Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-istoriya-na-edin-germanec/

„История на един германец. Спомени 1914–1933“ от Себастиан Хафнер

превод от немски Евгения Дебелянова, изд. „Аквариус“, 2021

Страхотна и страховита книга за света от вчера, изпълнен с омраза, варварство и войни. За света, който винаги има възможността да се превърне в света от днес. И същите уж забравени, забранени и заметени под килима на историята, причиняващи колосални щети и травми демони могат отново да се разбеснеят унищожително. И те, за съжаление, беснеят.

С думите „естествено, става дума за ръкопис“ започва „Името на розата“ на Еко. Книгата на Хафнер (който, след като напуска нацистка Германия, се установява в Англия) излиза в родината му след смъртта на автора и се превръща в сензация. Неговият син открива ръкописа в тайник в бюро, което баща му подарява на внука си. Но усещането за мистификация в духа на XIX век или на постмодернизма свършва тук.

Всичко в книгата е лична и преживяна конкретика. Мощно свидетелство за наличие на съвест и несъгласие. За нежелание да се претопиш в хомогенна и апатична гражданска маса, насъсквана и изпълнителна в баналното си и катастрофално зло.

Красноречив биографичен опит, категоричен в оценките си и детайлен в описването на климата в Германия по време и след Първата световна война и в навечерието на Втората.

По сила, качество и интензитет тази изключително прецизна хроника на заболяването и описанието на изпадането на духа, на личната и политическа отговорност в клинична смърт и на морала в Германия в несъстоятелност е сравнима с дневниците на Клемперер, с мемоарите на Траудъл Юнге, последната лична секретарка на Хитлер, както и с писаното от Ремарк.

Добре, защо отново да се връща човек назад и да чете за време, за което толкова много е изписано, заснети са толкова много игрални и документални филми? Краткият отговор, макар и да се повтарям, е, че то може да се случи отново и се случва в отделно взети страни, които натрапчиво се опитват да въвлекат света в сходни реваншистки конфликти и в които обществото няма достатъчно съпротивителни механизми да противостои на индивидуалната лудост на лидерите си. Лудост, която плъзва като масова психоза и води до такива изкривявания във всекидневието, че границата между обществен и личен живот се разрушава, конституцията и правото не значат нищо, а смисълът и основите на демокрацията са не само подкопани, а педантично екзекутирани и хвърлени в масов гроб.

От Гьотевия „Фауст“ в немския са навлезли поне две словосъчетания. Едното е „същината на пудела“, защото Мефистофел следва Фауст от градските порти до кабинета му в кожата на куче от тази порода. Дяволът е черен пудел. Другото е „въпрос на Гретхен“, който е така нацелен, че предизвиква изповед или трудно решение.

Хафнер задълбава много сериозно в „същината на пудела“, сиреч в „причините за нацизма“, и въпросите му са „въпроси на Гретхен“ колкото към времето, в което е живял, толкова и към самия него. Те карат и читателя да се пита как би реагирал на мястото на автора. И за добро или за лошо, всекидневно има възможността да си отговаря с думи и действия, защото плевелите на долнопробен и кален популизъм, национализъм и заредени с желание за мъст партии срещу несъществуващи и измислени врагове се радват на неочаквано добър и радушен прием и в България. И този прием не среща достатъчно добър и категоричен отпор нито от партии, нито от общество.

Това е книга за дуел, който не спира да се случва, „дуел между двама далеч не равни противници: една извънредно мощна, силна и безогледна държава и един малък, анонимен, неизвестен човек“. В това е силата на книгата. Тя разказва от първо лице как цяла една държава се сварява бавно и постепенно чрез страх и пропаганда като рак в тенджера. И сварен, ракът придобива формата на свастика, лагер и тумор. Авторът не спестява нищо и на самия себе си, за да направи едно крайно важно и днес откритие.

Всичко това е вярно: не се намесих в събитията, не бях дори и особено осведомен свидетел, но и никой не може да погледне на собствената ми личност по-скептично от самия мен. Аз все пак съм убеден – и моля това да не се смята за дързост от моя страна, – че със случайната частна история на моята случайна частна персона разказвам една важна и неразказана още част от германската и европейската история – по-важна и по-значима за бъдещето, отколкото ако разкажех кой е подпалил Райхстага и за какво в действителност са разговаряли Хитлер и Рьом. Какво е историята? Къде се разиграва тя? Когато чете обичайни исторически трудове – като обикновено лесно забравя, че те съдържат само контурите на нещата, а не самите неща, – човек се изкушава да повярва, че събитията се разиграват между няколко десетки личности, които решават съдбата на народите, и че от техните решения и дела произлиза това, което по-късно наричаме „история“. И тогава историята на настоящото десетилетие ще му изглежда като игра на шах между Хитлер, Мусолини, Чан Кайшъ, Рузвелт, Чембърлейн, Даладие и още няколко десетки мъже, чиито имена малко или много са в устата на всички. Ние, останалите, безименните, в най-добрия случай сме нейни обекти, пешки в шахматна партия, които биват местени или не, жертвани и губени, и чийто живот, ако имат такъв, минава в един съвсем друг свят, без връзка със ставащото на шахматната дъска, където присъстват дори без тяхно знание.
Може да прозвучи парадоксално по отношение на казаното дотук, но е неоспорим факт, че единствените исторически събития, които наистина имат значение, се случват между нас, безименните, в душата на всеки случаен и отделен човек, и че спрямо тези синхронно и често пъти несъзнавано взети решения на масите са абсолютно безсилни и най-могъщите диктатори, министри и генерали. Характерното за подобни кардинални събития обаче е, че те никога не избиват на повърхността под формата на масови прояви и демонстрации – работата е там, че щом се масовизира, масата губи способност за действие, – а винаги съществуват само като лични преживявания на хиляди и милиони отделни индивиди.

За мен това е сърцето на книгата и най-важното ѝ послание. Тъй снизходително нареченият от големите хора на власт „малък човек“ да не се отказва масово от голямата си сила. От несъгласието и присмеха си, от гласа си по време на избори и от гласа си в личния си живот, когато има вероятност първо да дойдат за приятелите му, а скоро и за него. Свободата, справедливостта и мирът са привилегии, които трябва да се отстояват постоянно.

Да, бих могъл да проследя с богат пъзел от цитати отделните части и етапи от историята на Хафнер, която той споделя с нас, но намирам посланието му за осъзнаването на личния потенциал и отговорност на индивидуално ниво за най-голямото достойнство на книгата. Прочее, поука, която е лесна за рационално усвояване и трудна за практическо прилагане. Историята на Хафнер започва с това как като дете е бил вманиачен в Първата световна война и е гледал статистиките по вестниците и на стената в училище, сякаш става въпрос за спорт, а не за смърт.

Как – впоследствие и след загубата на войната – се оказало, че

цяло едно поколение в Германия не знаеше какво да прави с подаръка „свободен, независим частен живот“.

Как

тази младеж не познаваше друго освен публичен шум, сензации, анархия и опасния чар на безотговорното жонглиране с числа. Тя само чакаше момента да повтори сама всичко, видяно през изминалите години, и то с още по-голям замах, а личният живот започна междувременно да ѝ се струва „скучен“, „еснафски“ и „демоде“. Масите също бяха свикнали с всевъзможните проявления на хаоса.

Как поколението,

което сега беше „на ред“, отказваше да се научи да живее честно и по човешки и използваше всяка свобода само за да извърши някакво колективно безобразие.

Как

в годините между 1925 и 1930 у най-добрите представители на германската младеж съвсем незабелязано се зараждаше нещо много хубаво и обещаващо: един нов идеализъм отвъд съмненията и разочарованията; една втора либералност, по-широка, по-всеобхватна и по-зряла от политическия либерализъм на деветнайсети век; да, може би дори основите на едно ново благородство, на една нова аристократичност, на една нова естетика на живота. Превръщането на всичко това в действителна сила беше още твърде далеч; то тъкмо се беше проявило в мисъл и слово, когато четириногите дойдоха и го стъпкаха.

Как

най-елементарната и кажи-речи навсякъде, където и да погледнеше човек, най-дълбоката причина беше: страхът. Да участваш в пердаха, за да не се окажеш сред напердашените.

Как

решението беше само едно: физическо отдалечаване; емиграция; раздяла със страната, към която принадлежиш по рождение, език и възпитание, и с всякакъв род обвързаности с нея.

Написаното е твърде актуален и жив портрет и много напомня на обществени сривове в днешния и вчерашния ден или година, две или десетилетия в прекалено много страни. 

С думите „естествено, става дума за ръкопис“ започва „Името на розата“ на Еко. В първа глава на „Алената буква“ Хоторн нарича затвора „черното цвете на цивилизованото общество“, а пред затвора, пред вратата на „черното цвете“, расте буен розов храст. Не бива отново и отново да се позволява буйният розов храст да се превръща в черно цвете. В букет за поредно погребение на някоя държава и общество.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-cyaloto-nashe-bezumstvo/

„Цялото наше безумство“ от Ши-Ли Коу

превод от английски Светослава Павлова, изд. „Алтера“, 2022

Обикновено има или целенасочен интерес и изрично любопитство, или някаква странна съпротива и съмнение, когато човек посяга към литература от автори, принадлежащи на крайно далечна от нас култура. Признавам си, че зачетох „Цялото наше безумство“ на малайската авторка Ши-Ли Коу по втория начин само за да установя

колко изумително сходен на нашия е светът, който тя описва –

в устройството на обществото и специфичните му недъзи; в хитрите и често смехотворни преки към справянето с бита, спецификата на отношенията и живописните характери в провинцията; в противопоставянето на глобалния мегаполис и справянето с неумолимо настъпващия „прогрес“; в шегите и езика.

Романът представлява двугласен хор от разкази в първо лице, като едното повествование се води от възрастен етнически китаец, а другото – от подрастващо християнско момиче.

Съдбата на двамата се преплита, когато момичето бива осиновено след катастрофа от близката на мъжа – малайката Мами Биви. Жена, която като че ли сме срещали в редица други любими книги: самодостатъчна особнячка, самотна и самобитна, чудата и доизмисляща истории, всяка от които започва с „Беше/Имаше неестествен…“. Тази дума – неестествен, ще бележи всичко случващо се в измисления градец Лубок Сайонг в щата Перак, така че дори нормалните и обичайни неща ще придобият някакъв друг, извънвремеви и леко магичен привкус. Така както някои от героите ще виждат неспокойни мъртви или ангели, рибите ще имат съзнание, а част от събитията ще се случват като че ли по неведомо съвпадение.

Не, романът далеч не е в традицията на латиноамериканския магически реализъм, макар тук-там да има подобни краски.

Разказът е изключително земен, изпълнен със сладостна ирония и ярък социален сарказъм.

Книгата не представлява също така нито мемоари на възрастния мъж (макар и донякъде да наподобява градски летописи, водени в ние-форма), нито роман на израстването в аз-форма, както се споменава в анотацията. Може би защото героите разказвачи не са наистина важните, фокусът не е тяхната промяна или израстване, те не са в центъра на събитията.

Големият герой на този роман е всъщност самият градец, както и неговите типажи, чешити, местни и случайно приходящи. Това неголямо и не особено уредено място няма как да не ви се стори безкрайно познато – то все още е далеч от инфраструктурата, привилегиите и шаблонния лукс на глобалното, макар „прогресът“ по един или друг начин да пълзи към него. Иска ли питане, че политиците минават през него инцидентно преди избори и с известна погнуса, а ежегодните наводнения са нещо, което жителите са приели като природна даденост, както – уви – често се случва и у нас:

В Лубок Сайонг не виним пътното строителство, обезлесяването, затинените реки, запушените отводнителни тръби или универсалния виновник, корумпираните бюрократи, които работят в отделите, отговарящи за гореспоменатите пътища, гори, реки и тръби.

В този град, където всичко е едно – една болница, едно полицейско управление, една бензиностанция и така нататък – легендата е най-близката възможност за преодоляване на нелицеприятната и скучна истина за реалността такава, каквато е. Дори и тя обаче е оскъдна и не особено атрактивна, за да привлича достатъчно интерес към града, или както разказвачът описва местното предлагане на легендите –

хладни и слабо гарнирани, на порции, недостатъчни да задоволят апетита или въображението.

Ши-Ли Коу е изключително забавна в начина, по който кара разказвача си да (само)иронизира местните поверия, да „героизира“ на шега обикновеното, докато подкача „автентичното“ и „традиционното“, да извежда на преден план смешното, като същевременно буди у нас симпатия към него. 

Съпоставяйки от време на време живота с този в столицата Куала Лумпур, авторката очертава ясни дихотомии, без нито за миг да бъде мелодраматична или да идеализира едното за сметка на другото: уж автентичното ръчно труд-и-творчество (често „подпомагано“ от поръчаните в Китай масовки) срещу индустриализацията и големите фабрики, в които в крайна сметка работят същите „мързеливи, глупави и злочести хора, които просто се опитват да си изкарат прехраната“; неугледния локален туризъм, на който се отдават само случайно изпаднали авантюристи, срещу маститите спа комплекси за добре плащащите чуждестранни гости; местната храна, която може да предизвика позиви за често ходене до тоалетната, срещу безличните световни вериги, като „Старбъкс“ и „Макдоналдс“; самодоволните доброволци от големия град и свикналите с бедствията провинциалисти, които се дразнят от тяхната жизнерадостна и клиширана помощ; забавната неприветливост на самобитното срещу абсурда на привнесеното; традиционните ислямски закони и илюзорното приличие срещу реалното съществуване на травестити и други сексуални и личностни свободи зад кулисите.

Възможно е тогава да се каже, че „Цялото наше безумство“ може да се чете като своеобразна социална сатира,

тъй като във всяка възможна ситуация и чрез куп метафори Ши Ли-Коу не пропуска да ни напомни за обществените реалности. Макар и история на един отделно взет малък град, тя е история на съвременна Малайзия встрани от лъскавите туристически брошури. Ши Ли-Коу очертава ежедневието на земния, обикновен човек (чиято практичност измества дори въпросите на живот и смърт) чрез поредица от забавни, полукомични и леко тъжни случки. Ще научим как се клинчи от час, как се спасяват пиявици, как се превъзпитават травестити, как се прави мост в нищото и т.н. И във всичко това ще личи носталгията по непревзетото от глобализма, по малкия град, по твърде човешкото. 

Тази книга наистина е изпълнена с неподправено човеколюбие,

с великодушно снизхождение към кривиците и недостатъците на всеки и с обич към доброто и достойното у всеки – независимо от неговата етническа, верска, сексуална и друга принадлежност. В мешавицата от етноси, която Ши-Ли Коу забърква – малайци, индийци, китайци, индонезийци, – човекът в която и да е координатна точка на споменатото в горния абзац остава просто човек: погрешим, в никога незавършен процес на себесъздаване, очарователно комичен. Важното е, че той не е сам за себе си – героите на романа неизбежно намират път един към друг, колкото и криволичещ да е той, образуват сложни, но автентични връзки и в крайна сметка една истинска човечна общност в епруветката на измисления Лубок Сайонг.

В „Цялото наше безумство“ няма поука, както признава чрез героите си авторката:

Искам да кажа на тези, които идват, на всеки, който би ме чул, че урокът не е в разказа, а в живота.

И за да затворим кръга към далечното, което особено на нас, българите, ще ни се стори безкрайно познато, ще ви оставя

кратък списък с някои неща от ежедневния дискурс, които веднага ще разпознаете като родни

и които присъстват в книгата:

• всичко е политика;
• таксиметровите шофьори се оплакват, че държавата е съсипана и никой не се грижи за тях, а всички искат да ги прецакат;
• всичко гнило идва от Китай – отровено мляко за кърмачета, консервирана храна с живак, масово произведените сувенири;
• всички гледат ужасно дублирани сапунени опери;
• хората в крайна сметка си предпочитат съмнителната и мързелива помощ на корумпираните институции;
• те споделят тихото чакане и кротката търпимост по отношение на некадърността, защото общата мизерия свързва;
• политиците раздават пари на калпак преди избори на всички социално ощетени групи освен данъкоплатците на платена работа;
• природните бедствия са по вина на корупцията и нехайството, но са представяни като добри за нацията, защото карат обществото да се обединява около обща кауза;
• младите, които все пак остават в малкия град, просто твърде много обичат мързеливия си живот, за да се бъхтят на някаква работа;
• прогресът не е исторически, а преди всичко търговски и се измерва с потреблението на куп жалонни боклуци.

Завършвам с една присъда на Мама Биви:

Вие сте тези, които погубихте Куала Лумпур. Продължихте да строите магазини, офиси, жилищни сгради и огромни молове. Живеехте си в множеството ви мезонети и вили и те пак не ви бяха достатъчни. Строите още по-големи сгради, за да продавате все повече неща. Настоявате за все повече чуждестранни майстори готвачи и лъскави ресторанти, които трябва да се обновяват на всеки три години. Построихте още пътища за шестте ви коли, с които задушавате града, защото много ще се изпотите, ако се качите в метрото или автобуса. И се оплаквате, че градът бил загубил чара си?

---

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-larkin/

„Високи прозорци“ от Филип Ларкин

превод от английски Кристин Димитрова и Георги Пашов, София: Издателство за поезия ДА, 2024

За какво служат дните,

започва едно стихотворение на Филип Ларкин. В дните живеем, идва незабавният отговор. Почти детскоградински отговор, но пък и въпросът сякаш е такъв. И вижте как продължава – те идват, събуждат ни отново и отново. Идват, за да се радваме в тях.
И тук втори въпрос:

Къде да живеем освен в дните?

Какво ще рече това? Дали не е като в „Часовете“ при Майкъл Кънингам – времето на часовниците срещу вътрешното усещане за време и случване? Протяжността на времето срещу фрустрацията от неговата празнота, по-скоро от неговата запълненост с тривиални, ежедневни неща?

Да се върнем страница назад.

О, няма съмнение, че Арнолд не е егоист като мене. Той се ожени, за да не си отиде завинаги тя, и ето я тука деня и нощя.

Следва описание на брачния живот, което очевидно ужасява протагониста; ужасява го тъкмо с това, че бракът пълни с несвобода не дни, а години, задръства го, пълни го… с нищо. В какъв смисъл „с нищо“?

Друго стихотворение. Героят е на гара, на която вижда влак за своя роден град, за Ковънтри. Събеседникът му го пита нещо за града на детството – и героят се сепва и казва: не, какво детство, просто там съм роден. И когато разказва неукрасените си и неовкусени спомени, добавя накрая, че не е виновно градчето, не е виновен Ковънтри, защото

Нищото, като нещото, се случва навсякъде.

Но защо „нищо“? Какво трябва да се случи в Ковънтри, в София, където и да било, за да бъде „нищото“ нещо? Какво трябва да има във „фотоалбума на една млада дама“, какво точно трябва да купят парите в „Пари“, за да не навяват тъга?

Както пише преводачката Кристин Димитрова в своя послеслов, Ларкин има двойствено отношение към Дилън Томас и поетите от неговото поколение. Ранното възхищение преминава в силно разграничение; като предшественик се припознава единствено Харди. Неволно си представям бясната динамика в поезията на Томас, онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето и понякога завихря дори езика до помътняване, до непрозрачност, за да може да го накара да каже, че „и смъртта ще остане без царство“.

На този фон Филип Ларкин иронично отбелязва, че „емпириката казва друго“. Не само за смъртта, а за цялата жизнена сила, която като че ли тупти у Дилън Томас, цялата неизчерпаемост на жизнената енергия, която всъщност можем да проследим и малко по-назад, да я наречем байроническа, романтическа, сюблимна.

Ето това липсва в Ковънтри. Това липсва в дните.

Наречете го както щете – високи прозорци?

Това е старата „сюблимност“ на романтиците. И всичко – цялото живеене, всички тези дни – изяжда нейното място, нейната възможност за случване. Затова „високите прозорци“ идват в края на стихотворението, което започва с двамата млади, които се чукат и тя ползва диафрагма – възможно най-несакралното на пръв поглед начало, но това, което ще възпре разливането на мига в живеене, в непрестанно възпроизвеждаща се причинно-следствена връзка.

И този парадокс присъства навсякъде в поезията на Ларкин – тя е на пръв поглед ужасно неромантична, дори подигравателна към всички клишета на романтиците – детето, любовта, природата – насмешлива и изпитателна, готова да припява като някакъв съвременен Тил Уленшпигел they fuck you up, your mom and dad… – и в същото време болезнено романтична в копнежа си да стопира всичко в очакване на сюблимното, което е… какво?

Онова от живота, което би било равно по сила на смъртта.

Смъртта е сюблимен, надчовешки факт и протагонистът на Ларкин копнее за нещо в живота, което да ѝ е равно по ръст;

нещо, което да не е мираж, нито неумело самозалъгване, нито лъжа. Онова, което има предвид и Далчев в прочутото „не ме оставяй да загина, преди да съм живял“. Той копнее за това почти толкова силно, колкото всеки романтик; и толкова ясно описва неговото несъществуване, че то затрептява пред нас „в позлата и с изопнат такелаж“.

И това прави уж мизантропската му, насмешлива поезия дълбоко вълнуваща.

П.П. Ларкин е доста труден за превод по много причини. Радвам се, че е попаднал точно в ръцете на Георги Пашов и Кристин Димитрова. Препоръчвам горещо и нейния послеслов – там ще намерите всичко, което аз пропуснах.

---

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-eline-vere/

„Елине Вере“ от Луи Куперюс

превод от нидерландски Елица Колева, изд. „Жар – Жанет Аргирова“, 2021

Ако тази книга беше написана на някой голям европейски език, тя щеше да е световна, а не само нидерландска класика. Големи думи за голяма книга. Такива са и литературните роднини на романа. Директно влияние върху него оказват както хората на Хага и самият град, така и „Анна Каренина“ на Толстой и „Призраци“ на Ибсен. От Толстой идва разделянето на кратки и енергични глави, а от Ибсен – един делириумен епизод и начинът, по който главната героиня слага край на живота си. Не мисля, че издавам някаква особена сюжетна тайна.

Има дълга традиция в историята на литературата книги с женски имена за заглавия да завършват трагично. Не е и нужно читателите внимателно да броят точно колко пъти думата „меланхолия“ се среща по страниците (65 пъти), за да могат да предположат каква в крайна сметка ще бъде съдбата на Елине Вере. Трагична, разбира се.

Романът е публикуван глава по глава в пресата и има спецификите на сериал. И всъщност е такъв, приковава погледа, така че с нетърпение очакваш следващата част, за която – наистина се радвам – не ми се налагаше да чакам седмица. В действителност не е правен сериал по книгата, но има нелош филм от 1991 г. – за всеки желаещ да сравни адаптацията и първоизточника.

Това, което ме очарова в романа, не е родството по избор с Вертер; не е описанието на пищните живи картини, които представителите на нидерландския хайлайф правят по домовете си; не е и детайлната панорама на тогавашното общество, привилегиите на колониализма и на фантазмите по Ориента и екзотиката, която той носи; не е и възможността да се анализират критично неврозата и истерията и как са конструирани от доминиращия мъжки поглед; не е и преоткритата теория за хуморите и за телесните течности, според която може да си сангвиник или холерик (за меланхолик вече стана ясно); не е неутешимият като бебешки плач Weltschmerz на героите; не е и много други неща, с които мога да продължа до края на текста, че и след него.

Това, което ме очарова, е внезапният ми личен спомен, породен от книгата – как съученици в основното училище се питат един друг „Обясни ли му се? Обясни ли ѝ се?“ и говорят часове наред за обяснения. За обяснения в любов.

Това, което ме очарова в романа, е отдадеността в разговора за чувства и за възпитанието им.

За самото наличие на толкова преувеличен в сериозността си разговор. За възможността да съществува пространство, в което да се състоят тези диалози, и те да са непосредствени – на живо, лице в лице. Или ако не са, то да са в дълги и гъсти писма. Никой не си праща селфита или клипчета. Най-много фотографски портрет, но и това не е било толкова често срещано – все още. И в това говорене да няма мелодрама, а да е форма на общуване. Очарова ме наличието на такава воля у Елине – за

автентичност и непримиримост в желанието общуването да е на нивото на възможното във въображението, а не на ограниченията в реалността.

Чудя се: много ли е загубило общуването от написването на „Елине Вере“ до днес? Изчезнала ли е вярата в това, че думите имат силата да обясняват и да сближават? Това е една възможна гледна точка, разбира се. Друга е, че това, което ме очарова, може иронично да предизвика криндж реакция у някой, който не си дава сметка, че присмивайки се и вземайки на подбив, не обезоръжава написаното, а единствено показва, че е делегирал прекалено много власт не на думите в себе си, думи, които няма да каже нито на глас, нито в писмо, а на медии и техника, които правят общуването хигиенично, удобно и лесно. И го отдалечават неимоверно от това, което хората, с които израснах, наричаха „да седнем на приказка“.

Не съм вярвал, че някога ще защитавам уж стерилния и изпълнен с предразсъдъци и консерватизъм свят от миналото, но все повече ми се струва, че той – или най-вече романите му – са имали капацитета или поне смелото желание да назовават неща, за които днес не ни стигат думите или пък смятаме, че думите са изгубили силата си. Или всъщност литературата създава илюзията, че хората са разговаряли по-добре и повече от нас за чувствата си. Да не забравяме, че Елине все пак умира, а не живее щастливо до края на дните си. Тя е литературно същество, родено да живее и умре в самота, за съжаление.

Защото литературата се ражда и от воля за компенсация, от стремеж за справедливост и красота. От желание нещо, което липсва – да съществува. Като свободното и задълбочено общуване.

Когато преди няколко години препрочитах „Мадам Бовари“, ме шокира и ми достави удоволствие това как почти всяка фраза е едновременно сериозна и иронична (като при Платонов в „Чевенгур“ впрочем) и как изречение след изречение Флобер ни приближава към това, за което говори – първо го виждаме с телескоп, после идва ред на бинокъла, след това на лупата и накрая е микроскопът. Детайлно и прецизно писане, което разнищва, уверено е във възможностите си и прекрачва граници – етически и естетически, – без да му мигне окото. Писане, което не си и помисля да маркира сериозност, да фалшифицира многозначителност или да върви по утъпканата пътека на една определена конвенция и клише. Каквито в момента има предостатъчно.

Луи Куперюс не е толкова безпощаден присмехулник и сатирик като Флобер. Той пише с голяма доза съчувствие за безизходиците, счупванията и бездните на Елине Вере. Те са същите, които Стриндберг и Ибсен откриват, а Бергман окончателно разширява, оживява и превръща както в кино, така и в лична биография. Друга класова и писателска близост е и с Едит Уортън, неслучайно публикувана от същото издателство.

Елине Вере е, поне на пръв поглед, типичен някогашен млад човек от добро семейство. Ходи редовно на опера, където се влюбва, чете „Парижката Света Богородица“, ухажвана е и флиртува в будоари и на соарета, радва с обаяние, води кореспонденции и разговори, не харесва баналните и скучни хора, в крак е с модата и тенденциите и е безкрайно уморена и тъжна. С лекота черпи от духа на времето и от средата си, но ѝ е трудно да бъде част от тях. Усеща слепите им петна, маниите и преувеличенията. Фетишизира колебанията и тъгата си, носталгията и меланхолията. Уютът им я привлича като почивка в санаториум, от който никога няма да излезе. Не я привличат бракът по сметка или някаква друга форма на интимност, наподобяваща транзакция. Тя иска нещо повече, което няма как да получи.

Представям си, че Кафка, принцът на разваления годеж (с четири зад гърба си), би харесал този роман,

колкото и той да е привидно далечен на неговото писане. Куперюс описва света и резервите към този свят, чиито устои Кафка подкопава и осмива в радикален знак на съпротива. Елине Вере няма толкова силни съпротивителни механизми. Тя зачерква всички възможни версии на живота си. Самоубива се почти случайно с морфин, защото иска да заспи и да не будува в този свят – той изобщо не може да ѝ предложи пълноценната форма на любов, за която тя копнее. И за която Кафка също е копнял. (Фелице Бауер пренася и в Америка стотиците му писма до нея и ги продава за публикация едва след смъртта на съпруга си и поради финансови трудности, четвърт век след смъртта на Кафка.)

Това е в крайна сметка книга, чийто подходящ и дори идеален читател би бил човек, изпитващ трудности да се намести в настоящето. А светът в момента е рядко неуместен.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жар – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-akademiya-za-kitove/

„Академия за китове“ от Виолета Златарева

изд. Scribens, 2021

За странните, чупливите, самотните – изобщо, за хората не по мярка – у нас се пише, макар и не толкова често, а още по-рядко през фантастичното и почти абсурдното. В „Академия за китове“ Виолета Златарева прави още една крачка напред, пишейки за хората с нестандартна психика (ако можем така да се изразим), уловени „в мигове, в които не са съвсем себе си“.

В тринайсетте разказа авторката облича симптоматиката на едно или друго психично разстройство в истории,

които звучат като разгърнати метафори, почти алегорично. И без да е категорична в „диагнозите“, тя се е постарала да „визуализира“ фобии, шизоидни епизоди, депресии, маниакалност, биполярност, дисоциативно разстройство, психопатия, зависимости. По думите ѝ, сборникът е пряко свързан с истинските истории на близки за нея хора, които са преминали или преминават през трудностите и изпитанията на психичните заболявания.

Да, за редовия читател тези проявления едва ли ще бъдат разпознаваеми така, както за професионалиста, ала идеята на книгата все пак не е да следва диагнози по списък. Онова, което обединява повечето герои, е човешката им различност. Няма как да не направи впечатление натрапливото усещане за тяхната капсулираност – всеки протагонист, дори тези, които влизат в някакви взаимоотношения, е като пеперуда, затворена в пашкул, отделен, сам за себе си. Точно както се случва и в живота.

И макар книгата да не дава такава заявка, тя индиректно е жест към важността на психичното здраве и грижа. Едно изречение на героинята в разказа „Жаба“ като че ли обобщава пределно точно отношението към тези хора, подценяването на състоянието им или погрешното му интерпретиране:

Тя му разказа, че има семейство, което гледа на нея като на прокажена, защото е странна и само психоложката ѝ идва на посещения и проявява някакъв вид загриженост.

В „Дух“ също ни се дава лаконично шаблонът, по който се гледа на психично различните:

Саня беше малко смахната от самото си раждане. До 5-годишна възраст говореше на свой собствен език.

В нашето общество все още е тема табу да говорим за проблеми от такова естество на висок глас и посредством разказите исках да загатна съвсем деликатно и магичното, и страшното при тези състояния. Шизоидните епизоди, освен уплах, носят със себе си и срам, а срамът на свой ред – самота,

казва за „Тоест“ Виолета Златарева. В общото усещане за емпатия и близост с героите, които авторката предизвиква у читателя, е разковничето на правилното отношение към тях. На доверието, ако щете.

А то несъмнено е подложено на изпитание. Защото някои от разказите ще се окажат видения, халюцинации, проекции на съзнанието – или каквото друго ги наречем. На този фон нищо от написаното като че ли не притежава устои, не може да бъде надеждно, достоверно. Виолета Златарева подлага читателя именно на това затруднение – той да не може да се довери на нищо докрай. Сюжетът се превръща в ронлива скала под нозете му. Психическата аберация заживява в литературното като хлъзгав конструкт на творческото въображение.

Може би не е случайно, че чувствителните самотници намират допир и разбиране с друго човешко същество именно у себеподобен. Например в „Жаба“ и в „Шепа пръст“ те се събират именно благодарение на чудатостите, халюцинациите, фобиите си. И всъщност намират щастието. По думите на Виолета, в „Жаба“ самото заболяване се изражда в утешител, като носи образите на несъществуващи личности, любови, време, а „това крие в себе си и парадокс, и красота, и въпросът кое е илюзия – гласът в слушалката или това, което той отрича“. В „Дух“ обикновената мечтателност и наивност ще отворят път към събирането на двамата младежи чрез спойката на думите – и те ще са буквално като сродни души извън този живот, съединени от силата на отвъдното.

Впрочем искам да отбележа, че един от често появяващите се символи в разказите е тъкмо този на жабата. Неслучайно сред многото му значения в различните култури е и това, че лекува отчаянието и помага при общуването, особено на хора, на които то трудно им се отдава. Пак в „Жаба“ момичето „с изключително старание подреди новия дом“ на откритото от нея животно (реално или въображаемо), който прави поносима собствената ѝ крепост.

Именно домът е другият основен топос и мотив в разказите. В „Убийци“ например семейство Иванови получава своя дом мечта на осъдима и подсъдна цена. Наистина ли е такава обаче, след като на всяка една цена може да се противопостави друга стойност? Защото макар и пътят към този съвършен дом да е морално недопустим, на практика той води до умножаване на доброто и на добрите хора, както и осигурява среда, в която детето на Иванови да расте щастливо. Убийството, види се, може да е милост, благодеяние, благотворителност. Моралът, изглежда, не е черно-бял, „особено когато е замесена любовта“.

В „Преди да седна под върбата“ героинята също ще извърви своята дълга и объркана инициация извън дома, възприеман като консерва („Всеки от нас беше тръгнал от своята консерва според своите си причини“). Тя обаче ще я доведе обратно именно до него, а знакът за правилността на това решение ще се усети в лекотата на раменете, отърсили се от багажа, от тежестта на понесеното („прокъсаната ми раница така или иначе вече не ми беше нужна и приех загубата ѝ като метафора“). Можем да мислим за завръщането и като за освобождаване.

А „пътуването – както пише Виолета Златарева – невинаги се мери в крачки“.

Разказът „Осем“ пък събира осем незавършени истории, които може да се четат и именно като прекъснати в момента на завършването им. Зависи от гледната точка. От една страна, нито една история не може да бъде приключена докрай, освен от смъртта. От друга, тя може да бъде пренасочена или прекъсната в момента на пресичането си с други истории, обстоятелства, сюжети. Осемте герои са все маргинали, хванати в момента на такава една промяна – в мига, в който с тях се случва (или по-скоро ще се случи – според нашата гледна точка) нещо преломно, решително, смело, различно…

 Този път незнайно защо ги сви в юмруци и реши, че ще промени нещата,

казва си един от тях, художник. Сред останалите има самоубийца; възрастен мъж, чийто живот до този миг е бил безупречен и безпрепятствен; клептоман, изправен пред нещо, което наистина го привлича само по себе си, а не само по силата на болестния му импулс, и така нататък. Въпросното „прекосяване на съдбата“ се внася и чисто граматично – посредством съюзите, с които повествованието бива прекъсвано: докато… когато… тогава… миг преди да… но… и тъкмо да… (Тук ми се иска да направя препратка към внушителния граматичен експеримент, който предлага в последната си стихосбирка „Портокал“ и поетът Нинко Кирилов.) 

Тази идея за промяната също е особено важна. Ето какво казва за нея един от героите, фотограф:

Когато заемем равновесно положение, ставаме скучни. Заставаме пред обектива и запечатваме анатомията си. Но преходът от радост към тъга, от нежност към жестокост – в него се крие магията. Кратката промяна в пулса е вълнение, продължителната – аритмия. Жалко, че е само миг. Добре, че е само миг.

Три от разказите са писани всъщност не по патологии, а по сънища, от които Виолета споделя, че „се е будила посред нощ“. Също като в съновидение разказът във „Вън“ например следва поредица от отварящи се пред нас нови врати и пространства, привидно несвързани, следващи без преход и логика. И онова усещане, че си изпуснал важното, което е било целта ти през цялото време, заради лутането из лабиринтите, в които си се оказал толкова лесно засмукан!

В „Баба“, който също е по сън, героинята среща мъртвата си роднина, която ще ѝ покаже най-човешките състояния и чувства като лица на възрастни жени, надничащи от далечните прозорци. Единствено смъртта е тази, с която човек лично трябва да се срещне, която трябва да „поздрави“.

Място е оставено и на изоставяните – нима това често само по себе си не е гранично състояние в психологически смисъл?

И както често става, самотата идва лоша,

пише в „Юни“. Във „Вътре“ пък – със съвсем малко художествена измислица, по думите на авторката – е представен ужасът от дисоциативното разстройство, отключен при отхвърлянето и измяната на партньора. Тя казва още:

Все по-често се нормализират разделите, разводите. Приемат се като формално разписване на документи, апатично разочарование и логистично затруднение. А всъщност, за чувствителния индивид, такъв акт води до вътрешни разкъсвания и пропадания, до рухване на представите за самия себе си и света изобщо.

В крайна сметка „решението“ – ако изобщо това е думата – може би е в писането, както при Дани от „Юни“, където то е и вид възмездие, почти отмъщение. А може решението да е и просто в съществуването, в това „Дишай“ от едноименния разказ. Там, в края на земята, няма нищо повече от огромен трамплин, който може би е забравеният лост на Архимед. Към какво е този трамплин – кой знае? Важното е, че точно тук за героя е „мой дом от незапомнени времена“. Той е следван от лудостта – това е и единственият път, когато тази оголена дума се споменава директно:

Не знам дали аз крепя Земята, или тя – мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя, не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми.

Героят обаче няма да има търпение да дочака някой да сподели самотата му, да сподели дните му „на ръба на вълшебството“, и ще скочи с все сила в края на лоста. Колкото да открие, че Земята няма нужда от тежест, за да бъде повдигната, че тя – напротив – се спихва. Защото истинската тежест е вътре в нас и от нас. 

В заключение, ще ви оставя с думите на самата Виолета Златарева, която може би най-добре резюмира посланието на първата си книга, последвана тази година и от стихосбирката „Регистър злополуки“, пак в същото издание:

Общото между всички разкази е, че персонажите в тях са острови. Независимо дали има някой до тях, или не, те са затворници в собствените си глави и само тези, които имат шанс за любов, имат и шанс за оцеляване. В противен случай остават изолирани, докато изчезнат съвсем. Точно по това си приличаме всички – и ние, и те. Иска ми се хората да разберат, че зависимостите, емоционалните дисфункции и т.н. не са проблемът, а симптом на дълбоко нараняване, на липсата на приемане и подкрепа в ключов момент или моменти.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

 

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-musil-woolf-ni-ghriofa/

„Лутанията на възпитаника Тьорлес“ от Роберт Музил

превод от немски Любомир Илиев, София: изд. „Атлантис“, 2023

Смятате ли, че думата „личност“ е старомодна?
Ако да, защо?
Ако не, кога за последен път я използвахте в изречение?

Думата bildungsroman се превежда на български като „образователен роман“,

но всъщност мисля, че далеч не става въпрос само за история, чието действие се развива в някаква образователна институция, а по-скоро за възпитание, израстване, изграждане на личността.

В него има елементи от философски роман, доколкото героят разсъждава върху своите ценности, има психология, има някакъв тип социология на общностите. Има сравнително малко сюжет.

В билдунгсромана често се разглеждат теми от морално естество,

четем в речника „Мериам-Уебстър“. Не е много лесно за филмиране – какъв наглед имаме на човек, който стои и разсъждава? Старомоден жанр.
В най-хубавия смисъл на думата.

Защото онова, с което го замества пазарът, не е същото. Книгите за самопомощ, психологическата литература много рядко биха си позволили да съдят читателя – или този, с когото читателят би се отъждествил. Много е лесно да получиш отговор на някакъв практически въпрос, но не и на въпроса дали си подлец. Дали си извършил нещо непростимо. Това може би трябва да се търси в секция „теология“, в съответния раздел.

Възпитаникът Тьорлес от едноименния роман на Музил обаче има точно такъв проблем. Той има в себе си нещо, което не може да си обясни – нещо, което не би трябвало да съществува, както не би трябвало да съществуват имагинерните числа в математиката, корен квадратен от отрицателно число. Докато учи в интернат за синовете на аристокрацията (също като своя автор), той се оказва замесен в ситуация на човешко падение. И въпреки че много добре знае как да постъпи, той не го прави, а се оставя да бъде отначало свидетел, а после съучастник в едно издевателство, защото…

Всъщност не знае защо. В него самия има нещо, което му е недостъпно. Което не се поддава на начина, по който разбира себе си. Това ми се струва важно в разговора му с неговия все по-податлив на унижения съученик – как така за секунди променя представата си за себе си…

Става за секунди.
И ти би направил същото.

И ето тук е онова, с което романът става болезнено актуален. Защото Музил пита

как така можем да градим една представа за себе си, а после с лека ръка да я захвърлим и да направим нещо, което би трябвало да е немислимо?

Живеем във времето на социалните мрежи и на внимателно курираните с години публични образи, уж отчетливо важни за самите нас – и все пак толкова крехки във времена на пандемии, войни и какви ли не обрати.

Колко време „аз“ ще бъда „аз“?

Или картината просто ще се смачка, дойде ли време да пасне на оставащото ѝ пространство? И когато това се случи, ще имаме ли езика, с който да го изразим сами пред себе си?

Впрочем езикът на Музил, превъплътен в езика на Любомир Илиев, сам по себе си има терапевтична стойност. Любомир Илиев, както и Иглика Василева, за която ще стане дума по-долу, е част от онези преводачи, които активно поддържат и развиват богатството на българския език – не само като лексика, като синтактични форми, като музикалност на фразата и пр., а и с активния подбор на оригинали, които носят в себе си мощен езиков заряд – във време, в което прокрустовците на „книжния пазар“ са готови да орежат всичко по мярката на „всеобщо разбираемото“. Иди после че имай думи за неразбираемото в себе си. Несвоевременни и неверни – във висшия смисъл, ако вярваме на Музил от „Човекът без качества“ – слова.

„Мигове от живота“ от Вирджиния Улф

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Кръг“, 2023

Музил пише „Лутанията на възпитаника Тьорлес“ малко след като завършва учебно заведение, което доста прилича на описаното; героя му го занимават имагинерните числа в математиката, а самият Музил е учил за инженер; книгата е написана в началото на пътя на един от големите гласове на ХХ век.

Събраните в „Мигове от живота“ мемоарни текстове на Вирджиния Улф започват през 1907-ма, когато писателката е на 21 години, и свършват в края на кариерата ѝ; те са автобиографични не само в прекия смисъл – като регистрират определени събития от детството в Кенсингтън до средата в Блумсбъри, но и

лутанията на перото, изковаването на стила, възпитанието на езика. И на погледа.

Какво дели ранните мемоари на Вирджиния Улф в „Спомени“ от късните рефлексии в „Щрихи от миналото“? Първо, разбира се, възрастта и опитността на авторката – Спомените са ранен, а Щрихите – късен текст. Второ, адресатът – Спомените са писани за сина на сестра ѝ Ванеса, Щрихите имат за цел съхраняването на личната памет.

Впрочем интересно е, че и първите ѝ мемоари също не се появяват сами по себе си – на места те се оттласкват от мемоарите на баща ѝ Лесли Стивън от неговата „Мавзолейна книга“, която според Вирджиния никак не улавя образа на майка ѝ. Може би затова тя се захваща да рисува портрет, да обобщава, да окръгля, да осмисля. Прави го все още с езика на класическия роман от ХIХ век – език, особено подходящ за вместване на широката карта на опита в ограниченото пространство на съзнанието, както би казал Тьорлес.

Здравето му се влоши и онези похвали, които биха повдигнали духа му, се бяха забавили твърде дълго, както сам се оплакваше.

Но тя беше жена припряна и малко деспотична; до такава степен обсебена от собствената си пламенна воля, че не можеше да повярва, че друг е в състояние да свърши нещо по-бързо и по-добре от нея. Затова, когато дядо ти се разболя, тя не разреши за него да се грижи болногледачка…

Дори конфликтите в семейството, дори сложният период на неговия постепенен разпад след смъртта на майката изглеждат осветени, осмислени; рационализирани, макар и с насмешка. Топли и сурови, любящи и безжалостни, те предават един свят, който все пак се движи с бодрата стъпка на сюжета. Свят, все пак предназначен за очите на племенник.

„Щрихи от миналото“ е съвсем друга история. И не е само защото зрялата писателка вече владее цялата си писмовна мощ. Защото езикът, в който се отлага това минало, е по-близък до мисълта, до вътрешния монолог, отколкото до разказването на глас; трептящ, изпълнен с движение, импресионистичен в опитите си да улови мимолетното в целия му неочакван размах, емоционалната сила на случайното, което съставя тъканта на образа – десена на майчината рокля, играта на светлината, масичката… Масичката.

Историята в тези късни мемоари се различава и по това, че разказва нещо, което ранните са премълчали, скрили са – дали от племенника, дали от себе си, дали от евентуалните очи на обществото. Дали поради срам, дали поради нежеланието на Вирджиния да отправи конкретни обвинения към братята си. То няма място в нейния осветен, опрятен, рационален разказ.

Дори сега, в тази рецензия, се колебая дали е редно да го извадя като акцент от тази книга, въпреки че ме порази; страхувам се може би от езика на нашето време, който има навика да обръща историята, да вади такива факти и или да унищожава целия контекст около тях, или да им го подчинява;

страхувам се да пусна аналитици и коментатори на движението Me too в нейната „собствена стая“…

защото обясненията, които биха се породили, биха ползвали език, в който самата писателка очевидно не се побира. А именно: езикът на простите причинно-следствени връзки случка – психологически ефект, или психологически ефект – стил на писане.

В „Щрихи от миналото“ разказът е предметен – той тръгва от предмета, от червените и лилавите цветя по роклята на майката, от плисъка на вълните зад жълтия транспарант, от масичката, върху която е покачено детето – но не превръща човека в предмет, в обект, на когото се случват разни неща и той реагира като механична играчка. Езикът е този на духа, който ги изпълва.

Ето една от причините повечето мемоарни книги да са неуспешни, казва Вирджиния Улф.

Те изпускат човека, на когото са се случили нещата.

И ето какъв урок крие тази книга – не просто за мемоаристите, защото всеки е мемоарист, макар и наум. Как да разказваме живота си, без да изпускаме човека, на когото са се случили нещата?

„Призрак в гърлото“ от Дерън Ни Гриъфа

превод от английски Мария Змийчарова, София: изд. „Аквариус“, 2024

Дерън Ни Гриъфа като че ли си е поставила обратната цел – ако може, да разкаже история за себе си така, сякаш самата тя изобщо, ама изобщо не присъства там.

Първо, ежедневието на майка с три малки момчета, несвършващ списък със задачи и ръка, която ги изпълнява и отмята; една домашна икономика, в която и дума не може да става за „собствена стая“, когато времето е разпределено до последното търсене на дрешки втора употреба онлайн и продаване на вече умалелите, до подреждането и забърсването на поредното „обстоятелство“, до изличаването на героинята.

Тя изглежда изличена от нуждата, от принудата; но в същото време отказва помощ и сама създава свръхзаетостта, която ѝ позволява да отсъства от себе си. А когато заявява своята неутилитарна страст, тя се хвърля да разучава живота на поетесата от ХVIII век Айлийн Дъв – сякаш отново се крие зад друг, не заявява значимост за себе си, а за жените по принцип, за тази конкретна жена. Тя изтрива себе си дори в моментите, когато се бунтува срещу изтриването на женските имена от историята; дори в моментите, в които се опитва да възстанови справедливостта, като остави в историята само тях. Майката на Айлийн, сестра ѝ, самата нея.

Както можем да се досетим – превежда. Като сама не обитава „стаите-станци“ на поемата, а набухва думите като възглавници, за да помами духа на авторката да се засели в тях.

Присъствието и отсъствието тук имат много особен, телесен аспект. Както и всичко останало в тази книга.

Разказвачката може привидно да отсъства от собствената си история, но тялото ѝ е там: то ражда, гледа деца, отмята задачи и произвежда кърма, за да я превърне в карма – като я изпрати на млечни банки в помощ на чужди бебета в нужда. Докато самата героиня не ражда дете, което за малко не губи, докато не ѝ се налага да изцежда кърма за своето бебе в кувьоз. Заедно с други жени – в стая, наречена от самите тях „доилнята“.

Преди години попаднах изневиделица точно в такава ситуация. Бях съвсем нова в света на майките и ми се струваше, че съм участвала в динамична метафора – десет жени едновременно цедят мляко и го изливат в мивката. Все пак майчинството и по-специално кърменето са централни в християнската иконография – та напрежението между символ и реалност ми се струваше трагикомично. Твърде скоро разбрах, че в тази история има твърде много женска конкретика – и това някак я прави неважна за непряко замесените. Малко по-късно група жени започнаха да споделят и събират истории от родилното отделение с цел да предизвикат обществен отзвук, който да подобри практиките там. Не бих казала, че се получи. Вероятно затова повечето такива истории стоят незаписани или записани само в паметта на телата.

Дерън Ни Гриъфа обаче вижда тялото като носител на историята.

Тя казва, че поемата, по чиито следи е тръгнала героинята ѝ, е била записана в женски тела (докато в скрипториумите се е пазела само литературата, писана от мъже). Завещавайки тялото си на същия медицински университет, където някога е учила, тя планира да татуира на него поемата на Айлийн Дъв – да я татуира в бяло, сякаш е изписана с мляко.

С други думи, тази история е много по-сложна, отколкото изглежда. Героинята на Дерън Ни Гриъфа уж иронизира свещения статус на „майчиното мляко“, но все се връща към него; уж се самоизличава в името на семейството, но всъщност едва споменава мъжа и децата си; уж намира време за себе си, но всъщност и там не застава в центъра на това време, а поставя на свое място поетесата, от която се възхищава. Уж отвоюва от ежедневието си време за дух, а отново се връща към тялото.

Ако азът на възпитаника Тьорлес търси своите слепи петна, ако момичето от Кенсингтън и Блумсбъри търси своето присъствие в собствените си мемоари, то азът в тази книга е потаен, крие се от самия себе си, но е болен от копнеж по свободното, мощно себеизразяване. Такова, каквото плисва в самата поема, с която завършва книгата, в кийна-та на Айлийн Дъв.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-strannite-prezhivelitsi-na-edin-poshtalyon/

„Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио

Превод от френски Калоян Праматаров, изд. „Лист“, 2019

Книгата лесно може да ви заблуди. Зад заглавието, което ми навяваше представа за по-скоро бързо, лековато, приключенско и забавно четиво (от рода на многото за книжарничките и кафенетата), всъщност стои нещо съвсем различно. Стои съвсем друг тип роман, или по-скоро

повест – изящна, поетична и философски задълбочена, с щипка мистериозност и чувствена романтика.

Написана на език, зареден с някаква почти старомодна естетика, тя звучи така, сякаш разказва за отминали времена, а не за съвремието ни (когато всъщност се развива действието), маркерите за което са сведени до минимум. За това допринася и сюжетът, построен изцяло около размяната на истински, книжни, писани на ръка писма – нещо почти ексцентрично в наши дни, или най-малкото занимание за носталгици, мечтатели и безнадеждни романтици.

Такъв се оказва и главният герой Билодо, прикрит зад рутината и сигурността на своя ежедневен образ на редови пощальон в Квебек, изпълнителен и изцяло отдаден на професията си. 27-годишният мъж сякаш наистина принадлежи на друга епоха – той изпълнява задълженията си по разнасянето на скучни сметки и формуляри с вече излезли от употреба добросъвестност и усърдие; следва разчертани маршрути и безопасни навици; посещава едно и също място за хранене; има само един колега приятел, а съвременният социален живот му е напълно чужд за сметка на часовете, прекарани у дома с джаз и стари компютърни игри. Единственото му прегрешение – престъпването на целия този ред – е, че преди да ги достави на клиентите си, Билодо чете, копира и съхранява съкровищата от пощата – писаните на ръка писма.

Истински писма, написани от реални хора, които предпочитаха пред змийската студенина на клавиатурата и мигновеността на интернет чувствения акт на писането на ръка, сладостното униние от очакването на отговора, хора, умеещи да пишат писма, за които това бе съзнателен избор, а в някои случаи се долавяше, че става дума за принцип, за заемане на позиция в полза на един начин на живот, по-малко подвластен на надпреварата с времето и стремежа към бърз резултат.

Сред този сноп от „еднопосочни“ сюжетни нишки (тъй като разполага само с текстовете на подателите), които пази в папки и чиито отговори измисля наум, Билодо ще попадне на преписка, която напълно ще го обсеби – между учителка от Гваделупа и канадски професор по литература, впуснали се в т.нар. ренку, или „нанизано стихотворение“, традиция, водеща началото си от поетическите турнири в императорския двор на средновековна Япония.

Изключително трудно е да се говори за тази повест, без човек незабавно да се натъкне на сюжетен спойлер. Достатъчно е обаче да кажем, че размяната на хайку между двамата непознати ще завладее съзнанието на Билодо, а един трагичен инцидент ще отвори пред него възможност, която ще го отведе до неведомите дълбини и ефирните висини на поезията, ще превземе, отгледа и просвети думите му и няма да му даде мира, докато не ги превърне в изящни приношения на олтара на любовта. След поредица от авантюристични ходове от негова страна, всичко това ще превърти живота му по напълно неочакван начин.

Най-ценното в „Странните преживелици на един пощальон“ е фактът, че

повестта отдава почит на японските поетични форми хайку и танка, но и изобщо на японската културна традиция като цяло.

Текстът е изпълнен с поредица от красиви стихове, въпреки че те не спазват точно изискването за 5–7–5 срички, както е при хайку, нито за танка. Тук е важно да уточним, че не става дума за пропуск в чудесния български превод на Калоян Праматаров, а за решение, което присъства и в оригинала.

Билодо сам ще се впусне в преследване на духа на хайку, завещан ни от майстори като Мацуо Башо, Нагата Кои и Кобаяши Иса – а именно „съполагането на неизменното и мимолетното“, „деликатното равновесие между фуеки (неизменното, вечността, която ни надхвърля) и рюко (преходното, ефимерното, което ни пронизва)“.

Той пишеше, търсеше съпричастността на думите, опитваше се да ги улови в полет, преди да са се пръснали, да ги хване като пеперуди в мрежата на страницата и да ги закарфичи върху хартията.

В книгата се говори и за редица други принципи, като например уаби (неподправената красота в съзвучие с природата) и саби (простота, безметежност, самота). Централен за сюжета обаче ще се окаже дзен символът енсо – кръг, изписван с едно-единствено движение на ръката в пълното отсъствие на мисли (сатори), с цел постигане на просветление. Изпълнението на това „духовно упражнение на медитация върху небитието“ разкрива духовното състояние на твореца. Терио умело построява своя сюжет върху тази идея, върху кръга на цикличното време и природа, на вечното завръщане в изходната точка, на неизбежното начало. 

Завихряйки се като водата,
срещнала скала,
времето бяга в кръг.

Повестта обаче може да се чете и изобщо като търсене на смисъла, динамиката, философията зад „направата“ и духа на поезията. В търсенията и опитите си Билодо ще премине през куп въпроси. Би ли могъл един обикновен пощальон да стане поет, т.е. за всеки ли е поезията, или както вярват романтиците, поетът е богоизбран и боговдъхновен, отделен от тълпата? Може ли това изкуство да се постигне по имитативен път, чрез усвояване и възпроизвеждане на външните му форми? Може ли човек да се научи на поезия чрез един практически подход? Какво трябва да направи, за да стане и да бъде поет. Ключ ли са вживяването в личността и биографията на големите автори, на образците и близкият прочит на творбите им към тайната на поезията (въпроси, които отварят поле за осмисляне и на видовете литературна критика и теория)?

И още: съществува ли химия между точните думи, способна да ги трансцендира? Не предпочита ли винаги истинският поет обектите на въображението си пред тези в реалността? Трябва ли да има превъзходни сетива за всяка подробност от заобикалящия ни свят, способна да ни „осигури“ материал за поезия:

Гъсеницата, лазеща по тротоара, ажурната арка, която образуваха над улицата дървесните клони, катеричките, боричкащи се между краката на градинската пейка, и розовите кюлоти, провесени на простора и развявани от вятъра: дали от всичко това можеше да се получат стихотворения? (…) Трябва ли да стори още нещо, да принесе някаква жертва, има ли ключ, който е пропуснал да пъхне в сложната ключалка на портата, отказваща му достъп до поезията?

Всички тези въпроси си задава Билодо в своя поход към сърцевината на поетичното преживяване, сравнимо с кулминацията на оргазма, докато се страхува да не накърни самата същност на Поезията. Докато се пита дали да изобразява видимото и уловимото, или пронизан от него, „да изрази по-величествени и красиви неща, да разкъса шевовете на пристягащата го дреха, да достигне по-надалече, най-сетне да разкрие сърцето си“.

Прекрасно малко бижу е тази повест – първата книга на Дени Терио, издадена на български от „Лист“, последвана от романа „Игуаната“ (2021, отново в превод на Калоян Праматаров). В привидната ѝ лекота, където на моменти прозира далечен нюанс на човеколюбива насмешка и самоиронична приповдигнатост, се оформя обликът на източната поетична традиция и на Поета, кореспондиращ с образа му от романтизма в западната традиция. „Странните преживелици на един пощальон“ в крайна сметка ни превежда и по един позабравен път на любовта – от платоничното към чувственото, осъществено изцяло през еротиката и сетивния заряд на езика.  

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-linor-goralik/

„Всички, способни да си поемат дъх“ от Линор Горалик

превод от руски Денис Коробко, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2023

Миличка, няма нужда всеки ден да питаш как сме. Ние просто се стараем да останем спокойни и да гледаме напред с надежда.

Това е текстът към скулптурна миниатюра от Линор Горалик. Състои се от три части: включен телевизор, бебе, седнало пред телевизора, и многоглаво, но и леко инфантилно чудовище, което държи бебето за раменете и не му дава да мръдне.

Още преди да си се вгледал, разпознаваш себе си в бебето, в телевизора – войната.

Но коя война?

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Linor Goralik (@snorapp)

През последните месеци щадящият себе си се опитва да мисли за двете войни – в Украйна и в Израел, като за отделни неща, като за изолирани огнища, всяко от които все пак има шанс да загасне. Тоест опитва се като бебето от скулптурката „с надежда да гледа напред“.

Линор Горалик сама по себе си показва колко обречена е идеята за „изолирания конфликт“ в глобалния свят. Родена в Украйна, на 14 години заминава с родителите си за… Израел, където учи, работи като програмист и т.н. На 25 отива в Русия за малко, но остава 15 години. До анексията на Крим, когато се връща в Израел.

За коя война тогава се отнася „Всички, способни да си поемат дъх“? Кой е асонът (катастрофата), предизвикал събитията в книгата?

За нито една от двете. Книгата е писана през 2019-та. Тоест би трябвало да спада към жанра фантастика. Е, да – апокалиптично събитие с неизвестен характер, вследствие на което: а) градове са потънали, б) храната не достига, в) има болест, от която трябва да се пазиш с определено, трудно за намиране лекарство, и г) най-важното, животните са проговорили.

Всъщност в книгата няма война. Но има разпад на тъканта, на логиката на обществото; има военни, които се опитват да организират живота в бежански лагери, безмилостно, разбира се; има дажби, има страх, има някаква почти неприлична жизненост.

Има животни, които внезапно са проговорили – и с това са престанали да бъдат неми свидетели на безбройните моменти, в които ние „прекрачваме границите на човешкото“.

А къде са тези граници, произволни ли са правилата на морала, които уж сме си наложили, кога признаваме някого за себеподобен и преставаме да проявяваме насилие спрямо него и кога, напротив, поривът за насилие е толкова силен, че усилено търсим мисловни формулировки, които да го оправдаят?

Ще ядем риби, те и бездруго не говорят много. Случва се кучета да изядат нещо неподходящо и да се отровят. Или почваме да гъгнем, пръскайки слюнка като старицата пред уличния музикант:

… това са нечовеци, направо са си нечовеци и само дрънкат като хора, но са скотове, твари, гадини, да, твари, не могат да я научат, плюе тя на тези нови правила, ще казва истината, твари, твари, никаква душа нямат, и асонът е от тях, на нея ѝ били обяснили всичко, хората знаят всичко, а и за дажбите, нищо не сме им длъжни, и какво, какво казват, бесовете сигурно също щяха да могат да говорят, а ние щяхме ли да им дадем да ни подяждат…

Тази интонация е лесно разпознаваема, тя, разбира се, излиза бързо на повърхността и когато става въпрос за хора – класическата реплика за оправдаване на масовото насилие. Упражняваш насилие срещу различните, не срещу себеподобните – затова десетилетия след края на Втората световна война се говореше за приемане на различието, за образа на Другия (по Цветан Тодоров), за ценността на разноликото човешко общество. Резултатите се оказаха… епидермални.

Надтекст: представа за литературата като информационна вълна, надигаща се от миналото към бъдещето. Това е един от термините в „турбофантастиката“, към която се причислява и романът на Горалик (заедно с Андрей Лазарчук, Виктор Пелевин и пр.). За да каже нещо наистина ново, писателят трябва да е на гребена на тази вълна. И ето ни, пет години след излизането на романа, в един свят, в който границите на човешкото стават все по-несигурни – от забраната върху физическия човешки контакт по време на пандемията, през войните, до неясните посоки, в които може да поеме изкуственият интелект. И разбира се, съзнанието за екологичния „асон“ и ефекта му върху животните.

Тази книга определено е предизвикателство към читателя в много отношения – все пак нейната авторка е инициирала онлайн игра на „литературен шахмат“, в който задачата на участниците е била да намират най-неочакваните интертекстуални препратки, за да се придвижат напред. „Всички, способни да си поемат дъх“ е наречен „роман“, но всъщност е също толкова ризоматичен, тоест подобен на мрежа от подземни коренови системи вместо на единно, йерархично структурирано коренище. И все пак тя е заредена с хуманизъм – ясен като звук от тръба в мъглата, насмешлив и обречен като щурец на стената, пропадащ, пропадащ, но никога неизчезващ напълно.

Доказателството? Един откъс, който стои едновременно и като „уж-документална“ част между сюжетите, и като коментар върху възможната функция на литературата въобще. Става въпрос за заглавие от въображаемата поредица „Книжката бърза да се притече на помощ“, в която основната фабулна завръзка (домашното ти животно проговаря и това променя отношенията помежду ви) е разказана за деца и изведена до щастлив край.

След което, разбира се, опитът ти да повярваш в него е саркастично венчан с учебникарски въпроси. Защо Шули е започнала да се страхува от Анемон? Какво се е случило с майката на Шули? Как се е почувствал бащата, когато Анемон се е отказал от двореца си? Как се е чувствала Шули, когато по-късно, в лагера, е чела любимата си книжка за Балби? Как още могат да се държат бадшабите? Какви правила за поведение с непознати бадшаби знаеш?

Светът – за жалост, далеч не само светът на турбофантастиката – ни засипва с въпроси, от които ни се иска да се скрием.

Книжката бърза да се притече на помощ.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-anatomiyata-na-edno-izchezvane/

„Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар

превод от английски Надежда Розова, изд. ICU, 2017

Казано накратко – това е майсторски роман. Приглушен и дълбок като мълчание, в което е споделено много. Реших, че ще науча повече за Матар едва когато дочета романа.

Личната му история е забележителна и е нужно да бъде споделена, за да се разбере контекстът на създаването на тази интензивна и мощна проза.

Проза, писана по необходимост и от нужда, не заради моди, тенденции или пазар.

Писане, което окуражава и дава пример. Такива истории, за съжаление, продължават да се случват и днес. Светът не си взема поука от безкрайната игра на грешки и болка, пронизала историята. Затова и ще продължават да бъдат разказвани.

Матар е роден в Ню Йорк през 1970 г. Баща му Джабала Матар, който е смятан за политически дисидент заради мнението си за преврата на полковник Муамар Кадафи през 1969 г., е принуден да премести семейството си от Триполи и по време на раждането на Матар работи за либийската делегация в ООН в Ню Йорк.

Впоследствие семейството се връща в Триполи, но през 1979 г. отново бяга от страната. Матар е на девет години, когато се преместват в Кайро. Там живеят в изгнание, а баща му се обявява по-остро срещу режима на Кадафи. Матар продължава образованието си в Американското училище в Кайро.

Три години по-късно брат му Зиад заминава за пансион в Швейцарските Алпи. Въпреки че Матар отчаяно иска да се присъедини към него, трябва да изчака още четири години, докато навърши шестнайсет. Заради продължаващите заплахи от страна на либийската диктатура срещу бащата (както и заради заплахата за сигурността на Зиад, докато учи в Швейцария) обаче той не може да го последва. (И двете момчета трябвало да ходят на училище с фалшива самоличност.) В крайна сметка Матар избира училище в Англия, в което се записва през 1986 г.

Трябваше да се преструвам, че майка ми е египтянка, а баща ми – американец. Смятахме, че така не се налага да обясняваме пред всички араби в училището защо арабският ми език е египетски, а английският – американски. Първото ми име беше Боб. Зиад го избра, защото и двамата с него бяхме почитатели на Боб Марли и Боб Дилън. Трябваше да се преструвам, че съм християнин, макар и нерелигиозен. Трябваше да се опитам да забравя името си. Ако някой ме наречеше Хишам, не трябваше да се обръщам.

През 1990 г., когато все още учи в Лондон, баща му Джабала Матар е отвлечен в Кайро. Обявен е за изчезнал. След шест години семейството получава две писма с почерка на бащата, в които се казва, че е бил отвлечен от египетската тайна полиция, предаден на либийския режим и затворен в известния затвор „Абу Салим“ в сърцето на Триполи. Тези писма са последният знак и единственото нещо, което имат от него.

След тринайсет години Матар съобщава, че е получил новина: баща му е видян жив през 2002 г., което показва, че е оцелял след избиването на 1200 политически затворници от либийските власти през 1996 г.

През март 1990 г. агенти на египетските тайни служби отвлякоха баща ми от дома му в Кайро. През първите две години ни караха да вярваме, че е задържан в Египет, и ни казваха да си мълчим, защото в противен случай не можели да гарантират безопасността му. През 1992 г. баща ми успял да изнесе контрабандно едно писмо. Няколко месеца по-късно майка ми го държеше в ръката си. Внимателният му почерк се беше свил плътно в ситни букви, за да побере възможно най-много думи на единствения лист А4. Думи, между които почти нямаше място, нито над, нито под тях. Никакви полета, думи до ръба.

Хишам Матар споделя за писателския си процес, че

започва с много малко: колкото по-крехко, толкова по-добре. Нишката трябва да се усеща така, сякаш е на път да се скъса. Понякога започвам с жест или с усещане за даден герой. То е като онзи миг, когато се втурваш в концертната зала в последния момент. Намираш мястото си, след като светлините угасват. Не виждаш човека, който седи до теб, но имаш представа за него, за това какъв може да е или как му въздейства музиката, за тежестта на неговото мълчание.

Мълчанието при Матар е забележително. Деликатността му, когато открехва вратата към нещо, което не може да се опише – изчезването на един баща, – е неподправена. През цялото време, докато прелиствах книгата, си мислех, че това не е точно фикция. Историята за син, чийто баща е дисидент и е изчезнал, не е измислица. В нея има лекота и тежест, каквито носят истината и реалността. Но това не е и автобиография. Мемоарна книга е например „Завръщането: бащи, синове и страната между тях“, за която Матар печели „Пулицър“.

Писателят, който ми се струва най-близък до Матар, е В. Г. Зебалд. Сходно е усещането за изгнание и безизходна съдбовност;

за реалност, населена с мускуса на паметта, с призраците на травмата; за атмосфера на свят, клаустрофобично концентриран и сгъстен, свят на липсващи отговори, но и на шеметно блуждаене, на безспирно бродене.

Синът Нури скита из живота като Хамлет, влюбен е в мащехата си, скърби безутешно за майка си и баща си. Скръбта за баща му няма начало и край, защото няма и окончателен завършек. Траурът не може да се състои. Няма ритуал на сбогуване и раната на травмата е отворена. Дневникът на скръбта не може да започне. Това, за което пише Марин Бодаков в стихотворението „Кал по дланта“, няма как да се случи:

На следващия ден заварихме купчина мазна пръст до пояс,
натрупана мокра пръст под пейката, извън, в краката му,
нямаше как, с домашна лопатка дозаринах баща си.
Бих предпочел това да е метафора.

Има много и различни заглавия, които са „анатомия“ на нещо, на падане, на Грей, на скандал. Първата е „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън, където той пише, че

меланхолията може да е преходна, когато се появява при всеки малък повод за скръб, нужда, болест, неприятност, страх, мъка, страст или смущение на ума, при всяка грижа, недоволство или мисъл, които причиняват тъга, тъпота, тежест и досада на духа, противоположни на удоволствието, веселието, радостта, насладата… От тези меланхолични нагласи никой жив човек не е свободен, никой стоик, никой не е толкова мъдър, толкова щастлив, толкова търпелив, толкова щедър, толкова благочестив, толкова божествен, че да може да се спаси… В този смисъл меланхолията е характерна за смъртните… А ако е нараснала до навик, то едва ли ще бъде премахната.

Навикът от меланхолията на изчезването на бащата в тази книга се родее с „Куфарът на баща ми“ на Орхан Памук, напомня и „Разгадавайки баща си“ на Вера Мутафчиева или разказа „Уейкфийлд“ на Натаниъл Хоторн, в който човек изчезва от собствения си живот за период от двайсет години и след това се връща. Понякога, уви, хората не изчезват по собствена воля и не могат да се върнат, когато решат.

Това, което може да прави Нури, е отново и отново да се връща из местата в паметта си; да води едни и същи разговори; да преподрежда едни и същи парчета от пъзела; да се върне в дома от детството си; да бъде баща си; да си бъде баща и да продължи.

Четенето на романи, в които централно място заема онова, което не може да се назове и няма развръзка, по парадоксален начин са и успокояващи. Нужен урок по стоицизъм, търпение и любов насред всекидневната бруталност.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-radulova-rupchev-metodiev-duffy/

„Тук живее Йожи“ от Надежда Радулова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2023

Човек пада в дупка. Така описва Вонегът класическата фабулна линия, започваща с беда и завършваща със спасение.

Човек се движи към пропастта. Не просто човек, дете. Движи се бавно и забелязва всички детайли по пътя си, за да отложи пропадането, което е неизбежно. Или не: движи се бавно и забелязва всички детайли по пътя си, защото пропадането вече се е случило и сега обследва наум последните метри преди катастрофата, за да види какво всъщност е водило натам.

Всичко.

Казват, че деца, на които се е случило нещо ужасно, си измислят вина като начин за справяне с травмата. Като начин за преодоляване на своята безпомощност. Докато пристъпва заедно с Йожи, читателят изпитва подобно усещане – че някой малък жест ще събори порцелановата статуетка, ще нарани, ще прогони. Но не е това.

Възрастният глас, който разказва за Йожи, знае, че детето пази счупената от друг порцеланова овчарка. Че невинната реплика не може да предизвика пожар. И че дори катастрофата с долмичките и роклята на малката Ида е предзададена от друг, както впрочем и другите, по-сериозните катастрофи – тези, които са белязали възрастните още преди прохождането на Йожи. В тях има от реалната, линейна история – войни, декласиране, интерниране и пр., но има и от другата история, която се върти в кръг, тази на литературните архетипи. Мислиш, че се движиш по права линия, а се оказваш в кръговото, както пише Надежда Радулова.

Очаквано, архетипите са приказни. Неочаквано, приказните архетипи не са фолклорни, а авторски. Андерсенови, по много особен начин. Овчарката и коминочистачът. Галошите на щастието. Храбрият оловен войник. Малката русалка. Снежната царица (с пленителна размяна на имената на Кая и Снежан). Дори препратка към „Дивите лебеди“, скрита в избуяващата насред войната коприва. Или към единайсетте гарвана вместо единайсетте лебеда, докато героинята крачи към тях, за да заеме мястото на дванайсетия елемент, тяхната сестра Елиза?

Тези архетипи обаче присъстват във „възрастния“ разказ, докато приказките, които разпукват историята на Йожи, са от друг порядък. Те са приказки, чието разказване е театрализирано, ние ги виждаме като разговор между възрастен и дете; възрастен и дете, които непрекъснато заобикалят класическите решения. Самите истории, които се получават, имат свойството да са едновременно паметни и поливалентни, каквито са по условие митовете. Последният път, когато съм чела такива истории на български, беше в „4 приказки без връщане“ на Яна Букова.

Приказките в тази книга също са част от „кръговото“. Те се разказват, по-скоро импровизират, в разговор между майка и дете. Коя от двете е Йожи? Или и двете? В началото я виждаме като едва проговорило полубебе, в края – като старица. А през цялото време е и двете. Както опакото на земята прозира със своите искрящи цветни плодове през желираната субстанция под бялата кал в дълбочината под нищото, насред мъртвата точка в морето, която непрекъснато притегля лодката на разказвача. Прочее, ето какво тегли разказа към катастрофата – сочната, екзотична, мрачна красота на езика и образите в него. Езикът на преводачката на „Безкрайното Саргасово море“ и авторката на „Памук, стъкло и електричество“, на „Бандонеон“ и „Когато заспят“. В този език има различни пластове, но най-добре е разгърнат онзи, в който се усеща най-силно тягата на нощта.

Когато майсторът навлязъл в гората, тъмата вече била попила в пръстта под копитата на коня му и от танцуващите огньове нямало и следа. Тъмата била свежа и чиста, нощните растения се отваряли за живот и изпускали силно ухание, наметката от тишина постепенно се разкъсвала и до ушите на зидаря започвали да достигат чудните звуци на нощта, каквито не можели да се чуят денем и на открито. Съскания и почуквания, скърцане и скриптене, притаени песни, които падащият ниско ветрец изтръгвал от тревите, а от време на време едва доловим вой, далечен поздрав на събудените в мрака.

Специални поздравления за конгениалната корица на Свобода Цекова, събрала втренчената в читателя крехкост на тази история.

„Песен на песните Соломонови“

поетичен превод Георги Рупчев и Иван Методиев, илюстрации Николай Майсторов, София: Издателство за поезия „ДА“, 2023

Първо, много особено е да четеш точно този текст в два различни превода, един след друг, и двата рязко отличаващи се от познатите, щамповани в съзнанието ти версии.

Всъщност преводите са три: третият са рисунките на Николай Майсторов, които като че ли са антиилюстрации – и в този смисъл мощен ключ към прочита на текста. Защото в тях няма нищо от златото и нара, от козите и криновете, от войнството под знамената; няма древни градове, няма кобилки в колесници, няма мирта, която да капе върху ключалката, докато бързаш да отвориш на любимия си.

Рисунките са черно-бели, телата в тях са обикновени, раними, голи в някакви голи, тъмни и не особено уютни помещения. Това са тела, които изпитват страх, самота, студ. Това са любовниците от най-стряскащите редове в „Песен на песните“ – там, където любимият чака пред вратата и си тръгва, там, където любимата тръгва да го търси пред крепостните стени и стражите я бият и късат наметката ѝ. Това са тези, които изпитват нужда от думи като „Песен на песните“.

Много се радвам, че двата превода на двамата големи поети Георги Рупчев и Иван Методиев не са един до друг на страницата, да се състезават в някакъв задочен поетично-преводачески дуел, а са сложени един след друг, което предразполага читателя да потъне в текста от край до край и всеки път наново. Да чуе тези редове първо в отчетливия слог на Рупчев, чиято поетика тук е по-предметна, език от съществителни и предлози, език, който се движи през образите с преднамерена крачка, като в тържествена процесия, и после в по-интимния слог на Иван Методиев, който използва по друг начин възможностите на българския език в преминаването към други части на речта.

Безсмислено е да говорим за този том като за сравнение на два превода – това са по-скоро личните прочити на двама големи поети,

и двамата работили с подстрочник, и двамата създали текстове, които носят наслада и утеха. Текстове за четене на глас.

„Кой те обича“ от Каръл Ан Дъфи

превод от английски Калоян Игнатовски, София: Издателство за поезия „ДА“, 2023

Стихотворенията на Каръл Ан Дъфи в „Кой те обича“ предразполагат към театрализация, поне наум, по време на четенето.

Първо, защото много от тях говорят от името на някого. Деметра. Медуза. Жената на Дарвин. Жената на Икар! Делфините, изпълняващи номера за пред хората. Жена в метрото през 1941 г., която е бременна и не помни нищо. Учителка по английски, когато в класа гостува поет. Учителка по английска литература, която изпитва.

Ролята на тези персонажи никога не е еднозначна. В някои случаи стихотворението е ребус и името на персонажа е отговорът на загадката – но ти го забелязваш едва когато си се блъскал в образ подир образ и си разпознал там първо себе си.

И вече не сме блажени, защото светът няма да
стане дълбок, за да мечтаем в него. Другият знае това
и от обич става мое отражение.

„Делфините“

Друг път говорещият те кани със себе си на сцената, издърпва те за кръстосан разпит, вглежда се отчаяно в самия акт на четенето, пита и твоето четене ли е такова.

Каръл Ан Дъфи прави това на три пъти: веднъж – в стихотворението за гостуващия поет; втори път – в стихотворението с изпитването по литература; трети път – най-ненадейно – в стихотворението за кражбата на снежен човек. Крадецът в него задига неща, които носят радост и наслада на другите, но той самият не е способен да ги изпита и това го озверява. Снежен човек. Китара, на която някой ден ще се научи да свири. Бюст на Шекспир. Дали това стихотворение не си представя собствения си неразбиращ читател в ролята на крадеца? Дали не си представя нас? Затова ли завършва с „Не разбирате какво ви говоря, нали?“?

Чудесен превод на Калоян Игнатовски – уловил е динамиката на драматичния монолог, нервността на жеста, паузите, резките смени на темпото, на посоките.

Потърсих да чуя как Каръл Ан Дъфи чете поезията си на живо, после погледнах пак как звучи на български. Впечатли ме чувствителността на преводача, който умее да я следва и в троснатата реплика, и в застиналата тъга. Поздравления!

Впрочем прииска ми се да чета тази книга заедно с „Песен на песните“ заради ето това стихотворение:

Горките любовници,
които се качват във високата стая,
където ги чакат леглото
и нежните лампи,
и дебаркират от своя живот.
Високите вълни на нощта
се плискат в прозореца.

Времето се изплъзва
като суша от кораб.
Луната, собствената им смърт,
ги следва, студена,
студена в техните одеяла.
Горките любовници, бездомни,
нямат си страна, към която да отплават.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-dnevnik-na-chumata/

„Дневник на чумата“ от Гонсало М. Тавареш

превод от португалски Даринка Кирчева, изд. „Ерго“, 2022

Четох откъси от Дневника само месец след като добре познатият на български португалски автор започва да отразява реалността на живо, (Марин Бодаков ми прати линк към него на 1 април преди три години). И тогава, и днес тези дневникови записки ми стоят като стихотворения в проза. Като къси съединения между мисли, наблюдения и асоциации. Целта им е да държат автора на повърхността и успявайки да направят това – спасяват от хаос и удавяне и читателя.

Защо е нужно това връщане назад, когато на дневен ред са други кризи, други войни?

Миналото е чужда страна, а точно в тази се напомня, че има и бомби, които убиват без шум. Вирусът, който всъщност е тук и днес… Спомням си как четях и дневника на Франко Берарди – Бифо от същия период. Спомням си как с Ясен Василев превеждахме статии, мнения и анализи. Как си пишехме с приятели в Америка, Франция и Англия. Как чаках баща ми да дойде с колата си и да ми остави от така дефицитните в началото маски и как нервно пазарувах в кварталния магазин. Как се чувах всеки ден с родителите си. Как всяка седмица качвахме по един запис на театрално представление от архива на „Сфумато“. Как гледахме брифингите, как се възмущавахме, как лакомо четях „Моби Дик“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Дон Кихот“ и всички останали дебели класики, които така и не бях прочел изцяло.

За португалеца този дневник е насъщен навик. Той е

абсолютна необходимост. Пред събитието да останеш прав и нащрек. Сила срещу много по-силното. Или си на линия в усилните дни, или бягаш. Или със зяпнала уста изстенваш едно оох като звук, отговор и уплаха. Дневник на чумата като другар в тежките дни и в дните, предназначени за гледане. Необходимост и напрежение. И опит за документиране, за да остави хлабавата памет по-ясна следа.

А следата е от ясна по-ясна. Такава е и заради превода на Даринка Кирчева, която след Песоа, Сарамагу, Лиспектор и десетки други ни дава и това доказателство за таланта си.

Сега си мисля колко нужно е да излезе скоро и друга следа за памет – „Разкази от пандемията, или как се запознах с един комар“, книгата на Иван Димитров за този травматичен период, която скоро четох в ръкопис. Изпитах читателска радост и удоволствие, докато си припомнях близкото пандемично минало чрез неговия сборник с разкази и микроразкази. В тях има както страх, клаустрофобична изолация, тежки екзистенциални състояния, така и въздух и пространство, облекчение – чрез минимализъм, ирония и сатира, чрез умела и прецизна писателска работа, която превръща писането на Димитров в абсурдно и смешно.

Припомня се това, което не бива да се забравя от този период, за да не се превърне в изтласкана и потисната неартикулирана травма –

домът беше самотен затвор за мнозина. Реалността – индивидуална и колективна – бързо се превърна в нереалност и някои всекидневни навици и представи бяха забранен и немислим нонсенс. Димитров е извлякъл есенцията от това време чрез поредици от ситуации и прозаични пъзели. Цялостната картина, която сборникът създава, има естетически и документален характер, свидетелство за времето е въпреки фикционалната си закваска. С лекота надскача предварителните очаквания и някак между другото поставя сериозни въпроси, които отекват след края.

Ето само някои от тях: как да не си призрак приживе, със или без извънредни положения и ситуации; как и може ли да има днес животът пълнота и смисъл; как да се говори за това, за което често единствено мълчат не само медии, интелектуалци, анализатори, а и самите писатели, които вече рядко навлизат в сложни и поляризиращи теми. Артикулацията на травмата при Димитров става по безболезнен начин, не предизвиква фрустрация или съпротива при прочит. Това е едно от достойнствата на книгата – тя говори с тон на конкретика, достойнство и жизнеутвърждаване. Далечните – единствено във времево отношение – роднини на това писане са Ищван Йоркен, Кафка и Хашек, а по-близките хронологично са Итало Калвино, Сесар Айра и Етгар Керет.

Но гласът на Димитров е разпознаваем и негов. Този глас, подплатен със своеобразния му хумор и методичното му трудолюбие, има смелост да говори за трагедията като за трагедия, без да я омаловажава, а като ѝ противодейства. Такова писане показва и осмисля бруталността на българското всекидневие, противоотрова е срещу амнезията и гледа в очите конкретния ни и настоящ общ живот, прави го по-близък и разбираем. Такова писане доставя смисъл по щедър и неподменящ фактите начин.

Димитров със сигурност ще продължи да предизвиква себе си и да иска да се променя, и сам себе си да изненадва, включително писателски, а тази приятна изненада ще се умножава в прочита на читателите му. С нетърпение очаквам появата на неговата книга, която ще бъде седма в творческата му биография.

Направих това много дълго отклонение, защото най-важното, което може да се извлече от Дневника на Тавареш, е, че е наложително да се пише за тук и сега в България. За нашето настояще и минало. С честност и откритост. С въображение и реалистичност. Трябва да разказваме историята си или някой друг ще ни я разкаже – съкратена и спестявайки много. Или пък тя ще се повтори.

Разказването е свобода, съпротива и смисъл.

Такова е и тахикардичното писане на Тавареш, което сякаш не може да си поеме дъх, накъсано е, фрагментарно и сред целия разпад и срив се опитва да се събере в цялост. Тавареш припомня параноята в медиите, изрежда списъци с починали и детайли за тях (изброяванията напомнят на изреждането на воюващите ахейци в Троя). Нежност, милост и безмилостност се смесват, когато се описва локдаунът, който е уединение от предпазливост и страх, толкова различно от уединяването на монасите.

Португалецът разрежда бруталността на дните с цитати от Неруда, Канети, Слотердайк, Емили Дикинсън, Одън, Бенямин, Никанор Пара, Енценсбергер, Киняр, Оруел и десетки други. Не е сам, има книгите и две кучета в тези непредвидими и паникьосани месеци на извънредното положение, когато времето сякаш беше спряло и животът сякаш беше свършил приживе за стотици милиони хора.

Животът наистина се беше скъсил и оголил. Тавареш е прав, когато пише за

десетте животни с най-кратък живот. Включени в списъка: еднодневките и мухите. Пчелите работнички, пеперудите монарх, мравките и водните кончета. Да се грижим по-добре за който скоро ще умре. Бъди мил с един умиращ: мухи, пчели, мравки, пеперуди монарх и еднодневки. Не знам какво са еднодневките, но името е съвсем ясно. Едно нещастно животно, което на гърба си вече носи името на своята трагедия, на своята краткотрайност. Човекът също е еднодневка, макар да живее малко по-дълго и рядко да лети.

Лесно е да се каже да сме по-добри помежду си… Но още по-лесно човешкият живот се върна към нормалната си траектория, която е по-скоро самоунищожителна и предвещава още подобни катастрофи. Катастрофата преди три години се яви като отсъствие на всички неща. Тя може отново да се случи. Затова е и нужно

да се извлекат поне някакви поуки от това покъртително минало, в което са погребани милиони.

Жозе Сарамаго казва за Тавареш, че рано или късно и той като него ще получи „Нобел“. Това не изглежда да е важно за по-младия писател. Той пише и не може да си поеме дъх. Той е вестоносец и иска да каже наведнъж всичко. И казва най-важното с лекота.

Казваш ми, че по-безсмъртна от грижата и яростта е радостта,

пише Хьолдерлин. Радостта от това, че си жив.

Но какво стана после? След като се оказа, че ще сме живи? Какво променихме? Как продължихме? Кои сме след пандемията? Кои ще сме и след края на войната? Ще отговорим ли по различен начин на собствените си – постоянно неспазени – обещания?

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-poveche-otkolkoto-obicham-zhivota-si/

„Повече, отколкото обичам живота си“ от Давид Гросман

превод от английски Велина Минкова, изд. „Колибри“, 2021

Необичайно е, когато един евреин разказва толкова съкрушителна история за другите лагери – не за нацистките, а за комунистическите, не в Европа на Хитлер, а в Югославия на Тито. Но пък и кой по-добре от евреин – при това не друг, а Давид Гросман – би могъл да разкаже историята на една жена, преминала през душе- и месомелачката на балканския ГУЛАГ? Когато известният писател среща в един израелски кибуц своя прототип Ева Панич-Нахир, вече почти на столетна възраст, тя не само охотно му разказва обратите на суровото си и драматично минало, но едва ли не настоява то да оживее под перото му.

Гросман превръща тази история в художествена стихия по своя специфичен начин, като създава образа не само на своята главна героиня Вера, но и на още две поколения счупени заради една и съща травма, макар и по различен начин жени, жени жертви: дъщеря ѝ Нина и внучката ѝ Гили. Гросман опъва между тях крехката, но несломима „червена нишка“ (по един друг негов мащабен роман) на принадлежността и отхвърлянето ѝ, на истината и спестяването ѝ, на гордостта и преломяването ѝ в прошката.

„Повече, отколкото обичам живота си“ е последната от малкото книги на Гросман, преведени на български. За разлика от „Един кон влязъл в бар“ (най-силния му за мен роман, по който имаше и широко рекламирано театрално представление със Самуел Финци), „Ще бягаш ли с мен“ и „Червената нишка“ обаче, за нея почти не е говорено от издаването ѝ насам. Тук

Гросман се приближава географски до нашите земи и се разкрива като завиден познавач на балканската и югославската история –

по-конкретно тази на остров Голи Оток, където се е намирал най-големият и най-страшен лагер за политически затворници по времето на Тито. Сюжетната рамка на повествованието представлява пътуването на Вера, Нина, Гили и баща ѝ Рафи от Израел до това пълно с ужасяващи тайни място, където Вера е била хвърлена и измъчвана няколко години като враг на народа.

Повествованието в романа е силно кинематографично в буквалния смисъл на думата. Въпросното пътуване е видяно през почти непрекъснато включената камера на Рафи и Гили, и двамата донякъде провалени кинематографисти, отгледали се сами един друг след напускането на Нина. Сега те създават филма на живота си – филм за нея и майка ѝ Вера, и за тайната, обвързала ги завинаги в отчуждението.

Преди да потъне в небитието, тази лента се превръща и в дълбока, мъчителна, но пречистваща изповед и в начин сегашната Нина да се обърне към бъдещото си аз, чиято памет ще бъде поразена от болестта на Алцхаймер, с която е диагностицирана, но най-вече в инструмент за катарзис и прошка между трите поколения жени. Такъв, от който накрая ще се отърват. Защото има неща, които трябва да бъдат спомнени стъпка по стъпка именно за да бъдат оставени отвъд паметта. 

Вера/Ева на Гросман е институция, матриархат. Силна, обичана от всички в новото си израелско семейство, природно женствена, всеустойчива, жизнелюбива, обладана от истината и любовта – заради тях е готова да жертва единственото, което ѝ е останало. Родена в буржоазен еврейски дом със смесен (хърватско-унгарски) произход, тя се влюбва от пръв поглед и – въпреки съпротивата на баща си – се жени още съвсем млада за сръбския офицер гой, който ще остане любовта на живота ѝ.

Идеалисти, чисти в своите възгледи за социално равенство, честни в намеренията си, двамата участват в партизанската война срещу нацистите, присъединявайки се впоследствие към Титовия елит. Докато Тито не прави немислимото – опълчва се срещу Съветския съюз и започва да преследва онези, които внезапно са обвинени във вярност към Сталин и шпионаж в полза на СССР.

След самоубийството на потъналия в мазетата на ОЗНА свой съпруг Вера ще трябва да вземе най-важното решение в живота си, което ще предопредели не само нейната, но и съдбата на всички жени от рода ѝ. Срещаме я на деветдесет, след като отдавна е преминала през ада за политически затворници на Голи Оток, където хиляди други са намерили смъртта си, след като е успяла да стигне до Израел с дъщеря си и се е омъжила повторно за бащата на Рафи, единствения протагонист в този женски роман.

Ала травмата, отгледана на Голи Оток, ще превърне нейната Нина – малкото момиче, останало изведнъж и без никакво обяснение без майка (самите ние ще получим това обяснение, гледайки филма) – в своеобразна морална самоубийца, външно студена, лишена от човешки чувства и „изражения“ (важно за кинематографичния поглед в романа) жена, която ще превърне разюзданата си сексуалност в начин да накаже (женствеността на) майка си. Гили, нейната дъщеря, на свой ред ще остане без майка и ще премине през отхвърлянето – докато отново не я открие и не откупи продължаването на рода, не пречисти генетичната нишка на болката и огорчението.

Централният конфликт (и тайна) в „Повече, отколкото обичам живота си“ поставя едно срещу друго немислими неща – истината и любовта, както и любовта към съпруга и любовта към детето.

Струва ли си да настояваме на истината, за да не предадем честта и достойнството на мъртвите, ако така ще разрушим живота на живите след тях, които също се нуждаят от любовта ни? Кое доказателство за обич е по-валидно? Можем ли да степенуваме любимите си?

Изборът, който Вера ще направи, не само ще предопредели съдбата на жените след нея, но ще промени и смисъла на думата дом за всяка от тях. За Нина домът ще се окаже мястото, на което тя никога не е стъпвала в своето неистово скитане и вечно бягство – мястото, свързано с ужаса, преживян от майка ѝ. Защото взаимността в ада е по-голяма от „спасението“ отделно, защото любовта в споделеното страдание е по-силна от пощадата, която те оставя сам. 

На острова, насред немислимите изтезания, Вера ще открие смисъла им в обгрижването на един малък филиз. Това е метафора пределно ясна, изключително визуална и емоционално силна, но същевременно и история, базирана на истински свидетелства на лагерници. Според техни разкази те са били оставяни да стоят с часове в определени пози на голия и пуст остров, за да пазят сянка от безпощадното слънце на филизи (твърди се, че зеленото петънце на Голи Оток представлява дърветата, които затворниците са посадили).

Безцелното и нечовешко страдание на Вера (като това от Холокоста, чиято сянка винаги витае във всеки еврейски роман) Гросман ще преосмисли – за да даде амнистия на майчинството ѝ – през отчаяния жест на това тя да участва в покарването на няколко крехки листенца върху едно лишено от живот късче земя. Дори и само това да беше разказал писателят, той пак щеше да разкрие пределно ясно

жестокостта на комунистическите лагери – по думите му, по-извратена, по-кръвожадна и по средновековно варварска дори от тази на нацистките.

Защото в тях, както отбелязва той, врагът е бил ясен, докато тук – трудно, почти скандално признание от един евреин –

Затворници, които са били в Аушвиц и са ги довели на Голи оток, казват, че тук е по-трудно. Тук методът е да превърнем всяка жена във враг на всяка друга жена.

И все пак това не е историческа книга, а общочовешки роман за същността на политическия до мозъка на костите си човек. За трагичните отношения между майки и дъщери и за драмата на родителството. За колективната травма, прорастваща в сянката на поколенията. За катарзиса, който винаги изисква слизане в ада на паметта, кръстоносен обход на спомените, връщане в родилната утроба на болката.

Но най-вече „Повече, отколкото обичам живота си“ е роман за абсолютната и безусловна любов. И тази на Вера към първия ѝ съпруг, но и тази, която Рафи изпитва към Нина през целия си живот. Любов библейска, всеопрощаваща, всепонасяща – и най-черния мрак, и най-смъртоносните рани, и най-непосилното отхвърляне.

За огромно съжаление, в България нямаме преводачи, способни да преведат израелски романи от оригинала им на иврит.

Това обикновено се прави ту от английски, ту от френски – и определено личи. Богатството и сладостта на Гросмановия иврит като че ли са позагубени в английските конструкции и фрази, наративът звучи странно на места, а времената се сменят по начин, който би могъл да се възприеме като преводаческа грешка. Няма как да разберем какъв е случаят без оригинала.

Но може би въпросната „грешка“ все пак е логична. Гросман разказва преди всичко през гледните точки на Вера и Гили, която през цялото време си води и сценаристки записки, понеже – както казва баща ѝ – важното е в „подробностите, малките подробности“. Може би съобразно този кинематографичен подход Гили сякаш вижда в съзнанието и на другите, вижда навсякъде и във всяко време, придобива способността да бъде всевиждащ разказвач. А такава всевиждаща в колективното съзнание на семейството ѝ гледна точка е решаваща за спойката между неговите части, счупени и слепени отново като в кинцуги (златно спояване/шев – японското изкуство за поправяне на счупена керамика чрез лак, смесен с прахообразно злато, сребро или платина).

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-danova-benbasat/

„Как е живяна и как е мислена детската възраст от българите (ХVII–ХIХ в.)“ от Надя Данова

София: изд. „Парадигма“, 2023

Родителите – дотук,

пише на входа на едно столично училище.

Никой от родителите на децата, които се нахождат в школата, да няма власт да дохожда в училището и да се оплаква, когато наказват или бият детето му. Защото за такива жалби няма место, ибо дете, когато види, че баща му дохожда да го оправдава, тогда детето му разваля се и не може да има никакъв страх,

пише в правилника не на друго, а на създаденото от Васил Априлов Габровско училище. Същото правило да не се допускат родители, за да не вземат нещо да се оплакват от побоя над децата си, е съвсем характерно за първите български училища. Така коментира Надя Данова и привежда изобилни примери.

Докато чета историческото ѝ изследване, неволно правя справки с опита си и като родител на ученици (вече 14 години), и като ветеран от разни срещи за образованието. Мисля си

колко дълбоки са корените на онази възпитателна нагласа, която от самото начало дефинира и декларира покорството като висша цел на работата с детето.

И тук не говорим само за изолирани назадничави случаи. Не говорим за тъмни векове, от които Възраждането успява радикално да се оттласне, а за самите възрожденци, поне за тези, за чиито възгледи по отношение на детската възраст има писмени свидетелства.

Повтарят се думи като „чинопочитание“, „повинение“ – и както отбелязва авторката, става въпрос за

едно възпитание, построено върху „страха от Бога“ като база за други видове страх

(неволно чувам отзвука у Ботев с „нему се кланя дивак учител / и с вестникарин зайдно мъдруват, / че страх от бога било начало на всяка мъдрост“). Общо взето, емпиричният материал показва, че тези редове са доста буквално описание на статуквото по онова време.

Разбира се, има и други повтарящи се ценности на възпитанието – родолюбие, учение (някак независимо от съдържанието), на някои места „постиженията на учена Европа“. Гражданските ценности обаче трудно си проправят път. Независимото мислене например се споменава единствено от Ботев. Когато детето е момиче, смисълът на неговото възпитание пък почти никога не стига отвъд подготовката му да служи на дома и семейството. И макар мнозина възрожденци да даряват пари за образование на девойки, никой освен Каравелов не вижда смисъл да се преподава нещо отвъд „женските“ умения.

Анахронично е, разбира се, да търсим под вола теле или да връзваме кусур на предците си, че не са създали традицията тъкмо такава, каквато би отговаряла на нашето време. И авторката съвсем не прави това. Тя само добросъвестно, методично, по всички правила на историческото изследване цитира и анализира източник след източник – без да пропуска нито контекста (например огромната роля на християнството за подобряване статута на детето или пък драстичната борба за физическо оцеляване, при която детската смъртност стигала 25%), нито забележителния принос на коментираните личности.

И все пак ми е трудно да забравя (с оглед на днешния, а не на вчерашния ден) образа на Петър Берон, който превежда и адаптира предполагаемо писмо на Филип Македонски до Аристотел.

Ценностите, към които трябва да се придържа възпитателният модел, […] налагат на Берон специфичен преводачески модел към Еклогариона на Димитриос Дарварис. […] В един от случаите става въпрос за писмо на Филип Македонски, който съобщава с радост на Аристотел, че му се е родил син Александър, но повече се радва, че този син се е родил именно по времето на философа. Тук Берон се опитва да напасне заложената в текста гръцка аретология, предполагаща доблест, храброст, мъжество, превъзходни качества, красота, благородство, величие, нравствено съвършенство и морално превъзходство, към изискванията на християнското благочестие. Така, докато в оригинала Филип благодари на езическите богове, в превода той е благодарен „Богу“, и то не защото синът му ще бъде обучен в системата на античните добродетели, а защото ще се научи да бъде „добър и смирен“. За нас остава въпросът дали самият Берон не се е усмихвал в момента, в който е манипулирал по този начин текста на Дарварис, представяйки си „добрия и смирен“ бъдещ завоевател Александър Македонски.

Който реши да се заема с образователни реформи днес, особено пък такива, които искат да поставят в центъра на образованието нуждите на детето (само по себе си и като бъдещ гражданин), трябва да бъде реалист. Да познава по-дълбоките корени на несъгласието, което ще срещне и сред институциите, и сред отделните учители, та и сред другите родители. На

липсата на отзивчивост към новото,

както се изразява авторката. И тази липса има своя традиция.
Отлична книга, тъжна констатация.

„Когато големите станат малки“ от Алберт Бенбасат

София: изд. „Колибри“, 2023

Учителят по физическо бе признат като пръв помощник на директора в областта на дисциплината, а по-късно – в гимназията – и морала. Физкултурникът олицетворяваше цялата строгост на законите, по които трябваше да се възпитаваме – не само уважение към институцията, а безусловно подчинение, казарменост, тъпо придържане към правилата, без оглед колко безумни могат да бъдат те,

пише Алберт Бенбасат. Но неговата книга, която е колкото „вехтошарски“, толкова и билдунгсроман, непрекъснато отбягва правилата, привидно неспособна да ги следва.

Също като своя протагонист, едва неостанал със счупен врат поради твърдата ръка на учителката, тази книга уж се приготвя да направи „кълбо напред“ в хронологията, но вместо това се катурва встрани в безбройните начини, по които животът убягва на правилата.

Какво само прави семейната история с политическата! Ту стъпва боса върху ескалатора в току-що построения ЦУМ, ту напротив, пристъпва из нея с лъснати с пионерска връзка обувки. Ту я подслажда със съблазнителното „локумико“ на анекдота, на пълнокръвните характери, на веселите идиосинкразии на персонажите, ту внезапно откроява нейната горчивина на фона на тяхната сладост.

Най-лесно е да прочетеш книгата носталгично,

защото обичта и тъгата по близките прави именно това – оживява света, в който и нашите близки негласно присъстват. Роден в същата година като баща ми, Алберт Бенбасат владее онова писане, което съхранява живота. То е близо до говора, до разказа между близки, в който предците не са паметници, а живи хора, които могат и да са смешни, и мили, и да грешат, да се ядосват, да се променят.

Разказ, в който отсенките са всичко – като „бонбоникото“ в ръката на баба Рашел („аз не ям, аз крада“), като побългарените еврейски имена на Ничко (Нисим), Вики (Вентура), Стерчето (Естер), като самия шпаньолски, в който испанският корен е като ядка в сърцевината на бонбон, обвит в сафарадска интерпретация, поръсен с български окончания и сервиран с турска думичка за гарнитура – като в чудния израз „терсене мужер“. Чета с благодарност за тези отсенки, които правят света отпреди раждането ми по-богат, пъстър и вкусен.

Но можеш да прочетеш тази книга и през смях, защото вътре има множество сюжети, готови за комедиен сценарий.

Например авторитетният международен коментатор Огнян Велков, който води два пъти седмично рубрика по радиото и получава писма от слушатели, покани за гостуване и т.н. Проблемът е, че Огнян Велков не съществува, а е измислица на трима души – сред които, освен бащата на автора, е и „чичо Шпетер“, Шпеко – дребен и надарен откъм глас и аромат персонаж с алпийски вид и комични навици. Или ефектната леля Жана от Израел с нейните тоалети и любовници, с пакета „Кент“, даден скришом на племенника. Или детската неумела рисунка на партизанска тематика, запазена от братовчедката Естер след толкова години…

От обратната страна на тези смешни и мили истории обаче стои нещо друго – нещо, което е било „обърнато на смях“ така, както костюмите са били „обръщани“, за да може да се носят още веднъж. Светът отсам желязната завеса, в който Шпеко се оказва шпионин, любовниците на Жана всъщност са пратени да я следят. А „партизанската“ детска рисунка напомня за чичото, загинал като партизанин, за да не носи жълта звезда.

Особена книга. Бих я подредила до „Баща ми бояджията“ на Васил Цонев, но и до спомените на Йовков за някогашния Добрич и неговите персонажи; и най-вече, струва ми се, до „Когато отново бъда малък“ на Януш Корчак, към която заглавието негласно препраща. Бих я препоръчала като библиотерапия на онези, които усещат миналото си безвъзвратно изгубено или подменено.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-alkoholen-delir/

„Алкохолен делир“ от Яцек Хуго-Бадер

подзаглавие „Литературни репортажи за Русия от XXI век“, превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019

Това е книга, написана след продължило 13 000 километра с УАЗ-ка пътешествие из Русия и стигнало до замръзналото сърце на Сибир. Книга, която те засмуква и приковава така, както се гледа пожар, изригване на вулкан, катаклизъм или нещо неочаквано и почти необяснимо – като скорошното червено северно сияние в небето на България.

Мариуш Шчигел е напълно прав, когато пише:

Ришард Капушчински описа империята от птичи полет; хвана механизмите на мислене и поведение, на процесите. Хуго-Бадер описва империята от перспективата на скитащо куче; хваща механизмите на мислене и поведение, на процесите, а също и плъха за опашката.

Яцек Хуго-Бадер е близък не само с Капушчински или с останалите забележителни представители на полския литературен репортаж, като Витолд Шабловски, споменатия Шчигел или Кшищоф Варга, всичките преведени и на български. Той се родее не само заради темите си, но и заради любопитството, смелостта и професионализма си, и с нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич. Както нейните книги, така и неговите не целят да шокират или експлоатират, а да показват невидимото и заметеното. Това, което откровената пропаганда на властта не признава, че съществува.

Четенето на такива книги е друга форма на откровение и като такава е и апокалиптична.

Показва всекидневния апокалипсис в Русия чрез пътешествие от Варшава до Владивосток.

Но това не е тежко четиво, напротив. Мрачният му хумор и ирония, цапнатата му уста и безкрайните отклонения и коментари го доближават и до Хънтър С. Томпсън, а по някакъв начин и до Венедикт Ерофеев.

Идеята му хрумва, след като прочита съветската колективна научна творба „Репортаж от ХХІ век“ (1957 г.), фантазираща в детайли каква точно ще е реализираната съветска утопия през 2007 г. Полският писател и журналист решава като подарък за собствения си петдесети рожден ден да обиколи Русия с тази книга и да сравнява доколко са се сбъднали прогнозите: за електрическите автомобили, лунните заселници, чистотата на Москва, изчезналите болести, унищожението на метеорити от космически кораби, отказа от оръжия и общото благосъстояние на съветските земи и населението им.

Отбелязал съм си по нещо от почти всяка страница на това пътешествие. Още в началото се сетих за пасаж от „Москва-Петушки“ на Ерофеев:

… не знаех, че на тоя свят имало такава болка. Сгърчих се от мъка, гъстата червена буква Ю се разля пред очите ми и затрепка. И оттогава не съм идвал в съзнание и никога няма да дойда.

Хуго-Бадер обаче се е върнал в съзнание и е минал през цялата азбука, стигнал е до Я и е продължил нататък.

Питах се защо толкова ме впечатли това безумно антропологично изследване, този предълъг документален филм, който се точи пред очите ми. Първо, защото всъщност не познавам Русия. Не съм наясно със страната по никакъв начин, не знам езика, не съм на ти със сленга, нито с културата и със субкултурата ѝ. Четенето на Пелевин, Ирина Денежкина или Анна Старобинец не са достатъчни.

Второ, има една официална представа, за която съм чел и слушал – лагерите, примерите за интелектуална или артистична съпротива. Неофициалната и всекидневната представа обаче не познавам. А книгата на Хуго-Бадер запълва този дефицит. Тя загребва без уплаха от дъното и под него, от социалните дълбини, центрове и покрайнини на Русия. Вади срещи и разговори с хора, оцелели, радващи се, провалящи се, историите им са парчета злато, патинирано със страдание, надежда, безнадеждност и кръв.

Пътуването започва от Сибир и от една ледена версия на свят, познат от филмите за Лудия Макс – с бункери, стрелби и убийства на пътя, със срещи с корумпирани полицаи и милиционери в страната, където до 2010 г. Десети ноември е Ден на милиционера. Пътят прекосява света на рапъри и агресивните им практики и скандали, на анархисти, антифашисти и хипита, на болни от СПИН и наркомани, на проститутки, ченгета и политици.

Хуго-Бадер не се свени, нито се притеснява от събеседниците си. Внимателно събира важни понятия и думи в речник – съществена част от книгата. Хората разговарят открито с него, защото и той е откровен с тях, а е и виртуоз в изкуството на човешкото общуване и разбиране. Помага на събеседниците да споделят историите си, за да се преутвърдят, да заблести достойнството на това, че са живи, макар и в страна, пропита от провал и белязана от естетиката на бедността и дефицита на щастие.

Хуго-Бадер е такъв, независимо дали ни среща с алкохолици, психиатри, шамани, миньори, професори и археолози. Или с евенки, улчи, нанайци, удегейци и други коренни жители на руските земи. Той успява да открие и единственото място в Русия, където среща главно щастливи хора – сектата на Висарион, преродения Исус, който понастоящем от три години е в затвора.

Естествено, става дума и за Путин:

След три години двамата анархисти излезли от затвора и обяснили, че Виктор не е можел да ги предаде, защото нищо не знаел за тяхната дейност. Жена му поискала да се върне, но Виктор не могъл да преживее факта, че не му повярвала.
– И знаеш ли чия беше тази операция? – пита ме Виктор.
– Е?
– На Владимир Путин.
– Ебаваш се!
– Беше младши лейтенант и в ленинградското КГБ отговаряше за неформалните младежки групи – казва Виктор. – Привикваше ни и лично водеше разпитите.
– Маризил ли те е?
– Нито веднъж. Другите биеха като бесни, изпотрошиха ми пръстите, осакатиха ме, избиха ми зъбите, а той нито ругатни, нито заплахи. Няма от какво да се срамува.
– Прекаляваш! Съсипал ти е живота!
– И на жена ми не ѝ провървя. Остана сама, а синът ни израсна без нормално семейство. На трийсет и една е и е наркоман. Единственото ми дете. На всичките ни съсипа живота.

В разговор от 2014 г. Хуго-Бадер накратко обяснява и защо и как е възможен Путин:

Руснаците го смятат за човек, който ги изправя, след като Горбачов и Елцин ги събориха на колене след падането на СССР. Путин ги кара да се гордеят. Това е много важно чувство за руснаците, защото те винаги са живели в държава, която им дава единствено него. Едва се преживява, няма какво да се яде, какво да се пие, тъй като ни въвеждат „сухой закон“, човек се страхува от всичко, трепери за живота си, но едно му е гарантирано – може да се гордее със своята велика империя, от която всички се страхуват. Тази мощ се крепи на три елемента: могъщата армия, каквато няма никой друг на света (само танкове в армията на СССР има толкова, колкото във всички армии по света, взети заедно), космическите полети и спортистите, които си тръгват с половината медали от всяка олимпиада. Горбачов и Елцин им отнеха дори и това, а Путин им го връща.

Ще е много ценно Хуго-Бадер да има възможността и енергията да отиде в Русия след Путин и отново да ни срещне с хората там. Наистина е забележително как в писането му думата е дадена именно на хората. Не се говори за тях – говорят те самите и изказват едно след друго толкова неназовими неща. Това не е кабинетна и аналитична книга. Авторът е на бойното поле, каквото е животът за гражданите на Русия и преди войната. Това не е интелектуално заключение, а емоционално. И съм убеден, че само с такова писане може да се стигне до промяна в представата и нагласата, в разбирането на една болка и в произхода и причините ѝ – икономически, социални и политически.

Такъв почерк и отношение не идват от само себе си. Авторът не е просто журналист в „Газета виборча“, не седи пред лаптопа си и не разсъждава абстрактно и ерудирано. Бил е учител, товарач на влак, продавач на свински пазар, дистрибутор, магазинер и част от „Солидарност“, когато профсъюзът е била нелегална структура. Минал е на колело през Централна Азия, пустинята Гоби и Китай, преплувал е езерото Байкал с кану, автор е на документални филми и е двукратен носител на полската награда за най-добър журналист.

Толкова ми липсват такива фигури и репортажи на български – за обикновени хора, в които под повърхността се таи цялата възможна необикновеност и необяснимост на България.

Преди години такива текстове и срещи чаках всеки месец от Ина Григорова и от списание „Егоист“. Вярвам например, че някоя от следващите книги на Димитър Кенаров ще е с репортажи от България. А съм и сигурен, че българската журналистика отново ще се престраши и няма да се притеснява да се оцапа, за да извади страната си на светло не само с политически коментари и разследвания, но и с литературни репортажи. Има предостатъчно високи, иронични и умни упражнения по стил, нужно е да се излезе навън и да се погледне наоколо, даже и надолу – в реалността и конкретиката.

Това трябва да се случи, защото, както казва Хуго-Бадер,

журналистиката съществува, за да бъде светът по-добър. Не си представям нито една държава, нито една демокрация без медии. Новинарите, информационните медии разказват какво се случва, репортажът отговаря на въпроса защо е така.

Репортажът е рапорт и негов дълг е той да бъде даден, приет и прочетен.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neyasnite-ochertaniya-na-sveta/

„Неясните очертания на света“ от Ирис Волф

превод от немски Виолета Вичева, изд. „Аквариус“, 2022

Има книги, за които сякаш не може да бъде казано нищо и които тъкмо поради това трябва да бъдат прочетени. Макар да не обичам разтегливото определение „тих роман“, „Неясните очертания на света“ е тъкмо такова четиво. Качество, което дели с други подобни книги в чудесното портфолио на издателството (като например „Цял един живот“ на Роберт Зееталер, „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов или „Т. Сингер“ на Даг Сулста, които също препоръчваме – може да прочетете за тях и в „Литературни разговори“).

Този тип текстове разказват цял един живот (а тук всъщност няколко) и цели исторически периоди, само че не по епичен, исторически утежнен, документален начин, а по интимен, задушевен, косвен. Макар предвидимо да бива описван като семейна сага за живота в комунистическа Източна Европа и за последвалата емиграция на Запад, романът на родената в Румъния и емигрирала в Германия като дете Ирис Волф е повече екзистенциален, отколкото исторически, по-скоро камерен, отколкото мащабен.

Да, големите събития и личности, своеобразните жалони на времето са споменати (управлението на крал Михай I, дейността на тайните служби, падането на Берлинската стена, убийството на Чаушеску и съпругата му), но те не са обект на разказа, а негов дискретно щрихиран фон. На много малко места Волф допуска грешката да бъде обяснително-дидактична или сантиментална (все пак пише предимно за чужда на събитията публика), но навсякъде другаде тя не само не преекспонира социално-политическата среда, а я удържа за сметка на крайно личните истории, белязани от базовите житейски, почти ритуални по същността си преживявания: раждането, смъртта, влюбването, жертвата, загубата, приятелството, отпътуването и завръщането.

И все пак факт е, че сюжетът обхваща много десетилетия и няколко поколения, както и два основни топоса – румънската област Банат и Западна Германия. Ирис Волф започва разказа си от 70-те години в банатската провинция, за да се върне във времето преди установяването на комунистическия режим, а след това обратно към годините малко преди и след краха му, та чак до наши дни.

Банат – област, която се поделя между няколко съседни страни – е герой сама по себе си със своята природа, особености и етнически, религиозно и езиково пъстро население: румънци, шваби, унгарци, словаци. И макар само част от действието да се развива там, то за Волф именно

на това място се определяше какво е щастие, какво е свобода.

Романът е съставен от седем глави, като всяка предоставя гледната точка в трето лице на герой, който по някакъв начин е свързан със семейството на Самуел – част от германското протестантско малцинство там. Тук са бабата Карлине, съвременница на крал Михай I и убедена монархистка, запазила завинаги обноските си и вкуса към изяществото на някогашното време; синът ѝ Ханес, пастор, в чиято честност и човечност Секуритате ще забие клин; съпругата му Флорентине – най-независимата и неуловима героиня в романа, която отстоява своето място в периферията на общността; техният син Самуел, крайно мълчалив и саможив младеж, но затова пък превърнал се в магнит за мнозина благодарение на способността си да слуша другия; любимата му Стана, която охранява своята крехка чувствителност под задушливата сянка на строгия си и агресивен баща – функционер на режима, упражняващ психическо насилие над семейството и съселяните си; Оз, приятелят на Самуел, заедно с когото ще извършат крайъгълна дързост; Бене – един от гей студентите от ГДР, които пасторът приютява в къщата си, преди години по-късно той да се върне в съвсем друго амплоа; дъщерята на Самуел – Ливия, която в наши дни ще спои нишките на миналото и вероятно ще зачене бъдещето, преди и то на свой ред да се превърне в история. Защото:

Казват, че животът продължава, а никой не забелязва колко заплашително звучат тези думи. Животът продължава, с него и смъртта…

Разказът на Волф току се разсейва към други, второстепенни герои, някъде като че ли излишно много и с незаслужени подробности. Те нямат принос за централния сюжет, но все пак създават плътността в картината на живота и на двете места. Именно благодарение на споменатите времеви линии и на множеството перспективи в разказа, Волф успява да постигне илюзията за мащабност в иначе едва 250-те страници на романа – твърде малко за типичната семейна сага.

В привидно хлабаво свързаните глави тя избира да разказва през сцени, които сами за себе си като че ли нямат ясно отношение към класическото придвижване на сюжета. Те са повече статични, пейзажни, отколкото действени, тип „а после какво ще стане“, и фиксират преди всичко моментни състояния, навици, усещания, мисли, съзерцания, сетивни или природни картини, размяна на жестове и битови сцени от един провинциален живот.

Макар първата половина на книгата да е чувствително по-стегната и силна, а към края Волф като че ли леко да поизпуска нишките на тази плътна концентрация, разказът е доказателство, че животът е направен именно от подробностите, от неуловимото, от неясните очертания. За тях може да се каже онова, което героят Ханес мисли:

Да се приютиш в книга, да вкараш решаващ гол, слънцето да ти отреди място в градината – това е времето на мига, времето, което Ханес търсеше, което обичаше повече от онова, редящо часове, дни, седмици, сякаш трябва да води нанякъде.

Да, времето в романа е важно. В началото на втора глава Волф пише:

Има време, което препуска напред, и време, което се връща назад. Време, което се върти в кръг, и време, което не се движи, не е нищо повече от един-единствен миг.

Текстът играе с това усещане, концентрирайки се дълго върху конкретни моменти, прелетни, ефирни и точно поради това съвършени в някаква капсулирана вечност. В същото време той редува циклите на загубата/края и новото начало. На практика разказът започва с възможния край (на още неродения Самуел), за да се заключи в евентуалното начало (на поредната двойка, от която може да се роди следващото дете).

Един от централните повтарящи се мотиви, донякъде предвидимо, но фино и красиво използван от Волф, е именно образът на вятъра, както и на носещите се по него птици в банатската пустош. Ханес съзнава, че няма как „да се защити от вятъра“, че „във всеки вятър се крие дявол“, както казват румънците. Защото, да, от една страна, той е суровата стихия, която пръска и разгонва, която отнася половината семейство далеч от дома. Но все пак той е символ и на онова, което преминава всякакви граници, което е над ограниченията, наложени на хората, и в крайна сметка винаги ще свързва сърдечно, емоционално и кръвно членовете на фамилията.

Езикът е другият мотив. Тишината и самодостатъчността на Флорентине, нейното подозрение към думите и неяснотата на казаното, което никога „не се доближаваше до действителния опит“, водят до преимущество на мисълта, както и до факта, че нейният Самуел проговаря късно и остава мълчаливец. Именно тази икономия на езика обаче ги прави толерантни, емпатични, чуващи, чисти в един режим на охранявано премълчаване и подслушване. Дава им независимост. По ирония, но и съвсем логично, именно Флорентине, за която Ханес казва

Думите излизаха от устата ѝ случайно, произволно, сякаш живеят собствен живот – рядко постигаше съответствие между онова, което казва и което мисли, нещо естествено за останалите хора

ще заяви най-точните и верни слова, които никой друг няма да посмее да си позволи и които ще предизвикат сблъсъка на семейството ѝ със Секуритате. Принуден да пише протоколни обяснения (доноси), колкото и безобидни и отклоняващи вниманието да са те, Ханес пък ще се радва, че владее няколко езика, така че майчиният му да остане свободен:

Радваше се, че не се налага да използва майчиния си език. Един език му оставаше, незасегнат от забрани и идеологии, един език, на който думите значеха онова, което е казано.

Езиковите особености са равносилни и на идентичността. Културната разлика между източноевропейците и западняците Волф описва съвсем лаконично именно чрез тях – напълно достатъчно, за да можем прекрасно да си представим картината, особено ние:

Към това се прибавяше и облеклото им, плетени жилетки и забрадки, езикът им, винаги с леко отклонение от нормата. Сакото беше „жакет“, фризерът – „хладилна камера“, фурната – „пещ“. Флорентине използваше „рекох“ вместо „казах“ или „Самуел дойдоха“, което включваше тях четиримата.

От друга страна, специално внимание изисква самият език на Ирис Волф като автор – една мечтателно-носталгична, ритмична сплав с лекотата на водна боя.

Език ефирен, флуиден, безплътен като вятъра, който не върви по следите на голото сюжетно действие, а скицира „неясните очертания на света“.

Те остават да трептят в съзнанието много след разсейването им, така както трептят жиците след отлитането на вдигнатите от вятъра птици.

По същия икономичен и лаконичен начин, както вече споменах, Волф контурира чрез езика и историко-политическото време. При това тя не драматизира. Дори най-крайъгълните действия са разказани без никаква излишна интензивност, без съспенс, без препятствия – тихо. Вместо да обяснява или да разиграва десетки сцени, тя предава същността на комунизма единствено чрез бягащия от него Оз, чието усещане е, че го преследва огромен зелен дракон. Кратка и ясна метафора.

Разтърсващата трансформация на живота в родината след налагането на режима пък е достатъчно експресивно обрисувана само с краткото изречение за

майка му Карлине, чийто живот беше започнал в крайморска вила и приключил на конвейера във фабрика за копчета.

Сънят на Ханес разкрива ясно състоянието на човека под сянката на тоталитаризма – в този свой кошмар героят

въпреки всички усилия на тялото и волята е невъзможно да помръдне или да каже нещо.

Пак така фино е маркирано и съществуването на гей двойки или на многобройните опити за аборти в страната, която уж ги забранява. А най-лаконичното определение за това, че дълго след промените от началото на 90-те, в Източна Европа всичко дълго ще тегне към миналото, е впечатлението на Самуел, когато се връща за първи път, щом това става възможно:

 Всичко изглеждаше както винаги. И не беше както винаги.

Самата Ирис Волф, родена през 1977 г., е част от поколението, което дегустира достатъчно от комунизма, за да запомни вкуса му, и в същото време преживява достатъчно рано краха му, за да има време да живее – с много усилия – извън клопката му. Може би затова малко или много се усеща тежнението и симпатията ѝ към героя, който е неин връстник – Самуел. Независимо от времето обаче, „Неясните очертания на света“ в крайна сметка са разказ отвъд него – за силата на връзките, за приятелството, заради което си готов на всичко, за любовта, към която се връщаш. В този разказ вътрешните трептения на човека и свободният вятър на мислите са по-важни от макрокартината, в която той се движи.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-idva-sabota/

„Идва събота“ от Лусия Бърлин

Превод от английски Василена Мирчева, изд. „Кръг“, 2021

Симон Вейл пише писмо на Жое Буске на 13 април 1942 г., година преди смъртта си, в което му казва, че „вниманието е най-рядката и чиста форма на щедрост“. Вниманието като разбиране на себе си и на другия. Жое Буске е поет, тежко ранен в края на Първата световна война, парализиран е и прекарва голяма част от остатъка от живота си на легло и в постоянна болка, за която взима опиум.

Разказите на Лусия Бърлин са едни от най-добрите, които някога съм чел.

Заслуга за това до голяма степен има и образцовият превод на Василена Мирчева. Сравненията с Чехов, Реймънд Карвър, Кларис Лиспектор или Буковски са колкото уместни, толкова и не са. В писането ѝ има искрен и щедър поглед и още по-щедро разбиране на парализирани от страх, любов или болест хора, а не просто персонажи или герои, които са чисто нейни. Не са плод на интелектуално или литературно влияние, а идват от живота и опита ѝ. Тя ги преувеличава и трансформира. Превръща ги в проза, която е като среща и откровен разговор с приятел, когото познаваш в цялост. Познаваш го в истината и сложността му.

Като си мисля за тези разкази, най-лесно ми е да опиша прочита ми с цитат от един от тях:

… когато после мислеше за това, не беше по начина, по който си спомняш човек или сексуален акт, а като природно явление, лек земетръс, повей на вятъра в летен ден.

Бърлин е като отделен сезон в читателската ми година. Израснала е в Чили и е живяла в Мексико, Ню Йорк и на дузина места в Америка. Има множество любовници и съпрузи, майка е на четири деца. Красива е като Елизабет Тейлър, но е била с тежка форма на сколиоза и ѝ е отнело дълго време да се пребори с алкохолизма. Разказите ѝ са за семейството ѝ, за превод на стихотворение, за престои в изтрезвително, арест и реанимация, за индианците, които среща в обществените перални, за миньори, гмуркачи, музиканти и жокеи, за дядо ѝ – зъболекар и насилник, за работата ѝ – като секретарка в болница, учителка и чистачка, за затворници, които посещават курса ѝ по творческо писане.

Разказите ѝ са за полудялото време на влюбването, секса и скръбта, покоя на помирението и стоицизма на остаряването.

Писането на Бърлин е белязано от сурова откровеност, хумор, безпощадна и топла прецизност, изчерпателен реализъм и детайли, чието събиране и концентрация карат няколко фрази, един параграф или разказ да се усещат като поема, новела или роман. Няма празни приказки в писането ѝ.

Трудно ми е да избера какво да цитирам. Отбелязах си дузини параграфи. Но се връщах към един и същ. Нейно е едно от най-интензивните описания на еуфорията и екстаза от първия стадий на влюбване:

Хранеха животните по едно и също време всеки ден, но останалото от дните и нощите се обърка. Оставаха в леглото целия ден, закусваха, когато се стъмваше, разхождаха се из горите на лунна светлина. Гледаха „Мистър Лъки“ с Кари Грант в три посред нощ. Лениви от жаркото слънце, гребяха с дървена лодка в езерото, ловяха риба, четяха Джон Дън, Уилям Блейк. Лежаха на влажната трева, гледайки пиленцата, говореха си за детството си, за децата си. Гледаха как Нолан Райън отбелязва точки, спяха часове наред в спални чували край езерото. Любеха се във ваната на лъвски крака, в лодката, в гората, но най-вече сред искрящата зеленина на верандата, докато валеше. Какво е любовта? Мария се питаше, гледайки чистите линии на лицето му, докато той спеше.

Това описание вече е редом в паметта ми до едно на Анита Брукнър от „Хотелът край езерото“.

Не мога да разбера как толкова добра писателка не е получила приживе безспорното признание, което е заслужавала? В момента на Бърлин не ѝ липсват читатели, награди и включвания във всевъзможни списъци за най-добри книги. Това е следствие от настоящия сборник, съставен от Стивън Емерсън, Бари Гифърд и Майкъл Улф, нейни приятели и ценители. Той е първият, публикуван от голямо американско издателство. Може би и безкомпромисната ѝ независимост, страненето от литературни и академични кръгове също са сред причините за пренебрегването ѝ, за не особената ѝ видимост. 

А Лусия Бърлин винаги е била толкова добра писателка. Може би чувствителността и културата на публиката се променят. Може би е и въпрос на вкусове, тенденции или мода. На подходящ момент. Няма да спра да се удивявам как има хора, които са по-талантливи, по-интересни и по-умни от преподаватели и писатели, а не преподават и не пишат. Да, нужно е и его, амбиция и последователност, но понякога на притежаващите тези качества им липсват други.

За успелите се случва да има един свят и той е приветлив, боядисан, ремонтиран и уреден. Но под него има и друг. И за него пише Бърлин. Прозаичният ѝ свят е за това, което е прикрито. За раните, болката и травмата. Може да ги направиш приемливи. Върху тях може да сложиш грим, дрехи, аксесоари, автомобил, но това отдолу остава и даже и да се заглушава, то постоянно избива на повърхността. Прекомерната близост с реалността предизвиква изтласкване и недоверие. Човешката и артистична смелост може да предизвика завист, несправедливост или унижение.

В България има преизобилие от болка и за нея се говори недостатъчно. Маркира се, очертава се, загатва се, но за нея главно се мълчи.

Колкото е по-болен пациентът, толкова по-малко шум вдига,

пише американската писателка. За болката често се казва, че е битова, че е излишно драматизиране да се говори за нея, че не е достоен обект на изкуството. Защо пък да се пише за това; да не създаваме излишни грижи на читателя; той си има достатъчно. Да го утешим с плацебо. И без това няма какво да се направи, проблемите са нерешими, няма смисъл да пишем за тях.

Четейки разказите на Бърлин, бих искал да чета разкази за българските касиерки, за медицинските сестри, за лекарките, сервитьорките и готвачките, за учителките, за чистачките, за жените в офисите, но и за т.нар. лелички в държавната администрация. За жените, които са гръбнакът и на тази държава.

Бих искал да чета за тях, но не калкулирани, полирани или сантиментални измишльотини, а истината. Тяхната истина. Те, както и героините на Бърлин, както и самата тя, не са жертви на средата или обстоятелствата. Тяхната истина не е за шокиране или умиление, а е свидетелство за една забележителна страна на живота и на достойнството в него. Просто, колкото и да не е за вярване, все още има и истина, и реалност. И в нея има красота, за която често сме склонни да си затваряме очите. Има и смелост.

Тя е нужна във времена на реклама и борба за внимание и харесване в социалните мрежи. Във времена на лесни суперлативи и копнеж по вписване, по приемливост и загладеност без остри ръбове или риск.

Във времена на обидчивост и лицемерие това са жестоки разкази. Необходими са.

Както за Бърлин е нямало начин да не ги напише, така и читателите имат нужда да ги прочетат. Възможни са и днес, стига писателят, който ги пише, да знае, че може и да не излезе начело в класациите с тях. Може да си позволи написването им автор, който не иска да е на първо място. Който е поне малко лишен от пресметливост, който не слага филтри на снимките и на писането си, не е зает непрекъснато с проекти, грантове, резиденции, телевизионни или радиоучастия. Има ли място такова писане днес? Желано ли е? Пазарът и медиите предпоставят ли го? Не съм съвсем сигурен.

Отговорът е сложен. Писане като това на Бърлин поставя под въпрос контекст и установени клишета. С лекота може да бъде пренебрегнато, зачеркнато и отречено като грубо, грозно или безсрамно. И в Америка, а не само в България има еснафски, угоднически, консервативни и конформистки ценности. Творчеството на всеки писател, без значение колко е добър, може да бъде заметено под килима, а писателят – овъртолен в килима, нарамен и изхвърлен.

Но от всеки писател зависи дали ще бъде свидетел, или лъжесвидетел на времето си. Въпрос на внимание и избор е.

Дали ще иска да е успешен, готин и куул, или ще избере свой собствен път, който неизбежно е и трънлив. По този път успех и провал може да са синоними. Може рождената дата да е и ден на смърт, каквато е 12 ноември за Лусия Бърлин.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-makgahanski-blusove-i-baladi/

„Макгахански блусове и балади“ от Юли Шумарев

ИК „Жанет 45“, 2022

Блусът се ражда като музика на бедните, разчитайки на „синята нота“ (blue note) и повторимостта на фразите, на ритмичното вдълбаване в суровите емоции, в тъгата и носталгията под далечния зноен дъх на спиричуъла. Тъкмо това прави и Юли Шумарев в „Макгахански блусове и балади“ –

сборник с разкази от етюден тип, който всъщност може да се чете и като поетичен роман за израстването.

Роман, изсвирен по грифа не на американската делта, а на спомена за една малка, вече напълно променена и джентрифицирана пловдивска уличка, затворена някога между стръмното на Стария град и началото на циганската махала.

„Макгахан“ е уличка на градската беднота, уличка на малките хора и съдби.

В тези автобиографични истории авторът разказвач пътува с така наречената от него „времевръщачка“ в детството си на ул. „Макгахан“ 10 – в присъствието на своите брат, баба и най-вече дядо, може би централния герой в тази книга. Той прави това по един типично прустовски, или по-скоро господиновски начин. Също като при Господинов, и тук миналото бива страстно инвентаризирано, опредметено, капсулирано преди всичко във вещи и предмети, както и в звуци, миризми и ритуали. Паметта се вкопчва в чисто сетивното, във физическото, в онова, което – като при неверния Тома – ни убеждава в съществуващото, в съществувалото.

Да, Юли Шумарев признава крехкостта и ненадеждността на тази памет – а следователно и нейното сродство с въображението, което идва да запълни празнините ѝ, но всъщност може би е самата нея.

Едва ли мога да си спомня тези неща. Сигурно си измислям. Аз съм лъжец.

Тази памет-въображение има нужда от патерица, от мадленка: стария дядов куфар, коланчето от роклята на баба, черницата на двора, запазеното билетче, запалката „Зипо“. Тя се рее над някогашните звуци и миризми: шляпането на гумените чехли, съскането на кибритената клечка, дъха на липовия цвят и риванола. Всичко това са не просто неща, а насъщна част от състояния и действия, които в детството (а може би чак в спомена за него?) придобиват смисъла на мистични, повтарящи се ритуали, съвсем буквално крепящи света.

Всяко нещо е важно и ненарушимо.

И така ритуалите по ежедневното курдисване на часовниците, боядисването напролет, запалването на печката, поправянето на повреденото се превръщат в част от донкихотовската битка на дядото на разказвача с ентропията и разпада. Същата обречена и неравна битка, която той води и със забравата, записвайки си на куп бели листчета имената на хора, места и предмети, започнали да му се изплъзват с напредването на деменцията.

Помнен, дори и само на хартия, светът ще остане цял.

Не е случайно, че едно от имената върху белите листчета е на кораба „Титаник“, който се споменава на много места из страниците. Старата къща на ул. „Макгахан“ 10, която разказвачът определя като „целия фундамент в живота ми“, е обречена пред айсберга на времето, който ще я разруши физически, слагайки край на детството. Тя е Шумаревият титаник, потънал насред океана на модернизиращия се град и порастването. Опитът на малкия Юли да излъже веднъж времето, размествайки стрелките на всички часовници у дома, така и не сработва.

И все пак машината на времето, за която мечтае авторът, вече е изобретена от самия него – чрез разказването.

Ще построя кораб срещу времето. Корпуса ще скова от дъските на дядовата ограда, ребрата ще направя от старите дворни плочи, килът ще е от вехтите греди, които подпират тавана. В сърцето му ще забия ръждивия цигански пирон, който крепи света ми. За мачти ще отсека любимите си макгахански дървета. Ще ги изправя да стърчат гордо, после ще ги превържа с такелаж, изплетен от бабината червена нишка. Ще връзвам здраво и няма да забравя парче за себе си.

И ето. Конецът от червеното кълбо се превръща в нишката на Ариадна, която не отвежда извън, а до самото сърце в лабиринта на детството. А потъващият „Титаник“ се издига в кораба на Ноевия ковчег. Така че може би финалната четвърта фраза на този макгахански блус се римува с възклицанието на разказвача, че „истинска загуба няма“. Най-малкото защото всяко изгубено от някого нещо е откритие за другиго, точно като изпадналите двайсет стотинки. Сума огромна впрочем…

… защото детството е лупата на живота.

Малката къщичка и дворчето на Юли са с размерите на „поле и катедрала“, хралупата на дървото е „светилище“, качването на тавана е равносилно на стъпването на Луната или поне на покоряването на Еверест. А куп пространства придобиват статута на убежища – такова само по себе си е детството, където криенето от света е част от преживяването му.

„Макгахански блусове и балади“ е не по-малко и книга за братството и връзката през поколенията. За сметка на бабите и дядовците, родителите почти липсват в наратива (те може би се нуждаят от собствена книга). В българското детство това е „изконна“ традиция, която максимално приближава детето до емоционалното преживяване на смъртта. Детството в крайна сметка е свикване с кръвта и смъртта. Включително тази на любимите домашни животни, заклани, за да бъдат изядени – както в дългата сцена с обезглавеното петле, спасително задигнато от котарака – страшилище на махалата.

Всъщност Юли Шумарев е преди всичко художник – от тези, израснали покрай Античния театър, учили се от платната на Слона, Кольо Карамфилов и други знакови артисти на града. Може би затова в дебютната си книга е способен да види небето в „цвят на изтъркани дънки“. Привидно семпъл, езикът на историите е силно образен и метафоричен, сетивен, поетично красив в носталгията си.

Фабулирането се случва и през езика, придавайки на всеки разказ почти библейски, епични измерения. На места историите звучат като притчи, в чиито архетипни образи поне няколко поколения ще разпознаят собственото си детство. Всичко там все още ще е преводимо в нещо друго – точно както всяка вещ от натуриите в бараката-убежище-светилище може да бъде употребявана за куп други неща, та да бъде светът самодостатъчен и самозакрепим. И в крайна сметка разказването е колкото сбогуване, толкова и отказът от него, както признава Юли Шумарев:

Не знам кога ще се сбогувам с миналото си. Не знам кога ще си простя. Не знам кога ще освободя баба и дядо от мислите си и ще ги оставя да се реят между звездите. Знам, че времето е жива материя. Мога да се върна по него, да видя старите места и липсващите любими хора.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-rasuchanu-kenarov/

„Вятърът, духът, дъхът“ от Андрея Расучану

превод от румънски Лора Ненковска, София: изд. ICU, 2023

Гъста като петмез проза. Лепкав, сладостен, поетичен език, омаломощаващо внимание към детайла, което те повлича, сиропира читателския ти ум и като че ли парализира физическите реакции на ужаса, с който са изпъстрени тези страници. „Питай встрани“, казва моя позната терапевтка. „Пациентът следи с очи пръстите на аналитика, докато изважда травмата от дългосрочната памет и я депозира в краткосрочната“, гласи описанието на друг метод за справяне с посттравматичния синдром.

Кое дете е било, каза ли ти, а как изглеждаше, докато ти разказваше, спокоен ли беше, какъвто е обикновено, с тревожен поглед, с безразличен глас, който сякаш потъва в повея на вятъра…,

пита героинята по повод потрисаща история за канибализъм. И сякаш целият ѝ разказ, с всичките ѝ травми, потъва в тази извънредна сетивност: детството, полепнало във водна леща, миришещо на селски двор, на селски клозет, на топли тела, които се движат по средата на двора, докато детето гледа от тъмния прозорец; семейният живот, потънал в мътната вода в запушената мивка, изплувал като трупа на съпруга беглец през реката, която би трябвало да го отведе към Югославия, сиропиран като саварината, която съпругът изяжда преди това с любовницата си, а героинята отбелязва 1) начина, по който той най-напред маха маслената розичка от сладкиша, 2) пуловера, който самата тя му е купила и изпрала с шампоан, за да не губи мекотата си, 3) унижението да прочете за тази сцена в доноса на Секуритате…

Същата сцена виждаме и през погледа на сина, който години по-късно е отишъл да прочете досието на баща си – за да може, макар през омразния език на доносите, да събере частите от своята семейна история. Неговият език е като че по-прогледен, защото, докато майката се стреми да замъгли гледката на истината, синът се опитва да я открие. В този смисъл двамата вървят в противолопожни посоки – единият се опитва да се справи с травмите, като ги изтласка, другият – като си пробие път към тях, като разбере.

Някога ми каза, че ако хората вече ги няма, това не означава, че миналото им принадлежи на всички, всеки с неговата версия и интерпретация… Добре, бих ти отвърнал, но ако не можеш да научиш как точно са се случили нещата, това не значи, че не са се случили. Не можеш да ги изтриеш от историята само защото не ти е дадено да познаеш цялата истина за тях.

Третата част на книгата, озаглавена „Михалаки“, като че ли свидетелства за последния етап в преработването на истината – тогава, когато тя не е нито болезнено прясна, нито болезнено убеглива, а като че ли завинаги уталожена в ритмите на литературата. Отложена по-назад във времето, тя сякаш веднага придобива патината на мита. С други думи, историческият факт избелява и остава да изпъква главно образът – като този на слонския скелет в училищния кабинет по естествена история, където депутатите били заключени, докато не изберат нов княз. Но в същото време се наслагва и в историческата памет на самото място, и в преповтарящите се през поколения теми – като трудната и разпокъсана връзка между поколенията, като непрестанния мотив на сирачеството и отритнатостта.

Извънредно трудна като стилистика книга, бляскава преводаческа работа на Лора Ненковска.

„Диктатори, трактори и други приключения“ от Димитър Кенаров

превод от английски Ангел Игов, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2023

През юли 2008 г. жителите на Белград откриват, че в един от обикновените бетонни квартали е арестуван възрастен човек с вързана на опашка прошарена коса. Въпросният Драган е познат като духовен учител, проповядващ един вид православна мистика. Истинското му име обаче е Радован Караджич.

Повечето хора имат чувство за териториалност по отношение на истината.

Ние, българите, често смятаме, че трябва да знаем повече за Източна Европа от западния читател, не дай си боже от този, който е отдалечен от нас през океана. По тази причина статиите на Димитър Кенаров, писани за престижни американски списания, би трябвало леко да дразнят. Още повече – преводни. Още повече – написани умело, с литературен усет, пластичен език и космополитни препратки. Това ли момче ще ни каже кой живее в съседния вход?

Ами да. Защото

териториалната близост е илюзорна, ако не видиш нещо с очите си;

ако не отидеш с готовността да зададеш неудобен въпрос, да подхванеш нелицеприятна тема. Да бъдеш на места, различни от тези, на които ходят „хора като теб“. И аз съм била в Белград, но не би ми хрумнало да отида да видя как домът на Милошевич е превърнат в място за поклонение. Не съм била арестувана в Беларус. И реакцията ми в началото на войната в Украйна не е била да тръгна натам, за да видя с очите си какво става.

И все пак Димитър Кенаров не е типичният разследващ журналист; той не търси интервюта с главните герои от новинарските емисии. Вместо това отива на място и описва тяхната среда. Хората, които са ги направили възможни. Начина, по който реагираме след новината за чудовищното. Като отказваме да повярваме и се разпиляваме в конспиративни теории. Като опаковаме чудовищното като сензация, таблоиден гъдел, в който моралните съображения постепенно отпадат и запомняме само къде сме се хилили, надлежно погъделичкани по чакрите. Като в туристическата обиколка „Попарт Караджич“. Иначе казано,

най-важното в тези статии – това, което си струва човек да опише от първа ръка – е процесът на нормализация на ненормалното, преобразуването на нечовешкото в „човещинка“,

ключовата роля не на Хамлет или Клавдий, а на Розенкранц и Гилдернстерн. От Сърбия, от България, от Македония, от Полша, Беларус, поречието на Дунав, Ирак, Сараево, Украйна. И в тази роля е наистина важно да се видим отстрани. Или поне да осъзнаем, че сме видими.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на ICU и „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-letniyat-brat/

„Летният брат“ от Яп Робен

превод от нидерландски Мария Енчева, изд. ICU, 2022

Може да прозвучи невероятно, но съм на мнение, че това е една от най-подходящите книги за четене през ваканцията и на плажа. Да, не е типичното жанрово и донякъде срамно читателско удоволствие, към което масово се прибягва. Няма динамичен криминален сюжет, липсват главозамайващи конспиративни обрати и неразгадаеми на пръв поглед загадки и интелектуални пъзели.

Подходящо е за плажа или планината, или където се случи да почива човек, защото всеки читател може да се огледа и да види, поне в България, какви хора не вижда около себе си. Да, на плажа има широк диапазон от представители на обществото, но наоколо не се виждат физически предизвикани хора, няма хора с увреждания, както рядко ги има и в градска среда. Те не са особено видими, а и градовете не ги приласкават и приобщават нито с лекота, нито с желание към себе си.

Тази книга разказва за това как двама братя, единият с увреждания, и баща им прекарват лятото си.

Книгата е брутално нежна, без да е елементарно сантиментална и без манипулативно да натиска бутоните за трогване. Не, книгата е етическа и сложна, детайлна и реалистична. Не се гнуси от това да представи пълнокръвно, дълбоко и сериозно какви условия и възможности имат маргинализирани и бедни хора в богата страна като Нидерландия.

Робен не пише тази история, за да унижава националния дух на страната си с критични и непатриотични писания. Не романтизира страданието или уврежданията, а разказва именно за да разширява полето на видимото за тези, които не живеят такъв живот. За да им отвори очите и сърцата, за да ги накара да излязат от ергономичния си и предвидим комфорт и да видят, че има и друго. И това друго не е константа, то търпи промяна и може да бъде различно.

Социална и културна промяна чрез политики на човещина.

Писателското намерение на нидерландския писател не е нито случайно, нито преднамерено, а е продиктувано от личен опит и човешка необходимост. Не е плод на абстрактен хуманизъм, модна тенденция или кабинетна хрумка. Писането на Робен е пронизано от честност. Родителите му работят в институция за психично здраве и още като дете той вижда какво е някой да е изоставен и сам. И този опит, и това знание са предадени майсторски.

Неслучайно произведението му е номинирано за Международната награда „Букър“.

Робен е писателско въплъщение на думите

чувам тези гласове, които няма да бъдат удавени,

които пише Монтегю Слейтър в либретото си на операта „Питър Граймс“ от Бенджамин Бритън. Робен чува и вижда бедните и болните и им връща с пълна сила цялото им пълнокръвно достойнство и сложност. Героите му не искат снизхождение, те не са жертви, а са мощни и интересни, противоречиви и многостранни. В постоянно търсене на начини да се погрижат за себе си, някои – в реда на нещата и според правилата, други – напълно нередни. От пазаруване на вересия до откровени дребни кражби и кокошкарски схеми с преотдаване на фургони под наем, с измами и експлоатация на социални политики.

Двамата братя Люсиен и Брайън са деца, чиито разведени родители несъзнателно играят на прехвърляне на отговорност. Основната сюжетна линия в романа е за това как Люсиен се връща от дома за специализирани грижи за хора с увреждания, за да прекара лятото с баща си, и главната грижа и водещата роля е поета от малкия му брат. Брайън, с опити и грешки, постепенно открива у себе си търпение и добрина. Постепенно разбира, че кутиите с етикети, в които хората с лекота биват разпределяни като предмети и в които остават затворени завинаги, всъщност са предразсъдък, продиктуван от страх и отказ от разбиране. Кутиите са глупави и едноизмерни. В тях има не невинност и приемане, а отказ животът да бъде приет в сложното му многообразие.

За едно лято Брайън се научава не само да мисли, но и да живее извън кутията, в която е възпитан. За разлика от баща си, който поне на пръв поглед отказва да се промени и остава засрамен, незрял, безотговорен и уплашен.

Непрекъснато трябва да се припомня, че диапазонът на това какво е човек и какво е човешко, е доста широк и не е човешко да бъде стесняван.

Това е лакмус за развитието на дадено общество. При дебати кое е естествено и нормално, може да се даде бърз и ясен отговор: каквото може да се наблюдава, има го и е съвместимо с живота, е естествено и нормално. Някои от естествените и нормалните неща, за съжаление, не са добри.

Търпението, грижата и съчувствието са едни от най-лесните неща на света. Това е така, защото хората са способни да очовечат всичко. Коли, котки, облаци, картофи, компютри или тостери. Уви, още по-лесно е обезчовечаването. Дехуманизицията и агресивното самодоволно определяне кой е човек, кой е половин или четвърт човек и кой е цял, кой е пълноценен и кой непълноценен, кой е човек и нечовек, е дебат, който няма място. Той е решен. Цивилизационно, културно и правосъдно. И това решение трябва да се отстоява постоянно, за да не се повтарят катастрофи от миналото.

Винаги е време да се изтегли нов таван за кредит на човещина и да се увеличава перото в бюджета за доброта. Това напомня този безкомпромисен роман. Това е маркер за цивилизованост, защото свободата не е само свободно да купуваш или продаваш и да си правиш каквото ти е приятно. Културата е и самоограничение, а това значи най-общо да не вършиш лоши неща, да не нарушаваш правилата и да носиш лична отговорност.

В ирисите му е изрисувана Вселената. Мама все така казваше. Може да не умеел много неща, но пък носел Вселената в очите си.

Емпатията има граници и е добре те да се уважават. Не можеш да си в обувките на другия, но можеш да знаеш, че е друг, да знаеш точно защо е друг, и да не затваряш очите си за това, да му подадеш ръка, да го обичаш или поне да ти пука. Защото една от формите на болка не е само физическа, има и

особена форма на безутешност и тя е да се усещаш невидим,

очите да те отбягват поради невежество или ограниченост. Човешкото естество невинаги е приемливо или лесно, но това не означава, че не съществува или че не заслужава нормално всекидневно отношение и условия за живот. И да, има разлика между лицемерие, политическа коректност и доброта.

В интерес на истината, всеки, който живееше тук, беше наполовина динозавър. Ала уврежданията им бяха толкова различни, че всеки сам по себе си като че ли беше последният представител на вида си.

Брайън смята брат си за динозавър, за нещо безследно изчезнало пред очите му, за липса, запълваща пространството, за създание, което не принадлежи към човешкия вид. В рамките на едно лято заедно той налучква пътя към Люсиен, но и към себе си, и преминава през лабиринт от грешки, безсилие и гняв, за да достигне до нещо неподозирано, воден от интуицията на сърцето си.

Ако в тоя момент по пътя над нас мине кола, шофьорът ѝ ще съзре между дърветата две момчета, нагазили до колене в потока. И ще му се стори, че се прегръщат.
– Ти си ми брат – казвам аз. – Братя сме.

Може и да не е случайно, че Рутгер Брегман, автор на „Утопия за реалисти“ и Humankind: A Hopeful History, е нидерландец, също като Робен. В книгите си той предлага нов подход в борбата с бедността и неравенството и гледа от перспективата, че повечето хора са добри и само една част не са решили наистина да го проявят, не са решили да действат всекидневно като такива. Гледната му точка е противоотрова срещу безпощадния цинизъм и безсилното повдигане на рамене.

В един момент книгата се сроди пред очите ми и с „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Идеята за изключителната история на тези други двама братя се поражда, когато шведската писателка наблюдава един фантастичен изгрев с розова светлина над езеро:

… да, беше нещо с неземна красота, и изведнъж имах силно преживяване, нещо като видение за изгряващата светлина на човечеството, и почувствах, че нещо се запалва отвътре.

Писах този текст на 17 юли, когато имен ден има Марин Бодаков, а една от неговите най-лични книги е именно тази на Линдгрен. Марин има забележителен текст, обяснение в любов към Астрид и писането ѝ:

Вече 36 години съм възгрозен, възглупав и възпъзлив Шушулко, но нямам смел, лъчезарен и любящ брат като Йонатан Лъвското сърце, нямам никого.

Нямам кой да скочи с мен през прозореца, за да ме спаси от горящата къща. Нямам с кого да скоча в пропастта, за да го избавя от парализата – и да се веселим в блажената Нангилима.

Имам дъщеря, съпруга, родители, приятели, но брат, брат си нямам.

Чел съм „Братята с лъвски сърца“ за пръв път на 8, но едва сега разбирам разкритото в романа двойно дъно на смъртта, между което кипят приключения с насилие, красота и доблест.

Затова, когато дойде време да скоча през смъртта, Астрид Лъвското сърце ще ме помилва по бузата и ще литна в двойната бездна, хванал за ръка точно тази книга.

– О, Нангилима! Да, Йонатан, да! Виждам светлинката. Виждам светлинката.

Писане като това на Робен (автор, прочее, и на детски книги) и Линдгрен ни кара да видим светлината, да съзрем братята и сестрите си на хартия и да очакваме изгрев, а не залез за човечеството. Приятно четене на плажа и дано нещо се запали отвътре, докато кожата е пощадена от изгаряне.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.