Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-sega-idvat-zverovete/

>> Към първа част

Елате, елате ще ви покажа петното от кръв на стълбите, където простреляха крака на сина ми. Не мога да разказвам, без да плача…

С тези думи ме посреща Люба, докато влизаме в къщата ѝ в Гостомел. Градина, слънчогледи, домати, чушки и лаещо куче. Там са и две нейни съседки. Една през друга започват да разказват за дните на окупацията, припомнят си, окуражават се, плачат, замлъкват, въздъхват и продължават.

Когато колоните с танкове и БТР-и тръгнаха по нашата улица, не повярвах на очите си и много се изплаших. Спряха срещу къщите ни и първото, което направиха руснаците, беше да прострелят мъжете в краката. Знаеха, че нашите войски са някъде отпред, и явно се страхуваха мъжете ни да не започнат да ги атакуват в гръб. Застреляха кмета на града. Натикаха ни в мазетата и се настаниха в домовете ни. Изпочупиха телефоните, телевизорите и радиата. Попитах един от тях докога ще останат. А той ми отговори: „Докато не убием вашия Зеленски.“ Така разбрах, че не са стигнали до Киев. Живеехме в пълно неведение какво се случва в градчетата около нас, дори в съседната махала не знаехме кой е жив и кого са застреляли. Ако се опиташ да напуснеш къщата, стреляха и убиваха. Разположиха снайперисти по покривите. Знаете ли какво е усещането да излезеш на двора и да видиш как от съседния покрив снайперист следи всяко твое движение и може да те застреля, когато си реши? Ето, вижте, на това стъпало беше синът ми, когато го простреляха в крака. Петънцата кръв не се измиват вече година и половина. Тук, пред къщата ми, избухна снаряд, още личи, нищо че запълниха дупката.

Два-три дни след като дойдоха, започна раздвижване. Попитах ги какво става. Тогава единият ми каза: „Правим смяна. Сега идват зверовете.“ И си тръгнаха. Много по-късно научихме какво се е случвало в Буча и Ирпин.

Люба и двете ѝ съседки ни изпращат до колата. Махат дълго след нас. И аз им махам, докато не ги загубвам от поглед.

В края на Ирпин виждаме голяма сграда. Прозорците ѝ са избити, покривът е разрушен. В двора, обрасъл като джунгла, се търкаля изоставена кола. Това е бившата болница на Ирпин. Пожарът и разрухата вътре не са от небрежност. Десетина дни след нахлуването на Русия в Украйна градчето е обстрелвано с руски ракети. Едната се забива в болницата. Другата – в стадиона срещу нея. Осколките и ударната вълна помитат цели етажи на жилищния блок до болница.

Пред единия от обитаемите входове на блока млада жена ми разказва:

От Буча идваха БТР-и, които помитаха и опожаряваха всичко по пътя си. Оставяха след себе си огромни дупки по пътя. Настъпваха много бързо и ги виждахме все по-близо и по-близо. Беше страшно.

Възрастна жена я допълва:

Да, те дойдоха и започнаха да стрелят направо по хората в къщите отсреща. Всичко наоколо се тресеше от взривове. Разрушаваха и палеха. Останахме без дом, без нищо.

Пресичам двете платна на пътя между блока и стадиона. Шосето е с гладък асфалт, маркировката и пешеходната пътека личат ясно. Трафикът е натоварен, но колите и камионите спират и търпеливо ме изчакват да пресека.

Сградата на стадиона е красива, боядисана в синьо. В покрива ѝ зеят огромни дупки, от които стърчат греди. Стените и прозорците са надупчени от шрапнели. Наоколо няма жива душа. Дърветата в парка са отрупани с плодове. Пейките са ремонтирани. Ще разгледам всичко това после. Тръгвам в друга посока и търся конкретни къщи. Веднага ги виждам. Залепени са до стадиона.

Малко по-рано в парка на Ирпин срещнах красиво момиче на около двайсет години. Черната ѝ коса е много късо подстригана.

Къщата ни е в най-крайната част на града, до стадиона. Видях ги как се задават откъм Буча. Видях как убиха съседите ни и труповете им останаха на улицата. Видях и как в другата къща пред нашата изнасилват приятелката ми. Всичко това беше толкова ужасно, че в душата ти не остава нищо друго освен паника. Слязох в мазето и си отрязах косата до кожа, облякох старо, широко сако на баща ми, скрих цялата си глава под вълнена шапка. Мисля, че това ме спаси, защото ме помислиха за момче. На 6 март 2022-ра разбиха вратата на дома ни. Изпочупиха всичко, включително телефоните ни. Започнаха да прелитат ракети. Покривът на стадиона беше взривен от ракета. Мислех, че сънувам някакъв кошмар. Все още ходя на психолог, защото не мога да преживея видяното и ме е страх да пусна косата си дълга, каквато беше. Мои приятелки, които бяха изнасилени и забременели от руски войници, също още ходят на психотерапия. Сега живея на друго място в Ирпин, защото, след като успяхме да избягаме с помощта на доброволци, руснаците са разрушили къщата ни.

Внимателно пристъпвам между разпадащи се къщи без покриви, точно до стадиона и вишнево дръвче. Седя вцепенена насред нещо, приличащо на стая, която има отвор, напомнящ врата към мазе или кой знае, може би врата между два двора. Сигурно това е къщата на Мария и мазето, в което се е крила две седмици, за да не я изнасилят или убият. За първи път, откакто съм в Украйна, ужасът на войната с цялата му уродливост се стоварва върху мен сред остатъците от нечий съсипан живот. Стъпвам върху разказите и спомените за паника и страх, които оцелелите от окупацията пазят. Тук, на мястото на действието, между фугите на пода вече са избуяли бурени, които се опитват да заличат всичко.

Къде са лежали труповете на съседите ѝ, в коя точно стая са изнасилили приятелката ѝ? Искам ли да знам и да си представям всичко това? То ме съсипва, ужасява, разтреперва и разбива. Съмнявам ли се в нещо? Не! Тук, насред руините, все още витае духът на насилието. Искам ли да знам? Искам! Защото разказът на тези жени, някои почти деца, след всичко преживяно в Ирпин продължава така:

Животът ни след окупацията се промени много. Заради войната всичко поскъпна, няма достатъчно работа. Някои от нас загубиха близки хора, роднини и синове, които бяха убити по време на окупацията или после на фронта. Други загубиха домовете си. Трети ходят на психотерапия заради преживяното. Полека-лека започнахме да възстановяваме всичко – къщите, градинките, парка, в който говорим с вас в момента, църквата. Сега, както виждате, в града не личи, че тук са се случили такива кошмари, защото улици и сгради се оправят лесно. Но всичко е в паметта ни, нищо не сме забравили, шокът още е в душите ни. За нас нищо не е свършило, нищо че руснаците ги няма тук в момента. Страхът и безсънието ни все още ги има. Въпреки всичко тук при нас, в Ирпин, сега е тихо в сравнение с това, което е на фронта. Страшно ми е да си мисля какво е там, и ми е много тъжно.

Гледам през задното стъкло на колата как синята сграда на стадиона с нарисувани слънчогледи по стените, дупки от снаряди и отнесен покрив бавно се отдалечава. По-навътре в градчето има красив парк, а до него – малко пазарче с отрупани сергии. Все още тук-там се виждат разрушени домове от окупацията, но не само в Ирпин, а навсякъде, където бях в Украйна. Разрушени от руското нападение здание, мост, път, къща се ремонтират колкото може по-бързо. Още не съм се отърсила от всичко чуто и преживяно, когато виждам пред себе си табела с надпис „Буча“.

Посрещат ни нови къщи, всяка с градинка отпред, безупречно чисти улици, площад с пейки от тъмно дърво и стомана, заобиколени с дървета, а в средата на всичко това – малък танк. Не е истински. Засега той е единственото, което напомня за войната тук.

Минава обед. По улиците почти няма хора. Все пак виждам две момичета. Питам ги за руската окупация от миналата година. Едното ме гледа с ужасени очи, които се наливат със сълзи. Клати глава в отказ:

Не искам да си спомням и разказвам, защото това ще ме върне в онези кошмарни дни. Не искам да преживея пак това, докато разказвам. Но беше ужасно, повярвайте ми!

Извинявам се и продължавам по равните плочки на тротоара. Срещу мен върви жена. Казвам ѝ откъде съм, и питам за окупацията. Тя избухва в плач. Говори бързо и задъхано:

Ние седяхме в мазето. Деветнайсет дни се крихме там. Нямахме никаква храна. С нас имаше бременно момиче. Който излезеше от мазето, направо го застрелваха без предупреждение. Чувахме изстрелите. Когато руснаците ни намериха в мазето, започнаха да ни измъчват – мъже, жени, няма значение, изтезаваха ни. Моята приятелка не издържа и почина. Убиха я с мъчения. Когато ни извадиха от мазето, видяхме на улицата застреляни хора. Лежаха просто така… Асфалтът беше целият в кръв, с дупки от стрелбата, а БТР-ите бяха навсякъде. Горяха къщи, някои останали без покриви, прозорци и стени. Много ми е тежко да си спомням всичко това.

След нея мъж на около шейсет години:

Това, което руснаците извършиха тук, беше ужасно. Толкова много смърт. Толкова много изтезавани хора. Толкова много насилени хора… Цялата Буча беше окупирана. Не искам да си спомням.

Стигам до кафене с маси отвън. Влизам и занемявам. Явно съм попаднала в някакъв приказен свят. Светло и уютно, стените са изрисувани на ръка в топли цветове, пердетата са вързани с панделки, витрината е пълна със сладкиши. В ъгъла на масата седи висок мъж на средна възраст. Отворил е лаптопа си и пише.

Към мен приближава младо засмяно момиче и пита какво ще поръчам. Казвам му и се представям. Питам дали някой би искал да ми разкаже за времето на окупацията. Момичето се смущава от въпроса ми и поглежда към мъжа с лаптопа. Той се изправя, протяга ръка към мен и казва: „Аз съм Серго, собственикът на кафенето. Искате ли да видите снимки от времето, когато руснаците нахлуха тук?“

Отваря папка на компютъра си. Сядам до него и невярващо гледам, докато той бавно започва разказа си.

Когато влязоха в Буча, руснаците убиваха хората по улиците. Изнасилваха в домовете и по улиците без свян – жени, мъже, деца. Навсякъде трупове. Така се държаха „руските освободители“ с нас преди година и половина. Всичко тук беше потънало в ужас. Дори си мисля, че те не са хора, а някакви луди, които явно много мразят украинците, за да проявяват такава жестокост към тях. Да разстрелваш мирни жители по улицата, докато отиват да търсят храна. Убиваха само защото не им се радваме, че са тук или защото говорим украински, а не руски. Стреляха и по мен, докато прекарвах хуманитарна помощ с колата си. Просто ми провървя, че не ме уцелиха. Но на много хора не им провървя. Убиха човек до мен, застреляха го от трийсет метра разстояние.

Серго е грузинец, женен за украинка от Буча. Щом войната започва, изпраща семейството си в Грузия, но той остава в градчето, въпреки че за него като грузинец не важи законът, който забранява мъжете да напускат Украйна. Било въпрос на дълг и чест да помага. Прекарва хуманитарна помощ между Буча и Ирпин по време на окупацията. Превежда по тайни пътища хора, които се опитват да се евакуират от двете градчета. Разказва, че според него Буча не е била толкова разрушена, колкото Ирпин, където около 80% от сградите са пострадали от обстрели.

В Буча бяха големите издевателства, изнасилвания, измъчване и насилие над хората. Тук труповете бяха толкова много, че по-трудно успяхме да ги погребем, отколкото да разчистим зарязаните по улицата танкове, след като руснаците си отидоха.

Руските войници влизат и в неговото кафене. Серго ги гледа от дома си на камерите в заведението.

Ограбиха всичко, което им се стори ценно. Изпиха всичкия алкохол. След това, извинете за думата, която ще използвам, започнаха да серат по средата на заведението, въпреки че имаме тоалетна. След това започнаха да трошат – прозорци, маси, столове. Бях в шок как е възможно въобще човешко същество да се държи по този начин.

Все пак това е нищо в сравнение с улиците на Буча, които бяха разбити от снарядите, а къщите и колите – опожарени и изтърбушени. Трупове навсякъде. Пълно с горяща военна техника. Украинците обаче са уникален народ. Когато нашите войски изгониха окупаторите, местното население се мобилизира. За няма и седмица улиците бяха разчистени от изгорелите танкове, започна ремонт на къщите, някои трябваше да построим наново, защото нищо не можеше да се възстанови от тях. Да, все още тук-там има неоправени къщи, но това е, защото собствениците им са в други страни.

Държавата предлага помощ на Серго, за да възстанови кафенето си, но той отказва

Знаех, че има много други, които се нуждаят повече от тази помощ. Щом жена ми се върна, започнахме полека-лека да ремонтираме кафенето. Тя отново аранжира и нарисува стените, оправихме всичко.

Серго е оптимист за изхода на войната. Казва, че помощта от ЕС и НАТО са безценни, но според него е лошо, че всички започват да свикват с войната.

Войната е като кошмар, който се появява, без да можеш да го прекъснеш. Те не спират, а ние няма да отстъпим. Всичките ми приятели, които сега са на фронта, казват: да, уморени сме, но няма никога да се предадем. Напротив, ще победим.

Качваме се в колата и едва тогава го виждам. Уличния стълб, до който сме спрели. От горната му част красиви червени цветя лениво се свеждат към средата на стълба, където зее огромна дупка от снаряд.

Сгушвам се в колата разбита, съкрушена, потопена в мисли. Сещам се за телефона си едва когато започва да вибрира в чантата ми. Специфична вибрация, не можеш да я сбъркаш. Знам какво е. Тревога, но оказва се, не само една. За този ден в Украйна е имало пет въздушни тревоги, които съм пропуснала, докато хората са ми разказвали…

За първи път се усмихвам днес. Личните ми страхове, тревоги и втренчен поглед в телефона ми се струват смешни и нелепи в този късен украински следобед. Да, въздушните тревоги са страшни, но все пак. Все пак… Това тук е друг свят, толкова различен от космополитния Киев. Този малък, уютен свят с китни къщи, чисти улици, равни тротоари, задружни хора и цветя на всеки ъгъл е само на трийсет километра от столицата на Украйна. Защитили са я на много висока цена, но никой не се оплаква. Дълг и любов било. Така ми казват.

Смрачава се. От колата звъня по телефона, за да уговоря среща за следващия ден. Гласът на оператора отново ми казва: „Моля, изчакайте, абонатът говори за победата.“ Усмихвам се за втори път. Магистралата е гладка като стъкло, слънцето залязва над слънчогледите пред нас. Утре, ако имам късмет, ще говоря с двама ветерани.