Tag Archives: книги

В като вменяване на вина

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/v-kato-vmenyavane-na-vina/

Вероятно вече сте чули за новата книга „В като вагина“, която е достъпна и онлайн. Тя беше представена на Международния ден на момичетата, който се отбелязва на 11 октомври. Авторките ѝ са Светла Баева и Рая Раева, а илюстрациите са дело на сестрите Борислава и Михаела Караджови. Консултантки на съдържанието са специализантката по педиатрия д-р Бояна Петкова и създателката на платформата за сексуално образование Loveguide Николета Попкостадинова. Българският хелзинкски комитет е комуникационен партньор на книгата, а не я е финансирал, както твърдят злите езици. Джордж Сорос също не е замесен. Финансовата подкрепа идва от страна на Българския фонд за жените, както и от близо 200 индивидуални дарители.

Още с представянето си книгата стана обект на възмущение,

което всъщност се оказа най-добрата реклама за нея, защото така много хора разбраха за съществуването ѝ. Обругаването ѝ кулминира в призива на участващата в управлението партия ВМРО да се потърси наказателна отговорност от създателките на книгата. Защо? Защото според „войводите“ тя представлява разврат. Въпреки че Наказателният кодекс определя разврата като извършване на сексуални действия с лица, ненавършили 14 години, а сексуална просвета и секс са различни неща. Очевидно според авторите на позицията самото публично говорене на сексуални теми е доказателство за вина.

Няма да подлагам на обстоен анализ всички нелепости, наприказвани от ВМРО в техния призив, нито отричането на научни факти и на резултати от национални и международни проучвания – само защото не им харесват. Нито неявното легитимиране на сексуалното насилие и дискриминацията, основана на пола, посредством заявяването: тука такива неща няма. За да стане ясна съдържателната несъстоятелност на възмущението, достатъчно е да се каже, че националистическата партия въвежда понятието „сексуална идентичност“. Вероятно то е нещо средно между сексуална ориентация и джендър (полова) идентичност – подобни тънки дистинкции са далеч от умовете на възмутените.

В същото време, иронично, евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки се възмути, че Европейският парламент не осъжда убийството на френския учител по история Самюел Пати от ислямист, който не бил съгласен с начина, по който учителят е отстоявал свободата на словото.

Излиза, че свободата на словото е ценност само когато е заплашена от мюсюлмански екстремисти.

Или ако съдим по изявите на „патриотите“ – когато е слово на омразата. Но когато става дума за теми като сексуално образование или ЛГБТИ, тя изведнъж става недопустима и за нея се полага затвор.

Демонизирането на книгата провокира пламенни реакции в нейна защита. В повечето от тях се тематизира не толкова съдържанието ѝ, колкото смисълът от съществуването ѝ на фона на липсващото сексуално образование в училище, устойчивата култура на възпитаване на срам у момичетата у нас, истериите по повод Истанбулската конвенция, увеличаването на случаите както на насилие над жени, така и на хомофобски посегателства.

Екипът, стоящ зад „В като вагина“, беше изложен и на „приятелски огън“ – на критики, че помагалото не струва, понеже е на много по-ниско ниво от една друга илюстрована книга по темата, публикувана преди няколко месеца – комикса „Плодът на познанието“ на шведската феминистка Лив Стрьомквист.

Две седмици след премиерата на „В като вагина“ страстите започват да поутихват и вече е време да се опитаме да поговорим за нея спокойно.

Книгата е написана, защото според авторките ѝ съществува сериозен проблем – сексуално образование у нас почти липсва. А това води до по-ниска сексуална култура и съответно до по-ранно начало на сексуалния живот и повече забременели тийнейджърки. Затова „В като вагина“ си поставя за цел да разбие табуто върху говоренето за секса и тялото – по позитивен начин, а не със забрани и предупреждения.

Другата цел на книгата е разпространението на феминистки ценности. Обсъждат се теми като сексуалното насилие, трудностите пред жените в различни държави или например в местата за задържане, феминистките движения. Хвърля се светлина върху различни социални и културни контексти.

Всъщност двете цели – сексуалното образование и феминизмът – са свързани. Защото не може да се изгражда позитивно отношение у жените към собственото им тяло, сексуалния живот или мастурбацията, ако патриархалният срам от подобни теми се приема за норма (както е видно и от реакцията на ВМРО). В този смисъл „В като вагина“, като изключим прекрасните ѝ илюстрации,

няма претенции да е произведение на изкуството, още по-малко пък шедьовър.

Авторките ѝ имат опит в работата в неправителствени организации, а не с литературни жанрове. Затова паралелът с „Плодът на познанието“ е неуместен, като изключим, че и двете книги са за женската сексуалност и имат хубави картинки.

Паралелът с комикса на Лив Стрьомквист е неподходящ и по друга причина. Швеция е страна с изключително силно развита феминистка култура, успяла да се пребори за въвеждането на редица феминистки политики. Там сексуалното образование и свободното говорене за секса са „част от пейзажа“ не от вчера. Така че на Стрьомквист не ѝ се налага да „открива топлата вода“, нито поема някакъв риск, създавайки произведението си. Напротив – тя може да си позволи лукса да надгражда над онова, което в страната ѝ отдавна е даденост; да се заиграва. Докато авторките на „В като вагина“ се опитват единствено да изговорят базисни неща по достъпен начин, поемайки риска от публичен линч и дори от съдебно преследване.

Разбира се, възможно е една книга да е насочена към младежка или към детска аудитория, да се опитва да разбива табута и пак да е с висока художествена стойност. На български език можем да прочетем такива преводни книги, публикувани от издателство „Точица“, например „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт. Това обаче не означава, че всеки подобен опит трябва да отговаря на такива критерии.

Целевата група на „В като вагина“ са момичета между 12 и 14 години, както и по-големи, включително млади жени. Бих казала, че у нас книгата би била от полза и на зрели жени, понеже немалко от тях не знаят например, че уринирането и менструацията не стават от едно и също място. Заради спецификите на целевата група авторките са положили усилия да се изразяват възможно по-просто. На моменти обаче те неволно се връщат към експертния стил, който им е професионално най-добре познат. Затова

на места се появяват определени стилови несъответствия.

Четем например както за акане (а не например ходене по голяма нужда), така и за когнитивни функции, което е специализиран термин и някак е в дисонанс с акането.

Със сигурност може да се намерят и други недостатъци на книгата. Като съвета към читателките сами да разберат какво им действа срещу менструални болки, което в контекста на написаното може да се разбере като даване на „зелена светлина“ за експерименти с обезболяващи. Не е добра идея да се отправят подобни послания към деца. Че и към възрастни.

Въпреки че във „В като вагина“ се признава легитимността и съществуването на транс и интерсекс хората (стр. 137–138), в някои отношения като че ли авторките не могат да излязат от стереотипа на половата бинарност въпреки доброто си желание. Това проличава в описанието на видовете сексуална ориентация (стр. 80). Тя е сведена до хомосексуалност, хетеросексуалност и бисексуалност, като през цялото време се говори „за двата пола“. В такъв случай как се наричат онези, които харесват интерсексджендърфлуидни, транс и прочее хора? А самите небинарни как могат да знаят дали са хетеро-, хомо-, или бисексуални, след като тяхната собствена джендър идентичност не е категорично определена?

Разбира се, съвсем не е необходимо авторките да влизат в такива тънки детайли, за каквито дори няма терминологичен консенсус. Те биха избегнали необходимостта да го правят, ако бяха описали сексуалните ориентации без претенции за изчерпателност и с по-малко бинарна категоричност, така че и небинарните читатели да могат да се припознаят.

На моменти „В като вагина“ доста напомня на Loveguide в книжен вариант,

което не е непременно нещо лошо. Днешното младо поколение е повече визуално, отколкото четящо, но пък в книгата са събрани на едно място теми, които Loveguide разисква в множество видеоклипове. Освен това едно четиво, което е интересно на тийнейджърите, естествено ще ги върне към четенето. А в тази възраст сексуалността е комай най-интересното нещо.

Тези забележки и критики обаче са съвсем дребни на фона на голямото достойнство за книгата – че руши табута и че го прави смело, без страх, без срам и без онова вменено чувство на вина от собствената сексуалност, което масово се възпитава у нас. Че назовава нещата с истинските им имена, като почнем от вагината. Че казва елементарни неща, изговарянето на които у нас не се прощава лесно. Прелиствайки (виртуално или не) страниците на „В като вагина“, по-възрастните читатели могат да се сетят за цитата от книгата на Джордж Оруел „1984“: „Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.“

Заглавна илюстрация: Михаела Караджова и Борислава Караджова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Eко, Константинов, Овехеро

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/eco-konstantinov-ovejero/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Pape Satàn Aleppe. Хроники на едно течно общество“ от Умберто Еко

превод от италиански Вера Петрова, София: изд. „Колибри“, 2020

Какво е Pape Satàn Aleppe? На корицата на книгата пише по повод този израз: „Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия „Ад“, но никой не е успял докрай.“

Бележката към този стих в българското издание на „Божествена комедия“ от 1975 г. (превод на Иван Иванов и Любен Любенов) сочи следните възможни тълкувания: „Тук, тук Сатан е повелител!“, „Блести, лик на Сатана най-първи!“, „Тяло, Сатане, тяло! Призовавам те, Сатане!“, „Тихо, тихо, Сатан, хайде!“.

Избирайки това заглавие, Умберто Еко дразни демоните на съвременното общество. Нещо повече – застава срещу враговете на обществото.

Къде е арената на тази битка? Разбира се, че тя е на терена на Сатаната – медиите. С други думи: в прочутата рубрика „Бустина ди Минерва“ в италианския вестник „Еспресо“, където проф. Еко списва от 1985 г. (През 2018 г. издателство „Колибри“ вече публикува негови колонки, събрани в „Как се пътува със сьомга“. Признавам, че последното заглавие ми допада повече.) Минерва в случая не е само девствената богиня на мъдростта и войната за благородна кауза, но и най-проста марка кибрит, на чиято кутийка, върху бялото ѝ гръбче, Еко е водил своите записки, преди да напише поредния си текст.

Който като мен смята, че романите на Умберто Еко са преди всичко илюстрации на собствените му академични теории, може да разпали симпатиите си към писателя именно чрез тези любопитни към света текстове, писани по напълно конкретни поводи. Пък и Еко си отиде през 2016 г., но много от неговите твърдения ми служат за опорна точка в справяне с настоящето. Как?

Заедно със студентите си и по-младите си колеги по перо вече очаквам поредното издание на Софийския международен литературен фестивал през декември. Защо? Отговаря ми Еко:

Определен процент от младежите са вече уморени от лежерни забавления, от сбити журналистически рецензии (с изключение на малък брой отлични материали), сведени до оградени със звездички каренца и съобщения от по десетина реда, от телевизии, които, ако говорят за книги, го правят само след полунощ. И затова посрещат с радост по-сериозни предложения.

… Или защо се тревожа пред възможността отново, заради пандемията, да преминем към виртуално обучение… Еко ме подкрепя, докато сравнява краха на италианското с подема на американското образование. На Ботуша присъствието на лекции и упражнения не е задължително. Не така e обаче в Щатите:

Там са длъжни да посещават всички лекции, прекарват дните заедно и ежедневно са в контакт с преподавателите. Изглежда нищо, но е всичко. 

Разбира се, професоре, образованието преди всичко е атмосфера, очи в очи…

И последно, наистина последно. Преди време писах тук за идеята на Агамбен относно разликата между поезия и проза. Разграничението на Еко обаче „работи“ много повече:

Прозата описва неща и ако един разказвач вкара бъзов храст в историята си, трябва да знае какво представлява и да го опише точно, иначе би следвало да избегне да го споменава. […] В поезията се случва тъкмо обратното – първо се влюбваш в думите, а другото идва от само себе си…

И всичко това, представете си, стои във вестникарска рубрика… Вестникарска! Ето този професор Еко обичам. Не само ерудиция, но и истински здрав разум. Горкият Сатана. Умберто Еко продължава да го млати и от Отвъдното.

„Птица над пожарищата. Бележник 1944“ от Константин Константинов

предговор и съставителство Владимир Игнатов, София: изд. „Коралов и Сие“, 2020

Д-р Владимир Игнатов (р. 1987) е учител по литература в столичната Френска гимназия. В своята дисертация той изследва българската проза през образите на войната, техните трансформации и употреби между двете световни войни. По-късно сред заниманията му попада творчеството на Константин Константинов – например рецензира „Път през годините. Неиздадени спомени“, които Националната библиотека публикува не особено старателно през 2011 г.

В свободното си от училище и наука време, неотдавна, господин Игнатов започва да преписва дневно по пет-шест страници от първото издание на „Птица над пожарищата“ – за мен една от най-човешките (както би казал нашият любим учител проф. Никола Георгиев) книги в българската литература. И случайно намира издател в лицето на наследник на писателя Емил Коралов. Днес второто издание на тази прекрасна книга вече е факт. Оригиналният текст от публикацията през 1946 г. е допълнен с размисли от бележниците на писателя: неговата равносметка, изповеди за творчеството, за времената и епохите, за признанието, за достойнството на писателя, за таланта като приобщение.

На масата пред мен са първото и второто издание, между което лежат 74 години. И още една годишнина: на 20 август тази година се навършиха 130 години от рождението на Константин Константинов. Както сподели с мен д-р Игнатов, въпреки усилията, в хода на подготовката на изданието не са открити близки роднини на писателя, а в неговия и на сестра му – голямата художничка Донка Константинова – дом на софийската улица „Иван Шишман“ се е заселило запустението, което би прилягало на стихотворение на Далчев. Няма го и паметния знак, че са живели там.

Click to view slideshow.

За мен второто издание на „Птица над пожарищата“ е сбъдната мечта. Години наред съм увещавал приятели и издатели да препубликуват тази малка книга. „О, разбира се, дай да я видим!“ И когато им предоставях своя екземпляр и се запознаеха с темата, те се отдръпваха като опарени. Не успях да се преборя и за нейна журнална препубликация в едно от списанията, с които бях свързан: това е мека, кротка, умерена книга… Това е лебедовата песен на българския хуманизъм, ще усиля твърдението си днес. А тогавашните ми колеги имаха нужда от яростни словесни бомби.

Защо се случваше всичко това? Защо „Птица над пожарищата“ беше неудобна едва ли не за всяка власт, за всяка настървена естетика? Мислех си за това, когато по време на карантината стоях на терасата и гледах небето. Злокобно празно небе, в което преди, при обичайните обстоятелства, постоянно към „Враждебна“ снизхождаха самолети…

Книгата на Константин Константинов е за бомбардировките над София и за живота на обикновените като него хора, евакуирани в околните села. Самият той е в Мировяне. Тази книга не е дръзка и колоритна като неотдавна преиздадената „Бомбите“ на непрежалимата Вера Мутафчиева. Не е и страховитият фотографски албум „Бомбардирана София“. „Птица над пожарищата“ е съвсем друга работа: тиха, сдържана, мъжествена, писана през нежна есеистична мъгла…

Книгата свършва на одиозната дата Девети септември и повече не се занимава с последвалата трагедия. Някога бях интервюирал д-р Владимир Игнатов по повод съставения от него том с избрани разкази от Константинов. Тогава той отбеляза онези ценностни избори, които Константинов прави, „воден от един неотменим нравствен императив – съхраняването на чистото чело. В този порядък нека припомним един забележителен афоризъм на Атанас Далчев: „Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.“ Той описва в пълнота личностния и творческия натюрел на Константин Константинов“.

Защото действително има хора, които просто не могат да носят оръжие. И слава богу. Все пак изкушен съм да цитирам какво мисли за деветосептемврийската революция в тетрадките си писателят:

Какво е това правителство – личности или партии. Тия летящи коли, тия гърмежи, викове, юмруци, червени знамена, без нито едно национално знаме – още повече ме объркваха. […] колко глупави граждани сме били всички ние. 

(Затова не е редно да виждаме в бялата птица от заглавието, полетяла над разрушенията от фашисткия пожар, образ на комунизма. Птицата е бяла, да ме прощавате, не е червеношийка…)

Няма да цитирам нищо от „Птица над пожарищата“ с надеждата така да ви съблазня да потърсите тази простичка и покъртителна книга. Простичка тъкмо защото отказва да участва в унищожението на нюансите на живота. Само нещичко от началото:

Всеки от нас бе загубил по нещо: хора, дом, лекомислие или вяра. В замяна мнозина трябваше да придобият много ценни неща: ново зрение, нова мъдрост, примесени с горчивина, и едно пълно очистване чрез простота. През тая неповторима година животът показа всичките си лица, а отделният човек откри неповторими свои образи.

Да, има такива писатели и такива книги. А и такива учители.

„Етиката на жестокостта“ от Хосе Овехеро

превод от испански Николай Тодоров, София: изд. СОНМ, 2020

Заради „жестокостта“ в заглавието имах два аргумента срещу тази непрочетена още от мен книга:

1. По отношение по-скоро на етиката.

Ричард Рорти ме е обучил да разграничавам книгите, които ни правят още по-автономни, от книгите, които ни помагат да станем по-малко жестоки и да осъзнаем въздействието на постъпките си върху другите хора. Тоест по отношение на проблема кое е приемливо и кое не, за мен етиката и жестокостта не могат да принадлежат една на друга.

2. По отношение по-скоро на естетиката.

a) Димитрис Аллос има едно прекрасно стихотворение:

Калпаво
ви е черното
господине

Иска се черно непримесено
непреклонно
чисто черно
за да излезе
най-дълбоката Ви кръв

(превод от гръцки Яна Букова)

С други думи, кога жестокостта е автентична, неподправена жестокост? И кога си играем на жестокост, само и само да ни „стане“ творбата. А спускането на жестокия мрак винаги е суперпоанта, когато органична, логична поанта няма.

б) Тези дни ми попадна жестокият разказ на Стефан Цанев за случка между него и Анджей Вайда. В разговора си с носителя на „Оскар“ за цялостно творчество българският поет го пита защо в кадър от филма „Летящата“ решава да покаже как един кон пада, предният му крак се счупва, костта разкъсва копринената кожа и щръква… Великият Вайда му отговаря там нещо си…

На следващия ден обаче отново се засичат – и полският гений казва:

Когато човек не може да намери истинско артистично решение, тогава прибягва до подобни драстични натурализми, за да скрие своята безпомощност. Аз счупих крака на коня от безпомощност.

Тези два-три примера бяха моята съпротива срещу етиката на жестокостта, която ни предлага Хосе Овехеро. Между неговите седем примера, с които да ме убеди в тезата си, са творби на Кормак Маккарти, Канети, Батай, Йелинек…

А каква всъщност е тезата му:

Според автора днес дори писатели твърдят, че литературата трябва да бъде забавна, а не дълбока. Да не би случайно да претоварим съзнанието си с нещо тревожно, с нещо, което няма да ни позволи да бъдем такива, каквито сме, преди да сме прочели дадена книга. Книга, която ни изважда от удобния калъп, към който сме нагодили живота си. А и печалбата се намира в продуктите за масовата публика, която изпитва ужас от всяко произведение, което се разполага извън познатото.

Ако правилно разбирам Овехеро, жестоката литература е тази, която оказва съпротива на популярния вкус – и реално ни трансформира със своите неочаквани теми и похвати. Но забележете, тези книги изобщо не претендират, че са морални.

Жестоката литература днес е Литературата изобщо.

В книгата на Хосе Овехеро има превъзходни, макар и на места бъбриви страници. Днес се чудя защо имах задръжки спрямо нея. По-скоро примерите, които дадох с експромта на Аллос и с репликата на Анджей Вайда, са как едно произведение да стане още по-жестоко… Или неподправено жестоко. Ако жестокостта се фалшифицира, тя става дидактика.

Защото жестокостта в литературата – такава, каквато я вижда Овехеро, а вече и моя милост – защитава не само „високата литература“, но и човека. Прави го по-автономен и по-широк едновременно.

Доста ободряващо, нали?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Животът и приключенията на Джак Енгъл“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/zhivotut-i-priklyucheniyata-na-jack-engle/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Животът и приключенията на Джак Енгъл“ от Уолт Уитман

превод от английски Стефан Радев, изд. „Лист “, 2018

Аз славя себе си, възпявам себе си.
Това, което аз получа, и вие ще го получите,
защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам
принадлежи.

Аз бродя и зова душата си,
аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.
Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли от земята и този въздух.
Роден съм от родители, родени тука от родители, родени
също тука, и родителите им родени също тука,
сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,
и се надявам, че няма да престана до смъртта си.

„Песен за себе си“, Уолт Уитман
(в превод на Цветан Стоянов)

Поезията на Уитман, първия поет на американската демокрация, е добре позната на български в различни преводи и интерпретации. За него Езра Паунд казва, че „той е Америка“. Харолд Блум е категоричен, че даже и за хората, които никога не са написали и ред поезия, Уитман е техен литературен родител и автор на светското евангелие на САЩ – „Стръкчета трева“. Той е важен колкото за Керуак и Гинсбърг, толкова и за Майкъл Кънингам. Филмът „Обществото на мъртвите поети“ продължава да вдъхновява и запознава зрителите с едно от малкото негови популярни стихотворения в рима и по-строга стъпка. Във времена на агресивна хомофобия е добре да се припомни, че е и икона за ЛГБТИ общността.

Настоящата книга го показва в нова светлина. Тя е писана няколко години преди да е открил поетичния си глас по категоричен начин. Преди да е „започнал“, както пише в „Песен за себе си“. Преди да е променил масовата нагласа за поезията. Преди да е тръгнал по пътя на налагането, веднъж и завинаги, на дългия и бял стих като легитимна форма, за което често е наричан „бащата на свободния стих“. Това „преди“ е трябвало да остане невидимо, защото този роман, излязъл в подлистник, още при първото си издание не е бил подписан от него. А Уитман всъщност вече е имал един прозаичен бестселър зад гърба си – „Франклин Евънс“ – и купища разкази в десетки вестници и списания, редом до прозата на Хоторн и По.

На романа (или по-скоро новелата) може да се гледа като на куриоз, начин за изкарване на прехраната на писателя в онзи момент или като на тестово поле, на опити с проба и грешка по пътя към поезията му. Това е „набързо разказана история – нахвърлян разказ от случки“, смесица между сантименталната традиция на Дикенс и току-що родилия се криминален роман. Историята е за сирак, лукав адвокат, измамници, които след разнообразни и схематични перипетии са, естествено, победени от добри всеотдайни хора и силата на приятелството.

Най-хубавото в прозата на Уитман са отклоненията от сюжета. Именно детайлните описания на Ню Йорк от средата на XIX век са сред ценните неща в книгата. Те показват живота на улицата и големия разрив между богати и бедни. Колоритни са посещенията в операта, проблясъците на хумор („истинската Америка съперничи на Древна Гърция по любовта към свинското“) и гледната точка, че успехът, бил той и икономически, се крепи на съчувствие и взаимопомощ, а не на амбиция и кариеризъм.

Личи си, както и от забавните имена на действащите лица, сякаш измислени от Томас Пинчън век по-късно, а също и от подскоците в разказването, че фабулата не го е вълнувала особено, а може би по-скоро се е забавлявал и опитвал нещо ново. Особено видимо е това в най-хубавата глава, посветена на гробището на църквата „Света Троица“. Тя е плътна и гъста поема в проза, разположила се на десет страници, и има малко общо със сюжета на историята. В нея и в редовете, възхваляващи и съживяващи забележителни американски покойници като Александър Хамилтън, се предвкусва свежестта и пълноводието на „Стръкчета трева“. Именно в тази глава отчетливо се чува бъдещият глас на Уитман. Вижда се и трансформацията му от журналист и конвенционален поет и прозаик в поемащ рискове автор, чиито чувствени, философски и неподлежащи на тогавашна лесна класификация стихове ще отворят врата, през която ще влизаме и излизаме обновени като читатели, поети, композитори, режисьори и художници и до днес.

Борхес, един от най-страстните читатели на Уитман, вероятно също би се радвал да прочете книгата. За него аржентинецът пише, че е автор на един от най-сполучливите експерименти в литературата именно защото читателят може въобще да не забележи, че е не само свидетел, но и съучастник в експеримент. Днес последователността на лабораторните опити е проследима и последвалите резултати изглеждат още по-впечатляващи. Именно и заради това са разбираеми думите на Уитман от 1882 г. за по-ранните му работи: „Искреното ми желание бе всички тези груби и хлапашки неща тихо да потънат в забвение.“ Или тези му думи от 1891 г.: „Навярно бих се изкушил да го застрелям, ако имах възможност“ – по повод желанието на амбициозен съставител да събере и издаде ранната му проза.

Трябва да се каже, че дължим появата на книгата на един-единствен човек, литературен историк и критик, разбира се, и на неговото педантично академично любопитство. През 2017 г. Закари Търпин намира в бележниците на Уитман имената на главните герои Джак Енгъл и адвоката Ковърт и решава да потърси по-внимателно нещо за тях в дигитализираната преса от времето на Уитман. Неочаквано се натъква на обявление в „Ню Йорк Таймс“ за предстоящата публикация на история за героите през 1852 г. и пише с молба до библиотеката на Конгреса за броевете от март до април на вестник „Ню Йорк Съндей Диспеч“. Голяма е изненадата му, когато прочита „забавната, креативна и странна малка книга“ в цялост.

За три години вече са се натрупали няколко задълбочени статии за книгата и едва ли може да се предполага какво още може да излезе от архивите. Романи на Флобер или Мелвил? Дневник на Сервантес? Бележник на Данте? Или неопровержими доказателства за личността на Шекспир, които да сложат точка на конспиративните теории? Кой знае. Дано ни предстои да се натъкваме на още неочаквани публикации от автори, за които сме си мислили, че вече всичко ни е ясно. Така ще можем да ги преоткрием и препрочетем отново. Да ги съживим.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Андрухович, Николов, Толстой. И Чолева

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/andrukhovych-nikolov-tolstoy-choleva/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Увлечения“ от Велизар Николов

София: изд. „Ерго“, 2020

„Защото когато поезията е гешефт, когато поезията е стока, то решаваща за продажбата е нейната опаковка. Поезията се продава най-добре, когато сама си прави реклама: кратко, гръмко, безапелационно. Светът е ясен, двуполюсен, черно-бял. Печели онзи, който най-бързо предугади масовите предубеждения. Читателят обича да цъка с език, а не да му щрака мозъкът. Той си почива с поезията, разтоварва се; иска да види хармония между себе си и света. В основата на тази хармония трябва да е чистото му и благородно морално възмущение. Причините за злото трябва да са персонифицирани вън от него и по възможност да не засягат неговите семейни и национални комплекси.“

Тези думи са мои – и не са мои. Навсякъде, където през 1993 г. големият социолог Румен Димитров е написал думата „новина“, я смених с думата „поезия“. Грешката е вярна. Защото продължавам да вярвам, че поезията е новина – поне всичко онова, което не искате другите да научат за вас.

Тихо се свлече в трамвая. В краката ни падна по
обед, през май.
Углавно нежен – с профил на пистолет.
Златна мушица валсира над него – лека му пръст.
А можеше някого да застреля: падайки, не успя.
Претъпкан беше трамваят. Неделя.
Той не стреля в тълпа. 

Велизар Николов (1949–2018) беше новинар. И нищо от това, което описах заедно с Румен Димитров – това, което днес се самопредставя за поезия. Нито се стремеше да пише историята на поезията у нас, но като своя собствена автобиография. През последните си години той не можеше да говори, общуваше с бележки, работеше във в. „Тишина“… Виждах го на столичната улица „Шипка“ 6 с Виктор Пасков.

Не се наемам да определя кои от книгите му са за големи – и кои са за малки. За тях идеално приляга определението на Петя Кокудева „детски стихотворения за възрастни“. Прецизни. Брутални. Привидно игриви. Сладко-кисели.

Там горе имаше гора,
а под гората – тъмна яма.
Тя скоро гледката прибра.
Гората никаква я няма.
Какво не мина покрай мен
и колко прелест си отиде.
Останах сам, обикновен,
до пошлост. И съм още видим.

(„Видимост“)

Стихотворенията в „Увлечения“ не бяха публикувани приживе на автора. Както видяхте вече, те са като стрелящи часовникови механизми: гледаш ги сложни, стегнати и красиви, а стрелят. По-късно разбираш: стрелят, след като са били простреляни. Тези стихотворения са и много мънички – но в тях са смесени, натъпкани до взрив, смешното и жалното, уплашеното и свещеното, битовото и зловещото, нежното, нежното.

Цветето-телефонче: някакъв лази,
паднал в тревата и се смалява от мъка,
ще робува на мравките, хора!
Ти не слушай.
Целуни ме, додето сме още двойка,
аз съм ти тройка, по милост написана.

(„Двойка“) 

Бих цитирал кажи-речи всичко.

Още една хубава (ама много хубава!) поетична книга тази година от истински творци и истински хора, които вече не са сред нас – след непубликуваните приживе стихотворения на Стоянка Грудова „Време на прозрачност“ и антологията на София Бранц под заглавие „Преди да се затворят времената“. (Тук веднага виждам сбърчените носове на литературните прокурори: „Ама какво значи истински…“)

Карай… Велизар Николов е много голям поет. (Затова на премиерата на книгата му имаше максимум петнайсетина души. Дали имаше и толкова.)

„Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович

превод от украински Албена Стаменова, София: изд. „Парадокс“, 2020 

Украйна е наблизо, сродна е, ето:

хей дървена църкво царице
господарке тъмна в наметка кръстата
за какво ти е тоя свят стъгда низка
да вървим към небето там си на място

там ще те срещнат ѝскри блестящи
ще скочат в прозорчето право до хора
дето гласове ще затрепкат неспящи
като птици умрели са книгите горе

ще заухаят одеждите по стенописите
ще лъхнат на лен иконите маслени
светиите ще изпият до съмване виното
към небето гонѝ ги да разтвори дуварите

но не можеш възлести корени
към черни потоци в земята си впила
в прах и пепел ще правиш поклони тук
ще загиваш а в небето не искаш

че на небето го няма човека изстрадал
фигурата му смешна не ще да цъфти
на тоя идиот или пък мечтател
увенчан от златисти пчели

(„Църква“)

Чета поезията на Андрухович – и си мисля, че в тези текстове дружелюбно и непринудено благородната форма общува с простосмъртното съдържание. Колко неговата поезия е тук, на земята. Човешка църква, ако щете.

Мисля си още, че това е украинска поезия – много повече в гравитационното поле на полската, отколкото на руската. Че това са старинни гербове, разнебитени от настоящето. Горещи гротески. Шутовски, шарлатански, с лолитки и коцкари… Или пък безподобните персонажи от цирк „Вагабундо“… Да, в стихотворения има много тайници, обрасли с метафори, които жужат и се кодошат с нас.

И топката, хвърлена в небето на 60-те, както препраща Андрухович към Дилън Томас, още не е паднала… „Лети си топката! Ала я няма, сякаш не я е имало.“ И градовете са разпорени като топка. Топката лети от стихотворение в стихотворение, от цикъл в цикъл.

В приказния свят на Андрухович, свят на патриарси и голтаци, ти идва да плачеш.

Обаче и Русия е наблизо.

Тук да пътуваш в средновековието
е като след княза да пълзиш с обоза.
Само внимавай, всяко лице оглеждай:
тези типове ги е описал още Ломброзо

– нещо омагьосано, нещо злодейско
от лицата им примирени прозира.
В тях миналото е зло и каторжническо
– с една дума – приличат на василиски. 

Есента – тя е път някъде на север:
по дърветата блясъци чезнат и гаснат.
Тук времето друго е, Гринуич не действа,
но ти пътуваш. Битието е прекрасно, 

макар че по-рано мръква, отколкото на друго място,
а колкото по-черно небето – толкова по-близо до хана.
Тези местни убийци не са съвсем негодяи:
за тях важен е принципът, не кръвта и не раната. 

Князът може да бъде убит, докато в баня се мие
или на лов, или с меч на стълбите.
Тук горите са благоприятно непроходими –
по вдовиците само се броят мъртвите,

по сухите дървета с корони сакати,
които, честно казано, са много повече
и сякаш през тях неумолимо някой е падал.
Тут отвсякъде мирише на средновековие.

(„Писма до Украйна“, 9)

Русия е проблем не само за нашия гръбнак. Прочее, преди години бях попитал Андрухович дали, докато пише, усеща някаква своя подчиненост на мощния руски език?

Ето как ми отговори той: 

Не, подчиненост няма, но понякога наистина гледам в речника. В съзнанието ми изниква руската дума. Знам, че украинска има, и си я намирам в речника. Но съм имал и обратната ситуация, когато собствената ми публицистика, фейлетоните например, съм ги превеждал на руски, при което усещах как не ми достигат думи. В този смисъл, оригинален текст на руски едва ли бих могъл да създам. Винаги си поставям една максималистична задача – като пиша на руски, да е не по-лошо, да е дори по-добро от Набоков… Като пиша на украински, съм сигурен, че ако Набоков беше писал на украински, аз пиша не по-лошо от него.

***

Роденият през 1960 г. Юрий Андрухович е носител на престижните Хердерова награда за литература (2001), Награда за мир „Ерих Мария Ремарк“ (2005), Литературна награда на Лайпцигския панаир на книгата за европейско разбирателство (2006), Литературна награда на Централна Европа „Ангелус“ и наградата „Антонович“ за изключителен принос към украинската литература. Преводач на Шекспир, Рилке, Пастернак, Манделщам, Керуак. У нас живият класик на съвременната украинска литература е познат първо със своя роман на ужасите „Московиада“.

На 29 септември преводачката на Андрухович доц. Албена Стаменова получи националната награда „Христо Г. Данов“ за превода си на „Писма до Украйна“. (На следващия ден тя беше отличена с наградата за високи постижения на Съюза на преводачите в България за превода на „Любовниците на Юстиция“, параисторически роман в осем и половина серии. Романът излезе също през тази година от българските издатели на Андрухович – „Парадокс“.)

***

Андрухович е тук.

„Иван Глупака“ от Лев Толстой

превод от руски Ася Григорова, илюстрации Калина Мухова, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Вие имате ли мазоли на ръцете си? Ако нямате, значи трудолюбието не ви е смирило достатъчно – и ще си имате проблеми с граф Лев Николаевич Толстой.

Защото „Иван Глупака“ е негова напълно авторска приказка, в която (както посочва големият литературен теоретик Виктор Шкловски) Иван символизира селянина, Семьон – военния от дворянски произход, а Тарас е търговецът. Зад образа на дявола, който се опитва да скара тримата братя, е… интелигентът.

И тримата братя се стремят към добруване, тоест към класическата женитба с царската дъщеря. Сестра им е няма и безропотна. Такава е и съпругата на Иван, която доброволно сваля царските одежди и започва да се труди редом с него. Самият Иван преди това е изумил всички:

[…] той съблякъл царските одежди – дал ги на жена си да ги прибере в една ракла, – отново си сложил конопената риза, навущата и цървулите и се заловил на работа. […]

Казвали му:
– Ама ти си цар!
– Какво пък – отвръщал, – и царят трябва да яде.

Да повторим. В интерпретацията на Шкловски Семьон е израз на имперската военщина, при която маршируват напълно еднакви войници. Тарас е капитализмът и златото. Иван е различен: в неговата представа основната мисия на войниците е да пеят и танцуват. Иван Глупака търка едно о друго дъбови листа и от тях изскача злато, но той не се интересува от него – то е украшение, което да подариш на другите. В собственото му царство парите спират да съществуват.

Следователно дяволът изкушава с военщината и търговията селяните, но за Иван те са чужди, той не ги разбира. Иван зачита само труда, който предизвиква мазоли. И дори ще нахрани и подслони своите братя и отвратителните им жени, когато по време на война или търговия те жестоко се издънят.

Иван Глупака е триумф на несъпротивлението на злото и прошката. Той винаги реагира на натиска върху него с „Какво пък!“… И продължава напред в своя тих мужишки героизъм, който останалитe вземат за идиотщина. И така само той, макар и цар, не се дава на дявола.

Без връзката ключове, които ми подаде Шкловски, за мен „Иван Глупака“ щеше да си остане книжка за деца. Но изобщо не е така – и заради това трябва да се чете и история, и критика, и човек да не разчита само на собствените си рецептивни мускули. Иначе надали щях да схвана, че в залеза на XIX век творбата на Лев Толстой е преди всичко поучително четиво за възрастни, че тя е предназначена за Народа, който се нуждае от ободрителни и насърчителни четива. И точно по тази причина държавният Комитет по цензурата на Русия спира „Иван Глупака“ от разпространение и преиздаване…

… А аз си представям мазолите и най-вече убожданията по пръстите на художничката Калина Мухова, която е избродирала прекрасни илюстрации за иначе политическата приказка на Толстой. И искам да живея в илюстрация на Калина.

Па било дори като многодетен дявол.



 

Дотук с отзивите. Следва реклама на книга на любим приятел.

„Отиване Връщане“ от Силвия Чолева

второ издание, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Книгата беше публикувана от „Издателско ателие Аб“ през 1997 г. под редакцията на Малина Томова. Неин художник беше Даниела Олег Ляхова. По второто издание работи Надежда Олег Ляхова, която запази изключителните графични решения на сестра си.

Силвия Чолева пише:

Тази книга е плод на няколко пътувания до Прага през 90-те години на ХХ в. В основата ѝ са дневникови бележки. Границите тъкмо бяха отворени, хората емигрираха, аз останах. За първи път излизах извън затвора НРБ, пътувах с автобус. Пътуване към света и към себе си. Открих Прага, себе си продължавам да търся. Понякога Прага е тук, понякога е там, същото важи и за София.

Ще добавя: след първата си публикация тази книга беше имитирана в много, а и много по-шумни книги. Тя обаче е оригиналът. Точка!

Боже, колко е сама тази къщичка сред черната нива в началото на нощта. Само с едно светещо прозорче. Чувство за напуснатост.

Чувство за Прага, за праг, за Силвия.

Click to view slideshow.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Краят на земята“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/krayat-na-zemyata/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Краят на земята“ от Мария Роса Лохо

превод от испански Майя Илиева, изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2019

Както често става, краят се съдържа още в началото. И в смисъла на историята в този роман, и съвсем буквално – книгата започва с последното писмо, което Елизабет Армстронг ще получи от Розалинд. Непознатата жена трескаво разказва за собствения си живот, който по таен начин е обвързан с Елизабет.

Елизабет живее в Лондон и е дъщеря на англичанина Оливър Армстронг – предприемач, който смята за нужно и възможно да запазиш от детето си истината за миналото, ако тя е твърде болезнена за теб самия. Тайните за произхода на Елизабет, родена в Рио де ла Плата, и за покойната ѝ майка, от която има запазена само една стара дагеротипия, бавно ще се разкриват от думите на Розалинд, която пише от Финистере.

Буквално „краят на земята“, нос Финистере е крайната точка на маршрута до Сантяго де Компостела за много от поклонниците. Името е от латински и носи древните вярвания за мястото, смятано за края на земята (макар че всъщност то не е, както се твърди понякога, най-западната част на континентална Европа – титлата принадлежи по право на Португалия).

В книгата четем още една книга – историята на Розалинд преди 40 години, описана чрез писмата. Розалинд, дъщеря на ирландец и галисийка, пресича океана тъкмо омъжена за съпруга си лекар. Пътуват към вътрешността на Аржентина – преминават Буенос Айрес, „бял и нисък град, който май изглеждаше привлекателно само отдалеч“, и продължават към малко село, където професията на мъжа ѝ ще се цени повече.

Местните са настоявали за това колко ще им е полезен млад лекар, и може би за да не го откажат, а може би защото самите те са свикнали с конфликтите, почти не предупреждават младата двойка за вътрешните борби в региона Рио де ла Плата, нито за пограничните войни, които индианските племена водят срещу креолската общност.

На това пътуване Розалинд се запознава с Оливър. Пътуващите ще бъдат пленени от индиански племена, преди да стигнат до крайната си точка. В историята на Розалинд този плен се превръща в сцена, на която блясват различните персонажи. Как ще се справят всички те – и как ще се справи самата тя – с новия си живот? Кой ще извърти ситуацията в своя полза, кой ще остане скован в предишните си идеи и кой ще се научи на гъвкавост?

Както често се случва в подобни разкази в разказа, писмата на Розалинд са всъщност по-интересни от живота на младата Елизабет. Но това е разбираемо – около 20-годишна, тя тепърва ще трябва да намери собствения си път, докато Розалинд е изживяла няколко живота. Елизабет се опитва да разплете историята на произхода си, но в реалността се случва и друго, далеч по-безинтересно – идва време да ѝ се намери съпруг. Историите на двете жени са неравни в залозите си, но пък така показват как се появява личността. Елизабет все пак търси себе си – предимно с подкрепата на леля си, която я запознава с куп интересни хора.

Разказът звучи донякъде формалистично (разбира се, нещата се заплитат по апетитен начин, който би било грешка да се разкрие), но всъщност силата на книгата е в детайлите. Авторката Мария Роса Лохо, родена в Буенос Айрес, е дъщеря на испански преселници след Гражданската война и както точно е отбелязано в кратката биография на задната корица – разбираемо е да пише за идентичност, избрана родина и вписване в ново място.

Тези основни теми обаче тя не смила предварително за читателя, нито пък спира, за да обясни подробно другите си посоки и разклонения. В един момент например се появява младият Оскар Уайлд, който задълбочава темата за неприязънта на англичаните към ирландците (и до днес в някои формуляри в Англия „ирландец“ е отбелязано като различен етнос от „бял“, както ми разказваше мой приятел с такъв произход).

В срещите с местни племена го има и сложния въпрос какво означава цивилизован свят – авторката изобщо не се опитва да опрости темата. Литературата също се оказва спасителна за героите, но в различни посоки – понякога им показва реалността по-ясно, а друг път те се губят във фантазиите и в опита да натъкмят живота си към романите, които четат. Влиянията са от Сервантес до Шекспир. Без директно да назовава колонизирането, книгата говори именно за него като за пренаписване на историята и насилие над нея. То се среща в много посоки – и при огромните процеси, и при дребните неща, като измислянето на нови имена на познати от векове растения.

Присъства и темата за феминизма и жените в различните култури: какво е позволено тук и забранено там. Всъщност женското и майчинското – по линия на това, че Розалинд е по-възрастна от Елизабет, или по линия на липсващата майка – присъства по повече от един начин. Младата жена постоянно търси това внимание, но „всичките ѝ майки – реални, заместителки, литературни – умираха, млъкваха или изчезваха като миражи. Освен вечната госпожа Грант (гувернантката ѝ – б.р.), която никога не се беше стремила да прилича на майка, но на чиято вярност (ако и да не беше обич) можеше да се разчита“.

Темата за повърхността и дълбочината – и хората, които избират едното или другото, суетата или честността – също присъства многопластово. Напластен е и хуморът. Елизабет например се чуди дали баща ѝ би признал, че „неговата предполагаема непогрешимост по отношение на светските дела беше толкова ефимерна, колкото непогрешимостта на католическия папа по отношение на делата божии“. „А, вие имате и чувства?“, пита хладно в един момент Розалинд и щом получава отговор, че те не са „за показ пред разни диваци“ (има предвид индианското племе – б.р.), тя срязва отново, без да губи почва под краката си: „Ами тогава пестете си ги, че сигурно са доста оскъдни.“ А един от най-интересните образи – индианецът лечител Погледни по-далече, има поетично име, което обаче на друго ниво е подигравателно-назидателно към читателя – този герой постоянно напомня да погледнеш по-далеч от носа си.

Краят на земята е метафорична точка, която е повече вътре в нас, отколкото в географията. В този край може да има доста неудобни истини – за предварителните ни идеи за нас самите, културата, миналото, родителите, ролята ни в голямата картина. Но както убедително показва Мария Роса Лохо, краят е начало. И е нужно всеки да стигне до граничните си точки, за да се научи да живее свободно.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Граматиков, Кристенсен, Славейков

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/gramatikov-christensen-slaveykov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: сюрреалистични прочити на музикалната история“ от Илия Граматиков

художник Ясен Панов, София: Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2020

Христо Белчев – поет, финансов министър (и съпруг на Мара Белчева) – има един знаменателен израз, който най-после ще цитирам точно: „Българинът нито обядва, нито вечеря. Той яде хляб.“ (Прочее, не знам защо, когато представяме България на убитите поети, не причисляваме към нея Белчев, застрелян при покушение срещу министър-председателя Стамболов, също поет – може би защото изказвания като това не са съвсем патриотични…)

Монографията на доц. д-р Илия Граматиков върху инструменталните концерти на Георги Арнаудов не е хляб: тя е от фантастичните пасти в българската култура. При това от най-екзотичните и питателни сладкиши, небивало украсен от художника Ясен Панов. Музиколожките интерпретации на доц. Граматиков безспорно не са за моята уста лъжица – и аз си знам мястото. Вече има и отлични рецензии на този стъписващ том.

Книгата обаче веднага попада в тази рубрика, защото проф. Арнаудов е не само мой много близък приятел, но и дълбоко литературен човек. Не само световен композитор, но и световен човек.

„Посмали, Манго“, ще кажете вие. И аз ще се поправя: е, Джо е латиноамерикански човек. Защото музиката на Георги Арнаудов не може да бъде разбрана – и Илия Граматиков превъзходно доказва това – поне без писателите Хорхе Луис Борхес и Алехо Карпентиер.

Композитор ли е Арнаудов? Или преводач на тези литературни колоси? Ето какво ни казва неговият сроден по дух изследовател Илия Граматиков:

При съотнасянето на музиката си към определени поетични текстове или прози Арнаудов разчита на два типа стратегии в творческия си подход. Едната е тъкмо организирането на тематичния материал като абстрактно инструментално поетично говорене с тонове, което в звуковите си формули носи закодиран конкретен текст – подход, при който текстът се „музикализира“ (Арнаудов) съобразно иманентната му прозодия така, както думите биха могли да бъдат изпети. В този случай те се „пеят“ безсловесно от огласяващите ги в музикална премяна инструментални партии, които дори могат да бъдат подтекстувани. В подобна тонова алхимия на словото текстовите фрагменти се преобразуват (закодират) звуково в мотивни орнаменти, като процесът протича в различни степени на съобразеност на мелодията спрямо текста – от съвсем буквално следване на словесната метрика, акцентуацията и дължините на фразите до напълно свободния и на места нарушаващ оригиналната словесна прозодия тонов препрочит на думите. […]

Другата стратегия за творческо опиране/позоваване на даден литературен текст се проявява, когато той съвсем условно се транскрибира в тонове, и се прилага най-вече спрямо художествената проза. Вдъхновената от такъв текст творба се мисли като музика към неговото четене, в която той се подлага на напълно свободно звуково-пластично въобразяване и преобразяващо пренаписване с ноти, т.е. музикално се превъплъщава и в-образ-явява като един сюрреалистичен тонов паноптикум, из чиито фантасмагорично завихрящи и пресичащи се всевъзможни време-пространства бродят звуковите аури на литературните призраци.

Не знам за вас, но на мен това ми е убийствено интересно.

С други думи, време е да приемем маестро Арнаудов в Съюза на преводачите. Или поне новелата „Бароков концерт“ от Алехо Карпентиер винаги да бъде в комплект с Concierto Barroco за соло цигулка и струнни (2007). Както и „Книга на въображаемите същества“ от Хорхе Луис Борхес – с Phantasmagorias I: Концерт за цигулка, чембало, клавишни инструменти, ударни и оркестър (2008–2010), Phantasmagorias II: Концерт за цигулка и оркестър (2012) и Phantasmagorias III: Imaginarium super Jorge Luis Borges за струнен квартет (2010)…

А Георги Арнаудов е писал музика по сонети на Микеланджело, по антични китайски поети, по Квинт Хораций Флак, по Джеймс Джойс, по Николай Лилиев и П. К. Яворов… На 25 септември, на премиерата на тази удивителна монография, се състоя и световната премиера на „Долината на басните“ (2020) – четири поеми за сопран, виолончело и пиано по текстове на голямата съвременна поетеса Яна Букова.



Арнаудов е преводач не само на поетите, но и на птиците – „Пътят на птиците“ I, II, III (1995). Затова го попитах има ли връзка с един от най-големите композитори на ХХ век Оливие Месиан, който в композициите си дешифрираше и осмисляше птичите песни. Ето какво ми отвърна Джо: „Лична – не. Но духовна – да. Той е основната фигура, на която съм опирал мисленето си като композитор.“

Илия Граматиков подкрепя с ерудитската си настъпателност интуицията ми, че композиторът Георги Арнаудов е един от най-големите играчи в българската култура – и изобщо на музикалната сцена. Радостен играч – да припомня епиграфа към Бароков концерт на Карпентиер: „Пейте радостно…“ (Псалм 81). Нали си спомняте: в новелата на кубинския гений в гробището на о. Сан Микеле край Венеция, до гроба на Стравински, си приказваха Вивалди, Хендел и още двама латиноамериканци, господар и слуга, а малко по-късно край тях мина гондолата със саркофага на Вагнер. В този разговор през устата на Вивалди или Хендел писателят нарочно ни обърква, сякаш чуваме маестро Арнаудов…

А вие, вие… понеже има твърде много хляб, слушайте Арнаудов и прочетете Граматиков.

„Писмо през април“ от Ингер Кристенсен

превод от датски Росица Цветанова, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Поезията не е истина. Не е и истина, която мечтае.

Изключителната, спрягана неведнъж за „Нобел“ поетеса Ингер Кристенсен (1935–2009) е убедена, че поезията е игра, трагична игра. Ние я играем със свят, който я играе с нас. Тоест това са две игри. Какво има предвид голямата датска поетеса?

Тя принадлежи на направлението на систематичната поезия, типична за 60-те години на ХХ век, при която формата доминира над съдържанието. Структурата на текста е предзададена от формален принцип – и тук обичайно примерът е със стихосбирката на Кристенсен „Азбука“ (1981), която следва датската азбука, но броят на стиховете във всяко стихотворение прогресира според редицата числа на Фибоначи… – 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89… Кристенсен стига до буквата Н – и осъзнава границите на експеримента. Изследователите смятат, че въпреки прецизната структурираност, характерна за този подход, при него се подбужда появата на поетична серия, при която изливането на радостта на света е противопоставено на страховете и силите, готови да го унищожат.

Изследователката Анне Грю Хаугланд казва: „Основният въпрос, който задава Кристенсен, съвпада с един от основните въпроси на съвременната наука: природата ли е движещата сила зад Творението? Опитите за тълкуване на творческия потенциал в природата и формирането на нови нива в процеса на създаване взеха решаващ обрат с появата на компютъра през 60-те и 70-те години. Бързото нарастване на компютърната мощност даде възможност да се изчислят последиците, причинени от взаимодействието на системните елементи.“

И още: „Концепцията за появата е забележителна по отношение на философията на природата на Кристенсен, тъй като нейното писане непрекъснато засяга проблема на творческия процес и вдъхновението, какво се случва в момента на импулс, който подтиква стихотворението внезапно да напише себе си – в същото време, когато поетът навлиза в специалното състояние на самоотричане, което Кристенсен, позовавайки се на Новалис, нарича hemmelighedstilstanden – състояние на тайна.“

И тук най-после стигаме до тайната на „Писмо през април“.

Ако читателят ни най-малко не подозира за съществуването на композитора Оливие Месиeн, то изобщо няма да разбере какво точно се случва в тази самостоятелна стихосбирка, освен че майка и син се разхождат в Париж. А аз, от своя страна, няма да го обясня по-добре от преводачката Росица Цветанова:

Ингер Кристенсен през погледа на преводача. Из „Писмо през април“, стр. 82

„Това, което се откроява най-очебийно в „Писмо през април“, е музикалността на творбата, и по-конкретно изграждането на въпросното дълго поетично писмо с похватите на сериализма в музиката. Тук Кристенсен се влияе от френския композитор, органист и музикален теоретик Оливие Месиен (1908–1992), чиито принципи на конструиране в сферата на модалността и ритъма го превръщат в един от бащите на сериализма. „Писмо през април“ се състои от седем цикъла с по пет стихотворения, номерирани с от 1 до 5 кръгчета -о-, като броят им варира съгласно строга система от пермутации, но съвпада в първия и последния откъс (I и VII). […]

В своя статия по темата в посветения на Кристенсен брой на списанието за модерна датска литература SPRING Рике Тофт Ньоргор посочва, че тук системата от пермутации, нагодена така, че да направи настоящата творба възможна от гледна точка на обема, е налична в „Месиен – наръчник“ от датския поет и критик Поул Борум (1934–1996, съпруг на Кристенсен в периода 1959–1976) и Ерик Кристенсен. Въпросната пермутация в „Писмо през април“ не е „истинска“, а отговаря на определени специфични критерии и се състои от т.нар. „симетрични инверсии“, споменати в книгата, която единствена съдържа точно съответствие на системата, приложена от Ингер Кристенсен. Въпросните 1–5 кръгчета изследователите сравняват, от една страна, със знаците за цели ноти, от друга – с отворите в перфорираните карти на жакардовия стан…“

ººººº

И ето ни тук,
чакаме,
в това неистово уединение,
където луковиците се бъхтят
под земята.
По обед,
когато планинският дъжд секва,
птица е кацнала
на камък.
Привечер,
когато сърцето е празно,
жена е застанала
на пътя.
Лицето ѝ
е сбръчкано и кръгло
и сякаш си
припомня
предишните
времена,
докато
тихо пресмята
кога ли
и защо за последно
е видяла човек.
Сетне кимва
и си тръгва.

Това е първото стихотворение от четвъртата част. То е обозначено с 5 -о-. След него следва стихотворение с две -о-. Според мен то е независимо от Месиен. А според вас? Как се промени с Месиен наум неговият смисъл?

Всъщност моят колаж от цитати дотук е напълно безпредметен за всички, които познават стихотворния цикъл на доайена на съвременната българска поезия Иван Теофилов „Говори Ингер Кристенсен. Интерпретации на едно изказване“. Няма по-добра рецензия за „Писмо през април“ от ето тази четвърта част от цикъла:

За мен
поезията е безпрецедентен опит
да се предизвика УДИВЛЕНИЕ –

най-подобаващото за човек може би,
за човека, който се решава
да съблюдава своя Аз. И аз
бих парафразирала Декартовата максима
така, че да съдейства отзивчиво
на гледната ми точка: „Мисля,
следователно съм част от Лабиринта!“

И действително математиката и музиката са в сърцевината на поезията на Кристенсен, но не нарушават балансите на поезията: тя надделява над изчислението, било и то част от вселената. (Прочее, идеология, математически сходна на тази на Ингер Кристенсен, съм срещал само у друг велик поет – Иван Методиев, в книгата му от 2006 г. „За образите и световете“. И у двамата природата ликува.)

„Последна стъпка“ от Йордан Славейков

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Това е второто издание на романа, публикуван през 2015 г.

Само по себе си едно второ издание вече е награда, но „Последна стъпка“ вече спечели наградата „Сребърен пегас“ за най-добър роман в категория „Проза“ на конкурса „Южна пролет“, Хасково, 2016, както и наградата „Дъбът на Пенчо“, връчвана от проф. Светлозар Игов. Романът беше и сред номинираните за наградата на Литературен клуб „Перото“, НДК.

Този път ще кажа само това:

В „Последна стъпка“ Йордан Славейков назовава прямо това, което обичайно отказваме да назовем. С кратки изречения, като внезапно съкращение на наранен мускул, Дани изстрелва в нас всичко за уязвимостта и ужаса, за бруталното нарастване на живота и смъртта. За безпомощните опити да се обикнем във времена на всепроникваща мизерия. За нуждата да сме заедно.

За едни още има мадленки, на други им остана само бучицата пръст, която централният персонаж на „Последна стъпка“ изяжда на гроба на своя приятел.

Дани е рядко честен писател.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Непривична земя“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/neprivichna-zemya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Непривична земя“ от Джумпа Лахири

превод от английски Зорница Христова, изд. „Жанет 45“, 2013

Това е една от книгите през последните години, с които най-трудно съм се разделял, наред с всички на Карл Уве Кнаусгор и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова. Препоръчвам книгата на приятели, срещнати в Родопите, на протест или на рожден ден. И им казвам, общо взето, следното:

Ниланджана Судешна Лахири, наричана на галено Джумпа, има красноречива биография с блестящи постижения и награди, прекрасно образование и важна преподавателска кариера, но най-важното е, че тя е

един от най-добрите разказвачи на своето поколение.

„Преводачът на болести“, дебютният ѝ сборник с разкази, издаден след дълга поредица от откази, печели „Пулицър“ за литература – един от само седемте случая в историята на наградата. „Непривична земя“, вторият ѝ сборник, печели наградата на името на Франк О’Конър. След тази си книга тя се премества да живее в Рим, където започва да пише на италиански. Това не е първото ѝ сменяне на континенти.

Лахири е родена в Лондон в семейство на индийски имигранти от Западна Бенгалия, но когато е на три години, те се преместват в Америка. Баща ѝ е университетски библиотекар, а майка ѝ е държала децата ѝ да познават културното си наследство. Семейството на писателката често се връща в Калкута. Още в детската градина учителката предлага да я наричат Джумпа, защото другите деца трудно произнасят цялото ѝ истинско име. По този повод писателката казва, че „винаги се е чувствала засрамена от името си“ и че дори само с него „сякаш причиняваш някому болка, като си просто себе си“.

През младостта си е изпитвала напрежението да бъде лоялна към стария свят, но и да се вписва в новия. С течение на времето открива, че балансът е възможен без болка, притеснение или компромис. Когато е започнала да пише, не си е давала сметка, че анализира опита да си американка от индийски произход – а всъщност просто е имала желанието да смесва различните светове на страницата, защото още не е била достатъчно зряла или смела, за да го стори в живота.

„Непривична земя“ излиза на английски на 1 април преди дванайсет години, но не е шега или лъжа, че дебютира под номер едно в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ – и това е напълно заслужено, макар на пръв поглед неочаквано.

Писането на Лахири не е постмодерно, игриво или иронично, а ясно и човешко.

Опитва се да схване сложността в живота на близки, познати, роднини или в собствения си живот, защото в разказите ѝ има много автобиографичност, но по един деликатен и ненатрапчив начин. Тъканта на сборника оформя гледка, в която отделни елементи и сюжетни нишки се допълват, римуват и развиват в отделните разкази, докато героите пътуват. Дестинациите им варират от себе си и от дома, без значение на кой континент е, до семейството, любовта и преодоляването на страховете. Животът без страх е едно от най-изпълнените с копнеж пространства в прозата ѝ, но до него най-трудно се стига.

Толкова е нюансирано писането ѝ при описанието на разминавания, кавги, разочарования и сближавания между различни поколения от майки и бащи, дъщери и синове, братя и сестри, любовници или съпружески двойки, че човек не обръща толкова голямо внимание дали става въпрос за Америка, Индия, Тайланд, или Италия – защото универсалното и общото в голямата човешка комедия преодолява граници с лекотата на облак или слънчев лъч.

Лахири хвърля светлина върху трудната задача да си себе си в един сложен и глобализиран свят, без помощта на патериците на рода и традициите, които са помагали в течение на хилядолетия. От това в крайна сметка може да произлезе нещо като щастие, но и голяма лична тревога, неспособност за справяне и постоянно желание за бягство вследствие на дълбокия инстинкт за непринадлежност.

Разказите ѝ, ако трябва да бъдат сравнявани, са като независими наследници на писането на Чехов и Реймънд Карвър.

А докато четях, се питах кога българските роми и турци ще напишат своите стихотворения, разкази, романи и пиеси, за да прочета най-сетне за техния живот от тях самите? Кога ще науча имената на тези автори? Също като Лахири поне се надявам, че и те няма да експлоатират модна тема или тенденция. А като нея ще превръщат писането в дълъг разговор и среща с приятел, след които мълчиш, защото думите и историите те карат да проведеш диалог със самия себе си.

Отдавна не бях чел толкова изчерпателна и смела книга, която започва и казва „а“ и продължава историята до края ѝ, до „я“. И нищо не липсва. Препоръчвам я на всеки срещнат познат, защото е дълбока, без да е претенциозна. Разказва всекидневието със завидна всеобхватност и свобода, но без леснината на зачеркването или вулгарността. Екатерина Йосифова има едно кратко стихотворение, което се отнася много директно към първия разказ в сборника:

Не е поливал.
Не е хранил.
Не е такъв човек.
Не е моят човек.

В сборника е пълно с хора, които са нейни хора – такива, които се грижат.

Филмът „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева е едно от малкото тазгодишни съвременни български произведения, за които се сещам, с които бих могъл да сравня този сборник с разкази – заради толкова ярката проява на грижа към ближния, без никакво флиртуване с леснината на сантименталността.

На пръв поглед, още от началния цитат от Натаниъл Хоторн, с който започва „Непривична земя“, става ясно, че ще има изследване върху това как се пресажда човек в почвата на чужда страна – хваща ли, изсъхва ли, цъфти ли, връзва ли, дава ли плод? Изследване върху това какво му е нужно на човек, за да бъде себе си. Всеки разказ, особено с финия си, но категоричен финал, дава един възможен отговор. Показва какво би могло да стане, ако спазваш правилата на средата. Или ако ги потъпкваш – отхвърлен ли си, или приет?

Правилните действия осигуряват ли кариера, дом, смисъл и спокойствие?

Историите са правдоподобни и неизбежни, сякаш е необходимо да бъдат разказани. Лахири не е от писателите, при които езикът диктува. Тя е тази, която диктува познанието, но не като факт, а като нещо, с което си имал дълъг и пряк досег, разбрал си го. Хората в разказите ѝ диктуват фразите като излезли от черна кутия на не едно семейство, всяко със собствените си плюсове и дефицити. Така тя разширява познанието за човека – не просто за някое първо, второ или трето поколение имигранти от коя да е страна, а за днешния човек, който тази година трябваше да си стои вкъщи, и това постави на световната маса въпросът къде точно е домът.

Лахири дава детайлна представа за борби, компромиси, жажда за признание, усилия за разбиране и скандали между близки хора с различни ценности. Невидими и хладни трагедии, в които няма нищо сензационно. Най-често в тях се промъква провалът и се застоява. Той идва капка по капка, чашата прелива, катурва се. Настъпва хладен и необратим домашен потоп, който пропива всичко с вкуса на стаени сълзи, оправдани опасения и устойчива вина. Но и с удовлетворение. Отдавна не бях чел такива достоверни описания на семейни взаимоотношения, които не са идеализирани или опростени, а сложни, противоречиви и понякога нелицеприятни.

Вкусът, който оставя книгата, е, че всеки има своя лъкатушещ път. Никой не може да построи и да премине през магистралата на другия. Не може и да влезе в ролята на великия регулировчик. Книгата нашепва за нуждата от уважение към траекторията на другия, към планинската пътека, по която е поел или е тръгнал на стоп, с автобус или кораб. По пътя си човек може и да не остави следа от себе си, да изчезне безследно. Но може и да се отпечата с букви от плът в паметта на хората.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Технологията като епична поезия. Разговор с писателя Кен Лиу

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/ken-liu-interview/

Бивш софтуерен инженер, корпоративен адвокат и правен консултант, понастоящем Кен Лиу е един от най-забележителните американски фантасти – единственият писател, чието произведение е печелило три от най-големите награди за фантастична литература в една година (през 2012 г. разказът му „Хартиената менажерия“ получава „Хюго“, „Небюла“ и „Уърлд Фентъзи“), както и единственият автор с награди „Хюго“ и като писател, и като преводач („Трите тела“ от Лиу Цъсин).

Дебютният му сборник „Хартиената менажерия и други разкази“ бе публикуван на български от издателство „Еуниката“ през 2017 г. в превод от английски на Тодор Кенов. В разказите си Лиу разработва актуални идеи и въпроси за бъдещето, забърква неочаквани жанрови комбинации и никога не забравя нежното и детайлно отношение към личните изживявания на персонажите (особеност, която ми допадна още при първия ми досег с неговото писане – разказа „Грешка в един бит“). Скорошният прочит на сборника ме подтикна да потърся автора за по-обстоен разговор, не без надеждата, че ще видим и другите му книги на български, включително съвсем прясната „Скритото момиче и други разкази“.

Разменихме си десетина имейла в продължение на три дни, като Кен Лиу ми изпращаше повечето си отговори в промеждутъците на родителстване.


Един повтарящ се сюжетен елемент, който се разиграва разнообразно във Вашите разкази, е културното кръстосване. Въпросът е огромен, съзнавам, но какви са според Вас неговите ефекти, значения и потенциал в днешната реалност?

Струва ми се, че „културното кръстосване“ често се възприема като нещо, което се случва на малък брой хора. Реално то е част от опита на всеки. Замислете се как разговаряте с познатите си от гимназията. Думите, акцентът, регистърът, езикът на тялото, темите и препратките същите ли са като тези, които използвате в разговорите с колегите си? Със служителите си? С приятелите си по хоби? В родния си град ли живеете? Последователите ви в Twitter биха ли ви разпознали в реалния живот?

Всички непрекъснато преработваме кодове, сменяме маски, настройваме идентичности. Всички сме носени през времето от прогреса и се пръскаме по краищата на земята в търсене на възможности. Самата идея за фиксирана култура, към която принадлежим, е утешителна илюзия, носталгичен мит, който със сигурност вече не е верен (и може би никога не е бил). Така че чрез фокуса върху културното кръстосване на всички нива моите разкази просто обръщат внимание на най-универсалното изживяване в модерността.

Изкуствен интелект, телесни подобрения, безсмъртие, симулации – част от Вашите разкази изследват свят, в който хората доброволно предават своето тяло и ум на технологията в замяна на по-добър контрол върху живота и реалността. Трансхуманизмът въпрос на разграничение между усъвършенстване и изчезване ли е?

Трансхуманизмът е с нас, откакто изобщо разсъждаваме по въпроса какво е да си човек. Във „Федър“ Платоновият персонаж Сократ разказва за египетския бог Тевт, създателя на писмеността, чието изобретение е критикувано от цар Тамуз с аргумента, че то ще „причини забрава в душите на учещите“ и ще им предостави не истината, а само привидност. Действително тези, които се приучат да се осланят на писменото слово, губят някаква съществена част от себе си. Стават по-малко човеци. Това навярно е най-ранният записан случай на тирада срещу технологията, която „разлага мозъците ни“. С минимални изменения същата може да се приложи към Уикипедия, аудиокнигите, образователните телевизионни програми, виртуалната реалност и всякакви други нови медии и технологии, свързани по някакъв начин с познанието.

Писането е технология, която ни е променила из основи. Повечето от нас са официално образовани и извършваме голяма част от мисловната си дейност на графолект – „трансдиалектен език, формиран на основата на силна обвързаност с писмеността“ (по думите на Уолтър Дж. Онг), например стандартен английски, съвременен стандартен мандарин, съвременен стандартен арабски… И тази познатост на езика ни пречи да видим колко много ни е променила писмеността. Ние не разсъждаваме като предграмотните хора. Много проявления на писмения език, като например технически наръчници, съдебни решения, договори, дори романи, които са писани повече за окото, отколкото за ухото, действително може да са практически непонятни при прочит на глас – романистите, които възнамеряват да пишат специално за пазара на аудиокнигите, трябва да овладеят отличителен набор от трикове, който не е нужен на традиционните писатели.

Повече или по-малко човеци сме ние спрямо предграмотните си предци? Трансхора ли сме в сравнение с тях? Смислен ли е изобщо този въпрос? Ако не, защо? Ако да, как? Каква точно е ролята на писмеността като технология в дефинирането на нашата човечност? Смятам, че е важно разказите ми, които се въртят около съвременните технологии за изменение на тялото и ума, да бъдат контекстуализирани. Ние изобщо не сме спирали да си задаваме въпроси за технологията. И този неспирен стремеж да отговорим на неотговоримото може би е едничкото качество на човечеството, което не се поддава на трасцендентност.

В една Ваша лекция казвате, че историята не е ориентир за бъдещето. Същевременно в писането си показвате силен интерес към историята, например в „Литеромант“, „Всички вкусове“ и особено в „Човекът, който сложи край на историята: документален филм“. Какви са приликите между изследването на миналото и на бъдещето?

Дълги години работих в сферата на технологиите – първо като софтуерен разработчик, а впоследствие като консултант по патентни дела, което налагаше да се специализирам в историята на технологиите. В резултат придобих разбиране за огромната роля на шанса в историята ни.

Когато погледнем назад във времето, не е възможно да устоим на човешката склонност към сглобяването на миналите събития в наратив, който утвърждава собствената ни позиция като любимците на историята, като заслужили победители, като същества с морално превъзходство над предците си. Предубежденията на оцелелите, заблужденията вследствие на разказа и неспособността ни да видим неизвървените пътеки ни изкушават да смятаме, че историята се е развила по единствения възможен начин, че победилите народи и държави са заслужили трофеите си, че колонизаторите действително са били „по-добри“ по някакви начини.

Реалността, разбира се, е съвсем различна. Колкото повече задълбавам в историята, толкова по-ясно виждам колко случайна, произволна и абсолютно безсюжетна е тя. Победителите най-често изобщо не са заслужавали да победят, а страданията на жертвите не са били „необходимо зло“, както един американски сенатор заяви безсърдечно.

Това не е зов за отчаяние. Също както настоящето ни не е неизбежно заключение на вкоренен в миналото разказ, така и бъдещето е пластично и отворено, а не предначертан резултат от непредотвратими, безлични социоикономически течения, на които безуспешно се противопоставяме. Неправдите на миналото може да хвърлят дълга сянка върху настоящето, но от всички нас зависи да се борим за по-справедливо и по-милостиво бъдеще.

Като споменахте неправдите на миналото, в разказите си често засягате забранени истории. Какво Ви влече да се занимавате със случаи като Инцидент 228 или Отряд 731 във фикцията си? Литературата има ли роля в запазването на спомените, които част от човечеството умишлено тика към забрава?

Не харесвам инструменталистките оправдания за литературата. Идеята, че тя е (или трябва да е) инструмент в услуга на някаква политическа програма, е изключително опасна и крие риска да я превърне в пропаганда. По-скоро мисля, че разказвачеството е поначало политическо. Вместо да служат на някаква политическа цел, самите истории са изразителни политически действия. Те могат да са актове на съпротива, утвърждаване, надаване на глас или упражняване на власт. И понеже аз съм се ангажирал да противостоя на колониалното мислене и централизираната власт, разказите ми са по необходимост въплъщение на политическите ми ангажименти и поставят върховната неприкосновеност на свободата в конфликт с тълпите и диктаторите.

За мен жанровата литература се занимава с отклоненията от общоприетите норми на реалността. В свят, в който темповете на промяна стават все по-бързи, бихте ли казали, че отклонението е (и навярно винаги е било) нормата, следователно жанровата литература е продуктивен начин за възприемането и обработването на реалността?

Харесва ми тази формулировка. Напомня ми за старата сентенция, че единственото постоянно нещо е промяната.

Честно казано, никога не съм си поставял съзнателна цел да пиша в определен жанр. По-скоро стилът ми се състои в това да структурирам историите си около буквализирана метафора – вземам някоя идея, която обичайно се обсъжда метафорично, правя я буквално истинска в света на разказа и изследвам последствията от тази осезаема промяна в реалността. Примерно, говорим метафорично как си личи какво ще излезе от някое дете по дадена играчка или предмет, с който то си играе – затова в „Промяна на състоянието“ изследвам свят, в който душата е предмет, раждащ се заедно с човека, и така всички трябва някак да се нагодят към съдбата, предписана им от съответния предмет. Понякога буквализирането на метафорите се случва посредством технологиите и някои читатели класифицират тези разкази като „научна фантастика“. Ако такива етикети са им полезни, радвам се, но не мисля за тях, докато пиша.

Какъв обаче е смисълът от буквализирането на метафори? Нека първо разгледам научнофантастичната страна на въпроса. Не смятам, че научната фантастика има много общо с предсказването на бъдещето – в това отношение тя не се е справяла особено добре досега. Може би някои фантасти наистина си мислят, че предсказват бъдещето, но лично за мен това никога не е представлявало цел или интерес. Аз не пиша дори за „възможно бъдеще“ (което за мен е изсмукано понятие) – много от моите разкази включват бъдеще, което е умишлено, величествено „невъзможно“.

По-скоро си мисля, че това, което научната фантастика постига – или поне това, което аз се опитвам да постигна с моето писане, – е да поставя лупа над реалността на сегашния момент с всичките наши надежди и страхове. Като извлича латентни тенденции, увеличава видимостта на възникващи модели и извежда актуални иновации до логичния им завършек, научната фантастика действа като висококонтрастен филтър, който осветява и подчертава определени аспекти от нас и обществото ни – и добрите, и лошите. По този начин неща, които в реалистичната литература бихме подминали като твърде очевидни или твърде абстрактни, стават осезаеми в спекулативните, въображаеми светове.

С други думи, това не е много по-различно от технологията, доколкото тя служи за увеличаване на потенциала на човешката природа. Метафорите са крехки и подвеждащи, но също така и неизбежни.

Чувал съм мнения, че научната фантастика и фентъзито са два противоположни жанра, като първият е истинският и сериозният начин за ангажиране със света, а вторият не е нищо повече от бягство от реалността. Как тези два разказвателни режима се сливат във Вашето писане?

Както вече споменах, тъй като не обръщам особено внимание на разграничаването между жанровете, в писането ми често се сливат научнофантастични и фентъзи техники. Няколко примера: разказът „Наслука“ (адаптиран в епизод на анимационния сериал „Любов, смърт + роботи“ на Netflix), „Демонът на Максуел“ (в който старият мисловен експеримент служи за основа на твърдофантастично фентъзи) и „Династията на Глухарчетата“ (епична фентъзи поредица, в която героите са инженери вместо магьосници).

Според мен технологията притежава много фентъзи елементи. В крайна сметка тя е нашата версия на космогонична митология (на модерния свят) и епична поезия. Разказваме истории за Стив Джобс и Илон Мъск както за древните герои. Младите си мечтаят за Силициевата долина и как „огъват Вселената“ с клавиатура и поялник. Големият разказ за технологията е изкусителен, вълнуващ, фантастичен. Същевременно фентъзито като разказвателен режим пасва много добре на историите за технологии. Разказите за откривателство, за изпитания, за инженерно усъвършенстване и трансцендентност са поетични и красиви. Все пак инженерите са същинските светостроители и има логика историите им да се разказват в епичен стил.

Заглавна снимка: © Li Yibo

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Вазов, Валзер, Дюрас

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/vazov-walser-duras/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Лирика. Антология“ от Иван Вазов

съставител Борис Христов, София: изд. „Рива“, 2020

Обичайният етикет на Иван Вазов е „патриарх на българската литература“. Етикет, който, разбира се, е неточен – той препраща много повече към собствената ни пренебрежима цена, отколкото към Вазов. Защо се нуждаем от патриарх? И не си ли даваме сметка, че Иван Вазов пада жертва на нашата неизтребима нужда – не от авторитет, а от господар.

Той очевидно си е давал сметка. Много пише именно за творчеството – и за капана на читателските потребности, в които епохата го вкарва. Аз обаче не бих говорил за патриарх, а за матриарх – за онази майчина фигура, която на практика контролира мъжкия живот.

И тук беше първият ми шок от антологията: не само лирическият Аз на Вазов е Азът на майка му Съба Вазова, но и гробът ѝ е… гробец. Гробец, представяте ли си? Срещали ли сте другаде това умалително?

Не съм броил колко пъти пише за него, но гробът се натрапва в лириката на Вазов. Дъщеря ми, която знае, че в училище трябва да говори едно, а с мен – друго за поета, отбеляза справедливо, че Вазов дори и на 20, е на 71 години, докато Ботев, 2 години по-голям от него, дори на 71 е щял да бъде на 20…

… Та гробът се среща често. Ето, дори в две стихотворения – „Вечна“ (1915) и „Въздишка“ (1917) – гробовете са съчетани с „лаврите“:

… лаври, гроби ще забрави,
злост и слава бързотечна:
любовта ще да се слави,
тя е само вечна, вечна… 

и съответно

… смири, о боже, злобите,
сърцата осияй,
на лаврите, на гробите
тури по-скоро край.

Явно лаврите вървят с гроба.

А и у нас, по тъжна традиция, големият поет е мъртвият поет. Иван Вазов е бил особено предпазлив по отношение на конкретиката, а и особено наранен от златната младеж на своето време. Когато човек чете непредубеденото съставителство на Борис Христов, започва да се чуди дали действително между Иван Вазов и примерно Пенчо Славейков и Пейо Яворов има непроходима концептуална бездна… Или младите лъвове на модернизма са се дразнели от популярността му. Защото хващаме мотиви, които от Вазов са преминали към тях – „Не я будете“ и „Недейте я разбужда“ на Яворов. Да, Вазов призовава да пазим съня на земята, докато Яворов може да си позволи да говори за своята собствена душа, която не бива да бъде събудена.

И Вазов е искал душата си, но рядко е посмявал. Неговата „малка слава“ не само е дразнила колегите му, но и го е оковавала… Защото и той е имал какво да каже за себе си, когато люлекът му замирисва, но е трябвало да остане поетът, конструиращ нацията. Конструиращ родината, която все повече се оказва утопия, а и вижда противоречията ѝ. (Пък и родина не се конструира с нежни стонове и молитви.) Любовта може да е вечна, както видяхме в едно от цитираните стихотворения, но тук, у нас, я няма. Ето го финала на „Грозен вик“:

Свободо скъпа, ти изгря приятно,
над нашите гори, поля широки,
но любовта – туй слънце благодатно,
не озари сърцата ни жестоки. 

Ужасно много униние, разочарование и отвращение има в гражданските стихотворения на Вазов. Затова той ще бяга да самотува из величествената природа, ще се слива с величествените ѝ вълни, които го заливат и утешават. Сред природата той буквално не може да дочете четивата, които си носи от цивилизацията: вижте „В природата“ – „останаха неразгънати газети / и неразрязани поеми звучни“, вижте „Там!“, в която природата е недочетената поема… Сред планините не му се налага да мисли нито за политическата низост, нито за колегиалната завист.

Изключително събитие е в годината, когато честваме 170 години от рождението на Вазов и Борис Христов получава националната награда на негово име, да четем този том. Том, в който, прочее, освен гробове се появяват много звезди и звездици… И душата ни пее въпреки школската принуда какъв трябва да е Вазов. Както е пяла, въпреки себе си (вж. „Пролог“), собствената му душа.

А Борис Христов е слязъл в ада на предмодерността – и е взел главнята на Вазовата лирика, да ни светне.

„Микроскрипти“ от Роберт Валзер

превод от немски Мария Добревска, София: изд. „КХ – Критика и хуманизъм“, 2020

Писателят Роберт Валзер е роден на 15 април 1878 г. и умира на 25 декември 1956 г. – след 27-годишен престой в психиатрична клиника, в която първоначално постъпва доброволно. Има не един опит за самоубийство.

Художникът Едвард Мунк е роден на 12 декември 1863 г. и умира на 23 януари 1944 г. – през 1908 г. се налага да постъпи в психиатрична клиника в Копенхаген. Най-известното му произведение е картината „Викът“, посветена на екзистенциалното страдание. Анекдотът твърди, че на въпроса защо изобразената на платното човешка фигура крещи, Мунк отговаря: „Изгубила си е чантичката.“

Роберт Валзер вероятно също би отговорил така. Героите му – „безделници, скитници и мечтатели“, които познаваме от романите „Якоб ван Гунтен“, „Семейство Танер“ и „Помощникът“ – със 100% сигурност ще се изгаврят така.

Между Валзер и Мунк има една съществена разлика. Юхан Борген, големият норвежки писател, твърди, че Мунк никога не е бил луд, колкото и да доказват обратното: „В лудницата той се е криел от лудостта на така наречения нормален живот. Почивал си е сред коректни професионалисти от опустошените дилетанти на безумието.“ Докато пред своя приятел, писателя Карл Зелиг, Валзер дава следното обяснение защо не пише: „Аз съм тук, за да бъда луд, не за да пиша.“

Има, разбира се, и прилика. Микроскриптите на Валзер първоначално са смятани от изпълнителя на литературното му завещание Зелиг, както пише Антоанета Колева в послеслова на книгата, за „неразчетими драсканици, „таен код“ и красиво прикритие, изобретени от писателя да послужат за уплашеното му оттегляне от публичните погледи“. С други думи, и Валзер, и Мунк са художници. Или поне куриозно бедният Валзер превръща своите ръкописи в нечетливи картини. Той пише на вече употребявани хартийки.

И така, докато се появи Йохен Гревен, който да превърне изображенията в текст. Над 10 години – заедно с Верне Морланг и Бернхард Ехте – Гревен разчита 526 ръкописа, които съставят 6-томно издание на Валзер под името „От зоната на молива“.

Тук графолозите биха казали, че колкото по-малки са буквите, толкова човек е по-срамежлив и необщителен. Аз от своя страна бих казал, че колкото по-малки са буквите, толкова повече човек е жертва на юношеския си идеал за съвършенство. Версията на графолозите е по-меродавната, но си струва към необщителността да прибавим и гнева, и отвращението от суетата на литературните среди, за които говори Антоанета Колева, която пише в бележка под линия: „Легендарно известна е една среща на Валзер с Хомфанстал, на която Валзер го пита: „Не можете ли поне за малко да забравите, че сте прочут?“

Е, Валзер също става прочут, но след смъртта си. Тогава мнозина осъзнават, че благодарение на него се появява Кафка, макар и Валзер да го надживява с цели 32 години. Че той оказва влияние на фигури от ранга на Херман Хесе, Роберт Музил, В. Г. Зебалд и Петер Хандке, носителя на Нобеловата награда за литература за 2019 г. За него пишат едни от най-големите умове – като Валтер Бенямин и Джорджо Агамбен, чийто текст влезе в „Разходката“.

Валзер не е искал да бъде „сполучлив човек“. Не е искал да бъде победител. Може би и заради това успява. Плаши се от радостта: „Не ни ли дърпа надолу битието на единствено и само приятното.“

Никой не може да твърди, че не е свиня, казва Валзер. Но за да е 100% Валзер, с методично опиянение писателят говори за „нежни фини свине“. И от страниците на „Микроскрипти“ струи изтънченият им вик… Микроскриптите са извънредна картина на болезненото време – блуждаещо, безделно, несретно…

(Прочее, тази книга е артистичен обект, какъвто рядко се появява в българската издателска култура. Шапки долу пред „Критика и хуманизъм“!)

„Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас

превод от френски Тодорка Минева, София: изд. СОНМ, 2020

През 2014 г. имах честта да интервюирам г-жа Данута Валенса, съпруга на водача на полския профсъюз „Солидарност“ и носител на Нобеловата награда за мир Лех Валенса. Госпожа Валенса е „публична фигура“ само по време на военното положение в Полша, когато ѝ се налага да стане говорител на интернирания си мъж. Предпочита да бъде стъпка назад, стъпка встрани. На въпроса ми как се е чувствала, докато в Осло е получавала наградата от името на мъжа си, бъдещия президент, тя отговори:

„На първо място, трябваше да се съсредоточа, за да мога по най-добър начин да изпълня ролята си. Трябваше да намеря подходящ тоалет, а това не бе никак лесно, защото по това време в Полша нямаше нищо. За първи път излизах в чужбина сама. С мен беше само 10-годишният ми син. В Осло ме запознаха с протокола, това също бе нещо ново за мен. А пък аз, като полякиня и съпруга на Лех Валенса, исках да се представя в най-добра светлина. Нещо любопитно – години по-късно разбрах, че ДС имала намерение, ако направя гаф или сгреша, да го излъчи по полската телевизия. Макар че, разбира се, комунистическата телевизия не предаваше церемонията. Пътуването за Нобеловата награда съвсем определено бе един от моите житейски университети.“

Бях забравил за това интервю. Вероятно и хората на ХХI век забравиха за Лех Валенса – една от личностите, които обаче промениха нашия свят из основи. И така… до момента, в който стигнах до страница 112 на „Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас – и есето „Жената на Валенса“. Разбира се, то далеч не е само и единствено посветено на пани Данута.

Маргьорит Дюрас всъщност взема повод от Нобеловата церемония, за да говори за състоянието на журналистиката. На първо време тя се въоръжава с телевизионно участие на филмовия революционер Жан-Люк Годар, който казва това, което трябва да се каже:

Когато жената на Валенса дойде да получи наградата, тя беше в центъра на картината и за пръв път вие, телевизионните журналисти, имахте една много красива жена в полето на телевизора, и то напълно неочаквано, а вие, вие се дистанцирахте. Защо се дистанцирахте? Дори не знаете. Бих казал: може би защото тя беше красива жена. […] Защото не беше нито манекенка, нито актриса, чиято професия е да се показва.

Всъщност Маргьорит Дюрас протестира срещу телевизиите, които отказват да покажат една жена – показват присъствието ѝ, но не красотата ѝ. Нали тя не е манекенка.

„Една истинска информация би показала тази жена, защото съпругата на Валенса, това беше жената, която той обичаше, тоест повече от Валенса. Неговата съпруга беше в този ден картата, която ви позволява да видите цялото, цялостното събитие, от което тя е неотделима. […] Истинската информация е едновременно субективна и осезаема, тя е даден образ, писмен или устен, но винаги косвен.“

И тук Дюрас вече е готова да нанесе смъртоносния си удар върху илюзиите за обективност в комуникацията:

… тенденциозната журналистика, сама по себе си лишена от жизненост, е най-добрата журналистика, тъй като поне възстановява незнанието, кара ни да се съмняваме във версията на случката. И тогава човек се обръща към нея, за да я коригира.

Всъщност, ако искате да научите повече за алкохолизма на Дюрас и нейните видения, за Ян Андреа и защо смята, че всички мъже до един са хомосексуални, както и повече за безсмъртните ѝ творби, не пропускайте малките есета в „Материалният живот“ и елиптичните им изречения.

А аз ще продължа да виждам в Дюрас жената, която не желае да бъде актриса или манекенка. Обаче какво значи писателка?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Другата ръка“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/drugata-ruka/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Другата ръка“ от Крис Клийв

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2015

Корицата на книгата „Дргата ръка“Пчеличка е 16-годишна бежанка от Нигерия, дошла в Англия по нелегален път. Тя прекарва две години в „център за временно настаняване“ – нелоша фраза, която означава затвор за хора без престъпление и без срок за освобождаване или депортиране. Основната ѝ цел в центъра: да оцелее и да се научи да говори английски като кралицата. Надява се така да ѝ позволят да остане в страната. Знае, че няма да е достатъчен аргументът, че ако се върне, ще бъде убита, защото е била свидетел на престъпления в нефтените конфликти в родината си.

Когато излиза от центъра след бюрократичен миш-маш и все още с нелегален статут, Пчеличка е заменила дори истинското си име, защото е станало твърде опасно. Всичко, което тя има в този момент пред портите, е един адрес в лондонско предградие. Тук се появява и втората главна героиня, която разказва другата половина на историята: Сара е на 32, главен редактор в модно списание и в началото на книгата губи съпруга си. Заради това трябва да се грижи сама за 4-годишния им син, който отказва да свали костюма си на Батман.

Какво свързва тези две жени във възел?

На части долавяме ужаса от историята, която се развива на един плаж в Нигерия: Сара и мъжът ѝ са на почивка там в опит да спасят брака си. Един замах на мачете, един избор, който всеки трябва да направи – историята е ужасяваща, но се разкрива така бавно, че ще е грешка да се разкаже тук. Ето обаче нещо, което може да се разкаже: в един момент, вече в Англия, двете жени слагат ръцете си една върху друга. На лявата ръка на Сара липсват две фаланги от средния пръст. В докосването им, по-интимно от ръкостискане, отдолу се вижда ръката на Пчеличка. Пътищата на тези две жени се преплитат. Някои загуби прозират, за да срещнат реалността в присъствието на другата.

Впрочем в книгата мъжете липсват оглушително. Дори когато ги има, са там, за да променят живота на жените край тях – никога не са главни действащи лица. Тяхното присъствие обаче е онова, от което да те е страх. Пчеличка предупреждава:

В живота мъжете могат да ви причинят такива неща, че вярвайте ми, по-добре да се самоубиете предварително. Осъзнаете ли го, очите ви започват да шарят насам-натам безспир, да дебнат за момента, когато мъжете ще дойдат.

Фразата „мъжете ще дойдат“ се превръща в напевен ритъм на безпокойствие и очакване. В книгата обаче двете жени проявяват сила и опит – дори Сара, която в началото изглежда повърхностна с възгледите си за света, в крайна сметка преживява промяна. Едно момиче, което се опитва да оцелее в крайна ситуация, и една жена, която събира парчетата на живота си, ще трябва да се изправят пред въпроса за личната отговорност в срещата с другия.

Кои са мъжете, които ще дойдат, е въпрос с много отговори. В един момент на излизане от лагера за бежанци Пчеличка се среща с англичанин, който е решен да помогне. Той се възмущава от системата: „Лявата ръка не знае какво прави дясната.“ Бюрокрацията играе важна роля, наистина без да знае какво прави. Агентите с подписите върху заповедта за депортация може да са също толкова отговорни за убийство, колкото и войниците с мачете в нефтените находища – смразяващ паралел.

Авторът е находчив в подбирането и развиването на недвусмислени образи, които силно влияят на читателя. Когато излиза от центъра, Пчеличка е с три други момичета. Някои са маниакално решени да оцелеят, други – неспособни да продължат напред. Пчеличка им обяснява защо се смее на бодливата тел.

Разбираш ли, погледни нас, момичетата. Аз и бельото ми в прозрачна найлонова торбичка, ти и джапанките ти, това момиче с красивото жълто сари и другата с документите. Приличаме ли на хора, способни да се прехвърлят през тази ограда? Казвам ви, момичета, дори да махнат бодливата тел и да наредят монети и прясно манго най-отгоре, ние пак няма да можем да се покатерим.

Нейната събеседничка тук ѝ напомня: бодливата тел не е да държи тях вътре, а да не позволява на другите да влизат в лагера, където могат да пуснат на свобода параноята и страха си от бежанците.

Целият този мрак е пронизван редовно от хумора на Пчеличка. В края на книгата стои нигерийска поговорка: „Ако лицето ти е подпухнало от жестоките удари на живота, усмихни се и си представяй, че си дебел.“ Точно такива фрази очевидно са повлиявали на автора в неговата изобретателност да търси хумор, който да показва сила на духа, без да загърбва тежестта на случилото се.

Тези неща са силните черти в книга, на която обаче отчаяно ѝ е липсвал наблюдателен редактор (сестрата и майката на Сара не коментират защо внезапно се появява непознато нигерийско момиче в къщата ѝ; Пчеличка разказва дълго, че вижда лед за пръв път, когато всъщност го вижда за втори; внимателно тъканата нишка, че във всяка ситуация тя търси как да се самоубие, ако дойдат мъжете, в един момент просто изчезва).

По дефиниция не е лесно да се пише по трудни теми като нелегалната емиграция, моралната отговорност да се защитаваме един друг и всекидневието на ръба на оцеляването. Крис Клийв казва в интервюто, поместено в края на българското издание: „Целта ми с този роман беше да напиша достъпна история върху една сериозна тема.“ Достатъчно добра цел.

Появява се проблем обаче, когато критиката започва да твърди, че книгата е шедьовър или че ще промени живота ви – явно с идеята, че до момента никога не сте мислили за проблемите на бежанците от рискови райони. Често се случва именно с достъпни истории като тази и може да е разочароващо да се срещнете с нея, ако имате подобни очаквания. Затова инстинктът ми подсказва да препоръчвам „Другата ръка“ все пак внимателно.

Романът е добър, езикът е поетичен, чете се задъхано, особено в моментите, в които безшевно преминава в трилър, а после се връща обратно. Помага да се мисли за определени теми, вярно е, но и е само началото на дълъг разговор. Впрочем затова и авторът дава списък с линкове и документи, в които може да се зарови човек, ако след шока на финала се усети длъжен да знае повече.

Да се шокираш от тази история не е трудно, защото е кървава и болезнена; далеч е обаче от емоционална манипулация, защото е човешка и пълна с хумор. Основната част от всичко това е изкарано на раменете на Пчеличка – със силата и волята си да оцелее нейният образ остава да живее в съзнанието ти.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Неосветените дворове“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/neosvetenite-dvorove/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Неосветените дворове“ от Йордан Радичков

изд. „Нике“, 2019

Това само на пръв поглед е пътепис за Сибир от 1963 г., издаден три години по-късно. По-скоро е книга за всевъзможни пространства и същества – от Русия и елени до София и калигариконди. Но най-вече е книга за хората. Радичков самоиронично пише, че му се струва как само се е плъзнал по повърхността на северния свят – но не е прав. Той отива на дълбоки и сенчести места както на север, така и на юг, запад и изток и наблюдава човеците, пръснати по света, защото „там, където има човек, все има неосветени места, все има тъмни дворове и сред тях играеща светлина“.

Той e виртуозен поет в хвърлянето на светлина, където е нужна, даже и в езически, неосветени места, както казва той в интервю от 1974 г. по повод двусмисленото заглавие на книгата. От страниците струи тишина, търпеливо вглеждане в себе си и неподправено разбиране, почуда и човещина.

Това е колкото смела книга за детски и зрели радости и травми, толкова и свидетелство за очевиден хуманистичен и екологичен ангажимент.

Радичков казва още в самото начало, че всеки пътешественик се стреми да напише благородна книга за пътуването си, и той безспорно е успял в това. Разказът му за месеците в тундрата, тайгата, златните и диамантените области, Алтайските планини и света край Ледовития океан е благороден, но далеч не е само това. В него са налице добре познатите целувки по муцуните на думите и безкрайните теории, хипотези, метафори, спекулации и истории, които подскачат отвсякъде и искат да се стоплят в тази студена уж пустош, сред уюта на въображението на писателя. Въображение без грубост, което е топло и приемащо живота в сложността му.

По пътя си през замръзналата Якутия и в нейната огромна ледена книга той среща наум и наяве мамути, пеещ лед и воден змей. Земята, по която ходи, е жива. Езерото и океанът дишат, а местните събират горски ягоди в кошници от брезова кора. Oтвсякъде личи, че тази книга е писана от човек, който не е уморен от чудото, даже и то понякога да е тъжно.

Когато описва „звероферма“ за сребърни лисици, която е наполовина ад и наполовина рай, Радичков я превръща в метафора на тоталитаризма.

Забележителни и необичайни събития се случват на всяка страница. Има потоп от истории за какво ли не. Ще си позволя да бъда разточително конкретен, защото Радичков е повече от щедър, като споделя нахлуването на богатства и асоциации по страниците. Той пише за златотърсач, влязъл в женска минерална баня. За краля на чукчите, наричан още Северен крал. За „сибирската гнус“ – сив облак досадни насекоми.

За хужирски шаман и за Бог, който наднича през отвора на юртата, наречена тордоха, и бди над спящите – защото будният човек бди сам над себе си. За диви коне и ловуване (най-тежките за мен пасажи), за бялата трева и червеното око на огъня, за плаване със сал. За черните зъбери на опожарената тайга и че ако вали дъжд, той се превръща веднага в пара (кога пак ще се появят тазгодишните новини за все повече пожари?). За мириса на ранена тайга, който се носи от отсечено дърво, и за машини за изтребване на гора.

За бутилките спирт, които се крият в ботушите.

За това как катерици и съсел, Толстой и Шекспир съжителстват по страниците заедно със сънища и спомени, а съм склонен да се обзаложа, че на 96-та страница се мярка и Бродски с елегията си за Джон Дън. За песните на евенките, които всеки от тях пее сам – песни за всекидневието, звучащи като благодарност или разговор (например песента за мокасините, които топлят краката). За ята черни лебеди. За това как Радичков пие вода от всички сибирски реки, край които минава, и държи в ръце самороден къс злато, тежък два килограма и половина, и признава, че предпочита да държи зелка от Якакит…

Истории за милост, кал и диамантите в Мирний – и че за промиване на тон диамантена руда са необходими 15 тона дефицитна вода. Разкази за деца, които не знаят какво е детска играчка, но имат куче и това им е достатъчно. За Тикси, столицата на Арктика, в която има шест слънчеви дни годишно. И за войници, които ритат топка в снега. За небето, приличащо на сънен човек, и за човешкото лице, което омеква, когато потъва в съня. За всъдеход, заседнал в езеро. За метаморфозата от номади в „калпави туристи“. За България, която е топло и дишащо птиче с изплашена от себе си и от какво ли не интелигенция.

„Неосветените дворове“ е лична и честна книга – като всяка книга на Радичков.

Той отново е и шеговит към себе си. Описва се като дребен, неумеещ да плува човек с шест пръста на единия крак. Разказвайки за децата си, Радичков се връща към собственото си детство – и споделя как въглен се е залепил за челото му, каква е била първата му целувка, как майка му е акуширала всички бебета в селото, как носи вода на баща си, докато издъхва. А гледайки диви коне, разказва как като малък за година е бил ням, защото куче го е изплашило – и едва гледката на мускулестото и свободно тяло на коня и изричането на думата „кон“ му връща езика. Радичков дарява широта и свобода по същия начин.

Друг може да чете книгата като меню какво се яде и пие в Сибир, а именно: спирт, чай с еленово мляко, полярна оха, мравчена киселина, блини, еленови рога, „сто пелмена на човек“, сельодка, бурятска ракия „арака“ (от кисело мляко), коктейл „Северно сияние“ – бутилка спирт и бутилка шампанско, „най-страшната работа, която съм пил през живота си“, а на някои местни хора вместо мезе им е достатъчно само да си помиришат ръкава на палтото. Важно може да се стори и това, че „северът иска много захар“.

Голямата изненада за мен в книгата беше разказът за

Сибир и като карцера на Русия.

Той пише: „Русия е най-клеветената страна в света – дори и похвалата пак звучи като клевета“, но колкото и да е зашеметен от Сибир, не премълчава мрачните ѝ тайни. Хвърля светлина и върху тях. Радичков говори за колимските лагери, за това как лагерниците са били принуждавани да играят брутални игри помежду си. Разказва и за бегълците, за звъна на страх в ушите им. Говори за смелостта на Солженицин да сподели с читателя товара на спомените си. Говори за тостовете в чест на премахването на лагерите, но и за доброволното приемане на унижението да се стои „на сушина под чуждия покрив“, когато „слабите се ласкаят от покровителството на силните; силните се ласкаят, че слабите търсят покровителството им“.

Бих напомнил и че винаги си заслужава както прочитът на „Сибирски тетрадки“ – бележките от пътуването на Радичков, публикувани за първи път през януари м.г., така и препрочитането на скандинавския му пътепис „Малка северна сага“ (1980). А след толкова много цитати и детайли бих си позволил да споделя и един по-дълъг пасаж, защото в това особено нажежено време той ми се стори като истинското сърце не само на книгата, но и на това лято, изпълнено с протести и надежди:

Човек без илюзии става тъжен и кисел, а това вече е лошо, то е почти като застояла вода, пълна с меланхолия. Виждали ли сте на брега на някое езеро възрастен човек да седи и да гледа апатично водата и самият му образ също тъй седи и го гледа апатично от водата. Тъй седят те двамата, без нито една дума да си продумат. Но сте виждали навярно и деца на брега на някое езеро, те подскачат живо край водата, събират камъчета и ги хвърлят подир водомерките, а камъчетата винаги казват: цамбур, някои сърдито, други заканително, трети малко изплашено. Те хвърлят камъчетата във водата, а отраженията им подскачат също като живи и езерото подвиква: цамбур… цамбур… Възрастният човек никога не ще хвърли камъче, той знае какъв звук ще произведе във водата, никога не ще се запретне да удави във водата онуй дребно насекомо водомерката, дето досега никой не е успял да го удави, защото то стои като тапа на повърхността и дори не си намокря краката, ще речеш, че водомерката си е турила водни кънки и се пързаля фигурно по езерото.

Радичков вдъхва живот не само на илюзиите ни, но и на силата да приемем истината, без да потънем в блатото на отчаянието.

Аудиозапис на лекцията на проф. Инна Пелева за „Неосветените дворове“ от 19 януари 2019 г. в Пловдив:

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Запетайката е белег и рана. Разговор с Надежда Радулова за книгата ѝ „Малкият свят, големият свят“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/nadya-radulova-interview/

Току-що издателска къща „Жанет 45“ публикува новата стихосбирка на Надежда Радулова. За нея Биляна Курташева, редакторка на изданието, казва: „В началото на тази книга „зреят осем обли молитви“, в края осем ръбести метаморфози пренареждат света от вчера и утре. Междувременно на една невидима поднебесна тераса някъде между Женския пазар и Халите едно малко момиченце проговаря – не, изкрещява „айдаааа“ – първа дума, първо „хайде“ и колелото на времената се завърта бясно.“

Аз също искам да поговорим с Надежда на тази тема, но ще тръгна от друг текст.


Надежда Радулова © Къща за литература и превод

Вземам повод от стихотворението „Не исках да съм в люлката“ и стиховете „… че повече не трябва да, / че трябва аз да направя пълното пре- / въртане, и да се върна там, където ударът, където / всички удари все още или никога не са / ударили…“. 

По какво разпознаваш, че си направила пълното превъртане в един поетически текст, че е време за нова твоя книга? Че книгата е нова?

Писането на поезия, за разлика от писането ми в други жанрове, винаги ми е давало терен да преживявам илюзорното усещане за пълен контрол като реално. За да се смиря в крайна сметка с илюзорността му. Това е един от съкровените ми мотиви изобщо да пиша.

Изграждането на едно стихотворение е драма в няколко действия, която започва с надменния триумфален марш на самозванката, владееща безкрайната територия на езика, която обаче изведнъж хуква подир Белия заек, пропада в бездънната му дупка, където пораства и се смалява, костите ѝ пукат, кожата ѝ се разкъсва, ту е кукла на конци, ту звяр, хванат в клетка, бори се за всяка глътка въздух, както и да се върне в познатото си тяло, в тялото на познатото и когато най-накрая успее да се събуди от тази не съвсем комфортна приказка по Карол и по Хофман, се оказва, че цялата е в шевове и белези, че всичко я боли, че е останала без царство, че никога не го е имала…

Накратко, стихотворението е заешка дупка, в която пропадаме – като писатели, като читатели. Същото е и с една книга. Готова е, когато пуснеш юздата, кормилото, контрола. Когато допуснеш читателя в твоята заешка дупка, която никога вече не е твоя. Когато освободиш книгата от себе си.

Пишеш, че „този свят не трае крехкост“… Дали това важи както за малкия свят, така и за големия свят? И защо между тях има запетайка?

Запетайката е белег и рана: спомен, че двата свята някъде (не някога) са едно, напомняне, че вече никога няма да бъдат едно. Парадоксален знак за разделяне и свързаност. Думите, които цитираш, са от едно стихотворение, което се занимава тъкмо с този травматичен срез, който, разбира се, не е лично мой, а – как да кажа – общобиографичен. Ако не ме лъже паметта, то завършва със стиха „и вече никога не сме едно“. За да живеем във всекидневния свят, сякаш е необходимо да сме в белега, а не в постоянно отворената рана на този спомен. От друга страна, опитът с поезията, с изкуството изобщо, ни дава възможност да преживяваме раната, крехкостта, сърцевината на човешкото.

Имам чувството, че допираш ухо до земята – и чуваш нечленоразделния ужас на детството. Но после го изпяваш като изтънчена оратория. Как промени представата ти за писането появата на твоето дете?

Вярвам, че всеки човек, роден по начина, по който все още се раждаме, е родител, независимо кога и дали изобщо има дете. (Това е огромен шанс за човечеството въобще – стига повече хора да го осъзнаваме. Личности като Януш Корчак, Майка Тереза, Папа Франциск и пр. са сред най-силните доказателства на тази теза.) Та в този ред на мисли, моето дете се е появило в живота ми много преди да се появи физически. Физическата му поява обаче, наред с много други неща, постави под въпрос някои моменти от собствената ми ранна биография, предложи друг ключ за осмислянето им.

Далеч съм от мисълта, че този ключ е всевалиден. Допускам, че с порастването на Елена, с промяната в общуването ни, с развитието, но и в известен смисъл редуцирането на този неин смайващ и безусловен детски език без граници, и аз ще продължа да се трансформирам. Вероятно през годините трудните врати отново ще започнат да проскърцват и заяждат, ключът отново и отново ще се подменя. Но съм убедена, че събития като раждането, смъртта, болестта, преживяването на определени произведения на изкуството и пр. ни дават шанс да поставим сами себе си в нова интерпретативна рамка, а това е безценно. В някакъв смисъл – оздравително.

Веднага обаче ще те препратя към Сюзан Зонтаг и нейното прочуто есе „Срещу интерпретацията“, чийто финал – вярно, през далечната 1964 година – пледира, че се нуждаем не от херменевтика, а от еротика на изкуството. С какво те привличат образите от Античността, населяващи книгата? С какво те карат да изпуснеш контрола върху актуалността?

По-конкретно втората част на книгата се занимава с митологически образи на жени, преживели някаква трансформация, метаморфоза (понякога форма на наказание, понякога на спасение), и то най-често следствие на прекосени (невинаги по тяхна воля) граници. Тези образи обитават фантазията ми от много години и въпреки многократните прочити на текстове, преразказващи и интерпретиращи митовете, се оказа, че съм запомнила определени моменти в историите погрешно.

Например емоционалният ми спомен от историята на Йо е за известна доза удоволствие от скиталчествата ѝ по света; Мира за мен винаги е била по-скоро жертва на баща си Кинирас, а не вманиачена прелъстителка и кръвосмесителка; Ехо е уж обречена да няма свои думи, но пък прави така, че собствените ни думи, веднъж изговорени, зловещо да отекват и да не могат да се приберат обратно в неизговореното и пр. Затова до известна степен тези „метаморфози“ също са биографични или протобиографични. Разказът за тях започва от мястото, в което личната, собствената ни биографична памет поддава и ни подхлъзва, предава общата ни културна памет.

А що се отнася до Зонтаг, която много харесвам, въпросното наистина ранно есе има свой контекст и свои имплицитни опоненти, но не това ни занимава сега. Въпросът в случая е не какво ни казва то днес („Срещу интерпретацията“ възразява точно срещу този тип въпроси), а как ни казва това, което ни казва. И в този смисъл най-важният въпрос винаги е как. За разлика от Зонтаг, смятам, че добрата интерпретация, била тя и херменевтична, би могла да запази „тайната“ на текста донякъде в „тайна“ и за неговия възприемател, но да му даде необходимите инструменти, за да я разкрие сам.

Между другото, тъкмо в това есе Зонтаг сравнява критиката на изкуството с литературния превод. И тук отново ми се иска да допълня и разширя: да, добрият преводач е като добрия интерпретатор – разплита тъканта на изходния текст до последната му нишка, разгадава тайната му, след което отново я забулва в тъканта на приемащия език и я поднася на читателя. Тайната остава тайна. Която се споделя от двама – пишещия и четящия. И в това е еротиката на писмеността. Критиката е един от възможните инструменти, който ни подготвя за тази среща.

А кои поети те подготвиха за срещата с новата ти книга? И как?

Част от писането на „Малкият свят, големият свят“ съвпадна с двугодишната ми работа по превода на „Машини за дишане“, томче с избрани стихотворения на голямата съвременна американска поетеса Линда Грегърсън, за чието издаване съм благодарна на чудесното малко издателство „ДА“ и най-вече на неговото сърце-мотор Силвия Чолева.

Тук отварям скоба, за да благодаря на всички български издателства, които поемат риска да издават оригинална и преводна поезия. Сигурно ще пропусна някое, но без „Факел Eкспрес“, „Ерго“, „Смол Стейшънс Прес“, „Аквариус“, без изданията на – за жалост – вече несъществуващото „Стигмати“ и разбира се, без „Жанет 45“ в лицето на всеотдайната ми дългогодишна издателка Божана Апостолова, рафтовете в книжарниците ще обеднеят до болест.

С Линда Грегърсън © Личен архив на Надежда Радулова

Та срещата ми с писането и света на Линда Грегърсън, със самата нея, за пореден път потвърди убеждението ми, че без четенето губим половината си живот, по-важната половина, струва ми се, тази, която удължава биографичното ни време на тази земя за добро и ни свързва едни с други.

Макар и работещи в различни поетически традиции, с Линда Грегърсън, оказа се, споделяме доста сходно разбиране и преживяване на процеса по създаване на едно стихотворение. И общ език и интерес да разговаряме за това. Така че – както обикновено се случва при мен – и сега се оказа, че четенето, преводът и писането не могат едно без друго. Затова избрах за епиграф на моята книга цитат от превода си на „Машини за дишане“ – „Единственият свят ни дава втори шанс“. Така символично свързвам трите си основни занимания и страсти.

Освен Линда Грегърсън има още две авторки, които интензивно четях в този период. Едната е Ан Карсън, прекрасна канадска поетеса и преводачка (включително на Сафо и Еврипид), която е литературен „археолог експериментатор“ на античния свят. Другата е Бриджит Пиджийн Кели, американска поетеса, чието покъртително стихотворение „Песен“ е една от най-страшните и истински приказки за детството, които съм чела.

По-конкретно за цикъла „Преображения“ влияние през годините са оказали теоретичните и художествени книги на моята учителка от Софийския университет Миглена Николчина. И особено стихосбирката ѝ „Асимволия“, която, заедно със „Смъртта на Вергилий“ на Херман Брох, в далечната 1995 година може би за първи път ми показа как един съвременен художествен текст, написан на съвременен език, може да осмисля настоящето през далечното минало или през митологията.

В последните месеци вниманието ми беше разделено между редактирането и оформлението на книгата (благодарности на прекрасната ми редакторка Биляна Курташева и на най-добрата и взискателна художничка читателка Свобода Цекова!) и приключването на един труден превод – сборник с кратката проза на Силвия Плат, който ще излезе до края на годината в издателство „Лист“.

На финала искам отново да се върна на запетайката от заглавието на твоята чудесна книга. И да задам въпрос, който съм задавал и на Линда Грегърсън в един разговор, проведен в твоя дом: Може ли поезията да бъде гарант за съхраняването на трагизма на битието? Защото ми се струва, че живеем в епоха на тоталната загуба на трагизма. А ти за пореден път ми връщаш неговата изтънченост…

Съзнанието за трагизъм изисква усещането за историчност, както и дързостта на радикалните проекции в бъдещето. А ние все повече прекарваме живота си, заключен между две дати – на собственото ни раждане и на собствената ни смърт. И забравяме огромната привилегия да живеем живота на другите, на тези преди нас, да настройваме сърцата си така, че да поемем тяхната радост и скръб, тяхната борба за смисъл.

Ако се върна отново към Зонтаг, в книгата си „Болестта като метафора“ (апропо особено актуална през последните месеци, когато основната световна новина е свързана с болест) тя говори за това колко трудно е в напредналото индустриално общество да се примириш с умирането, как смъртта е превърната в „крайно обидно, безсмислено събитие“. Сякаш днес, може би наистина на прага на появата и възцаряването на изкуствения човек, имаме нужда да върнем смисъла в смъртта, в умирането („Защо трябва да умираме“ – отговаря Линда Грегърсън преди две години на страниците на тогавашната „Култура“.) Защо е важно да се радваме на времето си тук и да скърбим, както Давид за Саул и Йонатан в Стария завет, както Ахил за Патрокъл в „Илиада“, както Майката за Сина в „Стабат матер“ на Перголези, както лирическият герой на Одън, който в болката си иска всички часовници да спрат, а звездите да угаснат, както Ник Кейв в албума си Ghosteen, посветен на трагично загиналия му син Артър…

Какво друго е поезията, ако не радикална форма на идентификация и пренос. Независимо в каква форма ни се явява. Нито в кой момент от живота ни. В този пренос, в тази идентификация, в това разширяване на личните ни животи и трагизмът, и възторгът стават отново възможни.

Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Авторка е на осем стихосбирки, сред които „Алби“, за която получава Национална награда за поезия „Иван Николов“ през 2001 г., и „Когато заспят“ с награда „Николай Кънчев“ за 2015 г. Сред преведените от нея автори са Марина Левицка, Филип Рот, Сам Савидж, Джон М. Кутси, Джийн Рис и др.
Заглавна снимка: Фрагмент от корицата на „Малкият свят, големият свят“ © Свобода Цекова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Езикът между умуване и римуване. Разговор с Катерина Кокинова за Витолд Гомбрович

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/katherina-kokinova-interview-witold-gombrowicz/

Ако напиша, че това интервю е по повод 4 август, рождения ден на полския писател Витолд Гомбрович (1904–1969), той веднага ще се обърне в гроба: единици са писателите, които така убедено са подкопавали националната принадлежност на своите произведения. „Бях поляк.“ Писателят обичайно свежда националното до смешно… 

А и за кого пише световният писател Гомбрович? Той ли е единственият си читател? Имаме ли общ свят с него? Имаме ли общ свят? Доколко всички сме само и единствено в езика? В неспокойни дни като нашите – повърхностни дни – такива въпроси са лукс.

„Лукс“, без който не можем да станем себе си. 


Кой е Витолд Гомбрович? С кого можем да го сравним и с кого той не би искал да го сравняваме никога?

Гомбрович е автор на романи, пиеси и публицистично-есеистични текстове, който не вярва в нееротичната философия. Той е преди всичко себе си, макар че това ни дава точно толкова информация, колкото и неточните етикети, че е полски/световен писател, емигрант в Аржентина, носител на Международната награда на издателите „Форментор“ (1967), на косъм разминал се с Нобеловата през 1969-та… Той е „структуралист преди всички“, но и екзистенциалист, който мрази съпоставките със Сартр, чиято „Погнуса“ (1938) е изпреварил с дебютния си роман „Фердидурке“ (1937). За него всяко сравнение е и ощетяващо, защото опростява и отнема от сложната му идентичност.

За мен Гомбрович е нееднозначен, неуморно борещ се с Формата и също толкова неуморно даващ ни инструкции за четене (тоест създаващ Форма). Интересно е, че това може да засенчи самите произведения. Ние знаем, че не би искал да бъде четен с Фройд, още преди да сме прочели текста. Всичко това отблъсква читателите, които не обичат да срещат трудни автори, защото им се налага да се борят с тях. Така че ето едно твърдение, на което може да се противопоставим:

„Витолд Гомбрович, тези две думи, които нося на себе си, са вече завършени. Аз съм. Аз съм твърде много. И макар да бих могъл все още да извърша нещо непредвидимо и за мен самия, вече не ми се иска – не мога да искам, защото съм твърде много.“ („Дневник“)

Какви нововъведения в гротеската свързваме с Гомбрович? С какво той промени полската литература?

Струва ми се, че Гомбрович далеч надскача гротеската, защото не отчуждава читателя, нито го оставя безразличен, а напротив – въвлича го в едно нееднозначно отношение: едновременно фасцинация (обсесивно очарование) и неприязън. Пример за това може да бъде Леон от „Космос“ – карикатура на сарматския простак (и своеобразно продължение на совизджалската литература), който се държи като горд и остроумен интелектуалец, а е смехотворен. Същевременно се влюбваш в неговите бръщолевения, които всъщност са езикът на Гомбрович. Да, можем да го наредим в контекста на гротеската на Мрожек, но към деформираните образи се добавя и деформиран език.

Езиково Гомбрович сякаш стои най-близо до Бруно Шулц, а философски – до Виткаци (неслучайно са наречени тримата мускетари на междувоенната литература). Важна е и позицията му в линията на полската драматургия от втората половина на ХХ в. с Ружевич и Мрожек. И всъщност това обяснява защо тъкмо с пиесите си Гомбрович става най-разпознаваем в световен контекст. Неговата „Ивона, принцесата на Бургунда“ е най-изпълняваната му драма и му носи повече слава от романите му.

С темите, проблемите и начина, по който ги представя, Гомбрович излиза от полската литература и осъществява желанието си да не е наричан само полски писател. В неговите произведения има диалог с цялата световна литература и макар писани на полски, те непрекъснато тренират и читателя в приемната култура. Това, разбира се, е парадоксално, защото полският на Гомбрович като че ли не е предвиден за превод, за извеждане от границите на полската култура, но същевременно е използван един универсално приложим език, почти математически, на който да се комуникират идеите в света. Не на последно място: позицията на Гомбрович към полското е тъкмо тази, която му позволява да стои надредно и дистанцирано критично, да обговори едни същностно полски явления.

„Фердидурке“, том с пиеси, „Космос“… Какъв е българският Гомбрович, съставен от тези три книги – и с каква рецепция у нас може да се похвали неговото творчество?

Българският Гомбрович идва на части. Всичко е започнало добре през 1988-та с превода на „Фердидурке“, но оттогава издаването на книгите му прави все по-големи паузи (1997, 2018). Надявам се да понаваксаме това изоставане с преводната рецепция, защото това е същият автор, който се радва на три постановки на „Ивона“ (реж. Елена Цикова, Театър „София“, 1991; реж. Боян Славов, Театър „Любомир Кабакчиев“, Казанлък, 2002; реж. Венцислав Асенов, Драматично-куклен театър – Враца, 2006), благодарение на първата от които имаме издадени и пиесите на български – в чудесния превод на Димитрина Лау-Буковска, преводачката на „Фердидурке“.

Българският Гомбрович е представен с първия и с последния си роман, между които обаче има много общи нишки: темите за случайното, междинното, хаотичното, какво превръща едно явление в обсесия, какво е отношението между разказ и разказване, между умуване и римуване на света.

След „Космос“ какво от Витолд Гомбрович да очакваме на българската културна сцена?

Надявам се един ден на българската театрална сцена отново да бъде поставян Гомбрович (би се вписал чудесно в репертоара на театрална група „Метеор“ например). А на издателската сцена скоро ще се появят лекциите му по философия в превод от френски на Тодорка Минева. Гомбрович е изнасял този кратък неформален курс по домовете в Аржентина (въпреки пренебрежителното си отношение към парите с цел натрупване на капитал за след напускането на полската банка, 1954–1955) и го представя пред Доминик дьо Ру и съпругата си Рита за „шест часа и четвърт“ през април–май 1969 г. при силно влошено здраве (умира на 24 юли същата година).

„Лекциите“ са интересни тъкмо като ключ към мисленето му и не може да се очаква да бъдат вход към философията за незапознати с първичните текстове (които самият Гомбрович познава посредством различни преводи). Този кратък пътеводител из философската мисъл може да бъде ценен за прочита на творчеството на Гомбрович през призмата на интерпретацията му на Кант, Хегел, Хайдегер и др. и това у тях, което е ценил и надградил. Лекциите хвърлят светлина върху въпросите защо човешкото предназначение според Гомбрович е болката и страданието и изобщо как той мисли действителността – и художествената, и обективната реалност.

Ако употребим представата на Витолд Гомбрович за незрелостта като познавателен инструмент, какво може тя да ни съобщи за собственото ни естетическо и политическо време?

Не съм сигурна, че той възприема незрелостта само/основно като познавателен инструмент, но е любопитно колко прозорливост има в думите на Гомбрович от 1969 г.: „Ако висшата класа си остане толкова глупава и сляпа, колкото е сега, и ако тя остави властта на масите, трябва да се приготвим за период на регрес, който ще продължи до произвеждането на нова силна висша класа. Но ако десницата устои и не се остави да се наложи тази „нечиста съвест“, която характеризира именно марксистите, то тогава нещата могат да бъдат разрешени от огромния галопиращ напредък на техниката, която по моите приблизителни изчисления може да преобрази коренно света след двадесет-тридесет години. Ще ни поникнат малки крилца, за да литнем…“ („Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт“, прев. Тодорка Минева, изд. СОНМ, 2020)

Д-р Катерина Б. Кокинова е автор на изследването „Авторефлексията в творчеството на Витолд Гомбрович и Владимир Набоков“ (2016), съставител и редактор на извънреден брой на сп. „Филологически форум“, посветен на Витолд Гомбрович по случай 50 г. от смъртта му – „Витолд Гомбрович, ex post“ (2019). Превела е „Космос“ (изд. „Панорама“, 2018).
Заглавна снимка: Витолд Гомбрович във Ванс, Франция, 1965 г. Фотограф: Bohdan Paczowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Нотомб, Балчева, „ВИЖ“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/nothomb-balcheva-vij/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Жажда“ от Амели Нотомб

превод от френски Светла Лекарска, София: изд. „Колибри“, 2020

„Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността“, пише Амели Нотомб още в първите страници на поредния си възкратък роман. А на финала му: „Голямата разлика между баща ми и мен е, че той е любов, а аз обичам. Господ казва, че любовта му е към всички. Аз, понеже обичам, ви казвам, че е невъзможно да обичаш всички по един и същи начин.“ Книгата се променя.

Но както Исус, така и „Жажда“ няма да ви промени, ако вие сами не искате промяна.

От корицата на „Жажда“ разбираме, че книгата има номинация за „Гонкур“ 2019; 150 000 продадени екземпляра между септември и декември 2019 г.; неизменно първо място в продажбите за същия период. Защо? Защото това е Евангелие по Амели. Тя го изписва като палимпсест върху смятаните за последни думи на Исус: „Жаден съм.“

Но откъде идва жаждата на читателите? В какво се разпознават те?

У всеки от нас беседват Юда и Исус. У всеки от нас има по един Юда, който не прави разлика между лъжа и тайна. И твърди: „Който не казва цялата истина, лъже.“ Но у всеки от нас има и по един Исус, който вярва: „Да премълчиш нещо вярно не значи да лъжеш.“ Безизходни диалози като този ни водят лакомо напред по страниците на книгата.

Разбира се, Амели Нотомб предпочита да се идентифицираме с Христос вместо с Юда, но защото и ние като Спасителя, всеки пред собственото си разпятие, искаме да сме от обикновени по-обикновени и най-после да се харесаме, да си простим, да не очакват постоянно от нас чудеса и да не отвръщаме на очаквания…

Заради всичко това Исус на Амели е и моят Исус.

А и всички сме омаломощени от страданията си и паник атаките си. И от желанието на другите страданията ни да са още по-зрелищни.

„Култура на пътуването в Европейския югоизток“

съставителство и редакция Антоанета Балчева, София: Институт по балканистика с център по тракология, БАН, 2020

Кой българин пише следното:

Нека след векове видим, че свободата не се получава само с меч, без единодушие и разум, и не може да се запази със силата на мъжете, но със закони и добродетелност. Нека синовете ни, както и онези на всички други нации да научат, че политиката трябва да бъде в единение с моралността и че когато са разделени, ще настъпи крах за Държавата – тя няма да съществува дълго – законите на политиката, лишена от морал, стават като паяжина, която е крехка преграда срещу покварата на лошите. Всеки ще стане враг не само на чуждото предимство, но и на своето собствено, защото порокът е заглушил гласа на разума.

Сигурно смятате, че авторът на тези редове и снощи е протестирал в софийския „триъгълник на властта“? Не, не е. Ще се опитам да Ви подскажа кой е той: превел е – е, на гръцки – „Емил, или за възпитанието“ на Жан-Жак Русо и „Разсъждения за метода“ на Декарт… И още: завършил е медицина в Болоня и Пиза, работил е като лекар в Париж и Букурещ… Ползвал е седем езика. Този, по думите на свой приятел, „волнодумец“ е погребан в „Пер Лашез“, но е роден… в Търново.

Независимо че моето детство е преминало в игри до паметника на този човек в родния ми старопрестолен град, не знаех нищо за д-р Никола Пиколо (1792–1865). Заради статията на Марта Методиева „Никола Пиколо и темата за пътя, представена от трагедията „Смъртта на Демостен“ и поемата „Към лекаря Глоракис, който се завръща в родината си Хиос“, включена в този удивителен сборник, любопитството продължи да ме човърка – и установих, че в Париж моят съгражданин се е движил в средите на Стендал, имал е общи приятели с Хегел, общувал е с култовата фигура на тогавашната литературна критика Сент-Бьов. Същият прословут (и отречен от Пруст) Сент-Бьов, с когото тормозих студентите си през последния изумителен семестър…

Този българин липсва от широкото ни полезрение, защото… е гъркоман, влюбен в Античността – и впрегнал целия ѝ бунтовен потенциал за духовното освобождение на Гърция. Но по време на Кримската война Никола Пиколо се застъпва и за автономията на България. И завещава 12 000 златни франка за „народното училище“ в Търново, за моето училище.

… Дадох разточителен пример с наученото от една само статия в този прекрасен сборник, който обръща наопаки застоялите представи с – изреждам напосоки – какво са чели, преди да потеглят към Балканския полуостров, италианските пътешественици между XVI и XIX век, какъв е „пътят на розата“ в турската литература – или пътят към ада (и романите за неговите концлагери) в творчеството не само на Херта Мюлер…

Докато пиша тези редове и се стискам да не цитирам още и още от безценните факти, осмислени в „Култура на пътуването в Европейския югоизток“, зад гърба ми виси оригиналът на една велика фотография на Йордан Йорданов – Юри: снимани в гръб сащисани селски старици, които най-вероятно за пръв път виждат морето.

Фотография на Йордан Йорданов – Юри

Книгата – пред мен. Снимката – зад мен.

И усещам как съзнанието ми се превръща в щастливо бойно поле, където щампата за българската и изобщо балканската уседналост пада възнак пред армията тихи академични изследователи от няколко държави, водени от колегата Антоанета Балчева към историческата истина. И прокарва път през джунглата на предразсъдъците.

„Когато навън е навътре. Дневници на изолацията“

проект на списание „ВИЖ“, редактори Камелия Величкова, Мая Стефанова, Светослав Тодоров, Димитър Кенаров, оформление Камелия Величкова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2020

По време на тазгодишната безпрецедентна ситуация независимото издание за култура „ВИЖ“ кани автори от различни изкуства да изразят какво изпитват, когато навън означава навътре. Резултатът е срез на реалността, който предполага много интригуващи изводи: и на тема какви са границите на артистичната авторефлексия, и на тема защо по инерция обществото определи физическата дистанция като социална – и най-вече как творците заобиколиха този факт…

Мен например ме трогнаха работите на Яел Тайг, която в хода на изолацията портретира три свои приятелки – две сценографки и една илюстраторка, – представяйки си какво в този момент правят те вкъщи. Много лични ми се сториха и всички изображения, в които се появяват книги, купчини книги и читатели (тук особено ме стопли Вероника Белчева). Тук-таме и по някой домашен любимец. Или изображенията, в които някой свири или слуша музика. Или тези, в които светът навън разцъфва, докато ти си вкъщи. Или светът разцъфва край собствената ти вана, както е в любимия ми акварел „Новата градина“ на Виолета Бояджиева. Или красотата разцъфва направо от джобовете ти, от които стърчат стръкове – както е в рисунките на Mominoki.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Голяма част от младите художници споделят с нас своето умиротворение, забавянето на житейския ритъм, избистрянето на своята собствена представа за дом, ако щете. Въпреки световното бедствие някои от тях, изглежда, са се чувствали щастливи, с време само за себе си. Зловещите образи на света, на неопределимия и непонятен коронавирус почти отсъстват – малцина дълбаят в утрешния ден като Теодор Ушев. Или в миналото, когато са рисували Париж без хора – като живописеца Константин Костов.

В картината някак отсъстват децата: авторите предимно са съвсем млади хора и пред погледа им, логично, е партньорът или съквартирантът. По-скоро ние всички регресираме в инфантилното – и гледаме като Нарцис в екраните на своите мобилни устройства, белким ни съберат… Много образи тепърва ще се задълбочават в други творби. Затова образът на бащата, който, разбира се, чете на дъщеричката си, нарисуван от Мила Янева-Табакова, ми става още по-мил.

Текстовете в „Когато навън е навътре“ са дело на Георги Господинов, Димитър Кенаров, Надежда Радулова, Радослав Чичев, Дани Радичков, Йоанна Елми и др.

У Господинов например четем:

… всичко цъфти
пчелите са натежали от мед
реката е пълна с риба
ябълките с червеи
въздухът – чист
нещо
(наистина)
не е наред.

Ето го и Петър Чухов, който в едно от стихотворенията си пише:

Преди да си легнеш
провери под
леглото – 

да не би случайно
да си там. 

(„Страх“)

А есето на Надежда Радулова завършва безстрашно:

… животът ще те върне отново на раменете си, високи и силни.

(Какво ме връщаше мен ли? Не раменете, а оплесканите с кал ръце на жена ми, с които копае лехите под прозореца на хола, сади божури или синеока трева, или подстригва плет. Или показалец, погрешка мярнал се на сниманата с телефон книга. Пръст на един или друг приятел, който натиска страницата, за да видя по-добре стихотворението, което след миг ще прати по месинджър – а аз за пореден ден ще отвърна на пратката със стихотворение от Збигнев Херберт, примерно „Рапорт от обсадения Град“… И така – през всички дни на извънредното положение, в опит да градинарствам сред внезапно избуялата джунгла от време.)

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Барух, Геймън, Рилке 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/barouh-gaiman-rilke/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

Palermo. Box. Me. от Фелия Барух

текст Веселин Трандов, превод на английски Катерина Попова, превод на италиански Александрина Дженева, графичен дизайн и оформление Кирил Златков и Мая Стайкова, София: „ФотоФабрика“, 2020

El Sistema е образователният модел на Венесуела, благодарение на който деца в неравностойно положение имат шанса да свирят класическа музика – и така напускат гетото на унижения си живот. Диригентът Густаво Дудамел, днес музикален директор на Филхармонията на Лос Анджелис, е бил едно от тези бедни, гладни, винаги на ръба на престъпността деца. Едно от хилядите, чиито житейски звуци – благодарение на музицирането – просто са се сработили.

… Чувах музика, докато прелиствах, с нарастващо потресение, фотографската книга на Фелия Барух. Виждах музиката. Жестока музика. Музиката на юмруците.



Познавам Фели от дете. Не бях попадал обаче на интервюто, в което казва, че когато порасне, иска да стане боксьорка. „Защото ще знам да ставам, след като съм паднала.“ В Палермо Фелия снима боксьори на различна възраст. Снима насилието, което се обръща срещу насилието. Снима повратната точка. Без, разбира се, самоцелно да я търси. Снима превръщането на ударите в култура на общуването. В път към прегръдката. Най-жестокият път. Сигурният път.

Това са фотографии, които дължим на раздялата на Фелия с човек, когото тя обича. Раздяла, благодарение на която тя започва да се боксира със самата себе си. Гледам заснетите ръце. Това са ръце на ръба на плача. Ръце в гнева. Гледам как Фели губи окончателно битката със себе си и завинаги печели битката.

Коя е Фели? Тази, която превръща ударите в изкуство. И в почти невидима сълза.

Фелия е сама в непознат град. На непознат остров. Всичко в нея е свършило. И тя го вижда в лицата, в гробищата. Всичко предстои. И тя го вижда в боксовата зала, където някой спасява децата от престъпленията, които неизбежно ще се случат – ако не в публичния им живот, то поне в ничията земя между съзнанието и подсъзнанието им.




Към фотографиите на Фелия има малословен текст на Веселин Трандов. Нулевата степен на стила – точно там, където психологическото клише добива смразяващо величие. Трандов добавя още мълчание към снимките на Фелия, още тягост и нищета, още самота и никому ненужен простор, още проницателна нежност, скрита зад грубиянщината на живота.

И гръмва фотографската музика, в която Фелия Барух прегръща себе си, за да може да прегърне и другите. Защото знае: всеки от нас е в неравностойно положение – но при някои то изобщо не е метафора.

И те са по-важните.

Разгледайте изложбата Palermo. Box. Me. до 6 август в „КО-ОП“ в София, бул. „Янко Сакъзов“ №17 (до Кукления театър), откъдето може да си купите фотокнигата. Не пропускайте и съпътстващото събитие „Бокс в парка“, което ще се проведе на 12 и 13 юли в столичния парк „Заимов“.

„Изкуството има значение“ от Нийл Геймън

илюстрации Крис Ридъл, превод от английски Светлана Комогорова – Комата, адаптация на текста Дамян Дамянов, София: изд. „Сиела“, 2020

Геймън тук? Аз също съм изненадан. „Тоест“, предполага се, е мястото на „За образованието. Ареопагитика“ от Джон Милтън (превод на доц. Мартин Осиковски за „Лист“). Или на „Пътувания из Украйна и Русия“ от Йозеф Рот (превод на проф. Ана Димова за „Аквариус“). Нали неотдавна сензационно обединихме с поетесата Силвия Чолева тези две книги в рубриката си „От небето до земята“ в обществената телевизия…

Но Геймън? Как така Геймън? Геймън вместо тези двамата… Общото между Милтън и Рот е защитата на фундаменталното образование и смятаното за безполезно от властта знание. Милтън спори именно по този въпрос с Ян Амос Коменски. За разлика от знаменития поляк, англичанинът се интересува от това как да възстановим „разрушените останки от нашите първородители“ в изкуството.

Столетия по-късно Рот продължава темата, описвайки в репортажите си раждането на една диктатура. Той пише: „В училището се покровителства практичното, което несъмнено е добро за следващия ден, но не и за по-следващия.“ На по-следващия ден, ще продължа аз, се появява цензурата. А на още по-следващия ден – добре дошли и в нашата 2020 година – се ражда автоцензурата.

Училището не бива да произвежда занаятчии, евтина и удобна ръка… Университетът, още повече, не бива да се поддава на натиска на т.нар. бизнес. А ако в момент, в който започва да се коментира преминаването от четиригодишни към тригодишни бакалавърски програми, не се беше появила и рецензията на Светла Енчева на книгата „Как образованието сполучва“ на Харалд Леш и Урсула Форстнер, надали щях да привлека на въоръжение Геймън.

И така, не Нийл Геймън срещу Джон Милтън и Йозеф Рот. А тримата заедно – защото изкуството има значение. Няма генерал и редник, ако споделяме една и съща кауза. Без да съм чел каквото и да било друго от автора на бестселъри в сферата на белетристиката, графичните романи, филмови и телевизионни сценарии и адаптации, открих, че приподписвам напълно ред негови твърдения – и това изобщо не е компромис. В културната война, в която се налага да участваме, снобизмът е най-безполезното оръжие. По-безполезно дори от нашето изкуство, както твърдят за нашите стихотворения, рисунки и музики враговете ни.

Та, какво казва Геймън (цитирам напосоки):

Вярвам, че да се убие една идея, е трудно, защото идеите са невидими и заразни и бързо отлитат.

Вярвам, че имам правото да мисля и казвам погрешни неща. Вярвам, че би трябвало да поправите това, като спорите с мен или ме пренебрегвате. И че би трябвало по същия начин да поправям неправилните според мен неща, които мислите.

Докато четете, вие откривате нещо, което ще бъде жизненоважно, за да си проправяте път в света. И то е следното: СВЕТЪТ НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ТАКЪВ. Нещата могат да бъдат различни.

Книгите са начинът, по който мъртвите общуват с нас. Начинът, по който получаваме уроци от онези, които вече не са с нас. Начинът, по който човечеството е надграждало, напредвало, постепенно е увеличило знанията си и ги е съхранявало, вместо да ги открива отново и отново.

Сигурно всичко това ви се струва банално. А може би, ако ви се е налагало да подслушвате часовете на децата си в онлайн обучението през последните месеци, тези твърдения вече не звучат банално. Но звучат ли в клас? Бързо ще разберете защо някога Геймън е избягал от училище.

Това, което може да направите на първо време, е да мушнете небрежно в раницата на детето си точно тази книга на Нийл Геймън, когато то потегля за ваканция на Чатъма или Крапец. Трудовете на Милтън и Рот вашият наследник ще открие сам.

 

Приписка към читателя писател

Поне две свръхценни наблюдения от Геймън, които служат като лекарство за творци параноици и депресари. Приятно е да знаеш, че с Геймън си на един и същи хал.

Проблемите на неуспеха са тежки. Проблемите на успеха могат да бъдат още по-тежки, защото никой не те предупреждава за тях. Първият проблем на всеки вид успех, дори и ограничен, е непоклатимото убеждение, че нещо ви се разминава и че сега всеки миг ще ви разкрият. Това е синдромът на самозванеца…

Започнах да се замислям кой е най-добрият съвет, който са ми давали през годините. Той дойде от Стивън Кинг преди двайсетина години, в разгара на успеха на „Пясъчният човек“. Пишех комикс, който хората обожаваха и приемаха сериозно. Кинг харесваше „Пясъчният човек“ и моя роман в съавторство с Тери Пратчет, „Добри поличби“, виждаше лудостта, дългите опашки за автографи и всичко останало и съветът му беше следният: „Това наистина е страхотно. Трябва да му се радваш!“ А аз не се радвах.

Трябва да се радваме и на грешките си. Но мога ли да се радвам на това, че съм пренебрегвал Геймън, след като и за двама ни изкуството и библиотеките имат значение – не само заради удоволствието, но и заради съпротивата срещу тоталитаризма, цензурата и собствената ни инерция.

„Ставите на светлината. Избрано“ от Райнер Мария Рилке

съставителство, предговор и превод от немски език Петя Хайнрих, София, Издателство на НБУ, 2020

Бавно гасне замъкът. Всички са натежали – дали от умора, любов или пиянство. След толкова пусти, дълги нощи военен поход – легла. Широки дъбови легла. Молитвите тук по-иначе звучат, отколкото в нащърбените окопи, които, щом заспиш, се преобразяват в гроб. 

„Господи, нека бъде Твоята воля!“ 

По-кратки са молитвите в легло. 

Но по-искрени.

Преди много години надзърнах в библиотеката на Никола Вапцаров и с изненада открих екземпляр от „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“. Признавам, не помня в чий превод – дали на Гео Милев от 1919 г., или на Антон Чипев от 1932 г. По онова време Вапцаров беше третиран в най-добрия случай като пролетарски поет. Социалистически реалист. Какво търси изданието на модерниста Рилке между неговите книги на ул. „Хан Аспарух“ в София?

(Спомням си, че същото изумление изпитах, когато пак случайно в архивите на БАН попаднах на бизнес кореспонденция между П. Р. Славейков и… Димитър Благоев – изумление от собствената ми глупост и тесногръдие, разбира се. Никоя книга не е остров, а полуостров. Само истински големите книги ни изглеждат острови. Но не са.)

Петя Хайнрих ни предлага най-вероятно третия у нас превод на „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“. В своя предговор тя припомня, че книгата е написана за една нощ през есента на 1899 г. „Песен“ е публикувана през 1912 г. и въпреки че с годините Рилке се отвръща от своя младежки текст, до 1920 г. от книгата са продадени 200 000 екземпляра. През двете световни войни, както пише Хайнрих, „тънката книжка се превръща в едно от най-ценните неща, които войниците носят в пазвата си на фронта“. Триумф на модернизма – и бестселър. В немскоезичния свят е възможно.

Книгата е посветена на далечен родственик, загинал в една от многобройните Австро-турски войни, някъде през 1660 г. „Явно образът на младия войник е разпалил въображението му, може би го е накарал да си спомни собствените неволи и копнежи във военното училище, скритите страхове дали е достатъчно смел, достоен, благороден в битка; припомнил му е чувството на гордост да служиш на знамето, но и трагиката на възможната млада смърт.“ Хайнрих е напълно права.

Дали обаче аз ще бъда прав, когато изтъкна едно сродство между Рилке и Вапцаров? Роденият в Прага австро-унгарски, или по-добре австрийски поет по настояване на баща си преживява пет години във военно училище, които го съсипват и физически, и психически. Дали същото не се случва и с Никола Вапцаров, който под натиска на баща си отива да учи в Морското машинно училище във Варна (1926–1932)? И двамата дисбалансирани бащи искат да откъснат своите деликатни синове от техните майки. Но майката на Вапцаров не е искала да го превърне в момиче. Българският поет в търсене на път, различен от този на баща си, комитата Йонко, в опити да му се хареса и да се разграничи от него, се забива направо в Гарнизонното стрелбище.

В изданието на НБУ, разбира се, има още велики произведения на Райнер Мария Рилке: „Дуински елегии“, „Сонети към Орфей“ и още. Няма защо да обяснявам подробно защо тези цикли на Рилке са едни от най-значимите не само в историята на литературата, но и в историята, ако щете, на хуманизма. Единствено мога да ви пожелая да имате повече време за вглъбяване в техните лирически бездни.

А в бездната на Рилке ще открием не само ангели и кукли, и образци за възвишеност – ще се натъкнем на тракащи машини, премазващи чукове, парни котли… В сонетите за Орфей, както убедително пише Хайнрих, „модерните за времето си технологии са противопоставени на битието и скъсват връзката на човека с природата и боговете“.

Същото е и у Вапцаров, нали? Колкото и десетилетия наред по идеологически причини да твърдяхме точно обратното. Да си спомним „Завод“:

Във залите плющят каиши,
трансмисии скриптят
от всеки кът.
И става толкоз душно,
че да дишаш
не би могъл спокойно,
с пълна гръд. 

Не, не ми противопоставяйте стихове от „Романтика“, по-сложно е. Затова още по-могъщо – след Рилке – за мен прозвучава „Огняроинтелигентска“:

Сънно тракат
релсите във мрака.
От умора
ставите болят.

Ставите на светлината, казвам аз.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Образование за хората. Книга като разговор

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/obrazovanie-za-horata/

Какво образование има смисъл за една човешка личност? Ако един град може да се прекрои според човешката мяра, така че да е за хората (по Ян Геел), възможно ли е и образованието да стане за хората? Какво пропускаме, когато мислим образованието единствено спрямо количествени резултати, рейтинги, успеваемост, реализация на пазара на труда?

Неотдавнашното предложение за реформа на висшето образование у нас едва ли идва като отговор на такива въпроси. То целѝ по-скоро икономическа ефективност – например бакалаврите да завършват за три години вместо за четири, защото „в Европа е така“. Това означава повече учебен материал да се обхване за по-малко време, след което младите хора да се гмурнат в професионалния живот. От който да не подадат глава повече от 40 години. Означава, че на преподавателите за пореден път ще се наложи да пренастройват и „оптимизират“ работата си, все едно са в производствен цех, а не в университет.

Да, на много места „в Европа е така“, но какъв е смисълът? Изобщо какъв е смисълът на образованието? В месомелачката на съвременния свят като че няма място за подобни въпроси. Именно те обаче са в основата на книгата на Харалд Леш и Урсула Форстнер Wie Bildung gelingt: Ein Gespräch („Как образованието сполучва. Един разговор“), която излезе тази година в Германия.

Книгата на Леш и Форстнер прилича повече на разговор, отколкото на книга. Тя се състои от няколко диалога, вплетени един в друг. В пролога и епилога разговарят двамата автори. Същинската част се състои от диалози между Леш и философа Вилхелм Фозенкул, както и между Форстнер и математика Алфред Норт Уайтхед. „Дребна“ подробност е, че Уайтхед е… починал през 1947 г.

Преди да преминем към съдържанието на разговорите, редно е да хвърлим светлина върху говорещите.

Харалд Леш е професор по астрофизика в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“, както и професор по философия на природата във Висшето училище по философия в същия град. В Германия той става телевизионна звезда, след като започва да води предавания на научни теми по телевизия ZDF, която продуцира и неговия канал в YouTube. Леш се изказва не само по научни теми, а взема отношение и по различни политически и социални проблеми. Има остри критични позиции за съвременното немско училищно образование и смята, че домашните (по начина, по който обикновено се дават) повече нанасят вреда върху учениците, отколкото им помагат.

Урсула Форстнер е следвала математика и география. Упражнявала е „неинтелектуалски“ професии 13 години, след което е направила пауза, по време на която осъзнала, че иска да учи философия. Във Висшето училище по философия в Мюнхен се запознава с трудовете на Алфред Уайтхед и попада на Харалд Леш, с когото има и други съвместни публикации освен тази книга. Като че Форстнер пребивава в сянката на Леш – в интернет може да се види само една нейна снимка, а почти всяка информация за нея е свързана и с популярния астрофизик. На корицата на „Как образованието сполучва“ впрочем е само снимката на Леш, което е леко тъжно с оглед на обстоятелството, че Форстнер дотолкова добре познава творчеството на Уайтхед, че успява да реконструира диалози с него, в които той се превръща в жив, емпатичен, пълнокръвен участник. Докато на Леш му е по-лесно – той разговаря с жив философ.

Вилхелм Фозенкул е професор по философия в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“. Работил е върху хабилитационния си труд в „Кеймбридж“. Специалист е по етика и теория на действието, както и по философските учения на Уилям Окам, Имануел Кант и Лудвиг Витгенщайн. Смята, че за философията е възможно да се говори и популярно – за широката публика. Участва в множество предавания по радиото и телевизията, нерядко заедно с Харалд Леш.

Алфред Норт Уайтхед е роден през 1861 г. в Южна Англия. Следвал е математика в „Кеймбридж“, където след завършването си е преподавал 26 години, а после се мести в Лондон и получава преподавателско място там. Освен че преподава математика, пише трудове по философия на природата. Има и произведения, посветени на образованието. Бил е професор и в „Харвард“. Уайтхед някак остава в сянката на по-известните си съвременници Лудвиг Витгенщайн и Бъртранд Ръсел. Най-известното от него е афоризмът му, че европейската философска традиция се състои от бележки под линия върху Платон. А книгата на Леш и Форстнер е „бележки под линия“ върху тезите и размишленията на Уайтхед за образованието, които той така и не е превърнал в цялостна теория.

Живо знание за живи хора

Като споменахме Платон, неговото творчество се състои от диалози, защото според древногръцкия философ диалогът може да се използва като метод за стигане до истината. В този смисъл диалогичната структура на „Как образованието сполучва“ е намигване към Платон. Ала за разлика от платоническите диалози, участниците в книгата са равностойни съмишленици, а не се делят на умни и не-толкова-умни, които биват довеждани от умните до разбирането. Те разговарят на понятен език, на моменти направо хъшлашки. Закачат се добронамерено – само за да могат да се разберат в следващия момент по-добре: „Уайтхед изобщо не знае какво е образование“, „Фозенкул и Леш не знаят какво е знание“.

Този привидно несериозен стил е свързан с разбирането на участниците в разговора за това какво би трябвало да бъде образованието. Според тях то не бива да е преподаване на мъртво знание. Кое знание е мъртво? Онова, което няма връзка с живота на учещите. Връзката с живота се схваща обаче много по-различно, отколкото в съвременните представи за прагматично образование, гарантиращо професионална реализация. Живото знание, напротив, е онова, което докосва учениците, което има смисъл в техния жизнен опит. Дори един мъртъв език като латинския би могъл да се превърне в живо знание, ако на изучаващите го се покаже, че в него се съдържат логически структури, с помощта на каквито те подреждат мислите си. Историята е живо знание тогава, когато ни помага да проумеем по-добре настоящето си и мястото си в света. А зубренето на дати с цел те да бъдат възпроизведени на изпита е тъкмо обратното на живо знание.

През тази призма се разглежда и обучението по математика, която повечето ученици мразят, защото я смятат за абстрактна и непотребна. От тях се иска да учат формули и да решават сложни задачи, а резултатът е, че така и не научават за какво е нужна математиката в живота им. Училището произвежда хора, които не са в състояние да сметнат на колко се равнява промоцията от 10% в магазина. И които се подвеждат по рекламата, че една храна е по-евтина, без да забележат, че грамажът ѝ е намален и тя всъщност е поскъпнала. Ако обучението по математика не развива чувствителност към количествените измерения в живота и света, каква е ползата от него?

Затова според дискутиращите за училищното образование би трябвало да важи принципът „по-малкото е повече“. Тоест да се учи само нужното, но пък с разбиране и из основи. И без бързане – човешкият живот става все по-дълъг, работоспособната възраст се увеличава непрекъснато, няма закъде да се бърза. Разбира се, ако искаме образованието да създава личности, а не „тухли в стената“ (по „Пинк Флойд“).

Естественият ритъм на ученето

Следвайки концепциите за образованието на Уайтхед, авторите обръщат внимание и на ритъма на учене – нещо, което също има отношение към живото знание. Защото живото знание е знание за живи хора. Живият човек учи в ритъм, различен от тактовата честота на една машина. И не учи от простото към сложното, както сме свикнали да мислим, а в определени цикли – нещо, което може да се забележи в начина, по който малките деца научават майчиния си език. Първа в цикъла е „романтичната фаза“ – нещо привлича вниманието, става интересно, човек събира впечатления и факти. Във втората фаза човек прецизира и задълбочава възприетото, придава му структурирана форма. В третата вече обобщава наученото и е в състояние да го използва свободно.

За различните учебни предмети тези цикли протичат различно. За дискутиращите е пагубно, че в училище основно внимание се отделя на фазата на прецизиране, която се случва едновременно по всички дисциплини. Вместо да се наблегне на ученето на чужди езици докъм 15-годишна възраст, докогато природните науки да са в „романтичната“ фаза на откритията и експериментите, а чак след това да се обърне по-сериозно внимание на формулите и теориите.

Образование и свобода

Въпреки че образованието се смята за дисциплинираща институция, за участниците в разговора то си струва тогава, когато учениците участват в него толкова свободно, колкото е възможно (с уточнението, че няма как да има училище съвсем без никаква принуда). По-добре се учи, когато има интерес и мотивация, отколкото насила. А за развиването на интерес е от огромно значение да има учители, които умеят да вдъхновяват. Що се отнася до дисциплината, тя е най-ефективна тогава, когато е самодисциплина – когато ученикът полага усилие да усвои нещо, защото вижда смисъл.

Ако свободата е важна в училище, за дискутиращите тя е още по-важна в университета, който по дефиниция би трябвало да бъде пространство на свобода. Място, в което студентите да не се страхуват да развиват въображението си, да се впускат в интелектуални приключения, да изразяват мнение, да рискуват и дори да грешат. Място, в което смисълът е по-важен от оценките. Ала повечето съвременни университети са твърде далеч от това.

В случай че се питате какво е отношението на четиримата главни герои към изпитите, рейтингите и изобщо към конкуренцията в образованието, както може би се досещате, то не е добро. Защото в момента, в който човек трябва да учи за изпит, въпросът за смисъла остава на заден план. А рейтингите мерят абстрактни постижения, не богатството на личността.

Тъкмо развиването на личността е мисията на образованието, която се защитава в книгата.

Какви са характеристиките на образованата личност?

Тук Харалд Леш дава като пример не някой велик ум, а един никому неизвестен майстор бояджия от родното си село:

„Не се е явявал на матура, но е страстен историк и от дълги години обикаля с жена си света, за да види великите археологически символи на човешката история. Той е образован човек за мен. Мъдър е, защото е дружелюбен, човеколюбив и винаги великодушен, и защото знае просто невероятно много за света и за историята. Това означава, че познава себе си в пространството и времето. […] Той си дава сметка, че битието му тук е чиста случайност. Би могъл да се е родил и другаде на света, в Александрия или Буенос Айрес.“

Какво ни показва примерът с бояджията? Образовани са хората, които се ориентират в света и знаят, че той е шарен и не започва и не свършва с тяхната култура. Образоваността предполага желание за разбиране на другия. А не омраза, конфликти и поставяне на граници. Толкова по-зле за образованието, което не ни учи как е възможно да живеем заедно.

В България подобни идеи за образованието изглеждат странно. Тук сме свикнали постоянно да се съизмерваме със страните, справящи се по-добре от нас, и трудно можем да погледнем отвъд оценките и рейтинга. Училищното образование става все по-патриотично, ако изобщо е възможно да стане по-патриотично, отколкото вече е. Но ето – една от последните новини в това отношение е, че в училище се връща добре познатият от времето на тоталитаризма предмет родинознание за първи и втори клас, който трябва да замести дисциплината околен свят. Познанието за света и мястото на човека в него се ограничава до знание за родината.

Ето защо ще е прекрасно, ако в обозримо бъдеще можем да прочетем „Как образованието сполучва“ на български език. Не че държавните глави „ще се плеснат по челата“ и ще реформират образованието заради тази книга – няма да го направят и в Германия. А за да ни напомня, че светът може да бъде и друг. И че въпреки образователната „месомелачка“, и тук има учители и преподаватели, които вдъхновяват. Че има надежда за смисъла.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Българският ХIХ век според хербария. Разговор с проф. Марко Шьолер

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/marco-scholler-interview/

Представете си симпатичния, леко комичен персонаж на смахнатия изследовател, готов да нагази в блато с крокодили или да тръгне под стрели и куршуми само защото е мернал лелеяно стръкче от рядка латинка.

Сега си го представете в България през ХIХ век.

Точно за тези географи, геолози, ловци на растения, орнитолози аптекари, романисти, военни кореспонденти, инженери, медици и туристи пише Марко Шьолер, авторът на This Unknown Land („Тази непозната земя“). Книгата е базирана на стотици пътеписи и лични записки на пътешественици от Западна Европа, посетили България, преди да бъде България. Издадена е за първи път преди седмица от ИК „Жанет 45“ и засега е само на английски език.

Зорница Христова разговаря с автора, който е преподавател по арабистика и ориенталистика в Университета в Мюнстер. 


Ако трябваше да пренапишете книгата си като роман, с какво бихте започнали?

(Смее се.) Сигурно ще започна с австро-унгарския ботаник Виктор фон Янка, ловец на растения. Той е идвал в България два пъти, през 1871 г. и 1872 г., обикалял с месеци от Дунава до Кавала и обратно, през Розовата долина, Пловдив, Пиринско – много неща е видял. При това обикалял сам, за разлика от другите, които ползвали водачи, коне, писма или паспорти, за да ги пускат навсякъде… Не, той вървял пеша – конете му били натоварени с растенията, които събирал по пътя. Част от тези растения отпътували с него за Виена, където 20 години по-късно разцъфтели и хората се стичали в Ботаническата градина да ги видят. Самият Фон Янка обаче пътувал трудно, невинаги намирал къде да спи и понякога просто нощувал под някое дърво. На всеки две-три седмици пишел писмо, в което разказвал за премеждията си.

А Вие защо се интересувате от хора като него? Виждате ли връзка между техния интерес към редките растения и своя интерес към редките птици в науката?

Толкова много хора са идвали тук от Германия, Швейцария и особено от Австрия – като естествениците, да речем. Търсели птици, растения, геоложки образувания и т.н. Поне доколкото знам, тяхната история не е разказана никъде. Обикновено говорят за прочутите пътешественици, като Феликс Каниц…

Вие хич не го обичате.

Да, да… Всеки е свободен сам да си прави изводи, но според мен е надувка, стараел се е да се представя като голям изследовател, едва ли не Христофор Колумб на българските земи… Но това не е вярно, много хора са идвали тук преди него, писали са книги, а той идва късно и нищо не е открил в пълния смисъл на думата, просто е писал повече от всеки друг преди него. От друга страна, той се интересувал от култура и политика и бил на страната на славяните, на българите.

Затова и го помнят тук.

Да, не обичал турците, тъй че много от казаното има политически мотиви. Виктор фон Янка пък въобще не коментира културата на българите или турците, не се интересува от това, споменава го само когато пише например: „А, най-добре е да идете в българско село, все ще намерите кой да ви подслони през нощта, а в турските села няма да ви пуснат, за турците къщата е нещо свещено.“

Ние сме свикнали да гледаме на България от ХIХ век като сцена на политически борби, а не като място, където са цъфтели цветя и са бълбукали топли извори. Този контраст личи най-много в онзи епизод, в който един ловец на растения намира търсеното цвете да расте на планински връх, насред купчина бели кости. Удивително е колко различни неща могат да видят двама души в тази сцена.

Да, наистина. Всъщност тези кости са на връх Шипка. Човекът отива там 15 години след битката и костите още си стоят.

А Вие какво мислите за хората, които в този контекст биха обърнали внимание на растенията?

Мисля, че трябва да видим по-широкия контекст. През ХIХ век германците и англичаните (французите – доста по-рядко) обикалят с тази цел света, ходят в Южна Америка и къде ли не. На Балканите идват късно. Защо Фон Янка идва тук? Защото ботаническото изследване на Османската империя е започнало през 1830 г., но след това поне четири десетилетия никой не идвал насам, повечето ботаници изследвали Анадола, Гърция и т.н. А тук територията била свободна.

Част от стремежа да се запълнят белите петна по картата.

Да, не е било конкретно свързано с България: едни ходели в Северна Африка, други – в Азия…

Това е от гледна точка на учените. Но като че ли има и пътешественици с романтични очаквания за Ориента… Впрочем Вие спорите с идеята на Мария Тодорова, че балканизмът и ориентализмът са две различни неща.

Разбира се, че са различни, но според мен думата „ориентализъм“ е толкова обща, че никаква работа не върши. Естествено, че образът на Ориента ще е един спрямо Балканите и друг спрямо Египет, но пък Египет в очите на Запада ще е различен от Истанбул, Френски Алжир и т.н. Мария Тодорова настоява много на междинния статут на Балканите между Запада и Ориента, обаче в текстовете това не личи. Пътешествениците идват от Европа и виждат тук Ориент. Всички казват това. Разбира се, може да не е вярно – знаем, че България по онова време е била доста християнска… Но хората, които са идвали тук, нямали чувството, че се намират между Изтока и Запада. Не това показват текстовете.

Те описват етнически пъстра картина – тази на империята, не на отделната народност.

И разбира се, точно така е било.

Впрочем тези учени публикували ли са находките си в местната преса?

Не. Нямало е къде.

Имало е вестници, списания…

Не. Изобщо не са се интересували от това. Резултатите са изпращани обратно във Виена. Същото, прочее, са правили и в Бавария – и през ум не би им минало да разказват на баварските селяни за откритията си.

Някои биха казали, че това е колонизаторската перспектива – ученият, който привидно работи за чистата наука, но всъщност помага на центъра вместо на мястото, което изследва.

Много често се е случвало така. Земемерите, естествениците и пр. разработвали карта, която колонизаторите после използвали, за да завладеят и владеят въпросната територия. В Северна Америка е така. Тук обаче не е, изследванията не са свързани с колониален интерес. Искали са просто да описват.

А как въобще виждате отношението между наука и идеология сега? Къде е връзката между Вашата книга и новините?

Ха, преди в Германия повечето изучаващи ислямска история бяха германци. Сега повечето са турци и араби. Добре, но когато изучаваш собствената си култура, ти ставаш пристра̀стен. Има такъв стремеж да я изкараш най-великата на света – ние сме били великолепни, открили сме първи Америка… няма значение дали има данни за това. Можеш да го направиш. Можеш да живееш в свят, в който да вярваш в това. Но това не е моят свят.

Не е ли винаги и навсякъде така?

Може и да е навсякъде, но през последните години много се разрасна. И навлезе в академичните среди. А това вече е опасно, защото се губи мярката за истина.

Тези изследователи обаче също идват отнякъде, не са неутрални.

Да, обективността не съществува. Но поне тези, за които разказвам, нямат зад гърба си шовинистично правителство, което да ги подбутва от всеки ъгъл. Лично аз предпочитам да чета анализи на Втората световна война от британски автори, а не от немски. Историята се състои от факти, които всички могат да разглеждат и тълкуват. Но история без факти – това не бива да става. Не бива да има привилегирован достъп до миналото въз основа на съвременните идентичности.

Заглавна снимка: © Манол Пейков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Рифът“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/rifut/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Рифът“ от Едит Уортън

превод от английски Мария Стоева, изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2017

Едит Уортън е най-известна с романа си „Невинни години“ (1920), с който става първата жена – носителка на „Пулицър“ за литература. Романът е екранизиран от Мартин Скорсезе през 90-те години на миналия век и в него участва съзвездие от актьори. „Рифът“ предхожда с осем години „Невинни години“, но засяга същата тема – интензивен любовен многоъгълник. Писателката отново използва личния си опит и живот в американското висше общество, за да разкаже пълнокръвно за него като вътрешен човек, а не като далечен наблюдател.

Пътят на Уортън в литературата е дълъг и труден, макар да започва на 15-годишна възраст. Първата ѝ публикация е превод на стихотворението „Какво казват камъните“ на Хайнрих Карл Бругш, за който получава хонорар от 50 долара. Семейството ѝ обаче не е искало името ѝ да се споменава, защото по това време писането не е било подходящо занимание за невръстна светска дама. Затова преводът е публикуван под името на сериозен семеен приятел и най-важното – мъж. По същото време тя пише дълга новела, а на следващата година нейният баща ѝ подарява частно издание на нейни стихотворения и преводи, само за лична употреба. Те остават невидими за читателите.

Уортън публикува официално първия си роман четвърт век по-късно, когато вече е навършила четирийсет. До края на живота си написва петнайсет романа, автобиография, седем новели, много разкази и томове с пътеписи, литературна и културна критика. Номинирана е и три пъти за Нобелова награда за литература.

В писмо до Бърнард Беренсън през ноември 1912 г. Уортън изразява съжаление относно „Рифът“, наричайки го „лоша и мизерна безжизнена буца“. Тези думи потвърждават, че не бива да се вярва особено на самокритичните писатели.

Романът е майсторски. Той е задълбочен в изследването си на ограниченията и опитите за бягство спрямо една консервативна, богата и радваща се на привилегии среда – тази на американската „аристокрация“, живееща (или поне летуваща редовно) във Франция, където се развива действието. Авторката не скрива критиката си спрямо нравите и не спестява нищо в наблюденията на преструвките, докато се опитва да изпише болезнената си истина. Това, което е наистина впечатляващо, е, че тя не осъжда. Иронията ѝ не хапе до кръв. Разсъжденията ѝ са дълбоки, детайлни и всеобхватни, но целта им е да представят картината, а не да унищожат с правота и превъзходство персонажите в нея.

А персонажите са лениви прахосници на върха на социалната стълбица. Те са представени като преситени любители на развлечения. Хора, ледени в безчувствеността си, с която се гордеят, и често с потисната сексуалност, но с маниери и поведение, уповаващи се на традиции и предразсъдъци. Болезнена комбинация.

Много критици поддържат интерпретацията, че в тази книга Уортън пише за себе си и разказва за първата си страстна любов. Това се случва малко преди развода ѝ след почти трийсетгодишен брак. В това тълкуване двата главни женски персонажа в „Рифът“ – зрялата Анна и младата Софи – показват писателката преди и след влюбването ѝ, а Софи е жизненото ѝ алтер его.

Останалите участници в любовния четириъгълник са дипломатът Джордж Дароу, сгоден за вдовицата Анна Лийт, и синът ѝ Оуен, сгоден за Софи Вайнър. Авторката плете паяжината на техните взаимоотношения с изумителна емоционална интелигентност, деликатност и честност. Внимателно, като с микроскоп от фина словесна фантазия, са проследени малки и големи сърдечни чудеса и борби, предателства и компромиси, събирания и раздели. При това с мяра и без да се стига до ненужна мелодрама. Усетът на Уортън за социално наблюдение, анализ и детайл е забележителен. Езикът и стилът, ритъмът на фразата са едва ли не музикални. Нейното писане доставя почти сетивно удоволствие. По страниците има вихър от танцуващи изречения в главозамайваща хореография. Писането е толкова виртуозно, че читателят може да забрави за сюжета и просто да се остави на образите и красотата. Но писателката не го прави.

Тя е внимателна и извежда докрай историята си. Неин главен двигател е сякаш желанието да се открие къде точно е границата между единия човек и другия в дадена интимна връзка и как се разказва и измисля тя. Как се измисля любовта и какво точно е тя. Едни от най-трудните въпроси. Читателят е свидетел на фокусиране и взиране в отделните етапи на влюбването, на първите думи и озарения и на увличането. Вижда се постепенното движение от едно към друго, а не направо към резултата. Усеща се порив на свежа и ентусиазирана литературна магия, обърната към дълбокото в човека.

В тази бяла магия няма обобщения, а пластове и приемане, даже да коства много, да буди отвращение или да принуждава към бягство някого от героите. Водещи в такова писане са нюансът и човещината. Хвърлена е светлина към красиви истории. Но с добронамерен и категоричен хумор е обърнато внимание и на мрака в хората, който често е арогантен, глупав и еснафски и им пречи да разберат сложността на света. Уортън вади на показ тайните на средата си единствено с желание да я подобри. Затова разказва за разточителни и екстравагантни хобита, за „презрението на светския човек към всичко, което можеше да граничи с професия“, или за отношението към „различното като към нещо безнравствено и невъзпитано, а хората, изпитващи чувства, не бяха включвани в списъка на познатите им“.

Забележително е и как даже в най-нажежените любовни пререкания няма агресия. Те не са скандали. Те протичат в разговор и без повишаване на тон. Няма заплахи и шантажиране. Липсва насилие, няма сцени или излишна драма, чупене на чинии или удари под кръста – буквални или метафорични. Има диалог и опит за разбиране. Най-вече в погледа на Уортън.

Съжалявам, че тя не е още по-позната на български. В такива книги човек се чувства като у дома си, а за него тя пише следното:

... дом: място, където можеш да се върнеш, място, в което имаш задължения, придобил си навици, четеш книги, място, където да изживееш живота си до смъртта; една скучна, неуютна къща, чиито недостатъци, повреди и неудобства са ти добре известни, но към която си привързан дотолкова, че след време дори не можеш да мислиш за нея като за нещо отделно от теб самия, без да страдаш така, сякаш си изгубил частица от себе си.

Човек, посегнал към тази книга, няма да изгуби нищо, ако я прочете.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Бенбасат, Димов, Кристо

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/benbasat-dimov-christo/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Изгубени вещи“ от Алберт Бенбасат

с рисунки и снимки на автора, София: изд. „Колибри“, 2020

Казват, че веднага след Освобождението еврейското население на София е наброявало към 3500 души. Българското население – към 6500. Къде се е изгубила паметта за тази удивителна пропорция? Къде е вещината ни? Къде се е отляла?

„Изгубени вещи“ на Алберт Бенбасат обаче далеч не е само еврейска книга. Тя, разбира се, ще допадне на всички, които обичат творчеството на Исак Башевис Сингер и неговите пословични чудаци, скитници, мечтатели, шарлатани, чудотворци, донжуани, ясновидци. Читателят веднага ще разбере защо Бенбасат прославя приятелството.

Книгата на Бенбасат ще допадне и на всички търсачи на изгубеното време – в нея ютията на въглища (мъжка и женска), пищещата машина или уличният телефон имат способността, като маслената курабийка на Пруст, да ни възстановят вкуса към онази София, която поне аз помня от детството. Но времето краде от мен веществените доказателства, че тя е съществувала. Една хубава, градска, несвоевременна, топла, човечна София. Каквато никога вече няма да бъде. Град, чиито кореняци сякаш не обръщаха внимание на безумията на властта. Който е преживял шестолъчките, ще преживее достойно и петолъчките, нали?

Мъдра, всекидневно мъдра и шеговита София. Какъвто мъдър е самият Бенбасат, чиито истории потеглят от документалната точност, но въображението на езика се отплесва като нож и ги дописва със своите причудливости. И те стават разкошни. Финалите им са щастливо лишени от натъртваща категоричност – с такива краища историите продължават. На премиерата на книгата авторът сподели: „Собствените ни деца ни помагат да пораснем, а внуците ни помагат да останем деца.“

Книгата на Бенбасат изобщо не е претенциозна носталгия по миналото. Никаква носталгия няма тук. Тя е живот с двата крака в настоящето. С крачетата на внучката Ани, която пита кое какво е – и благодарение на въпросите ѝ всичко странно става нормално.

В нощта, преди да напиша точно тези редове, сънувах наша обща с Алберт приятелка, която съвсем скоро си тръгна. В съня тя ми каза: „Всичко е тук. Няма закъде да се бърза.“ 

И е права. Изгубените вещи са тук. Вътре в нас. Ако сме целебно непретенциозни, ако сме Алберт и Ани, веднага ще го видим. Тук са. И не са сувенири.

Книгата на този енигматичен мъдрец го потвърждава. А и хора като него плачат не само от ЕГН-то, но и от ISBN-ите.

„Агресията в семейството. Пътища за преодоляване“ от Огнян Димов 

София: изд. „Сиела“, 2020

Едно от любимите ми стихотворения е „Никого да не раня“ от големия полски поет Ришард Криницки. В него той казва:

Не от срам,
а никого да не раня,
понякога прикривам бедността си. Понякога

постъпваме така и с истината. 

(Превод Вера Деянова.)

Тази творба на пан Ришард се възобнови в съзнанието ми, когато в книгата на психоаналитика Огнян Димов попадах на страници, посветени на истината… Агресия и истина. И действително, през месеците на пандемия и увеличен принудителен престой в социалните мрежи често ставах свидетел на тематизации на истината. На ръкопашни истини. На размазване на другия чрез истини. На брутален приятелски огън.

И тук вече ще говоря в един глас с д-р Димов: „От опит знам, че усилията да изглеждаме идеални в очите на другите прикриват сцени от миналото, в които сме преживявали неща, от които се срамуваме. Този морален перфекционизъм говори за нещо нечисто, от което самият вие не можете да се освободите.“ Всичко това, разбира се, има своите основания в семейството, казва Огнян Димов – те са в несъстоялата ни се женственост и в несъстоялата ни се мъжественост.

Изобщо не са случайни твърденията на д-р Димов, според които „преди да сме разбрали кой как понася връзката си с истината, не може да си позволим безотговорното поведение да казваме всичко на всеки. Тези, които имат претенциите да казват цялата истина, често прикриват много съществени неща за себе си. Цялата истина за другия прикрива пълната лъжа за всеки от нас. Все повече си мисля, че ние сме най-често това, което не казваме за себе си“.

За заобикалките, прочее, говори и Жак Лакан – може би всяко стихотворение е заобикалка, небуквална истина. Но да се върна към книгата на Огнян Димов: всичко това се случва в семейството, всичко това е агресия. И ни посочва какво пренасяме в обществото. Давам си сметка, че това е твърде частичен поглед към проблемите, достъпно и всъщност мъдро представени в книгата на Димов. Той например смята, че изключителната доброта и съобразителност към партньор пораждат най-често безразличие и агресия от негова страна. Смята, че мъжете днес твърде много мълчат и таят, за да избегнат конфликти.

Но както започнах с изравняване на поезията и истината, искам да завърша със стихотворение:

Искаш да те има, крехък стих?
Ако ще будиш отчаяние и причиняваш болка –
умри, махни се.

Няма защо да казвам, че върху тази нагласа към света е повлиял фактът, че Ришард Криницки е роден в концентрационен лагер.

„Наметало, течно като времето“ от Сирил Кристо

превод Ванцети Василев и Бисера Виденова, София: изд. „Стефан Добрев“, 2019

Ще наруша традицията: тази книга не е току-що издадена. По-скоро остана незабелязана. Но след смъртта на Христо Явашев тя звучи като абсолютно нова. „Наметало, течно като времето“ съдържа стихотворения, които Сирил Кристо посвещава на своя прочут баща и неговите работи.

Сигурно и друг го е отбелязал в своите критически бележки, но ние сме свикнали да коментираме произведенията на Кристо и Жан-Клод като опаковки, като амбалаж, като пакетажи, а подходът на Сирил е друг. Тук те са наметало, мантия, плащ, воал. Или дрехи, одежди. Наметалото покрива нещата, защото те са срамежливи. Ако навлезем в доминиращата поетика на последните месеци, ако щете, Кристо и Жан-Клод поставят свенливи маски върху обектите. Зад маските е безпомощността. Но с тях се постига не само защита – с тях се постига направо величие.

Защото със стихотворенията на Сирил можем да усетим тържествеността, церемонията, едва ли не рицарската ритуалност в творчеството на двамата велики художници. Умозрителността на светлината, екстатичното усилие на неговите родители да втъкат светлина в маската. Както аз усещах себе си и още се усещам защитен под маската през последните месеци, така виждам благодарение на Сирил Кристо как баща му и майка му защитават самоличността и изобщо съществуването на обектите…

Неслучайно употребих думата величие – апотеозът на двамата, след смъртта им, ще бъде „опаковането“ на Триумфалната арка догодина. Образът на арката се среща още в ранните стихотворения на Сирил. Той пише за портите в Сентръл парк още преди те да бъдат осъществени – тази знаменита репетиция за последната творба на Кристо и Жан-Клод. Всъщност всичко това дълбоко ме трогва: виждаме как родителите на Сирил Кристо бранят уязвимостта, срамежливостта, нетрайността на нещата чрез наметала, мантии, плащове. Как им придават монархическа величественост. Как ги превръщат в неочакван подслон за човека. Убежище на човека в центъра на самата уязвимост.

Може би внимателните читатели на Сирил Кристо ще забележат, че той и френският поет-нобелист Сен-Джон Перс гледат чрез словото в една и съща посока – към разцъфването на живота. Или още по-точната компания за Сирил е Рилке…

Прочее, Сирил също се грижи. В своето творчество, заедно със съпругата си Мари Уилкинсън, той поема отговорност за племената в Африка, за слоновете, за биоравновесието в Арктика, в Индия, в саваната… Той е още по-близо до простотата на природата от своите родители.

В тази книга фотографиите на въплатени артистични визии са опаковани в чистата материя на истинска поезия – така пише в уводните си думи към „Наметало, течно като времето“ Владимир Левчев, редактор на тези много трудни за превод стихотворения. Владо допуска очарователна езикова грешка. Той смесва въплъщението с плата. Реалният израз, според речниковото значение на думата въплъщение, с опаковката от плат.

И тук аз сетих за друга грешка. В своите лекции по поетическо изкуство Любомир Левчев разказва как, докато учи в Художествената академия в София, Христо Явашев рисува с абсолютното око на натуралист – дотам, че неговият професор Илия Бешков го призовава: „Нарисувал си го много точно. Сега трябва да сбъркаш някъде и ще се получи изкуство.“

И Кристо се е поучил. Всичко под неговите плащове, мантии, наметала се превръща във време. Грешката винаги е най-живото нещо – където и да е тя.

Времето е грешка.

Приписка в последния момент

Преди години, когато Пловдив кандидатстваше за Европейска столица на културата през 2019 г., бях заявил, че организаторите няма какво много-много да се напъват: стихосбирките на Иван Теофилов „Амфитеатър“ (1968) и „Град върху градове“ (1976) могат да послужат вместо апликация пред журито – и да мотивират най-точно защо именно Пловдив да бъде избраникът.

Ще го заявя от собствената си камбанария: литературната програма на ЕСК 2019 впоследствие беше най-безгрижното място в календара на столицата. И казвам „безгрижно“ от едното възпитание. Литературата, особено поезията, изисква по-особена подготовка, изисква дълбочина и концентрация. Представянето им – още повече. Година по-късно „Седмият хълм“, поетичният брой на сп. „Нула 32“, възстанови достойнството както на пловдивските поети, така и на пловдивските читатели. И го вдигна на степен в осмислянето на лирическото слово.

Чуваме гласовете на пловдивските поети, виждаме лицата на пловдивските поети, които от всекидневието правеха и правят изкуство. Спомени, свидетелства, изповеди дори. Никакви преструвки. Само обичта към поезията. В броя e не само доайенът на съвременната българска литература Иван Теофилов, но и бляскави автори, които вече са сред нас само чрез книгите си: Добромир Тонев, Веселин Сариев, Александър Бандеров, Николай Заяков, Красимир Обретенов… Да добавя Божана Апостолова и Йордан Велчев, Александър Секулов и Ина Иванова. Споделям само имената, изведени на корицата. А колко още има…

Брой 20 на „Нула 32“ ни дава мярката на времето. На богатството от време, както би ни казал Иван Теофилов. Редакцията вдига отново Седмия хълм в Пловдив – хълма на поезията. Прави го за едно друго поколение, неподмамено от хипстърията. И това е дело на истински литературни журналисти – не на амбициозни поети, които разчистват място за себе си, а на спокойни, ерудирани и най-вече независими млади хора, които изобщо не флиртуват с конюнктурата. Напротив, не ѝ обръщат особено внимание.

Затова да ги пазим. В това число – от самите нас.

Аз спирам тук. Потърсете този брой.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Башьо, Еспедал, Сис

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/basho-espedal-sis/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„По пътеките на Севера“ от Мацуо Башьо

Превод от старояпонски Братислав Иванов, София: изд. „Изток-Запад“, 2020

В своя предговор Братислав Иванов уточнява, че в повечето преводи на пътеписа думата „оку“ в неговото заглавие се превежда като „север“. Но север не означава само провинцията Муцу, а и „навлизане навътре“.

И така, накъде пътува през 1689 г. Мацуо Башьо? И към най-североизточните провинции на тогавашна Япония, и помоему, към своите стихотворения. Те са горещите извори по страниците на този старинен пътепис.

Ето какво пише Башьо във фрагмента „Яманака“: „Изкъпахме се в минералните извори. Говори се, че по лечебна сила тукашните минерални извори почти не отстъпват на тези в Арнаке.“

И веднага следва хайку:

Яманака –
аромат на горещи води
засенчва хризантемите.

Това не е любимото ми хайку от тази книга, то просто е една от многото прекрасни къпални за духа на читателя.

И понеже все пак става дума за пътепис – колко ясно и спокойно крачим по фактическото повествование на Башьо… и как слитаме напред през поетическите му прозрения, напред по пътя, към още по-голяма яснота на битието.

Още две интересни уточнения прави преводачът. Първо, за почти всички географски названия в пътеписа важи терминът „утамахура“ – възглавка на песента, тоест това са знаменити местности, свързани с еднозначни асоциации. И второ, Башьо не е дзен или не е само дзен; по-скоро ние проектираме представата си за дзен върху него, но той е чувствително по-голям. А странстването е неговият дом, да перифразирам аз. Поезията е пътуващ монах.

В нея няма глобална система за позициониране. Няма Google карти. Дори Facebook няма. И светът е безкрайно богат. Всъщност пътят на Башьо към простотата минава през такива твърдения за Буда: „… той не е някакъв мъдрец, а честен човек, отличаващ се с твърдост, искреност и прямота; човек, който се доближава до представата за човеколюбивия.“

Твърдост, искреност и прямота – това са предпоставките и за стиховете на Башьо. Извори с хилядолетна памет.

Да помета двора
и тогава ще тръгна –
рони листа върбата. 

Така пише Башьо в „Дзеншьоджи“ – малко след като е чул чистите гласове на монасите; и малко преди да тръгне отново на път. Но от върбата са се посипали листа…

Да помета двора… Колкото буквално, толкова и преносно. Защо ли се сещам за друг велик поет – Вислава Шимборска, която, в превода на Блага Димитрова, пише:

След всяка война
някой трябва да разтреби.
Някакъв си горе-долу ред
от само себе си нали не става.

Север, отвсякъде север.

„Срещу природата“ от Томас Еспедал

превод от норвежки Ростислав Петров, София: изд. „Персей“, 2020

Елена Феранте, която и да е тя, и Карл Уве Кнаусгор до неотдавна притежаваха култов статут сред академичните хипстъри. У нас норвежкият писател е познат в един-единствен превод – през 2012 г. издателство „Дамян Яков“ представи книга първа от „Моята борба“, като предпазливо вмъкна между двете думи на оригиналното заглавие обезопасяващото „лична“. На вид Кнаусгор изглежда като разрушен от социалните предписания за мъжественост демон. Роденият през 1968 г. автор тотално обсебва читателското въображение с условностите на безусловната си искреност и тотална автофикционализация. Преди него обаче в тази драстична повествователна традиция има друг писател. При това истински голям писател.

А и по-възрастен. Томас Еспедал е роден през 1961 г. Причудливостта на българския книжен пазар вече ни дава шанса да прочетем цели две книги от този ожесточен срещу себе си творец – след „Срещу изкуството“ (превод на Василена Старирадева през 2016 г.; беше жилава за моето храносмилане, както се изрази приятелка) сега ИК „Персей“ публикува „Срещу природата“. Еспедал го бива да се самонаранява с истините за себе си. И във втория му роман на български дълбината не крещи, че е дълбина. А че вече няма сили да ридае. Пред нас е една любовна връзка срещу природата – между 48-годишен писател и наполовина по-млада жена, за която тепърва започва всичко. Щастие срещу природата. А сега зачеркнете щастието. Остава само природата. Човешката природа.

Междувременно авторът/героят е имал нещастен брак с актриса, но щастливо бащинство. А после се налага да отгледа своята дъщеря и дъщерята от следващата връзка на своята бивша съпруга, след като тя умира. В нейната къща. Къде са фактите? Къде е фикцията? Тук са и Абелар с много по-младата Елоиза. И Маргьорит Дюрас с много по-младия Ян Андреа. Може ли едно много по-младо, жизнено и неопитно тяло, като тялото на героинята Яне, да стане Новата земя на Еспедал? И тази утопия внезапно да изчезне.

Всъщност ето го финала на книгата: записка на героя Томас, датирана „Понеделник, 31 май“. Както пишат инфлуенсърите във Facebook – внимание, дълъг пост:

Така ли ще стане: възрастта идва една нощ, докато лежиш в леглото сам, внезапно, подобно на сянка в стаята; ляга връз теб, бута те долу в леглото, хваща главата ти в ужасяваща хватка и вдъхва лед в устата ти. Студенината се разпростира навсякъде в тялото ти.

Издухва пламъчето и топлината от вътрешностите ти; тънък слой лед се образува около дробовете и сърцето, около стомаха и черния дроб, около лимфната система и тестисите ти. Студен си. Събудил си се и ти е студено. Ледът си е проправил път до лицето ти. Миниатюрни ивици около очите и устата; кожата на лицето ти се сковава. Студено лице. Ледени и тежки ръце. Ледът е отсякъл слабините ти. Будиш се и вече си изгубил онзи живец и пламък, изгубил си вярата и силата си, изгубил си желанието си. 

Загубил си способността да обичаш. 

Не можеш да го сториш, не може да обичаш повече.

Това е краят.

Това е краят на книгата. Без нейното последно изречение, което преобръща знаменито всичко. Но него ще си го прочетете сами, в самата книга. Няма да го издам. Само ще отбележа, че прочетох на един дъх „Срещу природата“ точно на 31 май т.г.

Тези, които искат да се запознаят по-отблизо с писателската идеология на Еспедал, може да видят едно много хубаво интервю с него, в което той обяснява, че всичко в книгите му се върти около езика. В рецензия за книгата „Ди Цайт“ казва, че тя е шедьовър на литературното приглушаване. Наистина, „Срещу природата“ меко казва всичко за трагедията на писателското, мъжкото и човешкото съществуване. Няма къде да се скриеш да пишеш, няма как да си неуязвим, винаги ще бъдеш изоставен…

„Летецът и Малкият принц. Животът на Антоан дьо Сент-Екзюпери“ от Пeтер Сис

превод Манол Пейков, визуална адаптация Венета Атанасова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2020 

Малкият принц е в България още от 1940 г., когато издателство „Славчо Атанасов“ публикува „Ветрове, пясъци и звезди“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери. В тази книга пилотът писател описва спътниците в един влак. В гнезденце между тромавите и разплути тела на родителите спи синчето им, спи той: „… ето Моцарт дете, ето едно хубаво обещание на живота. Малките приказни принцове съвсем не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда чрез пресаждане някоя роза, всички градинари са развълнувани. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар.“ (Превод Константин Константинов)

Граф Дьо Сент-Екзюпери греши – той е точно такъв градинар. Като дете близките му го наричат Краля Слънце. Когато пораства, той кръстосва митове и копнежи, за да изобрети един от най-пленителните образи в литературната история на човечеството – Малкия принц. Дали така се връща към самия себе си – и се дарява, като роза, на своя по-възрастен приятел, писателя Леон Верт, комуто е посветена книгата? При това на Леон Верт като малко момче…

И Петер Сис е такъв градинар. Американският автор от чешки произход деликатно кръстосва фактологическа информация и неповторим илюстраторски подход, за да се появи през 2014 г. „Летецът и Малкият принц“. Животът на Сент-Екзюпери е видян отвисоко, всеки разтвор на книгата замайва с простор, като читател/зрител можеш спокойно да планираш над страниците ѝ. Може би точно така се рисува същественото, тоест онова, което е невидимо за очите. Летим заедно с графа и неговия герой над собствения им свят.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Това не е първата книга на родения през 1949 г. в Бърно Петер Сис. През 2014 г. Манол Пейков представи на български гениалната творба на Сис „Птичият събор“. Тогава за особения подход на твореца художникът Кирил Златков написа: „На много от страниците са пръснати по няколко милиона точки. Ако просто решите да преброите (само) до един милион, без да спите, и да намерите енергия да правите това цял ден и цяла нощ, ще ви трябват приблизително 280 часа, около дванайсет дни.“ И тук на някои страници е същото. Но това вече не са точки, а далечни звезди, поставени от още един летец градинар.

Прочее, неслучайно написах „гениална творба“. Петер Сис, с многобройните си награди, между които медала „Ханс Кристиан Андерсен“, е получил и стипендията „Макартър“, за която казват, че се присъжда само на гении… Днес Сис живее в Ню Йорк, където, забележете, през 1943 г. е написана „Малкият принц“ – след самотни полети и катастрофи, като аварията в пустинята…

Струва си да четем Петер Сис редом с „Малкият принц“. Ето какво пише художникът:

Един ден получил задачата, която отдавна чакал: сам да откара пощата от Франция до Испания. Анри Гийоме, колега, който по-късно станал и негов близък приятел, му заръчал да не се уповава единствено на картата, а да следи и „лицето“ на Земята.

Карта и територия, като при Уелбек.

Но първо като при географа в „Малкия принц“. Един истински Летец не трябва да бъде географ, а изследовател, защото, помните, нали: географът не брои градовете, реките, планините, океаните и пустините. Географът е прекалено важен, за да се скита. Той не напуска кабинета си. Но приема там изследователите. Разпитва ги и си записва техните разкази. И ако разказите на някои от тях му се сторят интересни, географът изисква да се направи анкета за морала на изследователя…

А моралът е много простичко нещо: просто да чистиш вулканите на своята мъничка планета, в т.ч. и загасналия. Да не забравяш, че всичко е застрашено от скорошно изчезване. Но и да казваш, че лошото е странно. И все пак…

Днес, в света на маските, си струва да си припомним една от версиите защо на 31 юли 1944 г. летецът изчезва при разузнавателен полет между Корсика и Лион: той е забравил кислородната си маска. Петер Сис предпочита това обяснение, а не например самоубийство.

Но каквото и да изберем, след „Летецът и Малкият принц“ окончателно знаем: летецът писател Антоан дьо Сент-Екзюпери се превръща в нашите ветрове, пясъци и звезди…

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.