Tag Archives: детство

Права на семейството или права на детето?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/prava-na-semeystvoto-ili-prava-na-deteto/

Права на семейството или права на детето?

Чували сте да се говори за семейството, сякаш то е личност, която има права. Или по-скоро дете в риск, което има нужда от закрила. Да припомним например новогодишното изявление на президентите на Унгария, Сърбия и България, в което се казваше, че семействата „заслужават закрила, помощ и признание“. Разбира се, в името на децата. На правото на семействата да отглеждат децата си, както намерят за добре, се противопоставя безличната държавна машина, която отнема деца от родителите им. Но винаги ли родителите са най-доброто за едно дете?

Когато детето само̀ поиска закрила от държавата

Последният случай, разбунил духовете, е за момче на 13 или 14 години, което не желае да живее с родителите си. Причините за това са, че то няма достъп до образование (освен като частен ученик или в нелицензирани училища), нито до здравеопазване и иска да живее като другите деца. За случая се разчува от репортаж на БНТ и продължението му. При опита на родителите да изведат детето си от страната то е потърсило помощ от полицаите на летището, след което е пожелало да бъде настанено в център за социални услуги.

Министерството на труда и социалната политика излезе със становище по случая, на който дава гласност и Албена Тодорова – една от лелите на тийнейджъра. Тя разказва как той нееднократно е заявявал, че иска да има нормален дом в България, а не да живее в Бразилия, където няма постоянно жилище и където пребивава с родителите си, вярващи във всевъзможни конспиративни теории. При опит да бъде насила изведено от училището в България, в което е записано, момчето е ударено от приятел на майката и челюстта му е счупена. След това обаче майката продължавала да събира детето и този човек на едно място.

За „Тоест“ Тодорова уточни, че ученици от по-горен клас са се притекли на помощ на момчето, както и че то вече може да се храни самостоятелно, но няма как да бъде заведено на лекар, защото роднините, които се грижат за него, не са му попечители, нито настойници.

Майката на детето от своя страна обвинява роднините, че са го манипулирали. Тя отрича да го е удряла и твърди, че то няма нараняване, но не коментира информацията друг човек да е упражнил насилие върху него. Във Facebook майката публикува десетки снимки на момчето като доказателство колко щастливо и пълноценно е живяло то под грижите на родителите си. По този начин тя излага публично лични данни на дете против волята му.

Буда, който стана Атанас

Случаят с тийнейджъра, който не иска да живее с родителите си, даде повод за полярни реакции. Докато едни подкрепят желанието на неговите баби и лели да му осигурят нормална среда на живот, за други така се нарушава правото на родителите да отглеждат детето си според собствените си разбирания. За тях по дефиниция родителите имат право, а държавата е в ролята на лошата мащеха.

Подобни дискусии имаше и във връзка с друг случай – на майката, родила и отглеждаща детето си съвсем сама и в пълна изолация и наричаща го Буда. В продължение на три години тя дори е отказвала да го регистрира и то да получи ЕГН, за да не попадне в „дяволската система“. Детето е живяло без достъп до ток и течаща вода, да не говорим за здравеопазване. Но пък в компанията на много ножове. Първото бебе на майката е починало по време на домашно раждане.

И при този казус част от общественото мнение застана на страната на майката и на правото ѝ да отглежда своето дете в съответствие със собствените си ценности. Не само въпреки законите, а и въпреки рисковете за здравето, живота и развитието на момченцето. Решението детето да бъде настанено в приемно семейство, а майката – в център за психично здраве, стана обект на остри критики.

Няколко месеца по-късно детето е върнато на майка си и те живеят при свой познат. То вече има ЕГН и е регистрирано с името Атанас, а жената продължава да получава подкрепа от социалните служби, включително и за психичното си заболяване, което е установено.

Помните ли неприетата Стратегия за детето?

Защитата на родителите в случаи като тези, за които стана дума, е в духа на кампанията срещу Стратегията за детето през 2019 г., довела до неприемането ѝ. Тя се разгърна по начин, подобен на кампанията срещу Истанбулската конвенция. А и двигателите ѝ бяха, общо взето, същите, като започнем от Александър Урумов – тогавашния пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, евангелски проповедник и агент на ДС. Лайтмотивът беше, че ако Стратегията се приеме, държавата ще отнема деца от родителите им „заради едно шамарче“.

Кампанията сериозно затрудни дейността на организациите, работещи в сферата на закрилата на децата, като някои от тях станаха обект и на заплахи. Тя продължи дълго време след като Стратегията не беше приета. В края на 2020 г. например ВМРО внесоха проект за промяна в Закона за закрила на детето с аргумента, че „детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята“.

Докато България продължава да няма стратегически документ за децата, през 2022 г. беше приета европейска Стратегия за правата на детето (2022–2027). Сред най-важните ѝ цели са свобода от насилие за всички деца и даване на глас на всяко дете. В нея детето се разглежда като личност с права, а не като обект, подвластен на родителите си или на държавата.

И щипка расизъм

Впрочем наблюдава се една интересна особеност в нагласите към правата на родителите, децата и ролята на държавата в регулирането им. Когато се предпоставя абсолютното право на родителите да определят кое е най-доброто за децата им, се имат предвид основно семейства на етнически българи. Що се отнася до ромските родители, общественото мнение застава на страната на държавата и законите.

Така например много критики и подигравки отнесоха родителите от ромските махали в няколко града, които в края на 2019 г. едновременно изпаднаха в паника, че социалните ще им вземат децата, и нахлуха в училищата да си ги приберат. Тогава тези родители бяха квалифицирани в социалните групи с епитети като „първобитни“. Такива епитети нямаше за родителите – етнически българи, страхуващи се, че зли норвежци могат да им откраднат децата.

По-сериозният проблем е, че за истерията в ромските махали не беше потърсена отговорност от онези, които размахваха Стратегията за детето като плашило, като започнем от Александър Урумов. В кампанията срещу Стратегията (както и срещу Истанбулската конвенция) бяха много гласовити някои евангелски църкви. Ромски родители, уплашени, че държавата ще им вземе децата, твърдяха, че са чули това от пастора на църквата в махалата.

Може ли семейната „клетка“ да бъде злокачествена?

Метафората за семейството като основна клетка на обществото е неоснователна, защото обществото не се състои от семейства. Затова пък е популярна. Организмите са изградени от клетки, но има и клетки, които „решават“ да се развиват „на своя глава“. Те започват да се размножават безконтролно, като по този начин вредят на организма и могат дори да го убият.

Обществото има механизми, благодарение на които се удържа като едно цяло. Сред най-важните от тях е образованието. Една от целите на публичното образование е да социализира децата, тоест да ги възпита в основните ценности и норми на дадено общество. Училището съвсем не е „безгрешно“, то има достатъчно „трески за дялане“. Но то е такова, каквото е и самото общество. 

Ситуацията с публичното здравеопазване е подобна, доколкото не на последно място то би следвало да включва превенция на социално значими заболявания. Последствията от решенията на много семейства да не се доверяват на здравната система са очевидни. Отказът от ваксиниране на децата например води до връщане на заболявания като морбили и полиомиелит, които почти са изкоренени благодарение на масовите имунизации.

Ето защо, ако възприемаме семейството като клетка, добре е да имаме предвид, че тя може да бъде и туморна. Зачитането на правата на децата е важно преди всичко за самите деца, но далеч не само за тях. Няма как да се изгради читаво общество от хора, чиито собствени права не са били уважавани и които са научени, че всичко извън семейството е зло.

По буквите: Данова, Бенбасат

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-danova-benbasat/

„Как е живяна и как е мислена детската възраст от българите (ХVII–ХIХ в.)“ от Надя Данова

По буквите: Данова, Бенбасат

София: изд. Парадигма“, 2023

Родителите – дотук,

пише на входа на едно столично училище.

Никой от родителите на децата, които се нахождат в школата, да няма власт да дохожда в училището и да се оплаква, когато наказват или бият детето му. Защото за такива жалби няма место, ибо дете, когато види, че баща му дохожда да го оправдава, тогда детето му разваля се и не може да има никакъв страх,

пише в правилника не на друго, а на създаденото от Васил Априлов Габровско училище. Същото правило да не се допускат родители, за да не вземат нещо да се оплакват от побоя над децата си, е съвсем характерно за първите български училища. Така коментира Надя Данова и привежда изобилни примери.

Докато чета историческото ѝ изследване, неволно правя справки с опита си и като родител на ученици (вече 14 години), и като ветеран от разни срещи за образованието. Мисля си

колко дълбоки са корените на онази възпитателна нагласа, която от самото начало дефинира и декларира покорството като висша цел на работата с детето.

И тук не говорим само за изолирани назадничави случаи. Не говорим за тъмни векове, от които Възраждането успява радикално да се оттласне, а за самите възрожденци, поне за тези, за чиито възгледи по отношение на детската възраст има писмени свидетелства.

Повтарят се думи като „чинопочитание“, „повинение“ – и както отбелязва авторката, става въпрос за

едно възпитание, построено върху „страха от Бога“ като база за други видове страх

(неволно чувам отзвука у Ботев с „нему се кланя дивак учител / и с вестникарин зайдно мъдруват, / че страх от бога било начало на всяка мъдрост“). Общо взето, емпиричният материал показва, че тези редове са доста буквално описание на статуквото по онова време.

Разбира се, има и други повтарящи се ценности на възпитанието – родолюбие, учение (някак независимо от съдържанието), на някои места „постиженията на учена Европа“. Гражданските ценности обаче трудно си проправят път. Независимото мислене например се споменава единствено от Ботев. Когато детето е момиче, смисълът на неговото възпитание пък почти никога не стига отвъд подготовката му да служи на дома и семейството. И макар мнозина възрожденци да даряват пари за образование на девойки, никой освен Каравелов не вижда смисъл да се преподава нещо отвъд „женските“ умения.

По буквите: Данова, Бенбасат

Анахронично е, разбира се, да търсим под вола теле или да връзваме кусур на предците си, че не са създали традицията тъкмо такава, каквато би отговаряла на нашето време. И авторката съвсем не прави това. Тя само добросъвестно, методично, по всички правила на историческото изследване цитира и анализира източник след източник – без да пропуска нито контекста (например огромната роля на християнството за подобряване статута на детето или пък драстичната борба за физическо оцеляване, при която детската смъртност стигала 25%), нито забележителния принос на коментираните личности.

И все пак ми е трудно да забравя (с оглед на днешния, а не на вчерашния ден) образа на Петър Берон, който превежда и адаптира предполагаемо писмо на Филип Македонски до Аристотел.

Ценностите, към които трябва да се придържа възпитателният модел, […] налагат на Берон специфичен преводачески модел към Еклогариона на Димитриос Дарварис. […] В един от случаите става въпрос за писмо на Филип Македонски, който съобщава с радост на Аристотел, че му се е родил син Александър, но повече се радва, че този син се е родил именно по времето на философа. Тук Берон се опитва да напасне заложената в текста гръцка аретология, предполагаща доблест, храброст, мъжество, превъзходни качества, красота, благородство, величие, нравствено съвършенство и морално превъзходство, към изискванията на християнското благочестие. Така, докато в оригинала Филип благодари на езическите богове, в превода той е благодарен „Богу“, и то не защото синът му ще бъде обучен в системата на античните добродетели, а защото ще се научи да бъде „добър и смирен“. За нас остава въпросът дали самият Берон не се е усмихвал в момента, в който е манипулирал по този начин текста на Дарварис, представяйки си „добрия и смирен“ бъдещ завоевател Александър Македонски.

Който реши да се заема с образователни реформи днес, особено пък такива, които искат да поставят в центъра на образованието нуждите на детето (само по себе си и като бъдещ гражданин), трябва да бъде реалист. Да познава по-дълбоките корени на несъгласието, което ще срещне и сред институциите, и сред отделните учители, та и сред другите родители. На

липсата на отзивчивост към новото,

както се изразява авторката. И тази липса има своя традиция.
Отлична книга, тъжна констатация.

„Когато големите станат малки“ от Алберт Бенбасат

София: изд. „Колибри“, 2023

Учителят по физическо бе признат като пръв помощник на директора в областта на дисциплината, а по-късно – в гимназията – и морала. Физкултурникът олицетворяваше цялата строгост на законите, по които трябваше да се възпитаваме – не само уважение към институцията, а безусловно подчинение, казарменост, тъпо придържане към правилата, без оглед колко безумни могат да бъдат те,

пише Алберт Бенбасат. Но неговата книга, която е колкото „вехтошарски“, толкова и билдунгсроман, непрекъснато отбягва правилата, привидно неспособна да ги следва.

Също като своя протагонист, едва неостанал със счупен врат поради твърдата ръка на учителката, тази книга уж се приготвя да направи „кълбо напред“ в хронологията, но вместо това се катурва встрани в безбройните начини, по които животът убягва на правилата.

Какво само прави семейната история с политическата! Ту стъпва боса върху ескалатора в току-що построения ЦУМ, ту напротив, пристъпва из нея с лъснати с пионерска връзка обувки. Ту я подслажда със съблазнителното „локумико“ на анекдота, на пълнокръвните характери, на веселите идиосинкразии на персонажите, ту внезапно откроява нейната горчивина на фона на тяхната сладост.

Най-лесно е да прочетеш книгата носталгично,

защото обичта и тъгата по близките прави именно това – оживява света, в който и нашите близки негласно присъстват. Роден в същата година като баща ми, Алберт Бенбасат владее онова писане, което съхранява живота. То е близо до говора, до разказа между близки, в който предците не са паметници, а живи хора, които могат и да са смешни, и мили, и да грешат, да се ядосват, да се променят.

Разказ, в който отсенките са всичко – като „бонбоникото“ в ръката на баба Рашел („аз не ям, аз крада“), като побългарените еврейски имена на Ничко (Нисим), Вики (Вентура), Стерчето (Естер), като самия шпаньолски, в който испанският корен е като ядка в сърцевината на бонбон, обвит в сафарадска интерпретация, поръсен с български окончания и сервиран с турска думичка за гарнитура – като в чудния израз „терсене мужер“. Чета с благодарност за тези отсенки, които правят света отпреди раждането ми по-богат, пъстър и вкусен.

Но можеш да прочетеш тази книга и през смях, защото вътре има множество сюжети, готови за комедиен сценарий.

Например авторитетният международен коментатор Огнян Велков, който води два пъти седмично рубрика по радиото и получава писма от слушатели, покани за гостуване и т.н. Проблемът е, че Огнян Велков не съществува, а е измислица на трима души – сред които, освен бащата на автора, е и „чичо Шпетер“, Шпеко – дребен и надарен откъм глас и аромат персонаж с алпийски вид и комични навици. Или ефектната леля Жана от Израел с нейните тоалети и любовници, с пакета „Кент“, даден скришом на племенника. Или детската неумела рисунка на партизанска тематика, запазена от братовчедката Естер след толкова години…

От обратната страна на тези смешни и мили истории обаче стои нещо друго – нещо, което е било „обърнато на смях“ така, както костюмите са били „обръщани“, за да може да се носят още веднъж. Светът отсам желязната завеса, в който Шпеко се оказва шпионин, любовниците на Жана всъщност са пратени да я следят. А „партизанската“ детска рисунка напомня за чичото, загинал като партизанин, за да не носи жълта звезда.

По буквите: Данова, Бенбасат

Особена книга. Бих я подредила до „Баща ми бояджията“ на Васил Цонев, но и до спомените на Йовков за някогашния Добрич и неговите персонажи; и най-вече, струва ми се, до „Когато отново бъда малък“ на Януш Корчак, към която заглавието негласно препраща. Бих я препоръчала като библиотерапия на онези, които усещат миналото си безвъзвратно изгубено или подменено.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.