Tag Archives: Алтернатива за Германия

Forever Young. Да поговорим за възхода на „Алтернатива за Германия“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/forever-young-da-pogovorim-za-vuzhoda-na-alternativa-za-germaniya/

Forever Young. Да поговорим за възхода на „Алтернатива за Германия“

В навечерието на изборите в германската федерална провинция Саксония-Анхалт на 6 септември 2026 г., спечелени от крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ (АзГ), един 42-годишен хит преживя ренесанс. Става въпрос за Forever Young на немската група Alphaville. Няма как да не сте чували тази песен, ако имате съзнателни спомени от 80-те, а е вероятно да ви говори нещо, дори да сте родени по-късно.

Макар привидно да възпява мечтата за вечна младост, песента всъщност е политическа – в нея става дума за превъоръжаването по време на Студената война:

Надяваме се на най-доброто,
но очакваме най-лошото,
ще пуснеш ли бомбата, или не?

Иронично от днешна гледна точка, в песента е цензуриран пасаж, в който става дума за фашизма.

Forever Young се превърна в своеобразен химн на съпротивата срещу АзГ „благодарение“ на недалновидността на организаторите на Фестивала на щастието (Glücksgefühle-Festival) в град Хокенхайм, Баден-Вюртемберг. Те оттеглиха поканата за участие към Alphaville с аргумента, че не искат политически послания на фестивала, а вокалът на групата Мариан Голд е известен с критичното си отношение към АзГ.

В Германия обаче правото на изразяване на демократични ценности се цени високо и за разлика от България, редовно се практикува. Логично, последва скандал. Организаторите се извиниха и „оттеглиха оттеглянето“ на поканата, но Alphaville вече не искаха да се включат.

За сметка на това редица участници изпълниха от сцената на фестивала Forever Young в знак на протест, като не пропуснаха да подчертаят важността на демокрацията. И/или да наругаят АзГ, както направи например мъжки хор от Кьолн.

Какво се случи в Саксония-Анхалт?

Хем беше очаквано, хем настана масова изненада. Така може да се обобщят реакциите по отношение на изборите в Саксония-Анхалт. АзГ получи подкрепата на близо 44% от гласувалите и едва три места я делят от пълно мнозинство в местния парламент. Избирателната активност беше най-високата в тази източногерманска провинция от 1990 г., тоест откакто в нея се провеждат свободни избори – 77,8%. Саксония-Анхалт е провинция с едва около два милиона души население, но отзвукът от резултатите е огромен.

Възходът на крайната десница в Германия – как и защо?

Тайна сбирка на дяснорадикални лидери, на която се е обсъждала „ремиграция“, стана причината за многохилядни протести в Германия. Защо дясната реторика и формации като „Алтернатива за Германия“ стават все по-силни? От Марина Лякова.

Какви са причините за този отзвук? 

За първи път АзГ е толкова близо до вземането на властта, а участието ѝ в управлението би представлявало прекрачване на табу. Победата на крайнодясната формация, макар и в една малка провинция, е в контекста не само на повишаването на подкрепата за партията в цяла Германия. Тя става на фона на възхода на крайнодесните на други места в Европа – примерно, на Марин Льо Пен във Франция. Без да пропускаме немислимата до неотдавна симбиоза между Русия и доскорошния „лидер на демократичния свят“, където по време на втория мандат на Тръмп наблюдаваме антидемократичен завой. И Москва, и Вашингтон изразяват последователна подкрепа за АзГ, а Европа остава все по-самотна в опита си да удържа демократичните ценности.

На всичко отгоре в АзГ съществуват различни фракции, а тази в Саксония-Анхалт е сред най-радикалните от тях. Германските служби квалифицират местната структура на партията като екстремистка организация. А лидера ѝ Улрих Зигмунд вестник Spiegel нарича „най-опасния мъж в Германия“ и пише, че е предводител на дясноекстремистка мрежа, предизвикваща страх дори у ръководството на партията. Същевременно обаче Зигмунд има излъчването на симпатяга, който е близо до хората, и е популярен в социалните мрежи.

А източногерманците, които се чувстват изоставени от системните играчи, като Социалдемократическата партия (СДП) и Християндемократическия съюз (ХДС), имат нужда точно от това – някой да ги чува и да облича неудовлетвореността им в политически послания.

Част от предизборните обещания на АзГ в Саксония-Анхалт са такива, че демократично настроените германци (а и европейци) ги побиват тръпки – например децата с увреждания да не учат с останалите, а да бъдат изпратени в специални училища, нещо като т.нар. училища за бавноразвиващи се, както се наричаха тези учебни заведения по времето на социализма. За децата бежанци също се предвижда да учат отделно от здравите и „нормални“ германчета. За да си знаят, че са в Германия само временно.

Домовете за деца – между институционалното наследство и човешкото лице на грижата

Социалистическото наследство на домовете на деца тегне и днес, когато тези институции са вече уж закрити. Евгения Тонева разказва защо дехуманизиращите нагласи, порядки и стигмата продължават да се възпроизвеждат.

В предизборната програма за ЛГБТИ+ хората се говори като за „отклонения“, които не могат да се възпроизвеждат. Предвижда се изгонване на голяма част от хората с мигрантски произход. А нуждата от работна ръка би се очаквало да се задоволи не с миграция, а с насърчаване на раждаемостта с финансови стимули – мярка с меко казано, спорен ефект.

Дали АзГ ще управлява в Саксония-Анхалт, зависи от това как ще се развият отношенията ѝ с малката партия „Съюз Сара Вагенкнехт“ (ССВ),

която спечели пет места в местния парламент. ССВ е партия, кръстена на председателката ѝ Сара Вагенкнехт и отцепила се от друга партия – „Левицата“. „Левицата“ пък е създадена през 2007 г. от отцепници от СДП и от Партията на социалистическото единство от времето на социализма, тоест БКП-то на ГДР. Въпреки че е против НАТО, критична към ЕС и толерантна към Русия, „Левицата“ застава зад социалнолиберални ценности – човешки права, защита от дискриминация на чужденци, ЛГБТИ+ хора и пр., равенство на половете и т.н.

Партия като „Левицата“ в България нямаме, но Сара Вагенкнехт можем да оприличим на Корнелия Нинова, както и на остатъците от БСП и всичките ѝ производни, включително „Прогресивна България“. „Лявото“ на Вагенкнехт е близо до крайнодясното на АзГ, както Нинова и Костадин Костадинов са си лика-прилика. ССВ е антиимигрантска партия, която недолюбва човешките права и харесва Путин, и затова стана първата партия, готова да подаде ръка на АзГ за съвместно управление. Друг е въпросът дали Улрих Зигмунд ще е склонен на компромиси, каквито изискват коалициите, или ще се опита да предизвика нови избори с цел да вземе цялата власт. Останалите варианти биха били нестабилни опити за правителство на малцинството.

Как е възможно хомосексуална жена да е начело на „Алтернатива за Германия“

В случай че някой се чуди как точно се връзва личността на Алис Вайдел с посоката и позициите на партията ѝ, Светла Енчева дава някои много интересни отговори. И не, „Алтернатива за Германия“ не е германското „Възраждане“, защото радикализацията там върви по съвсем друга линия.

АзГ и Източна Германия

Но да се върнем към историята с Alphaville. Отношението на организаторите на Фестивала на щастието предизвика такова възмущение не на последно място заради културата на паметта, която се възпитава в Западна Германия след Втората световна война. Тя включва съзнание за вината и отговорността за националсоциализма и убеждението, че той не трябва да се допуска никога повече и че колкото по-голяма е опасността, толкова повече и от всяка възможна трибуна трябва да се посочва тя.

ГДР обаче не е минала през подобен процес. Част от идеологията на социалистическите страни е, че те са от „правилната страна на историята“. Осъзнаване и преработване на вина не са нужни – „другите“ са фашисти, „ние“ сме добрите. Ето защо много източногерманци имат чувството, че след Обединението им се натрапва чужда вина. Това е една от причините АзГ, която предлага скъсване с виновното отношение към историята, да вирее по-успешно в източните федерални провинции. Същевременно липсата на имунна система по отношение на националсоциализма е благодатна почва за възраждането му под една или друга форма.

Усещане за онеправданост

Периодът между падането на Берлинската стена и Обединението на Германия е еуфоричен за гражданите на ГДР – те получават свободата да пътуват, да се изразяват, изобщо – да бъдат част от доскоро забранен за тях свят. Освен това Западна Германия е привлекателна и с по-добре развитата си икономика.

Ала когато обединената държава става реалност, еуфорията постепенно отстъпва място на разочарованието. Много хора мигрират в западните провинции, а източните се обезлюдяват. Производството от времето на ГДР се прекратява, а на негово място идват, ако изобщо дойдат, западногермански концерни. Известните от времето на социализма автомобили „Трабант“ и „Вартбург“ например остават в миналото, а в някогашния завод на „Вартбург“ в Айзенах днес се произвежда „Опел“. Към гордостите на ГДР, които вече не се изработват, принадлежат и мотопедите Simson, какъвто демонстративно кара Улрих Зигмунд.

Но не е само индустрията – за източногерманците много от нормите, ценностите и дори немалка част от езика на държавата, от която стават част, са чужди. Уж всички в страната говорят немски, но навлизат нови думи за доскоро несъществували реалности, а езикът, описващ бившата социалистическа реалност, е непонятен за германците на Запад.

Така желаното някога обединение се превръща в усещане за колонизираност – налагане на чужд свят и обезценяване на собственото минало заедно с постиженията и уникалността на всекидневието му.

Между 1995 г. и 2019 г. федералното правителство на Германия и западните провинции отделят общо 238 млрд. евро за източните провинции чрез програма, наречена „Пакт за солидарност“. Първият пакт е до 2004 г. и основната му цел е подобряване на инфраструктурата на територията на бившата ГДР. Вторият е предназначен за компенсиране на трудностите, произтичащи от разделянето на Германия, и за ускоряване на икономическото догонване на западната част от страната.

Всички тези средства обаче не допринасят за премахването на убеждението на голяма част от жителите на източните провинции, че са третирани като втора категория германци. На този фон АзГ обещава да върне достойнството им и предлага визия за миналото и бъдещето на Германия, в която те се припознават. Визия, в която се акцентира върху гордостта и превъзходството, а не върху срама и вината.

Отношение към миграцията

Отрицателното отношение към миграцията, особено от мюсюлмански страни, е основната характеристика на АзГ. Затова на пръв поглед изглежда парадоксално, че партията е толкова популярна точно в източните провинции на Германия. В тях (без да броим столицата Берлин) делът на чужденците и на хората с миграционен произход е значително по-нисък, отколкото в западните. С миграционен произход (това включва чужденци, също хора, получили германско гражданство, както и такива, които може да са родени в Германия, но поне единият от родителите им е от чужбина) е 34,4% от населението в западните провинции, а в източните делът му е почти три пъти по-нисък – 12,1%. Що се отнася конкретно до чужденците (които нямат германско гражданство), в западните провинции делът им е 15,7%, а в източните (без Берлин) – 7,6%, тоест около два пъти по-нисък.

Не е задължително обаче отношението към миграцията да съвпада с реалното ѝ присъствие. В България преди 11 години например, когато „бремето на бежанската вълна“ от Сирия се усещаше като „непосилно“, търсещите закрила бяха малко над 26 000, като по-голямата част от тях не останаха в страната. Но популистки партии насаждаха омраза към бежанците, а хората се страхуваха от тях, понеже не ги познаваха.

Подобна е ситуацията и в източните германски провинции – колкото по-рядко местните хора срещат чужденци, толкова по-чужди са те за тях и толкова по-голяма е вероятността да ги възприемат като опасност и да ги нападат с идеята, че се защитават.

Конкретно в Саксония-Анхалт най-много са чужденците от Украйна (около 36 000) следвани от сирийците (малко над 29 000) и поляците (близо 15 000). Като цяло преобладават чужденци от Източна Европа, включително около 4700 българи и още толкова руснаци. Но АзГ е и против украинските бежанци, а ако плановете на партията за „ремиграция“ се осъществят, е доста вероятно от тях да пострадат и българи.

Случаят Джем (Йоздемир). Защо „Зелените“ победиха в Баден-Вюртемберг

Победата на „Зелените“ изглежда като статистическа грешка – 0,5 пункта пред ХДС. Но е важна, защото зад този резултат стои човек. Джем Йоздемир – син на турски гастарбайтери, „шваба“, както сам се нарича, и попкултурна фигура – се оказа факторът, който преобърна изборите. Как – от Светла Енчева.

Упражнения по демократично безсилие

Докато АзГ в Германия и други антидемократични популисти в Европа набират скорост, европейските институции и партиите, отстояващи принципите на либералната демокрация, реагират със заучена безпомощност.

Първият симптом на тази заучена безпомощност е подчинението пред популистите и убеждението, че ако заприличаме поне малко на тях, ще си запазим демокрацията. Може би сме станали твърде либерални, твърде толерантни, прекалили сме и затова вече не гласуват за нас. Настоящият канцлер на Германия Фридрих Мерц дойде на власт с обещанието за по-твърда ръка, която според него би трябвало да свали подкрепата за АзГ наполовина. Резултатите от изборите в Саксония-Анхалт обаче показват обратното: преполовена е подкрепата за ХДС – партията на Мерц.

Вторият симптом е подценяването и обвиняването на избирателите на популистки партии. Много от тях нямат екстремистки убеждения, но се чувстват изоставени и неразбрани. И когато някой демонстрира, че е на тяхна страна и прехвърля отговорността за неуспехите им върху „другите“, е лесно да му повярват. Когато им се каже „тези са лоши, не гласувайте за тях“, това само ги ожесточава.

Електоралната енигма – защо българите в чужбина гласуват за „Възраждане“

За пореден път след поредните избори се чудим защо българите в чужбина – тази тъй митологизирана група хора – гласуват за „Възраждане“. Марина Лякова прави анализ кои са българите в чужбина, които реално гласуват, и когато го правят, защо вотът им изглежда тъкмо по този начин.

Третият симптом, свързан с предишните два, е, че в настоящия период на тотална несигурност – геополитическа, икономическа, екологична и пр. – демократичният свят като че ли няма вдъхновяващо послание, с което да противостои на популизма. Популистката вълна разполага с конспиративни теории, дезинформационни кампании, инфлуенсъри… Чудовището, родено от симбиозата между ултраконсервативни фундаменталисти и наследството на тоталитарните разузнавателни и репресивни служби, притежава не само умения да влияе, а и много пари да осъществява целите си. И лесно ги постига, защото насреща си има не здрава демократична имунна система, а мрънкане и тюхкане.

Междувременно поколението, което помни Втората световна война, си отива. А с него и демократичният рефлекс „никога повече“. Днес мечтата за бъдещето е мечта за едно идеализирано минало, в което има сигурност и перспективи за всички; в което ние сме си ние – без чужденци, а малцинствата и различните си знаят мястото. Минало, което e forever young.

Водещо изображение: „Синьо небе над Магдебург“, както пише АзГ в страницата си във Facebook броени часове преди излизането на последните изборни резултати. На снимката се вижда и Улрих Зигмунд – лидерът на АзГ в Саксония-Анхалт. Източник: Facebook / AfD

Как е възможно хомосексуална жена да е начело на „Алтернатива за Германия“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-e-vuzmozhno-homoseksualna-zhena-da-e-nachelo-na-alternativa-za-germania/

Как е възможно хомосексуална жена да е начело на „Алтернатива за Германия“

Алис Вайдел, съпредседателка на „Алтернатива за Германия“ (АзГ), е хомосексуална. На всичко отгоре дългогодишната ѝ партньорка, с която имат две деца, е с произход от Шри Ланка и е осиновена като бебе от швейцарци. Тези факти обаче не бяха пречка за крайнодясната ѝ партия да я предложи за канцлер преди предсрочните избори в Германия, провели се на 23 февруари. Как е възможно тя да бъде най-разпознаваемото лице на крайнодясна партия?

Лесните отговори

На този въпрос могат да се дадат поне два отговора, които не са грешни, но се плъзгат по повърхността. Става въпрос за непоследователността на популистите, от една страна, и за триковете за постигане на публично легитимиране, от друга.

Непоследователността на популистите

Правило ли ви е впечатление, че популистите доста често живеят в противоречие с принципите, които те и партиите им пропагандират? Да вземем настоящия президент и вицепрезидент на САЩ. Една от основните им цели е „нелегалните пришълци“ да бъдат депортирани от САЩ. Обявиха война на политиките на разнообразие и социално включване.

Същевременно съпругите и на двамата са с мигрантски произход, както и първата съпруга на Доналд Тръмп.

Когато е пристигнала в САЩ през 1996 г., настоящата първа дама Мелания Тръмп е нарушила имиграционното законодателство, защото, преди да получи работна виза, е полагала труд, за който е получила малко над 20 000 долара. Днес граничните власти на САЩ прилагат колкото е възможно по-строга институционална репресия върху хора, допуснали далеч по-дребни прегрешения. 28-годишната британка Беки Бърк например е затворена за седмици в център за задържане при ужасни условия, защото участвала в програма за културен обмен, а според имиграционните служители тя не трябвало да получава безплатно храна и подслон по време на обмена.

Съпругата на вицепрезидента Уша Ванс е родена в Щатите, но родителите ѝ са имигранти от Индия. По профил семейството ѝ впрочем доста напомня на това на кандидат-президентката на демократите Камала Харис – чужденци от друга раса, получили шанс в САЩ да се развият академично и професионално, както и да предоставят възможности за добро образование на дъщерите си. А това не би било възможно без заклеймените днес политики за разнообразие и включване.

Подобни прецеденти имаме и в България. Сред основните политици на крайнодясната партия ВМРО – БНД например са Карлос Контрера, чийто баща е кубинец, и Александър Сиди, евреин по произход.

Трикове за публично легитимиране

Присъствието на представители на малцинства в крайнодесни партии, особено на водещи позиции, отправя към системните политически сили и гласоподаватели посланието, че съответната партия не ще да е толкова крайна.

Тук отново може да се даде пример с ВМРО. През 2017 г., когато партията беше в управлението като част от коалицията „Обединени патриоти“, избухна скандал със снимки с нацистки поздрави на Иво Антонов от ВМРО, директор на дирекция „Социална политика“ в Министерството на отбраната, и Петър Харалампиев от „Обединените патриоти“ – председател на Агенцията за българите в чужбина. Тогава Александър Сиди се опита да омаловажи съдържанието на снимките от позициите на еврейския си произход:

Аз съм евреин и съм член на ръководството на ВМРО, и съм народен представител от „Обединени патриоти“. И всякакви квалификации, че всичките ние – „Обединени патриоти“ – сме фашисти, някак си обижда паметта на баба ми и дядо ми, които всъщност са били […] товарени във вагоните 43-та година.

По аналогичен начин реагира Сиди и на скандала в Европарламента през 2022 г., когато Ангел Джамбазки направи жест, подобен на „Хайл Хитлер“. Той обвини „цялото либерално общество“ в лицемерие и заяви, че „едни хора търсят под вола теле и явно са си го намерили“.

По тази логика поставянето на Вайдел начело на АзГ може да се използва като аргумент, че партията не е нацистка, щом се съпредседателства от хомосексуална жена – по време на националсоциализма хомосексуалните (предимно мъже) са изпращани в концентрационни лагери. Личността на Вайдел играе ролята на смокиново листо, прикриващо срамотиите на партията ѝ.

АзГ и ЛГБТИ хората

Преминаваме към не чак толкова лесните отговори и се налага да поставим под въпрос някои убеждения. Защото в България е естествено да възприемаме чуждите крайнодесни партии като аналогични на нашите си. А тук и повечето от системните партии отправят анти-ЛГБТИ послания и гласуват за хомофобски политики, какво остава за крайнодесните. Хомофобията и трансфобията са стратегия за печелене на избиратели, а т.нар. демократични партии избягват да отправят послания в подкрепа на ЛГБТИ хората, за да не загубят гласоподавателите си.

АзГ също отправя хомофобски и трансфобски послания и прави законодателни предложения в тази област. Но за разлика от България, отношението към ЛГБТИ хората в Германия е далеч по-приемащо. Според изследване на Ipsos от 2021 г. едва 8% от германците са против всякаква форма на признание на ЛГБТИ хората. 71% подкрепят хомосексуалните бракове, 73% – равните права на еднополовите двойки при осиновяването на деца, 70% смятат, че транс хората трябва да са защитени от дискриминация.

Относително по-шумно е недоволството в Германия по отношение на легализирането на неутралния пол, и по-специално на включването му в езика. Разпространено е това да става със звездички, двоеточия или други знаци, с които да се покаже, че множественото число включва всички полове – напр. Student*innen. В началото на 2024 г. Бавария забрани тези езикови нововъведения в институциите, училищата и университетите. Те обаче продължават да се използват масово в страната.

Но на общия толерантен фон анти-ЛГБТИ позициите на АзГ са по-умерени, отколкото тези на „Възраждане“ например.

Позициите на Алис Вайдел

В публичните си изявления самата Алис Вайдел като цяло не подкрепя равните права на ЛГБТИ хората. От една страна, в противоречие с позицията на партията ѝ, че семейството се състои от баща, майка и децата им, тя твърди, че семейството е там, където има деца. От друга страна обаче, съпредседателката на АзГ не е сключила брак с дългогодишната си партньорка и смята, че бракът трябва да бъде само между мъж и жена, а за еднополовите двойки да има регистрирано партньорство, което да носи същите права като брака.

Да принадлежиш към дадена социална група не те прави автоматично част от общност. „Аз не съм куиър“, заявява Вайдел. Вероятно една от причините да изрече тези думи е, че понятието „куиър“ носи ляв политически заряд. Не е само това обаче – доскорошната кандидатка на АзГ за канцлер не се смята за част от ЛГБТИ общност. Тя се изказва срещу транс хората, говорейки за „джендър глупости“ и за необходимостта да се защитят децата от „тъпата транс-попкултура“.

Вайдел впрочем съвсем не е изключение. Много хомо- и бисексуални хора не подкрепят транссексуалните и смятат, че борбата на транс лицата за правно признаване пречи на тази за равни права на хомосексуалните. Има лесбийки, които смятат, че техните проблеми нямат нищо общо с тези на гей мъжете, и обратното. И т.н.

Харесват ли ЛГБТИ хората в Германия АзГ?

„Ромео“ е популярна платформа за запознанства на хомо- и бисексуални мъже в Германия. Според анкета за електоралните нагласи на потребителите ѝ от февруари 2025 г. на принципа на отзовалите се, пусната на платформата, АзГ се нарежда на първо място с 27,9%. На второ място на „Зелените“, с 8 процентни пункта по-малко. Резултатите създават измамното впечатление, че едва ли не близо 28% от нехетеросексуалните мъже подкрепят АзГ.

Не е възможно да се направи представително изследване на ЛГБТИ хората в дадена държава, защото никой не знае колко са те. Все пак обаче е възможно да се използват методи, които водят до по-прецизни резултати, вместо просто да зададеш някакви въпроси и да не контролираш какви хора отговарят.

В Университета в Гисен са се постарали да направят по-сериозно проучване на електоралните нагласи на ЛГБТИ хората в Германия. Резултатите сочат, че едва 2,8% от анкетираните смятат да гласуват за АзГ, а делът конкретно на мъжете е 5,3%. Мнозинството от запитаните – 45,3%, подкрепят „Зелените“.

Къде е ключът?

Алис Вайдел не е прецедент, нито пък наличието на крайнодесни открито хомосексуални политици е нещо ново.

Днес името на Пим Фортаун (1948–2002 г.) е позабравено. Той беше нидерландски политик и открит гей, убит през 2002 г. от критик на антиислямизма. В младостта си Фортаун е марксист и комунист, а през 90-те прехожда от крайнолявото към крайнодясното, разочарован от политиката на мултикултурализъм и от имиграцията, конкретно от ислямски държави. Той изразява тревога, че ако мюсюлманите в Нидерландия не възприемат ценностите на приемащата страна, постиженията на борбата на жените и хомосексуалните за еманципация ще претърпят регрес. В същото време Фортаун има либерални позиции по отношение на еднополовите бракове, наркотиците и евтаназията.

Ето как защитата на европейските либерални ценности може да се превърне в обосновка на крайнодесен завой и в крайна сметка – в отрицание на идеята за единството на Европа. Защото тя според критиците ѝ, допускайки мюсюлмани на територията си, не успява да удържи принципите, върху които се основава.

Сега вече Вайдел престава да изглежда толкова странна птица – и тя гледа на исляма като на заплаха за правата на хомосексуалните и жените. Друг въпрос е, че членовете и избирателите на АзГ, подкрепящи гей хората, имат „сляпо петно“ по отношение на все по-репресивната хомофобска политика в Русия например.

Антиимигрантските нагласи и ислямофобията са най-малкото общо кратно в АзГ.

Те са и обединяващият принцип на избирателите на партията, които по отношение на ЛГБТИ хората може да имат разнообразни позиции, но общото между тях е, че възприемат миграцията като заплаха, особено ако е от ислямски страни.

Част от избирателите на АзГ имат откровено неонацистки възгледи, но мнозина са далеч по-умерени и искрено се засягат, ако ги нарекат нацита. Те обаче се преживяват като губещи от начина на развитие на Германия и най-лесно им е да нарочат някой външен враг. Чужденците са особено удобни за целта и колкото по-различни са от германците по култура и външен вид, толкова по-големи врагове изглеждат.

Представителите на различни групи германци се преживяват като губещи по различен начин.

В Източна Германия усещането за изоставане от западната част на държавата и за снизходително отношение от страна на населението ѝ ескалират дотам, че АзГ става първа политическа сила.

В Рурския регион в Северозападна Германия например към АзГ се обръщат хора, чиито семейства поколения наред са гласували за социалдемократите. Мините в района са затворени, а Социалдемократическата партия, адекватна на индустриалната епоха, не успява да предложи политики, подходящи за постиндустриално общество. Някогашните работници стават трайно безработни или упражняват неотговарящи на квалификацията им професии. Градовете им се обезлюдяват, в тях се заселват все повече бежанци и роми. Освен че променят облика на родните им места, новодошлите се превръщат в конкуренция за евтини жилища и социални помощи. И стават удобен обект за мразене.

В доста по-богатия Югозапад на чужденците се гледа основно като на хора, безвъзвратно унищожаващи Германия, каквато е била преди няколко десетилетия – в която почти всички са етнически германци и която икономически е далеч по-силна от днес. Имигрантите – и особено бежанците, а не липсата на адекватна жилищна политика – се привиждат като основната причина за жилищната криза и непрекъснато растящите цени на наемите както в Югозападна Германия, така и в големите градове.

Пренебрежима подробност с възможна двойна употреба

Да обобщим. За разлика от България и други страни от бившия Източен блок, Германия не е обхваната от кампанията срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“. Тя е стигнала основно до представителите на ултраконсервативни религиозни кръгове в страната, които са пренебрежимо малцинство. Макар да има анти-ЛГБТИ настроени германци, те не са масовият случай. Основният лайтмотив, подхранващ радикализацията, е миграцията, особено от ислямски страни. Затова сексуалността на съпредседателката на АзГ изглежда пренебрежима подробност.

В същото време тя е символно оръжие с възможна двойна употреба. Пред членовете и симпатизантите на партията фактът, че Алис Вайдел е лесбийка, се използва като аргумент срещу мюсюлманите чужденци, представяни като заплаха за жените и хомосексуалните. От друга страна, личността на Вайдел е маската, имаща за цел да убеди демократичния свят, че АзГ не е екстремистка, а нормална и даже толерантна партия.

Възходът на крайната десница в Германия – как и защо?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://www.toest.bg/vuzhodut-na-kraynata-desnitsa-v-germaniya-kak-i-zashto/

Възходът на крайната десница в Германия – как и защо?

През последната седмица в Германия се проведоха десетки демонстрации, в които се включиха над един милион души от цялата страна. Те бяха подкрепени от политици от целия партиен спектър, неправителствени организации, представители на църквите и на профсъюзите. Причината – на тайна сбирка на дяснорадикални лидери в Потсдам с участието на представители на „Алтернатива за Германия“ (АзГ) и на „Съюза на ценностите“ (фракция на Християндемократическия съюз) е обсъждана идеята за насилствена масова „ремиграция“. Зад тази сложно звучаща дума всъщност се прикрива идеята за повсеместно насилствено прогонване на чужденци и дори на германски граждани с чуждестранен произход от Германия. Срещата е разкрита и документирана от неправителствената организация „Коректив“. 

Днес в Германия живеят 23 млн. души с миграционен произход – мигранти или техни деца. Преобладаващата част от децата имат германско гражданство и са преминали през германската образователна система. Сред тези 23 милиона са и около 450 000 български граждани, както и българи с германско или с двойно гражданство. Въпреки че заплахата да се реализират такива планове граничи с абсурд, събитието предизвика мощен отпор. Като опасност се отчита дори самото говорене за насилствено екстрадиране. 

Добре известно е, че думите трасират пътя към действията

Точно тези думи, но и споменът за радикалните целенасочени убийства на девет чужденци в периода от 2000 до 2007 г. от организацията „Националсоциалистически ъндърграунд“ повдигна и множество въпроси. Защо в Германия, една държава, в която споменът за националсоциализма е травматичен и жив и която от края на Втората световна война е инвестирала милиони в борбата с различни екстремистки течения, радикалните нагласи продължават да процъфтяват? Те, разбира се, винаги са съществували. Но избуяването им днес e необичайно силно.

Според актуалните социологически данни АзГ би спечелила 22% от подадените гласове, ако изборите за германски парламент се състояха тази неделя. С това тя би станала втора политическа сила в страната, измествайки социалдемократи, либерали и зелени. В Източна Германия се очаква партията да бъде дори първа политическа сила, изпреварвайки Християндемократическия съюз.

Предвид предстоящите избори за Европейски парламент и за регионални парламенти в три източногермански провинции, тези данни нямат единствено прогнозна стойност, а са индикатор за сериозна промяна в обществените настроения, но и във властовия баланс. Това се потвърждава и от публичния годишен доклад на Службата за защита на Конституцията. Става дума за една по-широка тенденция, обхванала много страни от Западна Европа.

Но какви са причините?

Не е тайна, че от няколко години най-мощната европейска икономика – тази на Федералната република – се задъхва. COVID-19, Зелената сделка и войната в Украйна са основните фактори, които оскъпиха производството и съответно намалиха износа на германски стоки в чужбина. Трудностите с глобалните доставки на стоки и суровини – преди три години заради пандемията, а днес поради кризата в Червено море – допълнително усложняват ситуацията. 

И ако по време на COVID-19 германската държава все още можеше да си позволи чрез различни програми да облекчава товара върху производители и потребители, то последвалата руска инвазия в Украйна и самоограниченията, наложени от Партията на зелените (затваряне на атомните и на въглищните централи, скъпоструващите програми за повишаване на енергийната ефективност), както и повишената цена на газа вследствие вноса на LPG сякаш ограничиха възможностите за проактивни компенсиращи мерки.

На този фон много по-ясно изпъква един сериозен проблем, съществуващ от поне три десетилетия – нарастването на социалните неравенства в германското общество и намаляването на покупателната способност на средните и по-ниските социални прослойки. В множество свои изследвания и доклади известният социолог проф. Михаел Хартман показва как през последните 30 години вследствие на данъчни промени, които облагодетелстват предимно заможните и имотни граждани, социалното разслоение в Германия непрекъснато се увеличава. 

За да задържат повече фирми в Германия, правителствата след епохата на Хелмут Кол, независимо от идеологическата си обагреност, намаляват корпоративния данък или го поддържат на ниско ниво. С цел предотвратяване на емиграцията и съответно преместването на мястото на данъчната задълженост на заможните прослойки, се намалява и данък общ доход. С това драстично спадат приходите в хазната и съответно – възможността за инвестиции, но и за поддържане на по-слабо социално разслоение. А инфлацията, особено висока през последните четири години, на практика изяжда увеличенията на заплатите и фактически намалява покупателната способност.

Разбира се, средното ниво на доходите в Германия продължава да бъде едно от най-високите в света. Но също така с просто око се вижда, че инфраструктурата на страната е далеч от блясъка, с който се отличаваше в началото на 90-те. Държавните железници хронично закъсняват – едва 66% от всички влакове през 2023 г. са пристигнали по разписание. Много общини са потънали в дългове и нямат възможност да инвестират в нова инфраструктура. Места в детските градини в големите градове няма, а опашките пред социалните кухни стават по-дълги. 

Социалното разслоение е видимо и сред пенсионерите – средната брутна пенсия е около 1543 евро на месец. В България тези доходи все още изглеждат твърде високи, но съотнесени към разходите, необходими за живот в Германия, те са проблематично ниски. Настаняване в дом за възрастни хора струва между 3500 и 4700 евро на месец, като само част от тях се покриват от застраховката, а двустайно жилище в голям град само с много усилия може да бъде наето на цена под 1300 евро. На практика един пенсионер трудно може да си позволи тези разходи – на помощ идват децата или социалните служби. 

Парадоксът обаче е, че подкрепилите тайната сбирка на АзГ принадлежат към съвършено различна социална прослойка. Сред тях са материално добре обезпечени лица, например предприемачи и политици, които са далеч от социалната нищета. Очевидно не само икономическото развитие е причина за нарастване на социалното напрежение в германското общество. 

Демографията и миграцията 

Поради ниската раждаемост населението на Германия от десетилетия застарява. От години броят на жителите е устойчив – около 84 млн., но тази стабилност се дължи предимно на имиграцията, а не на естествения прираст. Вследствие на демографското развитие редица длъжности, които не са от предпочитаните, изпитват хроничен недостиг на кадри. Въпреки сравнително доброто заплащане в Германските държавни железници има около 20 000 незаети работни места. Отчаяно се търсят водопроводчици, медицински работници, лекари, продавачи в магазини, шофьори на автобуси и разбира се, ИТ специалисти. 

Може ли обаче миграцията да бъде решение? Вероятно само отчасти. Зависи от мигриращите, но и от възможността на едно общество да интегрира бързо и успешно новодошли хора. Германските политици години наред упорито отказваха да признаят, че Германия е имиграционна държава и че процесът, започнал с набирането на гастарбайтери в края на 50-те години, е необратим. Пред желаещите да имигрират и работят през 90-те години източноевропейци се поставяха непреодолими бюрократични и визови бариери. Един неизползван потенциал, намерил нов дом отвъд океана.

Вследствие на войните в Сирия, Афганистан и Ирак и на едно замислено като хуманитарно и временно решение през 2015 г. Германия отвори границите си за милиони, търсещи убежище. По силата на Дъблинското споразумение, но и на националното законодателство, германската държава нямаше законово задължение да приеме тези хора, но го направи в знак на солидарност с претоварените държави на външните граници на ЕС. А вероятно и с убеждението, че това отваряне би могло да бъде част от решението на демографския проблем. 

И макар днес, близо 10 години след събитията от лятото на 2015 г., 56% от имигриралите през 2015–2016 г. да имат постоянно работно място, интегрирането на тези хора на пазара на труда все още е свързано с препятствия. Твърде големи са психическите травми на бягащите от войни, насилие и глад, невинаги достатъчна е квалификацията им. В много случаи отнема години тези хора да бъдат обучени.

Пропагандата и въпросите за идентичността

Дяснорадикалните екстремисти се фокусират именно върху проблемите. Те трудно биха признали случаите на успешна интеграция. Факт е обаче, че днес Германия е дом на хиляди успешно интегрирани лекари, учители, икономисти, юристи, а дори и министри с миграционен произход. Да си припомним, че една от най-популярните ваксини срещу COVID-19 – „Пфайзер/Бионтех“ – беше създадена именно от деца на турски мигранти в германския град Майнц. 

Но АзГ са впили поглед в тъмната страна, а тя съществува – Германия има сериозен проблем с екстрадирането на неполучилите бежански статут. Хиляди, подали молби за убежище, подлежат на екстрадиция след отклоняване на молбите им. Въпреки че нямат право да живеят в страната, те не могат да бъдат изведени извън Германия – документите им за самоличност липсват и родните им държави отказват да ги припознаят като свои граждани. Единствената възможност е те да продължават да получават социални помощи и да чакат деня, в който екстрадицията би могла да се реализира. Левите пледират за легализацията и интеграцията им, а преобладаващата част от десните са за ограничаване на престоя им и настояват, че Германия по принцип има нужда от миграция, но не от такава миграция. 

Сериозно препятствие се оказват и културните различия. Чрез масирана интернет пропаганда, на която и германското общество е изложено, се акцентира върху сексуалните насилия, извършвани от мюсюлмани, и върху пренебрежителното им отношение към жените – сякаш в обществата, в които няма мигранти от ислямски страни, такива проблеми не съществуват. 

АзГ обаче не спира да повтаря, че Германия губи идентичността си с приемането на толкова много мигранти. И още изказвания в този дух, които могат да бъдат перифразирани най-общо така: „Ние трябва да бъдем себе си, да изгоним чуждите. Политиците ви предадоха, изберете нас – ние ще направим всичко по-различно и по-добре. Няма да плащаме за чужди войни и за скъп газ. Ако екстрадираме милиони мигранти, цените на наемите ще спаднат, защото търсенето на жилища ще намалее.“ 

В това популистко говорене се включва и крайнолевият „Съюз на Сара Вагенкнехт“, който се отцепи от левицата именно поради несъгласие с миграционната политика. И зад двете партии се прокрадва сянката на Москва. Въпреки това думите им звучат примамливо, особено на хора, които чувстват, че стандартът им на живот е спаднал, без да могат да си обяснят причините. 

На този фон е лесно за предизвикателствата да бъдат обвинявани традиционните партии и мигрантите. Ако обаче някой някога реализира абсурдната и престъпна идея да прогони милиони хора с миграционен произход от страната, в Германия няма да има кой да ти продаде дори хляб. 

А ние, българите?

Ако се съди по изборните резултати, мнозина гласуващи в Германия българи сякаш са склонни да се подведат по популистките тези на АзГ и на българските ѝ аналози. Те обаче забравят – ако някой ден бъдат въведени ограничения за мигрантите, ако „излезем“ от Европейския съюз, за да бъдем „суверенни“ и „независими“, както пледират АзГ, а и някои български партии, например „Възраждане“, то нашите сънародници, работещи в Германия, ще бъдат най-силно засегнати. На теория може би е примамливо да сочиш чужденците с пръст, докато ти самият не се окажеш част от тях.