Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/kyurdskiyat-vupros-i-bezdomnostta-na-30-miliona-dushi/

Кюрдите – най-многобройният народ в света без собствена държава, имат почти митичен ореол заради суровата си съдба, белязана от изтощителни борби за повече независимост и международно признание. Наброявайки над 30 млн. души, повечето кюрди днес обитават териториите на четири от водещите държави в региона на Близкия изток – Турция, Иран, Ирак и Сирия.

Сам по себе си този факт показва, че кюрдската общност не е хомогенна, а се състои от множество по-малки субекти на различна територия, които често имат разнородни убеждения, цели и дневен ред. Това възпрепятства опитите за всеобщо обединение около една-единствена и ясно формулирана национална кауза. За да обясним защо кюрдите остават силно маргинализирани в международните отношения и често нежелани в страните, които населяват, първо трябва да обърнем поглед към миналото, обуславящо днешната действителност.

Структурните причини за „бездомността“ на кюрдския народ ще открием в разпада на Османската империя и създаването на турската национална държава под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк. След края на Първата световна война и прекрояването на границите на бившата Османска империя кюрдите не създават собствена държава по силата на сключените мирни споразумения, а повечето от тях остават в пределите на новоустановената Турска република.

Силно милитаризираният, бюрократичен държавен апарат на младата турска държава по западен маниер налага принципа за равенство пред закона на всички нейни граждани. Зад това обаче прозира и идеята за приобщаване на разнородното население в Турция под шапката на обща национална (турска) идентичност, основаваща се на равни права пред Конституцията – за сметка на етническата идентичност на отделни групи от обществото (особено тези, които могат да нарушат териториалната цялост и суверенитета на страната). Това създава необходимите предпоставки за асимилация на малцинствата в духа на единството на турската нация и става изходната точка, от която се определят последвалите събития и противоборството между турската държава и кюрдските съпротивителни движения.

Кратка хронология

Локални кюрдски въстания има още преди началото на Първата световна война (1907 г. и 1914 г.). По време на войната обаче започва да се оформя идеята за установяване на независима кюрдска държава. Първоначално тя е подкрепена от съюзниците в Антантата – Великобритания и Русия, с цел да провокират вътрешна съпротива срещу техния военен враг – Османската империя. Избухналите въстанията по време на войната биват потушени, но са важни за покълването на кюрдския национализъм и за бъдещите съпротивителни движения.

След създаването на Турската република избухват нови неуспешни въстания през 1925 г. и в периода 1926–1930 г. Те дават повод на турската държава да оправдае извънредни ответни мерки, насочени срещу кюрдската общност и етническата ѝ същност, включително репресии, насилствена промяна на имената, изселване на кюрди от югоизточните турски територии, погазване на езикови и други малцинствени права, уредени в Лозанския договор от 1923 г. В отговор на това кюрдите започват да сформират редица съпротивителни движения, най-радикалното от които е добре познатата днес Кюрдска работническа партия (Partiya Karkeran Kurdistan, PKK), формално основана през 1974 г. от група студенти от кюрдски произход и обявена за терористична организация от различни държави и институции, сред които Турция, САЩ и Европейския съюз.

С началото на въоръжените действия на PKK през 1984 г. антагонизмът между Турция и кюрдската общност придобива крайни риторически и физически измерения. Влиза се в спирала от насилие, която унищожава пространствата за диалог и разрешаване на конфликта по мирен път – отвъд логиката на сигурността, насилието и войната. Неслучайно крехките моменти на примирие (например през периода 2012–2015 г.) лесно рухват под натиска на вътрешнополитическите и международните обстоятелства, въпреки че PKK променя изначалната си концепция и се отказва от идеята за независима държава за сметка на автономия и повече права.

Кюрдите днес

Кюрдите представляват хетерогенна общност. Тя се състои от граждани и граждански организации, партии, паравоенни формирования, племенни групи и др., различни по своя характер, цели и способи на действие. Това е и една от причините за изключително заплетеното положение на кюрдите във вътрешнополитически и международен план.

Една част от кюрдското население в Турция (общо около 15 млн.) е добре интегрирана в обществото и участва активно в него. По-гладко, разбира се, се приобщават младите хора в по-големите населени места, където връзката с етническите им корени и традиции напълно липсва или не е толкова устойчива. Въпреки това кюрдската общност остава силно маргинализирана най-вече по-отношение на своите езикови права. Кюрдският език и до днес не е признат за официален, въпреки че около 20% от турското население има кюрдски корени. От това произлиза и забраната за използването му за целите на официалното образование, което на практика ограничава конституционното право на образование на кюрдите, владеещи само майчиния си език.

На този фон интересите на кюрдската общност се защитават от легални политически формации със значително влияние в обществения живот. Най-силна сред тях е прокюрдската Демократична партия на народите, която през 2021 г. (заедно с други партии, граждански организации и активисти) поде нова кампания с искане за признаване на кюрдския език за официален заедно с правото да бъде използван в образователната система.

В анализа на Al-Monitor оттогава се посочва, че отношението на турските власти към кюрдското малцинство е променливо. В периода, в който Турция води активни преговори за присъединяване към Европейския съюз, рестриктивните мерки спрямо кюрдския език са смекчени, а в училищата дори е въведен избираем предмет по кюрдски език. През 2015 г. обаче, когато мирните преговори между Турция и PKK се провалят, а междувременно преговорите с ЕС биват замразени, държавната политиката спрямо кюрдите рязко се променя. Сред посочените примери в материалa са натискът върху родители да не записват децата си в избираемите курсове по кюрдски и чистката на ръководители с кюрдски корени в местните администрации (заради предполагаеми връзки с PKK) и замяната им с верни на Ердоган лица.

В този ред на мисли една от ключовите причини за маргинализацията на кюрдската общност е вътрешното идеологическо и риторическо противоборство между PKK и тази част от общността (вкл. партии, граждани и организации), които не одобряват насилието и предпочитат мирния подход при отстояване на интересите си.

Както вече отбелязахме, турската власт и PKK управляват конфликта през призмата на сигурността. Докато Ердоган разглежда кюрдите (и в частност PKK) като екзистенциална заплаха за турската териториална цялост и суверенитет, а PKK възприема властта като заплаха за съществуването на кюрдската идентичност, двете страни ще легитимират прилагането на извънредни мерки – насилие, от една страна, и репресии, от друга. Омагьосаният кръг драстично стеснява терена за действие на тази част от кюрдската общност, която се опитва да пречупи сегашната логика и да прехвърли спора в полето на разговора и мирния напредък в отношенията.

Между чука и наковалнята

Вътрешната хетерогенност е съпътствана от противоречия на териториален принцип. Ситуацията с кюрдите в Сирия и Ирак е коренно различна. Сирийските кюрди (около 10% от населението) активно участват във военните действия в страната, борейки се за автономия в рамките на Сирия, без да декларират намерение за създаване на независима кюрдска държава по границите между Турция, Сирия и Ирак. Кюрдите на практика контролират североизточните части на Сирия (историческия регион Рожава), където установяват нестабилна автономия.

Сирийските кюрди са между чука и наковалнята – между Турция, която им нанася военни удари и подпомага финансово и военно опозиционни групировки, борещи се за територия едновременно срещу Башар Асад и срещу кюрдите, и сирийския режим, с който поддържат крехък баланс в отношенията на основата на общия враг в лицето на подкрепяните от Турция бунтовнически сили. Кюрдите в Ирак (втори по численост етнос) също са си извоювали частична автономия в северните части на държавата. Те също се борят за по-силна автономия в контролираните от тях територии. Кюрдите в Иран са едно от най-големите малцинства на територията на страната. Водени от представляващите ги политически движения, те се превърнаха в основен двигател на протестните движения, обхванали цялата страна.

Поради невъзможността в един материал да разгледаме подробно характера и отношенията на многобройните играчи сред кюрдското население, ще направим следното обобщение: кюрдската общност е съставена от образувания с различна структура, роля и позиции на фона на особеностите в страните, които населяват. Във всяка от държавите съществуват кюрдски политически формации, повечето от които разполагат със собствени военни подразделения (например PYD и YPG в Сирия). Различните партийни, военни или граждански организации често имат лични, племенни, идеологически или управленски различия както вътрешно, така и в отношенията помежду си. И дори когато интересите им се преплитат, трудно установяват единно ръководство в преследване на обща цел.

Какво да следим?

Кюрдският въпрос се задълбочи с избухването на революцията в Сирия, когато кюрдите придобиха огромно международно значение като основна сила в борбата срещу тероризма в Близкия изток. Борбата им за автономия и повече права обаче е изправена пред огромни предизвикателства както по отношение на необходимостта от смекчаване на различията между отделните кюрдски общности, така и по отношение на преплитащите се, често променливи интереси на регионалните играчи (най-вече Турция, Сирия и Ирак) и цялата международната общност (в частност САЩ, ЕС, Русия и Китай).

При сегашните обстоятелства страховете на Турция от създаване на независима кюрдска държава изглеждат твърде преувеличени най-вече поради липсата на еднородна кюрдска политика. По-правдоподобният сценарий в средносрочен план е кюрдите да продължат борбите си по места. В този смисъл интересни за проследяване ще са темите за правата на кюрдите в Турция и ролята им в предстоящите местни избори през 2024 г., за ролята на сирийските кюрди в контекста на геополитическия сблъсък в страната, за борбата на иракските кюрди за запазване и разширяване на автономията, както и за ролята на кюрдите в Иран за изхода от конфликта между гражданите и властта.

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://www.toest.bg/turtsiya-bulgariya-i-svetut-sled-vuzmojniya-kray-na-epohata-erdogan/

По-малко от две седмици преди президентските избори в Турция – най-оспорваните за последното десетилетие, очакванията кой от двамата водещи кандидати – Реджеп Тайип Ердоган или Кемал Кълъчдароглу, ще надделее, са в полето на предположенията, базирани на социологическите проучвания. Към момента дали ще се стигне до втори тур, зависи изцяло от разликата между Ердоган и Кълъчдароглу и дали ще успее да мине 8%. При положение че в надпреварата участват още двама кандидати – Мухаррем Индже и Синан Оан, сценарият, при който водещите кандидати печелят още на първия тур, е спорен.

От това кой ще спечели изборите, зависи в немалка степен пътят, по който ще се развива Турция в следващите няколко години. Това е важно както за България и нейните съседи на Балканския полуостров, така и за източните съседи на Анкара. Турция продължава да води активна политика в Близкия изток, намесвайки се активно във войната в Сирия, увеличавайки своето присъствие в Северен Ирак и за първи път след разпада на Османската империя, разполагайки свои войски в Персийския залив – в Катар. Турция е ключов фактор в Кавказ и Централна Азия, а традиционно страната е определяща и за разположението на силите в Черноморския басейн.

Анкара интензивно се намеси в ролята на посредник във войната на Русия срещу Украйна и макар и тук, както и в случая със Сирия и Либия, резултатите от нейните усилия да са по-скоро скромни, за момента като че ли няма друг по-видим играч на полето на дипломацията. На полето на израелско-палестинския дългогодишен конфликт Турция е на път да промени подхода си. След години на намалена интензивност в контактите с Израел, в момента Анкара търси възможност да върне нивото на сътрудничеството от времето преди инцидента с кораба „Мави Мармара“ (2010 г.). В знак на добра воля Турция се съгласи да ограничи дейността на най-голямото палестинско военно движение – „Хамас“, като неговите висши представители са или поканени да напуснат Истанбул, или дейността им е значително намалена.

Подходът на Турция във външнополитически план кореспондира с намерението на страната да продължи да гарантира източниците на енергийни ресурси. Анкара е особено активна в Източното Средиземноморие, където пряко се среща с Гърция и Кипър. След споразумението за демаркация на морската граница между Израел и Ливан под егидата на САЩ, Турция отбелязва допълнително активизиране на взаимодействието между ключовите държави в региона, към които принадлежи и Египет и с който Турция също търси път към дипломатически компромис. В тези плетеница от интереси България следва да се ориентира съгласно собствения си интерес, който да личи в провежданата от страната ни политика.

Водена от принципа кое е в унисон с турските интереси, Анкара възобнови и отношенията си с ОАЕ и Саудитска Арабия. Докато през 2016 г. турските медии обвиняваха Аби Даби в съпричастност с опита за държавен преврат, то днес шейх Мухаммад бин Зайед е почетен гост на президента Ердоган. Въпреки жестокото убийство на журналиста Хашогджи в Саудитското консулство през 2018 г., към днешна дата Турция и кралството възстановяват активния си диалог на политическо и икономическо ниво.

Значението за България? За страната ни резултатите от президентските избори в Турция ще са индикатор какво поведение бихме могли да очакваме от нашия съсед. През последните десетилетия, въпреки някои затруднения, отношенията между София и Анкара запазват по-скоро прагматичен характер. Макар понякога вероятно да остава впечатление за отстъпчивост пред исканията на Турция, България успява да балансира. Тази отстъпчивост обаче следва да бъде заменена от поведение, от което да личи кои са приоритетите и интересите на София, за които тя е готова да отстоява позициите си. Спирането на емигрантските потоци и гаранциите, които търсим от страна на Турция в тази насока, не могат да бъдат основна точка в двустранните отношения, както внушават медийните публикации. Не могат и да са причина да не представяме интересите си по-ясно.

За пътя на Турция в следващите години говорим с експерта по международни отношение Емре Калискан.

Емре Калискан е докторант по международни отношения от колежа „Сейнт Антъни“ на Университета в Оксфорд. В дисертацията си изследва ролята на турските ислямистки недържавни актьори във външната политика на страната в Субсахарска Африка. Другите му интереси включват транснационалния ислям и исляма в Африка. Има магистратура по близкоизточни и средиземноморски науки от Кралския колеж в Лондон и е съавтор заедно със Саймън Уолдман на „Новата Турция и нейните недоволства“ (2017), която анализира социалната, религиозната и политическата поляризация при управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) и възможните варианти за еволюция на Турция.

Като независим анализатор и журналист Калискан е работил за турската секция на BBC, Cumhuriyet, Newsweek Турция и турската обществена телевизия TRT в качеството си на чуждестранен кореспондент в Анкара, Дамаск, Пекин и Лондон. Интервюта с него са публикувани в редица международни издания, сред които Financial Times, Economist, BBC, AP и Voice of America. Калискан работи и като политически и бизнес консултант по въпроси, свързани с Турция.

Дни преди изборите в Турция мнозина се питат дали управляващата ПСР и настоящият президент Реджеп Тайип Ердоган са в състояние да защитят политическото си наследство. Вие какво мислите?

В момента президентските избори в Турция са доста оспорвани. По всяка вероятност Ердоган ще ги спечели с малко или ще оспори резултатите. Влошаващото се състояние на икономиката на страната и скорошното земетресение оказват влияние върху електората на Ердоган. Но турските избиратели са доста поляризирани, така че подкрепата за Ердоган не е чак толкова намаляла въпреки влошаващата се ситуация.

Дори и да спечели президентските избори, е малко вероятно ПСР да получи парламентарно мнозинство. И това ще бъде нова политическа картина за Турция. За първи път ще възникне подобна ситуация, откакто Турция е президентска република. За Ердоган ще е много по-трудно да управлява страната без парламентарно мнозинство. Ще бъде изправен пред политическа нестабилност и конституционни кризи. Без парламентарно мнозинство няма да може да прави популистки стъпки, особено по икономически въпроси.

Последните местни избори създадоха впечатление за възможен пробив, след като Истанбул беше спечелен от основния противник на ПСР. Възможен ли е такъв сценарий и на настоящите избори?

Както беше и по време на истанбулските избори, ако Ердоган изгуби, ще иска отмяна на изборите заради изборни нарушения. Но за турските избиратели вотът е свещен. Подобни действия обикновено имат последствия. Бихме могли да предположим, че ако Ердоган все пак изгуби изборите, ще сдаде президентската институция без бой.

Но както и в Израел, продължителността на управлението на опозицията ще зависи единствено от способността ѝ да остане обединена. Сега основен приоритет на опозицията е да се противопоставя на Ердоган. В една постердоганска ера в турската политика обаче може и да е трудно за обединената опозиция да има общи политики в области като икономиката, външната политика и по Кюрдския въпрос. Подобна политическа нестабилност би върнала Ердоган на власт.

В книгата „Новата Турция и нейните недоволства“ говорите за привлекателността на ПСР. След всички години управление нито ПСР, нито полагащата усилия опозиция изглеждат толкова привлекателни. Ще се съгласите ли, че няма очевиден победител?

Цялата политическа система е разделен на про- и антиердогански групи. По време на управлението на Ердоган независимите институции бяха отслабени, ако не и напълно заличени или политизирани. Президентската република зависи изцяло от Ердоган и неговата харизма. Парламентът няма почти никакво значение. Партията на Ердоган или висшите членове на партиите нямат никаква власт в турската политическа система.

В ерата след Ердоган ще трябва да се построи нова Турция с независими институции, особено по отношение на бюрокрацията и на съдебната власт. Все още не знаем как опозицията на Ердоган, която е доста разнородна, ще се справи с такава сложна задача. Възможно е след приключването на управлението на Ердоган да се влезе в период на политическа нестабилност. Така се случи след силно авторитарни политици като Мендерес и Йозал.

Наскоро Турция беше сполетяна от сериозно бедствие – опустошително земетресение. Смятате ли, че то би могло да повлияе на изборните резултати?

Да, земетресението би могло да повлияе на изхода от изборите. Има две възможности: вотът за Ердоган ще спадне след земетресението или избирателят ще реши, че Ердоган е най-доброто лекарство за ужаса от природното бедствие. В градовете в Централен Анадол, където Ердоган има сериозна подкрепа, е трудно да очакваме спад във вота за него. Но земетресението може да повлияе на колебаещите се и на избиратели, които все още не са направили своя избор.

Какви според Вас са основните проблеми, които посочват политическите кандидати в предизборните си платформи в опит да спечелят вота? Кои нерешени въпроси вълнуват турското общество?

Основният е състоянието на икономиката. Както и в останалата част от света, така и в Турция има сериозни икономически проблеми заради повишаването на цените на храните и горивата. Нетрадиционната икономическа политика на Ердоган прави ситуацията още по-трудна.

Към дневния ред на гласоподавателите се прибавят проблемите със сирийските бежанци и със сигурността, в това число и Кюрдският въпрос. Кандидатът на опозицията Кемал Кълъчдароглу обяви за първи път в Twitter, че е с алевитски произход, което се приближава до шиитския ислям. Това може да повлияе негативно на консервативните избиратели, гласуващи за опозицията.

Да се опитаме да видим как стои Турция регионално и глобално от Ваша гледна точка. Минаха повече от 10 години, откакто Анкара се намеси в Сирия. Продължи да разширява присъствието си в Кавказ и отвъд, установявайки присъствие и в Залива, като към момента разполага с 4000 души военен контингент, разположен в Доха от 2017 г. насам. Войната в Украйна отвори нова възможност за Анкара да влезе в ролята на медиатор. Ще се съгласите ли, че усилията на турската дипломация засега не са особено успешни? Ако да – защо? Какъв интерес има Турция от конфликта в Украйна?

Дипломатическата роля на Турция като медиатор се изпълнява на високо държавно ниво от президента Ердоган. Затова станахме свидетели на много срещи на високо равнище – като тази в Астана, – организирани в опит да се потуши политическото напрежение. Въпреки това турската дипломация не се справя успешно в намирането на устойчиви решения на дългосрочни политически кризи. В повечето случаи политиката ѝ е да менажира конфликта, но не и да намира решение.

По време на войната в Украйна Турция поддържа връзките си и с Русия, и със Запада, като е една от малкото държави в западния блок, които имат директна връзка с руския режим. В конфликти като тези в Сирия, Либия и Кавказ, в които Турция има балансираща роля, тя не се конфронтира с Русия. И това реално е същността на нейната дипломация.

Продължителността на кризата може и да има негативен ефект върху Турция, но въпреки това именно продължаването на конфликта я прави важен политически актьор в международната система. Ето защо вместо да гледаме на Турция като на страна, която намира решения на кризите, е по-добре да я погледнем като страна, която изпъква по време на кризи.

Виждате ли възможност за промяна в турската вътрешна и външна политика след изборите?

Ако Ердоган запази властта си, не очаквам промяна. Но ако опозицията спечели президентските избори, ще има известни промени във външната политика. Например отношенията на Турция с ЕС, САЩ и НАТО ще се подобрят. Но посоката по сложни теми като Сирия и Кюрдския въпрос ще остане същата. Турция ще продължи да търси баланса в отношенията си с Русия и Украйна.

Какво е Вашето мнение за стратегията на Турция на Балканите? България традиционно е доста чувствителна и предпазлива, когато става въпрос за Анкара. Нашите добросъседски отношения са внимателно премерени и преценявани. Какво вижда Анкара, когато обърне поглед на запад?

За България има по-големи рискове във връзка с турската политика след Ердоган. Например в началото на войната на Русия в Украйна Ердоган взе много бързо решение да пренасочи турски газ към България, като по този начин намали зависимостта на София от Москва. Много ще е трудно за различните партии да се обединяват и да вземат бързи решения по такива въпроси. Проблемът със сирийските бежанци в Турция е сериозна тема за опозицията и след изборите тя може да се опита да договори нова сделка с ЕС. За да има по-силен коз, Турция може да разхлаби контрола по границите, което може да доведе до нова бежанска вълна в Европа и конкретно в България.