Tag Archives: Култура

Саманта Швеблин: Да избягаме от езика, за да докоснем тялото на читателя

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/samanta-schweblin-da-izbyagame-ot-ezika-za-da-dokosnem-tyaloto-na-chitatelya/

Саманта Швеблин: Да избягаме от езика, за да докоснем тялото на читателя

Саманта Швеблин е аржентинска писателка от Буенос Айрес, която от 2012 г. живее в Берлин. Смятана е за един от най-силните гласове в съвременния испаноезичен разказ, а книгите ѝ са преведени на повече от двайсет езика. Носителка е на Националната литературна награда на САЩ за преводна литература и на наградата „Шърли Джаксън“; три пъти е номинирана за Международния „Букър“. През април 2026 г. последната ѝ книга „Доброто зло“ – пет разказа за сложните връзки между родители и деца, спечели новоучредената награда „Аена“ за испаноамериканска проза в размер на един милион евро. Швеблин гостува в България по покана на Културния център на Софийския университет, за да представи именно „Доброто зло“ в превод на Калоян Игнатовски (изд. „Лабиринт“). Срещата с нея беше на 30 октомври от 17:00 ч. в аулата на Софийския университет.

Разказите Ви често започват с обикновена домашна сцена, която почти незабележимо се накланя към ужаса. Откъде започва историята за Вас – от образ, страх или изречение?

Ако трябва да избера от трите, бих казала страха, защото той идва пръв. После нещо привлича погледа ти или чуваш изречение, което те сепва, но то е интересно само защото страхът вече е бил там. Всичко започва със силна и много конкретна емоция, а колкото по-конкретна е, толкова повече време отнема да я обясниш. Американската есеистка Ребека Солнит има едно изречение, което непрекъснато повтарям, и то е, че

добрата книга е сърце, което бие в чужди гърди.

Когато пишеш, имаш страха, той те свързва с образи, образите ти дават думи. После идва читателят, взема думите, изгражда образа и получава страха. И този страх трябва да е съвсем точен. Писането е мост между твоите гърди и гърдите на някой друг.

Много от текстовете Ви сякаш измерват разстояния – между родител и дете, между изречение и страх, между непознати, между видяното и почувстваното. Колко близо допускате читателя, преди да задействате капана на страха?

Възможно най-близо. Може би в началото не толкова, защото обичам историите да изглеждат кротки, прости, реалистични. Но щом приближиш нещо съвсем до себе си, виждаш колко е странно. Може би затова обичам разказа, движението в него е бързо. Не ти трябват двеста страници, за да доближиш до очите си нещо, което е изглеждало далечно. Като зуум е. Буквално. Не бях се замисляла досега.

Критиците често описват прозата Ви с думи като „хорър“ или „нечовешко“. Осветляват ли тези етикети това, което правите, или го опитомяват?

Опитомяват го, но разбирам какво имате предвид. Книгата в крайна сметка е предмет, който трябва да бъде сложен на определен рафт, защото живеем в капитализъм. Но литературата, която най-много обичам да чета, е тази, за която самата аз не знам на кой рафт да я сложа – там, където жанровете се смесват и идеите си противоречат. Литературата е обратното на радикализацията, в която живеем. Тя винаги показва как едно нещо може да бъде едновременно добро и лошо, като в заглавието на книгата. Хорърът е по-скоро това, което се случва в главата на читателя. Ако подчертаете думите на ужаса в книгата ми, няма да намерите призраци, Дракула, кръв, никой никого не убива. Когато пишем, слагаме думи на страницата, но пишем и в съзнанието на читателя и не го казвам метафорично. Има думи, които можеш да докоснеш в книгата, и думи, които се случват само в главата на читателя. Мисли като „винаги е била тя“ или „той ще я убие“. Или по-лошо – „това може да се случи на мен и ако се случи, не знам дали ще оцелея“. Това е ужасът, и то най-лошият, защото не се случва на персонажа. Случва се на теб.

Това е буквално реалното.

Точно така.

Кои автори, които не се побират на никой рафт, обичате и Ви вдъхновяват?

Първо се сещам за Шърли Джаксън. Някои романи могат да се нарекат хорър, но разказите ѝ не са хорър, макар да са ужасяващи и великолепни. Изключително важен за мен, когато като дете четях първите си книги за възрастни, беше Рей Бредбъри – уж кротка научна фантастика, а всъщност страшна, много страшна. И в същото време невероятно позитивна. Оттогава не съм чела друг автор, който да пише за толкова мрачни неща и да е такъв оптимист за бъдещето. После открих Балард. Спомням си и разказите на Кафка – толкова мрачни. Никой не говори за това, но Кафка е много смешен.

Кундера винаги го е казвал…

Може би защото забравяме, че четенето е наполовина писател и наполовина читател. Когато слагаме книгите по рафтовете, слагаме там само половината. Читателя го няма, трябва да отвориш книгата и да четеш, за да се случи. Затова една книга може толкова да се промени с времето. Читателите се променят.

Прозата Ви сякаш усеща тревогите на времето, преди да станат заглавия във вестниците за отровени пейзажи, наблюдение или близост, опосредствана от машини. Пишете ли с поглед към определен социален проблем, или той се промъква в историята, която е била за нещо друго?

Истинският отговор е, че не знам. Никога не взeмам съзнателно решение – „това ще е проблем в бъдеще, трябва да пиша за него“. Нещата не се случват от днес за утре. Има шум и по-късно разбираш, че е бил звукът на нещо, което идва. Когато писах „Хиляди очи“, нямаше начин човек като мен да реши да пише за технологии, няма нищо по-скучно за мен. Но ме вълнуваше това, че живеем затрупани от технологии, без да мислим за тях. Едно и също се повтаряше отново и отново. Чета например стихотворение в списание, в което героят два-три пъти праща съобщения по WhatsApp, и някой го нарича „технопоезия“. Или роман, в който присъстват социални мрежи, и изведнъж той е научна фантастика. Това е шумът. Натурализираме технологиите в живота, но щом се появят в книга, решаваме, че не принадлежат на реалността. А литературата е пространството, в което мислим следващите си стъпки и в което се изпитваме и подготвяме за бъдещето. Започнах да си играя с този проблем и така се появи „Хиляди очи“. Темите не са планирани, но усещаш, че вече са в живота ти и са неудобни. И искаш да мислиш за тях.

Днес говорим с чатботове и се доверяваме на алгоритми. Започнала ли е реалността да пише историите, които някога сте си представяли?

В „Хиляди очи“ има устройство, но големият въпрос на романа е как общуваме с другите чрез него. Фокусът ми остава върху хората. С чатботовете говорим с нещо друго. Много е важно да престанем да наричаме тези неща изкуствен интелект, защото те в никакъв случай не са такъв. Хитро е, че ни научиха да ги наричаме така. Това са езикови системи за вероятности и предположения. Пълната противоположност на онова, което хората са правили през цялата история, когато са изобретявали или откривали нещо ново. Ако кажеш „куче“, езикът, основан на предсказване, ще каже „кафяво“, защото това е най-често свързаната дума. А прочутият разказ на Габриел Гарсия Маркес се казва „Очи на синьо куче“. Ето това правим ние. Всеки път, когато намерим нещо извън системата, предприемаме първата крачка към истинско откритие. Когато продължаваме да говорим с тези машини за предположения, се придвижваме към най-очевидния си начин на съществуване. Ставаме глупави, скучни и предвидими, а в това има само нещастие. Убедена съм. Не бих казала дори, че е опасно. Скучно и тъжно е. Като да затваряш една след друга всички врати навън. Точно обратното движение на онова, което прави литературата.

Слушайки Ви, си спомних, че в „Махалото на Фуко“ Умберто Еко измисля компютър на име Абулафия, който комбинира текстове и пише литература. Но там това е шега.

Трябва да препрочетем тази книга.

Какво може да направи писателят днес, във време на разкъсано внимание, моментално възмущение и лесен гняв? Разказът – със своята сгъстеност и отказа му да обяснява – форма на съпротива ли е?

Разказът изисква много от читателя. Добрият роман също, но дори да си страхотен читател, ще ставаш много пъти, ще продължаваш живота си и ще се връщаш. Разказът иска да си напълно съсредоточен двайсет-трийсет-четирийсет минути. Това вече не е лесно, губим вниманието си. Но има нещо особено в несигурността. Обичам това състояние и мисля, че е сърцевината на всяка история. Историята започва, когато изведнъж настъпи несигурност. Имаш персонаж, звънецът звъни и се чудиш кой е. И историята потегля. В живота бягаме от несигурността, не я обичаме. Но във фикцията, когато наистина внимаваш, тя е съвсем отворено пространство. Умира бащата на персонажа, твоят е жив и затова не си толкова разтревожен. Но си задаваш много интересни въпроси. Каква е връзката ми с баща ми? Ами ако го загубя сега? Казах ли му всичко, което исках? Вниманието е напрежение. Когато в книгата има напрежение, ти се отваряш. Споменахте отказа да се обяснява; когато историята стане абстрактна, следиш по-малко сюжета и повече това, което става в главата ти. Затова е толкова силна. Това е танц с писателя. В абстракцията той ти дава време да си играеш с мислите си, без да изпускаш сюжета. Двете трябва да се случват едновременно. Толкова е сложно, а се случва. Като магия е.

Симон Вейл, философката и писателката, казва, че вниманието е най-висшата форма на молитва.

Обичам тази нейна мисъл. Тя казва още, че когато наистина внимаваме, нещо зло в нас умира. Защото, когато внимаваш истински, се свързваш със себе си и с това, което е важно за теб, свързваш се и със света. Злото започва след прекъсването на тази връзка.

Децата във Вашата проза са уязвими, но и странни, непрозрачни, понякога плашещи. Какви възрастни си представяте, че ще станат днешните деца?

Много страшен въпрос. Говорихме за вниманието и тези деца вероятно ще трябва много да се борят за своето. Как ще знаят какво искат, кое е важно? Мрачно е да се мисли за това. Но преди няколко седмици сръбският ми преводач ми каза нещо, за което още мисля. Говореше за протестите в Сърбия. „Тези деца, които току-що промениха света в моята страна – каза ми той, – са децата, на които съм преподавал, без да им вярвам. Мислех, че не внимават, че не мислят за това, за което трябва, че не учат, че не се интересуват от политика. Това беше огромен урок за мен.“ Малко ужасяващо е, защото ние, възрастните, сигурна съм, че мнозина ще се съгласят, виждаме как и колко губим от способностите си. Не мога да се съсредоточавам както преди. Помня как четях Гарсия Маркес по два часа без прекъсване, пълна с радост. Днес половин час четене би бил пълен успех, защото тялото ми вече посяга към телефона. Тази битка сме я загубили. И се плашим, мислим, че може би и младите ще се изгубят. Не знаем.

Пак несигурност.

Пак несигурност.

Страхът често е Вашата суровина. Може ли страхът да бъде форма на внимание? Дори на грижа?

Абсолютно. Затова казвам, че напрежението е внимание. Щом включиш в текста опасност, която наистина може да докосне реалността на читателя, той внимава. Но е малко по-сложно, защото страхът включва и предразсъдъците ни и това е нормално – така работят телата и умовете ни. Ако четеш реалистична проза и някой влезе в стаята с пистолет, предразсъдъците ти казват, че това е лош човек, ще умрем, може да избягаме по стълбите или да се скрием. Помагат ни да реагираме. Във фантастиката и фентъзито също има много правила как да се защитим. Ако се появи Дракула, знаеш, че трябва да дръпнеш завесите, за да влезе светлина, и може би да имаш чесън в джоба. Но в несигурността няма правила. Това ѝ е хубавото. Когато се случи нещо извън правилата и очакванията, предразсъдъците не помагат. Не знаеш какво да правиш, трябва ти информация. И тогава наистина внимаваш.

Как научихте – чрез писане, опит, четене или четене на глас на собствените си разкази – какво да оставите встрани, за да има сгъстено напрежение?

Мисля, че си играя със себе си като читател. Научих се да пиша, разбира се, пишейки. Но още повече се научих, четейки книги с изключително внимание, и то не само към книгата, но и към собственото си тяло и ум. Питам се непрекъснато какво става с мен като тяло, като мозък, като сърце, като стомах. Може би така не се чете най-добре, защото разсейва. Но откритията са невероятни. Откриваш, че един ред не намясто те изважда от книгата. Когато се разсея, спирам и започвам да чета назад, за да разбера къде съм се отклонила. И винаги има такова място. Винаги е конкретна фраза, понякога само две думи. Тогава се опитвам да разбера защо точно те. Когато изучаваме литература и творческо писане, се фокусираме много върху писателя – защо е взел това решение или какво иска да каже. Но трябва да внимаваме и с читателя. Читателят знае много, защото работи с истинския универсален материал на фикцията – тялото. То е нещо изключително органично и мъдро, по-мъдро от нас. Всеки читател е натоварен със собствения си език, култура и живот, но тялото е едно и също в Китай, в Куба и в Германия. Може да звучи странно да се говори за тяло, когато говорим за литература, защото литературата е изградена от език, а езикът е нещо, което сме измислили. Но най-добрата литература се случва, когато фикцията успее да се изплъзне от езика и да докосне тялото. Градим литературата с език, но трябва да избягаме от него, за да докоснем наистина тялото на читателя.

Попитах Ви, защото, когато Ви чета, имам усещането, че пишете като поет, но и като хирург. Много прецизно. Представете си света след тринайсет години, през 2039-та. За какво се страхувате, че ще е изчезнало? Какво се надявате да е оцеляло? И каква история бихте искали да пишете тогава?

Надявам се книгите още да са тук и мисля, че ще бъдат. Не съм песимистка в това отношение, защото книгата е много странно нещо. Технологията промени всички изкуства – киното, театъра, музиката. Книгата не се промени. Може би носителят се е сменил – може да четеш на електронен четец. Но единствената технология, от която книгата има нужда, е нашият мозък. Затова книгата определено ще остане. Надявам се да не сме изгубили вниманието си и да не сме спрели да мислим заедно с другите хора вместо с машините. За първи път в историята започваме да мислим само със себе си, защото, когато говорим с машини, говорим със собствените си най-обикновени и очевидни мисли. А вратите и прозорците се отварят, когато сме достатъчно смели да мислим с някой, който мисли различно от нас и знае други неща. Ако изгубим това, свършено е с нас. Какво бих искала да пиша? Добра книга, която ни позволява да продължим да правим това. Надявам се да пиша и след трийсет години.

Какво Ви дава утеха и оптимизъм?

Знам, че е странно, но утеха ми дават онези много редки моменти във фикцията, когато наистина внимавам. Тогава имам чувството, че мозъкът ми е спокоен. Вече не е изгубен, съсредоточен е, а когато съм съсредоточена, съм по-спокойна. Склонни сме да мислим, че вниманието е нещо стресиращо, което изисква огромно усилие. Така е, когато не си трениран. Когато си добре трениран, вниманието ти помага да си почиваш. Това е утеха за мен.

Значи обичате медитацията?

Да, абсолютно.

Мариус Куркински: Любовта ни е такава – театрална и трагична

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/marius-kurkinski-liubovta-ni-e-takava-teatralna-i-tragichna/

Въпросите задават Елизабет Лойд, Оскар Уайлд и Роси Михова

Мариус Куркински: Любовта ни е такава – театрална и трагична

С идването на XIX век викторианска Англия подарява на Европа не само теорията на еволюцията, следобедния чай и манията по локомотивите, но и едно приятно салонно забавление – попълването на „албуми за признания“ (confession albums). Те включвали въпроси, към които от отговарящите се очаквало да пристъпят с подобаваща искреност, проникновение и остроумие. Отговорите били обсъждани с дни, а развълнуваните дами ентусиазирано ги определяли като „ментални фотографии“ на своите гости и респонденти. 

Подобни лексикони в своята младост попълват редица известни личности – Марсел Пруст, Карл Маркс, Артър Конан Дойл и разбира се, „най-забележителният от всички англичани“ – ирландецът Оскар Уайлд. През 1877 г. той отговаря на въпросите на своята приятелка Елизабет Лойд и само с няколко реплики успява да забърка впечатляваща смесица от арогантност, естетизъм и искрено преклонение пред изкуството.

Днес нашият разговор с актьора и режисьор Мариус Куркински* започва именно с въпросите на госпожица Лойд към младия Оскар. Към тях обаче ще добавим и питания, с които самият писател ни измъчва вече повече от век в някои от своите знакови текстове**.

Срещата с обичания актьор е повод също така да научим нещо повече за последния му моноспектакъл „BG Мариус“, както и за работата му в новия български филм „Софѝя“ със сценарист и режисьор Димитър Радев.

Предлагам да започнем съвсем лежерно с няколко въпроса от „Албума за признания“ на г-ца Елизабет Лойд. Кой е любимият Ви цвят? За Уайлд това е небесносиният.

Тук донякъде имаме съвпадение. Моят любим цвят е тъмносиният. Може би защото, когато си затворя очите и когато съм в състояние на душевен покой, виждам него. Свързвам го и със синята птица от известната пиеса на Метерлинк. Въобще в това синьо явно има нещо. Вижте как още с първия въпрос се появява някаква връзка с Оскар Уайлд, някакво сближаване. Ние всъщност стоим близо и по дати. Той е роден на 16 октомври, а аз съм на 15-ти.

Кое е любимото Ви цвете? Обратно на моите очаквания, Уайлд посочва най-минималистичното и най-непретенциозното от всички цветя – маргаритката.

Моето любимо цвете е зюмбюлът. Особено синият зюмбюл. Свързвам го с най-ранните ми спомени и с маминка Марийка, майката на баща ми. Тя имаше градина само с такива зюмбюли и за мен те носят мириса на детството.

Кое е любимото Ви занимание? Тук Уайлд с типичната арогантност и кокетство на младостта отговаря, че любимото му занимание е да не прави нищо.

Няма да увъртам – любимото ми занимание е да правя моноспектакъл. Събирането на сценичната версия за представлението, подбирането на текстовете – това ми е най-любимото. То е едно голямо приключение, чрез което най-точно назовавам и разбирам себе си.

Преди години най-много обичах репетициите с артисти – да се срещам с актьорите, да прекарам целия репетиционен процес с тях, след това да преживяваме представлението, да сме непрекъснато заедно – от сутрин до вечер. Имам около 30 режисьорски постановки в различни театри и тази радост от съвместната работа всъщност я нося и до днес.

С други думи, любимото ми занимание ще си остане професията ми. Нищо от живота, от бита, което не е свързано с театъра, не ми е любимо. Нищо друго не ми носи особено удовлетворение. Абсолютно нищо. 

Любима добродетел? Оскар Уайлд, бидейки Оскар Уайлд, отговаря: да нямаш добродетели.

Милостта. Това е най-голямата добродетел от всички.

Кой е най-големият порок?

Най-големият порок не е грехът, а любовта към греха – завръщането към греховете. Това е най-голямото пропадане.

То и най-тъжното нещо на света е това да си влюбен в тъгата…

Да, точно. И това също е вид грях. Да си влюбен в тъгата води до леност и меланхолично самосъжаление, което е опасно и вредно. То е каприз. То е и неблагодарност към нашия Създател.

Кой не би бил щастлив, ако има свобода, книги, цветя и луната, пита Уайлд. Има ли нещо в този списък за щастие, което бихте добавили или бихте махнали?

Всичко бих махнал от този списък, защото напоследък аз не копнея за щастие. Не го разбирам. Щастието е понятие за младостта. На моята възраст от 57 години смятам, че човек не трябва да говори за щастие. Късно е.

Радостта обаче е друга работа. Това е нещо, което разбирам и към което се стремя. Мечтая си за радост, която не познавам, която дори не мога да назова и която е още неоткрита за хората. Това е за мен радостта – откривателството на нещо ново, неусетено досега и невидяно. Искам да го преживея, искам и публиката ми да го преживее. Това е моята задача за всеки спектакъл – поне за секунда да доведа публиката до състояние, което никога не е предполагала, че може да изпита. Иначе все едно е било напразно.

В есето си „Критикът като артист“ Уайлд пита: не е ли човек най-малко себе си, когато говори от свое име? Дай му маска – и той ще ти каже истината.

Това е много точно казано. Аз така приемам актьорската си работа – да се чувствам най-искрен в маската, в играта с чужди думи, в превъплъщението в чужди състояния, не моите. Защото да твърдиш, че си изцяло оголен и автентичен на сцената, би било прекалено самонадеяно.

Във филма „Софѝя“ на режисьора и сценарист Димитър Радев изпълнявате ролята на ангела – детектив Рафаил. Как един дълбоко вярващ човек като Вас придобива дързостта да приеме ролята на ангел?

Тук мога да перифразирам Оскар Уайлд и да кажа, че този въпрос е прекалено важен, за да му отговоря сериозно. Все пак ще допълня, че аз съм минал през всичко, преди да приема това изпитание. Подготвил съм се. Посъветвал съм се с когото трябва. Вече съм го приел и сега го работя с радост, без да усещам някакъв зловещ страх. Приемам го даже като дар, който съм получил в живота.

Всичко стана леко. Харесах стила на Димитър Радев. Харесах и сценария, който е много изповедален и не наподобява, не имитира други филми. Той няма амбиции в границите на това, което се очаква от съвременното българско кино – да се прекалява в злободневието и в това колко ние, българите, сме зле като общество и като хора. Защото има такава тенденция да се уголемява злото и уродливостта. В този филм е точно обратното. 

Доколко работата Ви във филма предполага вживяване в образа на ангела или напротив – дистанциране от него, за да го нарисувате така, както художникът рисува портрет? 

Това е същностен въпрос и аз наистина трябваше да избера един от двата подхода. Мисля, че в случая задължително е отграничаването, тъй като ние така или иначе сме хора в страстите. Ние сме в тази земна чувственост, от която вече ми е омръзнало, но няма как – не можем да се отървем напълно от нея. Но за мен в случая това отстраняване от ролята е актьорска свръхзадача. Никога не съм го правил, досега винаги съм преживявал ролите си.

Всъщност мен театърът много ме изчисти от тази обременяваща чувственост. Поради простата причина, че човешките страсти изобилстват на сцената. Така театралните изпълнения, многото играене, многото емоции ми помогнаха да се поукротя. Не остават сили, а няма и смисъл да беснеем в собствения си живот.

Освен това актьорската професия е работа. Тя не е магия, не е някакво служение в храма на Мелпомена. Такива неща няма. Това е занаят. Това е труд. И защо един ден да не изиграя дори Бог и нашия Господ Исус Христос? С какво това е по-различно от художника иконописец, който го рисува?

Има такива прекрасни примери в световното кино – „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. Или „Евангелието по Матея“ на Пазолини, който някои наричат скандален, но за мен е полезен и благотворен за християнството филм.

Възможно ли е обаче в личен план да има такова нещо като „благотворно чуждо влияние“? Въпросът е на Дориан Грей, а лорд Хенри отговаря с прочутата си парадоксална теза, че „всяко влияние е неморално“, защото лишава човека от собствената му душа.

За разлика от лорд Хенри, аз смятам, че е възможно да има добро чуждо влияние върху човешката душа. Аз съм имал такова от моите родители. Едва сега го осъзнавам в абсолютна пълнота, тъй като миналата година изгубих и татко, а майка – още през 2009-та. Имах много време да осмисля какво те са сторили за мен като тяхно дете. И съм изключително впечатлен от мъдростта им и от делата им. Аз всъщност преди съм живял с тях така, сякаш ги е нямало. Разбира се, много съм ги обичал, но те като че ли по никакъв начин не са се намесвали в живота ми. Но всъщност са го правили, и то с голяма деликатност и чист разум.

Конкретни спомени и детайли от моя реален живот няма да споменавам, но докато бях дете, аз бях изцяло под тяхната грижа, закрила и влияние. Давам си сметка, че те съзнателно са ме насочвали в определена посока, и днес аз съм им много благодарен.

Но краткият ми отговор на въпроса е, че човек е сам, или сам с Бога. Няма никой друг. И това е окончателното ми твърдение. А това, което казах за родителите ми, е в защита на техните дела, на техния живот. Защото той е бил живот не на думи, а на дела. Това, последното, е страшно важно.

Вярно ли е, че единственият начин човек да се отърве от изкушението е да му се отдаде? 

Нека не оценяваме нечие твърдение като вярно или невярно. Вероятно Уайлд е имал този опит, преживял е нещо такова – борба, в която се е предал на изкушението. Познавайки неговия живот и драматургия, въобще съдбата му, това изглежда някак много естествено.

Но да преодолееш изкушението не е проста работа. Има свети отци, които казват, че изкушенията са за вразумление и изправление на пътя и че те винаги са според мярката на човека – избор, който е по силите му той да направи. Аз по-скоро така ги разглеждам – като изпит, който ние полагаме.

За себе си мога да кажа, че и да искам, и да не искам, в младостта си първо съм се отдавал на изкушенията, а чак след това съм мислил какво ще правя с тях.

Добре, нужно ли е да устояваме на всяко изкушение?

Ако трябва да отговоря днес по съвест, бих казал: да, трябва да устоим на всяко изкушение.

А няма ли душата ни да се разболее от копнеж?

Има я тази опасност – ако не да умрем, то да се поболеем от несбъднати мечти, от неосъществена любов. Но вече съм убеден, че това е нашето светско мислене. Това стои далеч от вярата в божественото.

И пак казвам: аз говоря като много грешен човек. Изпадал съм в какви ли не състояния. Дори сега, през октомври, когато е рожденият ми ден, пак изпадам в някакво тежко греховно отчаяние, което е недопустимо. Като че ли намирам някакво удоволствие от тази настъпваща тъга. И това ми се вижда малко лукаво от моя страна. Има някаква суета в това да потъгуваш.

Да, но всички сме склонни към известен нарцисизъм и театралност в страданието си. Сякаш то привнася дълбочина и съдбовност на преживяванията ни. Може би затова Уайлд задава и следния въпрос: какъв е смисълът да си влюбен, ако не си трагично влюбен?

При него тази театралност в живота и в творчеството му е забележително постижение. Тя е плод на извисения ум на един смел мъж и светла душа. И макар че бихме могли да четем тази реплика като остроумна пародия на романтичните клишета, аз мисля, че той всъщност я изрича в един истински трагичен смисъл.

Аз съм убеден, че любовта на земята между двама души е невъзможна. Тя е винаги несподелена, защото при нея няма равнопоставеност. Винаги единият обича по-малко. Винаги другият е в унизено състояние. И това е неизменна част от нашето влюбване и острастяване.

Струва ми се, че Уайлд говори за това: че любовта винаги свършва, че тя не може да бъде изживяна докрай, че съвършената любов, такава каквато е описана в Посланието към коринтяните, е недостъпна за човека тук, на земята.

Помислете за „Рибарят и неговата душа“. Там русалката казва: да, аз ще те възлюбя, но ти трябва да се откажеш от душата си. И рибарят отрязва душата си и я оставя да скита сама по света, а той потъва с любимата в морските дълбини, пропада в най-ниското. Вижте колко особено мнение има Уайлд за взаимното влюбване – за да ме имаш, ти трябва да се отречеш от себе си. Това е много зловеща теория за любовта. И ние не се замисляме, но много често между двама души се случва точно така. Някой погубва душата си заради другия, макар и да не го съзнава с такива категории. За Уайлд любовта ни е такава – театрална и трагична. Както, между другото, я описва и Шекспир.

Кое е голямото послание на Шекспир за любовта? Че тя умира. С „Ромео и Жулиета“ той ни казва точно това – че най-чистата, изпиваща, взаимна любов на двама влюбени, които се обичат еднакво силно, не може да вирее на този свят. Такава покъртителна любов, чрез която сякаш усещаш самото сътворение, не може да просъществува. Тя може единствено да умре от кинжала или бавно да изтлее от баналността на семейния живот.

Уайлд твърди, че първото от всички удоволствия е илюзията. А излиза, че може би най-голямата сред всички илюзии е романтичната илюзия?

Не приемам нищо като илюзия и ще бъда съвсем откровен. Аз още от съвсем малък, като дете и после юноша, съм си казвал: колко е хубаво, че си имам театъра и че той ме е обзел напълно. И дори съм си мислил колко хубаво е, че няма да се влюбвам, защото животът ми е вече изпълнен. И така станах на 23 години. Един ден стоях пред сградата на театралната академия и пак си мислех какъв късмет е, че на мен това няма да ми се случи, защото си имам театъра и вече съм намерил къде да приютя глава на този свят. И както си го помислих и назовах пред себе си, както се зарадвах и дори леко възгордях, така на другия ден с грамадна сила ме връхлетя най-трагично влюбване. Ама наистина ме връхлетя – опустошително и невъзможно. То не беше илюзия. То бе истина.

И ако се върнем на темата за изкушенията, все още не съм сигурен дали това влюбване не ми беше изпратено като голямо изпитание. Изпит, който аз не издържах. Трябваше да се въздържа тогава. Трябваше да го направя точно заради първата ми любов, заради театъра.

Днес си мисля, че щях да бъда по-добър артист, ако не бях преживял нищо от това наистина, а само си го бях представял. Това щеше да бъде по-честно и по-вярно към изкуството. Абсолютно съм убеден, че щях да бъда по-добър актьор, ако не знаех нищо от истинския живот, а си го представях и пресъздавах непреживяното.

Да си призная, озадачавате ме с този отговор. А в разказа „Сфинксът без загадка“ има и такъв въпрос: ако не кажа на никого, какъв е смисълът да имам тайна?

Мисля, че това е просто заигравка. Смисълът на тайната е само един – да се пази. И ако тя е нещо прекрасно, то това е единственият начин то да бъде опазено чисто. Нали е казано: не давайте бисерите си на свинете?!

Макар че съществува тази опасност човек да си мисли, че пази в себе си кой знае какви съкровища, а всъщност да няма нищо. И тази мисъл плаши. Може би затова дори след толкова години, прекарани на сцената, продължавам да пристъпвам към всяко представление не точно със страх, но с голям трепет. С радост, но и с трепет.

Защото в залата актьор и зрител не са един срещу друг. Те са един с друг. Това е среща, диалог, взаимност. Ние се изненадваме взаимно, обучаваме се взаимно, подаряваме си радост взаимно. Ние сме тези живи, различни, абсолютно случайно събрани хора, които за два часа от живота си делят едно общо пространство. И в него те живеят и дишат заедно – без вражда и без гняв.

Затова в същността си всяко театрално представление е проверка на това доколко сме хора.

Красиво казано. А в предговора на романа „Портретът на Дориан Грей“ Уайлд пита: нима тези, които откриват грозен смисъл дори в красивите неща, не са просто корумпирани, без да са очарователни?

Той го е казал и с това сякаш е изчерпил темата. Има такива хора и те наистина са брутални, без да са очарователни. А вероятно са просто зли. Защото, ако съдиш другия и на всичкото отгоре го правиш по некрасив, позорен начин, това вече е не едно, а две тежки прегрешения. Падение след падение.

В момента ние живеем в тази проклетия – в тази осъзната злонамереност към другите. Това е определението за сегашния свят. Точно тази мисъл. И ми се струва, че човечеството затъва все повече. А може би винаги е било в това състояние, просто други са били изразните средства.

Предлагам Ви все пак да завършим този разговор в по-оптимистична тоналност. Уайлд пише, че човек може да повярва в невъзможното, но никога няма да повярва в невероятното. Сега, без да изчисляваме степените на вероятност, а с най-чистосърдечна вяра в невъзможното, кажете в какво продължавате да вярвате въпреки всички доказателства за противното.

Когато човек е вярващ, нищо не може да го уплаши и да го спре в пътя му към спасение на душата. Всичко друго е каламбур и хитросплетение. Но сега бих завършил с втората по сила заповед в християнството. Забележете, тя е тази, която идва веднага след любовта към Бога: „И възлюби ближния си като самия себе си.“ В това вярвам. Въпреки всички доказателства за противното.

* Мариус Куркински е актьор, режисьор и музикален изпълнител. Знакова фигура на театралната сцена с многобройните си монологични постановки, последната от които е „BG Мариус“. Отличаван е за работата си с редица награди, като получава многократно „Икар“ за главна и поддържаща мъжка роля. Последният филм под негова режисура е „Засукан свят“ (2019), а в момента е част от актьорския екип в новия игрален фентъзи филм „Софѝя“.

** В разговора са използвани цитати от романа „Портретът на Дориан Грей“, пиесата „Колко е важно да бъдеш сериозен“, разказа „Сфинксът без загадка“, есето „Критикът като артист“ и писмото изповед De Profundis, написано през 1897 г., по време на престоя на Оскар Уайлд в затвора „Рединг“.

Речниците на вампира

Post Syndicated from Екатерина Петрова original https://www.toest.bg/rechnitsite-na-vampira/

Речниците на вампира

С наближаването на края на октомври, вместо да се впускаме в ежегодните разправии дали „внесеният от Америка празник Хелоуин“ трябва да се празнува в България, или не (за които даже вече сме писали), може просто да му се насладим – или поне да използваме повода да научим нещо ново.

Кошмари преди Хелоуин

Няма страшно, Хелоуин е просто забавление, казва Александър Драганов и ни уверява, че и ние имаме своя родна хорър култура, която не бива да пренебрегваме, а да интегрираме в празника, за да стигне до повече хора.

Защото освен възможността да се маскират и да играят на „пакост или лакомство“, която Хелоуин предлага на децата, той предоставя и на нас, възрастните, цяла серия от страховити, но очарователни етимологии, палави езикови tricks и изкушаващи семантични treats, с които да се позабавляваме. А покрай тях и да се уверим – както ровенето из речници и проследяването на разнопосочните връзки между думите за пореден път ни доказват, – че езикът, вярванията, суеверията и традициите ни (а покрай тях и самите ние) са много по-свързани с тези на останалия свят, отколкото предполагаме.

Но да започнем от името на празника, чиято транскрипция на български е леко подвеждаща. Заради изписването „Хелоуин“ изглежда, сякаш наименованието идва от Hello („здравей“) + win („победа“). А то всъщност произлиза от съвсем друго понятие. Като слят и съкратен вариант на All Hallows’ Eve, или „навечерието на Вси светии“, Halloween се произнася и би следвало да се изписва като „Халоуийн“¹. В името на приемствеността обаче, а и за да не разбунваме допълнително и без това разбунените духове, в този текст аз все пак ще се съобразя с установената транскрипция.

И като стана дума за разбунване на духове – дейност, която е в основата на празника, няма как да не обърнем внимание на някои от главните действащи персонажи в него, чийто географски – и още по-интересно, етимологичен – произход често се оказва съвсем не толкова далечен или чужд. На първо място, разбира се, имаме

граф Дракула – може би най-популярния персонаж, като който празнуващите традиционно се маскират за Хелоуин.

Както е добре известно, макар и литературният герой Дракула да се заражда с появата на романа през 1897 г. в Ирландия (също като празника), той всъщност е тясно свързан с Румъния: действието в книгата се развива в Трансилвания, а героят е базиран на историческата личност на княз Влад Цепеш, наричан още Дракула и живял току отвъд Дунава, във Влашко².

Много по-слабо известна обаче е етимологията на наименованието на типа митологично създание, към който Дракула принадлежи, а именно вампир. За моя изненада се оказва, че съвременната дума, която речниците дефинират като „мъртвец, който се е превърнал в зъл нощен дух и пие кръвта на хора и животни“ и която в съвсем леки вариации се среща в множество близки и далечни езици, произлиза от праславянската дума *ǫpyrь.

Като свързващо звено между *ǫpyrь и съвременната дума „вампир“ някои източници споменават старобългарската *вѫпиръ, макар че, както подсказва звездичката пред нея, тя е незасвидетелствана. Като такава я определя Българският етимологичен речник, според който старобългарското понятие „е било заето в гр. βαμπύρος, което прониква обратно в български и сърбохърватски“. Речникът обяснява, че „в тая си форма думата получава голямо разпространение на всички европейски езици, благодарение на една история с вампири, разиграла се в Сърбия през 18 в.“³.

Но докато по тези въпроси изследователите, общо взето, са единодушни, теориите за произхода на праславянската дума *ǫpyrь са разнопосочни и с варираща степен на убедителност. В Етимологичния речник на украинския език например една от посочените възможни връзки е с праславянския глагол *vrěpiti (se) (‘вкопчвам се, впивам се’) заради склонността на вампирите да се впиват в своите жертви.

Друга хипотеза разглежда *pyrь като възможен корен, който означава или „огън“, или „летящо същество“, но с добавена към него отрицателна представка. В първия случай, както се отбелязва в гореспоменатия речник, *ǫpyrь би могло да обозначава труп, който не е бил изгорен – като отражение на древната вяра в пречистващото действие на огъня от времето, когато при славяните езичници кремацията била задължителен погребален обред.

При втория случай пък се предполага възможен паралел с праславянската дума *netopyřь⁴, буквално „нощен летец“, или с други думи, „прилеп“⁵. Основавайки се на тази хипотеза, Етимологичният речник на хърватския или сръбския език отбелязва, че *ǫpyrь може да е възникнало като табуистично название за vukodlak6. В потвърждение на това твърдение в „Српски рjечник“ от 1818 г. думите за „вампир“ и „вукодлак“ са дадени като синонимни и взаимно заменяеми.

Митичното същество на човек, който от време на време се превръща във вълк, може и да не се радва на популярността на вампира, поне що се отнася до костюмите за Хелоуин, но произходът на наименованието му, известно на български под смятаното за диалектно „вълколак“, или по-съвременното и книжовно „върколак“, също е доста любопитен. Думата произлиза от праславянските *vьlkъ (‘вълк’) и‎ *dolkъ (‘козина’), а според Етимологичния речник „различните форми се дължат на дисимилация и на осмисляне с други думи, понеже връзката с началното значение е загубена“.

Тъй като речникът не пояснява точно с кои други думи става осмислянето, ние можем само да гадаем. Лично аз винаги съм си мислила, че тъй като звуково се доближава до „въртене“ и „превръщане“,

понятието „върколак“ по някакъв начин е свързано с разпространената сред вампири, таласъми и тем подобни практика, известна на английски като shapeshifting, или промяна на формата.

(На руски например, освен архаичната дума „волколак“, в съвременен контекст се използва и понятието „волк-оборотень“.)

Така или иначе, освен в много от славянските езици българската дума е заета също и в други балкански, например румънски (vârcolac) и албански (vurkollak или vurvollak), където думата се използва като синоним на „зомби“, „вампир“ или „призрак“. В гръцкия βρυκόλακας (vrykólakas) също е синоним на βαμπίρ (vampír), докато думата за „върколак“ е съвсем отделна: λυκάνθρωπος (lykánthropos) – от λύκος (lúkos ‘вълк’) +‎ ἄνθρωπος (ánthrōpos ‘човек’).

Но да се върнем към теориите за произхода на *ǫpyrь, друга от които води към трети доста популярен хелоуински персонаж. Според Етимологичния речник на хърватския или сръбския език е възможно – макар и доста лингвисти да отхвърлят тази теория като неблагонадеждна – праславянската дума *ǫpyrь да е заемка от севернотюркската (ubyr, ubyrly), която означава „вещица“.

За разлика от „вампир“ и „върколак“, които се разпространяват не само в славянските, а и в други езици, думите за „вещица“ са доста по-специфични и разнообразни дори и в сродните славянски езици. На сръбски, хърватски и македонски думата – съответно „вештица“/veštica, vještica и „вештерка“ – е сходна с българската и произлиза от „вещ“ (‘знаещ’). С леки звукови изменения тези думи споделят общия праславянския корен *věd- (срв. *věděti ‘знам’) с източнославянските езици – съответно „ведьма“ на руски, „відьма“ на украински и „ведзьма“ на беларуски. В словенски и в западнославянските езици пък думите за „вещица“ са особено очарователни: čarovnica на словенски, czarownica на полски, čarodějnice на чешки и čarodejnica на словашки.

Румънската дума за „вещица“ е vrăjitoare – женска форма на vrăjitor (‘магьосник’), която произлиза от vrajă (‘заклинание’), а тя на свой ред е заета от старобългарски (срв. вражениѥ, тоест „гадание“ или „врачуване“). Италианската strega, която произлиза от латинската strix, а тя на свой ред от старогръцката στρίξ (stríx), или „сова“, пък споделя обща етимология с румънското фолклорно понятие strigoi, което се смята за нещо като синоним на заетата от западноевропейските езици vampir.

И като стана дума за румънски синоними на „вампир“, няма как да завършим този текст, без да споменем още едно наименование, станало известно благодарение на романа на Брам Стокър. Там, в превод на Теодор Михайлов, се споменават

„носферату“, както ги наричат в Източна Европа“ – описани като същества, „обречени на безсмъртие“ и „страховити създания, вдъхващи ни ужас“.

Самият Стокър признава, че е заел думата nosferatu от шотландската авторка Емили Джерард, която я използва като (по презумпция местен) синоним на „вампир“ в статията си Transylvanian Superstitions („Трансилвански суеверия“) от 1885 г.

През 1922 г. понятието придобива световна известност с култовия немски хорър филм „Носферату – симфония на ужаса“, наречен така, за да се избегне нарушаването на авторските права на Стокър, върху чийто роман е базиран. Въпреки че в румънския език такава дума реално не съществува, лингвистите все пак допускат възможността тя да се е появила в резултат на неправилно чута и грешно изписана румънска дума: nesuferit, ‘непоносим’, ‘неприятен’, или пък necuratul, която буквално означава „нечистият“ и се използва като евфемистично название на дявола7. Друга теория предполага връзка с гръцката νοσοφόρος (nosophoros), или „носещ зараза“.

1 Докато в католическия и протестантския календар празникът Вси светии всяка година се отбелязва на 1 ноември, в православния той е подвижен и се пада някъде през лятото – в първата неделя след Петдесетница, или точно 57 дни след Великден. Но и навечерието на Деня на народните будители е подходящ момент да се поровим в речниците, а пък, ако все пак държим на официален повод да помислим за мъртвите, съвсем скоро предстои и Архангеловата задушница – на 7 ноември. 

2 Името на историческата личност, върху която Брам Стокър базира своя литературен герой, също е свързано с доста интересни етимологични връзки. Влад III, владетел на Влашко през XV век, е известен с прозвището Цепеш (от рум. Țepeș ‘кол’) заради обичая си да набива своите противници на кол, както и като Дракула – заради членството на баща му Влад II в Ордена на дракона. За злокобната му слава допринася и фактът, че в съвременния румънски думата език Dracul означава „дяволът“ или „сатаната“.

3 Wikidictionary  също споменава по-старата старобългарска форма *вѫпиръ, но обяснява разпространението ѝ в Западна Европа посредством унгарския. Така излиза, че думата „вампир“ навлиза (обратно) в съвременния български „от англ. vampire, фр. vampire или нем. Vampire, които са заимствани от унг. vámpír“.

4 Думата „нетопир“ се среща в българския и досега като остаряло наименование за „прилеп“, a с малки вариации съществува и в чешкия (netopýr), полския (nietoperz) и словенския (netopir). На руски и украински „Нетопыри́“ обозначава конкретен род малки гладконоси прилепи (на латински Pipistrellus), известен на български с умилителното научно наименование Прилепчета.

5 Въпреки че прилепът не принадлежи към разреда на гризачите, на доста езици той се нарича с думи, буквално означаващи някакъв вид мишка: на френски прилепът е „плешива мишка“ (chauve-souris), в повечето германски езици тя е пърхаща (Fledermaus на немски, fladdermus на шведски и т.н.), на естонски е кожена (nahkhiir), на езика на баските е стара, лоша или зла (saguzar), на руски е летяща („летучая мышь“), на сръбски и хърватски е сляпа (slijepi miš), а според алтернативното ѝ название (šišmiš) може да е таванска или шумоляща.

6 Теорията за табуто намираме и в Българския етимологичен речник. Като произлизащи от праславянската *ǫpyrь освен българската дума „вампир“ там са изредени и форми с начално уп- в сърбохърватски („упир“/upir), руски, украински и белоруски („упырь“ и „упирь“), чешки (upír) и полски (upiór), като се отбелязва, че „разнообразието на формите, които често не са резултат на правилен фонетичен развой, трябва да се обясни с особения характер на думата, която спада към кръга на понятията, свързани с табу“.

7 Алтернативните имена, с които различни езици и култури назовават зли и страшни същества, за да избегнат използването на истинското им (табуистично) име и по този начин да ги повикат и ядосат, също си имат наименование. Известен на английски като noa-name, терминът произлиза от полинезийската идея за Noa – антоним на Tapu, откъдето идва и думата „табу“. Свързано с нея – макар че съвременното му значение се основава по-скоро върху идеи за приличие, отколкото върху страх от зли сили – е понятието „евфемизъм“. То на свой ред произлиза от старогръцкото εὐφημισμός (euphemismos), съставено от εὖ (eu ‘добре’) и φήμη (pheme ‘реч, говорене’).

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

 

Поезия и видеоигри

Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/poeziya-i-videoigri/

Иля: Защо да викаш,
докато падаш?
Версо: Сън без завръщане
Светлината угасва
Кокто: Бих взел огъня.

Поезия и видеоигри

Във видеоигрите книгите често функционират като магически предмети: даряват умения или окултни решения на проблеми и катастрофи. Такива книги трябва с кръв и пот да бъдат издирвани из мрачни зандани, подземни лабиринти и крепости, охранявани от отвъдни сили. В поредицата „Древните скрижали“ има и такива книги, но там има и цяла разгърната „световна литература“, в която са представени всички жанрове – художествени или не – и всички народи по тези виртуални земи. Книгите, които са стотици на брой, могат да бъдат намирани, купувани, продавани и – в петата част „Неборъб“ – подреждани в библиотечните шкафове на аватара ни. Те могат да се четат, като допълват знанията ни за света на играта, и понякога наистина си струва да бъдат четени.

В тази игра има и поетически колеж – може да го наречем и певчески в архаичното значение на думата „рапсод“, която обединява музика и слово. За да приемат героя ни в него, ще се наложи да преборим пълчища от задгробни създания и да открием липсващата част от една еда, а тъй като текстът ще се окаже все пак в лошо състояние, ще се наложи и да го допишем…

Накратко, за да оцелява в магически сюжети, на поезията ѝ се налага да полага магически труд. В „Стълбовете на вечността“ например от заклинанията на поета може да излети дракон и да свърши доста полезна работа. Какво се случва обаче, ако напуснем хербаризираната магичност на приказната фантастика и направим стъпка към днешната ни разомагьосана чувствителност, в която мястото на поезията се е свило по кьошетата на „обществата на мъртвите поети“?

Оказва се, че във видеоигрите ще намерим убежища на поезията – в някои случаи ще трябва да ги намерим буквално и точно такива ще са примерите ми тук.

Тайни ключове

Наближавайки финала на „Индика“, играчът безапелационно е пренесен от трето в първо лице – в героинята си Индика. Моментът е напрегнат, тъй като Индика току-що е избягала от затвора и се движи по мрачна кишава уличка. Тя минава покрай човек в очевидно нетрезво състояние, който едва се крепи на крака. Ако спрем Индика за малко до него, ще чуем, че той рецитира стихотворение.

Поради еднолинейната кинематографичност на играта мнозина са се изкушили да заснемат отначало докрай изиграването ѝ. Опитах се да намеря добра версия за приятелка, която не играе, но сред седем-осем (и на руски, и на английски) игрофилма, които прегледах, не намерих нито един, който да е отключил стихотворението. Никой не се е спрял. Всички подминават сгънатия до земята съкрушен човек. Изтръгвано с покъртителни интонации, ту повишавайки глас, ту заглъхвайки, стихотворението невинаги се чува ясно. Да издиря текста се оказа обаче задача само по себе си и ми струва доста усилия. Доколкото успях да установя, то е творба на озвучителя на ролята Сергей Габър.

Стихотворението описва разтеглено във времето падане и като рефрен се повтаря „докато падаш“. Ако трябва да го резюмираме, то ни казва, че падането за някои е полет за други. Стихотворението на руски се изпълнява от озвучителя на Иля, който е вторият важен персонаж в играта. То превежда в думи първите кадри от „Индика“ – и първата задача, която трябва да решим: да преведем силуета на падащо момиченце през златни звездички, като, улучвайки ги, произведем мелодия. Момиченцето (което се оказва фантазия на Индика) сякаш пада, но около него виждаме преобърнати с покривите надолу сгради – може би защото ги виждаме отразени, а може би защото това, което ни изглежда падане, е всъщност полет.

Метафориката на тази първа задача е преведена в текста на стихотворението, като потвърждава двусмисления отворен финал на играта. Може би и двамата герои са паднали (малко след сцената с пияния поет Индика ще се сблъска с Иля, който също е пиян), а може би падането на разговарящата с дявола Индика се е оказало полет, а разговарящият с бога Иля да се е сринал безнадеждно в калта… А може и за двамата да има надежда. А може и за никого да няма надежда и часовниците, които чуваме в последните мигове от играта, да отмерват „времето, което остава“. Стихотворението, колкото повтаря началната сцена с падащото момиченце, толкова и противостои на нейната лекокрилост със своята измъчена, „подземна“, „блатна“ тоналност. Пияният се е сгърчил от другата страна на метална ограда, но като се опитах да заобиколя, за да го срещна, вместо него се натъкнах на друг пиян, вече съвсем изтърколен в снега…

Ключово стихотворение се появява и в „Светлосянка“ и то отново би могло да бъде подминато. Би било задължително намираемо само в естетско-колекционерска линия, чиято задача е събирането на 33 диска с музиката от играта, които дискове след това персонажите могат да си пускат, когато си почиват – тоест задачата е пренебрежима с оглед на сюжета. Числото 33 е значещо за играта по множество начини и отвеждането му към Данте и неговата числова символика е, струва ми се, неизбежно. Въпросното стихотворение звучи на фона на една от песните в играта, съчетавайки гласа на майката Алин, която изпълнява песента, с гласа на сина Версо, който изпълнява стихотворението. Неутешимата скръб на майката по нейния загинал син е в основата на бароковия сюжет на „Светлосянка“, но докато на сюжетно равнище Алин всячески се опитва да задържи сина си във виртуалния „свят на картината“, в тази песен, напротив, тя го призовава да избяга от виртуалния плен и да бъде свободен. Стихотворението, изпълнявано с гласа на Версо, изразява по-скоро невъзможността за такова бягство: любовта е все по-призрачна, рефренът е „светлината угасва“. За него, за тази любов, няма свобода – има край.

Този дует на майка и син, на изпято и оголено от музика слово, действително предлага вход към възела от копнеж и невъзможност, който съставлява бруталната емоционална сила на „Светлосянка“. За разлика от „Индика“, тук стихотворението не е останало незабелязано от колективния nous на играчите: дискутирано е, превеждано е на английски от ентусиасти. Обаче… острова „Бели пясъци“, където дискът може да бъде намерен и стихотворението чуто, и където нищо друго не се случва, аз преживях само като излъчван от белите пясъци глас, рецитиращ стихотворението. Пианото, което го съпровожда, беше изчезнало; песента на Алин беше изчезнала – чувах само стихотворението. Неволно бях възпроизвела разделянето на мелодия от текст, което обрамчва дуета на полет и падане в „Индика“. Сред белите пясъци ефектът на „голото“ стихотворение беше по-малко сантиментален и по мое мнение по-зашеметяващ, отколкото в съчетание с музиката, която все пак чух по-късно. При това въздействието идваше от самия глас, от езика като звук, от ритъма, от диханието, вписано в думите. Нищо конкретно от тези думи не бях запомнила, поради което месеци по-късно се оказах в плен на още една грешка.

Преди да премина към нея, нека повторя тезата си от предходни публикации в „Тоест“:

в игрите не само образът е образдеепространство, но и звукът е деепространствен.

Напълно преднамерено, той е програмиран да бъде част от определена локация или действие, но както двата ми примера демонстрират, и от специфичното движение на играча зависи дали даден звук ще се отвори и с какъв ефект ще се отвори, независимо от относително значителната автономност на музиката на игрите, която може да живее свой собствен живот из концертни зали и на запис, както дисковете в „Светлосянка“ искат да подчертаят.

Грешката е вярна

Тук преминаваме в сферата на сънищата, на собствените или на халюцинациите на ИИ, на форумните импровизации или на интернетските градски легенди. Жан Кокто има стихосбирка със заглавието на играта – „Светлосянка“¹ (първото издание е от 1954 г.). В някакъв момент аз реших – или някъде прочетох – или някъде неточно прочетох, – че едно конкретно стихотворение в този сборник е стихотворението от острова „Бели пясъци“. Не бих се учудила, ако ИИ е подхвърлил тази халюцинация, тъй като издирването на стихотворението от „Индика“ също имаше своите куриозни моменти, когато се наложи да споря, че стихотворението не е изнамереното от ИИ, а ИИ заинатено твърдеше, че е. За жалост, не запазих предложението на машината. Във всеки случай халюцинацията с Кокто, ако е имало такава, е вече ненамираема.

Стихосбирката на Кокто обаче не само предшества заглавието на играта, не само подобно на нея скърби по залеза на поезията, така както играта скърби въобще по залеза на голямото изкуство, но и наистина във въпросното стихотворение сякаш се предлага манифест на играта. Ето го цялото в свободен превод на български:

Кратък е пътят от пламъка до снега,
от червеното до бялото, от бялото до синьото.
Ако пожар изпепели дома ми, какво бих взел?
Бих взел огъня.

Знамена, знамена, сломени от вътрешно поражение,
вие ме затрупвате с дрипите си.
Мъртви знамена, обесени, траурно спуснати,
за това ли отива трудът ни?

Трагедията в играта „Светлосянка“ е предизвикана от пожар, при който Версо загива. Майка му Алин се опитва да го спаси в картина. В играта – с нейните преходи от пламъка до снега и от червеното до бялото и синьото – често стъпваме по победени, стъпкани знамена, особено в една от областите, наречена Забравените земи. В предходните разговори наблегнах върху кахърните аспекти на „Светлосянка“, върху всичките тези траурно сведени знамена като реквием на великата френска цивилизация – най-вече на великото френско изкуство. Двата възможни финала на играта, и двата мрачни, сякаш ни оставят да избираме между реалност без изкуство и изкуство без реалност.

Също така обаче намекнах, че е възможно и позитивно да се погледне на играта като сама по себе си онагледяваща изход с френския си художествен вкус и паметлива естетика: новото тотално изкуство на видеоигрите като превъплъщение на живописта, музиката и скритите ключове на поезията. От пожара

да вземем огъня.

1 Cocteau, J. Clair obscur. Paris: Points, 2003.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

На второ четене: „Горски цар“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-gorski-tsar/

„Горски цар“ от Мишел Турние

На второ четене: „Горски цар“

превод от френски Изабела Георгиева, София: изд. „Парадокс“, 2024

Има книги, които човек препрочита, и книги, които препрочитат него. „Горски цар“ на Мишел Турние принадлежи към втория вид. За първи път го прочетох в гимназията, на онази възраст, когато всеки роман е или откровение, или скука, и той се оказа много важен за мен с някаква смущаваща, почти неприлична настойчивост. После, по инерцията на заразата, изчетох всичко останало на Турние на български и на френски – от „Петкан“ до „Метеорите“ и „Златната капка“. Днес възприемам това като един от решаващите етапи в читателското си развитие, врата с надпис, който се разчита едва след като си я затворил зад себе си. Новото издание на „Парадокс“ в превода на Изабела Георгиева е добър повод за второ четене, което по дефиниция е и разследване на първото.

Сюжетът изглежда като биография, сглобена от случайности, и точно в това е капанът. Абел Тифож, собственик на автосервиз на площад „Порт дьо Терн“, пише своите „Опаки записки“ с лявата си ръка след злополука с манивелата. Заглавието е решение на преводачката, което запазва двусмислието на френското sinistre – едновременно ляво и зловещо. Детството му в колежа „Свети Христофор“ е белязано от Нестор, чудовищно развито дете, което го посвещава в тайнописа на знаците. Обвинението в посегателство над момиченцето Мартина го изпраща към съда. Войната от 1939 г. идва като deus ex machina, която го спасява и отнася. Следват гълъбите на Рейн, пленът в Източна Прусия и ловните гори на Роминтен, където Гьоринг царува като карикатурен людоед сред трофеите си. Накрая идва Калтенборн – националполитическа школа за елитни момчета. Там Тифож, облечен в пълната си митологическа униформа, обикаля околните села на кон и събира деца за Райха. Главите се казват „Роминтенският човекоядец“ и „Калтенборнският човекоядец“ и не хитруват.

Сърцевината на романа е понятието фория, носенето. Тифож открива екстаза на тялото, което носи друго тяло.

Около него изгражда цяла теология, опряна на свети Христофор, пренесъл Христос през реката, и на баладата на Гьоте, в която бащата носи сина си през нощта, а Горският цар го отнема. Турние, възпитаник на Башлар и слушател на Леви-Строс, строи символна машина с часовникарска прецизност. Всеки знак има своя обратен образ и благословията се среща със своята злокачествена инверсия. Носенето спасява и поглъща. Роговете на елена са едновременно триумф и огледален фалос. Дори името на героя е шифър. Тифож е замъкът на Жил дьо Ре, спътника на Жана д’Арк и детеубиеца, когото Юисманс описва в „Там долу“ и Жорж Батай го анализира в свое изследване.

Прочетен в контекста на цялото творчество на Турние, романът разкрива и своята генеалогия. В „Петкан“ той обръща Дефо и превръща Робинзон от колонизатор в ученик на дивака. В „Метеорите“ разиграва мита за близнаците като утопия на затвореното тяло. „Горски цар“ е най-тъмният панел в този триптих от пренаписани митове. Тук методът е подложен на най-тежкото изпитание, защото материалът му е историята, която не търпи алегория. Турние го знае и затова подковава фикцията с бележки под линия към Нюрнбергския процес, сякаш документът е призван да удържи мита да не отлети в чиста поезия.

Тук критическото четене трябва да бъде по-внимателно от възхищението. Силата на книгата и нейният проблем са едно и също нещо. Тифож чете света като йероглифи, изписани лично за него, и романът му дава право, защото съдбата наистина му намига.

Читателят е поканен да опознае една херменевтика, която логически съвпада с параноята и естетически съвпада с фашизма.

Сюзан Зонтаг пише своето есе „Очарователният фашизъм“ пет години след романа. Тя описва точно този култ към здравото тяло, ритуала и подчинението като еротика. Турние го показва отвътре, с лупа и без морален коментар и затова е неудобен. Педофилският подтекст се мярка като сянка, достатъчно ясна, за да я видиш, и достатъчно неназована, за да те направи съучастник в мълчанието. Финалът е изкупление с почти католическа хореография. Тифож носи еврейското момче Ефраим през блатото и потъва под тежестта му, докато над него се върти златна шестолъчна звезда. Красиво е, може би прекалено красиво. Символната система се затваря като ковчеже и изкушението да я приемеш като прошка е силно. При първото четене тази звезда ме разплака. При второто ме накара да се запитам кой всъщност е спасен – дали това е детето, героят или авторът.

На второ четене: „Горски цар“

Паралелите със световната литература се предлагат сами. „Тенекиеният барабан“ на Грас разказва същата епоха през погледа на детето, което отказва да порасне. „Горски цар“ я разказва през погледа на великана, който отказва на детето да порасне. „Доктор Фаустус“ на Томас Ман проследява как германският мит се превръща в катастрофа. Турние стига до същото, но с френска наслада от германския мит.

„Лолита“ на Набоков е най-близкият роднина по техника и отново е с чудовищен разказвач, чиято реторика е по-обаятелна от моралния ни рефлекс.

„Доброжелателните“ на Джонатан Лител, трийсет и шест години по-късно, повтарят жеста с есесовец вместо с френски пленник и показват колко далеч е отишъл Турние пръв. Над всички тях стои Перо, защото приказката за людоеда е първият текст, в който децата се броят като запаси. Шльондорф екранизира романа през 1996 г. с Джон Малкович и доказа неволно, че тази книга не понася добре буквалността на образа. Митът оцелява в изречението и умира в кадъра.

Днешният свят предлага на романа неочаквано добри условия за четене. Фразата на Тифож „Всичко на този свят е знак“ звучи като мото на алгоритмичната епоха. Всеки има персонален поток от знамения, скроени лично за него, и лесно се убеждава, че небето не е пусто. Апофенията („немотивирано виждане за взаимовръзка, съпровождаща се с характерното чувство за неадекватна важност“) вече е бизнес модел. Култът към младото тяло, униформата и строя се връща в новите войни, в които детските военно-патриотични организации отново маршируват в камуфлаж. Дигиталната икономика на вниманието е може би най-ефективният людоед, който човечеството е изобретило, защото отвлича децата, без да ги изнася от стаята им.

За българския читател Калтенборн звучи смущаващо познато. Пионерските лагери, чавдарчетата с връзките, бригадирските движения, спартакиадите с масовите гимнастически фигури бяха българската версия на форията. Колективното тяло беше носено от идеологията, която претендираше, че го обича. Днешните патриотични лагери с бойна подготовка и възторжената реторика за „здрав дух в здраво тяло“ показват, че тази хореография е оцеляла и е сменила единствено знамената.

Още по-точен е паралелът с Роминтен. Гьоринг, който се изживява като пазител на гората и убива в нея, има своя български двойник в социалистическите ловни стопанства. Има го и в днешните резервати, където властта продължава да трофеизира природата и да се снима до убития елен. Отделно, че страстта към знаците е почти национален спорт от пророчествата на Ванга до конспиративните канали в социалните мрежи. Почти всеки у нас е малко Тифож, убеден, че съдбата му намига персонално.

Второто четене прави очарованието на „Горски цар“ по-подозрително и затова по-ценно. Книгата, която в гимназията ми изглеждаше като тайно познание, днес ми изглежда като изпит по бдителност. Турние ни учи да четем знаците и едновременно с това ни показва какво става с онзи, който ги чете твърде добре. Постижение е да се напише красив, умен и опасен роман, срещу който читателят трябва да се защитава със същата интелигентност, с която му се наслаждава.


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

„Сан Себастиан 2026“. Песъчинки и перли

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-pesuchinki-i-perli/

„Сан Себастиан 2026“. Песъчинки и перли

След като разказахме за лауреатите на Златна и Сребърни раковини от 74-тото издание на един от най-значимите европейски форуми за кино (18–26 септември), както и за испаноезичните попадения и единствения български филм в програмата му, сега ще обърнем внимание на

още една малка подборка от любопитни произведения.

„Див кон девет“ е подобен на предходните четири заглавия на своя автор Мартин Макдона – характерни актьори за персонажи чешити, колоритни сцени и реплики, готови за цитиране. Само дето е по-стегнат, по-гневен и по-нацелен от всичките. И тук както в „Баншите от Инишерин“ и „В Брюж“ действието се върти около приятелството на двама сурови и леко нелепи мъже, но този път насилието е директна заемка от реалността – не сценарийна фриволност, а черният хумор борави със заметени под килима на света ръбати истини.

Крис (Джон Малкович, купа „Волпи“ от Венеция) и Лий (Сам Рокуел във вихъра си) са агенти на ЦРУ в поредната страна, където Щатите ще събарят властта – Чили малко преди 11 септември 1973-та. Първият е смъртно болен и все по-откровен в разговорите си с непознати, а вторият се озовава пред задачата да го убие, възложена му от: а) самия Крис, който предпочита да си отиде от ръката на приятел, и б) шефа на ЦРУ (Стив Бушеми), притеснен, че Крис е на път да издаде важни тайни. Цветовете са ярки като в седемдесетарското кино; бардът Виктор Хара все още не лежи мъртъв със строшени пръсти, а изнася концерт; споменаваните безчинства на американците по планетата са достатъчно назад във времето, за да може шегите с тях да звучат не като безвкусица, а като призив за осъзнаване.

Чудесна идея е „Киномания 2026“ да бъде открита на 12 ноември именно с прожекция на „Див кон девет“. (Конят от заглавието е от свободно препускащите хергелета на остров Рапа Нуи, а деветката не е обяснена от автора: „Мисля, че ще я оставя да тъне в мистерия, докато не се сетя какъв да е отговорът…“)

Друг много силен филм извън конкурсната секция очаквано се оказа „Просто илюзия“ (по заглавието на популярната песен на „Имаджинейшън“). Неговите сценаристи и режисьори Оливие Накаш и Ерик Толедано работят винаги заедно и винаги майсторски. И каквото и да разкажат, можем да бъдем сигурни, че няма да ни подведат – способни са да правят многопластови комедии и от най-неподатливата суровина. А тук тя никак не е неподатлива. „Просто илюзия“ е весело надникване в 80-те през компилация от личните спомени на авторите, в която едно 13-годишно момче прекрачва в нов етап от живота, докато узнава важни неща за света и за себе си. Актьорският състав е фантастичен; темпото, цветовете, обратите и диалозите носят радост. В Сан Себастиан Толедано каза нещо съществено:

Мултикултурализмът във Франция днес страда – всеки утвърждава идентичността си в противоречие с идентичността на другия. Но общество се гради чрез смесване… Истината е, че всичките ни филми говорят за това как да живеем заедно.

Анимационният „Корсетът“ (награда на журито в „Особен поглед“ на Кан и призове на журито и на публиката от фестивала на анимацията в Анси) има ред общи елементи с „Просто илюзия“ – възрастта на главния герой и споделеното му влюбване в по-отворено момиче, епохата, семейния състав и климат. Историята на Луи Клиши също е по спомени от детството – поради необходимостта, както твърди, „да изследва връзката баща–син по трагикомичен начин“ в контекст, където „свободните разговори са трудни, а чувствата – табу“. И е с гласа на собствения му син в ролята на Кристоф – фермерското момче, което, принудено да носи ортопедичен корсет, се отклонява от коловозите, типични за своите роднини и връстници, и става музикант… Останете в залата, докато текат финалните надписи, и ще чуете една кичозна дископесен от онази епоха – „Ураган“ на принцеса Стефани Монакска, – изпълнена от хор и орган. Прекрасен детайл, в който паметта и обичта превръщат песъчинката в перла.

Също анимационен и пределно личен е „Плетеници“ на Леа Нелсън (Tangles – по едноименния комикс на канадката Сара Ливит), който деликатно, но с променлив успех говори за отношения майка–дъщеря, за алцхаймер в семейството и за доста от скритите и явните битки на онзи, който поема отговорността да се грижи за безпомощен близък. И все пак голямото американско постижение „от семейния фронт“ тази година сякаш беше „Джоузефин“ на Бет де Араужо (награда на публиката и награда на журито от „Сънданс 2026“).

Рано една сутрин осемгодишно момиченце излиза да спортува с татко си в парка и става свидетел на изнасилване. Престъпникът е заловен с помощта на бащата; един съкрушен жест на нападнатата жена засяда в паметта на детето; следва процес по осъзнаване, в който уж щадящият избор на възрастните да не коментират станалото само задълбочава травмата. Авторката е работила впечатляващо с малката си актриса Мейсън Рийвс и е дала на Чанинг Тейтъм една от редките му роли, в която той показва актьорство, не сексапил.

„На мен като дете мълчанието не ми помогна“, казва в The Moth Де Араужо за въпросния момент от собствената си биография и обяснява как животът ѝ завинаги се е променил след онзи ден. Част от тази промяна всъщност е и самият филм и си струва да се чуе целият ѝ разказ, за да се направят интересни наблюдения за пренасянето му на екран.

Завръщания

По повод удостояването на Вернер Херцог с награда за цялостно творчество „Доностия“ (баското име на град Сан Себастиан) в програмата беше включен и най-новият му игрален експеримент – „Кибано шопеле“. В него Руни и Кейт Мара играят двойка налудно усмихнати сестри в низ от еднакви рокли, които се движат и говорят като една. Понятията им за света са ту зрели, ту инфантилни, действията им – често с неясна полза. Двете са имали любовник, който ги е изоставил и когото те сега преследват (кибаното шопеле, както веднъж неволно го наричат)… Нещото е хем вдъхновено от реалността, хем неправдоподобно дори в зададените от Херцог фикционални рамки. Калка матастрофа.

„Сан Себастиан 2026“. Песъчинки и перли
Кадър от „Фиорд“, оператор Тудор Владимир Пандуру

Във „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу (втора „Златна палма“ след тази за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ преди 20 години) норвежците най-сетне идват и вземат нечии деца почти без да питат. Някъде по средата между реален спорен случай от работата на социалните служби и хипотетично упражнение ала „Ловът“ на Томас Винтерберг (но без крайностите му), филмът излага как правилата могат да се оплетат с предразсъдъците, но без да напомни достатъчно ясно защо вторите процъфтяват без първите и нанасят доста по-тежки поражения от тях. Проблем е също, че персонажите, особено тези на родителите, пестеливо изиграни от Себастиан Стан („Прясно“) и Ренате Райнсве („Най-лошият човек на света“), остават само маркирани, без осезаема личност. А това доста пречи на вчувстването в събитията. Интелектуално „Фиорд“ сякаш не доизрича, а емоционално – не довъвлича. Иначе съм напълно съгласна с думите на Мунджиу в Сан Себастиан:

Би било идеално убеждаването да става чрез образование, но когато нямаме търпение и просто се опитваме да се наложим, не стигаме доникъде… Добре е, напук на всички рискове, да обръщаме внимание и на аргументите на онези, които не ни е приятно да слушаме.

Най-голямото ми разочарование беше акламираният от критиката „Минотавър“ – завръщането на Андрей Звягинцев („Левиатан“, „Нелюбов“) след дълга творческа пауза и множество лични изпитания. Филмът не само беше отличен в Кан с Гран при и награда за саундтрака си, но и беше посочен за френско предложение за Оскарите. Говорим за римейк по „Невярната съпруга“ (недобре остарял сюжет на Шаброл от 1969-та за една изневяра, завършила с убийство), в който действието е пренесено в руски провинциален град, портрет на Путин виси на стената и е обявена частична мобилизация. Персонажите се движат като роботи с паднали батерии в среда с убити цветове, баналността на делника и на злото е всепроникваща, общуването е вяло и дори сексът не е секси, а избликът на чувства в пиковия момент е представен толкова равно, че не прилича на пик. Всичко сякаш скучае в „Минотавър“.

„Сан Себастиан 2026“. Песъчинки и перли
Кадър от „Наза“, режисьори Ювал Абрахам и Рейчъл Шор

Като пред видеоигра –

така се чувстват, по собствените им думи, някои от изпълнителите на „геноцида“ в Газа (също техен словесен избор, както впрочем и „чистка“). „Наза“ (награда на журито от 83-тата венецианска „Мостра“) е новото разследване на израелците Ювал Абрахам и Рейчъл Шор, които през 2024 г. заедно с палестинците Базел Адра и Хамдан Балал спечелиха Оскар и над 60 други награди с пълнометражния си дебют „Единствена земя“ – свидетелство за ставащото през последните десетилетия в Западния бряг, втората палестинска територия.

В новата си работа Абрахам и Шор се срещат очи в очи с около 25 представители на елитни военни и шпионски части в родината си и разговарят нощем по плоските покриви на телавивски сгради за онова, с което израелската държава реагира на чудовищното изстъпление на „Хамас“ от 7 октомври. А именно: системно („като във фабрика“) убиване, изселване и лишаване от храна и подслон на десетки хиляди, повечето от които – без никаква връзка с терористичния акт. Плюс медиен и правен саботаж на пострадалите, търсещи подкрепа в Хага и по света. „Ролята ми е чисто техническа“, чуваме. „Газа е пълна с трупове, ядат ги кучетата.“ „[В Газа] видях въоръжен човек само веднъж.“ „Трябва да вярваме в системата, иначе всичко ще се срине…“

„Наза“ е съкращение на иврит за незек агави – „съпътстващи щети“, така че в разговор за убитите покрай всеки заподозрян за връзки с „Хамас“ (роднини, съседи, случайни минувачи) не се казва „човек“, а „щета“. Не 20 или 30, или дори 500 „жертви“ или „души“ взривени дистанционно наведнъж, а „толкова и толкова наза“. Над 70 000 дотук. Как се решава кой да бъде подозиран ли? С изкуствен интелект, съставящ профил на всеки жител на Газа според телефонната му активност.

Гласовете и профилите контражур на събеседниците на Абрахам са променени дигитално, за да не доведат до разпознаването им, което, струва ми се, в крайна сметка е неизбежно – всички те са в такава позиция и знаят толкова, че едва ли се заблуждават, че ще им се размине. Това прави факта, че са решили да проговорят, още по-трагичен, самоунищожителен.

Докато въпросите и отговорите се редуват, камерата се отклонява от събеседниците и обхожда отдалеч прозорците на жилищните сгради наоколо. В рамките им попадат парчета обикновен живот, кротки жестове, телевизори. Много включени телевизори, които разнасят официалната версия: в Газа „всички са виновни“. И чак в края се вижда мъничко от самата Газа. Миг чист ад, за да сме пределно наясно за какво говорим, когато говорим за наза.

През ноември филмът ще бъде качен на сайта на The Guardian. Но може би е най-добре да се гледа в киносалон – заради невидимата подкрепа на другите, макар и непознати.

„Сан Себастиан 2026“. Песъчинки и перли
„Фалшивата Вечер“

Да бъдем свободни!

Фестивалът в Сан Себастиан беше закрит с „Фалшивата Вечер“ на Михаел Роскам. Преди прожекцията авторът припомни за отишлата си през юни Марджане Сатрапи, от чиито ръце на същата сцена в конгресния център „Курсаал“ през 2014 г. той получи наградата на журито за „Мръсни пари“. И пожела: „Да бъдем свободни като нея!“.

„Фалшивата Вечер“ възкресява един сюрреалистичен момент от Втората световна война: група съмишленици успяват да изработят фалшив брой от брюкселския ежедневник „Вечер“, в който профашистките текстове са сменени с бунтовно хумористично съдържание, и да го пласират на мястото на оригинала по будки и улици (вж. умната употреба на музиката! красивата печатарска машинария! неприкритото убеждение, че героизмът е делничен избор…). Странирането, отпечатването и разпространението на хартиено издание биха били трудоемка задача днес и явно, камо ли тогава и тайно. И все пак заговорниците се справят величаво и част от тях успяват дори да запазят живота си, не само достойнството.

Та нека да завършим с прочутите думи на Вонегът за смисленото групово действие:

Няма причина доброто да не побеждава толкова често, колкото и злото. Победата на каквото и да било е въпрос на организация. Ако има нещо от сорта на ангели, надявам се те да са организирани подобно на мафията.

„Сан Себастиан 2026“. „Трябва да се живее!“

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-tryabva-da-se-zhivee/

Любимецът на зрителите

„Сан Себастиан 2026“. „Трябва да се живее!“

стана ясен още на четвъртия ден. В ежедневно публикуваната във фестивалния вестник класация

„Черната топка“ литна напред с оценка 9,4 от 10 и вече нямаше не само кой да го изпревари, но и да го доближи.

„На първия ни спектакъл в залата имаше 15 души“, казаха авторите му, познати с общия прякор Лос Хавис (Хавиер Амброси и Хавиер Калво, театрални и телевизионни режисьори), докато на закриването на сансебастианския фестивал приемаха наградата на публиката. Същия уикенд филмът им – който спечели приза за режисура в Кан през май, а през септември взе най-голямото отличие в Торонто и беше избран да представлява Испания на Оскарите – тръгна по испанските кина и с над 600 000 зрители отвя блокбастъра „Одисея“.

„Черната топка“ e „любовна история“, разхвърляна в три исторически момента (1932, 1937 и 2017 г.) и куп стилове и настроения. В нея има и впечатляващи визуални попадения, и страхотна игра на епизодици, и средняшко присъствие на водещи персонажи, и любопитни хрумвания, и досадни пренавивания. В двата часа и половина зрелище ще се намери по нещо, което да зарадва и да подразни мнозина: я сърцераздирателната сцена с детето, което поздравява по фашистки, или шеметното камео на Пенелопе Крус, я палуващите войници, разголени като в кадър от „Зулендър“, или неубедителната главна роля на самоукия музикант Алваро Лафуенте.

„Черната топка“ е заглавието на последната, недописана пиеса на Федерико Гарсия Лорка, чиито четири начални страници са онагледени в най-ранната сюжетна линия на филма – членовете на малко затворено общество в Гранада гласуват с топки дали младият Карлос да се присъедини към тях. Белите са „за“, а черните – „против“ и наброяват много повече, понеже Карлос е гей в хомофобски времена. Втората сюжетна линия „инсценира“ по-скоро волно пиесата „Черен камък“ на Алберто Конехеро¹, в която драматургът си представя срещата между юношата франкист Себастиан и обречения на разстрел републиканец Рафаел Родригес Рапун (реалния последен любим на Лорка). Третата линия е съвременна, но заедно с плодотворния контраст вкарва и допълнителна порция шум… („Страхливец“ на Люкас Донт, за който вече говорихме, е далеч по-изпипан етюд на тема любов/война от реколтата „Кан 2026“ – заслужава си „Черната топка“ да се гледа успоредно с него за сравнение.)

„Трябва да се живее!“,

изкрещява един от „Комедиантите“ на Марио Камус (1963) и избухва в неистов танц, цитиран в Jaleos, първа част от документален диптих за корените, контекста, представителите и същината на фламенкото, включена във фестивалния раздел за експерименти „Отворено пространство“.

Битува представата, че фламенкото е нещо много старо и много нашенско, но истината е, че то е доста ново и се е формирало от стичането на милион обстоятелства с най-разнообразен произход,

каза авторът. Филмът е прелюбопитен обзор на не особено познати факти: какво танцува Карменсита от Алмерия (първата жена, снимана за киноекрана през 1894 г. в студиото на изобретателя Томас Едисън); защо на испански flamenco е „фламенко“, „фламинго“ и „фламандец“; как така „Саета“ на Майлс Дейвис се причислява към най-доброто в жанра…

Началото на Jaleos (дума, ползвана за типичните за фламенкото окуражителни възклицания към изпълнителите) е архивен откъс с хубава жена, която ритмично тропа с токове, докато съвременни коментатори обсъждат зад кадър: фламенко – друг път… нищо общо с Испания… виж я как си тътри краката… ух, какъв скован кръст. Жената, оказва се, е Лени Рифенщал, прочутата режисьорка на нацистката пропаганда по Хитлерово време, тук – в ролята на фатална южнячка. Филмът ѝ „Низината“ е по едноименната пиеса на каталонеца Анджел Гимера̀ от ХIХ век, а 120-те фигуранти в същия този филм – роми, изведени за целта от два концентрационни лагера. Докато Лени монтира произведението си години по-късно, над 100 от тях вече са убити в Аушвиц… Ето, значи, само един от многото детайли в Jaleos, които разкриват цели бездни: статистите на Рифенщал са лагерници, а днес, за да се използват кадри с техните лица и движения, се плащат авторски права на нейните наследници.

„Фламенко“, режисьор Карла Симон

Институтът за външна търговия ICEX е орган на испанското Министерство на икономиката и се грижи да популяризира местните производители, изобретатели и предприемачи така, че светът да ги опознае и хареса. Една от най-новите му инициативи поощрява аудио-визуалния сектор, за да покаже красивото многообразие на made in Spain чрез авторски късометражки по характерни теми. Тази година резултатът са три творби, чийто дебют се състоя в Кан. А една от тях – „Фламенко“ на Карла Симон, получи номинация за предстоящите „Грами“ (латино) в категорията „Най-добро дългоформатно видео“. Отварям дума не само защото „Фламенко“ дели с Jaleos предмет и участници и го гледах в Сан Себастиан, а и защото неовладяно заблазявам на всички държави, способни да ангажират за общата кауза истински таланти и да им позволят да постигнат подобно качество.

Три по две от Латинска Америка

От дузината селектирани през 2026 г. в „Латинохоризонти“ специално внимание заслужават три чудни филма с непрофесионални изпълнителки: две сестри, две приятелки, две братовчедки.

Дебютът на Валентина Маурел (Коста Рика) „Сънувам електрически сънища“ разказваше в необичаен ключ за едно артистично семейство в разпад и особено за отношенията баща–дъщеря – с поезия, лутане и вулканични чувства. Вторият, чието заглавие е заето от стихотворение на майката на режисьорката и буквално означава „Винаги съм твоето майчино животно“, следва сходен модел и привлича същите магнетични изпълнители на две от главните роли, но не успява да „лумне“ като предишния, при все че нито доскучава, нито фалшиви. Персонажите са в криза и пред отпътуване, градът и музиката са с присъствието на действащи лица, а вниманието този път е обърнато към най-младите. Но Маурел трудно може да бъде обобщена, което, струва ми се, е един от най-хубавите комплименти.

„Тъжни момичета“ на Фернанда Товар (Мексико) е за фантастичната сила на тийнейджърските приятелства и за „специфично женската тъга“ от определени житейски дадености, която никоя от нас не успява да избегне дори в най-безгрижните си години, както отбеляза авторката. Две млади състезателки по плуване се носят из басейна и из града и неспирно бърборят – чувстват се безсмъртни и докато не става ясно, че не са, всъщност наистина изглеждат такива: неземни, окрилени, легендарни, щастливи. Един от визуално най-красивите филми в програмата, в който има десетки възможности за любуване.

„Мълнията търси белите животни и блестящите неща“, обяснява възрастна жена в „Илюзията за безкрайно лято“ – прощъпулник в киното на фотографката от „Магнум“ Алесандра Сангуинети, която в Сан Себастиан спечели наградата в раздела „Латинохоризонти“ и приза на младежкото жури (150 души между 18 и 25 години, които имаха да избират измежду 21 заглавия). Някъде през 1998-ма в дълбоката аржентинска провинция Алесандра започва да снима своите десетинагодишни съседки Гийермина и Белинда: те играят, пеят, скитат, изразяват схващания за света, започват работа, стават млади майки, за първи път отиват в чужбина. Четвърт век в 80 часа суров материал, сведени до 90 минути есенция – семпли, но същевременно богати и изненадващи като живота. „Искам да съм пеперуда – казва едното дете, – защото те живеят само ден. Така ще се раждам отново и отново.“

Чий е човек?

Този объркващ въпрос ни принуждава да си зададем пълнометражният дебют на Христо Симеонов. „Обувките на баща ми“ беше избран заедно с още 13 заглавия за конкурсния раздел с първи и втори филми „Нови режисьори“, с победа в който преди 12 години започнаха фестивалния си път Кристина Грозева и Петър Вълчанов. В ядрото му е реално събитие: три жени, отдавна изоставени от един мъж, получават мъртвото му тяло и докато уреждат погребението му, започват да се чудят дали това е същият човек. Доколко познаваме ключовите фигури в живота си? Има ли близостта давност?

Валерия Върбанова (дъщерята), Таня Шахова (майката) и Вяра Коларова (сестрата) са триото, което трябва да преодолее ситуацията, и изборът на Симеонов на типажи с различна гъвкавост и ритъм е много подходящ: топлота, инат и твърдост влизат в интересни сблъсъци. „Дано да е момиче“ е освежаващо неочаквана фраза от екрана, нищо че като цяло диалозите са най-бледата част от цялото… „Обувките на баща ми“ понякога оставя едно усещане за тук могат, но невинаги смеят, но то като цяло не препъва удоволствието от нетипичната за новото българско кино нежност в повествованието, от умението на оператора Веселин Христов, съобразителността на композитора Милен Апостолов и много още.

В Сан Себастиан авторът Христо Симеонов беше така любезен да ни отговори на няколко бързи въпроса.

Как решихте да се занимавате с кино и как избирате какво да разказвате?

Покрай филмите на Кен Лоуч, и то след гимназията. Реших, че трябва да правя силно социално кино. Семейството ми е от работническата класа и идеята за изкуство и за професията на режисьора за мен беше твърде абстрактна. Та в киното се впуснах наивно. Сестра ми, бог да я прости, ме окуражи – на нея го дължа. Защото за майка ми и баща ми мисълта, че киното може да се учи и от него да се изкарва прехрана, беше чужда… Първото, което тръгнах да разказвам и от което се вълнувах, беше свързано с неща от детството. Това се промени с времето и в един момент, като изгубих желание да говоря за него, сякаш изчезна и желанието ми за социалната форма. Сега ми се разказва за семейството ми, за формиращи и травмиращи неща, с които човек трябва да се справя. Замислям един проект, свързан с баба ми Васила, много добра жена, ужасно търпелива. Тя и дядо ми са в основата. В него ще се разказва за влашките роми, които бяха много по нашия край. И тъй като не мога да си представя, че ще го снимам на български, реших, че трябва да е на езика, който говорят копанарите в България, за да бъде автентично за мен поне – да взема роми, които много често живеят в катуни извън селата.

Какво според вас е нужно на един филм, за да бъде разбран?

Аз лично, ако усетя, че не съм докрай честен със себе си, знам, че това ще бъде пречка за зрителя. Но кой зрител? Не можем да слагаме под общ знаменател всичките. Така че аз си избирам по-критичния. И се питам: окей, той ще разбере ли тук компромиса? Ще усети ли, че съм фейкнал?

Как дойде идеята за „Обувките на баща ми“?

По истински случай, който ми разказа една дознателка от Видин. Куриозна ситуация, която в реалността, за разлика от филма, завършва неоптимистично. Първата ми идея беше за късометражка, но вече не ми се правят късометражки. Трябваше ми доста време да разбера, да усетя какво всъщност искам от тази история. Отначало имахме вариант, който се развива през погледа на дознателя и завършва без надежда за героите. И той като текст беше супер. Но чак в последния вариант на сценария, примерно месец или два преди да започнем да снимаме, си дадох сметка, че за мен е много важно да се погрижа за тях и да не ги третирам просто като част от сюжета. В моето семейство се случи нещо, което много ме разтърси, и то ми даде емоционалното разбиране за героите – какъв ключ да търся извън анекдота. И тогава всичко се обърна и героите станаха главни. Извън абсурда дойде и този слой, но за целта вероятно е трябвало първо да получа някакво лично знание.

Кога сте най-щастлив, докато правите кино?

Снимачният период е най-пълнокръвен за мен. Работата на терен. Да пробваме неща с актьорите, с оператора, да експериментираме, да импровизираме. Да виждам как се случват нещата, да хвърля сценария в кофата.

От кое сте най-удовлетворен след прожекцията на „Обувките на баща ми“ в Сан Себастиан?

Колкото и критично да го гледам, аз все още се вълнувам от него. Има моменти, които ме оставят безразличен и си казвам: лошо. Те са просто регистрирани и то се усеща. Но има и такива, в които усещам искреност и че нещата са станали, че са живи. Конкретни сцени, където всичко е пълнокръвно и меко, носи настроение. Меко. Това винаги ми е било целта. Да намеря баланса, при който да не се натрапвам на зрителя, но и да не го оставям безразличен. В някои сцени се е получило много добре, в други – не.

1 Превод на „Черен камък“ на български е на разположение на читателите на „Тоест“ в сайта на Нева Мичева.

Биляна Курташева: Смисълът на остаряването е да ни извади от клишетата на младостта

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/bilyana-kurtasheva-smisulut-na-ostaryavaneto-e-da-ni-izvadi-ot-klishetata-na-mladostta/

Въпросите задават Сюзан Зонтаг и Роси Михова

Биляна Курташева: Смисълът на остаряването е да ни извади от клишетата на младостта

Американската писателка Сюзан Зонтаг (1933–2004), която е авторка и на емблематични есета в областта на литературната критика, философията и фотографията, е от онзи тип хора, които обожават да правят списъци. В своите дневници, публикувани посмъртно през 2012 г., тя разкрива почти агресивната си обсесия от подреждането на думи в колонки. Според психолозите това е нейната защитна поза „en garde“ срещу вселенския хаос – нейното хапче за облекчение в моменти на болка, самоконтрол в моменти на лудост и бистрота на ума в моменти на вдъхновение. Във втората част от тези дневници – „Когато съзнанието е впрегнато в плътта (1964–1980)“, писателката споделя:

Аз оценявам стойностното, аз придавам стойност, аз създавам стойност, аз дори гарантирам самото „съществуване“. Оттук идва и моята непреодолима потребност да правя списъци. Нещата (музиката на Бетовен, филмите, бизнес корпорациите) няма да съществуват, ако не заявя интереса си към тях, като поне запиша имената им.

Изброяванията, които Зонтаг прави в своите записки, са най-различни – поетични, медицински, изповедални, работни, философски. Нейният син Дейвид Риф ги определя като своеобразна „инвентаризация на душата“. Писателката е убедена, че човек се дефинира от това, което консумира и цени, и че личният вкус е нещо много повече от набор естетически и интелектуални предпочитания. И пояснява:

Ние притежаваме визуален вкус, но и вкус по отношение на хората, на емоциите, действията. Съществува вкус в морала, дори вкус в идеите.

Всички тези списъци обаче са създадени от думи. А Зонтаг настоява да гледаме на тях не като на символи и знаци за декодиране, а като на материални неща – всяка дума със свой звук, текстура, тежест, ритъм и физическо присъствие. Точно затова днес обсъждаме списъците на тази забележителна жена с една безспорна познавачка на теорията и практиката на думите – литературната критичка, редакторка и преподавателка Биляна Курташева*. 

Обичате ли да правите списъци?

Да, обичам. А още повече обичам жеста, с който задрасквам някоя задача в тях. Имам и нематериални, „ментални“ списъци, които живеят в главата ми, разнасям ги напред-назад, често с години.

Може би затова Умберто Еко казва, че „ние правим списъци, защото не искаме да умрем“.

Точно така. Списъкът често е мека форма на отлагане. А отлагайки, си казваме: „Има още време, още не съм на финалната черта…“ Затова мразя думата „дедлайн“ (английският е още по-брутален в сравнение с нашето „краен срок“). Като наближи поредният, просто изчаквам тихо да ме отмине. Разбира се, това не минава без душевни терзания, защото работя с текстове, бавя други хора… А и просроченият дедлайн те лишава от усещането за свършена работа. Така че може би най-тормозещият списък е този с крайни срокове в минало време.

Интересно е, че списъкът е едновременно древно, но и модерно, дори постмодерно занимание. Например първите писмени свидетелства на глинените плочки от Месопотамия са на практика счетоводни отчети и инвентарни списъци на домашни животни и стоки. Също редици от думи за обучение на начинаещите писари.

От друга страна, в литературата на XX век списъкът се превръща в жанр. Помислете за списъците на Гео Милев с неговите изведени до абсурд изреждания – в поемата „Септември“, но и преди това в незавършената поема „Ад“: „автомобили / със сто конски сили / мотоциклети / кеби / фиакри / карети…“ Гео прекарва няколко месеца в Лондон през 1914 г., шокът от движението в мегаполиса не го напуска и по-късно, през 20-те, се излива в поемата. Уловил е специфичния момент, когато четиритактовият двигател още се състезава с конете по улиците…

Впрочем моето първо влизане в правенето на литература през 90-те беше под знака на списък. Тогава с Елин Рахнев и Невена Дишлиева започнахме списанието „Аспирин Б“ (после „Витамин Б“), замислено в онези карнавални, луди времена като „списание за литература и блус“. В неговия първи брой излезе нашият „манифест“, оркестриран от Елин. Това беше именно списък, патетичен и ироничен едновременно:

Биляна Курташева: Смисълът на остаряването е да ни извади от клишетата на младостта
Личен архив

Аз и до днес се чувствам малко неловко – влязох в това посвещение само защото името ми започва с Б. Но продължавам да се самооблъщавам от този ред: „На Борхес и Биляна“. (Смее се.)

Да се насочим към Вашите лични списъци. Можете ли да изброите прилагателни имена, които намирате за особено интересни?

Прилагателните най-бързо се изчерпват и най-лесно се превръщат в кич. Голям майсторлък е да намериш нестандартно, различно прилагателно. Не само такова, което „пасва“, а и такова което „се сбива“ със съществителното, към което се отнася. Например (както Светлозар Игов е забелязал) Пенчо Славейков на едно място употребява фразата „импресионистичен кеф“. Вижте какъв челен сблъсък на епохи, на географии и манталитети…

Но за да не избягам от отговора, ще кажа, че обичам прилагателното „шантав“. Харесва ми чисто фонетично, даже бях изкушена да кажа „шашав“. Харесва ми и защото е по-стара дума, а в същото време е някак cool – съвременна, позитивна, по-скоро комплимент, отколкото обида.

Малко шантаво се получава това, защото в списъка от интересни прилагателни самата Зонтаг включва думата barmy, която в разговорния британски означава точно „шантав, луд“, но по някакъв весел и забавен начин. Кои съществителни имена харесвате?

Когато дъщеря ни Рая беше съвсем малка, измисляхме всякакви скоропоговорки и броилки. Оттогава ми е останала двойката „шибидах и маракуя“. „Шибидах“ по принцип не е моя дума, не ми се налага да я използвам и подозирам, че дълго време не съм знаела какво точно значи. Но ми е приятна. Може би защото не се случва често немска дума да звучи по този източен, екзотичен, ако щете – турско-персийски начин. Така е и с „маракуя“. Нямам особено отношение към плода, но в самите звуци има танц, песен, тяло, животни някакви. А комбинацията от двете думи е направо сюрреализъм в действие.

Има ли думи, които са Ви абсолютно безинтересни?

Тук бих казала „творец“. В годините на късния соц тази дума е била твърде експлоатирана. С нея се е злоупотребявало в речи и лозунги до степен на пълно обезсмисляне. През 90-те настъпи езикова революция и тогава точно тези квазивъзвишени понятия започнаха да звучат нелепо и архаично, някак демоде, но не и винтидж. И днес, когато някой каже „творец“, за себе си вече знам къде стои и политически, и естетически, и всякак.

Като оставим настрана думите, можете ли да изброите неща, които просто харесвате?

Харесвам списъците и правенето им. Харесвам планини – и на живо, и на картинка. Харесвам имената им. Ходили сме навремето с баща ми по задължителните български Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, Витоша, също в Татрите. По-късно с Рая и Георги сме обикаляли из Алпите, включително Доломитите… Това е хубава върволица от имена. Както пее Висоцки, „по-хубави от планините са само планините, в които не си бил“.

И разбира се, харесвам (тази дума е някак недостатъчна) книги – печатни, но не само. Слушам доста книги, докато разхождам кучето Йори. Харесвам хартията във всички нейни разновидности. Заедно с това непрекъснато се налага да се боря с нея, защото домът ни има свойството да акумулира купища хартия – книги, списания, вестници, записки, подсещащи листчета. Все неща, които най-трудно се подреждат и разчистват.

Стигнахме до списъка с неща, които не харесвате…

Не понасям насилието – на първо, второ, трето и десетнайсето място. Това е, което, ако можех, бих изтрила от света и от човешката природа. Впрочем то е голям въпрос и по отношение на изкуството. Трябва ли да се описва и показва насилие? Някой би казал: „Трябва, за да се изобличава“, но друг би казал, че така то се и нормализира. Границата е много тънка. Сцените на насилие са най-сигурният начин да „стиснеш за гърлото“ читателя или зрителя, но често той е и най-евтиният.

С годините все повече мисля за границата, до която насилието следва да бъде визуализирано. И ми се струва – малко парадоксално, – че само най-виртуозните писатели и режисьори имат право да оголят агресията. Сещам се за романа „Позор“ (Disgrace) на Джон Кутси, безмилостен и все пак (може би) щадящ и героите си, и читателите. В кулминационната сцена тишината в съседната стая се чува по-страшна от писък.

Казвам тези неща със съзнанието за вътрешно противоречие, защото като човек от 90-те съм почитател на Тарантино. При него стратегията е друга – смесване на бруталност и ирония на най-различни равнища. За мен си остава класическа началната сцена на „Глутница кучета“, където бандитите, които след малко ще направят въоръжен грабеж на банка, водят философски и социално ангажиран спор трябва ли да се дава бакшиш на сервитьорките…

И тук ще се изкуша да кажа нещо за многообсъжданата „Одисея“ на Нолан и защо съм от феновете ѝ. С всички ресурси на блокбастъра той би могъл да удави зрителя в кървища. С напредването на филма осъзнах, че за мен решаващ ще е начинът, по който той ще ни представи падането на Троя. То се случи относително късно, когато зрителите (поне аз) вече дори не го очакваха. А това е пример за фина работа с ритъма на разказа. В крайна сметка падането на града беше съкрушаващо, жестоко, но по един обран, пестелив начин, който те оставя да го доработиш в главата си. Не бяха показани масовите изнасилвания, убийства, обезглавявания – тоест показаха ни ги, без да ни ги показват. И това е важно стилистично и смислово решение.

Вижте какво пише Зонтаг в списъка си с новогодишни обещания: „Искам да се помоля, а не да си обещавам. Молитвата ми ще бъде за храброст. Не просто да събера смелост да бъда лоша писателка, трябва да се престраша да бъда наистина нещастна. Отчаяна. И да не се спасявам, заобикаляйки отчаянието си. Отказвайки да бъда толкова нещастна, колкото всъщност съм, аз се лишавам от теми. Нямам за какво да пиша.“

Зонтаг страда от комплекса на есеиста спрямо романиста. Тя е гениална есеистка, но иска на всяка цена да пише романи, може би оттам и част от самобичуването. Цитатът е силен и категоричен. Аз обаче бих искала да си обещая да не бъда чак толкова категорична. Защото, така както съм колеблива, флуидна, има моменти, в които съм склонна към прекалена твърдост. То е вид самовъзпаляване – човек взема засилка по дадена тема и вече не може да се спре.

Мисля си, че мъжете дори не подозират колко гневна може да бъде една жена на средна възраст. Гневът е категория, която по принцип техният пол отдавна е узурпирал. Това е залегнало в основата на нашия канон и култура: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев…“

Но ми се струва, че има доста гибелен гняв, натрупан и у жените, и то у жените на средна възраст. Той невинаги е насочен навън към някого или нещо. Жените сме абсолютни царици на самоизяждането. Но една жена, като стане на 50, някак изведнъж светът ѝ става ясен. Знам ли, може би се понижават онези хормони, които преди това са ни правили такива симпатичнички, щастливички, лековерни, податливи. И когато това опиянение, подобно на анестезия, се оттегли, настъпва една студена яснота. Променяме се и не съм сигурна, че хората около нас са готови за това. Дори начините, по които се нарича този период, са много показателни – немците го наричат Wechseljahre (години на промяна). В други езици се обозначава като пауза, а ние го наричаме „критическа възраст“. Бих казала, критическа и в смисъла на Кант, без той дори да подозира. Настъпва критика на чистия разум, който не е никак чист, и ние изведнъж проглеждаме за това.

Добре, в тези години на промяна кои са нещата, които възстановяват силите Ви?

Разхождането на куче, също четенето… Да си поговоря с дъщеря ни. Или да си помълча в някой ъгъл на денонощието, да си постоя сама. Изобщо страшно важно е човек от време на време да остава сам със себе си.

Както пише Зонтаг: „Да си сред хора и да си сам е като да вдишваш и издишваш, систола и диастола.“

Както винаги проницателна. Колкото повече напредваме в живота, толкова повече глаголът „дишам“ става важен. А по отношение на тази проницателност бих си позволила да подредя самата Зонтаг в един специален кратък списък: Хана Аренд, Сюзан Зонтаг, Джоун Дидиън – трите големи на американската проза, много различни, но и много сходни в умението да виждат зад кулисите на живота и света.

Дойде ред на списъка с препятствия и трудности. Кои са нещата, които ни спъват и дърпат назад?

Струва ми се, че в живота няма празни ходове. Ето ви пример – баща ми беше инженер, но истинската му страст бе чистата математика. И може би защото не беше успял да я реализира като своя професия, тази задача се прехвърли на мен. Така от детската градина до 11-ти клас в математическата гимназия ходех на математически школи, лагери и олимпиади. Решаването на задачи беше неизменна част от дневния ми режим. Докато накрая събрах кураж и му казах, че искам да следвам философия. В крайна сметка завърших българска филология, но поне научих, че математиката и литературата не са взаимно изключващи се вселени. Макар че на въпроса какво стана с еди-кой-си Ваш студент, един от големите математици отговаря: нямаше достатъчно талант и стана поет. А аз дори и поет не станах. (Смее се.)

Това чудесно се допълва с тезата на съпруга Ви, писателя Георги Господинов, че ние сме всичко, което ни се е случило, и всичко неслучило се също, че понякога неслучилото се е дори по-важно от случилото се.

Да, това е усещане и тема, които пронизват всичките му книги. В тях има нещо окуражаващо, но и нещо съкрушително. Човек никога не знае кога е от second best половината на сбъдването. (Смее се.) Но това е важна мотивация за писането, а и за четенето – да наваксваме откъм неслучило се.

Кажете кой е най-големият Ви интелектуален предразсъдък.

При нас, литераторите, предразсъдъците обикновено са на жанрова основа. Аз обичам фантастиката (от която много сериозни литератори също имат дистанция), но стоя далеч от фентъзито. Независимо от естествената близост между тези два жанра, имам предубеждение, дори високомерие към втория. Струва ми се твърде сладникав, повърхностен и клиширан, за да се нареди до сериозната научна фантастика. От друга страна, вече има много хибридни текстове, чиито автори демонстрират как може да се направи сглобка между фентъзи и фантастика – да речем, още Робърт Шекли и Робърт Зелазни го правят. Съществува дори такова литературно „животно“ като социално-политико-историческо фентъзи, каквото според мен е „Игра на тронове“.

В дневниците си Зонтаг дебатира и някои на пръв поглед странни въпроси. Например коя ръка предпочитате – лявата или дясната?

С удоволствие ще отговоря, защото у мен има лека обсесия на тема ръце. Първо, нямаме особена свобода да предпочитаме, защото природата залага коя ще е нашата по-силна ръка. Аз съм банален десничар. Заедно с това обаче по-силната ръка е по-бързо остаряващата. И при моите собствени ръце това много личи. Моята по-млада ръка е лявата. И затова по чисто естетически причини предпочитам нея.

Ще Ви цитирам дословно отговора на Зонтаг: „Дясната ръка е агресивната ръка, ръката, която мастурбира. Затова за предпочитане е лявата ръка. Тя може да бъде романтизирана, да бъде сантиментализирана.“

Да, виждам връзката. И при мен лявата ръка е някак по-изнежена, щадена, глезена.

Какво означава да си влюбен?

Хм, предполагам, че влюбеността е чувство в потенция. То е яйце, от което не знаеш какво ще се пръкне.

Напоследък по разни поводи и през разни четива попадам на думата „кайрос“. С нея древните гърци обозначават онзи кратък времеви прозорец, когато още не са се случили окончателни неща и всички избори и развръзки са възможни. Влюбването според мен попада точно в това мимолетие. Но пък ако се случи кайросът на влюбването да се сблъска с хроноса, тоест с вече установената темпоралност на подредения живот, това може да е катаклизъм. Не си го пожелавам.

Нека завършим този разговор по секси начин. Каква е тайната на добрия секс?

За мен сексът си остава мегапарадоксът на човечеството – едновременно най-голямото табу и най-натрапчиво нещо в света около нас. Най-наглото и най-уязвимото, с най-крехка граница между удоволствие и насилие. Днес всичко, за което можете да се сетите, трябва да е сексапилно – власт, дрехи, храна, дори краят на нашия разговор.

Но напук на масовата култура, рекламите, социалните мрежи и пр. сексът е по-скоро мозъчно, отколкото телесно преживяване. Или особено късо съединение между мозък и тяло. Впрочем неговата задължителност (на секса) е едно от най-големите клишета. И вероятно това е големият смисъл на зрялата възраст – да ни извади от клишетата на младостта.

Харесва ми дефиницията Ви за секса като късо съединение между тяло и мозък. Тази интерпретация донякъде тича в съседен коридор с отговора на Зонтаг: „Самоуважението. Това е тайната на добрия секс… Да можех само да чувствам към секса това, което чувствам към писането. Че съм проводникът, медиумът, инструментът на някаква сила отвъд мен самата.“

Красиво казано. А красивото има тази склонност да бъде и убедително.


* Биляна Курташева e доцент по теория и история на литературата в Нов български университет. Автор на книгите „По ръба на сравнението. Яворов и „Ролинг Стоунс“ и други не/възможни интертекстове“ и „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература“. Била е главен редактор на сп. „Следва“, издание на НБУ за университетска култура, изкуства и хуманитаристика (2001–2020), и на експерименталното списание за литература и блус „Витамин Б“ (1996–1999).

„Сан Себастиан 2026“. Нежността се завръща на екрана

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/

„Сан Себастиан 2026“. Нежността се завръща на екрана

На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.

От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.

От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,

в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.

Жени поправят и проправят

При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,

каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).

„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.

Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,

добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.

Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.

Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.

„Сан Себастиан 2026“. Нежността се завръща на екрана
Кадър от „Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан

„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.

Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).

Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.

С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.

В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.

И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.

Колективни лудости

Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.

„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…

„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…

„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.

Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.

Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).

Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…

Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:

Никой не е какъвто би трябвало да бъде.

Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.

„Сан Себастиан 2026“. Нежността се завръща на екрана

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/

„Сан Себастиан 2026“. Нежността се завръща на екрана

На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.

От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.

От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,

в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.

Жени поправят и проправят

При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,

каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).

„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.

Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,

добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.

Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.

Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.

„Сан Себастиан 2026“. Нежността се завръща на екрана
Кадър от „Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан

„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.

Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).

Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.

С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.

В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.

И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.

Колективни лудости

Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.

„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…

„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…

„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.

Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.

Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).

Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…

Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:

Никой не е какъвто би трябвало да бъде.

Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.

Колъм Тойбин: Без уютни събития, без лесни преживявания, без неоспорима развръзка

Post Syndicated from Антония Апостолова original https://www.toest.bg/kolm-toybin-bez-uyutni-subitiya-bez-lesni-prezhivyavaniya-bez-neosporima-razvruzka/

Колъм Тойбин: Без уютни събития, без лесни преживявания, без неоспорима развръзка

Световноизвестният ирландски писател Колъм Тойбин идва за пръв път у нас по покана на ICU – българското издателство на книгите му. В навечерието на неговото гостуване излезе и романът му от 2017 г. „Дом на имена“. Срещата на автора с читатели във формат „въпроси и отговори“ и подписване на книги ще се състои на 6 октомври от 16 ч. в книжарница Umberto & Co. На 7 октомври ще се проведе и галавечер с водеща Надежда Московска и с участието на преводачките Бистра Андреева и Елка Виденова. Събитието ще започне в 19 ч. на голямата сцена на Младежкия театър.

Когато не пишете за велики писатели или митологични персонажи, историите Ви следват живота на съвсем обикновени хора, на които се случват съвсем обикновени неща (по Нортръп Фрай). В какво се състои литературното обаяние на обикновеността за Вас? 

Знам какво имате предвид под „обикновено“, само че понятието „обикновен“ не означава кой знае какво за мен, когато работя. Често пиша за света на детството и за семейството. Но дори когато не е така, се опитвам да драматизирам сложността и двусмислието, а за това е необходимо да съзра някакво вътрешно богатство в героя си, независимо от житейските и другите обстоятелства около него. Написал съм около дузина романи и без да съм го планирал, се очерта следният модел: един роман е за известен автор или митичен персонаж, а следващият – за някой „най-обикновен“ човек от моя роден град или семейство. Изпитвам облекчение, когато преминавам от едното към другото и обратно. 

Двусмислената (да се захвана за тази Ваша дума) концепция за дома бележи голяма част от творчеството Ви. Самият Вие сте живял в редица държави. Стигнахте ли до надеждна дефиниция за „дом“?

За човек на моята възраст домът е там, където са компактдисковете му! Признавам си, че колкото и да е странно, не разсъждавам много върху това, върху концепцията за дом. Когато обаче хвана самолетен полет от някой американски град за Дъблин, знам много добре, че се прибирам у дома. Знам къде и какво е домът. Това е Ирландия. Това е Уексфорд. Това е мястото, откъдето съм. 

В „Празното семейство“ пишете: „Всяка събота ходех до Пойнт Рейъс, за да усетя болката по дома.“ Коя емоция за Вас най-автентично изразява принадлежността? 

На някои езици – на испански например – е трудно да се преведе самата дума miss [в оригиналния текст Тойбин пише буквално to miss home, „за да ми липсва домът“ – б.а.]. Предполагам, че в изречението, което цитирате, се опитвам да внуша идеята, че това „да ти липсва домът“ е вид фантазия, представление, нещо може би реално, но също така вероятно и изкуствено. 

Централен персонаж в много от историите Ви е преобърнатият архетип на майката – понякога проблемно, отчуждено, дестабилизиращо присъствие. Или по-скоро отсъствие – нещо, с което често работите. Сред най-мощните въплъщения на последното е quest-ът, търсенето на майката, в разказа „Дълга зима“…

Пристъпвам към историите една по една. Не следвам някаква определена теория. Не се опитвам да доказвам нищо. Художествената литература се нуждае от разрив, от нарушаване на баланса, от герои, които не се държат по очакван и обичаен за образа си начин. Една любяща майка няма да ми свърши особена работа. Няма какво да я правя. Ами ако майката не е майчински настроена? Ами ако присъствието ѝ е вредно и пагубно? Ами ако именно отсъствието ѝ е онова, което има значение и въздействие? Няма ли да бъде по-интересно? Иначе, що се отнася до „Дълга зима“, написах разказа малко след като майка ми и брат ми починаха и цялата мъка, привнесена в тази история, беше все още съвсем жива и оголена за мен. Не бях я планирал като почти автобиографична, но се получи тъкмо такава. 

Подобно на „Одисея“ изобразявате завръщането у дома като много по-голямото изпитание, отколкото напускането му. У Вас и двете могат да се четат, понякога едновременно, като акт на окончателно пристигане, на бягство, на спасение, на поражение…

Обожавам края на „Одисея“. Няма щастливо завръщане. Шеги, ирония, увъртания. Обичам да се завръщам в Ирландия. Но това простичко чувство не трае дълго. То е фалшиво усещане. Изобщо, много ми харесва идеята за измамното, невярното усещане в литературата – то ми допада повече от автентичността или искреността. Предполагам, това, което в крайна сметка се опитвам да кажа, е, че белетристиката трябва да бъде чисто и просто интересна. Без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка. 

В какво се състои себепознанието у героите Ви? Тяхната идентичност често е диалектична – нещо, което градят по необходимост след криза, посттравматично, компромисно.

Този въпрос е лесен, или поне отговорът му е такъв. В моите романи героите ми правят нещо, мислят, помнят. Не ме занимава идеята за някаква всеобхватна идентичност, нито дори проблемите на себепознанието. Нямам теория за човешкия характер. Нямам дарба за абстрактно мислене. За мен съществуват единствено и само следващият образ, следващото изречение, следващата сцена. Работата ми се състои в това да създам нещо интересно и истинско. Така че оставям персонажите си да живеят колкото могат. Много често те мълчат за важните неща, а това придава на вътрешния им свят суров и нелицеприятен вид, прави ги неспособни да общуват лесно и директно. Разликата между това, което чувстват, и това, което разкриват, дава огромна енергия на повествованието. Интересувам се от тази раздалеченост. Интересувам се от един герой, най-много двама, на едно място. Интересувам се от личния интимен живот – какъв е, как се усеща; от вътрешния свят.

Заговаряйки за интимността, със сигурност сте казал достатъчно за това какво е да се пише за гей сексуалността в един, поне доскоро, репресивен социално-културен контекст като ирландския (и българския, уви). И по-важното – за автоцензурата, преодолявана по пътя към тези Ваши сурови, неподправени, натуралистични описания на секса между мъже. 

Понякога е важно да не се пишат графични сексуални сцени. Няма закон, който да казва, че трябва. Но понякога начинът, по който героите правят секс, е съществен за историята. Предполагам, че има няколко правила: без метафори, без сравнения, без завоалиран или натруфен стил. Просто кажете какво са направили персонажите, не как са се чувствали. Впрочем точно днес получих имейл от хетеросексуален приятел, който реагира на интимните гей сцени в новия ми роман (The Bridge). Та той пише, че се е почувствал възбуден от описанията. Това ми се стори хубаво. Една от секс сцените в тази книга е в затвор, та имах добро основание да я направя графична – важен беше начинът на правене на любов, конкретните физически действия. 

В творчеството Ви любовта често се явява форма на задължение – преплетена с неизбежност, с наложителност, с премълчаване. Има ли изобщо нещо лесно и освобождаващо в нея? 

Може би, но то не върши работа в един роман. Иначе, в разказите се опитвам да работя по ръба на това, което може да бъде изречено, и онова, което трябва да остане неизказано. Кимването е важно, смръщването, въздишката, полуизказаното, необлечената в слово мисъл, внезапното изтърсване на нещо.

В последния си издаден на български роман „Дом на имена“ ни давате гледните точки на Клитемнестра и децата ѝ Електра и Орест, но не и на Агамемнон. (Интересно, че той бе лишен от лице и почти от глас и в „Одисея“ на Нолан). Вашият специфичен поглед върху тази архетипна история? 

Първоначално исках да работя с това, което бих нарекъл „стакато в първо лице“: гласовете на жените – Клитемнестра и нейната дъщеря. Но впоследствие бях очарован от историята на Орест, от неговата срамежливост, от неговото отсъствие, от неговата сдържаност. Нямах никакъв интерес към гласа на Агамемнон [който бива убит от съпругата си, след като принася в жертва дъщеря им Ифигения – б.а.], към мотивите му или към неговата версия за случилото се. Накрая поставих именно Орест в центъра на историята. 

Всеки акт на насилие там води не до развръзка, а до отварянето на нов цикъл от болка. 

Да, всяко убийство следваше като вид възмездие. В един момент, когато пишех за насилието в Северна Ирландия, забелязах тази спирала – убийства тип „око за око“, убийства за отмъщение. Именно това беше в съзнанието ми. 

Намираме се на прага на настъпващата ера на изкуствения интелект. Когато един ден ИИ овладее писането, кой недостатък на създадената от човека литература би Ви липсвал най-много?

Знанието, че си се провалил. Самата концепция за провал.

 

Колъм Тойбин: Без уютни събития, без лесни преживявания, без неоспорима развръзка

Post Syndicated from Антония Апостолова original https://www.toest.bg/kolm-toybin-bez-uyutni-subitiya-bez-lesni-prezhivyavaniya-bez-neosporima-razvruzka/

Колъм Тойбин: Без уютни събития, без лесни преживявания, без неоспорима развръзка

Световноизвестният ирландски писател Колъм Тойбин идва за пръв път у нас по покана на ICU – българското издателство на книгите му. В навечерието на неговото гостуване излезе и романът му от 2017 г. „Дом на имена“. Срещата на автора с читатели във формат „въпроси и отговори“ и подписване на книги ще се състои на 6 октомври от 16 ч. в книжарница Umberto & Co. На 7 октомври ще се проведе и галавечер с водеща Надежда Московска и с участието на преводачките Бистра Андреева и Елка Виденова. Събитието ще започне в 19 ч. на голямата сцена на Младежкия театър.

Когато не пишете за велики писатели или митологични персонажи, историите Ви следват живота на съвсем обикновени хора, на които се случват съвсем обикновени неща (по Нортръп Фрай). В какво се състои литературното обаяние на обикновеността за Вас? 

Знам какво имате предвид под „обикновено“, само че понятието „обикновен“ не означава кой знае какво за мен, когато работя. Често пиша за света на детството и за семейството. Но дори когато не е така, се опитвам да драматизирам сложността и двусмислието, а за това е необходимо да съзра някакво вътрешно богатство в героя си, независимо от житейските и другите обстоятелства около него. Написал съм около дузина романи и без да съм го планирал, се очерта следният модел: един роман е за известен автор или митичен персонаж, а следващият – за някой „най-обикновен“ човек от моя роден град или семейство. Изпитвам облекчение, когато преминавам от едното към другото и обратно. 

Двусмислената (да се захвана за тази Ваша дума) концепция за дома бележи голяма част от творчеството Ви. Самият Вие сте живял в редица държави. Стигнахте ли до надеждна дефиниция за „дом“?

За човек на моята възраст домът е там, където са компактдисковете му! Признавам си, че колкото и да е странно, не разсъждавам много върху това, върху концепцията за дом. Когато обаче хвана самолетен полет от някой американски град за Дъблин, знам много добре, че се прибирам у дома. Знам къде и какво е домът. Това е Ирландия. Това е Уексфорд. Това е мястото, откъдето съм. 

В „Празното семейство“ пишете: „Всяка събота ходех до Пойнт Рейъс, за да усетя болката по дома.“ Коя емоция за Вас най-автентично изразява принадлежността? 

На някои езици – на испански например – е трудно да се преведе самата дума miss [в оригиналния текст Тойбин пише буквално to miss home, „за да ми липсва домът“ – б.а.]. Предполагам, че в изречението, което цитирате, се опитвам да внуша идеята, че това „да ти липсва домът“ е вид фантазия, представление, нещо може би реално, но също така вероятно и изкуствено. 

Централен персонаж в много от историите Ви е преобърнатият архетип на майката – понякога проблемно, отчуждено, дестабилизиращо присъствие. Или по-скоро отсъствие – нещо, с което често работите. Сред най-мощните въплъщения на последното е quest-ът, търсенето на майката, в разказа „Дълга зима“…

Пристъпвам към историите една по една. Не следвам някаква определена теория. Не се опитвам да доказвам нищо. Художествената литература се нуждае от разрив, от нарушаване на баланса, от герои, които не се държат по очакван и обичаен за образа си начин. Една любяща майка няма да ми свърши особена работа. Няма какво да я правя. Ами ако майката не е майчински настроена? Ами ако присъствието ѝ е вредно и пагубно? Ами ако именно отсъствието ѝ е онова, което има значение и въздействие? Няма ли да бъде по-интересно? Иначе, що се отнася до „Дълга зима“, написах разказа малко след като майка ми и брат ми починаха и цялата мъка, привнесена в тази история, беше все още съвсем жива и оголена за мен. Не бях я планирал като почти автобиографична, но се получи тъкмо такава. 

Подобно на „Одисея“ изобразявате завръщането у дома като много по-голямото изпитание, отколкото напускането му. У Вас и двете могат да се четат, понякога едновременно, като акт на окончателно пристигане, на бягство, на спасение, на поражение…

Обожавам края на „Одисея“. Няма щастливо завръщане. Шеги, ирония, увъртания. Обичам да се завръщам в Ирландия. Но това простичко чувство не трае дълго. То е фалшиво усещане. Изобщо, много ми харесва идеята за измамното, невярното усещане в литературата – то ми допада повече от автентичността или искреността. Предполагам, това, което в крайна сметка се опитвам да кажа, е, че белетристиката трябва да бъде чисто и просто интересна. Без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка. 

В какво се състои себепознанието у героите Ви? Тяхната идентичност често е диалектична – нещо, което градят по необходимост след криза, посттравматично, компромисно.

Този въпрос е лесен, или поне отговорът му е такъв. В моите романи героите ми правят нещо, мислят, помнят. Не ме занимава идеята за някаква всеобхватна идентичност, нито дори проблемите на себепознанието. Нямам теория за човешкия характер. Нямам дарба за абстрактно мислене. За мен съществуват единствено и само следващият образ, следващото изречение, следващата сцена. Работата ми се състои в това да създам нещо интересно и истинско. Така че оставям персонажите си да живеят колкото могат. Много често те мълчат за важните неща, а това придава на вътрешния им свят суров и нелицеприятен вид, прави ги неспособни да общуват лесно и директно. Разликата между това, което чувстват, и това, което разкриват, дава огромна енергия на повествованието. Интересувам се от тази раздалеченост. Интересувам се от един герой, най-много двама, на едно място. Интересувам се от личния интимен живот – какъв е, как се усеща; от вътрешния свят.

Заговаряйки за интимността, със сигурност сте казал достатъчно за това какво е да се пише за гей сексуалността в един, поне доскоро, репресивен социално-културен контекст като ирландския (и българския, уви). И по-важното – за автоцензурата, преодолявана по пътя към тези Ваши сурови, неподправени, натуралистични описания на секса между мъже. 

Понякога е важно да не се пишат графични сексуални сцени. Няма закон, който да казва, че трябва. Но понякога начинът, по който героите правят секс, е съществен за историята. Предполагам, че има няколко правила: без метафори, без сравнения, без завоалиран или натруфен стил. Просто кажете какво са направили персонажите, не как са се чувствали. Впрочем точно днес получих имейл от хетеросексуален приятел, който реагира на интимните гей сцени в новия ми роман (The Bridge). Та той пише, че се е почувствал възбуден от описанията. Това ми се стори хубаво. Една от секс сцените в тази книга е в затвор, та имах добро основание да я направя графична – важен беше начинът на правене на любов, конкретните физически действия. 

В творчеството Ви любовта често се явява форма на задължение – преплетена с неизбежност, с наложителност, с премълчаване. Има ли изобщо нещо лесно и освобождаващо в нея? 

Може би, но то не върши работа в един роман. Иначе, в разказите се опитвам да работя по ръба на това, което може да бъде изречено, и онова, което трябва да остане неизказано. Кимването е важно, смръщването, въздишката, полуизказаното, необлечената в слово мисъл, внезапното изтърсване на нещо.

В последния си издаден на български роман „Дом на имена“ ни давате гледните точки на Клитемнестра и децата ѝ Електра и Орест, но не и на Агамемнон. (Интересно, че той бе лишен от лице и почти от глас и в „Одисея“ на Нолан). Вашият специфичен поглед върху тази архетипна история? 

Първоначално исках да работя с това, което бих нарекъл „стакато в първо лице“: гласовете на жените – Клитемнестра и нейната дъщеря. Но впоследствие бях очарован от историята на Орест, от неговата срамежливост, от неговото отсъствие, от неговата сдържаност. Нямах никакъв интерес към гласа на Агамемнон [който бива убит от съпругата си, след като принася в жертва дъщеря им Ифигения – б.а.], към мотивите му или към неговата версия за случилото се. Накрая поставих именно Орест в центъра на историята. 

Всеки акт на насилие там води не до развръзка, а до отварянето на нов цикъл от болка. 

Да, всяко убийство следваше като вид възмездие. В един момент, когато пишех за насилието в Северна Ирландия, забелязах тази спирала – убийства тип „око за око“, убийства за отмъщение. Именно това беше в съзнанието ми. 

Намираме се на прага на настъпващата ера на изкуствения интелект. Когато един ден ИИ овладее писането, кой недостатък на създадената от човека литература би Ви липсвал най-много?

Знанието, че си се провалил. Самата концепция за провал.

 

„Господът на световете“. Извънземни и ислям (продължение)

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam-produlzhenie/

<< Към първа част

„Господът на световете“. Извънземни и ислям (продължение)

Средновековните извори, особено от външни нам култури, имат особена динамика. На пръв поглед изглеждат непроницаеми, езикът е тежък, сух, често са сложни, витиевати, с множество скрити препратки, особено към текстове, които читателите следва да знаят по подразбиране. Няма бележки под линия, няма обяснения. Но с това се свиква и носи особено удоволствие, почти като да чоплиш тиквени или слънчогледови семки. За непосветените изглежда скучна повторяема дейност. Ала за нейните адепти носи огромно удовлетворение както веднага, така и с натрупването в дългосрочен план. И често пъти, особено когато става въпрос за Корана и Сунната, изворите осмислят събития от съвремието. Тъй де, откъде иначе човек може да разбере защо вече споменатата в предишната част ИДИЛ нарича списанието си „Дабик“?

Съвременните възгледи също не са еднозначни. Ето този любопитен читател отправя запитване към портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения и работи: „Искам да Ви запитам относно въпроса за извънземните.“ Има ли ги споменати в Корана и Сунната? Ако не, откъде идвал тоя израз „извънземни същества“, което на арабски тук е буквално „космически същества“ (ка’инат фада’ийа). Запитването става още по-интересно: какво мислят религиозните авторитети за твърденията, че извънземните са създали човека подобен на тях чрез ДНК технологии, че те са помагали на фараоните да построят пирамидите, че те са силата, довела до съществуването на човека, и в крайна сметка как изглеждат? Дали изображенията, които намираме по мрежата, са истински, или са изфантазирани, за да убедят хората, че извънземни съществуват?

Мисля, че питането е достойно за едновремешния вестник „Психо“ или сходния му днес „Феномен“, който често си купувам, за да си сверя конспиративно-окултния часовник. Но както обичам да казвам, в мюсюлманското право и богословие срамен въпрос няма. Все пак става дума за съвършения Свещен закон на Всевишния. Там трябва да има отговор на всичко.

Отговорът е изненадващо разкрепостен, още повече че това е катарското министерство. Онзи, който е създал човека, и го е изваял че после му е и вдъхнал живот – тоест самият Аллах, – е способен да създаде и извънземни. Свещеният Коран е посочил, че има същества, които не са били известни на човечеството по времето на Пророка, ролята на научните открития, както и че за всяко нещо има определено време, което ще настъпи. Аргументът е вече цитираният от мен текст в Коран 16:8: „[Сътвори] и конете, и мулетата, и магаретата – за да ги яздите и за украса. И сътвори Той каквото не знаете“; „Всяка вест си има определено време и ще узнаете“ (6:67), и вече известното ни знамение за „небесните добичета“ (42:29), където, пояснява богословът, терминът дабба според някои религиозни учени обозначава създания, различни от ангелите, тъй като Всевишният прави разлика между онова, което е дабба, тук „твар“, и ангелите в самия Коран: „На Аллах се покланя в суджуд всичко на небесата и всяка твар по земята, и ангелите – без да се големеят“ (16:49).

Ако трябва да бъда донякъде критичен, тук нашият превод ми се вижда излишно рестриктивен и прокарва определено тълкувание. Защото арабският оригинал не ни казва точно „всичко на небесата и всяка твар на земята“, а по-скоро „всяка твар на небесата и земята“ (ма фи с-самауат уа-ма фи л-ард мин дабба). А пък суджуд, както е известно в мюсюлманската ритуална практика, е покланянето с чело до пода и ако бях един средновековен богослов като Ибн Таймия от XIII век например, щях да разсъждавам върху това как небесните твари, които не са ангели, а очевидно са нещо друго, свеждат чело до земята, какво тяло имат, колко и какви крайници, стави, имат ли глава, дали е повече от една, въобще как се извършва този жест на ритуално поклонение от чисто механична гледна точка.

Но да оставим тази спекулация за друг път и да продължим с катарската фетва на Министерството. Нали е важно какво казва религиозният истаблишмънт. На базата на тези текстове, твърди богословът, „хората на знанието“, тоест религиозните учени, или поне някои от тях, твърдят, че няма пречки да съществуват други „вселени“ или „светове“, без да е напълно сигурно, доколкото свещените текстове подлежат на тълкуване. Ала не си мислете, че това разкрепостено тълкуване се простира благосклонно върху окултно-конспиративните теории за сътворението на човека от извънземен разум чрез ДНК манипулация. Това допускане е откровена безсмислица. Та не е ли самият Аллах създател на човека според писаното „Сътворихме Ние човека от подбрана глина“ и т.н. (Коран 23:12)? За фараоните и извънземните позицията е по-мека, била тя и скептична – няма категорично доказателство за подобно, хм, строително сътрудничество (по мое четене), та и е правилно мюсюлманите да не се вдават много-много в разсъждения в тая посока.

Подобни позиции, с много сходна коранична основа, се застъпват и от други популярни богослови, ето например един Ясир Кади, богослов от САЩ, в онлайн канала му. Той преповтаря почти буквално старите аргументи, че и се опира на вече споменатия Ибн Таймия, който пък разсъждава върху възможностите за безкрайни творчески актове на Аллах, които, разбира се, включват и други светове. А ако това е така, логично е мюсюлманите да се вълнуват от съвременни дискусии, свързани с доказателства за извънземни, мислени през феномена на неидентифицираните летящи обекти.

И тук се натъкваме на една от пресечните точки между американската администрация и религиозните мюсюлмани. Защото, както видяхме, няма религиозно противоречие ходжата или всеки един религиозен мюсюлманин да допуска, че в произшествието в Розуел, САЩ, от 1947 г. например има зрънце истина. Сигурно и от гледна точка на вярата „няма лошо“, както се казва на арабски (ла ба’с), да се мисли и за нашенската Царичина дупка от 1990 г., когато български военни копаят в търсене на извънземни край София по указанията на екстрасенси. Не съм попадал обаче на тукашно мюсюлманско размишление по въпроса. Търсенето ми онлайн на комбинация от „извънземни“ и „Главно мюфтийство“ ме препраща към Отдел „Външни отношения“ на Мюсюлманското вероизповедание. Но не външни на Земята, или поне засега. Сигурно някой ден може да е другояче, ако тълкувателите на Корана в полза на космическите пришълци се окажат прави.

През 2017 г. излязоха данни, че Пентагонът използва десетки милиони долари „черни пари“ от военния бюджет за проучване на свидетелства за НЛО в рамките на програма за идентифициране на заплахи за въздушното пространство. Както отбелязва и Sapience, американски мюсюлмански институт за проучване на връзката между религията и науката, тези разкрития наливат наново вода в мелницата на интереса към извънземните. Според института

може да се прокара връзка между наблюдаваните прояви на НЛО и споменатите в ислямската традиция джинове.

Тези паралели вървят по няколко линии. На първо място, характеристиките при описанията на двата феномена – странни същества, които променят формата си, летящи, неестествено движещи се обекти. Второ, измамата като основна тема и в двата случая. И в разказите за НЛО, и в старите истории за джинове имаме елемент на заблуда и оптически илюзии. Трето, разказите за отвличания. И накрая, сходствата при случаи, свързани с обладаване, т.нар. стопаджийски ефект (hitchhiker effect) – след отвличане и посещение на извънземни човек носи остатъчни ефекти от него. След като веднъж срещнеш съществата от друг пласт на реалността, те оставят следа върху теб. Не се ли загатва и същото в текста на Корана: „Които изяждат лихвата, не ще се изправят, освен както се изправя някой, когото сатаната поваля от лудост“ (2:275), където се допуска възможността дяволът да доведе някого до безумие?

Тук трябва да направим и важно терминологично уточнение. Вместо „извънземен“ (extraterrestrial) някои учени използват термина „криптоземен“ или „скритоземен“ (cryptoterrestrial), доколкото той обозначава не живот, придошъл от пространства извън Земята, а по-скоро феномен, наличен на Земята, но със скрит произход. И това, твърди авторът на статията, веднага напомня за света на джиновете. Защото едно от значенията на арабския корен дж-н-н, от който идва думата, е свързано със скриване, укриване, покриване. Честно казано, ако бях мюсюлманин, и аз веднага щях да припозная джиновете като основни виновници за НЛО феномените. Не ми трябват „зелени човечета“. Е, ако може, да не изхвърляме и „небесните добичета“ с неясни атрибути от небесата.

Арабският онлайн инфлуенсър Manetho The Writer посвещава почти четиричасово предаване на „черните пари“ на Пентагона, обсъжданията на НЛО в американската администрация и връзката с възможни срещи с извънземни. Епизодът се нарича „От Конгреса до джамията: мюсюлманското право за извънземните“ и представлява подкаст с различни участници и материали. Има всичко – от протоколи на изтеклите документи от Пентагона и записки на Конгреса в САЩ, през детайлни описания на наблюдавани НЛО, споменаване на Розуел и други подобни събития, та чак до богословски обяснения по някоя от по-горните линии на разсъждение, текстове от Корана и Сунната и пространни разсъждения относно приложимостта на ислямското право относно възможните извънземни.

Докато слушам смесицата от арабски диалекти и книжовен кораничен език, от чисто любопитство се питам друго. Свързано е с визуалното възприятие на извънземните. Клишираният образ на извънземното на Запад е известен – голяма, удължена, яйцевидна глава, големи очи, тънко тяло, високо или ниско, фини крайници, нещо като известните „сиви същества“. Но историческите изображения на джинове в старите мюсюлмански ръкописи нямат нищо общо с това. Обикновено ги изобразяват мускулести, с човешка или животинска глава, често пъти с рога, зъбати, понякога имат крила. Това не са падналите ангели от християнството. В исляма такива няма. Даже архизлодеят на Корана – Иблис, е джин, пише го в Коран 18:50: „И когато рекохме на ангелите: „Сведете чела пред Адам!“, те се поклониха, освен Иблис. Той бе от джиновете…“ Вижте ги например тук в стари ръкописи… Та, чудя се, дали има истории за среща на съвременни мюсюлмани с извънземни, които да пресичат културните граници. Например да ги отвличат не зъбати и крилати джинове, а хуманоиди с яйцевидни глави. Е, да не насилваме историческите и културните особености. Пък и да не забравяме, че ако има „небесни твари“, които са разумни и от време на време избират да се явят на хората, те могат или да приемат различна форма, или съответните култури да ги възприемат според собствените им понятийни условности.

Но докато дослушвам подкаста, един от участниците изплюва камъчето. Колкото и да се спекулира около възможните обязаности на обитателите на Космоса – например как се женят, как извършват ритуално умиване и прочее (покрай всичко зачудвам се и как ли се обрязват), – се стига до признание. Мюсюлманската ритуалност в Свещения закон е изградена около идеята за централна роля на човечеството. Няма мърдане. И Коранът, и Сунната, и мюсюлманското право важат най-вече за него. Тоест продължавам същата нишка на разсъждение. Ако си нарушил „границите на Аллах“ (Коран 4:13) и ти се полага наказание свише, което никой не може да промени – като отрязването на ръката на крадеца, пребиване с камъни за прелюбодейство, камшици за алкохол например, – няма голямо значение дали другите разумни същества във вселените на „Господа на световете“ подлежат на същото. Свещеният закон може да е всеобхватен, но не е безогледен. В него си има приоритети. И извършеното от хора в сферата на човешкото безспорно е един от тях.


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

„Господът на световете“. Извънземни и ислям (продължение)

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam-produlzhenie/

<< Към първа част

„Господът на световете“. Извънземни и ислям (продължение)

Средновековните извори, особено от външни нам култури, имат особена динамика. На пръв поглед изглеждат непроницаеми, езикът е тежък, сух, често са сложни, витиевати, с множество скрити препратки, особено към текстове, които читателите следва да знаят по подразбиране. Няма бележки под линия, няма обяснения. Но с това се свиква и носи особено удоволствие, почти като да чоплиш тиквени или слънчогледови семки. За непосветените изглежда скучна повторяема дейност. Ала за нейните адепти носи огромно удовлетворение както веднага, така и с натрупването в дългосрочен план. И често пъти, особено когато става въпрос за Корана и Сунната, изворите осмислят събития от съвремието. Тъй де, откъде иначе човек може да разбере защо вече споменатата в предишната част ИДИЛ нарича списанието си „Дабик“?

Съвременните възгледи също не са еднозначни. Ето този любопитен читател отправя запитване към портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения и работи: „Искам да Ви запитам относно въпроса за извънземните.“ Има ли ги споменати в Корана и Сунната? Ако не, откъде идвал тоя израз „извънземни същества“, което на арабски тук е буквално „космически същества“ (ка’инат фада’ийа). Запитването става още по-интересно: какво мислят религиозните авторитети за твърденията, че извънземните са създали човека подобен на тях чрез ДНК технологии, че те са помагали на фараоните да построят пирамидите, че те са силата, довела до съществуването на човека, и в крайна сметка как изглеждат? Дали изображенията, които намираме по мрежата, са истински, или са изфантазирани, за да убедят хората, че извънземни съществуват?

Мисля, че питането е достойно за едновремешния вестник „Психо“ или сходния му днес „Феномен“, който често си купувам, за да си сверя конспиративно-окултния часовник. Но както обичам да казвам, в мюсюлманското право и богословие срамен въпрос няма. Все пак става дума за съвършения Свещен закон на Всевишния. Там трябва да има отговор на всичко.

Отговорът е изненадващо разкрепостен, още повече че това е катарското министерство. Онзи, който е създал човека, и го е изваял че после му е и вдъхнал живот – тоест самият Аллах, – е способен да създаде и извънземни. Свещеният Коран е посочил, че има същества, които не са били известни на човечеството по времето на Пророка, ролята на научните открития, както и че за всяко нещо има определено време, което ще настъпи. Аргументът е вече цитираният от мен текст в Коран 16:8: „[Сътвори] и конете, и мулетата, и магаретата – за да ги яздите и за украса. И сътвори Той каквото не знаете“; „Всяка вест си има определено време и ще узнаете“ (6:67), и вече известното ни знамение за „небесните добичета“ (42:29), където, пояснява богословът, терминът дабба според някои религиозни учени обозначава създания, различни от ангелите, тъй като Всевишният прави разлика между онова, което е дабба, тук „твар“, и ангелите в самия Коран: „На Аллах се покланя в суджуд всичко на небесата и всяка твар по земята, и ангелите – без да се големеят“ (16:49).

Ако трябва да бъда донякъде критичен, тук нашият превод ми се вижда излишно рестриктивен и прокарва определено тълкувание. Защото арабският оригинал не ни казва точно „всичко на небесата и всяка твар на земята“, а по-скоро „всяка твар на небесата и земята“ (ма фи с-самауат уа-ма фи л-ард мин дабба). А пък суджуд, както е известно в мюсюлманската ритуална практика, е покланянето с чело до пода и ако бях един средновековен богослов като Ибн Таймия от XIII век например, щях да разсъждавам върху това как небесните твари, които не са ангели, а очевидно са нещо друго, свеждат чело до земята, какво тяло имат, колко и какви крайници, стави, имат ли глава, дали е повече от една, въобще как се извършва този жест на ритуално поклонение от чисто механична гледна точка.

Но да оставим тази спекулация за друг път и да продължим с катарската фетва на Министерството. Нали е важно какво казва религиозният истаблишмънт. На базата на тези текстове, твърди богословът, „хората на знанието“, тоест религиозните учени, или поне някои от тях, твърдят, че няма пречки да съществуват други „вселени“ или „светове“, без да е напълно сигурно, доколкото свещените текстове подлежат на тълкуване. Ала не си мислете, че това разкрепостено тълкуване се простира благосклонно върху окултно-конспиративните теории за сътворението на човека от извънземен разум чрез ДНК манипулация. Това допускане е откровена безсмислица. Та не е ли самият Аллах създател на човека според писаното „Сътворихме Ние човека от подбрана глина“ и т.н. (Коран 23:12)? За фараоните и извънземните позицията е по-мека, била тя и скептична – няма категорично доказателство за подобно, хм, строително сътрудничество (по мое четене), та и е правилно мюсюлманите да не се вдават много-много в разсъждения в тая посока.

Подобни позиции, с много сходна коранична основа, се застъпват и от други популярни богослови, ето например един Ясир Кади, богослов от САЩ, в онлайн канала му. Той преповтаря почти буквално старите аргументи, че и се опира на вече споменатия Ибн Таймия, който пък разсъждава върху възможностите за безкрайни творчески актове на Аллах, които, разбира се, включват и други светове. А ако това е така, логично е мюсюлманите да се вълнуват от съвременни дискусии, свързани с доказателства за извънземни, мислени през феномена на неидентифицираните летящи обекти.

И тук се натъкваме на една от пресечните точки между американската администрация и религиозните мюсюлмани. Защото, както видяхме, няма религиозно противоречие ходжата или всеки един религиозен мюсюлманин да допускат, че в произшествието в Розуел, САЩ, от 1947 г. например има зрънце истина. Сигурно и от гледна точка на вярата „няма лошо“, както се казва на арабски (ла ба’с), да се мисли и за нашенската Царичина дупка от 1990 г., когато български военни копаят в търсене на извънземни край София по указанията на екстрасенси. Не съм попадал обаче на тукашно мюсюлманско размишление по въпроса. Търсенето ми онлайн на комбинация от „извънземни“ и „Главно мюфтийство“ ме препраща към Отдел „Външни отношения“ на Мюсюлманското вероизповедание. Но не външни на Земята, или поне засега. Сигурно някой ден може да е другояче, ако тълкувателите на Корана в полза на космическите пришълци се окажат прави.

През 2017 г. излязоха данни, че Пентагонът използва десетки милиони долари „черни пари“ от военния бюджет за проучване на свидетелства за НЛО в рамките на програма за идентифициране на заплахи за въздушното пространство. Както отбелязва и Sapience, американски мюсюлмански институт за проучване на връзката между религията и науката, тези разкрития наливат наново вода в мелницата на интереса към извънземните. Според института

може да се прокара връзка между наблюдаваните прояви на НЛО и споменатите в ислямската традиция джинове.

Тези паралели вървят по няколко линии. На първо място, характеристиките при описанията на двата феномена – странни същества, които променят формата си, летящи, неестествено движещи се обекти. Второ, измамата като основна тема и в двата случая. И в разказите за НЛО, и в старите истории за джинове имаме елемент на заблуда и оптически илюзии. Трето, разказите за отвличания. И накрая, сходствата при случаи, свързани с обладаване, т.нар. стопаджийски ефект (hitchhiker effect) – след отвличане и посещение на извънземни човек носи остатъчни ефекти от него. След като веднъж срещнеш съществата от друг пласт на реалността, те оставят следа върху теб. Не се ли загатва и същото в текста на Корана: „Които изяждат лихвата, не ще се изправят, освен както се изправя някой, когото сатаната поваля от лудост“ (2:275), където се допуска възможността дяволът да доведе някого до безумие?

Тук трябва да направим и важно терминологично уточнение. Вместо „извънземен“ (extraterrestrial) някои учени използват термина „криптоземен“ или „скритоземен“ (cryptoterrestrial), доколкото той обозначава не живот, придошъл от пространства извън Земята, а по-скоро феномен, наличен на Земята, но със скрит произход. И това, твърди авторът на статията, веднага напомня за света на джиновете. Защото едно от значенията на арабския корен дж-н-н, от който идва думата, е свързано със скриване, укриване, покриване. Честно казано, ако бях мюсюлманин, и аз веднага щях да припозная джиновете като основни виновници за НЛО феномените. Не ми трябват „зелени човечета“. Е, ако може, да не изхвърляме и „небесните добичета“ с неясни атрибути от небесата.

Арабският онлайн инфлуенсър Manetho The Writer посвещава почти четиричасово предаване на „черните пари“ на Пентагона, обсъжданията на НЛО в американската администрация и връзката с възможни срещи с извънземни. Епизодът се нарича „От Конгреса до джамията: мюсюлманското право за извънземните“ и представлява подкаст с различни участници и материали. Има всичко – от протоколи на изтеклите документи от Пентагона и записки на Конгреса в САЩ, през детайлни описания на наблюдавани НЛО, споменаване на Розуел и други подобни събития, та чак до богословски обяснения по някоя от по-горните линии на разсъждение, текстове от Корана и Сунната и пространни разсъждения относно приложимостта на ислямското право относно възможните извънземни.

Докато слушам смесицата от арабски диалекти и книжовен кораничен език, от чисто любопитство се питам друго. Свързано е с визуалното възприятие на извънземните. Клишираният образ на извънземното на Запад е известен – голяма, удължена, яйцевидна глава, големи очи, тънко тяло, високо или ниско, фини крайници, нещо като известните „сиви същества“. Но историческите изображения на джинове в старите мюсюлмански ръкописи нямат нищо общо с това. Обикновено ги изобразяват мускулести, с човешка или животинска глава, често пъти с рога, зъбати, понякога имат крила. Това не са падналите ангели от християнството. В исляма такива няма. Даже архизлодеят на Корана – Иблис, е джин, пише го в Коран 18:50: „И когато рекохме на ангелите: „Сведете чела пред Адам!“, те се поклониха, освен Иблис. Той бе от джиновете…“ Вижте ги например тук в стари ръкописи… Та, чудя се, дали има истории за среща на съвременни мюсюлмани с извънземни, които да пресичат културните граници. Например да ги отвличат не зъбати и крилати джинове, а хуманоиди с яйцевидни глави. Е, да не насилваме историческите и културните особености. Пък и да не забравяме, че ако има „небесни твари“, които са разумни и от време на време избират да се явят на хората, те могат или да приемат различна форма, или съответните култури да ги възприемат според собствените им понятийни условности.

Но докато дослушвам подкаста, един от участниците изплюва камъчето. Колкото и да се спекулира около възможните обязаности на обитателите на Космоса – например как се женят, как извършват ритуално умиване и прочее (покрай всичко зачудвам се и как ли се обрязват), – се стига до признание. Мюсюлманската ритуалност в Свещения закон е изградена около идеята за централна роля на човечеството. Няма мърдане. И Коранът, и Сунната, и мюсюлманското право важат най-вече за него. Тоест продължавам същата нишка на разсъждение. Ако си нарушил „границите на Аллах“ (Коран 4:13) и ти се полага наказание свише, което никой не може да промени – като отрязването на ръката на крадеца, пребиване с камъни за прелюбодейство, камшици за алкохол например, – няма голямо значение дали другите разумни същества във вселените на „Господа на световете“ подлежат на същото. Свещеният закон може да е всеобхватен, но не е безогледен. В него си има приоритети. И извършеното от хора в сферата на човешкото безспорно е един от тях.


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Красота и катастрофа в „Светлосянка: Експедиция 33“ (втора част)

Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33-vtora-chast/

<< Към първа част

Красота и катастрофа в „Светлосянка: Експедиция 33“ (втора част)

Северина Станкева: Наред с руините, които говорят за отминали епохи и които обсъждахме в края на предишния разговор, има и съвсем буквални отломъци, които се натрупват. Когато героите излизат от града си Люмиер, те се оказват заобиколени от останките на предишните експедиции. Ако в Люмиер изтриването се осъществява много романтично с червените листенца и превръщането в пепел, които спомена, то извън него смъртта има точно обратния вид. Няма изтриване, телата се вкаменяват там, където са загинали. Остават и се трупат едни върху други. Има места, на които играчът трябва да се катери по тях. Един от основните въпроси отново е: какво да правим с това натрупване, с разпада? Как се продължава нататък? Независимо дали разглеждаме разпада като личната история на персонажите (това семейство, чиито връзки са много сложни), или като цивилизационен упадък. Какво да правим с отломките, на които сме свидетели? Да стъпим върху тях, да ги оплакваме, да се бунтуваме? Героите се опитват постоянно да надскочат ситуацията си, да се справят по някакъв нов начин с наследството, което заварват. И в първата половина на играта изглежда, че това наследство е героично преодолимо. В последна сметка се оказва поредното завъртане на все същия омагьосан кръг, повторение на музикалната тема.

Миглена Николчина: Огромна култура е залегнала в правенето на „Светлосянка“. Ще дам още една следа, която ми се струва важна именно в този ракурс. В някои от текстовете на песните, които – както стана ясно – са много красиви, е използван окситански, езикът на Южна Франция, езикът на трубадурите, на куртоазната култура. Това са големите поети на Късното средновековие, от които нишката води към Данте и изобщо към новите европейски литератури. Вкарването на окситански в контекста на играта ми се струва още една податка, че тук ние се занимаваме по някакъв начин с целия обхват на френската култура и цивилизация, с всичко онова, което тя е създала – между окситанската поезия и голямата живопис от първата половина на XX век. В играта подчертано преднамерено са представени всички изкуства.  Има например един остров, на който нищо не се случва. Всичко там е бяло и се чува глас, който чете стихотворение. Безплътен, излъчван от пейзажа, превърнат в пейзаж, бял като празен лист…

И всичко това го намираме в руини. Намираме го в красиви, живописни руини, често пъти увиснали в небето, непризнаващи гравитацията, но така или иначе – руини. Последното, което ще добавя към тезата си, е името на града. То не е Париж, въпреки че навсякъде виждаме знакови за Париж сгради и места, включително Айфеловата кула. Името е Люмиер. Люмиер значи „светлина“. Париж е наричан Град на светлината, но също така, в множествено число (което не се чува на френски), това е френската дума за Просвещението. Така че имаме окситанското наследство – началото, Средновековието,  трубадурите, които са от Южна Франция, откъдето са и основните създатели на играта. Труповете из „забравени земи“, за които говориш – дали са от Вартоломеевата нощ, от Френската революция, от други сътресения? Забравени са земите. Има го Просвещението в самото име на града. Просвещението е общоевропейски процес, но Париж е люлката му. Имаме този XIX век, чиято опашка хващаме с разпадането на Бел епок, с „гомажа“… Като разбрах, че се нарича гомаж това изчезване, веднага се досетих, че персонажите са нарисувани.

Северина Станкева: Да, това беше първото ти впечатление, което ми сподели – дали героите не са нарисувани.

Миглена Николчина:  Играта доста дълго отлага осъзнаването, че персонажите обитават „света на платното“. Всъщност сюжетът със своята затвореност в семейната драма също би могъл да бъде привлечен към този реквием на френската цивилизация. С такъв сюжет чисто биологически играта изключва продължение. В картината – да! В картината би могло да има продължение, но извън нея като че ли не. Всичко, което по някакъв начин се доближи до това инцестно семейно ядро, е обречено на изчезване.

Северина Станкева: На мен ми се иска да се върнем към темата за разрухата и разпада. Разказът на това семейство за самото себе си се разпада, умножава се в течение на цялата игра. Същинската ѝ част като че ли започва там, където играчът и героите смятат, че трябва да завърши – с победата над художничката. Оказва се, че тя е крепителка, не разрушителка – всъщност бащата Реноар иска да изтрие платното, а обратното броене е нейният начин да отложи колкото е възможно това. След победата експедицията се завръща в Люмиер, макар и изгубила главния си герой Густав, с когото играта започва, но като същински принцип на реалността бащата се появява и изтрива всичко и всички. След като майката (художничката) е прокудена от платното,  започва битка между баща и дъщеря. Дъщерята дори написва „Тате, пръждосвай се“ (Papa, va t’en) на заплашителния монолит, на който в началото на играта се помества обратното броене.

От своя страна нарисуваните герои, за които тук едва ли ще остане време да говорим, а също са много интересни, трябва да се справят със статуса си на такива. Включително с обстоятелството, че за тях смъртта не е толкова категорична, колкото са (и сме) смятали. Густав, уж представен като главен герой в началото на играта, е убит още в първо действие – много смел ход сам по себе си; не се сещам друга игра да отстранява протагониста си толкова бързо, отвъд обстоятелството, че смъртта му е първата – на пръв поглед, а всъщност поредната – загуба на брата. Или загуба на поредния брат.

Семейството се множи на страшно много герои. Всеки негов член си създава рисувани образи на останалите – двойници. Двойниците образуват собствени взаимоотношения, копие и оригинал постоянно сменят местата си и това разпръскване е невъзможно да се фиксира около какъвто и да било стабилен център. Остава въпросът откъде произлиза всичко това. Има „реален“ факт, който впоследствие функционира като център – синът е умрял, жертвайки се, за да спаси сестра си в пожар, – но оттам насетне е много трудно на играча да прецени на кого от героите да вярва.

И двата края са изключително противоречиви. Изборът е между гледната точка на рисуван герой, който знае, че всъщност не е „истински“ човек, но застава на страната на реалността, и „истински“ човек на страната на фикцията. Първият (Версо, брат, създаден от майката ) смята, че трябва да се изправим срещу трагедията ребром, което практически значи да изтрием самия него и целия свят на Люмиер. Тоест фикционалният герой иска да изтрие света на фикцията. Реалният човек (Алисия, влязла в платното под алтер егото Маел), за когото този свят е убежище, иска обратното – да изтрие за себе си реалността, да се претопи във фикцията. Всъщност няма обективно верен отговор, той зависи от перспективата, а и двете възможности са ужасно мрачни. Защото всеки от тези герои, макар че застава на страната, на която не би трябвало да застане, с това повтаря точно грешките, които иска да избегне. Истинската героиня се превръща в майка си, става новата художничка повелителка на платното, а изображението на брата действа като самия брат, жертвайки се, за да спаси сестра си, и с това разрушава цял свят.

Миглена Николчина: Няма правилен изход, защото играта показва историческата безизходица, липсата на изход. И това е ужасяващото в нея. Все пак има светлина в края на тунела. Ще го предложа, както го виждам, макар и с доза ирония. Преди всичко не става съвсем ясно защо и от  кого е подпален пожарът, в който е загинал братът. Донякъде се разбира, че има гилдия на художниците, към която принадлежат персонажите. Пък имало някаква гилдия на писателите и те взели че подпалили къщата на художниците. В духа на моите изкуствоведски хипотези шегата ми е, че това не е гилдия на писатели в точния смисъл (ако нечий дом е тежко опожарен през последните стотина години, това е домът на поезията), а е гилдия на концептуалистите, които вече не рисуват, а развиват теоретични концепции, към които прикрепят някакви, така да се каже, подпалвачества.

Така или иначе, някой е подпалил дома на Реноар. (Между другото, срещу реалния художник се разгаря някаква доста нелепа кампания в годините преди правенето на играта – движение да бъдат премахнати картините му от музеите.) Но да се върна към завършека на играта. И двата края изглеждат по различен начин мрачни. В единия край братът и сестрата оцеляват, като остават в света на платното. Сюжети за оставане или озоваване във виртуален свят има много, но тук това е свят на живопис, на живописната картина, на живописното платно. Тази разлика много се хареса на колегите ни играчи, които, разбира се, виждат този свят върху монитор. Българската дума живопис тук ми се вижда по-богата на смисъл от френската или английската – тя предполага изобразяването като нещо живо, като изписване на живота…

В другия случай рисуваният брат загива заедно с рисувания свят на Люмиер. Само сестрата се връща при майка си, баща си и другата си сестра в „истинския“ Париж, но Париж е показан като гробище. Братът в реалния свят е мъртъв, сестрата е обезобразена от пожара, не може да говори… Затова, ако бихме могли да гледаме оптимистично на случващото се, аз го намерих в изречение на една от нарисуваните героини, която ще изчезне, ако се избере вариантът с връщане в реалността. Тя казва на Версо, нарисувания брат, че Маел, нарисуваната версия на сестрата, ѝ е обещала – тъй като въпросната героиня никога не е виждала истинския свят – да го нарисува в друго платно в центъра на платното. Тоест има обещание реалността да се появи като картина в картината, в още едно ниво на виртуалност, но това вече да бъде големият реален свят.

За сравнение, когато играх „Принципът на Талос“ (The Talos Principle), направо се скъсах от старание, за да изведа аватара си, който е робот във виртуален свят, към унищожения реален свят. Играта дава опция да останеш в илюзията, наивно вярвайки ѝ, или като един Бодхисатва да останеш съзнателно в нея, но най-трудният финал е да излезеш от илюзорното в грозната действителност. Там обаче това последното го исках. Усещането беше, че има надежда, има работа, която можеш да свършиш. В „реалния“ финал на „Светлосянка“ не виждам такава надежда.

Така че ето какво е моето позитивно заключение. Великото френско изкуство, което правеше Париж център на света, може би вече е в миналото. То не може да се повтори, не може да бъде спасено, както казваш ти, но може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена. Затова за мен игрите са кауза на едно ново изкуство, на нови възможности, които можем да разгръщаме оттук насетне.

Когато с теб проведохме разговор за „Светлосянка“ пред публиката на „През девет земи“, един от слушателите се намеси, за да каже, че е асоциирал името на града с братята Люмиер, които дават начало на кинематографията точно в този период. Един вид, живописта е поставена под въпрос от киното и дилемата е дали сме готови да приемем кинематографията като ново начало, или трябва да браним живописта като такава.

Съгласих се с него. Със сигурност трябва да се има предвид и това. През 1905 г. се случват изненадващо много неща в киното, включително френският филм „Есмералда“, базиран на „Парижката Света Богородица“ от Юго: ето че отсъстващата катедрала се появява при такава връзка! За да превъртим отново времето, Франция е първата страна, в която започва да се пише сериозно за видеоигрите – във френското списание за кино Les Cahiers du Cinéma. Там за първи път (доколкото аз знам) се печата сериозна критика за видеоигри с идеята, че това е ново изкуство. Французите бяха много силни през 90-те години с видеоигрите си, после малко заглъхнаха, а сега, изглежда, се завръщат с пълна сила.

Северина Станкева: Да, този коментар е много уместен, доколкото при видеоигрите се срещат – поне в академичен план, но мисля, че не само – същите стереотипи и нагласи, които навремето са съпътствали появата на киното („как може да говорите за това, това е за панаири, не е изкуство“), а преди това и на фотографията. Това представя една историческа линия на неприемане на новите форми на изкуство, която е ясно проследима и винаги стъпва на едни и същи основания. Иначе в играта има и преминавания от цветно към черно-бяло, които също си струва да се обсъдят, доколкото не следват плътно дихотомията реалност–платно. Има много неща в тази игра – аз само веднъж съм я преполовила, пак ще я играя, вече с оптиката на твоето изкуствоведско тълкуване. И пак ще говорим.


В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Красота и катастрофа в „Светлосянка: Експедиция 33“ (втора част)

Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33-vtora-chast/

<< Към първа част

Красота и катастрофа в „Светлосянка: Експедиция 33“ (втора част)

Северина Станкева: Наред с руините, които говорят за отминали епохи и които обсъждахме в края на предишния разговор, има и съвсем буквални отломъци, които се натрупват. Когато героите излизат от града си Люмиер, те се оказват заобиколени от останките на предишните експедиции. Ако в Люмиер изтриването се осъществява много романтично с червените листенца и превръщането в пепел, които спомена, то извън него смъртта има точно обратния вид. Няма изтриване, телата се вкаменяват там, където са загинали. Остават и се трупат едни върху други. Има места, на които играчът трябва да се катери по тях. Един от основните въпроси отново е: какво да правим с това натрупване, с разпада? Как се продължава нататък? Независимо дали разглеждаме разпада като личната история на персонажите (това семейство, чиито връзки са много сложни), или като цивилизационен упадък. Какво да правим с отломките, на които сме свидетели? Да стъпим върху тях, да ги оплакваме, да се бунтуваме? Героите се опитват постоянно да надскочат ситуацията си, да се справят по някакъв нов начин с наследството, което заварват. И в първата половина на играта изглежда, че това наследство е героично преодолимо. В последна сметка се оказва поредното завъртане на все същия омагьосан кръг, повторение на музикалната тема.

Миглена Николчина: Огромна култура е залегнала в правенето на „Светлосянка“. Ще дам още една следа, която ми се струва важна именно в този ракурс. В някои от текстовете на песните, които – както стана ясно – са много красиви, е използван окситански, езикът на Южна Франция, езикът на трубадурите, на куртоазната култура. Това са големите поети на Късното средновековие, от които нишката води към Данте и изобщо към новите европейски литератури. Вкарването на окситански в контекста на играта ми се струва още една податка, че тук ние се занимаваме по някакъв начин с целия обхват на френската култура и цивилизация, с всичко онова, което тя е създала – между окситанската поезия и голямата живопис от първата половина на XX век. В играта подчертано преднамерено са представени всички изкуства.  Има например един остров, на който нищо не се случва. Всичко там е бяло и се чува глас, който чете стихотворение. Безплътен, излъчван от пейзажа, превърнат в пейзаж, бял като празен лист…

И всичко това го намираме в руини. Намираме го в красиви, живописни руини, често пъти увиснали в небето, непризнаващи гравитацията, но така или иначе – руини. Последното, което ще добавя към тезата си, е името на града. То не е Париж, въпреки че навсякъде виждаме знакови за Париж сгради и места, включително Айфеловата кула. Името е Люмиер. Люмиер значи „светлина“. Париж е наричан Град на светлината, но също така, в множествено число (което не се чува на френски), това е френската дума за Просвещението. Така че имаме окситанското наследство – началото, Средновековието,  трубадурите, които са от Южна Франция, откъдето са и основните създатели на играта. Труповете из „забравени земи“, за които говориш – дали са от Вартоломеевата нощ, от Френската революция, от други сътресения? Забравени са земите. Има го Просвещението в самото име на града. Просвещението е общоевропейски процес, но Париж е люлката му. Имаме този XIX век, чиято опашка хващаме с разпадането на Бел епок, с „гомажа“… Като разбрах, че се нарича гомаж това изчезване, веднага се досетих, че персонажите са нарисувани.

Северина Станкева: Да, това беше първото ти впечатление, което ми сподели – дали героите не са нарисувани.

Миглена Николчина:  Играта доста дълго отлага осъзнаването, че персонажите обитават „света на платното“. Всъщност сюжетът със своята затвореност в семейната драма също би могъл да бъде привлечен към този реквием на френската цивилизация. С такъв сюжет чисто биологически играта изключва продължение. В картината – да! В картината би могло да има продължение, но извън нея като че ли не. Всичко, което по някакъв начин се доближи до това инцестно семейно ядро, е обречено на изчезване.

Северина Станкева: На мен ми се иска да се върнем към темата за разрухата и разпада. Разказът на това семейство за самото себе си се разпада, умножава се в течение на цялата игра. Същинската ѝ част като че ли започва там, където играчът и героите смятат, че трябва да завърши – с победата над художничката. Оказва се, че тя е крепителка, не разрушителка – всъщност бащата Реноар иска да изтрие платното, а обратното броене е нейният начин да отложи колкото е възможно това. След победата експедицията се завръща в Люмиер, макар и изгубила главния си герой Густав, с когото играта започва, но като същински принцип на реалността бащата се появява и изтрива всичко и всички. След като майката (художничката) е прокудена от платното,  започва битка между баща и дъщеря. Дъщерята дори написва на заплашителния монолит, на който в началото на играта се помества обратното броене: „Тате, пръждосвай се“ (Papa, va t’en).

От своя страна нарисуваните герои, за които тук едва ли ще остане време да говорим, а също са много интересни, трябва да се справят със статуса си на такива. Включително с обстоятелството, че за тях смъртта не е толкова категорична, колкото са (и сме) смятали. Густав, уж представен като главен герой в началото на играта, е убит още в първо действие – много смел ход сам по себе си; не се сещам друга игра да отстранява протагониста си толкова бързо, отвъд обстоятелството, че смъртта му е първата – на пръв поглед, а всъщност поредната – загуба на брата. Или загуба на поредния брат.

Семейството се множи на страшно много герои. Всеки негов член си създава рисувани образи на останалите – двойници. Двойниците образуват собствени взаимоотношения, копие и оригинал постоянно сменят местата си и това разпръскване е невъзможно да се фиксира около какъвто и да било стабилен център. Остава въпросът откъде произлиза всичко това. Има „реален“ факт, който впоследствие функционира като център – синът е умрял, жертвайки се, за да спаси сестра си в пожар, – но оттам насетне е много трудно на играча да прецени на кого от героите да вярва.

И двата края са изключително противоречиви. Изборът е между гледната точка на рисуван герой, който знае, че всъщност не е „истински“ човек, но застава на страната на реалността, и „истински“ човек на страната на фикцията. Първият (Версо, брат, създаден от майката ) смята, че трябва да се изправим срещу трагедията ребром, което практически значи да изтрием самия него и целия свят на Люмиер. Тоест фикционалният герой иска да изтрие света на фикцията. Реалният човек (Алисия, влязла в платното под алтер егото Маел), за когото този свят е убежище, иска обратното – да изтрие за себе си реалността, да се претопи във фикцията. Всъщност няма обективно верен отговор, той зависи от перспективата, а и двете възможности са ужасно мрачни. Защото всеки от тези герои, макар че застава на страната, на която не би трябвало да застане, с това повтаря точно грешките, които иска да избегне. Истинската героиня се превръща в майка си, става новата художничка повелителка на платното, а изображението на брата действа като самия брат, жертвайки се, за да спаси сестра си, и с това разрушава цял свят.

Миглена Николчина: Няма правилен изход, защото играта показва историческата безизходица, липсата на изход. И това е ужасяващото в нея. И все пак има светлина в края на тунела. Ще го предложа, както го виждам, макар и с доза ирония. Преди всичко не става съвсем ясно защо и от  кого е подпален пожарът, в който е загинал братът. Донякъде се разбира, че има гилдия на художниците, към която принадлежат персонажите. Пък имало някаква гилдия на писателите и те взели че подпалили къщата на художниците. В духа на моите изкуствоведски хипотези шегата ми е, че това не е гилдия на писатели в точния смисъл – ако нечий дом е тежко опожарен през последните стотина години, това е домът на поезията – а е гилдия на концептуалистите, които вече не рисуват, а развиват теоретични концепции, към които прикрепят някакви, така да се каже, подпалвачества.

Така или иначе, някой е подпалил дома на Реноар. (Между другото, срещу реалния художник се разгаря някаква доста нелепа кампания в годините преди правенето на играта – движение да бъдат премахнати картините му от музеите.) Но да се върна към завършека на играта. И двата края изглеждат по различен начин мрачни. В единия край братът и сестрата оцеляват, като остават в света на платното. Сюжети за оставане или озоваване във виртуален свят има много, но тук това е свят на живопис, на живописната картина, на живописното платно. Тази разлика много се хареса на колегите ни играчи, които, разбира се, виждат този свят върху монитор. Българската дума живопис тук ми се вижда по-богата на смисъл от френската или английската – тя предполага изобразяването като нещо живо, като изписване на живота…

В другия случай рисуваният брат загива заедно с рисувания свят на Люмиер. Само сестрата се връща при майка си, баща си и другата си сестра в „истинския“ Париж, но Париж е показан като гробище. Братът в реалния свят е мъртъв, сестрата е обезобразена от пожара, не може да говори… Затова, ако бихме могли да гледаме оптимистично на случващото се, аз го намерих в изречение на една от нарисуваните героини, която ще изчезне, ако се избере вариантът с връщане в реалността. Тя казва на Версо, нарисувания брат, че Маел, нарисуваната версия на сестрата, ѝ е обещала – тъй като въпросната героиня никога не е виждала истинския свят – да го нарисува в друго платно в центъра на платното. Тоест има обещание реалността да се появи като картина в картината, в още едно ниво на виртуалност, но това вече да бъде големият реален свят.

За сравнение, когато играх „Принципът на Талос“ (The Talos Principle), направо се скъсах от старание, за да изведа аватара си, който е робот във виртуален свят, към унищожения реален свят. Играта дава опция да останеш в илюзията, наивно вярвайки ѝ, или като един Бодхисатва да останеш съзнателно в нея, но най-трудният финал е да излезеш от илюзорното в грозната действителност. Там обаче това последното го исках. Усещането беше, че има надежда, има работа, която можеш да свършиш. В „реалния“ финал на „Светлосянка“ не виждам такава надежда.

Така че ето какво е моето позитивно заключение. Великото френско изкуство, което правеше Париж център на света, може би вече е в миналото. То не може да се повтори, не може да бъде спасено, както казваш ти, но може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена. Затова за мен игрите са кауза на едно ново изкуство, на нови възможности, които можем да разгръщаме оттук насетне.

Когато с теб проведохме разговор за „Светлосянка“ пред публиката на „През девет земи“, един от слушателите се намеси, за да каже, че е асоциирал името на града с братята Люмиер, които дават начало на кинематографията точно в този период. Един вид, живописта е поставена под въпрос от киното и дилемата е дали сме готови да приемем кинематографията като ново начало, или трябва да браним живописта като такава.

Съгласих се с него. Със сигурност трябва да се има предвид и това. През 1905 г. се случват изненадващо много неща в киното, включително френски филм „Есмералда“, базиран на „Парижката Света Богородица“ от Юго: ето че отсъстващата катедрала се появява при такава връзка! За да превъртим отново времето, Франция е първата страна, в която започва да се пише сериозно за видеоигрите – във френското списание за кино Les Cahiers du Cinéma. Там за първи път (доколкото аз знам) се печата сериозна критика за видеоигри с идеята, че това е ново изкуство. Французите бяха много силни през 90-те години с видеоигрите си, после малко заглъхнаха, а сега, изглежда, се завръщат с пълна сила.

Северина Станкева: Да, този коментар е много уместен, доколкото при видеоигрите се срещат – поне в академичен план, но мисля, че не само – същите стереотипи и нагласи, които навремето са съпътствали появата на киното („как може да говорите за това, това е за панаири, не е изкуство“), а преди това и на фотографията. Това представя една историческа линия на неприемане на новите форми на изкуство, която е ясно проследима и винаги стъпва на едни и същи основания. Иначе в играта има и преминавания от цветно към черно-бяло, които също си струва да се обсъдят, доколкото не следват плътно дихотомията реалност–платно. Има много неща в тази игра – аз само веднъж съм я преполовила, пак ще я играя, вече с оптиката на твоето изкуствоведско тълкуване. И пак ще говорим.


В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

„Господът на световете“. Извънземни и ислям

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam/

„Господът на световете“. Извънземни и ислям

Като заклет читател на фантастика във всичките ѝ разновидности и жанрове прехвърлям през ума си възможни тематични връзки с вярата в Аллах. Имаше навремето един сериал – „Бойна звезда: Галактика“, римейк на по-стария от 70-те години на миналия век. В него човечеството е почти унищожено от расата на роботите сайлони, които в старата версия на сериала са творение на извънземна раса, а пък в последната – човешко. Интересното е, че в сериала военизираните роботи изповядват религия, която, противно на тази на хората, е строго монотеистична. Е, не се казва точно каква…

В една от любимите ми класики пък – „Хиперион“ на Дан Симънс, нещата стават една степен по-конкретни. Разказът се разгръща през XXVIII век и следва структурата на класическите „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър от XIV век. Един от разказвачите поклонници в романа е полковник Федман Касад, роден на Марс, в етническа група, която все още се определя като палестинци. Първият му сблъсък с радикалния ислям се случва на планетата Ком-Рияд. Името ѝ очевидно събира най-доброто от шиизма и сунизма, доколкото Ком, или Кум, днес е главен шиитски град в Иран, а пък Рияд е столицата на сунитска Саудитска Арабия. Там самопровъзгласил се нов пророк обявява джихад срещу господстващата политическа структура, известна като Хегемонията. Типичен екшън герой от добрите, Касад заявява, че Богът на исляма нито би одобрил, нито би позволил избиването на невинни – тук малко ми напомня на Ясер Арафат, когото гледах през 2001 г. в Дамаск да казва по телевизията, че

ислямът не насърчава убийството на нищо живо.

А вселената на Дан Симънс, колкото и владяна от човечеството, допуска наличието на нечовешки разумни раси. Предимно в миналото.

Ако се приземим обратно на Земята, някои от мрачните фантазии на Хауърд Лъвкрафт също съжителстват с вярата в Аллах или поне с негови последователи. Не се ли пръква зловещият Ал-Азиф („Некрономикон“), този магнум опус на окултната литература, в безумните видения на лудия арабин Абдул Алхазред от Йемен по времето на Омеядския халифат? Отстъпник от исляма, Алхазред се прекланя пред уродливите космически извънземни Йог-Сотот и Ктхулу и под руините на безименен пустинен град открива следи от древни космически раси, отдавна посещавали Земята. А пък смъртта му е описана от историка Ибн Халликан, според чийто разказ лудият арабин е погълнат от невидимо чудовище посред бял ден. Забавното е, че такъв историк действително съществува, живее през XIII век и пише история под формата на биографични речници със справки за живота на изтъкнати мюсюлмани.

Малко по-различен е случаят с „Дюн“ на Франк Хърбърт. Ако и светът на планетата Аракис да е антропоцентричен и извънземни – поне такива, каквито очаква популярната представа („нечовешка разумна форма на живот“) – да не съществуват там, имаме множество населени светове, които се подчиняват на трагичния пророчески образ на Пол Атреидски – Муад’Диб. Всъщност може да гледате на „Дюн“ като на наръчник за религиозната терминология на арабски. Махди, „Напътствания от Аллах“, е едно от прозвищата на Пол Атреидски, но и месианската фигура от края на времето в исляма. Джихад е свещената война (но и „върховно усилие“), водена от пустинните племена на фремените, напомнящи на воините на Пророка от VII век в пясъците на Арабия. Шай-Хулуд, пустинният червей, който произвежда космическата подправка меланж, идва от арабското „Нещо от вечността“ (шай’ хулуд). Лисан ал-гайб на арабски си е „езикът на неведомото“ и фремените го използват като название на пророка си. Примерите са десетки и за моя огромна изненада, когато през 1998 г. попаднах в тукашната арабистика, след като вече бях чел „Дюн“, открих, че доста плътно следват арабския. Една от любимите ми препратки е изразът би-лал кайфа, който фремените използват като „Амин!“. Той пък идва от арабското би-ла кайфа („без [да се пита] как!“), фраза, често свързвана в традиционното мюсюлманско богословие с фигурата на Абу л-Хасан ал-Ашари от IX–X век, който я използва, когато го питат как следва да се приемат и тълкуват Божиите качества в Корана. Ей така, без да се пита как.

Само че това е лесната част от разговора за вярата в Аллах в свят (или светове), където е възможно човешкото и извънземното да споделят една вселена. Защото става въпрос за фантастика. По-голямата част от нея може да носи етикета „научна“, но всички знаем, че става въпрос за фикция. Авторите не са мюсюлмани. Затова и могат да се отдадат на симпатична литературна игра, в която ислямът е вторичен, пък бил той и екзотичен играч. В този смисъл е лесно пластовете на въображаемия разказ да съвместят едновременно разговора за наличието на множество светове, разумен живот извън Земята и сферата на човешкото с едно изцяло въобразено, външно възприятие на мюсюлманския монотеизъм. В несериозността на този подход се крие и неговата безопасност.

Съвсем различно е да запретнем ръкави и да хванем (звездния) бик за рогата. Да надзърнем как мюсюлманите възприемат извънземни разумни форми на живот не през призмата на литературната фикция, а в сферата на религиозния закон (шари‘а), право (фикх) и богословието (калам). А с тях шега не бива. Който смята обратното, може да почете например за традиционните, предписани от Свещения закон, наказания за отрязването на ръката на крадеца в Корана („А на крадеца, мъж или жена, отсичайте ръцете за наказание, защото са присвоили – възмездие от Аллах“, 5:38), за отсъждането на убийство чрез хвърляне на камъни (раджм) по поводи като прелюбодейство. Или за богохулство, подигравка с Пророка, отстъпление (ридда) и оскверняване на Корана, да речем.

Сериозността, с която консервативните мюсюлмани възприемат свещените текстове и тяхната способност да определят дадени поведенчески модели, ясно личи в повлияни от Свещения закон държавни законодателни системи като например тези в Саудитска Арабия, Иран или Афганистан. Тъй че към всяка тема в обхвата на Свещения закон мюсюлманите следва да се отнасят с подобаваща сериозност. А не като Салман Рушди, който от 2022 г. носи върху лицето си (и не само) последствието от пренебрежителното отношение към Пратеника на Аллах, впрочем като далечен отзвук от фетвата на аятолах Хомейни срещу него през 1989 г.

Впрочем дали старите религиозни авторитети имат какво да кажат по въпроса?

Та нали съществуването на небесни тела, оттук и на други светове, е наблюдавано още от древността. Луна. Планети. Звезди. Там сигурно живее някой, тъй както Земята е обитаема от човека. От религиозна гледна точка пък, независимо коя е конкретната религия, е изключително важно да се знае дали приложимата религиозна рамка за човека на Земята би била валидна и за възможните разумни обитатели на небесните тела. В християнството дилемата влече след себе си въпроси около наличието на грях и съответно нуждата от изкупление. И дали Христос на земята е един за всички, включително и за извънземните, или се предполагат множество негови въплъщения?

В исляма съответно проблематична е валидността на Свещения закон (шари‘а) в неговата цялост за евентуални разумни извънземни форми на живот. Иначе казано, опростенчески, не просто дали има междузвездни „малки зелени човечета“, а важи ли за тях правилото за задължителната молитва (салат) пет пъти на ден. Или къде извършват задължителното за всеки мюсюлманин ритуално поклонение (хадж) в светите места на исляма. И дали пък евентуални разумни нечовешки форми на живот могат въобще да бъдат отговорни (мукаллаф) от юридическа гледна точка. Или пък, още една стъпка по-нататък, какво ще се случи с тях в Деня на възкресението (йаум ал-кийама) и какви евентуално ще бъдат Раят и Адът за тях – все сложни, но реални въпроси.

Ето го един философ – Ибн Рушд от XII век, познат ни като Авероес, когото тези дни превеждам. Той като че ли не е толкова скептичен. В своето съчинение за съвместимостта между вярата и разума разгръща доста интересен аргумент в полза на философията. Тя, казва Авероес, помага на хората да научат повече за Свещения закон, тоест за религията. Оттук и да забраниш философските книги е „угнетителство“ (зулм, абе направо зулум, както влиза в български през турски) спрямо най-достойните измежду хората и живите същества. Защото – казва той –

най-изключителните измежду живите същества заслужават признание от най-способните измежду хората – това са по подразбиране философите.

И колкото по-величаво е едно живо същество, толкова по-голямо нечестие е невежеството спрямо него. Съчинението е сред най-известните на Авероес. А тук очевидно говори за „достойни същества“ извън човешкия род. Знаем, че коментаторската традиция схваща тези му думи като обозначаващи ангелите и Аллах. Но може да натиснем педала на спекулацията и да кажем, че ако и Аллах да прозира в текста чрез позоваването на Коран 31:13 („Съдружаването е огромен гнет“), останалите живи същества могат да бъдат от всякакъв порядък. Разумни и достойни за признание. Нали?

И за да не си мислите, че си фантазирам, следва да кажа, че текстът на мюсюлманското Свещено писание не е толкова строго отричащ, колкото веднага и прибързано бихме предположили. Даже си е направо двусмислено благосклонен. Още в първата глава (сура) – „Откриващата“ (Ал-Фатиха), тази, която всеки мюсюлманин трябва да знае наизуст, защото е част от задължителната молитва, Аллах е наречен „Господа на световете“ (1:2). На Него „се подчинява всичко на небесата и на земята, доброволно или по принуда“ (3:83). Той е сътворил не само конете и мулетата, и магаретата „за да ги яздите и за украса“, но и „каквото не знаете“ (16:8). Тъй де, ако „каквото не знаете“ се появява в един и същи стих паралелно със земния добитък, може да се очакват и живи твари там някъде, където никой друг освен Аллах не знае. „Синовете на Адам“ са почетени и предпочетени от Аллах „да превъзхождат повечето от онези, които сътворихме“ (17:70). Със сигурност знаем, че измежду тези, които са сътворени и над които Аллах е предпочел човека, са ангелите и самият Иблис, известен още с прозвището Шейтан. Именно в това се състои и неговият бунт (2:34).

Един от най-любимите ми стихове обаче е 42:29:

И от Неговите знамения е сътворяването на небесата и на земята, и на тварите, които там е намножил. Той е способен да ги събере, ако пожелае.

Може да е неясно, но не е и отричащо. На небесата и на земята според някои тълкувания има твари, които сам Аллах е намножил. И това също не си го измислям. Тук „тварите“ са обозначени с думата дабба в арабския оригинал. Обикновено означава „добитък“, „добиче“. Разбира се, с по-общо значение на „твар“, „живо същество“, па понякога и „звяр“. Като в онези свещени текстове от Корана и Сунната, в които се говори за „Звяра от земята“ (Дабба мин ал-ард, „от земята едно животно“, Коран 27:82), който в края на времето, преди настъпването на Съдния ден, се появява почти като зверовете от виденията на библейския пророк Даниил или Откровението на св. Йоан Богослов.

За да не ме обвините, че нещо притурям върху традицията, има и големи тълкуватели, които мислят като мен. Вземете един Аз-Замахшари от XI век. Името идва от родното му място Замахшар в Иран, само че пътува много, както често правят учените тогава, че по някое време даже се установява в Мека. Толкова е начетен, че носи прозвището „Съсед, Приближен на Аллах“ (Джар Аллах). И в най-известния му коментар на Корана, т.нар. Ал-Кашшаф („Разкриващия“), той разсъждава също върху предполагаемите „небесни добичета“ от стих 42:29. Може ангелите – мир тям! – да се движат като птиците, пише Аз-Замахшари. А пък въобще не е невъзможно в небесата Аллах да е създал някаква небесна жива твар, която да ходи по тях, тъй както хората ходят по земята,

Пречист е Той, който създава различни видове същества, онова, което знаем, и онова, което не знаем!

Тази небесна жива твар си я нарича направо „животно“ (хайауан), откъдето на български е дошло хайван. Разбирайте, голям небесен хайван. Същото мнение се споделя и от друг голям коментатор, Фахр ад-Дин ар-Рази в „Ключове към неведомото“ (Мафатих ал-гайб), като тук „неведомото“ е същото като гайб в Лисан ал-гайб от „Дюн“. И при него откриваме темата за Аллах, който може да е създал „различни видове живи твари (хайвани!), които ходят по небесата така, както хората ходят по земята“. Да удължа и аз още малко интерпретативната нишка: ако в някои тълкувания е възможно „добиче“ (дабба) да обозначава и ангелите, и хората, и не само, то защо хайауан да изключва разумност?

Колегата му Ал-Куртуби („от Кордоба“) от XIII век обаче е по-скептичен. Няма такива неща в неговия коментар. Сигурно защото цитира много ранен коментар, може би първия запазен, този на Муджахид от VII – началото на VIII век, който бил казал, че „добичетата“ от въпросния стих са живи същества и се имат предвид ангелите и хората, и то на земята. Е, не сме оставени съвсем без никакви „извънземни“, доколкото за ангелите също се предполага, че обитават пространството над земята, някъде в небесата. Съществуват и други гледни точки – животните и насекомите в земното небе, гигантски животни в небето, някъде над видимата му част, че дори и животните в Рая.

В Коран 52:4 пък се говори за „посещавания Дом“. Много интересно, в признатия за авторитетен превод на български език от Цветан Теофанов имаме бележката към този стих, че „посещаваният дом“ тук е или храмът Кааба, или „небесното място, което ангелите обхождат“. Бележката е неслучайна, доколкото загатва за споменатите в достоверно предание от Пророка хиляди ангели, които се молят в свято място на небето, подобно на земната мюсюлманска светиня в Мека. Оттук пък и имало популярно предание, че по една свещена Кааба съществува във всяко едно от седемте небеса, където техните жители (ахл) ходят на поклонение. А пък „жителите“ може да бъдат не само ангели, нали? Коментатори добавят още, че „световете“ от Коран 1:2 могат да бъдат огромен брой, като някои предания говорят, че светът на хората и джиновете (не забравяйте, че те не са ангели, имат особен статус и са направени от огън според стих 15:27) е един от тях, ангелите живеят във втори, но извън това има още десетки хиляди, в които само Аллах знае кой живее. В стих 65:12 се добавя допълнителна възможност за други светове. „Аллах е, Който сътвори седем небеса, и от земята – също толкова“ допуска не само небесата да са седем, но и земите.

Ал-Куртуби, колкото и да е консервативен спрямо „небесните животни“, се опира на колегата си от XI век Ал-Мауарди, онзи същия, когото ИДИЛ използва като аргумент за властовата легитимност на Абу Бакр ал-Багдади, просто защото е един от най-известните политически теоретици на исляма. Ал-Куртуби очертава картина, при която седемте земи съществуват, подобно на небесата, една над друга, отделени от огромно разстояние, а във всяка от тях има обитатели (суккан). А пък тълкувателят Ал-Кауаши от XIII век добавя, че тъй както във всяко от небесата има ангели, така и във всяка от седемте земи има създадени хора (ахл), които имат свои собствени чудни качества. Че даже и според предание на Пророка във всяка земя имало по един Пророк като Мохамед, по един Адам, по един Нух (Ной), по един Ибрахим (Авраам) и пр. За всички, които се интересуват повече, по темата има чудесни неща на Шоайб Малик, Йорг Детерман и Парандис Таджбакш¹. За да не останете с впечатлението, че откриваме топлата вода, когато разлистим дебелите средновековни коментари на Корана и Сунната. Макар че откриването на топлата вода в някои квартали на София лятоска си е направо небесно откровение само по себе си.

Ала все пак трябва да сме почтени към изворовия материал, колкото и понякога да ни се ще да си изфантазираме нещо ей така, за забавление, с риск да си навлечем гнева на правоверните. Общото мнение е, че разумните същества във вселената – оттук и такива, които са религиозно задължени и отговорни (мукаллаф) по религиозния закон – са ангелите, хората и джиновете. Измежду тях ангелите и джиновете някак съответстват на дефиницията за „разумен, извънземен (донякъде)“ живот. Оттам нататък не са изключени възможности за наличие на множество светове, населени с техните обитатели, които евентуално да са разумни (оттук и отговорни по Свещения закон). Но както завършва всяко уважаващо себе си изказване в мюсюлманското право, Аллах знае най-добре!

1 Islamic Theology and Extraterrestrial Life: New Frontiers in Science and Religion. Ed. by Shoaib Ahmed Malik and Jörg Matthias Determann. London: I.B. Tauris, 2024. В изследването Мохаммад Махди Монтасери разглежда подробно тълкуванията на Коран 42:29, а Файсал Абдуллах повдига завесата откъм други стари коментари, които отварят възможността за извънземен разумен живот. В тази посока си струва човек да прегледа и Tajbakhsh, P. Islam and Extraterrestrial Life. Cambridge Essentials. Cambridge: Cambridge University Press, 2026.

(Следва продължение.)


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Формата като усилие. За дизайна в полите на Витоша и в Европа

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://www.toest.bg/formata-kato-usilie-za-dizayna-v-polite-na-vitosha-i-v-evropa/

Формата като усилие. За дизайна в полите на Витоша и в Европа

Дизайнът винаги ме е привличал. Дотолкова, че в един момент от младостта си дори си представях как го изучавам в университета. Слава богу, открих фотожурналистиката преждевременно (или тя мен), а веднага след нея – и визуалния сторителинг (разказване на истории – б.р.). Всичко оттам нататък бе подчинено на едно-единствено желание: да разказвам истории в образи.

В дизайна също има немалко сторителинг. В него безкомпромисно стои и функцията. Именно тук се различават дизайнът и художествените изкуства. Много млади хора биват привлечени от територията на дизайна, бъркайки я с място за естетическо себеизразяване. Както често отбелязва моята колежка и бизнес партньорка Деница Тонева, между двете съществува фундаментална разлика: дизайнът е длъжен да служи на човека, докато изкуството няма такова прагматично задължение. Поне не и в ежедневния, утилитарен смисъл. Изкуството служи на духовните ни потребности и на емоционалното свързване със самия себе си и с другите в обществото.

Въпреки това в дизайна има огромно пространство за творчество, защото той сам по себе си е метод/начин на работа и светоглед (като не-дизайнер мога да си позволя лукса да се изказвам лаически). Дизайнът борави с визуалния език и с всички смисли и знаци от историята на изкуството, през семантиката, до съвременния начин на живот и съответните културни и трансдисциплинарни елементи от ежедневието. Но истината е, че оставам силно заинтригувана от методологията, тоест от начина, по който дизайнерите сканират околната ни среда, как събират, курират, разчитат и накрая превеждат хаоса на езика на формите. Това за мен си е висш пилотаж на вкуса.

Под полите на Витоша

Дизайнът е просторно понятие. В него съжителстват дузина паралелни светове: от анатомията на буквите и шрифтовете, през физическите обекти, до пространствените инсталации и дигиталните преживявания. Затова и не пропускам фестивала „Мелба“, на който екипът на студио „Комплект“ привлича световни имена от тази сфера. 

Тази година София беше домакин на фестивала Европейски награди за дизайн 2026 (European Design Awards). Зад организацията на това мащабно гостуващо събитие стои дългогодишният упорит труд на Бояна Гяурова и Адриана Андреева от студио „Комплект“, които парче по парче градят местната дизайн среда. Този път те буквално поставиха България на европейската карта, привличайки стотици чуждестранни специалисти, които се „вмъкнаха под полите на Витоша“ (директно намигване към визуалната идентичност на събитието, разработена от дигиталната агенция Next-DC).

Фестивалът за комуникационен дизайн се проведе между 11 и 14 юни в София и предложи богата програма с изложба на плакати, посещения в български дизайн студиа, обмен между европейски специалисти, изложба „20 години комуникационен дизайн“ и два дни вълнуващи лекции на международни и български дизайнери. Всичко това, последвано от черешката на тортата – наградите в множество категории. Един от най-интересните моменти на подобни събития са лекциите, за някои от които ще споделя в следващите редове.

Оголване на излишното

В добрия дизайн всяка стъпка логично следва предишната. Едно от златните му правила гласи: „Кажи го кратко и ясно.“ Няколко от лекторите подчертаха, че простите идеи не са скучни или повърхностни – те са достъпни. Извън този празничен балон обаче в България все още дизайнът се бърка с декорацията, с повърхностното „разкрасяване“, а не със смисленото структуриране. В този контекст простото се възприема като враг – като нещо празно, недостатъчно сочно и лишено от превземки.

Нидерландското студио G2K (представено от Франк Баас и Юри Наута) обаче изповядва тъкмо обратното верую: Keep it simple. Неговата философия изисква да се оголи излишното, за да се разкрие есенцията. Баас и Наута илюстрираха своя подход, давайки пример с работата си по визуалната идентичност на театъра в Гронинген. След като достигат до есенцията на тази културна институция, се ражда и техният визуален преразказ на същността ѝ: „Да провокираме и разбъркаме мисълта.“ Така се създава една смела, директна визия, която умишлено залага на объркания текст, доверявайки се на факта, че човешкият мозък има капацитета да се справи с хаоса и да сглоби смисъла сам.

Понякога дизайнът се проявява и в ежедневните решения. Доказаха го немският графичен дизайнер Пол Вогенрайтер и българският му колега Мирослав Живков. Тяхното сътрудничество се разгръща по оста София – Велико Търново – габровското село Баланите. Пол постепенно се мести от Германия към Пловдив, после към Търново и накрая се установява в къща в село наоколо, а Мирослав основава независимото си печатно студио NoPoint Atelier в село Баланите.

NoPoint Atelier преобразява една стара къща в творческа лаборатория, където ежедневното рисуване и аналоговите процеси се превръщат в терапия и начин за осмисляне на света. За Мирослав Живков е нормално да произведе 20 скици за час. Динамика, в която той умишлено търси свобода, за да не позволи на рутината да пречупи творческото му аз. Заедно с Пол Вогенрайтер осъществяват концепцията за плакат със своите проекти, създадени за пространството ТаМ. Постоянното изследване на границите между подреденото мислене и визуалния експеримент донесе на техния съвместно номиниран проект сребърно отличие от Европейските награди за дизайн 2026 – първото подобно признание за България на този форум.

Изчезващото усилие

Дизайнът освен всичко друго може да бъде и титанично усилие. Янис Константинидис от спечелилото „Еми“ анимационно студио NOMINT започна презентацията си с интригуваща метафора: атлазените беседкови птици, които прекарват целия си живот в изтощително градене и цветово подреждане на гнездо, като рискът да загинат е близо 70%. Цялото това огромно усилие служи единствено за привличане на партньор.

Константинидис пренася акцентиращия върху трудността подход в киното: неговите филми за WWF и BBC са заснети с истински топящ се лед, реален огън и дим. Процесът е толкова труден, че става неделим от посланието. Константинидис ни напомни, че вложеното усилие е основната награда от творческия процес – съзнанието, че си дал всичко от себе си, за да сътвориш нещо автентично.

Това физическо усилие изчезва с всеки технологичен напредък в света на изкуствения интелект, смята гръцкият дизайнер. А когато усилието изчезне, рискуваме да останем в капана на бързата, лесна и дълбоко посредствена заблуда за липсата на смисъл. Ето защо Константинидис е противник на използването на изкуствен интелект в дизайна.

Кампанийното видео, създадено за WWF от студиото NOMINT, използва сложен и трудоемък формат, за да разкаже за проблемите на затоплящите се океани

По време на лекциите дизайнът стана и поле на противоречие. Тъкмо в сблъсъка на противоположни мнения по екзистенциални въпроси се ражда интересният дебат. Веднага след Янис Константинидис на сцената излезе Мария Тодорова от Next-DC, която от години изследва дигиталната трансформация и иновациите. Пред зала, пълна с утвърдени дизайнери, тя сподели, че трябва да прегърнем трансформацията, защото в противен случай ще останем зад борда. И хвърли тежка ръкавица:

Изкуственият интелект вероятно ще заличи средната класа дизайнери.

Фестивалът SHAPESHIFT празнува трансформиращата сила на творчеството, науката, технологиите и иновациите.

Никой не може да предвиди бъдещето с абсолютна точност, но тревогата от подмяната е съвсем реална. Когато си прекарал голяма част от живота си в учене и усъвършенстване на занаят, мисълта, че уменията ти могат изведнъж да се окажат остарели исторически артефакти, предизвиква сериозна криза. Криза, която усещам както в себе си, така и в цялата гилдия. И все пак чувството след този сблъсък не беше пораженческо, а по-скоро мобилизиращо – желание да останеш в играта, дори това да изисква пълна лична трансформация.

Изборът да останеш

Дизайнът може да бъде и позиция. За пловдивското студио Punkt (Красимир Ставрев и Светла Тодорова) той е поредица от решения, дълбоко свързани с концепцията за дома. Във времена, когато е най-лесно да бъдеш глобален номад, Красимира и Светла избират да останат. В Пловдив, където впоследствие постепенно променят визуалната култура на града, привличайки ключови културни институции, чийто публичен образ преработват и осъвременяват.

Визуалната идентичност за „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“, разработена от студио Punkt и прераснала в идентичността на града

Техен е и визуалният език на „Пловдив 2019 – Европейска столица на културата“, както и проектът за дигиталния шрифт на града Plovdiv Typeface, сглобен от почерците на самите пловдивчани. Когато проследиш развитието на подобен визуален език, си даваш сметка за суперсилата на дизайна: способността му да укроти нещо толкова голямо, шумно и абстрактно, като едно общество, и да го разкаже чрез образи и форми.

Представителите на Beetroot се припознаха в наратива на Punkt, защото според тях също „да останеш е активен избор“, както се изразиха. Простираща се между Атина и Солун, творческата вселена на студиото Beetroot обединява дизайн студио, концептуално кафене, арт галерия, гурме ресторант и собствен бранд за деликатеси в едно вдъхновяващо градско пространство.

Освен че поддържа тези знакови места, Beetroot създава своя собствена линия продукти. Тоест от подизпълнител трансформира себе си в „свой собствен клиент“. Мечта за много дизайн студиа, сигурна съм.

Формата като усилие. За дизайна в полите на Витоша и в Европа
Знаковият проект на Beetroot, наречен Yiayia (в превод „баба“), се основава на завладяващо разказване на истории, възхваляващо Средиземноморието, приготвянето на храна и ритуала на съвместното хранене и споделяне © Beetroot

За съжаление, в една статия не може да се събере всичко от двата наситени дни на фестивала. 

Дизайнът, както и архитектурата ни изграждат и могат да оказват влияние върху нас в продължение на дълги периоди. България изпитва силна потребност от разговор за визуалния език. Рекламите, неоновите табели, застарелите знаци и въобще голяма част от заобикалящата ни среда могат да бъдат тема на този разговор. Радвам се, че все повече хора се занимават с тази проблематика. Макар и невинаги да е ясно защо и какво може да донесе визуалният подход. Понякога не всички имат ресурс да оценяват или търсят високо ниво, но както казва и Янис Константинидис от Nomint, би било тъжно, ако колективно спрем да полагаме усилия, защото няма търсене.

Нужни ли са тогава усилията?

Ако възприемем дизайна като „просто комуникация“, тогава изкуственият интелект може да я свърши по-бързо, по-евтино и по-мащабно. Но ако дизайнът е позиция; ако той е съзнателният избор на Мирослав Живков и Пол Вогенрайтер да оставят мегаполиса и да се потопят в своето творчество в габровското село Баланите; на студио Punkt – да остане и изгради визуалния дом на Пловдив; или на Янис Константинидис – да снима филми с истински топящ се лед, тогава вложените усилия са всичко, което имаме.

Защото формата без усилия е просто празна, бездушна опаковка. Именно подходът, усилията, желанието да провокираш отвъд функционалното разбиране приближават занаята до изкуството. Точно това автентично присъствие с отворено сърце и изцапани с мастило ръце е единственото нещо, което никой алгоритъм не може да репликира.

Смисълът винаги се ражда в детайла, в укротяването на хаоса и в смелостта да се довериш на самия процес. Тъкмо в тези споделени и трудни усилия се крие имунитетът ни срещу посредствеността. Докато има автори, готови да платят тази цена, и публика, която да я разчете, бъдещето на разказването на истории – и в дизайна, и в живота ни – остава нужно. Поне засега.

Някои го предпочитат горещо

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyakoi-go-predpochitat-goreshto/

Някои го предпочитат горещо

Посред лято е почти непосилно да се мисли и говори за друго освен за жегата – пък било то и на различни езици. Горещините, които наскоро обхванаха Европа, въпреки унищожителните си последствия, поне в това отношение се оказаха доста благодатни – предоставиха ни „гореща“ дума с древна и звездна история, която да разнищим, преди да излезем във ваканция до есента. Това, разбира се, е

la canicule – терминът, с който горещата вълна се нарича на френски, но благодарение на историческите температурни рекорди, регистрирани във Франция това лято, придоби международна известност.

Както се отбелязва в статията Scenes from La Canicule in Paris в The New Yorker от края нa месец юни, точният френски превод на „гореща вълна“ е vague de chaleur, докато la canicule е стар – и според автора „закачлив“ – термин, който просто добре описва днешната климатична криза. Като английски еквивалент на понятието, идващо от латинската canicula (тоест „женско кученце“), статията предоставя dog days – буквално „кучешки дни“.

Изкушаващо е да предположим, че „кучешките дни“ са нещо като антоним на „кучешкия студ“. Оказва се, обаче, че произходът както на canicule, така и на dog days всъщност не е свързан с четирикраките ни домашни любимци (или поне не директно), а (отново) със звездите. И по-точно със съзвездието Голямо куче, известно като Canis Major на латински. Неговата най-ярка звезда (и най-ярката на небосклона изобщо) е Сириус (от старогръцки Σείριος (Seirios), тоест „блестящ, изгарящ“), известна и като Кучешка звезда – Κῠ́ων (Kúōn) на старогръцки и Canicula на латински. Забелязвайки, че през горещите дни на юли и август тази звезда изгрява едновременно със Слънцето, древните гърци и римляни решили, че комбинираната светлина от двете небесни тела причинява екстремните летни жеги.

Ето как изразът „кучешки дни“ първо се появява на старогръцки като κυνάδες ἡμέραι (kynádes hēmérai), оттам калкиран преминава в латински като dies caniculares, а след това се разпространява и в други езици.

В повечето германски езици идиомът също навлиза като калка: освен на английски го срещаме и на немски (Hundstage), холандски (hondsdagen), датски (hundedagene), норвежки (hundedagene) и исландски (hundadagar)¹.

За разлика от тях, романските езици използват за летните жеги латинското наименование на самата звезда, с малки вариации: освен във френски то се употребява в испански и португалски (canícula), италиански (canicola) и румънски (caniculă)².

Латинската заемка съществува дори и в разговорния унгарски (kánikula), където се използва съвсем редовно. Тя също така се среща и в полския (kanikuła), чешкия и словашкия, а даже и в словенския, хърватския и сръбския (kanikula/„каникула“), но там се смята за по-рядка, книжовна и архаична дума. По-често срещаните наименования на горещите дни в тези езици – psie dni (полски и словашки), psí dny (чешки), pasji dnevi (словенски) или pasji dani/„пасји дани“ (хърватски и сръбски) – са калки на dies caniculares, само дето „кучето“ е станало „пес“.

Взетото назаем латинско наименование на Кучешката звезда навлиза също и в източнославянските езици, където обаче претърпява изключително изненадваща трансформация. Оригиналното му значение там постепенно избледнява, а през XIX век бива изцяло подменено. По тази причина в наши дни понятието – „канікули“ на украински, „канікулы“ на белоруски и „каникулы“ на руски – е изключително популярно, но не като определение за жега, а само и единствено със значението „ваканция“. Като доказателство за пълното скъсване на връзката с първоначалната дефиниция и произхода на думата, освен „летние каникулы“ в руския език съществуват и де факто оксиморонните „зимние каникулы“ и „весенние каникулы“.

В българския език Кучешката звезда и кръстените на нея дни се промъкват тук-там, но така и не се установяват като официално наименование за горещините,

които обикновено се наричат просто така – „горещини“. Освен това прозаично наименование, във фолклорната традиция съществува и по-поетичното Горещници, чието значение се припокрива с dies caniculares, но само донякъде. Докато за „кучешките дни“ се смята, че продължават между 30 и 60 дни, обикновено от началото на юли до средата на август (а както видяхме тази година, може да започнат още през юни), датите и времетраенето на Горещниците са строго определени – трите дни между 15 и 17 юли (или между 29 и 31 юли по стар стил), независимо какви са температурите точно тогава. Освен от етнографска гледна точка (заради ритуалите за предпазване от огън и мълнии, които се извършват в тези дни) Горещниците са интересни и от езикова: с алтернативните си имена Блъсъци и Германовци, породени от вярването, че огънят слиза от небето под формата на светкавица, и от почитането на свети Герман като повелител на гръмотевиците.

Като говорим за горещини и кучета, няма как да не споменем друго вносно понятие, което, за разлика от canicule и dog days, се е установило в българския език доста успешно. Това, разбира се, е иконичният хотдог, понякога шеговито превеждан буквално като „горещо куче“³. При него кучешката връзка си е съвсем директна. Смята се, че наименованието hot dog идва от формата на кренвиршите, сходна с външния вид на кучетата от порода „Дакел“ – немските имигранти ги внесли в Америка по същото време като вурстовете, които слагали в сандвичите. Според друга теория сандвичите получили името си поради съмнения, че въпросните вурстове съдържали кучешко месо.

Но в българския език все пак съществува животно, чието наименование споделя латински корен с кучето (canis), макар и да няма нищо общо с него. За моя – а предполагам и ваша – голяма изненада, това е канарчето. Птичката, оказва се, е кръстена на Канарските острови, откъдето произхожда – а не обратното, както аз наивно (като едно същинско канарче) предполагах.

Името на самия архипелаг – Islas Canarias на испански, от Canariae Insulae на латински – в превод наистина означава „Острови на кучетата“. Но докато този факт е неоспорим, то теориите относно това какво точно представляват въпросните кучета, са доста противоречиви. Една от тях цитира римския историк Плиний Стари, който в своята „Естествена история“ от около 77 г. описва експедиция до остров Canaria, кръстен така „заради множеството кучета с огромни размери“, на които се натъкват изследователите. Според други теории древните римляни слагали всякакви страшни морски твари под общия знаменател canes marini („морски кучета“) и всъщност е по-вероятно животните на острова да не са били кучета, а тюлени. В трета версия пък се твърди, че името е заето от берберското племе Canarii, което обитавало острова, впоследствие наречен Gran Canaria и дал името на целия архипелаг⁴. Но все пак, ако съдим по двете кучета, изобразени на герба на Канарските острови, изглежда, че най-надеждна или поне предпочитана версия е тази с реалните кучета⁵.

Размишлявайки върху други думи в българския, които евентуално споделят латинският корен canis, се запитвам дали би могло такова да е прилагателното „кански“. Все пак го използваме подобно на „кучешки“ – с подсилващ ефект и като цветист синоним на „голям“ или „як“. Неговият произход обаче – този път настина – се оказва птичи. Според Българския етимологичен речник, наречието „кански“ произлиза „от каня ‘вид граблива нощна птица‘, поради пронизителния ѝ крясък“ и следва да се използва „само в изразите пищя кански, плача кански“. В по-нова публикация на Института за български език обаче, освен че грабливата птица правилно е идентифицирана като „дневна“, се потвърждава моето предположение, като се отбелязва: „Постепенно употребата на кански в преносното му значение се разширява и то получава значение ‘извънредно голям’“. Като илюстрация в публикацията са предложени следните примери: „кански усилия“, „кански мъки“, „кански труд“, „кански студ“ и др.

По тази логика словосъчетанието „канска жега“ става съвсем приемливо. И дори да не споделя обща етимология със съзвездието Canis Major, двете поне имат сходно звучене.

1 Любопитно изключение прави шведският, в който вместо калка на dies caniculares, изразът за най-горещия период от годината е Rötmånaden, тоест „Месец на гниенето“ – заради склонността на храната да се разваля в жегата. (Такава е идеята и зад думата във фински – mätäkuu, която означава същото.) В шведски съществува и изразът hundår, буквално „кучешка година“ или „кучешки години“, който обаче означава съвсем друго: труден период, в който човек трябва да работи здраво и да търпи лишения, за да постигне определена цел.

2 На италиански, освен като canicola, големите летни горещини са известни и като solleone: от Sole + Leone, или периодът, в който Слънцето е в съзвездието на зодия Лъв. Като виден представител на зодията това ми е особено симпатично – най-малкото защото ми предоставя алтернативно и доста по-ведро астрологическо наименование за Сатурновата дупка и ретроградния Меркурий, който тази година започна на 29 юни и продължи до 23 юли.

3 В английския срещаме и доста забавен „синонимен“ термин на понятието hot dog, а именно: dog in heat (буквално „куче в горещина“), което обаче означава „разгонена кучка“.

4 Самият Плиний Стари в своята „Естествена история“ също споменава берберското племе Canarii, твърдейки, че то е наречено така заради сходната му хранителна диета с „кучешката раса“. Пак там той използва производни на думата canis („куче“) за акули – за по-едрите употребява определението canis marinus („морско куче“), а по-дребните, които днес наричаме „морски котки“, „бодлоперки“ или „дънни акули“, той нарича canicula. Енциклопедията, бидейки енциклопедия, разбира се, описва и как изгряването на звездата Canicula в разгара на лятото носи непоносими горещини, кара кучетата да побесняват и влияе на реколтата.

5 Оказва се, че на Канарските острови е кръстен и лондонският финансов квартал Canary Wharf (буквално „Канарски пристан“), който се намира на Isle of Dogs („Остров на кучетата“). Името му се дължи на това, че в миналото там са акостирали корабите, превозващи плодове от Канарските острови.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Галин Попов: Ресурсът на града е едно, потенциалът – нещо различно

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/galin-popov-resursut-na-grada-e-edno-potentsialut-neshto-razlichno/

Галин Попов: Ресурсът на града е едно, потенциалът – нещо различно

През 2012 г. Галин Попов и група съмишленици създават независимото културно пространство ТаМ, което започва да работи като бар със събития, но постепенно се трансформира в лаборатория за общностни инициативи и предлага театър, музикални и киносъбития, литература, архитектура и наука. Във Велико Търново. Днес мястото е емблематично именно с културните и социалните си инициативи, неконвенционалния си подход и цветната публика. Когато Галин Попов измисля концепцията ТаМ, още не осъзнава, че му предстои да създава културни политики локално и по нова формула. Оттогава и досега екипът на сдружението (петима човека) разчита на не повече от 10–15% публично финансиране. Останалата част от дейността им се самофинансира.

Не съм сигурен дали е по-трудно да работиш с държавни институции с неясни инструменти за подкрепа, или да се справяш финансово заедно с други ентусиазирани хора, с които да постигате нещата.

Когато става дума за социална среда, парите не са водещи. Хората са важният ресурс – тези, които имат експертност, артистични таланти, тези, които имат ентусиазма да дойдат във Велико Търново и да споделяме търсенията си. Ако някой ви затвори с 1 милион евро в една стая, социалната ви среда няма да е много лека. Обаче ако в тази стая има хора, с които имате общи теми, всичко ще потръгне.

Според Галин Попов най-важно при всяка инициатива е да бъде изградено ниво на доверие, без значение дали става въпрос за изкуство, бизнес, или образование. Само така отпадат опасенията, че някой може да бъде подценен, използван или иронизиран.

И когато отпадне тази параноичност, работата се върши по много специален начин – с отношение, структурирано и отговорно. Тогава има и резултати.

През 2020 г., малко след локдауна и посред ковид кризата, които сега ни се струват доста отдалечени във времето, стартира фестивалът „48 часа Варуша юг“. Кръстен на името на квартал в Стария град на Велико Търново, фестивалът е мащабно културно събитие, което събира годишно около 15 000 души. Започва благодарение на инициативата „Отворен град“ – европейска концепция, вдъхновена от идеята за овластяване на локалните общности, която се фокусира върху местните жители като най-важните участници в промяната на кварталите. Фестивалът във Велико Търново е вдъхновен от артистичния фестивал 48 Stunden Neukölln, провеждан в един от най-колоритните квартали на Берлин – Neukölln. Немският фестивал също използва изкуството като инструмент за свързване между различни общности.

Дали „Варуша юг“ има манифест във време, в което всички предпочитаме да не правим големи жестове? Да, всяка година. Дали освен програмиране предлага и отворена покана за артисти, които желаят да се включат и допринесат? Да. Дали през изминалата година централната градска артерия на Велико Търново беше затворена и превърната в пешеходна зона, а дошлите от цял свят посетители имаха възможност да избират между 160 отделни събития? Да. 

Между 14 и 16 август 2026 г. ще се състои петото издание на фестивала, което ще бъде „компас, махало между още и достатъчно“, декларират организаторите. И всичко това става не по силата на неотклонно следван план. А защото Галин Попов винаги е вярвал, че културата е средство за сближаване на хората.

Осъзнах, че общността е нещо много флуидно, също и разбирането ни как функционира тя. Ние имаме хора от цял свят, които са ангажирани с нашите активности, припознават нашите ценности и ни помагат. Това невинаги е с финанси – с годините се убедих, че парите са следствие. Нашата работа е свързана с това да създаваме култура и общности, да сме медиатори, а за да има едно нещо успех, някой трябва да вгради сянката си в него. Затова за мен е важна тази пълна отдаденост и фокус върху определено място. И въпреки че имаме много предложения, ние с редки изключения работим само във Велико Търново.

Галин е роден във Велико Търново, учил е в града, бунтувал се е в него. Казва, че е бягал от училище и е идвал да се разхожда в красивия квартал „Варуша“. Тогава е мислил, че ако ще остава да живее в Търново, трябва да си купи къща именно в старата част. По онова време не се е чувствал емоционално свързан с културните процеси, доколкото те са му се стрували доста затворени и капсулирани. В непокорния си период след завършване на училище се отдава на търсене, пътува почти всеки уикенд, за да посещава музикални или театрални събития. През лятото има шанса да си позволи по-дълги бягства – месеци в Берлин, Пловдив, Карадере, на стоп из Родопите.

Всичко това в годините, в които хората още не пътуваха много, за да отидат на концерт или изложба, или поне не хората от моята социална среда. В по-честия случай ходеха на гурбет. Тогава ми хрумна идеята да ползвам контактите, които съм създал, и да инвестирам пари в това определен артист да дойде в Търново.

Докато не настъпи моментът, в който да си кажа: ако аз си изкарвам парите в България и ходя да ги харча в Западна Европа, за западноевропейците ще е двойно по-изгодно да дойдат за интересно събитие тук. Ресурсът на града е едно, потенциалът един град да бъде разпознат на международно ниво е нещо друго.

Казва, че не е бил амбициозен и не е правил дългосрочни планове. Но винаги се е интересувал от музика, театър и от връзката между различните видове изкуства. Има късмета първите 28 години от живота си да прекара в търсене, включително и на себе си. 

Режисьорът Младен Алексиев беше човекът, който пръв ми каза, че трябва да се занимавам с културен мениджмънт. Фокусът ми винаги е бил тук и много неща в българския контекст, които през годините са ми се стрували като негативи, вече разбирам, че са позитиви. 

Преди години при нас беше френски диджей, наполовина българин. След събитието беше решил да пътува, за да види баба си в Стара Загора. Започнах да се извинявам, че с влака ще отнеме минимум 3–4 часа. Неговата гледна точка обаче беше: няма лошо, виж сега, от жп гарата си купувам билет само за около 5 евро. Разбира се, влакът закъсня и аз се чувствах много неудобно. Неговата гледна точка обаче беше: седим си тук до релсите, говорим си, толкова е спокойно. С времето аз започнах да чувствам, че живея не на лошо, а на екзотично място. Тази екзотика вече не ме ядосва, не се срамувам и имам желание да я споделям с все повече хора откъде ли не.

Котвата, която обаче наистина помогна да не ме отнесе гълфстриймът нанякъде, беше моята среда в Търново. Красивата архитектура също. И не на последно място – възможността да започнем от нулата, тук нямаше развити пространства, платформи или културни структури, които да се интересуват конкретно от съвременно изкуство.

Общността, която прави фестивала „Варуша юг“, е група от съмишленици. Те всъщност действат като колония, като общ организъм, в който някои отговарят за графичния дизайн, други курират определени програми, има майстори, които се справят с битовите дейности, доброволци. Координаторите на фестивала в последните години са също част от тази мрежа от хора.

Ние сме хоризонтална структура, изслушваме се, опитваме се да свържем различни гледни точки. Нямаме стандартните екипни срещи – може с часове да обсъждаме някакви дребни детайли, но може и цяла седмица да нямаме време да си обменим и дума, просто всеки е зает със своите задачи и работата върви.

Колкото до независимото пространство за култура и социални инициативи ТаМ, от което започва всичко, днес то се помещава в сградата на бившия Клуб на дейците на културата – самата локация е архитектурен паметник. Първото им събитие е през 2021 г., кинопрожекция е и за да се състои, отново им помага колективният дух – ток им дават съседите с помощта на вездесъщите разклонители. Така проекторът в градината е включен, лампичките също. Магията започва. Днес пространството може да бъде наето за парти или за събитие и Галин неведнъж е наблюдавал колко стъписани са хората, че барът и всичко остава на тяхно разположение. Гласуваното доверие често ги връща, вече като вярна публика. И в ТаМ, и на летния фестивал „Варуша юг“.

Преди време при нас лектор беше Гюнер Гюнерсон, чийто дядо е отворил първата галерия за съвременно изкуство в Исландия. Тя е била наричана „Гнездото на лошото изкуство“. Ние също бяхме припознати бавно. В началото публиката на бара беше от едни и същи седемдесет-осемдесет човека, хората бяха подозрителни към нас. В момента сме фестивалът, който привлича най-много аудитория в града. Може да е за един уикенд, но тези хора стават видими, имат споделено преживяване, имат своя общ ритуал. И те са лица на една нова култура – ходят на архитектурни лекции, искат децата им да посещават работилници, готови са да чуят музика, която никога преди това не са чували.

Силният интерес и посещаемост прави екипа на сдружението разпознаваем и за общинските власти. Институциите не могат да бъдат променени с война и конфронтация, смята Галин. Единственият път е да впрегнем всичката си енергия и любов, за да изградим алтернативи, които са събирателни за големи групи хора.

Институциите са така устроени, че трябва да намерят начин да обхванат едно ново за обществото движение, иначе са застрашени да бъдат сменени. Откакто осъзнах това, работя по-спокойно. Затова, когато съберем хора за някакъв общностен процес, ги молим да не говорят за две неща – за институциите и за пари. Нека видим какво ние можем да направим, какво искаме да направим.

Самият релеф на града според него спомага за изграждането на микрообщности. Велико Търново не разполага с големи зали или площади, но пък в по-малките локации хората по естествен път си стават по-близки. Архитектурата и начинът, по който един град е планиран, предлагат различни условия за жителите си. С това всъщност се съобразяват и културните оператори като Галин Попов – с възможността да създават, вярвайки в свободния дух. И убедено вървейки срещу инерцията на познатото.


Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.