Post Syndicated from original https://www.toest.bg/biser-dyankov-iskame-s-vsyaka-igra-da-nauchavame-neshto-novo/

С игри като „Цар: Тежестта на короната“ (Tzar: The Burden of the Crown), „Да оцелееш на Марс“ (Surviving Mars), „Виктор Вран“ (Victor Vran), студио „Хемимонт Геймс“ (Haemimont Games) беше престижното лице на българските видеоигри. Какво наложи и какви ще са последствията от това, че станахте клон на „Парадокс“ (Paradox)?

Не сме клон. Ние си запазваме идентичността, вътрешната култура, нашия начин на работа, нашите ценности. Работим по нашия вид игри. Ако „Парадокс“ искаха просто да отворят „Парадокс София“, безкрайно по-лесно и по-евтино за тях щеше да бъде да си наемат офис и нови хора. За сделката, която сключихме – никога идеята не е била да станем техен клон. Нашата ценност за „Парадокс“ е, че сме тези, които сме. Например аз съм изпълнителен директор, но студиото се управлява и продължава да се управлява от Габриел Добрев, който е студио мениджър.

Ти си юрист по образование. Как се озова в сферата на видеоигрите?

Постъпих на работа в „Хемимонт Геймс“ през 2009 г. като дизайнер. Тогава работехме по последната от старите римски игри и по „Тропико 3“ (Tropico 3) – успешен проект, който много обичам. Знам, на пръв поглед звучи изненадващо. Спомням си момента, в който трябваше да говоря с родителите си как техните представи за мен няма да се случат, но всъщност далеч не съм единственият юрист, когото познавам и който се занимава с разработка на игри.

Но как все пак се случи при тебе?

Интересувах се от игри още през 90-те и попаднах в първите онлайн общности, които се сформираха тогава по интереси. Те бяха изключително малки. Имаше момент, в който се събра българският интернет – 200 души хлапета от всякакви градове. Студенти и гимназисти основно, в такава възраст бяхме. Така се запознах с много от хората – една част от тях правеха игри за удоволствие, а после започнаха да правят игри професионално. Аз така разбрах, че въобще има хора, които това правят. Години по-късно, през 2008-ма – „Юбисофт София“ (Ubisoft Sofia) съществуваше вече, „Блак Сий“ (Black Sea) съществуваше, – благодарение на такива приятелски контакти, отивайки за един концерт, имах шанса да си говоря дълго с Габи (Габриел Добрев – б.а.). И на следващата година започнах работа в „Хемимонт Геймс“ като дизайнер.

Тъй като ние издавахме игри с доста висока скорост, някак си естествено от един момент насетне започнах да се занимавам все повече с продуциране. Там имаше най-голям глад и най-голяма нужда. В една малка компания като нашата всеки носи по много шапки, изпълнява много роли. Никога не ни е пукало какви точно са титлите ни. Просто има работа за вършене. И аз прецених, че моят най-голям ефект върху целия екип и върху проектите, по които работим, е да се фокусирам върху продуцирането.

И така, това приключение продължава и до днес. Всеки един проект е самостоятелен и има своите собствени предизвикателства. Завършването на даден проект е някакво чудо. Каквато и игра да излезе, фактът, че от бял лист хартия се стига до нещо, което хората ще играят, е само по себе си невероятно преживяване. Един от огромните плюсове човек да работи в „Хемимонт Геймс“ е, че участва в този процес и може да го наблюдава отвътре. Докато много от колегите, които работят в другите фирми в София, знаят какви игри ще правят, още преди да постъпят на работа.

Тоест играта идва като задача, подготвена вече от други.

Да. „Юбисофт София“ правят игри на Ubisoft, „Криейтив асембли“ (Creative Assembly) правят „Тотална война“ (Total War)… Естествено, това е разумно и нормално от бизнес гледна точка. Но аз знам от кухнята, че няма проект, който да можеш да отделиш от неговата продуктова реалност. Идеята, че от едната страна има едни творци, които в балонче нещо си творят, а то после се сблъсква с хората с вратовръзки, никога не ми е звучала убедително. Смятам, че в това, което виждаме накрая като игра, е вплетена продуктовата реалност и тя не трябва да бъде изключвана.

Но от това, което казваш, виждам, че вие сте приятелски свързан екип, имате история, обща идентичност… Правилно ли съм разбрала, че има елемент, който ви прави различни от обичайните мегакомпании?

Абсолютно. И това, между другото, е както плюс, така и минус. Имаме страшно много история и сме запазили през годините сърцевината на екипа. Това означава, че имаме много ниско текучество. Това пък от своя страна означава две неща. Не сме толкова добри в интегрирането на нови хора в сравнение с една организация с по-добре установени процедури и корпоративни структури. Защото ние като групичка си знаем как правим нещата. Имаше много интересна ситуация, когато минахме от работа върху един проект към работа по няколко проекта. Тогава с изненада разбрахме, че дадени проблеми съществуват, но човекът, който винаги ги е решавал, сега работи по другия проект. И ти изведнъж трябва да се справяш с неща, за които никога не си мислил. Междувременно в другия проект е същото – има непознати за тях проблеми, а човекът, който досега ги е решавал, вече е на масата на съседната игра…

От многото игри, които сте правили, кои смяташ са най-представителни за вас като студио?

Какво точно наричаш представителни? Може да ги гледаш от различна гледна точка. „Цар“ е много известна в България; римските ни стратегии са много известни в Испания и до ден днешен…

Аз си спомням например, че „Да оцелееш на Марс“ излезе в някакъв звезден, или да го наречем марсиански момент…

О, това беше изумително! Да избереш каква точно игра да правиш е поразителен процес, защото той трябва да е съобразен с твоите силни и слаби страни като екип. Индитата (независимите екипи – б.а.) просто правят играта, която искат да направят: което е добро, то ще остане, всичко друго ще падне. Екипите с опит обаче трябва да са изключително внимателни, защото отговорността е друга и факторите са много. Сред факторите ние винаги сме включвали нашето разбиране накъде отива пазарът за видеоигри, какво правят другите студиа, какъв е, грубо казано, цайтгайстът. Нашите опити да сме в унисон с цайтгайста винаги са били не толкова успешни, с изключение на Марс, където – ама буквално – всичките планети се наредиха по един невероятен начин. Илън Мъск по това време популяризираше идеята за вертикално кацащи и излитащи ракети – очевидно това трябва да го има, за да е възможен двустранен транспорт. Ние първо си направихме визуално образите на нашите ракети, а Мъск няколко месеца преди излизането на играта пусна едни видеа, където ракетите бяха идентични. Не мога да ти кажа на колко интервюта са ме питали: „Ами вие сега защо изкопирахте ракетите на Мъск?“ Можеш да си играеш с тоя въпрос по много начини, например: „Ами Мъск всъщност вероятно е изкопирал нашите ракети.“ Истината е, че когато правиш нещо, което се опитваш да е ново, ти никога не си сам. Винаги има още хора, които са на границата на новото и мислят в сходна посока. И пътищата съвпадат, темите съвпадат.

Игрите, които ти изброи в началото – „Виктор Вран“, „Да оцелееш на Марс“, „Цар“, – са различни. И това е абсолютно съзнателно. Ние като екип експериментираме целенасочено в различни жанрове. Един от въпросите, който сме си поставяли, когато сме избирали каква игра да правим, е: „Добре, какво ново ще научим ние като екип?“ Сега правят „Тропико 7“. Сигурно ние, тъй като доста бързо издаваме игри, щяхме да сме, да не казвам голяма приказка, може би вече на „Тропико 9“. Нямаше проблем да правим „Тропико“ оттук до края на света. Не е нашето нещо това. Искаме да вървим в различни посоки, защото искаме с всяка игра да научаваме нещо ново, да подобряваме технологията си и да увеличаваме инструментариума си, така че следващата ни игра да е по-добра от предишната.

Как според тебе ще се отрази изкуственият интелект на качествата на игрите, най-вече на естетическите им качества?

Има много нива на употреба на изкуствения интелект. Тук дори не говоря за директната му употреба за творчество. Говоря за употребата му на техническо ниво, която ще позволи много по-висока продуктивност. В момента се оптимизират системи и писане на код с изкуствен интелект. Това не е нещо, което играчът ще види, но ни спестява усилие, което да бъде насочено в посоки, които играчът ще може види. Във всички случаи неизбежно според мен ще се създава директно съдържание с изкуствен интелект. И вече ще видим доколко то може да се разпознава, да бъде отхвърляно или харесвано от играчите, дали няма да направи игрите твърде подобни… Във всеки случай, екипите, които не използват изкуствен интелект, просто ще станат неконкурентоспособни – освен ако не се случи някакво външно събитие. Примерно, изчислителната мощ, която е необходима, да стане толкова висока, че да направи непосилна масовата употреба на изкуствения интелект в създаването на видеоигри. Но това е някакъв външен фактор. Или да се стигне плато, където да спре бързият растеж на технологията. Това е друга хипотеза. Но пак си мисля, че няма връщане назад. Едно от следствията обаче може да бъде, че ще има много по-малко отворени позиции за хора без опит, така че след десет години да платим неприятна цена, когато сегашните опитни хора напуснат и няма достатъчно опитни хора, които да ги заместят.

От друга страна, някои твърдят, че може да стигнем до ситуация, в която няма да има масови игри, а изкуственият интелект ще направи за всеки перфектната игра. Всеки ще играе собствената си индивидуална версия и разговорът по-трудно ще се води, защото аз няма да съм играл твоята игра.

Преди да е дошъл този момент, в който силно се съмнявам, да сменим темата. Какви компромиси в правенето на игри би искал да не ти се налага да правиш?

От гледна точка на процеса отвътре абсолютно всяка игра е компромис. Тя е недовършена и може да бъде по-добра. Няма завършена игра, има само изоставена игра.

Тя по презумпция завършва в действието на играча, така че е структурно и онтологически незавършена.

Окей, добре, съгласен съм, аз може би прекалено силно мисля от продуктова гледна точка. Има игри, които придобиват пълната си форма или потенциалът им става ясен в края на процеса на разработка. Едва в края разбираш каква игра е трябвало да направиш от самото начало, но процесът на разработка вече свършва и в останалите два месеца няма как да поправиш стореното. Евристичният процес е понякога много бавен, той не се подчинява на срокове. Да речем обаче, че имаш това време. Тук възниква друга опасност. Когато правиш една игра много дълго, ти се отдалечаваш от контекста, в който е била замислена. Затова си мисля, че нашият подход в „Хемимонт Геймс“ е много правилен. Ние никога не сме си поставяли за цел да направим най-добрата игра, на която сме способни. Винаги сме си поставяли за цел да направим по-добра игра от последната. Важното е да пренесем наученото към следващия цикъл. Между другото, това е една от причините, които правят „Парадокс“ толкова добър партньор за нас.

С оглед на всичко това как преценяваш шансовете българско студио да създаде международно признат шедьовър?

Леле! Тук, първо, не е много ясно какво е българско студио. „Хемимонт Геймс“ беше българско студио, няма спор. А сега, като е 100% собственост на „Парадокс“, продължава ли да е българско студио, при положение че креативният контрол си е наш? Creative Assembly българско студио ли е? Ubisoft Sofia българско студио ли е? При това ние сме много щастливи да имаме колеги, които не са българи. Етикетът „българско“ изобщо е под въпрос. Ама това е само началото. А какво означава „шедьовър“ и какво означава „международно признат“, също тотално не ми е ясно. Значи, нашите игри имат нещо, което на английски би звучало като cult following (последователи на култ – б.а.), „Да оцелееш на Марс“ е продала милиони копия, както и „Тропико“-тата. Ти по дефиниция продаваш в целия свят, тоест те са международно признати по дефиниция. А сега какво е шедьовър, от какво се определя? От продадени бройки или от това, че много ни е харесало на нас? Наградите ли имат значение? Тъй като съм наблюдавал отвътре как се правят игри, за да спечелят награди… Една игра може да е много наградена, обаче ако не е намерила своята аудитория, какво означава това? Така че целият този въпрос ми се струва в едни рамки, които при по-внимателен поглед не издържат.

Има обаче конкретни примери, с които мога да илюстрирам този въпрос – „Вещерът“ като полска игра, „Светлосянка“ като френска…

„Вещерът“ не е създаден във вакуум, а по успешна литературна поредица. В този ред имам какво да разкажа от опита ни с работа с писатели. Неведнъж сме се опитвали да работим с писатели. За да се получи, трябват ни образовани хора, но без гордостта, защото медията е друга и винаги се стига до сблъсък между дизайна на играта, която ние правим, и човека, който смята, че играта трябва да бъде точно такава, каквато той е решил. А това не е възможно. Играта не отговаря на индивидуалната фикция, защото са включени много хора, има много фактори. Самата работа в екип е винаги предизвикателство. Така че крайният резултат винаги в някаква степен е отвъд контрола на всички участници.

За да се върна към въпроса за изкуствения интелект, виждам две възможни развития. Все повече студиа ще правят все по-еднакви игри. От друга страна, тъй като технически правенето им ще става все по-лесно, според мен ветрилото ще се разтваря и ще има все по-интересни и по-разнообразни игри. И това само по себе си крие потенциала на едно интересно и обещаващо бъдеще.

Да завършим с тази оптимистична прогноза. Благодаря ти от името на Игромислещия екип.

— 

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gen-z-i-promenite-v-klimata-zashcho-mladite-hora-sa-vse-po-angazhirani-sus-zelenite-politiki/

Преди няколко години в час по география учителката ни спомена, че до 2050 г. питейната вода на планетата ще свърши. За мен обаче 2050 г. не е далечното бъдеще, а година, в която няма да съм навършила 50. И за съжаление, информацията си е съвсем вярна – според доклад на ООН от 2026 г. планетата вече е навлязла в „ерата на воден недостиг“, а засегнатите са милиарди. 

Оказва се обаче, че не съм единствената представителка на Gen Z, а и не само на това поколение, която изпитва тревожност за бъдещето заради климатичните промени. Проучване на климатичната тревожност сред младежите и доверието в институциите от 2021 г., проведено в 10 държави с 10 000 респонденти на възраст 16–25 г., установява, че почти 60% от тях са „много“ или „изключително притеснени“ за климата. Дотолкова, че се появява нов термин за този вид проблем –

екотревожност.

Климатичната тревожност е нов психичен проблем, който описва „хроничния страх от екологична катастрофа“, казва пред „Тоест“ д-р Зорница Спасова, главен асистент в Националния център по обществено здраве и анализи и авторка в „Климатека“. Ефектите от климатичните проблеми върху психичното здраве могат да бъдат директни и косвени. Директните са свързани с екстремни метеорологични явления, причиняващи щети и загуби, и това може да доведе до посттравматично стресово разстройство, депресия и тревожност. Високите температури пък водят до промени в настроението, увеличаване на агресивното поведение и престъпността. Д-р Спасова посочва също, че е открита връзка между повишаващите се температури, от една страна, и риска от самоубийства и приема в психиатрични болници, от друга.

Косвените въздействия са свързани с общността и нарушаването на чувството за принадлежност, загубата на природни местообитания и културно наследство. Тревожността от сегашните и очакваните климатични промени, която най-често засяга младите, се проявява под формата на екоемоции – соласталгия (тъга по разрушено/изгубено природно място), екотревожност и екопарализа (чувство за безпомощност пред климатичните промени). 

Климатичните промени засягат правото на живот, здраве, чиста храна и вода, безопасен дом, включително на бъдещите поколения, подчертава д-р Спасова. Появява се чувство за несправедливост, тъй като младите почти не са допринесли за състоянието на планетата, но именно те ще платят цената, казва тя и допълва: 

Това превръща екологията в кауза за социална справедливост, което винаги в историята е било мощен двигател за младежките движения.

В София обаче климатичните активисти имат пространство, където могат да се събират. 

„Магнит“

е създаден през 2019 г. от „Грийнпийс“ – България. Пространството е вдъхновено от нуждите на глобалното климатично движение Fridays for Future и привлича екоактивисти и организации от цялата страна, които получават възможност да организират безплатни събития и да изградят общност. През 2024 г. „Магнит“ започва да разширява дейността си и да функционира все повече като младежки хъб, отворен за разнообразни събития с цел да насърчи по-голяма активност сред младите граждани, да вдъхновява за екологични действия и да събира хора с различни интереси. През 2025 г. пространството се присъединява към Planet One – мрежа от екологични младежки пространства. Към момента има три такива пространства в Африка и пет в Европа, сред които са Bolygo в Унгария и Momentum в Швеция, с които „Магнит“ организира международен и европейски фестивал – Make Something Week. Той ще се проведе в седмицата на Черния петък и ще предложи различни общностни събития за преизползване и „по-бавен“ живот като алтернатива на консуматорството. 

Най-редовно провеждането събитие в „Магнит“ е „Въртидрешка“, разказа за „Тоест“ 21-годишната Божана Славкова, която е настоящата управителка на пространството. На проявата винаги идват около 60 души, за да разменят свои дрехи, които няма да носят повече, но са достатъчно запазени, за да бъдат използвани от някой друг. През май в програмата на „Магнит“ са включени събития за линопечат и създаване на багрилна градина – засяване на растения, които могат да бъдат естествени оцветители. Организират се и работилници за направа на изделия от глина, преизползване на дрехи, бродиране и провеждане на вечери за настолни игри и прожекции на филми. Не цялата програма е свързана изрично с климата – рисуват се например плакати в подкрепа на Палестина. 

В „Магнит“ може да се организират безплатни събития след изпращане на заявка по имейл. Правилата за провеждане, както и свободните дати са публикувани на официалните страници в Instagram и Facebook. Важно е събитието да съвпада с ценностите на „Магнит“. 

За Божана Славкова 

промените в климата не са далечна тема.

Първият ѝ досег с доброволчеството е, когато е 11–12-годишна и майка ѝ я завежда на борда на кораба на „Грийнпийс“. Там се среща с хора от цял свят, обединени от каузата за опазване на околната среда. Оттогава постепенно започва да се интересува повече от темите за човешки права и екология, а това прераства в участие в протести и реализирана арт инсталация с името „Прегърната природа“.

Вече виждаме как сезоните се смесват един с друг и изчезват, как [през] лятото едва може да живеем в жегата, как зимата става също по-засилена. […] Виждаме как водата свършва, […] едновременно с това има наводнения, от които хора си губят жилищата и живота. И това не са далечни неща, те са буквално тук, 

казва Славкова и допълва, че хората покрай нея също са тревожни, дори тези, които не би очаквала да се чувстват така. Наблюденията ѝ са, че поколението алфа е дори по-тревожно по отношение на климата.

Славкова иска да вижда повече политики, насочени към намаляване на зависимостите от тецовете и насърчаване на използването на възобновяеми източници, улесняване на процедурата по поставяне на соларни панели в жилищата и използване на пространствата в града за генериране на енергия – например поставяне на соларни панели върху покривите на сгради, както и 

малко повече да си сътрудничим за природата и с нашите съседки […], защото реално въздухът и водата не ги спират тези граници, които хората сме си измислили. 

Цената на природните бедствия

не е задължително финансова. Д-р Спасова посочва, че горещите вълни ни карат да изместим някои задачи за сутрешните часове, когато е все още хладно. Ставаме зависими от климатиците си, които вече надуват сметките ни за ток през лятото почти колкото през зимата. Излизаме по-малко от къщи, което ограничава социалните ни контакти, и спим по-лошо заради жегата. Някои хранителни култури все по-трудно се отглеждат в летните жеги, съответно ще станат по-редки и по-скъпи в бъдеще и ние ще трябва да променяме и хранителните си навици.

Вече говорихме за психичното здраве, но промените в климата могат да изострят и съществуващи физически медицински състояния или да ускорят разпространението на болести. Според Световната здравна организация (СЗО) между 2030 и 2050 г. около 250 000 души годишно ще загиват от малария, недохранване, диария и топлинни вълни. Най-засегнати са жителите на островни и развиващи се държави, особено децата, които са най-уязвими на замърсяването на водите и въздуха, топлинните вълни, миграцията, болестите и глада, предизвикан от затрудненията в производството на храна. Данни на СЗО от 2017 г. сочат, че заради замърсена околна среда всяка година умират 1,7 млн. деца в световен мащаб.

Колко е платило едно министерство за една година

На въпросите на „Тоест“ какъв е броят на пострадалите от природни бедствия през 2025 г. и какъв е размерът на изплатените помощи, от Министерството на труда и социалната политика отговориха, че за 2025 г. Агенцията за социално подпомагане (АСП) е отпуснала 148 еднократни помощи в размер на 252 444 лв. (около 129 000 евро) на пострадали от бедствия лица и семейства. Тази помощ може да бъде отпусната веднъж в годината, а максималната сума е трикратният размер на линията на бедност през 2025 г., което се равнява на 1914 лв.

С решение на Министерския съвет са изплатени 45 помощи на обща стойност 135 000 лв. като еднократна подкрепа за хора и семейства, чието „единствено и законно“ жилище е пострадало. Това определение изключва живеещите в неузаконени къщи, каквито има преобладаващо в ромските квартали. Домакинствата могат да бъдат подкрепени и с до 2500 лв. от Фонд „Социална закрила“, ако имат нужда да купят ново оборудване и обзавеждане за дома си. От помощта са се възползвали 31 домакинства, които са получили общо 78 545 лв. Наследниците на всеки от тримата загинали при наводненията в област Бургас са получили по 15 000 лв. еднократна помощ.

След като настъпи природно бедствие, служители от АСП отиват на място в засегнатите селища и предоставят на пострадалите информация за възможностите за подкрепа. През 2025 г. в Агенцията са събрали данни за 948 семейства, пострадали от природни бедствия, а за цялата година са изплатени 432 444 лв.

Като част от Националната програма за обучение и заетост на продължително безработни лица са наети 3053 души за работа в аварийни групи, които да помогнат за преодоляването на последствията от пожарите, както и за предотвратяване на бъдещи щети. По тази програма са изразходвани 13 154 911 лв.

Въпреки финансовите и психическите последици от климатичните промени все още съществува 

екоскептицизъм. 

Според д-р Спасова видимите изменения са само „върхът на айсберга“, а съмненията в тях предоставят „интелектуално“ оправдание за човешката немарливост. „Когато не вярваш, че екосистемата е крехка, спираш да я пазиш, което неизбежно води до криза при първото по-сериозно природно явление“, добави тя.

За Божана Славкова обаче причината се корени в политически и икономически интереси: 

Аз си мисля обаче, че ни лъжат, че са екоскептици, защото до голяма степен наистина е трудно вече да не вярваш. […] Всичко ти го показва – не е само науката, но и така го усещаме в живота си. […] Така че този екоскептицизъм за мен е една много грозна игра, която просто обслужва корпоративния интерес и тецовете най-често.

Съвместими ли са промените в климата, младежта и политиката?

През 2021 г. група активни граждани започват да се интересуват от дискусиите около общия устройствен план на община Царево и застрояването на местността Поляните в с. Синеморец. Сред тях има и млади хора, които често прекарват летата в селото. Активистите слагат началото на гражданската инициатива „Спаси Синеморец“. Те създават кратък късометражен филм – „Гласовете на Синеморец“, в който призовават министъра на околната среда и водите (тогава Асен Личев от първото служебно правителство на Стефан Янев) да спре застрояването в защитената местност, внасят и подписка. 

Според Ремина Алексиева, която е активна участничка в дебатите, проблемът е по-сложен. Със съмишлениците ѝ наивно са очаквали той да бъде решен само с помощта на подписката и филмчето, сподели тя за „Тоест“. 

Въпреки това няколко души решават да разберат дали могат да се предприемат правни мерки за спиране на строежите. Именно от тяхната упоритост се ражда 

сдружение „Спаси Странджа“. 

За последните няколко години организацията се стреми да провокира диалог по темата за устойчивото развитие, да организира обучения за активни граждани, да развива застъпническа дейност. Тя реализира и втория си късометражен филм – „С бетон на море“. Подготвя и наръчник на младия застъпник, в който ще бъде включена информацията от досега проведените обучения, а също така и съвети къде и как можем да подадем сигнал за нередност. 

Днес Ремина Алексиева е част от Управителния съвет на сдружението. Макар да не е родом от Синеморец, мястото за нея е специално и затова тя решава да бъде активна по отношение на опазването на Природен парк „Странджа“: 

И си казах: абе, дай да взема някакво решение – или ще съм от тия хора, които само хейтят и нищо не правят, или поне, като имаш такова мнение, направи нещо по въпроса. И имах такова вътрешно решение да правя нещо по въпроса. […] За мен това си остава някаква пътеводна мисъл. 

Според нея на регионално ниво е важно да се мотивира местната общност да бъде активна, тъй като тя е много по-уязвима и затворена, което създава възможност за злоупотреби. Особеностите при работата на местно равнище се оказват свързани с управлението и на национално.

Климатична справедливост

Южното Черноморие е популярна туристическа дестинация. Свръхзастрояването му обаче може да доведе до замърсяване на водите или до наводнения. Според Ремина Алексиева „това не са някакви изолирани случаи“ и е нужно да се намери баланс между застрояването и природата. Но и да научим институциите да имат отношение към климатичната справедливост и да включат младите в процесите на вземане на решения. Ала това още не е факт:

Решенията, които се вземат в момента, са мимолетни, през призмата на едно определено мислене, което, за съжаление, за мен не отразява правата на следващите поколения. 

Д-р Спасова обаче е оптимистична за адаптацията към новия климат: 

Смятам, че нашата страна предлага ресурси, с които населението би могло да оцелее и при най-неблагоприятния сценарий на климатичната криза.

Измененията на климата вече се виждат и влияят на ежедневието ни. 

Опазването на околната среда не се появява с моето поколение, но все още не е приоритет. За връстниците ми е важно планетата да не се разпадне, докато сме в активна възраст. И да можем да оставим и ние нещо на следващите поколения. Политическият и отчасти общественият дебат по темата обаче са силно популистки и не се взема предвид дългосрочното влияние от климатичната политика. Като представителка на Gen Z съм силно обезпокоена за бъдещето по отношение на климатичните промени. Иска ми се да мога да видя инициатива от политиците ни за смислена промяна, но по-скоро наблюдавам, че за пореден път политиките за младите се изработват без наше участие. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyama-takava-duma-v-bulgarskiya-ezik/

Чудно нещо е езикът – дава ни толкова възможности да изразяваме мисли, чувства, идеи, терзания, съгласия и противопоставяния, а ние, вместо да се възползваме пълноценно от тази свобода и да признаем, че всички разполагат с нея, понякога се впускаме в критика към казаното от събеседника ни. По-точно към формата, в която то е облечено.

Докъде всъщност се простира нашата толерантност към езиковия избор на другите? И кое подхранва синдрома на отрицанието му, който условно ще нарека „Няма такава дума в българския език!“?

Да тръгнем от един факт, който според мен трудно може да бъде оспорен:

повечето хора изобщо не правят разлика между български език и книжовен български език.

А тя е съществена. Книжовната форма е, образно казано, представителният, изисканият, дори идеалният вариант на българския. Точно тя – с много малки изключения – се изучава в училище през целия 12-годишен курс. Вероятно затова, когато чуват и употребяват понятието български език, хората разбират книжовната, тоест нормативната му форма, и напълно изключват териториалните диалекти и социолектите. Изключва се даже т.нар. книжовно-разговорна реч, която, както личи от нейното название, е част от книжовния език, макар и не съвсем.

Крайно време е да се разбере: и диалектните думи, и просторечието, и граматически грешните форми и конструкции, и вулгаризмите, ако щете, са част от българския език – онзи огромен речеви склад, от който всеки може да черпи в ежедневието си. Когато обаче общува публично, съвременният човек с прилична езикова култура следва да се ограничава в рамките на книжовната норма, даваща му впрочем пребогати изразни възможности.

Ето някои примери, при които съм срещала реакцията „Няма такава дума!“. Ще ги коментирам съвсем накратко.

Съпричинител. Доколкото ми е известно, този юридически термин е въведен през 2017 г. в Закона за движението по пътищата – чл. 119, ал. 5. А изобщо в съдебната практика се използва понятието съпричиняване, което, също както и съпричинител, ми изглежда достатъчно разбираемо. Ето, без да давам какъвто и да е контекст, и вие ще се сетите, че съпричинителят е човек, който заедно с друг е причинил нещо, и последиците от това нещо са лоши.

Варналия. Книжовната дума е варненец, а варналия е разговорна, но е широко употребявана и на мен лично тя ми звучи по-топло. За да сверя своето усещане, се обадих на мои приятели, които живеят в морския град. Според тях варналия е по-старият вариант и съответно в миналото се е срещал по-често. Пошегувахме се, че сега софиянци пишат речниците и определят кое е книжовно и кое – разговорно.

Тризнаци. Ще призная, че имам силна вътрешна съпротива срещу тази дума. Погледнато обективно обаче, за да означим три деца, родени при една бременност, трябва да използваме или тризнаци, или тройка близнаци. Е, тук влиза в сила законът за езиковата икономия, за който малцина знаят, но това не пречи той да си действа. Думата е включена в Речник на новите думи в българския език¹ и е означена като разговорна.

Добропаметен. Много ми се иска това прилагателно име, което наистина се среща изключително рядко, да разшири употребата си, още повече че на злото трябва да се противостои по всякакъв начин, включително и в езика. Вярно, има злопаметни люде, но защо да се лишаваме от възможността някак да назоваваме и онези, които помнят стореното им добро? Струва си да се отбележи, че другите сложни прилагателни имена с втора част -паметен също са негативни: късопаметен и безпаметен². Специално тези двете дават възможно най-синтезираното обяснение на изборното ни поведение.

Достъпвам. Толкова хейт, пардон, толкова злоба е отнесъл този безобиден неологизъм, че направо да го ожалиш. Иначе, ние сме против чуждиците, на оръжие, братя, да браним нашия мил роден език, налазен от нашествениците! Но дойде ли ред да измислим българско съответствие, някак много ни мързи. Съжалявам за грозната дума, но си е точно мързел, не е някаква изтънчена леност. Какво да ги правим сайтовете? Да ги аксесваме ли? Хайде по-добре да ги достъпваме. Какво му е на глагола? Всичко необходимо си има: представка, корен, наставка – все български. Значението му е ясно и без контекст. Но не, трябва да бърчим претенциозно нос и да връзваме кусур на всяко ново нещо в езика. Специално този глагол обещавам да го браня със зъби и нокти. Посочете ми едно разумно основание да не го използваме – и ще се откажа. (Разгорещих се, извинете, но и аз си имам пристрастия.)

Шофьорка, вицепремиерка, пулмоложка, колежка. Всички изброени думи са обединени от женския род и е естествено с тях да се назовават жени, заемащи дадена длъжност или упражняващи определена професия. Тенденцията за употреба на думи от мъжки род в тези случаи обаче е много силна и жените вече са шофьори, вицепремиери, пулмолози и колеги. Тъжното за мен е, че много от тях желаят да се представят с тези „мъжки“ думи. Водещият им мотив е, че „женските“ варианти звучат обидно и ги принизяват като личности.

Лидирам. Тук аз самата искам да възкликна: „Няма такава дума!“ Съществува в английския език във вида to lead. В българския разполагаме с богат набор от синоними. Няма нищо лошо и принизяващо някой да води, ръководи, насочва, направлява, оглавява, повежда… За някои обаче тези думи явно звучат простовато и са несъвместими със сложните политически процеси в нашата държава, а също така не съответстват на високото ниво на родните ни политици, които не просто водят нацията, а я лидират!

Последната дума е ярък пример за чуждица, която иска да се настани в българския език. Посочвам този факт най-вече за да обърна внимание на голямата динамика, която поначало е присъща на лексиката. В никоя друга езикова система промените не са толкова големи и бързи, колкото в речниковия състав. Това е един от основните фактори, които затрудняват не само обикновените хора, но и специалистите, когато се опитват да си отговорят на въпроса „Има ли я тази дума в българския език вече, или още я няма?“.

Критериите са много и разнородни.

Ще ни бъдат необходими три-четири статии, за да ги разясним, затова ще се спра накратко на някои от тях. Приема се, че след като дадена дума фигурира в речниците, тя е част от съответния език. За да попадне там обаче, трябва да отговаря на няколко условия, например да е показала

определена степен на устойчивост и да проявява тенденция за разширяване на употребата си…³

Съвременните технологии предоставят чудесни възможности за проследяване и количествено измерване на употребите и значително улесняват лингвистите в тяхната преценка. Вече имаме огромни корпуси с текстове на съвременен български език и ще се възползвам да ви препоръчам най-богатия от тях – CLASSLA. Тук е кажи-речи целият български интернет (без социалните мрежи, разбира се).

И така, необходимо е думата да има достатъчно много употреби, но се държи сметка също те да са в различни източници, в различни сфери, а не само в някоя строго професионална, да речем.

Освен това е нужно да е изминало някакво време, в течение на което даден неологизъм се употребява, въпреки че и това не е задължително. Когато настъпи епидемията от COVID-19, светкавично заехме локдаун от английски, а названието на болестта – ковид, се разпространяваше по-бързо и от самата зараза.

Нужно е също, ако лексемата е чужда, да е показала известна гъвкавост, тоест приспособимост към приемащия я език. Адаптацията се проявява в две посоки. Първата е способност за образуване на нови граматични форми, например пиар – пиарът/пиара, пиари, пиарите. Втората е словообразувателна активност – когато думата стане основа за образуване на нови думи в приемащия език: от пиар – пиарка, пиарски, пиарство, пиарствам.

За две от последните думи – пиар и пиарка, вече може да се твърди, че са признати на най-високо ниво, тъй като са включени в БЕРОН. Останалите фигурират в единия от цитираните речници на новите думи в българския език⁴. Ако някой много се страхува да ги употребява, ето, вече може да се опре на този факт.

Действително доста хора се въздържат да използват сравнително рядко срещани думи, особено пък по-нови.

По имейла съм получавала въпроси дали в българския език съществуват например: окултуряване, самокатастрофира, иновиращ, препотявам се, имейл (!), деволюция, татуировчик, приключенец, заскладяване, моктейл (безалкохолен коктейл), внимателност, антирекорд.

Много ми се иска да коментирам всички тези думи, но Word Count немилостиво отброява 8275 знака дотук и ме пришпорва да привършвам. Все пак ще кажа още едно-две неща, защото ги смятам за важни.

Какво да правим, ако дадена дума не е призната „официално“, тоест ако липсва в БЕРОН? Какво да правим, ако не я откриваме и в други речници на българския език? Съществува ли тя изобщо и може ли да я употребяваме? Според мен липсата на определена дума в речника не бива да е възпиращият фактор за нас. Никоя лексема не започва живота си в речник – започва я в живата реч, където тя прави първите си стъпки, после походката ѝ става все по-стабилна и смело и уверено тръгва по своя път. Все повече хора я забелязват, по някое време си казват: я, какво ново нещо се е появило, върши добра работа, защо пък да не го използвам и аз? По някое време и лексикографите регистрират неологизма, изследват употребите му, обсъждат го и ако отговаря на определените от тях критерии, го включват в съответния речник.

И така, първо думата се появява в живата реч, употребява се активно и едва тогава влиза в речниците.

Ако стоим и чакаме да видим нещо в речника, за да го използваме, никаква нова дума няма да бъде сътворена.

Естествено, не бива да бъдем и съвсем безкритични. Лично за мен е най-важно това, което казвам или пиша, да е разбираемо за хората и да е уместно в съответната речева среда.

Завършвайки, бих искала да споделя с вас един цитат от разказ на Хърбърт Уелс, на който попаднах, като търсех примери за статията.

Няма такава дума „виждам“ – рекъл слепецът…

Колкото повече разсъждавах над тези думи, толкова по-силно отекваше предупреждението в тях – че може да се хванем в капана на отрицанието поради ограничеността на собствените ни познания за света и чисто физическите си и ментални способности. Пожелавам и на себе си, и на вас по-рядко да попадаме в този капан и да не бъдем заслепявани за реалността, в това число и за езиковата реалност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vtora-tsedka-na-klasatsiyata-prevod-i-lokalizatsiya/

Миглена Николчина: Преди да обсъдим втората цедка на нашата игра на класация – нейните правила ще намерите в предишната ни публикация, – ще отворя един проблем, възникнал от реакциите на първата ни цедка. Наред с други драми, спорове възникнаха около превода на заглавията – едно от тях беше Baldur’s Gate. От една страна, това е топоним, не би следвало да се превежда, така както не би трябвало да се преведе, да речем, Димитровград. От друга страна, Димитровград може да бъде разгърнат като Градът на Димитров – Dimitrov’s City. С още по-голямо основание в един фантастичен свят можем да направим това с „Портата на Балдур“. Пример е великолепният превод на романа „Властелинът на пръстените“ от Любомир Николов. Той превежда топонимите в романа, когато са значещи неологизми. Николов е гений – не всички сме такива. По-същественото е, струва ми се, че не го е мързяло.

Ако нещо е зле преведено, нека се поправи, а не да се въздига езиковият мързел в добродетел.

Защото не само заглавията са проблем в областта на игрите, проблем е въобще преводът и „локализацията“ (ужасна дума, но хубавото ѝ е че, струва ми се, легитимира по-голяма творческа свобода в превеждането). Докато Съюзът на преводачите разбере в кой век сме, вихрят се всякакви идеи, включително доминиращата досега, че игрите няма защо да се превеждат и локализират.

Ще контрирам с любимия ни полски пример: преди да се стигне до „Вещерът“ и „Киберпънк“, през 90-те има етап на полска „локализация“ на игрите („Готика“ е първата, доколкото си спомням), с която създателите им започват. Тоест до световния успех на поляците се стига с начална точка в локализацията. У нас даровитите ни програмисти отказват да разберат, че

езикът има значение.

При все че правим прекрасна игра още в края на 90-те (стратегията „Цар“), до грижите с локализацията едва сега стигаме, и то благодарение на доброволческа страст¹. Дори съм изненадана, че се появиха проекти, посветени на локализацията – кой зад кулисите най-сетне се е сетил? Бях поканена да говоря в рамките на такъв проект и така и не успях да се преборя да не ме наричат „академик“. Всеки, който знае български и английски, ще разбере каква е смешката в случая и симптом на какво е.

Еньо Стоянов: Всъщност това, че въпросът за превода поразбуни духовете, е добър знак – свидетелства, че

има все пак жажда игрите да проговорят и на български език.

Разбира се, „локализацията“ се оказва сериозен препъникамък – производството на игри струва скъпо, трудоемко е, отнема време и е съпроводено със сериозен риск, поради което дизайнерите търсят колкото може по-широка пазарна реализация. В това отношение България вероятно им изглежда твърде малък пазар и оттук дори българските разработчици не са склонни да инвестират в професионално оформен български вариант на собствените си заглавия. По темата за превода на чуждестранни игри, особено от големи производители, вероятно сме просто невидими. Разбира се, този проблем си има решение, и то не само в доброволческите форми, които Миглена указва – ако българската държава започне да гледа на игрите като на сериозна и съществена част от културния живот, би могла да подпомага финансирането на „локализацията“ така, както през културни програми прави това за издаването на преводни книги.

Въпросът за достъпността на игрите на български е съществен и в светлината на собствените ни изготвяни тук импровизирани списъци с препоръки, тъй като засяга пътищата на рецепция на видеоигрите, както и тяхната социализация и социализацията на играчите им не само в някакъв абстрактен, универсален и поради това глобален, но и в локален план.

Северина Станкева: Относно рецепцията ми се струва важно да упоменем и нещо, което вече засегнахме накратко, когато говорихме за посткомунистическото във видеоигрите – обстоятелството, че в България няма култура на превода на игри, е свързано и с факта, че първоначално битуваха пиратски версии предимно на английски и руски език. Докато игрите започнат да се възприемат институционално като сериозен феномен на изкуството или културата (нещо, което така и още не е станало на практика), българският играч вече си беше създал речник от чуждици. Следователно понастоящем е лесно да се изходи от завареното положение и въобще усилията в тази посока да се избягват, а парите да не се харчат непрагматично с идеалистични цели нито от държавата, нито от разработчиците.

Това, разбира се, не е извинение. В „Игромислие“ се опитваме да вървим срещу течението, което, естествено, е съпроводено и от грешки, и от трудности. В тази втора цедка отново има преводачески главоблъсканици („Голямата автомобилна кражба“, Grand Theft Auto, е може би образцова такава), но освен проблема за езика, тази класация успя да отвори и проблема за общността, което на мен лично ми е много симпатично.

Миглена Николчина: Добрият преводач има куража да не робува на буквалния превод с всички произтичащи от това рискове. В разговора, за който ви споменах и който при целия си ентусиазъм е оповестен на „изяден“ български език – но да не забравяме, той е и почти уникален, сам юнак на коня, – участваха Никола Петров и Георги „Дао“ Димитров, съответно сценарист и продуцент на междувременно излязлата игра с нелекото за превод заглавие Chip ’N Clawz vs. The Brainioids (разбира се, какво се случва тук с английския, е също интересен въпрос). Играта – наред със субтитри на още десетина езика – е снабдена и с български. Тя е цветна, забавна и много детска – дали субтитрите ще помогнат на възрастта, за която е подходяща, не съм сигурна. По-интересното в случая е, че българският екип беше открил удоволствието от търсенето на превод на английските неологизми; бяха открили – каква изненада, – че преводът е творчески процес и често пъти предполага пренаписване.

Аз обаче, като се изключи въпросният разговор, не намирам играта им отразена по никакъв начин в българските медии. Затова пък до мене достигна мълвата, че почти половината български екип е бил съкратен… Дали нямаше да помогне – освен институционална подкрепа, тук съм съгласна с Еньо – една по-отворена, „по-хибридна“ медийна среда? Как родителите, които често са ме питали какви игри бих препоръчала за децата им (а аз обикновено не знам какво да кажа), да научават за игри като тази?

Така, както са нещата в момента, от едната страна се оформя гетото с изядения български, от другата – здравословният, но често прекаляващ български консерватизъм, който ще разбере след 30 години за какво е идело реч, а ние междувременно сме се оказали сплескани по средата. Е, нека...

И може би стана време да се върнем на втората цедка такава, каквато се получи. Изненадващо, при втората цедка имаме повече съвпадения! Отдалечава се моментът, в който всеки меланхолно да разкаже за самотните си избори – както каза единият от синовете ми тези дни, „имам чувството, че „Дракан, Орденът на Пламъка“ (Drakan: Order of the Flame) само в нашето семейство сме я играли“! Но оказва се, в PC Gamer съвсем неотдавна са си спомнили за нея!

Чавдар Парушев: Да посоча заглавията, които играя и преигравам периодично, за да видя кои от тях се играят от други хора по подобен начин. Това беше критерият ми при подбора на заглавията и в първата, и във втората цедка на играта ни на класация.

Колебаех се дали да не подбера игрите, които съм играл заедно с хора. Не непременно в мрежа, но включително и солови заглавия, в които един или няколко човека сме седели на един компютър и сме решавали заедно как да върви играта. В средата на 90-те, преди да се появят първите компютърни клубове, а и изобщо компютрите да станат по масово достъпни, това беше начин на игра. Компютрите в квартала се брояха на пръсти. Тъкмо в такава форма съм играл първото издание на „Цивилизация“ (Sid Meier’s Civilization). Достъпната алтернатива бяха аркадните автомати с жетони в приземния етаж на НДК и на други места (достъпни поне докато не свършат джобните). Любопитно е колко и кои от най-играните на такива аркадни автомати игри, като „Златната секира“ (Golden Axe), „Смъртоносна битка“ (Mortal Kombat) и „Кадилаци и динозаври“ (Cadillacs and Dinosaurs), биха намерили място в класация.

Във втората пресявка обаче попадат заглавия като „Звезден занаят“ (Starcraft), „Полуразпад“ (Half-Life) и „Епоха на империи 2“ (Age of Empires 2: The Age of Kings), които се играеха изключително много в периода на компютърните клубове и игрите в мрежа между 5–10 човека. Това би бил форматът, в който и към момента бих предпочел да играя тези игри.

Приятна изненада беше да видя, че не съм единственият, който все още е склонен да играе „Черно и бяло“ (Black & White). Игра, която към днешна дата се намира по-трудно, а и поставя определени предизвикателства за игра на нови машини. Въпреки изминалите 25 години от излизането ѝ тя остава много свежа по своя замисъл. Освен да поставя играча в позицията на бог в малкия игрови свят, „Черно и бяло“ вдига огледало към етическите избори, които той прави, направлявайки живота на своите предмодерни идилични селца от вярващи. При това като го кара да вижда отстрани същите тези действия, повторени от неговия божествен любимец, който с детски ентусиазъм гледа, учи се и повтаря всичко, което играчът прави – и добро, и лошо.

Николай Генов: Аз също се зарадвах да науча, че някой друг се е сетил за „Черно и бяло“, и не останах особено изненадан от възникналите казуси около превода на Grand Theft Auto – може би би било добър вариант да мислим за нещо от типа на „Грандиозни автокражби“ или в малко по-свободен регистър – „Грандиозни схеми“? И двете предложения имат своите недостатъци, но със сигурност е за предпочитане да се извеждат повече възможности за превод.

Известно разминаване се получава във вампирската поредица. От една страна, имаме консенсус, че „Вампир: Маскарадът – Кръвно родство“ (Vаmpire: The Masquerade – Bloodlines) заслужава да бъде призната и препоръчана – може би за разлика от продължението ѝ, което разочарова толкова много фенове. От друга, нямаме застъпване при „Вампир: Маскарадът – Парламент от ножове“ (Vаmpire: The Masquerade – Parliament of Knives), която според мен е една от най-добре изработените текстови видеоигри на пазара. Двете всъщност са сродни по дух и се стремят да постигнат сходна цел с различни средства, но безспорно „Кръвно родство“ се справя значително по-добре в това да покаже как би трябвало да изглежда една образцова ролева игра, стига, разбира се, човек да си затвори очите за несъвършенствата на кода и произтичащите от тях бъгове за сметка на невероятната атмосфера, сложния наратив, запомнящите се образи и тежките избори, които придават истинска плътност на пораждащия ги фикционален свят. „Маскарадът“ като цяло, но „Кръвно родство“ в частност е страхотно упражнение по проектиране на човешкото в извънчовешки контекст, а компютърната игра свидетелства за поредния успешен преход от настолното преживяване към екрана – преход, който вече засегнахме в два по-ранни разговора (вж. „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“ и продължението му).

В този ред на мисли Чавдар обърна внимание на един много интересен елемент, който се отразява косвено и в нашата селекция: средата на PC клубовете от началото на века, която допринесе значително за формирането на игровата субкултура и за съжаление, остана някак недокрай интегрирана в колективния разказ – наистина важно явление, подминато от културните антрополози. То поставя посочените от нас „Герои с мощ и магия“ (Heroes of Might and Magic) в съвсем различна светлина, доколкото голяма част от почитателите на играта могат да я свържат именно с този тип социално преживяване. Формата обаче не е съвсем загубена и у нас продължава да намира израз в инициативи като GG LAN party, които събират геймъри и се стремят да поддържат усещането за общност. 

Северина Станкева: В тема на тази втора цедка ненадейно се превърна проблемът за превода в контекста на това що е то игрова общност и има ли тя почва у нас. Що се отнася до говоренето за личните ни фаворити, което неминуемо предстои, мисля си, че то няма да е нито толкова меланхолно, нито толкова самотно.

Ние петимата всъщност никога не сме играли заедно в обичайния смисъл на думата –

в рамките на компютърен клуб, на едно устройство или дори на игра за много играчи. Дори когато играхме „Киберпънк“ по едно и също време, всеки си я игра сам вкъщи. Голяма част от „класацията“ ни е изтъкана именно от засичане на неподозирани заглавия.

Има няколко заглавия в тази цедка, сред които „Светлосянка“ (Clair Obscur: Expedition 33) и „Индика“ (Indika), които пък са резултат от съвсем целенасочени препоръки. В този смисъл ми се струва и че по отношение на видеоигрите, социалният аспект на феномена игра, отбелязван от редица теоретици, измежду които Хьойзинха и Кайоа, се запазва, дори да става въпрос за индивидуално играене. Самотна игра в този смисъл няма, има игра, която чака да бъде споделена.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/purvite-tri-godini-zashcho-mladite-uchiteli-ne-se-zadurzhat-v-sistemata/

Проучване на Сметната палата за качеството на образованието в България за периода 2019–2023 г. сочи, че 34% от новоназначените учители напускат в рамките на първите три години, а близо половината от завършилите педагогически специалности не се реализират в професията си. Въпреки това интересът към тези специалности е висок, а учителските заплати са нараснали с 60% в изследвания период.

За истински мотивираните учители обаче само заплатата не е достатъчна, за да останат на работа. Преподавателите в училищата днес имат нужда от качествени политики за подкрепа и професионално израстване, но преди това е важно да бъдат подготвени за срещата си с образователната система. Такъв е основният извод, до който стигнах, опитвайки се да разбера парадокса на масовото напускане – въпреки интереса и повишаващите се възнаграждения.

Университетът vs. реалната работна среда

Станимира Паскова и Цветомира Антонова започват учителската си кариера преди 20 години в две различни училища, но срещат един и същ проблем – университетът не ги е подготвил достатъчно добре за реалната училищна среда.

Станимира се среща с професията за първи път през 2002 г. в отдалечено селско училище, в което е единствената с майчин български език сред колегите и учениците си. Езиковата бариера обаче се оказва непреодолима: 

Аз бях много разочарована, че толкова се бях старала да се представя по възможно най-добрия начин, така както ме бяха подготвили в университета, но се оказа, че това тотално не върши работа за моите деца. И всъщност те са ме слушали учтиво, без да ме разбират, защото аз съм говорила на някакъв чужд език за тях. 

След тази първа година Станимира започва да посещава различни обучения за учители, докато през 2013 г. открива програмата „Нов път в преподаването“, разработена от „Заедно в час“.

Цветомира започва учителския си път през 2004 г. в София с голям ентусиазъм. Чувства се много добре подготвена академично, но днес е категорична, че методическата подготовка в университета не е била модерна и адекватна за времето си. Тя обаче се сблъсква и с друг характерен за учителите проблем –

„бърнаут“.

На петата година вече се чувствах много смазана и от системата. Имах усещането, че трудът ми отива на вятъра и че усилията, които влагам, са много по-големи от резултатите, които виждам, 

разказва Цветомира и допълва, че все още не се обръща достатъчно внимание на емоционалното прегаряне, което е причина много млади учители да напуснат професията. Самата тя прекъсва преподавателската си дейност за няколко години, докато през 2013 г. любопитството ѝ не я среща с програмата „Нов път в преподаването“.

Ръководителката на програмата Жаклин Мисирян-Дойчева определи в разговор с „Тоест“ бърнаута като синдром. За някои учители проблемът се корени в невъзможността за ефективно управление на времето. За други е в трудностите да се справят с клас от 26 деца, част от които не посещават часовете или не говорят български език.

Жаклин също е на мнение, че университетите не подготвят бъдещите учители за реалните предизвикателства в професията, сред които са

агресията и ниската мотивация,

които присъстват във всяка класна стая. За преодоляване на тези проблеми е важно ученикът да бъде поставен в центъра и да се вземат предвид неговите нужди и емоции.

Според Станимира решението за справяне с агресията е и в дома, затова е важно да се работи и с родителите. Тя смята, че като учителка на „Заедно в час“ в с. Караджово (Пловдив) е успяла да изгради доверие у учениците си и техните родители чрез посещения в домовете им и на местата, които са важни за конкретната общност, за да им покаже уважение, грижа и заинтересованост: 

Всяко едно детенце е индивидуално, така че колкото по-добре го познаваш, колкото по-добре изградиш връзки с него, толкова по-добре се чувства и то. То вече идва със съвсем друга нагласа в твоята класна стая.

Важно за мотивацията в клас е и оценяването. Ако учителят успява да забележи, уважи и оцени различните личности в класа, те ще работят по-добре и концентрацията ще се подобри. За поставянето на оценка обаче е нужно да имаш ясни критерии, категорична е Цветомира, за която обученията на „Заедно в час“ по отношение на оценяването, планирането и развиването на емоционалната интелигентност са били от изключителна полза.

Политиките на МОН за задържане на учителите

През 2016 г. педагогиката е включена в списъка на Министерството на образованието и науката (МОН) с приоритетни направления. Това означава, че студентите, приети по държавна поръчка в специалностите от това направление, не плащат такси за обучението си. От МОН уточниха за „Тоест“, че нарастването на учителските заплати е „ключов фактор за нарастване престижа на учителската професия и за привличане и задържане на новоназначените учители“. Към момента педагогиката все още е приоритетно направление с голям интерес от страна на студентите, макар част от специалностите в това направление да бяха извадени от списъка с приоритетните.

На теория в резултат на тези стимули би следвало днес в България да има достатъчен брой учители за нуждите на системата. Според Люба Йорданова, старши специалист в отдел „Стратегически партньорства“ на „Заедно в час“ обаче, една от предпоставките това да не става е в липсващите критерии за подбор. Тя обобщи ситуацията така: много от студентите в педагогически специалности следват висше образование заради дипломата, а не за да станат учители. Но дори голяма част от тези, които започват работа по специалността, напускат в първите три години заради недостатъчна подготовка в университета, липса на ефективно наставничество и други фактори. И това води до недостиг на качествени учители.

Критериите за подбор на квалифицирани учители са важни, категорична е и Жаклин, тъй като „ние не сме в позицията на хора, които трябва да губим времето на децата“.

Как се измерва качеството на образованието?

Освен липсващите критерии на подбор, демотивиращо за преподавателите може да се окаже и отсъствието на правна рамка, свързана с качеството на образованието. Оценките от външно оценяване и държавните зрелостни изпити все още са индикатор за състоянието на образованието, въпреки че според международното изследване PISA, което се провежда с 15-годишни ученици, голяма част от тях не притежават базови умения. Резултатите от държавните изпити не могат да измерят качеството на образованието в училищата, тъй като много деца посещават частни уроци, което пък поставя учениците от семейства с по-ниски финансови възможности в по-неблагоприятна ситуация спрямо връстниците им. Не се вижда и кои от училищата, където се работи с деца от уязвими групи, с ученици с майчин език, различен от българския, със специални потребности и т.н., са отбелязали напредък.

Заедно с приемането на Закона за предучилищно и училищно образование през 2016 г. влиза в сила и Наредба №16 от 8 декември същата година – за управлението на качеството в институциите, която утвърждава държавния образователен стандарт. Тя е отменена в края на 2017 г., когато образователен министър е Красимир Вълчев, и едва през септември 2025 г. започва обществено обсъждане на нов документ на мястото на стария. След приключване на обсъждането той не е гласуван. 

На въпрос на „Тоест“ какви са мотивите за отмяна на наредбата, бившият министър на образованието Красимир Вълчев отговори, че тя не е била оценена като „достатъчно ефективна“. Според него наредбата е произвеждала само „формализъм, а не реална отговорност в управлението на качеството“, тоест писане на стратегически документи, които да се показват по време на проверки, без да има реално съществуваща система. 

Макар Вълчев да оценява новата проектонаредба като много по-добра, той каза, че е предпочел да разполага с повече време за работа по нея. Категоричен е обаче, че трябва да има такава наредба и да се създаде култура на управление на качеството.

Как да задържим учителите?

През 2021 г. Световната банка представя резултатите от проучване по поръчка на МОН за нуждите на образователната система. Сред препоръките, изработени на основата на анализа, е създаването на пилотна програма за въвеждане в учителската професия на начинаещи учители чрез наставничество и подкрепа за професионално израстване. Изследването установява текучество на кадри,

като в периода 2015–2018 г. напусналите след третата година учители са близо 75%.

Настоящата практика за наставничество и подкрепа на новоназначените учители не се документира добре, а „системата се нуждае от изграждане на капацитет и постепенно въвеждане на рамкова програма за въвеждане в професията“, пише в доклада върху проучването.

На въпрос на „Тоест“ във връзка с установената от Световната банка потребност от подкрепа за новоназначените учители от МОН отговориха, че 

се провежда задължителната въвеждаща квалификация, която се изразява в обучения на новоназначени учители в предучилищното образование и чрез ментори, които са професионалисти с богата експертиза както в преподаването, така и в управлението и обучението на педагогически специалисти. 

От пресцентъра на Министерството допълват, че през 2025 г. са проведени 76 майсторски класа в рамките на Националната програма „Квалификация на педагогическите специалисти“. Те са били в три направления: подходи за формиращо оценяване и преподаване в контекста на националното външно оценяване и държавните зрелостни изпити, повишаване на четивната грамотност на учениците и обучения за местни модели за повишаване на резултатите и качеството на подготовка на учениците.

Обученията на практика

Цветомира потвърди, че е посещавала обучения, организирани от МОН, 

които уж адресират някакви проблеми, примерно свързани с агресия, с насилие […] но всъщност как протичат обученията – в 4-звезден хотел, със спа, с „Бяла роза“ и това е основният акцент – учителките да си починат за три дни.

В споменатия доклад на Световната банка се повдига и въпросът за липсата на добра подготовка още в университета. В него се прави следният извод:

… университетите не приоритизират достатъчно практическото обучение в училищна среда, организирано в тясно партньорство с базови училища.

Базовите училища в България не са „представителна извадка на всички типове училища в страната“, категорична е Люба Йорданова, и добавя: 

Учебните заведения нямат достатъчно стимули да приемат студенти по педагогика. Те трябва да отделят поне един старши или главен учител за наставник на стажантите, бюрокрацията по време на стажовете също не е малка. Хоспитирането (практическите наблюдения на студентите) трябва да започне още в първи или втори курс, а не както е в момента – в трети и четвърти. Важно е също студентите да имат възможността да практикуват както в училища в големи населени места и с високи резултати, така и в такива в малки населени места и изправени пред различни предизвикателства.

В частната езикова школа в Пловдив, в която преподава Станимира, стажуват и млади учители, но от разказите им за университета не е останала с впечатлението, че нещо драстично се е променило от времето, когато тя е била студентка.

„Нов път в преподаването“

Програмата, разработена от „Заедно в час“, се възобновява след прекъсване през 2022 г. Насочена е към педагози с до 5 години опит в професията и предлага подкрепа и наставничество в рамките на две години. Подборът е внимателен, „за да сме сигурни, че в програмата влизат високомотивирани кандидати“, казва Жаклин. Фокусът е върху подкрепата за учители, работещи с деца от уязвими групи или в по-малки населени места, където учениците нямат същите образователни възможности като връстниците си от по-големите градове. Тази година са обхванати град София и областта заедно с Враца, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Бургас, като целта е да се достигне до малките населени места.

За Станимира програмата е била ценна с оказаната подкрепа от координатор, който посещава учителите регулярно, дискутира с тях казуси от ежедневието им, наблюдава учебните им часове и предоставя конструктивна обратна връзка. Според нея програмата предоставя пълна методическа подкрепа, достъп до ресурси от най-високо качество и непрекъснати надграждащи обучения. 

Всъщност никога не си бях представяла как изглеждам отстрани, какво се случва, дали децата ме харесват, дали не ме харесват, дали се справям добре, къде са ми били силните страни в часа, къде мога да направя нещата по друг начин – това е безценна информация за един учител и се отразява на работата ти веднага, още в следващия час […] Посещенията на координатора нямат нищо общо с посещенията на директора, защото по-старото поколение учители свързва посещението преди всичко с налагането на някакви санкции. Влизат, гледат те, осъждат те по някакъв начин,

разказва тя.

Програмата е успяла да уцели „в десетката“ на потребностите на Цветомира да бъде добър учител. Въпреки подкрепата на нейните по-опитни колеги в началото на кариерата ѝ, „Нов път в преподаването“ успява да ѝ помогне да развие преподавателската си методология, да бъде полезна на учениците си и удовлетворена от работата си. 

Станимира и Цветомира говориха с много любов за професията си. И двете обаче продължават да са учителки заради вътрешната си мотивация, любопитство и желание за развитие, а не защото държавата е успяла да ги мотивира. В тази връзка политиката на МОН за повишаване на възнагражденията не е изиграла особена роля за кариерното развитие на двете учителки. Истинската подкрепа за педагозите и адекватните отговори на техните нужди все още идват от неправителствения сектор. Грижата за учителите обаче е важна и за качеството на образованието, а то би трябвало да е национална политика. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/klasatsiyata-na-igromisleshtite-purva-tsedka/

Необходимо пояснение: поредиците са въведени като едно заглавие, при все че някои от събеседниците предпочитат определена конкретна част, а други настояват на единството на тези поредици. Редът е азбучен, а не според броя получени гласове.

Миглена Николчина: Въпреки че задругата ни от години общува около игрите, оказа се, че

в първите 25 игри, които всеки от нас избра, четиринайсет се повтарят – нито много, нито малко.

Неповтарящите се (а и някои липси) ми се виждат не по-малко знакови от споделените. Само Еньо е посочил „Гибел“ (Doom), която не просто беше много популярна, но и беше налагана от първите изявени „игрознайци“ като модел за – както е при Аарсет – ергодичното изкуство, тоест изкуство, базирано на кибернетична система, която генерира различна последователност от знаци всеки път, когато произведението се преживява¹. Ергодичните подходи се базират на преекспониране на интерактивността за сметка на „стабилните“ игрови компоненти – от една страна, самото кодиране, от друга – степента, в която игрите могат да инкорпорират „старите“ изкуства в себе си: не просто разказ (визирам спора с наратолозите), но и персонажи, драматургия, живопис, архитектура, опера… както и конкретното и фактологично присъствие на история, философия, политология.

От друга страна, трогната съм, че „Нефритената империя“ (Jade Empire), за която си мислех, че ще помня само аз, е споделена. Какво според вас – като имаме предвид, че ориентацията в това още неканонизирано поле неизбежно предполага случайни фактори – обединява съвпаденията на някои игри и нулевото присъствие на някога много популярни и знакови игри („Лара Крофт“, „Марио“)?

Северина Станкева: За мен не е изненадващо, че се обединяваме около класиките на ролевия жанр, тоест този с най-много четене. За да продължим със статистиката, на практика

само една игра от четиринайсетте не е ролева или с ролеви елементи и това е „Алиса на Американ Макгий“ (American McGee’s Alice).

Тъкмо нея не очаквах да видя при някого от вас, но съм изключително приятно изненадана, че Николай я е посочил. Любопитно е, че тя е създадена в съзнателна опозиция на масови заглавия като „Гибел“², но бори жанра отвътре – продължава да е в рамките на екшън приключенската шапка, но по авангарден начин. И тя обаче е пряко свързана с литературата.

Ако в ролевите игри сме, общо взето, на едно мнение и различията са по линия на предпочитанията на едно или друго заглавие или част от поредица, то по отношение на ергодичното се разминаваме. Измежду моите фаворити има няколко игри от може би най-ергодичния жанр въобще, който по твое предложение преведохме като „пикареска“ (roguelike), но засега ще се въздържа да ги коментирам, защото не попадат в първата четвърт. По отношение на липсващите заглавия – ако това беше класация за най-влиятелните игри на всички времена, в личен или не план, тя щеше да изглежда доста различно. За да си послужа с един прословут цитат от Марио, принцесата ни, изглежда, е в друг замък. 

Николай Генов: Причината да включа „Алиса на Американ Макгий“ в своя подбор не е свързана толкова с някаква жанрова авангардност по отношение на други игри, нито идва по линия на нейната „механика“, тъй като не смятам, че тя се отличава с нещо кой знае какво в този план. Истинското ѝ достойнство сякаш се крие в образцовия начин, по който създателите третират литературното произведение – преработват го, интерпретират го и го разгръщат в един шизоиден регистър, като по този начин остранностяват и читателското преживяване.

Нещо съвсем друго прави „Вещерът“ (The Witcher) – от една страна, поредицата подема и продължава мотива, заложен в книгите на Сапковски, за трудността (и отговорността) да се вземат решения, но тук вече играчът бива поставен в активна позиция – той е този, който трябва да действа и да решава, следователно цената, която се заплаща за тази свобода, добива допълнително измерение и от констатация се превръща в перформатив.

Миглена вече е имала лекции за това как подобни механизми се задействат в „Рицарите на Старата република“ (Knights of the Old Republic) – запомнил съм един много въздействащ неин пример от втората игра. Умишлено – и в някакъв смисъл като негова реплика – аз „предпочетох“ първата част, тъй като след „точката на пречупване“ (кулминацията на историята) пред играча се поставя интегралният въпрос дали нещата могат да продължат по същия начин, или всичко оттук насетне трябва да се промени.

Знам, че известно разминаване с Миглена имаме по линия на „Древните свитъци“ (The Elder Scrolls), тъй като аз продължавам да твърдя, че „Мороуинд“ (Morrowind), а не „Скайрим“ (Skyrim) е голямото заглавие тук. Бих направил една допълнителна маневра, с която да заявя, че по лична преценка четвъртата игра от поредицата – „Забрава“ (Oblivion) – предлага по-интересни сюжети от „Мороуинд“ и „Скайрим“, взети заедно, без обаче да се доближи до онзи невероятен размах на въображението, който виждаме в цялата му възхитителна мощ при светостроенето на „Мороуинд“.

За прераждането (или възкресението) на страхотната „Киберпънк“ (Cyberpunk 2077) вече сме говорили, а за началото на „Драконовата епоха“ (Dragon age) дори не смея да отворя дума. Ще си позволя да кажа само, че това, което първата игра от поредицата успява да направи, тази повествователна плътност, която постига, сякаш се губи в продълженията ѝ, които съвсем не заемат същото място в моите очи.

Еньо Стоянов: Може би нашата „класация“ казва повече за процеса на собственото си оформление, отколкото за неговите „класически“ заглавия в полето на видеоигрите. Трябва да подчертая, че това, което пробвахме да направим, е своеобразен експеримент – вместо да се договаряме за предварителни критерии за подбор и оценка, които догматично да спазваме при изготвянето на нашия списък, ние по-скоро

опитахме да посочим заглавия на почти асоциативен принцип: кои игри ни хрумват едва ли не първосигнално като важни, значими, интересни.

Нашият експеримент се оказва по-скоро един опит да се открои картата на полето на видеоигрите в неговото настояще и история, за която невинаги си даваме сметка, но която безсъзнателно несъмнено ни помага да навигираме из него. Това не значи, че просто сме отразили собствените си предпочитания, вкусове, предразсъдъци и пр. Самата идея да се предложи списък на „най-доброто“ някак те възпира да включиш в него игри, които са изпълнени с несполуки, но към които въпреки това имаш силен сантимент и привързаност, по-голяма от онази, която изпитваш към далеч по-съвършени и образцови заглавия. От друга страна, самите „образци“ изглеждат сякаш твърде „чисти“ въплъщения на стойностност, твърде клиширани емблеми на майсторство, символи, нивелирани до неутралност поради постоянните и често почти празни и опразващи ги жестове на преклонение.

Изглежда, сме предпочели заглавия, които не въплъщават съвършенство, не са „представителни“, а по-скоро се оказват интензивно качествени в някакво отношение, заглавия, които с нещо в себе си засенчват своите слабости и така подсказват напрегната борба с условията на собственото си изкуство. Тоест това са игри, които едновременно разкриват тези условия, противят им се, за да ги разширят, да ги преосмислят, да ги подложат на преоценка.

Миглена Николчина: Нека си признаем, че в тази първа цедка на съвпадащи заглавия попаднаха игри, които са действително качествени в едно, друго или множество отношения, но които са също така масово харесвани, награждавани, дискутирани във форуми. Те са ролеви игри, но освен това са фантастични или по посока на дракони и магьосници („Болдърсгейт“, „Древните свитъци“, „Драконова епоха“, „Вещерът“), или по посока на произтичащи от технологиите катастрофи („Ядрена зима“, „Ефектът на масата“, „Киберпънк“). Голямото изключение е може би „Диско Елизиум“, където фантастичното под разни форми присъства, но катастрофата се простира от социално-историческото и психологическото до онтологическото, без да се приписва пряко на магични или технологични причинители.

Тук обаче възникват и множество разделителни линии по отношение на параметри като конструиране на игровите (но понякога и на неигровите персонажи), както и по отношение на типовете взаимодействие с диалозите, отношенията между героите, развитието на сюжетните линии, наличието или липсата на битки.

В някои от игрите персонажите са дадени в дълбочина – пример е сложният образ на Крея във втората част на „Рицари на старата република“, която, въпреки че е неигрови персонаж, добива различен релеф според развитието на аватара. В обичайния случай развитието на персонажите се отнася само до бойните им умения, в някои от игрите включва етически компонент (светло–тъмно и пр.) – има и други възможности, но не ги виждам представени тук. Голямото изключение е „Диско Елизиум“, където изграждането на аватара добива бароково-фантастични измерения. Разлики от този вид има и в другите параметри. В „Диско Елизиум“ се изстрелва един-единствен изстрел и той е тежко предопределен от предходните решения на играча. Ефектът на масата включва аспекти на стрелба. Много от игрите включват цял арсенал от повече или по-малко фантастични оръжия. Тук отново съвпадащите ни избори са в масовката, в повечето от тях сраженията заемат доста сериозно място.

Най-сетне, големи дебати има – или понякога везните тежко се накланят в някоя посока, – що се отнася до предпочитания към една или друга част от поредица. Аз обаче като многократно превъртала някои поредици (включително „Кредото на убиеца“, която не попадна в първата цедка) настоявам върху сериозното сюжетно и смислово единство на някои от тях – например „Ефектът на масата“ (Mass Effect) или „Вещерът“.

Северина Станкева: Любопитно е, че освен класически примери за бойни игри, каквито са повечето игри въобще, през първата цедка успя да премине и най-известната игра, която позволява играчът да я изиграе изцяло пацифистки – „Ъндъртейл“ (Undertale). Тя е важна не просто защото позволява мирен подход, но и защото проблематизира връзката между играч и игра по един некласически метаначин. Ако в „Диско Елизиум“ изстрелът е натоварен с всички избори, направени до него в конкретното проиграване, то в „Ъндъртейл“ тези избори не престават да преследват играча и в следващите му преигравания.

Ако като играч избереш да избиваш всичко срещнато в света на чудовищата, в който случайно си попаднал, а после започнеш отначало, но миролюбиво, за да видиш как ще изглежда историята от другата страна, играта все още те „помни“ като тиранин. В резултат моралът на играча има много по-сериозни и необратими последствия, съответно се увеличава и отговорността по начин, който аз поне не съм срещала другаде, и той е поредното доказателство за наивността на простото разграничение механика–сюжет, което многократно сме обсъждали.

Пример за различна морална система, от която се вдъхновяват създателите на „Диско Елизиум“, е тази на „Плейнскейп: Мъчение“ (Planescape: Torment), на която се носи славата като на най-философската игра, защото включва множество ясно отделени философски системи в своите дървета на решенията. Философскостта ѝ обаче остава изцяло в рамките на класическото диалогово повествование, а различните избори не променят нищо в механиката.

С оглед на всичко това и продължавайки нишката, подхваната от Еньо, ми се струва, че и нашата класация успява да се саморегулира в движение, така че да включва както заглавия, които задават канона, така и такива, които поставят под съмнение зададените от него рамки и така разширяват потенциала на това какво видеоигрите могат да бъдат. Предстои да видим дали това ще се запази и в следващите части на класацията.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blizki-i-dalechni-divi-i-globalni/

… или как с думи се заграждат територии

Вече напълно разбирам великите романисти, според които героите им заживяват свой собствен живот и диктуват развитието на действието. В тази статия мислех да пиша само за разминаванията между английските и българските названия на географски обекти и най-вече за Близкия изток. Като проучвах историята на Near East и Middle East обаче, се натъкнах на интересни факти, спомних си за други собствени имена, които са претърпели промени, отново търсих информация и така мислено се разходих из няколко континента. Надявам се и на вас това топонимично пътешествие да ви е интересно.

Ех, този Ориент!

Откакто се помня, регионът на Близкия изток е размирен и в кратките периоди, в които е имало някакво спокойствие, то е било заредено с напрежение. Спомням си, че като дете и после като гимназистка съм гледала телевизионните репортажи на Иван Гарелов и Иво Инджев от Ливан, където бушуваше гражданска война. В годината, в която тя приключи, вече завършвах висшето си образование.

Близкият изток като че ли винаги е бил в полезрението на българските и световните медии. Място, което ври и кипи, а местни и чужди интереси са толкова здраво преплетени, че е чудно как анализаторите се справят с коментираната от тях материя. Нека обаче оставим политиката на експертите, а ние да се съсредоточим върху името на региона.

Хората, които се информират от чужди медии, със сигурност знаят, че Близкият изток не е толкова близък за англоезичния свят и се означава с Middle East (Среден изток). Разминаването има дългогодишна история. До Първата световна война в употреба е бил също терминът Near East и може би неочаквано за мнозина България се е намирала точно в този район, защото така са били означавани Балканите и Османската империя, която се е простирала доста на изток и юг. Названието Middle East се е използвало за региона, включващ Кавказ, Иран и арабските страни, а Far East (Далечен изток) – най-общо за Източна Азия.

След Първата световна война употребата на Middle Еast се разширява за сметка на Near East, докато се стигне до Доктрината на Айзенхауер от 1957 г. във връзка със Суецката криза. Това е първият официален документ, в който е използван терминът Middle Еast със сегашното си значение.

В българския език се е установило названието Близък изток, подобно на руския (Ближний восток), украинския (Близький Схід), немския (Naher Osten) и турския (Yakın Doğu) например. В повечето европейски езици, включително и славянски обаче, се е наложил еквивалентът на Middle East – вероятно поради силното влияние на английската и американската преса: Moyen-Orient (френски), Oriente Medio (испански), Střední východ (чешки). Интересно е, че дори и македонците чувстват тези земи по-далечни (Среден Исток), отколкото ние и сърбите (Блиски исток).

Всички тези сравнения, разсъждения и исторически отпратки щяха да са излишни, ако просто си бяхме запазили стародавното название Ориент, но то е толкова исторически и географски натоварено, че би било трудно да го използваме в нашето съвремие.

Обременен е и правописът на Близкия изток – с правилото, че втората дума, за разлика от почти всички европейски езици, се пише с малка буква, защото изток не представлява съществително собствено име само по себе си. Освен споменатия вече Далечен изток, на същото правило се подчиняват и други сходни географски и геополитически названия: Дивият запад¹, Глобалният север и Глобалният юг.

Великобритания и Ламаншът

Собствените имена би трябвало да са доста устойчиви във времето, но е факт, че и при тях има известна динамика, която създава предпоставки за объркване, поне в началото. В други случаи преходът е плавен и веднага ще дам пример. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е пълното название на една от най-старите европейски държави, но е твърде дълго и затова се съкращава – не само в българския език. Традиционно ние употребяваме Великобритания, но през последните десетилетия настъпва и Обединеното кралство. Отначало мен лично ме дразнеше и възприемах употребата му като маниерничене, докато не си дадох сметка, че всъщност това е по-коректното съкращение, понеже Великобритания изначално е названието на острова и изключва Северна Ирландия. С интерес ще наблюдавам дали Обединеното кралство ще вземе надмощие в българския език.

Много устойчиво пък се оказва едно друго собствено име – на протока, който отделя споменатия остров от континентална Европа. Възприели сме френското название Ламанш (La Manche, букв. ‘ръкавът’), а не прозаичното Английски канал, както би следвало да се предаде English Channel. Разбира се, и в български сайтове може да прочетем например „Археолози откриха нещо наистина странно в изолирано средновековно гробище край Английския канал“, но поне засега тези случаи са в категорията „наистина странни“.

Държавите се ребрандират

Примерът, който дадох по-горе с Великобритания и Обединеното кралство, всъщност не е класически случай на промяна на собственото име, защото от един век държавата официално се нарича The United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland². Променило се е съкратеното ѝ название в българския език.

Понякога обаче самата страна декларира официално, че настоява името ѝ да бъде еди-какво си, и останалият свят следва да се съобрази с това желание. Мнозина от вас вероятно си спомнят, че през 2022 г. Турция поиска името ѝ да бъде изписвано, както е в оригинал – Türkiye. Причината беше омонимията между предишното Turkey и названието на птицата turkey в английския език. Това пораждаше неприятни асоциации и съответно уронваше престижа на една голяма държава с амбициите да бъде важен международен фактор, макар че официално, разбира се, не беше заявено. Впрочем омонимията изобщо не е случайна – има ясна езикова връзка между двете думи, а историята на пуйката и странстванията на нейните названия е прелюбопитна.

След като дълго време употребявахме паралелно Нидерландия и Холандия, през 2020 г. раздвояването приключи с настояването на нидерландското правителство второто име да остане само част от названията на две от провинциите в държавата – Северна и Южна Холандия. Решението на министрите най-вероятно е продиктувано от желанието да бъде прекъснато асоциирането на страната със свободната употреба на леки наркотици и легализираната проституция в Амстердам, които привличат хиляди посетители. Естествено, това няма как да се каже в прав текст и се лансира като стремеж да се стимулират износът и туризмът, както и да се популяризират нидерландската култура, норми и ценности. Аз се питам какво пречи името Нидерландия да започне да се асоциира с дрогата и квартала на червените фенери, но сигурно е, защото нищо не разбирам от ребрандиране.

Като казах ребрандиране, осъзнах, че промяната на името на една държава може да се разглежда и така – освежаване на образа, на лицето, с което страната се представя пред света, в опит да каже „Аз не съм (само) това, за което ме мислите“ или „Аз вече съм друга, вижте ме!“. Второто със сигурност важи за страните, отхвърлили колониалното си минало – те се нуждаят от ново име, демонстриращо тяхната независимост.

Преди да се заровя в историческите факти, си мислех, че преименуването става веднага или много скоро след отхвърлянето на чуждата власт. Логично би било, но далеч не е така. Цейлон получава независимост през 1948 г., а се преименува на Шри Ланка чак през 1972-ра. Рекордът вероятно се държи от Свазиленд, който е английски протекторат до 1968 г., а получава името си Есватини по случай… 50-годишнината от обявяването на независимостта!

По-важни промени в имената на държавите след 1970 г.

В таблицата не са включени коментираните по-горе случаи с Турция и Нидерландия, а също и със западната ни съседка, която от 2019 г. се нарича Република Северна Македония по силата на Преспанското споразумение. Сигурно си спомняте, че промяната беше трудна и болезнена, а цената, която страната плати, беше подкрепата на Гърция за членство в НАТО и най-вече в Европейския съюз.

Още една държава липсва в таблицата и причините са изцяло технически. Просто няма как в нея да бъдат отразени промените в официалното име на Камбоджа. Вярно е, че страната преживява бурни промени, включително смяна на кървав политически режим и гражданска война, но шест имена за седемдесетина години са доста. След обявяването на независимостта през 1953 г. държавата е Кралство Камбоджа, преминава през Кхмерска република, Демократична Кампучия, Народна република Кампучия и Държава Камбоджа, за да се върне през 1993 г. отново към Кралство Камбоджа.

Из родните земи

След като попътувахме из различни континенти, е хубаво да се завърнем у дома, където също сме преживели преименувания поради политически причини. След 1989 г. сравнително бързо няколко български града сменят названието си³. Първоначално се сетих за Добрич, Монтана, Дупница и Долни чифлик. При търсене из дебрите на интернет открих и други, а с помощта на последователи във Facebook стигнах до информацията, която съм обобщила в таблицата по-долу⁴.

Градове в България, чиито имена са променени след 1989 г.

Повечето от градовете се разделят с имената на местни комунистически дейци, някои от които се помнят от хората от моето поколение – например Георги Трайков и Станке Димитров. За Темелко Ненков и Тодор Грудов обаче (местни партийни активисти), дори и да съм ги чувала навремето, съвсем съм ги забравила.

Интересно е да отбележим, че два големи града запазват социалистическите си имена, въпреки че има инициативи за промяната им. Благоевград остава верен на Димитър Благоев – основателя на социалистическото движение в България, а димитровградчани не се съгласяват да се разделят с името на вероятно най-известния у нас и по света български комунистически функционер – Георги Димитров. Просто някои названия остават здраво свързани с географските обекти и устояват дори на силната политическа конюнктура. Това се отнася и за Велинград, наречен на партизанката Вела Пеева.

Последният по-съществен опит за преименуване на „градове и улици, носещи имената на комунистически дейци, тирани и сатрапи“ е от 2021 г., когато Андрей Ковачев отправя призив към парламентарната група на ГЕРБ и СДС да предприеме необходимите действия, посочвайки конкретно Благоевград, Димитровград и Велинград. Усилията на евродепутата остават безрезултатни, тъй като срещат отпора на жителите на трите селища. Бих могла да заключа като Криско „било к’вот’ било“ или „този влак вече замина“, но всъщност мисля, че причината не е само в отшумелите вече антикомунистически настроения, които бяха много силни след 1989 г.

Така или иначе, изводът според мен е, че преименуването на географски обекти (особено ако те са значими) не е просто нещо и преди да започне, трябва да се направи обстоен анализ и да се свърши доста подготвителна работа. Вероятно и в бъдеще ще станем свидетели на преименувания – дано да са в съзвучие с посоката, в която сме избрали да се развива нашето общество, и да са проведени с мисъл и мяра.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/naghradi-klasatsii-spisutsi-kakvo-ne-kazvat-te-za-videoighrite/

Миглена Николчина: Повод за днешния разговор е безпрецедентното (поне така се твърдеше често) количество награди, които отнесе едно сравнително малко френско студио за играта „Светлосянка: Експедиция 33“ (Expedition 33: Clair Obscur). Тя отнесе не само награди, но и както ми се струва, безпрецедентно единодушие във възторга на съперниците си. Стигна се дотам, че Остин Уинтъри, който спечели „Грами“ за музиката към „Острие на морето“ (Sword of the Sea), едва ли не щеше да се откаже от наградата си, след което все пак я взе и я посвети на композиторите на „Светлосянка“. Играта заслужава отделен разговор и ние ще направим такъв със Северина Станкева. Днес ще се насочим към нещо друго: ще се взрем в една от престижните класации – 100-те най-добри игри за 2025 година според PC Gamer.

Как се правят такива класации? Какви критерии се следват? В случая, от една страна, се предлагат три рехави критерия (качество, значимост, свежест), на основата на които се гласува, после резултатът малко се поизпощва… абе… Може да си поговорим за самото това сито, за какво то би могло да бъде, но и какво в случая е уловило или изпуснало – разбира се, точно от последното се вълнуват повечето участници във форумите. За мен голямата изненада беше, че „Диско Елизиум“ (Disco Elysium), за която многократно сме говорили, е на второ място. Собственото ми мнение за такива класации е такова, че по-скоро не бих очаквала да видя една толкова „качествена, значима и свежа“ игра припозната. Как мислите? Откъде да започнем?

Еньо Стоянов: Ще почна първо с положителното: ролята на ежегодните награди, както и на списъци и класации като тази, която Миглена посочи, несъмнено допринася както за утвърждаване на набор от образцови свойства, от които да се ръководят игрите, които тепърва ще се правят, така и за кодифициране на представа за историческа традиция, за приемственост в това поле. Презумпцията е, че ако искате да се запознаете с приноса към културата на видеоигрите през времето, няма да сбъркате, ако почнете със заглавията, посочени в подобни класации или в списъците с отличените с награди през годините. При това тази ретроспекция, особено що се отнася до класациите, е променлива – несъмнено PC Gamer периодично я прави наново, тоест в процеса на постоянната преоценка наследството разкрива нови страни в пряко отношение с изменящите се ценности и приоритети в създаването на произведения в тази медия. 

За жалост, ползите всъщност често се оказват компрометирани. Например класациите – за да бъдат наистина последователни, трябва да обхващат материал, който е вътрешно съпоставим. Но тръгвайки от примера със списъка на PC Gamer, събраните в постъпателно възходяща стълбица заглавия често нямат нищо общо помежду си, освен дигиталната медия, която ги прави достъпни за играчи. Видеоигри като „Симулатор на полет от Майкрософт“ (Microsoft Flight Simulator – възпроизвеждаща в детайли управлението на самолет над също така подробна и достоверна имитация на терена на нашата планета), „Отборна крепост 2“ (Team Fortress 2 – в която неколцина играчи посредством разнородни аватари влизат в престрелка помежду си в изолирана бойна арена) и „Какво остава от Едит Финч“ (What Remains of Edith Finch – в която играчите управляват споменатата в заглавието героиня при завръщането ѝ след много време у дома, където тя се сблъсква с различни мистерии, довели до разпадането на нейното семейство) нямат нищо общо помежду си във функционален, интерактивен и тематичен план, освен това, че се играят на компютър. Дори смисълът на термина „игра“, отнесен към тях, вероятно трябва да се схваща по несъизмерим начин за всяка една. В това отношение наградите имат известно предимство, доколкото поделят игрите в самостоятелни категории, но дори те допускат единствена отличена „игра на годината“ из морето на несравнимост, насред което правят своя избор.

Има и други моменти, които подкопават валидността на критериите за селекция – класацията на PC Gamer почива всъщност на едно недоизказано предварително разделяне, което предрешава подбора. Както подсказва названието на самото списание, то е обърнато към публика, която играе предимно на персонален компютър; съответно в списъка има немалко заглавия, напълно непознати за ползвателите на игрови конзоли, като PlayStation и Xbox, и същевременно липсват заглавия, известни на играещите предимно на такива конзоли като „класики“. Въпросът не е в пропуските и дефицитите сами по себе си. Те всъщност издават, че преди да се съобразява за „качество, значимост, свежест“, се прави друга калкулация – за потребителски навици, включително на читателите на медията, която прави подбора.

Ако журналистите на PC Gamer бяха включили заглавия, недостъпни за персонален компютър, те биха отблъснали читателите, чиито погледи биха искали да задържат върху предложения списък (и оттам – върху други техни публикации).

Популярност, видимост, достъпност – това са всъщност първичните критерии за изработената класация.

Неслучайно например немалко игри в списъка на изданието присъстват не в оригиналната си версия, а в преработен вариант, публикуван през последните години. Но не този вариант на играта е основа на нейната „значимост“, ако под това разбираме влиянието, което тя евентуално е оказала върху развитието на производството на видеоигри. Наградите също не работят само въз основа на качествата на игрите, които отличават: изборът при тях твърде често е свързан с популярност и пазарен успех, към което се прибавя и още нещо – самите награди директно обслужват маркетинга на подбраните и отличени игри.

Николай Генов: Аз мога единствено да се съглася с Еньо, който, струва ми се, бе достатъчно изчерпателен в критиките си към подобен тип класации. Това, което ми прави силно впечатление, е

жанровият хаос и липсата на ясно заявени вътрешни критерии, които могат да ни позволят да групираме игрите по наистина смислен начин.

Впрочем тук проблемът не произлиза от и не засяга само популярните издания; той е по-скоро чисто теоретичен и се отнася до нашето изследователско поле. Но да оставим това настрана и да погледнем отново методологията на подбора – тя е изложена в самото начало на статията, която коментираме. Авторите се опитват да изчислят „качеството“ на играта (с уточнението, че тук „всеки сам си преценя“), значимостта ѝ (или влиянието на играта върху други игри) и нейната оригиналност. Миглена го преведе „свежест“ – колко в крайна сметка е различна играта спрямо останалите заглавия на пазара. Уговорките за тежестта на критериите съвсем не са маловажни. Ако фокусът паднел само върху значимостта, то списъкът щял да стане твърде статичен и би изглеждал сходно всяка година. Обратно – ако водеща била оригиналността, или иновативността, то списъкът нямало да бъде консистентен. Затова и показателите имат различна стойност – респективно съставляват 60%, 20% и 20% от общата оценка, която се дели на гласовете на играчите и преминава през „специална формула“, за да състави крайния резултат „след някои частни поправки“ (или на човешки език – след няколко натаманявания). Процесът обаче не приключва дотук – има още стъпки: всеки гласувал може да направи предложение за едно разместване, което от своя страна бива подложено на мажоритарен вот, преди да влезе в сила.

Трябва да призная, че на мен би ми било значително по-интересно да видя нещо малко по-различно – не толкова списък с популярни заглавия, колкото краен, силно пречупен подбор, даже няколко такива –добре аргументирани конфликтни решения, които да влязат в противоречие и да създадат продуктивно напрежение. Дори да запазим горните критерии, нека видим двата „крайни“ варианта – споменатия „ригиден“ и загатнатия „неконсистентен“, динамичен списък – положени един до друг. И нека повторим опита отново и отново. След няколко години ще имаме твърдения, които ще подлежат на преразглеждане, и ще се очертаят тенденции, които бихме могли да се опитаме да обясним. Иначе най-близкото до това, с което разполагаме сега, са различните класации на различните медии.

Впрочем по линия на същата тази потенциална ригидност „Диско Елизиум“ спечели „Игра на годината“ на PC Gamer за 2019-та. Няма да скрия обаче, че мен значително повече ме радва присъствието тук на „Колоните на вечността“ (Pillars of Eternity 2: Deadfire).

Миглена Николчина: Може би все пак трябва да приемем чия е класацията – тя е на PC Gamer („Компютърен играч“), не е на PlayStation Gamer! Тоест

има един доста твърд критерий и това е машината, на която се играе. Тази машина позволява по-голяма активност на играчите, поне в някои от случаите.

Проблемът за жанровете, от друга страна, би могъл да влезе в конфликт с флуидността на полето, в което едни и същи играчи играят и ролеви игри, и стратегии, или ако погледнем под друг ъгъл, и научнофантастични, и приказни, и исторически и т.н. сюжети. Най-сетне, freshness (свежест) е думата, която са употребили в списанието, не преекспонираната и вече съвсем загубила смисъл от бюрократичните си употреби дума innovativness (иновативност). Думата свежест ме навежда към възможна защита на тази като че ли безпринципна класация: тя извежда на преден план преживяването на играча, интуицията му, превръщането на играенето във вътрешен опит, в осмисляне. „Рицари на Старата република 2“ (Knights of the Old Republic 2) например беше брутално посрещната при излизането ѝ, но е овъзмездена от по-късната ѝ преоценка, която я държи в класацията вече 22 години! Радва ме, че „свежи“ игри, като „Субнавтика“ (Subnautica) и „Хадес“ (Hades), са намерили място – „Светлосянка“ е чак на 82-ро място!

От друга страна, има липси, които са, меко казано, странни – чак пък нито една игра от поредицата „Кредото на убиеца“ (Assassin’s Creed)! Най-сетне, има и откровени глупотевини, поне по мое мнение, което ме кара да се съмнявам в мотивите на натъкмистиката. Какво ще кажете за следното предложение: да оставим методологиите за друг вид дискусии, а тук да предложим собствени 100 игри по следния начин: всеки от нас петимата предлага своите най-важни 20. Игрите, които съвпадат, отиват съответно нагоре в списъка и освобождават места, които запълваме с нови предложения, докато заковем стотната?

Чавдар Парушев: Струва ми се, че класации като тази са натоварени да работят като особен механизъм на приобщаване. Конструират се така, че в идеалния случай всеки играч (на компютър тук конкретно) да може да намери поне една, а още по-добре няколко значими за него заглавия на челни позиции. В този смисъл няма толкова голямо значение дали „Диско Елизиум“ се класира втора, пета или дори десета. Важното е, че присъства и с присъствието си отваря разговор. Грабва вниманието на определена публика, определена група от играчи и ги провокира да заговорят. Пък било то и да изразят гласно кои заглавия са необяснимо изпуснати според заявените критерии или как класацията трябва да бъде преподредена.

В този смисъл класации като тази са по-успешни, когато вървят срещу, а не следват традиционните очаквания за обективност, ясни критерии, строгост на подбора, съизмеримост между подбираните заглавия. Точно обратното – колкото по разнопосочни и разнородни заглавия включат, толкова повече групи играчи биха ангажирали и провокирали за разговор.

Доколкото има критерии на подбор, те действително на първо място са популярност, видимост и достъпност и чак след това – качество, значимост, свежест

(и само там, където вторият набор от критерии не влиза в конфликт с първия набор). Игрите се включват (или не) в съответната класация в качеството си на репрезентация на група играчи, а не сами по себе си. В този смисъл, ако класацията изобщо класира нещо, то е кои критерии за игри по-лесно или по-трудно формират видими групи от играчи. Положителното встрани от маркетинговото взаимообслужване (класацията печели читатели заради популярността на игрите и обратното) е, че тези класации отварят по-широко поле, в което се засрещат и сблъскват гласове на групи от хора, които иначе не разговарят и не биха имали причина да разговарят помежду си, включително и за естетическите аспекти на игрите, които играят.

Миглена Николчина: Тоест да направим и ние своята – не класация в смисъл на подреждане, а подборка? Току-виж и български игри се появили в нея… А междувременно със Северина може да споделим мисли по тази несъмнено забележителна игра – „Светлосянка“…

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-kompas-v-informatsionniya-okean/

Когато интернет се появи, много хора бяха обнадеждени. Знанието, което човечеството беше натрупало през вековете, щеше да стане по-достъпно от всякога. Очакването беше, че това ще доведе до по-информирани граждани и по-рационални решения, облагодетелстващи както отделния човек, така и цялото общество.

Днес обаче живеем в свят, в който никога не сме имали повече информация и никога не сме били по-объркани. Причината е не в липсата на данни, а в начина, по който ги възприемаме, подбираме и тълкуваме.

Хората по дефиниция не са рационални, а емоционални същества.

Мозъкът рядко взема разумно решение и едва след това действа – много по-често той намира рационални аргументи, с които да защити позиция, вече заета по емоционални причини. Това е добре изследвано от учени в областта както на когнитивните, така и на политическите науки. В книгата си Democracy for Realists например Кристофър Ейкън и Лари Бартелс защитават тезата, че учебникарската представа за демокрацията, в която гражданите избират на база рационален интерес, е по-скоро мит. В действителност хората се влияят много повече от идентичности, емоции и фактори, които често са извън съзнателния им контрол.

Ако това е вярно, то проблемът с дезинформацията в интернет не може да бъде решен само с повече факти. Нуждаем се и от ориентири – от базов набор инструменти, за да ни помагат да преценяваме каква стойност има информацията, с която се сблъскваме ежедневно. Дори ако в крайна сметка отново вземем емоционално решение, поне ще въоръжим разума с по-добри аргументи, с които да го оправдае.

Йерархия на авторитетите

В съвременния публичен разговор често се сблъскват две крайни гледни точки. Според едната живеем в епоха на сринати авторитети, в която всяко мнение се приема за равностойно, независимо от това дали е подкрепено от знания и опит. Според другата проблемът е тъкмо обратният – прекаленото доверие в авторитети води до интелектуална леност и отказ от самостоятелно мислене. Интернет със своята хоризонтална структура допълнително изостря този конфликт.

И двете позиции съдържат истина. Почитта към някого само по формален признак, защото заема определен пост, или пък заради харизмата на личността му може да доведе до мислене по калъп. Но е вярно и обратното – в социалните мрежи мнението на учен, посветил живота си на изследване на вируси с цел разработване на ваксини, често е приравнено с това на човек, който е прочел няколко публикации в антиваксърски блог, докато си чака кафето.

Затова въпросът е не дали трябва да има авторитети, а защо и при какви условия даден авторитет заслужава доверие. За да отговорим, трябва да направим разграничение не толкова между хората, колкото между начините, по които се добива знанието.

Мисленето на конспиратора обикновено следва една и съща логика:

първо имаме готова теза – например, че извънземните контролират света. След това започваме да търсим доказателства за нея – инцидента в Розуел, кръговете в царевицата, данни за НЛО, заснети от военните, и т.н., след което, доволни, потвърждаваме пред себе си тезата, без всъщност да сме доказали нищо. Първо, защото, както казва Карл Сейгън, грандиозните твърдения изискват грандиозни доказателства. И второ, защото този подход не е научен.

Научният метод тръгва в обратната посока. Първо се набелязва проблем, след това се събира разнообразна информация, тя се анализира и систематизира и едва накрая се формулира хипотеза. Това не гарантира истина, но минимизира риска от самозаблуда.

Давам и личен пример. Преди да кандидатствам за докторант в Софийския университет, имах готова хипотеза за нарастващото поляризиране в САЩ – увеличаващото се етническо многообразие води до напрежение между различните групи. Тя изглеждаше логична, съвпадаше хронологично с процесите, които проследявах, и за нея имаше множество „доказателства“ в интернет, най-често в десни блогове.

Проблемът беше, че бях започнал от края.

Когато добавих Канада към картината, установих, че в някои отношения многообразието там е дори още по-голямо, но подобно напрежение липсва. Нещо повече – предишният път, когато в САЩ е имало вълнения, подобни на днешните, е било по времето на Никсън, когато страната далеч не е била толкова пъстра в демографско отношение. 

Всичко това ме принуди да преразгледам подхода си и тепърва да изследвам терена. Години по-късно стигнах до извода, че ключова роля са изиграли медиите. Процесът беше дълъг, но и далеч по-удовлетворителен. Вероятно е индивидуално, но при мен откриването на нова информация е по-вълнуващо от потвърждаването на предварителни убеждения. Големите открития в науката рядко започват с „Еврика!“, а по-често с „Хм, това е интересно“.

Видове източници и тяхната достоверност

Повечето от нас няма да направят научни открития, но всички ежедневно си набавяме информация от различни типове източници – официални институции, научни публикации, публицистика, блогове, социални мрежи и все по-често от съдържание, генерирано от изкуствен интелект.

По принцип официалните институции се ползват с висока степен на доверие, но това зависи от контекста. Русия например е известна с подвеждащата информация, която поднася – за загубите си във войната в Украйна, а и не само за това. В България се наблюдава съмнение в информацията, предоставяна от институциите, което е плод на дългогодишния ни опит с тях. Случаят с мистериозните убийства в района на Петрохан показа колко лесно една официална версия може да бъде отхвърлена от голяма част от обществото – не непременно защото е невярна, а защото хората са убедени, че държавата по принцип лъже, както и заради начина, по който е поднесена.

Кръв, порно, политика

Това, което дават по новините, е белег за нещо отдавна случващо се под носа ни: умишления отказ на институциите да си вършат работата. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Научните публикации би следвало да са с най-висока степен на достоверност.

Причината не е в това, че учените са безгрешни, а в самия процес – рецензиране, източници, библиография, минимизиране на личното мнение, когато то не е подкрепено с данни. Минусът е, че академичните текстове често са скучни за четене, а изискването за цитиране в тях, което от външна гледна точка може да изглежда маниакално, е иронизирано още от фантаста Айзък Азимов във „Фондацията“. Там учените имат технологична възможност да проверят дадена теза лично, но предпочитат да сравняват какво са писали колегите им.

Също така трябва да се подчертае, че мнение на представител на науката, изказано в онлайн подкаст или телевизионно предаване, няма същата тежест като публикация в академично издание. Възможно е даден учен да има високи професионални постижения и въпреки това да споделя псевдонаучни тези извън своята експертна област. Такъв пример е д-р Астрид Стукелбергер – лекарка, занимаваща се с последиците от стареенето, която публично твърди, че в Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН) се призовават същества от други измерения – нещо, което не се подкрепя от нито едно научно изследване в областта на физиката.

При всичко, казано дотук, когато става дума за здраве, ваксинации или други чувствителни теми, научната литература остава най-сигурният ориентир. Важно е тя да се чете с въпроса „Какво казват учените?“, а не с предварително зададено търсене от типа „ваксините причиняват аутизъм“.

Най-често обаче хората четат публицистика. Тук ориентацията е по-трудна, но не невъзможна. Полезни въпроси са: кой е авторът и експерт ли е по темата? Цитирани ли са източници и какви – официални данни, научни публикации, първоизточници? Прави ли се разлика между факт и мнение? Независима ли е медията и прозрачна ли е по отношение на финансирането си? 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Какво почти със сигурност не е качествен източник

Ако тези критерии звучат сложно, може би е по-лесно да започнем от това, което почти сигурно е некачествено. На първо място – изказвания без източници. В България не е рядкост да се публикуват измислени изявления и дори цели интервюта, понякога прикрити с едва виждаща се бележка, че става дума за сатира. Извън страната емблематичен пример за популярната култура беше сайтът Supershadow, станал известен заради фиктивните си интервюта с режисьора Джордж Лукас.

От същия порядък са и твърденията без доказателства. В българската влогосфера е популярен жанрът на интервютата с предполагаемо осведомени хора, които „разкриват“ тайни от световната политика. Заглавия за топ секретни преговори между лидери като Путин, Тръмп или Си Дзинпин пораждат логичен въпрос: присъствал ли е говорещият на тях, че да знае толкова много? Най-често става дума за преразказ на чужди източници или за чиста спекулация, насочена към хора, които лесно биха повярвали в нея. 

Винаги трябва да сме особено внимателни с информация, в която силно ни се иска (или силно ни е страх) да повярваме.

Втората група са текстове, които целят да провокират силна емоция на база оскъдна информация. Класически пример са заглавия като „Вземат ни Вазов!“ или „Махат Ботев!“, когато всъщност става дума за технически промени в учебните програми. Подобни похвати, за съжаление, понякога се използват и от официални институции, което допълнително подкопава доверието в тях.

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят

Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.

ТоестПолковник А.

Да се върнем на Петрохан. Изявлението на изпълняващия функциите (вече според няколко съдилища – нелегитимно) на главния прокурор Борислав Сарафов, че случаят напомня на „Туин Пийкс“, е по-подходящо за блогър или за коментар в социална мрежа, отколкото за официално лице. Съвсем отделен е въпросът, че немалка част от скептиците по отношение на официалната версия изпадат в описаната по-горе логическа грешка – да имат готова теза („мафията е замесена“) и след това да търсят доказателства в нейна подкрепа.

Накрая идват кликбейт заглавията от типа „Няма да повярвате…“ или „Еди-кой си разкри истината!“. Те невинаги водят до невярна информация, но твърде често прикриват баналност зад гръмки фрази. 

А какво да правим с изкуствения интелект?

Изкуственият интелект най-често обобщава информация от водещи медии и енциклопедии, което го прави по-достоверен от много популярни сайтове. Проблемът е, че когато „не знае“, той халюцинира – създава убедително звучаща, но невярна информация. Понякога прави и странни връзки, резултат от начина, по който функционира. Така например при проверка в Google установих, че според един бот съм любимият чичо на епичното фентъзи – защото имам статия за писателя Тери Брукс със сходно заглавие. Затова ИИ може да бъде полезен помощник, но лош арбитър на истината.

Всичко това може да звучи сложно, но обобщението е сравнително просто. По-голямо доверие заслужават текстове, за които знаем кой е авторът, има ясно посочени източници и съдържанието ни подтиква към размисъл, а не към гняв или страх. Както съветва комикът Бил Махър, не е лошо понякога да излизаме от собствения си балон и да четем и „другия отбор“. Така си поставяме малка интелектуална ваксина срещу манипулация. Важното е, когато го правим, да изискваме качество – и от другите, и от себе си.