Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/sudiya-miroslava-todorova-nie-sme-otgovorni-za-vsichko-koeto-si-spestyavame/
Въпросите задават Грегъри Сток и Роси Михова
През вече далечната 1987 година американският биофизик Грегъри Сток преживява нещо като Големия взрив. Той публикува своята „Книга на въпросите“ (The Book of Questions) и неочаквано за самия него тя светкавично се превръща в световен бестселър. Нейната популярност се разширява до неподозирани мащаби и я задържа цели 60 седмици в класацията на най-четените книги на The New York Times. Това е времето, когато в Белия дом и Кремъл са Рейгън и Горбачов, Берлинската стена и Световният търговски център си стоят непокътнати, един приличен мобилен телефон тежи около килограм, а дигиталните фотоапарати, интернетът и разчитането на човешкия геном са само работни проекти в главите на мечтатели.
С една дума, всичко е различно. Но и всичко е същото. Хората се борят с парични и семейни проблеми, с любовта, загубата, изкушението и страха. Познават предателството. Търсят смисъл и удовлетворение.
Затова и въпросите от тази книга, публикувана преди 40 години, са същите умоблъсканици, които ни стряскат и днес. На нейните страници авторът описва изцяло измислени, дори абсурдни ситуации, като всяка от тях ни поставя пред някаква хипотетична дилема. От нас се очаква да направим избор, който неизбежно е свързан с морален компромис. Така скритият въпрос, който всеки път задава Сток, всъщност е един: каква цена сме склонни да платим за желанията и убежденията си?
Подобни дилеми, но съвсем не хипотетични, се решават ежедневно на едно обширно бойно поле – това на правото. Битката, поне на теория, винаги е за доброто и справедливостта. Но доброто само по себе си също е вид компромис – то е онзи фин баланс между възмездие и милост, наказание и опрощение, закон и право.
Точно затова се изкушихме да поканим за разговор по въпросите на Грегъри Сток не друг, а съдия Мирослава Тодорова*.
Да започнем с нещо леко: ако можехте да придобиете способност или качество, за което се възхищавате на някой друг, какво бихте избрала?
Да бъда по-умела в преодоляването на ожесточението между хората. Да стеснявам тежките разломи помежду ни, които поставят под риск самия фундамент на обществения договор. Защото се опасявам, че вече е уязвено не само доверието към институциите, но и това между хората. Те не се изслушват, не се чуват, те остават вкопани в изначалните си представи, предубеждения, суеверия и заблуди. А това е рецепта за крах във всички социални сфери.
Искам да кажа, че неспособността да разбираме другия и да изграждаме връзки помежду си не само ни приближава опасно близо до правния нихилизъм. Те също ни отдалечават от надеждата за чисто човешко щастие. Именно отчуждението е един от основните ресурси за всяка човеконенавистна индустрия. И в този смисъл бих искала да имам това майсторство да подхождам с разбиране – без пренебрежение, без снизхождение, а още по-малко с гнусливост – към гледни точки, които ми се струват непоносими.
Ако имахте кристално кълбо, в което да видите истината само за едно от следните три неща – Вас самата, живота или бъдещето, то какво бихте искала да узнаете и защо?
Бих избрала истината за бъдещето. Аз съм любопитна и ми се струва, че по природа съм изследовател. Искам да разбера какво ще произтече от настоящия момент. Например какво ще се случи с човешкия мозък? Какви ще са поколенията, които ще са изцяло формирани в дигитална среда и ще задоволяват голяма част от потребностите си виртуално? Дали все още ще умеят да пишат ръкописно? Какъв ще бъде човекът и неговият свят? Доколко изкуственият интелект ще премахне необходимостта от физическа намеса на човека? Дали това ще направи хората прекалено лениви? Ще носят ли те отговорност за дължимите усилия, които си спестяват? Защото в крайна сметка ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме.
И ако полето, в което има роля човекът, се стеснява, то как ще предефинираме самото понятие за общност? Как ще контролираме нарастващия риск от безотговорно поведение и злоупотреба с ИИ? Как ще управляваме риска от предоверяване в технологии, които предлагат да ни заместят във вземането на решения? Предизвикателствата пред човечеството ще са вече от съвсем друг порядък. И аз искам да знам какви ще са последиците от нашите действия и бездействия сега. И как и дали хората ще се справят.
Позволете от футурологията да Ви върна към фантазията. Представете си, че в къщата Ви избухва пожар. След като спасите семейството и домашните любимци, може да спасите още само едно нещо. Какво би било то?
Имам много ценни за мен неща и всички те са свързани с любимото ми убежище – изкуството. Струва ми се обаче, че няма да взема нищо. Може би това показва, че съм някакъв отчаян персонаж, но мисля, че всичко, което ми е истински важно, е вече в главата ми. Огънят не може да ми го отнеме.
Макар че това може би не е най-честният отговор. Навярно, без да се усетя дори, ще тръгна с мобилния си телефон, защото той така или иначе е навсякъде с мен. А в паметта му се съхраняват много неща – дори детските снимки на майка ми.
Бихте ли се съгласила да станете по-непривлекателна физически, но в замяна на това да бъдете значително по-интелигентна?
Не. Не бих искала нито да съм по-грозна в полза на интелигентността, нито да съм по-глупава, но по-красива. Самата амбиция да бъдем такива, каквито не сме, ми е чужда. Не бих казала, че тя ме отблъсква, когато я наблюдавам у другите, но провокира у мен известно съчувствие. Защото е симптом на някакъв болезнен вътрешен дефицит и усещане за несигурност. Това, разбира се, не означава, че моето самочувствие е от железобетон, но поне въпросът за класациите и за това как се съотнасям по разни показатели спрямо останалите, не ме занимава.
Аз мисля, че едно от големите изпитания и големите лични постижения на човека е да постигне хармоничен баланс между това, което автентично мисли и изпитва, и начина, по който го изразява чрез външния си вид. По отношение на външността ние правим с годините това – рисуваме автопортрета си.
Бихте ли убила невинно животно със собствените си ръце, ако това е единственият начин да се нахраните?
Ще ми се да кажа: не. Обаче в това би имало доза лицемерие, при положение че приемам някой друг да убива вместо мен, а аз да купувам разфасовките с месо в магазина. Освен това не съм сигурна, че в определена ситуация аз самата няма да го направя. Имам предвид, че си давам сметка за тъмната страна, която всеки от нас носи.
Нали си спомняте онази потресаваща сцена в „Огледало“ на Тарковски, когато майката преодолява градската си изтънченост, губи невинността си и сама обезглавява петела, за да нахрани децата си? Никога няма да забравя онази нейна горчиво победоносна, дори макабрена полуусмивка накрая. И онази мрачна решителност, с която обръща очи към камерата и към всеки от нас.
Така че изпитанията на съдбата, а също и нашата тъмна страна могат да ни поставят в ситуация, в която собствената ни атавистична сила за съпротива и оцеляване ще ни изненада.
В обичаен неделен ден десетки хиляди души посещават Лувъра. Представете си, че терорист заплаши да унищожи или всички посетители на музея, или всичките му колекции. Вие трябва да решите кое от двете да спасите. Кое бихте избрала?
Това за мен е проклет въпрос. Защото аз наистина обичам изкуството. Конкретно в Лувъра имам поне няколко любими неща, за които ще страдам много, ако бъдат погубени. Но няма нищо по-важно от хората. Ще спася хората.
Тук ще вляза в ролята на адвокат на дявола и ще защитавам обратната теза, за да внеса елемент на спор в иначе хармоничния ни разговор. Индивидуалният живот е преходен. Всички посетители така или иначе след няколко десетилетия ще умрат. Но загубата на събраното в Лувъра би било в известен смисъл „лоботомия“ на човешката култура, и то за сметка на бъдещите поколения. Ако смъртта на хората е биологично неизбежна трагедия, то смъртта на изкуството не е ли цивилизационна катастрофа?
Цивилизационна катастрофа е загубата на памет. Но да, незавидна ще бъде участта на оцелелите, които ще трябва да изградят мост към бъдещето. Те ще трябва да измислят как да разкажат на децата и внуците за това, което е изгубено безвъзвратно. При всички положения обаче не бих се колебала – изкуството се създава за хората, независимо какво мислим и говорим за стремежа на творците да постигнат абсолютното. Надчовешки или извънчовешки ценности и радости не съществуват.
Като стана дума за паметта, амнезията бива два вида: при едната губите паметта си за минали събития, а при другата вече не можете да формирате нови спомени. Ако паднете лошо и трябва да страдате от едното или другото, кое би било по-страшно?
Имам аргументи в полза и на двата възможни отговора. От една страна, човек интуитивно се хваща за миналото – за съкровените неща, които е преживял и които формират неговата идентичност. Ние сме сума от нашите преживявания и загубата на памет за тях е вид психологическа смърт. А има и друго – всеки от нас е изгубил близки на сърцето му хора. И е вярно това клише, че те са живи, докато в нас е жив споменът за тях. Да се откажем от спомените си означава да ги изоставим и в известен смисъл – да ги умъртвим завинаги.
И все пак аз споделям идеята, че най-високата възможност да бъдем себе си се свежда до това да сме добри хора. А добрият човек е възможен само ако приеме несигурността и неопределеността на това, което идва… ако не издига стени около себе си и успява да събере кураж да живее открито, тоест незащитено. С ясното съзнание, че го чакат разочарования, наранявания и дори разрушение. Противното обаче – защитната отбрана или пък просто живот на безопасна дистанция от другите – води до загуба на същинските човешки достойнства: доверие, чувствителност, мекота, крехкост. Ако загубиш тях, ако бягаш непрекъснато от всяка потенциална болка, ти се превръщаш в призрак, който броди единствено из крепостните стени на най-голямото си поражение. Изборът да се живее в миналото е някакъв такъв тип самозащита.
И в този контекст и от тази отправна позиция готовността да забравиш всичко, което е било, помирението със собствената нетрайност и чупливост и приемането на нуждата да се конструираш изцяло наново е нещо, което ме привлича.
Представете си, че можете да предотвратите само едно от следните три събития: земетресение в Чили, което би убило 40 000 души; самолетна катастрофа на софийското летище, която би погубила 200 души; или автомобилна катастрофа, в която би загинал най-близкият Ви приятел. Кое бихте избрали?
Това е почти като избора на Софи от филма на Алън Пакула, който по същество е абсолютно непоносим и нерешим. Знаете, там на входа на концлагера искат от майката на две малки деца да избере кое от тях да живее, защото, ако не избере, ще умрат и двете. Софи прави саморазрушителен, но в същото време съвсем рационален избор да предпочете детето, което има по-големи шансове да оцелее – защото е по-голямото дете, защото е русо момче и защото говори немски. Но дали това е разумен, макар и жесток компромис, или е най-големият родителски грях?
Ако съм честна пред себе си, мисля, че това, което е по силите на човека, е да спаси тези, които са му реално близки и никога не могат да бъдат просто статистика. И оттам насетне да носи до края на живота си вината, че не е успял да направи нищо за останалите. Дори законът предпоставя, че не може да изискваме от никого да уличава най-близките си. Например законът не налага родител да предаде детето си, ако знае, че то е извършило престъпление. И тук моралният резон едва ли се нуждае от специална защита дори в нашето време с неговата криза на самопонятните неща. Защото човешката близост е в основата на основата на всичко човешко и общностно.
И все пак правим уговорката, че тук говорим за живота на много близки хора, на най-скъпи на сърцето същества. Ако не е така, този въпрос няма отговор. Не може да е вярно решение, в което избираме да пожертваме един човешки живот, за да спасим друг или милион други. Бройката няма значение. Всеки човек е носител на вътрешноприсъщата стойност на човешкото достойнство. А това значи – и на правото за автономно управление на собствената съдба. От Просвещението насам ние сме се съгласили, че човекът винаги е цел и е недопустимо да бъде използван като средство в преследване на други цели. Това означава, че не можем да претегляме относителната тежест на един човешки живот срещу тази на друг. Иначе казано, няма значение дали човекът е болен, стар или несимпатичен. Защитата на всеки човешки живот е еднаква.
Ако можехте да прекарате една година в пълно щастие, но след това да не помните нищо от преживяното, бихте ли го направила?
Нямам съмнение, че бих го направила. Може би това идва пак от нагласата ми на изследовател. Бих искала да знам какво наричат абсолютно щастие, как се преживява, как и дали би ме променило, дори след това да не помня нищо.
Аз пък бих избрала обратното. Защото за мен споменът за щастие е по-важен от самото щастие, тъй като точно той след това ни пренася на гръб през нещастието. Ако не помня нищо от тази щастлива година, то за мен тя е напразно пропиляно време живот.
А аз го преживявам по друг начин. Да, би било жалко да не помня нищо и да не мога после да го споделя и разкажа. Но от друга страна, смятам, че ако има тази възможност, човек задължително трябва да се възползва от нея и да се гмурне в радостта. Защото щастието е това – способност да преживяваш радост. А радостта не е просто смях и веселие. Радостта е сериозно нещо.
Имам няколко въпроса, които не са от книгата на Грегъри Сток, но са също донякъде „проклети“. Ако научите, че преди повече от век вашият прапрадядо е обрал и убил някого, трябва ли днес да компенсирате неговите вече далечни потомци?
Този въпрос поставя темата за това доколко сме функция на биологията, на унаследените гени, на миналото и ако щете – на някаква идея за съдба. Бих възприела подобна среща като шанс да разбера повече за себе си, за семейството и родителите си, и оттам – за собствения си характер и природа.
На хората, чиято семейна история злощастно се е оплела преди век с моята, бих се опитала да помогна. Но ще го направя не като задължение на потомка на престъпник, а като човек, който е научил за тяхната болка или нужда и има възможност да направи нещо сега.
Но ако окрупним този въпрос и го разгледаме като обществен казус: трябва ли да носим отговорност за нещо – било то робство, геноцид или друга историческа несправедливост, с което нямаме никаква връзка, освен че сме от същата религия, националност или етнос като извършителите? Къде свършва индивидуалната отговорност и започва колективната вина?
Аз вярвам в силата и значението на контекста. Ние носим отговорност за себе си, за това, което сме тук и сега. Неуместно е да се опитваме със съвременния аршин да прекрояваме миналото и да проектираме върху него разбиранията си за добро и зло. Няма как да съдим хора, които преди векове са били просветители и основатели на университети, за това, че са били и робовладелци, a не либерални демократи. Не можем да оценяваме Средновековието например с критериите на модерността, нито пък да наслагваме върху настоящето моралните щампи на миналото.
Изобщо идеята, че можем да се превръщаме в съдии на всичко – на миналото, на прародителите си, на интимни отношения, в които държавата дори няма място, на мен ми се вижда също толкова разрушителна, както и опасността от тоталитарен режим. Това са опасности от един и същ порядък.
Бихте ли подкрепила закон, който позволява на жертвите на престъпление сами да избират наказанието за извършителя, вместо това да се решава от държавата?
Не. Това би било абдикация от един от фундаментите на нашата цивилизация. По принцип наказателният процес възниква като защита на обвиняемия от това да бъде убит с камъни от тълпата на площада. В пика на страданието си хората смятат, че отмъщението ще им донесе удовлетворение и душевен мир. Но се оказва обратното – ожесточението ескалира. Камъните не помагат.
А целта на правосъдието е да помогне на хората да продължат да живеят заедно дори след невъобразимо тежък разрив в техните отношения. Пострадалите имат нужда от разкриване на истината за това какво се е случило, от рехабилитация, от сигурност и подкрепа, от ясен знак, че се отнасяме с разбиране и уважение към страданието им, за да могат да преработят травмата и да намерят сили да продължат нататък. Превръщането им в централни обвинители или палачи води само до задълбочаване на тази травма, а понякога – и до човешки разпад.
Същевременно човекът, извършил престъпление, ще се поправи само ако му бъде оставен достоен изход и ако се отнасяме с доверие към способността му оттук нататък да води порядъчен живот. Достойнството е последното убежище на обречения на наказание и е добре всеки колега съдия по наказателни дела да приеме осъзнато това положение.
И накрая – ако трябваше да татуирате на ръката си послание към себе си, какво би било то?
В случай на пълна амнезия бих искала да видя нещо, което да ми подскаже коя съм всъщност. Знам какво е то, но няма да си го татуирам, защото не искам да стане достояние и на други хора.
Ако обаче говорим за послание към себе си в смисъл на окуражаване и подкрепа, то се сещам за един стих на Рилке, от който често имам нужда:
Кой говори за победа? Да устоим, това е всичко.
(Wer spricht von Siegen? Überstehn ist alles.)
* Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Тя е известна със своята непримиримост към политическата намеса и зависимостите в съдебната система, както и с отстояването на основните граждански права като кауза в полза на държавността. През годините съдия Тодорова плаща висока цена за своите професионални позиции: уволнена е от Висшия съдебен съвет, а след като съдът я възстановява, отново е наказана. Впоследствие Европейският съд по правата на човека в Страсбург постановява по заведеното от нея дело, че е нарушено правото ѝ на свободно изразяване на мнение.