Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-kakvo-sluzhat-ponyakoga-priedstavkite-i-nastavkite/

Дори знанията ви от часовете по български език да са поизбледнели, със сигурност си спомняте, че представките и наставките са важни структурни части на думите. Като добавим и корените, получаваме основния градивен материал, с който си служим, за да назоваваме най-различни понятия в нашата действителност. Да видим в какви процеси са въвлечени представките и наставките и защо е важно да познаваме езиковите механизми, преди да стоварим тежката си присъда върху някоя дума.

Основната функция на представките и наставките е словообразувателната.

Като ги прибавяме към вече съществуващи думи, образуваме нови. Защо са ни нужни нови лексеми и не може ли да си караме с тези, които си имаме, мисля, е ясно. Светът се променя, появяват се нови понятия, които трябва да обозначаваме някак в своята реч. Освен това, колкото по-богат е речникът на един език, толкова по-точно и по-детайлно ще могат да се изразяват хората, които го говорят.

И така, като прибавим наставката -ов към съществителното име пластмаса, ще получим прилагателното пластмасов, за да определим от какъв материал е изработен даден съд. Като прибавим представката до- към глагола чета, получаваме нов глагол – (да) дочета, за да съобщим, че приключваме започнатата книга или статия.

Дотук няма нищо смущаващо – и двете думи се използват безпроблемно в българския език и не предизвикват възражения.

Срещала съм обаче немалко гневни коментари срещу употребата на (да) закупя/закупувам вместо (да) купя/купувам.

Защо първите два глагола се срещат все по-често и хората искат да закупят не апартамент, а нещо далеч по-малко: Търся да закупя следните отвертки: тип „триъгълник, тип Y и тип „вилка“. Една от причините конкретно за предпочитането на закупя според мен е, че на глагола купя му липсва наставка или представка, която изрично да маркира неговия свършен вид. В съвременния български език има само около 50 такива глагола. Останалото огромно мнозинство непроизводни глаголи са от несвършен вид¹, затова езиковото съзнание се стреми да внесе формален показател – представката за-, с който да представи действието като цялостно, завършено, и така прибягва към вече съществуващата дума (да) закупя, разширявайки нейното значение. Оттук нататък до употребата на закупувам с новото, по-широко значение трябва да се направи една съвсем малка и лесна крачка, тъй като голяма част от българските глаголи имат идентична семантика и се различават само по вида си – свършен/несвършен: (да) премина/преминавам; (да) отчета/отчитам; (да) стопля/стоплям.

Друга причина за предпочитането на закупя/закупувам е, че имат по-сложна морфемна структура, която е белег за обработеност и изисканост, а това са характеристики на книжовния език. Неслучайно хората, употребяващи тези два глагола, са упреквани в маниерност, макар че техният стремеж вероятно е да се изразят по-културно, тъй като купя/купувам им звучат тривиално и по-простовато.

След като изкоментирахме закупуването,

да продължим с току-що употребения глагол – изкоментирам, и да добавим към него зарегистрирам.

Те са образувани съответно от коментирам и регистрирам, представители на единствения словообразувателен тип глаголи в нашия език – с наставка -ира- (с разширен вариант -изира-), които са двувидови. Проблемът е, че с това нарушават системността. Всички български глаголи са или от свършен, или от несвършен вид, а обсъжданите са, така да се каже, хибридни и в зависимост от контекста са или от единия, или от другия вид²:

МВР само регистрира катастрофите. (несв. вид)
Утре ще регистрирам колата в данъчната служба. (св. вид)

Да, обаче на езиковото съзнание не му е достатъчно контекстът да определя вида на глагола, затова решава да добави представка или наставка, за да експлицира граматичното значение:

Интересувам се как се регистрирва такъв влекач в България. (несв. вид)
Тогава японската фирма зарегистрира в патентното ведомство на САЩ названията JX20, JX25, JX25h и JX30. (св. вид)

Носителите на езика се отнасят доста по-толерантно към новите глаголи от свършен вид (зарегистрирам е по-приемливо от регистрирвам) и някои от тях вече фигурират в речниците на българския език, вкл. и в БЕРОН, например: напарфюмирам, заангажирам, проконтролирам, прекопирам. Нещо повече, процесът е продължил нататък и от свършените глаголи се образуват несвършени с помощта на представката -в-: зарегистрирвам, заангажирвам, прекопирвам.

Последните думи не галят ухото и са ясно маркирани като разговорни. Книжовният език засега здраво е залостил вратите за тях. Посочвам ги не за да подразня естетическото ви чувство, а защото трябва да можем да говорим, да обсъждаме и да обясняваме причините за съществуването на подобни думи, а не гнусливо да извръщаме поглед от тях. Посочвам ги и защото приемливото в публичното общуване се осъзнава в съпоставка, а понякога и в ярък контраст с неприемливото. Конкретно в тази статия ги посочвам и защото очертават бъдещето на глаголите с наставки -ира- и -изира-: рано или късно те ще бъдат опитомени изцяло от българската видова система и първичните регистрирам, ангажирам, копирам ще се осмислят като несвършени, а не като двувидови³.

За да стане по-ясно, че този процес е изцяло в духа на българския език, ви предлагам две успоредици, които показват как и словообразуването, и видовите трансформации при глаголите с наставки -ира-, -изира- следват утвърдени модели:

бия (несв.) → пробия (св.) → пробивам (несв.)
контролирам (св./несв.) → проконтролирам (св.) → проконтролирвам (несв.)

крия (несв.) → закрия (св.) → закривам (несв.)
ангажирам (св./несв.) → заангажирам (св.) → заангажирвам (несв.)

След това бродене в дълбините на видовите отношения в глаголната система

се изкачваме към ефира с прилагателното име фин. Може би сте го срещали и като финен –

форма, която следва да се окачестви като грешна. В нея има една ненужна наставка. Дали наистина не върши никаква работа? Да си представим, че сме чужденци, които учат български и не правят аналогия с други езици. Ако срещнат думата фин, няма да разберат каква част на речта е. Формата финен обаче може да им подскаже, че това е прилагателно, защото вече ще знаят някои по-често срещани думи от този клас с наставка -ен, например труден, гладен, правилен, летен.

Носителите на българския език, които допускат грешката да напишат или да кажат финен, се опитват да дооформят думата, като ѝ придадат вид, типичен за прилагателните имена – повечето от тях са образувани с най-различни наставки. Като цяло думите усложняват морфемната си структура в историческия развой. В старобългарския език например са засвидетелствани прилагателните малъ; лъжь и лъжьнъ; радъ и радостьнъ. Днешните прилагателни със съответното значение са само с наставки: малък; лъжлив, лъжовен; радостен.

Аз самата ще бъда радостна, ако с тази статия съм успяла да ви провокирам и да ви накарам да погледнете от друг ъгъл на грешките и на думите, които ви дразнят (е, поне на някои). Опитвайте се да ги приемате по-философски, защото един ден част от тях ще бъдат нормализирани и нормирани. Заради логиката на езиковия развой.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/moyata-golyama-stranna-grutska-duma/

След сезона на липите настъпва сезонът за ходене на море в Гърция, а заедно с него, поне за мен, и сезонът на „хармолипи“. Макар и самото усещане да ми е познато отдавна, точното му наименование научих наскоро, разглеждайки пореден списък с „непреводими“ думи за иначе познати емоции на различни езици. В него редом с португалското saudade, турското hüzün, немското Lebensmüde и други понятия без директен еквивалент фигурираше и

гръцкото χαρμολύπη, което означава усещането едновременно на радост и тъга.

Думата добре описва противоречивите чувства, които вече от доста години изпитвам при всяко посещение на южната ни съседка. От една стана, това е радостта от всички удоволствия, които Гърция щедро предлага. От друга обаче, е растящата с всяка година тегоба, че въпреки иначе добрите ми намерения така и не успявам да науча дори и елементарен гръцки и си оставам с едни голи „ясас“ и „ямас“, „калимера“ и „калиспера“, „паракало“ и „евхаристо“. Всичко останало – с малки (и не особено полезни) изключения от рода на χαρμολύπη – продължава да ми бъде напълно чуждо и непонятно. С други думи, или както се казва на английски,

it’s all Greek to me.

Усещането за непонятна чуждост се заражда още при вида на гръцката азбука – въпреки редовния ми допир с нея и очевидните ѝ сходства с добре познатите ми кирилица и латиница, разчитането на ελληνικό αλφάβητο за мен се състои в едно безкрайно, често неуспешно налучкване, а изписването даже на елементарни думи (като гореизброените) ми е немислимо.

Дори и азбуката да не представляваше предизвикателство, гръцкият устоява на лесно разшифроване и на лексикално ниво, тъй като изобилства от неразбираеми или подвеждащи думи – особено за понятия, които иначе имат универсални и разбираеми наименования дори и на иначе непознати ми езици. Надписът ΜΕΤΑΦΟΡΆ например не спира да ме стъписва всеки път, щом го видя на автобуси, тирове и всякакъв вид транспортни средства по гръцките пътища – макар добре да знам, че оригиналното значение на термина си е съвсем пряко, а не преносно.

Или пък думата „хотел“, която в точно тази или сходни форми срещаме на английски, чешки, полски, сръбски, нидерландски, немски, френски, естонски, даже и на японски като ホテル (hoteru). На гръцки „хотел“ обаче е ξενοδοχεíο, което дори да можех да разчета и произнеса, щеше да ми бъде точно толкова разбираемо, колкото ако беше на патагонски.

Всъщност, ако беше „на патагонски“ – като имаме предвид, че в Патагония се говори главно на испански, – думата щеше да ми е значително по-понятна. (И без да разчитам на трите семестъра испански, който съм учила в университета, а просто защото на испански „хотел“ си е hotel.)

Така или иначе, изразът „все едно е на патагонски“ се е установил и продължава да се използва на български, като определение за (говорим или писмен) език, който е непознат, неясен или неразбираем.

Сайтът bgjargon.com предлага следното обяснение:

Вероятно асоциацията идва от това, че областта Патагония, която се намира в най-южния край на континента Южна Америка, е и най-отдалечената южно от екватора суша […], поради което се е наложила в хорските представи (поне в България) като еквивалент на „края на света“.

Според моята лична представа обаче, поради гореизброените причини, оприличаването на неразбираем език с гръцки – макар и той да се говори не на края на света, а току от другата страна на южната граница на България – ми се струва много по-намясто, така да се каже.

Историческите корени на идеята за гръцкия като неразбираем език могат да бъдат проследени до Средновековието. През този период, когато писарите в Западна Европа превеждали ръкописи от латински, те изписвали фразата Graecum est, non legitur („Гръцки е, [следователно] нечетимо“) като бележка в полетата до непонятни за тях пасажи и цитати¹.

Както много други идиоми, които се използват и до днес, изразът It’s (all) Greek to me също навлиза в английския благодарение на Шекспир, които през 1599 г. го използва в трагедията „Юлий Цезар“, в диалог между две от ключовите фигури в заговора срещу великия римлянин. В българския превод на Валери Петров от 1973 г. споменаването на гръцкия е съхранено, но изразът така и не придобива популярност, нито влиза в употреба във всекидневната ни реч.

КАСИЙ
А Цицерон? Не каза ли той нещо?

КАСКА
Да, на гръцки.

КАСИЙ
В какъв смисъл?

КАСКА
Ако мога да го кажа, слънце да не видя! Тези, дето го разбраха, се захилиха помежду си и заклатиха глави, но за мене беше гръцки език.

Освен в езика на Шекспир (и латинския), гръцкият служи като определение за нечленоразделна реч или писменост и в няколко други езика – нидерландски, африканс, шведски, норвежки, португалски и испански.

Самият испански – макар и не като език, а като част от фразата „испанско село“ – пък се използва като определение за объркващ или неразбираем изказ, и то не на някакви екзотични езици, а на близките на българския славянски езици – македонски, сръбски, хърватски, словенски, чешки и словашки.

Фразата всъщност произлиза от немски – и то не от друг, а от Гьоте, който първи я използва в „Страданията на младия Вертер“ (1774 г.). В пълния си вид тя гласи:

Das waren dem Gehirne spanische Dörfer, und ich empfahl mich, um nicht über ein weiteres Deraisonnement noch mehr Galle zu schlucken.²

Когато Бранко Мушицки превежда романа на сръбски през 1905 г., той предава въпросната фраза буквално („To су била за послаников мозак шпанска села, и ја се препоручим да се не бих морао још више мучити због даљег неразумног говора“), а впоследствие изразът „шпанска села“ навлиза в разговорния сръбски и добива популярност и на другите славянски езици. 

В българския си превод от 1929 г. Асен Разцветников обаче решава да предаде фразата с по-малко маркиран израз, като

Това бяха странни неща за тоя мозък и аз се оттеглих, за да не бъда принуден при по-нататъшни брътвежи да погълна още повече.

В резултат идеята за „испанските села“ така и не навлиза в българския.

На сръбски като синонимен израз на „шпaнска села“ се използва и фразата „К’о да кинески причаш“. Всъщност китайският, вероятно благодарение на „благодатната“ комбинация от нечленоразделни (особено за западното ухо и око) говор и писменост се използва като определение на непонятна реч на най-много езици, и то далеч не само западни. Любопитно е, че освен албански, арабски, естонски, филипински, френски, немски³, унгарски, италиански, сред тях е и японският⁴, та дори и гръцкият – както древният, така и съвременният.

Китайският на свой ред определя нечетими и непонятни езици като „призрачно писмо“, „книга от небесата“, „птичи език“, или „пилешки черва“. По този начин той се оказва един от малкото езици, които в опита си да обозначат неразбираемост, не проявяват ксенофобия към реално съществуващи чужди езици, народи или места.

И като стана дума за „ксенофобия“… въпреки първоначалната паника, която чуждостта на гръцкия поражда у мен, все по-често откривам, че множество понякога съвсем неочаквани думи на езиците, които знам, всъщност произлизат от гръцки. Само някои, особено забавни примери за това включват: „динозавър“, от δεινός (deinós ‘ужасен, страховит’) + σαῦρος (saûros ‘гущер, влечуго’); „гинеколог“, от γυνή (gunḗ ‘жена’), „планета“, от πλανήτης (planḗtēs ‘скитник’, съкращение на πλάνητες ἀστέρες (plánētes astéres ‘скитащи звезди’); шизофрения, от σχίζω (skhízō ‘разцепване, разделение’) +‎ φρήν (phrḗn ‘ум, сърце’); „маратон“, от древеногръцкия град Μαραθών; „акробат“, от ἄκρον (ákron ‘най-високата или най-отдалечената точка, планински връх, връх’) + βαίνω (baínō ‘ходя, стъпвам’), и т.н., и т.н.

А, разбира се, и „ксенофобия“, която произлиза от старогръцките ξένος (xénos ‘чужд’) + φοβία (phobía ‘страх’). Първата ѝ част също така е корен и на споменатата в началото на този текст на пръв поглед непонятна дума ξενοδοχεíο, съставенa от ξένος + δοχεῖον (dokheîon, тоест ‘съд’ или ‘контейнер’). Та какво друго е хотелът, ако не контейнер за чужденци?

В заключение, с риск да прозвуча като г-н Портокалос, бащата от „Моята голяма луда гръцка сватба“, няма как да не отбележа, че е доста вероятно дори и наименованието Патагония да идва от гръцкия. Според аржентинския изследовател Мигел Дура топонимът Патагония вероятно произлиза от древногръцкия регион в днешна Турция, наречен Paphlagonia и смятан за родното място на рицарския персонаж Patagón, на когото според една от теориите Магелан кръщава южната част на Южна Америка през 1520 г.

И ето как по неведоми етимологични пътища може да се окаже, че „говори ми на патагонски“ всъщност е просто друг начин да се каже it’s Greek to me.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/pet-otrovni-dela-znaete-li-kakvo-e-da-streliash-po-chovek/

Не искам да убивам хора,

ми каза Александър Стоцки, когато се видяхме за първи път през 2022 г. в София. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Стоцки не е украинец. Руснак е.

 Това е земя на простичко щастие. 

Какво бихте си представили, ако чуете този слоган в нечия реклама, претендираща да покаже цяла страна с всичките ѝ красоти, дарования и гордости? Какво е простичко щастие?

Когато в България създават този слоган за първата пълноцветна реклама на страната ни, годината е 1965-та, а в следващите шестминутни кадри се редуват моми, берящи рози, момци, жънещи житни класове, мускулести мъже с каскети, които държат в юмрук решителността и силата на едно „светло бъдеще“ за обществото ни тогава. Следват ги плискащи се вълни на лазурни брегове, горди снежни върхове, притихнали баби, които гостоприемно ви канят да влезете, за да ви покажат как трака станът на тяхната баба. И едно условие насред всичко това:

България не е религиозна страна, тъй като е комунистическа държава.

По това време, през 1965 г., Стоцки не е бил роден, вероятно и бъдещите му родители – също. Днес те живеят в Москва, столицата на Русия, а той – в София, столицата на България.

От създаването на рекламата за „простичкото щастие“ минават петдесет години и през 1989-та страната ни се откъсва от сателитната си орбита около СССР. Годината е 2015-та, когато България създава нов слоган в опит да рекламира себе си:

Скрито пред очите ти.

Рекламата поощрява българите да пътуват и да опознават страната си. Тогавашната министърка на туризма Николина Ангелкова цитира някакво проучване, според което българите са склонни да го правят, но нямат информация къде могат да почиват и да прекарват свободното си време,

а това ни дава основание да се замислим сериозно по какъв начин бихме могли да компенсираме спада на руски и украински туристи.

На какво обаче се дължи спадът на руски и украински туристи, и дума не става в речта на министърката от ГЕРБ. 

Година преди Ангелкова да оповести отлива на руски и украински туристи от страната ни, на 18 март 2014 г. Русия анексира украинския полустров Крим. Европейският съюз не признава незаконното анексиране на Крим и Севастопол от Руската федерация и инициира редица санкции за Русия. В България – членка на Съюза, лидерът на управляващата партия ГЕРБ Бойко Борисов казва, че партията му подкрепя ЕС и НАТО за ситуацията в Украйна, но според него санкциите срещу Русия са в ущърб на интересите на България и не трябва да ги има. По думите му, е по-добре страната да бъде посредник за приключването на кризата.

Така идва онази 2015 година, когато Бойко Борисов е отново на власт и заявява, че трябва да сме по-сдържани спрямо Русия. Също и: „Моля се на Бога големите началници по-бързо да се разберат и санкциите да бъдат отменени.“

През същата 2015-та Александър Стоцки е на 19 и е част от протестиращите в Москва срещу анексията на Крим. Освен това за него е време да отслужи задължителната редовна военна служба там. Излиза от казармата с чин ефрейтор в сапьорски войски.

На 24 февруари 2022 г. Русия нахлува в Украйна. Към България бягат хиляди украински жени с децата си, ужасени от ракетните обстрели над градовете им и смъртта, която сеят руските бомби и войници там. Заедно с тях към България побягват – но от другата страна на фронта – и руснаци. Един от тях е Александър Стоцки:

В края на 2021-ва и началото на 2022-ра, когато започна струпването на руски войски по границата с Украйна, в рамките на два месеца получих три призовки от армията да се явя в едно поделение. И на трите призовки пишеше, че е повиквателна за запас. Не се явих. На 23 срещу 24 февруари през нощта вече беше ясно, че започва война. Цяла нощ не спах, защото разбирах, че не ме викат запас – това беше предлог да ме изпратят на фронта. Знаех, че ако се явя запас, те ще ме принудят да подпиша всякакви документи, за да ме изпратят на фронта уж като доброволец. Отбивайки военната си служба, бях сапьор – едно от най-търсените умения при война. За щастие, имах туристическа виза за България. Хванах първия самолет на сутринта, защото вече знаех какво се случва – пълномащабна война.

На 25 февруари 2022 г. Александър Стоцки каца в България. В същото време президентът на „земята на простичкото щастие“ и държавата, в която всичко е „скрито пред очите ти“ Румен Радев казва: „Русия ще спечели тази война, но тя много трудно ще спечели мира.“ Премиерът Кирил Петков пък заявява, че войната ще свърши за три дни, защото украинската армия е почти унищожена.

Но всичко това е контекст, защото Александър Стоцки разбира къде е попаднал, едва когато визата му изтича и трябва да подаде документи за закрила и бежански статут.

Процесите

Софийски административен съд, административно дело № 7376
Публичното заседание е на 14.11.2022 г.

Пред Държавната агенция за бежанците (ДАБ) и Софийския административен съд аргументите на Александър да поиска убежище в България са доста. В Русия, а и след идването му в България е участвал в много митинги срещу режима на Владимир Путин. Бил е част от щаба на руските опозиционни политици като наблюдател на изборите за руската „Дума“, бил е и част от платформата „Умно гласуване“ на Алексей Навални (поддръжниците на „Умно гласуване“ са считани от руските власти за екстремисти и всеки от тях е под опасност от затвор – б.а.). След пристигането си в България е назовавал многократно и публично войната в Украйна „война“, а не „специална операция“, а също ака се е обявявал против нахлуването на руските войски в Украйна, за което в Русия санкцията е затвор.

Други притеснения на Александър са, че след като е получил три призовки за явяване в армията като ефрейтор от сапьорски войски и не се е явил, ако се завърне в Русия, със сигурност ще бъде обявен за дезертьор и ще бъде изпратен в затвор. Александър прилага копие от последната си призовка. Към този момент призовките за запас все още са хартиени. По-късно, след официалната мобилизация в Русия, се създава електронен регистър и призовките се получават по електронен път.

Софийският административен съд отказва да приеме копието на призовката на Александър за запас и иска оригинала. Той обяснява, че не е имало как да носи оригиналната призовка със себе си, бягайки към България, защото обиските на границите на Русия са много щателни и при всички случаи властите са щели да я намерят. Родителите на Александър не успяват да изпратят оригинала в рамките на делото и това доказателство не е признато от съда: „Дискредитирана е доказателствената стойност на фотокопието от призовката за военна служба поради липсата на оригинал.“

Освен това, по останалите аргументи на Стоцки, Съдът се произнася така: „Настоящият състав на Административен съд, София – град, като споделя крайните изводи за липса на основания да бъде предоставена международна закрила приема, че оспорваното Решение No 10938/19.07.2022 г. на заместник – председателя на ДАБ е правилно. Статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване, поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея – чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Правилен е изводът на административния орган, че изложените от лицето причини не представляват материалноправно основание, по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Като недоказани Съдът преценява твърденията за: участие в няколко протеста против властта; опасения, че може да бъде въдворен в затвора за политическата си дейност и моралните си принципи.

(Цитатът е със съкращения и запазен правопис.)

Според Държавната Агенция за бежанците: „От описаните по-горе твърдения на чужденеца, Агенцията приема, че молбата за закрила е неоснователна, тъй като молителят не обосновава необходимостта от предоставяне на такава и не посочва причини за основателни опасения от преследване в държавата си на произход. Вероятността да е бил призован за мобилизация за предстоящата „военна операция" в Украйна е несъществена. Няма твърдения, от които да се направи обоснован извод, че чуждият гражданин може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание от официалните власти или някоя конкретна групировка, която държавата не е в състояние да контролира.

(Цитатът е със съкращения и запазен правопис)

Докато Александър се чуди как би могъл да докаже на българските съдилища участието си в антивоенни протести и в протести против управлението на Владимир Путин, у нас тъкмо са приключили поредните предсрочни парламентарни избори. Преди тях в страната на „простичкото щастие“ управлява служебен кабинет на президента Румен Радев, който за пореден път на среща на върха отказва България да предостави военна помощ за Украйна.

За съжаление, стремежът към военна победа на всяка цена заглушава призивите за мир. Разумът отстъпва на оръжията.

(от 23.09.2022 г.)

На 14 ноември 2022 г. Административен съд София-град отхвърля жалбата на Александър: „На чужденеца е отказано предоставяне на международна закрила – статут на бежанец и хуманитарен статут.“

Александър е изумен как българските власти тълкуват аргументите му:

Убеден съм, че подобни изводи за демокрация и законност в държава, в която хора се измъчват и убиват с чукове пред камера без никакви последствия, измъчват се политически затворници и отказали се да участват във войната, са изключително вредни както за България, така и за Европа и за целия свят.

На 16.12.2022 г. новосформирания български парламент все пак гласува България да даде военна помощ на Украйна. На 23.12.2022 г. Румен Радев изрича паметната фраза „Войнолюбците в Народното събрание взеха решение за военна помощ за Украйна“*.

Четиринайсет дни след решението на Софийския административен съд Александър Стоцки и адвокатът му обжалват пред Върховния административен съд. Към аргументите за искане на закрила и убежище от първото дело досега има една съществена новост. Майката на Александър Стоцки е получила на домашния им адрес в Москва нова призовка, този път за мобилизация на нейния син. Освен на хартиен носител в Русия вече има създаден електронен регистър, като условието властите да са изпратили призовката, без значение дали получателят я е видял, е достатъчно той да се води призован и да подлежи на строги наказания, включително затвор, ако не се отзове веднага в посочения му пункт за мобилизация.

Върховен административен съд, административно дело №1356

Публичното заседание е на 11 април 2023 г.

Влизаме в съдебната зала. Адвокатът представя доказателствата пред съда. Александър казва:

За съжаление, аз не видях в решението на предишния съд разбиране за това, което се случва в Русия. Не мога да се съглася с това, че в Русия има демокрация и че там има честни и независими съдии.

В съдебната зала сме десетина човека – адвокатът, прокурорът, представителката на ДАБ, преводачката и няколко познати на Александър. Започва речта на представителката на Агенцията за бежанците, която настоява Върховният съд да отхвърли жалбата на Александър като неоснователна със следния мотив:

Моралните съображения на чужденеца срещу войната и насилието са опровергани от това, че той е отслужил редовната си военна служба през 2015.

(Цитатът е от стенограма на Върховния административен съд, оригиналният правопис е запазен)

След като излязохме от съда Александър неразбиращо ме попита:

Как тази жена (представителката на ДАБ) си представя, че първо, в Русия някой може да откаже да отслужи редовната си военна служба. Това е невъзможно, освен ако не представиш религиозни съображения, но такива случаи са много редки. Е, става и с торба пари, но аз ги нямам. Освен това преди войната на Путин в Украйна, аз бях гражданин на Руската федерация, и като всеки гражданин съм изпълнил дълга си по закон – да отслужа военната си служба. Всеки обаче трябва да си дава сметка, че редовна служба в мирно време и това да убиваш хора на фронта са несравними. Нещо, което никога няма да направя, каквото и да ми коства. Тя представя ли си какво е да стреляш срещу човек?

По време на делото представителката на ДАБ продължи да настоява, че Александър трябва да бъде върнат в Русия, защото според нея участието му в политически митинги

не е основание да бъде задържан, измъчван или осъден от руските власти, поради политическите му дейности и пристрастия. Не се откриват аргументи, които да доказват, че животът на чужденеца е в риск и че той е изложен на преследване в държавата си по произход.

(Цитатът е от стенограма на ВАС, оригиналният правопис е запазен)

След края на делото Александър ми каза:

В Москва на всеки ъгъл има камери с лицево разпознаване и всеки, който е говорил против войната или Путин, може много лесно да бъде заловен и откаран в затвора.

Усетих в гласа на Александър тъга и ирония, и страх. Той направи пауза и продължи:

За голямо съжаление, това е свързано с моя живот. Откакто съм в България съм протестирал пред Руското посолство и Руския културен център и срещу войната в Украйна, и в подкрепа на Навални. Такива руснаци в моята родина са обявени за врагове и ги пращат директно в затвора, но тази жена не вярва, че това е възможно, или не иска да повярва. Да не говорим, че имам официална призовка да се явя в армията, сега вероятно вече и електронна. Аз съм ужасен от перспективата да ме депортират в Русия. Това означава затвор или да ме пратят на фронта, където също ще умра, защото не мога и не искам да убивам. Вярвам, че България е наистина европейска държава с истински независим съд.

В земята на „простичко щастие“ България президентът Радев промени наратива за войната  на Русия срещу Украйна:

Украйна настоява да продължи да води тази война, но сметката се плаща от цяла Европа.

Премиерът Николай Денков отговори:

Руската федерация е най-съществената и директна заплаха за сигурността на държавите членки на Северноатлантическия пакт, а също така и на мира и стабилността в евроатлантическата област. Моят въпрос е кога нашият президент е имал свое мнение – когато е подписал тези цитати или когато днес повтаря едни руски опорки, които нямат нищо общо с това, което представят членовете на ЕС и НАТО като позиция[7]

През септември 2023 г. Александър Стоцки получи статут на бежанец в България. Към днешна дата работи и е доброволец в център за подпомагане на украински бежанци.

„Тоест“ изпрати въпроси, свързани с работата на ДАБ по делата с руски бежанци в България след началото на войната на Русия срещу Украйна. До приключване на редакционната работа на този текст нямаме отговор от тях.

* Румен Радев използва „войнолюбци“ в официално изказване два пъти – в обръщението си към новоизбраните народни представители от 48-мото Народно събрание на 19.10.2022 г. и в изявление на 23.12.2022 г. Изказванията на Румен Радев са взети от официалната страница на президента.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-na-bulgharskiya-pravopis/

От десетилетия е там, но ние продължаваме публично да мълчим за него, продължаваме да игнорираме вероятно най-големия проблем в съвременния български правопис. И не, според мен това не са правилата за поставяне на пълен и кратък член, а за слято, полуслято и разделно писане.

Да разчленим проблема

Наистина ли е толкова сложно и трудно да се справим с тези правила? Ще се опитам да обясня в какво се състои проблемът, а отговорът на въпроса, мисля, няма да затрудни никого.

1. Правилата за слято, полуслято и разделно писане са много на брой – между 110 и 120¹ .

За сравнение, следващият по обем раздел – за употреба на главни и малки букви – съдържа около 70 правила. Няма какво толкова да се коментира и анализира. И при най-добро желание редовият българин ще се обезсърчи само като се изправи пред такова количество разпоредби в един раздел.

2. Прилагането на правилата изисква време и способности за лингвистичен анализ.

Понеже летните жеги настъпиха със страшна сила още през юни, да се поразхладим с едно айскафе. Случаят е сравнително прост: имаме сложно съществително име, в което двете части са от чужд произход и първата пояснява втората. Тъй като айс не се употребява като самостоятелна дума в българския език, айскафе се пише слято. Ако си пием напитката в кафе-ресторанта обаче, ще трябва да прибегнем до полуслятото писане, защото тук смисловото отношение между двете части е равноправно: заведението е кафе(не) и ресторант.

В случай че бързаме, може да си вземем кофеиновата доза от уличен кафе автомат/кафеавтомат. При тази сложна дума първата част пояснява втората и смисловото отношение е както при айскафе, но понеже и двете части (кафе и автомат) се употребяват самостоятелно, сложната дума може да се пише и слято, и разделно. В практиката масово се предпочита разделното писане в този случай, който може да илюстрираме с примери като фитнес клуб, бизнес среща, рок група².

При прилагането на някои правила е нужен по-обстоен анализ. Как например следва да пишем компютърно-томографски и ядрено-магнитен? И за двете прилагателни кодификаторът още не се е произнесъл, затова ще се наложи да се заровим в словообразуването и във… физиката. За да напишем правилно първата дума, е нужно само: 1) да знаем, че ако едно сложно прилагателно е образувано от съчетание на прилагателно и съществително име, то се пише слято; 2) да предположим, че има уред, наречен компютърен томограф; 3) да се уверим, че уредът съществува наистина. Е, вече уверено може да напишем компютърнотомографски.

Второто прилагателно обаче явно не може да се свърже с ядрен магнит или с някакво подобно словосъчетание. Затова зарязваме за неопределено време текста, по който работим, и започваме да проучваме физичното явление ядрено-магнитен резонанс, стоящо в основата на едноименното медицинско изследване. Разбираме, че става въпрос за атомни ядра на вещество, поставено в магнитно поле. След като ядро/ядрен не пояснява магнит/магнитен, нито пък обратното, е логично да приемем, че са в равноправни смислови отношения в прилагателното, и да напишем ядрено-магнитен. А колко ценно време загубихме?

3. Част от правилата за слято, полуслято и разделно писане не могат да се приложат обективно.

Най-ярка илюстрация е слятото/разделното писане на сложни прилагателни от типа световноизвестен/безследно изчезнал, които се срещат доста по-често, отколкото може да предположите. В първия пример съчетанието от наречие (световно) и прилагателно име (известен) образуват смислово единство, а във втория – не (тук втората част изчезнал е причастие, функциониращо като прилагателно име). В пощата на „Как се пише?“ вече са ми задавали десетки, ако не и стотици въпроси за правописа на такива прилагателни имена. И това е съвсем естествено, защото, когато слято написаната дума липсва в Официалния правописен речник (вече в БЕРОН), човек изпада в двоумение, а и в триумение как да я напише.

Лютеницата едросмляна ли е, или едро смляна? Обучението проектнобазирано ли е, или проектно базирано (досега съм получила 15 въпроса конкретно за това съчетание!)? Кучетата от породата „Басет“ средноголеми ли са, или средно големи? Едно е сигурно: полуслетият вариант се изключва и е добре това да се уточни, защото немалко питащи всъщност се колебаят между трите начина на писане.

Кой трябва да определи дали дадено съчетание от наречие и прилагателно име/причастие вече представлява смислово единство, тоест едно цялостно понятие, и съответно се е лексикализирало, станало е нова дума в езика? Нима тази задача се вменява на пишещия, който в общия случай не е филолог? Но дори и да е филолог, той не притежава компетентността на висококвалифицирания специалист лексикограф. Според мен конкретно тези правила са едно от най-големите недоразумения в българския правопис и издават определена кодификаторска немощ.

Да продължим със сложните наречия. Правилото в този вид, в който е формулирано, не е кой знае колко полезно:

Сложни наречия, образувани от предлог и наречие, се пишат слято.

За досега, отскоро, вдясно се съгласяваме, че се подчиняват на правилото, но как да се досетим, че до утре, от вчера, в повече са на друг правописен режим? Добре че подобни съчетания не са необозримо много и може да се запомнят от хората, които са паметливи и държат на правописа.

4. При правилата за слято, полуслято и разделно писане има непоследователност, противоречия, ненужни изключения.

Нали си спомняте, че съществителното име кафе автомат може да се пише и разделно, и слято (кафеавтомат), защото двете му части (от чужд произход) се употребяват самостоятелно? Би следвало това да важи например за кинопремиера и радиопрограма. Ами не, не важи, защото думи от този тип се пишат слято по традиция.

Понеже сме на вълна Европейско първенство по футбол, да отбележим и една актуална дума с традиционно слят правопис – голмайстор. Но пък голлиния не е в този списък и може да се пише и слято, и разделно. Изпуснахте ли вече логиката? Добре, ще ви върна в нейното лоно: голлинията е на същия режим като кафеавтомата. И тъкмо нещата да се прояснят и да си дойдат на мястото, макар и с цената на известно умствено напрежение, ще изтичаме до тъчлинията, която трябва да се пише само слято. Същото важи и за аутлинията. Не ме питайте защо. И тъч, и аут се употребяват като самостоятелни съществителни имена в българския език, следователно разделното писане трябва да е позволено.

Ако продължавате да четете, със сигурност сте хвърлени в тъч и ви предлагам там да си останете, за да понесете по-лесно още едно противоречие, което може и да сте установили, в случай че сте се замисляли по въпроса.

Няма логика – нито филологическа, нито обикновена човешка – вкъщи да се пише слято, а у дома – разделно.

И двете представляват съчетание на предлог и стара падежна форма на съществително име³. Когато се променя правописът на дадена дума, редно е да се държи сметка за цялата система. Щом си казал А (вече ще пишем вкъщи), трябва да кажеш и Б (вече ще пишем удома). Иначе дискредитираш въпросната система.

Какво да се прави?

Представих ви само част от проблемите, свързани със слятото, полуслятото и разделното писане, но и те са достатъчни, за извода, че в сегашния си вид правописните правила затрудняват значително не само средностатистическия българин, но и филолозите. Главната причина за тази зле функционираща система от правила според мен е в погрешната концепция, която е стъпила на смисловите отношения между частите, изграждащи сложните думи. Така смята и професор Боян Вълчев:

В частта за слятото, полуслятото и разделното писане […] последователно се говори за главна и подчинена основа, за равноправно и неравноправно отношение […]. Това означава, че когато човек пише, трябва да спре и да направи лингвистичен анализ на думата или думите и тогава да реши как да постъпи. Дори и аз в много от случаите не мога еднозначно да си обясня бързо коя е главната и коя – подчинената основа. Това е постановка, която по принцип е погрешна. Правописът трябва да има почти напълно автоматичен характер.

Ако наистина искаме правилата за слято, полуслято и разделно писане да са функционални, с козметични промени нищо няма да се постигне. Нужна е промяна на концепцията, която да се основава на структурата на думите, а не на смисловите отношения между частите им. Лошото е, че белята вече е направена – макар и лоши, правилата са познати и хората, които държат на правописа, са свикнали с тях. Затова кардинална промяна ще се посрещне, меко казано, с неодобрение. Зле е, но е познатото зле. Би ли имал смелост кодификаторът да предприеме такава промяна? Надявам се, че поне мисли върху нея.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kolko-e-trudno-da-se-izleze-ot-kolovozite-na-obrazovatelnata-neadekvatnost/

Учебната година приключва. Учители, ученици и родители отдъхват, но в много случаи не със задоволство от свършената работа, а защото просто са избутали и тази година. Облекчението ще е кратко, но за сметка на това непълноценно за всички, които догодина трябва да започнат всичко отново, а някои от тях – и на ново място.

Основната концентрация в учебния процес е върху постиженията. Национални външни оценявания (НВО), входни и изходни нива, състезания, оценки, медали, кандидатстване и класиране. На първия учебен ден стоях до една майка, която не спираше да повтаря на детето си, че е в това училище само за малко, няма страшно, ще отиде след месец-два в желаното училище. Не разбрах дали детето искаше това, но майката истински страдаше заради по-ниската топка, която им беше подхвърлило класирането. Не съм я срещала повече, но често мисля за момичето, което (далеч преди заветния седми клас) беше дошло с разочарование още преди да опита вкуса на новото си училище. 

Мерим си децата според оценките и според това в кое училище са. Гордеем се с медалите, които влизат в новините дори. И тихо подминаваме всичко, което излиза извън отличното. Просто защото детето трябва да мине през всичко, независимо от щетата.

Откъде да започнем, когато говорим за децата извън класациите? 

Може би е подходящо да се обърнем към причините за това изпадане. За училището най-често има една причина – самото дете. Всяко съмнение за образователно или социално затруднение стига в най-добрия случай само до детето, причинило грижи на системата, без да се търси първопричината, нито пък начин за преодоляване на затруднението.

Още по-тъжно е, че тъкмо децата, за които училището или средата представляват затруднение, рядко получават разбиране и подкрепа и е по-вероятно да бъдат обявени за безнадеждни случаи и изключения. 

За да стане по-ясно, предлагам примери от живия живот. 

Дете 1

Дете 1 е в гимназиален курс. Интелигентно и самоуко в голяма степен, защото очевидно не функционира точно по начина, описан в учебниците. Системата го „изплюва“ регулярно и то прескача от училище в училище. Включително бива премествано между учебните срокове, само и само да се съхрани и да не изпадне от образователната система. 

Огромен плюс е силно подкрепящата го семейна среда (нещо, което обикновено не е така). В началото на втория срок на настоящата учебна година детето е преместено на ново място. Само по себе си това е знак – никой не би търсил убежище другаде, ако всичко му е наред. 

В геополитически смисъл това е бежанец. В образователната система това е товар. 

На него първо трябва да му покажем мястото. И така, Дете 1 започва втория срок с двойки по всички предмети, защото е третирано наравно с останалите, които вече познават средата си и функционират в нея с години. Без да му се даде време да се огледа. 

Обичам да правя паралел с живота на възрастните, защото често забравяме, че сме били деца. Представете си, че сте счетоводител и сте на ново работно място. Само че досега сте упражнявали професията си в търговия на едро, а сега ви се налага да сте счетоводител на производствено предприятие. Още първия месец ви режат половината заплата, защото не познавате из основи производствения процес на новата си фирма. И това е само началото – започват редовно да ви санкционират и никой повече не дава и знак, че е възможно да промени мнението си за вашите способности. 

Честито! Вие сте на мястото на Дете 1 – някак трябва да изкарате до момента на напускане, който явно е съвсем близък. Дете 1, за разлика от вас обаче, трябва да изкара до 12. клас.

Дете 2

Дете 2 е в прогимназия в обикновено квартално училище. Защото родителите му не залитат по кандидатстване преди гимназията и вярват, че общото образователно ниво би трябвало да бъде спазено еднакво, независимо дали училището е „елитно“, или „квартално“. 

След поредица от вандалски прояви на съученици спрямо вещите на детето родителите му подават сигнал за липсващата сигурност в училището. Директорът застава в отбранителна позиция и твърди, че това не се случва в неговото училище. При отговор на родителя „Ето, случва се, и сега?“ директорът пита: „А Вие вярвате ли на Вашето дете? Дали не преувеличава?“

Детето няма право на адвокат, то е per se виновно. То няма лоби, няма право да е право. Прави са единствено възрастните.

В същото време психолози и дидактически сътрудници разработват терапевтични програми за по-конкретна спецификация на срещаните затруднения и намиране на решения за тях. Също така тези програми дават ориентация за ресурсите, защото освен на проблемите се обръща внимание и на силните страни на детето и средата му, които се включват в справянето с трудностите. 

Най-общо проблемите могат да бъдат разделени на следните три групи:

Нарушения в самооценката

Включват погрешна представа за себе си, околната среда и бъдещето. Характеризират се с намалена активност и дисфорично-депресивен афект. Дисфорията е противоположността на еуфорията. Затова при нея наблюдаваме дискомфортно настроение и състояние, безпокойство, раздразнителност. Тя е болестно потиснато настроение, за което са характерни чувства като враждебност спрямо другите, раздразнителност, мрачност. Не е характерна за умствената изостаналост, но предизвиква агресия и честа поява на афективни състояния.

Възможно е нарушение на себеоценката и в обратната посока – завишаване.

Нарушения в представянето

Те не могат да бъдат обяснени единствено с дефицит на надареност, като например намалена интелигентност. Могат да се дължат на:

• интелектуално претоварване – неуспех в много от изучаваните области;
• отделни нарушения в развитието – частични по-ниски резултати в определена област;
• психологически фактори – недостатъчна мотивация, ориентация към неуспех, липса на стратегии за учене.

Нарушения във взаимоотношенията

Правим разлика между нарушени отношения в семейната среда – хронични конфликти и спорове, и в средата с връстници – могат да обхванат целия диапазон от почти пълно социално оттегляне от контакти с връстници до агресивни взаимоотношения с чести спорове и силно нарушени отношения.

Детето като жертва на образователната система

Образователната система е несъвършена като всичко, което е измислено от човека. По-страшното е, че нейната постоянна жертва е ученикът.

Йерархичната подредба в училище – учителят е този, който знае, ученикът е този, който трябва да слуша – отдавна не е актуална. При цялата свободна информация учителите би трябвало да заемат позицията на придружаващи образователния процес, даващи посоката, помагащи при отклоняване на отделния ученик. Особено при засилващата се дигитализация на образованието двете страни имат какво да научат една от друга, защото са част от една и съща система.

Учителят отдавна не е просто посредник на знанието, който трябва да изчете урока си. Той може и трябва да бъде много повече – доверено лице, наставник, емоционален придружител на детето в порастването му. И трябва да е наясно, че процесът на учене може да е ползотворен единствено и само при създадена от него добра учебна среда. Защото знанието върви заедно със социалната си страна – влизане в разговор с ученика. А не с демонстрация на сила и власт. 

И ако има учители, които на това място ще възразят, че преподаването на междучовешки и социални умения не е част от отговорностите им, то те наистина не са разбрали какво представлява ученето. Защото учениците също са обект на уважение.

Зрелостта не настъпва в точен момент от човешкия живот като Нова година. Тя се гради от отношенията и от средата, в която растем, от подкрепата, която получаваме, от формирането на конструктивно и критично мислене. Всичко това се свежда до чисто човешките ни взаимоотношения, а по тях може да се работи постоянно. 

Редица научни изследвания показват, че колкото повече време прекарваме с някого, толкова по-голямо е влиянието му върху бъдещето ни. А какво би могло да е това влияние върху бъдещето на децата, ако те прекарват дълго време в компанията на хора, които им показват, че мнението им е без значение, че нямат права, че послушанието се цени по-високо от инициативността. Децата са в центъра на образователните процеси, но нямат контрол върху тях. И доверието, което можем да им вдъхнем, е наша огромна отговорност. 

Трудно е да се създаде подходяща среда за всички, по-лошото е, че тези, които опитват, са малцинство. Образователна система, която се крепи на подчинение и на непременно пречупване на „неподходящите“, не възпитава. Тя прекършва свободната воля и учи, че ако посмееш да покажеш своя слабост, може да получиш само обвинение или наказание. Не и помощ. 

Инициативността и активността в по-късна възраст стават невъзможни, защото бившите деца вече знаят, че от тях нищо не зависи и няма кой да ги чуе. В голяма степен това се вижда и от скорошните изборни резултати, и от съвременния политически живот в България.

Тук е нужно да благодарим на онези учители, които излизат от коловозите на неадекватността. Които въпреки огромното си административно и емоционално натоварване остават хора. Които са станали доверени лица и пример за учениците си, дори и за тези с по-слаб успех. Които са разбрали и полагат неимоверни усилия не само да слушат децата, но и да ги чуват.

Дете 1 ще завърши тази учебна година. Не с удоволствие, но с много положени усилия – да научи уроците, да се напасне на средата, която го изритва. Ще завърши, защото цялото му семейство е зад него и получава доверие. Ще завърши не заради положените усилия на средата да го приеме, а въпреки липсата на такива усилия.

Дете 2 ще се пита дали в следващото училище ще има още от същото – недоверие, крясъци и асоциалност, усещане за несвойствена среда. Ще храни надеждата, че ще срещне повече от двама учители, които умеят да създават доверие. И дано тя да се оправдае.

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-izobretyavane-na-samotata/

„Изобретяване на самотата“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2022

Беше. Вече никога няма да бъде. Помни.

С тези думи и с пророчески сън за собствената си смърт (станала тъжен факт тази година) завършва книгата на Пол Остър „Изобретяване на самотата“, която започва със смъртта на бащата на писателя. (Казвам пророчески, доколкото знанието, че всички неизбежно умираме, може да се счита за такова.) Остър започва да я пише непосредствено след като губи баща си, а само месеци по-късно се развежда с не по-малко известната си съпруга, американската писателка Лидия Дейвис, при която остава малкият му син Даниел.

И тъй като книгата е изцяло биографична и болезнено лична, прочитът ѝ сега е още по-зловещ на фона на фактите, които писателят е нямало как да знае тогава и които по онова време са били още в далечното бъдеще. А те са, че сънят на Остър вече се е сбъднал – две години преди писателят да почине, от свръхдоза си отива синът му Даниел, след като самият той е загубил бебето си, погълнало наркотици. Като че ли е оставено единствено на читателя да вижда надвисващата сянка на тази семейна трагедия, защото по времето на написването на романа Даниел е все още крехкият носител на бъдещето, на смисъла да продължиш, на надеждата за живот, която упорито поддържаме въпреки знанието за неизбежността на смъртта.

Преди да настъпи смъртта, винаги съществува възможност тя да не се състои, и на тази надежда, колкото и да е малка, трябва да ѝ се даде шанс.

Има нещо почти литературно нагласено в тази огледална поредица от кончини, която принадлежи на външния за романа свят – идея, която Остър също ще развие и която ще спомена по-късно. Държейки я сега в ума си, този мрачен мемоар отеква още по-съдбовно, отчетливо, пронизително. Той е едновременно и реминисценция на няколко живота, и своеобразен философски опит върху базови теми като бащинството, връзката между баща и син, самотата, случайността, паметта, езикът, възможността да бъде разказан светът, и животът, живян в условното (но и буквално) пространство на една стая. Ето едно съвпадение (каквито Остър изследва във втората част) – самият той пише там за поредица от известни личности, загубили децата си, без да знае, че същото ще сполети и него.

В първата част на романа Пол Остър ни пренася без никаква прелюдия в дните след напълно неочакваната и внезапна смърт на собствения си баща, увличайки ни в реминисценции за своето детство с него, в семейни разкази, в истории, илюстриращи характера на баща му, и в лутането из вещите на обитаваната до последно от родителя му семейна къща.

Ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него,

дава си сметка писателят, залавяйки се буквално веднага да пише. И то със съзнанието, че баща му не е оставил след себе си никакви следи.

Остър ще открие, че вместо да лекува, актът на писане продължава да държи раната отворена.

Че вместо думите да погребат баща му, те продължават да го пазят жив. И че едва когато разказът премине в тишината, която ужасява писателя, това ще означава, че се е простил с баща си завинаги.

Първата част на тази книга представлява далеч по-подреден, макар и фрагментарен разказ за отсъствието и самотата като начин на съществуване. Тя е и история за невъзможния баща, бащата, който не може да бъде открит и достигнат. Неслучайно, вече във втората част, Остър ще анализира по аналогия и разказа на Колоди за Пинокио и неговия баща Джепето – и по-специално опита на дървената кукла да открие и спаси своя създател, спускайки се в мрачния търбух на акулата, където му се струва,

че е паднал с главата надолу в мастилница.

Именно в този буквален мрак на писането, на впускането в себе си, Остър ще потърси посмъртно баща си – човека, за когото е мечтал цял живот, от когото винаги е очаквал да бъде видян като нещо повече от мъглявина („аз копнеех точно за това – да бъда забелязан [от него]“). Защото, както писателят ще осъзнае, човек на всяка възраст копнее за любовта на баща си, но в същото време за него е невъзможно да прекрачи в самотата на друг човек.

Именно самотата и самоизключването от света дефинират образа на бащата. Невъзможността да го открие приживе кара Остър след смъртта му още по-силно да усеща нуждата да навлезе в това „парче непристъпно пространство под формата на мъж“.

И пред нас се показва – без нито за миг да се разкрива – един вечен аутсайдер, турист в собствения си живот, човек, гастролиращ през света, който никого не допуска в себе си. Мъж, който неизбежно е създал свой сурогатен Аз, изкуствен образ, съчинител, принуден да измисля или да прибягва до готови клишета в думите и действията си, за да не разкрие себе си. Мъж, скрит изцяло в работата си, заможен, но стиснат до безсмислие. Мъж, за когото парите не са успех, нито са опит да си купиш щастие, а само възможност да избягаш от нещастието. Мъж, отказващ да види не само психическите проблеми на собствената си дъщеря, но и изобщо света.

И все пак човек точен, изпълнителен, отдаден на братята си, останал до последно с майка си, помагащ на роднините и дори на непознатите си наематели. Образ, в който всеки факт бива отричан от следващия, и е невъзможно да кажеш каквото и да било, защото и всичко останало ще е вярно.

… през цялото време имам чувството, че пиша за трима или четирима различни мъже, всеки ясно очертан, всеки пълна противоположност на останалите.

В крайна сметка Остър подхожда към този така и неслучил се, винаги липсвал негов баща без осъдителност, без жалване, без укор. А когато чуваме семейната история за баба му от бащина страна, убила собствения си съпруг, оправдана и властвала над петте си деца, вече напълно сме готови да загърбим своята неприязън и да изпитаме най-малкото хладна емпатия, човешко съчувствие към този човек, за когото смъртта, изглежда, е била единственият „изход, единственото легитимно бягство“.

Къщата, която Остър трябва да разчисти и освободи (колко точен глагол) след смъртта, се превръща и в метафора за живота на родителя му, и в прелюдия към разсъжденията му за живота в рамките на една стая (за това – по-късно). Тази къща е окупирана от вещите на самотата, превърнала се е във вехтошарски музей на отсъствието („както чужд човек би живял в нея“).

Остър пише за начина, по който вещите се променят, след като животът, към който са имали отношение, си отиде.

Как нещата изобщо – включително и спомените – се изменят, докато привидно остават същите, преди да загубят всякакъв смисъл. Ненужните предмети, на които се натъква, вече не са предмети, а „остатъци от мисли, от съзнание, символи на [нечия] самота“ и да ровиш в тях е като да ровиш в тайните кътчета на нечий ум. Не задълго обаче.

И къщата, и човекът, окупирал се в нея, отвън изглеждат стабилни и спокойни, докато вътрешно се разпадат в хаос. Нужно ли ни е повече от едно такова пространство обаче? Във втората, далеч по-хаотична и фрагментарна част на книгата Остър ще си задава този въпрос заедно с много други, изследващи редица теми, които не са свързани с първата част.

Заварваме го затворен в клаустрофобична стая под наем в Ню Йорк, изолирал се там в дните след раздялата с жена си и сина им. За да може да се види… в тази част той ще пише за себе си в трето лице. По същото време ще трябва да се прости и с дядо си, за когото също ни разказва. Вече се е случило обаче: синът е заел стаята на бащата, превърнал се е в него.

Убежище или затвор? Празнота или самодостатъчност? Начин да полудееш или да възвърнеш живота си? Отговорите за стаята може да са различни – Остър ги търси къде ли не. Микроскопичната и препълнена с вещи стая на своя приятел С. през парижките дни на писателя. Кулата на Хьолдерлин. Стаята на Ане Франк. Декарт в стаята си наблизо. Паскал в стаята си. Жените в стаите на Вермеер и стаята на Ван Гог. Йона в корема на кита – една библейска история, която писателят ще разгърне пред нас с ново, проникновено тълкувание.

Именно от тази своя квартира Остър се опитва да напише Книгата на паметта, изследвайки както нея, така и природата на случайността и на самотата.

Защото стаята е и пространството на паметта – „миниатюрна космология, която съдържа в себе си всичко“, дори и спомена за неслучилото се.

А паметта е още много неща според Остър: виждане, превод, възможност за дълготрайност на преходното и краткото, както и самият акт на писане. Разказването е деликатната работа да се опитваш да си спомниш онова, което вече е запаметено.

Историята в книгата започва с края, но завършва със спомените на автора за най-ранното му детство. Те се редуват и могат да се леят сякаш до безкрай – фрагменти, бегли сцени, мигове, – защото, „докато продължаваш да говориш, няма да умреш“ (Остър разсъждава и върху историята за Шехерезада и смисъла на продължаващия наратив). И в същото време, парадоксално,

писаното слово освобождава човека от необходимостта да помни повечето неща от света, тъй като спомените са складирани в думите.

Така че прекрачвайки в пространството на паметта, влизаме в света. Свят, който, уви, ще бъде изгубен завинаги.

Защото, ако думите са начин да съществуваш в света, помисли си той, тогава, дори да няма свят, в който да влезеш, света вече го има там, в тази стая, което означава, че именно стаята присъства в стихотворенията, а не обратното.

В тази част Остър изследва и много съвпадения, случки, които се оказват плод на изумителна случайност. И пише за граматика на съществуването и римуването на събитията в живота така, че римата, която те създават заедно, да промени реалността на всяко от тях. И въпреки че

измислената история се състои изцяло от съзнателни внушения, докато фактическата история е лишена от каквото и да било внушение освен очевидното,

всеки път, когато открива връзка между два житейски фрагмента, съзнанието се изкушава да потърси някакво значение в тази връзка, да ѝ придаде смисъл отвъд голите факти. Това е и усещането, че

каквото и да попадне пред погледа му, отразява единствено онова, което е вътре в него.

Изкушението е и в двете посоки: да погледнеш на изкуството като на реалния живот, но и на света, сякаш е продължение на въображаемото. Дори последното да е равносилно на това да построиш въображаем свят вътре в реалния, който ще е без устои.

Всяка книга, пише Остър, представлява образ на самотата – защото зад всяка нейна дума стоят месеци на нечия (на твореца) самота, в която сега ние влизаме, за да стане наша. Затова е възможно да си сам и да не си сам в един и същ момент. Това важи и за пребиваването му в квартирата, осъзнава той. Там в момента, в който е понечил да говори за тази самота, той вече е станал не само себе си. Превърнал се е в Робинзон Крузо (корабокрушенец в сърцето на града).

В същата част – зловещо пророчески – Остър ще разгледа и много случаи на бащи, губещи децата си. Рембранд и Тит. Цветаева и синът ѝ Мур. С. и неговите синове. Уолтър Рали и неговия Уот. Маларме и фрагментите, които пише до леглото на умиращия си син Анатол. Самият Остър, който в тази част вече сам изследва своето бащинство, за малко не изгубва буквално, заради пневмония, вече отнетия му приживе син по силата на развода. Писателят ще достигне до прозрението, че именно в мига на този страх в спешното отделение на болницата той е станал –

веднъж и завинаги – баща на сина си.

И ето. Тази книга ни оставя с повече мисли и въпроси, отколкото с една приключила история. Какво остава освен паметта – (единственото) пространство, „в което едно нещо се случва за втори път“, макар и може би по напълно различен начин? Има ли опасност да откриеш настояще, което ще опровергае миналото и по този начин ще го промени, а това на свой ред ще заличи онзи спомен за миналото, който искаш да запазиш?

Възможен ли е отговорът на въпроса как може да се живее живот в неприсъствие, в отсъствие, в изолираща всичко останало самота?

Не е ясно дали има отговор или дори отговори. Болезнено и мрачно удоволствие е обаче да преминем през всички тези възможни и невъзможни, логични и противоречащи си, заключващи и отварящи нови пространства за отключване въпроси заедно с писател от ранга на Пол Остър. Там, в пространството на паметта, където „всичко е едновременно себе си и нещо друго“. В паметта като книга, която никога не може да бъде завършена от един човек приживе.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-praktikite-na-otkaza-i-izkustvoto-na-zhivota/

Крис Клийв (р. 1973) е английски писател, автор на разкази и на четири романа, всички от които са издадени у нас от издателство ICU – „Възпламеняване“, „Другата ръка“, „На смелите се прощава“, а сега и „Злато“. Възпитаник е на престижния Бейлиол Колидж в Оксфорд, където завършва психология, която също практикува. От 2007 до 2010 г. списва рубрика в „Гардиън“, посветена на децата и родителството. Живее в Лондон със съпругата си и трите им деца.

В първото ни интервю преди няколко години говорихме за предстоящия тогава превод на „Злато“ (последния Ви роман, преведен от Невена Дишлиева и Велин Кръстев). Тогава казахте, че това е Вашата най-позитивна, най-малко изпълнена с трупове книга. Сега в увода към нея добавяте и че е единствената, в която някой наистина печели в живота. Това означава ли, че не сте привърженик на хепиенда? Как гледате на финалите – различават ли се в живота и в литературата?

Страхотен въпрос! Мисля, че литературата започва точно както историите започват в реалния живот: двама души се срещат във влака или някой бяга от затвора – това са естествени и нормални начала. Финалите обаче са толкова различни! Романите трябва все някога да свършат, докато историите в истинския живот никога не приключват. Те се раздвояват ли, раздвояват, подобно на клони на дърво. Това е всъщност повече от липсата на свършек. Историите също така променят и значението си, както когато самите вие станете нечии предци и житейската ви история се превърне в историята на произхода на тези след вас. Така че, действително, да започнеш един роман е много лесно и естествено, но да го завършиш си е истинско изкуство. Много ми е трудно да пиша финали. Не харесвам книги, в които всичко е завършено, приключено, обяснено. Обичам книги, които ме оставят с неясно усещане – нещо като камъче в обувката, нещо, за което да мисля през следващите няколко дни. Така че се опитвам и аз да пиша по този начин – не твърде весело и не прекалено тъжно. Просто да оставя нещо интересно, с което съзнанието на читателя да е ангажирано за известно време.

Писал сте „Злато“ през 2010 г., две години преди Летните олимпийски игри в Лондон. „Възпламеняване“ е написана през 2005 г., когато тероризмът все още беше водеща новина (спомняме си, че публикуването на романа съвпадна с атентатите в Лондон). „На смелите се прощава“ пък е за Втората световна война. Съзнателно ли избирате конкретни, но мащабни събития за сюжетите си и по-лесно ли е да разгръщате обикновените човешки драми на техен фон?

Да, обичам да показвам обикновените животи в рамките на мащабни събития. Намирам художествените романи за интересни, защото ни позволяват да видим несъвършенствата и изключенията в чистите наративи на голямата история. Хората са толкова интересни същества – те правят наистина странни неща, решават дилемата и драмата на съществуването по напълно неочаквани начини. Вярвам, че животът на обикновения човек е значим и очарователен. Като писател използвам големите и силни наративи, които всички познаваме (тероризъм, принудителна миграция, спорт, война), под формата на рамка, съхраняваща по-малките и деликатни човешки истории. По същия начин може да използваме колчета, за да отгледаме грах в градината.

Говорейки за Лондон във въведението към „Злато“, споменавате, че всичките Ви книги са по един или друг начин свързани с града, който противопоставяте на други, доста по user-friendly места. И все пак бихте ли се съгласил, че едно такова огромно, космополитно, изобилно откъм разнообразие, култури и съдби пространство Ви дава по-голямо предимство в прозата, отколкото, да речем, ако като автор работите с едно далеч по-скромно, регионално, непознато място?

Трябва да бъда честен и да кажа, че не знам. Не знам какво би било да напиша книга, чието действие се развива на място, на което не живея. Странно е, нали? Мога да си представя да пиша от гледната точка на най-различни хора, но не мога да си представя история, която не е свързана с родния ми град. Не знам какво говори това за мен като писател. Може би чувствам, че всички истории са наистина за места и времена, и за начина, по който човешкото сърце се проявява в тях. Като писател трябва да усетя мястото буквално в костите си, за да се почувствам уверен, че съм способен да зная как би се чувствало едно или друго човешко сърце на него.

Треньорът Том, един от героите ви в „Злато“, казва: „На моята възраст забележителното събитие не е онова, което те плаши.“ Какво Ви плаши лично Вас днес, на сегашната Ви възраст (може би в сравнение с – да речем – времето, когато написахте книгата)?

Отново страхотен въпрос! Когато написах книгата, не се страхувах много. Бях на около четирийсет, възраст, на която всичко ми изглеждаше възможно. Сега съм на петдесет и много добре осъзнавам, че вече не притежавам това безстрашие. Това, което ме плаши сега, е, че ще се откажем един от друг, че ще разлюбим собствената си човечност. Живеем в епоха на силно емоционално насилие и разединение. Мисля, че сме изтощени един от друг. Мисля, че на хората им е трудно да оценят и да се зарадват на големите, оригиналните, изобретателните сърца, които са ни дадени, защото толкова често тези сърца са ни разочаровали. Всъщност това е причината да уча за психотерапевт и сега да практикувам тази професия, докато същевременно пиша. Интересувам се от проекти, които ни помагат да обикнем отново човека и човешкото – и у себе си, и у другите.

В книгата става дума за два вида успех, пресъздадени през образите и съдбите на двете Ви героини. Ако всичко в този живот минава за някаква форма на постижение или триумф (като това да се излекуваш например), то какво тогава отличава спорта от другите ни житейски победи? Твърде буквален ли е успехът в него?

Спортът е интересен, защото именно абсолютното изискване за абсолютен успех е онова, което прави другите успехи възможни. Добър пример е миналогодишния „Тур дьо Франс“ – имам предвид съперничеството между Йонас Вингегор и Тадей Погакар. Те се отнасяха един към друг безкрайно учтиво и с уважение. Това беше успех на човещината, на който наистина се радвах повече, отколкото на успеха в реалното състезание. Имаше нужда обаче от изискването за спортна победа, защото именно то направи забележителен начина, по който двамата се държаха един с друг. Лесно е да се отнасяш към някого на опашката пред автобуса с любов и уважение – много по-трудно е да направиш същото за най-заклетия си съперник. Ето как спортът ни дава изключителни уроци какви можем да бъдем като човешки същества. Друг чудесен пример са маратоните „Баркли“ – състезание, което е почти невъзможно да бъде завършено. Тази година невероятната Джасмин Парис стана първата жена в историята, постигнала това. Отново подчертавам, че не се интересувам толкова от маратоните сами по себе си, но спортният успех трябва да бъде абсолютно безспорен именно за да направи човешкия успех толкова значим.

Смятате ли, че има момент, в който човек трябва да отстъпи и може би дори да се откаже, имайки предвид, че една от днешните мантри е Never Give Up, Never Give In – никога, нито за миг да не се предаваме?

Абсолютно! Отказването е това, което трябва да практикуваме най-вече. Повечето ни идеи, планове и проекти, оказва се, всъщност не струват и няма смисъл да жертваме живота си на олтара на ината. Изкуството на живота, на това да бъдем хора, е в това да открием малкото неща, от които никога няма да се откажем.

А как може успехът да ни тегли надолу?

Наистина е важно да извоюваме победи и да бележим успехи от време на време. Имаме нужда от доказателства за собствената ни компетентност и умения. В противен случай дори най-смелите сред нас губят кураж и храброст. Но при успеха има два проблема: единият е, че не ни учи на кой знае какво, а другият – че започваме да се страхуваме да не го загубим. Твърде многото успехи ни карат да се боим да рискуваме онова, което вече имаме; твърде многото провали ни карат да губим смелост. Между тези два вида страх ние трябва да преценяваме намеренията и проектите си. Добре е да успяваме и да печелим в около половината от времето, поне така мисля аз.

Една от героините Ви често е на второ място заради своята емпатия и доброта. Възможно ли е любовта да ни прави неспособни да се състезаваме, да ни прави „губещи“?

Не мисля така. Любовта може да ни направи и свирепи, и ожесточени. Вярно е, че спортистите трябва да отнемат победата от съперниците си. Но те също така дават нещо. На спорта, на зрителите, на своите колеги състезатели. Да се ​​състезаваш с цялото си сърце е дар, а този дар може да бъде даден с любов. Вярно е обаче, че има много форми на любов. Мисля, че най-деликатните моменти в спорта са тези, в които любовта към състезанието се балансира с други видове любов.

В предговора разказвате донякъде забавната история за една двойка, която си разпъва сгъваеми столчета на улицата и седи на тях, докато чака да се приближат размирни и опасни улични протестиращи. Какъв е препоръчителният подход в очакване на насилието, на неконтролируемото, на неизбежното?

Любов един към друг – във всяка минута, която ни остава.

Спомняте си лозунга от Втората световна война Keep Calm and Carry On, който споменавате и в „На смелите се прощава“, нали? Възможно ли е забравянето да е част от инстинкта ни да продължим? Или паметта е обратното – необходим пътен знак в процеса на продължаването?

Мисля, че паметта е дълбока форма на любов. Ето защо тоталитарните режими и упражняващите газлайтинг винаги се опитват да я изтрият или контролират. Паметта не е запис на някакви неопровержими факти, подобно на видеозаписа. Тя е непрекъснато променяща се история, която си разказваме, за нещата, имали значение за нас някога. За да продължим, трябва да сме в любяща връзка точно с тези неща – които имат значение за нас. Мисля, че нашата памет и нашата духовност са изключително тясно свързани.

Ще се срещате с читатели в няколко български града. Смятате ли, че публиките ви по света се различават значително една от друга и Ви четат по различен начин, или… романите ви предлагат нещо като есперанто, универсален език?

Мисля, че историите ми са доста универсални и общочовешки, но също така могат и да разделят. Открих, че хората или ги обичат, или ги мразят, така че дори двама души в един и същи град могат да ги прочетат по много различен начин! Изключително съм благодарен за предстоящото ми посещение в България и наистина очаквам с нетърпение да се срещна с читателите. Благодаря ви още веднъж за това, че прочетохте моите книги, и за невероятните въпроси! Това значи страшно много за мен.

Може да видите Крис Клийв на живо в България и да си вземете автограф на следните дати и места:

11 юни, 18.30 ч.
По покана на „Книжарница в куфар“
Стара Загора, РБ „Захарий Княжески“
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

12 юни, 19.30 ч.
По покана на „Пловдив чете“
Пловдив, Stage Park, Младежки хълм
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

14 юни, 20.00 ч.
По покана на „Литературни срещи“ 
София, Борисова градина, One More Park Bar
Крис Клийв в разговор с Лора Ненковска