Tag Archives: германия

Възстановяване на данък от дивиденти изплатени в Германия

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2025/danak-dividenti/

Тук ще опиша нещо привидно нишово, но за което доста хора проявиха интерес – връщане на данъци платени в Германия към дивиденти, ако живеете в България. Всъщност, тъй като все повече хора гледат да инвестират в нещо различно от имоти, такива теми ще излизат все повече. Този тип текстове ми се превърнаха малко в серия „как да“ за неща, които ми е отнело време да проуча и направя, та затова ги споделям така. Накрая ще пусна линкове към предишните статии. Първо обаче малко детайли и условности.

Achtung

Това, което ще опиша не е съвет за инвестиция или данъчно законодателство. Описвам само личен опит в конкретен, макар и предполагам най-масов случай. Не съм юрист или счетоводител и съм проучил добре спецификите отнасящи се мен и по-простите казуси. Ако сте инвестирали в специализирани инструменти, ако не ги притежавате и контролирате в лично качество (например, ако сте ги заели на някого да short-ва), ако се занимавате с професионално търгуване, ако сте данъчно задължен в Германия и други юристикции по един или друг начин и най-вече ако имате съмнения за каквото и да е, най-добре е да се обърнете към инвестиционния ви посредник и данъчен консултант специализиращ в международно данъчно право. За съжаление, не мога да ви препоръчам такъв, защото не съм използвал. Предвид обаче колко българи се прибират в България и/или инвестират зад граница, такива има премного.

Следното може да е полезно за хора, които:

  1. инвестират с дългосрочна визия в акции изплащащи дивиденти на борси в Германия като Eurex
  2. пребивават постоянно в България с приходи и преобладаващ интерес в страната, т.е. местно лице за България
  3. не са частично или изцяло данъчно задължени в Германия – например работа от разстояние директно за немска компания

Ако не сте сигурни за което и да е от тези неща, консултирайте се с НАП и счетоводител. Описаното от мен цели да даде първи стъпки в един възможен процес на връщане на тези данъци без допълнителни разходи. Убеден съм, че има компании, които ще свършат всичко от ваше име, макар да не знам колко би си струвало предвид процентът дивиденти в повечето европейски компании.

Описаното долу е мой прочит и опит към началото на 2025-та и е възможно ситуацията да се промени във всеки момент заради промяна на закони в която и да е от двете държави, международни спогодби или други регламенти на европейско ниво. Отделно всички цитирани правила имат нюанси и изключения, които може да важат за вас. Затова винаги проверявайте.

Детайли за закона

Ако сте местно лице в България, т.е. сте данъчно задължен за основния си доход тук, едно голямо предимство е, че доходи от финансови инструменти търгувани на регулирани борси в Европа не се облагат данъчно. Това може да е разликата между цената на купуване на акции в Eurex и на каква сте ги продали месеци или години по-късно. Изключение прави „професионалната търговия“, която се облага. Има много спорове какво е „професионалнo“ – аз предпочитам разграничението между time in the market vs. timing the market. Ако обаче инвестирате, т.е. използвате свободен капитал да придобиете финансови инструменти с дългосрочна цел, не следва да бъдете обложени.

Тъй като най-често търговията се извършва на борси извън България, трябва да се внимава в коя юрисдикция какви права важат. Мога да говоря за Германия, където следва да се уточни на посредника, че лицето е данъчно задължено в България и не следва да облага с капиталов данък. Тук важи т.н. спогодба за избягване на двойно данъчно облагане или СИДДО. Тази с Германия ще намерите на сайта на НАП. Има протокол за промяна към края на 2024-та, но той засяга най-вече юридически лица и сезонни работници.

При дивидентите нещата са различни, защото в СИДДО е предвидено данък да се удържа при първоизточника. Това в Германия и значи 25% данък +1.37% soli (солидарен данък за развитие на източна Германия). Общо 26.37%. Ако постоянното ви пребиваване в Германия и сте данъчно задължен там, първите 1000 евро (или 2000 евро на семейство) от лихви, дивиденти и капиталови печалби са освободени от този данък. Ако сте в България го няма това, но СИДДО казва, че данъкът трябва да е 15%. Разликата от 13.37% може да се възстанови с данъчна декларация.

В България приходите от дивиденти в чужбина следва да се декларират като всеки друг доход. Отбелязва се обаче, че са платени 26% данък в Германия и тъй като е по-голям от този в България, не се доплаща нищо. Ако и като ви върнат надплатения данък от Германия, това плащане не следва да се декларира, тъй като възстановени данъци не се облагат. Още повече, че дори след възстановяването дивидентите са обложени там с по-висока ставка от тази в България. Независимо дали имате дивиденти или капиталови печалби обаче, следва да декларирате с какви финансови инструменти разполагате като акции, EFT, EFC и прочие.

Процесът

Трябват ви следните неща. Ще опиша защо и как се получават.

  • документи за изплатени дивиденти и прихванатия данък за всеки инструмент (акции, eft) поотделно
  • документ за местно лице в България за всяка от годините, за които ще търсите възстановяване
  • данъчен номер в Германия
  • достъп до Elster
  • сметка в евро

Винаги получавате документ за изплащането на дивидентите. В края на годината би трябвало да получавате и документ за данъчни цели. Най-добре е да използвате него. Ако го нямате, попитайте посредникът, защото е длъжен да го издаде за данъци платени в Германия. Аз прикачвам и него, и платежните.

Документ за местно лице се издава безплатно от НАП. Тук има инструкции. Трябва ви ПИК, влизате в портала на НАП и търсите „удостоверение за местно лице“. Попълвате формуляра за всяка година, за която ви трябва, подавате и до няколко дни имате електронно подписан документ. Хубавото е, че е многоезичен и не се налага да го превеждате.

Ако нямате данъчен номер в Германия, трябва да си извадите за тази цел. Безплатно е, но става на хартия, т.е. трябва да изпратите писмо. Ако сте живеели и работили в Германия, значи имате, защото е постоянен за вас. Бяха ми обяснили, че ги деактивират като се изнесе човек, но явно не е вярно. Може да прочетете подробно какво значи и как се проверява, ако не сте сигурни дали имате. Данъчен номер не означава, че се задължавате да плащате данък там, а че влизате в системата им с личните си данни и най-важното – физически адрес за комуникация в България. Формулярът за регистрация ще намерите тук и тук (трябва да търсите). Трябва да изпратите копие от двете страни на личната си карта и да посочите към коя данъчна служба следва да бъдете. Ако не сте сигурни, свържете се с тях да питате, както и адресът, на който се изпраща. Аз съм към Франкфурт, защото съм работил там. Мисля, че може да пратите директно на Bundeszentralamt für Steuern и те да се оправят. Питайте най-добре обаче чатбот-а. Казаха, че отнемало 4 седмици да го изпратят.

Второто нещо, което ви трябва е достъп до Elster. Това е тяхната система за попълване на данъчни декларации като тази на НАП. Може да започнете регистрацията без немски данъчен номер, но за да го завършите ще ви трябва определено. Ето стъпките:

  1. Започвате регистрацията като частно лице. Ако имате данъчен номер го въвеждате. Ако нямате ще ви трябва после. Първо иска достъп до BOP (authentifizierten Datenkommunikation über das BZStOnline-Portal). Въведете адреса си в България и email адреса си с другите данни.
  2. Получавате мейл с таен код (BZSt-Geheimnis)
  3. Чакате физическо писмо с номер (BZSt-Nummer)
  4. Като пристигне отваряте портала пак на този адрес и ги въвеждате. Така имате достъп до BOP с потвърден домашен адрес и следва активация на регистрацията в Elster. Довършвате формулярите с личните си данни. Тук вече ви трябва данъчния номер, но се надяваме, че е пристигнал междувременно
  5. Получавате мейл с идентификатор за активация (Аktivierungs-ID) и потребителското име, което сте избрали
  6. Чакате физическо писмо с код за активация (Aktivierungs-Code). Казват, че ако не го получите до 14 дни да им пишете, а активацията следва да стане в рамките на три месеца
  7. Като ги получите влизате в Elster и активирате акаунта.
  8. За да влизате най-лесно е да си свалите ElsterSecure приложението и да го активирате. С него при всяко влизане сканирате QR код. Работи като всеки Authenticator за 2FA.

Не на последно място ви трябва сметка в евро, където да се преведат парите. Тъй като може да отнеме значително време обработката, както описвам по-долу, изберете някоя, която знаете, че няма да изчезне просто така. Имам предвид конкретно необанките, където iban-ите се случва да се променят. Ако изчакате 1-ви януари 2026-та, ще може да дадете и българската си сметка. Предполагам, че има начин когато обработят декларацията да се даде нова сметка, но не съм го пробвал.

Когато имате всичко това, може да подавате декларации. Трябва да намерите формуляра „Antrag auf Erstattung bzw. Freistellung von Kapitalerträgen nach § 50c bzw. § 44a Abs. 9 Einkommensteuergesetz“ и да го попълните. В началото иска лични данни, детайли дали имате пълномощник за попълването на декларацията (оставате празно) и най-вече дали притежавате и имате права над финансовите инструменти към момента на изплащане на дивидентите. Формулярът е на немски, но лесно се превежда. Някои от полетата са малко трудни за разбиране, но се въртят около тези концепции. Не бих ги изброил или дал съвет как да се попълват, защото са строго индивидуални. Аз въвеждах почти само задължителните полета. Само ще посоча, че искате да въведете Erstattung – изплащане на възстановените пари и Erstantrag когато ви е първо въвеждане, а не корекция на стар формуляр.

После един по един попълвате всеки ISIN, сума и детайл. При дивидентите в регулирани борси избирате Dividenden aus börsennotierten Aktien. Трябва сами да сметнете колко пари следва да ви върнат – разликата между 15% на брутото и каквото е платил посредника от ваше име. Искат да уточните и какъв документ ще прикачите. Най-добре е да е документ от края на годината за данъчни цели. За едни от акциите нямах и отбелязах Sonstige прикачайки писмото с преведените пари и отбелязаните данъци в него. Да видим дали ще стане.

Подавате декларацията и чакате да я обработят или да се свържат с вас.

Важни детайли

Хубавото е, че може с една декларация да искате връщане на данъци за множество акции и дивиденти в различни години. През ноември въведох за акциите за три години подред. Някъде бях чел, че можело до 5 години назад, но това беше в стария им портал и не знам дали важи още. Не пречи да впишете и стари дивиденти, пък ако стане – ще изплатят одобреното.

Миналата седмица въведох искане за връщане за 2024 и 2025. За тази година ми изплатиха всички дивиденти, които чакам до края на май. Взех удостоверение за местно лице от НАП с по-късна дата. Тук важното е дали към месеца на изплащане съм бил местно лице. Проблемът е, че нямам писмо за данъчни цели, но пуснах всичко, което посредникът ми даде за самите дивиденти, където ясно се вижда какви данъци за внесли. Също извадка от кеш сметката към депо-то, че парите са влезли.

Важна бележка е, че може нещо аз грешно да правя, но днес като търсих да направя снимки на оригиналния формуляр в Elster, не виждам възможност да подавам вече. Имам съмнение, че може да се подадат само два формуляра наведнъж. Аз имам един чакащ от ноември и един сега. Затова определено групирайте търсените си пари в един формуляр.

Както писах в Linkedin, попитах ги през май какво става с първия формуляр. По принцип бях чел, че отнема три месеца и реших, че заради празниците са се забавили, но шест месеца си бяха доста. Отговориха, че имат натрупана работа и се очаквало поне 24 месеца да се забавят нещата. Имат и официално съобщение по въпроса. Затова трябва да се въоръжите с търпение.

Друго важно нещо е, че както забелязахте има поне няколко физически писма. Международната поща през Български пощи е ужасно бавна – възможно е да отнеме седмица, а може три в зависимост кога сте пуснали писмото. Изпращането на документи с куриер пък е абсурдно скъпо и безсмислено за тези цели. Налага ми се през месец да пускам писма и имам наблюдения за ефективността им като следя пратките. Изглежда имат по един или два полета на седмица. Винаги търсете проследяващ номер. Когато получавате писмата, проверявайте в местната пощенска станция, защото се случва да не могат да разкодират адреса на латиница. В моя случай кодът за активация си стоя с цял наръч писма за мен в пощенския клон шест седмици докато не отидох да попитам. Оказа се, че за цял район на София отговаря един единствен дядо да разнася писмата, та не го виня особено.

Хубавото е, че регистрацията се прави веднъж и след това останалото е дигитално. Документи свързани с данъчния си номер обаче ще получавате единствено на домашния си адрес заради лични данни и прочие.

Допълнение и поправки

Всичко описано до тук следва да служи като отправна точка да търсите още информация. Пиша го с опита и разбирането си към началото на 2025-та. Ако някой намери грешки, има полезни допълнения или уточнения, моля пишете в коментарите и ще ги включа. Може да споделите и опита си, за да видим дали и кога ще обработят документите или с какви трудности сте се сблъскали. Моля избягвайте финансови или инвестиционни съвети, както и реклама на посредници – не е това темата тук.

Не на последно място, някой пита по-рано струва ли си всичко това. Наистина, ако имате късмет дивидентите ще са 2-3% за европейски компании, а за EFT-та така или иначе е по-добре accumulating. Ако сумата на тези 13.37% от 2-3% е голяма, най-вероятно има смисъл да си вземете счетоводител така или иначе. Предвид обаче, че няма допълнителни разходи, а „само“ отнема време, както и факта, че стигнахте до тук в текста, може би има смисъл все пак. Аз поне се занимавах и го направих.

Може да прочетете и аналогичните ми текстове за поръчването на ЕЗОК online, транспондерите за тол станциите в Гърция, поръчване на ваксини от Гърция и липсващи у нас лекарства с рецепта от Германия.

The post Възстановяване на данък от дивиденти изплатени в Германия first appeared on Блогът на Юруков.

Няколко бързи справки за българите в Германия

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2025/data-bg-de/

Споделял съм, че всички данни и инструменти, които пускам, са защото съм си задал някога някакъв въпрос и търсенето на отговор отива понякога твърде далече. Това показах в участието ми в Ratio наскоро. Случва се да си цъкам на телефона отваряйки източници, изследвания, статистически данни и прочие и когато таблиците станат десетки сядам да ги комбинирам, за да извлека пресечната точка между тях. Това стана и вчера с данните за българите в Германия.

Имам цяла серия от текстове разглеждащи различни аспекти от най-голямата ни диаспора там. Накрая на статията ще изредя някои от тях. Вчера започнах да готвя поредната такава статия, но в течение на нещата пуснах няколко бързи справки в социалките. Получи се дискусия под тях, отчасти не особено приятна. Чух се с трима души след това, на които им беше интересно и искаха детайли за различни аспекти от данните. Затова пускам и тук кратките изводи, които си направих вчера в реда, в който ги пуснах с кратки редакции. Последната всъщност не е конкретно за българите в Германия, но има връзка, която съм дискутирал преди. Пълната статия с подробен списък от таблиците на DeStatis, които използвам ще сложа там.

Бърза статистика за българите в Германия за 2023-та.

  • 19% не са завършили основно. 27% са с някакво висше
  • В домакинства, където поне един човек е българин, средният нето доход на работещ е 1883 евро. От този доход после се плащат местни данъци, сметки, такси за кола, застраховки, наем и прочие. Средното за страната е 2302 евро
  • Сред българите, които са емигрирали в Германия, 16.8% получават социални помощи, а още 28.7% се налага да разчитат на друга държавна или общинска помощ, тъй като доходите им не стигат
  • Ако включим и децата им родени в Германия, т.е. всички хора с някакъв български произход, то броят разчитащи на социални помощи намалява на 15.6%, но тези, които се налага да оцеляват с друга държавна или общинска помощ се увеличава на 37.4%
  • Часовете, които се налага българите емигрирали в Германия да работят, са повече от средното за Германия – с поне 3-4 часа. Особено при българките работата над 45 часа на седмица се среща с 50% по-често от мъжете
  • 33% от заетите българи в Германия работят през събота. 19.1% – през неделя. При жените това е с 1/3 по-вероятно да се случи от мъжете
  • 63% от българите емигрирали в Германия имат за майчин език български. 21% е турски. 25% от децата родени в Германия от български емигранти говорят само немски език.

Вероятността българин роден в България с майчин език турски да емигрира в Германия е 3 пъти по-голяма, отколкото тези с майчин език български. При българите с майчин език ромски или друг разликата е 4.3 пъти.

Това обяснява защо намаляват съответно с 4 и 9% като дял от населението, т.е. много по-бързо от общото намаление. Ровя се в детайлни статистически справки и изследвания в различни държави и изскачат някои неща. Ще ги обобщя скоро.

За първите 11 месеца на 2024-та (януари до ноември) на всеки 10000 души с германско гражданство, същите са открили 46.9 бизнеса каквито ние бихме нарекли startup, малък бизнес или едноличен търговец. Откупили са 1.9 бизнеса и са закрили 40.2 бизнеса.

Жителите на Германия с българско гражданство са открили 135.5 на 10000 души от диаспората ни там, откупили са 4.9 бизнеса и са затворили 112.5. Тоест, сънародниците ни в Германия са три пъти по-предприемчиви от германските граждани и с една идея по-малко бизнеси затворили спрямо открити.

По този показател ни бият само поляците и румънците с 188.8 и 148.9. Само дето поляците за тези 11 месеца са затворили повече, отколкото са отворили – 206.9. Гърците и Турците най-много готови бизнеси откупуват – 11.4 и 15.8 съответно.

Средното сред емигрантите (като изключим поляци, румънци и турци) е 81 открити малки бизнеса, 6.1 откупени и 56.9 затворени. Чужденците с двойно гражданство се броят навсякъде за германци в тази статистика.

Според три различни метрики броят на родените от българи деца в Германия е намалял с между 7 и 12% между 2021 и края на 2023 г. Броят деца с родители българи е намалял с 4% за същия период, а броят на българите в детеродна възраст – с 7%.

Натурализация (взимане на германски паспорт) би могло да обясни само 1/5 от това намаление, но така се предполага, че никой не е емигрирал от България или други страни към Германия в тези възрастови групи.

Две интересни разбивки на работещите по възрасти в Германия. Първата графика показва заетостта на мъже и жени през 2005, 2010 и 2022. Виждаме, че и през 2022-ра и мъжете и жените се пенсионират много по-късно заради увеличената възраст на пенсиониране. Виждаме и силно намалената заетост на жените между 25 и 40 години.

Втората графика показва разбивка на половете по това дали имат деца. Практически няма разлика между мъже и жени, ако нямат деца. С деца обаче мъжете има много по-голяма заетост в Германия дори след 45 години, а преди това жените на 25 или 30 години имат заетост от 20 до 40%. Това е повече от красноречиво за отношението на работното място и в дома.

Целият доклад ще намерите тук.

Ето още статии, които съм разглеждал такива детайли. Статията с данните за 2018-та съдържа повече информация за заплащане, помощи и икономически възможности.

The post Няколко бързи справки за българите в Германия first appeared on Блогът на Юруков.

Промяната в данъчното споразумение с Германия, която засяга всички работещи сезонно там

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2025/danaci-germaniq-2024/

Става въпрос за споразумението за избягване на двойното данъчно облагане с Германия и засяга всички българи, които имат някакви доходи в Германия, но обичайно пребиваване в България. Т.е. през по-голямата част от времето сте в България, но работите, давате имоти под наем, имате акции в Германия или някакъв друг доход. В края на 2023-та имаше промяна в това споразумение, която засяга най-вече гастарбайтерите, особено онези, които получават под необлагаемия годишен лимит в Германия. Промяната важи за 2024-та, т.е. трябва да се подаде данъчна декларация до края на април 2025-та.

Първо, трябва да посоча, че не съм данъчен консултант, описаното долу е само предупреждение за ситуация, която засяга много, не е съвет как да се попълват данъци или кое засяга кого. Следа да потърсите информация за спогодбата, да се свържете с НАП, ако имате въпроси или да се консултирате сами с данъчен консултант, който да изясни ситуацията Ви. Запознат съм с темата единствено в личен капацитет, когато се връщах от Германия и мога да дам начални напътствия къде да търсите за ограничен кръг от казуси.

Като се вземе това под внимание, казусът, който двете страни са се опитали да решат с тази промяна е, че голям кръг от хора работят в Германия за кратко време, печелят под лимита от колко 11 хиляди евро и за данъчно задължени в България. Заради този необлагаем лимит не дължат никакви или почти никакви данъци в Германия. По смисъла на споразумението обаче, тъй като стопанската дейност се извършва в Германия за немска Германия и прочие, данък не се дължи в България. Целта е да не се обременяват физически и юридически лица с двоен данък. В конкретния казус обаче ефективно за тези доходи не са плащани данъци никъде. Доколкото надали някой би обърнал внимание на няколко случая, масовостта на практиката води до въпросните промени.

Една от промените накратко е промяна на метода за избягване на двойно данъчно облагане от от „освобождаване с прогресия“ към „обикновен данъчен кредит“. Това означава, че доходът в Германия ще се добавя към данъчната основа в българската данъчна декларация и ще се плащат стандартни данъци върху тях като се приспада сумата на всички данъци платени в Германия. По-просто казано – ще се дължат социални и 10% ДОД за спечеленото от гастарбайтерите минус ако са платили някакви данъци в Германия.

Това става в приложение 9 част II от данъчната декларация. До сега се попълваше част I. Добавят се доходът обърнат в лв., данъци и други удръжки, които са взети в Германия. Ако използвате електронното подаване, както би следвало да правите, останалото се изчислява автоматично. Ако имате някакви удръжки в Германия като данъци и социални, следва да искате от работодателя си бележка за това, да я преведете на български от заклет преводач и да я прикачите. Тук виждате снимка на полетата:

Срокът за подаване на декларациите в България с доходи от 2024-та е 30-ти април 2025. Ако е подадена в този срок, може да бъде коригирана (например да добавите пропуснат доход или документ) еднократно до 30-ти септември. Също, при подаването ако липсва документ или има неяснота се свързват с вас за изчистване на проблема и имате срок от две седмици до месец да го направите. Ако очаквате нещо такова, най-добре да се свържете първи с тях.

Доколкото изчетох промените, това засяга също доходите от дивиденти, наеми и други плащания. Там обаче не би следвало да има разлика в крайната сметка, тъй като вече се плаща данък в Германия и то по-голям от този в България. Т.е. пак трябва да се декларират, но различно. Очаквам отговор от НАП по този въпрос. В тази връзка ще напиша скоро статия как да си възстановите пари от немските данъчни, ако имате дивиденти там и сте платили около 27% капиталов данък при източника. Според споразумението трябва да е 15% и има механизъм, но не е особено приятен. Както и с българската Европейска здравна карта и гръцката карта за тол такси е изцяло електронен метода и искам да довърша процеса сам преди да го опиша.

Текстът на промените на споразумението с Германия ще намерите тук, новината с описанието от НАП е тук. Не намерих коригиран текст на споразумението, но старото е тук. Когато го намеря ще го свържа тук. Описание как се подава данъчна декларация по електронен път е описано от НАП тук. Трябва ви ПИК, който се взима физически от техен офис или електронен подпис, ако имате такъв. За преводачи може да използвате който и да е. Има вече изцяло online такива, които изпращат сканиран в PDF документ и като опция – физически по куриер. Аз просто взимах PDF-а и го закачах към данъчната декларация. Използвал съм тези тук и бях предимно доволен.

Отново трябва да повторя, че всичко описано тук не е данъчен съвет или инструкция за попълване на декларацията. Засегнал съм един често срещан казус за физически лица. Ако сте декларирани на свободна професия там или имате собствена фирма, тогава детайлите се променят сериозно. Доста работодатели, особено в строителния сектор, хигиената и гледането на болни хора правят машинации, особено когато съгражданите ни не си знаят правата, регистрирайки ги като консултанти или подизпълнители с фирми. Имаше и голям скандал преди време с точене на социални, в които хиляди наши строителни работници бяха наказани като ефективно жертви на схемата.

Затова е много важно да разбираме добре ситуацията си и да се консултираме със специалисти навреме. Консулствата ни в Германия предлагат помощ и отговори в такива случаи. НАП има гореща линия, където може да търсите отговор на описаните горе казуси. Има също доста данъчни консултанти специализирани именно в тази тема. По мои впечатления, ако целта ви е да сте изрядни, НАП съдейства и отговаря бързо и изчерпателно. Навярно, защото много се опитват да шмекеруват по често крайно очевидни начини.

В тази връзка, докато и преди гастарбайтерите да имаха задължение да попълват данъчна декларация в България декларирайки дохода си в Германия дори да нямаха какви данъци да плащат, НАП не ги санкционираше, за да им спести излишна работа. Това не означава, че не са знаели за доходите – често има обмен да данни, както разбрахме от ония теч преди години. Така доста хора можа да получат честитки за недекларарирани доходи. Стига, разбира се, да няма политическа спирачка от някое популистко правителство, но дори това само ще забави нещата, тъй като давността е дълга.

The post Промяната в данъчното споразумение с Германия, която засяга всички работещи сезонно там first appeared on Блогът на Юруков.

Данни за българите в Германия за 2023

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2024/danni-bg-de-2023/

Припомниха ми, че не съм обновявал данните, които публикувах през годините за българите в Германия. Най-вече картата с разпределението им по общини. По-долу ще я намерите, а тук са последните публикувани от 2020-та.

Тук има няколко ключови момента, на които си струва да се обърне внимание. Според това кои данни на статистическата агенция на Германия гледаме, има три числа за българите там в края на 2023-та:

  • 436860 души само с българско гражданство според имиграционните власти
  • 410623 души само с българско гражданство според преброяването и адресните регистрации
  • 397830 души, за които е известно, че самите те са родени в България и сега живеят в Германия според имиграционните
  • 376000 души, за които е известно, че или те, или поне един от родителите им са родени в България според преброяването и адресните регистрации

От къде идва разминаването между първите две числа обясних вече. Последното е интересно, защото подсказва, че има голяма част от хората с българско гражданство в Германия всъщност не са родени в България. Това може да са както деца на насилствено изселени български турци, така и натурализирани българи от Молдова, Украйна, Македония, Албания и прочие.

Да се оцени колко са точно е трудно, защото данните в Германия за „хората в българско гражданство“ не включват онези с двойно гражданство. Също така не включват децата на българи, които имат само немско такова. Знаем, че за последните 24 години 31759 българи са взели немско гражданство, така че може да ги добавим към този брой. Отделно средно около 3000 до 3500 деца се раждат в Германия в последните 10 години на които поне един родител е българин и на база това им изваждат българско гражданство. Колко от тях имат само това гражданство, т.е. са в броя на destatis не знаем. Според едни данни към този момент има 38980 души родени в Германия с поне един родител българин, но не е известно гражданството им и как се съпоставят с останалите данни. Така грубо казано може да кажем, че в зависимост кои категории включваме между 60 и 100 хиляди от хората в Германия с български паспорт не са родени в Германия. Така реалната миграция – т.е. хора родени в България и напуснали я и в някакъв момент установили се в Германия – намалява на между 210 до 250 хиляди. Пак са доста, но дава съвсем различна картинка.

Друг интересен аспект е, че продължава да спада процентът на хората взимащи немски паспорт. Писах за това преди години, когато предупредих, че заради пика на мигранти от България на този етап ще се удвои броят на хората с достатъчен престой и право да получат немско гражданство. Това означава, че са имали поне 7-8 години престой. Така се очакваше и сериозен пик във взелите такъв паспорт. Макар увеличение наистина да има, то е съвсем скромно – от 2260 през 2021-ва на 2315 през 2023-та. Тогава малкото увеличение през 2021-ва и намалението през 2022-ра може да се обясни с мерките срещу корона и ужасната организация на имиграционните, то през 2023-та го няма това извинение. Докато през 2014-та 4.42% от българите имащи право на германско гражданство са се възползвали от тази възможност, то през 2018-та този процент намалява на 2.35%, а миналата година са били едва 1.21%. С други думи, макар да има огромен брой български граждани в Германия, практически всички не виждат смисъл да взимат немско гражданство.

Интересно наблюдение е също, че всъщност броят на българите живеещи в Германия от няколко години намалява. Тези живеещи от под година са били в пика си през 2015-та – 46 хиляди, а сега са под 26 хиляди. Тези живеещи между 1 и 4 години са били с пик през 2017-та със 124 хиляди, а сега са под 90 хиляди. Отмина пикът в последните години живели там до 8 години. Гледайки общата структура на диаспората ни може да каже, че определено има отлив на българи под 35 годишна възраст от Германия, т.е. напускащи страната. Дали се връщат в България или отиват другаде може само да спекулираме. На тези между 35 и 50 има увеличение, но е стопяващо се спрямо предходни години. Над това миграцията е минимална. Сведение за това е общото увеличение от едва 3085 души на диаспората ни между 2022 и 2023-та според адресните регистрации и преброяването им. За сравнение преди пандемията увеличението е било от 22940.

Според имиграционните им обаче числата са други. Техните данни за миграцията са по-стари – за 2022-ра, но показват постоянност през годините. Те казват, че 76596 българи са се нанесли в Германия и 60467 са я напуснали само през 2022-та. От нанеслите се 4761 не са дошли от България, т.е. са се нанесли от други страни, а 1796 са напуснали Германия за трета страна. Така получават, че 16129 българи са се нанесли в Германия в повече, от които 13164 са дошли в Германия. Бих взел тези данни обаче с голямо съмнение по няколко причини. Според тях 30% от българската диаспора е в постоянно движение навън-навътре. Всяка година общо взето 10-15% пристига и 15-17% напуска. Това най-малкото е съмнително и сочи, че навярно броят сезонните работници в това число. Отделно самите Destatis признаха, че имиграционните не са ревизирали данните си от много години, така че подлежат на сериозни корекции и съпоставяне с реалните данни за населението. Не на последно място, когато аз напуснах Германия никой никъде не вписа към коя държава заминавам. Не дадох адрес или дори посока, накъдето тръгвам. Аналогично доста познати, които са се върнали в страната или не са давали адрес, или не са се отрегистрирали въобще от Германия. Така все още се водят към онези 400 хиляди плюс живеещи в страната. Всичко това поставя под сериозно съмнение методологията на имиграционните специално за страни в ЕС и числата, които цитирам от тях.

С тези условности обаче, именно имиграционните имат единствени данни с разбивка по общини. Част от тези данни са базирани на адресни регистрации, но след това се основават на механично движение между общините и чужбина. На тази карта може да видите промените в населението по места. В градове като Франкфурт, например, се забелязва намаление на диаспората ни

Източник: DeStatis

The post Данни за българите в Германия за 2023 first appeared on Блогът на Юруков.

Съвременната турска музика и европейската сцена

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/suvremennata-turska-muzika-i-evropeyskata-scena/

Съвременната турска музика и европейската сцена

Преди да започнете да четете, може да си пуснете плейлист с повече от двайсет съвременни турски банди. Ако пък нямате време за плейлисти, не пропускайте следните имена: Аyyuka; Islandman; Collectif Medz Bazar; Nekropsi; Gayes Su Akyol.

В предишните две статии говорихме за музиката на турските гастарбайтери в Германия през 60-те и 80-те години – музика, която се превръща както в дом, така и във форма на протест за стотици хиляди работници, намиращи се в една болезнено непозната страна. Представихме също и т.нар. ориенталски хип-хоп от 90-те години, служещ за съпротива срещу неонацизма и отстояване на идентичността на второто поколение турци – децата на гурбетчиите, родени през 70-те години в Германия.

В тази заключителна статия ще се фокусираме върху съвременната турска музика като цяло, която не разчита на нищо друго, освен на идентичността и автентичността си. Ще стане дума и за сливането ѝ с различни музикални форми, както и за мястото ѝ на европейската и световната сцена.

Съвременната алтернативна турска музика е отделен жанр със собствена уникалност и ритъм,

които трудно могат да бъдат сбъркани, но за да бъде поставен този жанр на мястото му в музикалните магазини, критиците най-често го причисляват към необятното и не съвсем ясно понятие World music. Според мен по-скоро е Crossing worlds music.

Във филма на Фатих Акин „Музиката на Истанбул“ (2005) членовете на една от най-емблематичните турски рок-гръндж банди – Replikas, заявяват, че дълго време са се борили с това да не принадлежат на голямата сцена и каквото и да правят, никога да не звучат така, както звучат западните банди. Накрая осъзнават, че точно в това е тяхната сила и че използването на традиционната турска (ориенталска) музика им дава по-голяма дълбочина и автентичност.

Трудно се изкоренява ориенталската мелодия от душата на един народ и е особено ценно, че сегашната турска музика успява така изкусно да вплете нишката на своето ДНК, без да звучи нито остаряло, нито досадно.

През 1934 г., по време на културните промени на Ататюрк, турската музика в радиостанциите е забранена.

На нейно място звучи класическа и европейска, но тъкмо затова повечето хора по онова време слушат египетски радиа.

Първото истинско западно влияние върху турската музика е на „Бийтълс“,

които вдъхновяват както великана на турския рок Баръш Манчо (Barış Manco), така и Джем Караджа и Еркин Корай, създали жанра анадолски рок. Преди няколко години беше осъществен проектът Аnatolian Rock Revival Project, представящ част от този стил. Освен че са преведени на английски, песните са анимирани по много красив начин.

Съвременната турска музика и европейската сцена
Съвременната турска музика и европейската сцена
Съвременната турска музика и европейската сцена

Отляво надясно: Баръш Манчо, Джем Караджа, Еркин Корай

Бих ви окуражила да изгледате клипове на споменатите по-горе изпълнители, за да разберете колко много са повлияли на съвременните турски банди, както и защо хипарското, психеделично, груув излъчване и звучене са все още част от облика на турската алтернативна музика, част от нейната уникалност.

В този ред на мисли, не можем да продължим нататък, без да споменем BaBa ZuLa и тяхната отдаденост на експерименталния ориенталски ъндърграунд психеделичен рок, познат с изтънчеността си, доброто познаване на традиционното звучене, но и със задължителната изненада, която бих нарекла „сладка лудост“.

За мен беше удоволствие да чуя дарк-ембиънт-психеделичния албум Bu Bir Ruya („Това е сън“) през 2018-та. Албумът е част от проекта DirtMusic на Hugo Race – бивш член на бандата Nick Cave and The Bad Seeds, и BaBa ZuLa пасват невероятно. Албумът е многолик, преплита ориенталска музика и дарк ембиънт китара, а текстовете на песните са или силно политически, или твърде лични. Пее се както на английски, така и на турски. Човек би си помислил, че специално за мен са го записали този албум! Слушах го до припадък.

Друг албум, който слушах безброй пъти, беше Gece („Нощ“), на една от най-нашумелите по света турскоезични банди, изпълняваща анадолски рок – Altın Gün („Златен ден“). Тя затвърди и популяризира хипарското, груув усещане за анадолския рок, но и вдигна летвата с талантливо и умело адаптиране. Групата е базирана в Амстердам. Създадена е от нидерландеца Яспер Ферхюлст (басист), бивш член на инди банда, който иска да свири анадолски рок, но не знае турски. Разлепя обяви в турските бакалии из цял Амстердам, пуска публикации в социалните мрежи и след известно време намира Мерве Дасдемир (вокал) и Ердиндж Еджевит (баглама и вокал). Така се сформира единствената (до този момент) турскoезична банда, номинирана за „Грами“ през 2019 г., която Турция разпознава като своя. Един от водещите ежедневници на Турция Hürriyet я нарича „нашата гордост на червения килим“. 

Във връзка с наградите и популярността обръщам специално внимание на лейбъла GlitterBeat, част от който са BaBa ZuLa, Gaye Su Akyol и Altın Gün. Каталогът им е пъстър и пълен с качествена музика от Африка, Азия, Южна Америка и др.

Съвременната турска музика и европейската сцена
Съвременната турска музика и европейската сцена

Altın Gün © Sanja Marusic

През 2021 г. започва проектът #60JahreMusik, с който се отбелязва 60-годишнината на турската музика в Германия. Сайтът, в който са събрани интервюта, видеоклипове, статии за музиката на различните поколения, е наречен Истанбул-Берлин. Това е много смислен проект и единствен по рода си архив и каталог на турски музиканти, живеещи в Германия. В сайта може да се намерят статии на английски и всеки, който проявява по-голям интерес по темата, ще открие достатъчно лични истории и още музика.

Проследяването на присъствието на турската култура от последните шейсет години в Европа чрез музиката за мен е интересен начин да се ориентираме къде се намира тя на европейската карта в момента. Колкото далечна и непозната е в началото на 60-те в Германия, толкова разпознаваема е през последните няколко години.

Съвременната турска музика вече е част от европейската и световната сцена. И не се бори за нищо – просто е.

Свободна е да бъде себе си; приета е като равна. За това помагат не само глобализацията и открехнатата врата, през която успяват да преминат нови културни течения, но и стабилното присъствие на турската музика в Европа вече шест десетилетия. Помага и приемането на алтернативната западна музика в турската култура.

Културният диалог, който тече в момента, и приемствеността са важни за нас, живеещи между звуците на Изтока и Запада. 

Казват, че най-лесният начин да научиш за един народ е да слушаш неговата музика. Мисля, че ние все повече се опознаваме едни други. Но този процес е крехък, затова е добре към него да се подхожда с внимание и разбиране. За да продължим да се срещаме отвъд границите, отвъд мисълта за тях.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/maynata-vi-tuk-sme-detsata-na-gastarbayterite-i-striytkulturata/

<< Към първа част

Tъмна любов, тъжна любов.
Така наречените марки са фалшива любов.
Тъкмо вързах двата края
и насреща ми се появи смъртта.

Ideal – Aşk, Mark ve Ölüm („Любов, дойчемарки и смърт“), превод Емине Садкъ

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата

В своята книга „В клинч. Историята на моите филми“ Фатих Акин разказва за роднините и родителите си, пристигнали през 60-те години, които раждат и отглеждат децата си в Западна Германия с илюзията, че „още малко и ще се върнем в Турция“.

Част от роднините му наистина се завръщат в Турция по време на Световната петролна криза, която разклаща силно икономиката на ФРГ през 80-те. За да се справи с безработицата, правителството на Западна Германия насърчава парично емигрантите да се приберат по родните си места. Родителите на Акин така и не тръгват. Нещо повече, баща му и брат му са актьори в повечето му филми.

Акин е роден през 1973 г. в Хамбург и е един от силните гласове на турските артисти, творящи в Германия. За себе си той казва:

Докато мисля, ще мисля на немски.

Също и:

Моята родина е киното.

Във филма „Срещу стената“ (2004) свободата да избереш езика, на който да мислиш, и да принадлежиш не на територия или култура, а на изкуството (или на идеята за свободата), е представена с очарователна своенравност.

Главният герой Джахит, немски турчин и суициден пънкар, е на гости на консервативното семейството на Сибел, която среща в клиника за самоубийци. Сибел иска да сключи фиктивен брак с Джахит, защото само ако тя стане притежание на друг мъж (турчин), може да се освободи от тираничния брат и семейството си. Тук ставаме свидетели на титаничен сблъсък между две различни идеи за съществуване, а забранените плодове на свободата се достигат по логиката на същите правила, с които биват забранявани.

В същата сцена братът на Сибел говори на турски с „кандидат-зетя“ Джахит. Джахит отговаря на немски:

– Защо не говориш турски? – пита го братът на Сибел, леко ядосан.
Какъв зет ще им става тоя, ако не говори турски? Може ли да се има вяра на подобен човек?
– Забравил съм го! – отговаря Джахит. 

В Турция ни наричат немци, в Германия – чужденци.
Аз съм дете на гурбетчии.
Немци ни наричат, но сме непознати за всички.
Нашият път продължава зад кулисите.

Islamic Force – Gurbetçi Çocukları (1997), превод Емине Садкъ

Продължителната безработица през 80-те, довела до масово гетоизиране на гастарбайтерите, както и 90-те години на обединена, но нестабилна Германия, водят до разклащане на ценностната система и традициите. Левите убеждения стават все по-леви, а десните – все по-десни.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата
Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Както нацистката партия (НСДАП) през 1921-ва и 1922-ра нараства значително заради безработицата, предизвикана от Голямата депресия, така и неонацизмът укрепва през последните две десетилетия на ХХ век и се превръща във все по-сериозна заплаха за чужденците.

В Източна Германия неонацизмът се появява като естествена опозиция на комунизма.

Парадоксално, младежите, борещи се срещу властта на комунистите, връщат забранените от режима нацистки символи и ги превръщат във флагове на възможната свободна и обединена Германия. (Тук може да се запознаете с хронология на терористичните и ксенофобските атаки срещу турците на територията на Германия през 90-те.)

Изолирани, заседнали между две култури, много от децата на турските гастарбайтери буквално порастват по улиците на една неприветлива Германия, която вече не желае нито тях, нито родителите им.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата
Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Улицата се превръща в сцена както за криминални прояви, така и за изкуство и създаване на субкултурни течения.

Брейкът, графитите, хип-хопът, или уличната културата е представена за първи път в Германия от американските войници. Уличната култура сред турските младежи създава и обособява пространство, към което можеш да принадлежиш и в което можеш да отстояваш свободите си, следователно – да се чувстваш защитен.

През 90-те години т.нар. ориенталски хип-хоп в Германия, или както някои музикални критици го наричат – „гласът на изгубеното поколение“, е един от най-слушаните стилове. Хип-хоп бандите, като Cartel и Microphone Mafia, се превръщат в суперзвезди. Изнасят концерти в Швейцария, Австрия, Нидерландия, а в Турция препълват стадиони.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата
„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата
„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата

Кадри от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Освен че оказва съпротива срещу неонацизма, стрийткултурата противодейства на вътрешната агресия в турските общности и е алтернатива на криминални групи като Fighters, Аraba Boys и други „лоши момчета“, които използват принадлежността към онеправданите групи като извинение за извършване на престъпления и за създаване на още по-голямо напрежение между неонацизма и турските общности.

Фатих Акин признава, че за кратко участва в една от тези групи, но когато агресията стига буквално до нож, разбира, че това не е мястото, което може да представлява неговата идентичност.

Нямаше много варианти да бъдеш себе си. И трябваше да избереш – хип-хопа или криминалните групи,

казва представител на същото поколение във филма „Любов, дойчемарки и смърт“ (2022).

First we had a wall and now we have a war
Between the skinheads and all the blackheads
the real reason why the politicians are that fat

Отначало имахме стена, а сега сме във война
между скинари и гастарбайтери
ето защо политиците са се ояли

Islamic Force – Black hair в албума The Whole World Is Your Home (1993), превод от английски Емине Садкъ

„36 момчета“ е емблематичната берлинска банда, базирана в квартала Кройцберг, или т.нар. „столица на турците в Германия“, споменат в предишната статия. В началото на 90-те тя наброява 500 турски деца, които не искат „да продават наркотици и да използват оръжие“, а „да променят света. С какво? С изкуство!“, споделя в интервю Тамер Йеит, който става член на бандата на единайсет години, защото

онази любов, която не можехме да намерим вкъщи, я намирахме на улицата.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата
Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Важно е да отбележим, че по време на петролната криза и нарастването на безработицата Кройцберг е средище на немски пънкари и хипари, които скуотват* стари жилищни сгради или наемат големи апартаменти на много ниски цени. Там заживяват и записват албумите си звезди като Иги Поп и Дейвид Боуи, които често посещават популярния пънкарски клуб SO36.

Истински уникален е Кройцберг – през 80-те и 90-те по улиците му можеш да видиш да се разхождат както жени с фереджета и мъже с мустаци, така и млади хора с гребени, боядисани във всякакви цветове, с кубинки, кожени якета и обеци по лицето. Място, събиращо онези misfits, които не пасват на общата картина и не могат да бъдат интегрирани в системата.

Красотата на този квартал създава предпоставка за много различна и силна (суб)културна съпротива срещу насилието, в която децата на гурбетчиите успяват да потърсят и намерят идентичността си.

Рап музиката в Америка е различна, защото в ДНК-то на американците са закодирани джазът и фънкът. Това е най-силното наследство между поколенията – музиката, която слушаме. Ние, от друга страна, не пораснахме с джаз и фънк. Пораснахме, слушайки турска музика или анадолски поп. И вярвахме, че всяка култура трябва да намери собствената си рап философия. Което значи, че трябва да оставим ДНК-то ни да говори и това да бъде началната точка на нашето изкуство. По този начин ще запазим идентичността си и ще избегнем повторение на други стилове.

Killa Hakkan, рапър, член на бандата Islamic Force

Смятам, че субкултурните течения са в основата на изграждането на здравословна и устойчива културна среда в нашето съвремие. Няма нищо по-смислено от това младите хора да се самоорганизират около изкуството, да бъдат ангажирани със социалните проблеми и осъзнато да се борят срещу несправедливостта. Вярвам също, че субкултурите създават приемственост между поколенията на „различните“ и арена за оказване на съпротива срещу агресията и институциите. Именно затова децата на турските гастарбайтери, отраснали по улиците на обединена Германия, възпяват проблемите и несгодите на своето поколение и отстояват идентичността и свободите си.

Майната ви, тук сме и сме такива, каквито сме! –

казват те. И с тази спечелена битка създават благоприятна среда за следващото поколение, чиято идентичност и музика са в завидна симбиоза и с достойнство присъстват на европейската и световната сцена. 

* От англ. squatting – култура на окупиране на безстопанствени сгради, много популярно за субкултурните общества в края на 80-те и началото на 90-те; около Кройцберг съществуват още подобни места.

Възходът на крайната десница в Германия – как и защо?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://www.toest.bg/vuzhodut-na-kraynata-desnitsa-v-germaniya-kak-i-zashto/

Възходът на крайната десница в Германия – как и защо?

През последната седмица в Германия се проведоха десетки демонстрации, в които се включиха над един милион души от цялата страна. Те бяха подкрепени от политици от целия партиен спектър, неправителствени организации, представители на църквите и на профсъюзите. Причината – на тайна сбирка на дяснорадикални лидери в Потсдам с участието на представители на „Алтернатива за Германия“ (АзГ) и на „Съюза на ценностите“ (фракция на Християндемократическия съюз) е обсъждана идеята за насилствена масова „ремиграция“. Зад тази сложно звучаща дума всъщност се прикрива идеята за повсеместно насилствено прогонване на чужденци и дори на германски граждани с чуждестранен произход от Германия. Срещата е разкрита и документирана от неправителствената организация „Коректив“. 

Днес в Германия живеят 23 млн. души с миграционен произход – мигранти или техни деца. Преобладаващата част от децата имат германско гражданство и са преминали през германската образователна система. Сред тези 23 милиона са и около 450 000 български граждани, както и българи с германско или с двойно гражданство. Въпреки че заплахата да се реализират такива планове граничи с абсурд, събитието предизвика мощен отпор. Като опасност се отчита дори самото говорене за насилствено екстрадиране. 

Добре известно е, че думите трасират пътя към действията

Точно тези думи, но и споменът за радикалните целенасочени убийства на девет чужденци в периода от 2000 до 2007 г. от организацията „Националсоциалистически ъндърграунд“ повдигна и множество въпроси. Защо в Германия, една държава, в която споменът за националсоциализма е травматичен и жив и която от края на Втората световна война е инвестирала милиони в борбата с различни екстремистки течения, радикалните нагласи продължават да процъфтяват? Те, разбира се, винаги са съществували. Но избуяването им днес e необичайно силно.

Според актуалните социологически данни АзГ би спечелила 22% от подадените гласове, ако изборите за германски парламент се състояха тази неделя. С това тя би станала втора политическа сила в страната, измествайки социалдемократи, либерали и зелени. В Източна Германия се очаква партията да бъде дори първа политическа сила, изпреварвайки Християндемократическия съюз.

Предвид предстоящите избори за Европейски парламент и за регионални парламенти в три източногермански провинции, тези данни нямат единствено прогнозна стойност, а са индикатор за сериозна промяна в обществените настроения, но и във властовия баланс. Това се потвърждава и от публичния годишен доклад на Службата за защита на Конституцията. Става дума за една по-широка тенденция, обхванала много страни от Западна Европа.

Но какви са причините?

Не е тайна, че от няколко години най-мощната европейска икономика – тази на Федералната република – се задъхва. COVID-19, Зелената сделка и войната в Украйна са основните фактори, които оскъпиха производството и съответно намалиха износа на германски стоки в чужбина. Трудностите с глобалните доставки на стоки и суровини – преди три години заради пандемията, а днес поради кризата в Червено море – допълнително усложняват ситуацията. 

И ако по време на COVID-19 германската държава все още можеше да си позволи чрез различни програми да облекчава товара върху производители и потребители, то последвалата руска инвазия в Украйна и самоограниченията, наложени от Партията на зелените (затваряне на атомните и на въглищните централи, скъпоструващите програми за повишаване на енергийната ефективност), както и повишената цена на газа вследствие вноса на LPG сякаш ограничиха възможностите за проактивни компенсиращи мерки.

На този фон много по-ясно изпъква един сериозен проблем, съществуващ от поне три десетилетия – нарастването на социалните неравенства в германското общество и намаляването на покупателната способност на средните и по-ниските социални прослойки. В множество свои изследвания и доклади известният социолог проф. Михаел Хартман показва как през последните 30 години вследствие на данъчни промени, които облагодетелстват предимно заможните и имотни граждани, социалното разслоение в Германия непрекъснато се увеличава. 

За да задържат повече фирми в Германия, правителствата след епохата на Хелмут Кол, независимо от идеологическата си обагреност, намаляват корпоративния данък или го поддържат на ниско ниво. С цел предотвратяване на емиграцията и съответно преместването на мястото на данъчната задълженост на заможните прослойки, се намалява и данък общ доход. С това драстично спадат приходите в хазната и съответно – възможността за инвестиции, но и за поддържане на по-слабо социално разслоение. А инфлацията, особено висока през последните четири години, на практика изяжда увеличенията на заплатите и фактически намалява покупателната способност.

Разбира се, средното ниво на доходите в Германия продължава да бъде едно от най-високите в света. Но също така с просто око се вижда, че инфраструктурата на страната е далеч от блясъка, с който се отличаваше в началото на 90-те. Държавните железници хронично закъсняват – едва 66% от всички влакове през 2023 г. са пристигнали по разписание. Много общини са потънали в дългове и нямат възможност да инвестират в нова инфраструктура. Места в детските градини в големите градове няма, а опашките пред социалните кухни стават по-дълги. 

Социалното разслоение е видимо и сред пенсионерите – средната брутна пенсия е около 1543 евро на месец. В България тези доходи все още изглеждат твърде високи, но съотнесени към разходите, необходими за живот в Германия, те са проблематично ниски. Настаняване в дом за възрастни хора струва между 3500 и 4700 евро на месец, като само част от тях се покриват от застраховката, а двустайно жилище в голям град само с много усилия може да бъде наето на цена под 1300 евро. На практика един пенсионер трудно може да си позволи тези разходи – на помощ идват децата или социалните служби. 

Парадоксът обаче е, че подкрепилите тайната сбирка на АзГ принадлежат към съвършено различна социална прослойка. Сред тях са материално добре обезпечени лица, например предприемачи и политици, които са далеч от социалната нищета. Очевидно не само икономическото развитие е причина за нарастване на социалното напрежение в германското общество. 

Демографията и миграцията 

Поради ниската раждаемост населението на Германия от десетилетия застарява. От години броят на жителите е устойчив – около 84 млн., но тази стабилност се дължи предимно на имиграцията, а не на естествения прираст. Вследствие на демографското развитие редица длъжности, които не са от предпочитаните, изпитват хроничен недостиг на кадри. Въпреки сравнително доброто заплащане в Германските държавни железници има около 20 000 незаети работни места. Отчаяно се търсят водопроводчици, медицински работници, лекари, продавачи в магазини, шофьори на автобуси и разбира се, ИТ специалисти. 

Може ли обаче миграцията да бъде решение? Вероятно само отчасти. Зависи от мигриращите, но и от възможността на едно общество да интегрира бързо и успешно новодошли хора. Германските политици години наред упорито отказваха да признаят, че Германия е имиграционна държава и че процесът, започнал с набирането на гастарбайтери в края на 50-те години, е необратим. Пред желаещите да имигрират и работят през 90-те години източноевропейци се поставяха непреодолими бюрократични и визови бариери. Един неизползван потенциал, намерил нов дом отвъд океана.

Вследствие на войните в Сирия, Афганистан и Ирак и на едно замислено като хуманитарно и временно решение през 2015 г. Германия отвори границите си за милиони, търсещи убежище. По силата на Дъблинското споразумение, но и на националното законодателство, германската държава нямаше законово задължение да приеме тези хора, но го направи в знак на солидарност с претоварените държави на външните граници на ЕС. А вероятно и с убеждението, че това отваряне би могло да бъде част от решението на демографския проблем. 

И макар днес, близо 10 години след събитията от лятото на 2015 г., 56% от имигриралите през 2015–2016 г. да имат постоянно работно място, интегрирането на тези хора на пазара на труда все още е свързано с препятствия. Твърде големи са психическите травми на бягащите от войни, насилие и глад, невинаги достатъчна е квалификацията им. В много случаи отнема години тези хора да бъдат обучени.

Пропагандата и въпросите за идентичността

Дяснорадикалните екстремисти се фокусират именно върху проблемите. Те трудно биха признали случаите на успешна интеграция. Факт е обаче, че днес Германия е дом на хиляди успешно интегрирани лекари, учители, икономисти, юристи, а дори и министри с миграционен произход. Да си припомним, че една от най-популярните ваксини срещу COVID-19 – „Пфайзер/Бионтех“ – беше създадена именно от деца на турски мигранти в германския град Майнц. 

Но АзГ са впили поглед в тъмната страна, а тя съществува – Германия има сериозен проблем с екстрадирането на неполучилите бежански статут. Хиляди, подали молби за убежище, подлежат на екстрадиция след отклоняване на молбите им. Въпреки че нямат право да живеят в страната, те не могат да бъдат изведени извън Германия – документите им за самоличност липсват и родните им държави отказват да ги припознаят като свои граждани. Единствената възможност е те да продължават да получават социални помощи и да чакат деня, в който екстрадицията би могла да се реализира. Левите пледират за легализацията и интеграцията им, а преобладаващата част от десните са за ограничаване на престоя им и настояват, че Германия по принцип има нужда от миграция, но не от такава миграция. 

Сериозно препятствие се оказват и културните различия. Чрез масирана интернет пропаганда, на която и германското общество е изложено, се акцентира върху сексуалните насилия, извършвани от мюсюлмани, и върху пренебрежителното им отношение към жените – сякаш в обществата, в които няма мигранти от ислямски страни, такива проблеми не съществуват. 

АзГ обаче не спира да повтаря, че Германия губи идентичността си с приемането на толкова много мигранти. И още изказвания в този дух, които могат да бъдат перифразирани най-общо така: „Ние трябва да бъдем себе си, да изгоним чуждите. Политиците ви предадоха, изберете нас – ние ще направим всичко по-различно и по-добре. Няма да плащаме за чужди войни и за скъп газ. Ако екстрадираме милиони мигранти, цените на наемите ще спаднат, защото търсенето на жилища ще намалее.“ 

В това популистко говорене се включва и крайнолевият „Съюз на Сара Вагенкнехт“, който се отцепи от левицата именно поради несъгласие с миграционната политика. И зад двете партии се прокрадва сянката на Москва. Въпреки това думите им звучат примамливо, особено на хора, които чувстват, че стандартът им на живот е спаднал, без да могат да си обяснят причините. 

На този фон е лесно за предизвикателствата да бъдат обвинявани традиционните партии и мигрантите. Ако обаче някой някога реализира абсурдната и престъпна идея да прогони милиони хора с миграционен произход от страната, в Германия няма да има кой да ти продаде дори хляб. 

А ние, българите?

Ако се съди по изборните резултати, мнозина гласуващи в Германия българи сякаш са склонни да се подведат по популистките тези на АзГ и на българските ѝ аналози. Те обаче забравят – ако някой ден бъдат въведени ограничения за мигрантите, ако „излезем“ от Европейския съюз, за да бъдем „суверенни“ и „независими“, както пледират АзГ, а и някои български партии, например „Възраждане“, то нашите сънародници, работещи в Германия, ще бъдат най-силно засегнати. На теория може би е примамливо да сочиш чужденците с пръст, докато ти самият не се окажеш част от тях.

Доза реализъм към добрите новини за имиграцията

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2024/dosa-realizam-migracia/

Многократно съм казвал, че всичко свързано с Германия в българската версия на DW трябва да се чете с едно наум. Особено преводите на немски статии, които изначално да тенденциозни.

В този смисъл и в подкрепа на това, имам няколко бележки по скорошния им текст, че 1.2 млн. души са напуснали Германия само през 2022. Повечето – чужденци живеещи там, някои с паспорти, а българите са на четвърто място сред тях. Това е добавка и към мой коментар под изказване на Асен Василев в подобна посока, където коментирах източника и надеждността на данните.

Първо, цитираните данни от няколко института разпознаваемо са или директно цитират службата по миграция и бежанци. Писах преди години, че данните им не са верни и статистическата служба го признава. Нищо не се е променило от тогава. След (псевдо) пребояването според неофициален отговор на последните се опитат да консолидират информацията без да прекъснат серията и да генерират странни изводи, но не е направено още.

Тази липса на информация колко са чужденците важи особено за мигрантите от ЕС и засяга особено българите. Все пак, дори с разминаващите се данни виждаме поне 400 хиляди българи в Германия преди пандемията. Също, че стотици хиляди ще имат вече право на немски паспорт в следващите години. Сигналите след 2020 обаче са разнопосочни. Истината е, че много хора не се отрегистрат в Германия и не ги „лови“ статистиката, също както концепцията за „постоянен адрес“ в България обърква местната статистика.

Анекдотни наблюдения сочат наистина към много млади хора и цели семейства с деца, които се прибират в България. Особено такива родени в чужбина. Аз съм сред тях. Тук обаче човек не може да разчита на балона си, тъй както и българската общност в Германия не е хомогенна а грубо може да се раздели на поне 6 части. Има много социално-икономически фактори (социални, пенсии), очаквания към страната и работата, а кризите от последните години и сегашната стагнация засяга всеки сектор по различен начин.

Макар преведеното от DW въпреки увъртанията им да звучи оптимистично за България, трябва и това да приемаме с щипка сол. Преди години когато започна драстичния скок на българите в Германия, имаше възгласи, че стотици хиляди се изнасят. Особено покрай демографската криза това е една от честите камбани, на която се бие. В действителност огромна част от ръстът беше от българи мигриращи от други страни в тежко положение – Италия, Испания, Гърция и Великобритания. Сега има голяма вероятност това да се случва в обратна посока. Фактите са, че въпреки гръмките имена на демографски институти и агенции, всички работят с извадки и изначално грешни данни и никой не може да каже със сигурност.

Важно е да се говори за тези неща с разбиране и да знаем какво се случва. Най-малкото, защото трябва да можем да измерим ефектът от различни мерки в продължителен период от време. В горния случай говорим за вътрешна и външна миграция и важността на децентрализацията, но аналогичен проблем има и със смъртността и раждаемостта. Има явно объркване сред редица политици дори колко българи има зад граница.

На първо време обаче имаме нужда от най-важният елемент – драстични и смели реформи в образованието, здравеопазването, социалната сфера и районите извън големите градове и то с постоянство и продължителност. Отпорът срещу последните е значителен, къде заради инертност в системата, къде заради его на ключови хора. До сега сме били свидетели само на козметични промени, кампании като за пред медиите и еднократни мерки с увеличаване на надбавки.

Има шанс да го направим и не бива да го изпускаме. Много хора предупреждават, че „демографският влак“ вече е заминал и в известен смисъл са прави. Това не означава, че сме в пагубна ситуация, а че колкото повече отлагаме, толкова по-тежко ще е решението. Българите в чужбина не се връщат заради една или друга инициатива и медийна кампания, а въпреки тях. Особено една конкретна организация по-скоро показва защо много от сънародниците ни сме заминали от България на първо време. Обръщането на тенденцията, доколкото я има, не е заради мерките на едно или друго правителство, а заради обстановката около нас. Имаме шанс да се възползваме от тази ситуация и да я задържим като посока и има предостатъчно хора, които се борят това да стане.

The post Доза реализъм към добрите новини за имиграцията first appeared on Блогът на Юруков.

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/gastarbayterskata-pesen-kato-dom-dobre-doshli-v-almanya/

На гара Сиркеджи договор ми дадоха.
Новото ти работно място е Германия, казаха.
По един билет и по един пакет,
и хайде, на път ни пратиха…
ГерАмания, ГерАмания, дотук дошъл, назад няма връщане 

Aşık Metin Türköz – Alamanya, Alamanya (1961), превод от турски Емине Садкъ

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Крокодилът на чеверме и шотът с жив октопод в Банкок не ме изненадаха така, както заведението за бързо хранене Berlin’s Doner Kebab.

Не знам защо толкова се изненадах, че Берлин и кебап съществуват на едно място в Тайланд, когато връзката между Германия и Турция е на повече от шейсет години, а в Тайланд пристигат достатъчно германски туристи, израснали с турската кухня, приемащи дюнера като част от немската култура.

Припомних си и думите на моя приятел Хауке, който в Хановер ми сподели, че вече е невъзможно да мислим за Германия, без да мислим за турската култура. Най-вече за турската кухня. Хауке каза също, че

Германия би била скучна страна без турците. И без турския рап, борещ се срещу неонацистите.

В този текст ще поговорим точно за турската музика в Германия, като започнем с гастарбайтерската, или гурбетчийската песен. Но първо е важно да зададем историческата рамка, която е довела до нуждата от тази песен.

Икономическото чудо на Западна Германия през 50-те години (Wirtschaftswunder) принуждава правителството да потърси евтина работна ръка и първите гастарбайтери във ФРГ пристигат от Италия, Гърция и Испания. През октомври 1961 г., малко преди Берлинската стена да бъде построена изцяло (и работниците от Източна Германия да останат изолирани от другата ѝ страна), Западна Германия и Турция сключват споразумение за набиране на работна ръка.

По същото време Турция изнемогва, инфраструктурата ѝ е слаборазвита, хората от провинцията се изхранват с онова, което успеят да произведат, а безработицата е ужасяваща. Стотици хиляди турци, предимно мъже, които преди това не са излизали от собственото си село, се качват на влакове за Германия и потеглят към един напълно чужд свят.

Именно заради непознаването и различията между турската и немската култура Теодор Бланк, тогавашният министър на отбраната, е категоричен, че подписването на това споразумение не е в интерес на ФРГ, но Съединените щати, решени да сближат Турция със Запада, успешно оказват политически натиск.

Първоначалната идея според споразумението била гастарбайтерите от Турция да останат само две години. Приемлив период и за работниците, които си представяли, че ще изкарат достатъчно пари и ще се завърнат в родината си богати. Това е, мисля си, и причината много от тях да тръгнат с музикалните си инструменти на път – тарамбуки, сазове и т.н. Както се казва, потеглят с песен на уста. Песен, чийто край им се струва не само щастлив, но и скорошен. 

В документалния филм на Би Би Си от 1972 г. може да видите кадри от безкрайната забава във влака за Германия. В него се съдържат ценни и информативни кадри за процедурите преди заминаването и за задължителната проверка на здравословното състояние на гастарбайтерите. Дали тези хора са предполагали, че за голяма част от тях това ще бъде еднопосочно пътуване; че

само след няколко десетилетия Германия ще стане страната с най-многобройното турско население извън Турция (над три милиона души);

че Берлин и кебап могат да стоят в едно изречение на другия край на света; а турската музика ще се превърне в неочаквано успешна индустрия в Западна Германия?

Облаци, кажете!
Мъката си на кого да я разкажа?
Точно тези, дето мислехме за свои, ни простреляха.
А още по-дълбока е раната ни от гурбета.
Кажете, да не би да има вести от родината?
Или тези дъждове са от сълзите на любимата ми?

Özdemir Erdoğan – Gurbet (1972), превод от турски Азиз Таш

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя
Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя
Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя
Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя
Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Фотографиите са от изложбата Memoirs in My Suitcase

От дистанцията на времето е трудно да си представим културното и медийно откъсване на стотици хиляди души, които не знаят нито дума немски, живота им в изолация, в работнически лагери, без турско радио, без турски вестници, от които да научат какво се случва в страната им, без книги или филми. Без нищо свое, нищо, което да им припомни или потвърди кои са… Освен музиката, която носят със себе си и чрез която се опитват да се върнат у дома. 

Музиката е неизменна част от идентичността.

Тя е публично ритуално събитие, в което всеки има роля като музикант, танцьор или слушател, а вследствие на това се създават важни емоционални връзки, споява се единството и целостта на общността. Така, при липсата на други обединяващи културни процеси, какъвто е и случаят с първите турски гастарбайтери, музиката и танцът се оказват единствените средства, чрез които общността разпознава себе си като такава.

И ето, стигаме до турската гастарбайтерска песен, която още в средата на 60-те години се настанява в новооткритите турски казина из цяла Германия. (Въпреки че казината в момента са забранени в Турция, в турската култура, освен място за хазарт, те са арена за забавление – с ориенталски танци, алкохол, наркотици и проституция.) В Германия казината се отварят от групи работници, представляващи различни региони или големи градове, и съответно носят имена като Anadolu, Gaziantep и т.н. Така лека-полека и регион по регион Турция се настанява в Западна Германия.

Всяко от казината има различна програма, обикновено започваща с кратки сказки, поезия, разказване на анекдоти, разбира се, белиденс, концерти на утвърдени музикални оркестри, класически изпълнения на саз, както и отворена сцена за онези музиканти, които искат да представят песните си пред публика.

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя
Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Кадри от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

А Тürkischer Basar продължава да се помни като едно от най-екзотичните и важни места. Намирал се е в берлинския квартал, наричан „столица на турските гастарбайтери“ – „Кройцберг“*. След падането на Стената базарът е затворен и на негово място е построена метростанция на Bülowstrasse.

През 1964 г. в Кьолн е създадена музикалната компания Türküola Müzik, която в партньорство с големите музикални компании в Турция купува права на популярни турски изпълнители, продуцира турска музика в Западна Германия и я разпространява сред гастарбайтерите. Същата компания организира едни от най-големите концерти на немска сцена и представя в Германия легендарни турски музиканти като Ибрахим Татлъсес (Ibrahim Tatlıses), Зеки Мюрен (Zeki Müren), Бюлент Ерсой (Bülent Ersoy) и Джем Караджа (Cem Karaca). 

Обръщам специално внимание на Джем Караджа – бащата на турския рок, който дълго време е обвиняван в „целенасочено създаване на напрежение и тласкане на Турция към кървава революция“. През 1980 г., след военния преврат на Кенан Еврен, докато лявомислещи турски интелектуалци продължават да бъдат избивани, Джем Караджа е привикван няколко пъти за разпит в Турция.

Музикантът е напуснал родината си година преди военния преврат и остава в Западна Германия осем години. Благодарение на създадената вече сцена на турската музика и аудитория, Джем Караджа успешно изгражда наново кариерата си, пее на немски и за много кратко време се превръща в немска медийна звезда в много тежки за всички гастарбайтери времена.

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя
Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Кадри от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Аз съм турчин.
Не мога да говоря немски,
но мога да работя.

Türkisch Mann – Yusuf Cavak (1977), превод от турски Емине Садкъ

За вътрешните емоционални процеси и състоянието на турското гастарбайтерско общество от този период може да разберем повече и от самите теми на песните, които освен да възпяват тъгата по бащиния дом и тежестта да си сам в Almanya, служат за веселие и вид протест срещу несправедливото отношение на германските работодатели. Чрез музиката си гастарбайтерите всъщност се опитват да влязат в диалог с важните институции.

Един от видните гласове на турските гастарбайтери – Ашък Метин (Asık Metin), пише песента Meister Isci Kavgası („Скандал между шеф и работник“). На записа се чува глас на немец, който се кара на някого (предполага се на работник), а певецът (работникът) весело си пее:

Аз дойдох на приключение.
Не държа на парите
ти, мечко германска,
заповедта ти не би се чула от пчелата.

А в една от най-тъжните песни на Йоздемир Ердоган (Özdemir Erdoğan) Gurbet се пее следното:

На кого мога да разкажа мъката си, о, облаци?
Близките приятели ме нараниха,
а носталгията по дома е рана, по-дълбока от всяка друга.
Кажете ми, има ли новини от родния ми край,
или тези дъждове са сълзите на любимата?

„Гурбет“, превод от турски Азиз Таш

Световната петролна криза, започнала в началото на 70-те години, бележи края на германското икономическо чудо. До началото на 80-те голяма част от гастарбайтерите остават без работа, а германското правителство плаща по 10 000 марки на всеки, който иска да се завърне в Турция. Естествена реакция на вече създадената турска музикална индустрия във ФРГ е да запее на немски. Много смешен, почти комичен немски, но достатъчен, за да бъде разбран и да предаде посланията си както на турците, така и на немците. По това време Западна Германия започва да се тресе от протести и стачки, гастарбайтерите искат по-справедливо и достойно отношение, а виковете им стават все по-настоятелни. 

Еs kamen Menschen („Дойдоха хора“) на Джем Караджа започва така: „бяха повикани работници, / но дойдоха хора“, а Deutsche Freunde („Немски приятел“) на Озан Ата Джанани (Ozan Ata Canani) е със същия лайтмотив, но продължава с „като заварчик, като общ работник, / като мръсен боклукчия, арматурист и монтажист, / работещи на поточна линия, / наричат ни гастарбайтери / нашите немски приятели, / наричат ни гастарбайтери“. Двете песни се превръщат в химни на протестните движения за защита на човешките права на турските емигранти.

Тъй като никой не е очаквал гастарбайтерите да останат две десетилетия в Западна Германия, дълго време липсва адекватен интеграционен план за тях. През 70-те и 80-те години безработицата расте, турските квартали се гетоизират, а масовите политически настроения срещу гастарбайтерите се променят и поставят началото на неонацизма и антимиграционните настроения, които през 90-те прерастват в жестокости и терор срещу турското население във вече обединена Германия.

Чрез рапа, пънка и стрийткултурата следващото поколение, гастарбайтерските деца, родени в Германия, оказват съпротива срещу неонацизма и се превръщат в гласа на младите хора с леви убеждения.

Майната ви, тук сме!

крещят децата на гастарбайтерите. В следващата статия ще чуем точно тяхната песен. 

* Берлинската стена е минавала на три места през „Кройцберг“. Мястото е попадало в мъртвата зона – в края (и началото) на Западен Берлин. Затова и турското население е заселено там. В момента „Кройцберг“ се намира в центъра на града и е един от най-скъпите хипстърски квартали. 

За българската и немската потребителска кошница

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2023/einkaufswagen/

Тази вечер имаше репортаж по bTV Новините за цените, здравословното хранене и потребителската кошница. Сравняваха с Германия. Наскоро имах два разговора точно по тази тема и затова се заслушах. Изкараха около 300 лв на човек разход за здравословно хранене в България срещу 380 лв. в Германия. Имам четири забележки към репортажа и все за неща, с които подвеждат зрителите си.

Първо, говориха за здравословно хранене повече като реклама на определени стоки, отколкото като разнообразна диета. Вкарването на прескъпи „био“ продукти в темата беше повече от излишно. Огромен проблем на здравето ни е не само липсата на движение и спорт масово заместена с пушене, но и еднообразната храна с премного кебапчета, пържено и бира и твърде малко плодове и зеленчуци. И не, салатата покрай бирата не се брои.

Второ, взимаха цените от неназован интернет магазин за доставка на храна и … Фантастико. Харесвам Фантастико, но там цените са често 30% отгоре на тези в други магазини. Същото важи за сайтовете за доставка, макар и по други причини. Затова не може да се каже, че който и да е от източниците им беше представителен за това, което плащаме.

Трето, в Германия може да се храни човек относително по-евтино от България. Ще последва едно „обаче“ след малко, но фактите са, че с ниското ДДС за храните с чисто социална насоченост, големият пазар, работещата дотация на ключови за немското земеделие и животновъдство сектори и в голяма степен наложената от държавната машина практическа липса на печалба у същите компании държащи големите вериги у нас, цените на някои продукти и марки са по-ниски. Комбинирано със значително по-високата средна заплата това означава, че е възможно разходите на човек да са по-ниски не само като процент от бюджета, но и в абсолютна стойност.

Не на последно място обаче, също толкова вярно е, че много вероятно е за вас специално това да не важи. Това казвам често когато се отвори темата – да, може да се храниш по-евтино, но ти точно няма. Причината е многопластова и първата улика е в самия репортаж на bTV – сред главните примери за здравословното хранене бяха домати, краставици и яйца. Да, има по-евтини яйца в Германия, но ако искаш всъщност да имат някакъв вкус и жълтъкът да е жълт, ще платиш 3 пъти отгоре на скъпите във Фантастико. Доматите и краставиците са далеч по-сложни. В Германия трябва бая да се търси, за да намериш нещо с някакъв вкус. При турците е по-скоро добре, но не винаги. Аз плащах по 7 евро килото за домати, които що-годе ставаха, когато в България бяха по 3 лева. Някои свикват след години и не им е такъв проблем – въпрос на приоритети.

Втората улика отново се виждаше в репортажа – сиренето. Към него може да се добави лютеница, баница и прочие. Все неща, с които сте израснали и ще търсите. Намират се по български магазини и са значително по-скъпи от България. В зависимост колко пазарувате там това би било перо в бюджета, което не е за пренебрегване.

Трети и основен фактор е хранителната култура. В България обичаме храната и вкуса ѝ. Немската потребителска кошница е различна от българската по много отношения, особено в липсата на вкус. Имах колеги немци със сходни възможности като моите, които пазаруваха неща, до които от безпаричие съм прибягвал в студентските си години. Те просто не правиха разлика във вкуса. Тук дори не включвам храненето навън или традиционната им вечеря със хляб и шунка. Гледали са ме като луд излизайки с копър, три кила краставици и две кила кисело мляко от магазина. Да напълните количката си с нещата, с които сте свикнали да се храните в България с дори близък вкус и качество ще се охарчите значително повече от онова, което bTV съобщава.

Всичко това е строго индивидуално спрямо това как се храните, какви пари получавате в България и бихте получавали в Германия, както и на какви жертви сте готови. Някои хора свикват, на други не им е проблем изначално, а на трети им харесва дори повече. За 17 години съм минал през широк спектър на възможности и съображения за храненето си. В последните 8 следя в таблица всичките си разходи. Прецених, че ще е полезно да следя изкъсо финансите си, а и исках да видя как се променят през времето спрямо инфлацията. Затова знам точно колко съм давал за храна и каква част от бюджета ми е било към всеки момент.

Продължих да го правя след като се върнах в България на този ден преди точно три години. За това време видях, че разходите ми за храна намаляха между три и четири пъти. Храним се по същия начин, в повечето случаи дори със същите продукти. Сирене, лютеница и киселото мляко ни излизат по-евтино, но шоколадът, телешкото и алкохолът са значително по-скъпи. При други хора, с които сме си споделяли по темата, разликата би била по-скоро между 80% и два пъти, което отново е значително. Всичко зависи от навиците и за какво решиш да даваш пари.

Затова когато видите следващия път снимки на разминаващи се цени в български и немски, холандски, британски или където и да е там магазини, замислете се дали не е поредната въдица за кликове караща ви да гледате през ключалка нещо изолирано и крайно конкретно. Също, ако наистина сте решени да заминете за друга държава, приемете, че ще трябва значително да промените доста повече от езика и пощенския си код. Може би това е целта ви и е добра цел стига да е добре осъзната.

The post За българската и немската потребителска кошница first appeared on Блогът на Юруков.

“Биволъ” и “Капитал” с участием в новом фильме о Руже Игнатовой

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8A-%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BB-%D1%81-%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B5%D0%BC-%D0%B2-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%BC-%D1%84.html

вторник 1 ноември 2022


Сайт журналистских расследований «Биволъ» и еженедельник «Капитал» — единственные болгарские СМИ, привлеченные в качестве официальных партнеров создателей документального фильма о криптокоролеве Руже Игнатовой. На прошлой неделе Die Kryptoqueen – The…

Международният кинофестивал в Кьолн’2022 „Биволъ“ и „Капитал“ с принос за новия филм за Ружа Игнатова

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8A-%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BB-%D1%81-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D1%81-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%B2.html

вторник 1 ноември 2022


Сайтът за разследваща журналистика „Биволъ“ и вестник „Капитал“ са единствените български медии, които са били привлечени като официални партньори на създателите на документалния филм за криптокралицата Ружа Игнатова. Миналата седмица…

Че какво му е на Винету?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/winnetou/

Посред летните отпуски и политическите сътресения в България една новина мина и замина без особен публичен отзвук, какъвто сме свикнали да наблюдаваме в подобни случаи: немското издателство „Равенсбург“ е изтеглило от каталога си две книги за Винету, подготвени за публикуване. Става въпрос не за оригиналния „Винету“ на германския писател Карл Май, а за детски книжки, базирани върху филм, посветен на обичания вожд на апачите. Причината за издателското решение е в множеството критики в социалните медии, че индианските романи представят коренното американско население стереотипно, расистки и от гледна точка на колонизаторите.

Какъв расизъм, какви пет лева?

Решението на издателството среща негативни реакции от страна на някои дясноконсервативно настроени кръгове. Таблоидният вестник „Билд“ например нарича публичния дебат за книгите „истерия“, а изтеглянето им – „изгаряне на клада на героя от нашето детство“. Все пак Винету не е бил забраняван дори по времето на нацисткия режим.

В българския контекст решението на издателство „Равенсбург“ изглежда още по-необяснимо. Не защото „Винету“ е любимата книга на бившия премиер Бойко Борисов, а защото главният герой в нея е безспорно положителен. Благодарение на книгите на Карл Май поколения европейски деца израстват, симпатизирайки на индианците. Как тогава е възможно книгите за Винету да са расистки?

За разбирането на контекста в Германия, направил възможен спирането на книгите, както и на липсата на такъв контекст в България, може да помогнат две аналогични истории, но с различни последствия. Става дума за поведението на журито при представянето на двама участници в риалити шоу за таланти съответно в Германия и в България.

Мелиса от Херне, откъде си родом?

През 2018 г. на сцената на Das Supertalent (немското риалити шоу от франчайза Got Talent, към който принадлежи „България търси талант“) излиза 5-годишно момиченце с азиатски черти, което се представя като Мелиса. Сред членовете на журито е Дитер Болен от популярния през 80-те години дует Modern Talking.

– Откъде си, Мелиса? – пита Болен.
– От Херне – отговаря детето.
Позалязлата попзвезда очевидно не приема за валиден отговор името на град в Северозападна Германия, затова продължава да пита:
– А мама и татко откъде са, от Филипините ли?
– И те са от Херне – казва Мелиса за учудване на Болен, който не се отказва:
– Откъде сте [цялото семейство], от коя страна, родом?
– Не знам – предава се момиченцето, схванало, че от него се очаква да посочи различно населено място от Херне, но нямащо представа кое е то.
– А баба и дядо? – упорства певецът.

Докато другите членове на журито сконфузено мълчат, Болен насочва въпроса си към майката на момичето. Мирясва чак след като получава от нея отговора, че корените на семейството ѝ са в Тайланд.

Макар Дитер Болен да се държи добронамерено с детето, случаят предизвиква масово възмущение. Упрекът към музиканта е, че е постъпил расистки, отказвайки правото на Мелиса да се идентифицира като германка от Херне единствено заради външния ѝ вид. По този начин той индиректно оспорва идентичността на една пета от населението на Германия, което е с миграционен произход. Значителна част от тази група живее в страната от поколения и членовете ѝ не биха искали да се съди за идентичността им по външния вид, имената или по това откъде са бабите и дядовците им.

Мартин от Стара Загора, откъде идваш с такъв екзотичен тен?

През 2021 г. на сцената на „Гласът на България“ излиза мъж с неевропейски черти. Членове на журито са фолкпевицата Галена, поппевците Дара и Любо Киров и китаристът Иван Лечев. След изпълнението Галена пита:

– Толкова екзотичен, откъде идваш ти с такъв тен?
– Казвам се Мартин Айоделе Акинреми и съм на 32. От Стара Загора по принцип съм родом – гласи отговорът.
– Това е точно Стара Загора някъде – иронизира Дара.
– Да-да, близо до Стара Загора – влиза в тона ѝ Любо Киров.
– Там, в централната част, да – отговаря участникът в шоуто и допълва, че името му е нигерийско, при което се включва и Иван Лечев:
– Щях да кажа, че е от Нигерия, да.

Мартин Акинреми уточнява, че майка му е наполовина кубинка (въпреки името той няма нигерийска кръв). Според Любо „тази екзотика“ се е отразила на гласа на участника. Старозагорецът разказва, че е археолог по професия, и намира за нужно да добави, че тенът му се дължи факта, че идва от разкопки на магистрала „Хемус“, а не е „чак толкова мургав по принцип“. Обяснението му предизвиква бурен смях у членовете на журито, а Любо Киров подмята: „Това е от магистралата.“

За разлика от случая с малката Мелиса в Германия, този не предизвиква обществена реакция. А в него расизмът дори е повече. Защото и четиримата членове на журито, колкото и да харесват участника, отказват да приемат, че е възможно да се казваш Мартин Акинреми, да изглеждаш като Мартин Акинреми, а да си роден в Стара Загора и да се идентифицираш като старозагорец. И защото го свеждат, заедно с музикалния му талант, до „екзотичния“ произход.

Какво е общото между казусите с Винету, Мелиса от Херне и Мартин от Стара Загора?

На пръв поглед историята със спрените книги за Винету няма връзка със случаите с малката Мелиса и Мартин Акинреми. Под повърхността обаче те са следствие от една и съща нагласа – че доминиращото и привилегировано мнозинство в една култура „знае“ какви са другите, непривилегированите, по-добре от самите тях. И затова не смята за нужно да ги остави да говорят със собствените си гласове.

Карл Май е писал романите си, без да е виждал, а още по-малко – общувал с жив представител на коренното американско население. Представата му за индианците (впрочем наречени така от Христофор Колумб, погрешно взел Америка за Индия) е плод на европоцентричната християнска култура. Неслучайно в края на живота си Винету приема християнството.

Представете си мюсюлмански автор, който никога не е бил по българските земи, да напише поредица от книги за симпатичен български герой по времето на Османската империя, който има за най-добър приятел мюсюлманин и в края на живота си приема исляма. Как биха се чувствали българите, ако доминиращата представа в света за тях ги асоциира именно с този персонаж?

Защо книгите за Винету станаха проблем в Германия?

Винету си е същият, но германските читатели вече не са. Чувствителността към другия е нещо, което се развива бавно, при това – не навсякъде по света. Германия преживява „челен сблъсък“ с необходимостта да развие такава чувствителност след края на Втората световна война и краха на нацисткия режим. Въпреки това тя десетилетия наред, откакто започва да кани „гастарбайтери“, отказва да се възприема като страна, приемаща имигранти. Очаква се, че те ще си тръгнат, но много от тях остават.

Днес тези хора и наследниците им са неразделна част от германското общество, култура и политика. Признанието на тяхната идентичност е свързано с приемането и уважаването на ценността на другия, различния по принцип. А това неизбежно оказва влияние и върху възприемането на литературните произведения. И ако преди Винету е олицетворявал добрите индианци, образът му вече е представителен за високомерното отношение на европейците, отговорни за унищожаването на коренното население на Америка. Затова да се правят нови и нови филми и да се пишат нови и нови книжки за него изглежда като проява на лош вкус.

Даваш ли, даваш… Ботев, Вазов и Баташкото клане?

В България на този етап е трудно да си представим подобна трансформация поради ред причини. В страната ни трудно се възприема не само наличието на хора с миграционен произход като част от населението ѝ, а и фактът, че собствените ни етнически малцинства са български граждани. За сметка на това се приема, че е в реда на нещата представители на доминиращата група да „знаят“ най-добре какви са „другите“, били те роми, мюсюлмани, бежанци, хомосексуални… или старозагорски археолог с една четвърт кубинска кръв.

В същото време (и не без връзка с горното) литературните и историческите канони у нас са непоклатими. И най-малкият опит за реформа или дори само за критичен прочит води до масови истерии – „махат Ботев/Вазов от учебниците“, „отричат Баташкото клане/турското робство“. Тази канонизираща нагласа възприема като кощунствен всеки опит за преоценка и на световното литературно наследство.

Да си припомним какво възмущение настана, когато наследниците на Астрид Линдгрен решиха, че бащата на Пипи Дългото чорапче вече няма да е „негърски крал“, а „крал на Южните морета“. Защото вярват, че шведската писателка не би допуснала никое дете да се почувства наранено от нейно произведение. А съвременните чернокожи деца възприемат думата „негър“ по начин, различен от значението ѝ по времето на написването на романа.

Расизмът и неговото разпознаване

Обикновено в България нещо се признава за расизъм само ако някой е претърпял физическо насилие или е обиждан на расистка основа. И то невинаги. Обидите към роми например, особено от страна на политици, обикновено минават без последствия. Петър Москов беше оправдан за твърдението си, че ромите са „скотове“ и по-лоши от диви животни, а Валери Симеонов – че са „озверели човекоподобни“, а ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“. Още по-безнаказани остават расистките обиди и насилието по адрес на бежанци.

А расизмът всъщност има и далеч по-тънки измерения – съденето за някого само по външния вид или името, свеждането на група хора до стереотипни характеристики, били те и положителни, натискът „да се впишеш“, тоест да не се отличаваш от мнозинството, в степента, в която това изобщо е възможно. Или обратното – натискът да си различен дори когато се чувстваш част от мнозинството. Накратко – неприемането на собствения разказ на някого за себе си.

Затова и Винету все повече ще бъде част от миналото.

Заглавна снимка: Сцена от постановката „Винету: Кръвни братя“ на фестивала „Карл Май“ в северногерманския град Бад Зегеберг, с участието на Ян Сосниок (Винету) и Уейн Карпендел (Поразяващата ръка) / Julius Beckmann, 2013, CC BY-SA 2.0 / Flickr

Източник

За 9 евро из Германия – впечатления и перспективи

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-9-evro-iz-germaniya-vpechatleniya-i-perspektivi/

Изминаха близо два месеца, откакто Германия въведе месечния билет от 9 евро, позволяващ неограничено пътуване из цялата страна с регионален транспорт. Как се развива експериментът и какви са перспективите след приключването му в края на август?

Старт със смесени чувства

Едно от клишетата за германците е, че те много обичат да се оплакват от обществения си транспорт, който в сравнение с този в повечето страни си е направо образцов. Към началото на юни обаче, когато евтиният билет започна да важи, действително имаше основания за недоволство, които продължават и до днес. Влакове, които закъсняват с половин-един час, а нерядко дори отпадат, не е нещо, с което хората в Германия са свикнали. Но е факт, че през последните месеци влаковете в страната никак не са точни, а в много градове общественият транспорт е видимо разреден. Всичко това помрачаваше еуфорията от въвеждането на билета.

На всичко отгоре на 3 юни влак дерайлира край Гармиш-Партенкирхен в Бавария, в резултат на което загинаха петима души, а над 60 бяха ранени. Причините още се изясняват. Трагичният инцидент провокира философа Волфрам Айленбергер да отправи остра критика към „Дойче Бан“, която според него е станала некомпетентна и „напълно е загубила контрол над мисията си“, в движението на влаковете цари хаос, а хората, работещи в железниците, изпитват срам. Айленбергер споделя, че поради тези причини в последните седмици преди влаковата катастрофа е имал предчувствие, че нещо лошо ще се случи.

За тези проблеми не можем да виним билета от 9 евро.

Общественият транспорт в Германия е станал нетипично неточен основно по две причини. Първата причина е същата, поради която в последно време и на много летища по света цари хаос и е пълно с отменени полети. И поради която в почти всички магазини и заведения в Германия (и вероятно не само там) има обяви, че се търси персонал. Става дума за ковид кризата – в резултат на нея множество работещи са съкратени и все още получават компенсации, поради което не тръгват на работа. Затова почти навсякъде се усеща недостиг на служители.

Втората причина е, че по време на пандемията, когато хората почти не пътуваха, в страната започнаха множество крупни ремонти на релси и гари, част от които още не са приключили. Затова много влакове се движат с променен маршрут, което пък затруднява движението на други и води до дълго чакане по гарите, препълнени влакове, изпуснати транспортни връзки и много нерви.

© Светла Енчева

С евтиния билет влаковете очаквано стават още по-препълнени.

Няма как да се предостави точна статистика колко от закупилите този билет го ползват, за да ходят на работа, и колко – за да попътуват за удоволствие. Но е факт, че препълнените влакове са тъкмо тези към популярните дестинации. От личен опит мога да потвърдя, че ако се запътвате към градове като Дюселдорф, Кьолн, Хайделберг, Франкфурт или дори Вупертал, ще разберете, че стадният инстинкт ви е присъщ, колкото и да се смятате за неконформист. Защото ще видите стотици хора, които едновременно с вас се канят да направят същото, което и вие. А някои от тях дори ще разпознаете на гарата на връщане.

Сред пътуващите за 9 евро има всякакви типажи – от представители на средната класа до социално слаби семейства, които най-сетне могат да си позволят да заведат децата си на разходка или в зоопарк в друг град. И страшно много младежи. Както и много хора от всякакви възрасти с куфари, издаващи, че са тръгнали не на еднодневен излет, а на пътешествие с преспиване. Сред тези типажи с особена слава се сдобиват

пънкарите, пътуващи до Зюлт.

Зюлт е остров в Северно море, на границата с Дания, известен като най-скъпото място в Германия. Там цените на имотите са по-високи и от мюнхенските, а на почивка ходят най-големите тузари в страната. До началото на юни богатите и свикнали на лукс жители на острова едва ли са виждали жив пънкар, защото представителите на тази субкултура са отрицание на всичко, което обичайните му посетители са.

Това се променя в началото на юни, когато групи пънкари, „въоръжени“ с евтиния билет, започват да прииждат на остров Зюлт. С по една раница на гърба и тонколона под мишница те се настаняват директно на плажовете. Там слушат музика, пеят, пушат, пият значителни количества алкохол, ядат, спят и… облекчават естествените си нужди. За ужас на местните, които непрекъснато подават оплаквания и дори издигат барикада от бетонни блокове, за да ограничат достъпа на „натрапниците“ до определени места.

В същото време много германци искрено се забавляват със ситуацията с пънкарите в Зюлт, защото едно от нещата, които средностатистическият германец никак не обича, е демонстрирането на богатство и луксозен начин на живот. Именно на това демонстриране пънкарите показват среден пръст (образно, а понякога и буквално) – нещо, което възпитаните средностатистически граждани няма да си позволят, но пък могат да му се порадват. И да се посмеят на пънкарската песен, посветена на билета от 9 евро и Зюлт:

Ползата за градовете

За разлика от Зюлт, повечето места, привличащи закупилите евтиния билет, печелят от нарасналата си популярност. Хората не само пътуват дотам, а и в общия случай консумират нещо – поне напитка, сладолед или пица. Някои си купуват сувенири, посещават музеи и други забележителности. Затова градовете, които имат какво да предложат, определено печелят от антикризисната мярка. Сред тълпи и сергии с всевъзможни джунджурии Хайделберг например, който и без това е магнит за туристите, е заприличал на Несебър през август. Далеч по-малко са онези, които отиват да разгледат Дармщат, да речем.

Вупертал е относително беден град в индустриалния Северозапад, известен с две неща – висящата си железница/трамвай и танцовия театър на Пина Бауш. И двете се преплитат във филма на Вим Вендерс „Пина“, посветен на паметта на известната хореографка, починала малко преди началото на снимките. Билетът от 9 евро повиши популярността на Вупертал, защото с него може да се пътува и с прословутия висящ трамвай, който е част от обществения транспорт на града. Наистина впечатляващо, когато железницата се носи над река Вупер или минава над хорските глави. Човек може да помечтае за такъв транспорт над Перловската река. Макар местните да са свикнали и да не се удивляват всеки път, когато се качват на трамвая.


Сложни времена за кондукторите

„А, стойте си спокойно, предполагам, че всички сте си купили билет. За 9 евро ще сте глупави, ако не сте. Исках само да ви кажа „здравейте“ и да видя как сте.“ Тези думи се приписват на анонимен кондуктор в самото начало след въвеждането на билета. Въпреки че комай всеки си е купил въпросния билет, се случва, макар и по-рядко от преди, кондуктори да правят проверки в градския транспорт и регионалните влакове, защото все някак трябва да си заслужат заплатите.

В някои случаи обаче работата им се превръща в абсурд. Влаковете към по-популярните дестинации понякога са толкова претъпкани, че се налага човек да е направо йога акробат, за да намери поза, в която едновременно да запази равновесие и да диша. Стига се дотам, че пътници масово се настаняват в първа класа, без да имат право на това. По високоговорителите се разнасят безпомощни призиви хората без билет за първа класа да я напуснат, но в последна сметка кондукторите ги оставят да си пътуват, защото във втора класа няма никакво място.

В експресните влакове пък, в които билетът от 9 евро не важи, все се намират пътници, които не са разбрали това (или се правят на неразбрали). А не е трудно да се отличат тези влакове от регионалните по това, че са бели, с червена линия (която понякога в периода на Прайда е в цветовете на дъгата). „Не издържам вече – нетипично за германски служител пред клиент (в мое лице) излива душата си кондукторът в един експрес. – Вече почти два месеца минаха и още има такива, които не са разбрали, че за белите влакове с червена линия билетът не важи. И когато им обяснявам, пак не разбират. Имали редовен билет за 9 евро. Какво повече мога да направя?!“


А от септември – какво?

От септември месечен билет за 9 евро няма да има. Въпросът е не дали експериментът ще бъде продължен под някаква форма, а как точно ще бъде продължен. Основанията да се търси трайна промяна в цените на обществения транспорт в Германия са няколко:

Първо, междинната равносметка след първия месец е положителна. Не само пътуванията с влак са се увеличили, а и някои хора все пак са слезли от колите си, за да използват обществен транспорт. В резултат задръстванията в 23 от 26 изследвани града са намалели, като най-голямо е облекчаването на трафика в Хамбург и Висбаден.

Второ, въпреки ясната заявка, че евтиният билет е само за три месеца, обществените очаквания за някаква форма на осигуряване на трайно ниски суми за пътуване са високи. На фона на инфлацията и очакваните ограничения на употребата на газ и поради войната в Украйна хората имат нужда от някакъв позитивен отдушник.

Трето, освен скъпа, системата за карти и билети за обществения транспорт в Германия е изключително сложна. Има не само много различни видове превозни документи, ами те се различават и в безбройните транспортни области в страната. Всичко това е в състояние да докара един неопитен пътник до сълзи, особено ако се опитва да си купи билет от автомат. Билетът от 9 евро представлява рязко опростяване на тази система.

Четвърто, други европейски страни вече предлагат свои варианти за евтин обществен транспорт. В Испания например цените на градския транспорт са намалени с 30%, а от 1 септември до края на годината човек ще може да пътува безплатно с държавните железници на кратки и средни разстояния, стига да си е купил карта за многократни пътувания.

Сигурно е обаче, че наследникът на евтиния билет ще струва повече от 9 евро.

Защото дори богата страна като Германия не би си позволила да налива в подобна мярка огромно количество бюджетни средства за неограничен период от време. Освен това е не е достатъчно само общественият транспорт да е достъпен – той трябва да се поддържа и развива. А това също не става без пари.

Засега се обсъждат различни варианти на достъпен месечен билет – между 29 и 69 евро, както и 365 евро за годишна карта. Въпросът е как цената хем да не е разорителна за държавата, общините и самите транспортни организации, хем да продължава да е мотивираща за хората в Германия. Но не чак толкова мотивираща, че пътуването с влак да се превърне в екшън.

Снимки: © Светла Енчева

Източник

Превод от Spiegel Ръководителят на Мюнхенската конференция по сигурността и тайните му далавери със силните на деня

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D1%8E%D0%BD%D1%85%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80.html

понеделник 13 юни 2022


Свръангажираността на германския политически елит със старта на преговорите с Република Северна Македония (РСМ) е в своя апогей – канцлерът на Федералната република Олаф Шолц е на обиколка из Балканите.…

Германският билет за 9 евро – що е то?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/germanskiyat-bilet-za-9-evro/

Повишените цени на горивата са проблем не само в България, а войната на Русия срещу Украйна го изостря още повече. Различните държави имат различни стратегии за справяне с него. Една от идеите за антикризисни мерки в България например е държавата да поема по 25 стотинки от цената на всеки литър гориво (от по-евтините му варианти), който хората си купуват на бензиностанциите. Така обаче, вместо да се стимулира ограничаването на използването на изкопаеми горива, гражданите се поощряват да продължат да се придвижват с личните си автомобили. На този фон

Германия предприема радикален, макар и ограничен във времето експеримент.

От 1 юни до края на август т.г. всички хора в Германия ще могат да използват обществения транспорт в цялата страна за 9 евро на месец. Това включва метрото, автобусите, трамваите, градските и регионалните влакове (вагони втора класа), също и тези фериботи и корабчета, които спадат към обществения транспорт. Изключение правят експресните влакове, както и някои автобусни и влакови линии, които не са свързани със системата на „Дойче Бан“, и разбира се, самолетите и туристическите кораби. Билетът е поименен (тоест не може да се преотстъпва) и е валиден в рамките на календарния месец, за който е купен. Всеки може да се сдобие с такъв билет, включително ако не е германски гражданин и дори ако няма адресна регистрация в страната.

Целта на мярката е да се стимулират хората да се придвижват с обществен транспорт вместо с личните си автомобили и по този начин да се ограничи потреблението на горива. От нея се очаква да се облагодетелстват най-вече т.нар. Pendler – хора, на които се налага непрекъснато да пътуват между две населени места, например защото в единия град живеят, а в другия работят. Немалка част от често пътуващите между две населени места предпочитат да го правят с личните си автомобили – не на последно място, защото им излиза по-евтино, отколкото да използват влака.

Експериментът е радикален, тъй като общественият транспорт в Германия е… скъпичък.

Карта само за един ден за двете най-популярни транспортни зони в Берлин струва 8,80 евро – почти колкото експерименталния месечен билет. Ако искате да пътувате и в трите зони на германската столица, дневният билет е 10 евро. Придвижването в рамките на 24 часа из цялата транспортна област, включваща федералните провинции Берлин и Бранденбург, струва 23 евро. Еднодневна карта за по-голяма провинция ще ви излезе още по-скъпо, за Северен Рейн-Вестфалия например ще трябва да извадите 30,60 евро.

Повечето хора в Германия рядко плащат толкова скъпи билети – купуват ги основно туристите, както и хората, извършващи пътувания, които не се покриват (или поне не изцяло) от абонаментните им карти. В страната има всевъзможни абонаментни карти, билети за пътуващи по двойки и в групи, облекчения за ученици, студенти, социално слаби, хора с увреждания и пр. Ако платите например наведнъж годишна карта за двете вътрешни зони на Берлин от 720 евро, това прави по 60,67 евро на месец. Ако пък искате да пътувате неограничено из цяла Германия, включително и с експресни влакове, най-изгодно ще ви е да си купите годишна карта за 4144 евро (за втора класа), което ще ви излезе 345,33 евро на месец. На този фон 9 евро си е направо без пари.

Сигурно вече се питате кой плаща за това удоволствие.

Билетът от 9 евро е приет с решение на германското правителство и се финансира от държавата, която отделя за целта 2,5 млрд. евро от бюджета си. Само че тук има уловка – ако тази сума се надвиши по време на експеримента, разликата ще трябва да се поеме от федералните провинции и общините, според някои от които пък парите няма да стигнат. Те се опасяват, че още непреодолели загубите от пандемията, ще трябва да влизат в нови дългове заради евтиния билет. Сред най-гласовитите критици са Бавария и Баден-Вюртемберг, известни впрочем не на последно място с производството на автомобили.

Последствието от въвеждането на евтиния билет не е само в това, че хората ще си купуват него вместо по-скъпи абонаментни карти и билети. Трябва да се компенсират и онези, които вече са си купили локални абонаментни карти и които впрочем дори няма нужда да си купуват новия билет, защото картата им важи като такъв, независимо къде е издадена. Ако става дума за дългосрочен абонамент, е по-лесно – платената сума може да се прехвърли към следващ период. Но за вече купени временни карти и билети се налага да се възстановяват пари. Освен това от 1 юни много хора в Германия

ще се втурнат да пътуват с обществения транспорт не защото им се налага, а защото е достъпно.

Мярката неслучайно е планирана за летните месеци – тогава голяма част от германците излизат в отпуск или ваканция, а много от тях традиционно почиват в чужбина. Но пък останалите в страната ще имат еднократната възможност да се напътуват на воля. А е твърде вероятно в Германия да пристигнат и туристи, привлечени именно от евтиния билет. Освен това германските отпуски не са по три месеца, а ученическите ваканции са по-кратки от българските, така че през поне два от тези три месеца голяма част от хората ще продължават да ходят на работа, на училище и в университета.

Всичко това създава риска превозните средства да се окажат толкова претъпкани, че да не може да се ползват нормално от онези, на които действително са нужни. Обсъжда се дали да се ограничи превозването на велосипеди, за да има повече място за хората с увреждания. „Дойче Бан“ отпуска допълнително по 50 регионални влака дневно, които да изпълняват общо 250 пътувания, осигурявайки 60 000 седящи места на денонощие (без да броим правостоящите). Дали това ще е достатъчно, ще се разбере след 1 юни. Но всички тези допълнителни влакове имат машинисти, контрольори и прочее, на които ще се плаща.

Билетът от 9 евро не е привлекателен във всички случаи.

Основното му ограничение не е за пренебрегване, а именно че не покрива пътуването с експресни влакове. Теоретично е възможно из цяла Германия да се придвижвате и само с регионалните. На практика обаче при по-дългите дистанции това означава поне два пъти повече време и множество прекачвания. Ако имате достатъчно свободно време и сте в добро здраве, може да превърнете дефекта в ефект и да си организирате пътешествия със спирки за похапване, разходки и преспиване. Ако ви се налага обаче спешно да отидете от Кьолн в Берлин например, трябва да избирате дали да се кламбучкате минимум десетина часа, сменяйки няколко влака, или да платите стотина евро за експрес. А има и хора, които редовно пътуват на дълги разстояния – поради работа или лични причини.

Въпреки че общественият транспорт в Германия е далеч по-развит от нашенския, и там не всички биха заменили удобството и престижа на личния си автомобил. Особено в Южна Германия, където е концентрирана автомобилната индустрия на страната – в Бавария и Баден-Вюртемберг са централите на концерни като „Мерцедес“, „Порше“, БМВ и „Ауди“. В тази част на страната мрежата на междуградския обществен транспорт не е толкова гъста, колкото на север (макар да е несравнимо по-развита от българската), а личният автомобил е на почит, особено ако е от гореспоменатите марки. Освен това има хора, които поради спецификата си на живот просто не пътуват много.

И все пак пускането на новия билет в продажба на 23 май се превърна в събитие.

За броени часове чрез онлайн системата на „Дойче Бан“ се продадоха над 200 000 билета. Това доведе до сривове в сайта и мобилното приложение на компанията и множество съобщения за грешка, въпреки че новите билети нито са в ограничено количество, нито може да се купят единствено чрез „Дойче Бан“ – те са налични и в автоматите за продажба на билети, както и в някои мобилни приложения на местни транспортни организации. Трудно е обаче човек да устои на изкушението да си подсигури евтино пътуване в първия възможен момент.

Тепърва ще се преценява дали иновативната антикризисна мярка е успех, или провал. Ще се ограничи ли чувствително използването на горива в Германия? Федералните провинции ще затънат ли в дългове? Ще спечели ли поради облекчената възможност за пътуване местната туристическа индустрия, сериозно пострадала поради пандемията от COVID-19?

Споровете за и против билета от 9 евро са не на последно място политически –

апокалипсис вещаят предимно икономически десни гласове, без да забравяме и силните лобита на автомобилната индустрия в страната, пуснали дълбоки корени в политическата система. Мярката се харесва най-много на „Зелените“. За загрижените за екологията германци експериментът може да се превърне в основа на устойчиво решение за по-достъпен обществен транспорт, макар и не за 9 евро на месец. Защото не може хем страната да си поставя за цел да премине към чисти и възобновяеми енергийни източници, хем пътуването с кола да излиза по-евтино от това с влак.

В този контекст войната в Украйна може да се окаже катализатор за преосмислянето на енергийната политика в Германия и еманципирането от лобитата на автомобилната индустрия. Тя извади на показ огромните измерения на зависимостта от руските горива, експлоатирана от режима на Путин по твърде конфузен за германското общество начин. Ясно е, че независимостта има висока цена, която ще трябва да се плаща от всички – разбира се, ако Германия се реши да го направи, тъй като информацията, че страната е готова да купува газ според условията на Русия, дава индикации в обратната посока. И все пак високата цена може да се плати не само с по-високи сметки за енергия и по-скъпи стоки и услуги. Парите на германските данъкоплатци могат да се инвестират и в по-достъпен обществен транспорт и по-чиста околна среда.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

Архитектурата не е въпрос на ляво или дясно. Разговор с Оливер Елзер от #SOSBrutalism

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/oliver-elser-sosbrutalism-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Оливер Елзер е куратор в Немския архитектурен музей във Франкфурт и един от основателите на платформата #SOSBrutalism. През 2016 г. курира немския павилион на Архитектурното биенале във Венеция, озаглавен Making Heimat, а през 2019-та проучва наследството на брутализма в Хонконг като изследовател към M+ Museum. Той е един от основателите на Центъра за критични изследвания в архитектурата – съвместен проект на Немския архитектурен музей, Университета „Гьоте“ във Франкфурт и Техническия университет в Дармщат.

През изминалите няколко години гласът на гражданските инициативи се чува все по-настойчиво и отчетливо в дебатите за опазване. Дали това е знак, че функциите на официалните институции се променят, или по-скоро наблюдаваме бързо разширяване на обсега на това, което дефинираме като наследство? 

Бих казал, от позицията на своя опит, че това е разширяване на традиционния фокус на институциите, занимаващи се с опазване. В Германия културното наследство се управлява от държавата, но въпреки това и тук през изминалите няколко години все повече граждани се мобилизират. Те се включват в процеси, започнали още през 70-те години на миналия век, когато се заражда реакция срещу модернизма, срещу бързо променящата се градска среда. Погледнато в днешния контекст, бих казал, че тази първа вълна се заражда в една по-консервативна среда. След 1989-та, след падането на Берлинската стена, се появяват инициативи, които се опитват да запазят сгради в някогашното ГДР.

Най-известният и злощастен пример се намираше на мястото на новопостроения дворец в Берлин, който отвори врати през юли 2021 г. Някогашният Берлински дворец е разрушен през Втората световна война, а останките му впоследствие са доразрушени, като единствено подземията оцеляват. На негово място властите в ГДР построяват т.нар. Дворец на републиката, който по някакъв начин се опитваше да смекчи разрухата след войната. Това беше достъпно за всички място, където се провеждаха не само политически, но и много културни събития. Там винаги можеше да се иде и без повод, имаше ресторанти и барове. Днес на негово място стои новопостроен замък. И бих казал, че битката срещу построяването му е една от най-значимите и дискутирани инициативи от 90-те години.

Берлинският дворец през 1904 г. © неизвестен автор, CC0 / Wikimedia
Дворецът на републиката, построен на мястото на Берлинския дворец. От 1976 до 1900 г. в него се помещава парламентът на ГДР © Jörg Blobelt, 1986, CC BY-SA 4.0 / Wikimedia
Реконструираният Берлински дворец, който днес приютява музея „Хумболт Форум“, отворен за посетители от 20 юли 2021 г. © GodeNehler, 2020, CC BY-SA 4.0 / Wikimedia

Голяма част от инициативите за опазване днес са се насочили в тази посока – следвоенната архитектура. Във Франкфурт, където живея в момента, е започнала инициатива за опазването на Schauspielhaus, в който се помещава градският театър и опера. Сградата не е застрашена от политически обстоятелства, подобно на проектите в ГДР, за които споменах, но се смята, че е остаряла и е необходимо да бъде обновена. Това именно е другият вид заплаха за следвоенната архитектура, може би най-сериозната – необходимостта от ремонт. От едната страна е аргументът за запазване на културната стойност на сградата, а от другата – енергийната ѝ ефективност. И двата аспекта са еднакво важни, но са свързани и с промени. В този продължаващ дебат участват и гражданското общество, и местните власти.

В дебатите, свързани с наследството, се включват все повече и по-разнообразни участници. И често някои от неформалните гласове имат по-голямо влияние благодарение на по-достъпния език, чрез който комуникират. Например фотографи на изоставени сгради, активисти във Facebook, изследователи на градски потайности. Тяхното послание за наследство в риск достига до много широк кръг от хора и често мобилизира гражданска реакция. Дали бихме могли да определим този процес като деинституционализация на наследството?

Бих казал: и да, и не. Активистите имат голям принос към дебата чрез изображенията, които създават. Но същевременно, имайки предвид собствения си опит, зад всяка значителна инициатива стоят в по-голяма или по-малка степен професионалисти от сферата на архитектурата, които се занимават задълбочено с конкретната тема и чрез своя опит и познания насърчават дискусията. И в този дебат участват не само архитекти, но и сериозни изследователи, които са приели позицията на активисти. Можем да говорим обаче и за промяна, защото изследователите днес намират реализация не само в академичните среди.

Вие сте един от създателите на инициативата #SOSBrutalism. Как се зароди този проект и какъв е неговият фокус?

Проектът започна с нашето недоволство и тревога, че толкова много важни сгради във Франкфурт, повечето от които обществени, бяха разрушени. Започнахме съвместна работа с Фондация „Вюстенрот“ и решихме, че е важно не само да организираме изложба, но и да създадем отворена платформа, за която да могат да допринасят и други инициативи. Така създадохме хаштага #SOSBrutalism, който може да се ползва от всеки – от работещи в областта на опазването, активисти, хора по цял свят. През 2015 г. започнахме да събираме информация, която искахме да направим достъпна, и две години по-късно направихме изложбата. След откриването ѝ във Франкфурт тя гостува и в други държави, като при всяко посещение се добавят нови глави. Например от Тайван, където изложбата беше показана в Музея за изкуства „Джут“ в Тайпе.

Макар че платформата не функционира като Wikipedia, всеки може да даде своя принос, като ни изпрати снимки и текст, а ние ги добавяме към архива си. Паралелно с това развихме и сериозна научна дейност, благодарение на което създадохме каталога. Днес с помощта на социалните мрежи продължаваме да допълваме информацията в платформата ни.

Какъв е обсегът на вашите проучвания? 

Намерението ни беше да събираме примери от цял свят. Един от най-далечните обекти е например пощенски офис в Папуа Нова Гвинея, за който доста трудно получихме информация оттам.

Изпратиха ни проекти от Южна Америка, които, разбира се, са много важни заради школата в Сао Пауло. Имаме и примери от Африка. Един интересен пример е сградата на Националния музей на Етиопия, построена по проект на местен архитект, но интериорите са създадени съвместно с екип от Източна Германия в рамките на обмен на държавите от социалистическия блок. По това време подобно пътуване е било рядка възможност за немските архитекти, които са събрали богат снимков материал. Това е едновременно история за глобализацията и за Студената война.

Националният музей на Етиопия, построен през 1980 г. по проект на местния архитект Ато Гашау © Ninara, 2017, CC BY 2.0 / Flickr
© vt_oia, 2013, CC BY-NC 2.0 / Flickr

По-рано в предварителния ни разговор споменахте предложението за нов хаштаг #SOSPostwarArchitecture. Опазването на следвоенното наследство е проблематично навсякъде по света. А проблемите, изглежда, са много: краткият живот на строителните материали от този период, характерната естетика, често асоциирана с определени политически режими, натискът за ново строителство в градовете. Как успявате да приобщите широката общественост към дебата за стойността на следвоенната архитектура?

Бих казал, че първият и най-важен аспект от този процес на преосмисляне е погледът отблизо – документиране на дадения проект в днешния му вид, съпоставяне с архивни материали и нещо много важно – поставянето му в по-широк контекст. Когато видите, че сгради в южната част на Съветския съюз са подобни на други в Латинска Америка например, може би ще установите, че причината да не харесвате този вид архитектура е свързана с авторитарните режими, с които я асоциирате. Но този предразсъдък започва да се променя, когато видите, че почти същите сгради съществуват и на много други места по света, създадени в по-различен политически контекст.

Обясняването на архитектура през определен политически режим е ограничаващо. И разбира се, трудно е да се освободим от него, защото много от тези сгради продължават да бъдат възприемани като част от номенклатурата на дадени авторитарни режими, а архитектите, които са създали проектите – като близки до властта, от която искаме да се разграничим.

Основната ни цел е да окуражим историци, писатели и активисти от цял свят да допринесат със своите познания за създаването на глобална база данни. Оказва се, че архитектурата не е въпрос на ляво или дясно, на демократично или авторитарно. В Съветския съюз има много случаи, в които въпреки привилегированата си позиция архитектите пак е трябвало да се борят за по-големи бюджети, за реализирането на по-сложни и по-амбициозни проекти. Макар че не са били в опозиция на режима, всъщност са били част от вътрешни битки за по-добра архитектура. Важно е да достигнем и до тази част от историята.

В началото на разговора ни споменахте открития през 2021 г. чисто нов дворец в Берлин, а във Франкфурт преди няколко години се появява Нов стар град. Какво стои зад повсеместното желание да строим ново минало?

Това на пръв поглед може би изглежда като политическа реакция, като част от процеси, свързани с десни или консервативни тенденции. Не съм сигурен, че това е така, защото същевременно е знак за по-плуралистичен подход. Идеята за реконструиране на сгради, които са били напълно разрушени, е била табу сред архитектите в продължение на много години, а същевременно е добре приета сред широката общественост.

Тези процеси са започнали веднага след войната и се ускориха през изминалите няколко години, макар че причините са различни на различните места. В Берлин това е в някаква степен победата на Запада над Изтока. Дворецът на Изтока бе съборен и заменен с дворец, който преминава отвъд делението „Изток–Запад“. Сега обаче има много проблеми с него, например какво да се случва там. Бе решено сградата да стане музей, посветен на световните култури. Това, разбира се, е смешна идея. Защото „световни култури“ означава културата на колониалния свят – цялата колекция, която трябваше да бъде представена, се състои от артефакти, откраднати от тези „световни култури“ през последните 300 години. Експонатите в двореца се превърнаха в дебат за престъпните начини, чрез които това наследство е попаднало в Германия.

Аз не симпатизирам на концепцията за цялостна реконструкция, но намирам за интересна идеята да се направи опит да се възстанови гъстотата на застрояване на старите градове – с нови строителни технологии, нови сгради и т.н. Реконструкцията, в известен смисъл, е все още експеримент. И ми се иска това да е експеримент за един гъсто застроен град, но не непременно с копия на стари фасади. Да е експеримент за нови подходи в съвременната архитектура.

Заглавна снимка: Санаториум „Дружба“ на Кримския полуостров, построен в началото на 80-те години на миналия век по проект на арх. Игор Василевски © William Veerbeek, 2014, CC BY-NC-SA 2.0 / Flickr

Източник

Пренаписаната история може да бъде и отречена. Разговор с Тобиас Флесенкемпер

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/tobias-flessenkemper-rheinischer-verein-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Тобиас Флесенкемпер е политолог, ръководител на представителството на Съвета на Европа в Белград и председател на Управителния съвет на Rheinischer Verein – асоциация за опазване на паметниците на културата и културния ландшафт със седалище в Кьолн, Германия. Основана е през 1906 г., а днес в нея членуват над 4000 доброволци. Асоциацията работи като посредник между граждани, институции и професионални организации и активно участва в кампании за защита на културно наследство в риск.

Rheinischer Verein съществува повече от век. Разкажете ни за развитието на Вашата инициатива.

През 1906 г. Западна Германия е в процес на интензивна индустриализация и на урбанизация в огромни мащаби. Изграждат се големи инфраструктурни проекти – железопътен транспорт, язовири, мини за въгледобив, съпроводени с обезлесяване и индустриализация на земеделието и животновъдството. По това време на много места се премахват средновековни военни укрепления, изграждат се нови градски центрове. Подобно на Франция, и тук манастирите, които са доминирали над тези земи в продължение на хилядолетие, се превръщат в заводи. Извършва се тотална промяна на градската и околната среда, съпроводена с усещането за принадлежност към нещо, което се разраства и губи корените си. Всичко това става без дискусия за опазване.

В тези условия се сформира общността, която основава днешната асоциация. В нея членуват от обикновени граждани до изтъкнати публични личности, от занаятчии до учени, но все хора с изявен интерес към флората и фауната. Те решават, че е необходимо да се предприеме нещо за по-доброто управление на региона, както и да не се допуска тези процеси да протичат без контрол – това е едно много ранно екологично движение, но също така и много ранно градоустройствено движение.

Днес асоциацията ни събира хора от най-различни сфери. Тук може да откриете младия антиглобалист с постколониални възгледи, който току-що е завършил антропология, заедно със занаятчията, занимаващ се с реставрация на дърворезба в средновековни селища, редом до политика, кмета или някой като мен, който искрено се интересува от история и култура. Именно това разнообразие създава силна и устойчива общност.

Средновековният град Бахарах по поречието на Рейн е в центъра на дебатите за опазване в началото на ХХ век, а новосформираната асоциация ръководи усилията за съхраняването на ключови монументи в градчето © William Tobleson, 1840, CC0 / Wikimedia

Миналогодишните носители на най-престижната награда за архитектура – „Прицкер“, са Ан Лакатон и Жан-Филип Васал, които се фокусират върху адаптацията на съществуващи сгради. Това е подход, който изисква минимална употреба на нови ресурси и е ключов за справянето с климатичната криза. Доколко обаче той е приложим към следвоенното наследство, чийто жизнен цикъл често е по-кратък?

Днес работим съвместно с младото движение „Архитекти за бъдеще“, чието име е препратка към инициативата „Петъци за бъдеще“. Основната им препоръка е да не се разрушават сгради. Определено количество енергия вече е вложено в изграждането им и то не би могло да бъде компенсирано чрез други икономии, дори да бъдат заместени с „екологични“ сгради. Следвоенното наследство е огромно заради събитията в този регион. Голяма част от населените места по поречието на Рейн са разрушени по време на Втората световна война и доразрушени след това, защото интересът към новото строителство е много голям – като едно от най-доходоносните занимания в нашата икономика.

Кьолн след бомбардировките на съюзническите сили, 1945 г. © USDOD, 1945, CC0 / Wikimedia

Днес, когато дадена сграда не предлага нужните удобства, тя просто се заменя с нова. И това е особено разпространено при някои определени видове сгради. Например офисните. Животът им е свързан с данъчни стимули и регулации за амортизация. Ако той може да се скъси в рамките на 30–50 години, тогава строителството на нови офиси става привлекателно за инвеститорите – нещо като бързата мода. В Брюксел този процес е развит до съвършенство, животът на сградите е ограничен до 30 години. Но какъвто и нов аргумент да се появи за строежа на нови офиси, той е безсмислен.

Ако вземем например големите квартали, каквито има и в Източна Европа, с многоетажни сгради и зелени пространства помежду им, виждаме, че е много лесно те да бъдат реновирани, да се адаптират. Много енергия вече е вложена в тяхното подобрение – топлоизолация, смяна на дограми и пр., а структурата на сградите е здрава. При тях натискът да бъдат разрушени е много по-малък. В повечето случаи те вече са обновени или в момента се обновяват.

Другият вид сгради, с които сме най-ангажирани, е публичната инфраструктура. Това са библиотеки, кметства, училища и други обществени здания, често разположени в централните градски части. Съдбата на тези сгради и техните терени зависи от политически решения и именно това създава най-много трудности. Най-често срещаме типичната фараонска идея сред кметове и общински съветници да построят нещо, което да завещаят на града. Мавзолейна идея, заради която се разрушават ценни стари сгради в амбицията за нови „емблематични“ постройки. И това често се случва твърде лесно.

Днес се използва „зеленият“ аргумент срещу следвоенната архитектура, според който тези сгради не подлежат на ремонт. Ако обществените ковчежета не са пълни, тогава често се взима решение да се събори например старият театър и на негово място да се изгради търговски център. Непрекъснато се налага да предупреждаваме властите за подобни необмислени решения. Не знаем как нещата ще се променят в най-близко бъдеще. А адаптацията би могла да предложи едно напълно различно решение.

Разрушаването на градския театър в Мьонхенгладбах. На негово място днес е изграден търговски център

Премахването на стара сграда, дори на най-баналната следвоенна сграда, ни отнема възможността да създадем нови преживявания в това пространство и свободата да оставим функциите сами да се променят. Същото бих казал за старите културни центрове – дворците на културата. Необходимо е само да се отворят вратите им, да се възстанови достъпът на хората до тези места и така ще разберем какво може да се направи с тях. Но подобна представа често липсва във въображението на градската управа. Това може би е най-доброто решение по отношение на енергийната ефективност, след което сградата може да бъде модернизирана. Мисля, че това е част от традицията на наследяването. Нека първо проучим внимателно и след това да решим как да действаме.

Rheinischer Verein е и посредник между граждани и институции. Вашата асоциация разчита на помощта на много доброволци, но същевременно работи и на институционално ниво. Как участват гражданите в управлението на наследството?

Ние се намираме в регион, в който опазването на културното наследство е важна част от обществения дебат. Това има своите положителни и отрицателни страни, защото сме заобиколени от много артефакти и цялата културна и религиозна традиция, свързана с тях.

Хората тук често се мобилизират, но обикновено когато средата, която познават, започне да се променя. Тогава имат нужда от експертна помощ, идват при нас и оттук започва процесът, който наричаме медиация. Първата стъпка е да се изясни кое наследство е защитено и каква е законовата му дефиниция в нашия регион, защото не всичко е наследство от правна гледна точка. Помагаме на хората да установят контакт с отговорните служби и да започнат процедури по даване на статут, ако такъв липсва. В случаите, в които сградата е частна собственост, помагаме в диалога със собственика.

С други думи, съдействаме на различни хора да започнат разговор. По този начин определени проблеми, свързани с градската среда или дадена сграда, стават видими. Монументални творби със сграфито и мозайки, стари неонови реклами и пр. сега са в центъра на дебата заради облицоването на фасадите. Тези творби от 50-те са понякога кичозни. Но са и приятни. И ако изчезнат, част от характера на дадени места ще бъде загубена. Те служат като визуална опора на дадено място.

Медиацията може да следва и друга последователност. Може да е част от мобилизация с цел предпазването на сградата от преждевременни, необмислени намеси. Един от примерите за това е „Еберплац“ в Кьолн. Това е площад на много нива, който свързва различни улици, пешеходни зони и метростанции чрез единна бетонна инфраструктура. Нашата организация призова площадът да получи статут и това предизвика огромен скандал – как е възможно това място да заслужава статут, то е грозно, просто една дупка на утилитарната архитектура без никаква стойност. Всъщност целта не бе статут на всяка цена, а по-скоро начин да се насърчи дискусия защо трябва да се опазва и пътна, пешеходна или подземна инфраструктура. Целият процес се обърна на 180 градуса през изминалите пет години благодарение на дискусията за наследството.

Откритa мина за лигнитни въглища в Гарцвайлер, Северен Рейн-Вестфалия. Асоциацията е ангажирана с индустриалното наследство в региона от самото начало на дейността си. Разширяването на мините е свързано с релокация на цели селища и риск от загуба на наследство, а вече изчерпаните или закрити находища са обект на кампании за рекултивация © Dirk Jansen, 2005, CC BY 2.0 / Flickr

Нека завършим разговора със заключението, че дефинициите за наследство са променлива величина, която е обект на постоянни корекции под натиска на политически и икономически гравитации…

Това е отворен въпрос, който трябва да е част от дебата. Един от най-скорошните проблеми, с които сме ангажирани, е промяна на закона за паметниците на културата в нашия регион. Правителството се опитва да промени процедурата, която в момента се състои от две стъпки. Това е добра стратегия за борба с корупцията, тъй като процесът се води от принципа на „четирите очи“. Тоест ако Общината иска да промени статута на дадени обекти, тя трябва да съгласува това с регионална агенция за опазване. И ако между тях има конфликт, те трябва да стигнат до споразумение – нищо не може да се придвижи в определена посока, ако няма съгласие. Тази процедура осигурява повече време за реакция, но също така предотвратява вземането на решения набързо.

Другият елемент, много специфичен за Германия и особено за западната част на страната, е ролята на църквите, които все още са големи собственици на недвижимо имущество, въпреки секуларизацията от XVIII и XIX век. Те имат специални правила по отношение на богослужебните места и искат да вземат решения за собствеността си самостоятелно. Това, разбира се, е вид дискриминация и много сложен казус, защото в този случай различни собственици имат различни права.

За разлика от Източна Европа, тук в жилищните квартали от 50-те и 60-те години има много църкви, често централно разположени. От икономическа гледна точка вероятно е по-добре за църквата да построи друго на мястото на свои имоти – жилища например, тъй като вече няма толкова много богомолци. А от наша гледна точка това е сериозна опасност, защото църковните сгради от следвоенния период са много важни не само като архитектура, но и като ориентир в построените след войната квартали. Ако премахнем тях или други важни обществени постройки, това ще промени драстично градската среда.

Както знаем от историята на XIX и XX век, понякога нещата започват да се променят твърде бързо и тогава внезапно губим културно наследство. Затова не можем да ги оставим на случайността. Законът е много важен, а за да бъдат защитени монументите, те трябва да имат голяма законова стойност. Когато изчезнат старите сгради около нас, се появяват и политически рискове. Когато историята може да бъде пренаписана, тя може да бъде и отречена – няма да има вече останали артефакти и всичко може да се превърне в практични решения.

Това например е част от дискусията в Австрия, инициирана от дясната Партия на свободата на Австрия – обсъжда се колко монумента са необходими, за да бъдат почетени концентрационните лагери. Аргументът на представители на партията беше, че може би два са достатъчни, защото можело да се направи нещо с виртуална реалност. Ако историята на лагерите се превърне във виртуална реалност, то постепенно това ще се превърне в друга история. Ние имаме нужда от местата, белязани от тези трагични моменти. Имаме нужда и от многопластова градска среда, изпълнена със своите противоречия.

Заглавна снимка: Посетители при руините на замък в Бахарах. Това е един от трите замъка, закупени от асоциацията скоро след основаването ѝ с цел тяхното опазване © Rheinischer Verein

Източник

Министърът на иновациите – осъден да разкрие „мегасделката” с албанците Биволъ осъди изпълнителната власт за отказ по ЗДОИ

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8A-%D0%BE%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%B7%D0%B0.html

сряда 4 май 2022


Сайтът за разследваща журналистика “Биволъ” осъди министъра на иновациите и растежа Даниел Лорер в Бургаския административен съд (АСБ). Решението е без право на обжалване. Това се случи 4 месеца, след…

Разрушаването е по-бързо от опазването. Разговор с д-р Карин Беркеман

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/karin-berkemann-moderneregional-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Дигиталната платформа moderneREGIONAL е посветена на архитектурния модернизъм в Германия. Тя е създадена през 2014 г. от малък екип доброволци, които са специалисти в различни области – история на изкуството, архитектура, немска филология, теология. Осем години по-късно в нея вече са достъпни над 3000 статии, есета и репортажи за събития благодарение на приноса на над 100 автори. Слава Савова разговаря със съоснователката на платформата д-р Карин Беркеман.

Да започнем от самото начало – как се зароди Вашият проект?

Стартирахме платформата с малка група колеги, с които се познавахме от местна организация за опазване на паметниците на културата. На всички ни беше направило впечатление, че трудно се намира информация за модернизма. Всеки е фокусиран върху специфичните си интереси, прави проучвания, без да обменя опит с други колеги, случва се често да изследваме едни и същи неща, а същевременно липсва среда, в която да споделяме познанията си. И тогава решихме да създадем нещо онлайн, защото е и най-достъпно. Обсъждахме идеята в продължение на две години и в един момент започнахме проекта. С две думи: имахме нужда от нещо и го създадохме.

Във Вашата платформа разглеждате обекти с най-различни мащаби – обръщате внимание и на утилитарни ежедневни предмети от градската среда, с които непрекъснато общуваме, но рядко знаем нещо за историята на проектирането им. 

Една от темите на moderneREGIONAL са сградите и елементите от градската среда, към които няма интерес. Ще намерите много книги за Льо Корбюзие, Мис ван дер Рое или за по-известните сгради на модернизма, но същевременно никой не говори за малките къщи, малките градове, инфраструктурния дизайн или парковете. Искахме да се погрижим за това, от което никой не се интересува. Започнахме с отделни сгради, после преминахме към мащаба на целия град, натрупахме много архивна документация в процеса на работа. Първоначално започнахме с идеята да изследваме периода от 1942 до 1972 г., а сега вече се занимаваме с целия ХХ век. Най-новият ни проект е архитектурата на 90-те години.

Сградата на Издателска къща Gruner + Jahr  в Хамбург, построена в периода между 1987 и 1990 г. по проект на Ото Щайдл, Уве Кислер и Петер Швегер © JoachimKohlerBremen, 2019, CC BY SA 4.0

Темата за следвоенното наследство е много актуална и силно политизирана в България. Как се развива дебатът в момента в Германия? Има ли подобно поляризиране „за“ и „против“ и какво определя тези нагласи?

Преди седем години започнах работа в Грайфсвалд, малък град до Балтийско море, в някогашната Източна Германия. Това е университетски град и голяма част от хората, които днес живеят там, са от Западна Германия. Много от тях харесват т.нар. Ostmodernism – модернизма на Източна Германия, или както източногерманците го наричат, Ostmoderne. В същото време хората, които са израснали там, не го приемат, защото са били свидетели на разрушаването на стария град с цел построяване на Ostmoderne и на панелните блокове. За младите хора вече няма разлика между Източна и Западна Германия. Но моето и по-старото поколение все още е разделено.

Понякога възгледите ви може да ви поставят дори в трудна ситуация. Ако кажете, че харесвате Ostmoderne, по-възрастните хора мислят, че сте комунист, защото задължително трябва да сте комунист, за да харесвате комунистическа архитектура! И е трудно да ги убедите, че това, което ви харесва, е самата архитектура. Трябва да разговаряте с тях, да чуете техните истории и тогава ще узнаете защо намират тази архитектура за грозна. Трудно е да се отдели личната история на хората от чистата архитектура, чистата форма.

Както отбелязахте, когато говорим за модернизъм, често изследователският фокус е върху определени архитекти или единични сгради. Но същевременно една от фундаменталните промени в архитектурата и строителството от миналия век, характеризираща именно модернизма, е оптимизацията в изграждането на жилищни сгради, и по-специално строителството с готови елементи. Това е и една от темите на Вашите изследвания. Как се съхраняват строителните техники от този период и всъщност необходимо ли е да ги съхраним като наследство?

Може би сте чували за Ото Бартнинг, който след Втората световна война започва да се занимава с производство на сглобяеми сгради, необходими за бързото възстановяване на градовете. Така започват да се произвеждат много бързо и евтино дори църкви. И част от дебата е как да постъпим, когато имаме 50 броя от даден вид църква и някой иска да разруши 10. Единият от аргументите е, че след това ще останат цели 40, което би трябвало да е достатъчно. Но ние имаме нужда от всички, за да проследим как тази типология еволюира. Създадохме карта, която показва как някои от църквите се местят – може да проследите къде отиват и как променят функцията си. Някои са преместени в градини и са станали част от детска площадка. Други стават домове. Няма нужда от сложен анализ, за да покажем как тези сгради стават част от живота на хората.




Сглобяеми евангелски църкви в Дюселдорф, Даксвайлер и Бремен по проекти на Хелмут Дункер от 60-те и 70-те години на ХХ век, част от проучването Das Kleinkirchen-Projekt © Wiegels, Karsten Ratzke, Jürgen Howaldt, Wilfried Willker / Wikimedia

Един от Вашите основни изследователски интереси е свързан с религиозната архитектура. Свързваме модернизма с функционалността и иновацията, но в случая с религиозните сгради той изпълнява символична роля?

Църквата също има функция – там можете да седнете и да се помолите. Или да провеждате различни социални дейности. Или да се скриете от времето навън. Останалото се случва в съзнанието ви.

Не харесвам термина символизъм, защото, ако погледнем сградата на някое кметство, плувен басейн или читалище, в тях също има символика, както и в църквата. Само думите, които се използват в контекста на сградата, са по-възвишени – говорим за Господ, за святост, но ако погледнем архитектурата, става дума за едно и също нещо. Различават се единствено терминологията и начинът, по който използваме тези пространства. Мисля, че към църквите трябва да подходим така, както бихме подходили към обществените сгради. И е по-добре, когато останат отворени към общността, защото, дори и да бъде запазена архитектурата, функцията на една сграда изчезва, когато тя стане по-малко достъпна или бъде затворена. Дали е религиозна сграда, социалистическа сграда, или читалище, за мен ролята, която всички те изпълняват, е една и съща.

В следвоенна Германия голяма част от градската среда е изградена отново, след като в някои градове повече от половината сгради са разрушени. Каква част от това ново наследство трябва да запазим и има ли различни форми на опазване конкретно по отношение на следвоенното наследство?

Има различни категории на опазване. Ако дадена сграда е стойностна в естетически или исторически смисъл, то тогава е необходима грижа за всички нейни детайли. Със сигурност това не е приложимо за всяка сграда, построена в Германия след Втората световна война. В някои случаи се запазва само обемът, а в други се правят опити да се запазят цели групи от жилищни сгради, цели градски райони. Тогава се прилагат различни методи на трансформация. Може би сградите ще имат нужда от нова дограма на прозорците, от нова отоплителна инсталация, ще трябва да се изолират вратите, но да се запазят стените и структурата. Не бива да се доизгражда интериорът, а да се запази в оригиналния си вид. Трябва да се опази характерът на сградата, като се търси баланс с необходимите промени.

Мисля, че основният проблем за нас е времето. Защото разрушаването на сгради е по-бързо от методите за опазването им. Вече се занимаваме с архитектурата на 90-те години, макар че самата аз не знам в какво се изразява характерът ѝ. Продължавам да проучвам, да събирам допълнителна информация. Отнема време, за да се добие цялостен поглед. А същевременно се налага да бъдем бързи в работата си, за да можем да се погрижим за сградите, които са бъдещото ни наследство.




„Новият стар град“ – възстановеният между 2012 и 2018 г. квартал „Дом Рьомер“ във Франкфурт © Carl Friedrich Fay, Carl Friedrich Mylius, Franz Rittweger, Fritz Rupp, Simsalabimbam, Silesia711 / Wikimedia

Наскоро беше построен „средновековният“ център на Франкфурт, станал известен с наименованието „Новият стар град“. Подобен вид носталгични проекти се осъществяват  не само в Германия. Как възприема Вашата общност подобни инициативи?

Това е труден въпрос за мен, защото живея във Франкфурт. Бяхме много скептични към този проект, бяхме си казали, че няма как да е добър, че това е „Дисниленд“… Но първия път, когато се разходихме там, докато все още се строеше, се разколебах. И такова затруднение изпитваме всички, които се занимаваме с архитектура. Виждаме, че някои от сградите са добре направени, някои са добра интерпретация на историята. Но от друга страна, знаем какво бе разрушено, за да се освободи място за този проект. Например Technische Rathaus (сградата на техническите служби към градската администрация на Франкфурт на Майн – б.р.).

Подобна дилема имам и с моите родители. Те дълго време воюваха със следвоенната архитектура, защото искаха да запазят стария център в родния ни град. За тях всичко, построено с бетон, е лошо, защото го свързват с архитектура, която унищожава историята. За мен нещата стоят по подобен начин днес. Мисля, че трябва да дадем шанс на съвременната архитектура. След 10 или 20 години вероятно ще я преосмислим и тогава ще искаме да я опазим. Тази част от историята ни вече е факт и сега трябва намерим начин да живеем с нея.

Заглавна снимка: WDR Arkaden, сградата на обществената медия WDR в Кьолн, построена през 1994–1996 г. по проект на Готфрид Бьом, Елизабет Бьом и Петер Бьом, част от проучването Best of 90’s на moderneREGIONAL © Raimond Spekking, CC BY-SA 4.0 / Wikimedia

Източник