За този период са подадени почти 7000 заявления. Това са най-малко на този етап от кампанията за последните девет години. През 2017 г. имаше 5161 след седмица, а през октомври 2024 – 7284. Преди две годни обаче нямаше нужда от заявления, защото повечето секции зад граница се отваряха автоматично на база стара активност. Това беше силно ограничено преди парламентарния вот в началото на 2026 и все още не се случва за секции извън ЕС след последните промени.
На Glasuvam.org ще намерите карта показваща в реално време къде са събрани колко заявления, както и подробна разбивка по места. На следващите две графики виждате сравнение в броя събрани заявления. Смятайки спрямо началото или края на кампанията пак виждаме, че е една от най-ниските активности в последните 10 вота.
В Германия, където са одобрени доста секции автоматично, виждаме подобен спад в активността. Повече са от първата седмица при изборите през октомври 2024 и тези през 2017 г., но не с много. Пет пъти по-малко са събрани за седмица, отколкото през юли 2021 и 2.5 пъти по-малко от последния вот.
Във Великобритания положението е по-добре като единствено рекордните кампании от началото на 2026, април и юли 2021-ва са значително повече.
В Турция кампанията започва отчетливо различно от други години и се доближава до органичния растеж подобен на други държави по света като Германия и UK. Това е и причината броят заявления да е по-малък от всички вотове след 2017-та, когато почти нямаше заявления през първите 12 дни.
Остават две седмици до края на кампанията – 29-ти септември в полунощ българско време. Графиките горе показват, че в различни кампании е имало голямо увеличение на заявленията в последната седмица. На този етап обаче виждаме слаб интерес. Отчасти това може да се обясни с традиционно ниското внимание към президентските избори. Вярно е също, че липсва разбиране за промените на Избирателния кодекс, важността на подаването на заявления, както и отново всякаква информационна кампания от страна на ЦИК или МВнР за българите зад граница. Затова проекти като Glasuvam.org съществуват. Може да се регистрирате за бъдещи новини и събития.
В навечерието на изборите в германската федерална провинция Саксония-Анхалт на 6 септември 2026 г., спечелени от крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ (АзГ), един 42-годишен хит преживя ренесанс. Става въпрос за Forever Young на немската група Alphaville. Няма как да не сте чували тази песен, ако имате съзнателни спомени от 80-те, а е вероятно да ви говори нещо, дори да сте родени по-късно.
Макар привидно да възпява мечтата за вечна младост, песента всъщност е политическа – в нея става дума за превъоръжаването по време на Студената война:
Надяваме се на най-доброто, но очакваме най-лошото, ще пуснеш ли бомбата, или не?
Forever Young се превърна в своеобразен химн на съпротивата срещу АзГ „благодарение“ на недалновидността на организаторите на Фестивала на щастието (Glücksgefühle-Festival) в град Хокенхайм, Баден-Вюртемберг. Те оттеглиха поканата за участие към Alphaville с аргумента, че не искат политически послания на фестивала, а вокалът на групата Мариан Голд е известен с критичното си отношение към АзГ.
В Германия обаче правото на изразяване на демократични ценности се цени високо и за разлика от България, редовно се практикува. Логично, последва скандал. Организаторите се извиниха и „оттеглиха оттеглянето“ на поканата, но Alphaville вече не искаха да се включат.
Хем беше очаквано, хем настана масова изненада. Така може да се обобщят реакциите по отношение на изборите в Саксония-Анхалт. АзГ получи подкрепата на близо 44% от гласувалите и едва три места я делят от пълно мнозинство в местния парламент. Избирателната активност беше най-високата в тази източногерманска провинция от 1990 г., тоест откакто в нея се провеждат свободни избори – 77,8%. Саксония-Анхалт е провинция с едва около два милиона души население, но отзвукът от резултатите е огромен.
За първи път АзГ е толкова близо до вземането на властта, а участието ѝ в управлението би представлявало прекрачване на табу. Победата на крайнодясната формация, макар и в една малка провинция, е в контекста не само на повишаването на подкрепата за партията в цяла Германия. Тя става на фона на възхода на крайнодесните на други места в Европа – примерно, на Марин Льо Пен във Франция. Без да пропускаме немислимата до неотдавна симбиоза между Русия и доскорошния „лидер на демократичния свят“, където по време на втория мандат на Тръмп наблюдаваме антидемократичен завой. И Москва, и Вашингтон изразяват последователна подкрепа за АзГ, а Европа остава все по-самотна в опита си да удържа демократичните ценности.
На всичко отгоре в АзГ съществуват различни фракции, а тази в Саксония-Анхалт е сред най-радикалните от тях. Германските служби квалифицират местната структура на партията като екстремистка организация. А лидера ѝ Улрих Зигмунд вестник Spiegel нарича „най-опасния мъж в Германия“ и пише, че е предводител на дясноекстремистка мрежа, предизвикваща страх дори у ръководството на партията. Същевременно обаче Зигмунд има излъчването на симпатяга, който е близо до хората, и е популярен в социалните мрежи.
А източногерманците, които се чувстват изоставени от системните играчи, като Социалдемократическата партия (СДП) и Християндемократическия съюз (ХДС), имат нужда точно от това – някой да ги чува и да облича неудовлетвореността им в политически послания.
Част от предизборните обещания на АзГ в Саксония-Анхалт са такива, че демократично настроените германци (а и европейци) ги побиват тръпки – например децата с увреждания да не учат с останалите, а да бъдат изпратени в специални училища, нещо като т.нар. училища за бавноразвиващи се, както се наричаха тези учебни заведения по времето на социализма. За децата бежанци също се предвижда да учат отделно от здравите и „нормални“ германчета. За да си знаят, че са в Германия само временно.
В предизборната програма за ЛГБТИ+ хората се говори като за „отклонения“, които не могат да се възпроизвеждат. Предвижда се изгонване на голяма част от хората с мигрантски произход. А нуждата от работна ръка би се очаквало да се задоволи не с миграция, а с насърчаване на раждаемостта с финансови стимули – мярка с меко казано, спорен ефект.
Дали АзГ ще управлява в Саксония-Анхалт, зависи от това как ще се развият отношенията ѝ с малката партия „Съюз Сара Вагенкнехт“ (ССВ),
която спечели пет места в местния парламент. ССВ е партия, кръстена на председателката ѝ Сара Вагенкнехт и отцепила се от друга партия – „Левицата“. „Левицата“ пък е създадена през 2007 г. от отцепници от СДП и от Партията на социалистическото единство от времето на социализма, тоест БКП-то на ГДР. Въпреки че е против НАТО, критична към ЕС и толерантна към Русия, „Левицата“ застава зад социалнолиберални ценности – човешки права, защита от дискриминация на чужденци, ЛГБТИ+ хора и пр., равенство на половете и т.н.
Партия като „Левицата“ в България нямаме, но Сара Вагенкнехт можем да оприличим на Корнелия Нинова, както и на остатъците от БСП и всичките ѝ производни, включително „Прогресивна България“. „Лявото“ на Вагенкнехт е близо до крайнодясното на АзГ, както Нинова и Костадин Костадинов са си лика-прилика. ССВ е антиимигрантска партия, която недолюбва човешките права и харесва Путин, и затова стана първата партия, готова да подаде ръка на АзГ за съвместно управление. Друг е въпросът дали Улрих Зигмунд ще е склонен на компромиси, каквито изискват коалициите, или ще се опита да предизвика нови избори с цел да вземе цялата власт. Останалите варианти биха били нестабилни опити за правителство на малцинството.
Но да се върнем към историята с Alphaville. Отношението на организаторите на Фестивала на щастието предизвика такова възмущение не на последно място заради културата на паметта, която се възпитава в Западна Германия след Втората световна война. Тя включва съзнание за вината и отговорността за националсоциализма и убеждението, че той не трябва да се допуска никога повече и че колкото по-голяма е опасността, толкова повече и от всяка възможна трибуна трябва да се посочва тя.
ГДР обаче не е минала през подобен процес. Част от идеологията на социалистическите страни е, че те са от „правилната страна на историята“. Осъзнаване и преработване на вина не са нужни – „другите“ са фашисти, „ние“ сме добрите. Ето защо много източногерманци имат чувството, че след Обединението им се натрапва чужда вина. Това е една от причините АзГ, която предлага скъсване с виновното отношение към историята, да вирее по-успешно в източните федерални провинции. Същевременно липсата на имунна система по отношение на националсоциализма е благодатна почва за възраждането му под една или друга форма.
Усещане за онеправданост
Периодът между падането на Берлинската стена и Обединението на Германия е еуфоричен за гражданите на ГДР – те получават свободата да пътуват, да се изразяват, изобщо – да бъдат част от доскоро забранен за тях свят. Освен това Западна Германия е привлекателна и с по-добре развитата си икономика.
Ала когато обединената държава става реалност, еуфорията постепенно отстъпва място на разочарованието. Много хора мигрират в западните провинции, а източните се обезлюдяват. Производството от времето на ГДР се прекратява, а на негово място идват, ако изобщо дойдат, западногермански концерни. Известните от времето на социализма автомобили „Трабант“ и „Вартбург“ например остават в миналото, а в някогашния завод на „Вартбург“ в Айзенах днес се произвежда „Опел“. Към гордостите на ГДР, които вече не се изработват, принадлежат и мотопедите Simson, какъвто демонстративно кара Улрих Зигмунд.
Но не е само индустрията – за източногерманците много от нормите, ценностите и дори немалка част от езика на държавата, от която стават част, са чужди. Уж всички в страната говорят немски, но навлизат нови думи за доскоро несъществували реалности, а езикът, описващ бившата социалистическа реалност, е непонятен за германците на Запад.
Така желаното някога обединение се превръща в усещане за колонизираност – налагане на чужд свят и обезценяване на собственото минало заедно с постиженията и уникалността на всекидневието му.
Между 1995 г. и 2019 г. федералното правителство на Германия и западните провинции отделят общо 238 млрд. евро за източните провинции чрез програма, наречена „Пакт за солидарност“. Първият пакт е до 2004 г. и основната му цел е подобряване на инфраструктурата на територията на бившата ГДР. Вторият е предназначен за компенсиране на трудностите, произтичащи от разделянето на Германия, и за ускоряване на икономическото догонване на западната част от страната.
Всички тези средства обаче не допринасят за премахването на убеждението на голяма част от жителите на източните провинции, че са третирани като втора категория германци. На този фон АзГ обещава да върне достойнството им и предлага визия за миналото и бъдещето на Германия, в която те се припознават. Визия, в която се акцентира върху гордостта и превъзходството, а не върху срама и вината.
Отношение към миграцията
Отрицателното отношение към миграцията, особено от мюсюлмански страни, е основната характеристика на АзГ. Затова на пръв поглед изглежда парадоксално, че партията е толкова популярна точно в източните провинции на Германия. В тях (без да броим столицата Берлин) делът на чужденците и на хората с миграционен произход е значително по-нисък, отколкото в западните. С миграционен произход (това включва чужденци, също хора, получили германско гражданство, както и такива, които може да са родени в Германия, но поне единият от родителите им е от чужбина) е 34,4% от населението в западните провинции, а в източните делът му е почти три пъти по-нисък – 12,1%. Що се отнася конкретно до чужденците (които нямат германско гражданство), в западните провинции делът им е 15,7%, а в източните (без Берлин) – 7,6%, тоест около два пъти по-нисък.
Не е задължително обаче отношението към миграцията да съвпада с реалното ѝ присъствие. В България преди 11 години например, когато „бремето на бежанската вълна“ от Сирия се усещаше като „непосилно“, търсещите закрила бяха малко над 26 000, като по-голямата част от тях не останаха в страната. Но популистки партии насаждаха омраза към бежанците, а хората се страхуваха от тях, понеже не ги познаваха.
Подобна е ситуацията и в източните германски провинции – колкото по-рядко местните хора срещат чужденци, толкова по-чужди са те за тях и толкова по-голяма е вероятността да ги възприемат като опасност и да ги нападат с идеята, че се защитават.
Конкретно в Саксония-Анхалт най-много са чужденците от Украйна (около 36 000) следвани от сирийците (малко над 29 000) и поляците (близо 15 000). Като цяло преобладават чужденци от Източна Европа, включително около 4700 българи и още толкова руснаци. Но АзГ е и против украинските бежанци, а ако плановете на партията за „ремиграция“ се осъществят, е доста вероятно от тях да пострадат и българи.
Докато АзГ в Германия и други антидемократични популисти в Европа набират скорост, европейските институции и партиите, отстояващи принципите на либералната демокрация, реагират със заучена безпомощност.
Първият симптом на тази заучена безпомощност е подчинението пред популистите и убеждението, че ако заприличаме поне малко на тях, ще си запазим демокрацията. Може би сме станали твърде либерални, твърде толерантни, прекалили сме и затова вече не гласуват за нас. Настоящият канцлер на Германия Фридрих Мерц дойде на власт с обещанието за по-твърда ръка, която според него би трябвало да свали подкрепата за АзГ наполовина. Резултатите от изборите в Саксония-Анхалт обаче показват обратното: преполовена е подкрепата за ХДС – партията на Мерц.
Вторият симптом е подценяването и обвиняването на избирателите на популистки партии. Много от тях нямат екстремистки убеждения, но се чувстват изоставени и неразбрани. И когато някой демонстрира, че е на тяхна страна и прехвърля отговорността за неуспехите им върху „другите“, е лесно да му повярват. Когато им се каже „тези са лоши, не гласувайте за тях“, това само ги ожесточава.
Третият симптом, свързан с предишните два, е, че в настоящия период на тотална несигурност – геополитическа, икономическа, екологична и пр. – демократичният свят като че ли няма вдъхновяващо послание, с което да противостои на популизма. Популистката вълна разполага с конспиративни теории, дезинформационни кампании, инфлуенсъри… Чудовището, родено от симбиозата между ултраконсервативни фундаменталисти и наследството на тоталитарните разузнавателни и репресивни служби, притежава не само умения да влияе, а и много пари да осъществява целите си. И лесно ги постига, защото насреща си има не здрава демократична имунна система, а мрънкане и тюхкане.
Междувременно поколението, което помни Втората световна война, си отива. А с него и демократичният рефлекс „никога повече“. Днес мечтата за бъдещето е мечта за едно идеализирано минало, в което има сигурност и перспективи за всички; в което ние сме си ние – без чужденци, а малцинствата и различните си знаят мястото. Минало, което e forever young.
Водещо изображение: „Синьо небе над Магдебург“, както пише АзГ в страницата си във Facebook броени часове преди излизането на последните изборни резултати. На снимката се вижда и Улрих Зигмунд – лидерът на АзГ в Саксония-Анхалт. Източник: Facebook / AfD
Тази информация беше изпратена на над 3000 абонирали се за бюлетина на Glasvam.org заедно с новини и полезни съвети за подготовката и провеждането на гласуването в чужбина.
На 25-ти октомври 2026 ще се проведат избори за президент и вицепрезидент. Вече може да подавате заявление за гласуване зад граница. Ще намерите формуляра на страницата на ЦИК. Там може да проверите и дали правилно е записано заявлението ви. Ето няколко важни неща, които трябва да знаете:
Крайният срок за подаване е 29-ти септември в полунощ българско време
Подаването на заявление за гласуване в секцията най-близо до Вас, ще Ви улесни и ще ускори изборния процес, тъй като ще сте вече вписани в списъците
Заявление се подава за всеки вот поотделно. Т.е. не се пренасят от предходни избори
Дори да подадете заявление, а се окаже, че на 25-ти октомври сте в България, ще може да гласувате в секцията си по постоянен адрес с попълване на декларация
Вече са предварително одобрени 362 места за секции в чужбина, където в последните 5 години е имало поне 100 гласували. Те са в 293 града в 57 държави. Това е значително по-малко от предишни години, тъй като автоматичното одобрение на секции по чл. 14, ал. 2, т. 2 беше ограничено до рамките на Европейския съюз. По-малко е дори от преходните, където бяха силно ограничени секциите в чужбина.
За отваряне на секции извън Европейския съюз остава единствено възможността да се съберат поне 40 заявления и след преценка на дипломатическите представителства. През 2026 г. поне отпаднаха ограниченията за броя секции извън ЕС, което засягаше основно Великобритания, Турция и САЩ. Това означава, че подаването на заявление е още по-важно от предходни години.
Автоматичното одобрение и събраните заявления не означава, че непременно ще има секции на тези места. Това зависи от възможностите на помещенията и дали има комисии и доброволци към тях. Решението е на ЦИК по препоръка на Външно. Могат да се увеличат шансовете като се подават заявления за тези места и повече хора се включат като членове на комисии и доброволци.
На някои места като Германия е нужно да се иска разрешение от местните власти. Това вече би трябвало да се случва предвид предварително одобрените места. Очакваме информация от МВнР
Подаването на заявления освен, че подпомага изборния процес, показва и повишен интерес на съгражданите ни в чужбина към вота
В началото на 2026 г. трябваше да се въведе избирателен район Чужбина с 4 депутата, които щяха да представляват единствено българските граждани зад граница. Тази възможност обаче беше отложена отново до януари 2028-ма в последния момент преди парламентарните избори в началото на годината. Повече по темата описах преди предишния вот.
Събирането на заявленията ще може да следите в реално време на картата, както и на подробната таблица. Възможно е автоматичното зареждане на данните да спре заради промени по сайта на ЦИК, каквито случаи имаше в последните години. Ще допълня, ако има промяна.
На 25-ти октомври 2026 ще се проведат избори за президент и вицепрезидент. Ето най-важното към този момент.
Все още не е публикуван електронният формуляр за заявление за гласуване. Очакваме го до 11-ти септември, когато ще ви изпратя допълнителен мейл на абониралите се с нужната информация. Разбираме от хронограмата на ЦИК, че срокът на подаване е 29-ти септември. В последните 10 години времето за подаване на заявления варира от 17 дни на изборите през 2023-та до 28 дни през октомври 2024 и април 2021-ва. Както и на предишни избори, събирането на заявления ще се следи в реално време на карта на Glasuvam.org.
През 2026 г. бяха приети редица промени в Изборния кодекс. Преди парламентарните избори в началото на годината беше въведено ограничаване на броя секции в държави извън Европейския съюз. Как се стигна до това предложение и кои депутати гласуваха за него ще намерите обобщено в тези данни и на записа на дебатите в зала. Обобщил съм ги в тази статия. След изборите това ограничение отпадна, но остана правилото, че извън ЕС ще могат да се отварят секции само при 40 подадени заявления и по преценка на дипломатическите представителства. Това означава, че подаването на заявление е още по-важно от предходни години.
В следващите три дни – до 4-ти септември – трябва да бъдат обявени местата в чужбина, където в последните пет години е имало поне 100 гласували. Това ще включва 5-те вота от 25 октомври 2021-ва до сега. Изключва последните президентски изори, които се проведоха на 21-ви октомври. Отделно някои държави като Германия трябва изрично да дадат съгласие за досегашните места. Тук подаването на заявления отново ще е от значение, защото от една страна ще даде сведение на МВнР за местата, където има интерес, а от друга – ще бъде повод да се отварят повече секции на едно и също място предвид повишения интерес.
Важно е да се отбележи, че подаването на заявления не е задължително. Може да гласувате където и да е по света дори да не сте подали заявление или да не живеете постоянно в чужбина. Може да гласувате на което и да е място дори да сте подали заявление за друго. Заявленията обаче са критични за възможността Ви да упражните гласа си, както и за по-бързото провеждане на изборния ден.
Както стана видно в последните няколко вота, проблем с провеждането на изборите има, особено що се отнася до гладкото провеждане на изборния ден, надеждността на броенето, предотвратяване на злоупотреби и грешки. Затова, ако имате възможност, ви призовавам да се присъедините към секционните комисии или като доброволци. За целта се свържете с най-близкото до вас посолство като изявите това желание. Алтернативно, може да се присъедините като доброволец към инициативата ТиБроиш за следене честността на вота. Дори от дистанция може да участвате като следите излъчванията от секции в цяла България и да пренасяте данните от сниманите протоколи. В последните години много злоупотреби станали вече емблематични са били засечени именно по този начин. Може да се запишете тук и ще се свържат с вас за повече подробности.
Повече информация ще намерите на сайта на ЦИК, МВнР, както и в следващите статии в блога ми. Условията и редът за създаване на секции, провеждане на изборния ден и незабавните задачи пред посолствата и МВнР ще намерите в решението на ЦИК от 27-ми август.
Светът гледа футбол, а европейските футболни фенове се сблъскват с американската действителност. Социалните мрежи изобилстват от мнения, отзиви, възмущения, възхищения. Как е възможно американците да не седят на пейки и по маси в заведенията с часове? Защо порциите са толкова големи? Защо има толкова много вериги за бързо хранене? Защо има петдесет вида безалкохолно в супермаркета? Защо градският транспорт е в такова състояние, ако изобщо го има?
Разбира се, това е само едната страна на монетата. Другата е радост от гостоприемството на американците, удивление от красотата и разнообразието на природата, удобствата, добрите ресторанти и вкусната храна. Една от най-големите шеги, родена от Световното, е свързана със соса ранч – млечен сос със сол, чесън, лук, черен пипер и билки, популярен в САЩ. Европейците са обсебени от него до такава степен, че Американската служба за транспортна безопасност (TSA) публикува шеговити напомняния в социалните мрежи, че ранчът е течност, която следва да се опакова в чекирания багаж.
„0 дни от последния инцидент с ранч на летището“
От една страна, сблъсъкът с реалността има положително влияние върху европейците, които виждат, че въпреки апокалиптичните заглавия Америка все още е Америка, а не Русия например; от друга, 80% от хотелиерите, участвали в проучване на пазара, заявяват, че има по-малко заети места от очакваното. Данните са от доклад на Американската асоциация на хотелиерите, в който се казва още, че 65–70% от респондентите смятат визовите пречки и геополитическата ситуация за решаващи за ниския международен интерес.
На този фон Фреди (Freddy), футболен фен от Германия (самоличността на акаунта не е потвърдена) получава официална покана от Белия дом. Причината е, че публикува свръхположителни отзиви за престоя си в САЩ по време на Световното. Специалният президентски пратеник по въпросите на американския туризъм, американската изключителност и ценностите (истинска позиция в администрацията на президента Тръмп) Ник Адамс потвърди поканата към Фреди.
Коя е истинската Америка?
Това е въпросът, който си задават много американци и европейци не само в контекста на Световното първенство по футбол, но и седмици преди отбелязването на 250-годишнината от независимостта на САЩ на 4 юли. Като част от честванията пред Белия дом се проведе бой на UFC (Ultimate Fighting Championship) – най-голямата организация за смесени бойни изкуства (ММА) в света. Айзък Саул, редактор в една от популярните центристки независими медии Tangleпише:
Някои журналисти вляво не успяха да се въздържат от цитиране на френски теоретици от XX в. в опитите си да обяснят защо хората харесват зрелища с насилие. Нуждата да се посяга към академични теоретични рамки, за да разберем шоуто на една бойна вечер на UFC, показва колко чуждо и далечно е подобно нещо за част от коментиралите.
В същото време анализатори отдясно се опитват да внушат, че „истинската Америка“ е изградена изцяло от карикатурни каубои и хора, които се наливат с енергийни напитки, а после настояват, че подобно събитие (с 16% обществено одобрение) по някакъв начин представлява най-чистото въплъщение на същността на страната.
После други леви журналисти пък настояват, че именно това – един глупав, пълен с насилие и конспиративно мислене спектакъл – всъщност е „истинската Америка“, а междувременно автори отдясно настояват, че това не е истинската Америка, защото сме станали твърде изнежени, твърде образовани и твърде чувствителни.
Всичко това е толкова изтъркано, че едновременно ме забавлява и ми се струва нелепо.
Някои хора харесват бойни спортове, като UFC или бокс, защото човешкият вид е склонен към насилие и в продължение на хилядолетия сме се обезглавявали за какво ли не – от дребни престъпления до териториални завоевания. Естественият подбор е благоприятствал както хората, способни да си сътрудничат, така и онези, които са можели успешно да се съревновават за храна, територия и партньори, а насилието е било ефикасен начин за придобиване на тези ресурси.
Не мисля, че е чак толкова сложно. Спортовете с насилие – UFC, боксът, хокеят, американският футбол, ръгбито, кечът, са здравословен отдушник за най-първичните ни инстинкти в рамките на едно цивилизовано общество. Човек може да смята, че разрешаването на спорове чрез насилие е нещо лошо, но същевременно и да разбира контролираната агресия като форма на развлечение през 2026 г.
Разбира се, някои хора не обичат да гледат как други човешки същества си разбиват лицата и се окървавяват. И това е напълно нормално. Америка! Плурализъм! Ако страната ни (или дори човешкият вид) се състоеше единствено от груби, агресивни типове, които обичат да мачкат физиономии и да решават проблемите си с насилие, то Америка би била ужасно място за живот.
Неизличимо американски ли са някои културни елементи на UFC и неговата фенска общност? Разбира се. Но представлява ли UFC самата Америка в нейната същност? Очевидно не. Това е част от нашата култура, едно от многото неща, които изграждат цялото. Не разбирам защо е необходимо да му се приписва някакво по-грандиозно значение.
„UFC Свобода 250“ се проведе на рождения ден на президента – 14 юни. Според анализ в The Conversation решението на Доналд Тръмп да организира галавечер на UFC на територията на Белия дом е символичен политически жест отвъд спортното събитие. В статията се казва още, че Тръмп използва бойния спорт като визуален език на сила, доминантност и лидерство, превръщайки Белия дом в сцена, на която президентът не просто представлява нацията, а се стреми да се отъждестви с нея като неин рицар. Авторът проследява и по-широка промяна в американската политическа култура – от идеала за президента като слуга на народа към образа на лидера като победител и силен мъж.
В този контекст UFC се разглежда като културен символ на съревнование, физическа йерархия и хипермъжественост, който резонира с част от електоралната коалиция на Тръмп (ММА спортовете от години носят същия символен заряд в неоконсервативното движение). Спорът около събитието надхвърля самия спорт и поставя въпроса кой има правото да определя националните символи и ценности – политическият лидер, който претендира да ги въплъщава, или гражданите, независимо от дефинициите им за нация, народ и принадлежност.
От насилието като зрелище към насилието като реалност
На 17 юни Съединените щати и Иран подписаха меморандум за разбирателство, който трябва да сложи край на продължилата над 100 дни война между двете държави. Споразумението предвижда възстановяване на корабоплаването през Ормузкия проток, постепенно премахване на американските ограничения върху иранския петролен износ, размразяване на ирански активи и участие на САЩ във фонд за възстановяване на Иран на стойност 300 млрд. долара. В замяна Техеран потвърждава, че няма да разработва ядрено оръжие, докато двете страни продължават преговорите за по-трайно уреждане на отношенията си.
Споразумението предизвика критики както отляво, така и отдясно в американския политически спектър. Леви коментатори го определиха като стратегическо поражение за администрацията на Доналд Тръмп, твърдейки, че Иран е излязъл от конфликта с малко отстъпки и с укрепени регионални позиции. Някои автори посочиха и разочарованието сред иранските опозиционери, които са очаквали по-сериозна подкрепа от Вашингтон срещу режима. Други разглеждат развоя като знак за отслабване на американското влияние и за потенциална промяна в баланса на световните сили.
Консервативните реакции са разделени. Част от коментаторите смятат, че Съединените щати са направили значителни отстъпки, без да постигнат първоначалните си военни цели, свързани с иранската ядрена програма, ракетния арсенал и регионалните проксита на Техеран. Други обаче виждат в споразумението възможност за преосмисляне на американската стратегия в Близкия изток и постепенно намаляване на прякото военно ангажиране на Вашингтон в региона.
Иран запазва значителна част от военния и политическия си потенциал, докато Вашингтон се отказва от редица първоначални искания и поема сериозни финансови ангажименти. Независимо че прекратяването на бойните действия се определя като положително развитие, eкспертите са единодушни, че регионът е по-нестабилен след конфликта, а Иран вероятно ще има по-силни позиции, отколкото преди началото на войната.
Лошата сделка вероятно е по-добра от никаква сделка за една напълно безсмислена и непопулярна война, която не постигна каквато и да е цел – все пак да не забравяме, че САЩ се подготвят за междинни избори наесен.
В Ню Йорк кандидати, подкрепяни от настоящия кмет Зоран Мамдани, спечелиха първичните избори, които ще определят кой ще се кандидатира за места в Камарата на представителите и в Сената през ноември. За някои анализатори това е повод за прогнози, че в Демократическата партия се задава нова вълна – на прогресивните демократи (социалдемократи, но не в европейския смисъл; по-скоро по-ориентирани към социални и леви политики).
Сред победителите в Ню Йорк са бившият главен финансов инспектор Брад Ландер и демократ-социалистите Дариализа Авила Шевалие и Клер Валдес. Двама от тях успяха да победят действащи конгресмени, което се разглежда като сериозен успех за прогресивното движение в града, пише „Ню Йорк Таймс“. Мамдани представи победите като доказателство, че успехът му на кметските избори не е бил еднократно събитие, а част от ново политическо движение, което едва сега започва. По време на празненствата негови поддръжници скандираха името на организацията DSA – Democratic Socialists of America (Демократични социалисти на Америка, ДСА), а самият кмет заяви, че традиционните политически подходи не действат при обществените проблеми и предизвикателства на настоящето.
През последните месеци кандидати, свързани с ДСА, постигат все по-големи успехи в първичните избори на Демократическата партия. Сред най-разпознаваемите лица на това течение са Бърни Сандърс, Александрия Окасио-Кортес и кметът на Ню Йорк Мамдани. Кандидати, подкрепяни от ДСА, побеждават в Ню Йорк, Вашингтон и Лос Анджелис, което подхранва дебата дали Демократическата партия навлиза в нов етап на идеологическо преструктуриране.
Поддръжниците на тази тенденция твърдят, че възходът на демократическите социалисти отразява нарастващото недоволство от икономическото неравенство, кризата с жилищата и високите разходи за живот в големите градове. Според тях младите избиратели все по-често подкрепят политики като разширяване на социалните програми, по-високо данъчно облагане на богатите и по-активна роля на държавата в икономиката. Някои анализатори дори предполагат, че демократическите социалисти могат да станат трайно крило на Демократическата партия.
Критиците предупреждават, че успехите засега са концентрирани предимно в силно демократически райони и не гарантират по-широка национална подкрепа. Според консервативни коментатори част от предлаганите политики са трудно приложими на практика, а по-радикалните позиции по социални и културни въпроси могат да отблъснат умерените избиратели. Други автори поставят под въпрос самата идея за демократически социализъм, свързвайки я с историческия опит на социалистическите режими през XX век.
Възходът на ДСА е едновременно реакция срещу статуквото в Демократическата партия и своеобразен отговор на популистката мобилизация, постигната от MAGA около Доналд Тръмп. Двете движения споделят недоверие към политическия елит и използват силно антисистемна реторика, макар да предлагат коренно различни решения. Остава открит въпросът дали демократическите социалисти ще успеят да превърнат успехите си в традиционно либералните градски центрове в по-широко национално политическо влияние, или ще останат явление, ограничено до определени части от американския електорат.
След ремонт за милиони водното огледало пред Мемориала на Линкълн във Вашингтон се заблати
Президентът Тръмп обвини вандали, но към момента няма официално потвърдена информация за арестувани въпреки твърденията на администрацията. Наскоро туристи заляха социалните мрежи със снимки, на които току-що положената боя се бели.
Но все пак е лято – баровете са пълни, политиката и войната винаги се случват другаде, а светът гледа футбол. И зрелища.
Америка ще празнува 250-тия си рожден ден. А след това зрелището почти със сигурност ще загрубее. Въпросът е дали има кой да му обърне внимание. И колко още празните спорове, зрелищата, риалитито на войната и политиката ще отлагат належащите ремонти на институциите и обществата. Или ще се слага нова и нова боя, която дни по-късно ще се бели.
Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!
Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:
Да си го признаем – твърдата ръка е на почит в България. Дори сред избирателите на малкото партии, смятани за демократични. Да погледнем отношението към членовете на служебния кабинет на Андрей Гюров, асоцииран (кабинетът, впрочем и Гюров) с ПП–ДБ – единствената проевропейска и що-годе демократична парламентарно представена коалиция. „Звездата“ в правителството обаче се оказа не Андрей Янкулов, олицетворяващ стремежа на ПП–ДБ към правосъдна реформа. Лаврите обра вътрешният министър Емил Дечев в комплект с и.д. главен секретар на МВР Георги Кандев. За последен път споменаването на длъжността главен секретар на МВР пораждаше такова благопочитание преди повече от 20 години, когато постът се заемаше от Бойко Борисов. А вицове за Чък Норис бяха рециклирани с имената на министъра и професионалния ръководител на МВР, например: „Като малък Емил Дечев винаги карал баба си да си изяжда закуската.“
Овациите за Дечев и Кандев впрочем бяха заслужени.
Но не защото те олицетворяваха твърдата ръка, подвизавайки се като шерифи в каубойски филм, както ги представяше народната любов, а именно защото не го правеха. Вместо да организират показни акции с мижав ефект, те разшириха обхвата на проверките за купен и контролиран вот. В навечерието на изборите Дечев отчете повече от 2000 сигнала за изборни нарушения (за сравнение, преди изборите през 2024 г. те са били 612), 534 бързи и досъдебни производства – (през 2024 г. са били 70, а разликата между бързото и досъдебното производство е, че първото е под ръководството на МВР, а второто – на прокуратурата). Без да пропускаме над 1 200 000 конфискувани евро, предназначени вероятно за купуване на гласове. А веднага след края на изборния ден МВР оповести и за кои политически субекти са отправени сигналите. Очаквано – най-много са били за ДПС (631), следвано от ГЕРБ (318). За останалите партии и коалиции са постъпили по по-малко от 20 сигнала.
Как беше преди?
Постигнатото от Дечев и Кандев заедно с министри от правителството на Гюров – като социалния Хасан Адемов и земеделския Иван Христанов – е значимо не само в количествено отношение. А защото не се свежда до обичайния расизъм и етническата дискриминация, в които обикновено се изразява борбата с купения и контролирания вот. Досега тази „борба“ приемаше основно две форми – показни акции в ромски квартали и опити за ограничаване на гласуването на българските изселници в Турция. Известно изключение от ограничаването до тези практики имаше по времето, когато вътрешен министър беше Бойко Рашков, който разпореждаше и проверки във фирми в опит да се ограничи корпоративният вот.
Обичайните акции срещу купения вот в ромски квартали включваха показни арести на лихвари с изземване на събирани от тях лични карти и списъци с имена, както и на магазинери, продаващи на вересия. Задържаха се и хора с криминално минало, у които са намерени я оръжия, я наркотици, я пари, я други забранени или незаконни неща (например стоки без бандерол). Така, от една страна, проблемът с купения и контролирания вот се свеждаше до ромите, от друга – се приравняваше до различни форми на престъпност, нямащи нищо общо с политическите права на гражданите.
Понякога обект на акциите ставаха не само заподозрените, а по-скоро всички, които живеят в определен квартал или просто го посещават. През 2021 г. например, по времето на Рашков, имаше случаи полицията да сформира КПП-та на входа на махали и да проверява всички преминаващи автомобили.
Тази практика обаче бледнее пред размаха на репресивността на бившия кмет на Кюстендил Петър Паунов. През 2011 г. той въведе КПП-та и пропускателен режим в изборния ден на местата, където гласуват роми, с цел „да няма напрежение и провокации и да не се затруднява работата на комисиите“. През 2015 г. пък Паунов организира референдум, на който гражданите на Кюстендил да гласуват дали той да се кандидатира за кмет, като не допусна до него жителите на ромския квартал. Комисията за защита от дискриминация се самосезира по случая.
Опити за възпрепятстване на изселниците в Турция
Интензивността на усилията да се попречи на българските изселници в Турция да гласуват зависи от отношението на властта към партията, за която преобладаващата част от тях възнамеряват да дадат гласа си. А понякога – и от желанието да се попречи на успешното представяне на изборите на нов политически субект, за какъвто биха гласували мнозинството от българите в чужбина. При втората хипотеза изселниците в Турция са „косвена жертва“.
Тази втора хипотеза беше приложена на практика на последните избори през април 2026 г., когато броят на избирателните секции в страните извън ЕС беше ограничен до максимум 20. Основното опасение на парламентарното мнозинство, приело промяната в Изборния кодекс (ИК), беше политическият проект на Румен Радев. Но и Делян Пеевски нямаше интерес изселниците да гласуват, защото в Турция не се радва на особена популярност.
Промяната в ИК е римейк на подобна от 2016 г., инициирана от Патриотичния фронт, чиято основна цел беше да се попречи на българските граждани да гласуват, а косвените жертви се оказаха имигрантите в други страни извън ЕС. Впрочем и тогава мярката беше отчасти в полза на ДПС. Същата година бившият председател на ДПС Лютви Местан създаде своя партия – ДОСТ, с която, в коалиция с НДПС на Орхан Исмаилов, се включи в изборната надпревара през 2017 г., разчитайки най-вече на избирателите от Турция. И макар да получи малко над 17% от гласовете извън България и 21,59% в Кърджали, общият резултат от близо 3% не беше достатъчен за влизане в парламента.
Друга практика за възпрепятстване на изселниците е опитът физически да им се попречи да гласуват в България. През същата 2017 година Валери Симеонов (председател на НФСБ, част от Патриотичния фронт) упражни физическо насилие върху жени, дошли от Турция за изборите. Той нарече една от тях „нагла“, защото „си знаеше правата“, и я определи като „пълничката баба“.
Трябва да се признае, че въпреки расизма и ксенофобията си, акциите в махалите и затрудняването на изселниците в Турция да упражняват правото си на глас са опити за справяне със системни проблеми в българския политически живот. И те са, че местата с компактно ромско население са особено уязвими на контролиран вот, а българските турци – поне до изборите на 19 април 2026 г., когато досегашният модел претърпя сериозни поражения – масово гласуват за ДПС (понякога се появява конкуренция в лицето на друга „турска“ партия, която бързо залязва).
За да е такъв обаче т.нар. етнически вот, има причини и те не се премахват с козметично замазване на симптомите. Основният проблем е
паразитирането върху уязвимостта с политически цели.
Уязвимостта може да има много лица: бедност и задлъжнялост, страх да не разрушат единственото ти жилище, дискриминация и омраза от страна на мнозинството. Но също и увреждане, зависимост от работодател и липса на алтернативи за работа, необходимост от инфраструктура и пр.
Нещата всъщност не опират до етноса, нито до характеристиките на населеното място, макар ромите, турците и хората в малките населени места да са по-уязвими. Но дори софиянци бяха „наказани“, че са избрали за кмет Васил Терзиев, който пък не се е снимал с Пеевски. Докато столичани се ядосват защо е зациклил ремонтът на бул. „Стамболийски“ и защо не се извършват редица подобрения в града, се оказва, че София е получила едва 13% от бюджетното финансиране, което е заявила – по-малко в парично изражение, отколкото например Ветово или Гърмен.
В крайна сметка контролираният вот опира до политически натиск,
който, ако не срещне никаква съпротива, както беше по времето на правителството на Росен Желязков, се разпространява като гангрена далеч отвъд „обичайните заподозрени“ гласоподаватели в ромските квартали и „крепостите“ на ДПС. Ала както беше казал експертът по сигурност и бивш заместник вътрешен министър Филип Гунев, най-лесно е МВР да се концентрира върху криминалния контингент, защото „нагоре вече е опасно“ и „политически рисково“.
Как беше сега?
В опитите за ограничаване на контролирания вот служебното правителство на Андрей Гюров, наред с обичайните акции в рискови ромски квартали, се опита да стигне и там, където „вече е опасно“. То реагираше на сигнали срещу кметове, общински съветници, кандидат-депутати с имунитет.
Мащабът на проверките показа, че опити за влияние върху вота може да се правят на най-различни места. Беше арестуван например директорът на пощата в Кърджали по сигнал, че е отправял заплахи, свързани с изборите. Според МВР той е карал служители на хуманитарна организация (по-късно се разбра, че става дума за Българския червен кръст) да казват, че храната, която дават на уязвими хора, е подарък от ДПС.
Друга форма на натиск са заплахите към хора с увреждания и близките им, които се грижат за тях, че ако не гласуват за определена партия, няма да получат пари за личен асистент или размерът на средствата ще бъде намален. Това е един от разнообразните методи за шантаж, свързан с достъпа до социални програми.
Вотът може да се контролира също чрез работодатели, които нареждат на служителите си за кого да гласуват – под страх от уволнение или намаляване на парите „под масата“, или пък с обещание за „материално стимулиране“. Колкото по-крупни са тези работодатели, толкова по-голям е ефектът. ТЕЦ „Бобов дол“ например е бил тема на журналистически разследвания във връзка с контролирания вот. Няколко дни преди изборите полицаи от управлението на МВР в Кюстендил извършиха проверки и иззеха документи, списъци и пари, които дават сериозни основания да се предположи, че „има нещо гнило“.
Разширяването на периметъра на борбата с изборните нарушения ясно показа,
че проблемът с купения и контролирания вот не е въпрос на етнос, култура или майчин език, а идва отгоре. Както гласи известната до баналност поговорка, рибата се вмирисва откъм главата. Докато правосъдната система обаче е политически зависима, не може да се очаква, че „главата“ ще отговаря за престъпленията си.
Освен това – защото като съдия е наясно докъде се простират границите на действие на един вътрешен министър – Дечев не си позволи зрелищни акции, които впоследствие да се обърнат срещу него – например да изгони Борислав Сарафов от кабинета на главния прокурор, за което беше нееднократно призоваван. За разлика от Бойко Рашков, който през 2022 г. разпореди да бъдат арестувани за 24 часа Бойко Борисов, пиарката му Севдалина Арнаудова и бившият министър на икономиката Владислав Горанов. Макар тази акция да предизвика бурна радост сред критиците на ГЕРБ, тя се оказа фиаско, за което ПП, а покрай тях и ДБ платиха висока цена.
Макар да не стигна до вмирисаната глава, постижението на правителството на Андрей Гюров е, че не се задоволи само с опашката на рибата, а се придвижи малко към перките ѝ, между острите и отровни шипове. Кой знае, ако някое правителство успее да стигне до главата, току-виж се окаже, че тя получава нареждания от друга, по-голяма и по-миризлива глава.
Изкуственият интелект влезе за първи път в медийното отразяване на избори. Големите търговски телевизии поканиха в студиата си роботи с неясна роля, на чийто фон човеците водещи се откроиха с реактивност и присъствие. А може би и това да е била ролята им.
Робърт и Ахинора показаха нагледно, че каквито и проблеми да има медийната ни среда и колкото и да са заглушени гласовете на журналистите в големите медии, технологичната алтернатива е още по-отчайващо безсмислена.
Роботът Робърт в студиото на bTV заедно със Светльо Иванов и Златимир Йочев Марина Цекова и холограмата Ахинора в сутрешния блок на Нова телевизия
Прави впечатление, че холограмата Ахинора беше допусната само в сутрешния слот на Нова телевизия. Праймтаймът и там остана запазен за Робърт, който както повечето говорещи глави успя да се класира и в двете конкурентни студиа. Явно сексизмът си проправя път и след машинната революция. Остава въпросът кой естествен интелект реши да използва роботи точно там, където няма никаква нужда от тях и само могат да пречат с рецитирането на скучен набор от най-предвидими думи, вместо да интегрира новите технологии в ситуации, където могат да са най-въздействащи – във визуалното представяне и анализа на данни, за което изборната нощ е чудесно поле.
Разбира се, проблемът не е в технологията. Тя сама по себе си не е нито добра, нито лоша. Тя е като огън: може да топли, но може и да изгори. Въпросът е кой пиша промптовете.
Световни медии като BBC и Reuters също вкараха изкуствен интелект в изборните си програми през последните години, но с цел интегрирането на системи за автоматично следене на дезинформационни вълни и на процеси за проверка на факти, подпомагани от изкуствен интелект. Вместо да ни показват колко по-безсмислени могат да са роботите от това, което имаме като журналистика днес, българските им колеги можеха да използват наличната си технологична мощ във фактчекинг на дебатите и изборните послания в социалните мрежи. Така щяха да са полезни на своите потребители, а не на швейцарската компания производител на хуманоиди, която получи безплатна промоционална платформа в най-гледаното и натоварено с политически очаквания телевизионно време.
Както в медиите, така и във всички сфери на експерименти с новата революционна технология се потвърждава изводът, че това, което естественият интелект може да ти направи, и изкуственият не може да спаси.
Вместо да ги слагаме тия роботи в машините за гласуване и в преброителните системи, че да се наспят най-накрая хората от секционните комисии, дето прекарват цяла нощ полузаспали по опашките, някой е решил да ги вкарва в телевизора. За да спим всички ние пред телевизорите.
А изборите, все още, са последният пристан за големите телевизии в опита им да запазят някакъв зрителски интерес. Заради мащаба на събитието и заради цената на неговото отразяване (само работата със социологически агенции струва стотици хиляди, които малки независими издания не могат да си позволят). На мен самата ми се наложи да намеря второто си дистанционно (онова за кабелната телевизия), след като от години наред разчитам само на това, което контролира умния ми телевизор и стрийминг платформите, доминиращи в нашата семейна медийна диета.
Видях роботи!
И роботизирани коментатори, които изглеждат, сякаш не са напускали телевизионните студиа от 2016-та – последното отразяване на избори, което продуцирах за една от двете големи телевизии. Като човек, отразявал всички избори у нас между 2003 и 2016 г., не се лаская от факта, че телевизионната иновация оттогава досега се изчерпва с по-големи студиа и два робота. Изглежда, наистина у нас вече голямото студио е достатъчно, за да се брандира нещо като голямо, в смисъл на обществено значимо – било то дебат, изборно отразяване или представяне на предизборна програма.
Субективно като зрител трябва да призная, че прекарах най-много време с програмата на Нова в изборната нощ. bTV беше негледаема в трите минути, които ѝ отделих. А БНТ впечатли със силни и подготвени водещи както винаги, но и с опит да навакса технологичното си и визуално изоставане през годините с прожекция на резултати върху фасадата на телевизията. Което, макар и вече ретро, си е глътка свеж въздух за нашата обществена телевизия. Само за контекст – BBC направи тази стъпка през 2015-та.
8 май 2015 г. Отразяване на изборите във Великобритания по BBC19 април 2026 г. Сградата на БНТ засия с 3D мапинг на първите резултати от вота, съобщава БНТ в сайта си и гордо добавя, че това се случва за първи път историята
Но да не придиряме. Ако БНТ ни върна в 2015-та, то bTV заложи на винтидж визуализации от началото на века още с откриването на изборното си студио със 7-минутна импресия в стила на нещо средно между „Фолклор ТВ“ и телевизионен клип на „Възраждане“ от първите им години. Байраци, рози, нестинарки, мъжко хоро, НАТО, Шипка, наводнения, пожари, eвро, българи юнаци, гимнастички и протести – всичко това влиза в един еклектичен парадно-патриотарски микс на фона на „Притури се планината“, който не може да бъде описан. Трябва да бъде изживян. Изживяването трае няколко телевизионни години, но все пак обобщава цялата ни най-нова история, явно подготвяйки ни за труса, който предстои малко по-късно в изборната нощ.
Импресията на bTV
Но това са детайли, ще кажете. Така е. Съдържанието обаче отговаря на формата.Същите говорещи глави, същите изтъркани номера с прогнози в пликове и трескаво очакване да отворим пликовете и да видим кой е познал резултата, който даже и професионални социолози трудно познават напоследък. И рубрики, в които четем по телевизора какво пишат хората в социалните мрежи – това можеше да е актуално към 2008-ма.
Ретро вайбът явно е на мода и в медиите, и в политиката
Оказа се печеливш и за Радев, и за големите медии, които на другата сутрин единодушно обявиха победа в изборната нощ – всяка за себе си. Но за разлика от политическия победител, който беше толкова безспорен, че дори и Бойко Борисов да не може да си измисли начин да представи съкрушителната си загуба като алтернативна победа, телевизиите се справиха. И не изневериха на дългогодишната практика да намират положителното не само във всяка власт, но и във всеки рейтинг.
И bTV, и Нова се похвалиха, че са били най-гледаните. И това всъщност е вярно. Нова води в групата на младите активни хора. bTV – при всички зрители.
Снимка: НоваСнимка: bTV
Но отвъд PR тактиките, цифрите всъщност казват нещо далеч по-убедително – и двете телевизии губят. Губи и телевизията като цяло. Защото хората просто вече не я гледат. Това, разбира се, не е новина. Но е показателно, че в най-интересния момент от телевизионна гледна точка, когато обществено-политическият ни живот се променя драматично с участието на внушителен брой избиратели и повишен обществен интерес към изборния процес в сравнение с последните години, тази вълна не увлича гледаемост. Или поне не в посока телевизори.
От гласувалите над 3 млн. българи едва около 700 000 са гледали резултатите от своя вот по телевизорите. При хората в активна възраст – 18–59 години, зрителите са едва около 400 000 (180 000 за Нова, 150 000 за bTV и около 80 000 за БНТ). Това е абсолютният теоретичен максимум, защото има преминаване от един канал на друг, тоест тези хора не са уникални потребители. Реалистично броят им пада със стотина хиляди, които са сменяли между каналите и съответно са броени два пъти. Сравнете тази цифра с метриките от социалните мрежи и ще разберете защо телевизиите стоят в спомена за своето славно минало – и като програмиране, и като подход към съдържанието.
Остава ни да се надяваме ДПС и ГЕРБ да си приберат вересиите и от телевизиите, както скоропостижно го направиха от прокуратурата. Само три дни след смяната на силните в парламента Борислав Сарафов неочаквано реши да освободи кабинета, който обитаваше незаконно вече близо година. така, разбира се, потвърди това, което всички отдавна вече знаехме – че правосъдието ни е функция на политически прищевки без дори фасадна независимост. Ще е честно да се направи това самопризнание и в големите медии.
А докато се пренареждат пластовете и се освобождава място за новата квота на актуалния генерал, може пък да се заложи на малко професионализъм. Така че в ключови моменти телевизорите да вършат работата, за която са подкупени. Иначе Ахинора и Робърт са готови да заемат местата на партийните политкомисари и да редят дневния ред на новините. И по-евтино ще излезе, и по-доволни ще останат пълнещите и празнещите кабинети. В прогресивна медийна България.
Едно от най-големите чудеса на Космоса са огромните черни дупки, като TON 618 и Phoenix A. По сегашните математически модели, с които борави астрофизиката, те не би трябвало да съществуват. След като ги наблюдаваме с телескопи обаче, няма как да заключим като шопа, който, виждайки жираф, възкликнал: „Е те такова животно нема!“ Принудени сме да се съобразим с обективните данни и да преосмислим разбирането си за Вселената.
Подобно нещо може да се случи и на някой, който се занимава със социални науки. Наскоро писах, че България е обречена да бъде управлявана от коалиции, тъй като партийната ни система е пропорционална и това предполага повече политически играчи с парламентарно представителство. Това от своя страна раздробява вота и прави победата на една партия с абсолютно мнозинство трудно въобразима.
Подобно на черната дупка Феникс А, която би обхванала цялата Слънчева система с размерите си, коалицията „Прогресивна България“ (около доскорошния президент Румен Радев) разби този мой теоретичен модел. Тук роля изигра бариерата от 4% за парламентарно представителство – тя попречи на редица малки, но не съвсем незначителни политически сили, като МЕЧ, БСП и „Величие“, да влязат в Народното събрание и позволи на ПБ да доминира.
Изборните резултати до голяма степен обезсмислят дебатите дали има нужда от фундаментална промяна на избирателната система в страната – било с бонус към резултата на победителя както в Гърция, било чрез преминаване към мажоритарен модел, каквито призиви наскоро отново отправи неговият дългогодишен радетел Валери Найденов. Може би точно защото не става дума за наболял актуален проблем, можем спокойно да разгледаме двете системи, да анализираме предимствата и недостатъците им, както и да проверим дали има междинен вариант и струва ли си да се спираме на него.
Мажоритарната илюзия за „личностите“
Когато мажоритарната система се представя на българския зрител, най-често се набляга на това, че в нея „изпъкват личностите“. Хората си представят, че мажоритарният вот предполага ярки лица, които с авторитет влизат в парламента, докато партийните листи фаворизират „послушковците“. Това е доста опростено схващане, което игнорира реалностите в държавите с такива системи, където също се държи на строгата партийна дисциплина. Такива са например САЩ, Канада и Великобритания.
Най-лесният начин човек да направи разликата между пропорционалната и мажоритарната система е да разбере логиката на състезанието при двете. При пропорционалната, противно на клишето, също се залага на личности в кандидатските листи. Такъв пример е волейболистът Владимир Николов, който в Пловдив беше кандидат на ПБ. Това е ярка и популярна публична фигура със силен авторитет. Точно това, за което ни препоръчват мажоритарната система, но се оказва, че няма нужда от нея – поне не и в случая.
В пропорционалната система обаче има едно голямо национално състезание. Политическите сили, преминали минимума от поне 4% от общите гласове. влизат в Народното събрание. После местата в парламента се разпределят спрямо изборните резултати. Оттам идва и определението „пропорционална“. Има значение кой в коя част на страната е силен, но само ако формацията му премине изискуемия минимум на национално ниво.
В мажоритарната система всичко е наопаки
Може да си сравнително популярен в страната, но това не ти гарантира представителство, тъй като състезанието не е едно, а са много. Държавата се разделя на окръзи – в Канада например се наричат неофициално и метафорично райдинги (ridings), което означава „езда“, но също и пътищата, които ездачите изминават. Във всеки от окръзите партиите излъчват свой кандидат. Мястото се печели от победителя, а изборите – от политическата сила, чиито представители са успели да надделеят в най-много окръзи. Тук се получава парадокс: партия със силно концентрирана подкрепа в една част от страната може да загуби от друга партия, която има по-малка като цяло, но по-равномерно разпределена подкрепа.
Азбучен пример за мажоритарност е странната, архаична система на президентските избори в САЩ. Противно на масовото разбиране, американският президент не се избира пряко от гражданите. За него гласуват т.нар. електори, излъчени от съответната партия в Избирателната колегия – нещо като специално Народно събрание, което се събира само за да избере президента и няма пряка връзка с Конгреса. Всеки щат разполага с различен брой електори, определен на базата на населението му, но те се разпределят не пропорционално, а мажоритарно (на принципа „победителят взема всичко“). Тоест партията, спечелила щата, получава всичките му електори, дори да води с десети от процента.
Тази система е в услуга на републиканците. През 2000 г. Ал Гор спечели повече гласове от Джордж Буш-младши, но загуби в повече щати. През 2016 г. същото сполетя Хилъри Клинтън, състезаваща се срещу Доналд Тръмп. Последните двапъти, когато либералът Джъстин Трюдо стана министър-председател на Канада, той имаше по-малка национална подкрепа от консерваторите, но по-равномерно разпределена и това му позволи да спечели.
Българският сценарий и цената на стабилността
Нека опитаме да си представим как би изглеждала мажоритарната система в България. Разделяме страната на 240 избирателни окръга. Във всеки от тях се провежда отделно състезание. Партията, която печели окръга, излъчва депутат. В случая с вота от 19 април 2026 г., това още повече би увеличило преднината на ПБ. Вероятно щеше да изтрие ГЕРБ и да остави в парламента само ДПС и може би ПП–ДБ като опозиция заради силното им присъствие на определени места. За много хора, уморени от управлението на Бойко Борисов, тази перспектива звучи страхотно. Ако обаче върнем лентата към април 2021 г., ГЕРБ вероятно щеше да спечели абсолютно мнозинство по брой окръзи заради равномерно разпределената си подкрепа от около 800 000 гласа – въпреки протестите срещу партията на Бойко Борисов.
Ами ако победителят във всеки избирателен окръг се избира на балотаж? Това е популярно възражение въпреки факта, че подобна система в чист вид се среща на много малко места. При балотажи през 2021 г. вероятно в битката за депутатски места щяха да останат главно ГЕРБ и ИТН, плюс няколко места за ДПС в смесените райони. ПП изобщо нямаше да се появи, а ДБ трудно щеше да пробие извън София.
Тук обаче идва следващото възражение:
как така в парламенти като британския има също толкова голямо разнообразие от партии, колкото и в българския, след като избирателната система също е мажоритарна? Вижте примерите за ДПС по-горе. Във Великобритания има голям брой регионални партии. Такива са например шотландските националисти – те издигат кандидати само в родината си и често печелят значително по-малко гласове на национално ниво от либералите например. Но като представителство дълго време бяха трети след лейбъристите и консерваторите, тъй като печелеха почти всички места в Шотландия. Това беше системна слабост на лейбъристите и изглеждаше, че присъствието на регионалните сили заплашва двупартийната система. А подобни партии има още в Уелс и Северна Ирландия.
Лейбъристите се съвзеха, но начинът, по който това стана, показва най-голямата слабост на мажоритарния вот. През 2024 г. тяхната партия, водена от сър Киър Стармър, спечели 33% от гласовете, а с тях – 411 от общо 650 места в британския Парламент. За сравнение, през 2019 г. лейбъристите са получили 32%, но само 242 места. Разликата е един процентен пункт, но резултатът – почти двоен. През същата 2019 година консерваторите имаха 365 места при 43% от гласовете. В тази система общият резултат на практика няма значение – важат само спечелените отделни битки.
За голяма държава мажоритарният вот може би работи, макар британският ѝ вариант в момента да скърца сериозно. „Утехата“, че от дефектите ѝ печели умерен политик като Стармър, ще се изпари, ако на следващи избори от тях се възползва националист като Найджъл Фарадж.
Има ли трети път?
В т.нар. смесена система част от депутатите се избират пропорционално, а друга – мажоритарно. Тя обикновено облагодетелства победителя. У нас за последно изпробвахме такъв модел през 2009 г., когато правителството на тройната коалиция въведе наред с пропорционалния вот и мажоритарни избори за отделните 31 избирателни района. ГЕРБ победи почти навсякъде в мажоритарната надпревара, което увеличи мнозинството на партията на Бойко Борисов, а иницииралите промените социалисти останаха разочаровани. Нещо подобно се случи и в Унгария, където въведената от Орбан смесена система помогна на новия му съперник Мадяр да спечели с огромно мнозинство.
Съществува и вариантът с двукамарен парламент. На теория долната камара може да се избира пропорционално, а горната – хипотетичен Сенат – мажоритарно. Илюзия е обаче да се мисли, че щом сенаторите са избрани мажоритарно, от това автоматично следва, че те ще бъдат личности, заслужаващи уважение. Някои от най-спорните фигури в американската политика, като Тед Круз и Мич Макконъл, са дългогодишни сенатори с нисък рейтинг сред колегите си и в обществото, но с достатъчна подкрепа в своя регион.
Мажоритарната система обаче не бива да бъде демонизирана.
След като водещи демокрации я използват, тя има своите предимства. Когато всяко място в парламента е отделно състезание, политическите сили залагат на хора с по-силни характери.
Те по-трудно се поддават на партийна дисциплина и могат да защитят интересите на своите избиратели, макар това понякога да влудява съпартийците им. Емблематичен пример беше сенатор Джон Маккейн, който не се колебаеше да застава срещу Тръмп, уверен в доверието на хората от Аризона. Също така мажоритарният вот по-лесно дава ясен мандат на спечелилата партия, така че отговорността да не се размива. Ситуации като „сглобката“ при такава система са много по-малко вероятни.
Цената обаче е по-малка представителност и по-ограничен избор. Никъде това не е толкова видимо, колкото в САЩ. Политическите партии там са „големи шатри“, в които се обединяват течения, нямащи много общо помежду си – например либертарианци и религиозни консерватори при републиканците или центристи и социалисти при демократите. Целта е да могат да спечелят избори, но така избирателят купува „котка в чувал“ – заедно с приоритетите, които подкрепя, получава и идеи, с които не е съгласен.
В една пропорционална система човек може да направи по-нюансиран избор на сила, която отразява възгледите му по-точно –
например зелена партия, ако основната му грижа е екологията. Рискът е въпросната партия да не прескочи бариерата, но той е по-нисък от този при необходимостта от задължителна победа в конкретен регион.
Избирателните системи са математически модели, с които се опитваме да подредим хаоса на обществените желания. Но точно както ултрамасивните черни дупки съществуват въпреки познатите ни астрофизични закони, така и живият политически процес винаги ще намира начин да изненада теоретиците. Дори да променим правилата на играта, не бива да забравяме, че в политиката, както и в астрофизиката най-голямата грешка е да повярваме на модела повече, отколкото на самата реалност.
Благодаря на всички, гласували за ППДБ и особено на тези 13528, гласували за мен с преференция в София и още 1305 в Бургас. Ценим тази подкрепа и разбираме отговорността, която идва с нея.
Коалицията има ръст на гласовете с 62 хиляди и е единственият от субектите в предходния парламент, който има значим нетен прираст на гласове.
Но този резултат не е успех. Не е успех, защото хората не припознаха нас като годен субект да поеме управлението на страната.
И причините за това трябва да търсим в себе си. Нужно е да анализираме внимателно грешките и да предприемем корективни действия. Да отчетем проблемите в кампанията (разнопосочните послания, липсата на кохерентност на слогани, цветове, програми), за да сме в адекватна организационна форма, която да дава убедителна заявка за управление.
В парламента ще са налице 160 гласа, с които да бъде избран нов Висш съдебен съвет и съответно главен прокурор. С това не свършва демонтирането на модела, но е ключова стъпка, без която не може.
Още веднъж благодаря на избирателите за доверието. Ще действаме стриктно съгласно предизборните си ангажименти.
Не защото едните си мечтаят да са следващите „мишки“ на Путин, както се самоопредели Орбан, а другите са в джоба на Пеевски. Не дори защо при схемите за гласове изскачат едни и същи лица и партии, а други привличат невъобразими капитали със съмнителен произход. Това са все добри и валидни причини.
Ще гласувам със 7️⃣, защото искам хора с правилна мотивация, знания и план да влязат в парламента, а не едни хора със схема. Всички се дразним на схемаджиите и ги подминаваме, но същите са редовно в управлението. Прокуратурата е една голяма схема, регулаторите – също. В същото време всички сме свидетели как когато хора с план поемат юздите нещата се случват в полза на хората и закона. Виждаме го в МВР и МРРБ и много други в последните седмици.
Ще гласувам със 7️⃣ с преференция в моя район 23 София за Божидар Божанов (105). Съжалявам, че не съм в район 24, за да гласувам за Анна Бодакова (105) или в Пловдив за Чило Попов (108) или за многото други, които виждате в снимките долу.
Защото истината е, че след изборите на шахматната дъска наречена парламент фигурите ще се наредят и макар броят във всяка група да има значение, в края на деня всичко ще опре до няколко царици, топове и офицери. Защото когато наистина трябва да се свърши нещо, да се приемат закони, да се пресече наказателна процедура, да се потуши криза или вземат мерки за обществено значим въпрос, тогава всички спират камерите, притихват и в комисии и лидерски съвети гледат гузно към лицата, които виждате долу. Всички, които сега крещят от сцени, сменят партии, за да се закрепят на избираемо място, продават влиянието си за пари за гласове и апартаменти в Дубай или тръпнат докато Пеевски държи тях и тежкаря им лидер на каишка, когато трябва да се свърши нещо в парламента се обръщат конкретно към хора от Да, България или направо копират програмата или законопроекти.
Тогава защо да не дадем на именно тези, които идват с план повече тежест в този парламент, за да се случват нещата не само, когато ножът опре до кокала или някой висш държавен служител изтупа съвестта си от прахта? В понеделник всички ще се поздравяват с някакво разбиране за победа, но ще знаят, че управляването на държавата не е възможно без конкретни знания и опит – не как се правят схеми, а как се градят работещи институции и се решават проблемите на хората с дела, а не с думи.
След това ще трябва да намерят начин да работят заедно от наше име, да намерят обща основа, на която да стъпят, за да изпълнят програмите си. Как ще протече това пренареждане зависи единствено и само от гласовете ни тази неделя.
Нелиберализмът не е неизбежен. Така е озаглавен текстът на американската журналистка Ан Апълбаум в Τhe Atlanticпо повод изборния разгром на Виктор Орбан и неговата партия „Фидес“ след 16 години управление на Унгария.
Основната теза на Апълбаум е ясна: нелибералните режими не са историческа неизбежност. Те могат да бъдат победени не чрез козметични кампании, а с добре организирана гражданска мобилизация чрез упорита работа на терен. Победата на Петер Мадяр и „Тиса“, освен че прекъсна управлението на Орбан, разби мита, че подобни режими са обречени да печелят завинаги. Със своите 138 от 199 места в парламента „Тиса“ получава мнозинство, достатъчно за да промени сама Конституцията. Както намери за добре.
На този фон българската картина изглежда далеч по-неубедителна. В последната седмица преди изборите четири социологически проучвания – на „Маркет Линкс“, Центъра за анализи и маркетинг, „Тренд“ и „Мяра“, установиха преднина от над 10 процентни пункта на първия пред втория. Всички агенции дават над 30% за коалицията „Прогресивна България“ (ПБ) на Румен Радев.
Politico и британският Telegraph, които са собственост на германската медийна група Axel Springer, поставиха Румен Радев сред възможните наследници на Орбан като проводник на руско (а значи и нелиберално – б.а.) влияние в Европейския съюз. Останалите са бившият премиер на Словения Янез Янша и Джорджа Мелони (министър-председателка на Италия), Андрей Бабиш (министър-председател на Чехия) и Роберт Фицо (министър-председател на Словакия).
Фицо вече заплаши, че ще наложи вето при гласуването в ЕС на новия 20-ти пакет санкции срещу Русия, който обхваща енергетиката, финансовите услуги и търговията. Условието е да получи петрол по нефтопровода „Дружба“, доставките по който бяха прекъснати, след като руски удар в Западна Украйна го повреди през януари. Словакия и Унгария обвиниха Украйна, че умишлено блокира транзита, а президентът Зеленски съобщи, че очакванията са ремонтът да завърши „тази пролет“.
Подготвяният нов пакет санкции предвижда пълна забрана на морски услуги за руски петрол и разширяване на санкциите срещу т.нар. сенчест флот до 640 кораба, както и ограничения върху обслужването на LNG танкери с цел прекратяване на вноса на руски втечнен газ до края на 2026 г. Затяга се и финансовият натиск чрез санкции срещу още 20 руски банки, предвидени са мерки срещу криптовалутни операции, както и действия срещу банки в трети страни, подпомагащи заобикалянето на санкциите. Третият блок предвижда разширяване на експортните ограничения върху стоки и технологии с потенциално военно приложение за над 360 млн. евро, както и квоти за амоняк с цел допълнително ограничаване на руските приходи.
Президентът Радев не е крил, че е противник на санкциите – политика, която със сигурност би продължил и като глава на бъдещо правителство. Той, както и следовниците му не смятат Русия за агресор, нито Крим за украинска територия, незаконно окупирана от режима на Путин. И това не е новина, а сигнал.
Това не е български въпрос, това е международен въпрос.
Така се изрази един от водачите на ПБ – бившият вътрешен министър Иван Демерджиев, на дебата, организиран от платформата „Извън ефир“.
Има ли кой да се противопостави?
Външнополитическият риск за България при евентуално управление на Румен Радев засега няма как да бъде ефективно неутрализиран. Дали тази опасност произтича от собствената му политическа тежест, или от готовността на останалите политически актьори да се нагодят, по един или друг начин, към него?
В действителност липсва не само силен опонент, но и ясна линия на противопоставяне.
Проблем е и това, че значителна част от избирателите чуват призивите за разбиване на „модела на задкулисие“ именно от Румен Радев, тъй като от антистатукво формациите той не се е колаборирал с Бойко Борисов и Делян Пеевски.
Наред с това, отвъд наративите срещу модела „Борисов–Пеевски“/деребеите/олигархията липсват големите теми, които вълнуват гражданите. Ще бъдат ли реформирани образованието, здравеопазването, социалната сфера, данъчната система? Също и как ще се осъществи прокламираното благоденствие? Вместо това за пореден път се предлага „захарен памук“, по сполучливото определение на „Сега“.
Показателен е примерът със здравеопазването. Ако се сравнят програмите на ПБ, ПП–ДБ и „Възраждане“, тоест на формации, заявили се като алтернатива на статуквото и с шанс за парламентарно представителство, изненадата идва от либерализма на последните. Само „Възраждане“ допуска демонополизация на Здравната каса – ход, който би отворил системата за конкуренция и би могъл да промени реално пазара на здравни услуги.
Ако има няколко здравни каси, хората ще избират къде да се осигуряват, и ще има конкуренция вместо настоящото централизирано разпределение. Въпросът е как да има повече избор и качество, но това дори не се предлага за дискусия. Изглежда, цари неформално съглашение, че системата има дребни недостатъци и затова няма да се разваля, а само ще се поправя (доколкото е възможно).
В същото време гражданите плащат по три начина за здраве: чрез здравни осигуровки, чрез данъците си (тъй като държавата допълва недостига и покрива осигуровките за определени групи) и чрез доплащане, което е най-високото в ЕС.
Но ако за здравеопазването „Възраждане“ са либерали, за Русия са в хармония с Радев, който беше казал, че ей там, от другата страна на Черно море, има евтини енергийни суровини.
Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов е още по-директен – той продължава на глас мисълта на Радев и предлага да се преговаря директно с Русия за внос на газ и петрол на ниски цени. Разбира се, в условията на отменени санкции.
Конкурентен авторитаризъм
В бъдещия 52-ри парламент двете политически сили биха могли да се съюзят и за съвместно управление с мнозинство. Това би означавало България да направи още една крачка към нелиберален модел на управление след дълъг период, в който функционираше в разновидност на т.нар. „конкурентен авторитаризъм“ – понятие, въведено от изследователите Стивън Левицки и Лукан Уей. С него се описва режим, в който демократичните институции формално съществуват, но на практика се използват така, че да обслужват властта.
Тези режими не са нито пълнокръвни демокрации, нито класически диктатури. Те допускат опозиция, но я отслабват с различни похвати и натиск. Провеждат избори, които не са честни. Използват институциите избирателно и за репресии. Затова са и по-коварни –
изглеждат достатъчно демократични отвън, за да претендират за легитимност, и достатъчно авторитарни отвътре, за да възпроизвеждат властта си.
Но този модел не би могъл да е напълно стабилен. Щом има избори, медии, съд, макар и под натиск, винаги остава възможност за пробив. Той обаче не гарантира автоматично смяна на модела – падането на един автократичен елит не означава, че след него няма да дойде друг. Въпросът е простичък: може ли властта да бъде реално сменена, или само се преразпределя между нови лица? Може ли да има нов Пеевски, който няма да прилича на настоящия, няма да има санкции по „Магнитски“, но реално ще управлява същите задкулисни мрежи на влияние?
Първият тест за бъдещия парламент е изборът на членове на нов Висш съдебен съвет.
Именно там ще се види дали зад реториката за разграждане на „модела“ стои воля за промяна, или по-скоро готовност за ново пренареждане на влиянията. Защото ВСС не е технически въпрос, а инструментът, през който минават контролът върху съдебната власт и изборът на главен прокурор и на председатели на върховните съдилища.
Ако около този избор се оформи удобен консенсус, това ще бъде ясен сигнал, че системата не се променя, а се адаптира. Но гражданите може и да не го разберат веднага – дори когато пилотът на руския изтребител хване щурвала.
Една седмица делят унгарските и българските парламентарни избори. И докато в Европа преобладава радостно облекчение след категоричния разгром на 16-годишното управление на Виктор Орбан, погледите не са вперени в България. А току-виж тя се превърне в следващия троянски кон на Русия в Европа. Проучванията отреждат победа на политическия проект на Румен Радев „Прогресивна България“. В предизборната му програма се говори за „свободна и суверенна европейска демокрация“ и „ясни демократични ценности“, но реториката и действията на Радев досега свидетелстват за последователна пропутинска ориентация.
„Фидес“ идва на власт след глобалната икономическа криза от 2008 г. и след неуспехите на тогавашното ляво правителство да предотврати болезнени икономии. Орбан се възприема като спасителя, който ще помогне на унгарците да се справят без чужда помощ и да възвърнат националната си гордост.
Контекстът в България през 2026 г. е доста по-различен, но и Румен Радев се възприема от много от потенциалните си избиратели като спасител. Според едни той ще помогне на страната да се справи с корупцията. Според други ще допринесе за възвръщането на националния суверенитет (каквито надежди са се възлагали и на Орбан навремето). Трети очакват от него и двете неща. А в кампанията си Радев максимално бяга от конкретика, за да привлече възможно по-широка периферия.
България впрочем има традиция в избирането на „спасители“, особено ако идват с някакъв властови ореол (което не означава реална власт). Такъв беше Симеон Сакскобургготски през 2001 г., а след него – Бойко Борисов. Първият е бивш цар, а вторият, както и Румен Радев – генерал. Поради липса на резервен цар генералът може да бъде детрониран най-малкото от друг генерал, който освен това е и доскорошен президент.
Русия има интерес от засилването на влиянието си в Европа и от отслабването на ЕС. Ако вече не може да разчита на Унгария както преди, твърдо на нейна страна остава само управлението на Роберт Фицо в Словакия. И макар Фицо да се заканва, че ще продължи да блокира заема на ЕС за Украйна, и неговото оставане на власт не е гарантирано.
Бойко Борисов винаги се е опитвал да е в добри отношения и с Путин, и с ЕС, като се старае да угоди на всички и им казва това, което смята, че искат да чуят. Досега Радев, макар да не е поставял под въпрос европейския път на България, е клонял повече към Русия, което става ясно и от позициите му за Украйна. Освен това той, подобно на Орбан, интерпретира подкрепата на общите политики на ЕС като загуба на национален суверенитет. В началото на кампанията си за предстоящите избори той например заяви:
Нагледахме се как постепенно се руши и отнема националният ни суверенитет, как българските управници, отивайки в Брюксел, предварително казват „да“, дори преди обсъжданията, преди дебата, само за да се нагодим и да покажем, че сме готови да подпишем и да приемем всичко, независимо дали то ще се отрази негативно на нас, а в перспектива дори и на самия Европейски съюз.
„Фондация за социални и хуманитарни изследвания“ прави изследвания на българските онлайн медии както през 2022 г., когато започна войната в Украйна, така и през 2024 г. И установява както значително количество антидемократична руска пропаганда, така и механизми за разпространяването ѝ чрез сайтове „гъби“. През 2024 г. Центърът за изследване на демокрацията пък публикува анализ на влиянието на Кремъл в мрежите от бивши военни в България.
През март 2026 г. „Свободна Европа“ публикува анализ, според който 70 групи във Facebook с общо 1,3 млн. потребители внезапно стават в подкрепа на Радев и „Прогресивна България“. А преди това са били за нещо друго, включително за авточасти. Преименуването на част от тези групи става в един и същи ден, което говори за координирана акция. Скоро след това базираното в Брюксел сдружение Balkan Free Media Initiative и Sensika оповестиха съвместен анализ. В него се обръща внимание на масова подкрепа за Радев във Facebook и TikTok, за която може да се предположи, че не е автентична.
Първият е посредством дезинформационни кампании. Тук може да споменем кампаниите срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето. Същевременно българското население е заливано от всевъзможни антидемократични и евроскептични опорки и фалшиви новини.
Третият фронт е игнорирането на задължителни за България решения на европейски съдилища. Например през 2023 г. Европейският съд по правата на човека постанови, че България трябва да създаде правна рамка, с която да се уреждат отношенията на еднополовите двойки, сключили брак в чужбина. Две години по-късно и Съдът на ЕС се произнесе в същия смисъл, но конкретно за браковете, сключени в страни от Съюза. И двете решения не бяха взети под внимание, макар да са задължителни за България. Междувременно през март 2026 г. Съдът на ЕС постанови също, че идентичността на българските граждани, които са сменили пола си в държави членки, трябва да се признава и в България. Отиващият си парламент обаче, зает с приемането на популистки закони, очаквано не отрази този факт.
Други фронтове са например зависимата правосъдна система, която не гарантира справедливост, а действа кампанийно, както и практическите политически решения, които са в полза на Русия, а не на ЕС, например изграждането на т.нар. Турски поток.
Унгария изглежда изключение от типичния политически модел в Европа, който разчита на коалиции. Когато унгарците са решени да сменят властта, осигуряват на победителя конституционно мнозинство. Новото правителство на „Тиса“ ще разполага с над 60% от местата в парламента, а през 2010 г., когато Орбан идва на власт, за него гласуват повече от 2/3 от отишлите до урните.
След 1989 г. в България единствено БСП през 1990 г. и ОДС през 1997 г. вземат повече от половината места в парламента. През 2001 г. едно място не достига на НДСВ до мнозинството – въпреки харизмата на бившия цар. Ако Румен Радев спечели изборите, ще му се наложи или да се съобразява с коалиционни партньори, или да обяви правителство на малцинството и да разчита на ситуационна подкрепа от парламента. Или да се стигне до нови парламентарни избори. При всички случаи няма да му е лесно да прокарва политики, променящи драматично конституционното устройство на България. И трябва да притежава хамелеонщината на Бойко Борисов и способността му да възкръсва от пепелта, за да може да се задържи на власт толкова дълго като него.
Българските гласоподаватели обичат да избират харизматични „спасители“, но и бързо се разочароват от тях, ако „спасителите“ не отговарят на очакванията им (което по правило се случва). А Радев казва на (почти) всички това, което смята, че искат да чуят, така че няма как да отговори на всички очаквания. Ако той управлява в коалиция или разчита на плаващи мнозинства, това ще означава да прави компромиси, а избирателите не обичат компромисите, колкото и наложителни да са те. А и са уморени от честите предсрочни избори през последните пет години. Освен това, ако доскорошният президент не успее да демонтира модела „Пеевски“, Пеевски ще го погълне, както направи и с Борисов.
Ултраконсерватизмът вече не е секси
По време на управлението на Орбан се наблюдаваше възход на ултраконсервативната десница. Във Франция Марин Льо Пен разшири подкрепата си, в Германия възникна и набра скорост „Алтернатива за Германия“ (АзГ), в Италия спечели (относително по-умерената) Джорджа Мелони и пр. В САЩ Тръмп победи на изборите през 2016 г., изгуби ги през 2020 г., но през 2024 г. американските граждани отново му гласуваха доверие. Тази политическа тенденция все повече доближаваше Запада до антидемократичните идеи на Путин, а ултраконсервативни и руски сили често действаха заедно, например в кампанията срещу Истанбулската конвенция. Самият Тръмп нееднократно е заемал страната на Русия, а също така е демонстрирал подкрепа било за АзГ, било за Орбан.
По време на втория си мандат обаче Тръмп успя да доведе ултраконсерватизма до собственото му отрицание. Върхът (засега) на това са обидите по адрес на папата и публикуването от американския президент на негово изображение като Христос – действия, които възмутиха и най-консервативните му избиратели.
Последният аргумент е по-скоро пожелателен. След Орбан ЕС може и да е изградил някакви съпротивителни сили срещу троянските коне в редиците си и тези съпротивителни сили може би могат да намерят израз в определени политики. Например – не само пари срещу реформи, а и пари срещу съобразяване с европейското законодателство. Това силно би затруднило държавите членки, опитващи се да изградят авторитарни режими по образеца на Путин.
Поуки за кандидат-спасителите и техните избиратели
Провалът на „нелибералната демокрация“ на Виктор Орбан, както той сам нарече режима си, би трябвало да направи кандидатите да заемат мястото му, а също и избирателите, по-предпазливи. Защото показва, че антидемократичната власт не е гаранция срещу корупцията, а по-скоро я прави безконтролна, задушавайки гражданското общество, което е в състояние да ѝ противостои. Освен това може да доведе до обедняване – по данни на „Евростат“ през 2023 г. покупателната способност в Унгария става най-ниската в ЕС, задминавайки дори тази в България.
Затова борбата с корупцията е обречена на неуспех, ако не е свързана и с борба за демократични ценности. Впрочем един от най-ярките знаци, че режимът на Орбан е към края си, беше безпрецедентният по масовост прайд в Будапеща през 2025 г. – въпреки забраната му и със закон, и в Конституцията. Щом между 180 000 и 200 000 души се включват в събитие, обявено не просто за незаконно, а и за противоконституционно, значи властта е сериозно разклатена.
Макар Мадяр да се определя като консерватор (трудно е да не се заявиш като такъв в Унгария, както и в България е трудно да си либерал), той е далеч по-умерен от пишман консерватори като Тръмп и „пазители на традиционните ценности“ като Путин. Например той е казвал, че партията му работи за страна, в която няма значение кой кого обича, както и че за едно дете е по-добре да бъде при еднополова двойка, отколкото в системата за закрила на детето. И тези твърдения не са пречка за решителната му победа (българските политици да си водят записки).
Така че въпросът не е само дали България се е запътила натам, откъдето Унгария се връща. Въпросът е дали изобщо има хоризонт за този път, или той не след дълго ще бъде част от миналото.
Когато има желание и ръководството на МВР сериозно се заеме с изборните измами, резултатите идват бързо. Всички бяхме учудени колко добре работи полицията, която „отгоре“ не им вързват ръцете, не се опъва чадър и не ги карат „да се прибират“. Всеки ден ставаме свидетели на поток от снимки на сериозни суми, схеми и фалшива валута, с която се осигуряват гласове на определени партии. Това не е нищо ново в изборния процес в България. Разликата е, че сега го виждаме в реално време.
Снощи ми дадоха идея, че толкова много съобщение за арести и разкрити схеми биха били по-лесно осмислени, ако се сложат на карта. Затова седнах на правих набързо такава. В тази карта се оптивам да събера информацията за тези случаи. Източникът на известните случаи в профилът на Георги Кандев във Facebook и страницата на МВР. Към всеки случай има линк към оригиналния му пост. На картата виждате случаи за поне 810 хил. евро между 18 март и 15 април 2026, т.е. около 80% от обявените от главния секретар на МВР заловени суми. Някои от разкритите случаи нямат упомената точна сума, затова не се вижда на картата. Някои от схемите нямат споменато местоположение или са организирани online, затова не са поместени тук.
Местоположението на случаите в тази карта е приблизително спрямо споменатите градове, села и общини. При всяко отваряне ще е малко различно за тази цел. Поместената информация се базира изцяло на публикациите на лица от МВР и обвиненията за купуване на гласове следва да се докажат в съда от разследващите и прокуратурата, ако последните благоволят да се заемат въобще с тези случаи вместо да опъват чадър. За разлика от МВР, те все още се управляват от незаконен главен прокурор, който се държи на поста именно с цел спокойствие за купения и контролиран вот и атаки срещу длъжностни лица опитващи се да му се противопоставят.
Този сайт не е обвързан МВР, Георги Кандев или който и да е държавен орган или официално лице. Създаден е без тяхно знание или разрешение на база публична информация и не претендира за изчерпателност или точност на детайлите отвъд това, което е публикувано към дадения момент. Ще го допълвам с още информация, когато стане налична.
Тази година има няколко различни ресурса, с които може да се запознаете с местата за гласуване в страната и в чужбина. Някои – като картата на МВнР и Софийска община ги има от последните няколко вота през 2024-та. Други се публикуват за пръв път сега.
Glasuvam.org
Започвам с картата на секциите в чужбина, която поддържам от 13 години и 15 вота до сега. Всички предходни ще намерите на основната страница на проекта. Самата карта ще намерите тук. Повече за секциите ще прочетете в предходната ми статия заедно с още една карта показваща къде е машинният вот в чужбина. В по-ранна статия показах и разликата между отворените сега секции и предишни години.
Данните за картата събирам от заповедите на МВнР. Обикновено сам ги намирам и поставям на картата. В последните години седмица преди вота публикуват и таблица с адресите, а от предишния вот и карта. От там взимам по-точно местоположение и изменени адреси преди изборния ден. В последните три дни, например, има три секции със изменен адрес и още две, които бяха без адрес, но вече са със заповеди.
При публикуване на картата и при изменение на адресите уведомявам с индивидуални email-и всички абонирани за бюлетина на Glasuvam.org заедно със съвети за деня на гласуване. Преди и след това пускам също съобщения и новини, като например за процеса на заявления, промени в начина на гласуване и прочие. Към този момент има над 3100 абонирани за бюлетина. Анонимизираното разпределение от къде са се вижда на картата на заглавната страница на проекта.
В последните няколко години картата и проекта са с логото на Демократична България като част от усилията на Да, България в помощ на българите зад граница. На тези избори може да подкрепите кандидатите и програмата с номер 7 в бюлетината. Призовавам ви да разгледате профилите им, защото има не само прекрасни хора, кои и прекрасни истории, стратегии и опит зад тях. Както често казвам, сред тях ще намерите хората с план като контрапункт на хората със схема, за които съм писал премного до сега.
Новата карта на ЦИК
Буквално преди часове за пръв път ЦИК публикува карта на всички секции в страната и чужбина. Данните за чужбина съвпадат с тези от картата на МВнР, която ще спомена след малко. В България секциите имаха публикувани адреси до сега, но за пръв път ги виждам поставени на картата за цялата страна. Опитах се да го направя преди години, но се отказах след като поне една четвърт не успях да открия. Например „старото читалище“ в някое село, както често се случва.
Към този момент картата показва местата и секциите, както и броят гласоподаватели в тях. Разрових се в кода и данните, които зарежда страницата и има функционалност за показване на активност, резултати, PDF-и и видео. Към този момент са изключени, но предполагам, че в деня на изборите ще публикуват текущи данни, а след това може би резултати и излъчване на живо от преброяването. Надявам се да е така и за тази цел да е предвиден кода в страницата.
Картата ще намерите с банер на страницата на ЦИК или направо през този линк. С филтрите може да изберете секциите в чужбина или за цяла България или за определена област. Може също да покажете обобщена информация по РИК или държави.
Картата на София
Столична община публикува портал вече няколко вота подред с цялата нужна информация за изборите. Там ще намерите гео портал и карта на всички секции. В допълнение на информацията, която ЦИК публикува днес, картата на Столична община показва и районът, в който гласуват в дадената секция, както и дали е достъпна за инвалиди. Тук виждате, например, една секция в Лозенец.
За съжаление, не мога да показа на картата в коя секция би следвало да гласува Пеевски, защото както BIRD писаха преди четири години, според ГРАО той няма право да бъде поместен в никой изборен списък. Защо не отговаря на условията да гласува, а се кандидатира и е бил депутат междувременно, ЦИК отказва да отговори или провери.
Картата на Външно
Министерство на Външните Работи публикува втори вот подред карта на секциите в чужбина. Заедно с това предоставя и таблица с адресите на секциите на български и английски. В предишни години тези адреси се събираха от общото усилие на доброволци и сверяваха със заповедите публикувани от МВнР. Последните са сканирани, отделни документи и беше много трудоемко да се извлече някаква информация.
Картата им е обикновена Google Maps карта, но с последните промени в приложението им позволява да я добавите като слой на картата, която много използват за навигация. Така за някои може да е по-удобно да намерят секциите. Не работи обаче с Apple Maps, но тогава се отваря като страница.
Бонус – карта на активните българи в чужбина
След всеки вот използвам анонимизираните данни, които платформата на Glasuvam.org събира, за да направя анализ за движението на българи в чужбина. Не пазя лична информация за хора, макар тя да е достъпна в изборните списъци, а само хешове на публичните записи от заявленията за гласуване. На тяхна база мога да направя оценка за това как някои българи са се местили по света приемайки, че заявлението им за гласуване отчита пребиваване. Разбира се, част от тях може да са само на почивка и да има съвпадение на имената.
Повече за методологията как изчиствам тези и други проблеми съм описал в статията за първата карта, която направих преди 10 години. За последно публикувах карта след изборите през 2021-та. Направих анализа и след изборите през 2024-та, но не я бях публикувал до сега. Може да я намерите на този линк. Препоръчвам първо да прочетете предходните статии с разясненията, за да я разберете.
Доколкото картата умишлено не предоставя възможност за проследяване на отделни хора, тя дава обща картинка за движението на миграцията ни. Например кои градове биват напускани от хора и в кои има прираст. Разбира се, това далеч не е представително и съм го описал подробно в миналото. Картата има за цел колкото да предостави обща картина, колкото и да има естетическа стойност, поне в моите очи.
Показва също какво е възможно да бъде постигнато с данните публикувани от избирателните списъци, особено тези в България, ако някой наистина се заеме. Призовавах доста години наред да се спре с публикуването им и да се премине към проверка през защитена услуга подобна на тази, която има при ГРАО. За съжаление, това не се случи.
Влезли в едно студио Радев, Борисов, Пеевски, Мирчев, Божанов и Асен Василев…
Невъзможно.
Липсата на лидерски дебати в България не е инцидент, а устойчив модел на политическо поведение. Културата на правенето на политика тук ги изключва като кулминация на предизборна кампания, която по-често е миризлива, отколкото дръзновена.
А именно дебатите са инструментът, който може да издигне българската политика на нивото на визия и реформи, защото сега е фиксирана върху скандали и краткосрочни политически сметки. Дебатите дават възможност да бъдат сравнени алтернативи, да се противопоставят идеи и също така да се покаже лидерство, тоест най-полезни са за избирателите от всички останали инструменти на кампанията. Това е най-прекият тест за компетентност и способност за вземане на решения в реално време.
Някои са се самоизключили
Ако бъдат проведени анкети сред аудиторията какво е разбрала от петте предизборни дебата по bTV в рамките на 55 минути по темите „Здравеопазване и социални грижи“, „Икономика и доходи“, „Външна политика“, „Регионално развитие и инфраструктура“, „Правосъдие и сигурност“, полезното съдържание ще се ограничи до отделни изказвания. Форматът се свежда до засичане с хронометър на минути и секунди и до шумни лични нападки, заместващи съдържанието. От студиото отсъстваха онези, които реално вземат решенията.
В България някои лидери високомерно са се самоизключили от дебати.Бойко Борисов, Румен Радев и Делян Пеевски например. Вместо да влизат в преки сблъсъци те предпочитат да се договарят.
Тези договорки зад камерите са истинската сцена на политиката – без публика, без въпроси, каквото се разберат бащиците на партиите.
В утвърдените демокрации дебатите, особено при президентски избори, са или ясно институционализирани, или са се превърнали в устойчива политическа традиция. (Впрочем в България също имаше президентски дебат между Румен Радев и Огнян Герджиков през ноември 2021 г., когато бившият президент се кандидатира за втори мандат.) В страни като Франция централният дебат между двамата финалисти е неизменна кулминация на кампанията, а в САЩ той се организира от Commission on Presidential Debates, която гарантира регулярност и участие на водещите кандидати.
В Мексико президентските дебати са регламентирани със закон и се провеждат от независим орган, който определя правилата и формата. В парламентарни системи като германската и британската дебатите също заемат централно място, макар и да се организират чрез договорки с медиите, а участието на лидерите се очаква и отказът има политическа цена.
На този фон България изпъква не с липса на формати, а на политическа воля – защото тук дебатът не е нито институция, нито традиция, а изключение, зависещо от моментната изгода на участниците.
На много места по света дебатите са между първите двама в социологическите проучвания, но в България биха могли да включват и лидерите на първите три политически сили.
Защо партиите отказват?
Дебатите няма да променят позициите на първите две формации в социологическите проучвания – „Прогресивна България“ (ПБ) и ГЕРБ. Теоретично могат да скъсят разстоянието и да донесат известни загуби в момент, в който всеки глас е важен за партиите.
Доскорошният президент Румен Радев влиза в ролята на фаворит и има повече да губи, отколкото да печели от една публична дискусия. Пред обществото той демонстрира добра физическа форма – достатъчно е да си свали сакото и без особени усилия прави коремно възлизане на успоредка и коремни преси. В политическите си движения обаче остава предпазлив, бавен и строго церемониален.
А дебатът изисква точно обратното: бързина, реакция и риск.
Формацията на Румен Радев води убедително и затова избягва директни сблъсъци – биха ѝ донесли повече рискове, след като към момента прогнозираната вълна от гласове не изглежда възможна. В листите си ПБ има доста бивши от други партии, а спортистите в лицето на известния волейболист и настоящ спортен мениджър Владимир Николов вече допуснаха някои медийни гафове. В своя изява той повтори слогана на „Демократична България“ – „За силна България в силна Европа“, аргументирайки колко проевропейски са ориентирани в „Прогресивна България“.
ГЕРБ продължават да са стабилно втори. С дебата рискуват всички останали да отворят фронт срещу тях.
Борисов предпочита контролирани участия и режисирани предизборни прояви, на които да говори каквото намери за добре, без да бъде прекъсван (както и почти всички политици).
Така че когато фаворитът няма какво толкова да печели, а вторият има повече да губи, сблъсък няма как да се осъществи.
Най-голям интерес за дебат има коалицията „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“, за да атакува директно опонентите си и да покаже експертност. Нейните лидери настояват най-силно за дебати, но ако срещу тях не се изправят лидерите на първите коалиции в социологическите проучвания, дали си струва да участват?
Струва си.
Според различни изследвания ефектът от дебатите е най-силен върху колебаещите се избиратели, които в България са значителен дял.
Към момента актуалните данни са различни, но поне една трета не са решили за кого да пуснат бюлетина. Силно представяне в дебати може да даде начален импулс на тези хора да отидат до урните и да гласуват за партията/коалицията, чийто кандидат ги е впечатлил.
В момент като сегашния, когато инфлацията създава натиск върху бюджета и несигурност за домакинствата, лидерски дебат би изяснил какви конкретни мерки предлагат първите три формации.
bTV и наскоро създадената платформа „Извън ефир“ обещават такъв формат на 14 април. Съществен е въпросът за регламента, но най-важното е ще има ли лидери.
Рийлове със сигурност ще има.
А Радев, Борисов и Пеевски могат да влязат където и да е другаде, само не и в едно студио. Не защото не могат да говорят един с друг, а защото не са свикнали да го правят публично.
Жените в България са близо 51,9% по данни на НСИ. Как партиите и коалициите, които се състезават за 52-рото Народно събрание, си представят мястото им в обществото? Какви са позициите им по теми като равенство между половете, феминизъм, домашно насилие, майчинство, аборти? Какво е отношението им към мерките спрямо жените в европейското законодателство? Например какво планират във връзка с Директивата за прозрачност на заплащането в ЕС, която ще се транспонира в държавите членки на 1 юни 2026 г., тоест ще трябва да започне да се прилага след по-малко от два месеца? Или такива неща са им под радара?
Обхват и ограничения
През 2021 г. анализирах отношението към жените в предизборните платформи на партиите и коалициите, които според проучванията имаха шанс да влязат в парламента. През 2026 г. реших да прегледам програмите на всички партии и коалиции, участващи в изборите. Причините за това са три:
Първо, по време на предварителното проучване установих, че политическите субекти, за които се очаква да преминат 4-процентовата бариера, не са казали много за жените. Второ, когато прогнозите са в рамките на статистическата грешка, са възможни изненади. Трето, в изборите участват и партии и коалиции, за които ние, избирателите, не знаем почти нищо. Защо да не проучим позициите им по някоя тема?
Някои коалиции имат обща програма, други – не. Някои партии са с остарели програми и платформи, други нямат никакви, трети разполагат с програмни документи, които са сякаш извън времето. Или с писания със странни заглавия, за които не е ясно програма ли са, или не. Реших да се ръководя от следните принципи:
Когато една коалиция се е обединила около обща програма, се анализира тя, а не платформите на партиите, включени в нея.
Когато една партия е водеща в коалицията, се взема предвид нейната програма. „БСП – Обединена левица“ например се състои от 10 партии – преглежда се само платформата на БСП.
За коалициите, които нямат обща програма и ясна водеща партия, се анализират платформите (доколкото има такива) на партиите, включени в нея.
Ако няма актуални програми и платформи, преглеждат се стари програмни или други основополагащи документи.
Търсят се официални уебсайтове на партиите и коалициите. Не се вземат предвид страници в социалните мрежи и информация от други източници.
Темите, свързани с жените, се опитвам да идентифицирам по следните ключови думи (както и техните производни): жена, пол, равенство, равнопоставеност, феминизъм, стъклен таван, насилие, майка, родилка, раждане, родители, аборт. След известно колебание реших да включа и раждаемостта. Въпреки че се асоциира предимно с темата за демографията, тя е свързана с изискване към жените, а именно – да раждат повече деца.
Жените в програмите на парламентарно представените политически сили и на „Прогресивна България“
„Прогресивна България“
В дългата 143 страници програма на политическия проект на Румен Радев, спряган за победител на предстоящите избори, жените се споменават в прав текст само веднъж:
Целенасочени инициативи за насърчаване на предприемачеството сред млади хора и жени в технологичните и иновативните сектори.
Еднократно се споменават и „гарантиране на равенство между двата пола“ (важно е да се уточни колко са половете, да не би някой да си помисли, че са повече от два), „майчино […] здравеопазване“ и „насърчаване на раждаемостта“. Пет пъти става дума за родители и родителство, без да се уточнява пол. И това е.
ГЕРБ
На страницата на партията на Бойко Борисов са налични презентация на предизборната програма от 2026 г. с обем от 65 слайда, както и пълна версия на програмата от 2024 г. (31 страници). Единственото, което се казва в презентацията, без да се визират конкретно жените, е, че инвестициите в детски ясли, услуги за грижа за деца и гъвкави форми на заетост „ще позволят по-добро съчетаване на родителството и професионалния живот“. В програмата от 2024 г. два пъти се споменава, че домашното насилие ще е приоритет. Също два пъти става дума за родители, отново без да се уточнява полът им.
За разлика от 2024 г., за предстоящите избори партиите от ПП–ДБ нямат обща платформа. Две от трите партии в коалицията имат собствени актуални програмни документи.
Предизборната програма на „Продължаваме промяната“ се свежда до т.нар. Протокол за ликвидация на корупцията. Това е листовка от две непълни страници, в която темата за жените очаквано не е намерила място.
„Да, България“ предлага цели два документа – платформа от 53 страници, озаглавена „Силна България в силна Европа“, и „Програма за противодействие и превенция на корупцията и за върховенство на закона“. В общата платформа два пъти се споменава майчиното здраве. Шест пъти се говори за родители (включително възрастни и приемни). За насилие, но само по отношение на децата, става дума два пъти. Не е изненада, че в антикорупционната програма не се казва нищо, свързано с жени.
На сайта на ДСБ няма актуална програма, а кратка извънвремева платформа. В нея не става дума за нищо, свързано с жени. Веднъж се споменават родители в контекста на социално слаби хора, а за равенство става дума седем пъти, но нито веднъж това не е свързано с пола.
В предизборната програма на ръководеното от Делян Пеевски ДПС жените не се споменават, но за майки става дума шест пъти и им се дават големи обещания: „чухме майките“ (чути са и бащите, както и още десетина групи хора), „нулев данък за майки с две и повече деца“, „майчински фондове […] в помощ на младите майки“, „майчиното […] здравеопазване“, „[в]ременен осигурителен стимул за работодатели, които наемат/връщат родител след майчинство/бащинство (6–12 месеца)“. Говори се за подкрепа на раждаемостта, инвестиционна сметка при раждане на първо дете (може би идея, заимствана от Тръмп) и еднократна помощ в размер на една средна работна заплата за всяко следващо. Шест пъти се споменават и родителите, без да се уточнява полът. Два пъти става дума за домашно насилие, като в единия случай то е конкретно към деца, а в другия се представя като форма на „битова престъпност“.
„Възраждане“
В дългата 97 страници програма на партията на Костадин Костадинов жените не се споменават. Като изключим определението на българската земя като „майка-кърмилница“, за майки става дума само веднъж – в качеството им на възрастни жени с ниски пенсии. За пол се говори два пъти – в контекста на неодобрението на смяната на пола и на задължителната военна служба. Насилието е само в задължителните ваксинации и по отношение на децата и младежите. За раждаемост и раждане става въпрос седем пъти, като навсякъде контекстът е, че раждаемостта е ниска и трябва да се повиши. За родители – девет пъти, без да се визират конкретно майките. Според „Възраждане“ например в училище трябва да се учи как да бъдем „добри родители“, трябва да има данъчни стимули „за многодетни семейства при работещи родители“, но пък санкции
за недобросъвестни родители, които не възпитават децата си правилно и […] ги тласкат в лапите на порока.
„БСП – Обединена левица“
Платформата за предстоящите избори на оглавяваната от Крум Зарков партия е от 10 страници. В нея не става дума нито за жени, нито за майки, нито за насилие, нито дори за родители. Споменава се обаче, че се раждат все по-малко деца и трябва да се насърчава раждаемостта. Когато пък дойде победата над „неолибералния модел, подвластен на олигархичния капитализъм“, ще настъпи бъдеще, „в което равноправието, сигурността и закрилата на правата и законните интереси на всеки човек ще бъдат поставени на първо място“. Един вид, като дойде комунизмът, всички ще са равни – защо да говорим специално за жените?
На сайта на ИТН пише, че програмата е за 2026 г., но тя е по-скоро за 2023 г. В подкрепа на тази хипотеза е не само името на страницата programa-2023, което може да се види в адресното поле на браузъра, а и съдържанието ѝ: призовава се например за електронно дистанционно гласуване – без никакъв намек, че групата на ИТН в 51-вото Народно събрание се обяви против машинния вот. Откогато и да датира програмата обаче, в нея не става дума за жени и майки. Веднъж се споменава раждаемостта – във връзка с „демографската криза“. Казва се, че родителите трябва да са „фактор във възпитателния процес“, говори се за „недостатъчни родителски умения“ и „програми, подготвящи младите хора за бъдещото родителстване“.
Алианс за права и свободи
Партията на Ахмед Доган предлага както предизборна платформа, така и програма. И двете не са датирани. В тях не става дума за нищо, свързано с жени и майки. Веднъж се споменава „подкрепа за работещи родители“.
МЕЧ
На сайта на партията на Радостин Василев има страница с приоритети, без да става ясно какво стои зад всеки от тях, така че не се знае има ли МЕЧ някакво отношение към жените.
„Величие“
Предизборната програма на партията на Ивелин Михайлов се нарича „20-годишен план за възстановяване на България“ и е под формата на презентация от 48 слайда. Нищо свързано с жени, майки или пък с която и да е от ключовите думи, по които преглеждам програмите, не намира място в този 20-годишен план. Все пак има жени на картинки, обаче изобразените мъже са повече.
Извънпарламентарни коалиции и партии
Партиите и коалициите, които не са парламентарно представени (с изключение на „Прогресивна България“), съм разделила в няколко групи според типа им (коалиция или партия), както и според наличието или липсата на предизборна програма. Вътре в групите политическите сили са подредени в съответствие с номера им в бюлетината.
Коалиции с обща програма
В програмата на „Синя България“ не става дума за майки, но два пъти се споменават жените, все в анти-ЛГБТИ контекст (оригиналният правопис е запазен):
„Докато някои хора дори в нашата държава спорят какво е мъж и какво е жена, българинът започва да губи вяра, че споделя същите ценности като своите управляващи.“
„Синя България ще защити Конституцията на Република България, която ясно определя понятието “пол” само в неговия биологичен смисъл, а бракът – доброволенсъюз между мъж и жена.“
Във втория от тези цитати става дума и за пол, освен това се говори и против „ЛГБТ и нахлуването на половата идентичност в обществото“.
Равнопоставеността се споменава веднъж – като противовес на малцинствените групи: „Държавата не може да фаворизира отделни групи, малцинства или сдружения със специални права и социални привилегии, за сметка на равнопоставеността на всички.“
В подобен дух се тематизира и насилието: „Ние осъзнаваме нуждата в една европейска, християнска демокрация да защитим различията от насилие и дискриминация, но сме категорични, че защита на индивида не означава диктатура на малцинствата.“ Споменават се „родителска апатия“ и „родители на ученици“.
Накратко, програмата на „Синя България“ не обещава нищо на жените, но има претенция какви да бъдат те – да не са трансджендър, да са хетеросексуални и да не претендират за „специални права“.
Програмата на „Антикорупционен блок“ не съдържа нищо, свързано с жените.
Програмата на Зелената партия не е датирана. В нея става дума за света, „в който живеем, в началото на третото хилядолетие“ и от съдържанието ѝ изглежда, че би могла да е писана преди около четвърт век. В нея жените се споменават два пъти – като едни от най-засегнатите от ниските доходи в България и с оглед на необходимостта от програми за заетост за тях. За майки не става дума. Споменава се, че „раждането, отглеждането и възпитанието на децата“ е „непосилно бреме за родителите“, а целта на партията е то да стане „висша ценност и цел“.
Програмата на „Целокупна България“, също недатирана, се състои от няколко реда, в които не става дума за нищо, свързано с жените.
Няма сайт и коалиция „Трети март“, както и една от партиите в нея – „Благоденствие – обединение – градивност“. Друга от тях – „За велика България“ – има сайт, но в него няма програма, а само кратко описание на профила на партията. Третата – Партията на българските жени – има сайт, информацията в който е актуална за далечната 2005 година. От нея може да се разбере, че партията е „първата по рода си женска формация“ и идеите ѝ „не са феминистки“, а християнски, в духа на традиционните ценности, „чийто най-голям радетел е била и е българската майка“. Не става ясно обаче какво предлага на жените Партията на българските жени.
Коалиция „Сияние“, която според проучванията е все по-близо до 4-процентовата бариера, също няма сайт, както и една от двете партии, осигуряващи регистрация за изборите – „Общество за нова България“. Изброените политики на другата партия – „Волт“, са актуални за местните избори през 2019 г. В тях жените не са тема.
„Пряка демокрация“ има на сайта си платформа, която всъщност е книга с обем от 256 страници, актуална за 2024 г. и издадена от председателя на партията Петър Клисаров. В нея за жени става дума четири пъти, от които нито веднъж с добро:
„до властта се докопаха […] множество невинни женици, наречени Панайотки“ (така по времето на НДСВ биваха презрително наричани депутатките от движението, близки до лидера на парламентарната група Пламен Панайотов);
споменава се, че по време на античната полисна демокрация „жените, робите и метеките […] не участват в политическия процес“;
твърди се, че проблемите с тийнейджърите са възникнали през ХХ в. и са започнали „с еманципирането на жената, излизането ѝ от семейството, за да работи“;
говори се за „катастрофални“ данни за индекса на фертилността на жените в България (тоест колко деца ражда средно една жена във фертилна възраст).
От друга страна, авторът иска да бъдат „изгонени“ от социалната политика „многодетните майки, превърнали майчинството в бизнес“ (този израз се споменава два пъти в програмата). Но иначе според него има нужда от „закрила на майчинството“, и казва, че майчината „и перинаталната смърт [мъртвородените деца – б.а.] у нас все още е над 2 пъти по-висока от средното равнище в ЕС“.
В програмата се казва също, че момичетата имат нужда от игри, „свързани главно с имитацията на майчинството“, което обаче не означава, че двата пола трябва да играят отделно през цялото време, и че „нашите възгледи категорично отричат джендърното обучение“. Предлага се увеличение на срока на паричното обезщетение при бременност и раждане и изграждането на перинатални центрове, увеличаване на плащанията и отпуска за майчинство, но само за второ дете. Също и програма „Майчин капитал“ – „по примера на руската“, в която на майките или на самотните бащи да се предоставят средства за точно определени цели, и повече ясли и детски градини „за отмяна на работещите майки“. Предвижда се и „специална програма за повишаване на раждаемостта“.
В платформата на „Пряка демокрация“ се говори и за „регрес“ в образованието, довел до „опростачване, феминизиране и деградация на учителското съсловие“, и за „неправилния полов живот в ранна възраст“.
Партия „Нация“ има недатирана програма, в която няма нищо, свързано с жените, но се говори за „защита на традиционното семейство“ и „противопоставяне на либералните ЛГТБ „ценности“, които развращават младите и унищожават основата на НАЦИЯТА и националната държава“ (оригиналният правопис е запазен).
На сайта на „България може“ са изброени десет приоритета, един от които е „доживотна отмяна на данък общ доход за майките с 3 или повече деца!“.
Партията на зелените разполага с два недатирани документа – изборна платформа и идейна програма. Новата цел на обществото според партийната платформа включва равни права на всеки гражданин в България, независимо от пола. В програмата се говори за „равнопоставено участие на жените“. Родителите се споменават веднъж – във връзка с материалното им състояние. За насилие става дума пет пъти, но без връзка с пола, а за раждаемост – три пъти, в контекста на необходимостта от увеличаването ѝ.
Програмата на „Глас народен“ не е датирана, но е написана най-късно през 2012 г., когато СДС и ДСБ, споменати като общ политически субект, престанаха да бъдат в коалиция.
Народна партия„Истината и само истината“ има сайт, но няма програма. Движението на непартийните кандидати, партията на Корнелия Нинова Национално движение„Непокорна България“ и партия „Съпротива“ нямат сайтове.
Изводи
Жените все по-малко са тема за българските политически субекти в сравнение с 2021 г. За пет години те са изчезнали от предизборните програми на „Демократична България“ (днес в коалиция с „Продължаваме промяната“), БСП и ИТН. Равенството на половете почти не е тема, домашното насилие се споменава единствено в програмата на ГЕРБ от 2024 г. (и от ДПС, но само във връзка с децата). Доколкото става дума за жени в платформите, то е най-вече във връзка с родителството и раждаемостта.
В същото време се наблюдава засилване на ултраконсервативните наративи – жените са сведени предимно до произвеждането на деца с цел подобряване на демографската ситуация. Единствената програма, в която става по-подробно дума за тях – тази на „Пряка демокрация,“ – обрисува картина, подобна на „Разказът на прислужницата“. Търсейки по зададените ключови думи, нееднократно се натъквах на расистки, хомофобски и трансфобски послания. Против хомофобията се обявява само „Глас народен“, чиято програма е отпреди 14 или повече години.
От друга страна, от заявяването на нещо в програмата на дадена политическа сила не трябва да се правят изводи, че тя има намерение да го осъществи, а още по-малко – че го прави или ще го направи. Пеевски едва ли ще реализира всички чудеса, които обещава на майките (и на останалите групи от населението). В платформата на „Прогресивна България“ се говори за „равенство между двата пола“, но при 31 избирателни района само шест от водачите на листи са жени, а на предизборните събития жените около Румен Радев са малцинство.
Корнелия Нинова от своя страна се похвали, че 51% от водачите на листите на партията ѝ „Непокорна България“ са жени, но пък няма програма, от която да стане ясно какво предлага формацията за жените. Известни са обаче пораженията, които Нинова нанесе на борбата срещу насилието над жени. „Глас народен“ се обявява против хомофобията, но Светльо Витков има подигравателни песни за гей хората.
Ала макар и с тези уговорки – докато всички се борят с корупцията, темата за правата на жените все повече липсва в българския политически живот. А това отваря вратата към ограничаването им.
Предизборната кампания навлиза в острата си фаза, в която партиите изоставят неутралитета и започват да се конфронтират.
Докато служебната власт се опитва да се справи с ефекта от поскъпналите горива, купуването на вот и воя срещу двустранното Споразумение за сътрудничество в областта на сигурността между България и Украйна, мишените се сменят. Срещу служебното правителство открито се противопоставиха Радев, но и председателите на БСП и „Възраждане“ – Крум Зарков и Костадин Костадинов. Основният им аргумент е, че Андрей Гюров не може да поема такива международни ангажименти, защото е служебен министър-председател.
За прогресивния нов лидер Румен Радев приоритет е разграждането на олигархичния модел „Борисов–Пеевски“ и даже при посещението си в Крумовград и Момчилград заяви:
Искам вече веднъж завинаги да стане ясно: коалиция с Пеевски и с Борисов няма как да има.
А в действителност критиките му са фокусирани върху служебния кабинет и ПП–ДБ. Появата му след декемврийските протести също беше предизвикана (донякъде) от опасения, че ПП–ДБ могат да оберат значителна част от протестния вот и да обезсмислят излизането му на политическата сцена.
При обиколките си из страната сега Радев пусна отново в обращение няколко мантри от президентската си битност: първо, „сглобкаджиите“ (да се чете „ПП–ДБ“) трябва да бъдат наказани на изборите; второ, въвличат ни във война; трето, евтините руски енергийни суровини са наблизо – през Черно море, но угаждаме на ЕС, а цените галопират. Има и четвърто –
никой не ви попита за въвеждането на еврото.
Така Борисов и санкционираният за корупция от САЩ и Великобритания Пеевски стават фонов шум, докато огънят се насочва срещу ПП–ДБ.
В същото време водачът на „Прогресивна България“ в Кърджали – бившият вътрешен министър Иван Демерджиев, се опитва да нахъса избирателите, нахлувайки в офиса на ДПС – Ново начало. По-късно през Facebook покани за пехливански борби кмета на община Кърджали Ерол Мюмюн и лидера на ДПС – Ново начало Делян Пеевски. Видео го показва изправен срещу Мюмюн, и двамата като боксьори тежка категория – сцена, напомняща на мача от 1997 г., когато Майк Тайсън отхапа ухото на Ивендър Холифийлд.
Спортът сплотява и ни прави по-благородни и по-добри, а понеже явно няма да има политически дебат, гражданите на Кърджали ще могат да се насладят на спортен такъв.
Подобен сблъсък (почти) се състоя и в парламента – между Пеевски и съпредседателя на „Да, България“ Ивайло Мирчев в началото на декември миналата година.
Няма как, политиката неизбежно има и своята сценична част. Колко ефективно работи този тип комуникация за избирателите, ще стане ясно на 19 април, когато урните дадат своя отговор. Дотогава Румен Радев ще продължи да засилва евроскептичния си суверенистки и проруски наратив. Очевидно в щаба му добре разбират колко важна е автентичността за този тип послания – достатъчно, за да притиснат електорално формации като „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ, докато БСП с новия си лидер може да си позволи малка глътка въздух.
Тази генерална репетиция на Румен Радев за заседанията на Европейския съвет по-скоро разкрива ограничен потенциал за роля ала Виктор Орбан, който сам е изправен пред риск да загуби властта след изборите на 12 април. Ако не „троянски кон“ или инструмент за излизане от НАТО и ЕС, то със сигурност на Радев му се очертава друга роля: на руско „троянско пони“ в двора на Европа.
Ако Орбан падне, засега няма кой да го наследи като знаме на консерваторите и автокрацията в Европа, останала (до момента) бастионът на либералната демокрация.
За Унгария това не са обикновени парламентарни избори. Резултатите от тях ще имат последици не само за страната, но и за цяла Европа, тъй като ще очертаят границите на политическото влияние между Брюксел и Москва.
Доминиращата външнополитическа тема превръща изборите в референдум за геополитическата ориентация на страната. Не по-малко важен е и въпросът възможно ли е да бъде спрян преходът на Унгария към нелиберална държава, замислен, осъществен и ръководен от Орбан – с демонтаж на върховенството на закона, с насочване на публичните ресурси към лоялни олигарси, със заличаване на медийната свобода и на индивидуалните свободи, с държавен контрол.
Разследващият портал VSquare и журналистът Саболч Пани предупредиха за намеса на руското военно разузнаване (ГРУ) в изборния процес, за което говори и съперникът на Орбан – Петер Мадяр. Властта определи тези твърдения като фалшиви новини, но VSquare съобщи, че наблюдава модели на намеса, сравними с тези на изборите в Грузия, Молдова и Румъния, за които беше обвинена Русия. Същата платформа публикува телефонен разговор от август 2024 г. между „човека на Путин в ЕС“, както наричат унгарския външен министър Петер Сиярто, и руския първи дипломат Сергей Лавров.
Управляващият от 16 години Орбан и партията му „Фидес“ започнаха война с всички средства, които осигурява държавата с нейните институции, срещу Мадяр и създадената преди две години „Тиса“. В навечерието на кампанията Мадяр обяви, че е изнудван с незаконно направен запис, в който прави секс по взаимно съгласие с бившата си приятелка.
Скандалът се върти около предполагаема злоупотреба с власт от страна на правителството на Орбан. Според свидетелства на бившия служител Бенце Сабо пред унгарски разследващи медии, тайните служби са използвали измислено разследване (за детска порнография), за да атакуват ИТ специалисти, свързани с опозиционната партия „Тиса“, с цел да получат достъп до нейни данни. Това е станало чрез натиск, незаконно изземване на техника и копиране на информация, което вероятно е довело и до изтичане на лични данни на хиляди поддръжници. Властите отричат политически мотив и твърдят, че става дума за контраразузнавателна операция срещу „украински шпиони“, но не представят доказателства.
Орбан гради образ на опозицията като проводник на украински интереси, предупреждавайки, че евентуална победа на „Тиса“ ще въвлече страната във война с Русия и ще отклони ресурси към Киев. Дори стига по-далеч, обвинявайки Украйна в опит за намеса в изборите с „пари, натиск и агенти“, но и загадъчно предупреждава, че има
още няколко патрона в пълнителя.
От своя страна опозиционният лидер Мадяр насочва вниманието към връзките на властта с Москва. Той обяви, че ако спечели вота, ще разследва отношенията между Будапеща и Кремъл с фокус върху близостта на Орбан с руския президент Владимир Путин.
Петрол срещу отмяна на санкции?
Подхвърлянето на Радев за близостта на руския петрол ни връща към времената, когато той публично се противопоставяше на санкциите срещу Русия. Изявлението му идва в момент, в който инфлацията в България се впуска в галоп заради повишаващите се цени на горивата. Според изследване на „Алфа Рисърч“ 47% от българите посочват като първи проблем, с който да се заеме бъдещото редовно правителство, доходите и инфлацията, а за 33% най-важни са борбата с корупцията и реформата в съдебната система.
Европейската комисия отлага законодателното предложение за постоянна забрана на вноса на руски петрол като санкция заради войната на Русия с Украйна, както планираше. ЕС рязко намали вноса след инвазията през 2022 г. и за последното тримесечие на 2025 г. само 1% от петрола, който внася, е руски.
„Лукойл Нефтохим“ няма право да преработва руски петрол от 1 март 2024 г.
Москва се възползва от войната в Иран и блокирания Ормузки проток, за да предложи услугите си да облекчи пазара на петрол и петролни продукти.
Русия е готова да изиграе важна роля във формирането на новата архитектура на глобалната логистика и международната търговия на фона на проблемите в Ормузкия проток,
Εдинствено Унгария и Словакия внасяха руски петрол към 27 януари, когато Киев съобщи, че руски дрон е ударил съоръжения на нефтопровод в Украйна, прекъсвайки доставките. Двете страни обвиниха Украйна, че умишлено забавя възобновяването на петролните доставки, което предизвика политически спор и в резултат Унгария блокира заем за Киев от ЕС.
Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен вече заяви, че сега не е моментът да се вдигат санкциите срещу Русия и това би било стратегическа грешка.
Какво би предложил Румен Радев, ако например представлява България като премиер на заседание на Европейския съвет в Брюксел?
Ясно е, че цените на горивата ще внасят инфлация, а българските финанси вече са на дефицит 1,2% за първото тримесечие, тоест почти половината от планираното превишение на разходите над приходите е изядено от януари до март. Ако дупката в бюджета се разширява с това темпо, има три варианта: орязване на разходи, вдигане на данъци, нови заеми. Партиите, които дават заявки за властта, трябва да са готови и с рецепта за неотложни мерки.
Според изводите в него Радев вече е спечелил изборите в социалните мрежи.
Данните от наблюдението във Facebook и TikTok показват ясен дисбаланс в онлайн видимостта на политическите сили. Съдържанието, свързано с бившия президент Румен Радев, доминира и в двете платформи, като обхватът и темповете му на растеж значително надвишават тези на конкурентите.
Войната на Русия срещу Украйна, както и новият конфликт в Близкия изток, осигуряват почти неизчерпаем поток от поляризирано и поляризиращо съдържание, което платформите са склонни да усилват. Случаят не е изолиран, а се вписва в по-широка европейска картина на избори, уязвими към дигитална манипулация, на фона на близки във времето изборни процеси в Унгария, Словения и България.
Не за първи път има обосновани предположения за руска намеса в избори в европейски държави. През 2024 г. например Европейският парламент изрази загриженост заради зачестилите руски опити за намеса в изборите в България на 9 юни. При гласуването на резолюцията обаче двама български евродепутати – Андрей Слабаков и Ангел Джамбазки (ВМРО/Партия на европейските консерватори и реформисти), се въздържаха.
Eвродепутатите изразиха „силна загриженост за съществуването на мрежа от агенти по дезинформация в социалните и традиционните медии, академичните среди, неправителствени организации и партии, както и че има руски контрол върху тази мрежа“. Опасенията бяха засилени и от множеството имоти на руската държава в България, които служат като центрове на влияние върху демократичните процеси.
За да противодейства на външна намеса в изборите, идваща от Русия, този път България поиска съдействие от ЕС. За страната ни е активирана системата за бързо реагиране, която е част от доброволен механизъм на ЕС за сътрудничество на подписалите Кодекса за поведение относно дезинформацията.
Макар и не в мащаба на Унгария, предстоящите парламентарни избори в България също са определящи за мястото ѝ в ЕС. Еврото е нашият паспорт за по-дълбока интеграция, но възходът на Румен Радев може да я възпре.
Вчера излезе решение на ЦИК за броя секции в чужбина. След промените в Изборния кодекс приети в последния момент, секциите този път ще са рекордно малко – 493 секции на 443 места по света. За сравнение, през октомври 2024-та имаше 719 секции, през юни – 769 секции, през 2023-та – 737 секции, а през ноември 2021-ва – 806 секции на 702 места по света.
Всички те вече може да видите на картата на Glasuvam.org. Адресите на около 30% от тях са ясни, тъй като са дипломатически представителства. Още няколко места са нови и не са ясни адресите. Останалите най-вероятно ще бъдат същите като предишни години, но това следва да се потвърди от Външно. Очаквам да излязат с решенията за отваряне на секциите. Тогава ще обновя картата с точните адреси и ще изпратя индивидуални съобщения на над 3100 абонирани за новини с най-близките три секции до тях.
Основни потърпевши от тези промени са сънародниците ни във Великобритания, Турция и САЩ, където традиционно има много гласуващи. В самото решение на ЦИК се споменава, че в UK са събрани достатъчно заявления за отваряне на секции на 66 места извън дипломатическите представителства. В Турция – 55, а в САЩ – 34. Всички те ще бъдат ограничени до 20 въпреки значителната активност на сънародниците ни зад граница. В други страни като Чехия приемащата страна не е позволила отваряне на секции извън посолството, а в доста арабски страни МВнР е препоръчала да не се отварят секции заради войната между Иран, САЩ и Израел.
Спрямо предишния вот, така най-голямо намаление виждаме в Турция, където има 141 секции по-малко на 101 места. Следва Великобритания с 84 по-малко секции на 78 места и САЩ с 29 по-малко секции спрямо октомври 2024-та. Няма да има секции в Йордания, Катар, Кувейт, ОАЕ и Саудитска Арабия.
Сред останалите, повече секции ще има в Германия, Гърция, Ирландия, Испания, Молдова и Франция – с между 2 и 4 секции. В Испания на 4 места ще има секции за пръв път от последните поне 6 вота, в Молдова – 3, а в Ирландия и Нидерландия – по 2. Общо 21 места в 14 държави ще са със секции за пръв път най-малкото от няколко години. В 22 държави ще има повече секции, а в 29 държави броят на секциите и местата няма да се промени, но е възможно смяна на точния адрес на някои секции.
За да се илюстрират по-добре тези промени, направих карта сравняваща секциите през октомври 2024 и април 2026-та. В червено са тези, които няма да се открият този път.
От следващия парламент ще зависи дали ще бъде възстановен режима за отваряне на секции в чужбина, какъвто беше години наред и позволяваше максимален брой от сънародниците ни да упражняват гарантираните иначе от конституцията права. Също толкова важно – дали избирателен район чужбина най-накрая ще влезе в сила и ще има както представителност на вота зад граница, така и по-малко изкривяване на местен вот по усмотрение на ЦИК. Има отдавна взето решение и нормативно заложена възможност за дистанционен електронен вот, който така и не се случи. Гласуването с машини нарочно беше спряно предвид колко изборни измами се предотвратяваха така и как маркирането на бюлетини на десетки хиляди българи като невалидни стана невъзможно.
Всичко изброено зависи от това дали и начина, по който гласуваме на 19-ти април.
Колко гласа ще получи ДПС – Ново начало на изборите на 19 април, ако акциите на МВР срещу купения и контролирания вот продължат със същата интензивност? Отговорът е: по-малко от тези на предишния вот на 27 октомври 2024 г., а следователно и по-малко депутати.
През есента на 2024-та ДПС – Ново начало получи 281 356 гласа (11,548%), срещу които спечели 30 депутати, а по-късно, след частичното касиране на вота от Конституционния съд (КС), те станаха 29. За Алианса за права и свободи (АПС), обединил привържениците на Ахмед Доган, гласуваха 182 253 души. А само няколко месеца по-рано, на 9 юни 2024 г., за все още цялото ДПС бюлетини пуснаха 366 310 души.
Митът за могъществото на Пеевски не се крепи на електоралните завоевания. Те намаляват въпреки десетките кметове, изредили се да се снимат с него. В един момент обаче снимките секнаха, макар броят на местните властници да приближи петдесет.
Показателни са резултатите в Кърджали от октомври 2024 г., традиционно силен район за Движението за права и свободи, който осигурява пет мандата. Но разцеплението в партията се отрази и там. Тогава ДПС – Ново начало получи 30 874 гласа от 9 МИР, а АПС – 28 851 гласа. В крайна сметка и двете формации взеха по два мандата, а безпрецедентно мандат спечели и друга партия – най-напред това беше МЕЧ, а след решението на КС депутатското кресло отиде при „Величие“.
Три седмици преди вота социологическите проучвания оставят и МЕЧ, и „Величие“ извън 52-рия парламент. А Пеевски е разпоредил да бъдат осигурени 50 000 гласа от Кърджали – колкото искаше и Доган навремето, когато още можеше да изисква.
Едва ли ще му бъдат осигурени.
Монополът се е пропукал не отсега, а МВР показа, че не се церемони с купувачите и контрольорите на гласове, в това число и представители на местната власт. Географията на полицейските акции показва райони, където Пеевски има влияние, а Кърджали е първи в списъка. Мерките, които предприемат служебният вътрешен министър Емил Дечев и и.д. главен секретар Георги Кандев, са видими в този район, където кметовете и на седемте общини са декларирали вярност на „Новото начало“.
Тази седмица беше арестуван ръководителят на Областната пощенска станция в Кърджали – Самет Хасан, който заплашвал и убеждавал служители на БЧК да обясняват, че раздаваните от тях хранителни помощи са от определена партия, за която хората трябва да гласуват. По подразбиране е ясно коя е партията. Случаят е от село Бенковски, община Кирково, където социално слаби хора трябвало да получат пакети. Те са осигурени от държавата и Европейския социален фонд, а Агенцията за социално подпомагане определя кой да ги получи.
След като Хасан бил задържан, кметът на Кърджали Ерол Мюмюн и сподвижници пробвали да нахлуят в Районното управление на МВР.
Кметът и привърженици на тази партия [ДПС – Ново начало, б.а.] са се опитали да влязат в районното в Кърджали. Проявили са енергичност, наложило се е да има отпор от страна на полицията.
Емил Дечев, служебен министър на вътрешните работи
Освен Самет Хасан, при други акции в Кърджалийско са задържани още двама души. При проверка в магазин в махала Дар дере на село Перперек са открити тетрадка с имена и числа срещу тях, както и пари и е била арестувана 58-годишна жена. В Крумовград е задържан мъж, за когото е установено, че е предлагал пари срещу гласуване. А в метална каса са били открити 11 000 евро, 605 000 турски лири, 8505 паунда, 7900 долара и 6700 швейцарски франка.
В петъчния ден отново на територията на Кърджалийския избирателен район започна нова 24-часова акция, в рамките на която ще продължат проверките по хранителни магазини, заложни къщи и валутни бюра, както и в домове на граждани.
Преди дни бяха проверени и заложни къщи и фирми за бързи кредити в столичния квартал „Факултета“. Арестувани са и наркодилъри, които освен с дрога се занимават и с търговия с вот. Купувачите на гласове разширяват кръга на услугите – вече се предлага не само кеш или отписване на дългове, но и фризьорски и козметични услуги и покупки в магазини за дрехи за 50–100 евро.
Във Враца, при поредната акция, вътрешният министър съобщи, че са получени между 500 и 600% повече сигнали на граждани във връзка с изборни нарушения преди настоящия вот в сравнение със същия период преди изборите през 2024 г.
В Столипиново бяха арестувани бивш общински съветник и ходжа за търговия с гласове. Мащабна акция имаше и във Великотърновско, в селата Кесарево, Бряговица, Асеново и Камен. В Северозападна България, където редовно е засичана търговия с вот, също имаше арести. При полицейска операция в Монтана и Лом са били открити над 37 000 евро, част от тях в купюри от по 50 евро, и тетрадки с имена и суми.
Никой не е по-силен от държавата
Това не са просто рутинни полицейски операции срещу купуването на гласове в България, а послание, че никой не е по-силен от държавата – стига държавата да си върши работата. Когато този натиск е постоянен и недвусмислен, неизбежно променя поведението и на купувачите на гласове, и на зависимите избиратели, прокъсвайки изгражданите с години мрежи на влияние.
Както и през 2021 г., когато друг служебен вътрешен министър – Бойко Рашков, проведе множество акции срещу купения вот, прокуратурата и сега не е особено активна. МВР среща по-скоро противодействие, отколкото съдействие от страна на прокуратурата, каза по онова време Рашков, влязъл в сблъсък с тогавашния главен прокурор Иван Гешев. Държавното обвинение и сега не показва отзивчивост към битката за честни избори, а Дечев, член на Съюза на съдиите, публично е заявявал позицията си относно легитимността на и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов:
Слeд 21 юли 2025 г. ниe нямaмe и.ф. глaвeн пpoĸypop cпopeд Зaĸoнa зa cъдeбнaтa влacт. Teĸcтът нa зaĸoнa (чл. 173, aл. 15) e бeзĸpaйнo яceн и тoй ĸaзвa, чe лицaтa, ĸoитo изпълнявaт фyнĸциитe нa глaвeн пpoĸypop или нa пpeдceдaтeл нa BAC и BKC, нe мoгaт дa изпълнявaт тeзи фyнĸции пoвeчe oт 6 мeceцa.
А в ефира на Нова телевизия вътрешният министър обеща след вота да съобщи „кои са шампионите от политическите партии, които са купували най-много гласове, кой е на второ, кой е на трето място…“.
„Шампионите“ не са тайна, но така и не понасят отговорност за поръчките. За 20 години ефективните присъди за купуване на гласове са 100–120, каза преди време в ефира на Bgonair конституционалистът Стоил Моллов. В затвора попадат дребни риби, връзката партия–купувачи не е разкрита, въпреки че е известно за кои политически сили са предназначени бюлетините.
МВР може да профилактира купувачите на гласове, но не носи цялата отговорност за честността на вота – разделя я с Централната избирателна комисия, кметовете и областните управители. Няма как да повлияе и на преброителите в секционните избирателни комисии, чиито безобразия разкри видеонаблюдението на предишния вот.
Коя ще е политическата сила, която има шанс за мандат от 9 МИР – Кърджали: „Прогресивна България“, ГЕРБ–СДС или ПП–ДБ? Председателят на гражданско движение „Единни заедно можем“ Себахтин Исмаил подкрепи „Да, България“ за изборите:
Въпреки че имаме резерви към някои партии в коалицията ПП–ДБ, „Да България“ са единствените, които се отвориха към нашия етнос и в които виждаме воля за промяна.
Контролът на държавата ще промени изборния резултат – по-малко зависимости, повече реална подкрепа. Вдигне ли се и избирателната активност, ще удави изтъргуваните гласове. Тогава за Пеевски и партията му ще има ново начало.
Представете си, че трябва да избирате между две алтернативи.
Първата е либералната демокрация – зачитане на човешките права, съблюдаване на международното право, защита от дискриминация, свобода на изразяване и пр. Нямате гаранция обаче, че властта ще е имунизирана от корупция.
При втората алтернатива приоритет е борбата с корупцията, но без гаранции за демократично управление. Властта може и да е някаква форма на диктатура – от позициите на силата, с цензура, ограничаване на човешки и граждански права и т.н.
Трябва да изберете само една от тези алтернативи – не може и двете. Коя ще посочите?
Всъщност този въпрос беше само едно интелектуално упражнение, провокиращо към ценностно самоопределение и размисъл. Отговорът ви няма особено практическо значение. Поне не за предстоящите на 19 април парламентарни избори. Защото никоя от политическите сили, състезаващи се за вашия глас, не си поставя за основен приоритет защитата на либералната демокрация.
Борци с корупцията срещу… борци с корупцията
Ако предпочитате втората алтернатива, имате богат избор между политически сили, които поставят борбата с корупцията като свой приоритет и по всяка вероятност ще намерят място в следващия парламент.
„Прогресивна България“
Според всички социологически агенции, представили резултати от изследвания на електоралните нагласи на българските избиратели, новият политически проект на Румен Радев води убедително. Доскорошният президент влезе в политиката на гребена на антикорупционната протестна вълна от края на 2025 г. В публичните си послания той говори повече срещу олигархията, отколкото срещу корупцията, вероятно защото корупция е по-експлоатирано понятие. Но едното не изключва другото, напротив – разграждането на олигархията е важно условие за ограничаването на корупцията.
Партията на Бойко Борисов, наред с личността на Делян Пеевски и оглавяваната от него партия ДПС – Ново начало, за много хора в България символизира корупцията, в която са се оплели всички власти – и законодателната, и изпълнителната, и съдебната. Към редакционното приключване на настоящата статия ГЕРБ няма актуална предизборна програма на сайта си, но вярвате или не, в платформата от 2024 г. за корупция става дума точно 32 пъти. Олигархията не се споменава.
„Продължаваме промяната – Демократична България“
И преди появата на „Продължаваме промяната“ партиите от „Демократична България“ бяха обичайните борци срещу корупцията. И все някой им измъква изпод краката килимчето на електоралната протестна енергия.
Два дни след като Христо Иванов и Иво Мирчев щурмуваха „сарая“ на Ахмед Доган в „Росенец“ и акцията им вдъхнови протести, Румен Радев излезе на площада, размаха юмрук и се провикна: „Мутри, вън!“, с което стана любимец на протестиращите и си подсигури втория мандат. На крилете на същата протестна енергия „Има такъв народ“ спечели изборите година по-късно. ПП–ДБ бяха формалните организатори на безпрецедентните в масовостта си протести от края на 2025 г., но електорално от тях печелят не те, а Радев. Протестите бяха против проектобюджета, но с антикорупционен акцент – чрез проекта за бюджет корупцията ставаше доста явна и дори официализирана.
Към приключването на статията коалицията не е публикувала актуална обща предизборна програма, но в тази от 2024 г. корупцията се среща 22 пъти, а борбата „с корупцията и несправедливостта“ е изведена като приоритет. Олигархията не се споменава.
„ДПС – Ново начало“
Колкото и да е трудно да се повярва, корупцията се споменава дори в предизборната програма на партията на Делян Пеевски, и то два пъти. Като един от приоритетите на Новото начало в областта „Сигурност и обществен ред“ се посочва „противодействие на организираната престъпност и корупцията“, а за управлението на държавната собственост се предлага „антикорупционен щит“. Самият Пеевски впрочем обича да обвинява политическите си противници в корумпираност, говорейки например за „пудели“ и „пачки“.
„Възраждане“
Освен че е проруска и евроскептична, партията на Костадин Костадинов се позиционира и като антикорупционна, а нейни представители и избиратели вземат участие в протести против корупцията. Досега „Възраждане“ няма участие във властта, поради което успява да запази антикорупционния си ореол за пред своите избиратели. И все пак според предизборните проучвания немалко от тях мигрират към Румен Радев, новия антикорупционен „спасител“. В програмата на „Възраждане“ корупцията се споменава 11 пъти, а олигархията – 4.
БСП
Според някои агенции Столетницата, оглавявана отскоро от Крум Зарков, има шанс да прескочи 4-процентовата бариера. Актуалната ѝ програма е по-кратка в сравнение с тези на партиите и коалициите, представени дотук. И все пак в нея корупцията е намерила място 8 пъти, а олигархията – 5.
Споменаване на корупцията и олигархията в предизборните програми
Партия/коалиция
Корупция
Олигархия
Прогресивна България
21
32
ГЕРБ (2024)
32
–
ПП–ДБ (2024)
22
–
ДПС – Ново начало
2
–
Възраждане
11
4
БСП
8
5
Ако приемаме предизборните програми за чиста монета, излиза, че сред досегашните парламентарно представени партии, които имат шанс да влязат и в следващото Народно събрание, най-големите борци срещу корупцията са в ГЕРБ. Но и в политиката важи поговорката „Не ме слушай какво говоря, а ме гледай какво върша“.
Липсващата либерална демокрация
Споменатата поговорка важи със същата сила и за либералната демокрация. По-скоро би важала, ако либералната демокрация изобщо беше приоритет на основните политически сили.
В програмите на пет от шестте партии и коалиции не се споменава нито веднъж дума, свързана с либералното, в политически контекст, тоест като характеристика на демокрацията. Сред тях е и ПП–ДБ, макар една от партиите в коалицията – „Продължаваме промяната“, да е част от „Обнови Европа“, групата на либералите в Европейския парламент.
Можете ли да предположите чия е програмата, в която се говори в прав текст за либерална демокрация, и то два пъти?
На „Възраждане“.
И двете споменавания са в негативен контекст и в съчетание с постмодерността, също схващана като нещо лошо: „опасна за националното здраве утопия – тази на либералната демокрация от постмодерен тип“ и „постмодерната либерална демокрация“, в която се оспорва, че България е на българите. Що се отнася до икономическия либерализъм, на едно място става дума за „либерализираната търговия с Украйна“ и още веднъж за „неолибералния еднополюсен модел“, все в негативен контекст.
В програмата на „Прогресивна България“ всичко на всичко на едно място се говори за икономическа либерализация – призовава се за „отговорна либерализация на пазара за бита“. Тоест либерализацията не е представена еднозначно като нещо лошо, но все пак като нещо, към което трябва да се подхожда с особено внимание.
В програмата на БСП цели 15 пъти става дума за икономическия неолиберализъм, все в негативен контекст – „неолиберална(та) държава“ (10 пъти), „неолибералния(т) модел“ (3 пъти), „неолибералния икономически ред“, „неолибералните реформи“ (има се предвид промяната след 10 ноември 1989 г.) – по веднъж.
Изобщо, в предизборните програми отношението към споменаването на либералното във всичките му смисли е обратно на това към покойниците. Тоест или лошо, или нищо.
(Не)либерални политически действия
И все пак, макар в предизборните програми либералната демокрация да не се споменава с добро, а с едно изключение да не се споменава и изобщо, в известен смисъл някои от тях изглеждат по-либерално от политическото поведение на субектите, на които принадлежат.
В програмата на „Прогресивна България“ например три пъти става дума за човешки права, а веднъж – за конституционни права. Говори се за бъдещето на България като „свободна и суверенна европейска демокрация“ и за „ясни демократични ценности“. Думи, производни от Европа, се споменават цели 64 пъти, а от Русия – нито веднъж.
Всичко това обаче не отменя пропутинската и евроскептична политика, която Румен Радев водеше, докато беше президент. Доскорошният президент беше категорично против ратификацията на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Той се включи в съмнителна инициатива в защита на семейството заедно с двама евроскептични президенти – на Унгария и Сърбия. Радев последователно е отстоявал проруски позиции, например отговора на въпроса „Чий е Крим?“ и твърдението му, че „Украйна настоява да продължи да води тази война“, а за изброяването на всичко има нужда от поне една отделна статия.
ГЕРБ се позиционира като консервативна партия, но по-скоро тип Орбан (макар и не толкова евроскептична и проруска) или Тръмп, отколкото като Европейската народна партия, към която формално принадлежи.
Ако трябваше да приемем да няма майка и татко […], тогава аз няма да съм евроатлантик.
В същото си изказване той разкритикува европейското си политическо семейство, което според него се оприличавало „на зелените, на либералите, на социалдемократите“. Докато ГЕРБ е „консервативна, народна, дясна партия […], партията на Мартен[с], на Кол, на Меркел. Трябва да сме тези, които бяхме.“ Фактът, че тъкмо по времето на Ангела Меркел Германия узакони еднополовите бракове, за Борисов явно е пренебрежим детайл.
От ПП–ДБ в най-голяма степен може да се очаква да защитават принципите на либералната демокрация. Платформата за парламентарна прозрачност „Стража“ публикува политически компас, а попълнилите го могат да видят кои партии се застъпват за едни или други политики. ПП–ДБ е посочена като единствената партия или коалиция, която застава зад либерални политики, като правното признаване на еднополовите двойки или намаляването на наказанията за притежание на малки количества марихуана.
Представители на коалицията обаче никога не са внасяли в парламента предложение за легализиране на еднополовите съжителства, да не говорим за еднополови бракове. От „Стража“ правят твърде свободно тълкуване, като асоциират тази тема с гласуването на коалицията против забраната на „пропагандата на ЛГБТ“ в училище (което впрочем показа сериозни ценностни различия в нея), както и с вота им относно дефиницията за интимна връзка в Закона за защита от домашното насилие. Тогава по предложение на БСП се прие тази дефиниция да включва само хетеросексуалните двойки, а ПП–ДБ бяха против. Неизключването им от дефиницията обаче не би било равносилно на правно признаване.
От останалите партии и коалиции, които имат шанс да влязат в парламента, няма особени очаквания, че ще защитават либерални ценности. По времето на Ахмед Доган ДПС беше либерална партия поне на хартия, но в ръцете на Пеевски премина в консервативния протръмпистки и какъвто-е-изгодно-в-момента-лагер. „Възраждане“ си е откровено антилиберална партия. Такава беше и БСП по времето на Корнелия Нинова и Атанас Зафиров. Макар новият ѝ председател Крум Зарков да се ползва със симпатиите на продемократичния „лагер“, засега той не е демонстрирал жестове в посока либерална демокрация.
Някой би репликирал: ами извънпарламентарните партии? От тях Зелено движение последователно се е застъпвало за правата на ЛГБТИ хората и за декриминализацията на марихуаната например. В настоящата предизборна кампания обаче то е в коалицията „Антикорупционен блок“, редом с „Единение“, „Ние идваме“ и „Средна европейска класа“. Тоест наред с либерали като Николай Хаджигенов, Зелено движение се явява на изборите в компанията и на политици като Константин Бачийски, чиито хомофобски позиции бяха предизвикали разкол между ПП и ДБ в Бургас, и Мая Манолова, непримирима срещу демонтажа на Паметника на Съветската армия.
Изборите, които имаме
Накратко, на 19 април няма да можем да гласуваме за и против либералната демокрация, защото никой не ни я предлага. Сред българските политически сили тя има само противници и в предизборните програми няма нито една добра дума за нея.
Изборът ни ще бъде между три основни варианта. Първият е борба с корупцията, съчетана с евроскептична ориентация – било привидно по-умерена (Радев) или откровено пропутинска („Възраждане“). Вторият е борба с корупцията, съчетана с проевропейска геополитическа (но не и ценностна) ориентация. А третият – запазване на корупционното статукво.
След изборите (или след следващите избори, ако предстоящите не произведат правителство) е доста вероятно да се стигне до коалиционно управление, при което все на някоя политическа сила ще ѝ се наложи да направи компромис. Било с геополитическата ориентация, било с корупцията. И избирателите ѝ ще се почувстват предадени. И така до следващите избори.
А всъщност, колкото и да е недолюбвана, либералната демокрация в най-голяма степен може да противодейства на корупцията. Не защото при нея корупция няма, а защото тя прави съпротивата възможна. Но човек често не оценява това, което има, докато не го загуби.
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
