Post Syndicated from Олег Коцарев original https://www.toest.bg/na-ezika-na-voynata/

1.

Избухне ли война, на хората не им е до игри на думи, изследвания и размисли, не им е до многословие. Първите страшни часове и дни са по-скоро време за кратки възгласи и вопли, призиви и команди, изплашени молби и шепоти, откъслечни слухове. А по-нататък става едно малко странно чудо: лека-полека военната реалност се превръща в норма. Свикваме. И правим наивното откритие, че животът продължава. Сиреч продължава да диша и да се променя и словото.

Украйна до голяма степен не беше готова за жестоката руска агресия на 24 февруари 2022-ра. Това се усети и в езиковата материя. Много от нас отначало просто не разполагаха с нужните за подобни обстоятелства думи и препратки. Ето защо в края на онзи злополучен февруари украинците често цитираха една наглед не съвсем уместна за контекста съветска песен от Втората световна:

Ровно в четыре часа
Киев бомбили, нам объявили,
что началася война…

(„Точно в четири часа бомбардираха Киев – съобщиха ни, че е започнала война…“). Днес, две години по-късно, рядко някой се сеща за нея – междувременно бяха измислени какви ли не нови неща, а съветските творения започнаха да въздействат все по-отблъскващо.

2.

Новите реалии изискваха нови думи. Първо шумно „избухнаха“ названията на активно използваните оръжия. Най-напред – американските преносими противотанкови ракетни комплекси „Джавелин“ и турските бойни дронове „Байрактар“. Те бяха особено забележими през пролетта на 2022 г., когато украинците отбиваха стремителното настъпление на руските военни колони в огромни части от севера, юга и изтока на страната. Затова с техните имена започнаха да се кръщават коктейли, кафенета и радиостанции. И то се знае – песни. С течение на времето, когато тази мода излезе от пределите на здравия смисъл, се появи думата байрактарщина – осезаемо „предобряне“ с военни или околовоенни образи, знаци и термини.

Друга важна дума, особено през 2022 г., е тероборона („теротбрана“ – от „териториална отбрана“). Говорим за род украински войски, „прикрепени“ към определен регион. В началото на руското нахлуване обаче, когато съществена роля в съпротивата срещу нашествениците играеха все още слабо организираните групи от доброволци, добре познаващи родния си град, квартал или село, а в определени моменти и места, оръжието се раздаваше едва ли не на всички желаещи, всичко това също се наричаше „тероборона“.

В град Буча недалеч от Киев, където живея от седем години, през февруари 2022 г. активисти (кой с боеви опит, кой без) сформираха няколко такива лековъоръжени отряда, които докъм 3 март оказваха дейна съпротива на руските войски. На 27 февруари те първи пресрещнаха руската колона, разбита по-късно на „Вокзальна вулиця“ (Гаровата улица) – фотографии от разгрома ѝ обиколиха света и станаха един от символите на Буча. До началото на окупацията тези отряди бяха практически единствените силови структури, които донякъде контролираха града, а в някои квартали продължиха да действат и докато трая окупацията. Разбира се, става дума за спонтанни формации от граждани, а не за род войски – по-уместно би било да се говори за „самоотбрана“, но „теротбрана“ се наложи.

Или да вземем ироничното бавовна. Игра на думи, стъпила на руската мода (официалният и неофициален новговор в днешна Русия е отделна интересна тема) взривовете в окупираните територии или в самата Русия да се наричат просто „хлопо̀к“ („трясък“). По същия начин обаче се пише и „хло̀пок“, „памук“, което на украински е „бавовна“. Затова сега „памук“ наричаме всеки по-зрелищен и успешен украински удар по руските позиции, кораби, летища, мостове и градове.

По-специфични и по-слабо известни на широката общественост са думите от строго армейския бит. Арта например е „артилерия“, покемон – модернизиран „Калашников“, нуль („нула“) – линията, в която се засрещат враждебните армии…

3.

Но бива ли език на войната без образ на врага? Нападналите Украйна наши „братя“, много ясно, предизвикаха грамадна вълна̀ от народна омраза (захранена и от „по-скромната“ агресия от 2014–2021 г.). Жестоките ракетни удари, изтребването на мирни жители в окупираните територии, разстрелите на пленници, фашистката реторика – всичко това не потуши страстите, само ги разпали.

Най-популярните наименования на руските войници в днешна Украйна са рашисти и орки. Първото е хибрид от Russia и „фашисти“ (парадокс: дискурсът на една война от ХХІ в. все още се върти около „фашисти“, „нацисти“ и „неонацисти“, както се именуват взаимно и двете страни). Второто е заемка от „Властелинът на пръстените“ на Толкин, където орките са отвратителните, безжалостни бойци на Мрачния владетел. Случвало се е в отговор на „орки“ руснаците подигравателно да наричат украинските военни „елфи“, но тази практика не стана масова.

За обозначаване на Русия се използва вехтото Московия или изразът в блатата. В употреба са и неуважителното русня¹, и традиционният етнофолизъм кацапи². А обидата йобана русня, ако човек иска да избегне цензурата в социалните мрежи или просто да намекне, се дава съкратено (йбн рсн и йбн блд³ рсн) или отзад напред (янсур анабой). Военните от многобройните „субекти в състава на Руската федерация“, като Тува или Татарстан, обобщено се наричат буряти (след 2022-ра мирното население край Киев никак не ги помни с добро). Заради любовта си към качването на клипчета в TikTok (често разиграващи мними епични сражения) подчинените на Кадиров чеченски отряди се славят като тиктокъри.

Немалък дял от лексикалната агресия се насочи към северния ни съсед – Беларус. Не всички украинци днес имат време, сили и желание да анализират кой е пожелал или е бил принуден да услужва на руските агресори с територия, летища, полигони, а вероятно и с оръжие, техника и униформи – дали диктаторският апарат на Лукашенко, или белоруското общество (и каква част от него). Затова се появиха откровени гаври с името на страната: Блядорусь, Беломосковия. Нещо сходно стана и с крайграничния руски Белгород, който – поради факта, че оттам редовно обстрелват Харков – за много украинци е вече Блядьгород.

Впрочем повечето украинци в тила все пак имат вземане-даване не с руски войници (уж нищо и никакво, а колко приятно!), а с руски ракети и ирански дронове. И ето че ракетите се превърнаха в блядіни/блєдіни (и се появи песента „Летить блєдіна“), а „шахидите“ заради формата си на „триъгълник с дръжка“ (на мен лично тя ми напомня на древен клинопис) станаха балалайки, което не значи, че не могат да бъдат и мопеди, шлюхеди и деренчалки („дрънчила“, „тракала“).

4.

Образът на войната е обикновено образът на сплотения пред външната заплаха народ. Да, в подобни времена действително не може без масова взаимна поддръжка, всеобщо доброволчество, песни, от които на човек му притреперва в гърдите и прочее родолюбиви прояви. Милиони хора събират пари за консумативи за войниците. Непременно се намира кой да „хвърли“ с колата си безплатно родителите с деца, които напускат опасен район. На помощ в разчистването на отломките от пострадалия при ракетен удар блок задължително се стичат доброволци. Заникъде сме без тези неща.

Но националното единство не е цялата военна реалност. И колкото повече продължава ужасът на бойните действия, толкова по-чести и видими стават някои не толкова въодушевяващи явления. Вътрешни дрязги и конфликти; грешки на гражданските и военните власти и на политиците; разминавания в понятията за тактика и стратегия; болка и гняв от загубите; умора и травми. Всичко това също е война и то влияе на начина, по който говорим. Горчивата самоирония, внезапните счепквания (често ей така, от нищо), редуването на отчаяние и еуфория в зависимост от новините или имитациите на новини…

Трагикомичен на този фон стана изразът две-три седмици. Уж толкова щеше да продължи активната фаза на бойните действия според прогнозата от март 2022-ра на Олексий Арестович, скандален и противоречив политик, тогава съветник на президента Зеленски. Днес такова „пророчество“ разсмива и поражда всякакви пародии, но на онзи етап мнозина повярваха на Арестович. Едни – като на човек, който „няма как да не е наясно“, други – просто защото искаха да вярват. Изобщо, в първите дни и седмици на войната имаше много слухове и разговори за скорошния мир.

„Политиците ще се оправят помежду си“, „Сега като тръгнат труповете, ще им се отще да воюват“, „Никой не иска война насред Европа в ХХI век“ – под път и над път се чуваха тези и подобни фрази. Една моя позната разказва, че всяка вечер си лягала да спи и се надявала на сутринта да се окаже, че е сънувала кошмар. Лесно е да си представим какъв е мащабът на разочарованието, което очакваше хората, поддали се на такива настроения, повярвали на подобни предвиждания.

Когато намаля първоначалният мощен поток от доброволци, които постъпваха в украинската армия и паравоенните структури, се оказа, че далеч не всички са готови да се вдигнат на оръжие. И не всички поддържат политиката на границите, затворени за мъже в наборна възраст. Това е сериозен, макар и невинаги забележим отстрани вътрешен конфликт, върху който се наслагва и все по-голямата разлика в опита и вижданията на тези, които са на фронта, и тези, които са в тила; на избягалите от Украйна и останалите в страната. Едните призовават всички цивилни да отидат на фронта; другите изнамират начини да не получат призовка…

И езиковата реалност, разбира се, ярко отрази този феномен. Огромно разпространение получи терминът ухилянт (от „ухилятися“, „да изклинчиш“), тоест човек, който се скатава от военна служба. Негов аналог е мамина череша (заемка от стара сантиментална песен). Мъжете, които успяха да заминат в чужбина и не възнамеряват да се връщат и да се бият с руснаците, попадат групово в саркастичното название батальон Полша или батальон Монако (за по-заможните). Някои фронтоваци казват за гражданите в тила, че са в киевския котел („котел“ тук е преводимо на военен жаргон с „чува̀л“ – затворени в обкръжение военни части, които продължават да се съпротивляват), в диванния батальон.

На свой ред и „черешите“ разработиха своя терминология. Като съобщават в социалките за хайки или блокпостове, където се връчват призовки, те могат да нарекат военните маслини и зелени, а полицаите – сини. Получават се доста образни конструкции: „две краставици и един патладжан“ за „двама военни и един полицай“ например. Правят се и иносказателни „прогнози за времето“: „Биківня, дуже сонячно, вдягнула окуляри, загоріли ніжки“ („Биковня, много слънчево, сложих си очилата, опекох си крачетата“). Тоест в киевския квартал „Биковня“ засега не се връчват призовки…

5.

Епохата поражда своите обобщения и събирателни символи. Така името Мариупол стана символ на трагедията на морския град, на варварския щурм на руснаците, на печално известния обстрел на театъра, където се криеха мирни жители (надписът „ДЕЦА“ не трогна особено агресорите), на дългата отбрана и плена на защитниците.

А Буча вече е знак за поразителната жестокост на окупаторите, стоварила се върху мирните жители, за разстрелите по улиците и в мазетата. За разлика от Мариупол, през пролетта на 2022 г. Буча беше освободена. Как се живее сега в градчето край Киев, което се превърна в черна точка върху картата на общоприетите представи? Избиването на над 400 граждани, както и гибелта на много военни от Буча на фронта си остава отворена рана, за която напомнят посветените на загиналите информационни табла по централната пешеходна улица.

От друга страна, градът се оказа не чак толкова съсипан, колкото можеше да се очаква. Повечето щети върху инфраструктурата и сградите са вече отстранени; много от жителите се върнаха по домовете си. Животът в Буча днес не може да се нарече точно „мирен“, но е относително спокоен, тилови и доста активен. На хората от други градове и държави това им се струва странно. Удивяват се, че войната продължава, а ти можеш да се къпеш в езерото на прекрасния местен парк. И питат ли, питат:

Ама езерото разминираха ли го???
Нима в Буча има езеро, а на езерото – плаж???
Това наистина ли е онази Буча???

Войната на фронта и войната в тила са твърде различни неща. Същото може да се каже и за пълномащабната (като започналата през 2022-ра) и локалната война (като в Донбас в периода 2014–2022). И хората чрез начина си на изразяване се мъчат да нацелят разликата. Затова докато активистите ни убеждават да не говорим за 24 февруари 2022 г. като за начало на войната (та пряката агресия на Русия започна още през 2014-та!), в Буча от обикновените хора на улицата на всяка крачка може да се чуе парадоксалната формулировка еди-какво си стана през войната, отнесена към февруарските боеве за града и окупацията му през март 2022-ра. А за сегашното време се използва след войната…

Изобщо, войната загадъчно изкривява времето в човешкото възприятие. Часовете и минутите, дните и месеците се сливат и нерядко стават абстрактни (участниците и непосредствените свидетели на военните събития бъркат датите най-лесно от всички). Сякаш отново заживяваме в някакво архаично циклично време, където видимото движение на небесните светила и усещането за атмосферните явления по кожата значат много повече, отколкото буквите и цифрите в календарите, часовниците и телефоните.

Превод от руски Нева Мичева

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-po-strashno-ot-raketite/

<< Към четвърта част

Има едни филми, които започват с нацепени кадри, изскачащи като блицефекти. Чуваш някакво изречение, което спира по средата и оставя многоточия. После второ, трето. Заедно с тях в кадъра се появяват: лице, силует или очи, или гледка, светлини, мъгла, елха, усмивка, нечие действие. Блицефектите извън киното поне при мен идват предизвикани от асоциации или някаква информация, или просто в тишината.

Два месеца след завръщането ми от Украйна все по-често я усещам като блицефект – от забелязани жестове, действия и изречения.

Една вечер в дома на Алла в Украйна приготвяхме вечеря. Белим сварени картофи и тя без всякакъв повод ми казва:

Не знам как ще отгледаме дъщеря си тук.

Често чувам това изречение в моята „блицкомпозиция“ от Украйна. То ми причинява странна болка и ме кара да мисля много извън вече изградената в главата ми връзка война–смърт–ужас.

Изречението ѝ, разбира се, има своето продължение.

Дори и да спечелим войната утре, което е малко вероятно, какво ще се случи с нас? Всичките тези наранени мъже, които се завръщат от фронта огорчени, с разбито здраве, инвалиди, чиито жени и деца са ги напуснали. Какво ще правят те, какво ще работят, кой ще се грижи за тях? Всички тези жени, останали вдовици с по няколко деца на ръце, как ще ги отгледат, как ще преживеят въобще? Какво общество ще имаме? Това е по-страшно от ракетите, с които ни обстрелват сега.

Гледаме се с моята украинска приятелка дълго и мълчим. В очите ѝ няма и следа от ужаса, който виждах навремето в София, докато ми разправяше за разрушените сгради на Киев, за въздушните атаки, за ранения ѝ на фронта брат. Няма и следа от онзи блясък, с който ми казваше: каквото и да ни причиняват, ние ще победим; каквото и да ни коства…

Сега очите ѝ са притихнали в мъгла. Дори когато се смее, там, в очите ѝ, липсва свободата на смеха. Има някакво особено примирение. Предния ден, докато се разхождахме до езерото в града, тя ми каза:

Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което сред роднините някой да не е на фронта или да не е загинал, или осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това.

Тогава, край езерото, разбирах тези изречения като мъдрост, философия и част от духа на непримиримостта. Сега, след месеци, нейните думи ме застигат различно. Искала е да ми каже много повече. „Да не се побъркаш“ означава не само да озаптиш страха от това да те удари ракета. Явно за укротяване са много повече мисълта за бъдещето и отчаянието от липсата му.

Ако днес ви помоля да си представите как куче се разхожда в мол, ще се засмеете и сигурно бързо пред очите ви ще изплуват лъскави витрини, жужащи ескалатори, весели хора, които пазаруват за Коледа. Аз лично виждам и кучето си, което се разхожда сред тях. Всъщност две са. Едното е бял къдрав пудел, самодоволен и с огърлица около вратлето. Другото е улично, черничко, със стърчащи къси мустачки, учудени вежди, издължена муцунка и клепнали уши.

Докато си фантазирам тази сцена, веднага си казвам: да, но аз не съм в мола, не виждам наистина това, а само си го представям. Думите „куче в мол“ предизвикаха визуализация, тя – емоция, асоциации, лавина от мисли и може би съпреживяване. Искам ли го? Да, искам го.

Преди дни се обадих по телефона на мой познат журналист, който живее в Днипро. Когато го попитах как е, той не ми каза нищо за себе си, а започна така:

Помня как изглеждаше градът преди войната. Хората се подготвяха за Коледа, всичко беше украсено, светещо. Събуждаше се празничен дух, мислехме за подаръци и за почивка. Имаше настроение, смях по улиците… По време на първата Коледа, след началото на пълномащабната война, улиците бях празни. Никой не излизаше заради страха от постоянните обстрели. За подаръци и такива глезотии въобще не ставаше дума. Бяхме потънали в мрак – буквално, защото руснаците взривиха енергоизточниците ни. Хората умираха от студ, тъй като парното не работеше, пак по същата причина.

Докато Александър ми говори, си спомням как в навечерието на миналата Коледа Алла се прибра с дъщеря си в Украйна окончателно. Тогава в Украйна нямаше ток заради разрушената от руснаците енергийна инфраструктура на страната. Преди да тръгне към дома си, Алла купи десетки светещи пръчки, елхички и всякакви играчки, които денем събират слънчева светлина, за да светят по тъмно. Българските сайтове ги наричат „парти играчки“. Алла ги занесе в дома си в Украйна, защото нямаха възможност да включват генератора постоянно и да го хабят за осветление.

Представям си едноетажната им китна къщичка със затрупана от сняг градинка отпред. Малката ѝ кухня и останалите стаи, които Алла е накичила с „парти играчките“, за да имат някакво осветление в дома, докато навън сирените вият за възможна въздушна атака. Тогава по телефона тя ми каза, че домът им е много уютен така, нищо че навън е тъмно и страшно. Каза ми още за звуците на Украйна по време на коледните празници. Два вида само. На жужащи генератори до всеки дом и болница и на воя на сирени. Нищо друго. Никакъв смях, никакви молове с кучета в тях, никакви подаръци, никакви трапези с по няколко ястия. Само

пълен мрак нощем, вой на сирени и постоянно жужене на генератори.

Александър спира да говори и разбирам, че не съм чула последните му думи, унесена в моите лични спомени. Извинявам се и го моля да повтори.

Единствената ни мисъл през миналата зима беше за пролетта, когато ще можем да възобновим бойните действия, и надеждата, че лятото ще успеем да си върнем загубените територии. В навечерието на тази Коледа хората пак се опитват да върнат някакво коледно настроение. Ресторантите са пълни, навсякъде изглежда, сякаш не воюваме. Тогава се запитах дали това е някаква умора от войната.

Отново ме връхлитат спомени от лятото, когато бях в Украйна. Да, наистина в големите градове ресторантите бяха пълни и тогава се питах как е възможно на няколкостотин километра да има брутална война, в която зверски се избиват и осакатяват хора, и в същото време други хора вечерят спокойно в някой ресторант или се забавляват в бар.

Докато бях в Украйна, си мислех, че така трябва да бъде, че която и да е страна във война не трябва да спира да живее – въпреки ужаса, загубите, тревогите, страха. Защото хората са силата ѝ и ако се скрият по домовете си, ако спрат да се забавляват, ако се откажат да живеят, то това би бил краят. Споделих мислите си с Александър. Седя на няколко хиляди километра от него и сякаш го виждам как ме слуша и поклаща глава.

Да, усещането в градовете е, че уж няма война, но това е на повърхността. Всъщност войната е вътре в нас. Тя е в сирените, в разрушените сгради, в хората, които са загубили домовете си, близките, мъжете си, децата си на фронта. И тези хора имат нужда да се съберат някъде, да споделят притесненията и проблемите си, да знаят, че и на други сред тях се случва същото и че някой е съпричастен. Но друго ме тревожи.

Пак се отнасям в спомените ми с Алла. Когато я видях за първи път, тя ми описваше как небето над Киев е било цялото озарено от пожарите в града, предизвикани от ракетите, с които руснаците го обстрелват. „Но оттук, където няма война, всичко това изглежда нереално“, ми каза тогава.

После, като пристигнали в София, най-много се уплашила, когато другите украинки, с които живеели в общежитието, тръгнали към Полша и тя останала сама с дъщеря си в напълно непозната страна. „Когато пристигнахме с автобуса в България, бяхме повече, можех да си говоря с другите украински жени, децата ни общуваха помежду си. Тоест не бяхме загубили усещането за общност. Сега всяка от тях замина нанякъде и аз останах тук сама. Това е много тежко.“

Гласът на Александър отново долита до мен. Това, което го тревожи в днешна Украйна, е умората от войната и апатията, която вижда в цивилното население.

Хората са останали без надежда. Защото първо си мислеха, че победата ще дойде през пролетта. После имаше надежда за офанзивата през лятото, която трябваше бързо да върне териториите ни, но и това не се случи. Сега отчаянието е навсякъде сред населението ни, защото живеем в някаква неопределеност. Разговарях с жена, в чиято къща преди време падна ракета. Оцеля по чудо. Тогава се страхуваше от войната, от ракетите, които ни засипват и убиват хора. Наскоро мъжът ѝ загина на фронта. Сега жената е сама с децата и мие чинии в едно заведение, защото не може да си намери друга работа, а е с висше образование. Като говорих вчера с нея, тя ми каза: „Все ми е едно какво ще стане, искам само да има какво да ядем с децата и къде да живеем. Не следя новините от фронта.“ Разбираш ли, Николета, хората вече не виждат хоризонт за края на войната. В същото време все по-трудно се намира работа, защото много от заводите ни са разрушени от руснаците. Някои наемат хора на половин ден, но това означава и половин заплата. Като цяло работа няма. Няма и пари. Да, магазините ни са пълни със стока, но какво можем да си купим без пари. Мой приятел се върна ранен от фронта. Оправиха раните му, но психиката му е съсипана. Седи затворен вкъщи и не иска да се среща с никого. Не спи, сънува кошмари – как го убиват, осакатяват или как руснаците го пленяват. Жена му го напусна. Той чака помощите, които държавата му дава, но те не са достатъчни за един млад човек. Безпътица. Няма работа, няма никакъв личен живот. Няма нищо. Какво ще стане с него? Престъпник ли? Отчаян бездомник ли?

Мълча и чувам в слушалката само въздишката на Александър. Опитвам се да си го представя. Къде седи, докато говорим, какво ще сложи на масата си за вечеря? Топло ли е, студено ли е в дома му? Как изглеждат улиците в Днипро на няколкостотин километра от фронта? Има ли там зеещи черни дупки от снаряди по сградите? Ракетите пристигат в Днипро, преди приложението на телефона да реагира. Разрушават домовете и живота на хората, преди да се включат сирените. Опитвам се да усетя отдалеч „коледния дух“ по тези улици, човешката болка и тъга.

Била съм в Украйна, но ми е много по-трудно да си представя всичко това, отколкото да видя във въображението си куче, което се разхожда в мол. Давам си сметка колко далеч сме един от друг с Александър и Украйна. Не като километри, а като преживявания, тревоги и страхове. Мога да бъда съпричастна, мога да се опитвам да помогна, мога да се опитвам да давам кураж на тези, които познавам там. Може би дори ще успея, донякъде.

Но какво става с всички милиони украинци днес, дни преди Коледа. От какво имат нужда те сега?

Гласът на Александър е мек, тих, спокоен.

Надяваме се на някакво чудо, но откъде би дошло то? Помощта отвън не е толкова голяма вече и ще става все по-малка. Явно е, че чудото няма да се случи. Кой би го сътворил? Сега хората мислят единствено как да оцелеят без работа, без дом и със загубите на своите близки на фронта. Задава се хуманитарна криза на много нива. Но коледни дни са, може би все пак чудото ще стане.

С Алла се чуваме, както обикновено, през уикенда. В този момент телефонът ми започва да вибрира по познатия начин. Тя пита какво е това, Казвам ѝ, че не съм махнала още от телефона си приложението за въздушни атаки. Тя прави пауза.

Защо си причиняваш това? Аз моето го махнах. Все едно е дали знам за ракетите, или не. Имаме толкова други проблеми да решим.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-suzidanieto-sa-nuzhni-idei-razruhata-ne-iziskva-plan/

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а след това и магистратура „Физика на ядрото и елементарните частици“. Автор е на четири стихосбирки и множество публикации в електронното списание за литература „Кръстопът“, „Литературен вестник“, списанията „Море“,„Страница“, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др. Съставител е на сборника „Поезия срещу войната“ (Scribens, 2022), включващ в благотворителна инициатива текстове на 101 автори от България и чужбина в помощ на бежанците от Украйна. Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски и др. Георги е един от основателите на „Хралупата – пространство за литература и култура“ в София и част от издателство Scribens.

Докато вече привършвахме това интервю, настъпи израелският 9/11. На фона на апокалиптичната (в известен смисъл) поезия в най-новата ти книга как би коментирал последните събития от света?

Като нов стар очакван абсурд. Естествено, че нападението на „Хамас“ е военно престъпление, естествено, че е терористичен акт, естествено, че и за тях, и за всички е ясно, че действия от този род не са и няма как да бъдат от полза за някакъв положителен край на Палестинския въпрос. Напротив, ситуацията е доведена до състояние: едните трябва да изчезнат – като хора, като нация, като население. Не смятам, че каквото и да е от това може да бъде наречено свещено, оправдано и за доброто на света или на част от него. Последствията, както и причиняващият ги акт са във вреда на мира, човешкото и съхраняването на малкото останало от изчерпаемите ни психически сили. Още повече, не виждам никакво припокриване на идеалите на тези крайни религиозни фракции с мисленето на глобалния и конструктивен човек. Пътят към разрешаване на проблемите между Израел и Палестина може да е труден, но със сигурност не е този.

Да се върнем обаче на повода за този разговор – новата ти книга „Последният Буенос Айрес“ (изд. „Знаци“, 2023), която е своеобразен поетичен „Произход на видовете“, библейска и еволюционна история. Усещането обаче е, че се връщаме назад по стъпките на Сътворението, към апокалипсиса на първичния мрак, към последните мигове преди изригването на Помпей. Това ли се случва и как всъщност си представяш този апокалипсис?

Както и повечето неща, за които говорим през идеята за „събитие“, апокалипсисът не е събитие, а процес. Изучаваме историята чрез дати, часове и моменти, но това е единствено защото нямаме друга възможност за обхват на случилото се.

Войната в Украйна не започна на 24 февруари 2022 г. – тогава армията на Руската федерация навлезе в територията на Украйна; войната не започна и през 2014 г., когато незаконно беше анексиран Крим – това са само последните жалони от един дълъг път към настоящето. Можем да връщаме още и още назад и сигурно никога няма да е достатъчно рано, за да кажем, че днешното не е било възможно да се случи.

Вероятно по същия начин трябва да разсъждаваме за апокалипсиса: когато той бъде медийно обявен, няма да е изненада – той отдавна ще се е развивал, ще е придобивал образ. Това е засегнато в книгата като тема. Изкривената ни представа за тези големи „събития“ ни поставя в роля на очакващи нещо, което се случва междувременно и постепенно и ние вече сме част от него, предстои да разберем какъв магнитуд ще достигне.

Заглавието и имената на циклите в книгата ни дават много конкретна топография. Защо точно Буенос Айрес?

Шеговитият ми отговор би бил: „Защото звучи добре.“ Разбира се, не това е причината да се спра точно на този град. Историята на името му е обяснена посредством циклите. Градът е основан във времена на епидемии от малария (лош въздух), когато европейците са търсили нови места, които да населят и където въздухът да е чист. Връзката на блатата и застоялите водоеми с болестта е била миризмата, не комарите.

Буенос Айрес [на испански означава „хубав въздух“ или „добри ветрове“ – б.р.] е надежда за свободно дишане, за ново начало. Подобни места стават все по-малко. Конкретиката е ползвана в чисто художествен смисъл. Заглавието е метафора за нашето търсене на глътка въздух далеч от пандемии, войни и пълно капитулиране на междучовешките отношения.

Ако светът продължава „поради своята недостатъчност“, както пишеш, то тогава в какво би се състояло осъществяването му?

За природата той е във всеки момент съвършен, даже за Вселената. Ние живеем в моментната крайна точка на времето, което прави всичко в хармония с големите закони. За човека – обратно – осъществяването на света е винаги в следващата крачка.

Човекът изобретява идеята за бъдеще, за което Вселената няма понятие. Най-горещата година в историята, най-голямото земетресение, най-унищожителната атомна бомба, най-великите сред най-великите спортисти, писатели, държавници – тази гладиаторска надпревара, дори боравеща с понякога ужасяващи понятия, съблазнява съвременника да преживее нещо, което не фигурира в учебниците. Храним се с концепцията за феномен, който да осмисли поне статистически живота ни. Понякога този глад е надълбоко, срамен, прикрит, но го има в гена на човека. Само че всеки, който брои и измерва, е обречен, защото числата нямат край.

 „създаден за седем дни/и разрушен за миг“. Убеден ли си, че разрушението винаги е много по-бързо и по-скоротечно от съзиданието?

Съзиданието винаги е по-трудно, енергоемко и неустойчиво от разрухата, която, затворена в собственото си осмисляне, не може да бъде съкрушена. Съзиданието няма право на грешна стъпка, разрухата няма грешна стъпка за себе си. Това е смисълът на тези редове; дори и протичайки като процес, разрушението се нуждае от един кълн, докато светът трябва неуморно да възобновява своите милиарди отделни крехки греди. Съзиданието започва от нищото, нужни са му идеи, концепции, проби, докато разрухата винаги работи с вече готовото и нейната задача не изисква план.

Какво ще пише на надгробния камък на нашето съвремие, на собственото ти поколение?

Надявам се, че още не знаем, защото това би значело, че сме приключили с работата, с дейността си; че стореното е достатъчно, а не мисля, че е така. Напротив – точно в тези години, до които сме се довели, е необходимо да забравим за покоя на надгробния камък, а нека следващото поколение ни даде своята оценка за щетите и постиженията. Освен това, ако мислим в такава посока, мислим в посока на самоувековечаване – първия и най-страшен признак на много предишни поколения, които очевидно са грешили в преценката си. По-важно ми изглежда преди това да видим надгробния паметник на диктатурите и на него да пише „Стига толкова“.

Как се постига вечност, как всъщност я разбираш?

Още едно понятие, изобретено от нас. В езика ни има доста такива, те нямат реални примери, нямат наблюдаеми дефиниции. Вечността е родена от нас, но не е наша и ако се постига, ще се постигне в наше отсъствие, наличието ни не може да доведе до трайност. В литературен смисъл вечността има друго предназначение, понякога можем частично да я изпитаме, като мостра на парфюм, но с условието, че този парфюм не е наличен по друг начин. За един ден стига, ароматът се задържа.

А как, по думите ти, се „пресолява рана“?

Солта в раната е болка. Пресолената манджа има вкус само на сол и на нищо друго от съставките си. Опитите да изстискаме максимално много мъка от нещо водят до обезчувствяване. Човекът е приспособимо същество и бързо свиква с нови „нули“ на толеранса си към едно или друго. Пресоляването на раната е промяна в тази „нула“, което всякога води до нуждата от по-големи дози от същото за постигане на същия ефект. Наблюдавахме го по време на пандемията от коронавирус, наблюдаваме го и по време на войната в Украйна. 10, 100, 1000 смъртни случая първия път стряскат, втория път стряскат по-малко, на десетия път са просто очакваната част от новинарската емисия.

Повтаря ли се, или се пренаписва историята? И ако мислим за нея литературно – графоман плагиат ли е човечеството?

Ако всички хора имаха едновременно усещането, че са част от човечеството, нищо от това нямаше да се случва. Само че нашата „мрежа“ е по-скоро съставена от пунктири, отколкото от непрекъснати нишки. „Невидимото“ човечество за всеки един индивид се превръща в абстракция, към която не може да се присъедини. Тогава самостоятелният живот приема функцията на стотици изминали поколения, без да е възприел непреживяното по друг начин, освен като мит. Ако съществуваше пълно препредаване на действителното отминало, мрежата може би щеше да бъде много по-добре свързана. Историята се рестартира с всяко новородено. Нямаме една история, имаме осем милиарда паралелни истории.

Какво е способно да отдели човека от грешките/греховете му?

Собственият му опит, страданието и любовта, образованието и семейната култура. Нищо не може да те застрахова срещу грешки или грехове, но много излишни трагедии биха били избегнати, ако в процеса на подрастване се наблегне на подобни човекооформящи теми. Семейната, училищната и университетската среда са от първостепенно значение. В това отношение ми се струва, че тоталитарните и диктаторските страни се възползват много повече от достъпа си до младежта, докато страни, които държат на демокрацията и свободата, неглижират (може би и от страх от изпадане в пропаганда) тези аспекти.

Имаш ред стихотворения за войната и насилието, като със сигурност поводът за тях идва именно от последния мащабен военен конфликт в Украйна…

Да. Огромна част от стихотворенията са написани в първите месеци след началото ѝ, с нетипична за мен честота. Почти всяка нощ пишех ново стихотворение. Така се събраха над 200 страници във файл, които впоследствие редуцирах и от които останаха включените в книгата. „Старите“ в нея са много малко.

Начинът, по който ми повлия тази война, беше с учудващ и за мен магнитуд. Смятам, че преживяваме особени години, които ще оформят среднодалечното бъдеще на света, и наследниците на днешния ден ще се връщат към тях дълго време. Такива периоди изискват участие и по примера от Втората световна война променят хода на много неща, включително на изкуството. Колкото и ужасно да звучи, то се мобилизира и се преоткрива най-добре по време на хуманитарни кризи и нечовешки събития, от което не бива да изпитваме задоволство, а просто да си свършим работата. Най-истинската е много черна.

 „обесването на владимир владимирович путин“ е най-конкретният ти текст: стъпките към края на този съвременен кървав диктатор (един от всички други, които са споменати по-дискретно). Така ли – от собствената си ръка – приключват всички диктатори? Самотата ли е техният неизбежен край? 

Самотата не е само краят им, самотата ги води към този край, който е напълно заслужен, и ако не бъдат съдени от по-висша от човешката инстанция, даже се разминават леко. Вова Путин вече виси на собствената си пъпна връв, обесен и отдавна приключен. Очевидно махалото на трупа му трябва да направи още няколко кръга, преди да бъде официално заменен от следващия противник на човешкото (в случай че властта не се смени коренно) или от някой, който може да изкара Русия от блатото, в което с известно самозадоволство се вкопава.

Душата на редовия путинист носи в себе си неуспешната болка, това е особен тип полудушевно състояние, което се опитва да достигне до болезненост, но от крайния резултат не може да извлече нито поука, нито позитив, нито градивен смисъл за така или иначе обмъглената представа за каквото и да било бъдеще, по-далечно от днес.

 Стихотворението „мезозой“ е реплика на тринайсета глава от „Коринтяни“. Достоевски противопоставя абстрактната любов към „човечеството“ и хората въобще на тази към конкретния един ближен, която е много по-трудна и трудоемка… Ако оставим настрана интимността, способни ли сме днес на тази любов (питам и във връзка с раздвоените ни реакции към войната в Украйна и не само)? 

Способни сме на същото, на което сме били и преди тази война, и преди този век, и преди каквото е в тефтерите ни. Както интимната, така и общочовешката любов са състояния – не можеш да поддържаш в пълен интензитет нито едно от двете. Шансът на човека е в това, че рядко трябва да се проявява като човек. Истинските работни часове са много малко в рамките на един секулум.

Ако „свободата ни не е спасение“, къде тогава го виждаш?

Свободата съблазнява по много начини, без да обещава нищо, освен своята абстрактна дашност. Няма как това да бъде крайната точка в търсенето на спасение. Не и в християнския смисъл. Интересно е, че със забързването на всички процеси в света и със забързването на самия свят, много подобни въпроси започват да получават повече моментен, отколкото окончателен отговор. Някак константата се превръща в променлива и вероятно това е, което трябва да срещне нашето поколение във философски план. Фрагментизиране на смисъла. Бърза храна, бърза любов, бързо спасение. Нощувка и после отново същото.

и може би всичко
вече е казано
но не
за последен път

Накратко, можем ли да приемем това като най-лаконичното определение за литературния двигател?

 Да.

Ти самият си двигателят зад групата scribens/ARS, които издават едни от най-сериозните български гласове в поезията, докато твоите текстове излизат в друго издателство. Способен ли си да се отстраниш от самия себе си като поет, от собствената си стилистика, когато правиш подбор на новите ръкописи – или напротив, търсиш сродното, подобното? 

Нямам проблем да се отстраня от собствената си поетика, за да оценя чуждата. Мисля, че „витрината“ ни го доказва и го доказва с всяка следваща публикувана книга. Аз самият имам четири книги с поезия и те са напълно различни една от друга, всеки път ми е интересно да търся нови подходи и концепции, мога да слушам бритпоп или рап, а в следващия момент – класическа музика. С поезията е същото.

3 сутринта е часът, който се споменава непрекъснато в книгата. Какво ще се случи тогава?

3 сутринта е символ на времето, когато не би трябвало нищо да се променя. Лично аз винаги съм го възприемал като момент, в който светът спи, хората спят – добри, лоши, всякакви, – просто спят, денят е свършил, новините са се изчерпали и няма нищо повече. Ето това изгубено спокойствие на 3 сутринта ми липсва от известно време насам. Вече нямаме „час на нищото“ и това е изнервящо.

Обичам да будувам в 3 сутринта, да пуша и да знам, че всички глупаци, всички изроди и нещастници хъркат в този момент, но също така и всички други обикновени и необикновени, великолепни и съвършени същества са се оттеглили за няколко часа в леглата си и няма нищо друго и никой друг, който да промени нещо, преди слънцето да поднови играта. Това обаче вече не съществува.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-vsichki-zaedno/

<< Към трета част

Някъде на фронта в Украйна, лятото на 2023 година:

Това, което ми давате, е много опасно. Може да избухне всеки момент. Кой е направил тези бомби?… Внукът ви?…

Юлия е на седемдесет години, председател на Фондация „Молфар“, която снабдява полевите болници на фронта с медикаменти и превързочни материали. Синът ѝ и племенникът ѝ се сражават във войната на Русия с Украйна. Внукът ѝ е на пет години. Когато Юлия тръгнала за пореден път към Бахмут, момченцето ѝ връчило стари гилзи и ѝ казало, че това са бомби, които ще помогнат на баща му да се върне у дома. Юлия не повярвала, че наистина вози в пикапа си бомби. Дала ги на един от офицерите на бойното поле като символичен подарък. Оказало се, че бомбите са истински.
Юлия е ужасена:

Как е възможно дете да прави бомба? Никой не го е учил. Вкъщи не говорим за войната пред него, защото той се разстройва. Чака татко си. Братовчедка му крои планове да убие Путин. С какво се занимават тези недонацелувани от бащите си деца?  

Доброволците и неправителствените организации в Украйна, които помагат във войната с Русия, са безчет. Всеки е поел някаква част: хуманитарна и психологическа помощ, лекарства, военно оборудване, дрехи, оръжия, автомобили.

Аз ходя до местата с най-активни бойни действия – Бахмут, Лисичанск, Запорожие. Помагам на лекари, фелдшери и шофьори на линейки да изнасят телата на ранените от самото бойно поле. Има случаи, в които лекари припадат от гледката на разкъсани тела. Всеки път колата, с която ходя там, е изцапана с кръв. Последния път намерих обувка, която явно не трябва вече никому. Докато евакуираме наши ранени, руснаците стрелят и по нас, за да ги доубият. Там сега е месомелачка.

Помощта на доброволците не е само за фронта. В началото на войната при руската окупация в Киевска област училището в Гостомел е напълно разрушено от снаряди. Казват му „малкото училище“, защото в него учат само деца до четвърти клас. То е построено в началото на миналия век. Било е разрушавано през всички войни, които са се водили на територията на Украйна през миналия век, и е оцеляло. Оцелява и в тази, защото група доброволци от Фондация „Гуртум“ го ремонтират.

В Украйна е гласуван закон, според който учебната година не може да започне присъствено, без в училището да има бомбоубежище. Това лято „Гуртум“ слага началото на проект. Строят бомбоубежища за деца. Петко Петков е българин, компютърен инженер, който от началото на войната живее в Киев. Срещаме се насред украинската столица. Той е от създателите на  „Гуртум“.

На украински „Гуртум“ означава „заедно“, като изписването е с „о“, но ние го изписваме с „у“, за да е уникално и думичката „ум“, която на украински е като нашата, да присъства в името на фондацията.

До момента „Гуртум“ работи по дванайсет проекта като този в Гостомел.

В двора на училището направихме от железобетон конструкция, която отговаря на всички изисквания за бомбоубежище. Саша (един от основателите на фондацията) и приятелката му са архитекти. Изработиха план бомбоубежището да прилича на хобитска къщичка с типичните кръгли прозорчета, покрив, покрит с трева, цветенца и храстчета. Това е опит децата да влязат вътре без страх, защото са гледали филма. В бомбоубежището има всички удобства за учене. За мен образованието и училищата са най-важни за едно общество. Затова инвестирам в този тип дейност – да помогна децата да ходят на училище, а родителите им на работа дори и по време на война. Разбира се, стресираща е самата идея да се правят бомбоубежища за деца, но това е реалността в Украйна днес.

Мисля си как бих се чувствала аз, ако всеки ден изпращам детето си на училище с тревогата и ужаса, че някой нарочно би насочил ракета, за да разруши хобитската къщичка, в която моето дете учи. Спомням си как Алла ми разказваше, че най-големият ѝ страх е дъщеря ѝ да е на училище и върху него да падне ракета. Сега Алена е на училище. Въздушни тревоги има всеки ден и тя тича в своето бомбоубежище, което не прилича на хобитска къщичка, а е бункер под земята, в който има осветление, чинове и въздух – неясно за колко часа напред.

Убиването на деца и мирно цивилно население е военно престъпление,

ми казва Сергий Кузан, председател на „Украинския център за сигурност и сътрудничество“. 

Екипът разследва военните престъпления на руската армия от началото на войната в Украйна. Хората на Сергий работят на терен в цяла Киевска област, както и във всички освободени от окупация украински територии.

Мисля, че е ужасно да се говори за това, но няма престъпление, което руснаците да не извършиха в Украйна в тази война. Искам да кажа категорично, че техните престъпления по никакъв начин не са предизвикани. Опитваме се да разберем каква е целта им, за да извършват всички зверства тук, в Украйна. Колкото и жестоко да звучи, разбираме защо взривиха Каховската електроцентрала и предизвикаха катастрофа, равна на ядрен взрив. Но тук поне можем да намерим някакво обяснение, защото се опитваха да спрат настъплението ни към Херсонска област.

Сергий въздъхва. Замълчава. За пореден път през тези петнайсет дни в Украйна някой внимателно ме изучава – дали вярвам и разбирам дълбочината на изреченото. Сергий приковава поглед върху мен и продължава:

Не мога да намеря обяснение за нещата, които с колегите ми видяхме в освободените от нашата армия територии. В тези зверства няма абсолютно никаква логика освен физическото унищожаване на украинци. Явно в руското общество е протекъл процес на абсолютно обезчовечаване на украинците като нация.

Това, което видяхме в Киевска област, в Буча, Ирпин, Харков, Херсон, беше страшно, но руснаците бързо се научиха да прикриват своите военни престъпления. Правят масови гробове, давят или изгарят хората, за да не оставят следи. С тях има мобилни крематориуми, в които изгарят и свои, и чужди. Така замитат следите си. Все още не сме разкрили по-голямата част от техните престъпления.

Най потресаващ за нас беше контактът ни с жените, майките, сестрите на руските войници, които бяха в Буча, Ирпин и градовете с нечовешки зверства и издевателства над украински деца, жени, бебета, бременни жени, животни… Ужасяващи неща им бяха сторили. Изпратихме съобщения на майките, жените и сестрите на тези руски войници, които бяха в Украйна. Показвахме им какво са правили мъжете им, братята и синовете им тук. И те знаете ли какво ни отговориха? Няма да цитирам ругатните, но отговорът им беше: „Да, нека убиват украинци, нека убиват деца, това са украински потомци, които не трябва да израстват и живеят. Да, нека изнасилват, да се гаврят и убиват украинските жени, за да не могат да раждат украинци.“ Представяте ли си, майките на тези руски войници, възрастни жени да говорят така. Съпругите им да говорят така. Явно руското общество е болно и процесът на дехуманизация там е напълно завършен.

Питам Сергий за тезата с „двете гледни точки“.

Ако търсим истината, разбира се, че ще се ръководим от основните журналистически стандарти за плурализъм. В условията на война обаче ние нямаме съмнение кой е жертва и кой е агресор. Трябва ясно и честно да кажем, че има позиция на страна, която се бори за своята свобода, територия и независимост, и има позиция на страната, която атакува. Ако искаме да чуем позицията на агресора, това трябва да бъде наричано от медиите така: „Сега ще чуете позицията на агресора“, а не „Ето я и другата гледна точка“. Това е характерен прийом за манипулация, потребителят получава истината, но и лъжата, маскирана като някаква гледна точка. Тогава хората започват да си мислят, че истината вероятно е някъде по средата. За съжаление, се оказва, че истината в разбирането на средностатистическия гражданин се обърна на страната на Русия заради манипулациите ѝ. 

Говорим със Сергий как би могло да бъде спряно отвличането на украински деца. За първи път от началото на срещата ни ми изглежда отчаян.

Не можем да ги спрем да отвличат децата ни. Трябва първо да разберем, че Путин е военнопрестъпник. Той не може да отиде на срещата на БРИКС в Южна Африка, защото го издирват именно за военни престъпления, като отвличането на деца. Хората в окупираните територии са заложници и нямат голям избор. Ако руснаците искат да вземат детето, ще го вземат. Арестуват родителите, хвърлят ги в затвора и всички следи са заметени. За съжаление, ние нищо не можем да направим в окупираните територии.

Когато Русия нахлува в Украйна и започва пълномащабна война, в украинската армия има недостиг на всичко. Насред двора на голяма фабрика срещам Андрей Ковалев, председател на Благотворителна фондация „Виница, безопасен и комфортен град“. Докато минаваме през  охраната, чуваме сирената. Андрей ни пита искаме ли да ни заведе в бомбоужежище. Клатим отрицателно глава. Той се усмихва и казва:

Ние също спряхме да се крием. За мен и момчетата е по-важно да продължим дейността си без прекъсване, защото на фронта имат нужда от нас. Започнахме активна работа още в  началото на войната. Първото, с което се заехме, беше направата на противотанкови съоръжения, т.нар. таралежи. Събрахме на доброволчески принцип много заварчици, а предприятия ни подаряваха желязото, с което изработихме много таралежи.

По-късно правят „коктейли Молотов“ и търсят войсково оборудване: муниции, каски, бронежилетки и обувки, очила, необходими за фронта. Техни доброволци постоянно пътуват до предните фронтови линии и доставят каквото могат.

Последното, което предадохме на фронта преди две седмици, беше голям автомобил, на който поставихме военна установка ГРАД. Имаме доброволец, който до този момент е изработил трийсет и осем такива. Прави ги абсолютно професионално – с мерници, с автоматика и точност на уцелването до три метра. Стрелят на трийсет километра с обикновени снаряди. За съжаление, много момчета загинаха на фронта. Познаваме ги поименно. Наши сътрудници също загинаха. Последният ГРАД, който предадохме, имаше табелка с името на момчето, което работеше по него, но то също беше убито по време на бой.

Фондацията на Андрей купува и разпределя в болниците в Украйна лекарства, санитарни пакети, инвалидни колички, специализирани легла и дюшеци за болниците.

Ранените ни са твърде много. Сега се опитваме да купим пикапи, за да ги преоборудваме със системи ГРАД или в реанимационни автомобили, с които да извеждат ранените ни войници от боя. Автомобили са ни необходими не само за фронта, но и за патронаж. Обикаляме социално слаби хора или многодетни майки със загинали на фронта съпрузи, или пък ранени войници, които са изписани от болниците, но имат нужда от всекидневни грижи в дома си.

Питам Андрей как се осъществява контролът на помощите, които получават или купуват с дарени средства. Той не е изненадан от въпроса ми. Показва ми как пратките, които получават и разпределят, се заснемат с видео.

Контролът при нас, а и при повечето доброволци е много затегнат. Но да, знаем, че има кражби и злоупотреби. Според мен това става на ниво чиновници в държавния апарат. Ние сме доброволци. Ходим до местата на боя. Виждаме ужаса с очите си. Не мога да си представя, че някой би откраднал от хората, които умират, за да ни пазят. Да, възможно е чиновниците да крадат и сигурно го правят. Това е проблем на ниво държава и съм убеден, че ще бъде решен.

Юлия е седнала напрегнато на стола си. Получава съобщения, в офиса влизат хора, които носят пакети и кашони.

Питате какво е там и как се справят нашите. Ще ви разкажа история от последните дни, на която присъствах. Една медицинска сестра беше ранена в крака. Извеждаме я от бойното поле. Тя въпреки шока повтаряше: „Моята рана е лека, отидете да помогнете на другите с по-сериозни рани. Потърсете Макс.“ Качваме я в колата, за да я отведем на по-сигурно място, а тя не иска да тръгне, докато не намерят Макс, когото е оставила на бойното поле ранен. На Макс му били откъснати краката. Тя му сложила турникети и успяла да го скрие зад някакво малко укрепление. Тогава я ранили, а той останал някъде там. Извади си телефона и показа на картата точните координати, където го оставила. Когато екип тръгна да прибира Макс, тя се отпусна в линейката и потеглихме с нея. Тогава изпадна в шок. Не можеше да си поеме въздух, цялата побеля. Онемя. Раздрусвам я, а тя се обърна към мен и пита: „Защо не мога да говоря?“ После внезапно промълви: „Видях ада, бях в ада. Стреляха от всички страни, не знаеш накъде да бягаш, избухват мини, разкъсват се тела и животът свършва. Много ме беше страх. Но аз се договарях със своя страх. Мисля, че всички момчета на фронта също се договарят със своя страх.“

Питам всички доброволци какво може да помогне на Украйна сега.

Сергий:

Ако България и Европа останат силни и имат стабилни правителства, това ще е най-добрата помощ за Украйна. Пазете складовете си с оръжие, нашите преди войната започнаха да гърмят – точно както вашите напоследък. Това е руска диверсия без съмнение. Колкото по-силна е България сега, колкото по-добре действат вашите специални служби, толкова по-бързо ще се справим и ние, а и вие с Москва.

Юлия:

Понякога правя торти за момчетата на фронта. Не защото са гладни, а за да знаят, че някой мисли за тях. На тези мъже на фронта им трябва сигнал, че не са захвърлени и нас ни е грижа. Те трябва да са убедени, че хората чуват историите им, тревожат се за тях, а който вярва в Бог, се моли за тях. Много от тези, които познавах, вече ги загубихме. Тази ужасна война трябва да свърши по-бързо. Затова и цяла Украйна, всички хора помагат, както могат. Нашата победа ще има много висока цена, но ние ще победим.

Андрей:

Имам седемгодишна дъщеря и тринайсетгодишен син. Те опаковат, разпределят хуманитарната помощ и помагат, както могат да помагат едни деца. Един ден виждам сина ми пред молитвеника в неговата стая. Казва ми, че се моли негов болен приятел да оздравее. Това се възпитава от най-ранна възраст – винаги да искаш да помогнеш на този, който има нужда. Сега изпитанието е огромно, но то ни сплотява и който и да се опитва да ни попречи, е безсмислено. Когато нещо страшно е пред нас и трябва да се защитаваме от него, всички заставаме заедно. Може много хора да загинат, но не и да ни победят.

Големите куриерски фирми в Украйна са две. Между тях има шега: „Толкова сме добри, че доставките за фронта понякога пристигат, преди украинските войници да са заели новите си позиции.“ Шофьорът на една от фирмите кара червено камионче с бял надпис „Нова поща“. Возил е продукти за фронта, когато до камиона му пада ракета. Камионът се обръща и се възпламенява. Той оглушава от взрива, целият е обгорен, но оцелява. Когато идват спасителните екипи и го намират, човекът плаче. Единственото, което повтаря, е:

Не можах да доставя на войниците необходимите им неща, а те ги чакат. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-sega-idvat-zverovete/

>> Към първа част

Елате, елате ще ви покажа петното от кръв на стълбите, където простреляха крака на сина ми. Не мога да разказвам, без да плача…

С тези думи ме посреща Люба, докато влизаме в къщата ѝ в Гостомел. Градина, слънчогледи, домати, чушки и лаещо куче. Там са и две нейни съседки. Една през друга започват да разказват за дните на окупацията, припомнят си, окуражават се, плачат, замлъкват, въздъхват и продължават.

Когато колоните с танкове и БТР-и тръгнаха по нашата улица, не повярвах на очите си и много се изплаших. Спряха срещу къщите ни и първото, което направиха руснаците, беше да прострелят мъжете в краката. Знаеха, че нашите войски са някъде отпред, и явно се страхуваха мъжете ни да не започнат да ги атакуват в гръб. Застреляха кмета на града. Натикаха ни в мазетата и се настаниха в домовете ни. Изпочупиха телефоните, телевизорите и радиата. Попитах един от тях докога ще останат. А той ми отговори: „Докато не убием вашия Зеленски.“ Така разбрах, че не са стигнали до Киев. Живеехме в пълно неведение какво се случва в градчетата около нас, дори в съседната махала не знаехме кой е жив и кого са застреляли. Ако се опиташ да напуснеш къщата, стреляха и убиваха. Разположиха снайперисти по покривите. Знаете ли какво е усещането да излезеш на двора и да видиш как от съседния покрив снайперист следи всяко твое движение и може да те застреля, когато си реши? Ето, вижте, на това стъпало беше синът ми, когато го простреляха в крака. Петънцата кръв не се измиват вече година и половина. Тук, пред къщата ми, избухна снаряд, още личи, нищо че запълниха дупката.

Два-три дни след като дойдоха, започна раздвижване. Попитах ги какво става. Тогава единият ми каза: „Правим смяна. Сега идват зверовете.“ И си тръгнаха. Много по-късно научихме какво се е случвало в Буча и Ирпин.

Люба и двете ѝ съседки ни изпращат до колата. Махат дълго след нас. И аз им махам, докато не ги загубвам от поглед.

В края на Ирпин виждаме голяма сграда. Прозорците ѝ са избити, покривът е разрушен. В двора, обрасъл като джунгла, се търкаля изоставена кола. Това е бившата болница на Ирпин. Пожарът и разрухата вътре не са от небрежност. Десетина дни след нахлуването на Русия в Украйна градчето е обстрелвано с руски ракети. Едната се забива в болницата. Другата – в стадиона срещу нея. Осколките и ударната вълна помитат цели етажи на жилищния блок до болница.

Пред единия от обитаемите входове на блока млада жена ми разказва:

От Буча идваха БТР-и, които помитаха и опожаряваха всичко по пътя си. Оставяха след себе си огромни дупки по пътя. Настъпваха много бързо и ги виждахме все по-близо и по-близо. Беше страшно.

Възрастна жена я допълва:

Да, те дойдоха и започнаха да стрелят направо по хората в къщите отсреща. Всичко наоколо се тресеше от взривове. Разрушаваха и палеха. Останахме без дом, без нищо.

Пресичам двете платна на пътя между блока и стадиона. Шосето е с гладък асфалт, маркировката и пешеходната пътека личат ясно. Трафикът е натоварен, но колите и камионите спират и търпеливо ме изчакват да пресека.

Сградата на стадиона е красива, боядисана в синьо. В покрива ѝ зеят огромни дупки, от които стърчат греди. Стените и прозорците са надупчени от шрапнели. Наоколо няма жива душа. Дърветата в парка са отрупани с плодове. Пейките са ремонтирани. Ще разгледам всичко това после. Тръгвам в друга посока и търся конкретни къщи. Веднага ги виждам. Залепени са до стадиона.

Малко по-рано в парка на Ирпин срещнах красиво момиче на около двайсет години. Черната ѝ коса е много късо подстригана.

Къщата ни е в най-крайната част на града, до стадиона. Видях ги как се задават откъм Буча. Видях как убиха съседите ни и труповете им останаха на улицата. Видях и как в другата къща пред нашата изнасилват приятелката ми. Всичко това беше толкова ужасно, че в душата ти не остава нищо друго освен паника. Слязох в мазето и си отрязах косата до кожа, облякох старо, широко сако на баща ми, скрих цялата си глава под вълнена шапка. Мисля, че това ме спаси, защото ме помислиха за момче. На 6 март 2022-ра разбиха вратата на дома ни. Изпочупиха всичко, включително телефоните ни. Започнаха да прелитат ракети. Покривът на стадиона беше взривен от ракета. Мислех, че сънувам някакъв кошмар. Все още ходя на психолог, защото не мога да преживея видяното и ме е страх да пусна косата си дълга, каквато беше. Мои приятелки, които бяха изнасилени и забременели от руски войници, също още ходят на психотерапия. Сега живея на друго място в Ирпин, защото, след като успяхме да избягаме с помощта на доброволци, руснаците са разрушили къщата ни.

Внимателно пристъпвам между разпадащи се къщи без покриви, точно до стадиона и вишнево дръвче. Седя вцепенена насред нещо, приличащо на стая, която има отвор, напомнящ врата към мазе или кой знае, може би врата между два двора. Сигурно това е къщата на Мария и мазето, в което се е крила две седмици, за да не я изнасилят или убият. За първи път, откакто съм в Украйна, ужасът на войната с цялата му уродливост се стоварва върху мен сред остатъците от нечий съсипан живот. Стъпвам върху разказите и спомените за паника и страх, които оцелелите от окупацията пазят. Тук, на мястото на действието, между фугите на пода вече са избуяли бурени, които се опитват да заличат всичко.

Къде са лежали труповете на съседите ѝ, в коя точно стая са изнасилили приятелката ѝ? Искам ли да знам и да си представям всичко това? То ме съсипва, ужасява, разтреперва и разбива. Съмнявам ли се в нещо? Не! Тук, насред руините, все още витае духът на насилието. Искам ли да знам? Искам! Защото разказът на тези жени, някои почти деца, след всичко преживяно в Ирпин продължава така:

Животът ни след окупацията се промени много. Заради войната всичко поскъпна, няма достатъчно работа. Някои от нас загубиха близки хора, роднини и синове, които бяха убити по време на окупацията или после на фронта. Други загубиха домовете си. Трети ходят на психотерапия заради преживяното. Полека-лека започнахме да възстановяваме всичко – къщите, градинките, парка, в който говорим с вас в момента, църквата. Сега, както виждате, в града не личи, че тук са се случили такива кошмари, защото улици и сгради се оправят лесно. Но всичко е в паметта ни, нищо не сме забравили, шокът още е в душите ни. За нас нищо не е свършило, нищо че руснаците ги няма тук в момента. Страхът и безсънието ни все още ги има. Въпреки всичко тук при нас, в Ирпин, сега е тихо в сравнение с това, което е на фронта. Страшно ми е да си мисля какво е там, и ми е много тъжно.

Гледам през задното стъкло на колата как синята сграда на стадиона с нарисувани слънчогледи по стените, дупки от снаряди и отнесен покрив бавно се отдалечава. По-навътре в градчето има красив парк, а до него – малко пазарче с отрупани сергии. Все още тук-там се виждат разрушени домове от окупацията, но не само в Ирпин, а навсякъде, където бях в Украйна. Разрушени от руското нападение здание, мост, път, къща се ремонтират колкото може по-бързо. Още не съм се отърсила от всичко чуто и преживяно, когато виждам пред себе си табела с надпис „Буча“.

Посрещат ни нови къщи, всяка с градинка отпред, безупречно чисти улици, площад с пейки от тъмно дърво и стомана, заобиколени с дървета, а в средата на всичко това – малък танк. Не е истински. Засега той е единственото, което напомня за войната тук.

Минава обед. По улиците почти няма хора. Все пак виждам две момичета. Питам ги за руската окупация от миналата година. Едното ме гледа с ужасени очи, които се наливат със сълзи. Клати глава в отказ:

Не искам да си спомням и разказвам, защото това ще ме върне в онези кошмарни дни. Не искам да преживея пак това, докато разказвам. Но беше ужасно, повярвайте ми!

Извинявам се и продължавам по равните плочки на тротоара. Срещу мен върви жена. Казвам ѝ откъде съм, и питам за окупацията. Тя избухва в плач. Говори бързо и задъхано:

Ние седяхме в мазето. Деветнайсет дни се крихме там. Нямахме никаква храна. С нас имаше бременно момиче. Който излезеше от мазето, направо го застрелваха без предупреждение. Чувахме изстрелите. Когато руснаците ни намериха в мазето, започнаха да ни измъчват – мъже, жени, няма значение, изтезаваха ни. Моята приятелка не издържа и почина. Убиха я с мъчения. Когато ни извадиха от мазето, видяхме на улицата застреляни хора. Лежаха просто така… Асфалтът беше целият в кръв, с дупки от стрелбата, а БТР-ите бяха навсякъде. Горяха къщи, някои останали без покриви, прозорци и стени. Много ми е тежко да си спомням всичко това.

След нея мъж на около шейсет години:

Това, което руснаците извършиха тук, беше ужасно. Толкова много смърт. Толкова много изтезавани хора. Толкова много насилени хора… Цялата Буча беше окупирана. Не искам да си спомням.

Стигам до кафене с маси отвън. Влизам и занемявам. Явно съм попаднала в някакъв приказен свят. Светло и уютно, стените са изрисувани на ръка в топли цветове, пердетата са вързани с панделки, витрината е пълна със сладкиши. В ъгъла на масата седи висок мъж на средна възраст. Отворил е лаптопа си и пише.

Към мен приближава младо засмяно момиче и пита какво ще поръчам. Казвам му и се представям. Питам дали някой би искал да ми разкаже за времето на окупацията. Момичето се смущава от въпроса ми и поглежда към мъжа с лаптопа. Той се изправя, протяга ръка към мен и казва: „Аз съм Серго, собственикът на кафенето. Искате ли да видите снимки от времето, когато руснаците нахлуха тук?“

Отваря папка на компютъра си. Сядам до него и невярващо гледам, докато той бавно започва разказа си.

Когато влязоха в Буча, руснаците убиваха хората по улиците. Изнасилваха в домовете и по улиците без свян – жени, мъже, деца. Навсякъде трупове. Така се държаха „руските освободители“ с нас преди година и половина. Всичко тук беше потънало в ужас. Дори си мисля, че те не са хора, а някакви луди, които явно много мразят украинците, за да проявяват такава жестокост към тях. Да разстрелваш мирни жители по улицата, докато отиват да търсят храна. Убиваха само защото не им се радваме, че са тук или защото говорим украински, а не руски. Стреляха и по мен, докато прекарвах хуманитарна помощ с колата си. Просто ми провървя, че не ме уцелиха. Но на много хора не им провървя. Убиха човек до мен, застреляха го от трийсет метра разстояние.

Серго е грузинец, женен за украинка от Буча. Щом войната започва, изпраща семейството си в Грузия, но той остава в градчето, въпреки че за него като грузинец не важи законът, който забранява мъжете да напускат Украйна. Било въпрос на дълг и чест да помага. Прекарва хуманитарна помощ между Буча и Ирпин по време на окупацията. Превежда по тайни пътища хора, които се опитват да се евакуират от двете градчета. Разказва, че според него Буча не е била толкова разрушена, колкото Ирпин, където около 80% от сградите са пострадали от обстрели.

В Буча бяха големите издевателства, изнасилвания, измъчване и насилие над хората. Тук труповете бяха толкова много, че по-трудно успяхме да ги погребем, отколкото да разчистим зарязаните по улицата танкове, след като руснаците си отидоха.

Руските войници влизат и в неговото кафене. Серго ги гледа от дома си на камерите в заведението.

Ограбиха всичко, което им се стори ценно. Изпиха всичкия алкохол. След това, извинете за думата, която ще използвам, започнаха да серат по средата на заведението, въпреки че имаме тоалетна. След това започнаха да трошат – прозорци, маси, столове. Бях в шок как е възможно въобще човешко същество да се държи по този начин.

Все пак това е нищо в сравнение с улиците на Буча, които бяха разбити от снарядите, а къщите и колите – опожарени и изтърбушени. Трупове навсякъде. Пълно с горяща военна техника. Украинците обаче са уникален народ. Когато нашите войски изгониха окупаторите, местното население се мобилизира. За няма и седмица улиците бяха разчистени от изгорелите танкове, започна ремонт на къщите, някои трябваше да построим наново, защото нищо не можеше да се възстанови от тях. Да, все още тук-там има неоправени къщи, но това е, защото собствениците им са в други страни.

Държавата предлага помощ на Серго, за да възстанови кафенето си, но той отказва

Знаех, че има много други, които се нуждаят повече от тази помощ. Щом жена ми се върна, започнахме полека-лека да ремонтираме кафенето. Тя отново аранжира и нарисува стените, оправихме всичко.

Серго е оптимист за изхода на войната. Казва, че помощта от ЕС и НАТО са безценни, но според него е лошо, че всички започват да свикват с войната.

Войната е като кошмар, който се появява, без да можеш да го прекъснеш. Те не спират, а ние няма да отстъпим. Всичките ми приятели, които сега са на фронта, казват: да, уморени сме, но няма никога да се предадем. Напротив, ще победим.

Качваме се в колата и едва тогава го виждам. Уличния стълб, до който сме спрели. От горната му част красиви червени цветя лениво се свеждат към средата на стълба, където зее огромна дупка от снаряд.

Сгушвам се в колата разбита, съкрушена, потопена в мисли. Сещам се за телефона си едва когато започва да вибрира в чантата ми. Специфична вибрация, не можеш да я сбъркаш. Знам какво е. Тревога, но оказва се, не само една. За този ден в Украйна е имало пет въздушни тревоги, които съм пропуснала, докато хората са ми разказвали…

За първи път се усмихвам днес. Личните ми страхове, тревоги и втренчен поглед в телефона ми се струват смешни и нелепи в този късен украински следобед. Да, въздушните тревоги са страшни, но все пак. Все пак… Това тук е друг свят, толкова различен от космополитния Киев. Този малък, уютен свят с китни къщи, чисти улици, равни тротоари, задружни хора и цветя на всеки ъгъл е само на трийсет километра от столицата на Украйна. Защитили са я на много висока цена, но никой не се оплаква. Дълг и любов било. Така ми казват.

Смрачава се. От колата звъня по телефона, за да уговоря среща за следващия ден. Гласът на оператора отново ми казва: „Моля, изчакайте, абонатът говори за победата.“ Усмихвам се за втори път. Магистралата е гладка като стъкло, слънцето залязва над слънчогледите пред нас. Утре, ако имам късмет, ще говоря с двама ветерани.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukraina/

Виждаме последния блокпост с разположени по пътя противотанкови стоманени „таралежи“ и бетонен бункер, от който стърчи дуло на оръдие. Мъже във военни униформи ни махват да продължим към града. Пълзим бавно и следваме навигацията. Тогава я чуваме. Сирената вие силно над целия град. Мъжки глас от високоговорителя ни предупреждава да потърсим убежище. В този момент колата ни минава покрай военно поделение. На пътя пред нас изскачат двама военни с автомати в ръце и спират движението. Голяма метална врата се плъзва с трясък встрани и през нея излизат няколко камиона. В каросериите им има оръдия. Дулата им са покрити с камуфлажни мрежи. Сирената не спира да вие. Приложението за въздушна тревога на телефона ми бясно вибрира и оцветява картата на Украйна в кървавочервено. Камионите със скорост вземат първия завой, към който се насочваме и ние веднага щом военните на пътя ни пускат да продължим.

Стъписани, не спираме да говорим за сирената, за камионите с оръдия, дали да търсим бомбоубежище, къде ли е най-близкото, какво да правим, ако започне обстрел, как да се защитим. В такъв момент

чужденец като мен дори не осъзнава опасността, защото никога не е преживявал въздушен обстрел с ракета или дрон.

Само тревогата от неизвестното свива сърцето и стомаха, а погледът се забива в небето без ясна посока, сякаш, ако видиш ракетата, ще знаеш как да се защитиш.

Виница е град на около 300 километра южно от Киев, разположен точно под него. Там е първата спирка от пътуването ни в Украйна в края на август 2023 г.

Чухте ли сирените?

Алла ни посреща пред къщата си с питка и сол. Хуквам да я прегърна. Не знам защо плача. С нея и дъщеря ѝ се запознахме в началото на войната, през март 2022 г. Те бяха в България, без дом и много уплашени. През целия им престой се опитвах да им помогна с каквото мога, за да живеят спокойно в София. В навечерието на 2023-та се върнаха в Украйна.

Чухме ги, но бързахме да дойдем при теб.

Казвам ѝ през сълзи и смях, напълно забравила за въздушната тревога.

Домът им е типичната украинска малка едноетажна къща. Дворче, градина с цветя, домати, краставици, чушки и няколко тикви. Голяма круша, отрупана с плодове, е надвиснала над масата на двора. Сергей, мъжът на Алла се смее, докато ни показва как в клоните на крушата се е оплела асма, от която висят гроздове. Получило се е голямо сюрреалистично дърво с круши и грозде.

Там за първи път усетих контраста, който ме преследва през всичките петнайсет дни в Украйна –  феномена на тази страна, която воюва и в същото време се опитва да живее нормално. Постоянен сблъсък между напрежението от виещите сирени, концентрираните погледи на хората по улиците, едва забележимо изопнатите, сякаш настръхнали тела, и в същото време непрестанното усилие да се създаде спокойствие навсякъде.

По време на вечеря Алла споменава между многото приказки:

Е, нямаше повече въздушни тревоги днес.

Сънувам не бомби и ракети, а десетките украински жени, с които разговарях в България през тази година и половина, откакто Русия нападна Украйна. Жените бягаха от войната и това, което най-много ме впечатляваше тогава, при първите ми срещи с тях, беше как постоянно гледат в телефоните си. Чудех се какво гледат. Когато се събудих сутринта във Виница, знаех. Защото първото, което направих, беше да погледна дали на телефона ми има информация за въздушна тревога. И те от България са гледали дали далече там, където са близките им, има обстрел.

Пия сутрешното кафе и съставям план с кого ще се срещна през деня.

Внезапно от високоговорителите зазвучава женски глас:

Това е минута мълчание в памет на всички загинали, ранени или засегнати от руското нахлуване в Украйна. В памет на жените, децата, на невинните жертви и на нашите герои на фронта.

В тишината на тази минута прозвучава звук, подобен на махало на голям часовник, което се удря в дървени стени – клоп, клоп, клоп… Огласява целия град.

Така, точно в девет всяка сутрин, в продължение на една минута Украйна мълчи.

Виница напомня на Пловдив. Разположена е от двете страни на голямата река Южен Буг. Минаваме покрай фонтан във формата на Слънчевата система. Навън по обед вече е над 30 градуса. Деца си играят във фонтана. Майките им са седнали на близките пейки. Сирената започва да вие отново. Винаги е толкова неочаквана, обикновено на фона на някакво рутинно човешко действие, което я прави зловеща натрапница. Аз инстинктивно поглеждам към стрелките по тротоара, които показват къде е най-близкото бомбоубежище. Те поглеждат телефона си. Според приложението засега към града не лети нищо. Животът може да продължи с играещите във фонтана деца.

Никога не съм виждала война на живо. Още по-малко, докато съм гледала филми за война, съм мислила, какво става с цивилното население на воюващата страна. Във филмите почти не показват това. Гледаш батални сцени, кръв, премазани човешки маси на някакво бойно поле. Инстинктивно представата ти за смърт по време на война сякаш се пренася и върху цялото цивилно население. Войниците умират – значи всички умират или поне не е логично да живеят нормално.

Защо да не живеят нормално, защо да не се усмихват или да играят, или да учат. Трябва ли да спре този живот заради войната?

Следобедът идва бързо. Седим до голямо езеро в края на града. По брега му подредени като стражи надничат китни къщи и златните кубета на няколко църкви. В езерото лодки мързеливо се щурат насам-натам. Хората лежат на поляната до самата вода. Май само аз очаквам поредната сирена, която да ме хвърли във въпроси – защо всички се държат сякаш война няма? Алла отгатва мислите ми. Гласът ѝ идва тихо и уверено:

Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за сирените, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което някой от роднините да не е на фронта или да не е загинал, или пък осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това. Ние, украинците, имаме ведър характер. Винаги ще успеем да намерим нещо красиво около нас, което да повдигне духа ни. Така устояваме на този кошмар.

По-късно Алла ме води до Клуба на офицера – мястото, което през миналата година няколко руски ракети разрушиха заедно с административната сграда срещу него. Следите от ударите са зловещи. Зеещи черни дупки, обгорели фасади, по стените на съседните къщи още има хиляди следи като от куршуми. В подножието е изграден малък монумент на загиналите в този ден хора.

Алла ми показва снимка на русо младо момиче в средата. Нейна роднина, която е била на работа в административната сграда по време на обстрела. Разплаква се:

Не можахме да я разпознаем заради обгарянията, а и тялото беше разкъсано. Разбрахме, че е тя, по ДНК теста.

Мълчим. После Алла, която е била в България, тихичко ме пита:

Как може някой да си помисли, че украинците сами биха причинили това на хората си, че украинците сами разрушават цивилни обекти, в които загиват наши хора. Как да им покажа сълзите си?

На другия ден в мола ни застига нова въздушна тревога. Спокоен глас ни нарежда да напуснем сградата. За около две минути без паника хората излизат, качват се на колите си и търпеливо изчакват реда си да напуснат паркинга. Алла отново разгадава изненадата ми и казва:

Това се случва всеки ден. Не е репетиция или тренировка. Не, не сме свикнали! Просто спазваме правилата.

След два дни потегляме към Киев. Магистралата е с по три-четири платна в едната посока. Гладка като стъкло. Нарочно отбиваме и търсим заобиколен маршрут. Искам да разгледам малките населени места. Минаваме през села с китни къщи, чисти площади и равни тротоари. Следват ги огромни посеви с жито или слънчоглед, на които има комбайни. Войната изглежда далечна и нереална. Докато не се загледаш в уличните стълбове на селата. На повечето от тях висят в метални рамки снимки с ликовете на млади момчета и мъже, загинали в тази война. В гробищата ясно се открояват украинските знамена – там, където е погребан човек, загинал пак в тази война.

Блокпостовете вече не ни тревожат, защото са на входа и изхода на всеки град. Пред Киев са разположени по-нагъсто и изглеждат по-големи. Дулата на оръдията сочат нагоре от бетонните бункери, завити с камуфлажни мрежи. Киев ни посреща с небостъргачи, трафик и реката, която е зашеметяваща, прилича на море с острови, плажове и няколко огромни моста, които свързват двата бряга.

Киев трябва да се преживее, за да бъде разбран с мащабите му. Ако попиташ киевчанин за място, което търсиш, той ще ти каже, че е много близко. Тръгваш и се оказва на поне трийсет-четирийсет минути пеша.

Входът към метрото е част от сграда. Ескалаторът е стръмен, бавен и няма край. Перонът е на 107 метра под земята. Пътуваш около шест минути към него, ушите ти заглъхват, светлината е приглушено жълта, сводовете на тунела са ниски. Сякаш отиваш в нищото. Представям си как при първите обстрели над Киев хората са се крили в тези дълбоки метростанции с дни. Та в тях е студено, тясно и усойно. Представям си какво е било да седиш там долу през зимата, в началото на войната, докато горе ракетите разрушават и убиват. Вратите – затворени, дълбините на метрото – пълни с деца, възрастни хора, бременни жени, неуспели да вземат връхни дрехи и храна.

Колко може да издържи човек тук, на сто метра под земята, между черните тунели на влаковете и ниските сводове отгоре?

Не е утеха, че над теб има красив хълм, с парк и беседки; стария град на Киев с прекрасната си архитектура, калдъръмените улици, къщата музей на Булгаков, църквите със златни кубета и сергиите с ръчно изработени сувенири. Докато пътувам с ескалатора надолу в бездната на метрото, си мисля как войната е навсякъде, дори и на тези сергии в стария град, на които има издялани от дърво детски играчки танкове.

Влакът се спуска с бясна скорост в тунела, вагоните се люлеят като в бурно море и трещят насред тъмнината. Усещаш, въпреки скоростта, как потъваш още по-надълбоко и надолу. Пристигаме. Започва изкачване пет-шест минути нагоре. Преди върха си замаян и преглъщаш, за да освободиш напрежението в ушите.

Измъкваме се насред блестящ площад. Толкова е чисто, че ми иде веднага да седна на земята. Хората се събират около група музиканти, които се подготвят за концерт. Пред тях са поставени не калъфите на инструментите, а големи гилзи от снаряди. Ще свирят, за да съберат пари за фронта. Концертът започва, публиката пее песните им заедно с тях и всеки оставя банкноти в гилзите.

Разговарях с улични музиканти в различни украински градове. Почти всички отделят от изкараните пари за фронта. Мислят го като „дълг и възможност изкуството да победи войната“.

Вечерта по улиците на Киев е пълно с хора. Привидно весели, седят пред заведенията, говорят, смеят се, но твърде много са младите мъже, почти деца с военни униформи, на които липсва крак или ръка. Твърде много са и украинските знаменца на алеята на загиналите герои на Майдана, сред които постоянно се привежда някоя жена, за да постави ново знаменце с нечие име.

Заведенията работят до полунощ, когато започва комендантският час и животът внезапно спира, изведнъж. За четири дни в Киев, няма нито ден или нощ без сирени. Влизаме в клуб за танци. Личи, че сме чужденци. Към нас се приближава млада жена с въпрос:

Дойдохте тук, за да видите как се танцува по време на война ли?

Същото ме пита и мъжът наблизо.
Въпросите им ме смущават с цинизма и горчивината в тях. Опитвам се да обясня, че съм журналистка, която иска да разкаже за Украйна и войната. Мъжът ми казва:

Ние живеем така, докато не ни се наложи също да отидем на фронта. Знаем, че рано или късно това ще стане, независимо какво работим и дали някога сме хващали оръжие в ръце. И ние ще отидем, за да воюваме не само за нас, но и за цяла Европа.

Седим на терасата на хотела, малко след полунощ и телефонът ми започва да вибрира с предупреждение за въздушна тревога. Чуваме сирените да вият. Получавам съобщение от приятел, който живее в Киев:

Дронове над Киев. Не излизайте никъде! След малко нашите ще ги свалят.

Започваме бързо да се обличаме. Хотелът ни има бомбоубежище. Набързо вземам най-необходимото, ако се наложи да останем дълго там. Сърцето ми ще изскочи. Припомням си инструктажа:

Ако не успеете да стигнете до укритие, застанете между две стени, без прозорец наблизо, защото, когато свалят ракетата или дрона, осколките падат на земята и разрушават дори големи сгради. Най-опасни са детонациите, от които се чупят прозорците.

Чакаме. Струва ми се, а може би наистина чувам как гърми ПВО-то. Не мога да изляза и да видя, защото си спомням инструктажа:

Най-често са пострадали хората, които в такива моменти отиват навън, за да снимат.

Чакаме. След около час сирената свири отбой, но ние се чудим да си лягаме ли, да събличаме ли дрехите, колко дълго да не спим…

Рано сутринта на другия ден потегляме към Буча, Ирпин и Гостомел. Звъня, за да уговоря среща. Вместо сигнал „заето“ телефонният оператор ми казва:

Моля, изчакайте, абонатът говори за победата.

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%81-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%B8-%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D1%83%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%B0.html

Руската федерация документално узакони рейдърското завземане от въоръжените й сили на най-голямата ядрена централа в Европа – АЕЦ Запорожие в Югоизтозточна Украйна, извършено през март 2022 г.  Регистрирането на две…

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%85%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D1%8F-%D0%B7.html

Вместо да предоставя официално и прозрачно военна помощ, България продава задкулисно оръжия за Украйна през Полша и Румъния, научи „Биволъ“ в съвместно разследване с полските колеги от Fundacja Reporterow. Информацията…

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B0-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BA%D0%B0.html

„Ако се намесим във войната, вие ще видите какво ще стане!“; „Тази война не е наша, да си се оправят там“; „Руските туристи няма да идват в България“. Лодки. Джетове.…

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%BD%D0%B8-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D0%BB%D0%B0.html

За оръжия, бронежилетки, муниции и по-строги санкции срещу Кремъл призовават украински младежи в писмо до правителството на Кирил Петков, адресирано и до сайта „Биволъ“. Прессъобщението е в два варианта –…