Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/sudiya-miroslava-todorova-nie-sme-otgovorni-za-vsichko-koeto-si-spestyavame/

Въпросите задават Грегъри Сток и Роси Михова

През вече далечната 1987 година американският биофизик Грегъри Сток преживява нещо като Големия взрив. Той публикува своята „Книга на въпросите“ (The Book of Questions) и неочаквано за самия него тя светкавично се превръща в световен бестселър. Нейната популярност се разширява до неподозирани мащаби и я задържа цели 60 седмици в класацията на най-четените книги на The New York Times. Това е времето, когато в Белия дом и Кремъл са Рейгън и Горбачов, Берлинската стена и Световният търговски център си стоят непокътнати, един приличен мобилен телефон тежи около килограм, а дигиталните фотоапарати, интернетът и разчитането на човешкия геном са само работни проекти в главите на мечтатели. 

С една дума, всичко е различно. Но и всичко е същото. Хората се борят с парични и семейни проблеми, с любовта, загубата, изкушението и страха. Познават предателството. Търсят смисъл и удовлетворение.

Затова и въпросите от тази книга, публикувана преди 40 години, са същите умоблъсканици, които ни стряскат и днес. На нейните страници авторът описва изцяло измислени, дори абсурдни ситуации, като всяка от тях ни поставя пред някаква хипотетична дилема. От нас се очаква да направим избор, който неизбежно е свързан с морален компромис. Така скритият въпрос, който всеки път задава Сток, всъщност е един: каква цена сме склонни да платим за желанията и убежденията си?

Подобни дилеми, но съвсем не хипотетични, се решават ежедневно на едно обширно бойно поле – това на правото. Битката, поне на теория, винаги е за доброто и справедливостта. Но доброто само по себе си също е вид компромис – то е онзи фин баланс между възмездие и милост, наказание и опрощение, закон и право.

Точно затова се изкушихме да поканим за разговор по въпросите на Грегъри Сток не друг, а съдия Мирослава Тодорова*.

Да започнем с нещо леко: ако можехте да придобиете способност или качество, за което се възхищавате на някой друг, какво бихте избрала?

Да бъда по-умела в преодоляването на ожесточението между хората. Да стеснявам тежките разломи помежду ни, които поставят под риск самия фундамент на обществения договор. Защото се опасявам, че вече е уязвено не само доверието към институциите, но и това между хората. Те не се изслушват, не се чуват, те остават вкопани в изначалните си представи, предубеждения, суеверия и заблуди. А това е рецепта за крах във всички социални сфери.

Искам да кажа, че неспособността да разбираме другия и да изграждаме връзки помежду си не само ни приближава опасно близо до правния нихилизъм. Те също ни отдалечават от надеждата за чисто човешко щастие. Именно отчуждението е един от основните ресурси за всяка човеконенавистна индустрия. И в този смисъл бих искала да имам това майсторство да подхождам с разбиране – без пренебрежение, без снизхождение, а още по-малко с гнусливост – към гледни точки, които ми се струват непоносими.

Ако имахте кристално кълбо, в което да видите истината само за едно от следните три неща – Вас самата, живота или бъдещето, то какво бихте искала да узнаете и защо?

Бих избрала истината за бъдещето. Аз съм любопитна и ми се струва, че по природа съм изследовател. Искам да разбера какво ще произтече от настоящия момент. Например какво ще се случи с човешкия мозък? Какви ще са поколенията, които ще са изцяло формирани в дигитална среда и ще задоволяват голяма част от потребностите си виртуално? Дали все още ще умеят да пишат ръкописно? Какъв ще бъде човекът и неговият свят? Доколко изкуственият интелект ще премахне необходимостта от физическа намеса на човека? Дали това ще направи хората прекалено лениви? Ще носят ли те отговорност за дължимите усилия, които си спестяват? Защото в крайна сметка ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме.

И ако полето, в което има роля човекът, се стеснява, то как ще предефинираме самото понятие за общност? Как ще контролираме нарастващия риск от безотговорно поведение и злоупотреба с ИИ? Как ще управляваме риска от предоверяване в технологии, които предлагат да ни заместят във вземането на решения? Предизвикателствата пред човечеството ще са вече от съвсем друг порядък. И аз искам да знам какви ще са последиците от нашите действия и бездействия сега. И как и дали хората ще се справят.

Позволете от футурологията да Ви върна към фантазията. Представете си, че в къщата Ви избухва пожар. След като спасите семейството и домашните любимци, може да спасите още само едно нещо. Какво би било то?

Имам много ценни за мен неща и всички те са свързани с любимото ми убежище – изкуството. Струва ми се обаче, че няма да взема нищо. Може би това показва, че съм някакъв отчаян персонаж, но мисля, че всичко, което ми е истински важно, е вече в главата ми. Огънят не може да ми го отнеме.

Макар че това може би не е най-честният отговор. Навярно, без да се усетя дори, ще тръгна с мобилния си телефон, защото той така или иначе е навсякъде с мен. А в паметта му се съхраняват много неща – дори детските снимки на майка ми.

Бихте ли се съгласила да станете по-непривлекателна физически, но в замяна на това да бъдете значително по-интелигентна?

Не. Не бих искала нито да съм по-грозна в полза на интелигентността, нито да съм по-глупава, но по-красива. Самата амбиция да бъдем такива, каквито не сме, ми е чужда. Не бих казала, че тя ме отблъсква, когато я наблюдавам у другите, но провокира у мен известно съчувствие. Защото е симптом на някакъв болезнен вътрешен дефицит и усещане за несигурност. Това, разбира се, не означава, че моето самочувствие е от железобетон, но поне въпросът за класациите и за това как се съотнасям по разни показатели спрямо останалите, не ме занимава.

Аз мисля, че едно от големите изпитания и големите лични постижения на човека е да постигне хармоничен баланс между това, което автентично мисли и изпитва, и начина, по който го изразява чрез външния си вид. По отношение на външността ние правим с годините това – рисуваме автопортрета си.

Бихте ли убила невинно животно със собствените си ръце, ако това е единственият начин да се нахраните?

Ще ми се да кажа: не. Обаче в това би имало доза лицемерие, при положение че приемам някой друг да убива вместо мен, а аз да купувам разфасовките с месо в магазина. Освен това не съм сигурна, че в определена ситуация аз самата няма да го направя. Имам предвид, че си давам сметка за тъмната страна, която всеки от нас носи.

Нали си спомняте онази потресаваща сцена в „Огледало“ на Тарковски, когато майката преодолява градската си изтънченост, губи невинността си и сама обезглавява петела, за да нахрани децата си? Никога няма да забравя онази нейна горчиво победоносна, дори макабрена полуусмивка накрая. И онази мрачна решителност, с която обръща очи към камерата и към всеки от нас.

Така че изпитанията на съдбата, а също и нашата тъмна страна могат да ни поставят в ситуация, в която собствената ни атавистична сила за съпротива и оцеляване ще ни изненада.

В обичаен неделен ден десетки хиляди души посещават Лувъра. Представете си, че терорист заплаши да унищожи или всички посетители на музея, или всичките му колекции. Вие трябва да решите кое от двете да спасите. Кое бихте избрала?

Това за мен е проклет въпрос. Защото аз наистина обичам изкуството. Конкретно в Лувъра имам поне няколко любими неща, за които ще страдам много, ако бъдат погубени. Но няма нищо по-важно от хората. Ще спася хората.

Тук ще вляза в ролята на адвокат на дявола и ще защитавам обратната теза, за да внеса елемент на спор в иначе хармоничния ни разговор. Индивидуалният живот е преходен. Всички посетители така или иначе след няколко десетилетия ще умрат. Но загубата на събраното в Лувъра би било в известен смисъл „лоботомия“ на човешката култура, и то за сметка на бъдещите поколения. Ако смъртта на хората е биологично неизбежна трагедия, то смъртта на изкуството не е ли цивилизационна катастрофа?

Цивилизационна катастрофа е загубата на памет. Но да, незавидна ще бъде участта на оцелелите, които ще трябва да изградят мост към бъдещето. Те ще трябва да измислят как да разкажат на децата и внуците за това, което е изгубено безвъзвратно. При всички положения обаче не бих се колебала – изкуството се създава за хората, независимо какво мислим и говорим за стремежа на творците да постигнат абсолютното. Надчовешки или извънчовешки ценности и радости не съществуват.

Като стана дума за паметта, амнезията бива два вида: при едната губите паметта си за минали събития, а при другата вече не можете да формирате нови спомени. Ако паднете лошо и трябва да страдате от едното или другото, кое би било по-страшно?

Имам аргументи в полза и на двата възможни отговора. От една страна, човек интуитивно се хваща за миналото – за съкровените неща, които е преживял и които формират неговата идентичност. Ние сме сума от нашите преживявания и загубата на памет за тях е вид психологическа смърт. А има и друго – всеки от нас е изгубил близки на сърцето му хора. И е вярно това клише, че те са живи, докато в нас е жив споменът за тях. Да се откажем от спомените си означава да ги изоставим и в известен смисъл – да ги умъртвим завинаги.

И все пак аз споделям идеята, че най-високата възможност да бъдем себе си се свежда до това да сме добри хора. А добрият човек е възможен само ако приеме несигурността и неопределеността на това, което идва… ако не издига стени около себе си и успява да събере кураж да живее открито, тоест незащитено. С ясното съзнание, че го чакат разочарования, наранявания и дори разрушение. Противното обаче – защитната отбрана или пък просто живот на безопасна дистанция от другите – води до загуба на същинските човешки достойнства: доверие, чувствителност, мекота, крехкост. Ако загубиш тях, ако бягаш непрекъснато от всяка потенциална болка, ти се превръщаш в призрак, който броди единствено из крепостните стени на най-голямото си поражение. Изборът да се живее в миналото е някакъв такъв тип самозащита.

И в този контекст и от тази отправна позиция готовността да забравиш всичко, което е било, помирението със собствената нетрайност и чупливост и приемането на нуждата да се конструираш изцяло наново е нещо, което ме привлича.

Представете си, че можете да предотвратите само едно от следните три събития: земетресение в Чили, което би убило 40 000 души; самолетна катастрофа на софийското летище, която би погубила 200 души; или автомобилна катастрофа, в която би загинал най-близкият Ви приятел. Кое бихте избрали?

Това е почти като избора на Софи от филма на Алън Пакула, който по същество е абсолютно непоносим и нерешим. Знаете, там на входа на концлагера искат от майката на две малки деца да избере кое от тях да живее, защото, ако не избере, ще умрат и двете. Софи прави саморазрушителен, но в същото време съвсем рационален избор да предпочете детето, което има по-големи шансове да оцелее – защото е по-голямото дете, защото е русо момче и защото говори немски. Но дали това е разумен, макар и жесток компромис, или е най-големият родителски грях?

Ако съм честна пред себе си, мисля, че това, което е по силите на човека, е да спаси тези, които са му реално близки и никога не могат да бъдат просто статистика. И оттам насетне да носи до края на живота си вината, че не е успял да направи нищо за останалите. Дори законът предпоставя, че не може да изискваме от никого да уличава най-близките си. Например законът не налага родител да предаде детето си, ако знае, че то е извършило престъпление. И тук моралният резон едва ли се нуждае от специална защита дори в нашето време с неговата криза на самопонятните неща. Защото човешката близост е в основата на основата на всичко човешко и общностно.

И все пак правим уговорката, че тук говорим за живота на много близки хора, на най-скъпи на сърцето същества. Ако не е така, този въпрос няма отговор. Не може да е вярно решение, в което избираме да пожертваме един човешки живот, за да спасим друг или милион други. Бройката няма значение. Всеки човек е носител на вътрешноприсъщата стойност на човешкото достойнство. А това значи – и на правото за автономно управление на собствената съдба. От Просвещението насам ние сме се съгласили, че човекът винаги е цел и е недопустимо да бъде използван като средство в преследване на други цели. Това означава, че не можем да претегляме относителната тежест на един човешки живот срещу тази на друг. Иначе казано, няма значение дали човекът е болен, стар или несимпатичен. Защитата на всеки човешки живот е еднаква.

Ако можехте да прекарате една година в пълно щастие, но след това да не помните нищо от преживяното, бихте ли го направила?

Нямам съмнение, че бих го направила. Може би това идва пак от нагласата ми на изследовател. Бих искала да знам какво наричат абсолютно щастие, как се преживява, как и дали би ме променило, дори след това да не помня нищо.

Аз пък бих избрала обратното. Защото за мен споменът за щастие е по-важен от самото щастие, тъй като точно той след това ни пренася на гръб през нещастието. Ако не помня нищо от тази щастлива година, то за мен тя е напразно пропиляно време живот.

А аз го преживявам по друг начин. Да, би било жалко да не помня нищо и да не мога после да го споделя и разкажа. Но от друга страна, смятам, че ако има тази възможност, човек задължително трябва да се възползва от нея и да се гмурне в радостта. Защото щастието е това – способност да преживяваш радост. А радостта не е просто смях и веселие. Радостта е сериозно нещо.

Имам няколко въпроса, които не са от книгата на Грегъри Сток, но са също донякъде „проклети“. Ако научите, че преди повече от век вашият прапрадядо е обрал и убил някого, трябва ли днес да компенсирате неговите вече далечни потомци?

Този въпрос поставя темата за това доколко сме функция на биологията, на унаследените гени, на миналото и ако щете – на някаква идея за съдба. Бих възприела подобна среща като шанс да разбера повече за себе си, за семейството и родителите си, и оттам – за собствения си характер и природа.

На хората, чиято семейна история злощастно се е оплела преди век с моята, бих се опитала да помогна. Но ще го направя не като задължение на потомка на престъпник, а като човек, който е научил за тяхната болка или нужда и има възможност да направи нещо сега.

Но ако окрупним този въпрос и го разгледаме като обществен казус: трябва ли да носим отговорност за нещо – било то робство, геноцид или друга историческа несправедливост, с което нямаме никаква връзка, освен че сме от същата религия, националност или етнос като извършителите? Къде свършва индивидуалната отговорност и започва колективната вина?

Аз вярвам в силата и значението на контекста. Ние носим отговорност за себе си, за това, което сме тук и сега. Неуместно е да се опитваме със съвременния аршин да прекрояваме миналото и да проектираме върху него разбиранията си за добро и зло. Няма как да съдим хора, които преди векове са били просветители и основатели на университети, за това, че са били и робовладелци, a не либерални демократи. Не можем да оценяваме Средновековието например с критериите на модерността, нито пък да наслагваме върху настоящето моралните щампи на миналото.

Изобщо идеята, че можем да се превръщаме в съдии на всичко – на миналото, на прародителите си, на интимни отношения, в които държавата дори няма място, на мен ми се вижда също толкова разрушителна, както и опасността от тоталитарен режим. Това са опасности от един и същ порядък.

Бихте ли подкрепила закон, който позволява на жертвите на престъпление сами да избират наказанието за извършителя, вместо това да се решава от държавата?

Не. Това би било абдикация от един от фундаментите на нашата цивилизация. По принцип наказателният процес възниква като защита на обвиняемия от това да бъде убит с камъни от тълпата на площада. В пика на страданието си хората смятат, че отмъщението ще им донесе удовлетворение и душевен мир. Но се оказва обратното – ожесточението ескалира. Камъните не помагат.

А целта на правосъдието е да помогне на хората да продължат да живеят заедно дори след невъобразимо тежък разрив в техните отношения. Пострадалите имат нужда от разкриване на истината за това какво се е случило, от рехабилитация, от сигурност и подкрепа, от ясен знак, че се отнасяме с разбиране и уважение към страданието им, за да могат да преработят травмата и да намерят сили да продължат нататък. Превръщането им в централни обвинители или палачи води само до задълбочаване на тази травма, а понякога – и до човешки разпад.

Същевременно човекът, извършил престъпление, ще се поправи само ако му бъде оставен достоен изход и ако се отнасяме с доверие към способността му оттук нататък да води порядъчен живот. Достойнството е последното убежище на обречения на наказание и е добре всеки колега съдия по наказателни дела да приеме осъзнато това положение.

И накрая – ако трябваше да татуирате на ръката си послание към себе си, какво би било то?

В случай на пълна амнезия бих искала да видя нещо, което да ми подскаже коя съм всъщност. Знам какво е то, но няма да си го татуирам, защото не искам да стане достояние и на други хора.

Ако обаче говорим за послание към себе си в смисъл на окуражаване и подкрепа, то се сещам за един стих на Рилке, от който често имам нужда:

Кой говори за победа? Да устоим, това е всичко.
(Wer spricht von Siegen? Überstehn ist alles.)

---

* Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Тя е известна със своята непримиримост към политическата намеса и зависимостите в съдебната система, както и с отстояването на основните граждански права като кауза в полза на държавността. През годините съдия Тодорова плаща висока цена за своите професионални позиции: уволнена е от Висшия съдебен съвет, а след като съдът я възстановява, отново е наказана. Впоследствие Европейският съд по правата на човека в Страсбург постановява по заведеното от нея дело, че е нарушено правото ѝ на свободно изразяване на мнение.

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/zhivotut-e-usilie-da-ovladeem-izkustvoto-na-razdyalata/

Въпросите задават духът Якша, цар Менандър I и Роси Михова

Знаете ли, че най-дългият литературен епос в световната история е „Махабхарата“? За негов автор се смята мъдрецът Вяса – основополагаща фигура в древноиндийската духовна традиция и познавач на свещените текстове на индуизма – Ведите. Твърди се, че Вяса е живял около 800 години – по-точно между IV век пр.Хр. и IV век сл.Хр. В този период той някак успява да събере и подреди 100 000 двустишия, групирани в 18 книги, в които се разказва за 18-дневната война между 18 армии. За сравнение, това е около десет пъти повече от „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно.

Разбира се, съществува и другата възможност – антични бардове като Вяса и Омир, макар и с ореола на исторически личности, да са просто събирателен образ на куп безименни поети и разказвачи, пътуващи певци, аскети и оракули, които са пренесли до нас текстовете на древността. Така или иначе, техните думи ни застигат и днес.

Един от емблематичните откъси в „Махабхарата“ са въпросите, които духът Якша задава на принц Юдхищхира, за да прецени дали да съживи братята му от рода Пандави. Принцът се справя безупречно с отговорите, демонстрирайки проницателност, фантазия и смиреност. 

Тези въпроси обаче са детски гатанки в сравнение с въпросите, които се появяват в Упанишадите – философски трактати от VIII–II век пр.Хр., които бележат прехода от ритуализма на Ведите към индуистката метафизика. Самото име Упанишад произлиза от санскритските корени upa (наблизо), ni (долу) и shad (седя) и буквално описва ученик, който седи в краката на своя учител и му задава въпроси.

Днес бихме казали, че Древна Индия е влюбена в диалога като литературен жанр, затова играта на въпроси и отговори далеч не се ограничава с класическите образци, написани на санскрит. Пример за това е будисткият текст „Милинда Панха“ (II–I век пр.Хр.), чието заглавие в превод от езика пали означава „Въпросите на Милинда“.

Сюжетно това е витиеват, търпелив разговор между гръцкия цар Менандър I и будисткия мъдрец Нагасена. На практика обаче е челен сблъсък между елинския логос с неговия фокус върху логиката, анализа и външния свят и източното взиране в интуицията, вътрешното преживяване и мистично познание. Гъркът иска да разбере Вселената. Индиецът иска да се слее с нея.

А какво иска Георги Гочев*, предстои да разберем. Защото кой друг би могъл да отговори по-добре на въпросите на Якша и Менандър I от един дипломиран класически филолог, изтъкнат преводач от старогръцки език и тънък познавач на Платон и Аристотел?

В този наш разговор въпросите на индийските мъдреци са само отправна точка за свободен размисъл. Събеседването ни е отвъд усмирителната риза на конкретния исторически и културен контекст на литературните източници.

---

Доцент Гочев, ще Ви помоля за момент да си представите, че сте принц Юдхищхира и Ви предстои да отговорите на поредица от блицвъпроси. От Вашата убедителност зависи съдбата на цялото Ви семейство, на царството Ви и на космическия ред. И така, кой е по-голям от земята, кой е по-висок от небето и кой е по-бърз от вятъра?

Краткият ми отговор и на трите въпроса е един и същ. И той е не. Виждам недоумението Ви и ще обясня. Често привидно директните въпроси носят завоалиран, скрит смисъл. Мисля, че зад въпроси от типа кой е най-голям, кой е най-висок, най-бърз, най-силен, всъщност стои въпросът: Колко съм силен аз самият? Мога ли да покоря света? Мога ли да го владея? И моят отговор на това е не. Не мога. Защото това са царски въпроси – такива, каквито си задават царете. Аз обаче не съм цар и нямам подобни терзания. Те са за хора, които се питат колко дълго могат да управляват, докъде се простира властта им, колко ефективна е тя. Хора като Тръмп или Путин например. Мен ме питайте нещо друго.

Добре. Кой е най-добрият приятел?

Това също е въпрос, от който изскача друг по-важен въпрос – какво е приятел? В моето разбиране приятел е човек, заедно с когото мога да живея живота си като свой – да живея собствения си, а не нечий чужд живот.

Кой е врагът, който най-трудно може да бъде победен?

Този, който се преструва на приятел.

Коя е най-страшната болест?

Животът в неистина.

Кое е най-ценното притежание?

Свободата, разбирана като способност да се разделяме с нещата от живота. Защото животът може да бъде описан като поредица от раздели и загуби. С раждането си ние губим утробата. После губим детството, невинността, илюзиите. Губим приятели, родители, партньори, не дай боже – дете. Губим сили, губим енергия. И накрая губим себе си. Животът е усилие да овладеем изкуството на раздяла с нашите притежания.

В диалога „Федон“ Платон дава дефиниция за това какво е философията. Според него тя е подготовка за смъртта – за раздялата на тялото с душата. Човек – съзнателно или не – цял живот се готви за момента, в който ще загуби това свое най-ценно притежание. А то е ценно точно защото предстои да бъде изгубено. Именно загубата придава ценност на нещата. Без нея те нямат особена стойност. Без смъртта безсмъртието е тривиално.

Кое е най-горчивото нещо?

Илюзията. Какво казва принцът по този въпрос?

Юдхищхира казва, че най горчи това да зависиш от други хора. А какво е мъдростта?

Способността да живееш с вътрешните си противоречия, без да се опитваш да ги решиш или преодолееш.

Кой е най-големият парадокс на света?

Това, че хората не се блъскат един в друг, когато вървят по улицата. Обяснението ми е, че в желанието си да живеем живота си като свой ние приемаме, че и другите искат същото. Поради това им осигуряваме нужното пространство, като налагаме определени граници на своето. Ако не го правехме, щяхме да се блъскаме, докато заседнем в някакво гигантско човешко задръстване. Всъщност парадоксът е в това, че за да живеем свободно, се налага задължително да се самоограничаваме.

Вирджиния Улф го казва много хубаво на едно място в „Мисис Далауей“. Най-голямата загадка е, че тук има една стая, а там – друга. Че ме има мен, но го има и другия човек в отсрещната сграда. И по някакъв начин сме свързани, дори и да не се познаваме.

Мисля, че с този отговор засега опазваме вселенския порядък и можем да преминем към няколко въпроса, формулирани в Упанишадите. И така: Какво у човека спи всяка нощ? Какво винаги дреме у негo? Будни ли сме, когато сънуваме? (Прашна Упанишад)

Аз гледам на сънищата като на време, в което човек успява да говори със себе си по начин, различен от този, когато е буден. В този смисъл умът ни е буден, когато сънуваме. Буден по различен начин.

Добре, ако всяка нощ сънуваме, че сме господари, а всеки ден живеем като слуги, какви сме всъщност тогава? (Мандукя Упанишад)

Голямата разлика между господаря и слугата е привидна. В много отношения господарите са не-господари, защото се подчиняват на редица условности и очаквания. В много отношения слугите и робите са по-свободни, защото от тях не се изисква да вземат решения.

Аз винаги питам студентите дали знаят колко робски въстания е имало в Рим. Истината е, че те са много малко. За социална организация, просъществувала над 1000 години, документираните робски въстания се броят на пръстите на двете ми ръце. Защо робите не са поискали свободата си?

Защото в робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими. Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

Искам да кажа, че влезем ли в тази парадигма на господаря и слугата, то едното винаги отчасти се съдържа в другото. Ние не можем да бъдем нито само слуги, нито само господари.

На този въпрос през IX век прочутият индуистки философ и поет Шанкара отговаря по следния начин. Докато сънуваш, че си господар, твоето щастие е истинско и твоята власт е реална в рамките на съня. Докато си буден и си слуга, ти наистина не си нищо повече от слуга. И тъй като двете състояния се изключват взаимно, то и двете са относителна реалност. Но ако помниш едновременно и съня на господаря, и живота на слугата, то значи ти си нещо по-голямо от тях двамата. Ти си „наблюдателят“.

Интересно е, че съвременната психоанализа предлага сходна интерпретация. Слугата е препратка към социалната ни роля, на чиито изисквания се подчиняваме всеки ден. Господарят е нашето несъзнавано, копнежите и чувствата ни, неподвластни на контрол. Тогава какви сме всъщност? Ние сме процесът на интегриране на тези две противоположности. Или както казахте преди малко – на практикуване на мъдростта да живеем в противоречията си, без да се опитваме непременно да ги преодолеем. Истинското ни аз е това, което помирява слугата и господаря.

Истината е, че този въпрос е подвеждащ, защото веднага те дърпа да интерпретираш какво е да си господар, какво е да си слуга. Но сега, като се разговорихме, чувам две други неща в него.

Едното е темата за часовете. Ние сме времеви същества. Времето ни на живот е ограничено и в този смисъл ние сме ограничени, ние сме слуги на този свят.

Второто е свързано с вътрешния ни диалог. Ние непрекъснато разговаряме със себе си по тази линия – господар/слуга и си заповядваме разни неща. Но границата кой върху кого господства, е много тънка. Защото съвестта и самозаблудата идват от едно и също място. Съвестта често е безкрайно нечестна с нас. Тя ни подвежда, че знаем какво е добро и какво е истина, но понякога ни предлага неистини. Мирното съвместно съществуване между царя и слугата върви с непрекъсната размяна на ролите и съзнателност за тази размяна. И когато вътрешният ни глас се включи с някоя реплика, съвет или заповед, много трудно можем да сме сигурни кой от двамата я произнася – господарят или слугата.

Смятам, че част от умението да живеем добре се състои в способността ни да не се държим вътре в себе си като цар и роб. Като диктатор и поданик. А да водим спокоен вътрешен диалог.

Кое е това нещо, чрез познанието на което всичко останало в този свят става познато? (Мундака Упанишад)

Дълбоко не вярвам, че има универсален ключ за разбиране на света и вселената.

Аз съм адепт на сократо-платоническата традиция, в която важното изречение не е „Еврика! Открих! Намерих ключа!“, а изречението „Знам, че не знам“. Това не е капитулация пред обема на непознатото. То е капитулация пред претенцията, че можеш да познаеш всичко. Освен това то е и вид етическа нагласа. Защото омнисциенцията е илюзия за омнипотенция.

Но искам да поразсъждавам още малко по въпроса. По принцип, когато изследваме или интерпретираме каквото и да било (думи, действия, поведения, знаци), ние задаваме два въпроса – защо и какво. Цялата западна култура от времето на Аристотел е ориентирана по линията на причинно-следствените връзки. Цялото ни образование е фокусирано върху въпроса защо с убеждението, че ако можем да отговорим на него, можем да отговорим и на всички останали въпроси.

Изтокът обаче (Изтокът, видян много на едро) си задава по-скоро въпроса какво. Какво е това? Този въпрос поставя питащия не в позиция на човек, който владее инструментите на познанието и може да стигне от факта до причината, а в ролята на наблюдател, на съзерцател.

Мисля, че ние надценяваме въпроса защо за сметка на какво. Ето Ви пример. Вълнува ме повече какво се е случило в Петрохан, а не защо се е случило. Бих искал, преди да питаме защо е станало това, да попитаме: „Какво всъщност е това?“ Мисля, че тогава ще видим картината в нейната по-голяма сложност, детайли и дълбочина. И няма да се подвеждаме само по водещите причинно-следствени връзки.

Тук стигаме до въпросите на гръцкия цар Менандър I, които той задава на монаха Нагасена, опитвайки се да открие логически пробойни в уредбата на будистката етика. И така, достоен ли е за уважение човек, който убива определен брой хора, за да спаси живота на повече хора, които иначе биха загинали, ако той не направи нищо? Тук бих добавила – доколко моралната стойност на нашите постъпки се определя от тяхната полезност?

Това е познатият мисловен експеримент с трамвая. Въпросът е дали бих дръпнал ръчката и бих го отклонил в друг коловоз, за да спася петима, завързани на релсите, но с цената на живота на един човек, завързан на другите релси. Първо, да не дава господ да изпадна в подобна ситуация. Тази морална аритметика колко на брой спасени живота оправдават колко на брой убийства, ми е дълбоко чужда. И смятам, че тя е част от същото това царско мислене, в което ти се възприемаш като господар на чужди животи.

В будизма има един принцип, който според мен осветява дълбината на това учение – „Не помагай другиму“. Защо да не му помагаш? Защото така се бъркаш в кармата му. Нашата идея за страданието е, че хората страдат незаслужено. Но в будистката парадигма, ако някой страда, то е, за да се излекува от грешки, направени в този или в предишни животи. И това е смисълът на съвета да не се бъркаш в кармата на чуждия живот. Не искам да съм нито спасител, нито погубител.

Цар Менандър I продължава да пита: Aко човек страстно желае да открадне нещо, но в крайна сметка не го прави, носи ли душата му товара на греха, защото той вече е съгрешил в помислите си? От съвременна гледна точка – носим ли вина за мислите си?

Не, не можем да носим вина за нещо, върху което нямаме никакъв контрол. Претенцията, че можем да владеем мислите и чувствата си, ми изглежда опасна. Това, което можем да управляваме, поне в някаква степен, са действията ни. Затова по-почтен е не този, който изобщо не си помисля да открадне, а онзи, който го мисли и има възможност да го направи, но въпреки това не го прави. Светостта или стоицизмът, смятам, не е в липсата на лоши помисли и пагубни емоции; светостта или стоицизмът, ако питате за тях, са в устояването пред лоши помисли и емоции.

Но ако не носим вина за мислите си, защо тогава законът наказва по-сурово умишленото в сравнение с неумишленото престъпление?

Винаги ще има вътрешни противоречия между намеренията и резултата от нашите действия. Но въпросът дали нашите намерения определят постъпките ни като добри или лоши, е в същината си детински въпрос. Децата и незрелите възрастни са тези, които оправдават своите грешки с добри намерения или с незнание.

Тогава за кого позорът е по-голям – за този, който умишлено причини зло, или за този, който причини зло поради незнание?

Тук юристите може да скочат срещу мен, но аз не правя голяма разлика между двете. Убеден съм, че дори злодеите в своята самоувереност не са истински наясно с това, което правят. Те си въобразяват, че знаят, но моментът на осъзнаване, ако изобщо го има, настъпва по-късно.

Будисткият монах е доста по-категоричен от Вас. Според него злото, причинено от незнание, а не с умисъл, е много по-страшно. И дава пример: кой ще се изгори повече – този, който грабва горещото желязо, знаейки, че може да се опари, или този, който го прави, без да подозира, че ще се опари? По неговата логика пораженията, причинени от невежество, са по-опасни. А незнанието, породено от леност на ума, се превръща във вид морално престъпление.

Може би. Но като човек, който работи в сферата на образованието, виждам как всекидневно преживяваме краха на голямата илюзия, че просвещението ще спаси света. Имам предвид убеждението, че ако просветите хората, ако им отворите очите за всички религиозни, културни, идеологически и политически догми в нашия живот, те ще станат по-добри и разумни. Този просвещенски проект, започнал в края на XVIII век, Кант онагледява по следния начин. Какво е просвещението? Това е да извадиш хората от състоянието на детството, което те са си самопричинили. Вярата, че като ги образоваш, хората стават възрастни, които са способни да поемат отговорност за живота си и да действат според разума.

И ние продължаваме да живеем в тази парадигма, в която знанието и информацията са върховна ценност. Зад замисъла на глобалната дигитална мрежа стои вярата, че свободно достъпното знание ще направи хората по-разумни в техните избори. Но нищо такова не се случва. Защо? Защото хората не действат единствено под диктата на разума. Дори когато са наясно например кои новини в интернет са фалшиви и кои – не, те избират не според истината, а според емоцията си. А когато става въпрос за чувства, разумът е безсилен.

Пренесете това на политическия терен. Има партии, които последователно градят образа си като глас на разума. Но не гласът на разума е това, което привлича хората. Още повече че когато някой говори разумно, той често го прави назидателно, дори осъдително. А избирателите имат и други, емоционални нужди. Те очакват от политиците да признаят съществуването им през техните емоции. Да чуят от тях, че имат право да са гневни и ядосани, имат право да грешат или да вярват в глупости.

Тогава за финал да се върнем на въпроса на духа Якша: какво е щастието?

В аналитичен план щастието се свежда до това да обичаш и да работиш. В личен план за мен щастието е дълъг неделен обяд. Така си го представям. И когато питате кой е приятел, то приятел е човек, когото бих поканил на дълъг неделен обяд.

---

* Георги Гочев е класически филолог, преводач от старогръцки език и доцент по класически езици и литератури в Нов български университет. От 2024 г. е заместник ректор по международната дейност на НБУ и ръководител на университетския консорциум ЕРУА за НБУ.

Превел е от старогръцки език „Държавата“ и „Пир“ на Платон, „Поетика“ на Аристотел, трагедията „Медея“ на Еврипид. Носител е на националните награди „Христо Г. Данов“ за 2016 г. (раздел „Хуманитаристика“) и наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ (2019).