подзаглавие „Литературни репортажи за Русия от XXI век“, превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019
Това е книга, написана след продължило 13 000 километра с УАЗ-ка пътешествие из Русия и стигнало до замръзналото сърце на Сибир. Книга, която те засмуква и приковава така, както се гледа пожар, изригване на вулкан, катаклизъм или нещо неочаквано и почти необяснимо – като скорошното червено северно сияние в небето на България.
Ришард Капушчински описа империята от птичи полет; хвана механизмите на мислене и поведение, на процесите. Хуго-Бадер описва империята от перспективата на скитащо куче; хваща механизмите на мислене и поведение, на процесите, а също и плъха за опашката.
Яцек Хуго-Бадер е близък не само с Капушчински или с останалите забележителни представители на полския литературен репортаж, като Витолд Шабловски, споменатия Шчигел или Кшищоф Варга, всичките преведени и на български. Той се родее не само заради темите си, но и заради любопитството, смелостта и професионализма си, и с нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич. Както нейните книги, така и неговите не целят да шокират или експлоатират, а да показват невидимото и заметеното. Това, което откровената пропаганда на властта не признава, че съществува.
Четенето на такива книги е друга форма на откровение и като такава е и апокалиптична.
Показва всекидневния апокалипсис в Русия чрез пътешествие от Варшава до Владивосток.
Но това не е тежко четиво, напротив. Мрачният му хумор и ирония, цапнатата му уста и безкрайните отклонения и коментари го доближават и до Хънтър С. Томпсън, а по някакъв начин и до Венедикт Ерофеев.
Идеята му хрумва, след като прочита съветската колективна научна творба „Репортаж от ХХІ век“ (1957 г.), фантазираща в детайли каква точно ще е реализираната съветска утопия през 2007 г. Полският писател и журналист решава като подарък за собствения си петдесети рожден ден да обиколи Русия с тази книга и да сравнява доколко са се сбъднали прогнозите: за електрическите автомобили, лунните заселници, чистотата на Москва, изчезналите болести, унищожението на метеорити от космически кораби, отказа от оръжия и общото благосъстояние на съветските земи и населението им.
Отбелязал съм си по нещо от почти всяка страница на това пътешествие. Още в началото се сетих за пасаж от „Москва-Петушки“ на Ерофеев:
… не знаех, че на тоя свят имало такава болка. Сгърчих се от мъка, гъстата червена буква Ю се разля пред очите ми и затрепка. И оттогава не съм идвал в съзнание и никога няма да дойда.
Хуго-Бадер обаче се е върнал в съзнание и е минал през цялата азбука, стигнал е до Я и е продължил нататък.
Питах се защо толкова ме впечатли това безумно антропологично изследване, този предълъг документален филм, който се точи пред очите ми. Първо, защото всъщност не познавам Русия. Не съм наясно със страната по никакъв начин, не знам езика, не съм на ти със сленга, нито с културата и със субкултурата ѝ. Четенето на Пелевин, Ирина Денежкина или Анна Старобинец не са достатъчни.
Второ, има една официална представа, за която съм чел и слушал – лагерите, примерите за интелектуална или артистична съпротива. Неофициалната и всекидневната представа обаче не познавам. А книгата на Хуго-Бадер запълва този дефицит. Тя загребва без уплаха от дъното и под него, от социалните дълбини, центрове и покрайнини на Русия. Вади срещи и разговори с хора, оцелели, радващи се, провалящи се, историите им са парчета злато, патинирано със страдание, надежда, безнадеждност и кръв.
Пътуването започва от Сибир и от една ледена версия на свят, познат от филмите за Лудия Макс – с бункери, стрелби и убийства на пътя, със срещи с корумпирани полицаи и милиционери в страната, където до 2010 г. Десети ноември е Ден на милиционера. Пътят прекосява света на рапъри и агресивните им практики и скандали, на анархисти, антифашисти и хипита, на болни от СПИН и наркомани, на проститутки, ченгета и политици.
Хуго-Бадер не се свени, нито се притеснява от събеседниците си. Внимателно събира важни понятия и думи в речник – съществена част от книгата. Хората разговарят открито с него, защото и той е откровен с тях, а е и виртуоз в изкуството на човешкото общуване и разбиране. Помага на събеседниците да споделят историите си, за да се преутвърдят, да заблести достойнството на това, че са живи, макар и в страна, пропита от провал и белязана от естетиката на бедността и дефицита на щастие.
Хуго-Бадер е такъв, независимо дали ни среща с алкохолици, психиатри, шамани, миньори, професори и археолози. Или с евенки, улчи, нанайци, удегейци и други коренни жители на руските земи. Той успява да открие и единственото място в Русия, където среща главно щастливи хора – сектата на Висарион, преродения Исус, който понастоящем от три години е в затвора.
Естествено, става дума и за Путин:
След три години двамата анархисти излезли от затвора и обяснили, че Виктор не е можел да ги предаде, защото нищо не знаел за тяхната дейност. Жена му поискала да се върне, но Виктор не могъл да преживее факта, че не му повярвала. – И знаеш ли чия беше тази операция? – пита ме Виктор. – Е? – На Владимир Путин. – Ебаваш се! – Беше младши лейтенант и в ленинградското КГБ отговаряше за неформалните младежки групи – казва Виктор. – Привикваше ни и лично водеше разпитите. – Маризил ли те е? – Нито веднъж. Другите биеха като бесни, изпотрошиха ми пръстите, осакатиха ме, избиха ми зъбите, а той нито ругатни, нито заплахи. Няма от какво да се срамува. – Прекаляваш! Съсипал ти е живота! – И на жена ми не ѝ провървя. Остана сама, а синът ни израсна без нормално семейство. На трийсет и една е и е наркоман. Единственото ми дете. На всичките ни съсипа живота.
В разговор от 2014 г. Хуго-Бадер накратко обяснява и защо и как е възможен Путин:
Руснаците го смятат за човек, който ги изправя, след като Горбачов и Елцин ги събориха на колене след падането на СССР. Путин ги кара да се гордеят. Това е много важно чувство за руснаците, защото те винаги са живели в държава, която им дава единствено него. Едва се преживява, няма какво да се яде, какво да се пие, тъй като ни въвеждат „сухой закон“, човек се страхува от всичко, трепери за живота си, но едно му е гарантирано – може да се гордее със своята велика империя, от която всички се страхуват. Тази мощ се крепи на три елемента: могъщата армия, каквато няма никой друг на света (само танкове в армията на СССР има толкова, колкото във всички армии по света, взети заедно), космическите полети и спортистите, които си тръгват с половината медали от всяка олимпиада. Горбачов и Елцин им отнеха дори и това, а Путин им го връща.
Ще е много ценно Хуго-Бадер да има възможността и енергията да отиде в Русия след Путин и отново да ни срещне с хората там. Наистина е забележително как в писането му думата е дадена именно на хората. Не се говори за тях – говорят те самите и изказват едно след друго толкова неназовими неща. Това не е кабинетна и аналитична книга. Авторът е на бойното поле, каквото е животът за гражданите на Русия и преди войната. Това не е интелектуално заключение, а емоционално. И съм убеден, че само с такова писане може да се стигне до промяна в представата и нагласата, в разбирането на една болка и в произхода и причините ѝ – икономически, социални и политически.
Такъв почерк и отношение не идват от само себе си. Авторът не е просто журналист в „Газета виборча“, не седи пред лаптопа си и не разсъждава абстрактно и ерудирано. Бил е учител, товарач на влак, продавач на свински пазар, дистрибутор, магазинер и част от „Солидарност“, когато профсъюзът е била нелегална структура. Минал е на колело през Централна Азия, пустинята Гоби и Китай, преплувал е езерото Байкал с кану, автор е на документални филми и е двукратен носител на полската награда за най-добър журналист.
Толкова ми липсват такива фигури и репортажи на български – за обикновени хора, в които под повърхността се таи цялата възможна необикновеност и необяснимост на България.
Преди години такива текстове и срещи чаках всеки месец от Ина Григорова и от списание „Егоист“. Вярвам например, че някоя от следващите книги на Димитър Кенаров ще е с репортажи от България. А съм и сигурен, че българската журналистика отново ще се престраши и няма да се притеснява да се оцапа, за да извади страната си на светло не само с политически коментари и разследвания, но и с литературни репортажи. Има предостатъчно високи, иронични и умни упражнения по стил, нужно е да се излезе навън и да се погледне наоколо, даже и надолу – в реалността и конкретиката.
журналистиката съществува, за да бъде светът по-добър. Не си представям нито една държава, нито една демокрация без медии. Новинарите, информационните медии разказват какво се случва, репортажът отговаря на въпроса защо е така.
Репортажът е рапорт и негов дълг е той да бъде даден, приет и прочетен.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.
Някъде на фронта в Украйна, лятото на 2023 година:
Това, което ми давате, е много опасно. Може да избухне всеки момент. Кой е направил тези бомби?… Внукът ви?…
Юлия е на седемдесет години, председател на Фондация „Молфар“, която снабдява полевите болници на фронта с медикаменти и превързочни материали. Синът ѝ и племенникът ѝ се сражават във войната на Русия с Украйна. Внукът ѝ е на пет години. Когато Юлия тръгнала за пореден път към Бахмут, момченцето ѝ връчило стари гилзи и ѝ казало, че това са бомби, които ще помогнат на баща му да се върне у дома. Юлия не повярвала, че наистина вози в пикапа си бомби. Дала ги на един от офицерите на бойното поле като символичен подарък. Оказало се, че бомбите са истински. Юлия е ужасена:
Как е възможно дете да прави бомба? Никой не го е учил. Вкъщи не говорим за войната пред него, защото той се разстройва. Чака татко си. Братовчедка му крои планове да убие Путин. С какво се занимават тези недонацелувани от бащите си деца?
Доброволците и неправителствените организации в Украйна, които помагат във войната с Русия, са безчет. Всеки е поел някаква част: хуманитарна и психологическа помощ, лекарства, военно оборудване, дрехи, оръжия, автомобили.
Аз ходя до местата с най-активни бойни действия – Бахмут, Лисичанск, Запорожие. Помагам на лекари, фелдшери и шофьори на линейки да изнасят телата на ранените от самото бойно поле. Има случаи, в които лекари припадат от гледката на разкъсани тела. Всеки път колата, с която ходя там, е изцапана с кръв. Последния път намерих обувка, която явно не трябва вече никому. Докато евакуираме наши ранени, руснаците стрелят и по нас, за да ги доубият. Там сега е месомелачка.
Помощта на доброволците не е само за фронта. В началото на войната при руската окупация в Киевска област училището в Гостомел е напълно разрушено от снаряди. Казват му „малкото училище“, защото в него учат само деца до четвърти клас. То е построено в началото на миналия век. Било е разрушавано през всички войни, които са се водили на територията на Украйна през миналия век, и е оцеляло. Оцелява и в тази, защото група доброволци от Фондация „Гуртум“ го ремонтират.
В Украйна е гласуван закон, според който учебната година не може да започне присъствено, без в училището да има бомбоубежище. Това лято „Гуртум“ слага началото на проект. Строят бомбоубежища за деца. Петко Петков е българин, компютърен инженер, който от началото на войната живее в Киев. Срещаме се насред украинската столица. Той е от създателите на „Гуртум“.
На украински „Гуртум“ означава „заедно“, като изписването е с „о“, но ние го изписваме с „у“, за да е уникално и думичката „ум“, която на украински е като нашата, да присъства в името на фондацията.
До момента „Гуртум“ работи по дванайсет проекта като този в Гостомел.
В двора на училището направихме от железобетон конструкция, която отговаря на всички изисквания за бомбоубежище. Саша (един от основателите на фондацията) и приятелката му са архитекти. Изработиха план бомбоубежището да прилича на хобитска къщичка с типичните кръгли прозорчета, покрив, покрит с трева, цветенца и храстчета. Това е опит децата да влязат вътре без страх, защото са гледали филма. В бомбоубежището има всички удобства за учене. За мен образованието и училищата са най-важни за едно общество. Затова инвестирам в този тип дейност – да помогна децата да ходят на училище, а родителите им на работа дори и по време на война. Разбира се, стресираща е самата идея да се правят бомбоубежища за деца, но това е реалността в Украйна днес.
Мисля си как бих се чувствала аз, ако всеки ден изпращам детето си на училище с тревогата и ужаса, че някой нарочно би насочил ракета, за да разруши хобитската къщичка, в която моето дете учи. Спомням си как Алла ми разказваше, че най-големият ѝ страх е дъщеря ѝ да е на училище и върху него да падне ракета. Сега Алена е на училище. Въздушни тревоги има всеки ден и тя тича в своето бомбоубежище, което не прилича на хобитска къщичка, а е бункер под земята, в който има осветление, чинове и въздух – неясно за колко часа напред.
Убиването на деца и мирно цивилно население е военно престъпление,
Екипът разследва военните престъпления на руската армия от началото на войната в Украйна. Хората на Сергий работят на терен в цяла Киевска област, както и във всички освободени от окупация украински територии.
Мисля, че е ужасно да се говори за това, но няма престъпление, което руснаците да не извършиха в Украйна в тази война. Искам да кажа категорично, че техните престъпления по никакъв начин не са предизвикани. Опитваме се да разберем каква е целта им, за да извършват всички зверства тук, в Украйна. Колкото и жестоко да звучи, разбираме защо взривиха Каховската електроцентрала и предизвикаха катастрофа, равна на ядрен взрив. Но тук поне можем да намерим някакво обяснение, защото се опитваха да спрат настъплението ни към Херсонска област.
Сергий въздъхва. Замълчава. За пореден път през тези петнайсет дни в Украйна някой внимателно ме изучава – дали вярвам и разбирам дълбочината на изреченото. Сергий приковава поглед върху мен и продължава:
Не мога да намеря обяснение за нещата, които с колегите ми видяхме в освободените от нашата армия територии. В тези зверства няма абсолютно никаква логика освен физическото унищожаване на украинци. Явно в руското общество е протекъл процес на абсолютно обезчовечаване на украинците като нация.
Това, което видяхме в Киевска област, в Буча, Ирпин, Харков, Херсон, беше страшно, но руснаците бързо се научиха да прикриват своите военни престъпления. Правят масови гробове, давят или изгарят хората, за да не оставят следи. С тях има мобилни крематориуми, в които изгарят и свои, и чужди. Така замитат следите си. Все още не сме разкрили по-голямата част от техните престъпления.
Най потресаващ за нас беше контактът ни с жените, майките, сестрите на руските войници, които бяха в Буча, Ирпин и градовете с нечовешки зверства и издевателства над украински деца, жени, бебета, бременни жени, животни… Ужасяващи неща им бяха сторили. Изпратихме съобщения на майките, жените и сестрите на тези руски войници, които бяха в Украйна. Показвахме им какво са правили мъжете им, братята и синовете им тук. И те знаете ли какво ни отговориха? Няма да цитирам ругатните, но отговорът им беше: „Да, нека убиват украинци, нека убиват деца, това са украински потомци, които не трябва да израстват и живеят. Да, нека изнасилват, да се гаврят и убиват украинските жени, за да не могат да раждат украинци.“ Представяте ли си, майките на тези руски войници, възрастни жени да говорят така. Съпругите им да говорят така. Явно руското общество е болно и процесът на дехуманизация там е напълно завършен.
Питам Сергий за тезата с „двете гледни точки“.
Ако търсим истината, разбира се, че ще се ръководим от основните журналистически стандарти за плурализъм. В условията на война обаче ние нямаме съмнение кой е жертва и кой е агресор. Трябва ясно и честно да кажем, че има позиция на страна, която се бори за своята свобода, територия и независимост, и има позиция на страната, която атакува. Ако искаме да чуем позицията на агресора, това трябва да бъде наричано от медиите така: „Сега ще чуете позицията на агресора“, а не „Ето я и другата гледна точка“. Това е характерен прийом за манипулация, потребителят получава истината, но и лъжата, маскирана като някаква гледна точка. Тогава хората започват да си мислят, че истината вероятно е някъде по средата. За съжаление, се оказва, че истината в разбирането на средностатистическия гражданин се обърна на страната на Русия заради манипулациите ѝ.
Говорим със Сергий как би могло да бъде спряно отвличането на украински деца. За първи път от началото на срещата ни ми изглежда отчаян.
Не можем да ги спрем да отвличат децата ни. Трябва първо да разберем, че Путин е военнопрестъпник. Той не може да отиде на срещата на БРИКС в Южна Африка, защото го издирват именно за военни престъпления, като отвличането на деца. Хората в окупираните територии са заложници и нямат голям избор. Ако руснаците искат да вземат детето, ще го вземат. Арестуват родителите, хвърлят ги в затвора и всички следи са заметени. За съжаление, ние нищо не можем да направим в окупираните територии.
Когато Русия нахлува в Украйна и започва пълномащабна война, в украинската армия има недостиг на всичко. Насред двора на голяма фабрика срещам Андрей Ковалев, председател на Благотворителна фондация „Виница, безопасен и комфортен град“. Докато минаваме през охраната, чуваме сирената. Андрей ни пита искаме ли да ни заведе в бомбоужежище. Клатим отрицателно глава. Той се усмихва и казва:
Ние също спряхме да се крием. За мен и момчетата е по-важно да продължим дейността си без прекъсване, защото на фронта имат нужда от нас. Започнахме активна работа още в началото на войната. Първото, с което се заехме, беше направата на противотанкови съоръжения, т.нар. таралежи. Събрахме на доброволчески принцип много заварчици, а предприятия ни подаряваха желязото, с което изработихме много таралежи.
По-късно правят „коктейли Молотов“ и търсят войсково оборудване: муниции, каски, бронежилетки и обувки, очила, необходими за фронта. Техни доброволци постоянно пътуват до предните фронтови линии и доставят каквото могат.
Последното, което предадохме на фронта преди две седмици, беше голям автомобил, на който поставихме военна установка ГРАД. Имаме доброволец, който до този момент е изработил трийсет и осем такива. Прави ги абсолютно професионално – с мерници, с автоматика и точност на уцелването до три метра. Стрелят на трийсет километра с обикновени снаряди. За съжаление, много момчета загинаха на фронта. Познаваме ги поименно. Наши сътрудници също загинаха. Последният ГРАД, който предадохме, имаше табелка с името на момчето, което работеше по него, но то също беше убито по време на бой.
Фондацията на Андрей купува и разпределя в болниците в Украйна лекарства, санитарни пакети, инвалидни колички, специализирани легла и дюшеци за болниците.
Ранените ни са твърде много. Сега се опитваме да купим пикапи, за да ги преоборудваме със системи ГРАД или в реанимационни автомобили, с които да извеждат ранените ни войници от боя. Автомобили са ни необходими не само за фронта, но и за патронаж. Обикаляме социално слаби хора или многодетни майки със загинали на фронта съпрузи, или пък ранени войници, които са изписани от болниците, но имат нужда от всекидневни грижи в дома си.
Питам Андрей как се осъществява контролът на помощите, които получават или купуват с дарени средства. Той не е изненадан от въпроса ми. Показва ми как пратките, които получават и разпределят, се заснемат с видео.
Контролът при нас, а и при повечето доброволци е много затегнат. Но да, знаем, че има кражби и злоупотреби. Според мен това става на ниво чиновници в държавния апарат. Ние сме доброволци. Ходим до местата на боя. Виждаме ужаса с очите си. Не мога да си представя, че някой би откраднал от хората, които умират, за да ни пазят. Да, възможно е чиновниците да крадат и сигурно го правят. Това е проблем на ниво държава и съм убеден, че ще бъде решен.
Юлия е седнала напрегнато на стола си. Получава съобщения, в офиса влизат хора, които носят пакети и кашони.
Питате какво е там и как се справят нашите. Ще ви разкажа история от последните дни, на която присъствах. Една медицинска сестра беше ранена в крака. Извеждаме я от бойното поле. Тя въпреки шока повтаряше: „Моята рана е лека, отидете да помогнете на другите с по-сериозни рани. Потърсете Макс.“ Качваме я в колата, за да я отведем на по-сигурно място, а тя не иска да тръгне, докато не намерят Макс, когото е оставила на бойното поле ранен. На Макс му били откъснати краката. Тя му сложила турникети и успяла да го скрие зад някакво малко укрепление. Тогава я ранили, а той останал някъде там. Извади си телефона и показа на картата точните координати, където го оставила. Когато екип тръгна да прибира Макс, тя се отпусна в линейката и потеглихме с нея. Тогава изпадна в шок. Не можеше да си поеме въздух, цялата побеля. Онемя. Раздрусвам я, а тя се обърна към мен и пита: „Защо не мога да говоря?“ После внезапно промълви: „Видях ада, бях в ада. Стреляха от всички страни, не знаеш накъде да бягаш, избухват мини, разкъсват се тела и животът свършва. Много ме беше страх. Но аз се договарях със своя страх. Мисля, че всички момчета на фронта също се договарят със своя страх.“
Питам всички доброволци какво може да помогне на Украйна сега.
Сергий:
Ако България и Европа останат силни и имат стабилни правителства, това ще е най-добрата помощ за Украйна. Пазете складовете си с оръжие, нашите преди войната започнаха да гърмят – точно както вашите напоследък. Това е руска диверсия без съмнение. Колкото по-силна е България сега, колкото по-добре действат вашите специални служби, толкова по-бързо ще се справим и ние, а и вие с Москва.
Юлия:
Понякога правя торти за момчетата на фронта. Не защото са гладни, а за да знаят, че някой мисли за тях. На тези мъже на фронта им трябва сигнал, че не са захвърлени и нас ни е грижа. Те трябва да са убедени, че хората чуват историите им, тревожат се за тях, а който вярва в Бог, се моли за тях. Много от тези, които познавах, вече ги загубихме. Тази ужасна война трябва да свърши по-бързо. Затова и цяла Украйна, всички хора помагат, както могат. Нашата победа ще има много висока цена, но ние ще победим.
Андрей:
Имам седемгодишна дъщеря и тринайсетгодишен син. Те опаковат, разпределят хуманитарната помощ и помагат, както могат да помагат едни деца. Един ден виждам сина ми пред молитвеника в неговата стая. Казва ми, че се моли негов болен приятел да оздравее. Това се възпитава от най-ранна възраст – винаги да искаш да помогнеш на този, който има нужда. Сега изпитанието е огромно, но то ни сплотява и който и да се опитва да ни попречи, е безсмислено. Когато нещо страшно е пред нас и трябва да се защитаваме от него, всички заставаме заедно. Може много хора да загинат, но не и да ни победят.
Големите куриерски фирми в Украйна са две. Между тях има шега: „Толкова сме добри, че доставките за фронта понякога пристигат, преди украинските войници да са заели новите си позиции.“ Шофьорът на една от фирмите кара червено камионче с бял надпис „Нова поща“. Возил е продукти за фронта, когато до камиона му пада ракета. Камионът се обръща и се възпламенява. Той оглушава от взрива, целият е обгорен, но оцелява. Когато идват спасителните екипи и го намират, човекът плаче. Единственото, което повтаря, е:
Не можах да доставя на войниците необходимите им неща, а те ги чакат.
Дулото на танка сочи точно срещу изхода на метрото. Залива го пелена от проливен дъжд. Майданът и булевардът до него са притихнали под тежестта на сиви облаци и военна техника. Подготовката за парада на пленени руски бойни машини от сегашната война на Русия срещу Украйна започва ден преди 24 август, Деня на независимостта на Украйна. Дъждът в Киев полека-лека спира и мога да разгледам всичко по-отблизо.
Много от военните машини са обгорели, някои са без покриви,на трети има надписи: „Азов“, „Зарубежна“ (Чуждестранен), „ За Харкiв“ – с нарисувано до надписа сърце, „Никополь не бьi забуди“ (Никога не забравяйте Никопол), „Слава Україні“, „Дніпро“, „Руский иди на хуй“. Някои надписи са върху бетонни плочи, закрепени на танка. Вероятно са част от сграда или от нещо друго, взето от мястото, където танкът е рушил и убивал. Буквите са изкривени, набързо надраскани, задъхани и разтреперени.
Опитвам се да си представя ръцете, писали по тези танкове. Трескавия поглед. Страха, примесен с радостта от малката победа. Как изглеждат мъжете, пленили танка и изписали думи върху грозното му тяло.
Какъв мирис само има на фронта, направо воня! Но как да е другояче? Можехме да перем дрехите си само в някоя река. Нямахме вода за къпане, а беше лято. Къде ти сапун – търкаш си дрехите с камъни. Обличаш ги мокри, а наоколо всичко гори – каучук от гуми, човешки тела, поляните, горите. Навсякъде има пожари от стрелбата. Всичко гори. Миризмата е ужасна и прониква в дрехите ти, в тялото ти. Смърдиш целият на риба и огън.
Саша е ранен на фронта през лятото тази година. Очите му се движат бързо наляво-надясно. Прилича на тик. Пристъпва от крак на крак и ясно личи, че единият е по-къс от другия. Костта му е раздробена от куршум по време на бой. Сега на мястото на липсващата кост има метална пластина.
Представата ми за ветеран винаги е била за възрастен мъж със спомени от далечни времена, които никога няма да се върнат. Саша е висок, едър, с рехава черна брада.
Ветеран от настоящата война в Украйна, само на двайсет и четири години.
Володимир е на трийсет и пет. Запознахме се във Виница. И той е ветеран.
Въпросът за войната е много сложен. Как се чувства човек? Първо е страх и неразбиране. Когато тръгнахме, на една улица тлъст полицай ни отдаваше чест, докато колоната ни, километри дълга, преминаваше покрай него. В същото време ни махаха и жени с леко поведение. Горди бяхме, че щом и полицаят, и проститутките разбират къде отиваме, значи, ето ни! Но колкото повече се приближаваш към фронтовата линия и виждаш разрушенията, започваш да разбираш, че тук не е, както си си го представял, докато ти махат и отдават чест. Тогава тихичко, лично в мен, се появи страхът – какво ще бъде, как ще бъде…
Саша се сражава в Купянска, Миколаевска и Харкивска област. Губи най-близките си приятели на фронта. Те също са били момчета като него. Най-младият – на двайсет и една, най-възрастният – на двайсет и осем. Всички са убити по време на сраженията.
Единият загина от куршум и излезе късметлия, защото другия го разкъса мина и половин месец правиха ДНК експертиза, за да се разбере той ли е, или не е той. Просто нямаше достатъчно от тялото му, за да се направи експертизата, събирахме го на парчета. Друг мой приятел пък изгоря и също едва установиха кой е, защото беше сирак и нямаше от кого да се вземе ДНК. Едва намериха някакъв роднина, за да сравнят пробите и да разберат…
Според Саша двамата му приятели, разкъсани на фронта, са едва ли не щастливци, защото са успели да ги идентифицират. Тези, които не могат да бъдат разпознати, се водят безследно изчезнали в боя и семействата им не получават компенсация.
Пазим остатъците от вещите им и само си спомняме за тях. Толкоз.
Столът лекичко изскърцва, Володимир се намества в него и издишва дима от цигарата си. Изучава ме внимателно, сякаш се опитва да прозре колко от разказа му мога наистина да разбера. Започва бавно:
Пристигнахме на местоназначението. Момчетата, които сменихме, бързо-бързо си събраха нещата и си тръгнаха. И ние: „А..? Какво става..?“ Тези, които останаха, ни разказаха, че преди дни е имало няколко силни обстрела точно на нашите позиции. Бяха ни инструктирали, че веднага щом започнат взривове, трябва да се скрием, и затова ние постоянно тичахме. Щом чуехме непознат звук, падахме по очи. Пристигна втората група момчета. Имаше тревога „въздух“. След отбоя усетихме силна миризма на фекалии. Не разбрахме откъде идва. Излязохме от окопа и видяхме как едно момче седи до кръста във фекалии. Питаме го: какво правиш, какво е това? Той отговаря: аз току-що пристигнах и ми казаха, че при команда „нападение от въздуха“ трябва незабавно да скоча в някоя дълбока дупка, но никой не ми каза, че тази дупка е тоалетна. Смяхме се много, но това беше защитна реакция, защото след малко пак започна обстрел и усетихме какво е в действителност към теб да летят мини. Мой приятел го събрахме на части, в торба, защото върху него падна мина. В този момент разбираш, че истинската война не е като във филмите с Рамбо. В съзнанието ти изплува, че във всеки един момент би могло да…
Саша лекичко докосва крака си с ръка. Убеден е, че най-голямата трагедия е за тези момчета, които остават осакатени за цял живот, с откъснати от мините крака и ръце.
Да, живи са, но какъв живот е за човек на двайсет години това да е осакатен по този начин. Без крака, без ръце. Как ще си намери момиче, как ще живее, кой би се грижил за него?
казва ми Володимир, докато поглежда телефона си. Изключва го и продължава:
Нашата част беше обкръжена. Тогава, за да преодолеем страха, започваме да правим различни полезни неща. Копаем окопи, почистваме оръжията, пишем писма, разговаряме с неправителствени организации. И през цялото време не спираме да се поддържаме един друг с думи, за да не зациклим върху това, което ни заобикаля, и максимално да потиснем емоциите.
Гледам този висок, хубав мъж и си представям, че съм негова майка, сестра, любима – какво ли бих почувствала, докато чета редовете, в които ми пише, че върху него падат бомби, приятелят му е разкъсан от мина, частта му е обкръжена и не е ясно дали ще оцелее, или ще го пленят. Какво ли бих му отговорила? Как бих го окуражила? Той ще ми повярва ли, знаейки, че докато преживява всичко това, аз съм в някой град, където животът все пак продължава.
Предадоха ни, че са нападнали наш пост. Чувахме картечници. Ние бяхме назад в кръгова отбрана. Имахме далекобойни оръдия, но за да стигнем до тях, трябваше да минем през минно поле. Това е преломен момент за психиката – да превъзмогнеш страха, защото си наясно, че ако настъпиш мината – край. В същото време обаче трябва да тичаш към оръжието. Каквото и да ти се случва, каквото и да ти се наложи да направиш, знаеш, че трябва да си свършиш работата. Стигнахме до оръжията, заехме позиция. В това време пристигна и нашият БТР, който ни помогна. Всичко приключи много бързо. Седнахме, запалихме по цигара и един от по-възрастните войници ни каза: „Браво, мъже! Рискът за живота е този повратен момент, който ви прави не просто войници, а военни, които могат да воюват.“
Виждам, че Саша е притеснен. Сякаш иска да сподели нещо, което смята, че няма да ми хареса. Казвам му да говори спокойно, защото, ако някой е държал в ръцете си разкъсания труп на свой приятел, има право да каже всичко, дори и да не ми хареса. Той се усмихва по детски и започва да говори бързо.
За мен е много важно да кажа, че това, дето се твърди, че руснаците не могат да воюват, не е вярно. Те могат да воюват добре, колкото и да ми е неприятно да го призная. Освен това ни превъзхождат числено. Ако при една битка от техните загинат двайсет души, веднага на тяхно място идват нови двайсет, и нови, и нови… При нас не е така. За тях загубата на двайсет души не е нищо. За нас е много. Затова и се грижим за хората си повече, но пак не е достатъчно.
Притихва. Гледа ме изпитателно и малко виновно. Търси в мен упрека. Не го намира. Добива кураж и продължава:
Освен това тяхната военна индустрия работи, и то явно добре, защото гилзите, които падаха при нас, бяха с дата от тази година, значи са направени сега. Страната им е много голяма и очевидно всички работят сега за фронта. Нашите заводи не могат да смогнат да произведат такова количество оръжия и ако нямаме помощ от НАТО и ЕС, не знам какво би станало.
Мълчим и се гледаме около минута, без да знам какво да му кажа. Той пристъпва и се поклаща. Кракът го боли. Предлагам му да седнем. Отказва. Тогава споделя с мен още една своя тревога. Викат го отново на военна комисия, за да го върнат на фронта. Саша се притеснява, че кракът му няма да издържи, защото пластината в него е от метал, който не е медицински, а и не е поставена както трябва. Оперирали са го при полеви условия. Някои от лекарите му казали, че само да скочи или да се затича, пластината, която свързва костта му, може да се счупи. Други обаче го посъветвали, ако се счупи, да си върже крака с колана. Докато ми разказва това, тялото му сякаш се смалява и прегърбва. Преживява всяка своя дума. Тревожи се за две неща. Едното е, че някой може да го помисли за страхливец. Другото – че металната пластина може да не издържи в боя, когато се върне там.
Саша се надява, ако отново отиде да се сражава, да е пак в артилерията, откъдето се връща. Защото в пехотата боевете се водят много отблизо, а окопите на двете страни са на десет метра разстояние един от друг.
Виждат се очи в очи и си мятат един на друг гранати. Това е някакъв кошмар.
За университета, в който е учил до началото на войната, вече не мечтае, защото не знае дали ще оцелее. Въпреки всичко Саша не се съмнява, че Украйна ще победи. Почти въпросително ми казва:
Но кога ще се случи това и колко още човешки животи ще коства…
Тревожи се, че доброволците за фронта намаляват и ще се наложи задължителна мобилизация.
Даваме много жертви и това ще обърне нещата към лошо, защото каква ще е тази армия с войници, които са изпратени на фронта насила? Войната трябва да приключи, преди да са свършили тези, които отиват да воюват като доброволци.
Володимир е убеден, че ще се върне на фронта, където е и по-големият му брат.
Знам и съм готов. Мъжете в Украйна днес разбират, че рано или късно всички ще трябва да воюват. Защото факторите войната да спре са твърде много и не вярвам да сработят. Този конфликт не го създава само един човек. И тях никой не ги кара насила да ни убиват, нали? Руснаците могат и да се предадат, ако не искат да ни убиват. Тоест и в главите на войниците трябва нещо да се случи, както и в тяхното правителство и командване.
С Володимир говорим дълго за преживяванията на момчетата, когато се върнат от фронта. Според него това е много тежък период, защото войната променя хората страшно много.
Ценности като „не убивай“, „хуманност“, „добрина“ се заличават. Войната ги изтрива. Каквото и да си чувствал преди, спираш да го чувстваш, защото чувства по време на война не може да има, не съществуват. Всичко се заличава.
Володимир разказва, че след като се завърнат от фронта, много негови приятели искат да се самоубият, а някои дори са се самоубили, защото съпругите им не разбират промяната в тях и ги напускат заедно с децата им. Или пък всеки ден пристигат вести за загинали на фронта техни приятели.
Те губят смисъл и доверие в цивилния свят. Чувстваш се сам и се питаш: а какво следва оттук нататък? Какво? Но искам да ви кажа, че войната е най-ужасното нещо, което може да ти се случи, и в същото време е най-прекрасното, защото ти се иска да се върнеш там. Тя е като наркотик. Да, там е тежко, но когато се прибереш в цивилния живот, си мислиш, че на фронта ти е по-добре, защото там разбираш всичко, там всичко ти е ясно и много просто. Има враг. Ти го убиваш – или той теб. Това е.
Мълча и за пореден път не знам какво да кажа. Толкова много болка има в тези момчета, толкова много тъга и в същото време такава решителност. Питам Володимир как му изглеждат Европа и останалият свят, докато е на бойното поле, под обстрела на ракетите.
Преди се ядосвах много, защото, за съжаление, Европа не разбира, че те няма да спрат до нас и ако превземат Украйна, ще продължат нататък. Кой и какво ще им попречи? Никой. Дори и аз не си помислях, че ще стигнат дотук, преди да започнат пълномащабната война. Но не, те се оказаха такива идиоти, че от тях явно може да се очаква всичко. Илюзия е, че страни от ЕС или НАТО са защитени, защото от руснаците може да се очаква абсолютно всичко. Най-ужасно е, че има хора в Европа, които не разбират как това не е само наша битка. Ние пазим безопасността на всички близки европейски страни.
Според Володимир най-страшното би било, ако Русия превземе Украйна.
Ще започнат да промиват мозъците и на украинците, които живеят тук, и ще стане така, че в един момент украинци ще воюват против Европа. Защото ако ни превземат, те ще ни заставят да воюваме за тях. А Европа си седи спокойно и си мисли: „Е, това се случва някъде там. Не е у дома. Защо трябва да им давам каквото и да било, ако са толкова далеч?“ На нас ни трябват още много оръжия, включително далекобойни, трябва ни ПВО, за да освободим територията си. А после ще построим такава граница, че те никога повече да не припарят тук. Трябва да се разбере и в Европа, и тук, че има враг и трябва да го спрем по всякакъв начин. Защото ако Украйна не ги спре, те ще продължат нататък и ще се опитат да провалят живота на всички. Знам, че във вашата страна има купени политици, които лъжат хората – не в името на благополучието на вашия народ, а по други причини. Откъде извират всички тези глупости за плоската земя, антиваксърските теории или за всемирния заговор и колективния Запад? От Русия идват и това не води до нищо добро. Трябва да го знаете.
В Киев вече е тъмно. Върху платформата на огромен камион лежи танк. Голям кран бавно го стоварва на площада до другите.
Момченце на около пет години пита баща си: „Татко, татко, какво е това?“ Баща му отговаря: „Това е танковоз.“
Била съм в подножието на танк само в музей. Зловещо е. Знаеш обаче, че това е било в предишни, далечни времена и когато си тръгнеш от музея, нищо не те грози. Тези танкове на Майдана в Киев са воювали току-що срещу Украйна. Разрушавали са градове, училища, убивали са невинни хора и деца насред Европа през ХХI век. Мисля си защо му е на малкото дете да научава дума като „танковоз“. Колко още ще му се налага да я чува и използва? Докато стане достатъчно голямо, за да воюва?
Време е да тръгваме, наближава комендантският час. Звъня на Юлия, доброволка, която носи помощи до фронтовата линия. Искам да се срещнем на другия ден във Виница. Разбира се, телефонният оператор се включва с вече познатото:
Моля, изчакайте. Абонатът говори за победата.
Вървим бавно към хотела. Сирени. Вибриращ телефон. Стрелки по тротоара сочат към „убежище“. Някак ми е все едно. Няма да се крием. Просто продължаваме по чистите, блестящи улици на Киев.
Елате, елате ще ви покажа петното от кръв на стълбите, където простреляха крака на сина ми. Не мога да разказвам, без да плача…
С тези думи ме посреща Люба, докато влизаме в къщата ѝ в Гостомел. Градина, слънчогледи, домати, чушки и лаещо куче. Там са и две нейни съседки. Една през друга започват да разказват за дните на окупацията, припомнят си, окуражават се, плачат, замлъкват, въздъхват и продължават.
Когато колоните с танкове и БТР-и тръгнаха по нашата улица, не повярвах на очите си и много се изплаших. Спряха срещу къщите ни и първото, което направиха руснаците, беше да прострелят мъжете в краката. Знаеха, че нашите войски са някъде отпред, и явно се страхувахамъжете ни да не започнат да ги атакуват в гръб. Застреляха кмета на града. Натикаха ни в мазетата и се настаниха в домовете ни. Изпочупиха телефоните, телевизорите и радиата. Попитах един от тях докога ще останат. А той ми отговори: „Докато не убием вашия Зеленски.“ Така разбрах, че не са стигнали до Киев. Живеехме в пълно неведение какво се случва в градчетата около нас, дори в съседната махала не знаехме кой е жив и кого са застреляли. Ако се опиташ да напуснеш къщата, стреляха и убиваха. Разположиха снайперисти по покривите. Знаете ли какво е усещането да излезеш на двора и да видиш как от съседния покрив снайперист следи всяко твое движение и може да те застреля, когато си реши? Ето, вижте, на това стъпало беше синът ми, когато го простреляха в крака. Петънцата кръв не се измиват вече година и половина. Тук, пред къщата ми, избухна снаряд, още личи, нищо че запълниха дупката.
Два-три дни след като дойдоха, започна раздвижване. Попитах ги какво става. Тогава единият ми каза: „Правим смяна. Сега идват зверовете.“ И си тръгнаха. Много по-късно научихме какво се е случвало в Буча и Ирпин.
Люба и двете ѝ съседки ни изпращат до колата. Махат дълго след нас. И аз им махам, докато не ги загубвам от поглед.
В края на Ирпин виждаме голяма сграда. Прозорците ѝ са избити, покривът е разрушен. В двора, обрасъл като джунгла, се търкаля изоставена кола. Това е бившата болница на Ирпин. Пожарът и разрухата вътре не са от небрежност. Десетина дни след нахлуването на Русия в Украйна градчето е обстрелвано с руски ракети. Едната се забива в болницата. Другата – в стадиона срещу нея. Осколките и ударната вълна помитат цели етажи на жилищния блок до болница.
Пред единия от обитаемите входове на блока млада жена ми разказва:
От Буча идваха БТР-и, които помитаха и опожаряваха всичко по пътя си. Оставяха след себе си огромни дупки по пътя. Настъпваха много бързо и ги виждахме все по-близо и по-близо. Беше страшно.
Възрастна жена я допълва:
Да, те дойдоха и започнаха да стрелят направо по хората в къщите отсреща. Всичко наоколо се тресеше от взривове. Разрушаваха и палеха. Останахме без дом, без нищо.
Пресичам двете платна на пътя между блока и стадиона. Шосето е с гладък асфалт, маркировката и пешеходната пътека личат ясно. Трафикът е натоварен, но колите и камионите спират и търпеливо ме изчакват да пресека.
Сградата на стадиона е красива, боядисана в синьо. В покрива ѝ зеят огромни дупки, от които стърчат греди. Стените и прозорците са надупчени от шрапнели. Наоколо няма жива душа. Дърветата в парка са отрупани с плодове. Пейките са ремонтирани. Ще разгледам всичко това после. Тръгвам в друга посока и търся конкретни къщи. Веднага ги виждам. Залепени са до стадиона.
Малко по-рано в парка на Ирпин срещнах красиво момиче на около двайсет години. Черната ѝ коса е много късо подстригана.
Къщата ни е в най-крайната част на града, до стадиона. Видях ги как се задават откъм Буча. Видях как убиха съседите ни и труповете им останаха на улицата. Видях и как в другата къща пред нашата изнасилват приятелката ми. Всичко това беше толкова ужасно, че в душата ти не остава нищо друго освен паника. Слязох в мазето и си отрязах косата до кожа, облякох старо, широко сако на баща ми, скрих цялата си глава под вълнена шапка. Мисля, че това ме спаси, защото ме помислиха за момче. На 6 март 2022-ра разбиха вратата на дома ни. Изпочупиха всичко, включително телефоните ни. Започнаха да прелитат ракети. Покривът на стадиона беше взривен от ракета. Мислех, че сънувам някакъв кошмар. Все още ходя на психолог, защото не мога да преживея видяното и ме е страх да пусна косата си дълга, каквато беше. Мои приятелки, които бяха изнасилени и забременели от руски войници, също още ходят на психотерапия. Сега живея на друго място в Ирпин, защото, след като успяхме да избягаме с помощта на доброволци, руснаците са разрушили къщата ни.
Внимателно пристъпвам между разпадащи се къщи без покриви, точно до стадиона и вишнево дръвче. Седя вцепенена насред нещо, приличащо на стая, която има отвор, напомнящ врата към мазе или кой знае, може би врата между два двора. Сигурно това е къщата на Мария и мазето, в което се е крила две седмици, за да не я изнасилят или убият. За първи път, откакто съм в Украйна, ужасът на войната с цялата му уродливост се стоварва върху мен сред остатъците от нечий съсипан живот. Стъпвам върху разказите и спомените за паника и страх, които оцелелите от окупацията пазят. Тук, на мястото на действието, между фугите на пода вече са избуяли бурени, които се опитват да заличат всичко.
Къде са лежали труповете на съседите ѝ, в коя точно стая са изнасилили приятелката ѝ? Искам ли да знам и да си представям всичко това? То ме съсипва, ужасява, разтреперва и разбива. Съмнявам ли се в нещо? Не! Тук, насред руините, все още витае духът на насилието. Искам ли да знам? Искам! Защото разказът на тези жени, някои почти деца, след всичко преживяно в Ирпин продължава така:
Животът ни след окупацията се промени много. Заради войната всичко поскъпна, няма достатъчно работа. Някои от нас загубиха близки хора, роднини и синове, които бяха убити по време на окупацията или после на фронта. Други загубиха домовете си. Трети ходят на психотерапия заради преживяното. Полека-лека започнахме да възстановяваме всичко – къщите, градинките, парка, в който говорим с вас в момента, църквата. Сега, както виждате, в града не личи, че тук са се случили такива кошмари, защото улици и сгради се оправят лесно. Но всичко е в паметта ни, нищо не сме забравили, шокът още е в душите ни. За нас нищо не е свършило, нищо че руснаците ги няма тук в момента. Страхът и безсънието ни все още ги има. Въпреки всичко тук при нас, в Ирпин, сега е тихо в сравнение с това, което е на фронта. Страшно ми е да си мисля какво е там, и ми е много тъжно.
Гледам през задното стъкло на колата как синята сграда на стадиона с нарисувани слънчогледи по стените, дупки от снаряди и отнесен покрив бавно се отдалечава. По-навътре в градчето има красив парк, а до него – малко пазарче с отрупани сергии. Все още тук-там се виждат разрушени домове от окупацията, но не само в Ирпин, а навсякъде, където бях в Украйна. Разрушени от руското нападение здание, мост, път, къща се ремонтират колкото може по-бързо. Още не съм се отърсила от всичко чуто и преживяно, когато виждам пред себе си табела с надпис „Буча“.
Посрещат ни нови къщи, всяка с градинка отпред, безупречно чисти улици, площад с пейки от тъмно дърво и стомана, заобиколени с дървета, а в средата на всичко това – малък танк. Не е истински. Засега той е единственото, което напомня за войната тук.
Минава обед. По улиците почти няма хора. Все пак виждам две момичета. Питам ги за руската окупация от миналата година. Едното ме гледа с ужасени очи, които се наливат със сълзи. Клати глава в отказ:
Не искам да си спомням и разказвам, защото това ще ме върне в онези кошмарни дни. Не искам да преживея пак това, докато разказвам. Но беше ужасно, повярвайте ми!
Извинявам се и продължавам по равните плочки на тротоара. Срещу мен върви жена. Казвам ѝ откъде съм, и питам за окупацията. Тя избухва в плач. Говори бързо и задъхано:
Ние седяхме в мазето. Деветнайсет дни се крихме там. Нямахме никаква храна. С нас имаше бременно момиче. Който излезеше от мазето, направо го застрелваха без предупреждение. Чувахме изстрелите. Когато руснаците ни намериха в мазето, започнаха да ни измъчват – мъже, жени, няма значение, изтезаваха ни. Моята приятелка не издържа и почина. Убиха я с мъчения. Когато ни извадиха от мазето, видяхме на улицата застреляни хора. Лежаха просто така… Асфалтът беше целият в кръв, с дупки от стрелбата, а БТР-ите бяха навсякъде. Горяха къщи, някои останали без покриви, прозорци и стени. Много ми е тежко да си спомням всичко това.
След нея мъж на около шейсет години:
Това, което руснаците извършиха тук, беше ужасно. Толкова много смърт. Толкова много изтезавани хора. Толкова много насилени хора… Цялата Буча беше окупирана. Не искам да си спомням.
Стигам до кафене с маси отвън. Влизам и занемявам. Явно съм попаднала в някакъв приказен свят. Светло и уютно, стените са изрисувани на ръка в топли цветове, пердетата са вързани с панделки, витрината е пълна със сладкиши. В ъгъла на масата седи висок мъж на средна възраст. Отворил е лаптопа си и пише.
Към мен приближава младо засмяно момиче и пита какво ще поръчам. Казвам му и се представям. Питам дали някой би искал да ми разкаже за времето на окупацията. Момичето се смущава от въпроса ми и поглежда към мъжа с лаптопа. Той се изправя, протяга ръка към мен и казва: „Аз съм Серго, собственикът на кафенето. Искате ли да видите снимки от времето, когато руснаците нахлуха тук?“
Отваря папка на компютъра си. Сядам до него и невярващо гледам, докато той бавно започва разказа си.
Когато влязоха в Буча, руснаците убиваха хората по улиците. Изнасилваха в домовете и по улиците без свян – жени, мъже, деца. Навсякъде трупове. Така се държаха „руските освободители“ с нас преди година и половина. Всичко тук беше потънало в ужас. Дори си мисля, че те не са хора, а някакви луди, които явно много мразят украинците, за да проявяват такава жестокост към тях. Да разстрелваш мирни жители по улицата, докато отиват да търсят храна. Убиваха само защото не им се радваме, че са тук или защото говорим украински, а не руски. Стреляха и по мен, докато прекарвах хуманитарна помощ с колата си. Просто ми провървя, че не ме уцелиха. Но на много хора не им провървя. Убиха човек до мен, застреляха го от трийсет метра разстояние.
Серго е грузинец, женен за украинка от Буча. Щом войната започва, изпраща семейството си в Грузия, но той остава в градчето, въпреки че за него като грузинец не важи законът, който забранява мъжете да напускат Украйна. Било въпрос на дълг и чест да помага. Прекарва хуманитарна помощ между Буча и Ирпин по време на окупацията. Превежда по тайни пътища хора, които се опитват да се евакуират от двете градчета. Разказва, че според него Буча не е била толкова разрушена, колкото Ирпин, където около 80% от сградите са пострадали от обстрели.
В Буча бяха големите издевателства, изнасилвания, измъчване и насилие над хората. Тук труповете бяха толкова много, че по-трудно успяхме да ги погребем, отколкото да разчистим зарязаните по улицата танкове, след като руснаците си отидоха.
Руските войници влизат и в неговото кафене. Серго ги гледа от дома си на камерите в заведението.
Ограбиха всичко, което им се стори ценно. Изпиха всичкия алкохол. След това, извинете за думата, която ще използвам, започнаха да серат по средата на заведението, въпреки че имаме тоалетна. След това започнаха да трошат – прозорци, маси, столове. Бях в шок как е възможно въобще човешко същество да се държи по този начин.
Все пак това е нищо в сравнение с улиците на Буча, които бяха разбити от снарядите, а къщите и колите – опожарени и изтърбушени. Трупове навсякъде. Пълно с горяща военна техника. Украинците обаче са уникален народ. Когато нашите войски изгониха окупаторите, местното население се мобилизира. За няма и седмица улиците бяха разчистени от изгорелите танкове, започна ремонт на къщите, някои трябваше да построим наново, защото нищо не можеше да се възстанови от тях. Да, все още тук-там има неоправени къщи, но това е, защото собствениците им са в други страни.
Държавата предлага помощ на Серго, за да възстанови кафенето си, но той отказва
Знаех, че има много други, които се нуждаят повече от тази помощ. Щом жена ми се върна, започнахме полека-лека да ремонтираме кафенето. Тя отново аранжира и нарисува стените, оправихме всичко.
Серго е оптимист за изхода на войната. Казва, че помощта от ЕС и НАТО са безценни, но според него е лошо, че всички започват да свикват с войната.
Войната е като кошмар, който се появява, без да можеш да го прекъснеш. Те не спират, а ние няма да отстъпим. Всичките ми приятели, които сега са на фронта, казват: да, уморени сме, но няма никога да се предадем. Напротив, ще победим.
Качваме се в колата и едва тогава го виждам. Уличния стълб, до който сме спрели. От горната му част красиви червени цветя лениво се свеждат към средата на стълба, където зее огромна дупка от снаряд.
Сгушвам се в колата разбита, съкрушена, потопена в мисли. Сещам се за телефона си едва когато започва да вибрира в чантата ми. Специфична вибрация, не можеш да я сбъркаш. Знам какво е. Тревога, но оказва се, не само една. За този ден в Украйна е имало пет въздушни тревоги, които съм пропуснала, докато хората са ми разказвали…
За първи път се усмихвам днес. Личните ми страхове, тревоги и втренчен поглед в телефона ми се струват смешни и нелепи в този късен украински следобед. Да, въздушните тревоги са страшни, но все пак. Все пак… Това тук е друг свят, толкова различен от космополитния Киев. Този малък, уютен свят с китни къщи, чисти улици, равни тротоари, задружни хора и цветя на всеки ъгъл е само на трийсет километра от столицата на Украйна. Защитили са я на много висока цена, но никой не се оплаква. Дълг и любов било. Така ми казват.
Смрачава се. От колата звъня по телефона, за да уговоря среща за следващия ден. Гласът на оператора отново ми казва: „Моля, изчакайте, абонатът говори за победата.“ Усмихвам се за втори път. Магистралата е гладка като стъкло, слънцето залязва над слънчогледите пред нас. Утре, ако имам късмет, ще говоря с двама ветерани.
Виждаме последния блокпост с разположени по пътя противотанкови стоманени „таралежи“ и бетонен бункер, от който стърчи дуло на оръдие. Мъже във военни униформи ни махват да продължим към града. Пълзим бавно и следваме навигацията. Тогава я чуваме. Сирената вие силно над целия град. Мъжки глас от високоговорителя ни предупреждава да потърсим убежище. В този момент колата ни минава покрай военно поделение. На пътя пред нас изскачат двама военни с автомати в ръце и спират движението. Голяма метална врата се плъзва с трясък встрани и през нея излизат няколко камиона. В каросериите им има оръдия. Дулата им са покрити с камуфлажни мрежи. Сирената не спира да вие. Приложението за въздушна тревога на телефона ми бясно вибрира и оцветява картата на Украйна в кървавочервено. Камионите със скорост вземат първия завой, към който се насочваме и ние веднага щом военните на пътя ни пускат да продължим.
Стъписани, не спираме да говорим за сирената, за камионите с оръдия, дали да търсим бомбоубежище, къде ли е най-близкото, какво да правим, ако започне обстрел, как да се защитим. В такъв момент
чужденец като мен дори не осъзнава опасността, защото никога не е преживявал въздушен обстрел с ракета или дрон.
Само тревогата от неизвестното свива сърцето и стомаха, а погледът се забива в небето без ясна посока, сякаш, ако видиш ракетата, ще знаеш как да се защитиш.
Виница е град на около 300 километра южно от Киев, разположен точно под него. Там е първата спирка от пътуването ни в Украйна в края на август 2023 г.
Чухте ли сирените?
Алла ни посреща пред къщата си с питка и сол. Хуквам да я прегърна. Не знам защо плача. С нея и дъщеря ѝ се запознахме в началото на войната, през март 2022 г. Те бяха в България, без дом и много уплашени. През целия им престой се опитвах да им помогна с каквото мога, за да живеят спокойно в София. В навечерието на 2023-та се върнаха в Украйна.
Чухме ги, но бързахме да дойдем при теб.
Казвам ѝ през сълзи и смях, напълно забравила за въздушната тревога.
Домът им е типичната украинска малка едноетажна къща. Дворче, градина с цветя, домати, краставици, чушки и няколко тикви. Голяма круша, отрупана с плодове, е надвиснала над масата на двора. Сергей, мъжът на Алла се смее, докато ни показва как в клоните на крушата се е оплела асма, от която висят гроздове. Получило се е голямо сюрреалистично дърво с круши и грозде.
Там за първи път усетих контраста, който ме преследва през всичките петнайсет дни в Украйна – феномена на тази страна, която воюва и в същото време се опитва да живее нормално. Постоянен сблъсък между напрежението от виещите сирени, концентрираните погледи на хората по улиците, едва забележимо изопнатите, сякаш настръхнали тела, и в същото време непрестанното усилие да се създаде спокойствие навсякъде.
По време на вечеря Алла споменава между многото приказки:
Е, нямаше повече въздушни тревоги днес.
Сънувам не бомби и ракети, а десетките украински жени, с които разговарях в България през тази година и половина, откакто Русия нападна Украйна. Жените бягаха от войната и това, което най-много ме впечатляваше тогава, при първите ми срещи с тях, беше как постоянно гледат в телефоните си. Чудех се какво гледат. Когато се събудих сутринта във Виница, знаех. Защото първото, което направих, беше да погледна дали на телефона ми има информация за въздушна тревога. И те от България са гледали дали далече там, където са близките им, има обстрел.
Пия сутрешното кафе и съставям план с кого ще се срещна през деня.
Внезапно от високоговорителите зазвучава женски глас:
Това е минута мълчание в памет на всички загинали, ранени или засегнати от руското нахлуване в Украйна. В памет на жените, децата, на невинните жертви и на нашите герои на фронта.
В тишината на тази минута прозвучава звук, подобен на махало на голям часовник, което се удря в дървени стени – клоп, клоп, клоп… Огласява целия град.
Така, точно в девет всяка сутрин, в продължение на една минута Украйна мълчи.
Виница напомня на Пловдив. Разположена е от двете страни на голямата река Южен Буг. Минаваме покрай фонтан във формата на Слънчевата система. Навън по обед вече е над 30 градуса. Деца си играят във фонтана. Майките им са седнали на близките пейки. Сирената започва да вие отново. Винаги е толкова неочаквана, обикновено на фона на някакво рутинно човешко действие, което я прави зловеща натрапница. Аз инстинктивно поглеждам към стрелките по тротоара, които показват къде е най-близкото бомбоубежище. Те поглеждат телефона си. Според приложението засега към града не лети нищо. Животът може да продължи с играещите във фонтана деца.
Никога не съм виждала война на живо. Още по-малко, докато съм гледала филми за война, съм мислила, какво става с цивилното население на воюващата страна. Във филмите почти не показват това. Гледаш батални сцени, кръв, премазани човешки маси на някакво бойно поле. Инстинктивно представата ти за смърт по време на война сякаш се пренася и върху цялото цивилно население. Войниците умират – значи всички умират или поне не е логично да живеят нормално.
Защо да не живеят нормално, защо да не се усмихват или да играят, или да учат. Трябва ли да спре този живот заради войната?
Следобедът идва бързо. Седим до голямо езеро в края на града. По брега му подредени като стражи надничат китни къщи и златните кубета на няколко църкви. В езерото лодки мързеливо се щурат насам-натам. Хората лежат на поляната до самата вода. Май само аз очаквам поредната сирена, която да ме хвърли във въпроси – защо всички се държат сякаш война няма? Алла отгатва мислите ми. Гласът ѝ идва тихо и уверено:
Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за сирените, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което някой от роднините да не е на фронта или да не е загинал, или пък осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това. Ние, украинците, имаме ведър характер. Винаги ще успеем да намерим нещо красиво около нас, което да повдигне духа ни. Така устояваме на този кошмар.
По-късно Алла ме води до Клуба на офицера – мястото, което през миналата година няколко руски ракети разрушиха заедно с административната сграда срещу него. Следите от ударите са зловещи. Зеещи черни дупки, обгорели фасади, по стените на съседните къщи още има хиляди следи като от куршуми. В подножието е изграден малък монумент на загиналите в този ден хора.
Алла ми показва снимка на русо младо момиче в средата. Нейна роднина, която е била на работа в административната сграда по време на обстрела. Разплаква се:
Не можахме да я разпознаем заради обгарянията, а и тялото беше разкъсано. Разбрахме, че е тя, по ДНК теста.
Мълчим. После Алла, която е била в България, тихичко ме пита:
Как може някой да си помисли, че украинците сами биха причинили това на хората си, че украинците сами разрушават цивилни обекти, в които загиват наши хора. Как да им покажа сълзите си?
На другия ден в мола ни застига нова въздушна тревога. Спокоен глас ни нарежда да напуснем сградата. За около две минути без паника хората излизат, качват се на колите си и търпеливо изчакват реда си да напуснат паркинга. Алла отново разгадава изненадата ми и казва:
Това се случва всеки ден. Не е репетиция или тренировка. Не, не сме свикнали! Просто спазваме правилата.
След два дни потегляме към Киев. Магистралата е с по три-четири платна в едната посока. Гладка като стъкло. Нарочно отбиваме и търсим заобиколен маршрут. Искам да разгледам малките населени места. Минаваме през села с китни къщи, чисти площади и равни тротоари. Следват ги огромни посеви с жито или слънчоглед, на които има комбайни. Войната изглежда далечна и нереална. Докато не се загледаш в уличните стълбове на селата. На повечето от тях висят в метални рамки снимки с ликовете на млади момчета и мъже, загинали в тази война. В гробищата ясно се открояват украинските знамена – там, където е погребан човек, загинал пак в тази война.
Блокпостовете вече не ни тревожат, защото са на входа и изхода на всеки град. Пред Киев са разположени по-нагъсто и изглеждат по-големи. Дулата на оръдията сочат нагоре от бетонните бункери, завити с камуфлажни мрежи. Киев ни посреща с небостъргачи, трафик и реката, която е зашеметяваща, прилича на море с острови, плажове и няколко огромни моста, които свързват двата бряга.
Киев трябва да се преживее, за да бъде разбран с мащабите му. Ако попиташ киевчанин за място, което търсиш, той ще ти каже, че е много близко. Тръгваш и се оказва на поне трийсет-четирийсет минути пеша.
Входът към метрото е част от сграда. Ескалаторът е стръмен, бавен и няма край. Перонът е на 107 метра под земята. Пътуваш около шест минути към него, ушите ти заглъхват, светлината е приглушено жълта, сводовете на тунела са ниски. Сякаш отиваш в нищото. Представям си как при първите обстрели над Киев хората са се крили в тези дълбоки метростанции с дни. Та в тях е студено, тясно и усойно. Представям си какво е било да седиш там долу през зимата, в началото на войната, докато горе ракетите разрушават и убиват. Вратите – затворени, дълбините на метрото – пълни с деца, възрастни хора, бременни жени, неуспели да вземат връхни дрехи и храна.
Колко може да издържи човек тук, на сто метра под земята, между черните тунели на влаковете и ниските сводове отгоре?
Не е утеха, че над теб има красив хълм, с парк и беседки; стария град на Киев с прекрасната си архитектура, калдъръмените улици, къщата музей на Булгаков, църквите със златни кубета и сергиите с ръчно изработени сувенири. Докато пътувам с ескалатора надолу в бездната на метрото, си мисля как войната е навсякъде, дори и на тези сергии в стария град, на които има издялани от дърво детски играчки танкове.
Влакът се спуска с бясна скорост в тунела, вагоните се люлеят като в бурно море и трещят насред тъмнината. Усещаш, въпреки скоростта, как потъваш още по-надълбоко и надолу. Пристигаме. Започва изкачване пет-шест минути нагоре. Преди върха си замаян и преглъщаш, за да освободиш напрежението в ушите.
Измъкваме се насред блестящ площад. Толкова е чисто, че ми иде веднага да седна на земята. Хората се събират около група музиканти, които се подготвят за концерт. Пред тях са поставени не калъфите на инструментите, а големи гилзи от снаряди. Ще свирят, за да съберат пари за фронта. Концертът започва, публиката пее песните им заедно с тях и всеки оставя банкноти в гилзите.
Разговарях с улични музиканти в различни украински градове. Почти всички отделят от изкараните пари за фронта. Мислят го като „дълг и възможност изкуството да победи войната“.
Вечерта по улиците на Киев е пълно с хора. Привидно весели, седят пред заведенията, говорят, смеят се, но твърде много са младите мъже, почти деца с военни униформи, на които липсва крак или ръка. Твърде много са и украинските знаменца на алеята на загиналите герои на Майдана, сред които постоянно се привежда някоя жена, за да постави ново знаменце с нечие име.
Заведенията работят до полунощ, когато започва комендантският час и животът внезапно спира, изведнъж. За четири дни в Киев, няма нито ден или нощ без сирени. Влизаме в клуб за танци. Личи, че сме чужденци. Към нас се приближава млада жена с въпрос:
Дойдохте тук, за да видите как се танцува по време на война ли?
Същото ме пита и мъжът наблизо. Въпросите им ме смущават с цинизма и горчивината в тях. Опитвам се да обясня, че съм журналистка, която иска да разкаже за Украйна и войната. Мъжът ми казва:
Ние живеем така, докато не ни се наложи също да отидем на фронта. Знаем, че рано или късно това ще стане, независимо какво работим и дали някога сме хващали оръжие в ръце. И ние ще отидем, за да воюваме не само за нас, но и за цяла Европа.
Седим на терасата на хотела, малко след полунощ и телефонът ми започва да вибрира с предупреждение за въздушна тревога. Чуваме сирените да вият. Получавам съобщение от приятел, който живее в Киев:
Дронове над Киев. Не излизайте никъде! След малко нашите ще ги свалят.
Започваме бързо да се обличаме. Хотелът ни има бомбоубежище. Набързо вземам най-необходимото, ако се наложи да останем дълго там. Сърцето ми ще изскочи. Припомням си инструктажа:
Ако не успеете да стигнете до укритие, застанете между две стени, без прозорец наблизо, защото, когато свалят ракетата или дрона, осколките падат на земята и разрушават дори големи сгради. Най-опасни са детонациите, от които се чупят прозорците.
Чакаме. Струва ми се, а може би наистина чувам как гърми ПВО-то. Не мога да изляза и да видя, защото си спомням инструктажа:
Най-често са пострадали хората, които в такива моменти отиват навън, за да снимат.
Чакаме. След около час сирената свири отбой, но ние се чудим да си лягаме ли, да събличаме ли дрехите, колко дълго да не спим…
Рано сутринта на другия ден потегляме към Буча, Ирпин и Гостомел. Звъня, за да уговоря среща. Вместо сигнал „заето“ телефонният оператор ми казва:
Между 4 и 5 часа обсъждане потрябва на Комисията по правни въпроси в Народното събрание, за да приеме на първо четене промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), с които се предвижда…
Деца играят в двора на детската си градина. Започва да ръми и учителката ги събира. Изкачват стълбите към просторната тераса и сядат там да довършат играта си на сухо, без да се прибират. Пролуките в дървения парапет на терасата са изрязани във формата на момиченца. През тях се вижда мократа зеленина. Едно дете ожаднява и влиза вътре. На мозайката на пода – същото момиченце от парапета на верандата. То е и на тънката решетка по прозорците на първия етаж. В цялата сграда има съвсем лек отглас от възрожденската архитектура – чардакът, дървеният материал, – но никакво цитатничене и кич. Само момиченцата от парапета тихо се държат за ръце.
Една жена се връща от работа в малкия си град. Спокойствието постепенно се е превърнало в еднообразие. Има нужда от цвят – не през цялото време, това би било уморително, но има нужда градът ѝ да се променя понякога. Междувременно се стъмва. И бялата сграда до нея внезапно се преобразява – отвътре запалват осветлението, мондриановският витраж на фасадата проблясва през геометричната решетка и в краката на жената плисват жълто, синьо, червено.
Едно момче ще се качи за пръв път на самолет. Отива на летището, а там всичко, до най-малкия детайл, му казва: „Ти ще летиш! Ще летиш!“ На фасадата уж абстрактните вертикални линии образуват силует на птица. Вътре стълбищата сякаш летят, свързани с тавана. Плотовете на гишетата също плуват във въздуха. Дори столовете приличат на птици – полукръговете на седалки и облегалки напомнят крила. Момчето усеща прилив на еуфория.
Това са три от шестте архитектурни истории, показани в изложбата „Тоталпроект“ на арх. Анета Василева, арх. Емилия Кълева и арх. Даяна Николова. Тези добри примери от непознатата архитектурна модерност не са „пожелателно мислене“, че някой ден ще се случи нещо подобно и у нас. Те вече са осъществени – не в Амстердам, не в Сидни, а в Лозница, Русе, Казанлък, София, Шумен. И съществуват от десетилетия. Техните архитекти са хора, които са имали вкус към мястото и умение да се вглеждат в човешките нужди около себе си. Да им отговорят – и в същото време ненатрапчиво да възпитат вкуса. Творбите им не са предназначени за показване по изложения, не са грандиозни и смайващи. Не са за другите архитекти, а за хората. Днес се говори за „град за хората“ – но пешеходната зона в Шумен например постига точно това. Без манифест.
През годините след 10 ноември изразът „соцархитектура“ сякаш сложи кръст на всичко, строено между 1944-та и 1989-та. Това клише обаче ни пречи да видим какво всъщност е постигнал българският архитектурен модернизъм. Добрите примери, ако не бъдат ценени като такива, ще бъдат изгубени. Хората се бунтуват в защита на онова, чиято ценност разбират – обикновено това са сгради от 20-те с ясна сецесионна красота. Тихите шедьоври на модерната архитектура обаче не предизвикват инстинкт за защита. И следващият строителен предприемач лесно ще ги събори, за да издигне на тяхно място поредния блок.
Аз съм виждала този процес в родния си град – насред пешеходната зона на Добрич изникнаха бетонни магазини, а сега знаковото кино ще бъде съборено. Дали това няма да се случи и с представените в изложбата сгради?
Изложбата „Тоталпроект“ се опитва да предотврати този процес по най-естествения начин – като покаже красотата на архитектурата, като я обясни на хората. Самата изложба е построена на принципа, за който разказва – тоталната свързаност между елементите в цялото. Всеки от архитектурните казуси е представен с огромна снимка, която да потопи зрителя във визуалната му среда; с конкретен детайл, който може да се пипне: реплика на парапета от детската градина, решетка с витража от културния дом в Лозница, врата от галерията в Казанлък, дори стълбище от столичния квартал „Зона Б-5“.
Цветови кодове насочват зрителя кое е елемент от конструкцията, кое е повтарящ се мотив и т.н. Дори подът е включен в разказа – с градоустройствения план на мястото. Преградните стени между различните проекти носят пана с повече информация за идеята и човека, който я е осъществил. Вероятно не сме го чували – и това е наш пропуск. Авторката на детската градина например е Лиляна Босева. Нейната майка Жени Патева е основателка и първа председателка на женско дружество преди Девети – може би затова основният мотив в сградата е момиченцето, а не както е обичайно – редуващи се фигурки на момиченце и момченце. Авторът на летището в Русе си е живял и работил в града – добро напомняне, че стандартният атестат „учил еди-къде си“ също е предразсъдък, който идва от ниско национално самочувствие.
Не съм архитект и не знам как би реагирала професионалната общност. Знам обаче, че в моята област достойните примери за талант, дълбочина и последователност в работата на предишното поколение вдъхват спокойствие. Тук е възможно да се работи така. Има към какво да се стремя, без да ме е страх, че ще увисна във въздуха. Има смисъл да се опитвам да съм част от нещо по-голямо. Освен това мога да си отдъхна в ролята на публика, на човек, който просто се радва на нещо красиво и в същото време усеща потвърждение на някакви важни свои ценности. Такова усещане вдъхва тази архитектурна изложба на мен, преводача. Вероятно така ще въздейства и на хората от други професии – давайте, вкусът, хармонията и грижата за другите не са още за изхвърляне.
Изложбата е копродукция на Регионалния център за съвременно изкуство „Топлоцентрала“ и Фондация „Ново архитектурно наследство“. Може да бъде видяна до 21 август 2022 г. в галерията на най-новото мултифункционално арт пространство на София – „Бял куб“, част от „Топлоцентрала“, на ул. Емил Берсински №5.
Дни преди настъпването на новата 2022 година решихме да изненадаме читателите си с това бавно четиво – по-дълго дори от обичайното за нашите стандарти. Текст, който е на ръба на художествената литература и публицистиката, но достойно заема своето място и в двете полета на словото. Това е най-новият разказ на Капка Касабова, публикуван преди месец в 157-мия брой на британското литературно списаниe Granta. На български език излиза за първи път в „Тоест“ в превод на Мария Змийчарова и на самата авторка.
Капка Касабова ни отвежда на границата между две планини, в една сякаш непроходима бездна от време. Разказва ни за най-обикновени хора, чиято необикновеност е в куража, отдадеността и… съдбата да бъдат пазители на древна традиция. Но и производители на най-чистата храна. И макар да го правят тихо, невидимо и някак напук на всичко, измерението на техния труд е огромно – не само за природата, но и за историята. Нашата обща човешка история. Защото в крачките им са хилядолетните крачки на нашите предци.
Приемете този текст като нашия специален новогодишен подарък за вас, читателите на „Тоест“. За много години и пазете жив огъня на колибите си!
На картата планините от двете страни на Горна Места са обсипани с колиби. Всичките си имат имена: Пиронкови колиби, Мангови, Панови, Лешови, Еврови, Манови, стотици колиби. Колиба – древна дума, древен начин на живот. До колибите на картата има мандри, също носещи имената на стопаните си. Всяка махала, дере, чукар, възвишение и ливада из тези планини е одушевена, кръстена на човек или на цяла етническа група: Юруково, Юрукова могила. Понякога имената са на животни или на растения, на занаяти и емоции, породени от далечни събития: Бикови колиби, Конарско, Нунин гроб, Брѐза, Калята, Мусанов чал, Петков връх, Карамандра, Аврамово, Старина, Райчеви поляни, Валявиците, Налбант, връх Грънчар, Злата усойка. По високото има и много кантони – рилски термин, това са бази за дърводобивни работници. Някои топоними са неясни, изгубени като хората, които са знаели значението им: Лееве, Фанос, Нехтеница, Ро̀палица. Вероятно са останки от изчезналия тракийски език. Някои казват, че старото име на Места е Нехта, „бушуващата река“. Най-старите обитатели на Рило-Родопския масив, за които знаем, са бесите – тракийско планинско племе, известно със съпротивата си срещу римската колонизация и с кастата си от жреци, допринесли за възхода на орфизма.
Във всеки квадратен сантиметър на тези планини са кодирани истории. Погълната от картата, си представих какво би било, ако топонимите още бяха живи, ако планините още ехтяха от крави и овце, кози и хора, млади и стари, коне и водопои, налбанти и разказвачи, седнали край огньовете.
Но по здрач планините мълчаха. Мълчаха и когато зората пукваше златна над синьо-зелените гънки.
Река Места пътува през сърцето на Южните Балкани, на равно разстояние от Адриатическо и Черно море. Притисната между планините, Горна Места е тъмна като родилен канал. Минаваш по разлома, без да виждаш нито края, нито началото.
Места започва 230-километровото си пътешествие под най-високото и най-студено място на Балканите – връх Мусала. Докато го катериш, а и само да го гледаш отдалече, разбираш защо се нарича „мус-Аллах“. „Близо до Господ“ на арабски.
Множество малки притоци пълнят Места, но сега бях близо до двата най-големи, с поетично симетричните имена Бела Места и Черна Места. Според местните имената се дължат на белите камъни в коритото на единия приток и черните – в другия. Ерол каза, че не е виждал изворите им, защото, колкото по-нагоре срещу течението се качваш, толкова по-мрачни стават просеките и по-внезапни инцидентите. Както каза един гъбар, Бела Места не е много за ходене, защото там живее Баба Меца. Хора и животни са били пометени през годините от разбушувалата се Бела Места, в чието стръмно корито няма къде да избягаш.
– Бела Места извира от Джеенем дере. Това вече ти казва достатъчно – каза Ерол. Чувала съм, че на турски „джеенем“ значи „адски“.
Ерол беше първият ми контакт в Якоруда, където не познавах никого. Бях го издирила чрез снимките му. Якоруда е красиво планинско градче, известно със съботния си пазар, джамията и църквата, чиито камбани навремето пеели с човешки гласове. Името му вероятно означава „голяма руда“, защото в тази част на Родопите се е добивала руда още в древността. През 50-те години на ХХ в. геолози откриват в запечатаните тунели непокътнати сечива и дори плетени кошове и дървени стълби отпреди римската колонизация, съхранени благодарение на липсата на кислород. На пазара човек може да си купи ръчно изработена тризъба вила от леска, стоманени ножове с дървени дръжки, шалвари от полиестер, произведени в Китай, килими, килимчета и дантелени пердета от „Хиляда и една нощ“, мехлеми, ядки, меден чан за пръч и стрит на прах тамян за нерви. Якоруда сякаш е възседнала планинския масив: на север пред нея е Рила, на юг зад гърба ѝ – Родопите. Якорудските села са в Родопите, а якорудските езера, реки и пасища са в Рила. „Ние се водим повече родопчани – казваха ми якорудчани, – но като се качваме в балкана, сме в Рила.“
Пътят следва реката. Якоруда е изцяло от южната ѝ страна и в града се влиза по няколко моста, което придава някаква тържественост на всяко пристигане дори когато живееш тук. По залез плитката Места блестеше в укрепеното си корито, пълна с боклуци. Трудно ми беше да си представя, че при последното голямо наводнение притоците я изпълнили толкова, че заляла пътища и къщи. Но следващата зима при един пороен дъжд на юг по течението ѝ с очите си видях как се изправя като разбудена ламя и отнася мост.
Якоруда и цялото поречие на Места са дом на пъстра помашка общност, чиято уникална синкретична култура е капсулирала вековни социални, духовни, екологични и етнографски традиции. Много от жените на Места носят типичните многоцветни шалвари, забрадки с рисувани цветя и ръчно плетени елеци и жилетки, а някои по-възрастни мъже носят малка плетена шапка на темето – или каква да е шапка, понякога и през лятото.
Ерол и семейството му държаха хранителен магазин, но истинската му страст беше пейзажната фотография. По-точно казано, истинската му страст беше Рила. Бе слаб, фин човек и носеше пухено яке, сякаш все му беше студено. Но летните вечери тук наистина са като зимни. Ерол бе израснал през комунизма, десетина години преди мен.
Бях помолила Ерол да ми покаже любимото си място, където ходел, като го стегнела шапката – още от дете. Семейството му е от най-видните в Якоруда. По време на държавния терор срещу българските мюсюлмани, цинично наречен „Възродителен процес“, чийто пик е през 1972–1973 г., родителите му отказали да си сменят имената. Пътят по Места бил черен от военни камиони – срещу мирно, невъоръжено население. От всички страни на Якоруда се разположила войска. Някои от мъжете, сред които бащата на Ерол, се криели нагоре по деретата на Бела Места. Един ден пред къщата им се появили войници и с ритници изкъртили вратата. Единият овесил пушка през рамото на Ерол и го сложил пред себе си като щит, с дулото на пищов в гърба му. „Айде сега, момче, да видим къде е баща ти.“ Накарали го да отвори всички гардероби – ако баща му е въоръжен, да застреля първо него. След това Ерол онемял. Една година отварял уста и нищо не излизало. Чак след като го завели при една жена да му лее куршум за уплах, проговорил. По това време започнал да идва на Окото.
Гувнища
Окото е в местността Гувнища. Пътят се вие през ливади и малки борови гори, издига се и се спуска като планинска песен успоредно на Бела Места и свършва в местността Ропалица. Гувнища е на средата на този път, тучна котловина сред прекрасно оформени хълмчета. За да стигнем до нея, оставихме колата на пътя и тръгнахме по едно гористо хълмче – Райна могила.
– Като деца идвахме да търсим жълтици – каза Ерол. – Сега това го правят иманярите.
Дупки в земята и купчини пръст показваха скорошното им посещение.
– Радвам се, че като деца така и не открихме нищо. Така ми остана поне вярата.
Насреща се разстилаха безкрайните Родопи.
– Виждаме Родопите, но сме в Рила. На мен в Рила ми е най-уютно.
Чувах това от много якорудчани, бабечани, хора от родопските села на Места – гъбари, берачи на билки, планинари: „Обичам Рила, Родопите са ми сухи.“
Пътеката навлезе в тунел от дървета. Точно него Ерол наричаше Окото, защото по няколко пъти на ден – например сега, в късния следобед – човек сякаш се взираше в огромен зелен ирис със зеница като светлинен тунел.
Едро влакнесто куче размахваше опашка срещу нас. Лявото му ухо беше отрязано. Зад кучето вървеше кобила, яздена от изпит мъж с плетена шапка. Опеченото му от слънцето лице се сепна, като на човек, който отдавна не е виждал чужди хора. С Ерол се разпознаха от Якоруда и той ни покани да пием кафе в колибата му.
Тогава за пръв път видях отблизо тези къщи с човешки имена. Някои имаха чардаци. Рушащи се сгради от камък, пръст и дърво с размерите на голяма двуетажна селска къща, но тук приземният етаж е бил за животните. Сега са почти напълно скрити сред избуялата растителност. Неопитното око като нищо можеше да се увлече от пищната зеленина на пейзажа и да не ги забележи.
– Като бяхме деца, беше пълно с народ – каза Ерол. – Това тука бяха обработваеми ниви.
Баба му и дядо му имали пасище наблизо, сега изоставено.
Изкачихме се до единствената колиба, от чийто комин излизаше пушек. Синът и майката на изпития мъж, който се казваше Мехмед, пиеха кафе, седнали на два пъна. Всички в семейството имаха остри, орлови черти. Снахата също беше там, гълчеше овцете и Мехмед отиде да затвори външната кошара. Четири кучета, всичките с отрязани уши, скочиха на крака.
– Тия са лоши – каза синът, името му беше Емин. – Нахапаха жребчето. Не го познаха, че е от наш’те, понеже е още ново.
Кученца с умни очи се гушеха под една уазка. И те бяха с по едно отрязано ухо. На женските – лявото, на мъжките – дясното.
– Колкото по-малки, толко по-добре да се режат – каза Мехмед. – Да забравят бързо.
Такава била традицията – хем кутретата да станат „люти“, хем слухът им да стане по-остър, обясни ми той. И преди го бях чувала това и освен жестока, логиката ми се струваше всъщност нелогична.
„Щото като дойде вълка, к’во правиш“, редовно добавяха към обяснението. Кутретата под уазката изглеждаха травмирани. Практиката все още беше често срещана. Животните нямат права на място, където и хората са били лишени от тях.
Каракачанките са интелигентни, силни, верни и независими, така бях чувала от хората.
– Ти как ще се чувстваш, ако ти отрежат ухото? – не се сдържах.
Мехмед се усмихна и вдигна рамене. Половината му зъби ги нямаше, макар че беше само на 52 години.
– То така е по-добре. По-грозни са с уши.
Гледах осакатените кутрета и ми идеше да си тръгна. Ако не беше пандемията, така щях да направя. Бях планирала да пропътувам цялата Места до Беломорието, но затвориха българо-гръцката граница. Географията на пътешествието ми изведнъж се сви. Така оставах на по-малко места за по-дълго време. Катерех планини, говорех с хора, без да си водя бележки, спях по следобедни ливади и ме хапеха отровни паяци, каквито не знаех, че има.
– Как се живее тук? – попитах малкото семейство.
– Тука вече не се живее – каза Емин с цигара в уста. Беше слаб като баща си, но по-напрегнат. – Нищо не остана̀, било каквото било.
Баба му Баде, дребна жена с каменно лице, не каза нищо, но ми се поусмихна. Мехмед си сви цигара, доволен, че има компания. Леко дръпнати ми се струваха Османови, а отдолу сякаш криеха нещо заровено, неизказано. Попитах може ли да им погостувам за един ден – изненадах и тях, и себе си. Досега не бях се интересувала от пастирския бит. По хълмовете на Шотландия, където живея, този начин на живот отдавна е изчезнал. Животновъдството е прозаичен, механизиран равнинен бизнес, овцете пасат по цяла година без надзор, понеже няма хищници, кравите са зад огради, почти нищо диво не е останало, „свободно отгледано“ е единственото напомнящо на диво, а последните следи от пастирския живот са обраслите пътища, по които някога са карали добитъка на пазара.
На връщане пак минахме през Окото, този път затворено, защото планината се готвеше за сън, и Ерол каза:
– Това семейство го сполетя трагедия, като сменяха имената. Не знам подробности, само, че Емин е кръстен на дядо си.
Каракачанката, която ни беше посрещнала, ни изпрати до колата, а после остана да ни гледа от Райна могила как се спускаме към светлините на Якоруда.
– И на нея ѝ е самотно – каза Ерол.
С това „и“ не знам себе си ли имаше предвид, или семейството овчари, или мен, или общото състояние на човешкия род. Тук, където планинският здрач свежда нещата до очертанията им, самата земя въплъщаваше думите му.
*
В седем сутринта Емин ме взе от града „с джипо“, тоест уазката, която купил, след като се скапал немският му джип, понеже западните джипове не издържат на тия пътища, само руските. Този беше даже съветски и военен, от 70-те години.
Черните пътища бяха изровени като пропасти след дъждовното лято. „Такива дъждове не помня“, каза Емин. Летата тук са сухи. „Много секат гората, става ерозия и от това са така пътищата.“
Емин завършил екология, жена му – право. Те са „смесен брак“ – той е помак, а тя е християнка от друг град. Запознали се в университета в Благоевград. Но в Якоруда не се намерила работа по специалността им. Ето как хора като Емин и жена му са принудени да емигрират или да берат ягоди в Англия през лятото, а есента да режат коледни клонки в Германия. Това правеха много от по-младите в тоя край и се връщаха за по няколко месеца в годината.
– Да, можехме да заминем навън. Обаче ние тука искаме да живеем. Детето да расте с баба си и дядо си и да е сред природата.
Инвестирал в петнайсет овце. После купил още.
– Бащата само това чакаше. А баба тука се е родила, на колибите, така че и тя беше доволна.
В момента имаха 130 овце. Семейството открай време гледало животни, но въпреки това да решиш да се препитаваш от биоживотновъдство е доста смел ход. Още повече че преди това Емин имал добре платена работа, бил дясната ръка на местен предприемач. Ядосан, че Емин го оставя, шефът му го изпратил с думите „Ти с тия о̀вце доникъде нема да стигнеш“. Жената на Емин работеше като администратор в шивашки цех, собственост на гърци, където се прави на ишлеме скъпо бельо за Франция. Понякога идваше да помага за овцете след работа. Шивашките цехове с гръцки собственици започват да никнат като гъби в Южна България в края на 90-те, но условията на труд и заплащането в тях са били „робски“, по думите на местни хора. Сега условията са много по-добри, заплащането – също, но недостатъчно. Ако месецът е добър, в тези анонимни халета жените, които не искат да емигрират и остават да шият дрехи за Hugo Boss, ASOS и други известни марки, взимат по 600 лева – работейки и в събота. През лятото шивачките масово заминават „навън“ да берат плодове и да садят фиданки.
Освен заплатата на жена му в цеха, семейството на Емин, включително баща му и баба му, сега се изхранваше от овцете. Но мляко има само през топлите месеци, през зимата Емин и баща му прибираха стадото от „лювадите“ в по-ниска кошара близо до града и им носеха да хрупат любимата им борѝка – елхови клони.
– Мине ли август, почват сланите – каза Мехмед. Тая година обаче само вали.
От десет литра мляко стават пет килограма сирене. Килограм сирене се продава за 10 лева. В разгара на сезона Емин издоява по четирийсет литра мляко на ден.
– Ай, че мекиците ше изстинат – посрещна ни Баде Османова. Каракачанките ме познаха и размахаха опашки.
– Внимавай с тия кучета, че са понякога боклуци и хапят – предупреди ме Емин. – Не правѝ резки движения.
Събух се и прекрачих прага на колибата. Всичко беше различно от предната вечер. Днес бях гостенка, поканена от наследниците на три стари рилски рода – Османови, Църънкови, Пиронкови. Имената им ги пише на картата. Имената им са самата карта.
– Османови се женели помежду си – Емин се усмихна, дъвчейки. – Да държат имането. То какво имане е било, не знам… До нас нищо не е стигна̀ло!
Седях до горещата чугунена печка и ядях пухкавите мекици на Баде с овче сирене. От три стаи се ползваха две. Уютни, варосани, с легла и килими и даже гоблени и стари плакати по стените; скромен дом, който дебелите стени държат топъл през зимата и хладен през лятото.
Денят тук се движи по разписание. Първо Емин издоява овцете и няколкото козички, които Мехмед вкарва една по една в плевнята. Това отнема около час. На Емин от доенето преди му се схващала ръката, но свикнал. Доенето не беше време за приказки – изтикани в ръцете му, между коленете му, животните внасяха суровата си енергия. Докато ги гледах, започнах да забелязвам разликите в израженията и породите.
– Тая е праменка, румънска порода.
Беше с къдрава козина и с рога.
– Тая е асаф, от Израел. Кръстоска между аваси и източнофризийска.
Имена като полъх от Изтока.
– Тая е маришка.
Порода от коритото на Марица, създадена с кръстоски в Пазарджишкия район.
– Алинка, ела тука, миличка – каза Емин на една от овцете. Любимките му си имаха имена.
– Айде бе, боклук! – викна на друга, която се дърпаше. – Тая е много твърдомъза. Със зор ѝ изкарвам млекото от цицките.
В погледа ѝ наистина имаше упорство. „Да не съм ви машина за мляко!“
Емин търсеше различни породи за стадото си. Намерил трийсетина глави от ценната шарпланинска праменка в Северна Македония, директно от един стар овчар, но заради еврорегулации по границата не успял да ги вкара. Умрял от мъка.
Няколкото останали агнета ги държаха настрана, а доенето почва чак след като те са се набозали. Някои от майките нямат достатъчно мляко – и тях ги оставят на мира.
– Тая е вакла маришка. – Емин се бореше с последната овца, която също му се дърпаше. – И тая е лоша.
Тази сутрин в кофата имаше пет литра. Беше краят на лятото и вечерта не ги бяха доили. Баде и Емин прецедиха млякото през тензух в друга кофа и в стерилизирана пластмасова туба. Тук всичко се изпира, измива и ползва отново. Нищо не се хвърля. После млякото веднага се сваля в града и се продава в мандрата.
Сега Емин и Мехмед трябваше да изведат овцете на паша, за да хванат най-хубавите часове от деня, преди следобедните жеги.
– Ний с тебе ше поодим – каза Баде и си обу гумените ботуши. – Ше ти по̀кажа мойто училище и една убава во̀да. Обувки имаш ли да одиш?
В планината не се ходи със сандали заради трънаците и змиите. Късите панталони и сандалите са за градски туристи и деца. Когато Емин си нави крачола, видях колко е бял прасецът му в сравнение с опечените ръце и лице – като на човек, съшит от различни части.
Баде
– Ей на тава̀ место видях пепелянката – Баде удари тоягата си в земята. – Смаза̀х ѝ главата.
Разказа ми и за други срещи с влечуги – цял живот все намирам змии и гущери, каза, и други нещастия. Като дете стъпила на бръснарско ножче и раната се инфектирала. На колибите е нямало медицинска помощ и родителите ѝ налагали раната с паяжини, лапѝ от сдъвкан тютюн и прясно одрани овчи кожи. Стара народна медицина за спиране на кървене.
Баде намери тояга и за мен. Това е част от ритуала – като тръгнеш по балкана, ако не си носиш тояга, се оглеждаш да си намериш. Тоягата е хем практична, хем символична: тоягата на номада, на пътешественика, на „магешницата“, както казват тук. С нея брулиш дървета, пресичаш реки, сочиш посоката, смазваш змийски глави и се защитаваш от овчарски кучета.
– Не искам да ода на доктор за коляното – каза Баде и си нави крачола на шалварите под пъстрата рокля, за да ми покаже силно подутото си коляно. – Налагам го с оцет.
Болеше я много, ама „ако спра да одя, ше у̀мра о̀вден“. Затова не спираше. И сега крачеше бързо.
Час-два бродихме из високопланинските лювади, току спирахме да берем червен риган, плодчетата на трънливата хвойна, нещо, което ми приличаше на ценния див кимион от Родопите (Не, тава не е чимон, каза Баде) и едно подобно на лайка жълто цвете на име вратига.
– Преди го браа̀ме и препродаваа̀ме – каза Баде, – ама веке никой не доа̀гя да бере. Вратиката гони змейовето.
Въпреки широкото си приложение в народната медицина, вратигата явно не е на мода. Продължихме нататък с пълни джобове с билки.
– Тава тука е кучешки сакъз, за разстройство и гадене.
Синя жлъчка, тя е навсякъде.
Оставихме зад гърба си смесената иглолистна гора и навлязохме в царството на клека. На места клекът е станал инвазивен заради ерозията на почвите, обезлесяването на склоновете и климатичните промени, предизвикани от всичката човешка дейност през последните 70 години. До края на 40-те години на ХХ в., когато държавата започва да експлоатира планината, Рило-Родопският масив е бил недокоснат. Даже днес в някаква степен е запазил прединдустриалния си облик, но каменните кариери в Родопите и безогледното сечене на гори без залесяване заплашват да смалят планината до неузнаваемост.
Въздухът изтъняваше, колкото по-нагоре се изкачвахме. Проследихме стъпки на лисица и видяхме вълчи изпражнения. Вълците открай време са напаст за овчарите – глутниците нападат кошарите, особено нощем или когато е паднала мъгла, и затова овчарите не държат „слаби кучета“. Старата каракачанка на Баде била толкова добра, че „чува 300 о̀вци“. Баде говореше за нея без емоции, както говореше и за себе си.
– Едно време тава сичко беше нива, орнѝче – каза. – Овес, картофи, есеница. Пшеница тука не зрее. А глей ся. Глей тая го̀ра, дамла̀та да я удари дано.
„Дамлата да те удари дано!“ – старо проклятие, пожелаващо чума и болести, свързани с водата, защото „дамла“ е „капка вода“ на турски. Завръщането на природата се смята за нещо хубаво, но за Баде триумфът на дивото над питомното в жилищните лювади на нейното детство и младост, където е имало „живот“, беше тежка загуба – толкова тежка, че нямаше думи да я назове, освен дамла̀. А какво е есеница?
– Ръж – каза Баде. – Оти го сеем есента.
Стигнахме до едно високо плато, из което тук-там се виждаха полуизоставени къщи. През лятото някои още се използваха от наследниците, които сееха овес и картофи и обираха плодовите дръвчета за компоти. Баде забрули клоните на една огромна стара слива с тоягата си и обрахме падналите плодове.
– Я съм голема сливарка – каза. „Голлема“, така се говори на якорудски, с удебелено „л“.
През лятото ги сушала като петмез върху дървени дъски, да има да си дъвче през зимата; това го научила от баба си. Преди няколко седмици, докато била на паша с овцете, точно тук я хванала силна градушка. „Такъв град паднà, да пискаш. Ама и да пискаш, нема кой да те чуе.“
С овцете се свили под сливата, докато отмине.
– Овцете и те обичат сливи. Мащерка и риган не щат. И те кат мен пасат, къде аз паса.
Надгробен камък до едната от къщите бележеше къде почива роднината на име Сабрия, който открил купчината жълтици в Бела Места – част от изчезналото семейно имане. Сабрия е бил мидже на Баде, което значи брат на баща ѝ. Всъщност Сабрия е бил сираче, осиновен от семейството и неочаквано донесъл му късмет. Обичал е да живее тук, в най-високата обитаема част на Южна Рила, затова тук са го погребали.
– Обаче некъде у некой требе да е останал наниз жълтици – подсмихна се Баде.
Спряхме до една чешма – всъщност чучур над стара вана. Как са докарали вана тук изобщо? „На самарь, как“, каза Баде.
– Пийни си – каза Баде.
Водата беше студена и безплътна. Изворите на Рила са безброй и всичките са вкусни.
– Требва ми от девет чѐшми во̀да – продължи Баде. – Я съм зела от шес, остават още три.
– За какво ти е вода от девет чешми? – попитах.
– За уплах – каза и продължи нататък без повече обяснения. – Ей тава е училището.
Двуетажна къща, изоставена. В нея били, освен класните стаи, и стаите на учителите. Баде ги помнеше всичките.
– Сандре от Якоруда. Баба Рада от София, тя много ни переше (биеше), и като рукнеше (викнеше)… И Ленчето от Бачѐво.
Децата идвали на групички от колибите, крачели през снегове и бури, с часове. Баде отиде до една полусъборена пристройка – фурната. Големите глинени тепсии още стояха – една за хляб, друга за баница. Ставаше ли хубав хлябът?
– Ехее. Не беше много бял, ама беше благ.
На един пирон висеше кръгло огледалце, в което се отразяваше стръмната ливада.
Баде нагласи бялата си забрадка за селфито, доближихме лицата си. Тоягата ми беше останала някъде.
– Ела на сенкя – каза. – И аз кат овцете на сенкя одя.
Седнахме на стълбите на някогашното ѝ училище, преди да тръгнем надолу за обяд, а под краката ни се ширна смайващата панорама на Рила и Родопите във всички оттенъци на синьото и зеленото.
Векове наред огромни стада прехвърляли баирите като бели юргани. Богатите семейства гледали по няколко хиляди глави. Тук, в най-високите планини на Южните Балкани, са били големите подвижни градове на животните, чийто часовник е месечината. Животни и хора следвали хода на сезоните, кръговрата на годината, от слънцестоене до равноденствие, от зимна към лятна паша, нагоре и надолу, правели си колиби за през лятото, за през нощта, раздухвали миналогодишната жар, за да стъкнат новия огън.
Пастирството има дълги традиции в тези планини. Сред планинските овчари най-известни и до днес са каракачаните, дали името си на породи коне, магарета и овце, и разбира се, на кучетата. Тук казват „кучета̀та“. Каракачаните говорят гръцки и често български. На турски „кара качан“ значи „черен беглец“ и наистина жените са носели по няколко ката черни вълнени дрехи и шамии. Но това е екзоним, външно название. Самите те се наричат влахи (Βλάχοι). Най-общо казано, влахите са пътуващите пастири на Южните Балкани, които лете се качвали със стадата си на високото, а зимите изкарвали в егейските равнини. Те са и последните номади на Европа. Не притежавали земи, а разменяли висококачествените си животински продукти за други стоки, докато минавали със сезонните си кервани през постоянните селища.
Отделно са власите, които говорят румънски и пазят стара пастирска култура и които се срещат из целите Южни Балкани, но сега са претопени – особено тези в Гърция. Власите на Рила и Родопите са прочути сред местните хора с това, че разбират от коне, лесовъдство и пренасяне на дърва за огрев през техния роден терен, най-труднопроходимия в Европа.
Както подсказват и много от топонимите, тук някога е имало големи общности юруци – на турски yürük значи „който ходи“. Оттам е и изразът „на юруш“. Юруците, тюркски пастирски общности с характерна полуномадска култура и известни с тъканите си черги, са дошли от Азия с османците. От техните общности днес не е останало почти нищо.
Предците на Баде вероятно са наследници на далечните беси и на следващите планински общности. Романизирани, покръстени, ислямизирани, деислямизирани, европеизирани, експлоатирани, емигрирали и по чудо неемигрирали – хора, платили висока цена за това, че са се родили тук. Но същината им си остава – това са хората на планината. Последните колибари, в най-достойния смисъл. Нейният род вероятно открай време е бил от по-уседналите пастири. Качвали животните си в по-тесен периметър – от Якоруда и родопските села до постоянните колиби на Рила и нагоре. Брутално надрасканите на картата граници между България, Гърция, Турция и Югославия преди сто години прекъсват мащабното сезонно скотовъдство в Европа. Пастирският начин на живот е оцелял – но по-близо до дома и в умален вид.
Както бяхме седнали на сянката, нямаше как да не питам Баде за мъжа ѝ Емин.
Била на 25 години, когато останала вдовица. „Метката“ бил на пет, сестра му – на три.
– Ние с него се водихме шест години, на седмата го убѝа.
По време на „Възродителния процес“ Емин отказал да си смени името. Един ден работел на кантон Ропалица и бил зверски пребит. От колеги. Починал в болницата. На Ропалица има чешма с посвещение на загинал лесничей. Но не на Емин. На Нехтеница има чешма, посветена на момче от Якоруда, починало в чужбина. Там пих най-вкусната вода в Рила. „От седем капки е събрана“, пише – но не за Емин.
Семейството никога не е получило компенсация или извинение от държавата.
– Леле, пак съм жива – довърши краткия си разказ Баде. Тя не беше по дългите разкази. – И да ща да у̀мра, не мога.
На връщане пихме от друга чешма.
– Остават още две – каза Баде и ми подаде тоягата ми. Беше я намерила до сливата.
По-късно следобед си говорех с Мехмед пред колибата и забелязах, че Баде я няма. Къде е майка ти?
– За во̀да, от деветото дере. От смъртта му се тавà прави. И кат намери девет чѐшми, почва пак.
В Рила чешми да искаш.
Мехмед
Овцете си почиваха в сенчестата кошара, Емин беше слязъл до града да продаде млякото, Баде я нямаше. Мехмед беше сварил картофи.
– Ще си ги ям довечера студени – каза.
Седяхме на пънчета под сянката на една ябълка и пиехме чай от риган. Лицето на Мехмед беше небръснато, някак стопено – лице на човек, който неведнъж се е взирал в пропастта, но не говори за това. Изглеждаше износен от трудности, но искрата, която гаснеше в тялото му, още блестеше в топлите тъмни очи.
Четвърт век Мехмед работил в якорудския завод за дървообработващи машини. „После дойде демокрацията, руснаците го купѝха и му е*аха майката.“ Като спрели да плащат на работниците, напуснал и станал „измекярин“, наемен работник на хора със стада. И без това все го теглело към балкана. И то не къде да е, а в най-високата част на Рила, на 2500 метра надморска височина.
– Сичко за субсидията. Требе да се кàчат животните на високото, иначе нeма да дадат субсидията.
Което значело да изкарва целия сезон сам – с двеста крави. Тези места са достъпни само пеша и на „самарь“.
– С кобилката и с кучето… нагоре. На самоход.
Изкарал една зима в района на ледниковите Казански езера, над Бела Места, над Джеенем дере.
– Беше насекаде скàли, само скàли. Там има много говеда. Лàни беха 1200. Има тука пасища в Рила.
Един път в снежна виелица излязъл от колибата да събере дърва за огъня, паднала мъгла, загубил се и решил, че е дотук. Обаче кобилата намерила пътя обратно до колибата. Цак-цак, стъпка по стъпка, прибрала го.
За цялата зима единствената му компания били двойка германци, които правели преход, но се изгубили, та трябвало да прекарат нощта в колибата му – за негова изненада „по карта“ се водела туристически заслон.
– Летото и есента имаше други овчари, говедари, ама зимата…
Една зима на Белмекен с месеци не видял жив човек. Един ден тръгнал в снежната виелица за хижа „Христо Смирненски“, където знаел, че има човек.
По-добре да умреш в снега с кобилата, отколкото да откачиш сам в колибата.
– Хижарят и той беше почнàл да откача… Пихме по едно кафе, само двата, и се върнах. Цак-цак, с кобилката… Колко спомени! Веднъж лежах с говедата на Ибър. Шест месеца.
Ибър е суров връх, метаморфна скала източно от Мусала, висок 2666 метра и известен с обширните пасища в подножието си. Ами мечките и вълците?
Вечер дори тук на колибите каракачанките и особено кутретата вият по цяла нощ заради лисиците и вълците. Не можеш да мигнеш, каза ми Емин. Той не можеше да спи тук, но Мехмед и Баде са свикнали със среднощните концерти.
– Я не ме е страх от вълци и мечки. От човека ме е страх. Всичко живо бега от човека.
Спомените се изливаха от него – как се буди, а палатката е затрупана под снега и трябва да прокопае тунел, как се бори с всякакви стихии. Най-критичните мигове в живота му. Ами явно ти харесва да живееш така, викам му.
– Не че ми харесва, ама свикнàх сам. И сега не мога да живея в грàдо. Нагоре си ме тегли.
Под една скала в подножието на връх Ибър имало тетрадка в найлоново пликче – „и който мине, се разписва“. Но не и Мехмед. Той никога не се е разписал в тетрадката.
В Шотландия се говори за покоряване на върхове, за колекциониране на хилядници. Това е, защото в Шотландия вече няма планинци. Хората на планината не ползват грандиозни думи и жестове.
– Планината е много хубава и много лоша. Като е хубаво времето, е хубаво. Като е лошо, нямаш работа там. Нямаш ли заслон – край, отиваш.
Тръгнахме по обраслите пътеки на Гувнища и сякаш вървяхме сред руините на древен град, а Мехмед ми разказваше за всяка къща – кой е живял там и кога си е тръгнал, някои едва преди двайсетина години.
– Във всяка къща – по две семейства. Тука беше село.
Имало е харман, житото се вършеело с коне.
– По-рано сичко се ко̀сеше, а сега вече – го̀ра, борѝка, шипо̀ци…
На една ливада пасяха кобила и жребче – на комшията. Идвал веднъж седмично от Якоруда да ги нагледа.
– Конят е най-умното животно – каза Мехмед. – От всичко ша се откажа, преди да се откажа от кобилката.
Качихме се до Райна могила. В очите му светна весела искра. Сякаш младостта и детството се събуждаха в него. Все повече виждах тази искра, колкото повече ми разказваше и ми показваше.
– В Райна могила уж има златен кон и златна каруца. От римляните. Ама за какво ти е златен кон? Конят жив ти трябва.
В годините на „Възродителния процес“ травмирани якорудски семейства търсели убежище на Гувнища. След убийството на Емин Баде се вдигнала от града и се преместила тук, при родителите си. Всичко, което им трябвало, си го изкарвали сами – от нивите и животните. И така оцелели. Колибата е изхранила децата ѝ. Мехмед не помни баща си.
– Аз тия картофи, като ги сваря сега, до довечера ше изстинат – повтори, по този начин ме канеше да остана за вечеря. – Сам ше си ги ядà.
После седяхме на пънчета̀та и мълчахме заедно с кучета̀та.
– Усеща се, че е краят на лятото. Самата миризма е друга – каза Мехмед.
Поех си дълбоко въздух.
Емин
– Айде! – Емин отвори кошарата.
Беше време за вечерната паша. Отпред вървеше Емин с една каракачанка, Мехмед беше отзад, а останалите кучета вървяха отстрани. Сред тях беше и едно сиво кученце с човешки очи, някак по-пораснало от другите.
– Щото вече много е видяло – каза Емин. – Първо видя как майка му хваща брат му, като се роди, и му прегриза гръкляна, без да иска. После тава с ухото. После ваксините. От малко знае, че животът е ко̀рав.
Извеждането на паша не беше време за разговори. Трая близо два часа и беше неспирно, като преселение. Вървяхме с широки крачки през поляни, локви, не спирахме – чак като стигахме пасище с добра трева, после пак. Емин запали цигара. Носеше галоши и плетени чорапи. От двете му страни вървяха две каракачанки. Зад него слизаше слънцето. Походката за паша го преобрази. От неспокоен младеж стана планинец в стихията си. Имаше цел, знаеше пътя, беше на мястото си. Без стадото си, без каракачанките нямаше да е така. Те му даваха сила. Навремето баща му е крачил така, но сега му бе предал походката заедно с овчарската си тояга и вече само го следваше като сянка.
В крачката на Емин бяха хилядолетните крачки на всичките ни предци. Вечно нагоре, после надолу, по балкана, по баирите, по гората, вика и псува по стадото, пали цигара, до него кучета и зад него кучета, загорялото му лице вече набраздено от грижи, зъбите му вече на път да се развалят, балкански каубой, мълчалив герой от филм, който е смътно познат, но не сме го гледали наскоро – или поне не на живо.
Хората и добитъкът са живели заедно, еволюирали заедно, разчитали едни на други и тази пъпна връв е прерязана едва вчера. Виждах стадата пасящи животни като градове под звездите, виждах мъжете и жените, които ги водят нагоре и още по-нагоре, които изхранват и обличат целия Балкански полуостров и цялата Османска империя с месо, мляко, кожи и вълна. Виждах истината в приказката, че планината ражда хора, а равнината – тикви. И в другата приказка, каракачанската – че тоя, който оре нивата, е превил робски гръб, а този, който крачи със стадата, е прав и свободен.
Колибите днес са руини, но сред тези руини все пак има живот. В походката на Емин видях това, което не можеше да се изрази с думи – той знаеше, че не е само дребен животновъд, а нещо повече. Че пази жив огъня на колибите. Цялото семейство бяха такива – упорити, мълчаливи, горди. Такъв трябва да си, за да живееш сред руините и пак да има искра в очите ти.
Стръмно изкачване по следващия баир, после слизане през ливади до един от притоците на Бела Места. Спирахме, но за кратко. Ходене и спиране се редуваха като мелодии. Овцете също имаха цел. Скубеха бясно тревата с дългите си зъби, като за последно. Знаеха, че им остава малко време до залез.
– Откàчено животно е овцата – каза Емин, очите му блестяха от ходенето. – Яде като ненормална, търчи като ненормална. Покрай тях и аз съм като ненормален. Купувам овце, продавам овце, доя овце, карам овце. Въртя се в някакъв кръг… Връщай се тука, боклук! – викна на една овца, която беше свърнала между дърветата. После: – Опаа, ейеееее, боклуци, тука, тука, мамицата ви да е*а!
Викаше като всички овчари, но не удряше овцете или кучетата с тоягата си. Най-дълго стояхме край притока, защото там тревата беше най-вкусна. Даже за кратко поседнахме.
– Иначе работата не е тежка – Емин плю насред дивите цветчета. На мен ми се виждаше доста тежка. – Само дето за овцете няма почивни дни. Аз обаче искам да докажа, че може така да се живее.
Имаше и изненади. Пролетта заклали една овца и какво да видят – мъртво агне в корема ѝ, носила го два месеца.
– Като не роди, разбрахме, че агнето е умряло. Отслабнà, после се поправѝ и станà много дебела. Като я заклахме, извадихме агнето калцирано, обвито в лой.
Мехмед изчезваше и пак се появяваше из долината, с кобилата и жребчето до нея или с някое куче. Някой ден, когато него вече го няма, редките гости на колибите ще го мяркат с кобилката му, която цак-цака сред мъглата. А Баде ще я виждат по пълнолуние как пие от деветата чешма.
Емин ми даде кило прясно сирене и буркан кисело мляко, най-чистата храна. Гълташ въздуха, водата, тревата и дивите сливи на Рила. Прибрахме се с джипо в града по тъмно, оставихме Мехмед и Баде в стаичката с печката и трите единични легла, и студените картофи. Високо над нас Гувнища се превърна в силует на погребан град, в огромна древна могила. Само една панделка от дим го свързваше с небето. Чух как Рила се затвори зад нас като порта.
Чашата преля с „Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски. А подзаглавието на книгата е „Истински истории за тоталитарна абстиненция“. В своя репортаж пан Шабловски разказва как през 2007 г., с влизането на страната ни в Европейския съюз, танцуващите мечки у нас стават незаконни. Така се появява центърът в Белица, в който мечките трябва да бъдат приучени към свободен живот: как да се движат, как да си намират храна, как да се съвкупяват, как да заспиват зимен сън…
Шабловски нарича въпросния център „лаборатория на свободата“. Започва да си мисли, че като посттоталитарен човек той също живее в такава лаборатория – и се учи как сам да се грижи за собственото си бъдеще. А знаем, че цели десетилетия социалистическата държава постоянно не само е саботирала самостоятелността на гражданите, а направо е надзъртала и в чиниите, и под завивките им…
(Странно, много странно: образът на българските танцуващи мечки заразява цяла Европа – да си спомним не само Бриджит Бардо, но и „Меча република“ от латвийския класик на детската литература Юрис Звиргздинш.)
Феномен, който продължава традицията на Ришард Капушчински – и превръща мечешката ни безпомощност в опит за свобода. А кой познава толкова добре изброените книги откъм хастара им, колкото техните преводачки? Затова и предпочетох в Месеца на полския литературен репортаж, обявен от издателство „Парадокс“, да говоря тъкмо с тях – Милена Милева и Диляна Денчева.
Милена Милева: „Важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани“
Като преводач на Кшищоф Варга, Мариуш Шчигел, Витолд Шабловски – всички те автори на „Газета Виборча“, за Вас прозира ли в тяхното творчество единна редакционна политика по отношение на литературния репортаж?
Може би донякъде. Като основа, като школа, като интерес към този жанр. Защото „Газета Виборча“ чрез седмичното си издание „Голям формат“ (Duży Format) дава на авторите поле за действие, а на читателя – възможност да чете такива текстове. А чрез подбора на темите и авторите си вестникът възпитава и вкус към този вид писане, което според някои негови представители е сложна кръстоска между публицистиката и литературата. И Шчигел, и Шабловски, които вече не работят във „Виборча“, признават, че дължат много на вестникарския си опит. Но и Шчигел, и Варга, който по принцип стои малко по-встрани от класическия литературен репортаж, продължават да поддържат свои авторски колонки във вестника и са тясно свързани с него.
А по какво различавате индивидуалностите на тези трима автори?
За мен Варга е по-близък до класическата ни представа за художествена литература, макар че прекрасната му критика и публицистика са образци на много добра журналистика. При Шчигел репортажното, журналистическото е силно проявено, макар че една от последните му книги „Няма“ (Nie ma), получила най-престижната полска литературна награда „Нике“, е по-есеистична, по-философска. Шабловски сякаш е най-близо до репортажа, до злободневно журналистическото. Може би и защото е най-младият от тримата.
Какво остава неизразимо, непреводимо в превода на полските литературни репортажи на български език?
Каквото и в превода от други езици, предполагам. Вечните мъки на преводача, който се опитва да хвърля мостове между различни култури, различни писатели! Най-трудно е адекватно да предадеш със средствата на своя език, познавайки възприятията и културните навици на българския читател, мислите, емоциите, внушенията на писателя, който е плод на друга култура и борави с възможностите на друг език. Не искам да кажа, че преводът е невъзможна мисия. Да не бъдем максималисти. Мисля си, че идеален превод не съществува, но какво от това? Опитваме се да бъдем верни, честни интерпретатори, да предаваме мисли и чувства. Трябва да вярваме, че успяваме.
Варга и Шчигел са още по-особен случай. Те пишат за полска аудитория на унгарски и чешки теми, а Вие ги превеждате за българските читатели. Какви междукултурни трансформации отправят предизвикателство към Вашата собствена работа?
Пак ще се върна към отговора на предишния въпрос. Както при всеки превод, най-вече когато имаме особено наситено общуване с чужда култура, трябва да се мъчим да намираме начин да предадем смисъла. Важно е общочовешкото, универсалното. Някои дребни нюанси може би се губят, но пък общуването с чужда култура, интерпретирана от чужденец, дава още по-богат поглед към света и човека. За мен това винаги е било много интересно и се надявам и за българския читател да е така. Естествено, за да има добър превод, клетият преводач трябва да познава много добре историята, реалиите, културната среда на страната, чийто автор превежда.
Как оценявате прехода на репортажите от публикацията във вестник към публикацията им в книга? Смятате ли, че мисълта за обединяването им в книга присъства при самото им написване?
Знам ли? Според мен по-скоро преминаването от репортаж към книга идва на по-късен етап, когато се появява обща концепция, свързваща нишка, идея за книга, която да не е просто сбор от отделни текстове, а да живее като едно цяло.
В хода на превода общувахте ли със своите автори?
Не, не съм общувала с тях. И с Варга, и с Шчигел съм се запознала по-късно, при вече преведена първа тяхна книга. Може би съм от преводачите, които се притесняват да питат автора „какво е искал да каже“. Шегувам се. Вероятно не съм имала нужда. Тук навярно е мястото да кажа, че и двамата – и Варга, и Шчигел, всъщност и Шабловски, когото не познавам лично, пишат така, че четейки ги, сякаш всичко ти става ясно, лесно разбираш какво искат да ти кажат. Това си е изкуство, нали?
А каква е политиката Ви по отношение на пояснителните бележки под линия? Често говорим за конкретен образ на читателя, за който един автор си мисли, докато пише. Дали обаче преводачът си мисли кой ще го чете?
Политиката ми е умереност. Често пъти не може без бележки под линия, когато става дума за исторически и културни събития, които не са толкова познати на по-широкия кръг. Аз се старая да ги давам само когато наистина смятам, че без тях читателят ще е ощетен в разбирането на контекста. Старая се да не прекалявам, да не подценявам общата култура на читателя, макар че често си мисля за младите читатели, дали те ще са наясно. Но пък който иска да научи нещо, сега има толкова много лесни начини. Стига да знаеш къде да търсиш.
Всеки преводач, ще – не ще, съди за читателите по себе си, може би е егоистично. Не, не мисля кой ще чете превода. Всеки ще намери в книгата нещо свое. Стремя се да съм максимално честна към автора и да накарам читателя да усети това, което усещам аз. Мисля, че това е неизбежно.
Изпитвала ли сте несъгласия с автора, докато превеждате негов текст? Насочвам Ви преди всичко към „Танцуващите мечки“ на Шабловски…
Да, случвало се е, разбира се. Когато превеждах „Мечките“, на моменти си казвах: „Чак пък толкова?“, „Айде де, прекаляваш…“. Нормално. Става дума за страната ти, за събития, които са ти близки. Това е поглед отвън, личен поглед. Дори нещо да не ти допада, да не си съгласен, важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани. Но най-важното, когато говорим на тази тема: по принцип не съм си позволявала да коригирам, да редактирам авторите, да ги разкрасявам според собствените си представи. Те пишат, аз ги превеждам, не ги дописвам.
Трябва ли да познавате съвременната българска медийна среда, за да превеждате документалистика и публицистика? Как се готвите за един превод?
Ние съществуваме в медийната среда, щем – не щем, а и не мисля, че трябва да се изолираме. Да, трябва да я познаваш, за да предадеш адекватно текста, да бъде той разбираем за читателя. Подготовката включва проверка на имена, дати, названия, факти… При такъв превод и при превод на хуманитаристика и от преводача, и от издателя се изисква голяма предварителна/успоредна работа, която често отнема време, не е лесна, може да изглежда досадна, но е абсолютно необходима. Проверяваш, четеш, търсиш допълнителни източници…
Ако трябва да съставите, благодарение на своите собствени преводачески усилия, определение на феномена „полски литературен репортаж“, какво ще е то?
Труден въпрос. За мен това е повече литература, отколкото журналистика или документалистика. Способност да вземеш един факт, конкретен човек, събитие и от малкото да отидеш към голямото, към обобщението, да предизвикаш емоции, каквито буди литературата, оставайки обаче верен на реалността, на конкретни случки. Без да си измисляш действителността.
Диляна Денчева: „Това е писане без никаква маниерност“
Какво за Вас лично е значението на „Газета Виборча“ – средището на Вашите автори?
„Виборча“ за мен е мерна единица, летва, образец. Освен че е гнездото на талантливите, умни и ерудирани полски пера, тя е и еталон за журналистика. Спомням си как през 90-те години, в преддигиталната ера, вестниците от самолета се пазеха като върховна ценност, а приятели поляци ми събираха стари броеве. Беше дебел, сочен вестник, беше не само концентратът на елитарната мисъл, но и упражнение и предизвикателство за ума и езиковата компетентност на младия полонист.
Къде в традицията на полския литературен репортаж се вписват превежданите от Вас автори? Как се готвихте за превода на Сташук, Хуго-Бадер, Варга?
Според мен те са гръбнакът, заедно с Шчигел. Достойни наследници на Капушчински и Ханна Крал, в момента те изграждат следващо поколение репортери и съставляват носещата конструкция на жанра. Макар и обединени от него обаче, всеки от тях е отделен бранд с толкова уникален и специфичен стил, че се разпознават и по най-краткия фрагмент текст.
Как се готвих за преводите ли? Може би ще ви разочаровам, но не мисля, че е възможно човек да се подготви за тях предварително. Техните текстове са изпълнени с детайли, от които изскачат тълпи от дяволчета. И тримата притежават огромна ерудиция – в диахронна и синхронна перспектива, която непрекъснато държи преводача нащрек, при това, както вече казах, си имат своите специфики. Варга „изтезава“ преводачите си с изключително сложни тропи и семантични операции с езиковите единици. Сташук поразява със способността си да сменя перспективата и оценъчния ореол на всичко, което наблюдава. Той успява да превърне в принцеси всички жаби, скачащи наоколо, да превърне шепа селска прах и няколко тараби, боядисани в зелено, в предмети с особено сияние, просмукани от носталгия и тъжна красота. При Бадер пък фактологичността е толкова категорична, че обрича преводача на непрекъснато ровене в извънлитературната действителност от опасение, че преводът му може да не покрие критериите за истинност, заложени от автора.
Какви са спецификите в образа на Източна Европа, типични за полската документалистика? На кои травми отреагират според Вас литературните журналисти в Полша?
Въпросът малко ме затруднява, защото не съм сигурна какво имате предвид под „Източна Европа“, тоест коя от многото класификации прилагате. Ако се има предвид геополитическото понятие „Източна Европа“, ми се струва, че съвременните репортери се опитват да го прекроят и да го избършат от картите на своите пътеписи (с цялата условност на това назоваване). При тях разделителната линия върви по-скоро между Средна Европа и земите на бившия Съветски съюз и Руската империя.
Мнозина от тях пишат за Средна Европа, която донякъде се припокрива с територията на някогашната Австро-Унгария – Шчигел със своята чешка тематика, Варга с унгарската трилогия. Особено космополитен е Сташук, който кръстосва цялата територия на империята и до ден днешен вижда земите на Франц Йозеф като същата непокътната цялост – една равна география, покрита с многоезичен и разнокултурен човешки пласт. По-различни специфики извеждат авторите, които се насочват на изток – Бадер, Шчерек, и от техния разказ не скришно, а много явно надничат предимно белезите на посттоталитарните общества. (Може би „Изток“ на Сташук донякъде прави изключение). Така че би могло да се обобщи, че спецификите очертават два свята: единия – фрагментаризиран от своите култури и многоезичие, другия – монолитен поради тоталитарното окалъпяване.
Що се отнася до травмите на полското общество, все още са отворени раните от Втората световна война – преселенията на огромни маси хора, напускането на източните покрайнини, непрежалимият Лвов, еврейските трагедии и разбира се, Катин. Травматични са и спомените от комунистическото минало – декемврийските събития от 1970 г. с техните жертви, убийството на свещеник Йежи Попелушко. Има и една много прясна и тежка травма – и това е смоленската катастрофа. Но ми се струва, че именно авторите, за които говорим, са предприели бягство от тези травми и предпочитат да опипват други територии и теми.
Как естетиката диктува на политиката в творчеството на Вашите автори? И разбира се, обратното?
Естетиката и политиката са неделими и няма зависимост между тях в творчеството на авторите, за които говорим. За каквото и да пишат, естетиката ще бъде кръвоносната система на техните текстове. За пример – в „Стените на Хеброн“ Сташук описва бруталната и примитивна затворническа действителност и точно там създава метафори, които съм включвала в свое езиковедско изследване, в работилници или университетски занятия по превод.
На какви жанрови съставки бихте разглобили това, което етикетираме най-общо с „полски литературен репортаж“?
Пътепис, репортаж, импресия… плюс всичко останало, присъщо на високохудожествения текст. Амалгама от различни елементи – достоверност, субективна интерпретация, поетизация на езика (на места), фикция…
Способна ли е според Вас малката човешка история да коригира, да стопли властния Голям разказ, който познаваме от медиите и учебниците?
Разбира се. Големият разказ е безстрастен, в него са важни изворът, документът, фактът; в неговия фокус са големите процеси, причинно-следствените механизми, числата. Малката човешка история е онзи превод на Големите събития, който ги прави разбираеми и буди емпатия.
Как намирате рецепцията на преведените от Вас книги у нас? На кои съвременни български журналисти бихте ги дали за опорна точка, отправна точка, поука?
Фактът, че почти цялото творчество на Сташук и Варга е преведено у нас (благодарение на издателство „Парадокс“), показва, че има възприемателски нагласи сред нашата читателска общност. Да не се лъжем, това е елитарна литература, но има своята аудитория в България, което е нормално, предвид липсата на подобни текстове в нея. Това е остро, сурово и оригинално писане, без никаква маниерност, което бих препоръчала на всички журналисти. Журналистиката у нас в момента до голяма степен е сведена до „контент райтинг“ и „колумнизъм“, в които често стремежът към популярност убива всякаква елитарност, особено в езиково отношение. Във „Виборча“ съм чела текст на Варга на езикова тема, с който дори аз се затрудних.
Общувахте ли с други преводачи, работили по книгите, които Вие преведохте на български? Защо Вашите автори предизвикват такъв мощен интерес в чужбина?
Да, разбира се. Нещо повече – общувах и със самите автори. За щастие, когато живеех в Полша, съдбата ме срещна със Сташук и Варга, които са много доброжелателни към своите преводачи и с които дори ми се е случвало да се свързвам при тежки и трудно разрешими преводачески казуси. А интереса в чужбина го предизвикват просто защото са добри и защото личните им интерпретации на видимото създават уникален пространствено-перцептивен континуум в литературата.
С кои книги на други полски литературни репортери бихте продължили своята работа?
„Да изпревариш Господ Бог“ на Ханна Крал от години отлежава в библиотеката ми. И отново Бадер с неговите „Дневници от Колима“.
От палатката си в Зона 12 на хълма Раид Алобейд вижда „Мория“ като на длан. Докато огънят се разпространява в най-големия бежански лагер в Европа в нощта на 10 септември, 45-годишният мъж, избягал от войната в родната си Сирия, бърза да организира евакуацията на съседните палатки, в които има предимно семейства с деца. „Слава богу, всички успяхме да избягаме от пламъците и дима и да се доберем до пътя“, разказва той пред „Тоест“.
Първият пожар унищожава една трета от лагера, принуждавайки хиляди хора да бягат само с дрехите на гърба. За пореден път в живота си. Огнищата, които възникват през следващите дни, изпепеляват и останалите контейнери и палатки, оставяйки 12 000 души, много от които деца, буквално без покрив.
Разговарям с Раид седмица след серията опустошителни пожари. Подслонил се е под сянката на дърво край пътя заедно с дъщеря си, зет си и четиримесечната си внучка Джуд, родена в „Мория“. Трудно говори за нея и чувството за достойнство не му позволява да опише как оцеляват дни наред край пътя с новородено. „Стотици други деца са в това положение. Много от тях се разболяват или развиват алергии заради комарите и липсата на хигиена. Представете си да спите на пътя – без палатка, без одеяло. Наистина е много трудно“, казва Раид.
Раид Алобейд живее на остров Лесбос от девет месеца, чакайки разрешение за убежище. Почти веднага след пристигането си основава „Бели каски Мория“ – независима група от бежанци доброволци от сирийската общност в лагера, която помага на обитателите в ежедневната им борба за оцеляване.
Построен с капацитет за 3100 души, „Мория“ и маслиновата гора около него към септември 2020 г. подслоняват около четири пъти повече хора. Те живеят в изключително лоши хигиенни условия, с ограничен достъп до тоалетни, душове и течаща вода, чакайки часове наред на опашки за дневна порция храна. И така – с месеци и дори години, заложници на тромава бюрократична система, която отлага за необозримото бъдеще решенията дали ще получат закрила.
Лагерът „Мория“ отдавна беше заслужил определението „адът на Земята“, когато пандемията от COVID-19 добавя още тъмни нюанси към мрачната картина. Първият случай на болестта в бежанския център е установен на 2 септември, но на обитателите му са наложени строги рестрикции още с настъпването на здравната криза през март – могат да излизат само в определени часове на деня, и то само за храна и посещение при лекар. Ежедневните призиви на Световната здравна организация за спазване на основни противоепидемични мерки – често миене на ръцете и спазване на социална дистанция – звучат цинично в претъпкания лагер, в който течащата вода е лукс.
Въпреки това месеци наред, преди COVID-19 да стигне до „Мория“, няколко бежанци обединяват усилия в доброволчески екип за осведомяване за коронавируса в лагера. Сред тях има учители, фармацевти и младежи от много националности, които разясняват реалностите на пандемията и мерките за ограничаването на заразата – ключова информационна кампания, особено на място с тежки условия и дефицити като „Мория“.
„Информирахме хората как да се пазят от коронавируса, как да носят маска и да си мият ръцете. Имахме и инициатива за събиране на боклук – срещу десет празни пластмасови бутилки давахме бутилка замразена вода“, разказва пред „Тоест“ Али Мустафа Бактяри, който е част от доброволческия екип. 20-годишният младеж от Афганистан е на остров Лесбос от декември 2019 г. „Беше много скучно просто да чакам решение по молбата си за убежище. Такъв съм си – където и да отида, се опитвам да намеря с какво да се занимавам“, обяснява Али Мустафа, който губи и малкото си вещи и дрехи в първата нощ на пожарите, когато огънят изпепелява палатката му.
Ясер Тахери от Афганистан е на 16 години и е най-младият ученик в курсовете по фотография на ReFOCUS Media Labs. Организацията осигурява достъп до инструменти и знания на представители на маргинализирани общности, за да придобият умения за работа в медии и да увеличат шансовете си за намиране на работа. Репортерите и фотографите от техните курсове традиционно документират живота в „Мория“ и в нощта на пожара също са първи на мястото на събитието.
Ясер Тахери (в центъра). Снимка: Скрийншот от репортаж на CNN
„Нашата палатка оцеля след първата нощ на пожари. Докато огънят наближаваше, успяхме да съберем малко дрехи и документите си и избягахме в гората. Останахме там до 5 сутринта, докато пожарникарите потушиха огъня“, разказва Ясер, който пристига на Лесбос с родителите си и брат си на 1 януари т.г.
Пожарът в „Мория“ може да изглежда като неочакван инцидент, но всъщност бедствието се разгръща от години, категорични са местни и международни анализатори, наблюдатели и активисти, които следят ситуацията на Лесбос от отдавна.
Тази трагедия не се случи за един ден. Трябва да погледнем голямата картина – пренаселването от години, карантинирането на лагера заради пандемията, липсата на добра храна, липсата на достатъчно тоалетни и душове. Така и не беше предоставена достатъчна и достатъчно добра помощ за тези хора. Вътре беше хаос и проблемите просто се натрупваха с години.
Това обобщава пред „Тоест“ Соня Нанджик, която е основателка на организацията ReFOCUS заедно с годеника си Дъглас Херман, режисьор и оператор от Ню Йорк. Двамата се срещат през 2016 г. на сръбско-унгарската граница, когато хиляди бежанци се оказват в ничия земя заради отказа на редица централноевропейски държави да приемат молбите им за убежище.
Целта на организацията им е да запълни празнината в хуманитарната помощ – развиването на умения за младежи, които нямат шанс да се върнат в училище. „Представете си 15-годишно момче, което тъкмо е влязло в гимназия в Сирия – прекарва известно време в Турция, след което идва в Гърция, живее година-две в „Мория“, евентуално получава убежище и изведнъж е на 18–19 години, пропуснало четири години от образованието си. В този момент е почти невъзможно да се върне в училище. Затова решихме да се фокусираме върху умения, които биха позволили на младежите да започнат работа, без да е задължително да имат диплома. Медиите са сфера, в която уменията и опитът са по-важни от дипломата“, разказва Соня.
Учениците им са първите репортери на мястото на събитието в нощта на пожара. Кадрите им се появяват в репортажи на Би Би Си, „Ал Джазира“, Си Би Ес Австралия и много международни издания. Преди седмица беше открита изложба с техни фотографии в полския град Вроцлав, а на 1 октомври в Берлин се състоя премиерата на документалния филм „Дори след смъртта“, в който сътрудничат и млади оператори от курсовете на ReFOCUS. Филмът разказва за хората, които погребват телата на загиналите бежанци и мигранти и търсят връзка със семействата им. Филмът ще бъде представен и пред българска публика в близките месеци.
Кадри на младия Ясер Тахери пък са използвани в документален филм на Би Би Си за кризата с коронавируса и бежанските лагери в Европа. „Като имигрант, дошъл само преди шест месеца, е невероятно да имам възможност да работя със световни медии като Би Би Си. Мога да кажа, че се гордея с това“, споделя младежът, който мечтае да стане режисьор.
В работата си в бежанския лагер Соня Нанджик и Дъглас Херман срещат предизвикателства, които разкриват сериозните дългогодишни проблеми с ограничения достъп до образование сред децата и младежите бежанци. „Имаме ученици, които са пропуснали големи периоди от образованието си, в които се полагат основни знания и умения. Сега те се учат как да монтират кратки филми в програми като Adobe Premier Pro, която се използва от почти всеки монтажист по света. Научават се да правят това, но изведнъж се оказва, че не могат да изпратят имейл“, обяснява Соня.
Учениците ѝ са първите и почти единствените журналисти с достъп до новия бежански лагер, който гръцкото правителство изгражда в дните след пожара. Той представлява дълги редици от десетместни палатки с логото на Върховния комисариат за бежанците на ООН, разположени на брега на морето, северно от административната столица на Лесбос Митилини.
Центърът веднага е наречен „Втора Мория“ – не просто не решава проблемите в първия лагер, а създава и по-сериозни. Душове няма, а тоалетните не са достатъчни за всички. Силният вятър вече създава проблеми за палатковите конструкции и буди още по-сериозни опасения за предстоящата зима. Освен това част от лагера е разположена върху площадката на някогашно военно стрелбище, по която все още има много следи от муниции, потенциално опасни за здравето заради замърсяването с олово.
Пожарът в „Мория“ възобнови трудния разговор за миграционната политика на Европейския съюз. Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис веднага обяви, че правителството му иска „да превърне проблема във възможност“, и използва случая да аргументира отдавнашната си идея за създаване на лагери от затворен тип на островите. Местните жители на Лесбос неведнъж са протестирали срещу идеята, с опасения, че островът им ще бъде превърнат в затвор. Бежанци и хуманитарни организации също се притесняват, че този подход само би задълбочил проблемите на система, която с години държи в неизвестност за бъдещето хиляди хора в условия, уронващи човешкото им достойнство.
„Европа трябва да участва много повече в управлението на новия лагер, където и да решим да го построим. Искам да уверя всички страни по темата, че с абсолютна сигурност това ще бъде постоянен център за настаняване на имигранти“, декларира Мицотакис дни след пожара.
Няколко държави обявиха, че ще приемат бежанци от Лесбос. През последната седмица 140 души – семейства с деца с нужда от специални здравни грижи и непридружени деца бежанци, бяха преселени в Германия. С това общият брой на релокираните бежанци от Гърция за 2020 г. надхвърли 1000 души, по данни на ООН. Броят на хората, търсещи убежище на територията на страната, остава над 120 000 – близо 28 000 на островите в Егейско море и близо 98 000 в континентална Гърция. Само непридружените деца бежанци са 4400.
„На останалите държави членки не би коствало много да приемат по няколкостотин души, но за Гърция такова общо усилие би било огромно облекчение“, коментира Соня Нанджик, която е родом от Полша – един от най-сериозните противници на солидарния принцип в европейската миграционна политика. Тя допълва:
Не разбирам липсата на солидарност, особено в посткомунистическите държави, като Полша, Унгария, Чехия. Толкова много хора са избягали от Полша по време на комунизма, така че би трябвало да можем да разберем хората, които бягат от държави като Афганистан и Ирак, където или има война, или талибаните не позволяват на хората да съществуват в собствената си страна. Не разбирам как си позволяваме да оспорваме техните причини да търсят убежище, докато ние някога сме бягали от комунизма. Наистина имаме много къса памет.
„Когато бях на 12, живеех със семейството си в едно малко село, но се преместихме в Херат. Баща ми беше отвлечен от талибаните, а мен заплашваха, защото сътрудничих на американска организация“, споделя Ясер Тахери.
Историята на Али Мустафа звучи подобно. „Талибаните, ИДИЛ и други терористични групи са активни в Афганистан. Не ни позволяват да живеем спокойно, да продължаваме образованието си например. Дойдоха при баща ми и поискаха аз да се присъединя към тях. Тогава семейството ми се премести в Кабул, но и там не се чувствахме сигурни, защото непрекъснато имаше атентати и убийства. Затова в името на по-добро бъдеще баща ми реши да ме изпрати в Европа“, споделя той.
Настанен в палатка с непознати хора в новия лагер на остров Лесбос, Али Мустафа подновява кампанията за осведомяване за коронавируса заедно с останалите от екипа. Доброволците от „Бели каски Мория“ дни наред разчистват след пожара и също вече организират дейностите си в условията на новия лагер.
„Преживели сме война, изгубили сме близки, преминали сме през Турция и сме стигнали до Европа в търсене на място, където да прекараме остатъка от живота си. Защото сме много уморени. Умираме всеки ден“, казва обаче лидерът на групата Раид Алобейд.
„Бъдещето ми остава несигурно. Аз губя младостта си в чакане, а това е времето, в което имам сили и енергия да уча и да работя. Но го губя – в чакане“, допълва 20-годишният Али Мустафа.
„Запазете спокойствие! Запазете спокойствие! Освободете периметъра! Не нападайте полицията!“
Тези призиви звучат от платформата пред Президентството в нощта на 2 септември. Хора с черни маски на лицата и качулки на главите хвърлят пиратки, бомбички, павета и бутилки по полицаите пред сградите на Народното събрание и Министерския съвет.
На площада сякаш има два различни протеста. Пред БНБ българските знамена се веят над усмихнати лица. Протестиращите обсъждат какво би станало, ако правителството все пак не подаде оставка; защо ДПС предлагат експертен кабинет; какво ще стане с протестите в следващите дни… От страната на Народното събрание и Министерския съвет хора с черни маски и качулки ходят нервно между протестиращите. Събират се на групи. После внезапно тръгват в някаква посока.
В подножието на платформата към един от организаторите на протеста се приближава жена:
– Спрете ги! Да не хвърлят повече бомби и павета по полицаите.
– Как да ги спрем? От сутринта мислим. Не можем да сложим пропускателни пунктове на протеста. Агитките и провокаторите влизат безпрепятствено! Може да ги спре само полицията, ако ги проверява, когато идват на площада.
Друг човек казва: „Мен ме провериха полицаите – искаха ми личната карта и ми пребъркаха раницата, когато влизах на площада, записаха ми дори данните. Интересно е как тези с маските са внесли бомбите при такива проверки. Освен ако полицаите са знаели защо тези хора влизат на протеста, и въпреки агресивния им вид просто не са ги спирали. Изниква въпросът: кого и как пазят полицаите?“
Чуват се гърмежи от бомби, но зад платформата на ораторите на протеста не се вижда добре какво се случва на предна линия. Жената казва: „Тези провокатори цял ден нападат полицаите, но после се дърпат назад и пред тях остават другите протестиращи. Затова сутринта имаше толкова много обгазени невинни хора. Полицията също се опитва да си върши работата. Те също са хора и имат праг на търпимост. Цял ден ги обиждат и хвърлят по тях какво ли не. Все едно част от протестиращите си го търсеха.“
В този момент от платформата някой извиква: „Бягайте! Идва водното оръдие! Полицията настъпва!“ Чува се нещо като корабна сирена. Хората хукват към фонтана и близкото заведение пред Президентството. Движим се под натиска на тълпата. Избутват ме към кафенето. Мъж казва: „Ако използват водно оръдие, това ще е новост за Борисов, с която ще влезе първо в карикатурите, после в историята.“
Полицаите се подреждат на ъгъла на ул. „Съборна“ и ул. „Леге“. Една част от тях са разположени покрай стената на жилищна кооперация.
Някой отваря прозорец, развява българското знаме, след това излива вода върху полицаите.
Протестиращите са разделени на две групи в тази част на протеста. Едните са до градинката на Народния театър, другите изпълват ул. „Леге“. Хората с качулките и маските излизат пред останалите протестиращи и започват отново да хвърлят бутилки и бомби по полицаите. Обиждат ги. Чува се команда по радиостанциите и полицаите подгонват протестиращите към градинката на Народния театър. Събарят тичащ мъж до едно дърво. Свит е на топка. Те са върху него. Той им говори нещо, но е заглушен от телата им.
Продължавам да вървя покрай стената на една от сградите. Полицаите настигат и мен. Виждат журналистическата ми карта. Един ми нарежда: „Стойте зад нас, за да не ви ударят с нещо, и пазете дистанция.“ Спирам зад полицаите. По гърбовете на някои от тях има размазани и засъхнали следи от яйца.
Протестиращите са изблъскани в градинката. Скандират и свирят с тромби от тъмното. Полицаите са срещу тях. Прегрупират се и образуват „костенурка“ с щитове над главите си. Дели ги тясна улица.
Към полицаите отново политат обиди, бутилки и бомби. Около 60 души са. Един от тях издава заповедите и крещи: „Бутилка! Щит отпред!“ – и всички вдигат щитовете. „Бомба! Залегни!“ – всички полицаи клякат под щитовете. В краката ми се пръскат хиляди стъкла. Въздухът мирише на барут. Гърмежите са оглушителни.
Полицаите атакуват градинката, от която летят бомбите и бутилките. Внезапно всичко утихва. Седя под навеса на една сграда и чакам. Минути по-късно полицаите започват да излизат от тъмната градинка с арестувани хора, които държат под мишниците. Нито един от арестуваните не беше с черна маска и качулка на главата.
Едно момче умолително крещи: „Нищо не съм направил. Дори не бях на протеста.“ Друг: „Моля ви, не ме бийте!“
Около 10 арестувани с белезници зад гърба са принудително седнали с кръстосани крака до стената на БНБ. Полицаите правят плътен щит с телата си около тях. Не ги бият. След малко ги изправят и повеждат нанякъде. До мен е застанала полицайка. Питам я дали не се притеснява от това, което вижда и прави. „Притеснявам се. И аз съм човек. Нямам право да говоря с Вас.“
Връщам се на ъгъла на улиците „Леге“ и „Съборна“. Среща ме клошар, който тегли два куфара на колела, пълни с бутилки. „Ултрасите ли биха?“ Не знам какво да му отговоря, а бях там.
Полицията е изградила две редици, които преграждат пътя към Президентството. Хората с маските и паветата ги няма. Протестиращите са се доближили до полицаите и се опитват да говорят с тях.
Казват им, че протестират срещу корупцията и мафията в България и нямат нищо против органите на реда. Полицаите мълчат.
Приближава ме Нестор Арсенов, астрофизикът, когото биха на конференцията на ГЕРБ. Наметнал е на раменете си българското знаме. Обут е в сандали, единият му пръст е наранен. Питам го не се ли страхува пак да ходи на протестите след предишния побой. Казва ми: „Трябва да съм тук. Дори бих повикал още малко: „Оставка!“
– А ако те набият пак?
– Възможно е, но ако добие гласност, си струва, защото трябва да се знае какво става тук.
– Какво става?
– Маргарет Тачър е казала: „Общество не съществува, а само личностни интереси.“ Когато го чух, ми се стори много тъпо, но все повече започвам да го вярвам. Тъжно е, че протестираме за благото си и за бъдещето на България, а се оказва, че дори между протестиращите няма единство.
До нас е застанал друг мъж. Слуша ни и казва:
Освен личностни интереси съществуват и организирани интереси. Има общества, които успяват да балансират между личностните и организираните интереси. Нашата надежда е в това, че имаме политическо представителство, иначе кой би прокарал личния интерес на хората тук.
Проблемът е в това, че властта позволяват на хора като Пеевски, Домусчиеви и т.н. да са похлупакът над държавата. Това трябва да постигнем – хора като тях да не успяват да налагат дневния ред на всички нас, както става сега, и то силово чрез държавата. С обществения ни договор с държавата ние ѝ даваме правомощия да не позволява такива неща, но тя го позволява. За съжаление, успехът ни никак не е гарантиран.
Кой, мислите, даваше заповеди на полицаите да атакуват? Те търпяха цял ден и бомбите, и бутилките. В един момент тръгнаха срещу провокаторите и другите протестиращи. Бил ги ръководел шефът на МВР. А на него кой му даваше командите по телефона? Кой реши в кой точно момент полицаите да атакуват протестиращите?
Никой не може да ме убеди, че това не са политически решения. Защото да тръгнеш срещу хората и да ги вкараш в тъмните градинки без камери не е решение на точно този полицейски началник.
На друг е решението, но той се крие от хората вече дни.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
