Tag Archives: книги

Думи и образи: 14 рисувани книги от 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/14-risuvani-knigi-2019/

Не особено популярният доскоро жанр на книгата с картинки видимо набира сила в България и с издаденото през последното десетилетие вече спокойно може да се зареди една бутикова книжарница.

Тези специфични книги, в които рисунките са на всяка страница и носят поне толкова разказвателна тежест, колкото думите, са все още луксозна стока, но те предоставят на най-малките хора първи лесен достъп до света на историите, захранват ги с различни естетически усещания и подходи към реалността, показват им вълнението от научаването на нещо ново при всяко разгръщане на страница, а повторните прочити им дават така необходимото чувство за овладяна частичка от Вселената. На по-големите от нас пък те могат да доставят моменти на тихо съзерцание, да ни напомнят за наличието на добре заровена нежност, да ни предават дълбоки послания с прости думи. Но преди всичко те са повод за близост, радост и разговори между малки и големи.

Ето четиринайсет добри повода от тази година, почти двойно повече от миналата:

Явора

думи и рисунки Лори Никълс, превод от английски Радостина Николова Пеева-Михова, издателство „Мармот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В света на Явора всяко малко нещо е голямо и съществено: лежането, танците, снежният бой, всеки момент край нейния явор. От една страна, дните ѝ са безметежни и повтарящи се, но от друга, сезоните се сменят, дървото и самата тя растат, Явора става кака, поема отговорност – и всичко това с едно очарователно приглушено изумление. По подобие на класѝка на рисуваната книга Езра Джак Кийтс (например в неиздаваната му на български The Snowy Day), Лори Никълс се отнася към персонажа си с нежност, умилително чувство за хумор и внимание към малките детайли, за да се разкаже една тиха история за ежедневната поезия на израстването.

*

Тайната на Черната скала

думи и рисунки Джо Тод-Стантън, превод от английски Александър Маринов, издателство „Дакелче“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В най-приключенската от книгите в този списък момиченцето с изследователски дух Ерин Пайк се промъква непозволено в лодката на майка си и се отправя на страшно пътешествие, което я отвежда насред шеметни морски пейзажи. Там, в мистериозните и красиви водни дълбини, се оказва, че страшното е всъщност просто непознато и съвсем не опасно – стига само да го погледнем непредубедено и с любопитство.

За отбелязване е перфекционизмът, с който издателство „Дакелче“ работи от създаването си миналата година – като започнем от безкомпромисния подбор на книгите, минем през визуалната адаптация и полиграфията и приключим с превода, доусъвършенстван с научни консултации и безупречна коректорска работа. Не са за изпускане и образователните им книги „Еверест“, „Дърветата“ и „Море“, които също излязоха през годината.

*

Уини и Уилбър. Удивителната тиква

думи Валъри Томас, рисунки Корки Пол, превод от английски Милена Милева-Фено, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Голяма част от детското изживяване се води от принципа „да направя нещо си, пък да видя какво ще стане“. И може би затова много от класическите детски истории (примерно на Астрид Линдгрен) се движат от симпатичната комбинация между приключенски дух и безразсъдство. Това са две от основните черти и на скандално самобитната вещица Уини, която забърква смехотворни каши с вълшебната си пръчка и постоянно вкарва ленивия си котарак Уилбър в излишни перипетии. Историята за уголемената тиква е разказана с пищните, детайлни, живи илюстрации на Корки Пол, които могат да се разглеждат и обсъждат до безкрай.

През тази година „Таймлайнс“ издаде още „Ден на динозавъра“ и „Градинско сафари“ от поредицата за Уини и Уилбър. От 1987 г., когато е поставено нейното начало, са продадени повече от седем милиона екземпляра в световен мащаб.

*

Съчко

думи Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод от английски Мария Донева, издателство „Жанет 45“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за пръчката, която принудително се отдалечава от семейството си и търси път обратно, е поредното упражнение на Доналдсън и Шефлър върху изпитаната формула за приказка: 1) нещо изкарва главния герой от обичайната му среда; 2) по пътя си той преминава през поредица от еднотипни нелепи ситуации; 3) накрая с хитрост или помощник се връща в началното положение, но обогатен от приключението. В случая премеждията на Съчко, нарисувани с типичната за Аксел Шефлър фина комичност и умишлена наивност, могат да послужат като напомняне, че съществата, които срещаме по пътя си, всъщност си имат собствено пътешествие.

Това е петата книга на авторското дуо, която излиза на български, а в края на годината се появи и шеста – „Къде е мама?“.

*

Язовецът и самотният дъб

думи и рисунки Ива Сашева, издателство „Бегемот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Като един от първите входове към света на другите, рисуваните книги често се занимават с теми като приятелство, споделяне, помагане и загриженост към различния – все важни ориентири за навигацията в реалността. Но има и едно друго време, което е не по-маловажно за личността, и с него се занимава книгата на Ива Сашева – времето на самота. В този малък разказ не се случва много, вниманието е по-скоро върху ситуацията, състоянието и характера на язовец, който пази уединението си и прекарва голяма част от дните си в тихо съзерцание на околните пейзажи. Изрисувана с подобаващо усещане за простор, това е сдържана история за отдръпнатото наблюдение.

В свое интервю Ива Сашева, която през годината публикува и сборника с илюстрирани истории „Необичани играчки“, цитира Оскар Уайлд: „… но по-често той биваше сам, чувствайки по някакъв начин остър инстинкт, който беше почти предчувствие, че тайните на изкуството се изучават най-добре в уединение и че Красотата, подобно на Мъдростта, обича самотния поклонник“.

*

Заек и Мечка. Хапещ нападател или нов приятел

думи Джулиан Гоф, рисунки Джим Фийлд, превод от английски Петя Гуламали, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Поредицата за Заека и Мечката, която започна българския си живот миналата година, заявява отчетливо и плодотворно присъствие с потенциала си да предразполага към размисъл и разискване на стари теми с нова актуалност – под забавните размени между леко неадекватните горски обитатели обичайно има история за сблъсък между две непознати същества, а оттам – и на две непознати култури. В случая проследяваме процеса от неразбиране и страх, през опознаване и приемане, към приобщаване и сприятеляване на странно животно, което гризе дърветата в гората.

Това е четвърта книга от поредицата, а през годината излезе и „Летяща закуска в атака се впуска“.

*

Зайчето ме изслуша

думи и рисунки Кори Доерфелд, превод от английски Даниела Атанасова, издателство „Хермес“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Тази проста история на важна тема също се движи по познат и обичайно добре приеман от най-малките разказвателен модел – случва се извънредна ситуация и на всяка следваща страница се представя нов опит за разрешаването ѝ. „Зайчето ме изслуша“ предлага разни подходи към въпроса как да се отнесем с разстроен приятел – въпрос, на който и много възрастни не сме сигурни как да отговорим. Първото не сработва, второто не сработва, третото не сработва… докато накрая ситуацията не се откучи. Освен забавление, милите опити на най-различни животни да утешат ядосания Тейлър и смешните им разсърдени физиономии при неуспех предоставят много посоки за разговор и възможност за споделяне на собствени чувства.

*

Сто жаби

думи и рисунки Евгения Войнова, издателство „Давид“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Евгения Войнова е една от малкото български авторки, които постоянстват в сферата на книгите с картинки, а наскоро създаде и собствено издателство. Новата ѝ книга е забавно гротескна история в рими за една симпатично суетна жаба, която пак и пак се кипри с прическа, гримове, маникюр и какво ли не, за да се хареса на своите деветдесет и девет „почитатели“. Обаче все нещо не ѝ се получава, докато накрая осъзнава, че външността далеч не е най-важният фактор в отношенията ѝ с близките. И тогава: „Почувства се така красива, съвсем по жабешки щастлива!“

*

Ана Ана. Шампиони в разхвърлянето

думи Доминик Рок, рисунки Алекси Дормал, превод от френски Десислава Йорданова, издателство „Пурко“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Добродушната пакостливост е в основата и на осмата история за Ана Ана и нейните плюшки, която излиза на български. Чаровно глуповатите персонажи показват как може да е весело и в тясно пространство, като минават през всички стадии: скука, дивеене, прекаляване, сръдня, помиряване, игра. Една от ценните особености на тази поредица е склонността на Ана Ана да се ядосва на немирните плюшки и да избухва, което реалистично показва как в обичта има място и за яд, стига той да не преобладава.

По-рано през годината излезе и друга книга от поредицата – „Излет до морето“, а издателство „Пурко“ публикува и образователната книга за любовта и секса „Всичко, което не се осмелявате да питате… родителите, учителите и дори приятелите си“.

*

Честър

думи и рисунки Аяно Имаи, превод от английски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за избягало куче, която използва добре познатата разказвателна схема напускане–скитане–завръщане–преоценка, е ценна и заради изящните си рисунки – сред малкото в този списък, които не са излезли под европейска или американска четка. Излазът до различни естетики е съществен за формиране на жив поглед и гъвкав ум, а конкретно рисунките на Аяно Имаи се отличават със светла тоналност и емоционална приглушеност, което винаги е свеж полъх насред устойчивата у нас заблуда, че само яркостта и натрапливостта могат да импонират на децата.

*

Защо не цъфтиш?

думи и рисунки Катарина Мацурова, превод от чешки Радостина Николова, издателство „Робертино“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен различни визуални възпроизвеждания на реалността рисуваните книги предлагат и разнообразие от разказвателни подходи. Интересна е статичната перспектива, която е използвана в „Защо не цъфтиш?“ – гледната точка не се променя почти през цялото време и с всяка отгърната страница наблюдаваме действията в едно и също пространство. В случая виждаме един огромен морков и различните му употреби под и над земята. Забавно, странно и поучително е да наблюдаваме как мечето отгоре и зайците отдолу гледат едно и също нещо, но тъй като не го виждат в цялост, го възприемат съвсем различно.

*

Котаракът в чизми

думи Ким Кюн Ва (по приказката на Шарл Перо), рисунки Габриел Пачеко, превод от френски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Класическата приказка за подмолния котарак, който помага на смотания си несретен господар да се замогне и разбира се, да се ожени за царската щерка, е представена в нова визия от мексиканския художник Габриел Пачеко. Рисунките му са едновременно изящни и зловещи и създават усещането, че зад видимото се крие много повече невидимо.

Издателство „Лабиринт“ продължава работата си по представяне на класически приказки, илюстрирани от интересни съвременни художници, като тази година излязоха „Красавицата и Звяра“, „Робин Худ“, „Островът на съкровищата“.

*

Включи нощта

думи Рей Бредбъри, рисунки Мира Мирославова, превод от английски Десислава Сивилова, издателство „бгкниг@“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Единствената книга в този списък, която съчетава текст на чужд писател с илюстрации на българска художничка, е приказна история за един от най-старите човешки страхове. Рисунките на Мира Мирославова са интересно съчетание между шарена сладост и уклон към абстрактното и чудесно показват на какви ексцесии сме способни, за да избягаме от страховете си – момчето е изобразено да се обгражда с какви ли не лампи, включително гигантски като гардероб. Докато в някакъв момент излиза, че колкото повече гоним страховете си, толкова повече ги засилваме. И има само един начин да ги преборим.

*

Доброто яйце

думи Джори Джон, рисунки Пийт Осуалд, превод от английски Симона Калева, издателство „Таралеж“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Едно възможно свойство на добрата литература е да заравя важни въпроси под увлекателна история. Било то абсурд, комедия или екшън, интересно ни е какво се случва, или просто се забавляваме с нелепостите, докато въпросът неусетно се внедрява някъде в ума ни и си върши някаква негова там работа. В случая под смешната история за яйце, чиято доброта не пасва добре в кофти обкръжението му, стои въпросът за намирането на подходяща настройка за съществуване сред себеподобни.

Сходна тема се разглежда и в друга книга на издателство „Таралеж“ от тази година – „Напълно НормаНлен“.

*

Чудесно е, че се появяват все повече рисувани книги, същевременно е важно да отбележим, че явно нещата все още не са идеално плавни, тъй като немалка част от издателствата, които направиха сериозни заявки през последните години, излязоха от тази ниша. За щастие, се появяват нови ентусиасти, които успяват да изпъстрят всяка година с рисувани истории, но те очевидно имат нужда от повече подкрепа, а за целта жанрът има нужда от повече обговаряне и разбиране. Все още например не е практика тези заглавия да се отделят в собствен сегмент в книжарниците и сайтовете, което би помогнало за разпознаваемостта им.

Редно е да се повдигнат и няколко притеснения относно настоящата издателска картина: прави впечатление например недостигът на български истории и почти пълната доминация на англоезичните. Може би това е и причината повечето от горепосочените издания дори да не отбелязват от какъв език е преведен текстът, сякаш всичко чуждо е по подразбиране английско или пък това изобщо не е важно. Така че едно уместно новогодишно пожелание в това отношение би било за още повече разнообразие, повече български истории и повече отношение към този измамно малък жанр.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Професия преводач

Post Syndicated from Ан Фам original https://toest.bg/profesiya-prevodach/

Те са нашата връзка с любимия писател. Те ни „превеждат“ по пътя към други времена и светове, към книги, които иначе не бихме могли да прочетем, ако не знаем езика, на който са написани. И макар много да ми хареса отговорът на Зорница Христова в скорошно интервю, че не се смята за съавтор, а за „актриса, която трябва да изпълни чужд текст така, сякаш е неин собствен – но без да забравя къде ѝ е мястото“, за мен истински добрите в този фин занаят категорично са съавтори на книгите, които превеждат.

Могат ли машините да заменят преводачите един ден; задължително ли е да харесваш автора и да си съгласен с него; колко време отнема една книга; как е на български kindness – тези и още въпроси зададох на трима от най-любимите си преводачи (и автори в „Тоест“) – Нева Мичева, Зорница Христова и Стефан Русинов.


Ан: Трябва ли непременно да харесвате автора? А да сте съгласни с него? Превеждате ли го, ако е гениален автор, но гадняр в реалния живот?

Стефан: Литературните произведения не са манифести, а истории – не мога да кажа, че съм съгласен или несъгласен с дадена история, но мога да кажа дали ме отвежда на чудато пътешествие, дали ми предоставя интересен светоглед, дали езикът ѝ ми носи удоволствие, дали разширява разбиранията ми за човека и света, дали разпалва любопитството ми и разбужда съчувствието ми… За да си харесам някой автор за превеждане, са ми необходими тези неща, както и някаква степен на съзвучие с внедреното в разказа светоусещане. Що се отнася до писателските личности, би било разточително да ги разучавам етически, пък и не смятам, че е необходимо.

Зорница: Прекрасно е да харесваш автора и да си съгласен с него; естествено, че е по-добрият вариант, но не е задължително. За мен ключовото е да го уважаваш, да вярваш, че има какво да каже, че неговата гледна точка има право да бъде чута. Честно казано, аз се опитвам да се абстрахирам от фигурата на писателя: всеки има право да бъде друг, когато пише, да каже нещо ново, да създаде нов свят, да изживее нов живот. Не ме интересува висок ли е бил, или нисък, в какви отношения е бил с леля си и какво е правил в десети клас. Това е моето разбиране за равен старт – отгръщаш нова страница, пишеш „Глава първа“ и до последната точка си никой, съществуват само думите ти.

Не бих превеждала книга, която смятам за вредна, за покваряваща средата.

Нева: Ако не уважавам личността, не само няма да превеждам съчиненията ѝ, няма и да ги чета, гледам, слушам, цитирам. Хората на изкуството боравят с чувствителни материи, като истината, смисъла и красотата, както медиците боравят с интимността и живота – няма място за двойни стандарти и шикалкавене. Знам, че хората рядко са или ангели, или демони; давам си сметка, че времената си казват думата и не се сърдя люто за женомразството или расизма в определени епохи. Но тъй като живея днес и имам твърде кратко време на този свят – доколкото зависи от мен, няма да дам глас и плът на хора, които бих избягвала в ежедневието си.

Ан: Колко време отнема преводът на една книга? Месец, година? „Колкото поеме“?

Зорница: Колкото поеме – зависи от сложността, зависи от обема на книгата, зависи и от това колко точно държиш на нея. И три години се е случвало. Пак не е кой знае какво, някои неща може и по-дълго време да се правят – например голям поет човек може и двайсет години да превежда. Месец… е, ако е детска книга с десет страници текст, но и там… зависи, и три изречения могат да отнемат доста време.

Нева: Колкото е нужно, за да се получи живо съответствие, сестра близначка на другия език. Това зависи от обема (срв. детска книга със семейна сага), трудността (случвало ми се е на една страница да буксувам с дни по куп причини – авторът надниква в съвършено непозната област на знанието или бита, преднамерено усложнява изказа си, работи с твърде локални дадености и пр.), жанра (в пиесите едната реплика сама „дърпа“ следващата, а поезията е отворена за безброй преосмисляния), опитността на преводача… Зависи и от умората, ентусиазма, конгениалността с автора и други трудно измерими и мъчно управляеми фактори.

Стефан: Не колкото мога да отделя, а колкото е нужно, за да стане възможно най-добре. Обичайно превеждам по пет-шест страници на ден, но това би била единствената константа във формулата за изчисление на трудовремето ми. Ако имах такава, тя щеше да включва още: втори, трети, а понякога четвърти и пети прочит; четене на спомагателна литература, допълнително образоване по материята, консултации със специалисти и работа с редактори; скаутстване, тоест следене на съвременната китайска литература, пазаруване на книги, отсяване на отличителното и мотивиране на определен проект пред издател.

Ан: Кога решавате да запазите 1:1 оригиналното заглавие и кога – да дадете на произведението съвсем различно име; и как?

Нева: Заглавието при превод нерядко се налага от продуценти, издатели, маркетингови спецове – зависи колко агресивно лансират „продукта“ си. Аз превеждам все маргинални откъм пазарна гледна точка текстове, което ми позволява да избирам по вкус и логика (освен ако не са ясни като „Шейсет разказа“ например).

Зорница: По принцип превеждам оригиналното заглавие, освен в случаите, когато то звучи твърде тромаво на български. Не ми се е случвало да попадам на книги, които да изискват радикална преработка, но някакви малки промени си позволявам. Ето, „Кладата на суетата“ трябва да е „на суетите“, ама странно звучи на български. Но това е на късмет. Думите в заглавието са различни, защото не се ползват от опорния контекст на книгата при първата си среща с читателя. Ghana Must Go – българският читател ще разбере ли, че става въпрос за държавата Гана, или ще си помисли за женското име? Впрочем книгата ми „Градска география“ излезе на сръбски като „Дневник на градския сънливец“ – прекрасно решение на Мария-Йоанна Стоядинович, даже ме е яд, че не се сетих сама.

Стефан: В превода по принцип, а особено от китайски, т.нар. 1:1 е в общи линии илюзорно. Затова и тук няма формула, а само съображения и решения според случая. Често преводаческата единица е не думата, не дори смисълът, а литературният ефект – а той понякога се постига чрез асиметрични на оригинала езикови средства, тъй като еквивалентни по смисъл думи в два различни езика могат да постигнат различни ефекти. Подобни гимнастики са обичайни за художествения превод, при който се пренася послание от един контекст в друг. А преобразуванията вследствие на тях са благотворна отправна точка за анализ на езиковата и културната ни среда.

Ан: Изкуственият интелект все по-изумително се развива и усъвършенства: вече слушаме музикални композиции и четем цели статии (на някой от по-популярните езици, разбира се; българският ще е сред последните, на които изкуственият интелект ще се упражнява), без да се усещаме, че авторът им е машина; по някои сайтове пък ни обслужват доста адекватни чатботове. Въпрос на време ли е креативна работа като художествения превод да може да се върши качествено от робот, който няма фантазия и чувства?

Зорница: Не знам. То сигурно и писането на книги може да се изимитира от машина, м? Обаче чакай, кой беше казал за болезненото, лично преживяно несъвършенство? Май Ник Кейв. Та ето какво, когато чета Лорка на български, когато чета „да можех, бих приел веднага / да сторим, друже, таз размяна, /ала не съм аз вече аз, / ни моят дом мой дом е вече“, аз чета и болката и умората на Далчев и Муратов, когато са превеждали тези редове. Или „Не си отивай кротко в тъмнината, / вий, вий срещу смъртта на светлината“ на Дилън Томас и Александър Шурбанов. За истински добрия превод съдя по дълбочината на преживяването, което предизвиква. Няма как да го направиш, ако не изпробваш различни варианти и не съизмериш болката (или радостта, или гнева), която събуждат, с тази на оригинала. Един вид… трябва да се порежеш (или погъделичкаш, или да си праснеш кутрето няколко пъти в ръба на шкафа) и да се питаш: „Това ли беше? Това ли изпитах?“ И ако не е това, ако не е като в оригинала, трябва да пробваш пак и пак.

Сигурно и за това може да се намери някой ден алгоритъм, ама някой ден. Засега си трябва човек.

Нева: Изкуственият интелект ще направи читав превод на художествено произведение тогава, когато бъде в състояние да го напише сам. Литературната творба и нейните преводи са от една и съща плоскост и боравят с едни и същи инструменти. Преводът е изкуство, което интерпретира изходния текст, както изходният текст интерпретира живота. И началният, и крайният вариант не са механичен сбор от думи и синтактични отношения, както човекът не е само тяло, което може да се „разглоби“ на съставни части (но не и да се сглоби до степен на живот, смях, обич, мъдрост). При превода освен прехвърляне на формулировки между езици се ловят и приравняват атмосфери от различни култури и периоди; необходими са колкото детективски умения, толкова и емпатия и зрялост за възстановяване на човешкия климат на повествованието; вземат се стотици стратегически решения въз основа на знания плюс интуиция… Машината е способна на защитимо с математически критерии съвършенство, човекът – на сюблимно несъвършенство, на радост от изскачането от парадигмата, на ужас от порядъка, на наслада от изтощителното съзидание. Нямам представа ще стане ли някой ден машинният „превод“ възможен за художествената литература – факт е, че сега не е, и е редно да бъде наричан „превод“ само в кавички.

Стефан: Въпрос за специалистите по изкуствен интелект е дали роботите могат да овладеят тънкостите на поставянето на бележки под линия например или на други извечни преводачески препъникамъни. Иначе приветствам авантюрата им с художествения превод – тя само може да ни обогати и мотивира. И доколкото „съвършен превод“ е оксиморон, в идеалния случай може би няма да си мерим несъвършенствата, а ще намерим добър трансхуманистичен начин за съдействие. Евентуална опасност е, че във времена с тенденция към пренебрегване на експертността нескопосаният машинен превод може да придобие легитимност и да измести човешкия още преди да се е развил достатъчно.

Ан: Неблагодарна работа ли е преводачеството? Знаем, че страница литературен превод струва в пъти по-малко от страница преведен акт за раждане например – а същевременно изисква талант, вдъхновение и много повече време. Ако хонорарът далеч не покрива труда, защо го правите? Кое компенсира разликата?

Стефан: Малко неща ме карат да се чувствам по-добре от усещането, че влагам уменията си в дейност, която допринася за разнообразието в езиковата ни среда, помага да изследваме вселените вън и вътре в човека, предизвиква диалози между различни виждания и на читателя сам със себе си, дава гласност на разкази от чужди земи, които притежават силата да учудват, забавляват, разнежват, ужасяват, натъжават… изобщо да вълнуват езерото на човешкия ум, така че то да не блатясва. Лично мен акт за раждане би ме измъчил повече от научнофантастичен роман.

Зорница: Ох, не бих превеждала документи, освен ако много не закъсам, бррр. Благодарна работа е. Много благодарна. Има един момент, в който нещо ти се получава, в който усетиш, че си напипал жилата и езикът ти се излива така, както го искаш, и думите ти танцуват, и си ритват кокалчетата на точните места, и се завъртат точно където трябва, и тогава си най-щастливият човек на света – цял половин час. После си го препрочиташ и си викаш: „Уффф…“ Ама после. В поезията е по-силно, така че ми се превежда поезия, което е по-неблагодарно в традиционния смисъл на думата, ама пък… можеш да крачиш в най-голямата киша, сред най-отровния въздух и да премяташ наум два стиха, и да се чувстваш все едно току-що си се измъкнал над града и над смога и виждаш чак до отсрещния връх.

Нева: Превеждам, защото ми е нужно да разширявам кръга си, по възможност в световен мащаб. Защото книги са насочвали, подобрявали и спасявали живота ми и искам това да е достъпно за повече хора. Защото човечеството няма да оцелее, ако не общува на все по-високо и разумно ниво, а преводът е органична част от процеса. Мотивацията ми на преводачка фантастично се разминава с реалността, в която живея, но втората просто не заслужава да бъде споменавана редом с първата. През годините съм изразявала и по-остри, и по-овладени мнения относно превода и съм обяснявала, препоръчвала и описвала; пращала съм отворени писма за нередности в отличаването и премълчаването на колегите; обсипвала съм с имейли издателства, книжари и вестникари, за да им напомня, че името на преводача е най-важното сведение след името на автора и е безобразно да го прескачат. Да, условията за литературните преводачи в Европа никъде не са по-лоши, отколкото у нас, но това се отразява на джоба и душевния ми мир, не на факта, че преводът на хубави книги е най-благодарната работа, която ми е известна, понеже намества хаоса, снажда връзките, никога не доскучава и постоянно се докосва до щастието.

Ан: Как бихте превели английската дума kindness на български и има ли тя точен еквивалент на езиците, от които превеждате?

Зорница: Ха, интересен въпрос. Трудна дума, защото събира в себе си две понятия – да си добър и мил едновременно. Човек може да е добър и без да е мил, може да е възгруб с хората дори и въпреки това да има морал, да върши смислени неща, може да е добър в работата си и да застава на правилната страна; но все пак да е суров, да те напсува дори, ако смята, че грешиш. Уважавам това, но… дните са кратки, а острите ръбове и бездруго са много. „Мил“ пък на български е малко захаросано, все едно държиш в ръка порцеланов чайник с отвара от лайка и мед. Супер, но на човека може да му трябва коняк, за да се свести (е, понякога и по-крути мерки). Добротата е конструкцията, милостта е щадящият, топъл жест, който прави живота обитаем. Та: добрина, човечност, благост, добросърдечност… синонимното гнездо е дълго, избирам според случая.

Стефан: Бих я превел „добрина“ и има съответствия на китайски, но като при всяка друга дума – зависи от контекста.

Нева: Kindness бих дала като доброта, благост, ласкавост. Gentilezza, bontà на италиански. Bondad, amabilidad, cariño на испански. Но в превода такова нещо като дума-за-дума няма: трябва да е свръхконкретно като число (сто) или най-общо име за предмет (стол), за да няма нюанси и сто различни варианта. Първото нещо, което научаваш като преводач (то върши отлична работа и извън професията), е, че нищо на този свят не бива да се тълкува извън контекста си. Като чуя kind, си спомням за Кърт Вонегът и „Здравейте, младенци. Добре дошли на Земята. Горещо е през лятото и студено през зимата. Земята е кръгла, претъпкана и алкохолът е разрешен. В най-добрия случай, чеда, ви давам стотина години тук. Има само едно правило, което знам: дявол да го вземе, трябва да бъдете добри.“ (Прев. Божидар Стойков) Препоръчвам на всички да четат Вонегът, да не прескачат името на преводача и да бъдат добри.

Нева МичеваНева Мичева превежда книги и пиеси от италиански, испански и каталунски. Сред авторите ѝ са прозаиците Примо Леви, Дино Будзати, Итало Калвино, Роберто Боланьо, както и драматурзите Жорди Галсеран, Хуан Майорга и други, често поставяни на българска сцена. За превода на „Центурия“ на Джорджо Манганели и „Стихотворенията на Сидни Уест“ на Хуан Хелман получава наградата „Христо Г. Данов“ през 2014 г.
Зорница ХристоваЗорница Христова е преводачка от английски език, авторка на детски книги и съоснователка на издателство „Точица“. Превеждала е на български език автори като Ивлин Уо, Джон Ланчестър, Джулиан Барнс, Джумпа Лахири, Гилбърт Кийт Честъртън, Джон Ървинг, Дон ДеЛило, Тони Джуд, Джеръм К. Джеръм, Йосиф Бродски и др. Тази година тя спечели наградата „Кръстан Дянков“ за превода на „Кладата на суетата“ от Том Улф.
Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература и съставител на поредицата ни „Китай отвътре“. Сред преведените от него книги са „Изплези си езика“ от Ма Дзиен, „Изтезание със санталово дърво“ от Мо Йен, „Къщата на улица Манго“ от Сандра Сиснерос, за които е носител на наградата на Съюза на преводачите в България и има номинации за „Кръстан Дянков“ и „Христо Г. Данов“.
Заглавна снимка: Thought Catalog / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нежният разказвач. Из Нобеловата лекция на Олга Токарчук

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/olga-tokarczuk-speech-nobel-prize/

Полската писателка Олга Токарчук получи Нобеловата награда за литература за своето „повествователно въображение, което с енциклопедична страст представя преминаването на граници като форма на живот“. През годините тя е удостоявана и с „Букър“, „Нике“, „При Лор-Батайон“, както и с отличието „Брюкепрайс“, връчвано на личности, „допринесли за разбирането между народите“.

Токарчук е родена в Полша през 1962 година. Учила е психология във Варшавския университет – като едно от вдъхновенията си сочи работата на Карл Густав Юнг. Първата си поетична книга публикува през 1989 г., а първата прозаична – през 1993-та. На български език са издадени нейните „Бегуни“, „Изгубената душа“, „Последни истории“, „Правек и други времена“, „Музика от много барабани“ и „Дом дневен, дом нощен“.

През 2015 г. писателката гостува в България и заяви: „В „Бегуни“ измислих нов начин да разкажа историята – такъв, чрез който да се приближа до хората, които си служат постоянно с компютри, телевизори, Facebook. Това е постмодерен роман. Роман ала Збигнев Бауман. И този начин на писане на роман нарекох съзвезден. Гледаш в небето и виждаш съзвездия…“

Тук предлагаме съзвездие от откъси от Нобеловата ѝ лекция, изнесена на 7 декември 2019 г. в Стокхолм. Превод от английски: Йоанна Елми.

1.

Първата снимка, за която имам съзнателен спомен, е на моята майка отпреди раждането ми. За съжаление, фотографията е черно-бяла, поради което много от детайлите са изгубени, превърнали са се в сиви форми. Светлината е мека и дъждовна, вероятно пролетна – прониква през прозореца и придава на стаята едва доловим блясък. Майка ми е до старото ни радио, от онези със зелено око и две копчета – едно за звука и едно за настройване на станциите. Същото радио по-късно се превърна в най-добрия ми детски другар; от него научих за съществуването на космоса. Всяко завъртане на абаносовото копче насочваше деликатно антената и в обсега ѝ попадаха най-различни станции – Варшава, Лондон, Люксембург, Париж. Понякога обаче звукът заекваше, все едно между Прага и Ню Йорк или Москва и Мадрид приемникът се натъкваше на черни дупки. В тези моменти настръхвах цялата. […]

Когато бях малка, гледах тази снимка и бях сигурна, че мама е търсила мен, когато е включвала радиото. Подобно на чувствителен радар, тя е проникнала в безкрайните дълбини на космоса, опитвайки се да отговори на въпроса кога и откъде ще се появя. Нейната коса и дрехи (голямо деколте тип лодка) издават откога е снимката – началото на шейсетте. Погледът на леко прегърбената жена се рее извън кадъра, вижда нещо, което остава недостъпно за онзи, който гледа снимката по-късно. Като дете си представях, че погледът ѝ е насочен към времето. Нищо не се случва на снимката – тя е кадър на състояние, не на процес. Жената е тъжна, сякаш изгубена в мислите си. Сякаш изгубена.

Когато по-късно я питах за тази тъга – правила съм го повече от веднъж и винаги съм получавала един и същи отговор, – майка ми казваше, че е била тъжна, защото макар още да не съм се била родила, вече съм ѝ липсвала. […]

Тя постави съществуването ми извън времето, в сладкия обсег на вечността. С детския си ум разбирах, че съм много повече, отколкото някога съм си представяла. И дори ако кажа „Аз съм изгубена“, изречението все пак ще започне с „Аз съм“ – най-важната и странна двойка думи в света.

И така, една млада жена, която никога не е била религиозна – майка ми, – ми даде нещо, познато като душа, като ме дари с най-добрия нежен разказвач в света.

2.

[…] Как мислим света и вероятно още по-важно – как го разказваме, е от огромно значение. Неразказаната случка престава да съществува и издъхва. Това е добре познат факт не само на историците, но също (и вероятно основно) на политици и тирани от всякакъв вид. Онзи, който тъче нишките на историята, властва. […]

Живеем в реалност на полифонични разкази от първо лице и сме заобиколени отвсякъде с полифоничен шум. Под „разкази от първо лице“ имам предвид онзи вид история, която тесногръдо се върти в орбитата на нечий Аз, който малко или много директно пише за себе си и чрез себе си. Установили сме, че този тип обособена гледна точка, този глас на Аза, е най-естествен, човешки и честен, макар и лишен от по-широка перспектива. Разказът от първо лице, замислен по този начин, тъче абсолютно уникален мотив, единствен по рода си; той дава усещането за автономност на индивида, за осъзнаване на личността му и неговата съдба. Но предполага и изграждане на опозиция между личността и света, а тази опозиция понякога отчуждава. […]

Лесно е да се припознаем в хора като нас – така между разказвача на историята и нейния читател или слушател се създава нов вид емоционално разбиране, почиващо на емпатията. И това, в самата си същност, доближава и разрушава граници. В романа е лесно да изгубим разделителната линия между Аза на разказвача и Аза на читателя, а тъй нареченият „увлекателен роман“ разчита именно на размиването ѝ: читателят през своята емпатия да се превърне за малко в разказвач. Следователно литературата е поле за обмен на преживявания, агора, където всеки може да разкаже собствената си съдба или да даде глас на алтер егото си. Тя е демократично пространство – всеки може да говори, всеки може да се дари с глас. В нито един момент от човешката история не е имало толкова много писатели и разказвачи. За да се уверим, е нужно просто да погледнем статистиката.

Винаги, когато посещавам книжни панаири, установявам колко от издадените книги в света днес са концентрирани върху Аза като автор. Инстинктът за изразяване може би е също толкова силен, колкото и останалите инстинкти, които спасяват живота ни – и се проявява най-ярко в изкуството. Желаем да бъдем забелязвани, да се чувстваме изключителни. Наративът „Ще ти разкажа историята си“ или „Ще ти разкажа историята на семейството си“, или дори „Ще ти кажа къде бях“ представлява най-популярният литературен жанр в наши дни. Феноменът е широко разпространен и поради причината, че днес разполагаме с универсален достъп до писането и много хора имат шанса (някога запазен за малцина) да изразят себе си чрез думи и истории.

Парадоксално обаче тази ситуация напомня на хор, съставен само от солисти, чиито гласове се надпреварват за внимание: всички пеят едно и също, но се губят един в друг. Научили сме основното, което трябва да се знае за тях, можем да се припознаем в тях и да съпреживеем живота им. Изключително често обаче читателското изживяване е непълно и разочароващо, защото се оказва, че изразяването на авторското Аз не е равнозначно на универсалност. Липсва ни, изглежда, иносказателното измерение на историята. Героят на една притча например е себе си – човек, живеещ в специфични исторически и географски условия, – но все пак се издига над конкретните си особености и се превръща във Всекиго Навсякъде. […]

Вероятно за да не се удавим в множеството заглавия и фамилни имена, започнахме да делим Левиатана на литературата на жанрове, към които се отнасяме като към различни видове спорт, чиито писатели са тренирани атлети. Комерсиализирането на литературата води до разделяне на ниши. […] Все повече и повече жанровата работа е като форма за сладкиш, която произвежда еднакви резултати, чиято предвидимост се счита за качество, а баналността им – за постижение. […]

Инстинктивно винаги съм се противопоставяла на подобни класификации, тъй като те водят до ограничаване на свободата на автора, както и до нежелание да се експериментира и да се престъпват правилата, което е самата същност на творчеството. Нещо повече, те напълно изключват от творческия процес ексцентричността, без която изкуството е загубено. Добрата книга няма потребност да парадира с родова принадлежност. Разделянето на жанрове е резултат от комерсиализирането на литературата, от третирането ѝ като продукт за продажба с цялата съответна философия на превръщането ѝ в марка, на прицелването в определена публика и други подобни изобретения на съвременния капитализъм. […]

Живеем в свят на твърде много противоречиви, взаимноизключващи се факти в битка на живот и смърт един с друг. Нашите предци са вярвали, че достъпът до знание не само ще донесе щастие, благосъстояние, здраве и богатство на хората, но и че ще създаде равноправно и справедливо общество. […] Когато интернет се появи за пръв път, ни се струваше, че тази идея ще бъде напълно реализирана. На Коменски и други философи като него „Уикипедия“, която приветствам и подкрепям, би се сторила осъществената мечта на човечеството – сега можем да създаваме и получаваме огромно количество информация, непрестанно допълвана и обновявана, демократично достъпна от всяка точка на планетата.

Но сбъднатата мечта често води до разочарование. Оказва се, че не сме способни да понесем информационното чудовище, което вместо да ни обединява, да обобщава и да ни освобождава, ни отчуждава, разделя, изолира в малки балони, и така създава множество истории, несъвместими една с друга или дори открито враждебни една към друга, взаимно отблъскващи се.

Нещо повече: интернет, изцяло и необмислено подчинен на пазарните процеси и на монополистите, контролира огромни количества данни, които не се използват като универсално знание, в името на разширяването на достъпа до информация, а обратното, служат преди всичко за програмиране на поведението на потребителите, както научихме от случая с „Кеймбридж Аналитика“. Вместо да доловим хармонията на света, чуваме какофония от звуци, непоносим фонов шум, в който се опитваме отчаяно да различим някоя по-тиха мелодия, дори минимален пулс. Прочутият цитат от Шекспир никога не е бил по-подходящ, той пасва на тази какофонична нова реалност: все по-често интернет е „история, разказана от луд, със много шум и бяс“. […]

Информацията пренасища пространството, сложността ѝ и неяснотите задействат най-различни защитни механизми – от отрицание до изтласкване, дори бягство към семплите принципи на опростеното, идеологическо партийно мислене. Категорията на фалшивите новини поставя нови въпроси относно що е художествена измислица. Читатели, които системно са били мамени, дезинформирани или подвеждани, започват бавно да развиват специфични невротични тикове. Реакцията на подобно изтощение от художественото може би си проличава в огромния успех на нехудожествената литература, която във всеобщия информационен хаос крещи над главите ни: „Аз ще ви кажа истината, нищо друго освен истината!“ и „Моята история почива на факти!“. Художествената литература губи доверието на читателите, тъй като лъжата е опасно оръжие за масово унищожение, макар и примитивно. […]

Животът е изграден от събития, но единствено нашата способност да ги тълкуваме, да ги разбираме и да им вдъхваме смисъл ги превръща в опит. Събитията са даденост, но опитът е нещо неизразимо различно. Опитът, а не събитията, съставлява тъканта на живота ни. […] Изграждането на история се осъществява чрез преход от въпроса „И какво стана после?“ към опита да разберем през призмата на човешкия си опит „Защо се случи именно по този начин?“. Литературата започва тъкмо от това защо, дори ако отговорът отново и отново е просто „Не знам.“ Тоест литературата задава въпроси, на които не можем да отговорим с помощта на „Уикипедия“, защото литературата е отвъд информацията и събитията, обръща се изцяло към нашия опит.

Но е възможно романът и въобще литературата да се превърнат пред очите ни в нещо маргинално в сравнение с други форми на разказване. […] Няма нужда да си водим дневник, докато пътуваме, когато може просто да правим снимки и чрез социалните мрежи да ги изпращаме директно на света, едновременно, на всички. Няма нужда да пишем писма, по-лесно е да се обадим. Защо са ни дебели книги, щом можем да гледаме сериали? Вместо да излизаме с приятели, предпочитаме да играем игри. Да прочетем автобиография? Какъв е смисълът, ако следим живота на звездите в Instagram и знаем всичко за тях.

В наши дни не изображението е най-големият противник на текста, както си мислехме през ХХ век, притеснени от влиянието на телевизията и киното, а едно напълно различно измерение на света, което въздейства непосредствено върху сетивата ни.

3.

Не искам да рисувам апокалиптични картини с разказите си за света. Но често ме притеснява усещането, че нещо липсва; че докато го живеем през екрани и приложения, той става някак нереален, далечен, двуизмерен, странно неописуем, макар и всякакъв вид информация да е лесно откриваема. В наши дни тревожни думи като „някой“, „нещо“, „някъде“, „някога“ могат да носят повече риск от точно определени, категорични идеи, произнесени с пълна убеденост, като например: „Земята е плоска“, „ваксините убиват“, „климатичните промени са пълни глупости“ или „демокрацията не е под заплаха никъде по света“. „Някъде“ някакви хора се давят, докато се опитват да преплуват морето. „Някъде“, в „някакъв“ период се води „някаква си“ война. Капката на всяко съобщение се размива и потъва в океана от информация, разпръсква се в паметта ни, става нереална и накрая се изпарява.

Потопът от глупост, жестокост, реч на омразата и сцени на насилие отчаяно се балансират с всякакви „положителни новини“, които обаче не смогват да обуздаят болезненото впечатление, което ми е трудно да обясня с думи – че нещо не е наред със света. В наши дни това усещане, някога отредено главно за невротичните поети, е епидемия от неопределеност; от всички страни лъха безпокойство.

Литературата е една от малкото сфери, които ни държат близо до суровите факти от живота, защото по природа е винаги насочена към психологическото, фокусира се над вътрешния мисловен процес и мотивите на героите, разкрива техните иначе недостъпни преживявания или просто провокира читателя да им направи своя психологическа интерпретация. Само литературата има способността да ни допусне до дълбините на друго човешко същество, така че да разберем неговите основания, да споделим емоциите и да преживеем съдбата му. […]

4.

[…] От един момент в живота си започваме да гледаме на света фасетъчно, като на сбор от парченца – галактики, които са отдалечени една от друга, а настоящата реалност го потвърждава отново и отново: лекарите ни лекуват по специалности; данъците нямат нищо общо с изриването на снега по пътя, по който караме към работа; обядът ни въобще не е свързан с гигантската животновъдна ферма, а новата ми блуза – с мизерната фабрика някъде из Азия. Всичко е откъснато от всичко останало, без каквато и да е връзка.

За да се справяме по-лесно, ни се дават числа, табелки, карти, груба пластмасова самоличност, която се опитва да ни сведе до малка частичка от цялото, което вече не възприемаме.

Светът умира, а ние не забелязваме. Не осъзнаваме, че той се превръща в сбор от вещи и случайности, безжизнено безбрежие, из което бродим изгубени и самотни, подхвърляни по чужда воля, пленници на непонятна орис, на чувството, че сме пешки в играта на мощните енергии на историята или случайността. Духовността ни или изчезва, или става повърхностна и ритуална. И сме склонни да се увлечем по прости сили – физически, социални, икономически, – които ни движат напред-назад, сякаш сме зомбита. И в такъв свят ние наистина сме зомбита. […]

5.

Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост.

[…] Нека хвърлим поглед назад към едно конкретно събитие от историята на света.

Днес е 3 август 1492 г., денят, в който малката каравела „Санта Мария“ отплава от пристанището в Палос де ла Фронтера, Испания. Командирът на кораба е Христофор Колумб. Слънцето грее, моряци се щурат по пристанището, а хамалите товарят сандъци с провизии на борда. Горещо е, но лекият западен бриз опазва от припадък семействата, дошли да се сбогуват. Гларуси крачат наперено нагоре-надолу по товарната рампа и следят отблизо човешката гмеж.

Този миг, който сега наблюдаваме през времето, води до смъртта на 56 от почти 60 милиона души от коренното обитатели на Америка. По онова време те съставляват около 10 процента от световното население. Без да искат, европейците им занасят смъртоносни „подаръци“ – болести и бактерии, срещу които местните жители нямат имунитет. В допълнение идват и безмилостното потисничество и изтребване. Унищожението продължава с години и променя характера на земята. Дивата растителност превзема напояваните чрез сложна система ниви, където някога са расли боб, царевица, картофи и домати. В рамките на няколко години близо 60 милиона хектара обработваема земя се превръща в джунгла. Възстановилата се растителност поглъща огромни количества въглероден двуокис и така намалява парниковия ефект, което на свой ред води до понижаване на световната температура. Ето една от множеството научни хипотези, които обясняват малката ледникова епоха, която в края на ХVI век води до дълготрайно захлаждане в Европа.

Този малък ледников период променя икономиката на Европа. През следващите десетилетия дългите мразовити зими, прохладните лета и проливните валежи повлияват негативно на реколтата. В Западна Европа малките фамилни стопанства, които произвеждат храна за собствени нужди, страдат от лишения. В Англия и Холандия последиците от застудяването са най-тежки и тъй като техните икономики не могат повече да разчитат на земеделието, започва подем на търговията и индустрията. […]

Усилията, които учените полагат в опитите си да разберат нашата реалност по-добре, водят до извода, че тя е съгласувана, взаимосвързана мрежа от влияния. Тук не става дума просто за „ефекта на пеперудата“ […], а за безкраен брой пеперуди и техните крила, които постоянно пърхат – мощна вълна живот, която пътува през времето. […]

6.

Постоянно си мисля дали е възможно в наши дни да се поставят основите на нова история, която да е универсална, всестранна, всеобхватна, вписана в природата, пълна със съпътстващи значения, но същевременно разбираема.

Възможна ли е такава история, която да разруши мълчаливия затвор на личността, като разкрие по-голям регистър на реалността и покаже взаимната свързаност? Която да успее да застане на разстояние от добре утъпкания, явен и банален център на всеобщо признатите мнения и да погледне на нещата извън центъра, встрани от него?

За моя радост, литературата по някакво чудо е запазила правото си на всякакви ексцентричности, фантасмагории, провокации, пародии и лудост. Мечтая си за поглед от високо и разностранни перспективи, през които контекстът да се разпростира отвъд границите на очакваното. Мечтая си за език, способен да изрази и най-смътното предчувствие; за метафора, която да преодолява културните различия, за такъв жанр, който да е просторен и дързък, но същевременно обичан от всички читатели.

Мечтая си и за нов разказвач – в четвърто лице, – който да не е просто граматическа величина, разбира се, а да обхваща гледната точка на всеки от героите и от друга страна, да прекрачва отвъд хоризонта на всеки от тях; да вижда повече и да има по-широки възгледи, а също и да не е подвластен на времето. О, да, смятам, че този разказвач е напълно възможен.

Чудили ли сте се някога кой е този вълшебен разказвач от Библията, който заявява на всеослушание: „В началото беше Словото“? Кое е лицето, което описва създаването на света, първия ден, когато хаосът е отделен от реда; кой следи „сериала“ за произхода на Вселената, кой чете мислите на Бог, познава съмненията му и уверено нанася върху хартията невероятното изречение: „И видя Бог, че това е добро“? Кой е този, който знае какво мисли Бог?

Като оставим настрана теологическите съмнения, можем да считаме фигурата на този мистериозен, нежен разказвач за свръхестествена и важна. Негова е гледната точка, перспективата, откъдето всичко може да бъде видяно. […]

7.

Аз пиша художествена литература, но тя никога не е напълно измислена. Трябва да почувствам всичко вътре в себе си, когато пиша. Да позволя на живите същества и на предметите, които се появяват по страниците ми, да преминат през мен. […]

Ето как ми служи нежността: тя е изкуството на въплъщението, на споделянето на чувства и оттам – на безкрайното откриване на прилики. Да създаваш истории означава постоянно да вдъхваш живот на хилядите малки парченца от света, каквито са човешките преживявания, ситуациите, през които хората преминават, техните спомени. Нежността придава личен характер на всичко, с което се свързва, и му дарява глас, пространство и време да съществува, да бъде изразено. […]

Нежността е най-скромното проявление на любов – онази, която не откриваме в Светото писание, в която никой не се кълне и която никой не цитира. Тя няма специални емблеми или символи, не води до престъпления, не предизвиква завист. Тази любов се появява всеки път, когато погледнем отблизо и внимателно друго човешко същество, нещо различно от собствения Аз.

Нежността е спонтанна и безкористна, тя преминава отвъд емпатията. Тя е съзнателно, макар и може би леко меланхолично споделяне на обща съдба. Нежността е дълбока емоционална загриженост към друго същество, към неговата крехкост, неповторимост, липса на защита срещу страданието и влиянието на времето. Нежността долавя връзката помежду ни, приликите и сходствата ни. Тя е призма, през която светът изглежда жив, естествен, взаимосвързан, готов за сътрудничество със и зависещ от самия себе си.

Нежността към всеки извън самите нас е градивото на литературата, базовият психологически механизъм на романа. Благодарение на този вълшебен инструмент, най-изтънчения способ за човешка комуникация, преживяванията ни могат да пътуват през времето и да достигат до онези, които все още не са родени, но някой ден ще се върнат към написаното от нас, към историите, които сме разказали за себе си и за света си.

Нямам представа какъв ще бъде техният живот и кои ще са те. Често мисля за тях с чувство на вина и срам. Климатичната и политическата криза, из които се мъчим да си проправим път сега и на които се стремим да се противопоставим, за да спасим света, не са дошли от нищото. Често забравяме, че те са следствие не просто на някакъв независещ от нас обрат или съдбовна случайност, а на ред твърде конкретни ходове и решения – икономически, социални, включително религиозни, обусловени от дадения мироглед. Алчността, неуважението ни към природата, егоизмът, липсата на въображение, безкрайната надпревара и липсата на отговорност принизяват света до състояние на предмет, който може да бъде разпарчетосан, използван и унищожен.

Затова вярвам, че трябва да разказвам историите си, сякаш светът е живо същество, което се оформя пред очите ни; и сякаш ние сме малка, но същевременно могъща част от него.

Заглавна снимка: Стопкадър от речта на Олга Токарчук при приемането на Нобеловата награда за литература на 10 декември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не избягвам нищо. Разговор с писателката Ким Тхуи

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kim-thuy-interview/

Канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи e родена през 1968 г. в Сайгон. През 1979 г. бяга заедно с родителите си от Виетнам с лодка – и се установява в предградие на Монреал. Работи като шивачка, преводачка, адвокатка… Днес живее в Квебек и е фокусирана изцяло върху своето писане.

Ким Тхуи е представена у нас с романите си „Ру“ (2012) и „Ман“ (2015), преведени от Анна Ватева за издателство „Колибри“. Сред основните теми на писателката са историческите травми на паметта, взаимодействията между културите и езиците, любовта и самотата.


Какъв е образът на историческото и политическото време във Вашето творчество? Промени ли се собственото Ви усещане за времето, когато от Сайгон се преселихте в Квебек?

Имах една-единствена версия – тази на Южен Виетнам. Пристигането ми в Квебек ми даде дистанцията от родната страна и тази дистанция ми предостави една по-глобална версия, по-пълна картина и по-задълбочено разбиране на положението.

Каква беше най-голямата илюзия на комунистите, които Ви прогониха от родината? И какво е тяхното наследство в съвременен Виетнам?

Най-голямата мечта на комунистите беше независимостта на Виетнам. Вярно, че Виетнам е обединен и независим от почти 45 години. Но дали успя да се измъкне от силното влияние на Великите сили? И все пак комунистите заличиха границата, която беше разцепила Виетнам на две. Днес хората от Севера и Юга разговарят. Бих казала дори, че оттогава се появиха и много любовни истории.

Как Вашата героиня бежанка и най-вече Вие самата виждате бежанските потоци, които опасват днес света?

Изразът boat people беше създаден, за да обозначи виетнамците, които бягаха от страната си. Никога не съм си и помисляла, че тази дума може отново да бъде използвана, за да обозначи хора, които минават през същите премеждия като виетнамците. Историята се повтаря, и то след толкова кратко време. Което означава, че никога няма да се научим. Харесва ни да повтаряме една и съща история: да съборим Берлинската стена и да построим нова в Палестина… За жалост, днешните бежанци не срещат същото разбиране и съчувствие като виетнамците. Никой вече не излиза на улицата, за да протестира срещу войната. И малцина пишат за причините, които стоят зад бягството на мигрантите. Смятам, че въпросът за мигрантите ще бъде решаващ за бъдещето на нашата цивилизация.

Как се променяше през годините за Вас значението на думите мир и война?

Стават все по-комплексни и по-сложни за обяснение. Мирът е толкова тих, невидим и неосезаем, че е трудно да се покаже несравнимата му красота и да бъдат убеждавани хората в неговата основополагаща и незаменима ценност. Едновременно с това войната впечатлява с гръмогласните образи на добри и лоши герои, все едно е видеоигра.

Може ли литературата да съхрани онази част от историята, която не намира място в класните стаи?

Учебниците по история говорят за колективно преживяваното, а литературата – за личното. Идеално погледнато, са нужни и двете – голямата история и малките истории, разказани от колкото може повече гласове. Защото богатството е в многочислеността на гласовете, тъй като те приличат на онези точки от една рисунка, които трябва да се свържат, за да се появи целият образ. Колкото повече точки има, толкова по-богат ще бъде образът.

Какво е културното значение на майката във виетнамското общество? В „Ру“ героинята Ви подготвя своите деца „за падането“, в „Ман“ тя има цели три майки…

Виетнамската майка е котвата на семейството. Често тя отговаря за парите, което значи истинската власт. Тя е отговорна също и за възпитанието на децата. Бащата може да дава вид, че е върховната институция. Но в ежедневието майката формира децата.

„Ман“ показва отношението между западната и югоизточноазиатската норма за интимност. Между любящата откритост и саможертвената сдържаност. Как оценявате като писател това отношение? А като жена?

Съществуват много начини да изразим обичта си към някого. Те се променят според обстоятелствата и културите. Понякога се получават недоразумения между две различни култури, тъй като става дума за две различни кодови системи. На Запад някой може да сметне, че майка ми е слаба или подчинена, защото не се разпорежда. А тя е желязна дама! Просто не използва същите социални кодове. Тези разлики създават плодотворна почва за писане. Колкото до едновременно източната и западната жена у мен, имам усещането, че мога да обичам два пъти повече.

Ман означава тази, която няма какво повече да желае. Защото вече има всичко – или защото вече е загубила всичко? Кой е добрият отговор?

Ман нищо не е изгубила, защото нищо не е получила. Именно затова тя няма очаквания от собствения си живот и от живота като цяло. Просто приема съдбата такава, каквато ѝ е отредена. Следва нишката на живота без очаквания и въпроси.

Кои чувства могат да се изразят чрез готвене на храна за другия?

Когато готвя за някого, му дарявам първо и най-вече своето внимание. Избирам ястие, което се харесва или което носи откритие за човека или хората, които ще храня… Смятам, че рагуто е в категорията comfort food, защото в това ястие се съдържа време. Човекът, който го опитва, вкусва времето.

Как виетнамската култура е формирала Вашия литературен стил? Като творец кои конфликти избягвате – и кои Ви привличат неудържимо?

Опитвам се да не избягвам нищо. Историята на хората ме интересува. Човешките същества ме притеглят и запленяват. Не мога да им устоя. Мога да се почувствам хипнотизирана от преживелиците както на собственичката на странноприемницата, в която спя, така и от тези на някой президент на застрахователна компания. Намирам дори начин да удължавам разговорите, както например с помощта на обяда, който приготвих на озеленителите, дошли да работят в двора ми…

Писателката ще вземе участие в седмото издание на Софийския международен литературен фестивал (9–15 декември 2019 г.). Почитателите на Ким Тхуи имат възможността да се срещнат с нея на 11 декември, сряда, между 18 и 19 ч., на фестивалната сцена в Мраморното фоайе на НДК.
Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от френски: Зорница Китинска
Заглавна снимка:
© Jean-François Brière

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нася Кралевска: „Много тъжна беше нашата опозиция преди 30 години“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nasya-kralevska-interview/

На 14 октомври в Стара Загора завърши турнето из страната на Нася Кралевска-Оуен и на петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“. Авторката и книгата ѝ са представени пред публиката от професор Евелина Келбечева и журналиста Христо Христов като инициатива на Фондация „Истина и памет“.

В книгата си Нася Кралевска описва паралелно два много важни периода от най-новата история на България. Първият – комунизацията и съветизацията на страната ни след окупацията ѝ от Съветската армия и налагането на комунистическия режим чрез терор и саморазправа с опозицията; вторият – началните години след вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г., когато се променя системата и се правят първите стъпки за демократизация на България.

За новосъздадената след 1989 г. опозиция, за нейните лидери, действията им и последиците от тях за България с Нася Кралевска разговаря Венелина Попова.


Г-жо Кралевска, Вие сте колега журналист, но отдавна не живеете в България, а книгите си написахте в САЩ…

Книгите ги написах там, но изследванията и интервютата съм вземала в България. Да, от 1985 г. живея в САЩ, но всяка година прекарвам тук по няколко месеца. След големите събития през 1989-та оставах в България и за по-дълго.

Как Ви изглежда днес държавата ни, 30 години след началото на периода, който условно наричаме Преход?

На пръв поглед, видимо страната ми изглежда абсолютно друга – много по-вълнуваща, много по-красива, с богат културен живот, с хубави магазини и ресторанти, с всички тези неща, които обикновено правят впечатление на един турист. Но ако си българин, ако си следил процесите през т.нар. Преход, ако познаваш комунистическа и посткомунистическа България, знаеш много неща, от които не можеш да си доволен.

Да, България изглежда напреднала, разкрасена, обновена. Но всъщност не се ли оказаха много страшни и неизлечими метастазите на комунизма?

Както са неизлечими, слава богу, все пак се надявам, че България няма да умре от тях и ще има едно ново възраждане. Що се отнася до метастазите – това е подигравката с хората, които цял живот са работили за предишния режим с ниски заплати, затова днес са с мизерни пенсии и си мечтаят за комунизма, който отдавна ги е ограбил. И сега ги е довел до нищета, още повече че държавата е окрадена от бившата номенклатура и Държавна сигурност – едно гигантско ограбване, което е вървяло през всичките години на комунизма, но през 80-те години на ХХ век се усилва извънредно. Затова и от номенклатурата на всички бивши соцдържави се появиха новите световни милионери. И милиардери в някои случаи.

В книгата си „Без заглавие. Рушители и строители на България“ Вие много прецизно описвате събитията от първите години на Прехода и целия процес на обществено-политическа трансформация – в държавата, в споразуменията и конфликтите. И лидерите. Бихте ли посочили онези от тях от новосъздадената опозиция в първите години след 10 ноември, чиято роля Преходът да изглежда такъв е особено зловредна?

Какво да Ви кажа… Хора от челните редици на първата опозиция – тази на Желю Желев, сами преминаха още във Великото народно събрание на страната на комунистите, преименувани като социалисти. С други думи, те изиграха заблуждаваща роля спрямо хората, които им бяха повярвали. Ще ги посоча: Румен Воденичаров, Стефан Гайтанджиев, който, струва ми се, дори застава начело на социалистите в парламента (зам.-председател на ПГ на Демократичната левица в 37-мото Народно събрание, 1995–1997 г. – бел. В.П.); ако щете, Петър Дертлиев, който скокна и в най-неподходящото време напусна СДС, Милан Дренчев го последва…

Да не говорим след това за предателската роля на една групичка около синия президент Желю Желев, когато вече се мина към истински опити за разграждане на комунизма, за лустрация и пр. Много от тези лица бяха „перестройчици“ и още тогава не искаха да бъде сменена политическата система, да се осъществи лустрация, да се извадят и отворят досиетата и тъй България много по-бързо да се превърне в една правова държава.

Нямаше как да се случи това, тъй като голяма част от лидерите на опозицията дойдоха от средите на БКП с претенцията да са били вътрешни дисиденти в партията. И те изместиха истинските, макар и много малко оцелели истински опозиционери, прекарали десетки години в лагери и затвори…

Да, те бяха честни хора и истински страдалци, но истината е, че бяха доста възрастни, съсипани от страдания по време на комунизма и нямаха сили да се борят. Много хора, които аз познавам от детството си – родителите ми бяха лекари и имаха широк кръг приятели, – имаха невероятни качества и висока култура. Но те отдавна си отидоха, така че събитията завариха България с едни лидери, всичките расли през комунизма и обучавани в комунизъм, а доста от тях бяха и от комунистически семейства, така че беше много тъжна нашата опозиция преди 30 години.

Затова и мнозина от тях бяха, един вид, колаборационисти с комунистите…

Да, по-скоро перестройчици, които искаха да стане нещичко, като при Горбачов, и да се спре. Но когато се стигна до лустрацията, до закона „Панев“ например, професорите в университетите писнаха до бога, че ги преследват. А то ставаше дума само 5 години да не бъдат завеждащи катедри. И ако тази лустрация беше осъществена тогава, днес ситуацията у нас щеше да е съвсем друга. Но за съжаление, веднага след свалянето на правителството на Филип Димитров лустрацията беше преустановена. Тогава професорите се обявиха против нея, защото голяма част от тях бяха членове на ДС и не можеха да подпишат декларации, че не са сътрудничили. Тогава още не знаехме кой кой е.

Да, наистина събитията тогава бяха предопределени в голяма степен от Желю Желев, който през юни 1990 г. подписа от свое име (а не от името на КС на СДС), че признава първите, фалшифицирани от комунистите парламентарни избори за честни. И въпреки че Желев оправдаваше това свое действие с предотвратяването на някакъв босненски сценарий за България, ситуацията днес в държавата ни може би щеше да бъде съвсем различна. А и комунистите нямаше да имат достатъчно време да прочистят досиетата на Държавна сигурност, която изигра и продължава да играе зловеща роля у нас.

Те досиетата ги прочистиха още през зимата на 1989 г., а първите избори бяха през юни 1990-та. Но този процес и до днес не е спирал под никаква форма. И сега, преди тези местни избори, от сайта на Христо Христов се вижда, че всички партии са пълни с ченгета. Невероятна е била тази мръсна система на ДС.

Да, хора от същата система подготвиха още далеч преди 1989 г. промяната на икономическото развитие на България. И бъдещата опозиция.

Аз пиша в книгата си за това – за съвещание през 1985 г. в Боровец, на което се подготвя зародишът на бъдещите опозиционни партии; за това как са изнасяни парите чрез външнотърговски дружества; за Постановление №56, но това не ми е център на тежестта, защото не разполагам с достатъчно данни на тази тема. Което съм могла да напиша, за да се пресъздаде картината, съм го написала.

Без Желю Желев, но и без Ахмед Доган, без Константин Тренчев и ролята на КТ „Подкрепа“, и най-вече без ДС може би Преходът щеше да бъде абсолютно различен?

Можеше, но не стана, защото всички тези хора бяха сложени в затворите съвсем нарочно. Как иначе Ахмед Доган щеше да се озове там, като е бил сътрудник на ДС по време на Възродителния процес? Единствената цел е била да създадат от него герой. Същото се отнася може би и за Константин Тренчев. Той лежи за кратко в затвора преди промяната, но дали това не е, за да му подготвят подходящата биография?

А беше ударен единствено Филип Димитров, за когото Вие чудесно казвате, че никога не е очаквал да стигне обетованата земя.

Да, той е единственият, който се опита да проведе лустрация. А някои хора казват, че бил повърхностен и не направил нищо. Първо, те не са били добре информирани. Второ, са се поддали на адската атака на пресата срещу него. Филип Димитров беше единственият, който направи опит да смени системата, защото, ако беше безличен, те щяха да си го държат, а не да извадят професор Беров и да настъпи безвластие и безвремие в държавата. И да се отприщят всички зли сили под формата на корупция. Аз не познавах лично Филип и изследването ми няма за цел да го славослави, а исках да съдя за всичките политици от Прехода по делата им. Както и за политиците от времето на комунизацията и съветизацията на България, на която съм отделила голяма част от книгата си.

Иван Костов твърди, че в ситуацията, в която поема управлението на държавата, не е имал възможност да отваря фронт за битка с ДС и да разпилява силите, необходими му за изваждането на България от икономическата катастрофа. Приемате ли това обяснение и не беше ли грешка, че Костов не продължи действията на „твърдата“ ръка на Филип Димитров? Беше ли възможна тази битка с ДС към онзи исторически момент?

Бих казала, че е била възможна, защото в другите бивши соцстрани това се получи – малко или повече. Господин Костов има своите качества като икономист и постигна успех с бързото тръгване на държавата напред, допринесе също за положения път на Филип Димитров към НАТО и към ЕС. Без да подценявам неговите заслуги, мисля, че Иван Костов просто не беше антикомунист, не смяташе комунизма за вреден и не виждаше метастазите му, оттам не е приемал и ДС като особена заплаха за демокрацията.

Не знам дали е имал страхове, смятам, че е трябвало да бъде смел министър-председател в тези години: имаше време, имаше парламент и президент, който беше антикомунист. Но на тема „осъждане на комунизма“ нищо не направи. Най-малкото трябваше да има промяна на обучението в училище, а ние останахме последни в Европа. И въпреки че образователният министър на Костов – Веселин Методиев, беше историк, един много фин и културен човек, и той не направи нищо в министерството си. Не знам, не знам защо се уплашиха, аз ги мислех за по-мъжествени.

Днес резултатът е една фасадна демокрация…

Не съвсем. Въпреки всичко има свобода. Самият факт, че сега разговаряме с Вас, че аз мога да напиша тези книги и те добиват гражданственост, говори за това. Не е съвсем фасада; обаче, да, много неща са фалшиви и недовършени. Но животът е много по-добър, особено за младите, които учат и работят. За хората, живели в комунизма с ниски заплати, а сега с ниски пенсии – пази боже, ако нямат помощ от децата си.

Всъщност кой управлява България – легитимно избраните правителства или една паралелна и задкулисна власт, за която говорим вече от десетки години?

Моите най-пространни изследвания свършват до 1997 г. Имам и аз такова чувство, че управлява паралелна власт, но не мога да бъда компетентна с конкретика. И вече всичко е толкова объркано – особено след като Симеон Втори се върна в България, така се размиха нещата, че ми е наистина трудно да дам отговор на този въпрос. Без да искам да защитавам или оневинявам никого, просто се надявам, че има други автори, които описват добре тази картина.

Имаме премиер, който все едно от позицията на абсолютен монарх определя датата, до която ще управлява държавата – докато завърши строителството на магистрала „Хемус“. Това за какво е показателно?

Това издава едно непознаване на демократичния процес на управление. Обаче хората досега го избират.

Мислите ли, че няма алтернатива на сегашното управление на ГЕРБ? Защо бе унищожена десницата в България?

Тя до голяма степен се самоунищожи. Защото самото разцепване на СДС и излизането на Иван Костов от партията отне много сили и оттогава нещата тръгнаха назад – мисля, че беше 2004 г. Оттогава ДСБ никога не влязоха в парламента сами, а СДС напълно се обезличи. Но аз съм сигурна в това, че ще се появят нови сили до десет години.

Вие пишете в книгата си, че през 1947 г. и САЩ, и Великобритания признават България и правителството на Отечествения фронт. Имате ли обяснение защо и тогава, и сега тъй наречените Велики сили нехаят за България?

Нехаят за България, защото нехаят за всички малки държави очевидно. И политиката, която водят на много места по света, не е подчинена на местните народи. Факт е, че нехаят и дори с радост приеха мръсните комунистически пари и ги въртят къде ли не, най-много май в Лондон, което е срам за Британската империя.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Мартин Георгиев от представянето на предишната книга на Нася Кралевска „България под комунизъм“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От „Без лого“ до Нова зелена сделка: когато гласът на активизма се превърне в крясък

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/naomi-klein/

През 2019-та се навършват 20 години от излизането на първата книга на Нейоми Клайн – „Без лого“, с която едва 29-годишната тогава канадска журналистка очерта фронтовата линия на дебата за това каква глобализация искаме, давайки глас на антикорпоративния активизъм. Оттогава насам тя издаде още шест книги. Сред тях са „Това променя всичко. Капитализмът срещу климата“, „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията“ и току-що излязлата от печат „В пламъци: (Изгарящият) довод за Нова зелена сделка“ (On Fire. The (Burning) Case for a Green New Deal).

„Все още имам чувството, че начинът, по който говорим за изменението на климата, е твърде фрагментиран, твърде изолиран от другите кризи, пред които сме изправени. Една от наистина сериозните теми, които книгата проследява, е за връзките между климатичните промени и кризата на надигащия се бял супремасизъм, различните форми на национализъм, факта, че толкова много хора са принудени да напуснат родните си земи, и войната, която се води за нашето внимание. Това са пресичащи се и взаимносвързани кризи – такива трябва да бъдат и решенията ни спрямо тях“, коментира Клайн в скорошно интервю за „Гардиън“.

„Свидетели сме на началото на ерата на климатичното варварство“

Това е репликата от интервюто, избрана за негово заглавие от Натали Ханман – помощник-редакторка на „Гардиън“, където самата Клайн има над 150 публикации от 2001 г. насам. В разговора си с Ханман тя отчита като свой пропуск подценяването през изминалото десетилетие на това как лявото се отнася към изменението на климата.

„По-очевидно е как кризата с климата поставя на изпитание господстващия десен мироглед и култа към тежкия центризъм, който никога не иска да направи нещо голямо и винаги търси някакво средно положение. Кризата обаче е предизвикателство и за левия мироглед, който по същество се интересува единствено от преразпределянето на плячката на екстрактивизма (процеса на извличане на природни ресурси от земята) и не отчита границите на безкрайното потребление. […] Когато някой дойде и каже, че всъщност граници има, че трябва да вземем някои трудни решения, да измислим как да се справим с това, което е останало, да го разпределим справедливо – това е същинска психоатака. И така, реакцията (на лявото) е да се изплъзва и да казва: „Не, не, няма да дойдем и да ви отнемем нещата, които притежавате, ще има цял куп облаги.“ И облаги ще има: градовете ни ще са по-добри за живеене, въздухът, който дишаме, ще е по-малко замърсен, ще прекарваме по-малко време, приклещени в трафика, ще можем да проектираме по-щастлив, по-пълноценен живот по толкова много начини. Но ще трябва да сключим тази сделка от страната на безкрайната консумация за еднократна употреба.“

Човечеството има малко повече от десетилетие, за да наложи контрол над въглеродните емисии,

преди катастрофалните последици от изменението на климата да станат неизбежни, се твърди в разпространения в края на 2018 г. доклад на Междуправителствената група по изменение на климата (IPCC). Въпреки че много политици от лявото подкрепят политики, които биха намалили замърсяването на околната среда – като данъчни облекчения за възобновяеми енергийни източници, стандарти за икономия на горива и др., – самата Демократическа партия на САЩ не е предлагала цялостна програма за справяне с изменението на климата от „мъртвородения“ Американски закон за чиста енергия и сигурност от 2009 г.

До началото на 2019-та. През февруари т.г. сенатор Ед Марки и Александрия Окасио-Кортес – най-младият член на Камарата на представителите, излязоха с резолюция за Нова зелена сделка. Алюзията за името на прочутата Нова сделка на Франклин Д. Рузвелт – набор от социални и икономически реформи и проекти за благоустройство, предприети от 32-рия президент на САЩ в отговор на Голямата депресия – не е случайна. Нова зелена сделка е също толкова радикална програма, по която има много работа, но свидетелства за достигане на определена степен на съзряване и смелост, без които не може да бъде постигната фундаменталната промяна, визирана от Клайн.

Александрия Окасио-Кортес (в центъра) със сенатор Ед Марки (вдясно) пред сградата на Капитолия през февруари 2019 г. Снимка: Senate Democrats

АОК и Новата зелена сделка

Проектът за Нова зелена сделка включва преминаване към 100% възобновяеми енергийни източници, инвестиции в електрически автомобили и високоскоростни железопътни системи, а също и въвеждане на „социалната цена на въглеродните емисии“, което бе сред плановете за адресиране на климатичните промени в следващите 10 години на администрацията на Обама. (Правителствена работна група, свикана от него, я оцени на 40 долара; от 6 до 40 пъти по-ниска е въпросната цена според администрацията на Тръмп.) В резолюцията са намерили място и предложения за универсално здравеопазване, повишаване на минималните заплати и мерки срещу монополите; всички те трябваше да я направят „по-продаваема“.

След като в представения първоначален вид Новата зелена сделка не мина в Сената, Окасио-Кортес се зае с „разбиване“ на програмата в отделни, свързани помежду си по-малки законодателни предложения. Подробно разработени планове, вдъхновени от отхвърления законопроект или базирани на него, имат и водещите кандидати за номинацията на Демократическата партия за предстоящите президентски избори, в т.ч. Бърни Сандърс, когото Клайн открито фаворизира, и Елизабет Уорън.

Нейоми Клайн на конференцията на ООН по изменението на климата (COP21) в Париж, 2015 г. Снимка: Ilias Bartolini

„Изпитвам огромно вълнение и известно облекчение, че най-после говорим за решения в мащаба на кризата, пред която сме изправени. Че не говорим за малък данък върху въглеродните емисии или за таван и търговска схема, представени като някакво магическо решение. Говорим за трансформиране на икономиката ни. Тази система извършва предателство към мнозинството от хората, затова ние се намираме в период на толкова дълбока политическа дестабилизация – оттам идват Тръмповците и Брекзитите, и всичките тези силови лидери. Така че защо не измислим как да променим всичко отдолу нагоре и да го направим по начин, който се отнася до всичките тези кризи едновременно?“, пита Нейоми Клайн.

Клайн е убедена, че борбата с изменението на климата е шанс, който се открива веднъж в рамките на един век, за изграждането на по-справедлива и демократична икономика. Каквато т.нар. gig economy („икономика на парче“) безусловно не е. Също като dig economy, както Клайн я нарече („икономика на добива“ – игра на думи, от англ. „копая“), която води до унищожение на планетата, „гиг“ икономиката не е нищо друго освен третиране на човешките същества като суров ресурс, от който извличаш определена полза и след това захвърляш. И тъй като нито едната, нито другата е хуманна, ние спешно се нуждаем от алтернатива, при която да имаме общество, основано на грижата – грижа за планетата и един за друг.

Дългата зима на нашето недоволство

Още в началото на века, скоро след издаването на „Без лого“, която е определяна от „Ню Йорк Таймс“ като „библията на едно движение“, Клайн открива причината за масовото недоволство на хората от неспазените обещания. Обещанията на глобализацията за равни условия, повече демокрация, повече свобода. Вместо това икономическата проекция на неолиберализма, която според Клайн се характеризира най-вече с идеологическото схващане за „просмукването“ на ефектите от икономическия растеж надолу към групите с по-ниски доходи, додава към неравенството и загубата на лична свобода.

Под неолиберализъм (наричан още турбокапитализъм) тя разбира добре известната цел на дерегулацията: намаляване на данъците, приватизация, преследване на икономически ръст и повишаване на печалбите на всяка цена. Един процес, който „ни се представя като средството за изличаване на бедността, което ще реши всичките ни проблеми по отношение на околната среда и ще доведе до по-голямо демократизиране“. Точно това хората разбират под глобализация, използвайки неправилно понятието. Защото нито това е глобализацията, нито движението за съпротива, за което тя говори още в „Без лого“, е антиглобалистко. Неправилната употреба на понятието води да заклеймяване на движението като протекционистко, срещу прогреса.

Преди 20 години Клайн определи стремежа ни към разрастване на пазара не просто като увеличаване на търговията със стоки, както често е представяно, а като създаване на нови видове стоки, които не са били такива до момента – например идеи или вода, или част от тялото, генетичен материал, патентовани семена или дори въздуха, който дишаме.

Кой се страхува от глобализацията

Колкото до т.нар. антиглобализъм, Клайн го определя не като нещо хомогенно, а като явление, изградено от отделни движения срещу ефектите на властващата парадигма за икономически растеж. Защото тези ефекти се усещат по един или друг начин от различни групи в обществото, които често не са във връзка помежду си – те просто споделят обща съдба и са открили източника на страданията си в икономическата логика на глобализацията (която е в противоречие с политическата организация на света, все така свързана с националната държава; за справка – „Световната система“ на Имануел Уолърстейн).

Глобализацията, изтъква Клайн, не е нов процес. („Ако глобализацията бъде мислена като интеграция и търговия между нациите, този процес е поне толкова стар, колкото е колониализмът.“) И не глобализацията, която има различни логики (в т.ч. екологическа, политическа, медийна и технологична), а корпоратизацията – анексирането на публичната сфера от частната – е източникът на страданията на толкова много хора, оставени назад. Процес, който продължава да се развива в същата посока и да се усеща на все повече нива след написването на „Без лого“, но на който днес освен активистите, каквато е и самата Нейоми Клайн, се противопоставя и пробуденото за действителността политическо ляво.

От Просвещение към морална паника

За Клайн, която винаги е умеела да въздейства силно не само с това, което казва, но и с начина, по който го казва, изменението в климата не е просто поредният важен въпрос. Според нея в явлението, което наблюдаваме, трябва да разчетем „послание, което ни казва, че много от най-съкровените идеи на западната култура вече не са жизнеспособни“, че „дните на идеалите от епохата на Просвещението вече са минало“, а съвременният свят, в който живеем, е „изграден върху фалшиви обещания, обезцененото бъдеще и погубването на толкова много хора“, поради което е бил обречен „да се взриви от самото начало“.

Клайн предупреждава, че „ако не настъпи радикална промяна не просто в политиката, а в ценностите, които я ръководят, материално осигуреният свят ще се „адаптира“ към едно по-голямо климатично разрушение, като ще даде поле за изявата на токсични идеологии, класиращи относителната стойност на човешкия живот по такъв начин, че да оправдаят унищожаването на огромни човешки маси“. И в този смисъл по начина, по който (целенасочено) звучат,

тезите ѝ се доближават повече до моралната паника, отколкото до гласа на разума.

Ето защо разговорът ѝ с Ханман за „В пламъци“ и за 2019 година в ерата на Тръмп, Болсонаро и подобните на тях крайнодесни популисти е не по-малко съществен от самата книга. В него, наред с важните въпроси, които задава и на които предлага отговори, ясно се вижда идеологическата конструкция, върху която Клайн стъпва и от чиято платформа не говори, а крещи. Начин на комуникация, който – предвид сериозността на кризата, омаловажаването ѝ от хора с реална власт и тежестта на последиците – може би е необходим и оправдан. Но който прави диалога почти невъзможен – не само с отявлените ѝ противници, но и с онези, които се (само)определят като умерени.

Заглавна снимка: Pixabay 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Време за книга

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/vreme-za-kniga/

През август помолихме нашите читатели и автори да препоръчат книга и да разкажат в няколко изречения защо тя е важна и трябва да бъде прочетена от повече хора. Ето някои от предложенията, събрани под хаштаг #времезакнига.


„Фактологичност“ на Ханс Рослинг

с Ула Рослинг и Ана Рослинг Рьонлунд, прев. Боян Костов, изд. „Изток-Запад“ (2019)

Йовко Ламбрев: „Сякаш всички имаме болезнена нужда от повече оптимизъм за бъдещето и по-реална преценка за настоящето, която иначе много често е оформена от легенди, заблуди, остарели възприятия и нагласи. Книгата провокира да се обърнем със свеж и трезв поглед към света около нас. Поглед, подплатен с данни и факти вместо с внушения от предишни поколения, митологеми от историята или незнайно как утвърдили се с времето погрешни възприятия и разбирания. Има нужда от повече гласове, които да повтарят, че алтернативни факти няма. Алтернативните факти са най-обикновени лъжи.“

*

A Short Course in Intellectual Self-Defense на Норман Баяржон

на английски, изд. Seven Stories Press (2008)

Зорница Христова: „Книгата е като наръчник на гъбаря в информационната ера, помага да определиш кое парче информация, стигнало до теб, е ядливо – и кое има подвеждащ език, кое се базира на зле проведено проучване, кое е написано с оглед на зависимостите на медията, как се манипулират статистики и пр. Написано ясно и разбираемо.“

*

„21 урока за 21-ви век“ на Ювал Ноа Харари

прев. Мариана Шипковенска, изд. „Изток-Запад“ (2019)

Димитър Механджиев: „Ако ме попитат за една книга, която да се прочете, винаги казвам „Sapiens: кратка история на човечеството“ на Ювал Харари. Но днес Харари има нова книга – „21 урока за 21-ви век“, в която се разглеждат основните въпроси на близкото бъдеще: екология, биотехнологии, изкуствен интелект, война, имиграция, демокрация…

Винаги когато чета Харари, имам чувството, че до този момент съм бягал, гледайки в краката си. Харари ме кара да погледна напред – накъде отивам аз и накъде отиваме ние като общество, като цивилизация, какво искаме от себе си и света около нас. Двойно дестилирана мъдрост.“

*

„Цената на безсмислието“ на Георги Данаилов

изд. „Абагар“ (2012)

Иглика Иванова: „С широко отворени очи и изключителен в способността си да прави значими социални обобщения, големият български драматург Георги Данаилов е оставил наследство, което става толкова по-ценно, колкото по-пошло и изпразнено от съзидателна цел и недвусмислени поводи за оптимизъм е настоящето, в което някак си трябва да оцеляваме. Увеличаваме неимоверно шансовете си, ако сме наясно с инстинктите си, включително онези, които са проекция на националната ни психология, и ги подчиним на интелекта.“

„Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал – абе аз умен ли съм, или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това.“

*

„Портретът на моя двойник“ на Георги Марков

изд. „Сиела“ (2018)

Йоанна Елми: „Книгата съдържа в себе си едноименната повест плюс още две – „Празното пространство“ и „Санаториумът на Д-р Господов“, където ще разпознаете пиесата „Да се провреш под дъгата“ – историческа за Марков. И трите повести режат безпощадно тъканта на българската действителност, с цялата завист, простащина, фалш и малодушие, които задушават цял един народ.

Може да си повтаряме, че в един свят на мерзавци и на нас е простено да бъдем такива. Ала накрая, когато се появят онези, на които не може да отнемем или проиграем най-ценното – тяхното достойнство и техните способности, полудяваме – защото само честният и смелият човек е необходим човек. А ние просто сме „разнообразявали уличната картина“.

Георги Марков рисува портрета на нашия двойник. Какво ще видим, когато завършеното платно се обърне към нас?“

*

„Граница“ на Капка Касабова

прев. Невена Дишлиева-Кръстева, ИК „Жанет 45“ (2017)

Мария Бабикян: „Капка Касабова ушива един много скъпоценен пачуърк с иглата на магическия (сюр)реализъм, а за конец ползва дъха на всички, изминали няколко крачки по нашите земи, усетили и жилото, и меда. Капка пише за прозрачния, почти невидим воал граница, който докосва България, Турция и Гърция. Мога да усетя уханието на помашките сватби, жарта на нестинарките, цигареното кафене, в което бежанците търсеха спасение, обезлюдените ни селца и вкуса на сълзите ни.“

*

„Стамболов. Биография“ на А. Х. Биман

прев. Вълко Шопов, изд. „Сиела“ (2019)

Радослав Василев: „Книгата описва много от динамиката между русофили и русофоби в края на ХIХ век. Тази книга си заслужава вниманието, тъй като дава яснота по фундаментални въпроси и зависимости при формирането на българската държава.“

„В Стамболов ние виждаме един силен човек, който пази дома си. Посред заговори и съзаклятия, заобиколен с неверни приятели и с явни врагове, често той трябвало да удря бързо и силно. И когато удрял, ръката му била наистина тежка. Най-доброто оправдание на неговата политика е фактът, че противниците му, които дойдоха на власт, като осъждаха тая политика, сега пак нея следват, доколкото могат.“

*

„Сред руснаците“ на Колин Таброн

прев. Маргарит Дамянов, изд. „Вакон“ (2017)

Георги А. Ангелов: „Невероятно описание на Русия и СССР през 80-те години на ХХ век. Пътепис, народопсихология и смазваща култура. Чудесен превод и редакция.“

„Страх ме е от Русия, откакто се помня. Когато бях момче, огромната ѝ територия властваше над картата, която покриваше стената на класната стая. Спомням си, че беше оцветена в бледозелено и беше изкривена от проекцията на Меркатор, така че нейните тундри задушаваха половината свят. Там, където другите страни – Япония, Бразилия, Индия – се надвикваха с въображаеми аромати и цветове, Русия излъчваше само тишина и изглеждаше някак непълна…“

*

The Fire Next Time на Джеймс Болдуин

на английски, изд. The Dial Press (1963)

@alamkara: „Прочетох я тази година и бях удивена колко модерно и актуално звучи, макар да е писана през 60-те години на миналия век. Изключително убедено, безмилостно, но и сърцато писане за най-грозните страни на човека, за структурното насилие и потисничество, които пораждат привидно безкраен цикъл на омраза и агресия; и въпреки че гласът на Болдуин кънти от справедливите обвинения, текстът е пропит с вяра в човешкия потенциал и състрадание.“

*

„Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис

прев. Милена Попова, ИК „Жанет 45“ (2010)

Анелия Костова-Бозгунова: „Книга епос, в която един човек търси себе си и своята полова идентичност през историята на три поколения от своето семейство, през половината земно кълбо, пламъците на Смирна, възхода и падението на Детройт.

„Биологията ти дава мозък. Животът го превръща в разум.“

Това четиво не е за пуритани или хора, които се шокират лесно. Но книгата е голяма, и не просто като брой страници – написана е от човек, който борави брилянтно с думите. Истинско езиково пиршество и великолепен превод на български.“

*

Educated на Тара Уестоувър

на английски, изд. Random House (2018)

@pmihova: „Горещо препоръчам тази автобиографична книга на Тара Уестоувър. Нейният път е от седмо дете на крайни мормони, без свидетелство за раждане, никога неходила на училище – до доктор в Кеймбридж. За религията периферно плюс семейна динамика и еманципацията чрез образование.“

„Всичките тези години на работа и учене бяха с цел да отвоювам за себе си тази единствена привилегия: да виждам и изживявам повече истини от тези, дадени ми от баща ми, и да използвам тези истини, за да конструирам собствения си ум. Стигнах до извода, че способността да оценяваш много идеи, много истории, много гледни точки, беше в основата на това да се самоизградиш...“

*

„Моята орис“ на Паринуш Сании

прев. Людмила Янева, ИК „Жанет 45“ (2014)

Thought Tourist: „Обикновено подхождам с дълбоки съмнения към подобни заглавия. „Моята орис“ звучи като евтина сензация с драматични елементи, но имайки предвид, че авторката е чакала няколко години одобрение за публикуване на книгата от Министерството на културата в Иран и вероятно се е наложило да редактира многократно текста, за да получи разрешение, не ѝ се сърдя толкова за избора.

Книгата е изповед на една жена за най-съдбоносните случки в живота ѝ, обхващащ периода преди, по време на и след Ислямската революция на аятолах Хомейни. За книгата си Паринуш Сании разказва, че е искала да сподели историята на цяло поколение ирански жени, които неочаквано са се оказали в турбулентни времена. „Моята орис“ според личните ми критерии не е литературно изящен роман, но пък е добър ориентир за силата на традициите, за невъзможното пречупване на предразсъдъците и за липсата на свободен избор на жените в консервативните общества.“

*

China Dream на Ма Дзиен

на английски, изд. Counterpoint (2018)

Антония Начева: „Още в предговора авторът пише:

„Тираните на Китай никога не са се ограничавали само да контролират човешкия живот: винаги са се опитвали да влязат в човешкия мозък, за да го премоделират отвътре. Китайската мечта е още една красива лъжа, съчинена от държавата, която цели да изтрие мрачните спомени от съзнанието и да ги замени с щастливи мисли. Десетилетия на индоктриниране, пропаганда, насилие и неистини оставиха китайците толкова изтръпнали и объркани, че хората загубиха способността да различават факт от измислица. Те преглътнаха лъжата, че лидерите на партията са допринесли за икономическото чудо на страната, а не нископлатените работници.

Бесният консумеризъм, окуражен през последните трийсет години, заедно с напомпания национализъм, лежи в сърцето на китайската мечта и превръща китайците в пораснали деца, които са нахранени, облечени и забавлявани, но нямат никакво право да помнят миналото и да задават въпроси. Но работата на писателя е да проучи тъмнината и преди всичко – да каже истината.“ 

Харесва ми свирепостта, която е втъкана в повествованието на Ма Дзиен. Той пише така, сякаш светът утре ще свърши – дръзко, смело и безкомпромисно. „Китайска мечта“ е съвсем кратък, но важен роман. Той е творческото отражение на една отчайваща действителност, която съвсем скоро, със смяна на поколенията, може да бъде упоена и забравена завинаги. Дано успеем в близко бъдеще да го четем и на български.“

*

„Педро Парамо“ на Хуан Рулфо

прев. Емилия Ценкова, изд. „Народна култура“ (1976)

„Дотук бяхме – ѝ казах. – Нямам сили за повече.“ И си отворих устата, за да си тръгне. И тя си тръгна. Усетих как в ръцете ми пада връвчицата от кръв, с която беше закачена за сърцето ми.“

Нева Мичева: „Така една от героините разказва как е отпратила душата си, в „Педро Парамо“ на мексиканеца Хуан Рулфо. Книгата е писана преди 65 години и Габриел Гарсия Маркес не крие, че от нея е заимствал ключа към „Сто години самота“. В 120-30-страничния роман „Педро Парамо“ (напомня ми за моите любими стихосбирки „Антология на Спуун Ривър“ и „Стихотворенията на Сидни Уест“) всички са мъртви, а прозата се чете като поезия (от разтърсващата).

Чета Рулфо на испански, затова и преводът на цитата е мой, на коляно, но книгата е излизала на български поне два пъти и може да се намери на старо в „Книжен пазар“… Не само може, но и трябва, мен ако питате: това е едно от големите литературни произведения на ХХ век и – без да плаши, мами, шантажира емоционално или накъртва с красивички думи – просто и ясно общува със смъртта, тоест и с живота.“

*

„Вечерята“ на Херман Кох

прев. Мария Енчева, изд. „Колибри“ (2014)

Георги Грънчаров: „Сигурно сте срещали някоя от онези книги, които започват уж тривиално, с обикновена житейска ситуация, разказвана дори с твърде много обстоятелственост, а неусетно изсмукват въздуха от помещението и създават вакуум, който те държи в напрежение до самия край…

Покрай темата за едно убийство изплуват умело дозирани въпросителни от дневния ред на съвременното общество – модата на осиновяванията на деца от Третия свят, толерантността, последният писък по гурме ресторантите с био, органик и собствена фермерска продукция, разбирането за историята и жертвите. Херман Кох е сътворил истинска бомба с часовников механизъм, тиктакането на който може да разтърси моралната ценностна скала на всеки читател.“

*

„Бегуни“ на Олга Токарчук

прев. Силвия Борисова, изд. ICU (2019)

Емилия Милчева: „Тази книга е като кълбо конци, дръпнеш някой и тръгнеш нанякъде. Олга Токарчук бяга, връща се, пътува във времето, но главното – не спира пътешествието. Ако спреш – умираш, ако се успокоиш – умираш, ако не питаш – умираш.“

„Нощният мозък е Пенелопа, която през нощта разнищва старателно изтъкания през деня килим на смислите. Понякога това е само една нишка, понякога са повече; сложният орнамент се разлага на началата си – вътък и основа; вътъкът отпада, остават правите успоредни линии, щрихкодът на света.“


Заглавна снимка: © Susan Yin

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Олег Сенцов и изкуството като революционен акт

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/oleg-sentsov/

Не искам децата ми да живеят в държава на роби.

Това пише режисьорът Олег Сенцов в писмо от затвора. Братовчедка му Наталия Каплан прочита думите му, след като приема от негово име наградата PEN/Barbey Freedom to Write 2017.

Олег Сенцов © Antonymon

През зимата на 2013–2014 г. Украйна е разтърсвана от протести. Хиляди украинци излизат на улицата в мащабна вълна от демонстрации, която остава в историята с името Евромайдан. Протестите са провокирани от отказа на тогавашния президент Виктор Янукович да подпише споразумение с Европейския съюз, като вместо това той се опитва да засили руското влияние в страната.

В такова размирно време изгрява звездата на режисьора от Крим Олег Сенцов. След два късометражни филма – „Идеален ден за лов на рибка бананка“ (2008) по едноименния разказ на Джеръм Дейвид Селинджър и „Рогът на един бик“ (2009) – излиза първият му и много успешен пълнометражен филм, „Геймър“ (2011). Ала работата по следващия кинопроект – „Носорог“, е прекъсната, тъй като Сенцов решава да се включи в протестите в Украйна.

Година по-късно събитията от зимата, съпътствани от множество човешки жертви, са само спомен. Крим е част от Русия, а руското правосъдие осъжда Сенцов (автоматично станал руски гражданин след анексирането) на 20 години затвор по обвинения в планиране на терористични атаки. Сенцов е обвинен и в принадлежност към украинската паравоенна националистическа група „Правый сектор“ – твърдение, което е отречено и от режисьора, и от групата. По време на процеса Сенцов се появява със синини и твърди, че е бил подложен на мъчения. Властите отговарят, че нараняванията по тялото му са вследствие на наклонностите му към садомазохизъм.

„Половин час след като сложат чувал на главата ти и те понабият, си готов да се обърнеш срещу всичко, в което вярваш, да признаеш каквото поискат от теб, да въвлечеш и други, само и само да спрат побоя. Но не разбирам какво струват убежденията ти, ако не си готов да страдаш и да умреш за тях. Няма да моля за милост. Всичко вече е ясно. Съдът на окупатори по дефиниция не може да бъде справедлив“, заявява Сенцов в писмо до руския съд.

Генади Афанасиев, основен свидетел по делото, се отказва от показанията си с мотив, че също е бил измъчван – адвокатът му твърди, че е бил подлаган на психическо изтезание и на електрошок. Въпреки това присъдата на Сенцов е потвърдена. Миналата есен Европейският парламент удостои Олег Сенцов с Наградата за свобода на мисълта „Сахаров“. При обявяването на името му всички в пленарната зала в Страсбург стават на крака да го аплодират. През годините множество европейски и американски политици са апелирали за неговото освобождаване.

Демонстрация в подкрепа на Олег Сенцов в Мюнхен, 2018 г. © Wavepainter

Днес случаят на Сенцов е толкова познат на международната общност, че самият той се е превърнал в символ на кризата в Украйна. Това казва в интервю за „Тоест“ Уил Евънс, директор на американската издателска къща Deep Vellum, която през октомври ще публикува книгата „Рассказы“ на Олег Сенцов за първи път на английски със заглавие Life Went On Anyway. „Историята на Сенцов е като разказ на Гогол, който се развива в ХХI в.“, казва Евънс, който смята да изпрати копия от книгата до членовете на Конгреса на САЩ и на Европейския парламент, както и до други ключови за отношенията с Украйна политически фигури. Според издателя интересът е както към самата литературна творба, така и към книгата като политически акт. „Нашата цел е тя да бъде апел за освобождаването на Сенцов и на другите украински политически затворници.“

„Първият път, когато чух за Олег Сенцов, беше, когато филмът му „Геймър“ започна да обикаля международните фестивали. По това време учех руска литература и култура в Университета „Дюк“. Заради интереса ми към съвременната руска култура следя новините от цяла Източна Европа, не само от Русия. След инвазията в Украйна четох за случая със Сенцов в новините и той предизвика любопитството ми. Един от авторите, които издаваме – Алиса Ганиева – живее в Москва и провежда серия от политически протести за освобождаването на Олег и другите затворници. Тя е част от малко движение, чиято работа е изключително опасна. И понеже с нея сме близки и Олег винаги е в мислите ѝ, той се появи и в моите мисли. Когато научих, че е издал книга и украинците търсят издател в САЩ, от Deep Vellum проявихме огромен интерес“, разказва Евънс.

Корицата на предстоящото през октомври английско издание на сборника с разкази на Олег Сенцов © Deep Vellum

Разказите на Сенцов са публикувани на руски език през 2015 г., след като той вече е в затвора. В краткото въведение преводачът на Сенцов ни казва, че „разказите са забавни, едновременно топли и мрачни; те въплъщават и безсрамна емоция, и суха ирония“. Сенцов ни разказва за детството си, за живота в залеза на Съветския съюз и в постсъветските години: „труден живот, който никога не бива да бъде сантиментализиран, но въпреки това има своите красиви моменти, ако знаеш къде да ги търсиш – а Олег знае“.

През май миналата година Сенцов отново влиза в новинарския поток с това, че обявява гладна стачка за освобождаването на задържаните украински политически затворници. След като състоянието му се влошава и е заплашен с принудително хранене, той прекратява стачката. Днес отказва посещения от семейството и приятелите си, защото вижда, че това потиска останалите затворници.

„Говоря с Олег чрез украинския ПЕН клуб и чрез неговия преводач, който живее в Лондон. Предаването на съобщенията в затвора става така: обаждаш се в затвора, записват съобщението на хартия, той го прочита, пише своя отговор, предава го и те го прочитат обратно по телефона. Всичко се цензурира. […] Не знам нищо за здравето му от гладната стачка насам. Сигурен съм, че е жив, но буквално живее в дупка. Политическите затворници в Русия са специфична класа и са третирани различно от останалите затворници. Олег е в затвора с хора, извършили тежки престъпления. Бих искал да знам какви са отношенията му с останалите затворници. Никой от нас не знае“, казва Уил Евънс и допълва: „Искаме да е на свобода. Искаме да живее, да пише, да прави кино, но съм наясно, че той не би бил свободен, ако и останалите украински политически затворници не бъдат освободени. Това е една по-голяма кауза.“

„Олег Сенцов е вторият украински автор, когото издаваме, първият е Сергей Жадан. Слава богу, той не е хвърлен в затвора. Моят интерес като издател е съсредоточен в тази част на света и Олег е специален в много отношения: това е една красива, чисто написана книга с много лични подробности. Ето защо искам да я представим на литературната общност в САЩ“, казва Евънс. В затвора Сенцов е написал нова книга – сборник с автобиографични разкази „Жизня“, който Евънс се надява да публикува на английски език съвсем скоро.

Четения на украинските писатели Андрей Курков, Юрий Дуркот, Виктория Амелина и Сергей Плохий в подкрепа на Олег Сенцов по време на Международния панаир на книгата във Франкфурт, 2018 г. © NearEMPTiness

Може ли литературата и въобще изкуството да се превърне в революционен акт и не само да спаси човешкото достойнство, но и да се бори за истината? Сред застъпилите се за свободата на Сенцов са писатели като Маргарет Атууд и Салман Рушди и актьори като Мерил Стрийп и Патрик Стюарт. Режисьорът Жан-Люк Годар отказва да посети Русия, докато Сенцов не бъде пуснат от затвора, и дори проруски настроеният Никита Михалков призовава за освобождаването му.

„Ние виждаме литературата и книгоиздаването като политически акт сам по себе си, а издаването на преводна литература във времената, в които живеем, и то в САЩ, е директна политическа провокация за много американци и за целия свят. Тъй като търсим истории, които прекрачват границите и събират хората; които ни помагат да разберем не само събитията, но и какво мислят, чувстват, виждат участниците в тях и как превръщат всичко това в разкази“, каза Уил Евънс.

„Предизвикването на политическа промяна чрез изкуството е част от мисията ми и от това, което правим като издателство. Чисто стилистично Олег се вписва като наш автор. Той не е първият ни украински автор, не е първият ни източноевропейски автор, нито е първият ни политически автор. Така че всичко това се вписва в целта, която сме си поставили от издателска гледна точка.“

Защо в крайна сметка американците трябва да ги е грижа за Олег Сенцов, питам Уил. Възможно ли е литературата и разказването на истории да прекрачат границите, които толкова усилено се опитваме да начертаем помежду си? „Това е страхотна книга за живота на един човек. Разказ за израстването в периода непосредствено след разпадането на СССР, за това как един млад мъж от провинцията става световноизвестен режисьор и писател. А американците и въобще хората обичат човешките истории. Ние винаги търсим да съпреживеем персонажите. Лесно е да направиш връзката с Олег. Мястото и ситуацията, в които израства, могат да бъдат открити навсякъде по света. Това е провинциална Америка, това е провинциална Германия – тези отдалечени от културните столици места, където си откъснат от обществото, от социалните и граждански движения. И начинът, по който прекарваш живота си на такива места, не е уникален за Олег, универсален е“, обяснява Уил.

„Олег има изключително рядък глас. Той говори на читателя директно, със сурова искреност, което е освежаващо от литературна гледна точка – без конструкции, без изкуственост, просто животът такъв, какъвто е. Това е книга, която хората трябва да прочетат, защото разказва историята на всеки един от нас.“

Заглавна снимка: Oleg Kuznetsov

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

70 години от „1984“

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/70-godini-ot-1984/

Задкулисно скалъпената война продължава! Заради нея отношението наоколо към чужденците е ужасяващо. Навярно защото тук водещи емоции са страхът и омразата.

Обграден съм от лъжи. Образът на лидера се опазва непокътнат с неистини. Всъщност лъже се за почти всичко. Колкото повече се вглеждаш, толкова повече осъзнаваш, че фигурите на властта се оказват пълна противоположност на това, което би следвало да представляват.

Където и да отида, всяко мое действие бива наблюдавано. Като че ли технологичният прогрес само ограничава човешката свобода. Макар че можеш ли да ограничиш нещо, което почти не съществува?

Ако имаше свобода на словото, за Вас би предал
Един журналист

Океания, 1984 г.

В държавата Океания от антиутопията на Джордж Оруел „1984“ свобода няма. Затова и журналисти не описват случващото се. Но ако можеха, репортажът им вероятно щеше да звучи като съчинения по-горе.

Актуалността на „1984“, публикувана за първи път на днешния ден преди 70 г. в Англия, е неоспорима. Затова можех да подпиша репортажа и със „София/Вашингтон/Лондон, 2019 г.“. Важна е обаче една ключова разлика – колкото и да се възмущаваме, че България е на 111-то място по свобода на словото, все пак през 2019 г. нямаме Министерство на истината. Но невинаги е било така. Което ме кара да се замисля какво ли е било да преведеш и издадеш Оруеловия роман в Народна република България.

Свързвам се с първия и най-известен преводач на книгата на български език – Лидия Божилова-Аройо. Тя споделя спомените си с вълнение. Разказва, че е имала желание да преведе Оруел дълго преди това да се реализира. По думите ѝ през 1984 г. в България излизат множество статии, твърдящи, че едноименният роман на Оруел обрисува капиталистическото общество – нещо, което тя отказвала да приеме. Така поискала да представи на българския читател кой всъщност е Джордж Оруел. През 1984 г. Божилова работи като журналист в Българското радио и иска разрешение да преведе „Пътят към Уигън Пиър“. Отказват ѝ.

Фактът, че си в малцинство, дори че си сам, не означава, че си луд. Има истина, а има и неистина, и ако се придържаш към истината дори когато си сам срещу целия свят, ти не си луд.

В началото на Перестройката Божилова прочита в едно съветско списание, че ще превеждат и издават „1984“ в СССР. Веднага тя прозира възможността книгата да излезе и на българския пазар.

Божилова си припомня, че преводът далеч не е бил лесен. Още повече за неговата времева продължителност допринасят и техническите ограничения на епохата. Така книгата излиза в България през 1989 г. в сп. „Съвременник“ (еквивалентно на времето и мястото на публикуване в СССР). Признава, че когато вижда какво са отпечатали, ѝ се доплаква. „Излезе преди 10 ноември и беше така силно осакатен. Ако сравните с оригинала, това беше гавра. Нагледна илюстрация за „1984“ в действие през 1989-та. Всички по-нюансирани идеологически откъси бяха заменени. Всичко, по което можеше да се познае за какво е писана тази книга, беше отрязано.“ Така първият пълен текст излиза през 1990 г.

А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото – тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина.

За да бъда максимално коректна, следва да отбележа, че първият превод на текста на български е направен в Англия от Петър Увалиев, но не с цел публикуване като книга, а за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода в българската емисия на Радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 г. Предвид особеностите на жанра, и тогава части от текста са съкратени. Любопитно съвпадение е, че и Оруел, и Увалиев, и Божилова в даден момент от живота си работят в Би Би Си.

На въпроса защо днес трябва да четем Оруел, Божилова подчертава, че в неговите книги виждаме колко е лесно да се манипулират хората и да им бъдат отнемани свободите. Тя споделя мнението, че Оруел (с която и да било негова книга) би следвало да стане част от учебната програма „преди всичко заради любовта му към обикновения човек“. Според нея творчеството му е предупреждение за това как трябва винаги да бъдем нащрек срещу популизма и ограниченията.

Най-хубавите книги, осъзна той, ти казват онова, което вече знаеш.

При думите ѝ си спомням, че на 4 април 2017 г. близо 200 независими киносалона в САЩ прожектираха филма по романа „1984“ в знак на протест срещу администрацията на президента Доналд Тръмп. Филмът бе показан тогава и в киносалони във Великобритания, Канада, Швеция и Хърватия. Повод за акцията бе изказване на съветничката на Тръмп, в което тя нарече лъжите на администрацията „алтернативни факти“. Всички новопоявили се покрай управлението на настоящия американски президент думи и изрази няма как да не ми напомнят за новговора в Океания. Според Божилова обаче новговорът е безсилен там, където има свобода на медиите и на изкуството. Преводачката вижда именно свободното изразяване на мнение и законността като механизмите на съвременното общество за справяне с порочните практики, описани в книгата.

Масите никога не се бунтуват от само себе си и никога не се бунтуват само защото са потиснати. Всъщност докато не им се даде възможност да сравняват, те никога няма да осъзнаят, че са потиснати.

Заговаряме за силните образи в романа и в разговора ни неминуемо се прокрадва Големият брат. Замислям се за неговите съвременни кукловоди: от една страна – правителствата, а от друга – големите технологични корпорации. Божилова, която живее в Лондон, споделя, че въпреки множеството камери за видеонаблюдение в мегаполиса тя не чувства нарушено личното си пространство и вярва, че информацията се използва само по предназначение. Като „тревожния въпрос на нашето време“ обаче определя ситуацията с данните, които получават за нас технологичните компании, защото върху тях трудно се упражнява контрол.

Всичко това неизбежно повдига въпроса колко сходна на „1984“ ще бъде 2084 г. „Светът на „1984“ […] не се намира на разстояние от нас във времето – от него ни делят само живите човешки ценности“, пише в предговора на изданието от 1989 г. Ивайло Дичев. Колко ще бъдат „Големите братя“, докъде ще стигнат лъжите (които днес вече дори не наричаме така), ще паднем ли в окови (на технологиите или пък на страха)? Защото антиутопиите са именно това – предупреждение за утрешния ден.

Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.

Всички цитати са от книгата „1984“ на Джордж Оруел, в превод на Лидия Божилова-Аройо.

Заглавна снимка: Кадър от едноименния филм на режисьора Майкъл Радфорд от 1984 г., с участието на Джон Хърт, Ричард Бъртън, Сузана Хамилтън и Кирил Кюсак

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За децата и книгите

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/za-knigite-i-detsata/

В момента тече Пролетният панаир на книгата. Ако мога да бъда откровена, това е най-любимата ми част от годината. Но не заради намалените книги или заради шансовете да се срещнем с различни писатели. А заради хлапетата, които тичат към щанда на детското издателство, в което работя, и викат: „Мамо, моля те, искам книжка!“ Това винаги ме изпълва с една особена надежда.

На фона на панаира и на днешния Ден на детето няма как да не се замисля за ролята на приказните книжки в развитието малчуганите.

За да стигнем до отговора на този въпрос, първо следва да се запитаме какво е приказката. Най-цялостно с тази тема се занимава руският литературен изследовател Владимир Проп в своята монография „Морфология на приказката“. Сравнявайки множество сказания, той установява повтарящи се елементи (31 функции). Разбира се, отделните приказки представляват различна комбинация от тези функции и именно това ги отличава една от друга. Но по своята същност древните легенди, класическите приказки на Андерсен и Братя Грим, та дори и съвременните приключения като тези на Хари Потър имат един общ скелет. Причината за това е, че вълшебната приказка се обляга на древния ритуал на инициацията, чиито корени можем да открием още в земите на Междуречието. А инициацията бележи началото на нов етап в живота, най-често превръщането на детето във възрастен.

Всичко това идва да покаже, че в исторически план приказките са имали строго определена функция – да подготвят децата за порастването им, да ги научат какво е добро и зло. Но за да получим цялостен отговор на въпроса за значението на приказките в детското развитие, следва да напуснем полето на теоретичната литература и да се обърнем към психологията. С общо становище по темата за „Тоест“ излязоха детските психолози Мариела Михайлова-Стефанова и Людмил Стефанов:

Можем да оприличим приказките с плаването в дълбоки води. Когато сме деца, се спускаме главоломно през бързеите на живота. Детството е тази вълшебна, но и страшна страна, където нещата ни се случват за първи път: за първи път сме видели слон, за първи път ни е гонило куче, за първи път някой ни е целунал в детската градина и сме се почувствали засрамени, за първи път сме изстрадали раздялата с мама или сме се плискали щастливи в морето… Нещата, които за възрастните са банални или предизвикват смях, отекват дълбоко в детската душа. И вечер, когато детето си легне, а също и денем, когато някой е свободен да му разказва приказки, душата му се пренася в дълбоките и спокойни води на колективното несъзнавано, където преживяното може да се преработи и да намери правилното си място в психичното пространство.

Затова децата искат да им се разказва една и съща приказка по много пъти. Защото тази приказка по един понякога недоловим за възрастните начин докосва точно това кътче от душата на детето, което е било развълнувано или наранено. Нуждата приказката да бъде повтаряна отново и отново изчезва едва тогава, когато раничката заздравее.

Когато детето започне само̀ да чете книги, то открива историята, която има нужда да съпреживее. В света на книгите често децата се идентифицират с героите, на които искат да подражават в реалността. Насаме с любимата книга, детето чувства сигурност, подкрепа и свързаност. И то свързаност без рисковете и заплахите, които то вижда в реалните човешки отношения. Така книгата се превръща в оазис, където детската душа събира сила, смелост и енергия да експериментира нови поведения и взаимоотношения в живота.

И за да продължим темата, редно е да се върнем към източника на приказките, а именно детските писатели. Петя Кокудева коментира:

Аз съм голям почитател на т.нар. „емоционална грануларност“, с която се обяснява и защо децата имат насъщна нужда тъкмо от четенето и от думите. Идеята е, че колкото повече словесни нюанси имате като запас, толкова по-способни сте да разбирате себе си, да идентифицирате и назовавате чувства и състояния, а същевременно да ги забелязвате у другите.

Ще ви дам пример: масово хората днес, в състояние на някаква радост, използват думата „щастлив“. Само че зад тази радост могат да стоят твърде много различни нюанси: под „щастлив“ може да разбираме „въодушевен“, „в настроение“, „бодър“, „блажен“, „триумфиращ“, „усмихнат“ и доста други. Никоя от тези думи не е еквивалент на другите. И ако мислите за себе си като просто за „щастлив“, на практика давате много оскъдна информация, ограбвате се сам от това да вникнете по-ясно в състоянието си, да го предадете на другите по-конкретно. В резултат на това вие нямате и капацитета да изживеете по-пълно начина, по който се усещате.

Където няма нюанси, където няма детайли, разграничения, пластове, там няма и цялост, няма широта и дълбочина. Затова са нужни книгите на децата – за да ги снабдят още от малки с повече думи-фасетки, с многообразие от лупички, през които да се видят. Защото, съгласете се, увлекателни истории могат да разказват и киното, и картините, и географията, и съседката, в етика и естетика могат да възпитават много други изкуства и полета, но широтата от възможности да се изразите по пълноценен и въздействащ начин – тя идва главно от книгите. Ние работим с езика. Казвам го насред време, в което всичко е или „уникално“, или „специално“ – сякаш не са останали други думи на света.

Неминуемо разговорът ни се насочи и към нейното творчество. За вдъхновението си тя споделя:

Най-често и най-силно още от малка ме вълнува един въпрос: има толкова тъжнотия, тегоба, горчивина в живота и на децата, и на възрастните, не може ли от тази тъжнотия да се направи нещо? Както от парещата коприва се прави вкусна супа; както от острите борови връхчета се прави сладък петмез… Добрите книги това могат – да използват човешката мъка за градиво, да превръщат горчивото в красиво, тъжното в смешно. Да не би животът на Пипи да е сам по себе си много весел? Или на Ийори? Да оставим най-сетне тази инфантилна заблуда, че животът на децата е безгрижен. Не е. Много от възрастните, които ви се усмихват днес наоколо, са ветерани от войната на детството. Бивши деца, преживели смърт, развод, домашно насилие, пренебрегване, бедност… Честно казано, аз пиша за тях – за тези деца и за тези възрастни. (Както казва Джонатан Франзен, „нещастията те правят читател“.)

Детските книги могат неусетно, почти тайно, а така всъщност много естествено и органично, да вградят в представите на детето усещането, че е възможна трансформация. Че тежките метали на отчаянието могат да се претопят и да послужат за изграждане на красива, здрава конструкция. И това не е наивен оптимизъм – наистина се случва! Човек не подозира, че понякога, на дъното на бездната, някой си е забравил батута.

А на въпроса за избора именно на детската аудитория Петя Кокудева отговаря:

Щеше да е хубаво да ви кажа, че имам мисия, кауза, че заниманията с деца имат най-голям смисъл. Само че няма да е истина. Към нещата, които истински обичам, не се насочвам така, стратегически, ами съм движена от необозрими и неразбираеми вътрешни сили. Те са много по-могъщи от всеки съзнателен избор. Нима ако обичаш силно някого, можеш да представиш списък с тиренца защо точно го обичаш? Големите любови, тъкмо защото са много големи, са сложни, противоречиви и необясними. И това е прекрасно.

Така, драги читатели, можем да обобщим, че детските книжки ни помагат да се справяме с трудните моменти в живота и ни учат да бъдем по-добри. На каквато и възраст да сте, каня ви да си припомните любимата приказка. Честит Ден на детето!

Заглавна снимка: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Реформите в Китай и съдбата на едно мое произведение

Post Syndicated from Сюе И-уей original https://toest.bg/reformite-v-kitay-i-sudbata-na-edno-moe-proizvedenie/

Преди няколко месеца за пръв път помолихме китайски писател да напише нещо специално за поредицата ни „Китай отвътре“. Сюе И-уей ни изпрати текст, който пасна идеално на концепцията ни – лична, но показателна история, в която индивидуалната съдба е неизбежно направлявана от големите политически вълнения.

На първо време, това е поредното свидетелство колко рязка промяна настъпва в обществената среда с обявяването на реформите през 1978 г. Много писатели обръщат внимание на това явление, наблягайки предимно на вълната от забранени дотогава произведения на изкуството, която се влива изведнъж в Китай. Би Фей-ю говори за това в своята лекция „Ние сме плод на реформите и отварянето“. Нин Кън също засяга този момент в романа си „Три триота“, където разказвачът си спомня за прочутата пекинска зала, в която за пръв път се изнасят симфонични концерти и се прожектират класически западни филми – „когато влезеш в „Червената пагода“, може да си още от старата епоха, но когато излезеш, вече си напълно нов човек“. Идват времена, в които светът вече не е черно-бял, както го е описвала дотогава маоистката идеология.

Хронологичното есе на Сюе И-уей показва как през всичките 40 години реформите не са съвсем плавни, както може би изглежда на пръв поглед в ретроспекция, а почти през цялото време висят на косъм, движат се „пипнешком през реката“, както казва самият Дън Сяопин, и са застрашавани в различни периоди от различни политически и социални безпокойства. Като например кампанията за „прочистване на духовното замърсяване“, обявена от Дън през октомври 1983 г. именно заради стъписващото навлизане на западни ценности и лайфстайл в годините след обявяването на реформите; тя засяга всичко външно, сторило се застрашително на тогавашните власти – от еротична литература до екзистенциална философия. Или малко по-късната кампания срещу „буржоазния либерализъм“, по време на която продължават дебатите за отношенията между хуманизъм, демокрация, марксизъм и социализъм. И разбира се, клането на площад „Тиенанмън“ през юни 1989 г. – повратната точка, след която, както твърди писателят Ю Хуа, китайската икономика започва скорострелното си развитие, докато твърде малко хора вече се интересуват от въпроса за демократичната свобода.


Сюе И-уей

Сюе И-уей © Личен архив на автора

Може би е късмет детството на едно китайче, предопределено да стане писател, да премине в абсурдистката драма на Културната революция. Но безспорно е късмет две години след спускането на завесата на тази драма, сутринта един ден преди Коледа, детето да бъде събудено от смайващата новина за началото на промените.

Роден съм през април 1964 г. В началото на Културната революция още съм гукал, а в края на 1978-ма бях отличник в гимназията. И вече изпитвах силно влечение към литературата.

През току-що отворената пролука към западната цивилизация не само че за пръв път чух стиховете на Пушкин и Петьофи, но мярнах и пламъците на модернистката литература и екзистенциалната философия.

В деня преди Коледа водещата новина от високоговорителите мигновено наруши обичайното неделно утринно спокойствие. Тя беше за успешното приключване на Третия пленум на XI Централен комитет в Пекин и до ден днешен ми се струва смайваща. След нея „класовата борба“ се оттегли от сцената на китайския живот, а в центъра ѝ застана „икономическият градеж“. Така се вдигна завесата на една нова пиеса – изстрадалият Китай официално навлезе в епохата на реформите и отварянето.

Първото десетилетие от реформите съвпадна точно с формиращите години от живота ми. Ако използвам думите на Сиймъс Хийни, житейският ми път и литературното ми развитие по това време се „римуваха“ с историята на китайските реформи.

Например през октомври 1983 г. кампанията за „прочистване на духовното замърсяване“ предизвика първия психичен срив и първото бягство в живота ми, което, макар и реално продължило едва седмица, фиксира „бягството“ като основен мотив във всички мои произведения. Или началото на 1987 г., когато политическата кампания срещу „буржоазния либерализъм“ ме подтикна към по-радикално мислене относно конфликта между индивид и общество и задълбочи симпатията ми към „другостта“, което остави голям отпечатък върху творчеството ми.

След дипломирането ми през лятото на 1985 г. започнах работа в търговския отдел на Хунанския институт по електроника в родния ми град Чанша. Тази дейност беше в пълно съзвучие с университетската ми специалност и в пълно противоречие със собствените ми интереси.

И така, избягах още веднъж, завърнах се скришом в Пекин и в аудиториите на бившия си университет завърших първата си повест. Това беше автобиографична творба, в която главният герой е студент, запален по поезията, млад творец със същата душевност като моята. В столицата далеч от дома той води живот наопаки: денем спи, за да отблъсне посредствения свят, а нощем, буден и тревожен, търси истината и светлината сред мрака.

Съвременната китайска литература, която също като реформите се движеше „пипнешком през реката“, се държеше настрана от такива бунтарски персонажи. През следващите две години и половина повестта ми се люшкаше с политическия вятър от редакция на редакция, докато не дойде август 1988 г., когато се появи на челно място в списание „Писател“.

Научих новината за публикуването на дебютната ми творба ми някъде в началото на лятото на 1988 г., но заради преживелиците през последните години все още не смеех да повярвам, че тази новина ще се превърне в истина, която ще издържи проверката на практиката (статията „Практиката е единственият критерий за проверка на истината“, публикувана на 10 май 1978 г. във вестник „Гуанмин жъбао“, беше един от първите сигнали за предстоящото настъпване на реформите).

За да отблъсна тревогата на чакането, опитах да се парализирам с преработване и така завърших първия си роман. В самото начало заглавието му беше „Аматьор философ“, но малко преди публикуването го промених на „Изоставяне“. Това също е автобиографично произведение, този път във формата на дневник, съставен от екзистенциалните размишления, житейските наблюдения и самобитните литературни писания на главния персонаж. Хаосът в света изпълва този млад човек с ужас и тревога, подобно на героите на Кафка. Писането му предоставя временно бягство и краткотрайно спокойствие, но не и окончателно освобождение. Накрая той все пак избира да избяга, или по неговите думи, да „изчезне“.

За щастие, успях да завърша този роман през лятото на 1988 година. Запознатите с историята на китайските реформи добре знаят, че 88-ма беше критична за Китай: на обществено равнище ескалираше недоволството и непоносимостта на обикновените хора срещу все по-високите цени и все по-ширещата се корупция вследствие на промените в икономическия модел на страната; а на политическо равнище противоречието между про- и антиреформистките фракции във властта беше нараснало почти до степен на открита вражда. Към края на 88-ма чувството на безпомощност и тегнещо нещастие бяха изпълнили всяко ъгълче на китайския обществен живот. Постепенно осъзнах, че това сигурно е последната възможност бунтарско произведение като „Изоставяне“ да види бял свят в Китай.

Романът излезе през април 1989-та. Всички редактори, които бяха прочели ръкописа или пилотните екземпляри, предричаха, че той веднага ще предизвика сензация в Китай.

Една седмица след двайсет и петия ми рожден ден отидох в издателството, за да взема авторските си бройки. Беше точно денят след публичното обявяване на новината за смъртта на бившия генерален секретар на ККП, реформатора Ху Яобан. След като излязох от издателството, подкарах колелото си край речната дига в посока към моста „Мусиди“, а в главата ми бликаха мисли за сензацията от романа, който още лъхтеше на мастило върху задния багажник на велосипеда ми.

Внезапно от далечината се разнесоха скандирания. Гласовете се приближаваха все повече и повече… Когато стигнах моста, видях как от университетския район се задава гръмогласно шествие. Вперих замислен поглед в превъзбудените студенти. Това е най-противоречивата за мен гледка през четирийсетте години от началото на реформите досега – от една страна, наясно бях, че е настъпило най-важното историческо събитие, през което нашето поколение писатели трябваше да премине; от друга, имах беглото предчувствие, че независимо какъв ще е завършекът на това историческо събитие, след него този Китай, в който „Изоставяне“ може да предизвика сензация, щеше да се превърне в история.

Като повечето хора и аз разбрах за завършека на събитието едва на 4 юни сутринта от западните радиостанции. А предчувствието ми съвсем скоро се потвърди – всички промоционални дейности за „Изоставяне“ бяха прекратени. Първоначално плануваните за публикация отзиви бяха отменени „с оглед на текущите обстоятелства“ (и до днес пазя ръкописа на отзива, който щеше да излезе във вестника на английски China Daily, издаван от Отдела за разпространение на информация към ЦК на ККП). „Изоставяне“, наречен от известния учен Джоу Гуо̀-пин „нашия Чужденецът“ не само че не предизвика предвидената от всички сензация, а след няма и два месеца от излизането му напълно изчезна от полезрението на съвременната китайска литература.

Година и половина след изчезването на романа ми написах повестта „31 декември 1989 г.“ (публикувана през декември 1990 г.), в която историята се развива на фона на „летните събития“ на „Тиенанмън“. Така наруших табу номер едно през следващите трийсет години, което ми навлече големи неприятности и аз самият изчезнах от полезрението на съвременната китайска литература.

След време в едно уединено кафене в Гуанджоу редакторът на повестта си спомни за напрежението, на което той лично и цялата редакция били подложени от страна на специалните служби след публикуването на повестта. Той също свърза литературната ми кариера с историята на реформите и отварянето – каза, че ако не била „южната обиколка“ през 1992 г., с която Дън Сяопин затвърди реформистката линия сред местните ръководители и реално обърна посоката на китайската политика, с мен е щяло да се случи нещо много по-сериозно от просто „изчезване“ от полезрението. И до днес тази негова мисъл ме кара да потръпвам.

И през ум не ми беше минавало, че китайските реформи ще дадат втори шанс на моя литературен живот. След цели пет години изчезване започнах да действам за завръщането си в литературата. През 1997-ма най-ранният и най-известният от разказите ми от цикъла „Шънджънци“ – „Шофьор на такси“, излезе в най-престижното китайско литературно списание, до което преди двайсет години често бях пращал ранните си ръкописи.

Тогава се случи нещо още по-неочаквано. Една привечер в края на 97-ма ми се обади приятел, който ми каза да изляза да си купя вестник „Нанфан джоумо“. В последния брой за годината пишело за мен. Веднага изтичах за вестника и когато го разгърнах, погледът ми попадна на популярната колонка „Интервю със специалист“, където в този брой беше поместен разговор с професор Хъ Хуа̀й-хун от Философския факултет на Пекинския университет. В самия край го молеха за препоръки към читателите и известният учен, освен доста популярната вече „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг, посочваше и една почти напълно неизвестна книга. Според него това беше един от едва трите философски романа в съвременната китайска литература. Открил го случайно преди година в Шънджън – люлката на китайските реформи. Професорът признаваше, че самият той едва не изпуснал този „добър роман“. Поставянето на неизвестно произведение като „Изоставяне“ до „Светът от вчера“ незабавно предизвика интереса на интелектуалците.

Три месеца по-късно излезе брой на „Нанфан джоумо“, в който заглавната статия беше мой текст за историята около публикацията на „Изоставяне“. По това време тази страница беше една от най-следените сред китайската интелигенция. Последваха още отзиви от критици в този и в други вестници из цялата страна. Не закъсняха и академичните статии. А през юни 1999 г. беше издадена преработена версия на „Изоставяне“. Дори не си бях въобразявал, че първият ми роман ще бъде съживен по такъв начин след деветгодишна смърт. Това е чудото, което реформите и отварянето направиха за моя литературен живот.

И това не беше краят на „Изоставяне“. Дванайсет години по-късно три шанхайски издателства изявиха желание да направят преиздания на книгите ми. По това време езиковият ми усет вече беше претърпял голяма промяна и стилът на дебютния ми роман ми се струваше нетърпим, заради което пренаписах него и почти всички останали свои произведения. Новите преработени издания излязоха през май 2012 г. През ноември същата година „Изоставяне“ попадна в списъка „Десетте най-добри книги за годината“, една от най-престижните литературни класации, която се съставя от литературоведи и издатели от цялата страна и се обявява в Шънджън. (Две години по-късно в нея попадна и романът ми „Празното гнездо“ и така станах единственият писател, присъствал двукратно в една от най-показателните за реформите книжни класации.)

Според много хора всичко това е станало възможно единствено заради реформите. На тях се дължат и все по-засилващото се медийно внимание, и още по-важното – читателското доверие към мен. Оказа се, че произведенията ми, особено „Изоставяне“, в което главният герой е писател, силно са повлияли на много млади писатели, израснали в годините на реформите, и за тях аз съм „писателският писател“. Без реформите такъв един „странник“, който никога не е членувал в официални институции като Съюза на китайските писатели, в никакъв случай не би могъл да окаже такова влияние.

През март 2017 г., почти 40 години след обявяването на реформите, романът „Изоставяне“ беше преиздаден за пореден път. Един критик подметна шеговито, че тази „стара книга“ е непрекъсната „новина“. Без съмнение, ако не се бяха провели реформите, не само че нямаше да я има тази непрекъсната „новина“, а и самата „стара книга“ изобщо нямаше да съществува. В този смисъл „Изоставяне“ може да послужи като своеобразно свидетелство за епохата на реформите, за всичките неравенства и обрати, с които са пълни тези 40 години история. Странната съдба на тази книга свидетелства и за това, че китайските реформи още не са приключили.

Ето защо Китай трябва да продължи да се реформира и отваря. Само така чудната история на „Изоставяне“ ще може да продължи и само така китайската литература ще създаде още повече чудеса.

Заглавна снимка: Книги за социално-политическата теория на Дзян Дзъмин (председател на Китай от 1993 до 2003 г.), наречена „Трите представителства“, според която ККП винаги е била представител на най-напредналите производителни сили, на най-напредналата култура и на основните интереси на мнозинството © Wikipedia

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човек в нечовешки условия. Разговор с Олга Громова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-olga-gromova/

В началото на тази седмица на български език излезе повестта „Захарното дете“ от Олга Громова (изд. „Точица“, в превод на Здравка Петрова).

Писателката Олга Громова записва със свои думи автобиографичния разказ на Стела Нудолская, която прекарва детството си в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век в Съветския съюз. Внезапно изтръгнато от топлия и радостен свят на семейството, детето споделя с майка си суровостта на ГУЛАГ и изгнаничеството, но и упорството да запазиш духа си, да не се превърнеш в роб. Книгата е отличена с престижния знак на мюнхенската библиотека White Raven.


Марин Бодаков: Кои според Вас са предимствата на една литературна творба в сравнение с едно историографско съчинение?

Олга Громова: Строго казано, историческият труд и художественото произведение на историческа тема са толкова различни неща, че е сложно да говорим за предимства. Те имат различни цели и различни начини за постигането на тези цели.

Всеки строго исторически труд представлява изучаване на събития и изводи от тях въз основа на автентични документи. Историкът вижда първо документите, артефактите и вече от тях – картината на епохата. А художественото произведение носи в себе си преди всичко историята на конкретен човек в условията на неговото време. Дори великите романи епопеи съдържат в сюжетната си основа история на конкретни хора и вече чрез тях – образа на епохата.

Но ако сметнем условно, че цел на двата жанра е получаване на обща представа за една или друга епоха, за събития, случили се еди-кога си еди-къде си – за човек, несвързан професионално с историческата наука, ще бъде по-лесно да възприема епохата чрез конкретни съдби и емоционално включване в събитията. Това включване се постига чрез създаването на образите на героите, на техните характери и действия. Авторът на едно художествено произведение на историческа тема така или иначе създава образа на епохата, па макар и в неговия най-частен вид – като показва само бита или само отношенията на хората, обусловени от времето.

Историографията сама по себе си е нещо извънредно интересно. Но за да усвояваш масив от исторически документи или сериозни исторически трудове, като при това поемаш в себе си духа на епохата, разбираш как са живели хората, какво са чувствали, и най-важното – за да разбираш за какво ми е това на мен, читателя от днешното време, все пак е нужна сериозна подготовка. Да се занимаваш с такива масиви документи не е лесна работа.

Опознаването на епоха чрез историята на човек – реално разказана от очевидец или художествено обработена, или дори изцяло измислена от автора, но опираща се на реални събития – е именно онова, което може да доведе читателя до следващата стъпка: изучаването на исторически трудове по темата, издирване на документи и артефакти. Така че аз по-скоро бих говорила не за предимства на едното пред другото, а за това, че художественото произведение дава емоционалното възприятие за епохата, съпреживяването, следвано от познанието.

МБ: От колко точно памет и от точно колко забрава за политическите и социалните катаклизми се нуждае човек, за да продължи своя път?

ОГ: Всеки човек иска да забрави тежките или неприятните страници от живота си. Вероятно и всяка страна го иска. Много хора смятат, че ако децата познават само най-хубавите или най-героичните страници от миналото на своята страна, те повече ще се гордеят с нея и ще израснат като истински патриоти. Но това крие две опасности.

Първата. За да може да разбира случващото се в съвременния живот, човек трябва да знае какво има зад гърба му: та нали нито една историческа епоха не изниква „от въздуха“, от само себе си. Тя непременно израства от вече случилото се. А ако не знаем какви са били най-тежките и дори позорни събития в нашата страна, ние рискуваме да не забележим завръщането на нещо подобно.

И втората. Човек, който не е живял в далечни за него времена, може да бъде съпричастен на героите на художествени произведения за онези епохи, да разбере какво именно е довело до техните трагедии, до техните победи… Това е много важно – да умееш да си съпричастен не само на съвременниците си, не само на хората около теб. За да може, израствайки, да вижда своя път, човек трябва да разбира кое от кое произлиза в обществото и кое е давало на хората от миналото сили да остават хора, или обратното – кое ги е водило към нечовешки постъпки. Как ще разбереш това, ако знаеш само за победите и постиженията?

Въпросът не е в количеството памет или забрава, а какви цели се съдържат и в едното, и в другото. Тук е важен не фактът на забравата или отхвърлянето на едно и възвеличаването на друго, а умението да опознаеш и едното, и другото и да си направиш изводи. Ако цел на изучаването на „лошите“ страници от историята, не щеш ли, стане унизяването на народа – това е явно пресилено и вредно, защото един обиден и унизен човек (и народ) не е способен да съзидава. Но възпитаването в идея за превъзходство на твоята страна над други също е вредно. Неотдавнашната история на ХХ век е потвърждение за това.

МБ: За съвременното дете, поне в България, всичко преди раждането му е поставено на една и съща времева плоскост – няма особена разлика между 1943 и 1913 година… Така ли е и в постсъветското културно пространство? Какво днес е наследството на Великата отечествена, на Втората световна война – и кой се интересува от това наследство?

ОГ: Струва ми се, че това е обичайно явление за всички деца не само през нашия век и не само в постсъветските страни. Когато аз бях ученичка, Втората световна война беше три пъти по-близо до нас, отколкото до днешните ученици; виж обаче, събитията от първата половина на ХХ век бяха толкова далечни за нас, колкото и битките през ХVІІ век или началото на християнството. Войните и трагедиите на ХХ век не могат да бъдат близки на днешните деца толкова, колкото са на техните прабаби и прадядовци. Това е нормално. Ако ние искаме децата да имат представа за целия драматизъм на събитията от онази епоха, добре е да се върнем към разговора за художествената литература. Именно тя, както и изучаването на историята на страната чрез историята на нашето семейство ще дадат онзи емоционален заряд, който може би ще доближи детето до далечни за него времена.

Корицата на книгатаМБ: Днес политическото махало се люшва вдясно. Може ли романи като „Захарното дете“ да ни имунизират срещу нарастващата нормализация на политическото и идеологическото насилие?

ОГ: Много искам да се надявам. Колкото повече правдиви и емоционално наситени истории за тоталитарното общество, войните и „превъзходството“ на едни хора над други (където и да се случва това) прочетат нашите деца, толкова по-малък ще е рискът те да пожелаят повторението им. Разбира се, литературата е капка в съвременното море от информация, но нали морето е образувано именно от капки? Остава само да вярваме, че нищо не вършим напразно и там са и нашите капки.

МБ: Има ли разлика между реакциите в чужбина и реакциите в Русия спрямо Вашата книга?

ОГ: Труден въпрос. Всъщност да, има. Тя е следната. В Русия повестта се възприема повече като историческа. И тези сравнително неотдавнашни събития още са болезнени в паметта на потомците, за тях все още се спори. И родители, и педагози често виждат в тази книга в по-голяма степен историята на страната, отколкото характерите на героите. А виж, в Белгия например, на моя въпрос „Защо тази книга е нужна на белгийския читател, в страна, която сякаш никога не е преживявала нещо подобно?“ отговориха така: за тях тази книга е за устояването и възпитаването на човек в нечовешки условия. А че тези условия в случая са се оказали съветският терор – това е просто вариант на историческия фон. Той можеше да бъде и друг, например съдбата на евреите при фашизма или трагедията на гражданската война на Балканите – не е толкова важно. Проблемът е същият: човек в нечовешки условия.
А има една страна, в която ентусиасти историци много искат да издадат „Захарното дете“, но властите в нея смятат, че всичко свързано със соцлагера трябва да бъде забравено. Какво пък… тяхно право.

МБ: Кои сцени от „Захарното дете“ бяха за Вас най-голямо изпитание в морален план? А в естетически?

ОГ: В морален план голям, дълго и трудно решаван проблем беше да оставя ли сюжета за момчето, изядено по време на глада (в главата „Южаките“). Тази история я имаше в спомените на моята истинска героиня, но аз дълго се колебах да я опиша ли в повестта. Самата Стела преработи историята на момиченцето в лагера (главите „Изпитания“ и „Атаман“) във формат на повест, когато реши, че от мемоарите ѝ трябва да се направи повест. Така че въпрос „Да включвам ли тази история, или да не я включвам?“ за мен не възникна, аз само редактирах текста. Много трудно се оказа да намеря вярната реакция на героинята на изключването ѝ от пионерската организация. В спомените нямаше нищо по въпроса, а нали в тази ситуация хората може да се държат различно. С мъжа ми много дълго търсихме варианти на поведението ѝ, като имахме предвид характера на истинската Стела, каквато ние я познавахме. Та това е било сериозно морално изпитание за героинята. А както се оказа – и за мен.

Историята за еврейското момиченце Фрида аз си спомних неочаквано. Фрида не фигурира в живота на Стела, преди време ми я бе разказала друга жена. Тази част от главата написах след всички други и тя не намери веднага своето място в повестта. За мен тя е много важна.
А емоционално и естетически ми е много скъпа сцената, в която майката и Стела пеят уж за баща ѝ на неговия рожден ден. Много исках да направя повест повече за любовта, отколкото за страданията, именно от това се роди тази сцена. Тя не беше голямо изпитание, но дълго не можех да намеря каква да бъде – главата за таткото, който не е с тях.

МБ: С коя книга, Ваша или чужда, читателят следва да продължи, след като се запознае със „Захарното дете“?

ОГ: Ако говорим именно за историята на ХХ век в СССР, може би с повестта на Олга Колпакова „Пелинова елха“ и после с романа „Децата на Арбат“ на Анатолий Рибаков. Ако ли пък става дума за „общоморалните“ проблеми в ситуацията „човек в нечовешки условия“, сега ме занимава темата „приятел и враг по време на война“. Вече дълго и мъчително пиша повест за това. Много важна и трудна тема е, защото във военно време невинаги онзи, който е от другата страна, е непременно враг, а човекът до теб – приятел. Дали ще се получи – засега не знам.

МБ: Един класически въпрос: Кой днес в Русия живее добре?

ОГ: И отговорът е класически: онзи, който не иска да мисли, а иска само да притежава, известно време живее по-добре – да, но после какво? А онзи, който живее на принципа „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, живее скромно и невинаги лесно… но колко е прекрасно да правиш това, което смяташ, че е добро!

Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от руски – Здравка Петрова.


Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на книгата на Clavis Publishing

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Невъзможната дискусия за Прехода

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/nevuzmozhnata-diskusiya-za-prehoda-ivan-kostov-kniga/

Автори: Владислав Севов и Лина Кривошиева

Трийсетте години от началото на Прехода са добър повод за подреждане на пъзела от спомени и знания, придобивани през годините. Както и за „оформяне на оценката“ поне за първото бурно и мътно десетилетие. Затова книгата на знаков политик като Иван Костов, озаглавена „Свидетелства за прехода“, бе обречена на успех. Само че мащабите на успеха очевидно не бяха очаквани. Дори издателите обявиха втори тираж в спешен порядък дни след премиерата. Многолюдните представяния на книгата, часовете чакане за автограф… всичко това трудно се вписва в наложената през годините представа за ненавиждания като политик и несговорчивия като човек Иван Костов.

Може би причина за огромния интерес е и жаждата за разговор по същество, за рационалност и аргументиран разказ – дори на подсъзнателно ниво всички чувстват, че те напълно липсват от години в политическия живот у нас.

Затова попитахме хора, дошли на представянето на книгата в Пловдив, какво предизвиква интереса им към мемоарите на противоречива личност за противоречив период.

Мисля, че в книгата ще има интересни неща. За някои от тях аз имам свое мнение, но искам да го съпоставя с неговото, за да видя къде е истината. Тя може би е някъде по средата или е това, което той казва, защото все пак той е в основата на този Преход. […] Човек, когато чете каквато и да е книга, участва. Има един вътрешен диалог, който се осъществява между автора и човека, който я чете. Може би тази книга ще отговори на някои въпроси, на които все още не съм намерил отговор. 
В „Синята крепост“ [Пловдив] е разбираем този интерес. От друга страна, знаем, „за всичко е виновен Иван Костов“… Е, нека да видим за какво! Как е видял той нещата… 
Аз съм с резерви към книгата, защото първата работа на Иван Костов, ако беше истински демократ, желаещ промените, беше да въведе закон за лустрацията. А той няколко пъти го отказа…   

Необичайно е още, че дискусиите, които се очакваха след такава книга, все още не се провеждат. Като се изключат няколко задочни подхвърляния между автора и бившия главен прокурор Филчев или бегли провокации от определени медии при срещите с читатели. Жестове, които засега само подчертават липсата на същина в говоренето за политика и близко минало у нас.

Повече вижте във видеоматериала.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

2018-07-10 “Proofs and refutations” на Имре Лакатош

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3389

Тия дни прочетох “Proofs and Refutations” на Имре Лакатош (Imre Lakatos), унгарски математик и математически философ.

Книгата ми хареса много, понеже ми показа процесът на развиване на една теорема и доказателствата ѝ, пътят по който се е стигнало до нея (или терминът може би е ориентираното дърво, не точно път, понеже има и доста от задънените улици). За разлика от повечето ми учебници по математика, книгата ми дава идея защо дадено доказателство се развива по този начин, защо са избрани тези дефиниционни множества и други начални моменти, и въпреки формалното обяснение да покаже практическото/разбираемо такова.
(един учебник с толкова информация вероятно щеше да е около 5 пъти по-дебел, но щях да го чета с удоволствие)

Като погледна назад към коя математика ми е останала в главата и коя не, разделителят в общи линии изглежда като да съм си отговорил на въпроса “защо” (я има|се ползва), понякога и “защото е тривиална”. Голяма част от останалото е отказало да ми се лепне в главата, и понякога ми се е налагало по-късно да се ровя в него и да се опитвам да разбера, когато ми е трябвало (и когато много често съм се спирал на изцяло приложната му страна, без да задълбавам (полета на Галоа) , или просто да придобия бегла представа (решетки, които още не мога да докарам до някакво интуитивно ниво)).

Остават разни интересни въпроси:

– Грешно ли се преподава математика? Явно не съвсем, при условие, че една прилична част все пак съм я научил (и ако трябва, мога да си изведа формулата за решение на квадратно уравнение, например). Дали може да се подобри по смислен начин?
– Ако хората имат нужда от повествование (narrative, разказ), за да запомнят/схванат нещо, това дали не е бъг в главите ни, който трябва да оправим, или нещо, от което трябва да се възползваме?
– Някой да знае учебници, които обясняват по този начин различни математики? Не говоря за безумно глупавите от типа на “head first statistics”, а някакви, които могат да опишат процесът на извеждане на текущата теория, причините за това и по какво се работи в момента, може би комбинация от математика и история (без премълчаванията, за които Лакатос пише)?

Интересно също кои са наследниците на Лакатош. Карл Попът му е предшественик, но да речем, че неговите идеи достатъчно са се просмукали в каквото друго съм чел, и ми е интересно какво ново (и смислено) има в областта в последните 50-тина години…

p.s. ако някой знае къде има книгата на Лакатош на български, да ми пише, има някакви хора, на които искам да я дам и които няма как да я четат в оригинал.

Закон за развитието на академичния състав в РБ – с измененията от 2018

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/04/acad_law_amendm/

В Държавен  вестник,  бр.30 от 3 април 2018 г. са обнародвани измененията в Закона за развитие на академичния състав в РБ.

Ето актуалният текст на закона.

За отбелязване е новият чл.2б – в който има препратка към правилник за прилагане на закона и още една – към правилниците на висшите училища, които могат да определят и допълнителни изисквания.

Чл. 2б. (Нов – ДВ, бр. 30 от 2018 г., в сила от 04.05.2018 г.) (1) Кандидатите за придобиване на научна степен и за заемане на академичните длъжности “главен асистент”, “доцент” и “професор” трябва да отговарят на минимални национални изисквания към научната, преподавателската и/или художествено-творческата или спортната им дейност, определени в този закон, наричани по-нататък “минимални национални изисквания”.
(2) Минималните национални изисквания са съвкупност от изисквания, всяко от които се определя чрез числовите стойности на един или няколко обективно измерими показатели, съотносими към съответната научна област и/или професионално направление, като:
1. наукометрични показатели, които отразяват научните резултати и техния отзвук в научната литература, и/или показатели, които отразяват измерими постижения в художествено-творческата или спортната дейност, като: брой авторски монографии, брой публикации в реферирани и индексирани издания, брой глави в книги, брой студии и/или обзори, брой цитати без автоцитати в реферирани и индексирани издания от други автори на публикациите на кандидата, брой подадени заявки за международни патенти, брой подадени заявки за национални патенти, брой издадени международни и/или брой национални патенти, брой изнесени доклади – включително пленарни и поканени, на научни конференции, получени отличия и награди във връзка с научните, художествено-творческите или спортните постижения на кандидата, брой участия в научни и/или организационни комитети на международни конференции, участия като редактор или като член на редакторския колектив в реферирани и индексирани издания, брой ръководени успешно завършени научни проекти от кандидата в областта на съответната научна, художествено-творческа или спортна дейност или участия като член в тях, брой авторски изложби, брой авторски филми, брой излъчени авторски радио- и/или телевизионни предавания, брой изнесени авторски концерти, брой написани партитури и други сходни постижения, и други авторски права;
2. показатели, които отразяват измерими академични резултати в преподавателската дейност, като: брой защитени под ръководство на кандидата дисертации за придобиване на образователната и научна степен “доктор”, брой въведени нови лекционни курсове, брой разработени нови упражнения за лекционни курсове, брой издадени учебници в чужбина, брой издадени учебници и/или учебни пособия в Република България, включително електронни учебници, ръководство на магистърски и/или бакалавърски програми и други сходни академични постижения в преподавателската дейност.
(3) Минималните национални изисквания по ал. 2 по научни области и/или професионални направления за придобиването на всяка научна степен и заемането на всяка академична длъжност се определят в правилника за прилагане на този закон въз основа на група показатели измежду показателите по ал. 2 и се изразяват в минимален брой точки, които трябва да получи кандидатът в съответствие с индивидуалните си резултати по тези показатели.
(4) Кандидат, получил не по-малко от минималния брой точки за съответната научна област или професионално направление и за съответната научна степен и академична длъжност въз основа на индивидуалните си резултати по показателите по ал. 3, отговаря на минималните национални изисквания. Минималният брой точки и редът за изчисляването им се определят в правилника по ал. 3 за всяка научна област и/или професионално направление и за всяка научна степен и всяка академична длъжност.
(5) Висшите училища и научните организации могат да определят в правилниците си и допълнителни изисквания към кандидатите за заемане на академичните длъжности при спазване на този закон и на правилника за прилагането му.
Членовете на научното жури също трябва да отговарят на изискванията на чл.2б, ал.2 и 3. (член 4, ал.4)
Рецензиите и становищата, резюметата на рецензираните публикации и авторефератите се публикуват на публичен достъп на интернет страницата на висшето училище или научната организация на български език и на един от езиците, които традиционно се ползват в съответната научна област. (член 4, ал.13)
Не става ясно чие е задължението рецензиите и становищата да се представят и на чужд език. И как това ще се отрази на разходите за защитата.
Чл.2б, ал.2 и 3 се прилага съответно и за придобиване на научни степени. Образователната и научна степен “доктор” се придобива от лице с образователно-квалификационна степен “магистър”, което отговаря на минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3.(член 6, ал.1) Научната степен “доктор на науките” се придобива от лице с образователна и научна степен “доктор”, което отговаря на минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3.(член 12, ал.1)
За придобиване на  академичната длъжност  “доцент”  и “професор”  е необходимо кандидатът да има образователната и научна степен “доктор”, която за специалностите от регулираните професии трябва да бъде от същата специалност.

Има и редица разпоредби срещу плагиатство. Както вече писаха колеги, не е ясно как констатирането на плагиатство и/или недостоверност на предоставените научни данни   се съотнася с разпоредбите на Наказателния кодекс.

Съд на ЕС: Максимилиан Шремс може да предяви индивидуален иск срещу Facebook Ireland в Австрия

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/01/26/fb_schrems/

На 25 януари 2018 Съдът на ЕС се произнесе по дело С-498/16 Maximilian Schrems/Facebook Ireland Limited по преюдициално запитване. Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Maximilian Schrems, с местоживеене в Австрия, и Facebook Ireland Limited, със седалище в Ирландия, относно искания за установяване, за преустановяване, за информация, за предоставяне на отчетна документация и за плащане на сума от 4 000 EUR, във връзка с личните профили във Facebook на г‑н Schrems и на седем други лица, прехвърлили му правата си, свързани с тези профили.

Максимилиан Шремс е австрийски студент, сега вече докторант по право,  завел дело за защита на личните данни във Фейсбук – което по-късно доведе до обявяване на невалидността на споразуменията ЕС-САЩ за личните данни (Safe Harbor).  По -късно ЕС и САЩ въведоха нов механизъм  –  “щит за защита на личните данни между ЕС и САЩ”  (Privacy Shield).  Шремс  смята, че мерките в рамките на щита отново не са адекватни за защитата на данните на гражданите на ЕС, в частност относно Facebook и програмата за събиране на данни на Prism на NSA чрез Facebook. Шремс се обръща към Ирландския орган за защита на личните данни,   който от своя страна внася въпроса в Ирландския Върховен съд – вж решението на Ирландския ВС.

Паралелно пред австрийски съд Шремс по същество твърди, че ответникът Facebook  е извършил редица нарушения на разпоредби относно защитата на данни. Шремс иска  да се установи  самото качество на ответника като доставчик на услуги и задължението му да следва указания;  недействителността на договорни клаузи от условията на Facebook;   преустановяване на използването на данните му за свои цели или за целите на трети лица;  информация за използването на данните  и  отчетна документация. Нещо повече – Шремс твърди, че представлява и седем други потребители на Facebook от различни държави със същите искания.

В Австрия възникват въпроси дали Шремс има статус потребител – ако ползва FB за професионални цели, може ли да представлява други лица и каква е подсъдността.

Преюдициалните въпроси

ВС на Австрия пита:

1)      Трябва ли член 15 от Регламент (ЕО) № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че „потребител“ по смисъла на тази разпоредба губи това качество, когато след сравнително дълго ползване на личен профил във Facebook във връзка с реализирането на правата си това лице публикува книги, чете лекции, в някои случаи и срещу заплащане, управлява интернет сайтове, събира дарения за реализирането на правата и многобройни потребители му прехвърлят правата си срещу уверението, че той ще сподели с тях евентуално спечеленото, след приспадане на процесуалните разноски?

2)      Трябва ли член 16 от Регламент (ЕО) № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че потребител в дадена държава членка може едновременно със собствените си права, произтичащи от потребителска сделка, да предяви в съда по местоживеенето на ищеца и права със същата цел на други потребители с местоживеене:

а)      в същата държава членка,

б)      в друга държава членка или

в)      в трета страна,

ако правата на тези лица, произтичащи от потребителски сделки със същия ответник в същия правен контекст, са му прехвърлени и ако сделката по прехвърляне не попада в обхвата на професионална или търговска дейност на ищеца, а служи за общото реализиране на правата?“

Решението

По първия въпрос:

40      Всъщност тълкуване на понятието „потребител“, което изключва такива дейности, би попречило за ефективната защита на правата на потребителите спрямо съдоговорителите им търговци, включително правата на защита на личните им данни. Едно такова тълкуване би било в разрез с целта, прогласена в член 169, параграф 1 ДФЕС, да се съдейства за тяхното право на самоорганизиране с цел защита на техните интереси.

41      С оглед на изложените дотук съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 15 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че ползвателят на личен профил във Facebook не губи качеството „потребител“ по смисъла на този член, когато публикува книги, чете лекции, управлява интернет сайтове, събира дарения и многобройни потребители му прехвърлят правата си, за да ги предяви той по съдебен ред.

По втория въпрос

48      Както Съдът е уточнил в друг случай, всъщност цесията на вземания сама по себе си не може да има значение при определянето на компетентния съд. Оттук следва, че компетентността на съдилища, различни от изрично посочените с Регламент № 44/2001, не може да бъде обоснована с концентрирането на множество права у само един ищец. Ето защо, както е отбелязал по същество генералният адвокат в точка 98 от заключението си, цесия като разглежданата по главното производство не може да обоснове нова специална подсъдност за потребителя цесионер.

49      С оглед на изложените дотук съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 16, параграф 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага спрямо иска на потребител, с който този потребител предявява пред съда по неговото местоживеене не само собствените си права, но и права, прехвърлени му от други потребители с местоживеене в същата държава членка, в други държави членки или в трети страни.

Веднага след произнасяне на решението Шремс е казал, че щом може да съди FB във Виена,  така и ще направи.

2017-12-13 разни

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3370

И много неща на едно място, че все няма време за блогване.

Лабът организира голямо коледно LAN party, на 21.12, с всякакъв хардуер и игри.

Също така подредихме пак в лаба студио за записване на podcast-и, и дори записахме един тестов подкаст (записът е с много малко обработка, май трябва да се усили още малко). Като цяло може да се подобри малко софтуерната част (т.е. да отделя един час и да я поавтоматизирам), и да вземем още една стойка за единия микрофон (вместо да стои в едно диджириду, което е подпряно на стойка за китара), но изглежда да върши работа.

И финално лабово, насъбрали сме толкова странна техника, че обмислям workshop/състезание кой ще успее да подкара най-много неща. В момента ситуацията е такава, че мога да вържа VAX-а по оптика (което много ми се иска да направя тия дни, като имам малко време).

А на мен ми се спи. Тия дни успявам да събера някакъв сън, но като цяло трудно събирам наистина почивни weekend-и, в които основно да спя и да си почивам, та трябва да измисля нещо по въпроса, самия openfest ужасно ме умори (там имах няколко седмици без никаква почивка). Наскоро имах и един ден, в който събрах два пъти по 8 часа работа (второто беше да подредя видео и подобната техника от феста в лаба, че имаше нужда и заемаше място на неправилните места).

В работата е забавно, всеки ден откривам нови неща, които не работят и странни бъгове и дизайн решения в компоненти, които уж хората са тествали, ползват и са ок. От по-пресните примери е как continuous queries на influxdb при достатъчно бази и данни просто никога не могат да наваксат, защото са в един thread, който се вика дявол знае кога. Успях да ги заместя с 200 реда код на python (и разпитвайки google, не само аз съм така).

На книжния фронт една от основните новини е, че авторът на Worm е приключил последния си проект (Twig) и се е хванал пак да пише в света на Worm (казва се Ward), което е страхотно за всички, обичащи книгите по 5000 страници.

Тоя weekend има хакатон във ФМИ, за който услужихме от лаба с малко странна техника. Има ли някой, който може да пробута идеята на отборите да декодират радиопредаванията, с които наливат данни на таблата по спирките? Има нужния хардуер, вероятно със съществуващите неща като gnuradio няма да е сложно да се демодулира, и дори няма нужда да се доправя частта, с която може да се подават произволни надписи за показване по тия табла…

Върви подготовката за FOSDEM. След последните тестове (които правихме на един хакатон там на място) моя код, дето ползва openpgm не retransmit-ва, и за един ден дебъгване (и вкарване на print-ове на разни места и опити да разбера какво точно искат да кажат тия хора, които в разни функции с имена “провери-нещо-си” променят по генералния state и които доста намразих) не успях да намеря що не сработва. Обмислям да се скрия някъде по празниците и да го дебъгвам, или да измисля решение с TCP най-накрая.
(как може никой да не е написал multicast TCP. Трябва да го дадем за задача на някой, дето не знае, че не е възможно и да видим какво ще излезе…)

Спирам, преди това да е станало съвсем несвързано.

Съд на ЕС: кой може да води дела срещу Фейсбук

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/11/15/fb-4/

Г‑н Maximilian Schrems е завел дело срещу Facebook Ireland Limited пред съд в Австрия. Той твърди, че това дружество е нарушило неговите права на неприкосновеност на личния живот и защита на данните. Schrems ни е известен вече – първо като студент-жалбоподател -активист, после като юрист, експерт в областта на защитата на личните данни: специализира право в областта на информационните технологии и на защитата на данни и пише докторска дисертация върху гражданско-, наказателно- и административноправните аспекти на защитата на данни.

Според правото на ЕС потребителят може да предяви иск срещу насрещната страна по договора пред съд по своето местоживеене. Г‑н Schrems твърди, че съдилищата във Виена, Австрия, са компетентни да разгледат неговия иск, тъй като той е потребител по смисъла на членове 15 и 16 от Регламент № 44/2001.

Статусът му на потребител  се оспорва. Австрийският Върховен съд пита Съда на ЕС:

  1. Ако Schrems вече е професионалист, отпада ли статусът му на потребител?
  2. И ако  е потребител на собствено основание, така ли  е  и по отношение на исковете, с които предявява прехвърлени права на други потребители с местоживеене в същата държава членка, в други държави членки и/или в трети страни?

В представеното на 14 ноември 2017 заключение на ГА Бобек по дело  C‑498/16 Maximilian Schrems срещу Facebook Ireland Limited  се обсъжда трудността при двоичната квалификация да-неличният профил във Facebook може да се използва и за самопредставяне с професионално въздействие или цел: “Всяко лице може да поства информация за своите професионални постижения и дейности от (квази)професионално естество и да ги споделя с общност от „приятели“. Професионалното съдържание под формата на съобщаване на публични изказвания или публикации може дори да стане преобладаващо и да бъде споделяно с широки общности от „приятели“, „приятели на приятели“ или да стане изцяло „публично“.”

47.      Такъв е случаят не само с музикалните изпълнители, футболните играчи, политиците и обществените дейци, а също и с представителите на академичните среди и някои други професии. Да си представим професор по физика с многостранни интереси, който първоначално регистрира свой профил във Facebook, за да споделя само лични снимки с приятели. Постепенно обаче започва да публикува постове и за новото си изследване. Публикува информация за своите нови статии, лекции и други публични изяви. Освен това е запален по готварството и фотографията и качва редица рецепти онлайн, заедно със снимки от местата на проведени конференции по цял свят. Някои от тези снимки, които имат артистична стойност, се предлагат за продажба. Към всичко това се прибавят снимки на любимите му котки и остроумни коментари на политическото (текущо) положение, като последните коментари често се подемат от медиите и водят до покани за разговори и интервюта из цяла Европа.

48.      Според мен такова ползване не придава професионален или търговски характер на профил във Facebook. На практика естеството на социалната мрежа, чийто замисъл е да насърчава личностното развитие и общуването, почти неизбежно може да доведе до положение, при което професионалният свят на лицето навлиза в мрежата. Всички тези измерения обаче явно изразяват лицето и личността. Макар да е ясно, че по един или друг начин някои от тези примери на ползване допринасят за „самореклама“ и повишаване на професионалната репутация, те могат да постигнат това само в дългосрочен план. Те нямат за цел постигането на незабавен търговски ефект.

Заключението на Генералния адвокат Бобек:

Извършването на дейности като издаване на книги, изнасяне на лекции, управление на уебсайтове или набиране на средства за реализирането на права не води до отпадане на качеството на потребител по отношение на права, свързани с личен профил във Facebook, който се използва за лични цели.

Потребителят обаче  не може  едновременно със собствените си права да предяви и права, прехвърлени от други потребители. 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: FB, съд на ес

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!