Tag Archives: книги

На второ четене: „Балконът“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/balkonut/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Балконът“

илюстрации Калина Мухова, сценарий Зорница Христова, изд. „Точица“, 2018

Възможно е да си я купите спонтанно, например заради спокойната ѝ корица. На пръв поглед са ви привлекли архитектурата на балкона, въпросът защо е зазидана вратата му, детайлите с ковано желязо, синьото на буквите. После виждате сенките на голите клони, наветите от вятъра листа, накацалите птици, късните цветя в саксиите, прорасли от незнайно къде: и ето го с това усещането за сезон и изтичащо време. Може би после ще ви хрумва да гледате често корицата, за да не изпуснете някой детайл. Все пак всичко зависи от вниманието ви, защото „Балконът“ е рисувана книга без думи. За да оживее, има нужда от вашето съдействие.

Наистина още от корицата притеглят рисунките с молив на художничката Калина Мухова – родена е през 1993 г., но вече е участвала в редица световни проекти. След първото очарование обаче бързо става възможно човек да се зачуди и дали „Балконът“ не отдалечава, вместо да приближава, малките читатели до книгите. Дали щом няма думи, това не става още един екран, на който нещо си тече и бърбори; още едно анимирано филмче, което няма нужда от задълбочено внимание? Дори служебният текст накрая показва, че книгата има и сценарист – Зорница Христова.

Един от най-популярните братовчеди по идея на „Балконът“ вероятно е графичната новела The Arrival. Авторът Шон Тан, издаван на български с „Приказки от крайните квартали“, разказва без думи за имиграция, с желанието така да предизвика по-директна емпатия у „читателите“. Явно е сработило: книгата, издадена през 2006 г., и до днес е обичана. Тан признава, че процесът повече е приличал на правене на филм, отколкото на писане на книга.

В „Балконът“ все пак има малко думи: на последната страница е стихотворението на Атанас Далчев, вдъхновило книгата. Затова и вероятно понася сравнение с „Изобретението на Хюго“ на Брайън Селзник, разказана с малко текст и много рисунки с молив. И Селзник като Тан използва рисунките кинематографично (а и разбира се, книгата получава своята бляскава, или ако сте строги – леко кичозна екранизация). Приличат на сториборд – скиците, които се правят в помощ на снимачния ден, за да бъдат набързо преглеждани при построяването на кадрите. В „Изобретението на Хюго“ дори го има типичното кадриране – спазени са правилата за редуване на близки и общи планове, а самите рисунки по-често не са много детайлни, за да се възприемат за секунда.

„Балконът“ съществува в друг ритъм. Моливът на Калина Мухова не маркира детайлите като този на Селзник, а се задълбочава в тях. Не е черновата на режисьора. В книгата сме в света на малко момиче: самото то вероятно обича моливите си и сигурно все още не умее да се изразява добре с думи. Когато рисува това момиче, художничката някак естествено преминава в по-детски стил; в лицата на възрастните се вижда друго умение. Докосващо е, защото виждаш, че Мухова съчувства на героите си, мила е с тях, внимава да влезе в света им. Това ти помага да поискаш да се приближиш, което ми се струва важно за книга без текст. Нищо не те държи на ръка разстояние, дори първоначално да си отгърнал с недоверие. Усеща се, сякаш рисунките ти казват: „Хайде доближи се, виж какво има тук, ела да разгледаш и там…“

В историята малко момиче си играе с кана с вода. Не от скука или лошотия, естествено, а от любопитство. Родителите му обаче го наказват за страничния ефект на играта – каната става на парчета – като го изпращат в ъгъла. Има ли наистина нужда от думи, за да се предаде тази ситуация? Усещането да си малък, да бъдеш наказан несправедливо от някакви мощни гиганти, които имат свои правила, често неразбираеми за теб, е ясно на всички ни. Често – болезнено ясно. Няма нужда от друго, освен да бъдем оставени за момент с това усещане.

Съчувстваш и защото момиченцето не се отказва, не се оттегля навътре в себе си, а открива какво да му стане любопитно и в ъгъла. Вижда знак, че стената не е стена, защото тук има белег за балкона със зазидана врата. Също като изпращането в ъгъла, зазиждането на балкона е нелепа стъпка, наказание, което само възрастен може да измисли. Сигурно има много практични обяснения, но си остава грозно и глупаво. А после в историята идва и надеждата: за малкото момиченце и за малкото дете в читателя.

„Балконът“ все пак е близо до четенето, защото включва тази част от мозъка, която е свързана с дълбокото внимание и съсредоточаване. Не онази част, която се възпламенява от адреналин и те кара да искаш да четеш бързо и повърхностно (доста нови, най-често мачо автори са направили цяла кариера от това да пишат с много думи книги, които дават на мозъка усещане за екшън филм вместо за литература).

Стихотворението на последната страница не е бележка под линия, а друг пласт към историята. Рисунките всъщност не просто не буквализират Атанас Далчев, а си позволяват да отидат в съвсем друга посока от неговата. Изборът на автор от учебниците по литература също доближава по изненадващ начин тази книга до книгите.

Неотдавна бях в книжарница, търсейки някаква литературна класика, и си дадох сметка, че тя съществува в два варианта: ученическо издание с ярка корица и свръхскъп том, опакован в кожа, който е не толкова за четене, колкото за обзавеждане на кабинет, вид скъп тапет за един или друг колекционер. Нямаше най-елементарен вариант с меки корици без кожа или детска рисунка отпред. Идеята, че никой между ученика и колекционера няма полза от тези книги, е абсурдна. Все пак тези заглавия, стихотворения и автори – когато са добри – са за четене, препрочитане, опознаване. Компания, с която да живееш през годините по един или друг начин.

Веднъж наблюдавах как момченце дърпаше книга след книга от колекцията ми с детски заглавия и настояваше да му се четат. В един момент стигна до „Балконът“ – приятна почивка за гласовите струни на възрастния. Детето обаче беше изпаднало в някакво опиянение, знаете за кой момент говоря: искаше да слуша още и още. Не разбираше идеята за книга без думи, очите му се разшириха в известно недоверие. След още няколко заглавия обаче се върна към нея и пак я разгледа. С това и приключи играта на четене, която беше заменена от игра с бутоните на кухненския часовник.

„Балконът“ не е за всеки момент и да, може би ще изисква да я обясните. Все пак не я подминавайте – не е мързелив начин за четене, а прозорец за задълбочаване с болезненото и с надеждата.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Лиу, Роденбах, Хандке

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/liu-rodenbach-handke/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Трите тела“ от Лиу Цъсин

първи том от трилогията „Земното минало“, превод от китайски Стефан Русинов, София: изд. „Колибри“, 2020

Повече научна или повече фантастика? Не знам. Науката през последните дни звучи с нарастваща невероятност. И очевидно знаем все по-малко от необходимото, за да осигурим оцеляването си. Или знанията ни са просто нулирани, както се случва с физическите закони в този прочут китайски роман.

По време на пандемия да четеш „Трите тела“ е много особено занятие. И бездруго първите страници, посветени на Културната революция, ни връщат в настоящето. Да, живеем в епоха на непредвидимост: знаем каква ще бъде траекторията на две частици в пространство без гравитация. Но ако прибавим трета частица, прогнозите стават невъзможни. Трителната цивилизация, която измисля Лиу Цъсин (измисля ли я изобщо?), разполага с три слънца. И тази цивилизация е враждебна към Земята. Те вече пътуват към нас. Ще се опитат да ни унищожат. Как да реагираме?

Лиу Цъсин пише: „Щом се разчуе за бъдещото нашествие, в душата си всеки човек ще стане нов човек и светът също ще стане нов свят. Все си мисля какво щеше да бъде, ако преди две хиляди или още повече години човечеството беше разбрало, че след няколко хилядолетия ще бъде нападнато от извънземна флотилия, какво щеше да представлява човешката цивилизация в момента?“

А прихванатото послание на трителяните към хората е „Вие сте буболечки“. Затова предлагам игра. Игра, каквато ще му се хареса на Лиу Цъсин. Ще сменя буболечките в последните страници на „Трите тела“ с коронавирус:

„Вижте коронавирусите. Технологично те са много по-назад от нас, отколкото ние от трителната цивилизация. Как не сме се опитвали да ги изтребим: залагали сме им отрови, пръскали сме ги от самолети, внасяли сме им естествени врагове, унищожавали сме яйцата им, стерилизирали сме ги чрез генна модификация, палили сме ги, давили сме ги, във всеки дом има спрейове срещу тях, под всяко бюро има тупалка за мухи или друго оръжие срещу тях… Тази предълга война е съпътствала цяла човешка цивилизация. И до момента битката е на кантар.“

С други думи: за мен Лиу Цъсин е пророк. И гений. Една книга ни обяснява това, което се случва точно сега. Един роман на научните идеи, страха и невъзможното, станало изведнъж възможно. Просто първи том от катастрофата.

В свое есе Лиу Цъсин казва:

„Невинното и добронамерено отношение на хората към Вселената разкрива един странен парадокс: на Земята можем най-безцеремонно да стъпим на друг континент и да изтребим себеподобна цивилизация, например с война или зараза, докато в същото време отправяме топли погледи към небето, убедени, че ако съществува извънземен разум, той също ще е изградил цивилизацията си върху универсални и възвишени морални задръжки, както и че зачитането и обичта към различните живи същества е подразбиращ се принцип на поведение във Вселената.

Според мен трябва да е точно обратното – добронамереността си да изместим от Космоса към себеподобните си на Земята, за да изградим доверие и разбиране между различните народи и цивилизации, а към Космоса отвъд Слънчевата система да сме нащрек и да не се свеним да предполагаме възможно най-лошото за евентуалните „други“ там. За крехка цивилизация като нашата това несъмнено е най-отговорното поведение.“ (Превод от китайски Стефан Русинов.)

Не само гениален фантаст, но и истински добър човек, казах ви.

„Музей на бегинки“ от Жорж Роденбах

превод от френски Красимир Кавалджиев, София: изд. СОНМ, 2020

Меланхолният Роденбах е отдавна известен у нас. „Мъртвият Брюке“, най-известното произведение на белгийския писател, излиза в България през 1919 г. в превод от френски на Гео Милев. Във въпросното издание на библиотека „Везни“ той още е Роденбак. Едва през 2000 г. Дружество „Гражданин“ издаде в превод на Красимир Кавалджиев и с много приложения „Мъртвата Брюге“. Оттогава насам познаваме на български и още творби на Роденбах: „Звънарят“, „Колелото на мъглите“, „Изкуството в изгнание“, от съвсем скоро – и „Призванието“.

Защо обаче отделям специално внимание на „Музей на бегинки“?

Роденбах е израснал в майчините сенки на фламандските бегинажи – онези самостоятелни женски религиозни общности от XIII век насам, които обаче имат много по-либерални правила за общежитие от манастирите. Как изглеждат те? Бегинажите се изграждат около вътрешен двор, отделени са с високи стени от града и дори с ровове с вода. Бегинките живеят по една-две в къща, заедно със слугинята си. Повечето са неомъжени жени или вдовици, които не искат или не могат да разчитат на близките си. Те не са принудени да дарят имотите си на бегинажа. Бегинките са възпитавали сираци, грижили са се за бедни и болни, извезвали са дантели.

Напълно подобаващо на темата, и историите за бегинките също са като дантели. Изящни, тъжовни, преливащи от красота. Преливащи от спокойствие, при което всеки детайл присветва като бисер. Точно такива истории, каквито са се харесвали на приятелите на Роденбах – Емил Верхарн и Морис Метерлинк. Или на парижките му приятели, които са го имали за повече французин от самите себе си.

Докато четях филигранните текстове в книгата, през цялото време си представях сестра Пулхерия или сестра Годлийва да покриват смутено лицето си с ръка, изумени как изобщо могат да бъдат достойни някой да се занимава с тях, камо ли да станат предмет на художествено изображение.

У дома спазваме традицията на Бъдни вечер всеки член на семейството да чете история, която го е поразила през изтичащата година. За невероятната 2020-та вече съм готов със своя избор – „Яслата“, последната, девета история от книгата.

Сестра Моника разбира, че сестриното ѝ дете е починало – и разстроена, тя се спъва и потрошава восъчна фигура на новородения Исус, с която трябва да украси яслата в църквата. След множество терзания Роденбах ни води до следния параграф, вие ще прецените дали е зловещо, или не:

„Работата е там, че коледният Иисус не беше друг, а малкият ѝ кръщелник, починалото тази сутрин дете, което тя бе донесла по мръкнало и нежно бе положила там със съгласието на майка му. Интрига на съдбата! Ясно изразена Божия воля: детето бе починало в такъв ден само с чудодейната цел за замести Иисус в яслата.“

Човек много трябва да внимава какво точно пише. Роденбах умира на 43 години на 25 декември 1898 г. А след ред политически перипетии с управата на Брюге/Брюж негов паметник е поставен в Гент, в близост до бегинажа, край който са преминали момчешките му години.

„Нечакано нещастие“ от Петер Хандке

разказ, превод от немски Владко Мурдаров, София: изд. Black Flamingo Publishing, 2020 

През 2019 г. австрийският писател Петер Хандке получи Нобеловата награда за литература. Тя му бе присъдена, след като в Шведската академия имаше поредица от скандали по повод неприемливо поведение на нейни членове и техни близки. Последва обаче нов скандал: веднага в обращение бе вкарано знаковото присъствие на Хандке на погребението на Слободан Милошевич и репликата му: „Щастлив съм да бъда близо до Милошевич, той защити сръбския народ и затова е различен от мнозинството от останалия свят.“

Хандке, разбира се, никога не е отричал или омаловажавал масовите убийства по време на войната в бивша Югославия между 1991 и 1995 г. Той обаче твърди, че Милошевич никога не е знаел за сръбското клане на босненски мюсюлмани в Сребреница през 1995 г. През 1972 г., когато писателят публикува своя разказ „Нечакано нещастие“, той е на 30 години. Предполагам, че в този момент изобщо не е подозирал за съществуването на 29-годишния Слободан Милошевич, който наскоро се е дипломирал по право и тепърва ще оглави „Техногаз“, а после – Београдска банка.

По това време Хандке си има други грижи: на 20 ноември 1971 г., след употреба на антидепресанти и болкоуспокояващи, на 51-годишна възраст се самоубива Мария Хандке, неговата майка. И писателят пише „Нечакано нещастие“, за да разбере защо. „В рубриката „Разни“ в неделния брой на каринтския „Вестник за народа“ пишеше следното: „През нощта срещу събота една 51-годишна домакиня от А. (община Г.) се е самоубила, като е взела свръхдоза приспивателни.“ Хандке пише своя разказ, за да се противопостави на хладното хроникално съобщение във вестника.

И тук веднага искам да скоча твърде напред във времето – в 2006 г. Тогава „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ се опитва да си обясни поведението на Хандке спрямо диктатора Милошевич: „С времето разпадаща се Югославия се превърна за писателя в нещо като Австро-Унгарската империя за късния Йозеф Рот. Една утопия. Идеята за страна, където цари мир и разбирателство между народите, последно укрепление срещу фашизма и претенциите на модерността.“ Свръхкритичният Хандке вижда авторитаризма в целия останал свят, но не и у авторитарния Милошевич…

Всъщност моето разбиране за разказа „Нечакано нещастие“ е, че в съзнанието или в подсъзнанието на Хандке майка му и Милошевич своеобразно съвпадат… Още повече че сърдечният удар на сръбския политик продължава да предизвиква въпроси. Може би тази интерпретация е твърде смела, но намирам основания за нея и в биографията на Хандке от Ханс Хьолер: крайният страх за майката и нейната смърт водят до безпрецедентно до този момент у Хандке осмисляне на социално-политическите, ако щете, класови причини за един житейски крах.

За мен по-важно обаче е твърдението на австрийския есеист Жан Амери (лагерник от Аушвиц, Бухенвалд и Берген-Белзен, който ще се самоубие няколко години по-късно), че смелият син разказвач превръща историята за живота и смъртта на своята майка в история как да се преживее всичко и как да се продължи да се живее… Словенката Мария Хандке срещу целия останал свят. Слободан Милошевич срещу целия останал свят. Мария в Слободан. Кой знае…

Може би всичко се връзва през годините, колкото и в „Нечакано нещастие“ логиката на паметта постоянно да се развързва, особено в последните страници на този удивителен разказ. Разказ, който завършва с „По-късно ще пиша по-подробно за всичко това.“ В превода си на биографията от Ханс Хьолер проф. Мурдаров дава това изречение по друг начин: „По-късно ще пиша за всичко по-точно.“ По-подробно или по-точно: това са двата бряга, в които се блъска нещастието.

По отношение на заблудата или твърдоглавието, или безумието на Хандке относно Милошевич обаче нобелистът Гюнтер Грас казва нещо много важно: „Той се заблуждава. Но по тази тема и до днес има наложени редица табута. Например вината на европейските държави за катастрофата в Югославия. Никой от политиците не се осмелява да посочи отговорността на Германия, тогава управлявана от Кол и Геншер.“ Разбира се, най-лесно е да изгори Хандке, особено ако не сме го чели. Прочее, така изгоря по-късно и Грас (или се самоизгори), но това е друга тема…

Или пък не.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Книга за другите“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/kniga-za-drugite/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Книга за другите“, съставител и редактор Зейди Смит

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева, изд. ICU, 2016

Това е сборник с разкази, чиято задача е автори да измислят персонаж и история за него. Понятието „персонаж“ идва от наименованието на маските, които актьорите са носили на сцената в античния театър. Настоящият сборник, съставен и редактиран от добре познатата на български световна литературна звезда Зейди Смит, показва какво има зад маската на множество човешки и нечовешки същества. Вглежда се в тях, пита се какво ги определя и съдържа и какво мотивира действията, предразсъдъците и противоречията им. Не се опитва да ги редуцира и смали до две думи и бърз извод.

За голяма част от литературата хората са сложни. Не са само черни или бели. Тя помага да ги видим в подобие на цялост. Зейди Смит припомня във въведението си думите на Симон Вейл, че „персонажът е свещено човешко същество“, и повечето от авторите са писали историите си и с тази идея наум. С разбирането, че хората не са неща, а личности. Тази идея, особено днес, е наистина важна, защото именно езикът на литературата е опит за съпротива срещу обезчовечаването и е призив в защита на нюанса, на уважение към задълбочаването, на култивиране на вглеждането в себе си и в другите.

Качеството на разказите варира, но това не е нещо лошо. Така се показва почти пълен диапазон в изкуството на прозаичния портрет. В българското издание авторите са двайсет и един (не са включени два графични разказа – „Джъстин М. Дамиано“ от Даниел Клоус и „Джордан Уелингтън Линт“ от Крис Уеър) и сред тях изпъкват имената на Ник Хорнби, Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, Александър Хемон, Андрю Шон Гриър, Джордж Сондърс, Джонатан Летъм, Джонатан Сафран Фоер, Тоби Лит и Дейв Егърс. Прави впечатление, че малко от авторките в книгата са превеждани на български, а са също така интересни, награждавани и популярни. Всъщност „малко“ е меко казано, единствено Зейди Смит е превеждана. Но най-вероятно скоро на български ще има и книги на Зи Зи Пакър, Едуидж Дантика, Вендела Вида и Миранда Джулай.

Прочитът на сборника, особено в настоящата ситуация на глобална и локална изолация, въздейства като върволица от срещи с хора и поне малко помага да се наваксат липсите от пълноценна комуникация на живо. Разказ след разказ, погледът се разхожда, слуша обръщения, наблюдения, разговори, изповеди и поздрави. Разнообразието е голямо в тази галерия от образи.

Читателят може да бъде привлечен да се вгледа в страха на един мъж от живота. Или във фрагментите от житието на министър-председател, на съдия, на лъжец, който ще бъде прикован на кръста, на „дъщерята“ на Нелсън Мандела, на бяло пале с кафяво около едното око, на колекционерка на изкуство. Или да се хили на комиксовата биография на писател и да се засмее меланхолично на произшествията от връзка, тръгнала от сайт за запознанства. Да се смълчи при гледката на майка и син, останали без шанс за последна истинска среща. Да поразмишлява върху природата на жабите. Да лети в самолет със знаменит актьор. Да се разхожда из Манхатън с налудничав филмов критик. Да наблюдава единствения зрител в кинозала, който няма усещането, че е сам. Да гледа как деца си играят: „нощем телата им все така копнееха да тичат и макар да им беше забранено, не се стърпяваха“ (Андрю Шон Гриър).

Погледът ми остана дълго време и върху тази фраза – „възрастните вехнат, когато ги пресадиш“ (Дейвид Мичъл). И върху този фрагмент от разказа, изграден от Джонатан Сафран Фоер като диктофонен запис на монолога на баба с безброй съвети и спомени: „Сигурно за теб не значи нищо, но когато беше бебе, те приспивах, като ти пеех американската азбука. Когато стана на две, говореше по-добре от мен. Това ми беше Нобеловата награда!“ За Мичико Какутани, дългогодишна литературна критичка в „Ню Йорк Таймс“, разказите на Тойбин и Дантика са с емоционалната плътност и дълбочина на романи в умален мащаб.

Сборникът завършва с чудовище, което не се е виждало в огледало, не е тръгнало по пътя на себепознанието и не знае, че е чудовище. Литературата – и този сборник не е изключение – ни учи да не сме чудовища.

Трябва да се каже и че това е благотворителна антология – приходите от продажбите отиват за ученици в образователна програма по творческо писане в Ню Йорк. Едно подобно българско начинание не би било лоша идея.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Белоу, Мишима, Ъпдайк

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bellow-mishima-updike/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Равелщайн“ на Сол Белоу

превод от английски Боряна Даракчиева, София: изд. „Лист“, 2020

Може би „Равелщайн“ на Белоу има за американския академичен елит същото значение, каквото има „Сбъднати молитви“ на Капоти за висшето общество в САЩ: и в двата случая един много голям писател изнася на показ „тайните“, които едва ли не всички знаят, но никой не споделя на глас. Тайната в случая е хомосексуалността на Алън Блум (да, точно той е Равелщайн в този роман). Но нали големият социален мислител от Чикаго е знаме на консервативната политическа идеология, независимо дали го иска, или не. Нали той триумфално обхожда света с книгата си „Затварянето на американското съзнание“, чрез която не само става желан събеседник за Тачър и Рейгън, но и баснословно забогатява. За капак, Сол Белоу намеква, че Равелщайн си отива от СПИН.

Това е последният роман на Белоу. Той го публикува през 2000 г., когато е на 85, но сякаш пише трепетен юноша. Или Пруст. Разбира се, че тогава книгата предизвика страхотен скандал – ако не за друго, то защото Белоу, вместо да се занимава с големите исторически събития на своето време, се вглежда в една сензационна личност. Дори не в идеите на героя, колкото във всекидневието му из скъпите магазини на Париж или в това как урежда любовните сделки между собствените си студенти.

Към този момент Алън Блум е покойник от 8 години – и интелектуална икона. Предателство ли е това, че неговият дългогодишен близък приятел Белоу оповестява сексуалните му тайни? Или нобелистът и вероятно най-важен към този момент американски писател просто изпълнява желанието на Блум тъкмо той да напише биографията му. А може би самият Белоу съжалява мъничко за разкритието.

Писателят описва пътя към смъртта на своя приятел. Описва Блум/Равелщайн направо с любов. В интервю пред „Ди Цайт“ по повод своята раздразнителност спрямо интелектуалците Сол Белоу казва: „На един истински интелектуалец се падат по хиляда псевдоинтелектуалци. Аз действително се съмнявам в европейското културно, в това тяхно самохвалство, и изобщо не вярвам, че бакалинът знае кой е Русо или Дидро. Освен това смятам, че всички книги, взети заедно, са оказали незначително влияние върху обществото като цяло.“

Алън Блум е бил истински интелектуалец. Прочее, в книгата има немалко страници, посветени на всекидневното общуване с Мирча Елиаде, като Белоу не пропуска да отбележи фашисткото румънско минало на прочутия юнгиански специалист по митология. Белоу не пропуска и себе си в критиката, и своето собствено пътуване към смъртта, собствените си интимни крушения и убедеността си, че образованието надали допринася за добруването на обществото.

Ако се доверя на електронния каталог на Народната библиотека в София, Блум няма книга на български, може би само една-единствена статия. Не така, слава богу, е положението с Белоу – неотдавна изд. „Лист“ публикува и „Приключенията на Оги Марч“, разполагаме с превода на Кръстан Дянков на „Не изпускай деня“, а в сп. „Съвременник“ през 1996 г. беше представен романът му „Език мой, враг мой“.

Докато попивах шеметната като шампанско проза на Белоу, си спомних за един роман от същата белетристична боя – „Блуменберг“ на Сибиле Левичаров. Опърничавата немска писателка не заключва под чуждо име почетния мюнстерски професор по философска херменевтика Ханс Блуменберг, когото вече познаваме и на български с „Парадигми към една метафорология“, а ползва директно името на своя прототип за заглавие на последните му часове. Към тази традиция бих прибавил и Томас Бернхард дори – сещате се за заниманията му с Витгенщайн. Интелектуалната саморазправа с интелектуалното не е от вчера. Но у Белоу тя е бравурна саморазправа и буквално със самия себе си.

„Морякът, комуто морето обърна гръб“ на Юкио Мишима

превод от японски Дора Барова и Пана Барова-Озджан, София: изд. „Апостроф“, 2020

Това е история, стара като света. Пред нас е 13-годишният Нобору, който – като всеки по-софистициран юноша, боледува от потребността си за съвършенство. Своя идеал Нобору открива в помощник-капитана Рюджи, любовник, а по-късно и съпруг на неговата красива майка Фусако. Юношата най-после има баща, но цената за това е твърде висока – Рюджи трябва да слезе от кораба.

Историята обаче, освен интимно, има и чисто геополитическо измерение. Рюджи е символ на доблестта и величието на древна Япония, докато Фусако е Западът – изискан, консуматорски, ако щете, дори покварен в очите на тези, които имат нужда да се борят с поквара… Затова след сватбата Рюджи престава да бъде идеал за Нобору: от мъжествен моряк той се е превърнал в служител в луксозен мъжки магазин в Йокохама. И неизбежно ще бъде наказан за своето предателство. Така и става. След като е тренирала с убийството на едно котенце, момчешката банда, в която участва Нобору, ще унищожи нищо неподозиращия Рюджи. Бившият моряк ще бъде отровен с горчив чай – както горчив е мотивът за славата, който често прошумолява като вълна в книгата.

Давам си сметка, че това е много евтин преразказ на романа. Прочее, един роман, чието заглавие знаково греша и постоянно преправям на „Морякът, който обърна гръб на морето“, макар и така да е вярно. Разбира се, грамотният читател веднага ще открие в него черти от политическата естетика на Мишима – хем консерватор, предан на древната японска традиция, хем обсебен от „перверзните“ европейски провокатори Реймон Радиге, Оскар Уайлд, Жорж Батай… С просто око се забелязва и колко много заглавието на романа дължи на Марсел Пруст. Не бих могъл обаче да предам другояче, освен с цитат, чувствената омара в тази книга на Мишима. И ща – не ща, ще трябва да цитирам цялата книга. Затова и ще се откажа от образци на стилистичното съвършенство у Мишима и ще уседна в темата.

Смъртта е еротика. Еротиката е смърт. Мъжествеността е ужасна показност. Няма как да е другояче за един болезнен юноша, който търси как да се справи с празнотата си и празнотата на японското общество след Втората световна война. Само убийството предизвиква усещането, че живееш… Иначе си просто бройка – в бандата Нобору е №3, а на другите участници в убийството изобщо не научаваме имената. Ако влезем в обущата на Юлия Кръстева, бихме могли да си спомним за дефинирания от нея синдром камикадзе – понеже ти не си идеален, то аз ще те накажа, но ще накажа едновременно с това и себе си. И така самоубийството на вечния юноша Мишима става далеч по-разбираемо. Както и личната му гвардия, и опитът за преврат, целящ да възстанови императорската слава.

Премиерата на „Морякът, комуто морето обърна гръб“ е през 1963 г. През 1976-та излиза филм по романа, с участието на Крис Кристофърсън, като действието е пренесено в Англия, а през 1990-та в Берлин е премиерата на опера по книгата, дело на големия композитор Ханс Вернер Хенце. Пак през 1990 г. у нас публикуваха първия роман на Мишима на български – „Златният храм“, който остроумно беше придружен с предговор на големия съветски японист Григорий Чхартишвили, когото днес цял свят познава като Борис Акунин. Оттогава още няколко книги на един от най-жестоките литературни стилисти на ХХ век станаха притежание на българския език. Аз поне съм много любопитен какво представлява книгата му „Моят приятел Хитлер“ от 1968 г. – не знам защо я свързах с „Моята борба“ на Карл Уве Кнаусгор. Разтършувах се и попитах приятелка японистка. Ето какво ми отговори тя:

„Знаеш ли, повечето японци в академичните литературни среди, с които съм общувала, са по традиция леви и в най-добрия случай за Мишима те мълчат. В разговор на чаша бира може да кажат, че стилът му е страхотен – и толкова. Много нееднозначен е Мишима – това е единственото нещо, което мога да кажа със сигурност.“

А аз бих дал на студентите си да сравнят „Майките“ на Теодора Димова с „Морякът, комуто морето обърна гръб“ – нали си спомняте, че децата убиваха своята учителка Явора в момента, в който тя им сподели, че ще ги напусне. Явора, която компенсираше ужасните им майки. Япония след войната. България след държавния социализъм. Отцеубийството и майцеубийството на въображаемите родители…

На финала: тази много важна книга е последният превод на забележителната преводачка Дора Барова. Превод, довършен от дъщеря ѝ. Липсват ми случайните срещи с госпожа Барова, при които никога не посмях да я заговоря. Но такъв мощен преводачески екип надмогва смъртта и времето.

„Книгата на Бек“ на Джон Ъпдайк

превод от английски Йордан Костурков, София: изд. „Кръг“, 2020

Бек е въображаем персонаж: той препраща не само към Ъпдайк, но и към други прочути американски писатели – като Норман Мейлър, Бърнард Меламъд, Дж. Д. Селинджър… Последните трима изброени са евреи, какъвто е и Хенри Бек. За разлика от него, Ъпдайк е бял англосаксонски протестант. Но всички са писатели.

Всъщност Бек вече се чувства антиписател – в средата на 40-те си години, ерген, с комплицирани любовни истории, с отлична репутация и вече линееща слава… Не пише, а се препрочита. Пътува за културен обмен в Източния блок – СССР, Румъния, България.

У нас Бек се влюбва в поетесата Вера Главанакова – отдавна за всички е ясно, че под това име Джон Ъпдайк описва магнетичната Блага Димитрова. Впрочем „Българската поетеса“ е най-ведрият разказ в тази книга. Ако в другите разкази от сборника насмешливостта и самонасмешливостта се състезават помежду си, то в българския има нещо друго. Какво е то?

Вера Главанакова надписва своя книга на Бек „искрено, с много правописни грешки, но и с много…“ – и тук Бек започва да се чуди дали последната дума е лудост, или любов. А аз за пореден път се чудя дали това изречение не препраща към едно прочуто изречение на Радичков, а и за нещо сходно у Канети… Чудя се и дали приятно циничният писател Петров не е Георги Марков, голям почитател на Белоу.

Може би съществената разлика между Главанакова и Бек е в това, че тя се интересува от любовта, а Бек… Бек е писал есе за оргазма. Може би и затова той ѝ посвещава екземпляр от романа си ето така: „Аз най-искрено съжалявам, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света.“ Прочее, това е онази Блага Димитрова, която тепърва ще става бунтар – сега-засега само в книгите тя се чувства в безопасност. В този момент тя е като българските монаси, обяснени на Бек от Петров така: „Понеже монасите са твърде малко, нещо монашеско се вселява у всички.“

Другите разкази, с отчетливи репортажни елементи, много повече приличат на едно друго произведение, появило се посредством културния обмен – „Музите са чути“ на Труман Капоти. Още ме напушва смях, когато си спомням за шофьора, който вози Ъпдайк/Бек към Брашов и истерично надува клаксона. За американския гост той е луд и опасен, а за мен днес този шофьор е диктаторът Чаушеску. Само на мен ли ми се струва, че историите на Бек, разиграващи се в Щатите и Лондон, са много по-комплицирани и емоционално, и стилистично?

Всички разкази обаче са образец на възторжена резигнация от литературния занаят. Струва ми се, консерваторът Алън Блум страшно би харесал твърденията на либерала Ъпдайк/Бек по повод принудата да преподава „на петнайсетина студенти бакалаври, които водеха забележителни разговори без задръжки, и да чете техните печално небрежни ръкописи. Апатични и схватливи, на тези младежи им липсваха не само патриотизъм и вяра, но и елементарната етика, която конкуренцията налага. Те живееха на гърба на своите бащи, които презираха, системно се увличаха от жестокостите и изглеждаха узрели да приемат фашизма. Политическите им възгледи бяха пародия на либералните убеждения, които Бек ценеше, литературните им вкусове се простираха в посока на второкласни автори като Хенри Милър и Толкин и лягаха далече от онези аскетични, високоморални светии като Томас Елиът, Пол Валери, Джеймс Джойс, пред които скромно и смирено се беше молил Бек“.

Препрочетете този пасаж и ще установите: голяма грешка ще бъде да мислим за тази книга само през „Българската поетеса“. И между другото, още книги от Ъпдайк (и Бек) очакват у нас своя превод в издателство „Кръг“.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Белият тигър“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/beliyat-tigur/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Белият тигър“ на Аравинд Адига

превод от английски Маргарита Дограмаджян, изд. „Жанет 45“, 2009

В блатото на корупцията, дори да си чистобял тигър насред глиганите и комарите, няма как – ще се изцапаш. Главният герой в този роман го знае и в костите си. Разказът му е прободен от остра ирония и напоен с мрачен като въглища хумор, който поглъща и изпепелява всякаква надежда.

След седмици трябваше да разберем кой ще вземе тазгодишния „Букър“, но заради кризата с коронавируса решението ще бъде обявено по-късно от очакваното. В паузата може да се срещнете с някои от другите победители, които може би сте изпуснали – като дебютния роман на Аравинд Адига, който печели британската награда през 2008 г.

И днес много англичани ще ви кажат колко копнеят да посетят Индия. Мечтите за ашрам, за села, окичени с ярки цветя на всеки ъгъл, и въобразеното просветление в очите на свръхбедни деца продължават да виреят, необезпокоени от реалността (друг писател с индийски произход – Никеш Шукла, изразява наслоените върху истината фантазии в есе за англичаните, които редовно му казват намасте като духовен поздрав, а той се опитва да обясни: „Намасте значи здрасти. Това е.“). И не че тези неща не съществуват изобщо, но често се прожектират, без в кадъра да се включват лошите части от страната. В дебюта си Адига набива с думи образ на Индия, който трудно можеш да забравиш. И този образ не е балансиран, напротив – книгата обръща с шамар главата ти в другата посока.

Историята е разказана под формата на писма, които героят ни Балрам пише до председателя на Китай. Той ще идва на посещение в Индия, за да разбере повече за аутсорсинг бизнеса в страната. Балрам не е човек с власт или влияние, а предприемач, избягал от закона. Развълнуван от посещението, без да е питан, той решава да обясни как се става бизнесмен в страната – защото

„ние, индийците, може и да нямаме водопроводи, електричество, канализация, обществен транспорт, хигиенни навици, дисциплина, нито учтивост или точност, но предприемачи имаме“.

На китайския председател ще му бъдат раздадени листовки и ще се здрависва с хора, отдадени да продадат идеята за чиста и духовна Индия, но достъп до пълнокръвната реалност няма да му бъде позволена, смята разказвачът. Затова и в писмата си той се заема да покаже как стоят работите в действителност – а е важно истината да се знае, защото според него бъдещето е в ръцете „на жълтия и на кафявия човек“.

А защо му признава и престъпленията с детайли за името, бизнеса и адреса си – е, в това няма никакъв риск, когато го адресираш до политик. Така е в света на разказвача, който от малък живее в бездната между предизборните обещания и реалността след изборите, когато никой вече не се интересува от друго, освен от заплатата си.

Балрам е роден в бедно селско семейство. Получава името си не от родителите си, а от учител – защото стига до класната стая, наричан просто Муна, тоест момче. Това не е, защото майка му и баща му са особено жестоки, просто така се е случило. Името е от малкото неща, което Балрам ще получи от учителя си. Докато момчето се среща с най-големия си страх – половинметров гущер в ъгъла на стаята, пияният му класен спи на бюрото си, без да го боде съвестта, че е прибрал парите за обяд на децата. Корупцията е толкова дълбока, че точно щом си готов да обвиниш някого, разбираш, че същият не е получавал заплата от месеци, защото друг я прибира вместо него.

В тази система идеята за виновен и невинен се превръща в проста игра на дърпане на въже.

Така е в Мрака, както Балрам нарича бедната селска част на Индия. Тук река Ганг не е свещено място, а опасен катран, от който си излязъл и в който някой ден ще бъдеш погребан. В туристическа Индия и в Индия на докладите, уверява ни героят, всичко е съвсем наред – селата са рай, водата тече чиста и обилна. В реалността на селото обаче единствената идея за болница са трите първи копки, поставени от трима различни политици по време на три различни предизборни кампании.

Силната надежда на всички в семейството, че Балрам ще има различен от техния живот, дава само първия тласък на успеха му – той започва бавно да катери стълбата и да излиза от Мрака. Става шофьор на богато семейство. Започва живота си като „момчето“, по пътя получава име на божество от незаинтересован учител, но успява да заслужи прякора си Белия тигър – защото е рядко предприемчив и умен.

Но нека не звучи, че се приема за по-добър от когото и да е наоколо. Той ясно вижда реалността, без да се опитва да махне и петънце от полепналия и по себе си мрак –

гротеската в книгата включва и него самия.

Той е наблюдателен и умел в разпознаването на възможностите. До него крачи колебанието му като говорещо животно, което го убеждава да не отмъщава, но Балрам чува и друг глас, който напомня, че единственият път нагоре е върху гърба на другите. Той тайно се учи от богатите си господари да използва паста за зъби, да пие уиски и да слага бяла тениска, за да го допусне охраната на мола. Символичното му превръщане в тях е опасно, защото е едва първият урок на закона за оцеляването, в който само понякога по-смелият, а не по-богатият успява да замахне пръв. Без да поглежда назад.

Докато четеш, се ядосваш и клатиш глава, но става по-силно, когато започваш да усещаш гнева на самия автор. През страниците на романа се прелита на крилете на яростта, хумора, изкривената гротеска и ярките образи на телесността, които остават с теб дълго. Разказвачът е напълно откровен за престъплението, което е извършил, за бягството от закона и за настоящото си положение на предприемач – тоест още от самото начало знаем как ще завърши тази история.

Между първия ред на писмата и края им всичко се завърта като в ужасно колело, което не може да бъде спряно. Нещата изглеждат предначертани.

Като се отказва от идеята за шокиращия край, който ни е разказан в началото, авторът пълни със съдържание историята между двете точки и така ни вади от идеята, че каквото и да се случи тук, в Мрака, може да бъде изненадващо. Освен ако не е минимален жест на надежда, на поемане на отговорност, опит да се направи поне нещо дребно за някого. Това е истинската рядкост, истинският бял тигър в този уж естествен подбор.

Ще завърша с още една бележка за автора: днес внезапно се оказва, че много читатели настояват писателите да пишат само историите, които познават и са изживели лично. Самият Адига е добре образован и никога не му се е налагало да прави избори като тези на разказвача си. Когато от „Гардиън“ му задават обичайния, но нелеп в същината си въпрос как си позволява да описва неща, които не познава от първа ръка, отговорът му напомня старата истина за ролята на авторите:

Не мисля, че писателите трябва да пишат само за личните си преживявания. Да, аз съм син на лекар, да, имах формално образование, но за мен предизвикателството пред романиста е да пише за хора, които изобщо не приличат на него […] Това е реалността за много хора в Индия и за нея е важно да се пише.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Диктатура и демокрация“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/diktatura-i-demokratsiya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Диктатура и демокрация“ на П. Ф. Дюпон-Бьорие и Брижит Лабе

илюстрации Жак Азам, превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2013

В ситуациите на криза се отварят рани от различен характер и произход. Те може да са от здравни и политически до социални, икономически и климатични. Кризата е повод за преосмисляне на състоянието на нещата. За преговор. В момента лъсва като след светкавица една голяма несправедливост, превърната в норма, с която сякаш сме свикнали – дефицитът на прозрачност и свобода.

Въпросът винаги е дали раната ще бъде превързана и излекувана, или реакцията ще бъде „то така си беше открай време“, „нищо не може да се направи“ и „няма как да е иначе“. Понякога не става въпрос само за здравето на човека или за здравето на икономиката, на държавния или на личния бюджет. Настоящата ситуация е тест и за демокрацията.

Да си част от живота значи и да си част от отговорността.

Тази книга ясно показва как може да се обясни на деца, че това е важно и за тях. В момента родителите са по-близо до децата си. Може би е подходящ момент за подобен разговор. „Диктатура и демокрация“ помага за него с лекота, особено в седмицата на Андерсен и детската книга.

В рамките на 64 страници чрез примери, казуси и диалози от всекидневието на игрите се проследява преход в света на идеите и промяна в света на хората. Всичко започва с пробив в разбирането за „висшите човешки същества“ и за „нисшите човешки същества“. Някога е имало господари с власт и важност по рождение, но е имало и поданици по рождение. Всички си мислели, че така е редно и така ще бъде завинаги. Днес твърдим, че няма естествено превъзходство и човешките същества се раждат с равни права. Това разбиране постепенно поверява властта в ръцете на народа (поне на теория). А диктатор е този, който решава какво и как ще играят всички деца (а понякога и възрастни), без да попита другите за мнението им.

Когато трябва да се вземат решения от хора, които живеят заедно или играят, ядат и боледуват заедно, не е възможно всеки да прави каквото му щукне, защото има опасност всичко да се развали и да завърши зле, със сълзи, обиди и наранявания. Тогава трябва да се намери начин за избягване на конфликтите и лошите последици.

Демократичните решения и действия целят да има мир и свобода.

Случва се обаче да е необходимо да загубим малко, най-малките възможни парченца свобода, за да спечелим много. „Нащрек“ е любимият ми тематичен раздел в книгата и в него се казва, че трябва да сме именно нащрек, когато се подготвя правило или закон, който отнема малко свобода, без да дава по-голяма.

Ако се случи хората да нямат избор и никаква възможност да решават сами, значи някой или нещо ограбва техния живот и го превръща в ад. Става въпрос най-вече за личния живот – до него достъп имат само хората, които допускаме и сме избрали, никой друг няма право да се разпорежда там. Полицаи, софтуер или други хора или инструменти нямат право да питат дали някой е омъжен или женен, кой му е най-добрият приятел, в какво вярва, колко пари има, дали има деца, хронични болести или е вегетарианец. При демокрацията държавният закон няма право да навлиза в личния живот на хората, той трябва да го закриля, както се пази тайна, споделена между приятели.

Още едно „нащрек“ – ако има закон, който забранява яденето на месо на 1 април или налага нахута в менюто за 3 март, или те кара да декларираш в кметството болестите си, то демокрацията е в опасност.

Идеята за народните представители идва логично. Ако децата са повече от дузина, те могат да изберат свой „капитан“ и така да говорят по-лесно с другия отбор и с неговия „капитан“, за да изберат кога и на какво да играят. „Капитаните“ говорят от името на останалите, които са ги подкрепили. Те са длъжни да работят за народа, за децата и всички останали. За общия интерес на хората, които са ги избрали, а не на някой друг.

Ако някой представител смята, че има повече права от другите – „нащрек“! – демокрацията е в опасност.

Но именно затова, вместо да се режат глави или ръце, се нарязва властта, та никой да не я е взел цялата за себе си.

Когато властта за правила и закони, за решения и правосъдие, за всекидневие, игра и свободно време е добре разпределена, има равновесие. Рискът нечия власт да придобие прекалено голямо значение е по-малък, останалите са там, за да я контролират, а не да си затварят очите или да прощават, защото са приятели помежду си – както, уви, често се случва. Управляващите не трябва да се опитват да вземат цялата власт, защото тя не е тяхна, а на всички.

Народът от своя страна не трябва да спира да упражнява правото си на глас или на несъгласие, защото, ако днес няма сладолед за десерт, това не значи, че утре няма да има, в случай че достатъчно голям брой хора кажат, че го искат.

Тази внимателна и умна детска книга обяснява ясно как демокрацията се нуждае от бдителни хора,

които не само ругаят властта, докато похапват или гледат телевизия. А задават въпроси, проверяват факти и предлагат решения. Те разпитват дали всички играят по правилата, и изследват нови възможности за по-приятни игри. Те отсяват вярното от невярното, честното от нечестното, за да може демокрацията да е жива всеки ден. За да е нещо повече от „Не се сърди, човече“ и случайност на зара.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Багряна, Гьоте, Сноудън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bagryana-goethe-snowden/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Аз обичам самата любов“ на Елисавета Багряна

съставителство и предговор Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров, художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?

Това е финалът на стихотворението „Стихии“ от стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата“, публикувана през 1927 г. Днес, в ситуация на извънредно положение и карантина, в тази легендарна строфа още по-силно проектираме копнежа си по свобода и движение.

Но има и друга Багряна. Вечната и святата се е превърнала в „Светлосенки“. Годината е 1977-ма. Откъде идва стихотворението In memoriam в тази книга? Представете си Багряна сама. Крачи по 30-километров плаж. Може би е преди закуска. Може би е след вечеря. Спокойна, сама, тя крачи по утъпкания пясък, без да усеща никаква опасност. Това е Латвия. Край морето децата събират при отлив кехлибарени зърна. „Северните хора са други – не са емоционални, а са малко по-резервирани“, споделя Багряна пред проф. Иван Сарандев няколко години по-късно. Самата тя вече е по-резервирана. Уталожена. Прояснена. Преживява могъщ отлив – но е все така магическа.

На масите в латвийския писателски дом всички останали са прозаици. Само Ейжен Веверис е поет. Затова двамата ще се хранят заедно. Той пише политическа поезия. Дебютирал е на 70 години със стихосбирката „Садете рози в прокълнатата земя“. Преживял е четири хитлеристки концлагера. „Като неговите стихотворения за войната не бях чела“, казва в литературната анкета Багряна. И започва да го превежда. Превежда стихотворения, в които се разказва как заповедта звучи не „Да се разстрелят!“, а „Да се изведат между боровете“…

Аз познавам тези латвийски борове. Познавам и тези плажове. От едната ти страна е Даугава или Лиелупе, или Вента, а от другата – Балтийско море. Крачил съм по тях десетилетия по-късно. Но изобщо не съм подозирал за връзката на Багряна с тези земи и води, камо ли за Веверис. Той самият не дочаква да види публикацията на своите стихотворения на български, а се е надявал.

И затова Елисавета Багряна пише In memoriam. Това не е първият ѝ реквием. На страница 34 в „Аз обичам самата любов“ съставителите са избрали част от Requiem, посветен на Боян Пенев. Но и този е прекрасен. Като късната, безкрайно овладяна Багряна. Тук го няма първичния взрив на ранното ѝ творчество. И заради стихотворения като посветения на Веверис реквием мечтая някой да напише продължение на „Младостта на Багряна“, но този път със заглавие не старостта, а „Великата самота на Багряна“. Ето как завършва реквиемът за Веверис:

А вечер, изминала пътя до края
и вече поела
отвъдно сияние,
ще гледам как залеза гасне полека…
И все тъй ще търся
човека в човека.

Но тебе, поета, приятеля-брат
не ще срещна вече на този свят.

Ще млъкна за тези конкретни стихове. За тях по-добре да се мълчи. Прочее, съвсем случайно попаднах на това стихотворение. Разтърсих се в други книги – и открих колко много истории има зад него. Зад всяко едно стихотворение в „Аз обичам самата любов“ има купища пътеписи на сърцето. Моля, продължете след мен детективската литературна игра. (А стихотворенията на Веверис в превод на Багряна открих в сп. „Септември“, бр. 11/1975 – стихове в почит към хората, които, „ако паднат, падат така, както падат камбани – / изпълвайки докрай долините / с ехтене“.)

Две неща трябва задължително да отбележим:

Дължим благодарност на Людмила Димитрова и Людмил Димитров, задето с подбора си деавтоматизираха поезията на Багряна – и редом с буйната река на ранните ѝ стихотворения представиха и мъдрото море на късната ѝ лирика, с неговите очарователни мъртви вълнения. Те са едно и също. Само дето всички виждат реката.

За оформлението на „Аз обичам самата любов“ е използван шрифтът Bagryana, създаден от Кирил Златков специално за целите на изданието.

Кой като Багряна!

„Чиракът магьосник“ на Й. В. Гьоте

превод Любомир Илиев, илюстрации Сотир Гелев, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Майстор ли е Йохан Волфганг фон Гьоте? И кои са неговите чираци?

През 1832 г. студент от Мюнхен моли в писмо Гьоте да оцени стихотворенията му. Поетът получава немалко такива молби от млади автори, но в този случай искреният тон го подтиква да напише своя „Доброжелателен отговор“. В него казва: „… музата съпътства наистина с готовност живота, но съвсем не умее да го напътства.“ И за да е сигурен, че сме разбрали, че поетическите усилия са не цел, а резултат от живота на автора, на финала Гьоте слага четиристишието:

Момко, знай от ранна младост:
там, духът ни где се рее,
музата те следва с радост,
но да води не умее.

А в „Няколко думи до младите поети“, публикувани след смъртта му през 1833 г., Гьоте казва, че не е бил учител никому. По-скоро е освободител на младите поети. „Да се обявяваме за свободни е голяма дързост; защото с това обявяваме, че искаме да овладеем себе си, а кой може това? Пред моите приятели, младите поети, аз се изказвам по този повод по следния начин: сега вие всъщност нямате норма, вие трябва сами да си я дадете; питайте се само при всяка поема дали тя съдържа нещо преживяно и дали това преживяно ви е извело напред.“ (Всички тези цитати са по превода на Страшимир Джамджиев.)

Да се върнем в 1797 г., когато Гьоте написва „Чиракът магьосник“. Та какво ни разказва тази кратка поема: чиракът най-после е сам, иска да се изкъпе, но го мързи – и ще използва магията на майстора, за да напълни вода… Но от главата му се изпарява вълшебното слово, с което да преустанови действието на магията, преди да се удави… Добре че се появява майсторът, който в крайна сметка казва:

Духове да призовава
само майсторът умее.

„Чиракът магьосник“ е само една от творбите в първото академично издание на Гьотевите произведения, което съдържа 143 тома. Но е легендарна! Можем ли да я прочетем през отношението на майстора Гьоте към неговите чираци поети? Той обаче, доколкото може да му се доверим, не е имал чираци…

И чиракът, и майсторът за него са вътрешно състояние на духа. Вътре в себе си, посредством самонаблюдението, преминаваш от чирак към майстор – и ако като чирак знаеш вълшебните думи за начало на магията, само като майстор можеш да сложиш нейния край. Иначе предизвикваш бедствие. И още: самонаблюдението води до мярката, а без мярка няма магия. Ако ти сам не се трудиш, магията с нищо няма да ти помогне. Още по-малко пък боят…

Това не е първият превод на „Чиракът магьосник“. В превода на Владимир Мусаков в началото чиракът казва:

Ех, останах най-накрая
сам без стария магесник!
С духовете както зная
ще се разпореждам днеска.

Признавам, че предпочитам превода на Любомир Илиев, в който чиракът изобщо не е невинен. Чуйте го как приказва:

За магьосника накрая
време бе да се разкара.
Ще си служа както зная
със магията му стара.

Тук Илиев е по-остър и в сравнение с превода на Радой Ралин: „Ето – майсторът-магесник най-подир оттук се махна.“

Нашето време без авторитети е точно тук, в превода на Илиев, когото познаваме и като автор на най-добрия превод на „Фауст“… Попитах го каква е връзката между тези две произведения – и как тя го извежда напред. Ето какво ми отговори големият преводач:

„Общият знаменател между двете творби е геният на Гьоте. Когато пише „Чиракът магьосник“, той едва-що е започнал „Фауст“ и ще го приключи чак след повече от половин век. Това обаче не пречи и в баладата да проличи изумителното му майсторство, изисканият му стил, философската му вглъбеност, умението му да се превъплъщава. Затова подходих към нея с абсолютно същото благоговение, както навремето към „Фауст“. За мен двете творби са напълно равноценни, колкото и 98 стиха да не са равни на 12 111. Още повече че „Чиракът“ не е писан за деца. Но децата, че и възрастните много могат да научат от него!“

Млади поети, чели ли сте Гьоте?

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Лично досие“ на Едуард Сноудън

превод от английски Юлия Чернева, София: изд. „Егмонт“, 2020

Когато през 2011 г. четях книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права“ (прев. Пенка Ангелова, изд. „Елиас Канети“, 2010), от глупост смятах, че това са раздути параноични глупости на двама много амбициозни писатели. Днес, когато вадя същата книга от рафта и я поставям на масата до „Лично досие“ на Сноудън, водещата новина в моя социален балон гласи: „Полицията получи безконтролен достъп до телефони и интернет връзки“ – и вероятно почти всички предчувстваме, че това е свързано далеч не само с извънредното положение…

Къде е мястото на легендарния Едуард Сноудън във всичко това? През 2013 г. той аргументирано обяви, че правителствата нарушават правото на неприкосновено лично пространство на всички, като надзирават нашите комуникации. Че терористичната заплаха е алиби за тотално следене, което има неизчислими последици върху живеца на демокрацията изобщо. По това време Сноудън беше високопоставен агент на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Но имаше съвест.

Когато в Хонконг Ед Сноудън оповестява пред журналисти шокиращите данни за дигиталния контрол над нищо неподозиращото население, последното, в което можем да го обвиним, е суетност и високомерие. В документалния филм на режисьорката Лора Пойтрас „Гражданин Четири“ от 2014 г. ясно чуваме как Сноудън цели да насочи вниманието на медиите и обществото не към самия себе си, а към престъплението на държавата, която чрез подслушването всячески е потъпкала Конституцията.

В „Лично досие“, пет години след филма, Сноудън ни съобщава своите мотиви да направи този напълно рационален жест. Аз поне чета неговата автобиография като методична история на съвестта. Но и на предпазливостта, защото Сноудън разсъждава много внимателно какви точно мерки трябва да предприеме, за да защити максимално своите близки, журналистите, истината изобщо.

Книгата е много увлекателна и проходима

дори за дигитален невежа като мен. Сноудън не е патетизирал своя образ на изобличител. В неговите действия има непретенциозна момчешка чистота и порядъчност, колкото и „Уолстрийт Джърнъл“ да говори за юношеска арогантност. Няма широки хоризонти. Има готовност да понесе каквото се наложи, но да защити правото на интимност, на тайна… Правото на общество, ако щете. Той, разбира се, не го казва така приповдигнато. Но има идеали.

А идеалите имат цена. Резултатът е, че след „Лично досие“ САЩ заведоха ново дело – заради нарушени споразумения да не издава информация за специалните служби. Сноудън не им бил предоставил ръкописа за преглед и одобрение.

Прочее, книгата на Сноудън идва у нас в особен момент. Извънредното положение заради коронавируса ни поставя една може би фалшива дилема –

да избираме между „Свобода или смърт“ и „Живот или смърт“.

Отговорът на Сноудън става още по-ясен чрез „Лично досие“. Докато го четях, хвърлих едно око и на „Сноудън“ на режисьора Оливър Стоун – и една реплика се вряза в съзнанието ми: да си патриот не значи да подкрепяш властта. А и пред корпоративния интерес на „Уолстрийт Джърнъл“ предпочитам да препрочета Цветан Тодоров, който в „Непокорни“ (прев. Нина Венова, изд. „Изток-Запад“, 2017) се занимава и със стеснителния Сноудън, като го сравни с високия глас на – забележете – Солженицин:

„Общото между двамата е тяхната готовност да заплатят скъпо правото да използват свободата на словото и да кажат пред света онова, което знаят, че е истина: свързва ги и това, че загрижеността им за справедливостта надделява над желанието да живеят в удобство и спокойствие.“

Е, не само специалните служби събират данни за нас. И ние събираме данни – в библиотеките и книжарниците. Дори прекаляваме с тях, но…

… Но през 1926 г. Сергей Айзенщайн, разказва Марек Биенчик в „Прозрачността“ (прев. Милена Милева, изд. „Сонм“, 2019), иска да заснеме филм в един прочут хотел, в който стъклото е използвано като основен строителен материал. Неговият приятел Айвър Монтегю споделя идеята на филма:

В голяма сграда се вижда всичко наоколо, пред вас, зад вас, под, на диагонал, под ъгъл, във всички посоки, освен ако погледът ви се натъкне на килим, писалище, картина или някакъв друг предмет. „Добре“, казвах аз, обаче хората всъщност нищо не виждат, защото и на ум не им идва да гледат. […] Когато обаче бъдат принудени да гледат и си дадат сметка, че самите те са изложени на всеобщо обозрение, обзема ги подозрителност, искат да бягат, превръщат се в стреснати воайори.

Айзенщайн е искал да покаже, че в среда на крайна прозрачност животът замира незабележимо, бавно, но безпощадно. И Биенчик приподписва ето това твърдение – „невъзможност да се продължи, без да се разруши стъклената къща“.

Е, Едуард Сноудън направи всичко необходимо, за да продължим. И изобщо – да продължи Животът.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Мама и смисълът на живота“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/mama-i-smisulut-na-zhivota/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Мама и смисълът на живота“ на Ървин Д. Ялом

превод от английски Владимир Молев, изд. „Колибри“, 2016

Когато американският психиатър Ървин Ялом публикува най-известното си днес заглавие „Палач на любовта“ (на български преведено от Ангелин Минчев, изд. „Хермес“, 2014), това става само първата му книга с „терапевтични истории“. „Мама и смисълът на живота“ е също със случаи, извадени от практиката му, и отново разказани не от масивното бюро на лекаря, а с лекота като в игра на федербал: той елегантно хвърля към теб идея или въпрос, които трябва да уловиш и да му върнеш. Затова и е такова удоволствие да се чете, дори да не си професионалист в полето му.

А има и друго: преди време в различен книжен клуб бях препоръчала на жена, която се готвеше да стане психоаналитик, тъкмо излязлата на английски книга на Сузи Орбах със случаи от нейната практика (тя е само един от авторите, навярно вдъхновени поне донякъде от Ялом). След време жената се върна и ми каза, че е била ужасена от моята препоръка: както обясни, книгата прекрачва всички установени граници между клиент и терапевт, а и самата авторка постоянно се дразни от клиентите си или безсрамно признава пред читателя грешките си в сесиите.

Тя е права, разбира се. Няма начин да запазиш непокътната връзката терапевт–пациент  и едновременно с това да напишеш книга, която да носи удоволствие на непрофесионалиста. В „Мама и смисълът на живота“ за Ялом е важно да сложи читателя в дланта си и да го очарова, което минава през пълна искреност и дълбаене в собствените чувства на автора: той се описва с всичките си грешки, фрустрации, скука, агресия и предразсъдъци. Интересно, че така ти става някак доста по-приятен.

Книгата започва с много личен разказ за сложната връзка с властната му майка през нещо, в което няма как да скриеш силата на чувствата си: Ялом описва подробно свой болезнен сън с нея. Тя показва гордостта си, като разнася навсякъде публикуваните му книги, но синът ѝ е наранен, че тя така и не ги прочита. Докато той обаче я обвинява, че никога не го е разбрала, тя убедително го осъжда за съвсем същото. Този най-кратък разказ дава името на целия сборник. Във всички случаи нататък ще става дума за големите екзистенциални въпроси и как отношенията с най-близките ги оцветяват, изкривяват или изваждат на показ.

Следват три други истории, в които Ялом нерядко съвсем човешки се чуди как да подходи. Разбираш защо е искал да пише за тези случаи – едва ли всички други, минали по конец, го държат буден с часове.

Първо ни запознава с Паула, жена с рак, с която започват групи за подкрепа. Темата за смъртта е тук, но и тази за намирането на смисъл. Паула всеотдайно помага на всеки, дори на Ялом, към когото обаче насъбира гняв с тежестта и твърдината на голям камък.

В следващия разказ „Южняшка утеха“ пък той провежда групова терапия в психиатрично отделение, докато на заден план, далеч от погледа на пациентите, слушат група специализанти. Ялом-учителят се появява често и в самата книга – ако я четеш като професионалист, на места буквално е извадил съвети, подходящи за клиентите ти. В груповата терапия обаче самият той има какво да научи: външно се показва умел и умен аналитик, докато вътрешно скърби по починалата си майка и мечтае да се сгуши в прегръдката на пациентката си Магнолия.

По-късно ще остане със съмненията, че собствената му суетност ѝ е навредила, но в крайна сметка се разбира, че на нея ѝ е помогнало нещо напълно неочаквано за него и за теб като читател. Ялом-авторът добре разбира силата на изненадата, когато ни е описвал подробно точно какво трябва да помогне на пациента, а накрая той или тя откриват за смислено нещо различно. Това е истинско захарче в края на разказа, което те кара да усетиш процеса жив. И странно – дори когато осъзнаваш този писателски трик, той някак неизменно продължава да работи.

В „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“, следващата част от книгата, се срещаме с Ирен: ранната смърт на нейния брат е предопределила живота ѝ, карайки я да стане хирург, а сега тя ще трябва да се справи и с нелечимото състояние на мъжа си. Ирен, също като останалите персонажи, е магнетичен и вълнуващ образ – дори тайно да я смяташ за неприятна личност, искаш да я опознаеш и да прекарваш повече време с нея на страницата.

В последните две истории Ялом запретва ръкави; дошло е време истински да се забавлява. Той се гмурка в пълните измислици, основани само донякъде на реални негови случаи, като неочаквано вкарва и фантастични елементи. Пише ги с такава лекота, че усещаш как е летял през страниците, което кара и теб да четеш по друг начин. Преводачът е уловил добре ритъма на Ялом (макар че понякога ме сепваше изборът на думи като „урожай“ и „възглавки“), но ми се щеше и коректорът да беше също толкова внимателен – грешките са малко, но се набиват на очи, например „лъжи“ е написана на едно място с „а“.

Ясно е, че влизаш в книгата и с надеждата воайорското подслушване към сесиите на непознати да помогне на теб самия. За да не се чувстваш накрая изтощен и дехидратиран от игра на федербал с по-здрав партньор, Ялом влага навсякъде чувство за хумор и елегантна техника, но не забравя основната си цел: да ти разкаже една добра история.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За усмихнатия Капушчински. И за душата. Разговор със Светлана Алексиевич

Post Syndicated from Минка Златева original https://toest.bg/svetlana-alexievich-interview-kapuscinski/

На 4 март т.г. се навършиха 88 години от рождението на световноизвестния репортер и писател, публицист и философ Ришард Капушчински (1932–2007). На негово име в родната му Полша е учредена една от най-престижните международни награди за литературен репортаж. Специален гост на нейното десето юбилейно издание (25 май 2019 г., Варшава) беше Светлана Алексиевич. Преди да бъде удостоена с Нобеловата награда за литература за 2015 г., беларуската авторка двукратно получава международната награда „Капушчински“ – през 2010 г. и 2014 г.

В полската столица Алексиевич с готовност отговори на въпросите ми за Капушчински и неговата роля в развитието на полската и световната журналистика и литература. Интервюто с нея е част от подготвяна за печат публикация.


Уважаема Светлана Александровна, кога за първи път прочетохте произведение на Ришард Капушчински?

Прочетох „Империята“ на полски език. Чак след смъртта му я преведоха и на руски. Тази книга се отпечата върху светогледа ми. Капушчински гледаше на нас отстрани. Ние, които се намирахме в съветската империя, никога не бихме могли да формулираме нещата така, както го направи той. Наложи се този факт да го признаят дори противниците на Съветския съюз. Капушчински имаше различна мисъл. А на мен ми направи голямо впечатление и любовта му към епиграфите в началото на неговите текстове.

Как оценявате потенциала на репортажа като форма на творчество?

У нас традиционният репортаж дава представа за вътрешнополитически събития. А полският литературен репортаж е съвсем друг. Поляците пишат репортажи не само за вътрешните си дела и проблеми. Тях ги интересува светът. Неговото присъствие в полския литературен репортаж е удивително. Докато руската литература се е затворила в себе си, тя не се интересува от ставащото навън. Правенето на литература у нас е изцяло друго.

Как оценявате конкурса за международната награда за най-добър литературен репортаж, който за десети път организира вестник „Газета виборча“?

От самото начало цялата работа по провеждането му се държи на плещите на Божена Дудко и може само да съжаляваме, че след юбилейното издание тя повече няма да се занимава с конкурса. Трябва да бъде оценен приносът ѝ за провеждането на всичките десет издания. А сред раздаваните отличия бих искала да откроя студентската награда. Имах среща с полските студенти. Те са сериозни младежи. И ми зададоха толкова много въпроси.

Срещали ли сте се лично с Ришард Капушчински и какво впечатление остави той у Вас като личност?

На два пъти. Най-напред в Берлин, където той чете своята работа „Другият“. А втория път – в Париж. Той беше светъл човек, често се усмихваше. Така и го запомних: усмихнат.

Как се промени репортажът в съвременната мултимедийна среда?

С помощта на мултимедията можем да видим как живеят хората навсякъде по света. Аз например никога не съм била на Сахалин, но ми е интересно да науча как живеят хората там. Но от друга страна, трябва да разполагаме с интелигентна защита, за да не пропаднем в света на голямата Мрежа.

Изображението не може всичко. Все пак винаги ще има интерес към словото. Нали човек има душа – и нас ни интересува как тя бива преобръщана от реалността. Внучката ми е на 13 години и следя какво става около нея. Човечеството е имало много любови. Някога една от тях беше например полимерната химия. Сега я заменихме с новите информационни и комуникационни технологии. Но те не улавят човешката душа. А душата още е жива.

Когато за първи път прочетох майсторски написаната от Вас изповед на жената на пожарникаря – участник в спасителните работи в „Чернобил“, бях потресена от дълбочината на човешката мъка, осъзнах по нов начин истината за чернобилската трагедия и нейните ужасни последици за живота както на отделния човек, така и на цялото човечество. Как приемат по света Вашето творчество?

Книгите ми са преведени на много езици по света. По тях са заснети повече от 20 филма. В Япония например са преведени всичките ми книги. Когато японците снимаха филм за Байкало-Амурската магистрала, ме поканиха да ги придружа. Спомням си как седяхме в бараките, където са живели комсомолците, построили магистралата с доброволен труд при най-тежки условия. Японците се чудеха как е възможно днес всичко това да не е нужно абсолютно никому. А по книгата ми „Чернобилска молитва“ са поставени спектакли в Швеция, Франция, Великобритания, Германия и Полша.

Как преминахте от журналистиката към литературата?

Самата аз никога не съм се задържала в аквариума на журналистиката. Там ми беше тясно. Нямаше го човека с неговото подсъзнание, с възхитителното му разнообразие. Трябваше да опитаме нов начин за усвояване на действителността. Но преди нас такъв опит нямаше. Да се улавят епизоди в движение, от една страна, е лесно, но от друга – много сложно…

Неотдавна гледах филм, в който учителка разказваше за живота си. Тя говореше естествено, спокойно. В кадър беше само тя, но я гледах и слушах, без да мога да откъсна очи от нея. Защото в репортажа и в прозата, както в музиката за композитора, е важен буквално всеки звук.

Или да вземем филмите за големите кинорежисьори – Бергман, Антониони и др. Когато те разказват за своя живот, се получава роман в романа. Те могат да си го позволят.

Вие сте лауреат на Нобеловата награда за литература за 2015 г., на Хердеровата награда и на още 20 литературни отличия. Спечелихте на два пъти приза „Капушчински“. Как създавате своите дълбоки, мащабни, невероятни книги?

Разполагам с огромен архив, в който съхранявам записките си и записите на гласовете на своите герои. Моето творчество е роман от гласове, нужна ми е музиката на тези гласове.

Коя тема Ви вълнува?

Отново са жените. Този път през любовта и старостта. Темата е важна и много актуална. А заглавието на новата ми книга – „Чудният елен на вечния лов“ – препраща към Александър Грин.

Варшава, 27 май 2019 г.

Заглавна снимка: Elke Wetzig

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Селото“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/seloto/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Селото“ на Никита Лалвани

превод от английски Надежда Розова, изд. „Жанет 45“, 2014

„Селото“ е втората книга на Никита Лалвани, родена в Индия и израснала в Уелс. През тази година ще излезе и третият ѝ роман.

Действието в настоящата книга се развива в Индия. Телевизионен екип от Би Би Си иска да заснеме документален филм за индийски затвор. Екипът се състои от режисьорка дебютант, опитна продуцентка и водещ – бивш затворник. Фокусът е върху режисьорката Рей и нейните реакции и действия. Неин е погледът върху надзирателите, върху потта в затвора „Ашвер“, в началото подобен на приглушена и смътна халюцинация.

Въпреки че в интернет няма снимки на затвора, тя си го е представяла точно така, както е рекламирала идеята си пред директорите в Лондон. Екзотично пространство, което внушава искреност и обещава на зрителите да изпитат съпричастие. Доставка по домашните екрани на нещо уникално. Рей е наивна и невинна, няма представа нито от телевизионен занаят, нито от сложността в самата себе си.

Мислите на Рей са плувнали в пот, тя е една напрегната завъртулка от вълнение. И макар че целият екип е решил да не набляга върху престъпленията на затворниците и да е коректен в работата си с тях, Рей още в самото начало не иска позволение, за да ги снима с камера. Те пазят поведение не само защото се стесняват: за тях окото на камерата е и око на властта.

Всеки в затвора е убил човек. Рей е декларирала отказа си да разпитва за истории. Желае да е обективна, да не се изкушава като лешояд или хиена от миризмата на засъхналата кръв от старите престъпления. Престъпления от страст, заради собственост или заради саморазправа при отмъщение. Целта ѝ е да се покаже „обективен отрязък от живота в системата на затворите“ без криминални подробности. Тя желае телевизията да не омайва, да не създава повърхностна аура, да не прави рейтинг от травма и да не засища перверзно любопитство. Постепенно Рей изгражда доверие във взаимоотношенията си със затворниците. Разговорите им са сърцераздирателни изповеди с кървави детайли от убийства.

„Ашвер“ е отворен лагер-затвор. Какво ще рече това? Между затвора и пътя има само редица неголеми камъни – стена, която и дете може да прескочи. Ако си режисьор или оператор, мисълта за кадър със стената е особено пленителна. Затворниците са свободни да излизат, да работят извън лагера, но са задължени да се върнат през нощта. Задължени са и да живеят със семействата си. Директорът на институцията, докато цитира „Надзор и наказание“ на Мишел Фуко, я описва не като затвор, а като селска общност. За повече от двайсет години нито един затворник не е извършил повторно злодеяние и само един се е опитал да избяга. Това е така, смята директорът, защото доверието поражда доверие, а не потребност да унижаваш или да отмъщаваш. Реабилитация, поне на пръв поглед, в най-хуманна и ефективна форма.

Рей все още желае да покаже тези хора като човешки същества, не като бройки или представи, а да се вижда красота, прошка, доверие и вдъхновение. Все още желае да разпердушини колониалното наследство, а не просто да представи местните хора като куриози, интересни подробности от световния пейзаж, да ги превърне в клиширани образи. Рей все още е с най-добри намерения, които ще я отведат, където често отвеждат те. Тя желае ненагласени мигове, спонтанни проблясъци на откровение, на почтеност и автентичност. Уви, екипът неусетно прави инсценировки на срещите и разговорите, нарочно ги драматизира. Телевизионният екип категорично и осъзнато не практикува професионалната етика. Подкупва роднини на затворници, уговаря лекар да направи изследване на затворник пред камерата и да му съобщи, че е болен от СПИН.

Рей не мисли само за „пресечки“, за „атмосфери“, записи и акуратност. Иска да покаже този свят с цвят на рана, неговата градация на напрежението, неговия ключов момент. Но въпреки това следва съвети за разплакване на събеседника, преподадени ѝ отдавна – „просто им симпатизираш през цялото време и накрая се пречупват“. Макар и обхваната от мехур от вина, Рей има настойчивата необходимост нещо да се случи, да има още съспенс, прелъстяване, кръв, пикантерии и сълзи. Тя се впуска в уж невинни манипулации и шантажи спрямо събеседници, вменява им вина и отговорност да разкажат историята си за всеобщото познание и промяна на света към по-добро. Рей осъзнава, че не може да свърши работата си, и стига до парадоксалния извод, че за да има историята на затворниците достойно и справедливо представяне, те не се нуждаят от нейния разказ.

Това е роман за границата – между Англия и Индия, между свобода и затвор, между емпатия и злоупотреба, която алчността на наблюдателя, свидетеля и външния човек може да извърши. За телевизията най-често другият е материал, а не човек, материал, редуциран до елемент от въздействаща структура, монтажна единица, предизвикваща емоционална реакция. Другият не е човек. Сензация, новина, пълнеж, стръв за погледа, да, но не и човек.

Лесно е да се каже, че това е симптом за обезчовечаване, но има и нещо друго. Книги като тази, които изследват внимателно мрака, дават свидетелства и за светлина и грижа. За желание за дълбочина. За поглед към човека зад лицето, зад фасадата – в детайлите, за да се види нюанс от сложна история, без да е анекдот или плакат, без да е ограбване.

В „Да гледаш болката на другите“ Сюзан Зонтаг по безкомпромисен начин ограничава потенциалното въздействие на образите, защото тези, които не са преживели травматични събития, според нея не могат да разберат и да си представят човешкия опит, който подобни образи представят. Романи като „Селото“ показват как се обезобразява лицето на интимността и как с лекота се влиза в обувките на властта, за да бъде потокът на образи контролиран, обезопасен, да е добре сготвен, пикантен, някак екзотичен и лесносмилаем. Роман за моралната дилема в журналистиката, в който съпротивата срещу установените правила и срещу статуквото носи риск и има последствия. Отвъд загубата на работното място, човек може да загуби и душата си.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Агамбен, Брен и Юрдал, Сендак

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/agamben-breen-jordahl-sendak/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Идеята за проза“ на Джорджо Агамбен

превод от италиански Валентин Калинов, София: изд. „КХ – Критика и хуманизъм“, 2020

Това е сбор от малки есета относно различни посоки на човешкото. Към тях са прибавени изображения, които още повече усложняват цялото. Дали изобщо са есета? Неопределимото определено си играе с нас през мисълта на Джорджо Агамбен, един от най-значимите живи философи в света.

„Идеята за проза“ е произволно заглавие, което книгата дължи на един от текстовете в себе си. С други думи, по имената на своите части книгата би могла да се нарича и „Идеята за любов“, „Идеята за име“, „Идеята за власт“, „Идеята за срам“… Но „Идеята за проза“ за мен е много находчив избор на Агамбен, защото при докосването си до много от тези текстове, независимо от заглавията, имах усещането за превъзходна поезия, не и за академична проза. И все пак що е то поезия и що е то проза? На стр. 27 Агамбен пише: „… никоя дефиниция на поезията не е напълно удовлетворителна, освен ако не утвърждава идентичността ѝ спрямо прозата, позовавайки се на възможността за анжамбман.“

Ха така! Анжамбман не е непристойна дума, нито интелектуална превземка. Тя според тълковния речник означава „пренасяне на част от фразата от един стих в началото на следващия, при което се получава краестишна ритмическа пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението“. С други думи, искам да заявя, че не съм срещал по-бляскаво определение що е поезия, от това на Агамбен. В крайна сметка не бих очаквал нищо по-малко от човек, който е другарувал с прозаици като Итало Калвино, Алберто Моравия и Елза Моранте. И с поетеса от ранга на Ингеборг Бахман.

Прочее, ето един анжамбман от поезията на Паул Целан, който също се появява в „Идеята за проза“ – вземам примера от новия му превод на български:

… няма
глас – един
късен звук, чужд на часове, на твоите
мисли подарен, тук, най-сетне…

Не един, цели три анжамбмана дотук – а стихотворението продължава с още от този базисен според Агамбен троп. На друго място в необичайната си книга Агамбен припомня репликата на Целан, еврейския поет, пишещ на немски и израснал в Буковина: „… на чужд език поетът лъже.“

Джорджо Агамбен е особено чувствителен към лъжата и справедливостта. Той е юрист по образование, но постепенно преминава към философията. Колосалната му творба Homo Sacer изследва съвременното общество като концлагер, изследва гражданската война и извънредното положение. И разбира се, възможността човек да бъде убит безнаказано и без да бъде жертва в религиозен ритуал.

И все пак поезия или проза съдържа този цитат от „Идеята за справедливост“: „Забравеното е единственото наследство, което всеки неотменимо получава. Всъщност тъкмо от това, че Забравеното се изплъзва от езика на знаците и от паметта се ражда справедливостта – от човека и единствено за човека.“ (Да не забравяме, че младият Агамбен изиграва ролята на апостол Филип в „Евангелието по Матея“ на режисьора Пиер Паоло Пазолини. И познава връзката между справедливостта и чудесата. А поезията на истината му е роден език.)

„Битките на жените. 150 години борба за свобода и равенство“ с думи на Марта Брен и рисунки на Йени Юрдал

превод от норвежки Мария Николова, София: изд. „Прозорец“, 2020

Битките на жените са ясни: за правото им да получат образование, професия и възможност сами да печелят парите си; да гласуват на политически избори; да вземат решения за собственото си тяло. По силата на обстоятелствата приемам тези права за безусловни и самопонятни, макар да си давам сметка, че те трябва да бъдат отстоявани всеки ден – и сега много повече, било и чрез културата на комикса, отколкото в началото на 90-те години на ХХ век.

На мен по-скоро са ми интересни явните и тайните битки между самите жени за отстояването на тези права. Какво – благодарение на Марта Брен и Йени Юрдал – имам предвид? Когато през XIX век белите жени се борят с белите мъже за правото да гласуват, дали те отчитат не само правото на цветнокожите мъже също да гласуват, но и на цветнокожите жени? Когато суфражетките – радикално настроени дами от висшата класа с достатъчно свободно време, но и учителки, медицински сестри и работнички – през 1912–1913 г. извършват няколкостотин палежа и атентата, привързват се с вериги за огради, палят пощенски кутии и разбиват витрини на магазини, дали тези действия са еднозначно приети от всички боркини за женски права? Или ключови по това време феминистки ги смятат за политически инфантилизъм – колкото и взривовете и палежите да са били в опразнени здания…

Тук трябва да добавим, че първата страна в Европа, която въвежда правото на глас без ограничения за жените, е Финландия – през 1906 г. (Но нашият континент изостава – първа в света все пак е Нова Зеландия – през 1893 г.) Никак не е случайно, че тази книга идва от Норвегия – там правото на глас за жените е от 1913 г. Другата важна книга през последните месеци – „Плодът на познанието“ от Лив Стрьомквист‎, издание на „Жанет 45“ – идва от Швеция. Марта Брен е родена през 1976 г., Йени Юрдал през – 1989 г., а Стрьомквист – през 1978 г. До тези книги на книжарския рафт стои „Аз съм българка“ с куриозните си, меко казано, текстове.

И като сме на родна земя, справката сочи, че първата българска конституция формулира всеобщо избирателно право за всички граждани, но дефиницията на гражданин остава двусмислена и реално жените нямат право на глас. Продължаваме да четем в Уикипедия: „През 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участват в гласуването. През 1937 г. се постига частичен успех, като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“. Това не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – т.е. да гласуват, но не и да бъдат избирани.“ Чак през 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в 26-тото обикновено Народно събрание са избрани първите 16 жени за депутати.

Прочее, спомням си как Пейо Яворов пише за Ана Карима, радетелка за равнопоставеността между мъжете и жените в България: „… българка, която има твърдо намерение да се прочуе.“ Сам д-р Кръстьо Кръстев в същата книжка на сп. „Мисъл“, в която Яворов издевателства над Карима, отбелязва:

Онова, което в 95, за да не кажем в 99 на сто случая кара жената да „ламти“ за висше образование, е страхът от евентуално незадомяване.

Годината е 1907 г. Толкова за вожда на българския модернизъм… А и тези дни видяхме, че 113 години по-късно темата за сексуалното образование в България пак е табу. Равнопоставеността прави крачки назад не само в арабския свят, но и в стара Европа: ето, тук-там за правото на аборт отново започват дискусии.

Аз пък съм склонен да дискутирам с авторките на страхотния комикс лесбийка ли е Сафо. Защото нейната преводачка Яна Букова неведнъж доказа, че данните за древногръцката поетеса са непренебрежимо малко за каквито и да било заключения, че съвременната ни представа за автентичност ни подвежда да смятаме, че тя пише от свое име, а Сафо всъщност възпява от името на младоженеца, че всяка епоха има потребност от своя Сафо: от мъжемелачка, през дева, до лесбийка…

Фактът обаче, че през Втората световна война над милион хомосексуални германци са включени в списъците на Гестапо и мнозина от тях загиват в концентрационните лагери, си остава неопровержим. Няма как да бъде опровергано, че и днес много момичета биват омъжвани още като деца, че биват обрязвани, че сексуалното насилие на работното място се приема с подсмихване…

В какво нашите баби и майки успяха? Кои битки може би ще продължат дъщерите ни? И къде сме самите ние, съвременните мъже и жени? Заедно ли сме?

„При дивите неща“ с думи и рисунки на Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2020

Това не е редова книга. Нито е само за деца. Нейната поява у нас е събитие. Много издания, налични днес в книжарниците и в списъците на наградените, на практика са отгласи от „При дивите неща“, публикувана в далечната 1963 година. Днес под това заглавие познаваме късометражен анимационен и пълнометражен филм, видеоигра, дори опера… Но най-после разполагаме с прекрасно издание на български.

Всъщност и заглавието, като на всяка важна творба, е проблематично за превод: досега у нас го познавахме като „Където бродят дивите неща“, Стефан Русинов е предпочел да го скъси, а в руския превод „дивите неща“ са станали направо „чудовища“.

Какво се случва при диванетата? И как тези 338 английски думи промениха света? Всъщност това е първата авторска книга на Морис Сендак, който до работата си по нея се занимава с илюстриране на чужди произведения. Първоначално никакви „диви неща“ не съществували – на тяхно място са били коне, но издателите преценили, че Сендак не го бива много-много в техните рисунки.

Смяната на благородните коне с дивите неща предизвиква истинска революция. Революция, която търпи всевъзможни интерпретации в тематичен план: от психоаналитични до постколониални. Психоаналитичните са най-меродавни (дори заради това, че 50 години Сендак дискретно споделя дните и нощите си с психоаналитика Юджин Глин), но не бива да отхвърляме и историческите податки: неговите родители са евреи, преселили се в Бруклин от Полша и Русия, а много роднини на великия творец загиват в Холокоста. Когато „При дивите неща“ преминава на терена на операта, Сендак назовава въпросните неща (а някои виждат в тях дори тигрите на Блейк) с имената на свои близки – Моше, Арон, Ципи и пр. В неговата памет завинаги са врязани репликите им: „Толкова си сладък, ей сега ще те изпапкам.“ Затова поглъщането и гладът са ключови за книгата.

Каква е историята? Макс се е маскирал като вълк и безобразничи вкъщи – дотам, че майка му го нарича „диво нещо такова“, а той я заплашва, че ще я изяде. В резултат е изпратен да си легне без вечеря. В стаята си хлапакът започва да фантазира как около него израства вълшебна гора, той се качва на лодка, с която плава дни и нощи, докато достигне мястото, където живеят дивите неща. Един вид, стига при самия себе си. Нещо повече, той ги укротява, затова те го наричат „най-дивото от всички неща“. И започват да танцуват. Докато Макс ги прати да си легнат без вечеря. „И на Макс, царя на дивите неща, му стана самотно и му се щеше да е някъде, където някой го обича най-много от всичко.“ Тук дивите неща се възпротивяват: те така са го обичали, щели да го изядат. Но Макс не им се дава и се връща в своята стая, където го чака още топлата вечеря.

Много объркваща игра между питомно и диво, нали? Между проекция и интроекция. И не само. Веднага ви става ясно защо книгата на Сендак две-три години след публикуването си не е била допускана в библиотеките: как така ще изобразява скандал между майка и син, че и синът да заплашва майка си… Сега вече много съжалявам, че в разговора си с Дейв Егърс, един от най-острите писатели на нашето време, съм пропуснал да го попитам за работата му със Спайк Джоунз по сценария за филма им „Където бродят дивите неща“ от 2009 г. За Сендак е трябвало да говорим, не за Тръмп. Но може би когато сме обсъждали Google, точно за дивите неща е ставало дума:

Родителите обаче трябва да кажат на децата си, че […] могат да имат едно лично пространство, което да обживяват по друг начин, а не да бъдат изцяло онлайн.

Хайде, потегляйте с Макс към ужасното ръмжене и ужасните зъби, за да можете да се върнете…

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Аз съм българка“… и резултатът от това

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://toest.bg/az-sum-bulgarka/

„Живеело в Кишинев, в едно българско семейство, момиченцето Анастасия, което често боледувало.“

„Живяло някога момиченце, което още на 5 години останало без баща. Ето как се случило това.“

„Немного отдавна имало едно момиче в България, на което викали Принцесата. Иначе се наричало Людмила.“

„Родило се в Сливен момиченце Маринка, което не познавало баща си – той починал от огнестрелни рани преди неговото раждане.“

„Живяло някога едно момиченце Пелагия, което обичало да си играе с парцалчета.“

„Тя се казвала отначало Руска и много обичала театъра.“

„Живяло някога в Казанлък момиче с необикновено дълги и дебели плитки.“

„Някога в Сливен се родило момиченце, което пропяло, преди да проговори.“

Така започват някои от 40-те истории за български жени*, които Петя Александрова разказва, за „да служат за пример и вдъхновение на днешните момичета“ (стр. 5). Един на пръв поглед възрожденски в намеренията си проект на авторката и на издателство „Сиела“, които с ентусиазма си успяват да запалят за общото дело 40 от най-добрите съвременни художнички. Те, от своя страна, поканени, организирани и ръководени от Капка Кънева, безвъзмездно рисуват за книгата портрети към всяка една от историите.

И тъй като в България липсват литература за деца и образователни материали, които увлекателно да представят историята на жените, книгата предизвиква голям интерес сред четящата аудитория, както и завидна медийна рецепция. Скоро след публикуването ѝ, от 6 до 22 февруари т.г., в софийската галерия „Ракурси“ е организирана и изложба с портретите, включени в изданието: „История в портрети – 40 жени, променили България“. За да приключа със сухата фактология, ще добавя, че изданието е аналогично на световния бестселър „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“.

Всичко дотук звучи многообещаващо, но – въпреки изисканото графично оформление (дело на Капка Кънева, описана в издателското каре като авторка на графичната концепция, дизайна и биографичните бележки за художничките), въпреки немалкото интересни и красиви портрети – изданието е провал…

От онези провали, които не просто унищожават една добра идея и може би дори множество добри намерения, но и крият опасности.

Все пак не трябва да забравяме, че целевата аудитория на „Аз съм българка“ са млади читател(к)и с все още неукрепнал вкус и нестабилни знания в сферите, които книгата засяга.

Но да тръгнем от ПОДБОРА. Разбира се, той е субективен и в това няма нищо осъдително. Колкото и да ми липсват имената на Дора Габе, Блага Димитрова и Вера Мутафчиева, на Мими Балканска, Паша Христова и Гена Димитрова, на Надежда Винарова, на Лика Янко, Васка Емануилова и Славка Денева, селекцията е част от авторската концепция и почива на някаква мотивация.

Питам се обаче каква би била мотивацията на детската писателка Петя Александрова да търси „вдъхновяващи жени“ и лежерно да пропусне Дора Габе за сметка на Людмила Живкова – противоречива фигура от социалистическия период, известна с мегаломанските си културни проекти, захранвани от естетико-философски миш-маш. Петя Александрова очевидно не смята така, защото еднозначно възхвалява „тъмнокосата жена, която копнеела за повече красота, разбирателство и обич между хората“ и „поощрявала хората на изкуствата да пътуват…“ (стр. 105).



Освен Людмила Живкова книгата възвеличава и други спорни исторически фигури, като Евдокия Филова, или пък жени като петричката врачка Ванга, по-скоро природен феномен, а не личност, която може да служи за подражание. Проблемът с подбора на героините в книгата обаче би бил пренебрежим, ако историите бяха разказани добре, увлекателно, достоверно. И тук стигаме до ТЕКСТОВЕТЕ. Всички до един са стилистично нехомогенни, композиционно нестабилни, уязвими както в едрите твърдения, така и в често слисващия размах на фикционалното – дребни битови подробности, които задавят разказа и го вкарват в тунели без изход. Най-сериозният недостатък за мен обаче е

непрестанното възпроизвеждане на патриархални клишета, от които авторката уж се опитва да се оттласне.

В голямата си част това са разкази не за жени, а за бащи и съпрузи, братя и синове, приятели и съмишленици – все мъже, благодарение на които според Петя Александрова героините са успели да постигнат нещо – да оцелеят, да се изявят, да оставят следа. Или както преводачката Мария Змийчарова съвсем намясто отбелязва в отзива си в Goodreads, жените в книгата са описани като „проводници, притурки или продукти на мъжете около тях“. Особено драстични примери в тази посока са историите за Леда Милева, Яна Язова, Мара Белчева и най-вече Калина Малина – за последната става дума едва в последния параграф от уж посветения ѝ текст, който всъщност ни разказва подробно за баща ѝ Иван Радев.

Наред с този несломим патриархален нагон мъжките образи да изместват женските дори когато последните са в уж главна роля, какъвто е случаят тук, смущаващи са и конкретни твърдения. Например в портрета на Анка Ламбрева (пътешественичка) Петя Александрова пише: „Някога българските жени почти не излизали от къщи и много рядко пътували вън от родното си село или градче“ (стр. 14).

Тук се изкушавам да цитирам неформален Facebook коментар на доц. Елка Димитрова, чиято сфера на научни интереси засяга и историята на интелектуалците в България: „Това за българските жени от времето на Анка Ламбрева, дето си седели само вкъщи и не излизали от родния град, е голям майтап. През първите десетилетия на ХХ в. българките си пътуват из Европа, че и учат там, и флиртове въртят… Някакъв патриархален фундаментализъм се измисля и оборва, кой знае защо…“



Изглежда, в интерпретацията на своите избраници Петя Александрова преувеличава, а в някои случаи направо конструира „врага“ на патриархалното, докато същевременно с това в собственото си писане възпроизвежда стереотипни модели. По всичко личи, че работейки сама, авторката не е намерила за нужно да се консултира със специалистки в полето на история на жените – като проф. Красимира Даскалова, проф. Милена Кирова, проф. Миглена Николчина, доц. Надежда Александрова. В противен случай историите за Димитрана Иванова, Йорданка Филаретова, Екатерина Каравелова, Мара Белчева, Елисавета Багряна, Яна Язова, а и всички останали, щяха да звучат по съвсем различен начин. И да,

децата също заслужават информацията да бъде научно проверена, а не просто достъпна и атрактивно поднесена.

Освен научната консултация, която би дала фактологична плътност на историите и би предложила по-интересни ракурси към биографичния „прочит“ на включените жени, другото липсващо звено в проекта е СТИЛИСТИЧНАТА РЕДАКЦИЯ. В книгата фигурират имената на Христо Блажев (отговорен редактор) и Ганка Филиповска (редактор), но ми се струва, че нито един от двамата не си е дал труда да се задълбочи в предложения от Петя Александрова материал.

От началото до края текстовете се разпадат като зле замесен хляб, в който приказният (но понякога твърде инфантилизиращ разказа) тон на преизказните глаголни форми рязко набива спирачки в сегашното историческо време. Уж дребни противоречия в повествованието постоянно нащърбват читателското внимание: „На 17 години се явила за първи път на конкурс за солистка и се провалила, но вече я забелязали колко е талантлива“ (Леа Иванова, стр. 90). Истински житейски трагедии се описват с неадекватно сух, почти счетоводен тон: „В двете войни общо загинали десетима от нейните братя“ (Христина Хранова, стр. 154, курсивът мой).

По-сложни понятия или реалии са изведени и дефинирани в речник, но тук също наблюдаваме неконсистентност: излишно са обяснени думи като „оптимизъм“ и „модистка“, а далеч по-сложни и стилистично маркирани, като „хекимин“ и „козиняви върви“, са разхвърляни като едри препъникамъни из текста. Историите са обилно поръсени с възклицателни знаци, фразата често е усукана в ненужни емфази, като че ли това би помогнало на героините в книгата да станат още по-вдъхновяващи, отколкото са в действителност.

Проблематични са и директните обръщения на авторката към потенциалните ѝ читателки, често издържани в инфантилно-дидактичен ключ. Например Елисавета Карамихайлова е описана като „общителна, отзивчива и весела. А това винаги и навсякъде се харесва, запомнете го!“, подава глава от страниците Петя Александрова и нейната малка читателка – ако пази боже, е по-затворена и меланхолична – незабавно трябва да се промени в очевидно единствената правилна посока. Защо? За да бъде харесвана „винаги и навсякъде“.

Но най-сериозният стилистичен проблем са твърде честите и откровени прояви на лош вкус, граничещ с кич.

Емблемата на българската женска поезия Елисавета Багряна, личност с изключителна и ярка съдба, която според свое интервю Петя Александрова е имала щастието лично да познава, е представена чрез нелепо и направо смехотворно буквализиране на собствената ѝ поезия:

„Все още мечтаела да посети далечни страни – с влак, със самолет, с ладия… […] Представяла си как като амазонка препуска с коня си в нощта с развени коси и безстрашно сърце. Как лети като могъща птица, как се спуска в планинските боази като ураганен вятър… Представяла си, че е самодива – волно и непокорно същество, което живее край бързотечните реки. Понякога си мислела, че е правнучка на номади – неспокойни хора, които непрекъснато пътуват и никъде не се спират задълго. […] Лиза се чувствала като в клетка. Като вино, което е затворено в бъчва, а му се иска да изкипи навън…“ (Елисавета Багряна, стр. 65, курсивът мой).

Дълго време се чудих откъде извира желанието на авторката, предвид незаобиколимото условие, че пише за деца, така крещящо да „гримира“ разказите за своите героини. Но още по-необяснима ми се стори

„жълтата“ страст да „окървавява“ сцената на езика, като на места безцеремонно оставя пред очите ни платформата с труповете**.

Ето го Яков Кларк, американски мисионер и баща на Елисавета Кларк, според Петя Александрова един от първите, посетили Батак след трагедията през 1876 г.: „Бил така потресен от гледката, че прибрал в куфара си няколко отрязани детски главички, за да убеди западните дипломати каква е истината за случилото се“ (Елисавета Кларк, стр. 70, курсивът мой).

В подобна хорър стилистика е разказно как „Христо Белчев издъхнал в кървава локва сред парка“ (Мара Белчева, стр. 106, курсивът мой); как „крадци и убийци влезли един ден в дома ѝ [на Яна Язова] и след като я удушили, отмъкнали всичко ценно, включително ръкописите ѝ“ (Яна Язова, стр. 165, курсивът мой); как четниците „всички били отчаяни и обезверени. Убили един кон и го изяли до кокалче“ (Мария Сутич, стр. 121, курсивът мой).

По всякакъв начин се опитвах да си обясня подобно „фотоувеличение“ на насилието в книга, която трябва да вдъхновява деца, но се оказа, че отговорът е на един клик разстояние. След кратко браузване в интернет установих, че значителна част от текстовете са базирани на публикации на Петя Александрова в „историческата“ ѝ рубрика в небезизвестния сайт „Блиц“.

Там разказите за Анка Ламбрева („Българка обикаля два пъти света, живее сред човекоядци в Нова Зеландия“), царица Елеонора („Царица Елеонора се съгласява на брак, но само ако е фиктивен“), Евдокия Филова („Съпругата на Богдан Филов иска да бъде разстреляна заедно с него“) или за „първите циркаджийки, възмутили зрителите с голи кълки“, се редуват с пикантните истории на известни български мъже интелектуалци, които авторката е сервирала в „сигналножълто“ със заглавия от типа: „Порочни жени и убийци събуждали вдъхновението на Йовков“, „Вазов пийнал ракия, хапнал зелен боб и… издъхнал“, „В любовните си истории Раковски не придирял ни на възраст, ни на вяра“, а „Туризмът на Алеко включва[л] неизменно богати трапези на теферич“…

Преработването на публикации от жълтата преса и интегрирането им в издание, предназначено за деца, намирам за естетически и етически неприемлив акт.

Отговорна за него обаче е не само авторката, но и издателството с целия екип, който стои зад книгата. И още няколко думи за ОТГОВОРНОСТТА. Освен Петя Александрова и нейните редактори и издатели, важна роля за съществуването на това издание имат 40-те художнички начело с Капка Кънева. Това са талантливи жени от различни поколения, някои от тях създали емблематични илюстрации, с които децата (а и порасналите деца) свързват определени книги и автори.

И защо, скъпи художнички, илюстрирахте тези зле написани текстове? Много от вас имат деца – бихте ли искали вашите момичета, а и момчета да прочетат за отсечените детски главички в куфар, за изядения до кокалче кон; да научат половинчата, изкривена или просто безсмислено напудрена истина за наистина важни в нашата история и култура жени, за близкото ни и за по-далечното ни минало… и изобщо – да четат нередактиран текст във времена, в които да превърнеш детето си в читател се равнява на подвиг?

Какво ви накара да рисувате, без да четете? Или без да обърнете внимание колко гол всъщност е царят?

Най-вероятно въпросът ми ще остане без отговор. Надеждата ми е, че родителите, които, подведени от доброто оформление на Капка Кънева и хубавите илюстрации, вече са си купили книгата, ще открият умен начин да я четат с децата… Което всъщност означава да не я четат! Една възможност би била да разглеждат заедно портретите и сами да напишат текстове по тях или поне да потърсят информация за представените жени.

А за онези, които все още не са си купили „Аз съм българка“, един съвет: ако искате вашите дъщери тийнейджърки да бъдат – както самата Петя Александрова казва в уводните думи – „различни, любознателни, страстни, дръзки“, прочетете заедно с тях „Собствена стая“ на Вирджиния Улф (във великолепния превод от английски на Иглика Василева). Или пък идете и им купете новоизлезлия комикс на Лив Стрьомквист „Плодът на познанието“ (в също така качествения превод от шведски на Анелия Петрунова). Наред с другото и двете четива ще им покажат какво означава богат и чувствителен български език – истинския „актив“ на всички, които населяваме тази територия. Език, в който намирам повече повод за гордост и вдъхновение, отколкото в псевдопатриотични декларации.

*Петя Александрова. Аз съм българка. 40 истории, 40 портрета“. София: Сиела, 2019.

**Тук имам предвид „екиклемата“, платформата, на която в старогръцкия театър, където е неприемливо да се показва самият акт на насилие, се изнасят труповете, тоест резултатите от насилието стават видими за зрителите.

Снимка: © Ан Фам

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Празното семейство“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/praznoto-semeystvo/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Празното семейство“ на Колъм Тойбин, превод от английски Елка Виденова, изд. ICU, 2017

Корица на книгата „Празното семейство“Да започнем от невидимото в този сборник с разкази – Колъм Тойбин е майстор на копнежа, основна дума в речника му. Героите мечтаят за неща, които са в недостижимото бъдеще или в отдавна изстиналото минало, макар и прости: дом, семейство, докосване. Ако Тойбин не познаваше толкова добре сложното чувство на копнежа, героите му щяха да са сноби, които не се задоволяват с това пред тях; понеже той подхожда със съчувствие обаче, и ти като читател съпреживяваш. В разказите те са живи – през страниците почти усещаш дъха на персонажите, които обитават различни тела, години, епохи.

Двете най-известни книги на автора (издаван на български и като Колм Тойбин) са „Бруклин“ – за момиче, което се връща в Ирландия; и „Маестрото“, романизирана биография на любимия му писател Хенри Джеймс. И двете теми намират път насам.

В един от разказите Джеймс се появява за малко, колкото да седне на вечеря до жена с разбито сърце и да каже през Тойбин какво го вълнува: „… животът е материалът, който използвам и от който се нуждая. Животът никога не стига. Но дори когато го има, е само изходна точка, понеже е твърде блудкав.“ Героинята, изпуснала голямата си любов заради невъзможни обстоятелства, също има усещането, че реалността не ѝ стига. В някои вечери тя съставя списъци с това, заради което си струва да продължава – като сина си и сестрите си, макар че се чуди дали да не извади поне някоя от тях.

Всеки път под изредените неща оставяше празно място. Най-лесно би било да попълни празното пространство с друг списък. Списък с неумолими факти, оглавяван от една-едничка неизбежна мисъл – че любовта ѝ се е изплъзнала, че любовта няма да се завърне, че е сама и се налага да се справя както може със самотата.

Сюжетът за емиграцията е също тук, всъщност в почти всеки разказ. Лесно е такова завръщане да се опише романтично-наивно, но Тойбин смята, че щом веднъж си напуснал дома си, вероятно никога няма да успееш да се върнеш в него. Ти си бил променен от времето си далеч, а докато те е нямало, са се случили куп неща зад гърба ти – на полетата от детството ти са били построени грозни бунгала за туристи, а детската ти спалня е пълна с толкова спомени, че за теб не остава място и си запазваш стая в хотел. В мисълта ти нещата винаги са малко по-добри и срещата с реалността е раняваща дори в дребните детайли, които не би трябвало да правят впечатление. („Когато се качи на горния етаж и надникна в някогашната си стая, забеляза колко износен е килимът, колко е избелял цветът на тапетите.“)

Ето го, значи, и празното семейство от заглавието – уж го има, но всъщност е само черупка. Вътре са вършали смърт, болест, загуба на връзка. Все пак обаче в книгата има една дефиниция на „свещена земя“ и тя е ясна за всички герои: това е мястото, на което си бил роден и на което все някога ще трябва да се върнеш. Дори времето е разделено с граници, за които почти ти трябва паспорт: „Бъдещето е като чужда държава* – там всичко се върши другояче.“

Любовта също е отминала, но авторът говори не за горящата рана на скорошна раздяла, а за нещо далеч по-сложно – белега, с който се научаваш да живееш с годините. Нищо чудно, че героите му четат есето на американския автор Уилям Гас за копнежа и тъгата, които той прекарва през синия цвят; или че се шегуват с популярен наръчник как да печелиш приятели и влияние. Тези меланхолици не биха отворили книга за самопомощ, докато се опитват да опознаят себе си по-дълбоко.

Тойбин често избира да пише с танцова стъпка. Авторът владее обаче и друг език, както показва понякога – остри, категорични думи, с които описва секс сцените си. Голяма част от любовта, копнежа и секса в сборника е между мъже. Тойбин сякаш смята, че ще ни шокира с подробните си описания на цели стаи с голи тела, в които попада млад мъж в Барселона през 1975-та, или с подробния доклад за движенията им. Точно тук обаче той не разкрива нещо за героите, а загубва личността им в действията, които изглеждат механични.

По-често обаче авторът избира с повторенията в езика да създава ритъм, на който почти можеш да тактуваш с пръст по гръбчето на книгата. Като приливи и отливи, малкото води към голямото, а после отиваме обратно към детайла:

Ще ми се да знаех как са възникнали цветовете. Навремето, когато преподавах, се случваше да погледна през прозореца и да се замисля, че всичко, което преподавам, лесно би могло да се прочете другаде, отдавна е открито. Но има едно малко, продълговато камъче, което донесох от плажа и което разглеждам в момента, след бурята през нощта и сивия ден със свъсеното над морето небе. Ранна утрин е, тук, в къщата, в която телефонът не звъни, а пощальонът носи само сметки.

С това – дребните камъчета, пуснати в джоба при разходка; смирението пред старите книги, дошли преди теб; усещането да си сам – героите му намират свобода. В крайна сметка те разбират, че белегът от старата рана има двойно значение, и се научават да откриват и другото: заздравялата кожа показва, че си оцелял. Колкото и да е било страшно.

* Както е типично за Тойбин, той успява и да играе с текстовете: в случая с „Миналото е чужда земя“ на Дейвид Лоуентал и с първото изречение в „Посредникът“ на Лесли Поул Хартли.
Заглавна илюстрация: Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/na-vtoro-chetene/

Стар читателски проблем е, че книгите са много, а времето е ограничено и винаги недостатъчно. За добро или за лошо, повечето книги не са издадени през тази година. Писането и четенето, не само литературата, са изкуство на припомнянето, препрочитането и на дългия разговор. Диалог за любими книги, автори и техните редактори, за навиците, страховете и сънищата им, за необичайния начин на класифициране на книгите в личната библиотека, за любовта на котката към раздрани корици и страници.

Но човек не може да говори за всичко, макар и да се опитва. Все нещо остава пропуснато и неизследвано. Остава за следващия път. Цветан Стоянов пише, че „всички тези разговори и десетки други като тях не само носят дълбокото удовлетворение на истинския допир с хората, не само показват, изваяна от думите, прелестта на собствените мисли и чувства, чиято стойност понякога не се и предполага, но и много пъти като живи същества, застанали с години до нас самите, се намесват в живота ни, възпитават и помагат – чупят бариери, сочат пътеки, лекуват рани“.

Нужни са такива хубави разговори, защото има прекалено много томове, които си заслужават. И не само това, но и колко много остава зад кулисите на дадена книга. Колко усилия, любов, време и средства костват на автори, преводачи, редактори, коректори, художници и издатели, за да може една книга да види бял свят. Това е пространство, в което си заслужава да се надникне или поне да се уважи. С прочит. Малките издателства, не само за Синтия Озик, са лаборатории на езика и на бъдещето. Те са „за ексцентричност, за риск, за фикс-идея, за поезия, за необичайни есета и още по-необичайна белетристика; за бъдещето“. Ако мислим за бъдещето, понякога се налага да се върнем към миналото и препълнените му стелажи.

Да се върнем и към някои факти. Някои книги биват издадени с ясното съзнание, че може да не постигнат комерсиален успех; може дори да не възстановят вложените средства. Те съществуват благодарение на упорството на техните издатели и на читателите им, защото те вярват в значимостта на тези заглавия. Често е много несправедливо тези книги да не успеят да стигнат до повече читатели поради едни или други обстоятелства, като маркетингови проблеми, лошо време на издаване или безкрайна политическа криза.

В мечтите си рубриката „На второ четене“ си представя да бъде нова възможност, дружелюбен радар, лупа подръка или сито за литературна обеца, изгубена в прахосмукачката, но се надява да е просто като приятелска препоръка, че нещо си заслужава времето и вниманието. Като хубав разговор.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, с която български издателства предоставят на дарителите ни 20% отстъпка от коричната цена на всички свои книги. Изборът на заглавия в „На второ четене“ обаче е единствено на авторите на рубриката – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Очаквайте първата препоръка от Севда Семер в следващия ни съботен брой, а вие междувременно се регистрирайте в клуба.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Кадаре, Камбъл, Макюън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kadare-campbell-mcewan/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Загадките на безумието“ на Исмаил Кадаре

превод от албански Евгения Котова, София: изд. „Колибри“, 2019

Корицата на „Загадките на безумието“Хапсана на албански означава затвор. С такъв особен затвор разполагат само най-старите албански домове. В случая това „беше една дълбока стаичка с каменни стени, до голямата изба. Нямаше врати, само един капак, който се отваряше отгоре, за да слезе затворникът. След това стълбата се вдигаше и капакът се затваряше“…

Героят на Исмаил Кадаре отбелязва, че хапсаната е затвор, по-важен от държавния – държавният си бил една дандания. Паралелното правосъдие обаче е тайна, всичко си остава между стените на дома – никакви полицаи, съдии и разсилни! (Дори прапрадядото на Кадаре сам слиза във въпросната хапсана, когато се присеща за някогашен свой грях.) Тази затворническа тема се появява в самото начало на краткия роман. Тя ще се появи и в неговия край, вече като метафора. Чичото на главния герой ще му каже, че „всички ние сме убили някога някого или нещо и сме го затворили след това дълбоко в нашите изби“…

Прочее, повествователният глас в „Загадките на безумието“ идва от хапсаната на детството – онзи затвор, в който за теб светът е съставен както от тайни, така и от лудост. Непонятен свят, в който няма особена разлика между тайните и лудостта. А тъкмо в този свят комунистическото управление набира сила – и вече разделя дори сърдечни братя. Ето, и двамата чичовци на героя са учили латински, но латинският и френският вече са политически неуместни – руският ще замести едва ли не дори албанския език. Леля му ще каже за нашата азбука: „Пфу, по-грозно нещо не бях виждала. […] Кирилици, така ли им казват на онези гадни букви?“

Албанският свят е разломен в най-интимната си тъкан. Дори загадъчният благ дядо, комуто героят приписва създаването на албанската държава, умира – и бива изпратен според традицията от платени оплаквачки.

Всъщност не бихме могли да обвиним Кадаре, че е сред платените оплаквачи на миналото – в „Загадките на безумието“ той има за алиби объркания, ала и здравословен разказ на дете, което постоянно се чуди какво точно става в побърканата от комунистическия режим Албания. Побъркана както от тайните на своето минало, така и от предчувствията за бъдещето. Чия е люлката, в която сме расли всички ние? Чия е държавата, в която растем? За едно дете въпросите са по-важни от отговорите на възрастния в този самоироничен и някак автобиографичен роман. А може би загадките на безумието са и онези загадки на паметта, които три десетилетия по-късно ни вкарват в досадната хапсана на антикомунизма, сведен до наивни клишета. Тогава на помощ идва паралелното правосъдие на литературата.

„Силата на мита“ на Джоузеф Камбъл

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Сиела“, 2019

Корицата на книгата „Силата на мита“Диалозите на Бил Мойърс с Джоузеф Камбъл са проведени не само в Нюйоркския природонаучен музей, но и – ти да видиш – в ранчото „Скайуокърс“ на Джордж Лукас. Възгледите на един от най-големите тълкуватели на митовете не само са подхранени от ранните му прочити на Джеймс Джойс и Томас Ман, но и са потвърдени от внимателните наблюдения върху сагата „Междузвездни войни“, която за собствените ни деца е старинна колкото „Смърт във Венеция“…

Диалогът между юнгианеца Камбъл и Мойърс е жив и изящен. Беседата с лекота преминава през богати – буквално и метафорично – територии като „Пътуването навътре“, „Първите разказвачи“, „Саможертва и лично щастие“, „Приключението на героя“, „Дарът на богинята“, „Маските на вечността“… Книгата, благодарение на страхотните примери, има терапевтичен ефект – нищо добро, но и нищо лошо не започва със самите нас. И – по-важното! – чрез изкуството човек може да постигне просветление, особено насред кризата на средната възраст. Можем да минем и без него, разбира се: „… дори само това да живеем с открито сърце и да състрадаваш на хората е един начин, отворен за всички“….

Бих причислил Камбъл към най-големите специалисти не само в митологията, но и в областта на поезията. Защо? Кое според него е най-висшето, най-благородното и най-смелото послание в Христовото учение? Ето кое: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят…“ Как да правим с думи неща? Днес, когато да мразим омразата се превръща в най-голямото предизвикателство. Днес, когато не правим разлика между умереност и посредственост, между мит и поза, между интимен затвор и публична свобода…

„Хлебарката“ на Иън Макюън

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2020

Корицата на книгата „Хлебарката“Първото изречение от „Метаморфозата“ на Кафка, по превода на Любомир Илиев, гласи: „Когато една сутрин след неспокойни сънища Грегор Замза се събуди в леглото си, установи, че се е превърнал в гигантско насекомо.“ Вижте първото изречение на „Хлебарката“ на Макюън: „Тази сутрин Джим Самс, умен, но не и прозорлив, се събуди от неспокойните си сънища, за да открие, че се е преобразил в гигантско същество.“ Тоест от хлебарка – в министър-председател на съвременна Великобритания.

Новелата на Макюън е посветена на Тимъти Гартън Аш, оксфордски професор по европейски науки, и в нея повече или по-малко разпознаваме Борис Джонсън, Доналд Тръмп, Ангела Меркел и др. Брекзит е спусковият механизъм на тази творба, която повдига на степен събития от последните дни, месеци, години. Макюън обаче прави още една крачка към немислимото: в книгата става дума за политическото налагане на т.нар. реверсализъм, или движението на парите в обратна посока (ти плащаш, за да работиш, вместо да ти плащат за това; вземаш безплатно стоки от магазина, но пък нямаш право на банкова сметка и пр.).

Реверсализмът е идеята, която министър-председателят Самс, доскоро хлебарка и управляващ кабинет, доминиран от доскоро хлебарки, налага на съвременна Англия. Защо, пита го уморената германска канцлерка, защо… Самс няма отговор, освен „защото така“: „Защото. Защото така искаме. Защото в това вярваме. Защото заявихме, че ще го направим. Защото хората казаха, че искат това. Защото сме спасители. Защото.“

Кога хлебарките вземат властта от хората? Макюън дава своя отговор в последните страници: „Там, където има нищета, мизерия и мръсотия, ние набираме сила. С помощта на подмолни средства, след много експерименти и провали, успяхме да установим предпоставките за съсипване на човека. Със сигурност това са войната и глобалното затопляне, а в мирно време – непоклатимите йерархии, концентрацията на богатство, неизкоренимото суеверие, фалшивите новини, разделението, недоверието към науката, към непознатия и към обществените обединения.“ Ние също знаем този списък. Самите министри знаят, че реверсализмът е лудост, че хората ще обеднеят – но това гарантира разцвет на хлебарките.

Прочее, току след успешното гласуване на въпросната лудост, хлебарките ще оставят взетите назаем човешки тела и ще потеглят отново към Уестминстър. Без една, както ще подхвърли Макюън. Така или иначе, хлебарките вече не са презряно малцинство. (В книгата има любопитен български детайл: докато държи реч в Главната квартира на НАТО в защита на реверсализма, британският популист Самс успява да сащиса и българската преводачка в дъното на залата с изразите, че не след дълго „пердето ще падне от очите ви“ и всички „ще ни последват слепешката напред в бъдещето“.)

През цялото време, докато четях новия Макюън, си мислех за стихотворението на най-големия за мен жив световен поет, поляка Адам Загаевски (превод Силвия Борисова):

Един ден маймуните взеха властта.
Отрупаха се със златни пръстени,
навлякоха бели колосани ризи,
запушиха уханни хавански пури,
прикриха си стъпалата в лачени обуща.
Ние нищо не забелязахме, потънали
в други неща: кой четеше Аристотел,
кой тъкмо изживяваше голямата си любов.

Стихотворението продължава нататък, прекрасно стихотворение. Питах се – дали точно Полша няма да последва Великобритания, слушайки като нея сирените на популизма, на самоувереността, на превращението си в остров. И все пак Макюън не слуша само музиката на превъзходния си стил, претворен бляскаво от Иглика Василева – той чува съскането на инсинуациите, шумоленето на интригите, грохота на една политическа катастрофа с неизчислими още последици.

Това не е най-великата книга на Макюън, но не съм сигурен, че у нас такава новела е възможна. В най-добрия случай тя ще пита какво е времето в Москва, но и без друго си знаем, че там е гадно. Няма да пипа тук. Мечтая си за роман, посветен на отношенията между Живков и Борисов или на тези между Пеевски и Цацаров, но кой ще го напише.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Думи и образи: 14 рисувани книги от 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/14-risuvani-knigi-2019/

Не особено популярният доскоро жанр на книгата с картинки видимо набира сила в България и с издаденото през последното десетилетие вече спокойно може да се зареди една бутикова книжарница.

Тези специфични книги, в които рисунките са на всяка страница и носят поне толкова разказвателна тежест, колкото думите, са все още луксозна стока, но те предоставят на най-малките хора първи лесен достъп до света на историите, захранват ги с различни естетически усещания и подходи към реалността, показват им вълнението от научаването на нещо ново при всяко разгръщане на страница, а повторните прочити им дават така необходимото чувство за овладяна частичка от Вселената. На по-големите от нас пък те могат да доставят моменти на тихо съзерцание, да ни напомнят за наличието на добре заровена нежност, да ни предават дълбоки послания с прости думи. Но преди всичко те са повод за близост, радост и разговори между малки и големи.

Ето четиринайсет добри повода от тази година, почти двойно повече от миналата:

Явора

думи и рисунки Лори Никълс, превод от английски Радостина Николова Пеева-Михова, издателство „Мармот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В света на Явора всяко малко нещо е голямо и съществено: лежането, танците, снежният бой, всеки момент край нейния явор. От една страна, дните ѝ са безметежни и повтарящи се, но от друга, сезоните се сменят, дървото и самата тя растат, Явора става кака, поема отговорност – и всичко това с едно очарователно приглушено изумление. По подобие на класѝка на рисуваната книга Езра Джак Кийтс (например в неиздаваната му на български The Snowy Day), Лори Никълс се отнася към персонажа си с нежност, умилително чувство за хумор и внимание към малките детайли, за да се разкаже една тиха история за ежедневната поезия на израстването.

*

Тайната на Черната скала

думи и рисунки Джо Тод-Стантън, превод от английски Александър Маринов, издателство „Дакелче“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В най-приключенската от книгите в този списък момиченцето с изследователски дух Ерин Пайк се промъква непозволено в лодката на майка си и се отправя на страшно пътешествие, което я отвежда насред шеметни морски пейзажи. Там, в мистериозните и красиви водни дълбини, се оказва, че страшното е всъщност просто непознато и съвсем не опасно – стига само да го погледнем непредубедено и с любопитство.

За отбелязване е перфекционизмът, с който издателство „Дакелче“ работи от създаването си миналата година – като започнем от безкомпромисния подбор на книгите, минем през визуалната адаптация и полиграфията и приключим с превода, доусъвършенстван с научни консултации и безупречна коректорска работа. Не са за изпускане и образователните им книги „Еверест“, „Дърветата“ и „Море“, които също излязоха през годината.

*

Уини и Уилбър. Удивителната тиква

думи Валъри Томас, рисунки Корки Пол, превод от английски Милена Милева-Фено, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Голяма част от детското изживяване се води от принципа „да направя нещо си, пък да видя какво ще стане“. И може би затова много от класическите детски истории (примерно на Астрид Линдгрен) се движат от симпатичната комбинация между приключенски дух и безразсъдство. Това са две от основните черти и на скандално самобитната вещица Уини, която забърква смехотворни каши с вълшебната си пръчка и постоянно вкарва ленивия си котарак Уилбър в излишни перипетии. Историята за уголемената тиква е разказана с пищните, детайлни, живи илюстрации на Корки Пол, които могат да се разглеждат и обсъждат до безкрай.

През тази година „Таймлайнс“ издаде още „Ден на динозавъра“ и „Градинско сафари“ от поредицата за Уини и Уилбър. От 1987 г., когато е поставено нейното начало, са продадени повече от седем милиона екземпляра в световен мащаб.

*

Съчко

думи Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод от английски Мария Донева, издателство „Жанет 45“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за пръчката, която принудително се отдалечава от семейството си и търси път обратно, е поредното упражнение на Доналдсън и Шефлър върху изпитаната формула за приказка: 1) нещо изкарва главния герой от обичайната му среда; 2) по пътя си той преминава през поредица от еднотипни нелепи ситуации; 3) накрая с хитрост или помощник се връща в началното положение, но обогатен от приключението. В случая премеждията на Съчко, нарисувани с типичната за Аксел Шефлър фина комичност и умишлена наивност, могат да послужат като напомняне, че съществата, които срещаме по пътя си, всъщност си имат собствено пътешествие.

Това е петата книга на авторското дуо, която излиза на български, а в края на годината се появи и шеста – „Къде е мама?“.

*

Язовецът и самотният дъб

думи и рисунки Ива Сашева, издателство „Бегемот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Като един от първите входове към света на другите, рисуваните книги често се занимават с теми като приятелство, споделяне, помагане и загриженост към различния – все важни ориентири за навигацията в реалността. Но има и едно друго време, което е не по-маловажно за личността, и с него се занимава книгата на Ива Сашева – времето на самота. В този малък разказ не се случва много, вниманието е по-скоро върху ситуацията, състоянието и характера на язовец, който пази уединението си и прекарва голяма част от дните си в тихо съзерцание на околните пейзажи. Изрисувана с подобаващо усещане за простор, това е сдържана история за отдръпнатото наблюдение.

В свое интервю Ива Сашева, която през годината публикува и сборника с илюстрирани истории „Необичани играчки“, цитира Оскар Уайлд: „… но по-често той биваше сам, чувствайки по някакъв начин остър инстинкт, който беше почти предчувствие, че тайните на изкуството се изучават най-добре в уединение и че Красотата, подобно на Мъдростта, обича самотния поклонник“.

*

Заек и Мечка. Хапещ нападател или нов приятел

думи Джулиан Гоф, рисунки Джим Фийлд, превод от английски Петя Гуламали, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Поредицата за Заека и Мечката, която започна българския си живот миналата година, заявява отчетливо и плодотворно присъствие с потенциала си да предразполага към размисъл и разискване на стари теми с нова актуалност – под забавните размени между леко неадекватните горски обитатели обичайно има история за сблъсък между две непознати същества, а оттам – и на две непознати култури. В случая проследяваме процеса от неразбиране и страх, през опознаване и приемане, към приобщаване и сприятеляване на странно животно, което гризе дърветата в гората.

Това е четвърта книга от поредицата, а през годината излезе и „Летяща закуска в атака се впуска“.

*

Зайчето ме изслуша

думи и рисунки Кори Доерфелд, превод от английски Даниела Атанасова, издателство „Хермес“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Тази проста история на важна тема също се движи по познат и обичайно добре приеман от най-малките разказвателен модел – случва се извънредна ситуация и на всяка следваща страница се представя нов опит за разрешаването ѝ. „Зайчето ме изслуша“ предлага разни подходи към въпроса как да се отнесем с разстроен приятел – въпрос, на който и много възрастни не сме сигурни как да отговорим. Първото не сработва, второто не сработва, третото не сработва… докато накрая ситуацията не се откучи. Освен забавление, милите опити на най-различни животни да утешат ядосания Тейлър и смешните им разсърдени физиономии при неуспех предоставят много посоки за разговор и възможност за споделяне на собствени чувства.

*

Сто жаби

думи и рисунки Евгения Войнова, издателство „Давид“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Евгения Войнова е една от малкото български авторки, които постоянстват в сферата на книгите с картинки, а наскоро създаде и собствено издателство. Новата ѝ книга е забавно гротескна история в рими за една симпатично суетна жаба, която пак и пак се кипри с прическа, гримове, маникюр и какво ли не, за да се хареса на своите деветдесет и девет „почитатели“. Обаче все нещо не ѝ се получава, докато накрая осъзнава, че външността далеч не е най-важният фактор в отношенията ѝ с близките. И тогава: „Почувства се така красива, съвсем по жабешки щастлива!“

*

Ана Ана. Шампиони в разхвърлянето

думи Доминик Рок, рисунки Алекси Дормал, превод от френски Десислава Йорданова, издателство „Пурко“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Добродушната пакостливост е в основата и на осмата история за Ана Ана и нейните плюшки, която излиза на български. Чаровно глуповатите персонажи показват как може да е весело и в тясно пространство, като минават през всички стадии: скука, дивеене, прекаляване, сръдня, помиряване, игра. Една от ценните особености на тази поредица е склонността на Ана Ана да се ядосва на немирните плюшки и да избухва, което реалистично показва как в обичта има място и за яд, стига той да не преобладава.

По-рано през годината излезе и друга книга от поредицата – „Излет до морето“, а издателство „Пурко“ публикува и образователната книга за любовта и секса „Всичко, което не се осмелявате да питате… родителите, учителите и дори приятелите си“.

*

Честър

думи и рисунки Аяно Имаи, превод от английски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за избягало куче, която използва добре познатата разказвателна схема напускане–скитане–завръщане–преоценка, е ценна и заради изящните си рисунки – сред малкото в този списък, които не са излезли под европейска или американска четка. Излазът до различни естетики е съществен за формиране на жив поглед и гъвкав ум, а конкретно рисунките на Аяно Имаи се отличават със светла тоналност и емоционална приглушеност, което винаги е свеж полъх насред устойчивата у нас заблуда, че само яркостта и натрапливостта могат да импонират на децата.

*

Защо не цъфтиш?

думи и рисунки Катарина Мацурова, превод от чешки Радостина Николова, издателство „Робертино“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен различни визуални възпроизвеждания на реалността рисуваните книги предлагат и разнообразие от разказвателни подходи. Интересна е статичната перспектива, която е използвана в „Защо не цъфтиш?“ – гледната точка не се променя почти през цялото време и с всяка отгърната страница наблюдаваме действията в едно и също пространство. В случая виждаме един огромен морков и различните му употреби под и над земята. Забавно, странно и поучително е да наблюдаваме как мечето отгоре и зайците отдолу гледат едно и също нещо, но тъй като не го виждат в цялост, го възприемат съвсем различно.

*

Котаракът в чизми

думи Ким Кюн Ва (по приказката на Шарл Перо), рисунки Габриел Пачеко, превод от френски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Класическата приказка за подмолния котарак, който помага на смотания си несретен господар да се замогне и разбира се, да се ожени за царската щерка, е представена в нова визия от мексиканския художник Габриел Пачеко. Рисунките му са едновременно изящни и зловещи и създават усещането, че зад видимото се крие много повече невидимо.

Издателство „Лабиринт“ продължава работата си по представяне на класически приказки, илюстрирани от интересни съвременни художници, като тази година излязоха „Красавицата и Звяра“, „Робин Худ“, „Островът на съкровищата“.

*

Включи нощта

думи Рей Бредбъри, рисунки Мира Мирославова, превод от английски Десислава Сивилова, издателство „бгкниг@“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Единствената книга в този списък, която съчетава текст на чужд писател с илюстрации на българска художничка, е приказна история за един от най-старите човешки страхове. Рисунките на Мира Мирославова са интересно съчетание между шарена сладост и уклон към абстрактното и чудесно показват на какви ексцесии сме способни, за да избягаме от страховете си – момчето е изобразено да се обгражда с какви ли не лампи, включително гигантски като гардероб. Докато в някакъв момент излиза, че колкото повече гоним страховете си, толкова повече ги засилваме. И има само един начин да ги преборим.

*

Доброто яйце

думи Джори Джон, рисунки Пийт Осуалд, превод от английски Симона Калева, издателство „Таралеж“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Едно възможно свойство на добрата литература е да заравя важни въпроси под увлекателна история. Било то абсурд, комедия или екшън, интересно ни е какво се случва, или просто се забавляваме с нелепостите, докато въпросът неусетно се внедрява някъде в ума ни и си върши някаква негова там работа. В случая под смешната история за яйце, чиято доброта не пасва добре в кофти обкръжението му, стои въпросът за намирането на подходяща настройка за съществуване сред себеподобни.

Сходна тема се разглежда и в друга книга на издателство „Таралеж“ от тази година – „Напълно НормаНлен“.

*

Чудесно е, че се появяват все повече рисувани книги, същевременно е важно да отбележим, че явно нещата все още не са идеално плавни, тъй като немалка част от издателствата, които направиха сериозни заявки през последните години, излязоха от тази ниша. За щастие, се появяват нови ентусиасти, които успяват да изпъстрят всяка година с рисувани истории, но те очевидно имат нужда от повече подкрепа, а за целта жанрът има нужда от повече обговаряне и разбиране. Все още например не е практика тези заглавия да се отделят в собствен сегмент в книжарниците и сайтовете, което би помогнало за разпознаваемостта им.

Редно е да се повдигнат и няколко притеснения относно настоящата издателска картина: прави впечатление например недостигът на български истории и почти пълната доминация на англоезичните. Може би това е и причината повечето от горепосочените издания дори да не отбелязват от какъв език е преведен текстът, сякаш всичко чуждо е по подразбиране английско или пък това изобщо не е важно. Така че едно уместно новогодишно пожелание в това отношение би било за още повече разнообразие, повече български истории и повече отношение към този измамно малък жанр.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Професия преводач

Post Syndicated from Ан Фам original https://toest.bg/profesiya-prevodach/

Те са нашата връзка с любимия писател. Те ни „превеждат“ по пътя към други времена и светове, към книги, които иначе не бихме могли да прочетем, ако не знаем езика, на който са написани. И макар много да ми хареса отговорът на Зорница Христова в скорошно интервю, че не се смята за съавтор, а за „актриса, която трябва да изпълни чужд текст така, сякаш е неин собствен – но без да забравя къде ѝ е мястото“, за мен истински добрите в този фин занаят категорично са съавтори на книгите, които превеждат.

Могат ли машините да заменят преводачите един ден; задължително ли е да харесваш автора и да си съгласен с него; колко време отнема една книга; как е на български kindness – тези и още въпроси зададох на трима от най-любимите си преводачи (и автори в „Тоест“) – Нева Мичева, Зорница Христова и Стефан Русинов.


Ан: Трябва ли непременно да харесвате автора? А да сте съгласни с него? Превеждате ли го, ако е гениален автор, но гадняр в реалния живот?

Стефан: Литературните произведения не са манифести, а истории – не мога да кажа, че съм съгласен или несъгласен с дадена история, но мога да кажа дали ме отвежда на чудато пътешествие, дали ми предоставя интересен светоглед, дали езикът ѝ ми носи удоволствие, дали разширява разбиранията ми за човека и света, дали разпалва любопитството ми и разбужда съчувствието ми… За да си харесам някой автор за превеждане, са ми необходими тези неща, както и някаква степен на съзвучие с внедреното в разказа светоусещане. Що се отнася до писателските личности, би било разточително да ги разучавам етически, пък и не смятам, че е необходимо.

Зорница: Прекрасно е да харесваш автора и да си съгласен с него; естествено, че е по-добрият вариант, но не е задължително. За мен ключовото е да го уважаваш, да вярваш, че има какво да каже, че неговата гледна точка има право да бъде чута. Честно казано, аз се опитвам да се абстрахирам от фигурата на писателя: всеки има право да бъде друг, когато пише, да каже нещо ново, да създаде нов свят, да изживее нов живот. Не ме интересува висок ли е бил, или нисък, в какви отношения е бил с леля си и какво е правил в десети клас. Това е моето разбиране за равен старт – отгръщаш нова страница, пишеш „Глава първа“ и до последната точка си никой, съществуват само думите ти.

Не бих превеждала книга, която смятам за вредна, за покваряваща средата.

Нева: Ако не уважавам личността, не само няма да превеждам съчиненията ѝ, няма и да ги чета, гледам, слушам, цитирам. Хората на изкуството боравят с чувствителни материи, като истината, смисъла и красотата, както медиците боравят с интимността и живота – няма място за двойни стандарти и шикалкавене. Знам, че хората рядко са или ангели, или демони; давам си сметка, че времената си казват думата и не се сърдя люто за женомразството или расизма в определени епохи. Но тъй като живея днес и имам твърде кратко време на този свят – доколкото зависи от мен, няма да дам глас и плът на хора, които бих избягвала в ежедневието си.

Ан: Колко време отнема преводът на една книга? Месец, година? „Колкото поеме“?

Зорница: Колкото поеме – зависи от сложността, зависи от обема на книгата, зависи и от това колко точно държиш на нея. И три години се е случвало. Пак не е кой знае какво, някои неща може и по-дълго време да се правят – например голям поет човек може и двайсет години да превежда. Месец… е, ако е детска книга с десет страници текст, но и там… зависи, и три изречения могат да отнемат доста време.

Нева: Колкото е нужно, за да се получи живо съответствие, сестра близначка на другия език. Това зависи от обема (срв. детска книга със семейна сага), трудността (случвало ми се е на една страница да буксувам с дни по куп причини – авторът надниква в съвършено непозната област на знанието или бита, преднамерено усложнява изказа си, работи с твърде локални дадености и пр.), жанра (в пиесите едната реплика сама „дърпа“ следващата, а поезията е отворена за безброй преосмисляния), опитността на преводача… Зависи и от умората, ентусиазма, конгениалността с автора и други трудно измерими и мъчно управляеми фактори.

Стефан: Не колкото мога да отделя, а колкото е нужно, за да стане възможно най-добре. Обичайно превеждам по пет-шест страници на ден, но това би била единствената константа във формулата за изчисление на трудовремето ми. Ако имах такава, тя щеше да включва още: втори, трети, а понякога четвърти и пети прочит; четене на спомагателна литература, допълнително образоване по материята, консултации със специалисти и работа с редактори; скаутстване, тоест следене на съвременната китайска литература, пазаруване на книги, отсяване на отличителното и мотивиране на определен проект пред издател.

Ан: Кога решавате да запазите 1:1 оригиналното заглавие и кога – да дадете на произведението съвсем различно име; и как?

Нева: Заглавието при превод нерядко се налага от продуценти, издатели, маркетингови спецове – зависи колко агресивно лансират „продукта“ си. Аз превеждам все маргинални откъм пазарна гледна точка текстове, което ми позволява да избирам по вкус и логика (освен ако не са ясни като „Шейсет разказа“ например).

Зорница: По принцип превеждам оригиналното заглавие, освен в случаите, когато то звучи твърде тромаво на български. Не ми се е случвало да попадам на книги, които да изискват радикална преработка, но някакви малки промени си позволявам. Ето, „Кладата на суетата“ трябва да е „на суетите“, ама странно звучи на български. Но това е на късмет. Думите в заглавието са различни, защото не се ползват от опорния контекст на книгата при първата си среща с читателя. Ghana Must Go – българският читател ще разбере ли, че става въпрос за държавата Гана, или ще си помисли за женското име? Впрочем книгата ми „Градска география“ излезе на сръбски като „Дневник на градския сънливец“ – прекрасно решение на Мария-Йоанна Стоядинович, даже ме е яд, че не се сетих сама.

Стефан: В превода по принцип, а особено от китайски, т.нар. 1:1 е в общи линии илюзорно. Затова и тук няма формула, а само съображения и решения според случая. Често преводаческата единица е не думата, не дори смисълът, а литературният ефект – а той понякога се постига чрез асиметрични на оригинала езикови средства, тъй като еквивалентни по смисъл думи в два различни езика могат да постигнат различни ефекти. Подобни гимнастики са обичайни за художествения превод, при който се пренася послание от един контекст в друг. А преобразуванията вследствие на тях са благотворна отправна точка за анализ на езиковата и културната ни среда.

Ан: Изкуственият интелект все по-изумително се развива и усъвършенства: вече слушаме музикални композиции и четем цели статии (на някой от по-популярните езици, разбира се; българският ще е сред последните, на които изкуственият интелект ще се упражнява), без да се усещаме, че авторът им е машина; по някои сайтове пък ни обслужват доста адекватни чатботове. Въпрос на време ли е креативна работа като художествения превод да може да се върши качествено от робот, който няма фантазия и чувства?

Зорница: Не знам. То сигурно и писането на книги може да се изимитира от машина, м? Обаче чакай, кой беше казал за болезненото, лично преживяно несъвършенство? Май Ник Кейв. Та ето какво, когато чета Лорка на български, когато чета „да можех, бих приел веднага / да сторим, друже, таз размяна, /ала не съм аз вече аз, / ни моят дом мой дом е вече“, аз чета и болката и умората на Далчев и Муратов, когато са превеждали тези редове. Или „Не си отивай кротко в тъмнината, / вий, вий срещу смъртта на светлината“ на Дилън Томас и Александър Шурбанов. За истински добрия превод съдя по дълбочината на преживяването, което предизвиква. Няма как да го направиш, ако не изпробваш различни варианти и не съизмериш болката (или радостта, или гнева), която събуждат, с тази на оригинала. Един вид… трябва да се порежеш (или погъделичкаш, или да си праснеш кутрето няколко пъти в ръба на шкафа) и да се питаш: „Това ли беше? Това ли изпитах?“ И ако не е това, ако не е като в оригинала, трябва да пробваш пак и пак.

Сигурно и за това може да се намери някой ден алгоритъм, ама някой ден. Засега си трябва човек.

Нева: Изкуственият интелект ще направи читав превод на художествено произведение тогава, когато бъде в състояние да го напише сам. Литературната творба и нейните преводи са от една и съща плоскост и боравят с едни и същи инструменти. Преводът е изкуство, което интерпретира изходния текст, както изходният текст интерпретира живота. И началният, и крайният вариант не са механичен сбор от думи и синтактични отношения, както човекът не е само тяло, което може да се „разглоби“ на съставни части (но не и да се сглоби до степен на живот, смях, обич, мъдрост). При превода освен прехвърляне на формулировки между езици се ловят и приравняват атмосфери от различни култури и периоди; необходими са колкото детективски умения, толкова и емпатия и зрялост за възстановяване на човешкия климат на повествованието; вземат се стотици стратегически решения въз основа на знания плюс интуиция… Машината е способна на защитимо с математически критерии съвършенство, човекът – на сюблимно несъвършенство, на радост от изскачането от парадигмата, на ужас от порядъка, на наслада от изтощителното съзидание. Нямам представа ще стане ли някой ден машинният „превод“ възможен за художествената литература – факт е, че сега не е, и е редно да бъде наричан „превод“ само в кавички.

Стефан: Въпрос за специалистите по изкуствен интелект е дали роботите могат да овладеят тънкостите на поставянето на бележки под линия например или на други извечни преводачески препъникамъни. Иначе приветствам авантюрата им с художествения превод – тя само може да ни обогати и мотивира. И доколкото „съвършен превод“ е оксиморон, в идеалния случай може би няма да си мерим несъвършенствата, а ще намерим добър трансхуманистичен начин за съдействие. Евентуална опасност е, че във времена с тенденция към пренебрегване на експертността нескопосаният машинен превод може да придобие легитимност и да измести човешкия още преди да се е развил достатъчно.

Ан: Неблагодарна работа ли е преводачеството? Знаем, че страница литературен превод струва в пъти по-малко от страница преведен акт за раждане например – а същевременно изисква талант, вдъхновение и много повече време. Ако хонорарът далеч не покрива труда, защо го правите? Кое компенсира разликата?

Стефан: Малко неща ме карат да се чувствам по-добре от усещането, че влагам уменията си в дейност, която допринася за разнообразието в езиковата ни среда, помага да изследваме вселените вън и вътре в човека, предизвиква диалози между различни виждания и на читателя сам със себе си, дава гласност на разкази от чужди земи, които притежават силата да учудват, забавляват, разнежват, ужасяват, натъжават… изобщо да вълнуват езерото на човешкия ум, така че то да не блатясва. Лично мен акт за раждане би ме измъчил повече от научнофантастичен роман.

Зорница: Ох, не бих превеждала документи, освен ако много не закъсам, бррр. Благодарна работа е. Много благодарна. Има един момент, в който нещо ти се получава, в който усетиш, че си напипал жилата и езикът ти се излива така, както го искаш, и думите ти танцуват, и си ритват кокалчетата на точните места, и се завъртат точно където трябва, и тогава си най-щастливият човек на света – цял половин час. После си го препрочиташ и си викаш: „Уффф…“ Ама после. В поезията е по-силно, така че ми се превежда поезия, което е по-неблагодарно в традиционния смисъл на думата, ама пък… можеш да крачиш в най-голямата киша, сред най-отровния въздух и да премяташ наум два стиха, и да се чувстваш все едно току-що си се измъкнал над града и над смога и виждаш чак до отсрещния връх.

Нева: Превеждам, защото ми е нужно да разширявам кръга си, по възможност в световен мащаб. Защото книги са насочвали, подобрявали и спасявали живота ми и искам това да е достъпно за повече хора. Защото човечеството няма да оцелее, ако не общува на все по-високо и разумно ниво, а преводът е органична част от процеса. Мотивацията ми на преводачка фантастично се разминава с реалността, в която живея, но втората просто не заслужава да бъде споменавана редом с първата. През годините съм изразявала и по-остри, и по-овладени мнения относно превода и съм обяснявала, препоръчвала и описвала; пращала съм отворени писма за нередности в отличаването и премълчаването на колегите; обсипвала съм с имейли издателства, книжари и вестникари, за да им напомня, че името на преводача е най-важното сведение след името на автора и е безобразно да го прескачат. Да, условията за литературните преводачи в Европа никъде не са по-лоши, отколкото у нас, но това се отразява на джоба и душевния ми мир, не на факта, че преводът на хубави книги е най-благодарната работа, която ми е известна, понеже намества хаоса, снажда връзките, никога не доскучава и постоянно се докосва до щастието.

Ан: Как бихте превели английската дума kindness на български и има ли тя точен еквивалент на езиците, от които превеждате?

Зорница: Ха, интересен въпрос. Трудна дума, защото събира в себе си две понятия – да си добър и мил едновременно. Човек може да е добър и без да е мил, може да е възгруб с хората дори и въпреки това да има морал, да върши смислени неща, може да е добър в работата си и да застава на правилната страна; но все пак да е суров, да те напсува дори, ако смята, че грешиш. Уважавам това, но… дните са кратки, а острите ръбове и бездруго са много. „Мил“ пък на български е малко захаросано, все едно държиш в ръка порцеланов чайник с отвара от лайка и мед. Супер, но на човека може да му трябва коняк, за да се свести (е, понякога и по-крути мерки). Добротата е конструкцията, милостта е щадящият, топъл жест, който прави живота обитаем. Та: добрина, човечност, благост, добросърдечност… синонимното гнездо е дълго, избирам според случая.

Стефан: Бих я превел „добрина“ и има съответствия на китайски, но като при всяка друга дума – зависи от контекста.

Нева: Kindness бих дала като доброта, благост, ласкавост. Gentilezza, bontà на италиански. Bondad, amabilidad, cariño на испански. Но в превода такова нещо като дума-за-дума няма: трябва да е свръхконкретно като число (сто) или най-общо име за предмет (стол), за да няма нюанси и сто различни варианта. Първото нещо, което научаваш като преводач (то върши отлична работа и извън професията), е, че нищо на този свят не бива да се тълкува извън контекста си. Като чуя kind, си спомням за Кърт Вонегът и „Здравейте, младенци. Добре дошли на Земята. Горещо е през лятото и студено през зимата. Земята е кръгла, претъпкана и алкохолът е разрешен. В най-добрия случай, чеда, ви давам стотина години тук. Има само едно правило, което знам: дявол да го вземе, трябва да бъдете добри.“ (Прев. Божидар Стойков) Препоръчвам на всички да четат Вонегът, да не прескачат името на преводача и да бъдат добри.

Нева МичеваНева Мичева превежда книги и пиеси от италиански, испански и каталунски. Сред авторите ѝ са прозаиците Примо Леви, Дино Будзати, Итало Калвино, Роберто Боланьо, както и драматурзите Жорди Галсеран, Хуан Майорга и други, често поставяни на българска сцена. За превода на „Центурия“ на Джорджо Манганели и „Стихотворенията на Сидни Уест“ на Хуан Хелман получава наградата „Христо Г. Данов“ през 2014 г.
Зорница ХристоваЗорница Христова е преводачка от английски език, авторка на детски книги и съоснователка на издателство „Точица“. Превеждала е на български език автори като Ивлин Уо, Джон Ланчестър, Джулиан Барнс, Джумпа Лахири, Гилбърт Кийт Честъртън, Джон Ървинг, Дон ДеЛило, Тони Джуд, Джеръм К. Джеръм, Йосиф Бродски и др. Тази година тя спечели наградата „Кръстан Дянков“ за превода на „Кладата на суетата“ от Том Улф.
Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература и съставител на поредицата ни „Китай отвътре“. Сред преведените от него книги са „Изплези си езика“ от Ма Дзиен, „Изтезание със санталово дърво“ от Мо Йен, „Къщата на улица Манго“ от Сандра Сиснерос, за които е носител на наградата на Съюза на преводачите в България и има номинации за „Кръстан Дянков“ и „Христо Г. Данов“.
Заглавна снимка: Thought Catalog / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нежният разказвач. Из Нобеловата лекция на Олга Токарчук

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/olga-tokarczuk-speech-nobel-prize/

Полската писателка Олга Токарчук получи Нобеловата награда за литература за своето „повествователно въображение, което с енциклопедична страст представя преминаването на граници като форма на живот“. През годините тя е удостоявана и с „Букър“, „Нике“, „При Лор-Батайон“, както и с отличието „Брюкепрайс“, връчвано на личности, „допринесли за разбирането между народите“.

Токарчук е родена в Полша през 1962 година. Учила е психология във Варшавския университет – като едно от вдъхновенията си сочи работата на Карл Густав Юнг. Първата си поетична книга публикува през 1989 г., а първата прозаична – през 1993-та. На български език са издадени нейните „Бегуни“, „Изгубената душа“, „Последни истории“, „Правек и други времена“, „Музика от много барабани“ и „Дом дневен, дом нощен“.

През 2015 г. писателката гостува в България и заяви: „В „Бегуни“ измислих нов начин да разкажа историята – такъв, чрез който да се приближа до хората, които си служат постоянно с компютри, телевизори, Facebook. Това е постмодерен роман. Роман ала Збигнев Бауман. И този начин на писане на роман нарекох съзвезден. Гледаш в небето и виждаш съзвездия…“

Тук предлагаме съзвездие от откъси от Нобеловата ѝ лекция, изнесена на 7 декември 2019 г. в Стокхолм. Превод от английски: Йоанна Елми.

1.

Първата снимка, за която имам съзнателен спомен, е на моята майка отпреди раждането ми. За съжаление, фотографията е черно-бяла, поради което много от детайлите са изгубени, превърнали са се в сиви форми. Светлината е мека и дъждовна, вероятно пролетна – прониква през прозореца и придава на стаята едва доловим блясък. Майка ми е до старото ни радио, от онези със зелено око и две копчета – едно за звука и едно за настройване на станциите. Същото радио по-късно се превърна в най-добрия ми детски другар; от него научих за съществуването на космоса. Всяко завъртане на абаносовото копче насочваше деликатно антената и в обсега ѝ попадаха най-различни станции – Варшава, Лондон, Люксембург, Париж. Понякога обаче звукът заекваше, все едно между Прага и Ню Йорк или Москва и Мадрид приемникът се натъкваше на черни дупки. В тези моменти настръхвах цялата. […]

Когато бях малка, гледах тази снимка и бях сигурна, че мама е търсила мен, когато е включвала радиото. Подобно на чувствителен радар, тя е проникнала в безкрайните дълбини на космоса, опитвайки се да отговори на въпроса кога и откъде ще се появя. Нейната коса и дрехи (голямо деколте тип лодка) издават откога е снимката – началото на шейсетте. Погледът на леко прегърбената жена се рее извън кадъра, вижда нещо, което остава недостъпно за онзи, който гледа снимката по-късно. Като дете си представях, че погледът ѝ е насочен към времето. Нищо не се случва на снимката – тя е кадър на състояние, не на процес. Жената е тъжна, сякаш изгубена в мислите си. Сякаш изгубена.

Когато по-късно я питах за тази тъга – правила съм го повече от веднъж и винаги съм получавала един и същи отговор, – майка ми казваше, че е била тъжна, защото макар още да не съм се била родила, вече съм ѝ липсвала. […]

Тя постави съществуването ми извън времето, в сладкия обсег на вечността. С детския си ум разбирах, че съм много повече, отколкото някога съм си представяла. И дори ако кажа „Аз съм изгубена“, изречението все пак ще започне с „Аз съм“ – най-важната и странна двойка думи в света.

И така, една млада жена, която никога не е била религиозна – майка ми, – ми даде нещо, познато като душа, като ме дари с най-добрия нежен разказвач в света.

2.

[…] Как мислим света и вероятно още по-важно – как го разказваме, е от огромно значение. Неразказаната случка престава да съществува и издъхва. Това е добре познат факт не само на историците, но също (и вероятно основно) на политици и тирани от всякакъв вид. Онзи, който тъче нишките на историята, властва. […]

Живеем в реалност на полифонични разкази от първо лице и сме заобиколени отвсякъде с полифоничен шум. Под „разкази от първо лице“ имам предвид онзи вид история, която тесногръдо се върти в орбитата на нечий Аз, който малко или много директно пише за себе си и чрез себе си. Установили сме, че този тип обособена гледна точка, този глас на Аза, е най-естествен, човешки и честен, макар и лишен от по-широка перспектива. Разказът от първо лице, замислен по този начин, тъче абсолютно уникален мотив, единствен по рода си; той дава усещането за автономност на индивида, за осъзнаване на личността му и неговата съдба. Но предполага и изграждане на опозиция между личността и света, а тази опозиция понякога отчуждава. […]

Лесно е да се припознаем в хора като нас – така между разказвача на историята и нейния читател или слушател се създава нов вид емоционално разбиране, почиващо на емпатията. И това, в самата си същност, доближава и разрушава граници. В романа е лесно да изгубим разделителната линия между Аза на разказвача и Аза на читателя, а тъй нареченият „увлекателен роман“ разчита именно на размиването ѝ: читателят през своята емпатия да се превърне за малко в разказвач. Следователно литературата е поле за обмен на преживявания, агора, където всеки може да разкаже собствената си съдба или да даде глас на алтер егото си. Тя е демократично пространство – всеки може да говори, всеки може да се дари с глас. В нито един момент от човешката история не е имало толкова много писатели и разказвачи. За да се уверим, е нужно просто да погледнем статистиката.

Винаги, когато посещавам книжни панаири, установявам колко от издадените книги в света днес са концентрирани върху Аза като автор. Инстинктът за изразяване може би е също толкова силен, колкото и останалите инстинкти, които спасяват живота ни – и се проявява най-ярко в изкуството. Желаем да бъдем забелязвани, да се чувстваме изключителни. Наративът „Ще ти разкажа историята си“ или „Ще ти разкажа историята на семейството си“, или дори „Ще ти кажа къде бях“ представлява най-популярният литературен жанр в наши дни. Феноменът е широко разпространен и поради причината, че днес разполагаме с универсален достъп до писането и много хора имат шанса (някога запазен за малцина) да изразят себе си чрез думи и истории.

Парадоксално обаче тази ситуация напомня на хор, съставен само от солисти, чиито гласове се надпреварват за внимание: всички пеят едно и също, но се губят един в друг. Научили сме основното, което трябва да се знае за тях, можем да се припознаем в тях и да съпреживеем живота им. Изключително често обаче читателското изживяване е непълно и разочароващо, защото се оказва, че изразяването на авторското Аз не е равнозначно на универсалност. Липсва ни, изглежда, иносказателното измерение на историята. Героят на една притча например е себе си – човек, живеещ в специфични исторически и географски условия, – но все пак се издига над конкретните си особености и се превръща във Всекиго Навсякъде. […]

Вероятно за да не се удавим в множеството заглавия и фамилни имена, започнахме да делим Левиатана на литературата на жанрове, към които се отнасяме като към различни видове спорт, чиито писатели са тренирани атлети. Комерсиализирането на литературата води до разделяне на ниши. […] Все повече и повече жанровата работа е като форма за сладкиш, която произвежда еднакви резултати, чиято предвидимост се счита за качество, а баналността им – за постижение. […]

Инстинктивно винаги съм се противопоставяла на подобни класификации, тъй като те водят до ограничаване на свободата на автора, както и до нежелание да се експериментира и да се престъпват правилата, което е самата същност на творчеството. Нещо повече, те напълно изключват от творческия процес ексцентричността, без която изкуството е загубено. Добрата книга няма потребност да парадира с родова принадлежност. Разделянето на жанрове е резултат от комерсиализирането на литературата, от третирането ѝ като продукт за продажба с цялата съответна философия на превръщането ѝ в марка, на прицелването в определена публика и други подобни изобретения на съвременния капитализъм. […]

Живеем в свят на твърде много противоречиви, взаимноизключващи се факти в битка на живот и смърт един с друг. Нашите предци са вярвали, че достъпът до знание не само ще донесе щастие, благосъстояние, здраве и богатство на хората, но и че ще създаде равноправно и справедливо общество. […] Когато интернет се появи за пръв път, ни се струваше, че тази идея ще бъде напълно реализирана. На Коменски и други философи като него „Уикипедия“, която приветствам и подкрепям, би се сторила осъществената мечта на човечеството – сега можем да създаваме и получаваме огромно количество информация, непрестанно допълвана и обновявана, демократично достъпна от всяка точка на планетата.

Но сбъднатата мечта често води до разочарование. Оказва се, че не сме способни да понесем информационното чудовище, което вместо да ни обединява, да обобщава и да ни освобождава, ни отчуждава, разделя, изолира в малки балони, и така създава множество истории, несъвместими една с друга или дори открито враждебни една към друга, взаимно отблъскващи се.

Нещо повече: интернет, изцяло и необмислено подчинен на пазарните процеси и на монополистите, контролира огромни количества данни, които не се използват като универсално знание, в името на разширяването на достъпа до информация, а обратното, служат преди всичко за програмиране на поведението на потребителите, както научихме от случая с „Кеймбридж Аналитика“. Вместо да доловим хармонията на света, чуваме какофония от звуци, непоносим фонов шум, в който се опитваме отчаяно да различим някоя по-тиха мелодия, дори минимален пулс. Прочутият цитат от Шекспир никога не е бил по-подходящ, той пасва на тази какофонична нова реалност: все по-често интернет е „история, разказана от луд, със много шум и бяс“. […]

Информацията пренасища пространството, сложността ѝ и неяснотите задействат най-различни защитни механизми – от отрицание до изтласкване, дори бягство към семплите принципи на опростеното, идеологическо партийно мислене. Категорията на фалшивите новини поставя нови въпроси относно що е художествена измислица. Читатели, които системно са били мамени, дезинформирани или подвеждани, започват бавно да развиват специфични невротични тикове. Реакцията на подобно изтощение от художественото може би си проличава в огромния успех на нехудожествената литература, която във всеобщия информационен хаос крещи над главите ни: „Аз ще ви кажа истината, нищо друго освен истината!“ и „Моята история почива на факти!“. Художествената литература губи доверието на читателите, тъй като лъжата е опасно оръжие за масово унищожение, макар и примитивно. […]

Животът е изграден от събития, но единствено нашата способност да ги тълкуваме, да ги разбираме и да им вдъхваме смисъл ги превръща в опит. Събитията са даденост, но опитът е нещо неизразимо различно. Опитът, а не събитията, съставлява тъканта на живота ни. […] Изграждането на история се осъществява чрез преход от въпроса „И какво стана после?“ към опита да разберем през призмата на човешкия си опит „Защо се случи именно по този начин?“. Литературата започва тъкмо от това защо, дори ако отговорът отново и отново е просто „Не знам.“ Тоест литературата задава въпроси, на които не можем да отговорим с помощта на „Уикипедия“, защото литературата е отвъд информацията и събитията, обръща се изцяло към нашия опит.

Но е възможно романът и въобще литературата да се превърнат пред очите ни в нещо маргинално в сравнение с други форми на разказване. […] Няма нужда да си водим дневник, докато пътуваме, когато може просто да правим снимки и чрез социалните мрежи да ги изпращаме директно на света, едновременно, на всички. Няма нужда да пишем писма, по-лесно е да се обадим. Защо са ни дебели книги, щом можем да гледаме сериали? Вместо да излизаме с приятели, предпочитаме да играем игри. Да прочетем автобиография? Какъв е смисълът, ако следим живота на звездите в Instagram и знаем всичко за тях.

В наши дни не изображението е най-големият противник на текста, както си мислехме през ХХ век, притеснени от влиянието на телевизията и киното, а едно напълно различно измерение на света, което въздейства непосредствено върху сетивата ни.

3.

Не искам да рисувам апокалиптични картини с разказите си за света. Но често ме притеснява усещането, че нещо липсва; че докато го живеем през екрани и приложения, той става някак нереален, далечен, двуизмерен, странно неописуем, макар и всякакъв вид информация да е лесно откриваема. В наши дни тревожни думи като „някой“, „нещо“, „някъде“, „някога“ могат да носят повече риск от точно определени, категорични идеи, произнесени с пълна убеденост, като например: „Земята е плоска“, „ваксините убиват“, „климатичните промени са пълни глупости“ или „демокрацията не е под заплаха никъде по света“. „Някъде“ някакви хора се давят, докато се опитват да преплуват морето. „Някъде“, в „някакъв“ период се води „някаква си“ война. Капката на всяко съобщение се размива и потъва в океана от информация, разпръсква се в паметта ни, става нереална и накрая се изпарява.

Потопът от глупост, жестокост, реч на омразата и сцени на насилие отчаяно се балансират с всякакви „положителни новини“, които обаче не смогват да обуздаят болезненото впечатление, което ми е трудно да обясня с думи – че нещо не е наред със света. В наши дни това усещане, някога отредено главно за невротичните поети, е епидемия от неопределеност; от всички страни лъха безпокойство.

Литературата е една от малкото сфери, които ни държат близо до суровите факти от живота, защото по природа е винаги насочена към психологическото, фокусира се над вътрешния мисловен процес и мотивите на героите, разкрива техните иначе недостъпни преживявания или просто провокира читателя да им направи своя психологическа интерпретация. Само литературата има способността да ни допусне до дълбините на друго човешко същество, така че да разберем неговите основания, да споделим емоциите и да преживеем съдбата му. […]

4.

[…] От един момент в живота си започваме да гледаме на света фасетъчно, като на сбор от парченца – галактики, които са отдалечени една от друга, а настоящата реалност го потвърждава отново и отново: лекарите ни лекуват по специалности; данъците нямат нищо общо с изриването на снега по пътя, по който караме към работа; обядът ни въобще не е свързан с гигантската животновъдна ферма, а новата ми блуза – с мизерната фабрика някъде из Азия. Всичко е откъснато от всичко останало, без каквато и да е връзка.

За да се справяме по-лесно, ни се дават числа, табелки, карти, груба пластмасова самоличност, която се опитва да ни сведе до малка частичка от цялото, което вече не възприемаме.

Светът умира, а ние не забелязваме. Не осъзнаваме, че той се превръща в сбор от вещи и случайности, безжизнено безбрежие, из което бродим изгубени и самотни, подхвърляни по чужда воля, пленници на непонятна орис, на чувството, че сме пешки в играта на мощните енергии на историята или случайността. Духовността ни или изчезва, или става повърхностна и ритуална. И сме склонни да се увлечем по прости сили – физически, социални, икономически, – които ни движат напред-назад, сякаш сме зомбита. И в такъв свят ние наистина сме зомбита. […]

5.

Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост.

[…] Нека хвърлим поглед назад към едно конкретно събитие от историята на света.

Днес е 3 август 1492 г., денят, в който малката каравела „Санта Мария“ отплава от пристанището в Палос де ла Фронтера, Испания. Командирът на кораба е Христофор Колумб. Слънцето грее, моряци се щурат по пристанището, а хамалите товарят сандъци с провизии на борда. Горещо е, но лекият западен бриз опазва от припадък семействата, дошли да се сбогуват. Гларуси крачат наперено нагоре-надолу по товарната рампа и следят отблизо човешката гмеж.

Този миг, който сега наблюдаваме през времето, води до смъртта на 56 от почти 60 милиона души от коренното обитатели на Америка. По онова време те съставляват около 10 процента от световното население. Без да искат, европейците им занасят смъртоносни „подаръци“ – болести и бактерии, срещу които местните жители нямат имунитет. В допълнение идват и безмилостното потисничество и изтребване. Унищожението продължава с години и променя характера на земята. Дивата растителност превзема напояваните чрез сложна система ниви, където някога са расли боб, царевица, картофи и домати. В рамките на няколко години близо 60 милиона хектара обработваема земя се превръща в джунгла. Възстановилата се растителност поглъща огромни количества въглероден двуокис и така намалява парниковия ефект, което на свой ред води до понижаване на световната температура. Ето една от множеството научни хипотези, които обясняват малката ледникова епоха, която в края на ХVI век води до дълготрайно захлаждане в Европа.

Този малък ледников период променя икономиката на Европа. През следващите десетилетия дългите мразовити зими, прохладните лета и проливните валежи повлияват негативно на реколтата. В Западна Европа малките фамилни стопанства, които произвеждат храна за собствени нужди, страдат от лишения. В Англия и Холандия последиците от застудяването са най-тежки и тъй като техните икономики не могат повече да разчитат на земеделието, започва подем на търговията и индустрията. […]

Усилията, които учените полагат в опитите си да разберат нашата реалност по-добре, водят до извода, че тя е съгласувана, взаимосвързана мрежа от влияния. Тук не става дума просто за „ефекта на пеперудата“ […], а за безкраен брой пеперуди и техните крила, които постоянно пърхат – мощна вълна живот, която пътува през времето. […]

6.

Постоянно си мисля дали е възможно в наши дни да се поставят основите на нова история, която да е универсална, всестранна, всеобхватна, вписана в природата, пълна със съпътстващи значения, но същевременно разбираема.

Възможна ли е такава история, която да разруши мълчаливия затвор на личността, като разкрие по-голям регистър на реалността и покаже взаимната свързаност? Която да успее да застане на разстояние от добре утъпкания, явен и банален център на всеобщо признатите мнения и да погледне на нещата извън центъра, встрани от него?

За моя радост, литературата по някакво чудо е запазила правото си на всякакви ексцентричности, фантасмагории, провокации, пародии и лудост. Мечтая си за поглед от високо и разностранни перспективи, през които контекстът да се разпростира отвъд границите на очакваното. Мечтая си за език, способен да изрази и най-смътното предчувствие; за метафора, която да преодолява културните различия, за такъв жанр, който да е просторен и дързък, но същевременно обичан от всички читатели.

Мечтая си и за нов разказвач – в четвърто лице, – който да не е просто граматическа величина, разбира се, а да обхваща гледната точка на всеки от героите и от друга страна, да прекрачва отвъд хоризонта на всеки от тях; да вижда повече и да има по-широки възгледи, а също и да не е подвластен на времето. О, да, смятам, че този разказвач е напълно възможен.

Чудили ли сте се някога кой е този вълшебен разказвач от Библията, който заявява на всеослушание: „В началото беше Словото“? Кое е лицето, което описва създаването на света, първия ден, когато хаосът е отделен от реда; кой следи „сериала“ за произхода на Вселената, кой чете мислите на Бог, познава съмненията му и уверено нанася върху хартията невероятното изречение: „И видя Бог, че това е добро“? Кой е този, който знае какво мисли Бог?

Като оставим настрана теологическите съмнения, можем да считаме фигурата на този мистериозен, нежен разказвач за свръхестествена и важна. Негова е гледната точка, перспективата, откъдето всичко може да бъде видяно. […]

7.

Аз пиша художествена литература, но тя никога не е напълно измислена. Трябва да почувствам всичко вътре в себе си, когато пиша. Да позволя на живите същества и на предметите, които се появяват по страниците ми, да преминат през мен. […]

Ето как ми служи нежността: тя е изкуството на въплъщението, на споделянето на чувства и оттам – на безкрайното откриване на прилики. Да създаваш истории означава постоянно да вдъхваш живот на хилядите малки парченца от света, каквито са човешките преживявания, ситуациите, през които хората преминават, техните спомени. Нежността придава личен характер на всичко, с което се свързва, и му дарява глас, пространство и време да съществува, да бъде изразено. […]

Нежността е най-скромното проявление на любов – онази, която не откриваме в Светото писание, в която никой не се кълне и която никой не цитира. Тя няма специални емблеми или символи, не води до престъпления, не предизвиква завист. Тази любов се появява всеки път, когато погледнем отблизо и внимателно друго човешко същество, нещо различно от собствения Аз.

Нежността е спонтанна и безкористна, тя преминава отвъд емпатията. Тя е съзнателно, макар и може би леко меланхолично споделяне на обща съдба. Нежността е дълбока емоционална загриженост към друго същество, към неговата крехкост, неповторимост, липса на защита срещу страданието и влиянието на времето. Нежността долавя връзката помежду ни, приликите и сходствата ни. Тя е призма, през която светът изглежда жив, естествен, взаимосвързан, готов за сътрудничество със и зависещ от самия себе си.

Нежността към всеки извън самите нас е градивото на литературата, базовият психологически механизъм на романа. Благодарение на този вълшебен инструмент, най-изтънчения способ за човешка комуникация, преживяванията ни могат да пътуват през времето и да достигат до онези, които все още не са родени, но някой ден ще се върнат към написаното от нас, към историите, които сме разказали за себе си и за света си.

Нямам представа какъв ще бъде техният живот и кои ще са те. Често мисля за тях с чувство на вина и срам. Климатичната и политическата криза, из които се мъчим да си проправим път сега и на които се стремим да се противопоставим, за да спасим света, не са дошли от нищото. Често забравяме, че те са следствие не просто на някакъв независещ от нас обрат или съдбовна случайност, а на ред твърде конкретни ходове и решения – икономически, социални, включително религиозни, обусловени от дадения мироглед. Алчността, неуважението ни към природата, егоизмът, липсата на въображение, безкрайната надпревара и липсата на отговорност принизяват света до състояние на предмет, който може да бъде разпарчетосан, използван и унищожен.

Затова вярвам, че трябва да разказвам историите си, сякаш светът е живо същество, което се оформя пред очите ни; и сякаш ние сме малка, но същевременно могъща част от него.

Заглавна снимка: Стопкадър от речта на Олга Токарчук при приемането на Нобеловата награда за литература на 10 декември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не избягвам нищо. Разговор с писателката Ким Тхуи

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kim-thuy-interview/

Канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи e родена през 1968 г. в Сайгон. През 1979 г. бяга заедно с родителите си от Виетнам с лодка – и се установява в предградие на Монреал. Работи като шивачка, преводачка, адвокатка… Днес живее в Квебек и е фокусирана изцяло върху своето писане.

Ким Тхуи е представена у нас с романите си „Ру“ (2012) и „Ман“ (2015), преведени от Анна Ватева за издателство „Колибри“. Сред основните теми на писателката са историческите травми на паметта, взаимодействията между културите и езиците, любовта и самотата.


Какъв е образът на историческото и политическото време във Вашето творчество? Промени ли се собственото Ви усещане за времето, когато от Сайгон се преселихте в Квебек?

Имах една-единствена версия – тази на Южен Виетнам. Пристигането ми в Квебек ми даде дистанцията от родната страна и тази дистанция ми предостави една по-глобална версия, по-пълна картина и по-задълбочено разбиране на положението.

Каква беше най-голямата илюзия на комунистите, които Ви прогониха от родината? И какво е тяхното наследство в съвременен Виетнам?

Най-голямата мечта на комунистите беше независимостта на Виетнам. Вярно, че Виетнам е обединен и независим от почти 45 години. Но дали успя да се измъкне от силното влияние на Великите сили? И все пак комунистите заличиха границата, която беше разцепила Виетнам на две. Днес хората от Севера и Юга разговарят. Бих казала дори, че оттогава се появиха и много любовни истории.

Как Вашата героиня бежанка и най-вече Вие самата виждате бежанските потоци, които опасват днес света?

Изразът boat people беше създаден, за да обозначи виетнамците, които бягаха от страната си. Никога не съм си и помисляла, че тази дума може отново да бъде използвана, за да обозначи хора, които минават през същите премеждия като виетнамците. Историята се повтаря, и то след толкова кратко време. Което означава, че никога няма да се научим. Харесва ни да повтаряме една и съща история: да съборим Берлинската стена и да построим нова в Палестина… За жалост, днешните бежанци не срещат същото разбиране и съчувствие като виетнамците. Никой вече не излиза на улицата, за да протестира срещу войната. И малцина пишат за причините, които стоят зад бягството на мигрантите. Смятам, че въпросът за мигрантите ще бъде решаващ за бъдещето на нашата цивилизация.

Как се променяше през годините за Вас значението на думите мир и война?

Стават все по-комплексни и по-сложни за обяснение. Мирът е толкова тих, невидим и неосезаем, че е трудно да се покаже несравнимата му красота и да бъдат убеждавани хората в неговата основополагаща и незаменима ценност. Едновременно с това войната впечатлява с гръмогласните образи на добри и лоши герои, все едно е видеоигра.

Може ли литературата да съхрани онази част от историята, която не намира място в класните стаи?

Учебниците по история говорят за колективно преживяваното, а литературата – за личното. Идеално погледнато, са нужни и двете – голямата история и малките истории, разказани от колкото може повече гласове. Защото богатството е в многочислеността на гласовете, тъй като те приличат на онези точки от една рисунка, които трябва да се свържат, за да се появи целият образ. Колкото повече точки има, толкова по-богат ще бъде образът.

Какво е културното значение на майката във виетнамското общество? В „Ру“ героинята Ви подготвя своите деца „за падането“, в „Ман“ тя има цели три майки…

Виетнамската майка е котвата на семейството. Често тя отговаря за парите, което значи истинската власт. Тя е отговорна също и за възпитанието на децата. Бащата може да дава вид, че е върховната институция. Но в ежедневието майката формира децата.

„Ман“ показва отношението между западната и югоизточноазиатската норма за интимност. Между любящата откритост и саможертвената сдържаност. Как оценявате като писател това отношение? А като жена?

Съществуват много начини да изразим обичта си към някого. Те се променят според обстоятелствата и културите. Понякога се получават недоразумения между две различни култури, тъй като става дума за две различни кодови системи. На Запад някой може да сметне, че майка ми е слаба или подчинена, защото не се разпорежда. А тя е желязна дама! Просто не използва същите социални кодове. Тези разлики създават плодотворна почва за писане. Колкото до едновременно източната и западната жена у мен, имам усещането, че мога да обичам два пъти повече.

Ман означава тази, която няма какво повече да желае. Защото вече има всичко – или защото вече е загубила всичко? Кой е добрият отговор?

Ман нищо не е изгубила, защото нищо не е получила. Именно затова тя няма очаквания от собствения си живот и от живота като цяло. Просто приема съдбата такава, каквато ѝ е отредена. Следва нишката на живота без очаквания и въпроси.

Кои чувства могат да се изразят чрез готвене на храна за другия?

Когато готвя за някого, му дарявам първо и най-вече своето внимание. Избирам ястие, което се харесва или което носи откритие за човека или хората, които ще храня… Смятам, че рагуто е в категорията comfort food, защото в това ястие се съдържа време. Човекът, който го опитва, вкусва времето.

Как виетнамската култура е формирала Вашия литературен стил? Като творец кои конфликти избягвате – и кои Ви привличат неудържимо?

Опитвам се да не избягвам нищо. Историята на хората ме интересува. Човешките същества ме притеглят и запленяват. Не мога да им устоя. Мога да се почувствам хипнотизирана от преживелиците както на собственичката на странноприемницата, в която спя, така и от тези на някой президент на застрахователна компания. Намирам дори начин да удължавам разговорите, както например с помощта на обяда, който приготвих на озеленителите, дошли да работят в двора ми…

Писателката ще вземе участие в седмото издание на Софийския международен литературен фестивал (9–15 декември 2019 г.). Почитателите на Ким Тхуи имат възможността да се срещнат с нея на 11 декември, сряда, между 18 и 19 ч., на фестивалната сцена в Мраморното фоайе на НДК.
Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от френски: Зорница Китинска
Заглавна снимка:
© Jean-François Brière

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нася Кралевска: „Много тъжна беше нашата опозиция преди 30 години“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nasya-kralevska-interview/

На 14 октомври в Стара Загора завърши турнето из страната на Нася Кралевска-Оуен и на петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“. Авторката и книгата ѝ са представени пред публиката от професор Евелина Келбечева и журналиста Христо Христов като инициатива на Фондация „Истина и памет“.

В книгата си Нася Кралевска описва паралелно два много важни периода от най-новата история на България. Първият – комунизацията и съветизацията на страната ни след окупацията ѝ от Съветската армия и налагането на комунистическия режим чрез терор и саморазправа с опозицията; вторият – началните години след вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г., когато се променя системата и се правят първите стъпки за демократизация на България.

За новосъздадената след 1989 г. опозиция, за нейните лидери, действията им и последиците от тях за България с Нася Кралевска разговаря Венелина Попова.


Г-жо Кралевска, Вие сте колега журналист, но отдавна не живеете в България, а книгите си написахте в САЩ…

Книгите ги написах там, но изследванията и интервютата съм вземала в България. Да, от 1985 г. живея в САЩ, но всяка година прекарвам тук по няколко месеца. След големите събития през 1989-та оставах в България и за по-дълго.

Как Ви изглежда днес държавата ни, 30 години след началото на периода, който условно наричаме Преход?

На пръв поглед, видимо страната ми изглежда абсолютно друга – много по-вълнуваща, много по-красива, с богат културен живот, с хубави магазини и ресторанти, с всички тези неща, които обикновено правят впечатление на един турист. Но ако си българин, ако си следил процесите през т.нар. Преход, ако познаваш комунистическа и посткомунистическа България, знаеш много неща, от които не можеш да си доволен.

Да, България изглежда напреднала, разкрасена, обновена. Но всъщност не се ли оказаха много страшни и неизлечими метастазите на комунизма?

Както са неизлечими, слава богу, все пак се надявам, че България няма да умре от тях и ще има едно ново възраждане. Що се отнася до метастазите – това е подигравката с хората, които цял живот са работили за предишния режим с ниски заплати, затова днес са с мизерни пенсии и си мечтаят за комунизма, който отдавна ги е ограбил. И сега ги е довел до нищета, още повече че държавата е окрадена от бившата номенклатура и Държавна сигурност – едно гигантско ограбване, което е вървяло през всичките години на комунизма, но през 80-те години на ХХ век се усилва извънредно. Затова и от номенклатурата на всички бивши соцдържави се появиха новите световни милионери. И милиардери в някои случаи.

В книгата си „Без заглавие. Рушители и строители на България“ Вие много прецизно описвате събитията от първите години на Прехода и целия процес на обществено-политическа трансформация – в държавата, в споразуменията и конфликтите. И лидерите. Бихте ли посочили онези от тях от новосъздадената опозиция в първите години след 10 ноември, чиято роля Преходът да изглежда такъв е особено зловредна?

Какво да Ви кажа… Хора от челните редици на първата опозиция – тази на Желю Желев, сами преминаха още във Великото народно събрание на страната на комунистите, преименувани като социалисти. С други думи, те изиграха заблуждаваща роля спрямо хората, които им бяха повярвали. Ще ги посоча: Румен Воденичаров, Стефан Гайтанджиев, който, струва ми се, дори застава начело на социалистите в парламента (зам.-председател на ПГ на Демократичната левица в 37-мото Народно събрание, 1995–1997 г. – бел. В.П.); ако щете, Петър Дертлиев, който скокна и в най-неподходящото време напусна СДС, Милан Дренчев го последва…

Да не говорим след това за предателската роля на една групичка около синия президент Желю Желев, когато вече се мина към истински опити за разграждане на комунизма, за лустрация и пр. Много от тези лица бяха „перестройчици“ и още тогава не искаха да бъде сменена политическата система, да се осъществи лустрация, да се извадят и отворят досиетата и тъй България много по-бързо да се превърне в една правова държава.

Нямаше как да се случи това, тъй като голяма част от лидерите на опозицията дойдоха от средите на БКП с претенцията да са били вътрешни дисиденти в партията. И те изместиха истинските, макар и много малко оцелели истински опозиционери, прекарали десетки години в лагери и затвори…

Да, те бяха честни хора и истински страдалци, но истината е, че бяха доста възрастни, съсипани от страдания по време на комунизма и нямаха сили да се борят. Много хора, които аз познавам от детството си – родителите ми бяха лекари и имаха широк кръг приятели, – имаха невероятни качества и висока култура. Но те отдавна си отидоха, така че събитията завариха България с едни лидери, всичките расли през комунизма и обучавани в комунизъм, а доста от тях бяха и от комунистически семейства, така че беше много тъжна нашата опозиция преди 30 години.

Затова и мнозина от тях бяха, един вид, колаборационисти с комунистите…

Да, по-скоро перестройчици, които искаха да стане нещичко, като при Горбачов, и да се спре. Но когато се стигна до лустрацията, до закона „Панев“ например, професорите в университетите писнаха до бога, че ги преследват. А то ставаше дума само 5 години да не бъдат завеждащи катедри. И ако тази лустрация беше осъществена тогава, днес ситуацията у нас щеше да е съвсем друга. Но за съжаление, веднага след свалянето на правителството на Филип Димитров лустрацията беше преустановена. Тогава професорите се обявиха против нея, защото голяма част от тях бяха членове на ДС и не можеха да подпишат декларации, че не са сътрудничили. Тогава още не знаехме кой кой е.

Да, наистина събитията тогава бяха предопределени в голяма степен от Желю Желев, който през юни 1990 г. подписа от свое име (а не от името на КС на СДС), че признава първите, фалшифицирани от комунистите парламентарни избори за честни. И въпреки че Желев оправдаваше това свое действие с предотвратяването на някакъв босненски сценарий за България, ситуацията днес в държавата ни може би щеше да бъде съвсем различна. А и комунистите нямаше да имат достатъчно време да прочистят досиетата на Държавна сигурност, която изигра и продължава да играе зловеща роля у нас.

Те досиетата ги прочистиха още през зимата на 1989 г., а първите избори бяха през юни 1990-та. Но този процес и до днес не е спирал под никаква форма. И сега, преди тези местни избори, от сайта на Христо Христов се вижда, че всички партии са пълни с ченгета. Невероятна е била тази мръсна система на ДС.

Да, хора от същата система подготвиха още далеч преди 1989 г. промяната на икономическото развитие на България. И бъдещата опозиция.

Аз пиша в книгата си за това – за съвещание през 1985 г. в Боровец, на което се подготвя зародишът на бъдещите опозиционни партии; за това как са изнасяни парите чрез външнотърговски дружества; за Постановление №56, но това не ми е център на тежестта, защото не разполагам с достатъчно данни на тази тема. Което съм могла да напиша, за да се пресъздаде картината, съм го написала.

Без Желю Желев, но и без Ахмед Доган, без Константин Тренчев и ролята на КТ „Подкрепа“, и най-вече без ДС може би Преходът щеше да бъде абсолютно различен?

Можеше, но не стана, защото всички тези хора бяха сложени в затворите съвсем нарочно. Как иначе Ахмед Доган щеше да се озове там, като е бил сътрудник на ДС по време на Възродителния процес? Единствената цел е била да създадат от него герой. Същото се отнася може би и за Константин Тренчев. Той лежи за кратко в затвора преди промяната, но дали това не е, за да му подготвят подходящата биография?

А беше ударен единствено Филип Димитров, за когото Вие чудесно казвате, че никога не е очаквал да стигне обетованата земя.

Да, той е единственият, който се опита да проведе лустрация. А някои хора казват, че бил повърхностен и не направил нищо. Първо, те не са били добре информирани. Второ, са се поддали на адската атака на пресата срещу него. Филип Димитров беше единственият, който направи опит да смени системата, защото, ако беше безличен, те щяха да си го държат, а не да извадят професор Беров и да настъпи безвластие и безвремие в държавата. И да се отприщят всички зли сили под формата на корупция. Аз не познавах лично Филип и изследването ми няма за цел да го славослави, а исках да съдя за всичките политици от Прехода по делата им. Както и за политиците от времето на комунизацията и съветизацията на България, на която съм отделила голяма част от книгата си.

Иван Костов твърди, че в ситуацията, в която поема управлението на държавата, не е имал възможност да отваря фронт за битка с ДС и да разпилява силите, необходими му за изваждането на България от икономическата катастрофа. Приемате ли това обяснение и не беше ли грешка, че Костов не продължи действията на „твърдата“ ръка на Филип Димитров? Беше ли възможна тази битка с ДС към онзи исторически момент?

Бих казала, че е била възможна, защото в другите бивши соцстрани това се получи – малко или повече. Господин Костов има своите качества като икономист и постигна успех с бързото тръгване на държавата напред, допринесе също за положения път на Филип Димитров към НАТО и към ЕС. Без да подценявам неговите заслуги, мисля, че Иван Костов просто не беше антикомунист, не смяташе комунизма за вреден и не виждаше метастазите му, оттам не е приемал и ДС като особена заплаха за демокрацията.

Не знам дали е имал страхове, смятам, че е трябвало да бъде смел министър-председател в тези години: имаше време, имаше парламент и президент, който беше антикомунист. Но на тема „осъждане на комунизма“ нищо не направи. Най-малкото трябваше да има промяна на обучението в училище, а ние останахме последни в Европа. И въпреки че образователният министър на Костов – Веселин Методиев, беше историк, един много фин и културен човек, и той не направи нищо в министерството си. Не знам, не знам защо се уплашиха, аз ги мислех за по-мъжествени.

Днес резултатът е една фасадна демокрация…

Не съвсем. Въпреки всичко има свобода. Самият факт, че сега разговаряме с Вас, че аз мога да напиша тези книги и те добиват гражданственост, говори за това. Не е съвсем фасада; обаче, да, много неща са фалшиви и недовършени. Но животът е много по-добър, особено за младите, които учат и работят. За хората, живели в комунизма с ниски заплати, а сега с ниски пенсии – пази боже, ако нямат помощ от децата си.

Всъщност кой управлява България – легитимно избраните правителства или една паралелна и задкулисна власт, за която говорим вече от десетки години?

Моите най-пространни изследвания свършват до 1997 г. Имам и аз такова чувство, че управлява паралелна власт, но не мога да бъда компетентна с конкретика. И вече всичко е толкова объркано – особено след като Симеон Втори се върна в България, така се размиха нещата, че ми е наистина трудно да дам отговор на този въпрос. Без да искам да защитавам или оневинявам никого, просто се надявам, че има други автори, които описват добре тази картина.

Имаме премиер, който все едно от позицията на абсолютен монарх определя датата, до която ще управлява държавата – докато завърши строителството на магистрала „Хемус“. Това за какво е показателно?

Това издава едно непознаване на демократичния процес на управление. Обаче хората досега го избират.

Мислите ли, че няма алтернатива на сегашното управление на ГЕРБ? Защо бе унищожена десницата в България?

Тя до голяма степен се самоунищожи. Защото самото разцепване на СДС и излизането на Иван Костов от партията отне много сили и оттогава нещата тръгнаха назад – мисля, че беше 2004 г. Оттогава ДСБ никога не влязоха в парламента сами, а СДС напълно се обезличи. Но аз съм сигурна в това, че ще се появят нови сили до десет години.

Вие пишете в книгата си, че през 1947 г. и САЩ, и Великобритания признават България и правителството на Отечествения фронт. Имате ли обяснение защо и тогава, и сега тъй наречените Велики сили нехаят за България?

Нехаят за България, защото нехаят за всички малки държави очевидно. И политиката, която водят на много места по света, не е подчинена на местните народи. Факт е, че нехаят и дори с радост приеха мръсните комунистически пари и ги въртят къде ли не, най-много май в Лондон, което е срам за Британската империя.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Мартин Георгиев от представянето на предишната книга на Нася Кралевска „България под комунизъм“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.