна Европа се приема, че една устойчива демокрация трябва да може да понесе публичното изразяване на такива политически позиции. В същото време обаче спрямо тези партии се спазва строга дистанция – търсенето на подкрепа от тях е нежелано, тезите им биват оборвани публично не само от политици, но и от анализатори и журналисти.

Свободният избор на всеки български гражданин е конституционно право, но дали гласуването зад граница за „Възраждане“ е резултат от осъзнат личен интерес? Абсурдното е, че с политическите си позиции, например с тезата за напускане на ЕС, „Възраждане“ представлява заплаха точно за българите, живеещи в чужбина, които ги избират.

Едно хипотетично излизане на България от ЕС би ограничило именно правото на българските емигранти да пребивават свободно в страните, в които работят без ограничения от 2014 г. насам. То би премахнало възможността за преференциалните студентски такси и кредити, които се предлагат на граждани на ЕС, обучаващи се в други страни от Съюза. Би се отразило негативно на възможността за закупуване на жилища и за получаване на кредити.

На днешното свръхмобилно младо поколение би се наложило практически да разбере какво означава да чакаш с дни за визи пред посолствата на други държави, както поколения българи бяха принудени да правят през 90-те. А забавянето на приемането на еврото буквално струва на голяма част от българските граждани пари, изхарчени за обмяна на валути. Дали емигрантите си дават сметка за всичко това, когато подкрепят „Възраждане“? Едва ли. В една медийна среда, в която безразборно се дава дума на „всички гледни точки“, те няма и откъде да го научат.

На практика „Възраждане“ не просто е заплаха за либералната демокрация в страната, а застрашава жизнените интереси на българите в чужбина, и то предимно на онези, които гласуват за тази партия. Да дадеш гласа си за такава политическа сила е все едно да режеш клона, на който седиш, вярвайки, че ще полетиш в облаците.

Пак ли, бе

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/pak-li-be/

Пак ли, бе

Пак ли парламентарни рулетки? Пак ли избори? Пак ли служебно правителство? Или – още по-лошо – пак ли още от същото, което живяхме до 2021 г.?

Не е лесно в деня след парламентарните избори на 2 април 2023 г. да се напише статия за тях, която да е все още актуална не просто след месец, а даже след седмица. Че дори в деня на публикуването ѝ. Защото все още има твърде много неизвестни. От друга страна обаче, няма друга тема, за която си струва да се пише, освен изборите.

Старите и новите въпроси

Само допреди няколко часа въпросите бяха по-малко. Първият от тях беше дали ще спечели коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ (ПП–ДБ), или ГЕРБ, защото прогнозите бяха в рамките на статистическата грешка. А вторият – дали ПП–ДБ ще допусне известен компромис с ГЕРБ, за да се ограничи „служебното“ превръщане на България в пропутинска президентска република в контекста на войната на Русия срещу Украйна. Подвъпрос към предишния е дали ГЕРБ може да бъде евроатлантическа партия не само на думи, защото за периода на управлението си партията на Бойко Борисов не ограничи зависимостта на България от Русия, а напротив.

Историческата ирония на последния въпрос е в обстоятелството, че до неотдавна ситуацията беше тъкмо противоположна. ДБ, президентът Румен Радев, ИТН, БСП и дори „Възраждане“ бяха заедно на площада срещу безконтролната власт на ГЕРБ. Срастването на последната с институциите беше стигнало дотам, че прокуратурата щурмува Президентството. Именно контекстът на това противопоставяне направи възможно раждането на ПП, които днес са обединени с ДБ не само срещу ГЕРБ, а и против властта на президента.

В контекста на последните (все още неокончателни) резултати възниква и нов въпрос: ще може ли ГЕРБ да сформира коалиция с ДПС и изненадващо прескочилата 4-процентната бариера партия на Слави Трифонов ИТН, която иска да прави референдум за президентска република? Евентуално с помощта на нечий „златен пръст“, примерно този на „Възраждане“? Не е нужно хората на Костадинов да гласуват – достатъчно е да го играят толкова възмутени, че да напускат парламентарната зала преди вота, осигурявайки по този начин мнозинство на ГЕРБ и компания. Подобна конструкция би могла да ни върне в „стабилността“, в която пребивавахме допреди две години.

За да се забавят резултатите от изборите и за да бъдат такива, каквито са, има редица фактори. Ето някои от основните, като започнем от по-маловажните.

Хаосът с изборните правила

С връщането на хартиените бюлетини, премахването на протоколите от машините и въвеждането на видеонаблюдение се затрудни както самият изборен процес, така и броенето на гласовете. С хартиените бюлетини се върнаха възможностите за фалшифициране на вота и произволното му тълкуване.

Машините имаха проблеми с новия тип хартия, на който се печатаха бюлетините от машинно гласуване, и се случваше да блокират или да печатат празни бюлетини, а секционните избирателни комисии (СИК) не бяха предварително инструктирани как да постъпват при подобни грешки. Затова някои СИК действаха по свое усмотрение, като така се подмени вотът на избирателите. Един от гласоподавателите от Градец и един от членовете на местната СИК например бяха лишени от право на глас поради дефектни бюлетини от машинно гласуване. В същото време съпредседателят на ПП Асен Василев нямаше проблем да гласува с машина в Хасково от третия път, след два неуспешни опита с празни бюлетини.

Проблем се оказаха сложните протоколи, които СИК трябваше да попълват, смятайки и сборувайки на ръка. Голяма част от тях се оказаха сгрешени и трябваше да се преизчисляват. Това направи чакането в районните избирателни комисии още по-дълго. Върнаха се времената, когато беше практика в изборната нощ хора да припадат и да се вика Бърза помощ.

Пародията на борба с контролирания вот

По традиция т.нар. борба с контролирания вот се ограничи в ромските квартали и за цвят – в някоя и друга община с етнически турско население. Така данните на МВР, че гласове се купуват по много други начини, дори с ваучери за фитнес (а ромите от гетата не са типичните посетители на фитнес залите), останаха без последствия.

По-сериозният проблем е, че докато се изобличават лихвари и други местни дилъри на гласове, поръчителите остават в сянка. Ако те са недосегаеми, ще има кой да продава гласа си, дори да се сменят дилърите. Невъзможно е тези практики да се прекратят, докато поръчителите се ползват с имунитет в качеството си на кандидат-депутати и най-вече – докато няма санкции за партийните централи, които купуват гласове.

Контролираният вот не се изчерпва само с купуването на гласове. Съществуват всевъзможни форми на натиск върху определени групи хора, за да подкрепят един или друг кандидат. Една от тях е корпоративният вот – опасността да останеш без работа, ако не пуснеш „правилната“ бюлетина. А много хора по места не разполагат с разнообразни възможности за професионална реализация. Други гласуват за определен кандидат, защото иначе няма да имат дърва за зимата или достъп до субсидии, или до нещо друго, което е жизненоважно за тях.

Пропагандата и преобладаващо безкритичната медийна среда

Срещу ПП се водеше негативна пропагандна кампания както от страна на ГЕРБ, така и от страна на президента и служебното правителство. Всичко лошо, което се случваше (плюс някои измислени проблеми, например наличието на икономическа криза) биваше приписвано на кабинета на Кирил Петков. Включително в случаите, в които ставаше въпрос за проблем на международно равнище – да речем, високите цени на газа или инфлацията. И обратно, всяко постижение на кабинета на Петков се представяше като чужда заслуга.

Медиите, близки до Делян Пеевски, както и проруските сайтове, допълнително усилваха тази пропаганда. Що се отнася до най-гледаните телевизии, там ситуацията се свеждаше (с малки изключения) до безкритично ретранслиране на опорките на ГЕРБ и президента. Канените в студиата „дежурни експерти“ също допринасяха за всеобщото впечатление.

Интервютата с представители на ПП в по-голямата си част се характеризираха с по същество реторични въпроси, без опит да се вникне в отговорите. Подобни диалози са достойни за абсурдистка пиеса, в която например героят е обвиняван, че е докарал вълци. „Но какво да правим с тези вълци в центъра на София, които Вие доведохте?“ „В центъра на София няма никакви вълци!“ „Да, но какво да правим с вълците в центъра на София?“

Добре им е да си живеят така

Проблемите с гласуването и контролирания вот не биха могли да са от решаващо значение за изборните резултати, ако гласоподавателите имаха категоричен фаворит. Те могат да окажат влияние само ако подкрепата на водещите политически сили е близка. Въздействието на пропагандата също не е безгранично – определени пропагандни послания намират почва при хора, групи и общества с определени ценности, а при други не намират.

ПП, ДБ и техните избиратели трябва да приемат факта, че в България има много хора, които не искат да им се разбутва животът, поради което гласуват за ГЕРБ или съответно за ДПС. Или изобщо не гласуват. За тези хора е нормално да живеят така, както по времето на социализма – с рушвети, връзки и пренебрежение към общото благо. Както са живели техните родители, баби и дядовци. Те възприемат борбата с корупцията и върховенството на закона не само като излишни, а и като опасни.

Тези хора не са нито зли, нито глупави. Още образователната ни система ги е научила да зубрят, да възпроизвеждат клишета и да се опитват да се харесват, а не да проявяват критично мислене. Да носят бонбони на учителката, ако искат висока оценка. И през живота си само това са виждали, независимо дали имат нужда от лечение, назначават ги на работа, искат да имат собствен бизнес или нещо друго. Особено където от първостепенно значение са личните контакти и лоялността към хората с власт.

Ако искат да управляват, ПП и ДБ следва да си дадат сметка, че тези хора са мнозинство, и да имат послание и за тях, а не само за недоволните от статуквото и искащите промяна. А това не е никак лесна задача.

А сега?

От една страна, стои необходимостта за отвоюване на парламентарната демокрация от президента, тоест необходимостта от редовно правителство. От друга страна, местните избори наесен намаляват шансовете за редовно правителство, обединено от евроатлантически приоритети и желание да се съхрани парламентаризмът. Ако местните избори са хоризонтът на политическата развръзка, дотогава България може да влезе още по-навътре в орбитата на Русия. Току-виж, както иронично представи ситуацията главната редакторка на „Свободна Европа“ Татяна Ваксберг, издирваният от съда в Хага Владимир Путин необезпокоявано дойде на Витоша и си тръгне с кученце (намек за кученцето, което Бойко Борисов подари на Путин през 2010 г.).

Путин може би няма да дойде, но е сигурно, че при скорошни нови избори „Възраждане“, която се нареди на трето място с над 14% от гласовете, ще постигне още по-добър резултат. В „Тоест“ обърнахме внимание върху потенциала на партията на Костадин Костадинов още в началото на 2019 г., когато малцина я възприемаха сериозно. Когато „Възраждане“ влезе в парламента, отбелязахме тенденцията ѝ на електорален растеж. Тази тенденция продължава да бъде възходяща.

Поредно управление на или със ГЕРБ пък още повече би бетонирало корупционно-олигархичните структури, изграждани от 2009 г. насам.

Изобщо, няма ход, който да изглежда напълно правилен и морално оправдан. Каквито и решения да се вземат, ще са трудни. И неприятни.

За бога, българи, разгневете се!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/za-boga-bulgari-razgnevete-se/

За бога, българи, разгневете се!

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,
който донесе безбройни беди на войските ахейски,
прати в подземното царство душите на много герои…
(Из Първа песен, „Илиада“, Омир)

В Омировата „Илиада“ гневът е гибелен и опасен, поразява като чумата, но в демокрацията гневът на избирателите отрезвява политиците.

Разгневената на пенсионната реформа на президента Макрон Франция може и да не успее да я отмени, но със сигурност ще накара Макрон да преосмисли действията си и да избере друга стратегия за приемането ѝ. Президентът кара своя втори и последен 5-годишен мандат, който изтича през 2027 г., но нестихващите протести, в които се включват стотици хиляди, може да провалят амбициите му да бъде запомнен като един от големите реформатори на Петата република – „независимо от цената“, както пише Le Figaro.

Разгневените през зимата на 1997 г. български избиратели вразумиха БСП, която върна мандата за съставяне на правителство, и предизвикаха предсрочни избори, спечелени от Обединените демократични сили, които излъчиха правителството на Иван Костов. Този гняв отвори пътя на България към европейската нормалност, след като 38-мият парламент прие Декларацията за национално съгласие, стратегическа цел в която беше пълноправното членство в ЕС и НАТО. (Макар че молбата, с която България кандидатства в Европейския съюз, е подадена още през декември 1995 г. от премиера социалист Жан Виденов.)

Стратегическият избор

Има ли днес избиратели, които да се разгневят на хипокрити? Стратегическият избор, изстрадан с преживяната от милиони българи национална катастрофа, е застрашен от действията на президента Радев и подопечното му правителство. Не поради опасността България да напусне тези съюзи, а поради заплахата да скъса мостовете към същността и ценностите, които ги определят като общности. И това даже е по-голямата злина.  

Според бившия премиер Иван Костов това, че България не предостави безвъзмездна помощ на Украйна, а продава оръжие през посредници, не създава голямо доверие в българските евроатлантически ценности. С коментара си, че  Радев говори като руски агент на влияние, определяйки като „войнолюбци“ именно евроатлантическата общност, Костов предизвика президента, който му отговори с познатото от сатанизирането на Костов клише, че е разпродал България на безценица.

По БНР тази седмица политологът и преподавател в НБУ проф. Димитър Вацов също беше директен, че „през служебните правителства имаме едно русофилско управление в България“, а президентът се оказва най-вредната фигура в българския политически живот.

„Радев си позволява да се представя за суверен, заемайки позиция срещу решението на Народното събрание и шикалкавейки. Начинът, по който остро критикува политическите партии, руинира доверието в цялата политическа система – когато чуем такава агресивна реторика, състояща се от лъжи“, коментира Вацов.

Президентът обаче използва необорими аргументи – провалът на партиите да съставят правителство и пети поред парламентарни избори за две години.

„Политическите партии, а не президентската институция, отдавна излязоха извън нормите на българската Конституция със системния си отказ да поемат отговорност и да съставят правителство“, заяви Радев, подчертавайки, че президентът го прави, когато партиите не искат или не могат, или ги е страх от това.  

През пролуките

Ерозията на доверие в парламентарната република няма да трасира пътя към широко рекламираното, включително чрез референдум, президентско управление и авторитарен режим ала Путин. Но отваря множество пролуки, през които навлиза несъгласие, враждебност, недоверие към общностите, към които България избра да се присъедини.

За тази стратегическа – но не за България, а за неприятелски сили – цел в употреба се пускат всякакви измислици и полуистини. Например за разрешени от ЕС насекоми на прах в храната, което предизвиква рак заради хитина, или за влагане на човешка коса в хляба, пак утвърдено от ЕС. Но това са най-безобидните фейкове, макар че и те нанасят трайни поражения.

Разиграва се отново картата за ремонт на старите руски изтребители МиГ-29 и доставка на нови двигатели, тъй като, по думите на президента, имало само две оферти за заместваща платформа на МиГ-29 и „цената няма да се хареса на народните представители“. По време на втория кабинет на ГЕРБ и Бойко Борисов бяха направени опити да се блокира ремонтът на шест двигателя МиГ-29 в Полша, а не в Русия. Парламентарното мнозинство гласува за ремонт в Полша, за да се ограничи зависимостта от страни извън НАТО, докато за Русия настояваха БСП и „Атака“. Москва реагира остро, заплашвайки България с дело. Задейства се обаче българската прокуратура срещу министъра на отбраната – Николай Ненчев (Реформаторски блок), че не е изпълнил договора с руската корпорация „МиГ“, но в крайна сметка той беше окончателно оправдан.

Сега, благодарение на служебната власт, България е принудена да остане със старата руска военна техника. Причината е в протакането и нежеланието на служебната власт да реализира триъгълни сделки – съветско въоръжение за Украйна срещу получаване на западно от същия вид от партньори от НАТО. Оправданията са различни – техниката е стара или пък България е закъсняла.

Хипокрити

Като че ли целият служебен кабинет е впрегнал сили да насажда враждебност към Украйна – като се почне от протестите на зърнарите милионери срещу евтиното украинско зърно, което им подбива цените, до оръжието. Също и за изпращане на български военни в Украйна, за което военният министър Димитър Стоянов се пъчи как „български войник няма да стъпи там, докато служебното правителство е на власт“ – а всъщност никой и не е искал. Като цяло, Стоянов – президентски съветник, преди да оглави Министерството на отбраната – смята, че „България е приключила с военната помощ за Украйна и правителството е изпълнило решенията на последното Народно събрание“.

Вече няма съмнение, че служебният кабинет не възнамерява да изпълни решението на 48-мия парламент за оказване на военна помощ на Украйна, защото го приема като еднократен акт, а не като процес. Президентът, от своя страна, не спира да повтаря, че България няма да изпраща оръжия или боеприпаси за Украйна – независимо че на заседанието на Европейския съвет (23–24 март) е подкрепил противната на тази „яснота“ позиция. Заключенията, подкрепени с консенсус от европейските лидери, са категорични – т. 7 гласи:

… Като взема предвид интересите на всички държави членки в областта на сигурността и отбраната, Европейският съвет приветства постигнатото в Съвета споразумение спешно да се доставят боеприпаси за комплекси „земя-земя“ и боеприпаси за артилерийски системи за Украйна, а при поискване – и ракети, включително чрез съвместно възлагане на обществени поръчки и мобилизиране на подходящо финансиране, в т.ч. чрез Европейския механизъм за подкрепа на мира, с цел да се осигурят 1 милион броя боеприпаси за артилерийски системи чрез съвместни усилия в рамките на следващите дванадесет месеца, без да се засяга специфичният характер на политиката за сигурност и отбрана на определени държави членки.

Дори и България да не се включи в общото закупуване на боеприпаси за Украйна, тя участва в Европейския механизъм за подкрепа на мира, където внася и съответна вноска.

На 2 април ще стане ясно гневът или омерзението ще вземат връх. Кандидатите и избирателите да не забравят, че гневът може да докара на власт и чудовища.

Има ли кой? Има ли как? А могат ли?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/ima-li-koi-ima-li-kak-a-mogat-li/

Има ли кой? Има ли как? А могат ли?

Изборите така зачестиха, че партиите дори не си правят труда да предлагат нови послания и предизборни платформи. Че какво им е на старите – винаги и по всяко време се оферират справедлива държава, нов асфалт и европейски доходи.

В навечерието на поредните избори на 2 април няма лозунги за ред в хаоса, гонене на мутри и „всякая сволочь“, за пунически войни с корупцията и единство на нацията. След провалите в 48-мия парламент и предстоящия за две години пети вот политическата патетика би изглеждала по-скоро карнавална, отколкото нахъсваща и мобилизираща.

Проблемът с мигрантите заради охраната на българо-турската граница измести темата за Шенген. Провалът в подготовката за еврозоната отложи темата за еврото, но не и страховете, разпалвани от „Възраждане“, БСП и други проруски сили, за бум на цените и обедняване. Така две смислени и важни за българското бъдеще в ЕС цели изпаднаха от предизборната кампания.

Темата за корупцията започна да придобива по-ясни очертания с втория списък със санкции по Глобалния акт „Магнитски“, проверките на Европейската прокуратура на манипулациите с парникови емисии, свързани с империята на Христо Ковачки, и публично обявените разкрития на служебния кабинет, че асфалтът по Северната тангента е 14 см вместо 20. В строителството на 17-километровата магистрална отсечка за 220 млн. лв. са все предпочитани при управленията на ГЕРБ строители – консорциум ХПВС–ССТ, в който участват „Водстрой 98“, „Хидрострой“ АД, „Пътни строежи Велико Търново“ АД, „Пътинженерингстрой“ АД и „Пътстрой Бургас“. Прокурорите на Лаура Кьовеши проверяват още един спорен ремонт – този на „Графа“, и качеството на изпълнението му, предизвикало вълна от критики и сарказъм преди време. Изпълнител на ремонта на Зона 2 от центъра на София на стойност 20 113 417 лв. без ДДС е друг фаворит на ГЕРБ – „Джи Пи Груп“.

(Ако правителството на президента продължи да вади нови факти за най-свидното на Борисов – пътищата, значи ли, че краткият флирт между него и Радев е приключил?)

Няма обаче предложения за решения на най-тежкия за мнозина българи проблем – поскъпването на храните. За българските пенсионери, работещите бедни, уязвимите малцинствени групи това е жизненоважно.

Главен прокурор vs. високи цени на храните

Годишната инфлация на хранителните стоки е 24,5 % през януари, обяви на 2 март служебният земеделски министър Явор Гечев, като съобщи за „нелоялни търговски практики“, в т.ч. много големи маржове между цените на едро и дребно, достигащи до 90%. „Очеизвадно високи цени, които не са оправдани и водят до необосновано високи печалби“, както обясни Гечев по Нова телевизия. Как ще се справят политическите сили с овладяването на твърде скъпите храни в търговските вериги – служебният кабинет наблюдава и съобщава, ами редовният?

Остарелият Закон за защита на потребителите се нуждае от сериозни промени, както и този за защита на конкуренцията, а самата Комисия за защита на конкуренцията (КЗК) – от нов състав, който коалиционното правителство на „Промяната“ не свари да избере. Картелите са отдавнашен проблем на малкия български пазар, но доказването им е трудно и изисква, освен политическа воля, и по-прецизни нормативни разпоредби. Например да се даде възможност за внезапни проверки, тъй като сегашният закон изисква съдебно разрешение за инспекции на КЗК, а това означава и уведомяване на съответната компания от страна на съда. Тази законова разпоредба силно намалява вероятността да се намерят съответните доказателства.

Никоя от партиите с шанс за мандат за правителство в 49-тия парламент обаче не дава сигнали, че обмисля комплексни мерки за овладяване на високите цени на храните. Единствено БСП, която твърди, че е социална, обяви, че ще внесе незабавно в бъдещото Народно събрание законопроект за таван на цените на основните хранителни стоки. От новосформираната коалиция „Левицата“ веднага конкурираха с предложение за таван на надценките на 10 основни храни. ДПС, чиито избиратели са сред най-засегнатите от поскъпването, поставя инфлацията като основна тема в предизборната си кампания, без да назовава мерки за справяне, но слага на масата също и „дълбока конституционна реформа на съдебната система“, както каза Йордан Цонев.

Курс за такава реформа са обявили и ГЕРБ, и ПП, и ДБ. Известно е, че възгледите им се различават, независимо от заявката на Бойко Борисов в „Лице в лице“ по bTV, че този път ГЕРБ ще подкрепи законопроекта на служебния правосъден министър Крум Зарков за промени в Закона за съдебната власт, за да се въведе механизъм за разследване на главния прокурор. Но пък побърза да каже, че после трябва да се произнесе Конституционният съд.

На политическия фронт

ГЕРБ–СДС и „Продължаваме промяната – Демократична България“ са в схватка за първото място, ДПС и „Възраждане“ си оспорват третото, за БСП – каквото остане. „Български възход“, тази невзрачна политическа сила, която се запомни с поддакването си в 48-мия парламент, този път може и да не получи ударна инжекция гласове в последните часове на изборния ден, след като доскорошните ѝ партньори – Партията на зелените и Съюзът на свободните демократи – се оттеглиха от съвместно участие за 2 април.

Провалиха се и преговорите с ВМРО, а АБВ на Румен Петков, декларирала подкрепа за БВ на миналия вот, се вля в коалиция „Левицата“ заедно с други отломки от БСП. Но същинският удар дойде от проверката на Европейската прокуратура по енергийни предприятия, свързвани с Христо Ковачки, сочен и като спонсора за(д) „Български възход“.

„Има такъв народ“, която изпадна от 48-мия парламент, НДСВ, „Левицата“, новата коалиция „Заедно“ на бившите славитрифоновци Ива Митева и Любомир Каримански ще се борят ако не за парламент, за партийна субсидия.

Засега изглежда, че въпреки раздорите при сглобяването на листите, коалицията ПП–ДБ привлича разнородна подкрепа – от „Републиканци за България“, партията на някогашния Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов, от БЗНС и „Обединени земеделци“.

Въпросът на въпросите

Големият въпрос за 2 април и всички избори след войната в Украйна, която промени света, не е кой ще е първи и ще успее ли да състави редовно правителство. Въпросът на въпросите е какво бъдеще за държавата България и нейните граждани предлагат политическите сили.

На този въпрос не могат да отговорят. Разбира се, могат да измрънкат извинения като „нека видим резултатите“ или „зависи от…“. Същинската беда е, че нямат отговор, защото липсват визия и визионери, защото мислят в плиткия обхват на тяснопартийни цели, защото ги спъват лобистки интереси, защото не знаят как да се справят с големите и трайно нерешени проблеми в демографията, здравеопазването и образованието. Затова и ги избягват по време на управлението си – в замяна добавят по някоя и друга стратегия в килограмите празнословие и им наливат още милиони.

Ако партиите са неспособни да разкажат бъдещето, избирателите ще им разкажат играта.

Турция – външна политика по скалата на Рихтер

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/turtsiya-vynshna-politika-po-skalata-na-rihter/

Турция – външна политика по скалата на Рихтер

Географското положение на Турция предопределя извънредната ѝ геополитическата тежест като естествен възел между няколко важни региона – Европа, Кавказ, Средиземноморието, Близкия изток и Северна Африка. Освен че е трудно да я обособим като част от конкретна географска област, политическата и културната ѝ принадлежност е също толкова комплексна.

Макар и предимно мюсюлманска, Турция има светско управление, от векове поддържа търговски и културни взаимоотношения с Европа, членува в западни организации като НАТО и ОССЕ, а през 1999 г. придобива статут на кандидат за присъединяване към Европейския съюз. Още Бащата на републиката Мустафа Кемал Ататюрк недвусмислено възприема западната цивилизация като отправна точка за страната си.

Турция обаче не може да се откъсне от османското си наследство със заплетено историческо минало и разнообразие от култури, обичаи и традиции. Освен това тя наследява неблагоприятна за сигурността си обстановка след разпада на Османската империя заради множеството нови държави по нейните граници.

Макар и сравнително добре защитена географски от труднопроходимите планински масиви на изток, външната политика на империята (и впоследствие на Турция) винаги е страдала от уязвимостта на проливите, свързващи Мраморно с Черно, Егейско и Средиземно море. Контролът върху Босфора и Дарданелите е безценен от икономическа и стратегическа гледна точка, което превръща първо Руската империя, а по-късно и СССР в основна заплаха за сигурността и националните интереси.

Според научните трудове на проф. Мустафа Айдън тези исторически обстоятелства създават възприятието, че страната е обградена от потенциални врагове, което фиксира вниманието на турската външна политика и дипломация върху предпазливостта и сигурността. Поради сложността си отношенията на Турция с ЕС, Русия, Армения, Азербайджан, Израел, Сирия, кюрдите и т.н. заслужават отделен и детайлен анализ. От казаното дотук обаче следва, че югоизточната ни съседка страда от липсата на единна идентичност – геополитическа, културна и идеологическа. Именно това разнообразие от идентичности създава параван за политическите борби в страната, които определят външнополитическата ѝ ориентация.

Основни принципи на турската външна политика

Държавите водят външната си политика по две основни направления. Към първото може да причислим спонтанните събития и промени в средата, на които страната по презумпция трябва да реагира. По отношение на Турция може да се дадат за пример Арабската пролет, войната в Сирия, миграционният натиск и др.

Второто направление се отнася до устойчивите във времето ръководни принципи, норми и обстоятелства, възприемани безусловно и последователно от всяко следващо поколение политици. Такива са вече споменатото географско положение, културно и историческо наследство и установените възприятия за международната система. В случая с Турция трябва да разгледаме и основополагащите принципи, изковани от Ататюрк при утвърждаването на националната държава.

Те са синтезирани в шест понятия, включени в тогавашната Конституция с поправки от 1937 г. – национализъм, секуларизъм, републиканизъм, популизъм, статизъм и революционизъм. Шестте идеологически основи на републиката обаче имат специфично значение, свързано с идеята за модерна национална държава по западен образец.

Опирайки се на Мустафа Айдън, може да направим следното обобщение. Секуларизмът цели да предотврати опитите за прекъсване на дълбоките институционални и културни реформи и установяването на дадена форма на теокрация по османски маниер. Републиканизмът отстоява демократичната република като форма на управление и гарантира равенството на всички граждани пред закона. Революционизмът е синоним на реформизъм и се свързва с идеята за мащабното преустройство на държавата с цел осигуряване на модерното ѝ еволюционно развитие.

Популизмът (за разлика от днешното разбиране) включва идеята за равенство и нуждата от популяризиране на новите идеи сред различните обществени кръгове. Национализмът защитава идеята за суверенитет на турския народ в националните граници, но се опира не на агресия, а на останалия в историята лозунг на Ататюрк „Мир у дома, мир по света“, превърнал се в основа на турската външна политика. Така принципите се подчиняват на идеята за мирни, реалистични и умерени отношения в международен план, които не възпрепятстват, а спомагат за укрепването и развитието на турската нация.

Макар и отчасти видоизменени в приетите след военни преврати Конституции от 1961-ва и 1982 г., идеологическите основи на Ататюрк остават определящи за Турция, а всеки опит за откъсване от техните корени създава вътрешнополитически катаклизми. Така се стигна и до неуспешния пуч през 2016 г. и последвалите година по-късно поправки в Конституцията, които превърнаха Турция от парламентарна в президентска република.

Модерността: Ердоган и Партията на справедливостта и развитието

От спечелването на изборите през 2002 г. външната политика на Партията на справедливостта и развитието и нейният лидер Реджеп Ердоган изживяват много трансформации. С първоначалния устрем към реформи, започнал още през 1999 г., партията цели присъединяване към ЕС. Постепенно обаче външната политика се видоизменя в разрез с кемалистките принципи под въздействието на бившия външен министър и премиер Ахмет Давутоглу.

Уповавайки се на своята книга „Стратегическа дълбочина“, той развива идеята за неоосманизъм в политиката, който изгражда национална идентичност върху сунитския ислям, османската култура и имперското минало. Това предопределя по-активна и агресивна външна политика, стремяща се да възроди историческото влияние в Близкия изток и Северна Африка.

Събития като Арабската пролет допринасят за изоставянето на политиката на „нулеви проблеми“ със съседите, а в резултат на провалилия се военен преврат през 2016 г. драстично се ограничава влиянието на бюрократичния апарат и армията, чиято историческа роля да защитава кемализма е иззета. Това павира пътя за последвалите конституционни промени в модела на управление, които засилват правомощията на президента и създават широка институционална основа за популизъм и евроскептицизъм.

Отстраняването на Давутоглу от властта месец преди преврата дава нов тласък на турската външна политика, която впоследствие става по-малко идеологическа, но по-реалистична заради извънредните правомощия и влияние на Ердоган. Това води до сближаването между Турция и Русия през последните години в сферите на енергетиката, отбраната и туризма, от което те взаимно черпят икономически и стратегически дивиденти.

През 2017 г. например Турция купи от Русия несъвместимите с натовското въоръжение зенитни ракетни комплекси S-400. Двете страни също задълбочиха енергийното си сътрудничество с различни проекти, като заобикалящия Украйна газопровод „Турски поток“, и улесниха движението на гражданите си с въвеждането на по-леки визови режими.

Какво може да се очаква при провал на Ердоган на изборите

Още несъвзела се от опустошителните земетресения, отнели живота десетки хиляди души, Турция ще се изправи пред общи президентски и парламентарни избори. И макар че трагичните събития правят изхода им още по-непредвидим, евентуална промяна в управлението неизменно ще се отрази на турската външна политика – особено при сценария, в който Ердоган губи и президентския си пост, и мнозинството в парламента.

Поради сложната композиция на опозиционния алианс от шест партии, чиито идеологически платформи обхващат разнородни части от политическия спектър, трудно може да се очертае еднозначен бъдещ подход. И все пак от заявките дотук може да се направят следните изводи. Коалицията неведнъж декларира целта си да извърши дълбоки съдебни и структурни реформи по европейски стандарт и да промени Конституцията, връщайки парламентарния режим на управление.

Това предполага по-добро правосъдие, по-свободни медии и реабилитиране на проевропейското съсловие от интелектуалци, журналисти, преподаватели, военни и други противници на режима на Ердоган. Следователно и реалистичната, но безпринципна политика на Ердоган спрямо страни като Русия ще бъде преразгледана.

На институционално ниво е твърде вероятно да станем свидетели на децентрализация и по-ясно разделение на властите, което да позволи на турското Външно министерство, административния апарат и армията да възвърнат функциите и влиянието си като защитници на кемализма. Това би довело до затопляне на отношенията между Турция и ЕС на стратегическо, икономическо и дипломатическо ниво, а в по-дългосрочен план може да се говори и за размразяване на преговорите за членство, спрени през 2018 г. заради зависимата съдебна система и неспособността на Турция да гарантира основни човешки права и свободи.

В този ред на мисли деескалация по оста Турция–Гърция–Кипър в Източното Средиземноморие, преосмисляне на позицията относно приемането на Швеция и Финландия в НАТО и ревизиране на медиаторската роля по отношение на руската инвазия в Украйна са сред възможните сценарии за промяна на външнополитическия курс.

Отношението към България при смяна на властта трябва да се разглежда именно в контекста на отношенията между Турция и ЕС. Освен по-засилена комуникация и цялостно сътрудничество, на преден план ще излязат и ключови въпроси, като противодействието срещу мигрантския натиск и енергийното сътрудничество.

По отношение на нелегалния мигрантски натиск Европейската комисия вече изрази готовност да подпомогне България с обучен персонал, както и с дронове и радари за по-доброто опазване на границата. Въпросът за енергийното сътрудничество съвпада с общоевропейските усилия за диверсификация на доставките на газ и петрол от Русия.

Подписаното наскоро споразумение между държавния доставчик „Булгаргаз“ и турския газов оператор „Боташ“ за достъп на България до турската газопреносна мрежа и терминали за втечнен природен газ създава юридическа основа за по-засилено сътрудничество в тази област. Едно проевропейско управление в Турция обаче би разсеяло съмненията за потенциално руско влияние, превръщайки се в гарант на независимостта на доставките и техния произход. Не е изключена и цялостна или частична ревизия на стратегията на Ердоган за превръщане на Турция в най-важния газов хъб в региона.

Разбира се, не трябва да се забравя, че изходът от изборите в Турция ще се повлияе от редица фактори, включително способността на шесторната коалиция да подкрепи и издигне най-подходящия общ кандидат за президентския пост. Неясно е и доколко разрухата в югоизточната ни съседка, дължаща се в голяма степен на корупция и институционална немарливост, ще повлияе на изборните нагласи. Възможността за отлагане на насрочените за 14 май избори заради трагедията също е сред обсъжданите теми, които могат да окажат влияние.

Бъдещите отношения между България и Турция обаче ще зависят и от изхода от поредните предсрочни избори у нас. Служебните правителства на Румен Радев имат потенциала да продължат чисто техническото и експертно сътрудничество в различни сфери. Но единствено постоянен кабинет с реформистки нагласи и прозападни разбирания ще бъде способен да осъществи по-дълбоко двустранно разбирателство, основано на общоевропейските ценности и принципите за независима съдебна система и борба с корупцията, които едно ново управление в Турция на свой ред би възприело.