Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-rusiya-unishtozhava-bulgarskata-identichnost-v-okupiranite-teritorii-na-ukrayna/

Украинските българи са най-голямата историческа българска общност извън границите на държавата. Общият им брой е над 200 000, а по-голямата част от тях живеят в Одеска област. Около 30 000 етнически българи населяват Запорожка, Херсонска и Донецка област и след февруари 2022 г. се намират под временна руска военна окупация. За съдбата на тези 30 000 души през последните четири години се знае твърде малко, а българското общество и политиците у нас очевидно смятат темата за доста неудобна заради нуждата от пряка конфронтация с руската държава. 

Крайно време е това да се промени. 

Украинските българи са успели да запазят народните си обичаи, езика и културата си още от средата на XIX век, когато на вълни се преместват от Балканите на север към дивата степ, каквато е представлявала тогава Южна Украйна. Техните общности са преминали през изключителни исторически изпитания, включително сталинския терор в СССР, Гладомор и целенасочена съветска политика за изличаване на българската им идентичност. България като свободна страна, членка на ЕС и НАТО е длъжна да защити украинските българи под руска окупация чрез максимален дипломатически натиск върху Русия и чрез допълнителна военна помощ за Киев и да не допусне унищожаване на националната им идентичност. Това е въпрос на национален интерес, но преди всичко на морал.

Руската доктрина за изличаване на идентичност

За да се разбере в дълбочина трагедията на българското малцинство, живеещо в момента под вражеска окупация в Украйна, случващото се трябва да бъде разгледано през призмата на общата стратегия на Кремъл. Руската политика във временно окупираните области на Украйна не се изчерпва с военен контрол на територии и заграбване на ресурси. Целта ѝ е пълно асимилиране на местното население с целенасочена, системна и брутална кампания.

В анализ на Atlantic Council тези действия от страна на Москва се дефинират като опит за „изличаване на идентичността“ на окупираното население. Крайната цел на Владимир Путин е изграждането на нова изкуствена демографска реалност, в която няма място за национално самоопределяне, различно от официалния имперски наратив на Москва.

В тази доктрина на културен геноцид образованието и администрацията са превърнати в оръжие. Веднага след установяването на военен контрол в Запорожка, Херсонска и Донецка област окупационните власти задействат насилствена русификация. Местните училищни програми са заменени с руските държавни стандарти. Руският език е наложен като единствен език на администрацията, образованието и публичните институции, а използването на украински е системно ограничавано и репресирано.

Руската окупационна политика е насочена както срещу украинците като по-голяма част от населението на окупираните територии, така и срещу десетки хиляди хора, които не са етнически украинци, но представляват неразделна част от културната мозайка на региона. Такива са местните българи, гърци, татари и др. Именно в капана на тази безмилостна машина за заличаване на идентичност и език днес са уловени и 30-те хиляди таврийски българи, чиито вековни традиции са на път да бъдат унищожени от Русия.

Българската реакция – твърде скромна и много закъсняла

Преди руската инвазия през 2022 г. таврийските българи в Украйна имат пълни граждански права и свободно се възползват от образование на български език и от широко развити български културни дейности. Местните общности с подкрепата на властите в Киев активно работят за запазване на българското народно самосъзнание в Запорожка област, координирайки откриването на неделни училища и културни центрове с подкрепата на София.

Сред най-важните места на тези общности са училище „Васил Левски“ в Бердянск, неделното българско училище в Мелитопол и украинско-българският лицей в град Приморск. През 2023 г. образователният център в Приморск е ограбен от руски военни, които изнасят от сградата компютърна техника и ценно имущество, както свидетелстват очевидци. Учебното заведение има 27-годишна история, като близо половината от неговите над 1000 завършили ученици са продължили образованието си в университети в България.

След разпадането на СССР и обявяването на украинската независимост таврийските българи успяват да изградят мемориална мрежа, посветена на националните ни герои, а тези паметници стават центрове на ежегодни събори, фестивали и чествания на Деня на бесарабските българи. До началото на войната регионът се развива като свободна и сигурна среда, в която българската култура и език съжителстват в пълен синхрон с украинската гражданска идентичност. 

Населените с българи украински територии в Запорожка област са окупирани от руската армия още в първите дни и седмици на пълномащабната инвазия след 24 февруари 2022 г. През юли 2022 г. разследване на „Свободна Европа“ разкрива руската окупационна политика в Южна Украйна, под чиито удари попадат всички български училища и културни центрове в региона. Москва прехвърля пропагандни методи, които десетилетия наред са прилагани в самата Русия.

Според документирани свидетелства на Human Rights Watch и други международни организации окупационните власти са налагали руските учебни програми чрез натиск върху родители и учители. В отделни случаи родители са били заплашвани с глоби, задържане или отнемане на родителски права, ако откажат да запишат децата си в училища под руски контрол или ако продължат обучението им по украинската програма.

Тази принудителна русификация и заличаване на украинския, българския и други езици в областта протича в почти пълен информационен вакуум поради блокирани комуникации с външния свят в условията на война. През септември 2022 г. в интервю по Нова телевизия проф. Владимир Милчев, етнически българин и декан на Историческия факултет в Запорожкия университет, за първи път официално алармира, че в окупираните територии руските власти са наложили пълна забрана на българския език.

Всички неделни училища, културни центрове и дружества в Мелитополски и Бердянски район – сърцето на таврийските българи, са затворени. Учебните програми по български език, история и традиции са ликвидирани, а на местните преподаватели е поставен ултиматум: да преминат изцяло към руските държавни стандарти или да напуснат. 

Тази политика на етническо заличаване на българите от страна на руските нашественици в Украйна получава своето институционално потвърждение в България няколко месеца по-късно. През декември 2022 г. Агенцията за българите в чужбина официално обобщава мащаба на образователната катастрофа под руска окупация. Данните сочат, че руската окупационна администрация е прекратила дейността на 13 български неделни училища в Запорожка област, в които дотогава са се обучавали над 1000 деца.

Според руската посланичка у нас Елеонора Митрофанова забрана за изучаване на български език в училищата в Запорожка област, Мариупол и Бердянск няма. Има специфична организация.

Нямаме никакви забрани за изучаване на езици, но имаме специфична система за организиране на този процес. По-конкретно, това зависи от броя на децата, които искат да изучават български, литовски, грузински или друг език. Ако се достигне необходимият брой деца, училището винаги ще се съобрази с техните желания. Но тъй като българската страна повдигна този въпрос, аз, разбира се, ще изясня ситуацията с ръководството и хората, отговорни за тези региони, за да се разбере реалната ситуация,

казва Митрофанова в интервю за ТАСС, цитирано от OffNews.bg.

Физически терор, репресии и заплахи за сексуално насилие

Зад фасадата на административните забрани и затварянето на училища обаче се крие далеч по-мрачна реалност – физически терор, изтезания и страх за живота, които принуждават местните българи масово да напускат домовете си. Специален доклад на украинския омбудсман за правата на националните малцинства в условията на руска агресия разкрива шокиращи лични свидетелства на етнически българи, преминали през ада на окупацията в Запорожка и Херсонска област.

Един от основните мотиви за бягство на жените от българската общност е постоянният страх от сексуално насилие от страна на руските окупатори. За армията на Путин изнасилванията на жени в Украйна са просто още едно оръжие във войната, средство за унижение и мъчение на нападната страна. Цитирана в доклада представителка на българското малцинство от окупираната част на Запорожието разказва пред разследващите за системния натиск, на който са подложени жените на публични места в Мелитопол от страна на руските военни формирования и в частност от т.нар. кадировци:

Пътувах от селото до пазара в Мелитопол, за да продавам мляко и да изкарам пари. Често вземах дъщеря си с мен, защото училището в селото вече не работеше – окупаторите го превърнаха във военна база, а ме беше страх да я оставя сама. В един момент в града дойдоха много кадировци. Постоянно се заканваха и тормозеха младите жени на пазара, по улиците, по спирките. Пияни, с оръжие в ръце, те се държаха с нас като с робини и демонстрираха пълната си власт.

Българите в окупираните територии са обект на политически репресии, филтрация и затваряне в тайни центрове за изтезания (т.нар. мъчилища). В доклада е документиран тежкият случай на мъж с български корени от Херсон, задържан от руските сили заради участие в проукраински протести, доброволческа дейност и изразяване на позиции в социалните мрежи. Той отказва да напусне града преди окупацията, защото се грижи за 77-годишния си баща, болен от рак. Свидетелството му за момента на ареста показва абсолютната безмилостност на окупационния режим:

Към 5 сутринта се събудих от ярка светлина в прозореца и крясъци в двора, последвани от силно блъскане по вратата. Петима въоръжени окупатори с маски нахлуха в къщата, докато други петима чакаха отвън. Наредиха на мен и баща ми да седнем на дивана, докато обискират. Когато ме натикаха в колата, видях как баща ми изскочи на улицата – викаше и плачеше. Той е на 77 години, с онкологично заболяване, много слаб. Един от войниците го удари с автомат в гърдите. Видях как падна на земята. Това беше последният път, в който го видях.

Тези и други свидетелства, събрани от кабинета на украинския омбудсман, категорично доказват, че руската окупационна политика спрямо таврийските българи е част от кампания на терор, при която отстояването на човешкото достойнство, свободната воля или каквато и да е идентичност, различна от наложената от Кремъл, се наказват с насилие, отвличания и масов страх.

Срещу това унищожаване на българската идентичност държавата ни реагира едва през 2025 г., когато в отговор на депутатски въпрос Георг Георгиев, министър на външните работи, потвърждава, че над 30 000 таврийски българи в окупираните Запорожка, Херсонска и Донецка област са подложени на системно и грубо погазване на основните човешки права от страна на Москва.

България официално отчита, че окупационните власти целенасочено унищожават възможностите за изучаване на майчиния език и затварят българските неделни училища и центрове. От външното ни министерство подчертават, че тези действия на Кремъл представляват грубо нарушение на международното хуманитарно право и са директен опит за насилствено заличаване на етническата и културна идентичност на българската общност в Украйна.

България на Радев като съучастник във войната срещу българите

В контекста на доказаното унищожаване на част от най-старата българска общност, опазила българския дух от XIX век насам, позицията на държавата изглежда, меко казано, неадекватна и клони към национално предателство. Румен Радев практически от началото на политическата си кариера повтаря опорните точки на руската пропаганда и се доказва като един от най-близките до Путин европейски политици.

Руският терор срещу българите под окупация е тема, която властта активно прикрива с мълчанието си, помагайки по този начин за унищожаването на общността на таврийските българи. Това престъпно мълчание превръща българските управляващи в директни съучастници в етническото прочистване на нашите сънародници под руска окупация. Докато таврийските българи биват подложени на терор и насилствена русификация, София позорно си затваря очите заради зависимостта на Румен Радев от Москва. Подобно абдикиране от националния интерес е исторически срам и унижение, което с всеки изминал ден заличава вековната история на българите в Украйна и обрича сънародниците ни на забвение.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/da-pokazha-choveshkata-krehkost/

С Алиса Коваленко разговаря Стефан Иванов

Алиса Коваленко е украинска документална режисьорка, родена през 1987 г. в Запорожие. Учила е кинодокументалистика в Киевския университет, а по-късно и във Варшава. В нейните филми често се разглеждат последиците от руската агресия от анексията на Крим през 2014-та до войната, започнала осем години по-късно. Сред по-известните ѝ творби са Alisa in Warland (2015), Home Games (2018) и We Will Not Fade Away (2023) – филми, които съчетават личната перспектива и документалното изследване на войната и травмите от нея. През 2022 г. тя се присъединява към Украинската доброволческа армия, а след това довършва We Will Not Fade Away и започва работа върху „Скъпи мой Теo“ – видеодневник, посветен на нейния син. Алиса е и активистка чрез филмите си, но и чрез личната си история и ангажимент, особено по темата за сексуалното насилие по време на война.

Най-новият ѝ филм „Скъпи мой Теo“ (My Dear Théo), интимна творба под формата на писма от фронта до нейния син, показва войната през личната призма. Прожекцията ще се състои в рамките на фестивала Sofia DocuMENTAL ’25 на 2 октомври, 19:00 ч., в Дома на киното и ще бъде последвана от среща с екипа.

„Скъпи мой Теo“ е структуриран като писма до сина Ви. Как писането и снимането в тази форма Ви помогнаха да преработите реалността на войната?

Този филм не беше замислен като филм от самото начало. От първите дни на фронта не се чувствах като режисьор, киното сякаш беше загубило всякакво значение. Камерата ми прекарваше времето в раницата ми, в окопи и траншеи. Снимах спонтанно малки фрагменти от живота. По-скоро имах чувството, че създавам видеоалбум за спомен.

С писмата беше различно – те ми помогнаха да осмисля реалността на войната. Те бяха за моя вътрешен свят, чувства, мисли, емоции, нещо екзистенциално, което камерата не може да улови. И вероятно имаше нещо терапевтично в това. Когато изразиш реалността около теб с думи, това ти помага да я разбереш по-добре. Но най-дълбокото осъзнаване дойде на етапа на монтажа.

Като майка и войник Вие изпълнявате две различни роли – как те съжителстват във Вас и как са повлияли на тона на филма?

Съжителството на двете роли – на майка и на войник – ми носи както огромна болка, така и невероятна сила. По време на силен обстрел, когато мислех за смъртта, осъзнах, че ако умра, умирам два пъти. Умирам и за сина си. И това, което мога да дам на детето си, цялата любов, също умира. Това е ужасно осъзнаване, но ми даде сила, защото исках да оцелея, за да може любовта да продължи.

Войната те прави по-твърд, изсмуква част от нежността ти. Майчинството беше балансиращ фактор за мен. Всички писма и филмът бяха опит да съчетая идентичностите на войник и майка. Истинската идея дойде от размислите ми за преходността на паметта – как можем да я съхраним за нашите деца, особено след като загинаха мои близки братя по оръжие, които също бяха родители.

Филмът Ви улавя тишината между атаките и нежността между войниците. Защо беше важно за Вас да подчертаете тези по-тихи моменти, а не само насилието?

Всъщност животът на фронта е по-скоро чакане, отколкото действие, и често може да бъде адски скучен. Има известно изкривяване на реалността в социалните медии и в новините, където постоянно виждаме изображения на събития и битки. Разбира се, никой няма да гледа новини за група войници, които чакат нещо в окоп в гората. И въпреки че може да умреш, докато чакаш, това не изглежда привлекателно или драматично нито за киното, нито за медийния свят. Важно е да се разбере, че действието не може да продължи интензивно толкова дълго време. Все пак го правиш на скокове, граничещи с очакване. Напредваш, после чакаш. Винаги чакаш. И тишината също е от съществено значение в средата на всичко това, тя е специална категория – всеки войник знае, че тишината може да бъде по-заплашителна от експлозиите.

Исках да говоря за невидимата страна, за рутинната работа, да разширя представата, възприятието за реалността на фронтовата линия. За мен войната е рутина, тя е тежка, дълга, изтощителна работа, която се повтаря отново и отново и не прилича на героична битка, а и не всяка смърт е героична. Пристигаш, ядеш малко консервирано месо, гледаш листата през термовизионна камера в продължение на няколко дни, мина излита над главата ти и умираш. Но има и друго измерение на тези видения – всички тези мисли, спомени и чувства, които те пронизват – това е съвсем друга емоционална, екзистенциална вселена. Исках да се опитам да уловя и да слея тези две измерения на фронтовата линия.

Много военни филми акцентират върху героизма. Вие обаче сте избрала интимността и уязвимостта. Какво Ви насочи към тази перспектива?

Мисля, че истинският героизъм започва с вътрешна човешка чувствителност. И именно чрез нея можем да се разбираме по-добре, да изпитваме съпричастност, приятелство, любов. За мен беше важно да не говоря за някаква абстрактна категория военни или героични воини, а за моите близки, да разкрия лицата ни зад каските, да покажа, че зад тях стоят обикновени хора, които обичат, мечтаят, страхуват се, да покажа човешката крехкост.

И чрез универсалната човешка природа да покажа, че на фронта сме всички ние, цялото сечение на обществото ни, хора от всички професии – артисти, обикновени работници, инженери, ИТ специалисти, както и бащи, синове, дъщери, братя, сестри, майки.

Ние не бяхме смели войници през цялото време, повечето от нас не бяха военни преди руската агресия и не искаха да бъдат такива. Трябваше да го направим, за да защитим дома си, семейството си. И като цяло трябва да бъдем предпазливи с героизма, защото той често може да изтрие истинските черти от лицата на хората.

Кой беше най-трудният момент за снимане – не от техническа, а от емоционална гледна точка – и как решихте да го оставите в окончателния монтаж?

Началото беше най-трудното. Дори преди началото. Току-що бях започнала да гледам заснетия материал, за да имам представа какъв е, и тогава мой близък загина, а скоро след това и друг. Не можех да се справя. Гледах минута, после отивах да плача десет минути и това продължи дълго. Тези материали чакаха година, а аз се страхувах да ги докосна. Дори престанах да вярвам, че ще излезе нещо от това, мислех, че може би трябва да го оставя за след време.

Когато дойдох на първата ни сесия за монтаж във френския град Монсегюр и след първите дни, в които гледахме заедно заснетия материал, почувствах, че не мога да работя по монтажа. Това бяха лицата на моите починали скъпи приятели, които ми бяха близки, и когато мисля за тяхната смърт, ме обзема неописуема болка. Осъзнах, че ако не намеря някакъв метод, някакъв изход от тези емоции, ще полудея. Нервно си мислех, че трябва спешно да измисля някакъв трик. И най-накрая успях. Изведнъж осъзнах, че не става въпрос за болката, а за възможността да се запази този живот, този спомен. Преодолях отчаянието с чувството, че създаваме капсула на времето, в която можеш да дойдеш, когато пожелаеш, и да ни видиш всички живи.

Да пишеш на сина си по време на война е нещо дълбоко лично и в същото време универсално. Представяла ли сте си други майки, деца или бъдещи поколения като част от аудиторията си?

Когато пишех писмата, не можех да си представя никой друг освен сина си. По-късно това започна да се разкрива като нещо универсално, общ глас, мост на спомените, почит към родителите, които са дали живота си за бъдещето на децата си. Че всъщност това е нещо повече от личната ми история и че може да бъде ценно за хора с подобни преживявания, за тези, които са загубили близки, за бъдещите поколения.

Преди да завърша монтажа, показах почти окончателния вариант на един важен и специален човек, колежка и приятелка – Олга Бирзул. Нейният съпруг Виктор Ониско, който беше известен филмов монтажист в Украйна, загина на фронта в края на 2022 г. След като гледа филма, тя ми написа: „Благодаря ти. Чаках точно такъв филм.“ И това беше най-ценната обратна връзка за мен.

Размишлявах и за по-младото поколение, което идва, и се замислих какво можем да им дадем, как трябва да говорим с тях, как можем да се разберем. По време на една от прожекциите, в рамките на сесията с въпроси и отговори, един от моите бойни другари каза нещо, което беше значимо за мен: това не е филм за нашето минало – това е филм, който ни служи като пътеводител за нашето бъдеще, показвайки ни цената, която сме платили за свободата, и как трябва да се погрижим да не бъде пропиляна.

Как войната промени представата Ви за това какво може или трябва да прави киното? Вие сте войник, но и артист. Смятате ли, че изкуството може да бъде форма на съпротива?

В началото на пълномащабната война напълно загубих вярата си в киното и неговата роля в съпротивата. Срещнах тази война във влака, когато пътувах към последната сесия за заснемане на предишния ми документален филм за тийнейджъри от селата на фронтовата линия в Донбас – We Will Not Fade Away. Прекарах първите няколко дни със семейството на един от героите ми в село на няколко километра от фронтовата линия, където всички очакваха руснаците да превземат селото всеки момент. Бях объркана. Снимах някак механично, но в сърцето си бях загубила напълно всякакво чувство за смисъл в това занимание. Какво можеш да направиш с камерата си, когато ракети падат върху твоите близки, семейството ти, приятелите ти, героите в незавършения ти филм? Изглежда абсурдно.

След фронта не беше лесно да възвърна вътрешната си вяра в киното. И вероятно никога не успях да я възвърна напълно, не можах да се върна и към себе си. Но трябваше да завърша филма и всички разбирахме, че е необходимо да говорим за Украйна, че гласовете ни трябва да бъдат чути.

Рационално разбирам, че културата и киното са важни, разбира се, те са кодекс на човешките ценности и чувства, но все още ме измъчват този вътрешен конфликт и фактът, че трябва да се върна на фронта, защото там сега е основната ни линия на отбрана. Но културата също е едно от онези ценни неща, които трябва да защитаваме. Това е като концепцията за отрицателна и положителна свобода: трябва да знаеш срещу какво се бориш, но и за какво се бориш.

Развих ясно отхвърляне на концепцията за „изкуството за изкуството“. Или ме дразни, когато чуя нещо като „културата извън политиката“. Не мисля, че някога ще мога да приема такова кино. Вероятно киното, поне документалното, е станало за мен равностойно на човешкото действие и на отговорността за него – в по-голяма степен, отколкото преди.

Филмът е антивоенен, но е създаден в резултат на войната. Как съчетавате този парадокс в работата си и в живота си?

В момента живеем в пълен парадокс. И макар да е наистина изтощително да съществуваме в тези парадокси, изглежда, че именно те ни позволяват да открием някои дълбоки екзистенциални значения.

Веднъж разговаряхме с колега за погрешното схващане, че птиците не пеят, когато експлодират снаряди, но те пеят и дори пеят като луди. Когато работехме върху звука за филма, слушахме тези невероятни трели в моите оригинални видеозаписи от фронтовата линия по време на ужасни обстрели. Това е парадокс: сред смъртта и разрухата природата се стреми да продължи живота. Отиваме на работа след обстрела, шегуваме се, раждаме деца, пишем книги, правим филми по някакъв начин – като тези птици. Научаваме се да живеем и да балансираме между бездната и болката, да не губим сетивата си, да не губим чувствителността си, моментите на малко щастие, любовта, топлината вътре в нас.

Как искате синът Ви Тео да гледа този филм един ден?

Тео вече е гледал филма, дори може би пет пъти. Смятах, че е важно да го гледа преди световната премиера в Копенхаген, тъй като планирах да го заведа там с мен. Организирахме частна семейна прожекция в малко кино в Киев. Аз държах ръката му от едната страна, а баща му – от другата. Бях притеснена как ще реагира емоционално, защото филмът не беше за малкия Тео, а писмата във филма бяха за бъдещия по-голям Тео, така че не бях сигурна дали ще разбере напълно всичко екзистенциално. Но той го почувства. Реагираше на всичко, което се случваше, дори си спомняше моменти, когато му се обаждах от фронта. В един момент, докато гледаше фрагмент от нашия личен архив във филма, той ме погледна и каза: „Мамо, потъвам в носталгия.“ Един момент ме засегна особено силно. В една сцена във филма говоря за родителите, които отиват на фронта, за да не се налага децата ни да го правят. Тео се обърна към мен и каза:

Мамо, не искам да се връщаш на фронта. Аз ще отида вместо теб.

Надявам се да разбере по-ясно, че този филм е за светлината, човешката чувствителност, нежността, близостта, любовта, която остава в сърцето въпреки смъртта. И че именно любовта и светлината ни дават силата да устоим на мрака и да продължим борбата.

Когато погледнете отвъд войната, какви истории се чувствате длъжна да разкажете след нея?

В момента завършвам нов документален филм – Traces, който разкрива свидетелствата на украински жени, оцелели от сексуално насилие и изтезания, причинени от руската агресия в Украйна. Планираме да завършим постпродукцията до края на годината. От 2019 г. съм и член на SEMA Ukraine – организация на жени, преживели сексуално насилие, защото и аз бях пленена и преживях насилие през 2014 г., когато отидох да снимам събитията в Донбас – тогава всъщност започна руската агресия.

В сърцето си искам да правя филми за деца. Започнах да мисля за важността на филмовото образование за деца. Нашият свят полудява и не изглежда, че ние, възрастните, ще успеем да го оправим, но е наша отговорност да дадем някакви стълбове, нещо, за което новото поколение да се държи и да устои на цялото това цунами от дезинформация, насилие, потъпкване на ценностите и популизъм. Да им дадем инструменти, с които да се защитят. Защото след нас те ще бъдат тези, които ще предпазят света от разруха. Ние трябва да дадем максималното, на което сме способни.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nieslomimata-ukrayna-muzi-po-vreme-na-voyna/

Вратата се отваря и над главите ни дрънва звънче. В същия момент чуваме сирената за въздушна тревога. Поредната, неизброима за последните петнайсет дни в Украйна. Ние обаче не влизаме в бомбоубежище, а предпочитаме вратата със звънчето на една от многото книжарници в Киев.

На търговската улица „Покровская“ книжарниците са повече от хранителните магазини или от тези за дрехи. Така е не само в Киев, а и навсякъде в Украйна – малки уютни книжарнички, някои от които антикварни, или големи светли книжарници, все намерили място в подножията на старинни сгради. Често в тях има обособен кът за четене, където се сервира кафе или чай. Прави ни впечатление големият брой нови издания на украински автори. Купуваме няколко книги и бързаме към един от островите на река Днепър, където е срещата ни с Катерина.

До острова се стига най-бързо с метро, но ние избираме да вземем такси, за да виждаме града и реката, докато пътуваме. Пълзим бавно към огромния мост, докато задръстването не ни спира. Тогава шофьорът се обръща към нас: „Съжалявам, че няма да пристигнем бързо, но ако не се чувствате добре, мога да ви предложа вода, разбира се, безплатно. Ако предпочитате да отворим прозорците, ще спра климатика.“ И той се навежда към предната седалка, вади отдолу две бутилки минерална вода, подава ни ги и продължава. „Ако ви боли глава, ето лекарство.“ Пресяга се към жабката и вади малък несесер с лекарства. Гледаме го изумени и го убеждаваме, че всичко е наред, но човекът не мирясва. „Вината е моя, че влязохме в задръстването, затова моля ви, ако имате нужда от нещо…“

Клатим отрицателно глава с усмивка – всичко е наред, залезът е осветил блестящите сгради на Киев, реката кротко ни разкрива цялата си прелест с островите, потънали в зеленина. Нямаме нужда от нищо. Човекът чак тогава се усмихва, навежда се пак към жабката и вади цветни моливи и скицник: „Имам и това, ако някой е с детенце, му давам да рисува, за да не скучае в задръстването.“ Пътуваме с Bolt и сме платили предварително, след като приложението изчисли най-бързия маршрут. Затова 20 минути по-късно слизаме от таксито и само махваме на шофьора за сбогом, а той пак е усмихнат, нищо че курсът му е на загуба. 

Катерина Бусел, учителка по аржентинско танго, ни чака пред школата. Когато се запознахме с нея преди година на една милонга (събитие, на което се танцува социално аржентинско танго за любители), тя дойде при нас и ни каза:

О, дошли сте да видите как се танцува по време на война ли?

После станахме приятелки и година по-късно Катерина започна разказа си за войната и тангото така:

Беше някаква лудост, плачех по цял ден и бях в шок. Ракети летяха над Киев. Не знаех какво да правя. Отидох в къщата на брат ми в селце до Киев. Партньорът ми Антоний остана само няколко дни и се върна в Киев като доброволец.

Антоний подхваща разказа оттам, където Катерина е спряла: „Единственото, което правехме, беше да четем новини – седяхме на една маса нервни, постоянно някой казваше: „Към нас идват 10 000 танка“, после лягахме да спим облечени, защото през нощта можеше да ни се наложи да напуснем селцето бързо. Разбрах, че ще ми е сложно да живея в тази обстановка, и реших да се върна в Киев. Отидох в Ирпин – да евакуирам хора. После започнахме да возим хуманитарна помощ до Чернигов. Градът беше почти окупиран, мостовете – разрушени и единственият път беше през реката. Извеждахме хората с лодки. Голям риск, защото руснаците ни чакаха на отсрещната страна и ни обстрелваха. Един от приятелите ми загина. Слезли от лодката, за да вземат хора с един бус, и тогава са ги обстрелвали с миномет. Снарядът е попаднал право в буса и ги убил всички на място. Там дроновете насочваха директно ударите. Но след като прогонихме руските окупанти, можехме да се движим по-свободно и решихме да опитаме да танцуваме отново.“

Мълчим известно време. Те – потънали в спомените си, аз – в опит да си представя всичко това. Катерина проговаря първа: 

„Помня първата милонга. Събрахме се около 20 човека. Видяхме се за първи път след началото на войната и усетихме колко ни е трудно да танцуваме, защото телата ни… не усещахме телата си въобще. Беше толкова странно да танцуваш, толкова изкуствено, телата ни бяха изкуствени. Може би прилича на голяма болка, но болката беше в умовете ни. Въпреки това, когато човек отиде на милонга, си прави прическа, избира красива рокля и обувки и някак се чувстваш добре, а като видиш другите, които също са се погрижили да са хубави, се чувстваш още по-добре. Тогава разбрах, че ние трябва да танцуваме, защото имаме нужда отново да започнем да усещаме телата си, да се усещаме един друг. Защото тези наши умове с натрупания стрес и ужас в тях трябваше да се променят някак.“

Казвам на Катерина, че в по-голямата част от Украйна войната не се вижда в най-грозните ѝ лица, градовете живеят привидно спокойно и на мен ми е трудно да обясня това в България. Тя се усмихва с онзи цинизъм, с който ме посрещна преди година: „Вашите хора си мислят, че като танцуваме, значи няма война, нали… Всъщност само изглежда, че няма война, но и в градовете ни е зле, защото всеки ден имаме тревога за въздушни обстрели и попадения на дронове или ракети, след които следват жертви на невинни хора и режим на тока. Сега всички имаме генератори, но с тока, който произвеждат, човек може да си направи само чай и имаш светлина, а ако е много топло, както е в момента, не можем да пуснем климатик. Хладилниците също не работят, защото токът от генератора не стига. 

Но ако се върнем на танцуването, в началото си мислех, че едва ли сега е най-подходящото време да учиш някого да танцува. Постепенно обаче започнаха да ми се обаждат хора за уроци и това се превърна за нас в прозорец, през който влиза свеж въздух, защото, докато танцуваме, можем да усещаме себе си, един друг, да се прегърнем, да общуваме и за тези няколко часа дишаме истински.“

Вечерта е скрила реката. Бързаме да стигнем до хотела преди комендантския час. На всичкото отгоре – пак проклетите сирени… Следващата сутрин Киев е озарен от слънце, а ние се катерим по един от хълмовете на града, за да се видим с Тетяна Филевска, художествена директорка на Украинския културен институт. Първото, което ѝ казвам, е колко са ме впечатлили книжарниците, пълни с книги на украински автори. Тетяна поклаща глава в съгласие:

„Звучи странно, но творческият дух се възражда и сега, по време на войната, в Киев отварят повече книжарници, отколкото през последните три години. Хората осъзнават, че убежището на културата им е необходимо, за да се чувстват по-защитени, за да оцелеят под постоянното напрежение и екзистенциалната заплаха, в която живеем. Културата осигурява пространство на спокойствие, доверие. По време на война музите не мълчат. В Киев сега се играят театрални представления и билетите са разпродадени от месеци, например за прочутата пиеса „Конотопська відьма“ („Конотопската вещица“) в Националния драматичен театър „Иван Франко“. Режисирана е от Иван Уривский – съвсем млад режисьор. Бих я нарекла черна комедия. Хората плащат десеторна цена, за да влязат в театъра. Нямам спомен това да се е случвало миналите десетилетия. 

Според мен едно от обясненията е, че след като възвърна независимостта си, Украйна търпеше руската културна злоупотреба, защото пазарът на културата и изкуството беше до голяма степен под контрола на Русия и беше заливан с руски книги, музика и театър. Нямаше пространство, за да развием своя собствена културна сцена и икономика. Тук гастролираха руски театри, а руските книги бяха навсякъде. Обаче след инвазията има търсене на украинска култура.

Колкото до книгите, писателите ни пишат и от окопите. Например Артем Чех е на фронта от началото на войната през 2014 г. След като за първи път служи във войската през 2014 г., издава книга – „Нулева точка“ и се зарича никога повече да не пише за войната. По време на втория си престой на фронта през 2022 г. пише роман в окопите – не за тази война, а за украинците, които са се били във Войната за независимост в САЩ. Любопитно е да наблюдаваме как творците се опитват да размишляват над настоящите събития, но по някакъв начин изграждат диалог с други исторически периоди.

Друг такъв случай е новата книга на София Андрухович, която излезе преди няколко месеца. Изобщо не споменава войната, но всъщност се отнася за нея, защото действието се развива точно след края ѝ. Докато сме в нея, си представяме как ще успеем да я преживеем, как ще се справим с травмите, как ще построим бъдещето си, след като приключи. Но после?“ 

Питам Тетяна, какво предпочитат да гледат сега украинците – документални филми, които разказват реални истории от фронта, или нещо различно. Тетяна мълчи известно време.

„Получих първата си паническа атака през юни 2022 г, когато гледах документален филм за сегашната руска инвазия. Не можех да престана да плача, вдигнах кръвно. Затова разбирам хората, които избягват да гледат филми за войната. Но режисьорите не бива да спират да ги заснемат. Виждаме как нещата се променят с всеки изминал ден. Война някъде другаде веднага отвлича вниманието. Ако не правим филми, ако не уловим тези мигове, те ще изчезнат завинаги. По-късно ще имаме нужда от тях, когато се възстановим, когато имаме смелост и сме в състояние да ги гледаме. Ще ни възвърнат паметта. По себе си забелязах, че ако в продължение на няколко дни в Киев няма атаки, забравям страха, забравям какво е усещането да чуеш как десетки ракети поразяват града. Така работи умът ми, опитва се да ме предпази, защото, ако постоянно си спомням ужаса и болката, няма да съм в състояние да продължа да съществувам, да се грижа за децата си, да разговарям с хората. 

Сега действителността надминава всякакво въображение и единственото, което можеш да направиш, е да опишеш какво виждаш или какво изпитваш. Дори да е твърде болезнено, дори да ти е непосилно да намериш и изречеш думите, търсиш подход, с който да не травмираш хората, да не ги изправяш отново пред болката, понеже живеем непрекъснато в нея. Някои са на фронта, други са загинали, трети са загубили дома си, чакат да бъдат мобилизирани и са под стрес… Когато си лягаме, не знаем дали ще се събудим, защото никога не знаеш къде ще удари следващата руска ракета. Виждаме всеки ден по новините как умират хора дори на най-безопасните места до границата с ЕС. Просто защото Русия съществува.“

Тетяна ми разказва, че голяма част от книгите на украински писатели излизат първо на чужд език, какъвто е случаят с Артем Чапай – той също е войник. На фронта е от началото на пълномащабната война. Книгата му е публикувана във Франция през май тази година, а ще излезе в Украйна през октомври, финансирана от френско издателство. Тетяна обяснява, че след 2022 г. голяма част от държавното финансиране за култура се отклонява, защото приоритет са сигурността, медицинската помощ, образованието и социалната сфера. Същевременно обаче в Украйна постъпват много средства отвън и украинската култура се издържа основно от частно финансиране или международни фондове. 

Тук веднага ми хрумва какво ли би станало, ако украинците вземат че си гласуват един закон за чуждестранните агенти. Казвам го на Тетяна. Тя е възпитана, много деликатна жена. Говори чудесен английски, но при този въпрос занемява за миг. 

„Шегувате се, нали?“ Пита ме малко изумена. Кимвам с усмивка, но настоявам да коментираме такива закони, защото те са в дневния ред на България. 

„Според мен всичко, което наподобява случващото се в Русия, е опасно. Трябва да сте бдителни и да внимавате. За разлика от Русия, където хората на изкуството се опитват да стоят встрани и да се разграничат от държавата, да кажат: „Не сме от тях, нямаме нищо общо, не сме отговорни за онези хора и за войниците“, хората на културата и интелектуалците в Украйна заявяват: „Ние сме отговорни за всичко, което става тук, ако е необходимо, ще отидем и на фронта“. 

Според мен това е тест за културните и интелектуални общности във вашата страна. Част от обществото ли са? Способни ли са да достигнат до сърцата на хората? 

Не разбирам защо руските писатели, които подкрепят демокрацията, докато си живеят щастливо в Берлин или Париж, не говорят на своите войници на фронта. Защо не пишат и не им кажат какво става, за да могат те да разберат. Защо си писател, човек на изкуството? За кого? Трябва да говориш на народа си, да бъдеш част от нацията. Хората на изкуството, писателите – те трябва да променят нещата. В Украйна интелектуалците и творците внасят промяната. Затова обществото ни е толкова солидарно, макар по някои въпроси да не сме единни. Обаче тук културният елит задава линията на обществото. Това е дългът на културата. Трябва да ги има. Трябва да водят обществото, хората.“

Преди да си тръгнем, питам Тетяна това, което питам и всички в Украйна: от какво имате нужда?

„Хората на изкуството на фронта както и останалите войници имат нужда от още оръжие, за да спрат по-бързо войната. Разбира се, на всички им липсва дейността им. Същевременно обаче те са приели ролята си на войници и просто им трябва оръжие, за да се налага на по-малко хора на изкуството да влязат във войската и евентуално да умрат. 

Хората на изкуството в Украйна имат нужда и от възможност да бъдат чути. Така че, ако имате начин да преведете украинска книга, да поканите украински музиканти, да давате информация за украинското изкуство, бихте ни помогнали много. Имаме онлайн платформа. Казва се Inside UA. Там може да прочете за украинската култура.“

В последната ни нощ в Украйна замръкнахме в Чернивци. Въпреки че минава 22 часа, а градът е потънал в мрак заради режима на тока, в хотела ни очакват. Предложиха ни готвачът да ни приготви храна, защото няма къде да се нахраним в този час. Включиха генератора, за да се изкъпем след 9 часа път и ни връчиха две фенерчета, за да осветим банята, докато се къпем, и балкона, докато се храним над красивия площад в Чернивци. На сутринта заминахме за България.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-neslomenite/

Мъж, почти момче, без два крака спира инвалидната си количка до нас. Започва бърз разговор на украински. Олег нарича момчето по име, гледа го с внимание и усмивка. То благодари на Олег и заедно с младо хубаво момиче се отдалечават по гладка алея в подножието на седеметажна сграда. 

Професор д-р Олег Билянски е физиотерапевт в Националния рехабилитационен център Unbroken в Лвов, Украйна. Освен с капацитет за протезиране и рехабилитация Unbroken разполага с хирургични отделения и отделения за изгаряния. Коридорите и стаите на болницата са светли и просторни, атмосферата е оптимистична. Всичко блести от чистота. Там след ампутация на крайници или тежки наранявания, водещи до инвалидност, се възстановяват и лекуват украински ветерани от войната с Русия, започнала през 2022 г.

Професор д-р Олег Билянски е висок, светъл мъж на около 40 години. Говори бавно и тихо, почти шепнешком. Очите му са бистросини, замислени, спокойни, излъчват грижа и далечна усмивка. 

Ето това момче в инвалидната количка, на него му беше страшно трудно, преживяло е много лоши неща, но… о, вижте го, сега е добре, той е хубав… добре е, приятелката му е до него…

Гледам Олег в очите и виждам, че това всъщност не е точно усмивка. По-скоро погледът му е мек, благ, топъл и доволен. Сякаш мислите му са още при момчето в инвалидния стол: „Успяхме да му помогнем. Намерихме решение на проблема му. След боеве на фронта го докараха при нас с огромни изгаряния по кожата на цялото тяло и освен това претърпя ампутация на двата крака. След като се възстанови от операцията, не можеше да седне в инвалидния стол, защото кожата му веднага се разраняваше заради изгарянията и започваше да кърви. Препоръчах му да използва електрически скутер, в какъвто го видяхте сега. Той е по-малко травматичен за изгорялата кожа от инвалидната количка. Днес сутринта получи новия си електрически скутер и току-що ми каза, че кожата не се разранява толкова много. Сега очакваме раните му от изгарянията да зараснат по-бързо и кожата му да се възстанови. Та това е нашата работа. Всеки ден. Видяхте ли го? Постигна голям успех. Той е страхотен човек!“

Олег изрича всичко това бавно, сякаш продължава да търси още по-добро решение за пациента си и мисли какво предстои на момчето оттук нататък. Не мога да скрия от него учудването си как има сили да се усмихва при тази гледка.

„Аз съм физиотерапевт – казва той. – За мен са важни малките успехи, щастлив съм, когато постигаме малки успехи, защото всяко възстановяване е като част от голям пъзел и ти подреждаш този пъзел на части чрез малките успехи. Например ако някой мръдне пръста си, това е дребен сегмент от пъзела на големия успех. После идва друг – да помръдне ръката си… Затова и аз съм щастлив за всеки техен малък успех. Познавам пациентите си лично, по име, знам цялата им история, знам проблемите им – на всеки от тях.

В такава ситуация като нашата, когато идват толкова ветерани, които ще останат инвалиди завинаги, едната възможност е да седнем и да плачем заедно с тях и да не правим нищо, другата е да се борим заедно с тях. Войниците са на предната линия, ние имаме наша фронтова линия, зад тях. Ако аз съм ядосан или тъжен, те ще си помислят: този човек няма да може да ми помогне, нито да ме подкрепи, защото е толкова тъжен, колкото съм и аз.

Когато говоря с пациентите си, им казвам: първо трябва да мисля за болестта ти. Знам, че твоята история е много тъжна и щом си стигнал дотук, значи наистина имаш проблем. Трябва да знаеш, че може и да не се възстановиш до 100%, а само до 20 или 30%. В друг случай казвам: изходът за теб няма да е добър. Може би ще имаш нужда от 24-часови грижи за повече от 8 месеца, но моята работа е да те върна към нормалния живот, доколкото това е възможно; да се движиш колкото е възможно за твоето състояние и колкото може по-бързо. Знам стъпките, през които ще трябва да преминем заедно, за да подобрим активността ти и уменията ти да се обслужваш сам. За лошите неща говоря само веднъж и никога повече не се връщам към тях. След това просто заедно започваме да подреждаме пъзела от самото му начало.“

Докато Олег ми разказва всичко това, сме стигнали до малко кафене на един от етажите в болницата. Сядаме на маса. Питам го кое по-трудно приемат ветераните – това, че са загубили част от тялото си, или че им предстои да се адаптират към нов живот? 

„Ние дори не можем да си представим какво са преживели или видели те на фронта. Понякога на тях им е трудно да говорят с нас, защото не могат дори да ни разкажат или опишат какво са видели и понесли и какво ги разкъсва в момента, защото понякога проблемите са комплексни. Те имат силни болки в различни части на тялото, спят зле, имат и лоши мисли, защото се безпокоят за семействата си и не могат да го обяснят. Или пък се тревожат за приятелите си на фронта, а не могат да говорят за това. Видели са страховити, ужасяващи неща, които ние дори не можем да си представим и само сме виждали във филмите, а може би и там не сме виждали. 

В същото време е толкова трудно да им обещаеш нещо. Някои от тях ме питат мога ли да им обещая, че всичко ще бъде наред, че ще могат да ходят или да тичат отново. А ти знаеш, че това няма да е възможно, и в същото време трябва да намериш правилния начин да ги накараш да започнат да „тичат“ и да се адаптират. 

Затова си сътрудничим с много спортни организации, които помагат на ветераните. Така аз мога да обещая: няма да можеш да тичаш както преди, но ще можеш да тичаш по друг начин, ще караш кола, ще плуваш, ще се върнеш към нормалната си активност, ще намериш друг начин да работиш. Мога да обещая, че заедно ще намерим посоката и инструментите, с които да се научиш как да прави всичко това. Разбира се, с помощта на учители и треньори, които ще помогнат за новите умения, и човекът ще се върне в семейството си.

Това е предизвикателство, защото начинът на адаптиране е много различен за всеки пациент. Някой е готов физически, но не емоционално и психически, друг е готов психически, но не и физически. Това зависи от тяхната персонална работа, понякога зависи много от подкрепата на семействата им. Роднините на повечето са тук и живеят с тях – съпругите им или приятелките им, майките им или друг близък. Имаме пациенти от цяла Украйна. 

Видяхте момчето, което срещнахме долу в инвалидната количка, с ампутираните крака, до него беше приятелката му. Освен това с всеки пациент работи екип от много специалисти – лекари, психолози, физиотерапевти, социални служители. Ако ветеранът има нужда от специалист по естетична хирургия или от логопед, те също се присъединяват към екипа. Всеки ден работим с ветераните, като ги обучаваме в нови умения – как да се облекат, как да приготвят храната си или друго специфично за състоянието умение, което са загубили заради ампутация на крайник или друга травма. Искаме те да добият максимално бързо тези умения. 

Понякога състоянието им зависи и от други хора, от хората на улицата например. Някои ветерани ми казват, че не искат да ходят на работа, защото по улиците ги гледат странно, тъй като са с ампутация или в инвалиден стол.“

Разказвам на Олег за разговорите ми с цивилни, в които те споделят, че се страхуват от инвалидите ветерани. Защото осакатените от войната ветерани често остават без препитание, без надежда, много самотни и по тази причина може да станат престъпници.

След кратко мълчане Олег бавно ми отговаря: „Ранените, осакатените хора са като мен и вас. Няма значение нивото на инвалидност, защото те продължават да бъдат бащи, синове… Всички разбираме защо са били на предната линия на фронта, нали? Никой не бива да се бои от тях. За мен като лекар хората с ампутация са нормални, но останалите членове на обществото като цяло наистина не са готови. Ние правим рехабилитацията, но не можем да ги съпровождаме през целия им живот и знаем, че те се чувстват самотни и сами, след като излязат оттук. И да, тук е мястото на социалните институции. Някои от ветераните не могат да се върнат в апартаментите си, защото средата е недостъпна за инвалиден стол. Някои от тях са от места, които в момента са окупирани от руснаците, и няма къде да се приберат. 

Проблемът е голям, но на първо място хората трябва да знаят как да общуват с ветерани инвалиди, как да ги погледнат, как да се държат с тях. Ние имаме местни програми в градовете и обясняваме на гражданите всичко това. Необходимо е да разберем и приемем, че когато ветераните се върнат, трябва да можем да общуваме с тях. Те са същите като нас, нормални хора.“

Докато говорим, покрай нас в кафенето минават още пациенти на Олег. Някои са без ръце, други – в инвалидни колички, трети са с превръзки по цялото тяло. Всеки спира на масата ни. Олег разговаря с тях приятелски, сякаш са част от семейството му. 

Питам Олег от какво имат нужда.

„От тоалетна хартия. Не се шегувам. Тя се използва всеки ден и постоянно ни е необходима. Бихме се радвали и на още оборудване за нашите пациенти. Някои от тях имат нужда от специфична апаратура, с каквато не разполагаме, защото, за съжаление, ранените от войната стават все повече с всеки изминал ден. Имаме нужда и от още знания за този вид травми и физиотерапия. Когато войната започна, събрахме опит от цяла Европа и САЩ за типа рехабилитация и лечение, които са ни нужни сега. В момента разполагаме с различни модерни протези, но нашите ветерани имат нужда от качествени грижи, за да се върнат максимално бързо към нормалния живот. Някои от тях решават, че ще продължат да воюват, и отиват отново на първа линия на фронта. Затова и продължаваме да се учим всеки ден и бихме били щастливи, ако имаме възможност да обменим още опит с колеги от други страни по света. Знанието е най-важно сега. 

В някои моменти имаме нужда само от добра дума. Някой да ни каже една добра дума, която да ни мотивира да продължим.“

Усещам, че задавам въпроса си съвсем тихо:

Изморен ли сте?

Не. Все още не съм. Когато съм тук, не мисля за умората. Вкъщи може и да поспя. Но ние не можем да говорим за умора, докато войната не свърши. Да кажеш, че си уморен, значи, че си изтощен. Войниците на фронта, разбира се, са уморени, много са уморени, но те никога няма да ви кажат това. Значи и ние не можем да бъдем уморени – точно като тях. И ще продължим битката заедно с тях до края, до нашата победа.

Тръгваме си от болницата. От страната на единия ѝ вход има голям плувен басейн, в който ветераните с липсващи крайници се опитват да върнат едно малко житейско удоволствие – да се учат да правят нещо любимо. По стените на няколко от седемте етажа има картини, нарисувани от ветераните. Продават се в Instagram Unbroken. Парите отиват за консумативи и оборудване в болницата. 

По-късно, сред грохота на генераторите по улиците на Лвов, си мисля за тихата усмивка в очите на проф. Олег Билянски. Сега разбирам – не е усмивка. Обич е. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-tova-e-voynata/

Минавам покрай голяма красива църква в старата част на Лвов. Вратата е дървена, масивна, толкова висока, че в подножието ѝ трябва да изкривя главата си, за да видя края ѝ. Вътре много хора, предимно военни, седят прави около няколко ковчега, поставени по средата. Светлината е приглушена. Идва единствено от тежките свещници в ъглите. Слушам в унес пеенето на свещениците, което от време на време се накъсва от женски плач.

На входа на църквата стои надпис: „Гарнiзонний храм свв. апп. Петра i Павла“. Храмът е построен през 1610–1630-та. Години наред е бил паметник на културата, докато на 6 декември 2011-та е осветен по случай 20-годишнината от създаването на Въоръжените сили на Украйна. Висок е сигурно трийсетина метра и заедно с огромната си врата гледа към улица „Театрална“, но това, което се случва вътре сега, не е театър.

Колкото и пъти да минавах покрай „Гарнiзонний храм“, в него имаше опело на загинал войник. 

Чакам Андрей на площад „Пазарни“, съвсем близо до църквата. Вече наближава седем следобед. Слънцето се отразява в красивите поддържани фасади на сградите около нас, боядисани в жълто, синьо, оранжево, бежово. Всички са украсени с орнаменти – дракони, богове, малки оръдия, мечове, които надничат над балконите от ковано желязо или са кацнали под островърхите покриви. Животът в Лвов кипи. Заведенията и пейките са пълни с хора. Всичко изглежда спокойно.

Само прозорците на приземните етажи са затъкнати с черни чували, пълни с пясък, а четирите огромни паметника на гръцки богове, „пазещи“ ъглите на площада, са обвити в предпазни пана, на които пише:

Оригинала ще може да видите след победата.

Така са опаковани почти всички паметници на културата в Лвов. 

Виждам Андрей сред многото хора. Приближава се бързо към мен и дефектът, който знам, че има в крака, почти не личи. Усмихва ми се широко и избираме заведение, в което да седнем.

В старата част на Лвов има много скрити улички. „Скрити“, защото влизаш в тях през арката на някоя сграда, която прилича по-скоро на вход с тесен коридор, и в първия момент дори не разбираш, че тръгваш по улица, свързваща напречно две нейни перпендикулярни. В тия места има малки ресторантчета с по две-три маси върху паважа. На такова място сме с Андрей. Около нас предимно млади хора ходят на групи, смеят се, хапват сладолед, облечени са добре. 

Андрей сякаш прочита въпроса ми за огромния контраст между войната на няколкостотин километра от този приказен град, който не спира да жужи под напора на тълпите по улиците и заведенията му.

Огледайте се. Тук наоколо няма война. Веднъж в месеца долита някоя ракета и това е всичко. Обществото се е разделило на такива, които са в контекста на войната, и такива, които са извън контекста ѝ. Тези, които пряко ги е засегнала войната, сега са на фронта или пък са загубили близки – те знаят и мислят за нея. Тези, чиито семейства не са засегнати от войната, си ходят по улиците и сякаш за тях тя не съществува. Може би защото войната продължава вече твърде дълго и за хората е невъзможно да мислят постоянно за нея. Затова някои наши градове живеят в ада, а други са като рай.

В Лвов е рай, но Харков е обстрелван всеки ден и там умират хора всеки ден. И въпреки това дори за Харков може да видите видео с място в града, където има басейн, чадъри, хората пият коктейли и само на може би километър вдясно от тях падат ракети, но хората до басейна не спират да пият коктейлите си. Това за мен е необяснимо. Не знам какво да кажа, освен че войната до такава степен стана реалност за нас, че всички се адаптираха към нея. Защото трябва да запазим разсъдъка си, за да продължим да живеем. Иначе може да се побъркаш, ако само мислиш за нашата реалност. Но съм сигурен, че много от тези млади хора са част от организации, които по някакъв начин помагат на фронта.

Преди войната от 2022 г. Андрей Петцяк е бил лекар физиотерапевт. След нахлуването на Русия в Украйна той се записва като доброволец в морската пехота на Украйна и две години е военен лекар на кораб в делтата на Днепър, в района на Херсон. 

„Корабчетата бяха малки, защото воювахме в тази част на реката, където има много острови, между които се водеха боевете. Побираха седем моряка. Войната във водата е много по-различна, отколкото на земята, защото при офанзиви на земята можеш по-лесно да се защитиш. Във водата си просто на една лодка без никакви подкрепления и в същото време си видим за врага. Когато отидох там в края на октомври 2022 г., беше много студено, около 2–3 градуса, бяхме мокри, уморени и насред окупираната Херсонска област, обстрелвани от батареята на врага. 

Имах една медицинска чанта, пълна с инструменти и лекарства, с които да спра критично кървене, да осигуря възможност на ранения да диша и да определя колко голяма е травмата или раната, която е получил, преди да го транспортирам към мястото за евакуация. Никой не прави хирургически операция на самото бойно поле. За мен най-важното беше да ги стабилизирам и да не допусна да умрат, да им помогна да оживеят, всичко друго са следващи етапи.

Когато след сражение имаме много ранени, първо правим триаж на самото бойно поле. За съжаление, безнадеждно ранените се отделят. Следват „червените“ ранени, на които трябва да помогнеш на място веднага. След това са „жълтите“ ранени, които не се нуждаят от спешна намеса. Войниците, които имат рани в корема, в белите дробове или черния дроб, са в категорията „товари и бягай“, т.е. не ги лекуваш на място, а трябва максимално бързо да бъдат придвижени от бойното поле до най-близката болница. 

На първа линия на фронта място за паника няма. Там не трябва да разчиташ на емоциите си, а на своята подготовка. Учил съм във Великобритания, подготовката ми е изключително добра. Успявам да запазя хладнокръвие дори когато около мен е осеяно с разкъсани трупове, на които се виждат вътрешностите. Тичал съм двайсет километра по цялата зона на боя, за да търся оцелели сред труповете и да им помогна. Имаше обезглавени хора, хора без крайници, разкъсани хора… Но това е войната, а аз съм длъжен да запазя хладнокръвие, за да мога да спася останалите живи ранени, а и себе си. 

През цялото време чуваш само викове, много викове, защото командирите издават командите, крещейки. Тези, които предават информация по радиостанцията, също крещят, ранените и загиващите също крещят. Въздухът около теб е изпълнен с гласове, които постоянно крещят, и взривове, които избухват. Спомням си, когато бяхме до Авдиевка и беше тихо. Това много ни изплаши, защото бяхме заобиколени от дървета, не виждахме врага и го очаквахме да се появи от всяко възможно място. Тишината тогава беше много страшна, защото знаехме, че врагът планира действия, с които целят да ни убият. Понесохме загуби там. В такива моменти, ако започнеш да мислиш какво се обърка, защо стана така, какво да направя сега, има опасност да загубиш своя живот, както и да не успееш да помогнеш на никого. Място за паника и емоции просто няма. Дори да видиш свой близък приятел убит или осакатен, или тежко ранен, запазваш хладния си разум и продължаваш. Не е най-доброто преживяване, но това е войната.“

Андрей говори спокойно, без патос, страх или тъга. Очите му продължават да са дружелюбни. Отпива от водата, която си поръча, и намества десния си крак. Питам го какво се е случило с него.

Провеждахме операция по прочистването на Днепър и стъпихме на левия бряг, където бяха руснаците. Стигнахме до Кринки. На шестия ден от операцията бях ранен при минометен обстрел в десния крак. Наложи се сам да си окажа първа помощ. Спрях сам кръвотечението от крака ми, тампонирах раните си, поставих си турникет на крака, след това и антибиотик и лежах така осем часа. Чаках да ме евакуират от първа бойна линия, но никой не идваше. Тогава аз, командирът ни и още двама ранени от нашата бригада намерихме плавателен съд, с който сами преплавахме реката, за да достигнем нашите позиции на другия бряг. Това се случи през нощта. Звучи като сценарий за филм, представете си ни, четири човека, ранени, на прага на силите си, преплавахме Днепър през нощта. Когато стигнахме до десния бряг, предадохме координатите си и дойде автомобил, който ни закара в болница. Не може да си представите всичко това. Няма и нужда. Но е ужасно, да.

Андрей не се колебае, когато го питам какво предстои за него оттук нататък. Ще се върне на фронта веднага щом е възможно. Въобще не разбира учудването ми. 

Ние прекрасно разбираме, че воюваме с противник, който ни превъзхожда и като въоръжение, и като ресурси, и числено. Разбираме и че ще се съпротивляваме, докато ни стигнат силите и хората. Разбираме и че не можем да успеем сами, без чужда помощ, по отношение на оръжията, които са ни нужни. Това не означава, че ще допуснем компромис с територията, както направихме през 2014 г., когато загубихме три региона. Сега искат от нас да отстъпим и други области. Не можем да допуснем това, защото знаем, че Русия ще дойде отново с нови апетити при нас, за да окупира още и още от нашите територии. Не можем да покажем слабост. Готови сме да пожертваме всичко, което имаме като хора и ресурси. Победата е в ума на всеки украинец и имаме само един шанс – да се бием за това. Имаме нужда само от оръжие и от това да знаете, че ние сме там и воюваме всеки ден. А когато последният украински войник умре, Путин ще дойде за вас.

Андрей отново намества десния си крак под масата. Опитвам се да му направя място около кръглата масичка в тясната скрита уличка на Лвов. Той се усмихва и с поглед ми казва, че няма нужда. Но ми обяснява, че най-страшните травми са тези, които засягат ръцете и краката, защото често се налагат ампутации, които оставят войниците инвалиди. Според него инвалидите ветерани от тази война са твърде много. Пита ме била ли съм в болницата за рехабилитация в Лвов. Отговарям му, че не съм. Андрей ми дава телефона на свой приятел, който е професор там. 

Вечерта идва неусетно. Андрей си е тръгнал преди повече от час. Лвов внезапно потъва в тъмнина. Започва режимът на тока, който правителството въведе след масираните руски обстрели срещу украински градове и инфраструктура отпреди два дни. Мислим си, че ей сега всичко ще утихне. Изненадата ни е голяма, когато до всеки магазин или ресторант се появяват генератори в различни размери и сградите светват. Шумът е оглушителен, не можеш да чуеш човека до себе си, но улиците продължават да са пълни с хора, ток от генераторите има, POS терминалите работят, за да пазаруваш спокойно, можеш и да заредиш телефона си някъде при нужда. 

Звъня на Олег, професора в болницата за ветерани. Никак не се учудвам, когато операторът ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!

Пиша му съобщение. Утре ще се видим при ветераните.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-fabrikite/

Първо я видяхме откъм гърба. Голяма полуразрушена сграда със следи от куршуми и снаряди в стените. Там, където са били прозорците, сега пълзят бурени. Подът е с огромни зеещи черни дупки. Ръждясали остатъци от машини все още се търкалят навсякъде. 

Андрей Несмачний ни води внимателно между руините към циментови вити стълби в единия край на халето. Докато ходим и си гледаме в краката, той ни обяснява:

Когато руснаците окупираха Ирпин през 2022 г., стреляха с артилерия срещу тази фабрика за обработка на дърво.

Сочи дупки в стената и назовава оръдията и калибъра на снарядите, които са ги направили. 

Всичко тук беше опожарено. Едва ли ще успеем да съберем достатъчно пари, за да я ремонтираме цялата, защото трябва да съборим тази ѝ част до основи и да я построим наново. Другото крило обаче успяхме.

Изкачваме бавно стълбите и пред погледа ни се разкрива свят на широки помещения, преградени със стени. Във всяко от тях – машини и по един-двама човека, които изработват чаши и бутилки от стъкло. Малко по-нататък двама мъже правят ножове. Врати няма и шумът от машините е оглушителен. Фабриката прилича на амалгама от завод и казарма. По столове и закачалки има разхвърляни войнишки дрехи в цвят каки. В някои от помещенията освен машини са сложени тесни войнишки легла с камуфлажни покривки. По плотовете са разпилени купища куршуми и гилзи с различен калибър. Малкият кухненски бокс с печка, кафемашина, хладилник и маса за хранене също изглежда полеви и се намира точно до тоалетната – единственото помещение с врата, на която има надпис: „КАЦАПСЬКИЙ РОДДОМ“ (КАЦАП в Украйна е обиден, иронизиращ израз за руснаци. Роддом е родилен дом).

От едно от помещенията изскача мъж. Сигурно е около два метра висок, с голяма рижа брада, рошави вежди и камуфлажно облекло. Забързан е, но спира при нас. Василий е собственик на сградата и е преживял руската окупация и обстрелите през 2022 г. в Ирпин. Подава ми дружелюбно ръка. Докато ми разказва как фабриката му е била опожарена и обстрелвана, а той, опитвайки се да я защити, е тежко ранен от куршумите и осколките, повдига тениската си. Целият му корем е в огромни, груби белези от операции. Всъщност почти няма здраво място по кожата му, върху която бледорозовите, надигнати следи от хирургичните неравни шевове водят в посока черния дроб, стомаха и гениталиите. Прекарал е месеци в болници без гаранции, че ще оцелее, но оживява, за да се върне и възстанови фабриката си заедно с Андрей. 

Двамата кръщават фабриката Bat Art.

В нея работят ветерани, най-често инвалиди от войната на Русия в Украйна. Докато се лекуват физически, момчетата и момичетата идват тук, за да се възстановят психически от преживяното на фронта, защото имат нужда да се чувстват полезни и да вършат нещо. Споменавам шума. И двамата се смеят с глас и ми казват, че на фронта шумът е многократно по-силен и че ветераните най-много се страхуват от тишината, защото тя предвещава атака на врага. 

Във фабриката, сред грохота на няколкото машини, ветераните изработват най-специалните чаши, бутилки и ножове, които съм виждала. Във всяка чаша или нож има вграден куршум. Парите от продажбите отиват за бригадите, в които воюват.

Андрей Несмашни е доброволец в армията от първия ден на нахлуването на Русия в Украйна. По време на обстрелите на фабриката в Ирпин той воюва в Киевска област, а по-късно, в края на май 2022 г., го изпращат в Херсон. Там е ранен. През есента на 2022-ра се връща за лечение в Ирпин и започват да възстановят фабриката на Василий с идеята да я направят работно място за ветерани. 

В момента тук работят десет мъже и една жена ветерани, но не се задържат много, защото, който се възстанови, веднага се връща на фронта като доброволец. Те имат право да останат в цивилния живот, но избират отново да воюват. Аз също на всеки два-три месеца се връщам на първа линия. Не може да е другояче. Въобще не си задавам въпроса да отида ли на фронта, или не, защото знам, че ако не го направя, ако всички не го правят, ние просто няма да сме живи. Украйна няма да я има като нация и страна. Аз не харесвам войната, не искам да има война, но трябва да отида и да се сражавам. Просто трябва. Това е моята страна, моята земя, аз обичам свободата и искам страната ми да е свободна. 

Искам да ви кажа, че ние допускахме, че ще бъдем нападнати още през октомври 2021 г., и започнахме да се подготвяме за война, но Украйна беше лишена от оръжия и никой на Запад сякаш не вярваше истински, че Русия ще ни нападне. Затова и нямахме оръжия. Сега, почти три години по-късно, когато Русия завзема наши територии и оръжията не ни стигат, за да я защитим, Западът отново се чуди дали да ни даде оръжия, колко да са те, къде можем да ги използваме. Ще ви кажа. Нека само един от тези чиновници да отиде в Донбас например и да види за какво става дума на фронта. Да види как са въоръжени руснаците и как – ние. Да види десетките жертви, осакатените ни момчета и момичета и да прецени тази война има ли я наистина и колко е сериозна… 

За съжаление, руското влияние и пропаганда пречат на трезвата оценка на ситуацията ни както на западните чиновници, така и на много украинци, преди да бъдем нападнати. Украинците обаче разбраха какво е руската пропаганда, когато Русия нахлу в територията ни и руснаците започнаха да избиват и изнасилват децата ни и майките ни. Всеки ден има обстрелван украински град и загиват невинни хора. Вие го виждате, защото сте тук, а къде са чиновниците от Европа и САЩ? Те ни казват от топлите си, безопасни местенца, че трябва да спазваме ограничения, за да използваме оръжията, които ни дават. Как ви се струва това? Никоя страна в Европа не е застрахована от руска агресия. 

Знаете ли, аз дори не изпитвам гняв. Дори и да видя врага си в очите, не изпитвам нищо. Знам, че просто трябва да го убия, без никаква емоция. Емоциите и мислите пречат да си свършиш работата, защото това е професионалното – да не мислиш, а да действаш. Нямам съмнения, че съм прав в това, което върша, защото аз съм си вкъщи, в Украйна, а те са дошли тук и искат да ми я отнемат. Какво има да мисля? Това е. Просто война.

Андрей е сериозен, докато говори. Внезапно на лицето му се появява усмивка. Вече знам, че следва порция специфично украинско чувство за хумор. Не греша. Очите на Андрей се смеят малко цинично, все пак е дружелюбен. Когато проговаря, смехът му е и в гласа:

Някои си мислят, че войната е само да стреляш, но всъщност ти през цялото време копаеш. Много копаеш, постоянно копаеш, е, или тичаш…

Купуваме няколко чаши и си тръгваме от фабриката на Андрей с особено чувство. Украинците винаги те оставят без дъх заради историята, която са ти разказали, и в същото време се чувстваш нелепо, дори с въпросите, които си им задал. Идваш от спокойна страна и ги питаш за войната, в която живеят всеки ден. Как ли им изглеждаме отстрани, обяснявайки, че в собствената ни страна има хора, които не разбират какво прави Русия в Украйна. Сещам се какво ми каза Катя преди ден:

Те разказват своите истории, за да разберем каква цена плащат, за да сме ние с вас сега тук.

Ден по-късно вече сме в друг град, далеч от Ирпин. Олга с мъжа ѝ Андрей отварят вратата на подземие. Имам клаустрофобия и интуитивно спирам. Кучето им влиза първо, защото го прави всеки ден и знае, че вътре няма нищо страшно. Следвам го внимателно, докато Олга светва лампите. 

Това е малката ни фабрика за дронове. Тук ги проектираме и конструираме. Имаме голям и няколко малки 3D принтера. След като сглобим всичко, отиваме на една поляна наблизо и ги пускаме да летят. Ако всичко е наред, произвеждаме цяла серия от съответния модел и ги изпращаме на фронта. Имаме различни, например този се казва „Хрущ“, или „Майски бръмбар“. Рамката му е изцяло наше производство. Той може да носи около три килограма полезен товар на разстояние около 35 километра. Сега сме го модифицирали за бойни условия срещу врага. Другият до него е изцяло боен дрон, реплика на китайския „Мавик“. Създадохме го тук, наше производство, по молба на военните. Нашият обаче стана по-добър, защото на него може да се постави произволна система за управление, а на китайския не е възможно. Нашият носи пет килограма и лети около 105 минути. Може да бъде бомбардировач, както и да доставя боеприпаси. Този тук е разузнавач с камери. А тези не са наше производство, подарък са ни, но военните ни ги изпратиха да ги ремонтираме. Наскоро ремонтирахме и руски, които нашите бяха пленили. Всъщност ние правим всичко в сферата на дроновете, от което военните имат нужда, включително и тези безпилотни самолети, които имат различни приложения, в зависимост с какво ще ги комплектувате. Предимството им е, че може много лесно да се сглобяват и разглобяват. Този конкретно е разузнавач.

Докато Андрей говори, не спира да ходи из голямата стая, размахва ръце като възторжен диригент и постоянно взема в ръце един или друг дрон, после ги оставя и започва да сглобява безпилотния самолет. Говори за тях с огромна усмивка, в погледа му има гордост и радост от това, което прави.

Андрей е инженер и е работил за големи компании, които произвеждат дронове, още преди началото на войната. След нахлуването на Русия в Украйна той и Олга създават своята фабрика за дронове. 

Разбрахме, че през големите фирми трудно ще бъдем полезни на нашите момчета на фронта, защото е много бавно, дори невъзможно да прокараш своя разработка в големите компании, а тук, в нашата собствена фабрика, ние правим това, от което имат нужда на фронта. Обаждат се и ни казват: трябва ни това и това, да може да прави тези и тези неща, и ние модифицираме и разработваме всичко веднага сами според конкретните нужди на фронта днес, а не отпреди няколко месеца. Това е много важно, защото войната се променя всеки ден, условията и нуждите на войниците – също. Ние сме в пряк контакт с тях и сме достатъчно гъвкави, за да правим това, което им трябва в момента. В голяма компания това не може да стане. 

Щастливи сме, че с нашите дронове спасяваме живота на нашите войници, защото много често дроновете успяват да заменят пехотинците. Например за обучението на един пилот на вертолет са нужни няколко години, самата машина струва милиони долари и накрая врагът сваля вертолета, пилотът загива или отива в плен. Това е огромна загуба. При дроновете, дори и да бъде свалено устройството, пилотът му седи на сигурно място в тила и загубата е само малко труд и пари. Какво е тази загуба, ако спаси дори един човешки живот?! Дронове се правят на килограм, но хората… Войната вече е война на дронове. Само трябва добре да се обучават пилоти, това става за около месец-два. Засега не достигат нито пилотите, нито обучаващите, но е въпрос на време. Ние правим постоянно обучения за нашите продукти. Елате да видите – това сме произвели от сутринта, само за няколко часа.

Андрей ме води в съседната стая. Там около масите седят няколко човека. Един запоява, друг прави тестове на компютър, трети сглобява частите на дрон. Съсредоточени са, дори не ни поглеждат. В различни райони на Украйна има няколко клона на фабриката на Андрей и за него работят около трийсет човека. Не искам да нарушавам спокойствието в тясната, задръстена с части стаичка и набързо разглеждам наоколо, но Андрей ме кара да клекнем до малки 3D принтери, за видя как става магията…

Тръгваме си зашеметени от подземието, в което се крие царството на бъдещето. Андрей и Олга ни махат на входа с усмивка. В таксито, което ни кара към града, разглеждам няколкото снимки, които съм направила, и си мисля за магията… Телефонът ми звъни в едно от приложенията. Мой познат ме пита развълнувано: „Търсих те няколко пъти, не дава заето, но какво ми говори украинският оператор?“ Усмихвам се и кратичко отговарям:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата.