Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchtivata-forma/

Учтивата форма ни създава немалко главоболия, но преди да се заемем с проблемите, нека да обърнем поглед назад и да видим на кого му е хрумнало да изразява уважението си към събеседника с форми за множествено число. 

Малко история

Приема се, че в началото е бил изказът на римския император Константин Велики (306–337), който започва да употребява ние заповядваме вместо аз заповядвам – за причините има различни теории (стр. 254). Събеседниците му започват да се съобразяват, че той вече е ние, и да се обръщат по съответния начин – с вие. От онова далечно време формите за множествено число се използват за изразяване на учтивост, първоначално към високопоставени особи.

В България учтивата форма прониква едва преди около две столетия под влияние на други книжовни езици – гръцки, румънски, руски, а по-късно и западноевропейските. Това, естествено, се наблюдава най-вече в говора на по-изисканите градски среди. А за изискаността може да се съди например по този образец на писмо, който Христаки Павлович е включил в своя „Писменик общополезен“ (1835): „Оскорблявам се премного защо дойдох в нужда да ви смислим, за да изплатите свойа долг, на когото уреченио ден уже мина.“¹

С колко много думи може да се каже: „Върни ми парите, срокът изтече!“

Учтивата форма постепенно започва да се употребява все по-често, дори и при обръщение на син или дъщеря към родителите, и успява да се наложи в българския език след Освобождението.

Главната буква във Вие, Ваш

Сякаш изглежда ясно, че когато употребяваме вие, вас, ви, ваш за изразяване на учтивост, местоименията се пишат с главна буква. Един от проблемите е, че допреди издаването на Официалния правописен речник на българския език (2012; ОПРБЕ) не беше изрично постановено как следва да пишем вие, ваш, когато се обръщаме официално към двама или повече души. Макар да минаха дванайсет години, все още не е широко известно, че и в този случай употребяваме главна буква:

Уважаеми родители,
Каним Ви да отпразнуваме заедно…

Уважаеми госпожи и господа,
Изпращам Ви оферта за…

Тук вече започваме да изпитваме известна несигурност, защото понякога е трудно да се разграничи учтивото Вие от обикновеното вие, когато се обръщаме към повече хора. Малко след издаването на ОПРБЕ в доста сайтове се появиха гръмки и заблуждаващи заглавия. Напористи автори с уклон към абсолютизирането сътвориха бомбастични заглавия от типа „От днес пишем Вие само с главна буква“. В текстовете все пак ставаше ясно, че това Вие е само в учтивата форма, но белята беше сторена, лъжливите твърдения се споделяха в социалните мрежи дори и години по-късно, а читателите, ако не бяха попили направо грешната информация, бяха в най-добрия случай объркани.

Вероятно сега е моментът да уточним в какъв тип текстове се употребява учтивата форма и съответно кога следва да пишем Вие, Ваш. За съжаление, това не е указано в ОПРБЕ, но бихме могли с голяма сигурност да посочим, че учтивата форма се употребява в служебната кореспонденция, в писма и имейли до институции, банки и др., в покани, интервюта. Практиката в социалните мрежи е Вие, Ваш да се използва, когато пишещият не е в близки отношения с човека, към когото се обръща, и желае да запази дистанция в общуването. Досега не съм попадала на случай, в който местоименията да се пишат с главна буква при обръщение към повече хора.

Други частни – но за доста специалисти важни – случаи са художествената литература и субтитрите на филми. В предишния официален правописен речник имаше изключение: местоименията се пишат с малка буква в художествената литература². Това е спестено в ОПРБЕ и го отдавам на недоглеждане или пропуск, защото практиката е устойчива, така или иначе се следва и е добре да се скрепи нормативно. Кодификаторът следва да се замисли и за добавянето на субтитрите на филми в това изключение.

Съгласуване на причастията и прилагателните имена

Имаме голям проблем, който все повече се задълбочава. Правилата постановяват различен режим на съгласуване на прилагателните имена и миналите страдателни причастия (глаголни форми, завършващи на -н или -т), от една страна, и на миналите деятелни причастия (завършващи на -л), от друга.

В първия случай употребяваме формата за единствено число и се съобразяваме с пола на събеседника:

Господине, Вие сте много учтив./Госпожо, Вие сте много учтива.
Господине, вече сте уведомен, че…/Госпожо, вече сте уведомена, че…
Господине, Вие сте приет за член…/Госпожо, Вие сте приета за член…

Във втория случай употребяваме само формата за множествено число:

Господине/Госпожо, Вие сте участвали в разговорите…

Естествено е човек да се запита: защо се налага изобщо такова разграничаване при съгласуването. Обяснението е, че причастията на -л влизат в състава на сложна глаголна форма – сте участвали, която е за минало неопределено време. Така пише в академичната граматика, но са дадени примери само за съгласуването на прилагателни имена и минали деятелни причастия. За миналите страдателни причастия – от типа на уведомен, нищо не се казва³. Едва сега, пишейки тази статия, за мой срам осъзнавам, че сте уведомен/уведомена също е сложна глаголна форма – за страдателен залог. Ако това е истинското основание да се мъчим да казваме сте участвали, сте казали, сте мислили и т.н., редно е то да важи и за другите сложни форми – сте уведомени, сте изпратени, сте разпределени.

Разбира се, изобщо не ратувам за подобна промяна, а просто нямам информация и недоумявам на какво основание е взето решение миналите страдателни причастия да се съгласуват като прилагателните имена в състава на учтивата форма⁴. Добре е кодификаторът да каже.

Всъщност по-наложително е кодификаторът да се замисли дали да не промени съгласуването на миналите деятелни причастия в състава на учтивата форма и те също да са в мъжки или в женски род, ед.ч. Това съвсем няма да е капитулация пред неграмотността, както дежурно се окачествява едва ли не всяко предложение за промяна на книжовноезиковите правила. Би трябвало те да са организирани в система и да отчитат системността в самия език. Затова аз бих попитала защитниците на сегашните правила за съгласуване в състава на учтивата форма

Къде е тук системността?

Ето я пълната картина на съгласуването на различни части на речта и граматични форми в състава на учтивата форма:

Господин Добрев, Вие сте председател на комисията. (съществително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте любезен. (прилагателно име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте пръв в списъка. (числително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте този, който… (местоимение – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте избран за… (минало страдателно причастие – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте отговорили, че… (минало деятелно причастие – мн.ч.)

Обикновено съгласуването на миналите деятелни причастия се съпоставя само със съгласуването на прилагателните имена и миналите страдателни причастия, но това не дава представа за цялата система от шест имена и граматични форми, от която има само едно изключение. Както пише проф. Иван Харалампиев,

срещу една форма в множествено число стоят пет в единствено. В такива условия е напълно закономерно езикът да се стреми да възстанови системността, като подчини и миналото деятелно причастие на преобладаващата употреба на единствено число на имената, местоименията и причастията в учтивата форма на множественото число⁵.

Ще посоча и един красноречив пример, който не е съчинен за целите на тази статия – натъквала съм се на подобни случаи в практиката си: Госпожо Костова, Вие сте били поканена... Това е граматически правилното съгласуване, но аз например, при цялата си школовка и уважение към правилата, не бих могла да го кажа, нито да го напиша, защото имам някакво езиково чувство все пак и държа на него. За мен това съгласуване е неестествено и абсурдно. Когато видим едно до друго две причастия, които в едни и същи синтактични условия трябва да се съгласуват по различен начин, езиковото ни съзнание възроптава и се пита: наистина ли така е правилно? 

Все по-често обаче не се питаме дали и как е правилно, и съвсем естествено в практиката се налага грешното от гледна точка на нормата, но логично и езиково системно съгласуване Вие сте била поканена/Вие сте бил поканен; Вие сте разбрала…/Вие сте разбрал... Чуваме подобно съгласуване ежедневно от водещи в национални радиостанции и телевизии. В случая изобщо не бих ги обвинила в неспазване на правилата, а бих цитирала акад. Михаил Виденов:

Масовата грешка е указание, че кодификаторът има върху какво много сериозно да се замисли […] Масовата грешка е наложила се тенденция, която ние не сме усетили навреме и не сме реагирали своевременно да ѝ дадем път за свободна конкуренция без маркирането ѝ като неправилност.

Разбира се, може да запазим правилото за съгласуване на миналото деятелно причастие в състава на учтивата форма в сегашния му вид и да продължим да не отчитаме, че влиза в разрез със системността в езика. При това положение обаче трябва да заплатим съответната цена – трудното му спазване, множеството грешки, откровеното му пренебрегване и в крайна сметка дискредитирането (поне частично) на книжовноезиковите правила.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/amnistiya-za-deeprichastieto/

Да употребяваме ли деепричастия? Този въпрос за мен винаги е имал положителен отговор и ми е звучал също толкова странно, колкото „Да употребяваме ли минало неопределено време?“ или „Да избягваме ли наречията?“. В българския език има деепричастия (мислейки), така както има сегашни деятелни причастия (мислещ), минали деятелни причастия – свършени (мислил) и несвършени (мислел) – и минали страдателни причастия (мислен). Защо да се лишаваме от изразните възможности, които ни предоставят причастията от един точно определен вид? И нарочени ли са всъщност те?

Личен опит vs. чужд опит

Опитвам се да си спомня за учител по български език или за преподавател в университета, който е бил настроен отрицателно към деепричастията, но нищо не се появява в съзнанието ми. Или съм имала голям късмет, или съм игнорирала съветите да се избягват тези граматични форми, защото:

• били тромави;
• правели речта по-изкуствена, по-книжна;
• били създадени по подражание на други езици;
• издавали езиковата немощ на автора/преводача на текста;
• трудно се употребявали, без да се допускат грешки.

Всички тези аргументи съм чувала от други хора, у повечето от които се е задействало самоцензурирането, и те съзнателно ограничават употребата на деепричастия в речта си. Не е лесно да се променят формирани с години езикови нагласи, но все отнякъде трябва да се започне. И така, нека да поразчистим камъните в градината на деепричастието.

Български по произход ли са тези форми?

Стопроцентово. Съвременните книжовни форми със завършек -йки всъщност са разклонение на – изненада! – сегашните деятелни причастия. Как така, ще попитате, е възможно ходейки например да има нещо общо с ходещ? В старобългарския език формата на сегашното деятелно причастие е била ходѧшть. Както преди, така и сега то се е изменяло по род и число (в миналото – и по падеж), съгласувайки се с името, което е определяло.

В някои случаи обаче е започнало да се употребява в застинала, неизменяема форма, най-често със завършек -ще или -щи, без да се съгласува с име. Примерите са от писмени паметници от ХIII и ХIV век. Така на преден план излиза глаголната, а не атрибутивната (тоест прилагателната) природа на причастието и по своята същност и функции то се доближава доста до съвременното деепричастие.

Но как от застиналата форма ходѧшти се стига до ходейки? Вследствие на смекчаване на съгласните настъпва следната метаморфоза: ходѧшти > ходеш’т’и > ходех’к’и > ходейки¹. Преходът се извършва в югозападните български говори, от които сме приели точно тези форми в съвременния книжовен език. Това не е станало нито гладко, нито изведнъж.

Установяване на деепричастията в новобългарския книжовен език

В пред- и следосвобожденската ни книжнина граматични форми с най-различни облици се борят да седнат на трона на деепричастието. Ето, вижте какъв е мащабът на конкуренцията: играюще, играющи, казав, казавше, казавши, играя, носяйки, бидейким, пеещем, ходещец, ходещиц… При това спестявам например форми като товарйъще, закусвайъще, употребявани от Г. С. Раковски, но пък ви компенсирам с едно изречение от Дядо Славейков, в което деепричастието има неповторим звуков ефект: Госпожа Хрисодактилица остави съпруга си и влѣзе в стайътъ си шушнещец.

Общо взето, през последните двайсет години на ХIХ век формите на -йки започват да надделяват над останалите и голяма роля за това има лансирането им от писатели като И. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров².

Ако приемем, че в началото на ХХ век деепричастието вече се е установило в книжовния ни език, достатъчни ли са ни били 120 години, за да го приемем безрезервно и да го използваме свободно в своята реч? Оказва се, че не. Доста затруднения среща то по пътя си и няма как да не признаем, че поне част от причините за ограничената му употреба са основателни.

Проблемът с книжната и изкуствената реч

Факт е, че деепричастието е в основата на обособена част в изречението, а обособените части „са характерни предимно за писмената реч и имат книжен характер, белег са на по-обработената реч“³. Илюстрирам го с пример от Смирненски: Очите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, шушнейки си плахо. Вероятността да срещнем деепричастия в публицистичната, художествената, официално-деловата или научната реч е многократно по-голяма, отколкото в живата реч. 

Тук е важно да направим едно уточнение – „книжно“ значи не „изкуствено“, а най-вече „писмено“, макар че днес сме склонни да го асоциираме по-скоро с „официално“ и едва ли не „почти архаично“. Деепричастията просто са типични за писмената, обработена, тоест премислената, а не спонтанната реч и затова не виждам основания съзнателно да ограничаваме употребата им поне в писмени текстове. Имам предвид най-вече художествената литература и медийните публикации.

Езиково немощни ли са авторите и преводачите, употребяващи деепричастия?

Ако се увличат и текстовете им изобилстват от тези граматични форми – да, това ще натежи и наистина ще означава, че не умеят да си служат добре с различни синтактични конструкции. Но ако в една статия се срещат едно, две или три уместно употребени деепричастия, какъв е проблемът? В предишната публикация в тази рубрика например съм използвала допитвайки се и опитвайки се, без изобщо да регистрирам това – в процеса на писането тези форми са се появили естествено в съзнанието ми. Предполагам, че при много други хора е така, и това всъщност е нормално.

Кой от вас си казва: „Сега ще употребя прилагателно име, а тук е необходимо наречие, но я да се върна малко назад, за да поразредя съществителните“? Да, звучи абсурдно, но защо тогава проявяваме свръхчувствителност към деепричастията? Не е ли по-добре да се възползваме от по-богатата вариативност, която ни предоставят? Например освен

Приятно ми е, като си мисля за теб, да гледам звездното небе.
или
Приятно ми е, когато си мисля за теб, да гледам звездното небе.
може да кажем
Приятно ми е, мислейки си за теб, да гледам звездното небе.

В конкретния случай аз бих предпочела третия пример, защото ми звучи по-поетично. В други случаи може по-уместен да се окаже вариантът с подчинено изречение с като или когато – или пък някакъв четвърти, или пети вариант.

Предполагам, че преводачите често проиграват подобни възможности, когато търсят най-доброто съответствие на определена синтактична конструкция в оригинала. Да имаш един вариант повече винаги е за предпочитане.

Разбира се, подмолните камъни в превода не са малко и поне един от тях е свързан с нашата тема: ако за езика на оригинала са твърде характерни граматични форми, съответстващи на нашето деепричастие, опасността да се залитне при предаването им на български е съвсем реална. За английския език рисковете са ясни, но и в гръцкия, да речем, деепричастието се среща доста по-често и вещият преводач следва да отчита тази особеност.

Всъщност моето впечатление е, че ако има залитане при преводите, то по-скоро е в другата посока. От опасения да не се прекали с деепричастията те се свеждат до абсолютния минимум.

Граматиката е коварна и грешки дебнат отвсякъде

Уви, това важи с пълна сила за нашите граматични форми. За да е правилна употребата им, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: 1) действието, означено с деепричастие, трябва да се извършва едновременно с основното действие в изречението, и 2) вършителят им да е един и същ.

Конникът профуча край мен, яздейки бял жребец.

Често обаче се нарушава второто условие и се стига дори до примери като

Вдигнах поглед към конника, яздейки бял жребец.

Двете условия чувствително ограничават употребата на деепричастието, но (сякаш това не е достатъчно) те не са единствените, които регулират появата му в речта. Ще дам само един пример за типологична грешка – когато вършителят на действието, означено с деепричастие, е неопределен:

Имайки предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

Изречението може да се редактира така:

Като се имат/имаме предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

От всички аргументи против употребата на деепричастия най-силен според мен е последният – възможността да се допуснат грешки, която изобщо не е за подценяване и може дори да откаже по-неуверените. Ако обаче знаем в кои случаи може да се подхлъзнем, и внимаваме повече, когато пишем, опасенията ще останат на заден план, а речта ни ще стане по-богата и по-разнообразна с деепричастия. Нека не се лишаваме от възможността, която езикът ни дава, и да ги използваме – с мярка, разбира се.

Посвещавам публикацията на Боряна Телбис за любезното и аргументирано насърчение и на Стефан Русинов, който, нищейки проблемите на превода, не забравя и деепричастието.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/dumi-na-godinata-2023/

Кампанията на образователната платформа „Как се пише?“ приключи, победителите са ясни и са публично достояние. А оттук нататък? Това, че знаем думите на 2023 година, само по себе си е интересно, дори любопитно, но нека да отидем отвъд занимателната страна и да се запитаме: какво ни казват те?

Защо провеждаме кампанията

Вече за трети път заедно с Доротея Николова – преподавателка по български език и литература и журналистка, организираме това своеобразно проучване на обществените нагласи, допитвайки се направо до хората. Една от целите ни е да направим бърз „преговор“ на годината чрез знаковите, ключовите думи, бележещи отминалите събития, като изследваме онова, което се е запечатало по-трайно в съзнанието на българите. За всяко общество е важно да знае какво го е вълнувало, тревожило, на какво е отдало значение, какво е пренебрегнало. Защото думите на годината синтезирано казват много – и присъстващите в класацията, и отсъстващите, заметените под килима, – стига да можем да ги разтълкуваме.

Етапи на избора

Процедурата, през която премина допитването, тръгна от хората и завърши с тях. В първия етап всеки желаещ можеше да даде своите предложения на страницата на „Как се пише?“ във Facebook и в Threads, както и в личния ми профил в Х. След това обобщихме резултатите и съставихме списък с 30-те думи и словосъчетания, за които получихме най-много предложения, и го изпратихме на членовете на журито. Освен мен и Доротея Николова като организатори, то включваше: доц. Георги Лозанов, философ и медиен експерт, Веселина Седларска, писателка и журналистка, и д-р Иван Ланджев, поет и есеист. След като дискутирахме предложенията, всички се обединихме около 10 от тях, които според нас най-адекватно отразяват духа на изминалата година и покриват възможно най-много теми. Финалните думи и словосъчетания включихме в анкета на „Как се пише?“, в която отново всеки желаещ можеше да участва. Резултатите от нея обявихме публично и ги изпратихме до медиите. 

Отделна и независима част от проучването „Думи на годината 2023“ е анализът на езика в медиите през изминалата година, за който ни помагат специалистите от Sensika и който се основава на обработения от тях огромен текстов материал от онлайн източници на български език.

Победителите не ги съдят

Но може да ги анализират. Очаквано или не, изкуствен интелект, сглобка и времеубежище оглавиха класацията.

Безспорната новина е, че естественият интелект издигна изкуствения интелект на пиедестала на 2023-та. Дали защото създава неподозирани възможности във всички сфери на живота, или защото заплашва съществуващите модели – пак във всички сфери на живота? Или защото събужда у нас любопитството да проверим какво може, но и страха да не се окажем ненужни? Със сигурност технологичният феномен ни вълнува и трябва да следим какви права му делегираме. Това словосъчетание ни сближава и със света: през декември речникът „Колинс“ обяви съкращението AI (ИИ) за дума на годината във Великобритания, а според речника на Кеймбридж знаков е бил глаголът халюцинирам, свързан отново с изкуствения интелект, този път – с произвеждането на невярна информация от него. Наблюденията на специалистите от „Колинс“ показват, че употребата на изкуствен интелект е скочила четири пъти в сравнения с предишната година. Отново може да се сравним със света – в българските медийни публикации това словосъчетание се е срещало почти пет пъти по-често през 2023 година, отколкото през предходната¹.

Преди началото на кампанията прогнозата ми беше, че сглобката трудно може да бъде победена. Думата стана удобна за назоваване на една форма на управление, за която на самите участници в него не им стигна смелостта или пък откровеността да я нарекат коалиция. Мисля, че именно отказът им да си послужат със съществуваща дума в езика вдъхна нов живот на сглобка, която доскоро означаваше само проста по същността си връзка, съединение. Названието заживя нов, политически живот, но върху него продължава да тегне стигмата на механичното свързване, лишено от сложността и смислеността на едни връзки от доста по-високо ниво, каквито (би трябвало да) са управленските. Ето защо сглобка се оказа толкова предпочитана дума от критиците на правителството, които не пропускат възможност да го иронизират чрез нея.

Един неологизъм си проби път в класацията, а вече го прави и в самия език. Времеубежище е преди всичко заглавие на роман, но има достатъчно свидетелства, че се употребява като съществително нарицателно име². С членовете на журито отчетохме факта и затова решихме да включим думата с малка буква и без кавички в анкетата. За мен ще е интересно да наблюдавам дали времеубежище ще се утвърди в езика. Първо, защото е създадена от писател, а не се случва всеки ден български писател да изкове нова дума; второ, защото е сложна, има специфично значение, което тежнее към абстрактното. Опитвайки се да го изясня за себе си, се питам: времеубежището (извън романа) всъщност убежище във или от времето е? Ето такива въпроси пораждат сложните думи, защото, когато двете им части се споят в едно цяло, между тях възникват куп отношения. А многото гласове, които думата получи, си обяснявам с това, че ние, българите, все пак сме способни да оценим успеха на наш сънародник и да се зарадваме.

Останалите седем думи в класацията

Познатите ни политически теми са тук, за да ни напомнят, че ни е трудно да мислим за важното и ключовото за страната, без да споменем война, демонтаж, ротация, Шенген, евроатлантик. Неслучайно извън десетте думи в анкетата остана не-коалиция, макар да беше предложена от доста хора в първия етап от кампанията. Журито реши, че три думи за формата на управление (заедно със сглобка и ротация) много биха натежали, да не говорим че включихме и евроатлантик – евроатлантизмът беше едно от ключовите понятия за миналата година, отнасящи се за властовата спойка. 

Без да подценявам резултата на демонтаж и важността на събитието, възможно е немалка роля да е изиграло и времето. Паметникът на Съветската армия беше актуална тема съвсем наскоро, през месец декември, и все още помним добре какво се случи. Дали обаче нямаше да позабравим демонтажа, ако се беше състоял през февруари например? Забравяме със страшна сила и скорост. Вижте примерите в следващата част.

Името на една международна награда – „Букър“, присъства в класацията, за да ни каже, че и ний сме дали нещо на световната литература, но на другия полюс, за отрезвяване, е PISA. За да ни напомня – веднъж на три години – колко далеч е образователната ни система от международните стандарти и достижения. Впрочем и това удобно ще го забравим.

Липсващите теми

Както писа Георги Лозанов в „Дойче Веле“, класациите „Думи на годината“ са „най-бързият начин да разбереш за какво на хората им се мисли и за какво не“. По съществени теми и за значими събития не ни се мисли: домашното насилие, войната в Близкия изток, промените в Конституцията… В началото на кампанията получихме само единични предложения за „домашно насилие“, „макетно ножче“, „ивицата Газа“, „Конституция“. И трите теми привлякоха общественото внимание през миналата година, първите две акумулираха енергия и в социалните мрежи, медиите отразиха събитията, но човешкото съзнание ги счете за незначими. Може би защото насилието в семейството е твърде болезнено или не се отнася до нас конкретно, войната в Газа е далече, а конституционните промени вече станаха банални. Причини и обяснения ще намерим, стига да ги потърсим. Но ще потърсим ли решения поне за това, което сме в състояние да променим?

Все пак има и добри новини. Да погледнем отново към победителите в класацията, но в съпоставка с думите на предишните години: преценям, антиваксър и изчегъртване за 2021-ва и война, инфлация, избори и Украйна за 2022-ра. С избора на изкуствен интелект – от технологичната сфера, и на времеубежище – от културната, като че ли се опитваме да се откъснем от тягостното политическо говорене и да се насочим към нови хоризонти. Колкото и да е определяща политиката за живота в едно общество, не бива да допускаме общественият разговор да се води под нейния диктат. Дано лека-полека започнем да го осъзнаваме.

Езикът всъщност може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в основната си същност е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво всъщност става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ „Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

Post Syndicated from Габриела Манова original https://www.toest.bg/prevodut-ne-e-vednuzh-zavinagi/

Анджела Родел е родена в Уисконсин, САЩ, през 1974 г. Живее и работи в България от близо 20 години. Превеждала е знакови имена в българската литература – като Георги Господинов, Ивайло Петров, Георги Марков, Захари Карабашлиев, Ангел Игов, Милен Русков, Вера Мутафчиева и др. През май 2023 г. заедно с Георги Господинов печели Международния Букър – най-престижната награда за художествена литература в превод на английски език.

С Анджела Родел разговаря Габриела Манова

Срещам се с Анджела Родел в офиса ѝ в топъл юнски ден. Питам я харесва ли ѝ горещината, защото знам, че е родом от доста по-студено място. Засмива се, казва, че дори тя се предава и пуска климатик – все пак идва от суперклиматизираната Америка. Америка. За много българи американската мечта е още жива и мнозина са заминали да търсят щастието си отвъд океана.

Но Анджела е избрала да дойде тук. И да остане.

Едно от първите ѝ посещения в България е по време на Виденовата зима. Чудя се как не се е отказала. Разказва ми, че преди това отишла в Копривщица през 95-та, а там „супер, някакви планини, някакви баби, слънце, беше много така, романтично и идилично, и вече като кандидатствах за „Фулбрайт“¹ през 96–97-ма, точно за Виденовата зима бях тук“.

Преживяването я заземява: „За мен беше страхотен урок, бях на 23 и разбрах каква щастливка съм, че това, което приемаме за даденост в Америка, хич не е даденост. Тогава имах много нереална, романтична представа. А за мен беше просто по-дълбоко запознаване с България.“ Сравнява го с обичта към човек – в един момент виждаш всичките му страни – и добрите, и лошите, но това не те отблъсква, просто го приемаш такъв, какъвто е. „Благодарна съм, че бях тук през този период. Мисля, че получих някакво прозрение и за себе си, и за България.“

Питам я дали вярва, че човек има определен път, по който върви, и каквото и да прави, се озовава на него, или всичко е плод на случайност. „Бях в Америка и правех докторантура, но през цялото време чувствах, че нещо беше недовършено. Вече като дойдох през 2004–2005 г., пак се оказах на този кръстопът – дали да се връщам в Щатите и да защитавам дисертация, или да оставам – и просто реших да остана. Не беше много рационално решение, имаше някакво силно вътрешно чувство, че моята работа тук не е свършена, че има какво да уча от това място.“

На 23 май, в навечерието на най-хубавия български празник, Георги Господинов и Анджела Родел спечелиха Международния Букър за романа „Времеубежище“ и превода му на английски език. Поздравявам я за изключителното признание и споделям, че още в момента, в който Лейла Слимани обяви, че романът, избран от журито, е отличен и заради силно поетичния си език, си казах: няма как да не е „Времеубежище“. Наистина ли, отвръща Анджела, и казва, че с Георги са били изумени, че изобщо са стигнали до дългия списък. „Още ми се вижда като сън, не мога да повярвам.“ Питам я дали за нея е било мечта да спечели тази награда. „Дори не смеехме да си мечтаем. Когато станахме част от дългия списък, си казахме, че е голяма чест, и нали, дотук бяхме! Като влязохме и в краткия списък – пак: дотук бяхме! Аз лично не посмях да си мечтая такова нещо, но…“

Споделям с Анджела надеждите си високото признание да окаже влияние върху самочувствието на българите по отношение на българската литература. „Както каза Георги в много интервюта,

това би трябвало да отвори вратата и за млади писатели, и за други български писатели; вече ще бъдем на картата…“

Интересно ми е какви са според нея впечатленията на американците от България и българската литература. „Средният американец не е чувал за България, не знае къде е. Може би сега, след като вече има толкова българи в Америка, си казват: А, да, имам един приятел, той е българин, тук, на работа, но като цяло никакви асоциации нямат.“ Надява се Международният Букър да е „вратичка към източноевропейската литература“.

„В САЩ реалността е такава, че процентът преводна литература, която се издава, е много малък. И той включва цялата нехудожествена литература, преводни учебници, научни трудове, справочници и т.н. Докато в България дори през социализма винаги е имало много преводна литература. И като гледам пазара, много се следи. Все пак мисля, че европейците като цяло, включително България, са по-отворени и на преводната литература не се гледа като на втора ръка, докато в САЩ, поне допреди двайсетина години, да гледаш филм със субтитри беше някак под нивото им. Но новото поколение вече не мисли така.“

Разпитвам Анджела за първите ѝ стъпки в превода на български. Започнала е с поезия: „Това с превода на поезия стана случайно, но мисля, че има нещо вярно, че най-добрият преводач на поезия е поет, затова обичам да работя с български или американски поети като редактор. Чета поезия, но чувствам, че не е моето. Превела съм доста поезия, но винаги с чувство на притеснение…“ Анджела преподава в магистърската програма „Преводач-редактор“, където също превеждат поезия: „Всички винаги се притесняват, страхуват се, питат се как ще стане, но все се оказва, че има един-двама със страхотна дарба… Те сякаш са поети, още неоткрити, и преводачи, на които това е силната им страна.“

Във връзка с преподавателската работа я питам смята ли, че преводът може да бъде преподаван, и как протичат нейните лекции. Впечатлението ѝ е, че много студенти бързат към вълнуващи и интересни теми, например диалекти, жаргон, но според нея структурата на езика, граматиката, са основополагащи и често се оказват препъникамъни за младите преводачи. Признава, че дори тя, макар и опитна, винаги има едно наум за глаголните времена, когато превежда.

„Има стратегии, няма невъзможни неща за превод… почти,

но да, имам едно наум, че всеки текст съдържа капани.“

А кои са нейните учители в превода? Имало ли е въобще някой, който да се занимава с превод от български на английски във времето, когато е дошла в България? „Малко съжалявам, че не съм имала учител, може би по-бързо щях да стигна до някакви важни изводи, но като започнах да превеждам – през 2004–2005 г. работих в списание Vagabond – и там Антони Георгиев, който е много опитен, страшно ми помогна, даде ми кураж. Тогава, като новак, се придържах много буквално към текста, коя съм аз, че да… Нямах самочувствие да е по-леко, свободно, но Антони много ме окуражаваше. Ти знаеш този език, той е и твой, може да даваш нещо от себе си, и това беше много важно… че той като редактор минаваше през всички текстове и държеше преводът да е верен на оригиналния текст, но и да не е скован, дърварски – беше много полезен учител в това отношение. Самите автори също много ми помогнаха, даваха обратна връзка. Имах късмет да работя с автори, които от своя страна имаха търпение да работят с мен.“

С Георги Господинов например, изглежда, че имат невероятен синхрон, сякаш работата им върви много плавно. „Да, той е страхотен, може би от малкото български писатели, които наистина гледат на писането като на занаят. При него всичко е суперизящно, много рядко може да намериш нещо, което да не е както трябва. Активен е, участва, без да се обижда, без да се държи, сякаш бъркам в някаква рана, което е доста деликатен момент. Разбирам, че преводачът понякога е първият човек, който влиза в текста, в който пък понякога се случва да има несъответствия, проблеми, клишета. Винаги усещам дали авторът е отворен към такъв тип коментар. Има писатели, които са благодарни, казват: Търсил съм такъв редактор и не съм намерил…

Да си преводач от български на английски включва и доста посланическа работа. „Много е трудно и това е неплатен труд, нека бъдем откровени. Писах един текст за сборника на Димитър Камбуров и Михаела Харпър² и там точно за това говорех, че ти не си само преводач, никой не идва при теб да ти каже: Дай да преведем един български писател. Самият ти трябва да си скаут, да откриеш интересен автор, да инвестираш в превод, после ставаш агент, търсиш списания, издатели, евентуално намираш възможност за публикуване. И след това пак ти си този, който кандидатства за грантове, финансиране, ти си връзката с издателите… А когато, живот и здраве, книгата излезе, ако авторът не е много сигурен в английския си, трябва да ходиш по разни фестивали – което е супер! Примерно, с Вера Мутафчиева, която вече не е между живите, аз ще правя книжно турне, защото съм и рекламен агент, и пиар… Цялата работа включва много повече от чистата работа с текста.“

И като споменаваме Вера Мутафчиева, Анджела вече е на финалната права в редактирането на превода на „Случаят Джем“. Признава, че е било предизвикателство. „Имаше много турски вътре – нали Вера Мутафчиева е била османистка, учен, историк, и не дава нито бележки под линия, нито нищо, просто ти си в турския текст. Открих един турчин, с когото да се консултирам. Иначе езикът ѝ е страхотен, авторката е с много готино чувство за хумор. За съжаление, не съм я познавала лично, но явно е била добра психоложка, уловила е какво е характерното в човека, в нейните персонажи. Затова въпреки че беше трудно, беше и адски приятно за превод. А и текстът е много авангарден за времето си! През 60-те години такава структура! Как изобщо е излязло подобно нещо в социалистическа България…“ Може да прочетете и прекрасния текст, в който самата Анджела разказва за преживяването си с книгата.

Питам я как се е справила с изискването на американските издателства нищо да не се извежда под линия. „По принцип модата е такава, че не бива да има. Смята се, че това изважда читателя от текста, и преди, когато работехме с издателство Open Letters по „Физика на тъгата“, нямахме право една бележка под линия да сложим, което е много трудно – цялата книга е пълна със соцреалии, просто се видяхме в чудо. С новия издател – Norton, просто без да питаме, решихме, че не може. Но оттам ми пратиха някакви други свои книги, видях, че има бележки, и ги попитах: Ама може ли бележки под линия, а те: Да, естествено, може да използвате. С Георги вече бяхме толкова опарени от предишния си опит, че подходихме много пестеливо. Може би няма и десет бележки под линия в целия роман (Time Shelter).“

И все пак как се предава на американския читател целият този социализъм и въобще културата на Източния блок и мисленето на хората по онова време?

„Едно от спасенията за мен като преводач, е, че хората, които четат преводна литература, са доста подбрана публика;

те вече имат интерес, особено към източноевропейски автори. И понеже има толкова руски преводи от този период, надявам се, че тази атмосфера може да е позната и от други произведения. В България социализмът е различен в сравнение с останалите соцдържави, но идеите като цяло все пак имат някаква почва в американското въображение.“

Припомням ѝ за ателието по превод на Фондация „Елизабет Костова“ от 2020 г., в което лектори бяха самата Родел, Изидора Анжел, Екатерина Петрова и Велина Минкова. Тогава за пръв път осъзнах колко е трудно да бъдеш преводач от български на английски, колко усилия изисква това. Анджела признава, че Елизабет Костова и фондацията са я въвели в тази сфера и среда, благодарна е, че са ѝ помогнали да създаде контакти с издатели и редактори.

Споделям, че точно по време на въпросното ателие съм придобила малко увереност, че човек може да превежда и на език, който не му е майчин. „Мисля, че това е някакъв предразсъдък. Да, преди съществуваше нагласата, че трябва да превеждаш само на майчиния си език, но

хегемонията на native speakers³ в превода полека си отива.

Например тази година и аз, и Изидора [Анжел] бяхме избрани за стипендиантки на National Endowment for the Arts⁴, и от двайсетина проекта имаше около 6–7 души, които не бяха native speakers, но въпреки това спечелиха. Вече разбираме, че няма един английски, и това, че езикът не ти е роден, не означава, че не можеш да бъдеш добър преводач или че няма какво да дадеш на този текст. Нещата се променят за добро.“

Имало ли е текст или части от текст, за които си е казвала: Не, това не може да се преведе? „Да, по-скоро отделни моменти, и все се сещам за Иглика Василева, която, като превеждала „Одисей“, в един момент толкова се фрустрирала, че взела един нож и пробола книгата. И аз напълно я разбирам!

Сега например с „Хайка за вълци“ – толкова обичам този роман, просто брилянтен език, с чувство за хумор… Може би 7–8 години търсих издател, най-накрая намерих, и си викам: Ама не мога да я преведа тая книга, няма да стане на английски, какво правя аз тука… Не мога! И в един момент, като отшумя това отчаяние, си казах: Да, значи, няма да стане толкова готино, както е на български, с всички там диалекти, идиолекти, но все пак има толкова много интересни неща, чисто исторически, лични, социални, политически, че има стойност, дори всички тънки езикови работи да няма как да ги спася… Поне аз така се утеших.

Може би никой превод не е финален, може би след двайсет години ще има различни разбирания и нови преводи. Това е нормално, преводът не е веднъж завинаги.“

Като един истински ренесансов човек Анджела не се ограничава само с една форма на изкуство. Всъщност в България я довежда и страстта ѝ към музиката и пеенето. Питам я дали това ѝ помага да предаде ритъма на текста. „Абсолютно, аз съм напълно убедена, че има връзка. Бях в Лондон преди може би десет години за един преводачески семинар, след семинара пием бира и се оказва, че всеки от нас е и музикант, просто всеки. Това не е случайно, според мен ти помага страшно много да усетиш мелодията, звучността на езика, стига да имаш ухо за тия неща.“

Излиза, че различни пътища водят Анджела към преводаческата дейност. Може би просто когато нещо е истински важно за нас, намираме пътя към него през всичко, което правим.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/svetut-e-golyam-i-atlas-debne-otvsyakude/

Докато в България течаха предизборни дебати за и против евроатлантическото бъдеще на страната, аз предприех свое собствено евроатлантическо пътуване: прелетях от София до най-западната част на Европа, пресякох протока между Атлантическия океан и Средиземно море и се озовах в Африка. Освен със зашеметяващи гледки, а често и с необичайни вкусове, звуци и миризми, пътуването в Андалусия, през Гибралтар, а впоследствие и из Мароко ме впечатли и с изобилието от любопитни и неочаквани етимологии на иначе познати думи и топоними.

За илюстрация: наименованието Андалусия (الأندلس, или Al-Andalus на арабски) произлиза от племената на вандалите, чието име впоследствие става нарицателно за хора, които безсмислено унищожават културни ценности; Гибралтар е испанизирана версия на арабското جبل طارق (Jabal Ṭāriq), или „планина Тарик“, наречена на арабския пълководец от берберски произход Тарик ибн Зияд, който предвожда мюсюлманското завладяване на Пиренейския полуостров през VIII век; Мароко пък идва от наименованието на град Маракеш, за което се смята, че е заимствано от берберското словосъчетание ⴰⵎⵓⵔ ⵏ ⴰⴽⵓⵛ (amur n Yakuš), буквално „божия земя“¹.

Точно в покрайнините на Маракеш, докато пиех кафе на покрива на една къща, видях гледка, която ще остане в съзнанието ми дълго след края на пътуването: редица високи палми² на фона на заснежените върхове на планината Атлас.

Всъщност от тази част на Мароко се вижда Висок Атлас – една от трите вериги, заедно с Антиатлас в югозападната част на страната и Среден Атлас в западната, която съставлява мароканската част на планината. Цялата планинска система, чиято обща дължина е около 2500 км, започва от мароканския бряг на Атлантическия океан и се простира по посока изток покрай крайбрежието на Средиземно море, през териториите на Мароко, Алжир и Тунис.

Подобно на начина, по който гледката събира неочаквани и някак (смятани за) несъвместими елементи (тропици, пустиня и планини, Изток и Запад, съвременност и безвремие), наименованието на планината Атлас – а както с изненада научих, също и на Атлантическия океан³ – вплита в себе си многостранни, често противоречиви етимологии и разнообразни езикови, географски и исторически елементи.

Най-популярната теория за произхода на топонима е, че планината е наречена на древногръцкия титан Атлас, за когото съществуват множество легенди и истории.

Според една от тях Атлас участва заедно с други титани в Титаномахия, 10-годишната война срещу олимпийските богове, която титаните загубват. За наказание Зевс изпраща Атлас в най-западния край на познатия тогава свят (за който се смятали Северозападна Африка и Атлантическият океан⁴) и го осъжда да носи небесата върху плещите си за вечни времена.

В „Одисея“ Омир споменава Атлас като морско създание, което поддържа стълбовете между небето и земята, за да не се слеят. А за самите стълбове се смятало, че се намират в океана отвъд най-западния хоризонт⁵. Атлас се появява и в мита за Херакъл (по-известен с древноримското име Херкулес), където титанът успява временно да се отърве от бремето си, но в края на краищата бива надхитрен и отново принуден да се нагърби с небесната сфера.

В друг мит пък Атлас е представен като крал, който отказва на Персей гостоприемство, а Персей му отмъщава, като му показва отрязаната глава на Медуза. Виждайки това, Атлас се вкаменява: брадата и косата му се превръщат в гъсти гори, ръцете и раменете – във високи скали, а главата му – в планински връх, и той отново е заставен да поддържа небесния свод и съзвездията⁶.

По-късни легенди разказват за Атлас като за митологичен крал на Мавретания (да не се бърка с днешната държава Мавритания) – старото латинско наименование на региона, днес известен като Магреб, който включва Мароко, Западна Сахара, Алжир и Тунис (тоест района на Атласките планини)⁷. Въпросният крал, подобно на древногръцкия титан, имал дълбоки познания по философия, математика и астрономия и се смята за откривател на първата небесна сфера.

Идеята за тежкия товар, поне според някои лингвисти, е отразена и в етимологията на името Атлас (или Атлант). Според тях то идва от древногръцката дума τλῆναι (tlênai), която означава „понасям“, „издържам“, „търпя“, и на свой ред произлиза от протоиндоевропейското *telh₂- („издържам“, „поддържам“, „подкрепям“). В Etymological Dictionary of Greek (Етимологичен речник на гръцкия език) от 2010 г. обаче нидерландският лингвист Роберт С. П. Бекес опровергава тази теория с аргумента, че няма как древногръцкият титан да носи име с индоевропейски корен. Вместо това Бекес предполага, че произходът на думата всъщност е предгръцки, какъвто често е случаят с думи, завършващи на -ant.

Според други теории името на планината всъщност произлиза от езиците на нейните коренни обитатели, берберите.

Тук отварям скоба: наименованието на берберите идва от древногръцкото βάρβαρος (bárbaros), което първоначално означава „негръцки“ или „чужд“, а разбира се, впоследствие се превръща в източник и на думата „варвари“⁸. Някои лингвисти предполагат, че оригиналната дума има ономатопеичен произход, като имитация на неразбираемия за древните гърци говор на чужденците (нещо като „бъра-бъра“). Първоначално думата е била по-скоро неутрална, но с течение на вековете значението ѝ става пейоративно и в речниците на много европейски езици, включително и на български, тя започва да се използва като определение за „див, жесток, изостанал, нецивилизован човек“. Поради тази причина наименованието „бербери“ вече все повече и повече се смята за проблематично и на негово място започва да навлиза алтернативното ⵉⵎⴰⵣⵉⵖⵏ, ⵎⵣⵗⵏ (Imaziɣen), или „свободни хора“, а колективното име на различните им, но сходни езици е „тамазигт“⁹.

Точно на въпросните езици тамазигт думата за „планина“ е ⴰⴷⵔⴰⵔ (adrar) и според някои теории наименованието Атлас всъщност произлиза точно от нея.

Ето как, противно на общоприетите теории,

може да се окаже, че не древногръцкият титан е заел името си на планината, а обратното –

берберската дума за „планина“ е послужила като първоизточник на името Атлас, а съпътстващите легенди за поддържащия небесата титан са натъкмени към името и планината впоследствие.

Освен че обръща разбиранията ни за света с главата надолу, от тази етимологична теория също така следва, че словосъчетанието „планината Атлас“ е тавтологично, тоест ако се върнем на произхода на наименованието, то на практика гласи „планината Планина“.

Но дори и Атлас да не е дал името си на планината, със сигурност го е дал на няколко други немаловажни, макар и не толкова монументални географски, архитектурни, анатомични и психологически понятия.

На първо място, разбира се, е добре познатият ни географски атлас.

Появата на думата като съществително, което според Речника на българския език на БАН описва „събрани и подредени по определена система географски карти, издадени във вид на албум или книга“, датира от края на XVI век. Образът на древногръцкия титан първоначално се появява на заглавната страница на колекция от географски карти, издадена през 1572 г. от картографа и издател Антонио Лафрери в Рим. Самата дума „атлас“ обаче се използва за първи път от немско-фламандският картограф Герардус Меркатор в издадения през 1595 г. (една година след смъртта му) Atlas, sive cosmographicae meditationes de fabrica mundi. Както подсказва латинското заглавие, Меркатор използва неологизма не просто за да опише колекция от карти, а като синоним на трактат за създаването, историята и описанието на Вселената и света. С течение на времето значението на думата се променя и от средата на XVII век тя започва да се използва с дефиницията, с която ни е позната и до днес. В английския език думата навлиза през 1636 г. чрез превода на гореспоменатото издание, а в българския според Етимологичния речник тя идва чрез руски или немски¹⁰.

Друго езиково понятие, което дължи произхода си на Атлас, е от сферата на архитектурата.

Известен като „атлант“ (получено от множественото число ἄτλαντες (atlantes), терминът обозначава каменна скулптура във формата на мъжка фигура, която служи като колона и подпира на раменете си издадена част от фасадата, например балкон или еркер. За разлика от други подобни архитектурни елементи със сходна функция, които обикновено имат неутрални пози и физиономии, като например женските скулптурни фигури, наречени „кариатиди“, изражението на атлантите много често отразява мъчителното усилие, причинено от поддържането на тежкия товар.

Тежкият товар – само, че този на собствената ни глава – става причина думата „атлас“ да навлезе и в анатомията,

където обозначава първия, най-горен шиен прешлен при хората (и при някои животни). Наименованието му, разбира се, се дължи на функцията на прешлена да поддържа нелекото „кълбо“ на главата. Когато в прешлена настъпят изменения, това може да доведе до заболяването фибромиалгия, известно още като синдром на Атлас.

Синдромът на Атлас съществува и в психологията

като обозначение на определен личностен тип (известен на английски като Atlas personality), проявяващ се при индивиди, които като деца са били сериозно психически натоварвани от родителите си и е трябвало да се грижат за тях. Като възрастни тези хора не са способни да се забавляват и живеят в постоянна тревога и с усещането, че целият свят тежи върху техните плещи.

Въпреки всички тези тягостни асоциации от различни сфери и въпреки тежестта, която започвам да чувствам в атласния си прешлен от дългото седене пред компютъра, споменът за гледката към заснежените върхове на планина Атлас ми носи усещане за спокойствие, въздух и лекота – все едно от раменете ми е паднал товар. Но е възможно и това олекване да е породено от завършването на настоящия текст.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tudora-leji-banshi-pishti/

Ако не сте чували за „Баншите от Инишерин“, вероятно през последния месец и половина сте живeли в изолация, подобна на тази, в която живеят обитателите на едноименния остров (с измислено име¹) от филма, а и тотално сте проспали вълненията (и разочарованията) покрай Оскарите в неделя. Но дори да сте гледали филма, предполагам, че малко от вас са задълбали особено в етимологията на думата „банши“, а още по-малко са се замислили за превода на благозвучното и същевременно трудно произносимо заглавие. Това смятам да направя аз тук, дори и с риск да разкрия подробности от филма и да разваля удоволствието на тези от вас, на които предстои да го гледат.

Самият филм съдържа елегантно вмъкнато в един кратък диалог обяснение какво представляват „баншите“, а много от рецензиите също предлагат базисна дефиниция на думата като

духове от ирландския фолклор, чиито писъци предвещават смърт.

При малко по-задълбочено търсене откриваме, че

думата banshee произлиза от ирландското понятие bean sí, което от своя страна идва от староирландското ben sídhe и буквално означава „жена от хълма“².

След като се модифицира в banshee, думата навлиза в английския език през 1771 г. и освен с горната дефиниция, впоследствие започва да се използва и като обидно название за шумна, проклета и зла жена.

Някои източници описват съществото banshee като старица с бяла коса и бледо лице, загърната в наметало с качулка, което доста се доближава до образа на мисис Маккормик от филма. Други експерти по ирландски фолклор и легенди твърдят, че баншите оплакват смъртта само на „истинските“ ирландци, които се познават по това, че фамилните им имена започват с О’ или Мак. (Това до известна степен може да ни успокои относно съдбата на двамата главни герои във филма Падрик и Колм, чиито фамилии, за разлика от на гореспоменатата госпожа, не съдържат тези представки³.)

Оказва се, обаче, че

най-съществената характеристика на баншите не е нито видът им, нито адресатите на предупредителните им писъци, а самите писъци.

Откакто преди двайсетина години за първи път чух думата banshee (като наименование на едно американско студентско списание за поезия), почти неизменно съм я срещала във фразеологични комбинации с викове, крясъци или ридания⁴.

Макар и да се срещат сравнително рядко и да звучат леко ретро, английските изрази, в които се споменават този вид пронизителни писъци, се използват като описания на изненадващо разнообразни ситуации: от умилени майки, твърдящи, че бебетата им „врещят като банши“ (screeching like a banshee), през военни кореспонденти, оприличаващи звука, с който руските снаряди приближават украинските градове, на „писък на банши“ (banshee-scream), до неуки готвачки в английски сериали, които възкликват, че настоятелният и пронизителен звън на новоинсталирания телефон е като „рев на банши“ (cry of the banshee).

Не е учудващо, че писъците на баншите се появяват и в музикален контекст: дебютният албум на британската група Siouxsie and the Banshees от 1978 г. например се казва The Scream. Но ако съдим по музикалния подбор във филма на Макдона⁵, като че ли най-доброто музикално въплъщение на зловещия, обезпокоителен, не от този свят повик на баншите е не пънкарска мелодия, а песента „Полегнала е Тодора“ в изпълнение на The Ensemble of the Bulgarian Republic⁶. В звученето на песента, особено ако се абстрахираме от иначе прозаично-любовния ѝ текст, наистина има нещо извънземно, макар че – ако ще си говорим за български народни песни – „Назад, назад, моме Калино“ е доста по-свързана с темата за предизвестяването на смъртта („жена ке уморам…“), а може би още по-подходящ избор щеше да бъде „Излел е Дельо хайдутин“ – не само заради „космическата“ асоциация, а и заради звука на гайдите, които освен на Балканите, са традиционен музикален инструмент в Ирландия и Шотландия.

Така или иначе, инишеринските банши далеч не са първите, които се появяват на български под това наименование. През годините сме ги срещали в заглавия на литературни произведения, филми и телевизионни сериали, като например разказа „Банши“ на Рей Бредбъри⁷ и екшъна с участието на Антонио Бандерас „Кодово име Банши“⁸.

На фона на вече съществуващите преводи, а и сам по себе си

българският превод на заглавието на филма на Мартин Макдона е доста сполучлив.

Макар все още да не може да се каже, че думата „банши“ е широко навлязла и добре позната в българския език⁹, решението на преводача Камен Велчев да я използва в българското заглавие, вместо да търси някакъв приблизителен местен еквивалент, без съмнение е добро. Колкото и да са цветисти, караконджулите, таласъмите¹⁰ и полтъргайстите¹¹, одомашнявайки ирландското понятие, просто нямаше да постигнат ефекта на баншите, а по-неутрални думи като „духове“, „призраци“ или „привидения“ щяха да нормализират и сплескат заглавието до нива на отчайващa скука. И в двата случая чудесната алитерация – двойният звук „ш“, който много се нрави и на героя Колм във филма – съвсем би изчезнала.

Но дори и българският преводачески подход да ни се струва правилен, един бърз преглед на заглавието на различни езици показва, че той далеч не е единственият възможен. Повечето преводи, както може да се очаква, все пак следват този модел и само адаптират заглавието към граматиката на приемащия език, например Les Banshees d’Inisherin на френски, Inišerinas Banšī на латвийски, или „Банші Інішерина“ на украински. Някои, като датския, холандския и норвежкия, даже оставят английското заглавие в оригинал, без никакви промени.

Но има и изненадващо много преводи, които заменят баншите с някаква обща дума: на езика на баските например те стават феи (Insiheringo Maitagarriak), на немски – феи на смъртта (Die Todesfeen von Inisherin), на турски – нимфи на смъртта (Inisherin'in Ölüm Perileri), на полски – призраци (Duchy Inisherin), а на румънски – духове (Spiritele din Inisherin, които и доста добре си кореспондират с Aventuri în Bruges).

Но най-несполучливи, поне за мен, са преводите, които унищожават спецификата и на двете реалии, като ги превеждат с генерични понятия, сред които са сръбският „Духови острва“ и италианският Gli spiriti dell’isola. Особено любопитни са испанските и португалските преводи, като на всеки език заглавието съществува в две различни версии. В Испания филмът излиза под заглавието Almas en pena de Inisherin („Изтерзани души от Инишерин“), а в Латинска Америка – Los espíritus de la isla („Духовете от острова“). На португалски стратегиите са огледални: в Бразилия филмът е озаглавен Os Banshees de Inisherin, а в Португалия – Os Espíritos de Inisherin.

Принципното ми одобрение на подхода, използван в превода на българското заглавие, съвсем не означава, че не изпитвам известни притеснения относно граматическата му правилност. Според моята логика, тъй като думата banshee е в единствено число, в множествено тя би трябвало да бъде „баншита“ (подобно на „уиски“, съответно „уискита“¹²), а членувана да стане „баншитата“ – дори и „Баншитата от Инишерин“ да звучи леко нелепо. От Службата „Езикови справки и консултации“ на Института за български език към БАН обаче любезно опровергаха моите опасения и ме успокоиха. Според тях,

въпреки че думата „банши“ все още не е формално навлязла в българския език и не е нормирана, сегашното заглавие би могло да се сметне за граматически правилно, ако при формирането на членуваното множествено число се следва моделът не на „уиски“, а на „янки“.

Ето че дори и тук, въпреки географската отдалеченост, можем да открием връзка с българската народна музика: една от теориите за произхода на думата yankee като прозвище на американците е от Janke, умалителна форма на името Jan/John, използвано от холандските заселници в Америка. От умалителна форма на същото име, но в българския му вариант Иван/Йоан, пък идва собственото име на една от най-известните български народни певици – Янка Рупкина. A една от песните, които тя пее, също има „извънземно“, или по-скоро космическо измерение: песента „Калиманку Денку“ в нейно изпълнение е звучала вместо Сватбения марш на Менделсон на сватбата на Дейвид Боуи и Иман.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/

В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест

не било баклава, а балаклава.

Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.

Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)

Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.

Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.

Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти⁴.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“⁵) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“⁶.

А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.

И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.