Post Syndicated from Георги Тотев original https://www.toest.bg/ostrovut-na-prokudenite-travmi-ot-minaloto-izpluvat-po-bregovete-na-gyokcheada-purva-chast/

Небето е осеяно с цветове – десетки кайтсърф крила се носят над бурната вода, теглейки сърфистите мощно по вълните. На плажа туристи аплодират всеки зрелищен трик. Сред тях има семейства с деца, жени с хиджаб, но и в доста по-оскъдни бански костюми. Най-многобройни са заклетите кайтсърфисти, които подготвят екипировката си за следващото влизане във водата. 

Изневиделица небето се разсича от изтребител – напомняне за турските военни бази навсякъде наоколо, които зорко охраняват входа на Дарданелите. В морето един от сърфистите се отличава със своята техника – буквално се изстрелва на десетки метри във въздуха, завърта се в сложна акробатична фигура и се връща отново сред вълните. От плажа отново се разнасят ръкопляскания.

Махмуд Махмуди никога не е виждал морето, преди да напусне Афганистан. На 27 години е. Друг път казва: на 30. Самият той твърди, че не е напълно сигурен.

Роден е в Кандахар и израства в сянката на продължителната международна военна интервенция в страната. Остава сирак още като дете. Отгледан е от чичо си, който не е имал постоянна работа. Махмуд работи от малък и помага за издръжката на домакинството. Учи вечер, а през деня продава каквото успее на улицата – флашки с пиратска музика, евтина козметика и дребни стоки, внесени от Китай. „Проблеми у дома и война по улиците“, обобщава детството си той.

Планът му бил прост: да спести пари, да завърши училище и някой ден да стигне до Европа – за предпочитане Германия. Бил убеден, че не е толкова трудно, колкото всички твърдят. 

Човек трябва да има някаква причина да живее,

казва той.

Плажът е истински рай за кайтсърфистите – широк, пясъчен, див и с постоянен вятър. По брега са наредени десетки, ако не и стотици кемпери и каравани с регистрационни номера от различни държави в региона. Туризмът тук е сравнително ново явление. До началото на века Гьокчеада е затворена военна зона.

Днес островът, известен и като Имброс (гръцкото му име до 70-те години на миналия век), посреща около 13 000 туристи годишно. Повечето идват от континентална Турция, но има и от България, Румъния, Северна Македония и Полша.

Пътеводителят Rough Guide определя Гьокчеада като „блажено убежище от презастроеното Егейско крайбрежие на континентална Турция“. Според Lonely Planet островът е „скрито съкровище“, останало задълго в сянката на близкия полуостров Галиполи, но постепенно печелещо популярност като спокойно място за семейна почивка.

Още със слизането от ферибота усещаш острова с цялото си тяло – слънце, вятър и лек солен дъх от морето. Пейзажът е див и суров: маслинови горички, накъдето и да погледнеш, а по склоновете спокойно пасат кози. Лесно можеш да се изгубиш тук за няколко дни и да отнесеш спомена със себе си в снимките на телефона си. Но зад ваканционните кадри се крие друг Гьокчеада: за едни той е изгубен дом, за други – място на изгнание, а за трети – просто спирка по пътя.

—

Тишината на вековните маслинови горички е нарушавана единствено от блеенето на кози

Далеч от ветровитото крайбрежие, навътре в острова, въздухът е неподвижен, а времето сякаш тече по-бавно. Идиличният облик на мястото е отразен дори в името му – „гьокче“ на турски означава „небесен“, а „ада“ – „остров“. Сред маслиновите дървета край село Ширинкьой се намира фермата на Раиф и Кание Чалъшкан. Но двамата не са тук по собствено желание. Кание и Раиф са родом от българска Добруджа. Тя е израснала край Генерал Тошево, а той – в село близо до Крушари. Семействата им са част от турското малцинство в България. Младостта им преминава по времето на Тодор Живков – дългогодишния лидер на комунистическа България.

„Живеехме добре – спомня си Кание. – И до днес се радвам, че съм родена в България, че съм живяла там.“ Раиф е на същото мнение: 

Бяхме като братя и сестри – турци и българи. Нямаше значение кой какъв е.

През 80-те години обаче турското малцинство се превръща в мишена на насилствена асимилационна кампания. В крайна сметка стотици хиляди души са принудени да напуснат родните си места в най-мащабното етническо прочистване в Европа по време на Студената война, отстъпващо по размер единствено на прогонването на немскоговорещото население от Централна и Източна Европа след края на Втората световна война. 

„Никога не сме си представяли, че ще се озовем да живеем на остров – казва Раиф. – Това място така и не ни стана дом.“ Кание тихо го допълва:

Това не беше част от плана. Ако зависеше от мен, отдавна щях да съм си тръгнала оттук.

След падането на режима на Живков дискриминационните политики са отменени, но общественият разговор за този мрачен епизод от българската история дълго остава непълен и силно политизиран. Днес е по-видим – присъства, макар и бегло, в учебниците по история, изследва се от учени и често е посочван от защитниците на демокрацията като пример за престъпната същност на комунистическия режим.

Въпреки това никой не е понесъл наказателна отговорност за преследването на турското малцинство.

Към днешна дата отношенията между София и Анкара са може би най-добрите в съвременната история и изглеждат все по-малко склонни да се връщат към онези страници от миналото. Историята обаче продължава да живее – най-вече в спомените на хората, които са я преживели, запълвайки празнината между живота, който са били принудени да оставят зад гърба си, и онзи, който са се опитали да изградят.

—

Следобедното слънце хвърля дълги сенки по тясната пешеходна улица в центъра на главния град Гьокчеада

Масите на уютно кафене са се разлели върху малкия павиран площад в края на улицата. Въздухът е изпълнен с шумни поздрави и клюки, разменяни на гръцки. Изглежда, че всички се познават. Виолета Патиниоти прибира лаптопа си след поредния работен ден за технологична компания в Атина, но далеч не бърза да си тръгва. По пътя към изхода спира на всяка крачка, заговорена от други посетители. Около нея избухва смях, ръце жестикулират оживено, а сбогуванията звучат така, сякаш могат да продължат безкрайно. На вратата се засича с Димитрис – собственика на заведението. Той е роден в Солун, но винаги е знаел, че островът е родното място на майка му. Преди десет години решава да се премести тук. „За да открия корените си – казва той. – И за да си изкарвам прехраната.“

Виолета също е тук сравнително отскоро. Родена е на остров Санторини. Учи археология във Великобритания. В Истанбул среща бъдещия си съпруг – турски художник по осветлението с кюрдски и арабски корени. Той работил по филм, сниман на острова, и двамата постепенно започнали да си представят Гьокчеада като място, където да отгледат двете си деца. Когато избухва пандемията от COVID-19, семейството взема окончателното решение да се премести тук, заменяйки шума на мегаполиса със спокойствието на островния живот. Допълнителен стимул е и решението на властите отново да разрешат отварянето на училища с преподаване на гръцки език. 

Искахме децата ни да знаят и гръцки, и турски, да разбират и двете култури. Този остров е истинска мозайка от култури. За мен е рай. Но тук има и дълбоки рани, които все още не са зараснали и за които не е лесно да се говори,

казва Виолета. Кафенето е едно от най-новите популярни места за срещи на гръцката общност на острова, съсредоточена основно в град Гьокчеада и в селата Зейтинли, Тепекьой и Дерекьой. Според преброяване от 2023 г. общността се състои от около 700 души при общо население на острова от приблизително 11 300 жители. С други думи, за около един на всеки 20 жители на острова гръцкият е майчин език. По-голямата част от населението обаче е от турски произход и се е заселила тук едва през последните десетилетия, идвайки от различни части на континентална Турция.

В началото на XX век гръцкият е основният език на Гьокчеада

Другото име на острова – Имброс, е свързано с древногръцката история. Споменава се в „Илиада“ на Омир като скалист остров над подводната пещера, където морският бог Посейдон държал конете си. Археологически находки показват, че островът е бил населен още през каменната епоха. През XV век Гьокчеада става част от Османската империя. Както и на други места в империята, православното християнско население запазва своите църкви и училища. В същото време обаче местните общности остават уязвими на политиките на принудителни преселвания, които периодично променят етническата карта на региона.

С разпадането на Османската империя в началото на XX век Гърция за кратко поема контрола над Имброс и съседния Тенедос – днешния Бозджаада. И двата егейски острова по това време имат преобладаващо гръцкоговорещо население. Съдбата им обаче е решена с Лозанския договор от 1923 г., който ги оставя в границите на новосъздадената Република Турция. Договорът урежда част от конфликтите, съпътствали разпадането на Османската империя, и предвижда задължителна размяна на население между Гърция и Турция – първата подобна мащабна операция, основана на религиозен признак. В резултат на това над един милион православни християни, говорещи гръцки език, са принудени да напуснат територията на Турция, а близо половин милион мюсюлмани, говорещи турски език, са изселени от континентална Гърция и гръцките острови.

Православното християнско население на Имброс и Тенедос – според различни оценки между 4000 и 9000 души – е изключено от размяната. Съгласно Лозанския договор Турция поема ангажимент да гарантира автономията и специалния статус на двете островни общности. Тези гаранции обаче остават само на хартия. Последвалите мерки карат много от гръцките жители на островите да се изселят в континентална Гърция. До края на 1923 г. Турция вече е установила пълен контрол над Имброс и Тенедос.

През останалата част от XX век гръцката общност на острова постепенно се стопява до едва няколкостотин души. Причината е поредица от политически мерки, насочени срещу нейния език, културна идентичност и имуществени права.

Според Юмит Есер, преподавател в университета „Неджметин Ербакан“, тези мерки „на практика представляват форма на държавно насърчавано прогонване, която прави нормалния живот на островите все по-невъзможен“ за православното християнско население. 

„Мнозина предпочитат да станат „бежанци“ в Гърция, вместо да останат чужденци, примирени със съдбата си на земята, на която са родени“, казва той.

През последните 20 години част от мерките са отменени, а някои от правата, отнети на гръцката общност през миналия век, са възстановени. Малък брой потомци на някогашните жители са се завърнали на острова, което поражда предпазлив оптимизъм за бъдещето на общността. Въпреки това темата продължава да бъде чувствителна в Турция. Според Юмит Есер, с изключение на ограничен кръг критично настроени към официалните наративи учени, „преобладаващата нагласа в турското общество дълго време е по-скоро безразличие или мълчание, отколкото открит разговор за тази част от миналото“.

---

Този материал е създаден в рамките на Програмата за журналистически постижения (Fellowship for Journalistic Excellence) с подкрепата на ERSTE Foundation и в сътрудничество с Balkan Investigative Reporting Network (BIRN).

Редактор на оригиналния текст: Нийл Арън
Превод: Георги Тотев