Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-todorov-boyadzhiev-mindova/

„Смяна на оптиката“ от Людмил Тодоров

София: изд. „Ентусиаст“, 2023

Къщата е обърната с гръб към улицата; отвън изглежда грозна и неугледна. Бащата е обърнат с гръб към света; оттеглил се е на село, не се връща в града, не приема покани, не иска да общува със сина си, с жена си и дъщеря си – да, но никога не се знае.

Вратата на кабинета му понякога се заключва. Възможно е бащата да го няма в къщата – без обяснения. Рисунките му не дават ключ – бащата е бил илюстратор на детски книги, но смята себе си за „само посредник“. Приятелствата му не дават ключ – с някогашния си приятел няма нищо общо, а сега общува само с неприятния за останалите съсед.

Ние сме „дъщерята“. Тоест ние, читателите.

Дъщерята, която се опитва да разбере себе си, докато се опитва да разбере баща си; майката не е загадка; майката е толкова последователна в действията си, че ако по случайност не познавах прототипа, бих рекла, че е само скицирана, а не рисувана от натура.

Във всеки случай дъщерята не се затруднява да общува с нея; затруднява се да общува със себе си, затруднява се да разбере привидната ирационалност на действията си – защо понякога избягва приятеля си, понякога е рязка, после готова да се умилква, но само колкото е нужно, защо подозира приятелката си в нещо, но не говори с нея, защо е превърнала библиотеката, в която работи, в пушалня и на практика никой не я използва по предназначение. Дъщерята е наясно със себе си и не се харесва особено, но не се и съди. По-скоро се опитва да се самоанализира; не със систематичните средства на терапията, а с ежедневния монолог, който разкрива мотивите и механизмите един по един, инцидентно, между две неща за вършене, докато белиш картофи например. Или в отрязъците от общуване с другите.
Една дума от бащата, която пада на място.
Какво прави твоят германец?

Приятелят ѝ не е германец, просто е прекалено безропотен в отмятането на задачи. Дори когато дъщерята го кара да прекопае двора в калта.

Ето този вътрешен монолог, в който парчетата саморазбиране са нарядко и вплетени неразделно в тъканта на всички останали мисли, е силата на книгата. Той звучи изключително автентично, далеч от конвенциите на ХIХ век, според които героят се впуска във философски екскурси или инцидентни саморефлексии; далеч е и от потока на съзнанието, понеже нищо във формата на изказа не е забележимо само по себе си. Няма и формална рамка на сюжета – дъщерята отива в къщата, връща се, отива пак и пак. Общуването с близките се случва в една или друга степен или не се случва. Няма формален „аранжимент“ в смисъл на осезаеми литературни похвати, които да напомнят на читателя, че чете книга, а не стои с връзка ключове пред затворения кабинет на баща си. По-скоро усещането е за ясна мелодия, която минава от част в част с няколко променени тона, които внезапно променят целия ѝ смисъл. Препоръчвам.

„Зимата през Средновековието“ от Цочо Бояджиев

София: изд. „Изток-Запад“, 2023

Тази книга е съставена от фрагменти. Всъщност самият автор го признава и се извинява в послеслова, че фрагментите са несвързани и незавършени. Това действително се забелязва веднага, особено при неизбежното сравнение с ключовия труд на Цочо Бояджиев „Нощта през Средновековието“ с неговата елегантна структура, състояща се от три части („Absentia lucis“, „Обитателите на нощта“ и „Човекът в нощта“), разделени от три екскурса („Loca Noctuna“, „Мълчанието и гласовете на нощта“ и „Иконография на нощта“). Видима е и разликата в обема – „Нощта“ е близо 600 страници, а „Зимата“ – малко над 100 страници, като книгата внезапно свършва, някак насред темата. Заскобяваме всичко това, защото е заявено открито: проф. Бояджиев пише в послеслова, че се е колебал дали да публикува тези бележки, но в крайна сметка е решил, че биха могли да бъдат полезни за бъдещи изследователи на темата.

И те са наистина извънредно интригуващи, разпалващи апетита; написани са на изящен език и водят въображението през пейзажи, в които ту чуваме гласа на автори като Дейвид Атънбъро в контекста на историята, ту гласа от катедрата, който навременно ни напомня да не забравяме, че историята е и литература – така че разказите за вкочанени до смърт ездачи и падащи от небето замръзнали птици може да са и стилистична конвенция.

Разказът ни доближава ту до Бахтин, ту до „Хилядната година“ на Робърт Лейси, ту до Джон Ланчестър (в предписанията за добра зимна кухня); проблясват сцени с къпещи се монаси или с премръзналите пръсти на скриптора; или пък с невинна игра на топка, при която обаче има жертви, защото играчите не свалят оръжията си; виждаме ледени блокове да събарят мостовете на Сена; виждаме кралицата на карнавала, понесена от множеството; виждаме нощната шапчица под дневната кожена шапка; виждаме ласките в ложето и замръзналото в люлката дете; виждаме войската, която зимува или пък тръгва по леда; виждаме препоръчваните от Вийон „дръвца, кюмюрец и сланина“ или висящите над камината осолени телешки езици; виждаме, най-сетне, зимните месеци като старци, които се топлят на огъня. Гледаме запленени. Това е прекрасна литература, и то именно в своето привидно оттегляне зад научното описание. Фактът, че се е случило наистина, само добавя една силна литературна подправка – достоверността, или дори идеята за достоверност, е отличен овкусител на най-невероятната история. Оттатък разделителната линия изкуство/литература тя придава вкус и на лимъриците (в които винаги нещо се случва на „една жена от Кент“), и на лъженаучните „източници“ в разказите на Борхес. Тук говорим за истинска наука, но за читателя лаик удоволствието е същото.

Това, което ми се искаше да видя в тези искрящи фрагменти, е някакъв, макар и бегъл поглед към тукашното Средновековие, което е твърде малко познато именно в своята ежедневна, пълнокръвна същност. Не бих казала, че липсват изследвания в тази насока – например „Старобългарската медицина“ на проф. Минчо Георгиев или „Физиолог“ на проф. Ана Стойкова, – но като че ли никое от тях не е толкова живописно и насочено към широката публика. Има изследвания на житията като популярни четива, на космологичните представи, на игрите… но те сякаш не успяват да излязат извън академичните списания. А дали причината не е в задължителната героизация на тукашното Средновековие, която сякаш изключва познанието заради самото него, човешкия интерес към някогашните хора? Във всеки случай проф. Бояджиев, пишейки за Западното средновековие, дава нишан колко магнетична картина би могла да се получи.

„Чуден свят“ от Людмила Миндова

София: изд. „Ерго“, 2023

Не бих искала да започвам разказа за „Чуден свят“ на Людмила Миндова откъм хуманистичния етос в тези стихотворения, откъм позицията спрямо света – не за друго, а защото това е осезаемата част и нея читателят може да я усети сам.

По-трудно доловими са особеностите на самата поетика, начините на употреба на думите; не можеш да разпознаеш в тях типови литературни „хватки“; но ако смяташ, че това ги прави безизкусни, трябва да погледнеш по-добре. Да вземем заглавието – на пръв поглед твърде общо, твърде сладко, твърде равно. Едноименното стихотворение обаче ни праща пред едноименната детска градина и оттам към стихотворението на Превер – как се рисува птица, което би могло да бъде скрит манифест. Манифест, струва ми се, на една „изкусна автентика“ – автентика, достъпна единствено с внимание и търпение, но далеч невинаги, а само ако птицата хареса отворената врата на образа. А в тази стихосбирка има образи, чиято вратичка като че ли щраква на мига – запленява, заковава вниманието на читателя.

Поетът –
фантомният крайник
на обществото.
Ту го сърби,
ту го боли от него,
а той за това общество
е мъртъв отдавна.

Или влюбеният, който казва, че счупеното носи щастие, докато гледа сърцето си; или дъщерята, която е дадаистка, когато казва „мамо, ще ти дадам“. Тази афористичност обаче е по-скоро страничен продукт на вглеждане и размишление, отколкото търсена игра. Играта е в друго – в самоизличаването, което на пръв поглед изглежда като крайно смирение, като автомаргинализация, но всъщност разкрива позиция на свобода.

Показват ми стълби
и ме предупреждават:
нямаш право да се качваш,
позволено ти е само да слизаш.
Не се безпокойте, казвам.
Няма нито да се качвам,
нито да слизам.
Само ще ги измия.

Забележете кои предмети са антропоморфни в тези стихотворения – от изтривалката пред „входа“ на книгата (която обаче е летящо килимче и те кани да летиш с нея) до вратата, чието описание почва с изискване за невзрачност, за незабележимост (да е добре смазана, да не издава шум, да не показва чувства), и постепенно съдбовността ѝ нараства, докато накрая през нея не влиза животът.

Същата привидна незначителност иска за себе си и поетическият глас; настоява, че безкрайността на живота само отстрани изглежда като изкуство, също като изваяното от глада абаносово дете във фотографията на Салгадо. Заслугата не е моя. Другаде обаче Людмила Миндова усложнява това твърдение. В клиширания израз за изкуството като отражение на действителността тя внася поправка, прави разлика между отражение и сянка. Изкуството е по-скоро невярната сянка (вкл. в психоаналитичния смисъл), отколкото еднозначното отражение. Защото „който иска да научи стилистичните фигури, да наблюдава сенките“. Сенките (или стилистичните фигури?) импровизират, играят си с пропорциите, увеличават, смаляват; моделират реалността. Но не я преправят изцяло – защото независимо от техните игри, това продължава да бъде поезия на етоса. Да си автентичен, да съвпадаш със себе си тук значи нещо различно от автентиката в романа на Людмил Тодоров. Неговата героиня се самоизследва, без да си поставя каквито и да било морални императиви, и тъкмо в това е идентична на себе си. Героинята на Людмила Миндова обаче поставя самата автентичност като императив, като задължение на поезията:

Затова разказвам.
За тях, за мен.
За да преговарям:
къде ми е надеждата,
да помня свободата,
да казвам истината,
да поливам цветята.

Ето тази автентичност, тази истина е птицата от цитираното стихотворение на Превер; тя не може да бъде просто „казана“, а трябва да бъде дочакана в нарисуваната клетка, може да бъде уловена само понякога и още по-рядко запява. Тук пее.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/bolonya-2023/

Преди осем години, в първата си статия за Международния панаир на детската книга в Болоня, съм написала това:

Разбира се, освен павилиони на отделни издателства има и национални павилиони – нещо, което би звучало логично и в нашия случай. Те са обикновено много промислени, дизайнът им е интересен (ефект на черна дъска при хърватите, стърчащи моливчета като опора за книгите при литовците), подборът – внимателен. Някой някъде е вярвал на специалистите си повече, отколкото на лобитата, та резултатът не е сбириток от пазара, а стои цялостно и има физиономия. Литовците, примерно, са издали няколко различни каталога – един дебел, специално за илюстрация, друг с кратки резюмета на книгите, трети по-подробен, но пък свил фокуса до 20 важни детски книги. Спомням си какво съм виждала и в Латвия, и изведнъж се сещам, че ние дори нямаме история на българската детска книга, камо ли пък съвременна история, камо ли пък годишен каталог. А би било лесно и хубаво.

Слава богу, за осем години развитие има. През това време въпросният годишен каталог се появи, издание на Националния център за книгата. Появи се и български павилион. Всъщност първоначално се появи павилион, който носеше името „България“, но беше събрал накуп няколко издателства, спонсорирани от Агенцията за подпомагане на малките и средни предприятия. Това беше чудесно, но не и представително – и не изключваше необходимостта България да има свое национално присъствие.

Тази година павилионът е факт, като беше отчетена и друга важна критика при представянето ни във Франкфурт – а именно че книгите, изпратени от издателства членове на АБК, не могат да играят ролята на лице на България. В Болоня проблемът беше решен наполовина: имаше и изпратени от издателствата книги, и селекция, като обаче двете пространства бяха останали необозначени за посетителя. Общият вид на щанда беше приемлив, но минималистичен – организаторите бяха поръчали визуални материали на художничката Кристина Тужарова, авторка на детски книги за Владимир Димитров – Майстора и Иван Милев.

Като цяло, мисля, че е добро начало, но ще си позволя да отправя някои препоръки за следващи години.

1. Наемът на самата площ е висок.

Струва си да се инвестира повече не само във визия, а и в цялостен дизайн. Тоест нужен е не само художник, а и архитект, който да осмисли пространството от гледна точка на функцията му – да открои детската ни книжнина и да позиционира страната ни сред другите, но и да позволи пространството да се използва за срещи с литературни агенти и други издателства. Ние имаме чудесни автори на модули за преносими изложби, например пътуващата изложба за археологията на „Музейко“, и това съвсем не е непостижимо.

2. Частта със селектираните книги може да бъде много по-голяма.

В момента третата стена на павилиона е празна, което е пропусната възможност. Има смисъл да присъстват и книги, които не са от последните една-две години – не сме толкова познати на света, че по-старите издания да са втръснали на всички. Напоследък българската детска книга изживява подем и това, което съм казала през 2015-а, вече не е вярно. Имаме чудесна собствена продукция и можем да покажем немалко. Българската илюстрация в частност си струва да се промотира – в нашия павилион имаше корици, с които всеки друг би могъл да се гордее.

3. Много малко хора по света говорят български.

Корейският също не е лингва франка, затова някои южнокорейски издателства придружават

всяка книга с картонче с резюме на съдържанието,

пъхнато под корицата. Оскъдният текст (при картинните книги е лесно) е разпечатан на паус и залепен над оригиналния. Ако се интересуваш от издателството, веднага може да получиш визитка и координати.

Далеч съм от мисълта организаторите да правят всичко това вместо издателствата. Но биха могли да го поискат. В крайна сметка всяко издателство има интерес правата на книгата да бъдат откупени.

4. Панаирът е необятен

и подробното разглеждане на павилион по павилион и книга след книга е невъзможно. До нашия павилион се стига доста трудно и

едва ли можем да разчитаме само на случайно преминаващи любопитни издатели.

Други национални павилиони решават този проблем, като организират събитие – например канят някой илюстратор да рисува на живо, или още по-добре, организират коктейл, като не става дума за тежки трапези, а по-скоро за събитие, което да даде повод за социално общуване. На полския щанд например стандартната почерпка е ябълки; на щанда на едно шведско издателство има просто близалки… с мумини на опаковките. Та на въпросния  „коктейл“ се представя програмата на правителството за финансиране на преводи от съответния език. Да, ние също имаме такава програма. Поне миналата година обаче тя беше изключително тромава – документи се подаваха само на български език, нотариално заверени и пр. За сравнение, кандидатстването по подобни програми в Латвия, Нидерландия и Полша става почти мигновено – качваш на сайта договора за правата и договора с преводача, попълваш пет реда формуляр и приключваш. На английски, естествено, не търсиш кой в Нидерландия би превел и подал документите вместо теб.

С други думи, за да има смисъл от такава програма, тя трябва да бъде достъпна и лесна за използване. Иначе излиза, че целта ѝ е да откаже кандидатите. Тогава защо съществува?

Дотук за краденето на идеи от други щандове на панаира; нека сега погледнем пò на едро и да видим кои идеи на неговите организатори си струва да приложим у нас. Едва ли някой ще ни се разсърди.

Отскоро например между различните награди, присъждани на панаира, е и „Карла Поезио“ – наградата за дисертация в областта на детската книга. Защо това е важно? Ами защото детската книга е традиционно неглижирана в университетските среди, сякаш не е точно литература и не подлежи на академично вглеждане. Идеята да се даде рамо на изследователите в тази област може реално да промени пейзажа.

Второ, има награда специално за прохождащи илюстратори. Това е наградата „Арс ин фабула“ – за да я спечелиш, трябва да си под 35 години и да си селектиран за илюстраторската изложба (само по себе си трудна задача, кандидатите са над 4000). Обаче пък получаваш възможността да работиш една година с ментор от водещо издателство по конкретна книга. И е много вероятно тя да бъде издадена. Защо е важно? Заради приемствеността. Знанията, уменията, критериите трябва да могат да се предават. И университетите не са достатъчни за целта. У нас това е особено наболяло – много от издателствата са миниатюрни (както и моето собствено). Понякога дори става въпрос не за екип, а за един човек. Вярно, че занаят се краде… но май го пазим твърде добре.

Трето, има награда за превод на детска литература. Е, само за превеждащи на италиански. Но я дават италианци, нали? Нищо не ни пречи да направим своя. И без това преводът на детски книги е труден, с куп специфики (дори да не е римуван), почти без пари (понеже в повечето случаи става въпрос за съвсем малко текст) и незабележим за големите преводачески награди, за които трябва да си се хванал с роман, староарабски епос или научен труд.

Четвърто, различните теми на фокус. Тази година имаше конкурс за илюстрации по Итало Калвино – автор достатъчно престижен, популярен и „вкусен“ за илюстриране (особено трактовките по „Баронът по дърветата“ и „Разполовеният виконт“ бяха чудни). В предишни години на фокус са били книгите за художници. Или пък книгите за природата. И т.н.

И последно, пето, на мен ми харесва фактът, че

наградите дават рамо на книги, които са предназначени за някаква ограничена група читатели – например за незрящи деца, за деца мигранти и пр.

Книгоиздаването е пазар и една малка целева публика не може да осигури кой знае какви продажби, още повече ако е маргинализирана. Но това са деца и те също имат нужда от качествени книги. Тук акцентът е „качествени“ – аз вярвам, че социално важното изкуство също трябва да бъде изпипано, красиво, доставящо наслада. Иначе става пропаганден плакат. Е, тук може да се видят доста примери как не пречи нещо да е полезно и красиво едновременно. Има и примери за обратното, разбира се.

Изброявам тези неща, за да подчертая

как подобни награди могат да бъдат инструменти за промяна, а не просто раздаване на бонуси.

И как журито на една награда отстоява престижа ѝ с всеки свой избор, така че тя да значи нещо. За сравнение, години след статията на Нева Мичева за наградите „Христо Г. Данов“ много малко се е променило – може би някои категории, но не и елементарни неща, като уебсайт на наградите (двуезичен? или е твърде много?) и дори просто графичен символ на наградата, който да може да бъде отпечатан и сложен на самата наградена книга. Тогава може би и националните ни награди ще имат повече тежест на международния пазар.

Разбира се, нашият панаир на книгата, ако и да се казва „международен“, всъщност е съвсем друг тип събитие – не за продажба на права, а за продажба на книги – и чуждестранните павилиони са малко и встрани от същността му. Това обаче не значи, че не би могъл да бъде добър инструмент в някоя от гореописаните посоки. Най-малкото браншът го припознава като важно местно събитие, а освен това има добро начало с наградите „Златен лъв“. Нищо не пречи да се обмисли как най-добре да се използва този потенциал.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-da-budesh-muj-i-bashta/

„Да бъдеш мъж и баща“ от Йеспер Юл

превод от немски Мария Енчева, изд. „Жанет 45“, 2019

Това е една болезнено важна и ценна книга на автор, който е вече добре познат на българската публика. Прочитът ѝ е особено належащ днес и тук, защото следствията от прекомерното втвърдяване на традиционни и консервативни ценности системно ескалират до катастрофа. До семейно насилие и убийства на жени.

Практическото прилагане на съветите на Йеспер Юл категорично би подействало не само полезно, но и лечебно на травмираното и ранено българско семейство и общество.

Датският семеен терапевт е натрупал изключително много опит, който щедро споделя с читателите. Още в предговора прави впечатление как авторът не изпада в излишни теоретични въведения или претенциозни изложения, а направо скача в дълбокото. Още на първата страница, както и на всяка следваща има нещо, което провокира размисъл, действие и най-вече подтиква към конкретно разрешение на проблем. Темите и примерите са представени практически и мъдро. Няма даже и намек за поучение или предизвикване на вина. Точно обратното.

Юл води читателя спокойно и овладяно по пътя към промяна на разбирания, които за мнозина изглеждат издялани върху камък. Мъжете могат и да отговарят не само за прехраната, както могат и да не оглавяват еднолично семейството. Здравословно за самите тях е да са активна част и от емоционалното, а не само от материалното или екзистенциалното всекидневие на децата и партньор(к)ите си.

Най-лесното, за съжаление, решение за мнозина мъже, когато се сблъскат с непознати задачи или когато им се наложи да напуснат зоната си на комфорт, по отношение на бащинството, е да се превърнат в „отсъстващи бащи“. Да отсъстват физически и емоционално за децата си. Това влече след себе си много болка и дефицити за децата. Но и за бащата.

Трудно е за бащата, особено за българския, да се адаптира към една нова роля. За нея няма пример, освен често пъти грешен. Като за начало

е добре бащата да знае, че окситоцинът е хормон, свързан с емоционалното обвързване и при мъжете, не само при жените,

и неговите нива се увеличават правопропорционално на отделеното време и грижи за децата от самото им раждане. Апетитът идва с яденето.

Мъжът също така не е само фигура, която работи, изкарва пари и поради това концентрира власт. Днешният свят и най-вече семейството е пространство, в което насилието, упражнявано от мъж, е табу. На върха на пирамидата от ценности е свободата. Тя е най-висшата и е нужно това непрекъснато да бъде напомняно. Свободата върви ръка за ръка с въпроси за личностното развитие и с отговорната роля човек да е архитект на живота си и да не строи въздушни кули, да не следва безполезни формули и клишета, а разума и чувствата си.

Децата отварят очите и сърцето единствено ако човек иска и е готов. Това, както и близките взаимоотношения с тях, не е еднократно действие, не е покупка и продажба, не е транзакция, а нещо постепенно и трудоемко, доживотен ангажимент. За да не бъде проиграна тази безценна възможност, е нужно човек да опознае колкото семейството си, толкова и себе си. И да преодолее трудността и риска да е непосредствено и спонтанно човешко същество.

Бащинството е дар и предизвикателство, твърди Юл, и е нормално да предизвиква смесени чувства, страх и нерешителност. Едно от първите клишета, които Юл „погва“, е, че

бащата не е полиция и съд, а събеседник,

чието най-голямо желание понякога е да не е като родителите си. Други атакувани постулати са тези за властта и йерархията, защото, за да отговаря на съвременните човешки права и разбирания, е нужно да има преподреждане в семейството, защото за него отдавна съществува нова дефиниция. Родителството, за да е здравословно, е полезно да почива на диалог, обмен и взаимодействие, на автентичност и правдоподобност. На топло, отговорно и съзнателно отношение.

Да станеш равностоен партньор и отговорен родител е процес на лично израстване през целия живот. То не се заключва в това да наказваш за непослушание момчето, токсично да третираш момичето като принцеса или да прехвърляш собствената си отговорност на детето, за да усеща то непосилно бреме и вина. Нужно е да си свидетел на живота им в добри и лоши моменти, да присъстваш тялом и духом. Да чуваш как те споделят страховете и надеждите си, но да не оставаш мълчалив, а да споделяш и своите. Не е редно бащата да се обижда и да ревнува детето от самата му поява, а да разсъждава как да преработи тези чувства и мисли.

Юл се опитва да обхване множество теми. От секса и промените в любовния живот по време на бременността и след нея до въпроса дали бащата да присъства на раждането. За датския автор най-добре е това да е собствен избор и решението да е взето не поради натиск, а от лична необходимост. Каквото и да е то, не е повод за срам и вина. Този избор, както и множество други, не те прави лош баща, а е стъпка по криволичещата пътека към целта да си достатъчно добър родител. Често се среща и важното припомняне как въобще да не се започва състезание кой е по-добър в двойката, защото в него всички губят. Най-много децата.

С течение на времето е неизбежно –

бащата започва да разбира по-добре собствения си баща.

Незаменимо е да се проведе разговор с него в такъв период, най-вече за времето, в което той самият е станал баща. Този диалог може да доведе както до облекчение в настоящето, така и до прошка за миналото.

Забележително е признанието на самия Юл, че е бил лош баща в началото. Това се променя след думи и действия на детето му. Те го карат да осъзнае къде и защо греши, и да промени настройката си. Най-лесното и същевременно най-трудното е да се чуе и види детето такова, каквото е в своята уникалност – без проекции. Детето живее собствения си живот.

Най-полезните съвети и изводи на Юл са и най-сложните. Да се грижиш за себе си, за да се грижиш и за семейството си. Да знаеш, че родителството е умение и за него са нужни упражнения и практика. Никой не се е родил научен. Това не е нещо вродено и е въпрос не на чувства, а на воля. Може и да е очевидно, но Юл специално подчертава няколко неща. Едно от тях е, че

любовта е щедрост, не е алчност, скъперничество или манипулация. В любовта също има граници и възможност за отказ.

В любовта хората са партньори, а не обслужващ персонал. Друго важно нещо, минаващо като червена нишка по страниците – да се осмелиш да си себе си и да стоиш на своя страна, да не си жертва. Така се дава пример и детето да е на своя страна и да не си вреди. Бащата може да бъде спаринг партньор на детето си и да вярва в неговите сили, което значи да оказва съпротива, без да наранява и да вреди. Да изгражда доверие.

Едно от най-ценните неща в книгата са разказите на тринайсет бащи за значението на бащинството и свързаните с него промени, трудности и страхове. Това са думите на Баща 6:

За мен бащинството значи: да си много по-щастлив, отколкото без деца, да даряваш близост и топлина, да си спътник, да слушаш, да взимаш някого на сериозно, да даваш пример, да излъчваш плам, да позволиш на някого да е част от живота ти, от това, което те удивлява и възхищава, да се доверяваш, да стимулираш, да окуражаваш, да споделяш ентусиазма на друг човек, да споделяш ценностите си, да получаваш доверие и внимание, да можеш да виждаш как децата се смеят, да можеш да ги утешаваш, да взимаш връзката си на сериозно, да бъдеш по-отговорен, да трябва да вършиш хиляди неща, които придобиват нов смисъл.

Говоря от собствен опит, като казвам, че тази книга има потенциала да променя хора. Препоръчвам я открито както на приятели мъже, така и на близки жени, за да могат да разберат и отсрещната страна.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-edin-den-v-muzeya/

„Един ден в музея“ от Тодор Петев и Зорница Христова, илюстрации Сияна Захариева

изд. „Точица“, 2021

Докато четях „Един ден в музея“ – гид за най-известните музеи в София под формата на комикс, – си спомних за първия път, когато от училище организираха посещение на Националния исторически музей.

Тъкмо бяха открили метрото в София и учителите ни бяха решили да се възползват, за да ни заведат. От нас само едно дете беше пътувало, така че, след като обявиха новината за музея, въпросният съученик се провикна – искаше да ни съобщи важна информация. Ако не си внимателен и не си пазиш добре краката, предупреди той, метрото ще ти ги пореже.

До днес не знам откъде се появи тази история, но тогава я приех сериозно – и въображението ми взе да работи. С онази запазена за детството смесица от неописуем ужас и любопитство зачаках деня на посещението. Опитвах се да си представя как точно става порязването, и още помня всички сценарии, за които исках да бъда подготвена. Най-вероятно ми се струваше метрото да няма под – тоест трябваше да си държиш краката изправени, щом седнеш. За всеки случай тренирах след училище.

Щом денят настъпи, бях заета през цялото време да си отварям очите на четири, за да не пропусна точно къде и как се случва порязването. Помня и разочарованието, че нищо такова не видях. А пък от самия музей нямам абсолютно никакъв спомен.

Докато четях книгата на Зорница Христова и Тодор Петев с илюстрации от Сияна Захариева, се замислих каква организация е била направена в онзи отдавнашен ден – учителите безопасно да заведат двайсетина малки деца до сградата на музея, да планират какво точно да им покажат вътре, какво да им разкажат, като се погрижат всяко дете да получи храна, вода и внимание. А пък аз съм си представяла и предвкусвала нещо страшно и интересно, което до такава степен е занимавало въображението ми, че самото посещение в музея, заради което изобщо сме били в метрото, е потънало някъде в паметта ми.

Именно напасването на реалността с въображението е идейният център на книжката. Още с предговора тя се обръща едновременно и към децата, и към родителите, но с пълното съзнание, че малките читатели не обичат тези въвеждащи страници. Така че основното обяснение за това каква е книгата, е към родителя; на детето му се предлага да разгледа картинките и да реши къде иска да отиде. Това ми се стори много хубаво – да позволиш на детето да следва собствените си интереси, което веднага представя

музея като терен за изследване, а не като още едно място, на което да слушаш урок.

„Един ден в музея“ е разделен на кратки глави, всяка от които – посветена на различен музей. Тук са „Квадрат 500“, Политехническият музей, дори Ботаническата градина – все интригуващи места. От всяко обаче са представени малък брой предмети, което може да изглежда странно – все пак нали това е хубавото на музея, разнообразието. Авторите обясняват, че

за децата нещата в един музей са твърде много, за да бъдат осмислени.

Затова тук основната нишка, скрепяваща всяка глава, са забавните и любопитни истории.

Водачи из различните музеи са необичайни герои – от учени до солници и други предмети и растения. Всяка глава приключва и с хубав списък от идеи как ученето да продължи. Всяко дете може да се почувства включено в разнообразни дейности: за някои би било интересно да направят експеримент, за други – да прочетат нещо допълнително, за трети – да идат в друг музей, където да открият свързани предмети. Авторите казват в предговора си, че са се опитали да активират всички сетива на децата, което много ми хареса – ученето все пак не е само интелектуална дейност, понякога трябва и да опиташ сам да си направиш сол.

Тази книга е една карта със съкровища, която може да отведе детето до всякакви дестинации. По този мил начин

музеят се превръща в пространство за игра.

Струва ми се, че немалко хора приемат музеите твърде сериозно – без да искам да звуча, сякаш обвинявам някого. Знам, че това идва от уважение, понякога към историята, друг път – към работата на онези, които са събрали експонатите.

Вярвам обаче, че най-хубавият начин да покажем уважение е да превърнем музея именно в площадка за игра. Важи и за възрастните. За мен беше страшно интересно да прочета напълно нови неща за любими музеи, в които съм била десетки пъти. Не използвам с лекота думата „вдъхновение“, но мисля, че в тази книга тя се изпълва със смисъл. Пътеводителят може да се използва дни наред, за да се посетят различни места. Полезно е, че се предлагат и по-общи инструменти за събуждане на любопитството – например описан е забавен начин да се четат картини, което е чудесно.

Може би най-важното от всичко е, че голяма част от въздействието на тази книга дава плодове във въображението на детето още преди то да стигне до музея. И малките посетители се превръщат в част от онова, което предстои да видят. Именно така се задейства магията на едно такова място: децата, застанали сред паметниците на културното наследство, създават лична връзка с тях. Връзка, която поражда спомени.

Красивите рисунки на Сияна Захариева също са превърнати в площадка за игра, например подканят детето да ги оцвети. Всичко в книгата е живо – от гаджета дървета до скелети, които се оплакват от домашното си. Хуморът е важна част, която също олекотява очакванията и изживяванията в музея. Съвсем позволено е, оказва се, да се смеем в тези сериозни и тихи зали.

Току-що излезе и втората част на този чудесен проект – казва се „Още един ден в музея“.

Първата част спечели „Златен лъв“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост. Лично аз се надявам поредицата да продължи, да се развива, даже да заеме цяла лавица. Все пак музеите са пълни с истории, а децата – с любопитство. Затова можеш да посещаваш любимата си зала или любимата си картина в различни възрасти, сезони, настроения, да гледаш как собственият ти поглед променя това, което виждаш, а то на свой ред променя теб самия. Независимо дали си малък, или голям. Защото музеите принадлежат на всички – поне за мен това е най-важното съобщение в тази книга.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-ivanov-borges-nikolova/

„Зрящият е хляб“ от Биньо Иванов

съставителство Яна Букова, София: изд. „Аквариус“, 2022

Отлична е идеята на Даря Хараланова за поредицата „Поет за поета“. Не само защото създава поетически антологии с концептуалната сила на конкретно замислената книга (вместо на случайна сглобка от съществуващи неща), а защото онагледява потенциалните приемствености и структурни връзки в най-новата ни литературна история, която все още стои аморфна и разпиляна в публичното въображение. Ролята на разпоредител в литературноисторическия салон обичайно се заема от идеологията, така че е прекрасно поне в този случай самите поети да решават кой до кого ще седи.

Съставителството на Яна Букова осуетява възможността поезията на Биньо Иванов да бъде четена наивно и сантиментално – нещо, което изобщо не би било изключено, ако се подберат повече от ранните му стихотворения с тяхната ефектна, динамична космология. Особено пък тези, в които локалното е особено осезаемо – като наноси в езика (фолклорно-възрожденската употреба на числителните например), изобилието от природни образи, вкл. установени репери, като планините и Дунав, проблясването на локални думи дори в изцяло екзистенциални стихотворения („до другата трева на мартеница ахнала“) и пр.

„Вятър иде и аз те обичам“ например би могло – и дори би трябвало – да бъде учено наизуст и рецитирано на Трети март редом с Далчевото „само затова, че си родина моя“. Първо, защото представлява един от редките примери на неопосредствано от националните клишета чувство, и второ, заради езиковото съвършенство на първите две строфи (доколкото може да се говори за строфи в този тип поезия) – бързото, плавно движение подлог–сказуемо, подлог–сказуемо, положени в едно разгръщане на дъха и навързани просто, без обяснения („вятър иде и аз те обичам, / изгрев вдига ръка, залез вехне, / облак съхне и аз те обичам“), а после насечения ритъм на безглаголни фрази, метафори за родината.

Стихотворенията от този период биха могли да бъдат четени удобно с акцент върху тази поетика. Това обаче би представило Биньо Иванов в невярна светлина. Защото в късните си стихотворения, както тази антология доказва, той става рязко неупотребим за какъвто и да било наивен прочит – било национално сантиментален („дишам в тебе, гина в тебе, коренче“ и после „родино моя родна, отечество привидно, / което си мобилизира граници, границите – граничари, / граничарите – кучета“), било дори езиково сантиментален в допускането, че читателят има спокойствието да разчита на плавен и ароматизиран досег със смисъла. Послесловът на Яна Букова говори за сблъсъци вътре в езика; това, което се случва в късните стихотворения на Биньо Иванов, по някакъв начин ми напомня на Дилън Томас или на Къмингс:

сълзите-блясъка изсъхналото-сивото краят началото
цигарата кислорода алкохола водата устните зъбите
целувката отпечатъка храната гладът, проклета мила,
мила
проклета!

Преди чуждестранните препратки обаче има нужда от внятен разказ за българската поезия от последните десетилетия на XX век и мястото на Биньо Иванов в нея – да речем, спрямо Борис Христов и Ани Илков. Настоящото издание сочи в тази посока.

„Възхвала на тъмнината“ от Хорхе Луис Борхес

превод и съставителство Рада Панчовска, илюстрации Капка Кънева, София: изд. „Колибри“, 2022

Тази книга също е антология, също обхваща цялото поетично творчество на своя автор; също е съставена от поетеса – както пише на корицата, „сбогуване на Рада Панчовска с творчеството на Борхес“.

Първият ѝ превод на негови стихотворения – „За ада и рая“, излиза успоредно с превода на „Вавилонската библиотека“ у нас – през 1989 г. Нейната „Поетическа антология 1923–1977“ е издадена в собственото ѝ издателство „Проксима-РП“ през 2016 г. В този смисъл „Възхвала на тъмнината“ не е радикално ново издание, но пък безспорно ще стигне до много хора и ще донесе удоволствие на немалобройните почитатели на Борхес у нас.

Изданието е двуезично, което дава на читателя възможност да оцени трудността на преводаческата задача – стихотворенията, макар и не подчертано звънки, нерядко са римувани и изобщо следват определена формална постройка, а ритъмът на езика е бавен като на обрасла с растителност широка река. Стихотворенията не се поддават на заучаване, дори на четене на глас, което не прави формата им лесна за препредаване – смисловата пауза често е по средата на стиха, дребни нюанси в избора на синоним може да бъдат значими в метафоричния контекст на думата. Не е едно и също дали огледалото ще е „уморено“, или „обезсилено“.

Подобна сложност стои и пред самия читател, ако той рече да разплита смисъла до неговата ежедневна разбираемост. Като че ли стихотворенията предразполагат повече да следваш ритъма на образите и тук-там да запаметяваш онзи, към който искаш да се върнеш пак.

За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на една и съща бедност.

Освободен от паметта и от надеждата, абстрактен, неограничаван, утрешен почти, мъртвецът не е просто мъртъв, а самата смърт. […] Ограбваме му всичко, не му оставяме ни багра, нито сричка.

Ако сънят ни (както се говори) бил е покой, почивка на разсъдъка бездейна, защо усещаш, ако те събудят ненадейно, че от безценно щастие са те лишили?

В тази поезия има някакво тематично постоянство, което не е само в завъртането на ключови и за прозата на Борхес образи – лабиринта, библиотеката, огледалото („уморено“!), анонимния персонаж, чиято прочута самоличност ни се разкрива мигновено – само колкото да видим, че е безвъзвратно изгубена.

Ето пример: в разказа „Безсмъртният“ в последния момент ни се разкрива самоличността на оскотелия Омир; в едно от стихотворенията тук гаснещият старец казва, че е бил (тоест вече не е) Уитман. В друго ръцете, търкащи лещите, принадлежат на Спиноза, който обаче е изгнаник, занаятчия, лишен от символната сила на името си. Но не е само до темите. Усеща се по-скоро стилистичното единство на „Рубайят“ – един общ масив от творби, които не си противоречат помежду си. Така, за разлика от антологията на Биньо Иванов, „Възхвала на тъмнината“ като че ли не би се променила значително, ако я четем безразборно или пък отзад напред.

Принципно, критиката е разделена в оценката си на поезията на Борхес. Някои, като Майкъл Ууд, смятат, че тя е тромава като прозодия и лишена от най-важното, което осветява разказите му – сложната игра с читателя, който никога не може да предскаже следващия ход на писателя из лабиринта на прозата. Други, като Пол де Ман, смятат за най-важна тема на Борхес изковаването на самия стил – и тук поезията е напълно намясто. Лично аз съм благодарна на Рада Панчовска за вниманието и вещината, с които я е предала на български.

„Въображаеми градини“ от Галина Николова

София: Издателство за поезия „ДА“, 2022

Говорейки за преводите на „Хиляда и една нощ“ – всички един през друг допълвали, изменяли, нагласяли оригинала спрямо своето време, – Борхес казва, че единственият лош сред тях е верният. Разбира се, това твърдение само по себе си е литература, и то точно онази литература, която носи наслада чрез постоянното изместване на смисъла, играта на ума. Неслучайно „Вавилонската библиотека“ беше обикната у нас по същото време, по което най-голямата литературнотеоретична мода беше деконструкцията.

В книгата на Галина Николова обаче разнородните версии на реалността не са игра между автора и читателя, а вид автотерапия. Езикът е ясен като въздуха в северен пейзаж; читателят е по условие невидим двойник, друго „аз“, отстоящо във времето. Не „уморено огледало“, в което образът се губи, като при Борхес, а „саморефлексия“, тоест вглеждане в собственото отражение, ултразвук, рентген. Сравненията не са случайни – в центъра на много от стихотворенията стои точката на кризата, неназованата рязка загуба, срезът. Няма нужда от назоваване – сам слагаш своя момент на криза върху същото място и проверяваш точността на описаното чувство: когато си идентичен с табелката на болничното си легло; когато внезапно си по-малък от детето си, когато в обаждането „за проверка“ на близките тревогата обърне посоката си, и т.н.

Част от терапевтичната сила на стиховете е в истинността на тези репери – ако ги разпознаеш, ще припознаеш и стратегиите за тяхното преодоляване. Въпреки че тези стратегии са литературни по своята същност – или пък тъкмо затова. Защото и собственото ни въображение често може да бъде „недобросъвестен разказвач“, неуморен писател със слабост към катастрофичните сценарии, измисляч на страхове.

Имам една вътрешна стая, пълна с писатели,
наведени денонощно над своите листове
улавят мисъл за пазаруване на хляб,
приготвяне на вечеря, пътуване
или каквото и да е всъщност
и създават апокалипсис
в няколко изречения.

Справянето с прекомерната дарба на съзнанието да измисля плашещи реалности е през ангажирането му с друга задача – да тръгне в обратната посока, да измисля щастливи реалности, да мечтае. Това решение присъства в три отделни стихотворения – вече цитираното стихотворение с писателите, стихотворението, което завършва с шеговит разговор с персонифицираното въображение, и стихотворението, дало заглавието на книгата. В него се разказва за въображаема градина, в чийто край има гора, а в гората – умираща сърна. Освен ако… понеже градината е въображаема и всъщност ние можем да определим какво се случва, в гората има не умираща, а току-що родила сърна, която побутва малкото си с муцуна.

Колкото и да е странно, езикът и литературата ни влияят до такава степен, че променят начина, по който говорим със себе си. Думите, в които обличаме вътрешните си диалози. Книгата на Галина Николова следи този вътрешен език – наблюдава например кога фразите, с които говорим за себе си, заприличват на инструкции на електроуред; или пък кога думите, с които описваме неудържимото уж влечение, съдържат в себе си предупреждението за краха. И ги променя, използва силата на езика, за да ги пренапише. Електроуредът може да бъде изключен от веригата, оставен да си почине. Пръстите, намокрени вече от водовъртежа, просто ще изсъхнат.

Чудесен урок – да следим литературните волности на вътрешния си монолог поне толкова критично, колкото бихме се отнесли към новоизлязла книга. Благодаря.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-yaneva-tabakova-doneva-tuzharova/

„Първите пет“ от Мила Янева-Табакова

София: изд. One Book Bookstore, 2022

Това е третата самостоятелна книга на Мила Янева-Табакова след „Сувенири“ и „На път“, разкошни книги (втората – без думи), които показаха концептуалния талант на авторката. Всъщност аз разглеждам съвременните картинни книги така: има история, идея, концепция. И спрямо нея авторът (често и илюстратор) подбира изразните средства – кое ще каже с думи, кое ще нарисува, за кое ще намери непознат още начин да го предаде.

„Първите пет“ разказва за странната територия на майчинството като за нов материк, където правилата на реалността се оказват леко видоизменени. Оказва се например, че човек е способен да изпитва повече страх. Или да пребивава на две места едновременно. Или да носи вината си по странни и понякога смешни начини.

Мила избира да разказва тези неща с визуални метафори – елегантно обрани, достъпни за разчитане, но не прекомерно очевидни. Харесва ми буквализацията на скритата образност на езика в онагледяването на израза „нещо да ти тежи“ и още повече – онагледяването на чисто физическото нежелание „да се откъснеш“ от някого, разтягането на последния допир в пространството вместо във времето.

Визуалната стилистика е много интересна, почеркът си личи не толкова в начина, по който се изобразява едно или друго нещо (примерно лица), а най-вече в подбора на цветовете – запомнила съм още от първите ѝ илюстрации за „Лист“ една комбинация от наситено млечнорозово и индиго. Другото, което прави впечатление, е движението на фигурите – много е лесно да си представя тази книга като късометражна анимация.

„Мишките отиват на опера“ от Мария Донева

илюстрации Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Страшно много хора се опитват да правят детски поеми (все пак класически жанр у нас от „Работна Мецана“ насам), но никой не го прави като Мария Донева – с безукорно изпипани стихове; ритъмът точен, паузите смислови, театрални – не задължително в края на стиха; римите интересни, никакви баналитѐта; историята оригинална, далеч от вездесъщите щампи.

И в същото време много топло, без страх да се говори за чувства – дори за чувства, които не са непременно най-малкото общо кратно. „Мишките отиват на опера“ е за копнежа по изкуството, за емоцията на изкуството, за удоволствието от сълзите „с литри“ и от възможността да се страда така, „по-мащабно“.

Последната идея, представена като предимство на операта пред естрадата, е един от най-симпатичните доводи в подкрепа на „по-високото“ изкуство въобще – доколкото за мнозина то съществува в мрачна опозиция спрямо развлекателните жанрове. Мария Донева изобщо не говори за такива неща, но пък описва нуждата от малко театрално страдание с такава симпатична самоирония, че някак спира да ти се услажда ежедневното, безизкусно мърморене. И ти се приисква да идеш на опера (или на кино, както също са планирали мишките). Впрочем в поемата елитарните пози бързо губят равновесие – ето, защо да поправяме мишката, която иска да бъде „барелина“, като и ние не сме прокопсали повече „с нашето знаене“. Хубав отглас от онова „в гурата“ на Джани Родари в превода на Валери Петров.

Книгата е илюстрирана от Кирил Златков – в необичаен за него оперен, наситен колорит. Ако го познавате предимно като график, разгърнете я и се опитайте да познаете кой цвят на коя височина на гласа съответства. Или в чие изпълнение точно е слушал „Кармен“, докато е рисувал.

„В Невидимия свят с Иван Милев“ от Кристина Тужарова

София: изд. „Книги за любители“, 2022

Нямам представа в кой момент литературата се е превърнала в най-важното изкуство за една нация, но факт е, че откак са я нагърбили с тая задача, тя страда от прекомерното внимание на образователната система, че и на политическите партии, та и на кръчмарските политикани.

Другите изкуства са пощадени от това; никой не кара първолаците да разпознават начаса Панчо Владигеров или Златю Бояджиев – и по-добре. Но пък тук стигаме в другата крайност – де факто непознаване на поне един каноничен списък от художници или композитори, липса на популярен разказ за историята на съответното изкуство. Това, разбира се, почва от училище и от маргинализацията на часовете по изобразително изкуство и музика като вторични, „развлекателни“ часове, в които предимно се рисува и пее. Без много идеологизация – но и често без реално знание извън таланта на отделни учители.

Чудесен повод запознанството с класиците на българското изобразително изкуство да мине през детската литература вместо пред черната дъска. Кристина Тужарова прави точно това в поредицата си от детски книги за големи български художници. Засега в нея има две заглавия – за Владимир Димитров – Майстора и за Иван Милев. Книгите са много балансиран подход към жанра, който в световното книгоиздаване е доста пълнокръвен: човешки разказ за биографията на художника и акцент върху най-ярките и емоционално разбираеми за едно дете моменти.

Особен момент са илюстрациите – нали става въпрос за художник. Показваме ли неговите творби, или не ги показваме? Първото може да бъде сложно и свързано с много разрешения; второто налага въпроса: а прерисуваме ли ги тогава, и ако да – как? Обикновено в такъв случай се търси стилистика, която да носи духа на оригинала, но в опростен и по-детски вид. Тук се е получило, особено в книгата за Майстора. В тази за Иван Милев също има много стилистично родство, като единствено по отношение на колорита сякаш е надделяла необходимостта двете книги да формират разпознаваема обща поредица. Която си струва да се колекционира – за едно ненатрапчиво приятно домашно образование в тази сфера.

Впрочем би било прекрасно някой да направи подобна детска поредица и за български композитори (има как да се приложи диск).

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Tirachard Kumtanom / Pexels

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yaneva-tabakova-doneva-tuzharova/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Първите пет“ от Мила Янева-Табакова

София: изд. One Book Bookstore, 2022

Това е третата самостоятелна книга на Мила Янева-Табакова след „Сувенири“ и „На път“, разкошни книги (втората – без думи), които показаха концептуалния талант на авторката. Всъщност аз разглеждам съвременните картинни книги така: има история, идея, концепция. И спрямо нея авторът (често и илюстратор) подбира изразните средства – кое ще каже с думи, кое ще нарисува, за кое ще намери непознат още начин да го предаде.

„Първите пет“ разказва за странната територия на майчинството като за нов материк, където правилата на реалността се оказват леко видоизменени. Оказва се например, че човек е способен да изпитва повече страх. Или да пребивава на две места едновременно. Или да носи вината си по странни и понякога смешни начини.

Мила избира да разказва тези неща с визуални метафори – елегантно обрани, достъпни за разчитане, но не прекомерно очевидни. Харесва ми буквализацията на скритата образност на езика в онагледяването на израза „нещо да ти тежи“ и още повече – онагледяването на чисто физическото нежелание „да се откъснеш“ от някого, разтягането на последния допир в пространството вместо във времето.

Визуалната стилистика е много интересна, почеркът си личи не толкова в начина, по който се изобразява едно или друго нещо (примерно лица), а най-вече в подбора на цветовете – запомнила съм още от първите ѝ илюстрации за „Лист“ една комбинация от наситено млечнорозово и индиго. Другото, което прави впечатление, е движението на фигурите – много е лесно да си представя тази книга като късометражна анимация.

„Мишките отиват на опера“ от Мария Донева

илюстрации Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Страшно много хора се опитват да правят детски поеми (все пак класически жанр у нас от „Работна Мецана“ насам), но никой не го прави като Мария Донева – с безукорно изпипани стихове; ритъмът точен, паузите смислови, театрални – не задължително в края на стиха; римите интересни, никакви баналитѐта; историята оригинална, далеч от вездесъщите щампи.

И в същото време много топло, без страх да се говори за чувства – дори за чувства, които не са непременно най-малкото общо кратно. „Мишките отиват на опера“ е за копнежа по изкуството, за емоцията на изкуството, за удоволствието от сълзите „с литри“ и от възможността да се страда така, „по-мащабно“.

Последната идея, представена като предимство на операта пред естрадата, е един от най-симпатичните доводи в подкрепа на „по-високото“ изкуство въобще – доколкото за мнозина то съществува в мрачна опозиция спрямо развлекателните жанрове. Мария Донева изобщо не говори за такива неща, но пък описва нуждата от малко театрално страдание с такава симпатична самоирония, че някак спира да ти се услажда ежедневното, безизкусно мърморене. И ти се приисква да идеш на опера (или на кино, както също са планирали мишките). Впрочем в поемата елитарните пози бързо губят равновесие – ето, защо да поправяме мишката, която иска да бъде „барелина“, като и ние не сме прокопсали повече „с нашето знаене“. Хубав отглас от онова „в гурата“ на Джани Родари в превода на Валери Петров.

Книгата е илюстрирана от Кирил Златков – в необичаен за него оперен, наситен колорит. Ако го познавате предимно като график, разгърнете я и се опитайте да познаете кой цвят на коя височина на гласа съответства. Или в чие изпълнение точно е слушал „Кармен“, докато е рисувал.

„В Невидимия свят с Иван Милев“ от Кристина Тужарова

София: изд. „Книги за любители“, 2022

Нямам представа в кой момент литературата се е превърнала в най-важното изкуство за една нация, но факт е, че откак са я нагърбили с тая задача, тя страда от прекомерното внимание на образователната система, че и на политическите партии, та и на кръчмарските политикани.

Другите изкуства са пощадени от това; никой не кара първолаците да разпознават начаса Панчо Владигеров или Златю Бояджиев – и по-добре. Но пък тук стигаме в другата крайност – де факто непознаване на поне един каноничен списък от художници или композитори, липса на популярен разказ за историята на съответното изкуство. Това, разбира се, почва от училище и от маргинализацията на часовете по изобразително изкуство и музика като вторични, „развлекателни“ часове, в които предимно се рисува и пее. Без много идеологизация – но и често без реално знание извън таланта на отделни учители.

Чудесен повод запознанството с класиците на българското изобразително изкуство да мине през детската литература вместо пред черната дъска. Кристина Тужарова прави точно това в поредицата си от детски книги за големи български художници. Засега в нея има две заглавия – за Владимир Димитров – Майстора и за Иван Милев. Книгите са много балансиран подход към жанра, който в световното книгоиздаване е доста пълнокръвен: човешки разказ за биографията на художника и акцент върху най-ярките и емоционално разбираеми за едно дете моменти.

Особен момент са илюстрациите – нали става въпрос за художник. Показваме ли неговите творби, или не ги показваме? Първото може да бъде сложно и свързано с много разрешения; второто налага въпроса: а прерисуваме ли ги тогава, и ако да – как? Обикновено в такъв случай се търси стилистика, която да носи духа на оригинала, но в опростен и по-детски вид. Тук се е получило, особено в книгата за Майстора. В тази за Иван Милев също има много стилистично родство, като единствено по отношение на колорита сякаш е надделяла необходимостта двете книги да формират разпознаваема обща поредица. Която си струва да се колекционира – за едно ненатрапчиво приятно домашно образование в тази сфера.

Впрочем би било прекрасно някой да направи подобна детска поредица и за български композитори (има как да се приложи диск).

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yaneva-tabakova-doneva-tuzharova/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Първите пет“ от Мила Янева-Табакова

София: изд. One Book Bookstore, 2022

Това е третата самостоятелна книга на Мила Янева-Табакова след „Сувенири“ и „На път“, разкошни книги (втората – без думи), които показаха концептуалния талант на авторката. Всъщност аз разглеждам съвременните картинни книги така: има история, идея, концепция. И спрямо нея авторът (често и илюстратор) подбира изразните средства – кое ще каже с думи, кое ще нарисува, за кое ще намери непознат още начин да го предаде.

„Първите пет“ разказва за странната територия на майчинството като за нов материк, където правилата на реалността се оказват леко видоизменени. Оказва се например, че човек е способен да изпитва повече страх. Или да пребивава на две места едновременно. Или да носи вината си по странни и понякога смешни начини.

Мила избира да разказва тези неща с визуални метафори – елегантно обрани, достъпни за разчитане, но не прекомерно очевидни. Харесва ми буквализацията на скритата образност на езика в онагледяването на израза „нещо да ти тежи“ и още повече – онагледяването на чисто физическото нежелание „да се откъснеш“ от някого, разтягането на последния допир в пространството вместо във времето.

Визуалната стилистика е много интересна, почеркът си личи не толкова в начина, по който се изобразява едно или друго нещо (примерно лица), а най-вече в подбора на цветовете – запомнила съм още от първите ѝ илюстрации за „Лист“ една комбинация от наситено млечнорозово и индиго. Другото, което прави впечатление, е движението на фигурите – много е лесно да си представя тази книга като късометражна анимация.

„Мишките отиват на опера“ от Мария Донева

илюстрации Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Страшно много хора се опитват да правят детски поеми (все пак класически жанр у нас от „Работна Мецана“ насам), но никой не го прави като Мария Донева – с безукорно изпипани стихове; ритъмът точен, паузите смислови, театрални – не задължително в края на стиха; римите интересни, никакви баналитѐта; историята оригинална, далеч от вездесъщите щампи.

И в същото време много топло, без страх да се говори за чувства – дори за чувства, които не са непременно най-малкото общо кратно. „Мишките отиват на опера“ е за копнежа по изкуството, за емоцията на изкуството, за удоволствието от сълзите „с литри“ и от възможността да се страда така, „по-мащабно“.

Последната идея, представена като предимство на операта пред естрадата, е един от най-симпатичните доводи в подкрепа на „по-високото“ изкуство въобще – доколкото за мнозина то съществува в мрачна опозиция спрямо развлекателните жанрове. Мария Донева изобщо не говори за такива неща, но пък описва нуждата от малко театрално страдание с такава симпатична самоирония, че някак спира да ти се услажда ежедневното, безизкусно мърморене. И ти се приисква да идеш на опера (или на кино, както също са планирали мишките). Впрочем в поемата елитарните пози бързо губят равновесие – ето, защо да поправяме мишката, която иска да бъде „барелина“, като и ние не сме прокопсали повече „с нашето знаене“. Хубав отглас от онова „в гурата“ на Джани Родари в превода на Валери Петров.

Книгата е илюстрирана от Кирил Златков – в необичаен за него оперен, наситен колорит. Ако го познавате предимно като график, разгърнете я и се опитайте да познаете кой цвят на коя височина на гласа съответства. Или в чие изпълнение точно е слушал „Кармен“, докато е рисувал.

„В Невидимия свят с Иван Милев“ от Кристина Тужарова

София: изд. „Книги за любители“, 2022

Нямам представа в кой момент литературата се е превърнала в най-важното изкуство за една нация, но факт е, че откак са я нагърбили с тая задача, тя страда от прекомерното внимание на образователната система, че и на политическите партии, та и на кръчмарските политикани.

Другите изкуства са пощадени от това; никой не кара първолаците да разпознават начаса Панчо Владигеров или Златю Бояджиев – и по-добре. Но пък тук стигаме в другата крайност – де факто непознаване на поне един каноничен списък от художници или композитори, липса на популярен разказ за историята на съответното изкуство. Това, разбира се, почва от училище и от маргинализацията на часовете по изобразително изкуство и музика като вторични, „развлекателни“ часове, в които предимно се рисува и пее. Без много идеологизация – но и често без реално знание извън таланта на отделни учители.

Чудесен повод запознанството с класиците на българското изобразително изкуство да мине през детската литература вместо пред черната дъска. Кристина Тужарова прави точно това в поредицата си от детски книги за големи български художници. Засега в нея има две заглавия – за Владимир Димитров – Майстора и за Иван Милев. Книгите са много балансиран подход към жанра, който в световното книгоиздаване е доста пълнокръвен: човешки разказ за биографията на художника и акцент върху най-ярките и емоционално разбираеми за едно дете моменти.

Особен момент са илюстрациите – нали става въпрос за художник. Показваме ли неговите творби, или не ги показваме? Първото може да бъде сложно и свързано с много разрешения; второто налага въпроса: а прерисуваме ли ги тогава, и ако да – как? Обикновено в такъв случай се търси стилистика, която да носи духа на оригинала, но в опростен и по-детски вид. Тук се е получило, особено в книгата за Майстора. В тази за Иван Милев също има много стилистично родство, като единствено по отношение на колорита сякаш е надделяла необходимостта двете книги да формират разпознаваема обща поредица. Която си струва да се колекционира – за едно ненатрапчиво приятно домашно образование в тази сфера.

Впрочем би било прекрасно някой да направи подобна детска поредица и за български композитори (има как да се приложи диск).

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-istinsko-neshto/

„Истинско нещо“ от Елиът Уайнбъргър

превод от английски Стоян Гяуров, изд. „Колибри“, 2021

Има различни видове есета. Има ясни и целеустремени, последователни като валяк. Има и такива като полет на птица или пеперуда. Те са неочаквани, будещи любопитство и задаващи въпроси, доставящи неусетно удоволствие, а и знание. Те не създават впечатление, че нещата са окончателно изяснени, не – карат те да търсиш още повече. Сборникът на Уайнбъргър е от втория забележителен и рядък вид. Книга, която спокойно поставям до „Приказка без край“ на Михаел Енде – заради богатството ѝ.

Елиът Уайнбъргър е отказал се от поезията поет, но е личен приятел и преводач на Нобеловия лауреат Октавио Пас, също така неслучайно е и преводач на Борхес и Бей Дао – за щастие, все познати на български автори. В тази книга той ни разкрива обширна територия от красота и ерудиция, умело смесвайки проза и поезия. В 34 на брой текста, които за удобство могат да се нарекат и достъпни авангардни есета, авторът отвежда нищо неподозиращия читател, включително и пишещия настоящия отзив, под повърхността на уж познати неща.

От самото начало текстовете тъкат, плетат и хвърлят мрежа, която улавя и извежда на повърхността нещо уж познато, като например сезоните, вятъра или мушитрънчетата. („Че малкото мушитрънче идва от дълбините на миналото, е очевидно от разказите за него. Мушитрънчето е предател на християнството. Когато св. Стефан се опитва да избяга от затвора, едно мушитрънче каца на лицето на пазача и го събужда, което довежда до мъченичеството на светеца.“)

Но мрежата не се задоволява единствено с това. Тя е фина и умна. Стигнала е до дълбочини, които (да, потвърдено е вече) съществуват. Тя слага на масата изрази, предмети, странни левитиращи личности, чудни детайли, явления, празници, континенти и култури, за които малко хора отвъд тесните специалисти са чували. Лошото на такива експерти е, че често пишат и говорят сухо, неразбираемо и отвлечено. Хубавото на Уайнбъргър е, че всичко, което пише, съдържа заразителна свежест и желание за споделяне на нещо, което го е учудило и му е важно. А, да – и притежава чувство за хумор.

Темите елегантно се преплитат, всеки текст се закача към предишните и следващите по деликатен начин, без ненужно подчертаване или шумно щракване. Концептуалното нюансиране е забележително. Неусетно, страница след страница, усещаш, че си във вихър. В него се въртят многото светове, които световната култура предлага, а съвременните ценности и контекст с лекота пренебрегват или зачеркват.

В един момент се запитах кое е „истинското нещо“ от заглавието? Това е може би разговорът, щафетата, обменът на истории, римуваната симетрия на човешкото въображение. Шеметният вихър може да те отведе от земята до небето по главозамайващо концентриран начин. Отдавна не ми се беше случвало толкова интересно и целенасочено скитане из безкрайния свят на колективната фантазия.

Научих за магаре, пишещо любовна поезия, и за италианец, който сравнява носорог с Лаура на Петрарка по красота. Разбрах, че някога на китайски идеалната комбинация и баланс между пиктограмите за вятър и кокал е била птицата, метафора за идеалното стихотворение. Също така в Китай е имало едно време и Министерство на литературните добродетели, а на езика босави думата за „утре“ е същата като за „вчера“.

Учудих се, че представителите на древната перуанска култура моче „са писали върху боб, от който са се запазили много малко зърна, и така писмото им се е изличило“, а „подобно на питагорейците Емпедокъл забранявал на учениците си да ядат боб. „Боб бил вулгарен израз за тестис или пък бобът бил вятърничава работа и преливащ от житейска сила, или бобът приличал на Вратата към Хадес, или пък бобът съдържал душите на мъртвите, или бобът имал несвързани помежду си стъбла, през които душите на мъртвите изпълзявали изпод земята, или пък бобът, заровен в земята, приемал формата на човешка или детска глава.“ Внимавайте с боба.

Според Лидия Дейвис Уайнбъргър ни напомня, че „има повече – и много повече – от това, което виждаме в културата на нашето време“. В свитъците на мандейците се разказва историята на едно странно същество на име Динанукхт – „получовек, полукнига, който седи край водите между световете и чете себе си“. Уайнбъргър и Динанукхт със сигурност са роднини, но слава богу, единият е и писател и споделя какво е прочел. Чрез това споделяне поне аз разбирам колко едностранчиво мисля понякога и как разсъжденията ми са изпълнени с предразсъдъците на времето и средата, в които съм роден и израснал. Такива книги те хващат за раменете, разтърсват те и ти казват, че май нищо не знаеш. Това е здравословно и приятно.

Бих искал да споделя още много истории и любопитни неща. Ще се задоволя само с началото на едни от най-хубавите шест страници от литературата – литературата въобще, – на които съм попадал. Посветени са на звездите:

Какво са звездите? Те са парчета от лед, в които се отразява слънцето; те са светлини, плуващи върху водите отвъд прозрачния купол; те са гвоздеи, забити в небето; те са дупки в голямата завеса между нас и морето от светлина; те са дупки в твърдата черупка, която ни пази от отвъдния ад; те са дъщерите на слънцето; те са пратениците на боговете; те имат формата на колела и са кондензиран въздух, с пламъци, които фучат в пространствата между спиците; те седят на малки столчета; те са разпилени из небето; те са пратеници на влюбените; те се състоят от атоми, които се носят из вакуума и се съединяват помежду си; те са душите на умрели бебета, които се превръщат в цветя на небето; те са птици с горящи пера; те оплождат майките на великите хора; те са блестящи концентрати на дъха-дух, направени от излишните останки при сътворението на слънцето и луната; те са вестители на война, смърт, глад, чума, добри и лоши реколти, раждането на крале; те регулират цените на солта и рибата; те са семената на всички същества на земята; те са стадото на луната, разпръснато по небето като овце на ливадата, които тя води на паша; те са кристални сфери, чието движение произвежда музика в небето; те са неподвижни, а ние се движим; ние сме неподвижни, а те се движат; те са изгубили се ловци на тюлени…

И още, и още. Щедра книга, която, щеш – не щеш, ще те обогати и ще те направи по-грижовен и разбран (а това май е повече от нужно днес), ако я прочетеш. Даже и с голям риск да не гледаш на света по същия начин.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Иво Рафаилов, изд. „Колибри“) и снимка на Giancarlo Duarte / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-istinsko-neshto/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Истинско нещо“ от Елиът Уайнбъргър

превод от английски Стоян Гяуров, изд. „Колибри“, 2021

Има различни видове есета. Има ясни и целеустремени, последователни като валяк. Има и такива като полет на птица или пеперуда. Те са неочаквани, будещи любопитство и задаващи въпроси, доставящи неусетно удоволствие, а и знание. Те не създават впечатление, че нещата са окончателно изяснени, не – карат те да търсиш още повече. Сборникът на Уайнбъргър е от втория забележителен и рядък вид. Книга, която спокойно поставям до „Приказка без край“ на Михаел Енде – заради богатството ѝ.

Елиът Уайнбъргър е отказал се от поезията поет, но е личен приятел и преводач на Нобеловия лауреат Октавио Пас, също така неслучайно е и преводач на Борхес и Бей Дао – за щастие, все познати на български автори. В тази книга той ни разкрива обширна територия от красота и ерудиция, умело смесвайки проза и поезия. В 34 на брой текста, които за удобство могат да се нарекат и достъпни авангардни есета, авторът отвежда нищо неподозиращия читател, включително и пишещия настоящия отзив, под повърхността на уж познати неща.

От самото начало текстовете тъкат, плетат и хвърлят мрежа, която улавя и извежда на повърхността нещо уж познато, като например сезоните, вятъра или мушитрънчетата. („Че малкото мушитрънче идва от дълбините на миналото, е очевидно от разказите за него. Мушитрънчето е предател на християнството. Когато св. Стефан се опитва да избяга от затвора, едно мушитрънче каца на лицето на пазача и го събужда, което довежда до мъченичеството на светеца.“)

Но мрежата не се задоволява единствено с това. Тя е фина и умна. Стигнала е до дълбочини, които (да, потвърдено е вече) съществуват. Тя слага на масата изрази, предмети, странни левитиращи личности, чудни детайли, явления, празници, континенти и култури, за които малко хора отвъд тесните специалисти са чували. Лошото на такива експерти е, че често пишат и говорят сухо, неразбираемо и отвлечено. Хубавото на Уайнбъргър е, че всичко, което пише, съдържа заразителна свежест и желание за споделяне на нещо, което го е учудило и му е важно. А, да – и притежава чувство за хумор.

Темите елегантно се преплитат, всеки текст се закача към предишните и следващите по деликатен начин, без ненужно подчертаване или шумно щракване. Концептуалното нюансиране е забележително. Неусетно, страница след страница, усещаш, че си във вихър. В него се въртят многото светове, които световната култура предлага, а съвременните ценности и контекст с лекота пренебрегват или зачеркват.

В един момент се запитах кое е „истинското нещо“ от заглавието? Това е може би разговорът, щафетата, обменът на истории, римуваната симетрия на човешкото въображение. Шеметният вихър може да те отведе от земята до небето по главозамайващо концентриран начин. Отдавна не ми се беше случвало толкова интересно и целенасочено скитане из безкрайния свят на колективната фантазия.

Научих за магаре, пишещо любовна поезия, и за италианец, който сравнява носорог с Лаура на Петрарка по красота. Разбрах, че някога на китайски идеалната комбинация и баланс между пиктограмите за вятър и кокал е била птицата, метафора за идеалното стихотворение. Също така в Китай е имало едно време и Министерство на литературните добродетели, а на езика босави думата за „утре“ е същата като за „вчера“.

Учудих се, че представителите на древната перуанска култура моче „са писали върху боб, от който са се запазили много малко зърна, и така писмото им се е изличило“, а „подобно на питагорейците Емпедокъл забранявал на учениците си да ядат боб. „Боб бил вулгарен израз за тестис или пък бобът бил вятърничава работа и преливащ от житейска сила, или бобът приличал на Вратата към Хадес, или пък бобът съдържал душите на мъртвите, или бобът имал несвързани помежду си стъбла, през които душите на мъртвите изпълзявали изпод земята, или пък бобът, заровен в земята, приемал формата на човешка или детска глава.“ Внимавайте с боба.

Според Лидия Дейвис Уайнбъргър ни напомня, че „има повече – и много повече – от това, което виждаме в културата на нашето време“. В свитъците на мандейците се разказва историята на едно странно същество на име Динанукхт – „получовек, полукнига, който седи край водите между световете и чете себе си“. Уайнбъргър и Динанукхт със сигурност са роднини, но слава богу, единият е и писател и споделя какво е прочел. Чрез това споделяне поне аз разбирам колко едностранчиво мисля понякога и как разсъжденията ми са изпълнени с предразсъдъците на времето и средата, в които съм роден и израснал. Такива книги те хващат за раменете, разтърсват те и ти казват, че май нищо не знаеш. Това е здравословно и приятно.

Бих искал да споделя още много истории и любопитни неща. Ще се задоволя само с началото на едни от най-хубавите шест страници от литературата – литературата въобще, – на които съм попадал. Посветени са на звездите:

Какво са звездите? Те са парчета от лед, в които се отразява слънцето; те са светлини, плуващи върху водите отвъд прозрачния купол; те са гвоздеи, забити в небето; те са дупки в голямата завеса между нас и морето от светлина; те са дупки в твърдата черупка, която ни пази от отвъдния ад; те са дъщерите на слънцето; те са пратениците на боговете; те имат формата на колела и са кондензиран въздух, с пламъци, които фучат в пространствата между спиците; те седят на малки столчета; те са разпилени из небето; те са пратеници на влюбените; те се състоят от атоми, които се носят из вакуума и се съединяват помежду си; те са душите на умрели бебета, които се превръщат в цветя на небето; те са птици с горящи пера; те оплождат майките на великите хора; те са блестящи концентрати на дъха-дух, направени от излишните останки при сътворението на слънцето и луната; те са вестители на война, смърт, глад, чума, добри и лоши реколти, раждането на крале; те регулират цените на солта и рибата; те са семената на всички същества на земята; те са стадото на луната, разпръснато по небето като овце на ливадата, които тя води на паша; те са кристални сфери, чието движение произвежда музика в небето; те са неподвижни, а ние се движим; ние сме неподвижни, а те се движат; те са изгубили се ловци на тюлени…

И още, и още. Щедра книга, която, щеш – не щеш, ще те обогати и ще те направи по-грижовен и разбран (а това май е повече от нужно днес), ако я прочетеш. Даже и с голям риск да не гледаш на света по същия начин.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-momchetata-ot-nickel/

„Момчетата от Никел“ от Колсън Уайтхед

превод от английски Александър Маринов, изд. „Лист“, 2021

Възможно е да се спечели „Пулицър“ повече от веднъж. (Не е като френската награда „Гонкур“, която се присъжда само еднократно на автор, заради което Ромен Гари си измисли псевдоним, за да я вземе повторно.) Просто в историята на „Пулицър“ подобни случаи не са често срещано явление, особено ако говорим за награждаване в една и съща категория. Сред малкото автори, отличени повече от веднъж за свои романи, е американският писател Колсън Уайтхед.

Уайтхед получава първия си „Пулицър“ през 2017 г. за романа „Подземната железница“ заради „интелигентното смесване на реализъм и алегория и съчетаване на насилието на робството и драмата на бягството в един мит, който говори на съвременната Америка“. Думите са на комитета за наградите и ги цитирам, защото Уайтхед умее да говори за миналото, докато казва неща и за настоящето.

Затова с големи очаквания беше посрещната следващата му книга – „Момчетата от Никел“ от 2019 г. Бях сред тези, които я чакаха с нетърпение, а сега я прочетох за втори път, вече на български. Това, че с този роман Уайтхед отново спечели „Пулицър“, е несъмнено успех за автора, но по-важното е как успява да спечели читателя. Беше интересно да видя как ще реагирам на историята, след като вече я познавам – поне за мен това е най-точният тест доколко наистина е силна. През последните години съм препоръчвала романа и неговия автор многократно. Сега само затвърдих убеждението си, че Уайтхед е един от най-добрите съвременни автори.

„Момчетата от Никел“ е книга, която е, меко казано, просмукана от дълбок мрак. Базира се на истинската история на поправителното училище за момчета „Дозиър“ във Флорида, функционирало 111 години въпреки ужасяващото насилие на надзирателите над децата, влезли там заради дребни провинения. При това са известни около сто убийства на малолетни (поне за толкова има доказателства). От тях чернокожите момчета са три пъти повече от белите.

Колсън Уайтхед разказва за това в своя роман, като кръщава училището „Никел“: това е фабрика за мъчения, без значение дали спиш в сградите на белите, на черните, или пък – като детето с майка мексиканка – те местят от единия в другия лагер според това колко бял изглеждаш сред едните и тъмен сред другите през въпросната седмица. Огромен фактор обаче са расизмът и сегрегацията. Също както и в момента от системите на затворническо-промишления комплекс страдат много хора в Щатите, но диспропорционална част от тях са чернокожи американци. Тази история се съсредоточава върху тях.

Не е лесно да подхванеш подобна тема и да я разработиш, без да излезе, че я експлоатираш. Без да ставаш поредният, който се възползва от момчетата за собствени дивиденти. Затова и авторът още от първата страница разказва за убийствата в училището („Дори мъртви, момчетата създаваха неприятности“). Както още от началото ни става ясно, главният герой Елуд някак ще се озове накрая в поправителното училище. Няма да го спаси нито любознанието му, нито пламенните му идеи за равенство в съзвучие с речите на Мартин Лутър Кинг, които често слуша в дома на баба си. Опознаваме това чудесно дете, става ни симпатично, докато чакаме неизбежното – някъде нещо ще се обърка. Елуд ще стане жертва на системата, защото няма как сам да извърши дори дребно престъпление.

Той иска да преследва амбицията си – да стигне до колеж, за което му помага негов преподавател. Тръгва на стоп, но полицаи спират колата, която се оказва крадена от човека зад волана. Какво значение има, че дори крадецът признава, че не е срещал момчето преди? Кой ще слуша обясненията им? И така вместо в колежа Елуд се озовава в „Никел“, където часовете са посветени на едва сричащите му съученици. Но кой ти гледа академичния прогрес, когато въпросът буквално е дали ще излезеш жив от това място. Тук законите се пишат в Белия дом – бараката, в която водят момчетата посред нощ за удари с камшик заради всякакъв вид провинения.

На Елуд е поверена тайна задача, свързана с корупцията на надзирателите (продават голяма част от храната, предназначена за учениците) – избран е, защото е кротък и няма вид да създава проблеми. Точно тогава той се сближава с Търнър, другия избран за задачата, с когото ще имат не просто приятелство, а изключително силна връзка – като войници на фронта, те се доверяват изцяло един на друг.

Пред автора на тази история има и друга трудност. Как да опишеш това място, без да станеш емоционален до степен да задушаваш читателя си на всяка страница, докато не му остане нито дъх, нито сили да продължи? А и става дума за деца. Уайтхед много съзнателно и последователно страни от сензацията. Най-големите кошмари са оставени на въображението ни. Или вместо да са описани, виждаме единствено последствията от тях върху поведението на момчетата – било свръхестественото им послушание, било желанието за мъст, дори това да означава да се поставят в опасна ситуация. Много думи няма нужда да се изричат и пак имат силно присъствие. Също като някой, който трепва, когато рязко тръгнеш да го прегръщаш – няма нужда да го питаш, вече си видял в очите му, че е очаквал да замахнеш.

Авторът щади децата от воайорство, докато проявява смелостта да говори директно – не само за това какво им се случва в училището, а за една система на корупция и омраза, в която участват всички, включително хората, които би трябвало да се борят срещу тези недъзи. В крайна сметка училището оцелява именно защото въвлича в схемите си целия окръг. Кого да го е грижа за децата, в по-голямата си част изоставени от своите семейства?

Дори само с това – смелостта да се разказва директно, но и с уважение – тази история е достатъчно добра. На ужасното насилие обаче реагираме с ръка пред устата, застинали в шок. Това, което ни разплаква, е надеждата. Именно тя превръща „Момчетата от Никел“ от добър роман в изключителен. Няколко умни обрата, изковани внимателно и с въображение, се появяват точно когато си мислиш, че ти е ясно за какво е тази книга и какво ти казва. Авторът обръща плочата и се оказва, че от другата страна през цялото време е било записано нещо друго.

Няма да я нарека история за силата на човешкия дух, защото това клише не обхваща всичко. Защото толкова много деца излизат с прекършен дух от това място; защото толкова други изобщо не излизат; защото системата ги предава отново и отново и това е наистина сломяващо. Но е история за човешкото. Именно в умението да го демонстрира без патос е силата на Уайтхед.

От истината тук има достатъчно, за да стане историята важна; от въображението на Уайтхед има толкова, че да стане тя напълно нова. Така неочаквано се превръща в съд, направен от болка, но преливащ от надежда.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Костадин Кокаланов, изд. „Лист“) и снимка на Zia King / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-lipiskova-smith-kisyov/

„Пристанището на часовника“ от Мария Липискова

корица и оформление Капка Кънева, София: изд. „Същности“, 2022

В стихотворенията на Мария Липискова има една жена, която стои на ръба на живота, като град на ръба на Космоса. До нея се простира празнота и тя общува с нея. И общувайки с празнотата, общува със себе си.

Успява най-сетне да чуе това, което денят, другите, думите са заглушили.

Сега тя заглушава думите. Потапя се в мълчанието като в лечебна вода, последна вода.

Чуйте:

… тя отваря устата си беззвучно,
като прозрачна риба, оставена на повърхността
да диша. Почти не си спомня тези места…

Чуйте:

… Пак ще си припомня имената им ще гледа как изчезват като големи сиви облаци
Ще преброи големите дупки появили се в думите ѝ празнините
В които потъват цели кораби и години…

Чуйте:

… а зад гърба ѝ
някакво мълчаливо и тъмно животно
което прекосява стаята

Денем тя говори човешки. Нощем стълбовете и жиците са изтръгнати, връзката е изгубена, Азът е глухоням.

И тогава се събуждат други езици, думите се носят като огнени кълба. Тогава се чува пеенето на планетите. Половината от тези стихотворения се случват в съня, в онова пространство, което също е на ръба на живота, но парадоксално е изпълнено с живот. Само че вътрешен. Разпуква се времето, разпуква се детството, неочаквано посивяло (сивото впрочем се стеле над тези стихотворения ту като коси, ту като мъгла, ту просто като плъзнал цвят). И думите, които остават, са единствено вътрешни.

Ето го най-поразителното според мен изречение в тази стихосбирка:

тя не разбираше други думи
освен тези които изразяваха емоции

Каква е жената, която обитава тези стихотворения? Всички белези на принадлежност към тази или онази част от обществото са повехнали или изтръгнати. Дори това, че става въпрос за жена, а не за мъж, е някак второстепенно, защото за старостта и тишината това са подробности. Както е подробност, че в стихотворенията на Далчев говорещият е мъж.

Впрочем и тук навикът да проектираш себе си в „тя“ избледнява на два пъти – в описанието на човека, който стои накрая и чете на глас (неизбежно си представям човека от гравюрата на Фламарион, проврял глава през небесния свод), и в „Детство“, където спящият протагонист е положен на бръснарския стол и слуша звуците от детството си, силни като гласове от радио. И в двата случая не става въпрос за герой мъж, а по-скоро за връщане към нещо по-основно и по-важно, което не бива да бъде разсейвано с подробности. Темата за принадлежността към тази или онази група просто отпада, когато най-сетне трябва да принадлежиш на себе си.

„Време за суинг“ от Зейди Смит

превод Невена Дишлиева-Кръстева, оформление Люба Халева, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

„Време за суинг“ на Зейди Смит е книга, в която темите на принадлежността – раса, класа, пол – отекват като непрестанен ритъм, като тракане на обувки за степ. Ето как ги резюмира Клер Месуд в статията си „Танцьорката и танцът“ за The New York Review of Books:

Петият роман на Смит повдига много теми – танцът като идея и изкуство; приятелството и съперничеството между момичетата и жените; майки, дъщери, майчинство; расова и културна идентичност; творчество и успех; амбиция; любов. И докосва още много въпроси – съвременните форми на либералния западен културен империализъм; ефектът на социалните медии; връщането към религията в развиващите се страни (в този случай към исляма в Гамбия); културата на „знаменитостите“ и нейните ефекти; емиграционната криза в Европа.

Получава се нещо като оркестрация на шумовете и емоциите от разговорите в големия град, разговори, в които си потопен и не можеш да не участваш; героинята е дете (в едната сюжетна нишка) и млада жена (в другата); пред нея не се простира заглушаващата мъгла на старостта. И все пак Зейди Смит слуша внимателно думите, назоваващи емоции, слуша ги като музика, около която се случва цялата хореография на сюжета, и затова романът ѝ не е придатка към темите, а е пълен с живот.

Впрочем големият разказ на социалното (споменатите раса, класа и пр.) е погледнат отстрани, с любов и ирония, като нещо, което движи майката на героинята, но не и самата нея. Поне не по същия начин. Ефектът на „правилността“ буди смях и признателност – при това едновременно. И разбира се, те кара да насочиш този смях към себе си.

Майката на героинята има добър вкус – а детето ѝ преживява това като пълна трагедия, защото копнее за крещящите секси воланчета по рокличката на своята приятелка, съперница и алтер его Трейси; здравословните рецепти винаги завършват с фиаско, докато майката на Трейси тръгва с идеята да приготви полуфабрикат и той задължително ѝ се получава вкусно. Който е копнял за кичозна ученическа раница с анимационни герои, знае за какво иде реч.

Същата „правилна“ майка се записва да следва социология и разглежда хората неизменно като част от някаква колективна същност, от колективна съдба. Опитва се да накара дъщеря си да види тази по-голяма фабула – и успява, макар да плаща цената за това със своята глухота за другото, частното, човешкото. И въпреки това нейният подход, нейната правота изобщо не е отменена – напротив, тя е важна част от сложността на живота… макар да се опитва да я опрости.

Заглавието на романа идва от един филм с Фред Астер – „Време за суинг“. Специално си пуснах клипа, за който става въпрос в края на първа глава. Там Астер танцува безобразно добре (това, което забелязва героинята) с почернено със сажди лице (това, което забелязва нейният приятел). Тоест танцът е едновременно шедьовър и расова обида. В съвременния свят като че ли много трудно приемаме, че нещо може да бъде и двете, и или изискваме някой да бъде зачеркнат, или пък настояваме, че талантът извинява всичко (вж. последните спорове за Неруда). Романът на Зейди Смит успява да види и двете – и затова усещането е не за есе или социологически коментар, а за танц.

„Светът на думите“ от Роман Кисьов

оформление авторът, София: изд. „Ерго“, 2022

В стихосбирката на Роман Кисьов несъвпадането със себе си не е мъчителен парадокс, а състояние, което носи радост, усещане за богатство и свобода.

Стихът е стопкадър от карнавал (по Бахтин), в който горното и долното постоянно се преобръщат; стопкадърът е размазан, танцът е оставил следа, човекът е едновременно и двете – и спокойно приема парадокса за своя самоличност. Гений бездарник, хуманист диктатор, безног атлет (малко като плоскостъпата танцьорка у Зейди Смит). Има нещо пикаресково в този поглед към света, някакъв отглас от героя на Вийон, който умира от жажда край извора, гори и трака със зъби от студ, а своята мощ усеща най-добре в безсилието.

Героят на Кисьов пък усеща безсилието си да определи своята идентичност – и избира да приеме това безсилие като движеща сила, като мощ, която го тласка в движение. В изгнанието (включително и от себе си), което му дава свобода. Обратното на това изгнание – постоянното съвпадане със себе си – води до задушаване, до клетата съдба на един неслучен Одисей, който никога не е срещал циклопи и сирени, защото така и не е напуснал Итака, така и не е напуснал себе си.

В същото време изгнанието е пътешествие с осезаемо загатната чудовищност, доколкото етическото съображение в него е изпреварено от естетическото (деца подритват някаква загубена планета, чудодейни птици снасят палати и планини от злато) – но тази чудовищност е чудовищността на мита, на човешкото алтер его, тя е част от същото преобръщане. Тя също е проекция на човешкото, свързана е с него, както змеят е свързан със свети Георги, както Тиамат е свързана с Мардук. Тя е негова сянка.

Почти всичко в тази стихосбирка живее сдвоено със сянката си – като смъртта, която расте в човека, става бебе, дете, ученик; като думата, която се опитваш да затвориш в идея и значение, а се оказва, че тя те е затворила.

И все пак тази игра на светлини и сенки не е симетрична; интересното в нея са тъкмо изненадващите разминавания (погледнете отново клипа на Фред Астер – там, където сенките спират да повтарят движенията му, той ги гледа озадачено, а после сам панически ги имитира). В едно от най-загадъчните стихотворения в тази книга душата описва човека, чието тяло обитава, но далеч не съвпада с него. Когато той говори, тя мълчи. И когато той пише, тя го редактира. Така човекът се превръща в Платонова сянка на душата си – и е въпрос на време светлината да заглуши думите, а той да застане на ръба на света и да послуша как изчезват сенките.

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Annie Spratt / Unsplash

Източник