Tag Archives: книги

Няма само една ясна истина. Разговор с писателката Селя Ахава

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/selja-ahava-interview/

Финландската писателка Селя Ахава (р. 1974) има вече два публикувани романа на български – „Неща, които падат от небето“ (с Награда за литература на Европейския съюз за 2016 г.) и „Преди да изчезне мъжът ми“. И двата са преведени от фински от Росица Цветанова за издателство „Колибри“.

Фокус на този разговор е втората творба. В „Преди да изчезне мъжът ми“ една жена чува от съпруга си: „Винаги съм искал да бъда жена.“ По какво героинята е сходна с Колумб, който тръгва към Западните Индии, а открива нов континент – Америка, който, прочее, ще наименуват на друг… И по какво двамата се различават.

Повод за срещата на Марин Бодаков със Селя Ахава беше участието ѝ в Софийския международен литературен фестивал 2020.


Какво значи да си мъж? Какво значи да си жена? Това са въпросите, които си задавах с Вашата книга. Но Вас искам да Ви попитам какво означава да си човек? Каква е човешката есенция? Какво остава завинаги общото между мъжа и жената, между съпруга и съпругата във Вашата история? 

Кога полът има значение? Какво значение има? Доколко има значение? Това са въпроси, с които разказвачката в моята книга се бори. Едно е да се каже „Всички сме хора“, „Обичам те като човек“ и „Уважавам твоята другост, непознатото в теб“, а друго е наистина да провериш какво означават тези изречения в реалния живот. През книгата разказвачът пита: колко остава от човека, когото обичам, ако „мъжът“ в него бъде отнет. Това е труден въпрос. И в този случай тя осъзнава, че от него остава малко. За нея той като любовник трябва да бъде той. В известен смисъл тя открива своята хетеросексуална идентичност чрез процеса.

Значението на пола вероятно е нещо, за което средностатистическият хетеросексуален човек от цисджендъра дори не трябва да мисли твърде много, тъй като светът е създаден за нас, той следва нашите правила. Живеем в общество, в което се предполага, че сме това, което изглеждаме, мъжете обичат жени, жените обичат мъже и тези идентичности не се променят. Когато принадлежите към малцинство, вие се сблъсквате с тези предположения, за които чувствате, че не са правилни – и вероятно трябва да дефинирате и тествате своята самоличност много повече, отколкото някога ще ви се наложи да го правите, когато сте част от мнозинството.

Имаме работа с дълбоко лични проблеми, когато се занимаваме с пола и идентичността. И сме склонни да правим предположения, че другите усещат, определят и оценяват нещата като нас. Но съм била свидетелка много пъти, когато се срещам с читателите на книгата, че тези предположения варират и си противоречат. Полът е нещо флуидно. Има хора, които изобщо не мислят за пола на другия – спомням си, че слушах човек, който описваше как се е влюбил, и чак на третата среща започнал да се чуди от какъв пол е другият човек. За мен това е очарователно.

Щеше ли да бъде възможен романът „Преди да изчезне мъжът ми“ без опората в паралелната история с Колумб, който изобщо не знае, че открива континент и че нито един от назованите от него острови няма да запази името си за в бъдеще?

Не, изобщо. Комбинацията от тези две нива, две ска̀ли, е неразделна за мен. Едното ниво е пейзаж, исторически мащаб, а другото е интимен мащаб на отношенията. Но по същество и двете описват едно и също: момент или фаза във времето, когато нещо, което сте приели за истина, като нещо известно, се окаже погрешно. Било е просто вяра, а не истина. И след такъв момент човек трябва да дефинира всичко наново – да начертае нова карта, да модифицира имената.

За мен „Преди да изчезне мъжът ми“ е история за това да бъдеш в грешка. Колко трудно e да признаеш, че си сгрешил. Колко сме склонни да подправяме (картите, биографиите, портретите, датите) за собствени цели. Сметнах персонажа на Христофор Колумб за дълбоко трогателен. Как той извиква: „Намерих Индия, намерих Индия!“, когато почти всичко противоречи на истината му. Неслучайно тези две изречения: „Намерих Индия“ и „Имах мъж“ се повтарят заедно. И разбира се, към края на книгата Колумб и разказвачът се сливат и има части, в които не можете да разберете кой точно говори.

Другият аспект, който искам да спомена, е въпросът кой може да разкаже историята и каква манипулативна сила е свързана с акта на разказване. Разказвачът никога не е невинен и това е толкова по-очевидно, колкото повече заглушава останалите гласове. В моята книга разказвачът използва много сила – точно както Колумб е направил с картите си, с морските си пътища, с личната си история. Онова, което линията с Колумб носи, е този въпрос: колко от тази история е подправена? Колко е оставено и скрито? Доколко имате доверие на този разказвач?

Съпругът в книгата избира за себе си като жена името Лили. Същото име за себе си избира и прочутото „момиче от Дания“… Това ме провокира да Ви попитам има ли литературна традиция, която стои зад Вашата книга? Примерно „Орландо“ на Вирджиния Улф?

Името Лили не е препратка към Лили Елбе, не. Нарекох я първо Лулу, но някой изтъкна, че името има проститутскo звучене (поне в немски контекст), каквото аз не търсех. Затова го промених на Лили. Разбира се, бях наясно с връзката с Лили Елбe и прецених, че това не вреди.

Интересно, че споменавате „Орландо“ на Улф! В последната ми книга – „Жената, която обичаше насекоми“, има главен герой, който живее 370 години. В тази книга малко си играя с идеята за Орландо. Романът продължава с темата за метаморфозите, този път от гледна точка на насекомите. Предполагам, че промяната е тема, която ме вдъхновява. Светът като постоянно променящо се, непредсказуемо, ненадеждно място.

Дали опоетизирането на фактите във Вашата уникална житейска история не е модусът, през който става възможно да ги изразим?

Използването на автобиографичен материал в художествената литература не ме интересува като такъв. Никога не съм се интересувала от автофикция и като читател. Стана възможно да напиша книгата едва когато намерих литературен израз за тези събития.

Без постиженията в медицината щеше ли да изчезне мъжът в книгата Ви? И какъв е моралът на съвременната медицина, що се отнася до смяната на пола?

Що се отнася до трансджендърните въпроси, бих изслушала трансджендър хората и бих ги оставила те да говорят. Не е наша работа да коментираме какво трябва или не трябва да се прави. Съжалявам, но не знам каква е в момента ситуацията с пола и джендър малцинствата в България в момента, имат ли глас, имат ли модели за подражание, какви са техните права. Но ще кажа това: единственият начин да се грижим за трансджендър хората е да ги оставим те да решат. Законът трябва да бъде такъв, че отделните лекари да нямат място за лични интерпретации, а здравните работници да имат знания и образование по въпросите относно секса и джендър малцинствата.

И бих помолила всеки, който прочете книгата ми и осъзнае, че липсва другият глас, да потърси тези гласове. Кога за последно прочетохте интервю с трансчовек? Колко герои от малцинствата сте срещали в детската художествена литература? Това са въпроси, които имат значение.

Какво за Вас вече означава тялото? Мъжкото тяло? Човешкото тяло? Неговата роля в любовното представление?

Тялото… това е огромна тема! Но ако говорим за желание, за това от кого се чувствам привлечена, тялото означава много. Може би никога не бях осъзнавала колко е важно. Още веднъж – това е нещо много лично и индивидуално. Едно от най-хубавите неща на остаряването е, че опознавам по-добре собственото си тяло. Има толкова по-малко срам и срамежливост, това е прекрасно!

Как реагираха читателите на „Преди да изчезне мъжът ми“? Кои реакции преобладаваха – либералните или консервативните? Как книгата се приема във Финландия и как – в чужбина?

Не съм сигурна към какво препращате, когато казвате либерални/консервативни. Реакциите бяха разделени. Имаше читатели, които симпатизираха силно на разказвача и искаха да пропуснат цялата част с Колумб, а имаше и такива, които намериха книгата за дълбоко обидна заради ограничената ѝ гледна точка. Честно казано, сметнах и двете реакции за малко неинтелектуални.

Има ли сродство между героите в „Неща, които падат от небето“ и съдбоносните случайности в техния живот, от една страна, и Вашата история, от друга?

Понякога в изкуството стават мистериозни неща. Знам, че не съм единственият автор, който е преживял това: първо пишеш за нещо, после то ти се случва. Пишеш за болест, разболяваш се и т.н. Това стана с мен. Почти бях завършила „Неща, които падат от небето“, когато бившият ми съпруг ми каза, че е трансджендър, и да, почувствах се сякаш съм се превърнала в художествен герой в книгата си.

Мисля, че това е добър пример как художествената литература и реалността се преплитат. Не става така, че първо да изпиташ нещо, а после да пишеш за това в текстовете си. Може да се случи едновременно, реалността може да се превърне в художествена литература – и обратно. И най-добрата част от творчеството е, че и подсъзнанието работи. Така че дори да планирате да пишете за нещо, може да се озовете с друго.

След всичко това какво за Вас означава интимност? А истина?

Ако имате предвид „загубих ли доверието си в хората“, отговорът ми е отрицателен. Истината винаги е сложна, а понякога е и противоречива и трябваше да приема, че в живота ми винаги ще я има тази част, в която няма само една ясна истина, а няколко противоречиви версии, които съществуват едновременно.

Превод от английски Лилия Трифонова
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със Селя Ахава по повод Наградата за литература на Европейския съюз за 2016 г. Източник: EUPL Prize

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Копланд, Москова, Надаш

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kopland-moskova-nadas/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Каквото казах, нека“ от Рутхер Копланд

подбор, превод от нидерландски и послеслов Боряна Кацарска, София: Издателство за поезия ДА, 2020

като дете сънувах че искат да ме вземат със себе си
сега знам че някъде са щели да ме изоставят

Така Рутхер Копланд пише за едни гъски. Да, точно за гъски в стихотворение, което се занимава с усещането за дълбочина. И температурата на това стихотворение сякаш е точно нула градуса, но знаем, че в нас тя ще продължи да пада – и да се появят кристалните структури на психиката. Блясъкът на приемането и покоя.

Нищо учудващо: Копланд е и прочут професор по психиатрия.

Защо има опасност лириката на колоса Копланд да мине под актуалните читателски радари, да остане незабелязана? Защото тя наистина е настроена на много, много фина честота. И ни хваща по бели гащи.

Много по-лесно е да се опише какво не е тя: ни най-малко не е зрелищна, в нея няма едри думи и жестове, прилагателните имена почти липсват. И същевременно няма никакъв флирт с неяснотата и загадъчността. Липсата и пълнотата взаимно се неутрализират.

Човек има усещането, че пред него, в точно този момент, Рутхер Копланд се свързва с най-дълбоките си, с най-живите си извори. Пред нас е необичайно себеразкриване. В това число – необичайно тихо. Големият поет не е свръхлаконичен автор, но думите му са премерени, успокоени, умиротворени. Тревогата е освободила от мястото си за тях.

и, ах, как простота намира своята загадка

Нобеловият лауреат Дж. М. Кутси пише: „Копланд не въздиша носталгично по изчезналото минало – той е твърде стоически настроен за това, – а изразява просто печал, че светът трябва да е, както е, печал, която е неизбежна част от това да живееш в света и да го обичаш, и да знаеш, че трябва да го оставиш.“

Превъзходен превод от нидерландски на Боряна Кацарска. С много нови и редактирани преводи, защото това е второто издание на Рутхер Копланд на български – след „Човек в градината“ (София: изд. „Стигмати“, 2012). Тогава съм казал: „Клиничната практика на проф. Копланд личи под думите – неразбираемото и самопонятното ту се припокриват, ту се раздалечават неотвратимо, истините са безсмислени, но няма по-добри…“

Остарял съм – и от тогавашния си отзив ще повторя май-май само това.

„Минава – заминава…“ от Рада Москова

София: Фондация за българска литература, 2020

Поезията на Рада Москова е в съгласие с преходността. Преходността облекчава. Мимолетността е интимна. И Рада го знае: и това ще мине.

И ние с него.

Някога един психотерапевт ми обясни, че никой не може да спре хода на времето. И действително е така. А Рада винаги се е интересувала от времето – заглавията на книгите ѝ го потвърждават: „Между минутите“, „Парчета време“. Дали това не е така и защото по образование тя всъщност е хуманен лекар?

Стихотворенията на Рада са звено между все по-шумната и пъстра природа и все по-тихия и просветен стар човек. Откъм протяжната житейска история те се отнасят с уважение и разбиране към настоящия миг – и заради това отбелязват трогателни детайли от живота на естеството. Светлата умора и светлата тъга придават тежест и самоирония на преживените десетилетия.

Неизбежността е приемана с достойнство. Тя не е вайкане, а констатация:

Падането на Икар

На М.

Земята го посреща както подобава –
с крила на птици,
ласкав вятър,
зелено кимване на клони
и блясъци от погледи на хора.

И после всичко се превръща в удар.

Така пише сценаристката на прочути филми като „Горе на черешата“ и „Куче в чекмедже“. Една благородна градска жена, вече на 87 години, която имаше много неприятни отношения със социалистическия режим, но запази непокътнати и до днес откровеността, скромността и неподкупността си.

Човещината си. И в поезията на Рада Москова това си личи.

„Солта на живота“ от Петер Надаш

превод от унгарски Светла Кьосева, София: изд. СОНМ, 2020

Мъдрата книга на големия унгарски писател е посветена на 500-годишнината от Реформацията – и на един твърде особен случай.

Известно е, че в храмовете на лутераните има само разпятие над олтара. Калвинистите се отказват дори от разпятието. В едно прочуто със солта си градче писателят Петер Надаш се озовава в протестантска катедрала, която прелива от изящни произведения на изкуството. В стремежа си към простота и чистота богомолците, за разлика от много други места, не са унищожили нито един артефакт.

Как така? Защо?

„Виновник“ е протестантският проповедник Йохан Бренц (1499–1570), който при пристигането си на служба в катедралата е на 23 години. Как той променя склонността към варварство на своите съграждани? Неговата идеология според eсето на Надаш гласи следното: „… в новата вяра цялостно се побира и старата вяра заедно с църковната утвар. Нямало е как да нападат, да грабят или да изгарят, без да осквернят и собствената си вяра. Всичко в катедралата е на мястото си до ден днешен.“

Как Бренц и следовниците му са се справили с човешкото несъвършенство? Чрез учене през целия живот. Чрез безплатно училище за всички, независимо от материалното им състояние. Чрез учене на латински, но и на родния им алемански език. Училище, в което естествено място имат и момичетата.

Както и чрез освобождаване на осъдените „вещици“, защото вещици на практика няма. Чрез подпомагане на бедни и самотни болни, на вдовици и сираци. Чрез грижа за словото, чрез свързаност през словото. Както пише Надаш, точно така била озаптена собствената жажда за насилие и низост у новопокръстените.

Съкровената за мен „Солта на живота“ на Петер Надаш ме препрати към друга, много важна за мен книга от 2020 г. – „Една среща“, сборник есета на Милан Кундера. И особено есето „Вражди и приятелства“. В него Кундера изследва разногласието между тези, за които политическата борба е по-важна от конкретния живот, от изкуството, от мисълта, и тези, за които смисълът на политиката е да обслужва конкретния живот, изкуството, мисълта…

Ясно е чия страна избирам.

(Тези дни приятел ме попита кои са важните за мен текстове напоследък – посочих му есетата на Надаш и на Кундера. Ето какво ми отговори той:

„Вражди и приятелства“ ми се струва продължение на темата от текста на Надаш – неспособността за съчетаване на неща, които не си противоречат (възгледи и приятелство, човещина). И произтичащата от това омраза.

„Прав си. Не бях се замислял за връзката. Може би това е нуждата от цялост, от включване“, отговорих аз.

„Да, може би – отговори той. – Колко добре би било да имаме повече доверие в тази естествена потребност.“)

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

История и статукво. Разговор със Стефан Дечев 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stefan-detchev-interview/

На корицата на „Скритата история. Полемики“ (София: изд. „Парадокс“, 2020) четем следното:

Поместените в настоящия сборник статии са писани от позицията, че е необходима цялостна преоценка на българската историческа парадигма, въпреки съпротивата на консервативното или по-скоро инертно националистическо статукво, отгледано най-вече в изолацията на „късния комунизъм“. Просто назря моментът да бъдат зададени определени въпроси: Възможно ли е нашите исторически категории, понятия, цялостното ни възприятие за отминалата реалност да са просто погрешни? Дали не са неадекватни наблюденията ни за миналото, четенето на изворите, с които разполагаме, общата национална рамка, в която мислим това минало, образованието ни и „очилата“, които то ни поставя? Дали пък нашите собствени идеи за миналото не са продукти на историята в даден отрязък от време, в който се е случило да живеем ние или нашите учители? Можем ли да направим решителна крачка напред, без да хвърлим светлина върху съществуващите конфигурация и йерархични зависимости? В този смисъл някои от текстовете, без да представляват сами по себе си революционни открития или да засягат цялата професионална общност, бяха посрещнати със съпротива от немалка част от нея.

А полемичните статии вътре, публикувани първоначално в „Либерален преглед“ и „Маргиналия“, носят заглавия като „По повод на едно предаване от „История.BG“, един „Възродителен процес“ и една „Голяма екскурзия“ (Или за дефицитите и СЪ-участията на една историография)“, „Да се остави историята на историците! Но на кои?“, „За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо“, „Кой се страхува от Мери Нюбъргър и тютюневата история?“, „За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния оригинален език“, „Истини, лъжи и тайни от микроисторията на Българската 1968-ма“…

С историка и автор на книгата Стефан Дечев разговаря Марин Бодаков.


Как оценявате днес, когато Вашите текстове са събрани в книга, развоя и изхода от стартираните от Вас полемики? Какво се промени?

Тези полемики според мен имат успех сред няколко групи в нашето общество. На първо място, това е хуманитарната интелигенция и интелигенцията като цяло, която усещаше през последните най-вече около две десетилетия, че нещо не е наред с предлаганите от професионалните историци знания за миналото, предназначени за популярна консумация. На второ място, мисля, че нараства самоувереността на онзи кръг от все още малцината професионалисти историци, които осъзнават, че повече така не може. На трето място идват критично мислещите представители на най-младото поколение историци. Засега те мълчат или изказват подкрепа с деликатни жестове. Надявам се, макар и с известно закъснение, там да са един ден най-сериозните промени. Иначе статуквото е готово да си служи с „млади родолюбци“, които да громят омразните му „соросоиди“ и „либерали“. Но това е очаквано и безинтересно.

Какви обяснителни модели на терена на историята, какъв понятиен речник Ви помагат да се чувствате в съгласие със себе си, своевременен?

Задължително разбирането за България и българската нация като продукти на определено историческо развитие, в което има и куп случайности, които са довели до съвременните реалности. Разбирането за „националната история“ като интелектуална конструкция, като само един, но далеч не най-убедителния и адекватен начин да се разкаже миналото. Поставяне под съмнение на наличието в предмодерната епоха на общност, която се самоосъзнава като „български народ“. Задължително е нужно разбиране за нацията и националната идентичност като модерни явления, както и просветено разбиране за расата, пола и сексуалността. И не на последно място, разбирането за културен трансфер, който следва цялата човешка история и поставя под съмнение самото идеологическо разбиране за „национални традиции“ и „национална култура“.

Обичайно тайните ни карат да се чувстваме по-живи. Срамът ни кара да се усещаме живи. Затова ли таят и крият историците? И каква е динамиката между тайна и лъжа в психологията на историографите? Дали Вашите реакции пропукаха омертата?

В продължение на вече над пет десетилетия за българските историци и за Историческия факултет на Софийския университет е на практика невъзможен разговорът за тримата студенти историци, протестирали с позиви срещу българското участие в агресията на Варшавския договор срещу Чехословакия. А самото пък мълчание дори е доукрасено и с лъжи, които искат да направят съвсем други хора истинските дисиденти и реформатори. Истината е обаче, че събитията в Историческия факултет от 1968 г. са повратни за обръщането на историческата колегия към национализма на „късния комунизъм“ и сътрудничеството с Държавна сигурност от началото на 70-те насетне. Затова и досега като цяло има едно желание да се пази тайна и да се крие професионалното съучастие на историците и основните исторически институции в страната в политиката на асимилация на мюсюлманите и турците в България, известна като „Възродителен процес“, както и в етническото прочистване, известно като „Голямата екскурзия“ през 1989 г. Господството на определено ценностно разбиране за функциите на историята направи възможно и последното съучастие с налагането на вето на преговорите на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз, на практика заради отказ на държавата да приеме една-единствена българска история до 1944 г.

Моите реакции, както и тези на мои съмишленици историци, само донякъде пропукват това, което Вие наричате „омертата“. Историците в огромното си мнозинство продължават по утъпканите пътища най-вече заради едно съчетание от професионална инерция, леност, запазване на сигурност в една йерархизирана институция и съхраняване на професионална сигурност в едно общество, което от десетилетия е свикнало с този разказ. Историците на статуквото обаче продължават здраво да контролират редица лостове – евросредствата за наука, МОН и програмите по история, рубриките за история в главните телевизии.

Големият полски поет Ришард Криницки има стихотворение под заглавието „Никого да не раня“: „Не от срам, / а никого да не раня, / понякога прикривам бедността си. Понякога // така постъпваме и с истината.“ Какво трябва да помним, за да продължим да живеем заедно? И какво трябва да забравим от миналото, за да продължим да живеем заедно?

Съучастията на историците в горните престъпления задължително трябва да се помнят и да имаме оценка за това. По принцип високият български наратив изобщо не си дава сметка, че в нашата страна освен етнически българи живеят и други хора. Той също не си дава сметка, че начинът, по който се разказва историята, нейният патос, няма нищо общо с реалните животи и всекидневието на хората, живели по нашите земи през предходните столетия. Да не говорим, че историите на роми, евреи, гърци, арменци и т.н. най-често изобщо не присъстват, те са определено скрити от разказа.

Не мисля, че нещо трябва да забравяме, но със сигурност трябва да спрем да се изживяваме единствено като жертви на другите.

Какво се случва с българския историк, щом влезе във властта? А щом го поканят в медиите? Какви конформни модели наблюдавате?

Когато историкът влезе във властта, той започва да възпроизвежда наученото. Ако говорим за последното ни правителство, това е видимо. Той знае, че има 13 века българска история на единен български народ и грешки, случили ни се след 1944 г., които, намирайки се в политиката, гледа да поправи. По същия начин преди години се поправяше грешката с преминаването в миналото на хора от християнството в исляма. Сега пък нежеланието на македонската страна да приеме българския наратив резултира във ветото. Същото е и в смесената историческа комисия – националната идентичност се мисли за вечна и неизменна, а националният исторически разказ – за свещен, който трябва непременно да се брани. В момента се очаква македонската страна да се яви на изпит по история, правен по конспекта на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ.

От Вашата книга научаваме за вината на историците. Но дали те не следват и произведените от литературата митове за националната история? Каква е вината на литераторите, щом в училище стихотворения, разкази и романи се представят като извор на исторически факти? И „вина“ ли е думата?

Да, литературата много често предхожда историята в граденето на митове и дори го прави много по-убедително. Огромното мнозинство от историците са скучни. Днес повечето митове са дело на българската литература и вече на българското кино. Историците са повече „подгряваща група“ или „беквокали“. Като цяло мисля, че историци и филолози са еднакво консервативни и абонирани за романтичния национален разказ. Дори и в момента около развитието на българо-македонския спор виждаме, че да речем, представителите на езикознанието са като че ли доста по-консервативни или поне поравно консервативни с историците.

Ако разполагахте с властта да организирате учебния план на специалността „История“ в дадено висше учебно заведение у нас, какви негови концептуални основи ще заложите? 

Ще има повече интердисциплинарност в цялостното обучение. В момента най-големите началници на „историческия фронт“ наред с „либерал“ употребяват като мръсни думи „културолог“ и „социолог“. Като цяло ще има въвеждащи курсове по теория и практика на историческото познание. Ще има курсове за съвременни тенденции в развитието на историческата наука по света. Ще има 20 задължителни книги, белязали историята като познание, които задължително трябва да бъдат прочетени от всеки студент. Ще бъде поставен под съмнение самият наратив за национална история. Много задълбочено ще се работи върху естеството на средновековните държави и домодерните общества, както и по проблема за тогавашните идентичности. Ще има ново разбиране за нация, раса, идентичност, пол, историография и т.н. Ще има курсове за злоупотребите с историческото познание, включително и в България. Ще има дисциплини, които ще проследяват връзките между науката история и историята в медиите, между историографията и историческите романи, между историографията и киното. От образованието по история ще излизат в крайна сметка критично мислещи хора, с хуманистичен светоглед и уважение към законността и човешките права.

Стефан Дечев завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“, специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Специалист е по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид и в Грацкия университет. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) и Who are Our Ancestors? Race, Science and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“ (2010). Преподавател е в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Референт на множество международни форуми, сред които в университетите в Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.
Заглавна снимка: Възстановка на битката край Върбишкия проход, 26 юли 2008 г. Фотограф: Klearchos Kapoutsis

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Свирепо настроение“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/svirepo-nastroenie/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Свирепо настроение“ от Йордан Радичков

изд. „Нике“, 2018

„През 1965 година един сборник с разкази до такава степен обърква литературната критика в България, че никой не може да прецени какво представлява той. Заради него Йордан Радичков е нападан, хулен, но и възхваляван“, гласи текстът на задната корица на това издание.

Разбира се, подобни изречения винаги ще се пишат за задните корици на много книги, защото наострят ушите на читателите. Само понякога се случва да бъдат и много на място. При заглавията, издържали теста на времето, тези изречения наистина те подготвят, че това, което ще намериш вътре, може да ти се стори „новаторско и необикновено“, дори да четеш далеч след 1965 г.

Страхотно е, че този толкова известен сборник на Радичков излиза – също като останалите на издателство „Нике“ – с толкова съвременна корица. Но след като разгледаш първата и последната корица (няма как, илюстрациите на Ива Димитрова са наистина много хубави), първоначално може да се учудиш, че няма някакво въвеждащо есе за книгата. Този избор обаче също я издърпва в сегашния свят – от значение е усещането, че я четеш не защото е „важна“, а изцяло заради удоволствието, което ще ти донесе. Затова и текстът започва без повече обяснения.

Те наистина не са и особено нужни. Цели изречения от сборника са станали част от езиковото ни наследство. Когато мимоходом в разговор споменах, че съм започнала да чета книгата, в отговор получих смях и кратичък цитат: „Слуушам, слуушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда.“ Разказът, от който идва този известен израз, е последен в сборника и е също толкова известен, колкото и първият, „Лебеди мои“. Дори да не смяташ или да не помниш, че си ги чел, по някакъв мистериозен начин, както понякога става с езика, те са част от теб. Усещането е хубаво.

Езикът в книгата е вкусен като нещо познато, което си ял като дете. Изреченията носят това, без да се стремят специално – просто се получава от самия им строеж и избор на думи:

Тъй както гръмнал, ловецът ударил наведнъж двата вола, селянина, колата, селянката, детето и кучето. Произтекла една работа, фантастическа.

Разказите успяват да събудят апетита ти, но и да те нахранят. В днешната изолация се четат особено добре – селото е сцена на голяма част от това, което се случва, и в него има една хубава заедност. Хуморът е за предпочитане пред романтичните описания на селото: вместо да въздишаш колко си далеч от този прост начин на живот, когато ти е разказано смешно, го чувстваш близо, част от собственото си минало. Пък и Радичков не пропуска да покаже и жестокостта, точно свирепостта от заглавието, която често остава извън кадър в селските идилии – има и люти зими, от които дърветата пукат, трудни по характер хора, които в гнева си хващат първото сечиво и разрушават цялата къща, а има и инатливи животни, с които не може да се излезе наглава. Има меланхолия и тъга, открити като незаздравяващи рани дори когато са сложени в скоби:

Ами ако една сутрин видим в горите вместо зима самото зелено дърво, слязло от планините нощем и тайно! Сигурно ще бъде хубаво като покойните приказки от студеното огнище на баба. (Няма я баба!)

В първите повествования е описан митологичният верблюд, чиято основна характеристика е, че е почти неназовим и неописуем. За някои неща се измислят собствени думи, а други са лишени от познатите си имена и описвани по друг начин. Разказът за зеленото дърво така представя иглолистните дръвчета, че сякаш са нещо извънземно, извънредно и толкова рядко срещано – защото, разбира се, не става дума просто за дръвчето, а за всичко, което символизира едно същество, което не се предава пред зимата, не оставя цветовете си.

Разказите са отделни, но захванати един за друг като верижка – или като овце, скачащи в реката („И други истории си припомняха, защото едно събитие винаги започва да струпва около себе си други събития от същия образ и подобие, тъй както една овца, скочила в реката, повежда по себе си и другите овце, създадени по неин образ и подобие.“). По правило повествованията искат вниманието на читателя по начин, по който романите няма нужда да правят. В кратките форми всичко е много по-концентрирано. Някои разкази знаят как да поискат вниманието ти, но не и как да го заслужат – при Радичков обаче играта е чудесна, защото той още от началото има вниманието ти и все повече го заслужава. Усеща се в надграждането, което прилича на вълшебна приказка:

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, като изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

Освен че е подходящ за времето в изолация, сборникът отива много и на зимата – точният сезон е да четеш за митологичен студ, от който прането на простора се чупи като лед. И макар че днешната зима, разбира се, е мека, е хубаво и да се зарадваш още на заглавието на един от последните разкази: „Пролет иде!“. И скоро няма да има нужда да се търсят само вечнозелените дървета – меланхолията ще се вдигне и пак ще има патици на двора.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Бояджиев, Радичков, Сампсън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/boyadzhiev-radichkov-sampson/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Кухата сърцевина на живота“ от Цочо Бояджиев

София: Издателство за поезия ДА, 2020

Кухата сърцевина на живота от заглавието на книгата е смъртта. Така е според поезията на проф. Цочо Бояджиев.

Първоначално смятах, че мога да обединя неговите иронии, опрощения, разкаяния и утешения под една-единствена дума: тъга. Но тази дума вече е притежание на нашия приятел Георги Господинов. А и най-вероятно греша: по-подходящото събирателно е мекота.

И именно за човешката мекота са стихотворенията на Бояджиев – те идват от нея и живописно я пресъздават. Меланхолията се надгражда до мекота. Не ме разбирайте погрешно: не става дума за отпуснатост или за малодушие. Напротив, тези стихотворения излъчват една много приятна, всъщност безценна умора от живота. От пълноценния живот.

Те, разбира се, са много умни, но нямат откривателски и изобретателски претенции. Прочее, стиховете и в тази Цочова книга излъчват притегателна интелектуална благост. Кротост. Любовна кротост. Някак още с появата си стихотворенията на Цочо са на терена на класическото, в друго, не наше време.

Да приемаш спокойно разочарованията, да омекотяваш света, да пишеш, а зверовете на преносните значения да спят спокойно край поседналите ти за отдих колене – за всичко това е нужна сила, промислена, просветена сила.

Споменах „любовна кротост“. По-скоро иде реч за самотна любов, обемаща всичко любов. Мекота на твърдостта.

Наистина всичко е тук, както ми каза в съня ми една покойна приятелка. Ето защо:

за да им каже че когато малчуганът
с обелените колене най-сетне
се покатери на високата ограда
и хвърли поглед към мечтаното отвъд
то се оказва тясно градско дворче
обрасло с бурени бодливи тръни и трева

Из „Хвърчило“

„Спомени за коне“ от Йордан Радичков

София: изд. „Нике“, 2020

Милост и нежност.
Всеки – всеки – от нас тук долу заслужава милост и нежност.

Така завършва прекрасната монография на проф. Инна Пелева „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга“.

Милост и нежност. Повече от старите книги, отколкото от хората край нас. Но да вървим напред. И назад.

През 1889 г. Фридрих Ницше е в Торино. Там скандалният философ вижда как селянин бие кон – и се мята да защити животното, обгръща с ръце врата му… и припада. През следващите 11 години, до самата си смърт, Ницше мълчи.

Писателят Йордан Радичков също дълго мълчи, след като бива уплашен от куче. Но изневиделица върху него и близките му връхлитат буквално пощурели коне – и той проговаря. Извиква „кон“ или „мамо“, малкият Йордан не помни…

Сега си давам сметка, че в този миг проговаря един от най-важните за мен хора в българската – и далеч не само тя – история.

Един човек умира, друг се ражда. Ражда се между коне. Ражда се между вълци. А повестта „Спомени за коне“ е едно от най-красивите опровержения на Ницше: Бог не е мъртъв. Изобщо не е.

Възвишена работа. Лачените копита на незнайните коне изтопуркват от страница към страница, от детството към настоящето, от Калиманица към света! И ми идва да плача, и да съм благодарен, че съм бил съвременник на гений, че съм дълбоко разчувстван от пасажи в една селска повест – за куче, паднало в кладенец, за глухонямо момиче, което тъй и тъй не проговаря, за боси детски години… За слово, което се усуква и разсуква. Като бинт.

Много коне има в тези „Спомени“… Един от тях, натоварен с въглища, чупи крак на софийска улица – и както се полага, го убиват. Но малкият син на писателя, пострадал с очите при тежък инцидент и видял за последно тъкмо коня, няма да научи за убийството. А на мястото на този кон винаги ще запрягат нови…

Това е една от най-хубавите новогодишни истории, които съм чел, но тя изобщо не става за преразказване… Абе как да преразказваш Радичков, Марине, чуваш ли се…

Бях забравил, че Георги Марков има есе за тази невероятна повест:

И аз напълно съм съгласен със следния ред на Радичков:

„Две са началата на нацията, аз ги виждам в тези две деца: едното начало е в лудо препускащото конче за езда, действено и рисковано, другото начало е в кончето-люлка, кончето на удобството и на сигурността.“

И цялата новела е пропита с чудна, най-възвишена и завладяваща носталгия по истинското конче, защото човекът, настанил се върху кончето-люлка, може само да се усмихва с горчива ирония на себе си и на тая прекалено красноречива трансформация. Тъкмо носталгията на Йордан Радичков – чиста, несантиментална, сиво-зелена като цвета на философската ирония, е може би най-силното чувство, което иде от всеки ред. […]

Нямам нито време, нито възможност да изразя всичко, което Радичковите коне, вълци и деца извикаха у мен. Но искам да поставя най-високо от всичко наистина чудния език, на който е написана тази новела. За мен, безусловно, най-хубавият някога изречен, някога чут български език.

(Вж. Георги Марков. Литературни есета. София: Български писател, 1990, с. 74–79.)

В книгата има още две повести, не по-малко великолепни от „Спомени за коне“ – „Таралеж“, образцова самородна постмодерна история със/за Емилиян Станев, и „Страх“… Наистина световен писател в несвети времена. Има, има какво да препрочитаме през януари – най-българския месец, месеца на Йордан Радичков.

„Колсхил“ от Фиона Сампсън

превод от английски Цветанка Еленкова, София–Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020

Вкусът на кръв в млякото.

Приятел ме попита какво хубаво ми се е случило тези дни. Единственото, за което се сетих, беше глогът, оставен да се суши върху карирана кърпа на терасата. Жена ми го беше набрала в софийските поли на Стара планина. А на страница 52, към стихотворението „Мляко от глог“, Фиона Сампсън е сложила епиграф: „Глогът носи смърт в къщата.“ Стихотворението завършва на следващата страница: „страхът ти / тъй леко тъй тъмно носен.“ Да, няма запетайка.

Приятелка книжарка, която работи, както казва тя, в Заешката дупка, колекционира снимки и картинки на пране. Когато открия нещо подходящо, и аз ѝ пращам. Снимах ѝ „Псалм за въжетата с пране на Колсхил“, в който иде реч за „безпричинен блясък / на чаршаф и щипка, на въже за връзване // чаршаф между небето и калта – / сякаш че градината е в паузата / на вечното завръщане“… Псалм ли? В стихотворенията на Фиона Сампсън има много загатната музика. Не само музиката на пчелите, разбира се, а например Барток. Но аз бих слушал, когато препрочитам нейната книга, православните песнопения на Джон Тавенър…

Като казах композитор, в тези дни си разменям бележки с приятел композитор – относно способността да се радвам, която отдавна изгубих, да се радвам на плодовете от работата си, ако щете… Моят приятел е дълбоко религиозен човек – затова му преписах финала на въпросното стихотворение за прането: „Всичко, от което се нуждаеш, е една игра на / повърхността – всичко, от което се нуждаеш. И което имаш.“ Ето какво ми отвърна той: „Добре би било да се научим във всеки един момент да си задаваме това като въпрос.“

Поезията на Фиона Сампсън по същество е религиозна поезия. Тя свързва – ето, свърза ме не само само с приятелите, които изредих, но и с още много приятели, които изобщо не подозират за това, но сме споделили съмненията си. Свързва ме и с по-дълбоки равнища в самия мен. Защото „Да гледам себе си / е да се плъзвам край себе си, сякаш избутвам чужденец“…

Колсхил е обаятелно място в английската провинция, където Фиона Сампсън е написала много от книгите си. Свещено място. Там животът е семпъл, дълбок, изящен, в божиите ръце – така, както трябва да бъде. А самата стихосбирка „Колсхил“, смятана от критиката за шедьовър, е посветена на добрите ѝ съседи. Сред тях има елени.

Понякога по здрач
имам чувството
че съществувам истински.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Черните камъни“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/chernite-kamani-guus-kuijer/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Черните камъни“ от Хюс Кайер

превод от нидерландски Мария Енчева, илюстрации и оформление Люба Халева, ИК „Жанет 45“, 2019

Хюс Кайер е роден през 1942 г. в Амстердам. В продължение на шест години е начален учител. За този период писателят споделя в интервю пред в. „К“: „Всеки божи ден им четях на глас. Когато прочетеш на децата някоя книга, после те искат да я прочетат. Дори още да не могат.“ Впоследствие се отдава на литературата. Автор е на повече от петдесет книги, носител е на множество награди за детска литература, включително и на „Астрид Линдгрен“ за 2012 г.

На български са преведени две негови книги – „Книгата на всички неща“ (2003) е последната му книга за деца, а „Черните камъни“, макар и излязла втора на български, е от пословичната 1984-та – една никак неслучайна година. По думите му, той винаги е писал за възрастни, а в днешния свят „проблемите на възрастните са по-големи от проблемите на децата: голяма пропаст между бедни и богати, проблеми в любовта, много разводи“.

„Черните камъни“ е колкото детска книга, изпълнена с приключения, приятелства и преодоляване на всевъзможни препятствия, толкова и притча за властта и идеологията. Историята е за страна, в която мъжете каменоломци работят в кариера, жените им се трудят на нивата и продават дребни камъчета, плодове и зеленчуци на търговците, които в замяна им дават големи черни камъни, пазени от стражите. Каменоломците се наричат още и народът на Кулата. С черните камъни те строят кула към небесата. Там, по-близо до слънцето и на по-топло и плодородно място, уж се намира тяхната утопия и обетована земя. Те строят всеки ден пътя си към нея.

В стилистично, идейно и емоционално отношение книгата сякаш е писана от Кафка и редактирана от Линдгрен.

Същата яснота и тъга в осмислянето на цикъла от трупане на познание за парадоксите в човешкия живот и превръщането му в печал. И същото желание за милост и грижа. За необходимата утеха във всекидневието на героите в този свят, който метафорично е и светът на ХХ век.

В началото историята е за Омар и Долон, двама братя близнаци. Единият е верен на убежденията на народа си, а другият – не чак толкова. Той е по-скоро мечтател. Иска да разбере къде гнездят лястовиците, подобно на прекрасния въпрос от „Спасителят в ръжта“ – „къде отиват патиците, когато езерото замръзне“.

На двамата братя им е писано да се запознаят отблизо с много неща. С момичета от града на търговците. После да познаят отблизо трагедията на собствения си народ и тежките усилия и жертви по изграждането на кулата. Ще трябва и да се разделят. Да открият нов номадски народ и после да се преоткрият, когато стане ясно каква е ролята на стражите в цялата работа и откъде идват те и черните камъни. Тогава разбират и къде гнездят лястовиците.

Кайер е написал лесна за четене книга. Тя е прозрачна, плавна и най-вече мъдра. С ясни и много добре развити образи, той на пръв поглед описва мита за Вавилонската кула. Всъщност става въпрос за това

как се изнася една вече срината идеология, как се колонизира друга култура и как се индоктринира и завзема едно общество.

Става постепенно и неусетно. Невидимият свят на чуждата мечта се представя като единствен и безалтернативен начин за постигане на пълнота и щастие за обществото. След като този начин е възприет – следва злоупотреба с вярата в мечтата. Следват мечове, наказания за неверниците, експлоатация на труда и спекула с материалните ресурси. И така, докато се заживее в дълг – икономически и идеологически. Дълг, който никога не може да бъде погасен.

Сред тези различни съсловия и народи все пак стават и къси съединения. Има и млади хора, които виждат пробойните в целия процес. Виждат тъгата в него. В този свят на строене на кулата „мъжете не остаряват. Те започват да кашлят и умират“. За съжаление, опозицията и несъгласието в тоталитарния свят не се толерират. Тук е нормално човек да загуби близък само защото е различен и изпълнен със съмнения.

Естествено, има я и фигурата на аутсайдера отшелник, смятан за луд от бившите си съграждани. Той знае тайните, пазени от властта, и ги споделя с младежи, които някога може и да заемат неговото място.

„Черните камъни“ напомня и на филмите на Миядзаки.

Децата, както и при японския режисьор, не са инфантилни, а сериозни и отговорни. Те проявяват доброта и милост, но се среща и жестокост, на която децата са не само свидетели, но и извършители. Трудно е да запазиш невинността си, дори и да не си фанатик. Неизбежно е да пораснеш и да видиш в пълнота за пръв път света без илюзии и това да те промени. Лошото е, че може да те направи чужденец в собствения ти дом. Може да те кара да гледаш критично и да виждаш отвъд идеологията и измишльотините на властта. Така се достига до не чак толкова очевидната истина, че любовта към несъществуващата в реалността идеология не трябва да превишава любовта към съвсем съществуващия и конкретен ближен.

„Черните камъни“ използва и друг стар мит – този за пещерата на Платон, в който хората не са готови да понесат бремето на истината и светлината и са готови да продължат да живеят в сенките на пещерата. Кайер майсторски разказва за това как се изкривява доброто, когато е породено от желание за редакция и за радикална промяна. И как от напътствията бързо се стига до наказанията и от разговора – до гроба.

Във време на различни по своя характер борби, манипулации, протести и избори Кайер напомня, че трябва да има хора, които да дълбаят до сърцевината на проблема. Но може да има и хора, които да останат встрани и да имат силата на страничния поглед. На независимия наблюдател, който рано или късно ще бъде потърсен от някой нов млад човек, който иска да знае истината и не се страхува от предчувстваната болка.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Малкият разказ прощава. Разговор с Капка Касабова 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kapka-kassabova-interview/

„Към езерото“ на Капка Касабова e монументална творба за войната и мира на Балканите, за четири поколения жени от едно и също семейство, за емиграцията… И разбира се, за пътя на авторката към Охридското езеро в собственото ѝ съзнание – и смутните води на паметта и завръщането. По повод българското издание на книгата с писателката разговаря Марин Бодаков.


Първо „Може би Естер“ на Катя Петровская, после „В памет на паметта“ на Мария Степанова, днес „Към езерото“… Смятате ли, че налице е отчетлива вълна произведения, които преработват биографичната и автобиографичната памет? Ще добавя: източноевропейската памет…

Да, и не е случайно, че се появяват такива книги сега. Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав. Това е антидот на монолитните и монотонни версии на миналото, настоящето и изобщо на живота, които ни сервират някои официални инстанции, чиято цел е „разделяй и владей“ – и тези версии са точно това, което е водило в миналото до катаклизми и травми.

Всички сме наследници на тези травми. А разказването, осмислянето, алхимизирането на семейните истории, отношенията и безбройните криволичещи пътища, каквито има във всеки род, всеки балкански град и село, са начин да осмислим и облагородим колективната си реалност. Не само личната. В „Към езерото“ разнищвам истории за патриархалността, емиграцията, конфликта, отношенията между жени и мъже, жени и жени в семейството – това са интимни събития с колективно измерение. А нациите са като семействата – психиката им е преплетена по начин невидим, но всеприсъстващ.

Три жени от семейството на писателката: (отляво надясно) майка ѝ Диана Атанасова, баба ѝ Анастасия Бахчеванджиева и леля ѝ Татяна Бавчанджиева*, Св. Наум, 1965 г. © Личен архив на Капка Касабова

Сега си дадох сметка, че изброих само имена на жени, жени от едно и също, моето собствено поколение. Ако генерализирам, женска работа ли е грижата за паметта? А и Вие се движите по следите на своята майка…

Жените като цяло са по-добри слушатели, а култивирането на паметта, особено колективната, изисква вслушване в живи гласове. Ето какво казва Светлана Алексиевич, гигант на съвременната художествена и нехудожествена литература, чиито прегради всъщност тя премахва блестящо: „Влюбена съм в самотния човешки глас. Той е моята голяма страст.“ И нейните шедьоври са изплетени от тези самотни гласове, разказващи истинската история, истинския живот – и смърт. Аз също най обичам да слушам как някой на някакво вълшебно място ми разказва потресаваща история по своя си неповторим начин. Това е моята муза. Но за мен най-важни са духът на мястото, опознаването на психогеографската му конкретика, вслушването в самите места и техните пазители. За мен това започва с проучването на терен.

И друго: езикът предава паметта, а пламъчето и на двете по традиция се съхранява от жената. Затова когато срещам в Турция потомци на изселени от България, Македония и Гърция помаци, които още говорят останки от българския език, ми казват, че са го научили от майка си и баба си. Моята майка и охридската ми баба са ми предали почти всичко, свързано с езика и паметта (родова, емоционална, литературна, естетична, психогеографска), което ме е тласнало към попрището на писател.

Ще остана още на този случайно появил се в съзнанието ми терен, на който Вие сте заедно със Степанова и Петровская. Те, московчанка и киевчанка, пишат за своето еврейство и за своята еврейска травма. И се запитах: по какво македонската травма в българското колективно подсъзнание и еврейската травма си приличат…

Да, интересен паралел. Еврейската травма и епос са трайно вписани в световната литература. Балканската не е. Една американска авторка от еврейски произход, която ме интервюира, ми каза чистосърдечно: „Не съм си мислила, че и другаде има такава травма като при нас (тоест евреите). А се оказва, че всички травми си приличат.“ Същевременно, както е казал Толстой, всички щастливи семейства си приличат, а всички нещастни семейства са нещастни посвоему.

Ако трябва с една дума да се обясни българо-македонската травма, тя може би е „граница“. Всъщност „граница“ е синоним на абсолютно всяка балканска травма. „Граница“ в нашата балканска история е филм на ужасите, състоящ се от една дума. А най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората. Те се посаждат там от определени политически сили, ползващи езика като оръжие. Веднъж посадени, физическите граници след време падат и природата ги разгражда, но това става много по-трудно в повредените глави и сърца на хората.

Баба ѝ Анастасия в ориенталско облекло, Охрид, 1943 г. © Личен архив на Капка Касабова

Как виждате Вие жанровата динамика в коктейла на собствената си книга: пътепис, дневник, автобиография, спомен… Някога Вера Мутафчиева ми беше препоръчала в тези неспокойни времена да третираме историята като литература и разбира се, литературата като история… Усещахте ли съблазън заради логиката и четивността на разказа да поетизирате достоверността му, да го дописвате? Кога нонфикшънът изневерява с фикцията?

С „Дванайсет минути любов“, „Граница“, „Към езерото“ и следващата ми книга „Еликсир“ аз постепенно създавам един канон на своеобразна хибридна художествена документалистика, като всяка книга е различна.

Но не се налагат изневери в посока фикция и нонфикшън. Самият материал, който намирам, е толкова стъписващо, безобразно богат, че няма нужда от привнасяне на специални ефекти. Имам силно развит нюх към местата, които таят богатства. Това е част от моя поетичен и разказвачески инстинкт – отрано надушвам еманацията на едно място. А после самото място диктува формата. Това е голямата тръпка на правенето на изкуство – вечно да търсиш, а това търсене всеки път е ново, перфектната форма за перфектното съдържание.

Може ли малкият човешки разказ да поправи и върне към истинността Големия исторически и политически разказ? И още: как устният разказ на Вашите герои се превръщаше във Вашия писмен – и къде бяха предизвикателствата в това? Наложи ли се преработка за българския читател?

С историка по религиозна живопис и експерт по скалните езерни църкви Гоце Ангеличин-Жура в Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

За българското издание имаше някои добавени локални подробности, които за българския и изобщо за балканския читател ще са от интерес. Добавих и цяла една глава – „Канео“, в която описвам старото рибарско селище на Охрид в контекста на една 100-годишна снимка на родовете на баба ми. В тази снимка е запечатана историята на Охрид от ХХ век – тоест на Македония и България, но интересното е до каква степен в нея присъстват и Албания, и Гърция.

Вплитането на гласове в основния разказвачески глас, моя глас, е нещо, което развих в „Граница“. Наложи се от условията, в които работех – полеви, така да се каже. Не може винаги да се записва, докато някой насред гората ти разказва нещо, пък и понякога е по-добре да не се записва, защото така се помни есенцията. Преливането на устна с писмена реч и изобщо потокът на паметта, езика, емоцията на разказващия и моето собствено осмисляне на преживяното като слушател и после като писател – това е процес на алхимия, който се получава добре само когато оставиш егото си малко встрани и дадеш път на музиката на тази конкретна ситуация, място, човек и истина.

Най-разтърсващите за мен страници в „Към езерото“ са свързани със свадата около откъсването на един еделвайс, който се оказва, че не е еделвайс. И как българите отиваме в Македония и късаме, грубо късаме… Защо наричате Македония фантомна болка – Вие, която сте свързана с нея? Защо аз съм наричал Македония преди трийсетина години фантомна болка?

Защото Македония е разрязана на три парчета след Първата световна война. Защото безброй семейства (като нашето) са разрязани от граници, а майки са осакатявали синовете си в краката, за да не ги пратят на война срещу братовчедите и братята им. Защото тези граници и последвалите масови емиграции, бежанци и размени на население са били операции без упойка, а и политиката на разделението, която следва Втората световна война – и в Македония, и в България, – е граница в главите на хората.

Всичко това носим в себе си, на психоемоционално ниво, дори когато не го знаем. И тази фантомна болка ни кара да се държим по начин, който психолозите наричат „травматично поведение“. Това, което българското правителство причинява на Македония в момента, е неосъзнато травматично поведение. От него може само много да загубим – и нищо да не спечелим.

Затова, както ми каза онзи планински водач от едно охридско село (с когото се качих на връх Галичица и се скарахме, после се сдобрихме в главата „Планина на костите“): „По-нежно късай това цвете, то нищо не ти е направило.“

Казвал съм: „Адът – това са роднините.“ Докато четях „Към езерото“, си мислех: „Чистилището – това са роднините.“ Гъмжащо чистилище… Как мислите, прав ли съм? 

Смея се. Всъщност заявлението на Сартр („Адът – това са другите“) е гранично заявление. Другите, видени като различни от нас, от другата страна – и проблемът е в тях. А адът – това често пъти сме си ние самите. В този смисъл роднините са някакво отражение на нас самите – и ние сме тяхно отражение. И можем наистина много да научим в това чистилище.

Със Славче Шейхова от последното дервишко теке на Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

Ако не бяхте написала „Граница“, щяхте ли да напишете „Към езерото“? Също така, ако не сте живяла в Нова Зеландия, а днес – в Единбург?

В книгата има една глава – „Пътища“, в която се говори за мистичния суфизъм, където понятието път, или тарика, е основно. Пътят е основна тема на книгата. Препънатият път бе главна тема в „Граница“. Всички пътища започват от езерото или водят към езерото. Тоест пътят ми върви непрекъснато и инстинктивно към извора – в търсене на местата, хората, самотните гласове, музиките, които ме притеглят като сирени. В това има и личен, и артистичен риск, но друг начин за мен няма.

В предишния ни разговор употребихте израза „жива история“. Казвате, че живата история е на границата. Днес българските власти не допускат Македония да влезе в Европейския съюз… Как оценявате този факт в нашия спор за миналото? Какво трябва да сме прочели и преживели, за да са готови малко от малко за този спор?

Може би друга дума, обясняваща българо-македонската травма, би била „шизофрения“ – разделянето на едно цяло на отделни фрагменти, които спорят. Най-лудият най-много настоява да е прав, на всяка цена. Цената в случая е прекалено висока: бъдещето на Македония и отношенията между двете държави и хората им.

Една от моите теми в „Към езерото“ е, че историята не е нещо заковано в миналото, а по-скоро, както бащата на историята Херодот го е знаел, това е самият поток на времето и човешките съдби, преплетени с географията. Историята – това не е само Гоце Делчев. Това сме ние, днес. Аз, ти, моите прекрасни братовчеди и лели в Охрид и по света, които се борим за един нормален живот в ненормална обстановка, допълнително разклатена от политици с краткосрочни лични интереси. Имаме далеч по-голяма отговорност и по-голям дългосрочен интерес от това какво правим сега на ближния си, защото то е същото като това, което правим на себе си. А сега нашите съседи и роднини имат нужда от европейско членство.

Големият разказ не може да съществува извън своята конфликтност, казват спокойните историци. Какво не може да съществува в малкия разказ? 

Догма, егоцентричност на разказването, теза и антитеза, осъждане. Особено осъждане. Малкият разказ прощава.

Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания
© Личен архив на Капка Касабова

„Борбата да се наричаш със собственото си име, да говориш майчиния си език, да пишеш буквите на азбуката си, борбата за миналото, за настоящето, за децата ти, за гробовете на мъртвите ти – тази борба, която се предава от поколение на поколение необработена и допълнително изострена до шизоидност, борба между братовчеди и сестри, тази борба е самата дефиниция на болест. Системна болест: когато цялата система, цялото семейство, заболява.“ Може ли литературата да е лекарство?

Ако не можеше, нямаше да я пишем, четем, помним, превеждаме, публикуваме, разпространяваме, да лягаме с нея като с талисман векове и понякога дни след като е писана. Изобщо изкуството може да действа като балсам, но в езика – в самотния човешки глас, който разказва себе си дори когато няма думи – има нещо особено силно.

И последен цитат – от самия финал на книгата: „Всичко е едно. Нека не го забравям, нека не позволяваме на никого и нищо да ни разделя с граници. Трагедията ни е именно в това враждебно разпокъсване. Започва като умствена нагласа и се превръща в съдба. Това е трагедията на нашето семейство от народи, които тъпчат този божествен полуостров, тази прелестно разстлана Земя, тъпчат като армия от ослепени войници отпреди хиляда години, търсeщи покой. Нека намерят. Простете им, простете ми, простете ни, и нека си простим. Страхът ни направи луди и скърбящи.“ Върна ли Ви тази книга към радостта от съществуването? 

О, да! Главните герои на тази книга са езерата. Всичко останало е преходно. Радостта идва от тях. Невъзможно е да видиш Охридското езеро и да не усетиш дълбока радост. Радостта на единния, на съвършения принцип, на който е основан самият живот.

Капка Касабова е автор на романи, поезия и художествена документалистика. „Улица без име“ (изд. „Сиела“, 2008), „Дванайсет минути любов“ (изд. „Сиела“, 2013) и „Граница“ (изд. „Жанет 45“, 2017) са част от по-известните ѝ книги. През 2017 г. „Граница“ печели наградите „Солтер“ и „Станфорд-Долман“ за книга на годината, през 2018-та – наградата „Найеф Ал-Родан“ на Британската академия, а съвсем наскоро – и френската награда „Никола Бувие“. Книгата е номинирана и за американската National Circle of Critics Award. Касабова пише за The Guardian, The Economist и други британски и американски издания. През 2019–2020 г. е в журито на американската Neustadt Prize.

Последната ѝ книга „Към езерото“ (превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020) предстои да излезе всеки момент, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 11 декември (петък) в 20 ч. Капка Касабова ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с нея ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и на неговия YouTube канал.

Бахчеванджиеви и Бавчанджиеви са различни форми на едно и също фамилно име, като първата е стандартна българска, втората – македонска. Има и сръбска форма (Бащовански), и охридска (Башчанджиеви).
Заглавна снимка: Капка Касабова при църквата „Йоан Богослов“ в рибарската махала Канео, Охрид. „За мен тази монохроматична фотография има символично значение, свързано с баба ми, която много обичаше Канео и има снимка на точно това място, черно-бяла, от 40-те години“, споделя писателката. Фотограф: © ТД

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Заимов, Марков, Сливински

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zaimov-markov-slivinski/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Черноморски диалози“ от Михаил Заимов

София: изд. „Парадокс“, 2020

Признавам, че не повярвах веднага на Заимов. Разбрах, че говори на мен, без изобщо да ме познава, когато прочетох как управлява влака на живота си в онзи момент, в който започва да свиква с мисълта, че най-доброто вече не предстои. Дори не това, а как нови хора започват да се качват по-рядко на въпросния влак, защото неговата композиция вече им изглежда поочукана.

Вероятно заради това Михаил Заимов казва разни много важни свои неща на черноморските подводни обитатели. И те му казват разни много важни негови неща. Павел Койчев е прав в увода си: Михаил Заимов е изненадващо срамежлив. Рибите говорят вместо него, ако изобщо говорят.

Във великолепно издадения албум има 83 снимки, повечето портрети на морски животни. Всяко от тях има характер. Хилядолетия човек се смята за венец на мирозданието. Разбира се, че не е. Успехът на Михаил Заимов е не дори че се равнопоставя на изумителни морски създания с непроизносими за мен имена. Той се низпоставя и спрямо тях.

В тази книга той не е арогантният водещ на културно предаване по обществената телевизия. Нито ерудираният потомък на прочут род в националната ни история. Когато участва в черноморските диалози, в неговите реплики мъдростта се появява случайно.



Греша, че рибите говорят вместо него. Той не приписва на животните своите мисли, по-скоро ги оставя да споделят почудата си пред човека, от човека.

Такива книги се появяват, когато започнеш да изпитваш самота. Истинска самота – и вече знаеш какво трябва да споделяш. И какво не. Ще призная, че не мога да плувам, камо ли да се гмуркам. Но и мен възрастта ще ме научи.

„В борба срещу невидимите убийци. Към историята на санитарно-карантинната служба в България през османския период“ от Николай А. Марков

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2020

Най-вероятно на 10 май 1841 г. Ханс Кристиан Андерсен приближава пристанището на Русчук. Той е на борда на австрийския параход „Франц I“, който пристига от Константинопол и месец по-късно ще акостира в Оршова, където писателят ще бъде настанен за десет дни в местната Карантина. Имаме основания да смятаме, че той е заплатил разноските за престоя си в изолатора. Пред българския бряг големият писател става свидетел на твърде драматична сцена: от двете страни на мостика във водата скачат двама мъже, облечени „във франкски дрехи“. И двамата плуват към брега, но „на единия помогнаха да се качи, а другия прогониха назад [във водата] с ужасни крясъци и дори хвърляха камъни по него. Той се обърна към нашия кораб и ни извика на френски: „Помощ! Те ще ме убият!“ Няколко от моряците ни скочиха в една лодка и го изтеглиха в нея“.

Параходът се отдалечава от българския бряг. Андерсен разбира, че участници в свадата са турчинът, директор на Карантината, и французинът д-р Брюно Тарон. Те имали много разногласия, блъскали се един друг и турците взели страната на своя сънародник. Писателят казва, че свадата е „частна работа“.

Андерсен греши. Случаят е образцов. И свадата изобщо не е частна. Става дума за много трудното налагане на санитарно-карантинните служби по българските земи след голямата здравно-санитарна реформа в Османската империя през 1838 г. В книгата си Николай А. Марков посочва, че през февруари 1841 г. 400–500 християнски жени са застрашили живота на директора на местната Карантина, който бил спасен само благодарение на твърдостта на властите.

Авторът разказва много увлекателно как Османската империя възпроизвежда западноевропейския модел за справяне с най-смъртоносните за епохата заразни болести. Добиваме отлична представа за домашните и институционалните форми на изолация, за санитарните кордони и принадлежащите им лазарети. С други думи, опитите за ограничаване на човешкото движение и контактите между хората винаги са целели да спестят по-широкото ограничение на болестта – и съпротивата не закъснява. Видяхме примерите от Русе и Варна, но има още много такива.

А ако се питате какво точно означава санитарен кордон преди два века, то това са стотици малки войскови постове, понякога на едва 500 метра един от друг, а на няколко километра в дълбочина е организирана втора защитна линия от запасни войски. Целта е никой да не преминава нелегално между заразена и здрава зона, като стоките са пропускани само през бариерите и лазаретите. Много често търговците са преживявали в карантинните изолатори по почти три месеца. Хелмут фон Молтке пише, че като решение срещу епидемията в България жителите се крият по планините: „Търново, който бях видял толкова усмихнат през пролетта, представяше най-мрачна гледка; Казанлък е почти пуст; в някои села няма и жив човек.“

Нищо ново. Историята продължава да ни учи на стоицизъм. И все така сме си тройкаджии.

„Закуска на тревата“ от Остап Сливински

превод от украински Райна Камберова, София–Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020

Тревожни времена.
Не разпознавам обувките,
които са пред входа.

Пред нас са стихотворения с извънредно фина емоционална честота. Лирическият Аз на Остап Сливински е много тих. Дори да се отпусне да разказва, той е обаятелно сдържан. И ясен до загадъчност.

Украинският поет се обръща към читателя с онези „тайни думи на приятелство“, за които пише Боян Манчев в книгата си „Зима“, публикувана тези дни. Остап се обръща и към себе си. До нас, разбира се, достига баталният тътен на епохата. Болезненият досег с актуалните колизии прибира автора навътре, дълбоко в самия него. В автобиографичната памет за детството.

Памет, едновременно щастлива и мъничко болезнена. Умът на Остап гледа елегично към действията и историите, които стихотворенията споделят.

Думите, като животни или деца, изтичват пред нас
и след миг се връщат
.

Човек чете – и на места иска да си поеме по-дълбоко дъх. И да продължи да се разхожда между казармата на стихотворенията и ботаническата градина на стихотворенията. Да мълчи.

Добра компания в тази разходка на Остап биха били примерно Адам Загаевски или Йехуда Амихай. И тримата ще знаят същественото.

Неизвестно чии следи

Няколко размити знака, намокрена
карта,
счупени от някого клони, след които вървя –
и нищо повече.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За живота и клаузите в договора с него. Шведската писателка Пернила Сталфелт пред „Тоест“

Post Syndicated from Ан Фам original https://toest.bg/pernilla-stalfelt-interview/

По повод наскоро появилата се на българския пазар „Книга за смъртта“ (превод от шведски Росица Цветанова, изд. „Точица“, 2020) потърсихме авторката ѝ Пернила Сталфелт. Как децата си представят смъртта и какво можем да научим и ние, възрастните, от разговора си с тях на тази тема – разберете от отговорите на детската писателка. 


Защо имахте нужда да напишете „Книга за смъртта“, предназначена за деца? 

Когато бях малка, петгодишна, често мислех за смъртта. Пред нашата къща бяха катастрофирали коли, струва ми се, че имаше и загинали. На тази възраст си дадох сметка, че един ден и аз ще умра. Бях стъписана. Ще умрат и родителите ми, и всички роднини. Тревожех се. Не помня да съм говорила с някого за това. Така че написах книгата, от която самата аз имах нужда в детските си години. За да може детето да седне с някой възрастен и да поговори за нещата, които го притесняват.

Смъртта е нещо плашещо. И в същото време тя е толкова естествена, колкото е естествено раждането. Началото и краят на живота. Мисля, че е важно децата да се чувстват свободни да говорят по всякакви теми с възрастните, които могат да слушат и да посочат някои добри гледни точки. Освен това е много забавно да разговаряш с децата и да чуеш техните идеи. Затова във всичките си книги се стремя да предизвикам децата и възрастните да говорят за важните неща в живота. Заедно.

Когато писах „Книга за смъртта“, попитах няколко деца какво знаят за смъртта, и те ми разказаха много неща. Много повече от това, което съм включила в книгата. Но доста от техните отговори са тук. Исках да включа и смешните неща, за да стане по-ведро. Това е философска книга за представата за смъртта, за свързаните с нея наши навици и идеи. Много държа да съм близо до мислите и фантазиите на самите деца. Тяхната перспектива е изключително важна за мен. Затова и рисунките са близки до детските. Обожавам детските рисунки, толкова са изразителни, страхотни са! Искам децата да усещат, че те също могат да напишат книга и да я илюстрират.

Как беше приета книгата в Швеция и по света?

Най-много обичат „Книга за смъртта“ в Германия. Там се купува наистина много. Книгата беше номинирана за немската награда за детска литература – Jugend Literatur Prize. В Нидерландия също стана много популярна, както и в Швеция. Тук обаче най-много се харчи книгата ми за акото. Всички семейства с малки деца я имат.

В интервю за българската си преводачка Вера Ганчева Вашата сънародничка Астрид Линдгрен казва, че за разлика от възрастните с техните задръжки, децата са я подкрепили в разкриването на една истина: смъртта може да унищожи човека, но представата за смъртта може да го спаси. Как бихте коментирала думите ѝ?

Предполагам, искала е да каже, че когато знаеш, че ще умреш, обръщаш повече внимание на нещата, които правиш, а това може да е спасително. Не се гмуркаш във водите на непознато море. То може да те убие. Добре е да го знаеш. Освен това, когато знаем за смъртта, можем да вземаме по-добри решения за живота. Животът е безценен, а тази гледна точка те кара да го уважаваш. Кара те да се стараеш да го направиш по-добър – както своя собствен, така и този на другите. Развиваш емпатия към всичко живо. Разбираш живота по-пълно.

И още един въпрос, вдъхновен от опита на Линдгрен: кое беше по-голямото предизвикателство при писането на „Книга за смъртта“ – практическият, всекидневен аспект на темата или нейната екзистенциална дълбочина?

Исках да напиша философски коментар по темата за смъртта. Просто попитах децата какво знаят, и записах отговорите им. Използвах ги в книгата, за да получа една лека, хумористична, но в същото време практична гледна точка. Книгата ще даде на децата и техните близки възможност да говорят за тези сериозни неща, но и да разберат малко повече за живота и клаузите в договора с него. Мисля, че е важно поколенията да обсъждат по-сериозните аспекти на живота. Не можем да избегнем смъртта. Рано или късно тя ще ни сполети и ми се струва, че е добре да бъдем поне малко подготвени. А смехът е разрешен дори когато е тъжно. Той носи облекчение. Плачът също, разбира се.

Как бихте защитила ролята на хумора пред родителите, които се притесняват от него? Съвместими ли са хуморът, истината и утехата? 

Когато говориш с деца, те много често те разсмиват, защото са толкова умни и имат толкова различен подход! Винаги могат да те разведрят. И тъй като книгата е вдъхновена от деца, мисля, че се получи чудесна смесица от разсъждения, хумор и практически ритуали около смъртта – поне за Швеция. Сигурна съм, че в много страни е различно. Различни навици, различни ценности и ритуали по темата.

Много деца са анимисти (тоест вярват, че всичко има душа), тъй че смъртта не е толкова окончателна за тях. Те могат да продължат връзката си с починалия. Трябва да кажа, че в известен смисъл аз също го правя. Както беше казал някой, мъртвите винаги са добра компания. Тези, които си харесвал, разбира се.

Как бихте обяснила факта, че смъртта като тема в детската литература е най-характерна за европейския Север?

Ами… предполагам, че тук не се страхуваме толкова от смъртта. Да вземем „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Когато умират, те отиват в един нов свят. И умират отново. Малко е будистко. Някога Швеция е била бедна страна и много деца са умирали от болести. Може би затова гледаме на нещата така?

От друга страна, ние имаме много либерални възгледи за детството. Нашите деца може да са дивички и разглезени. Но пък са доста щастливи и свободни. Не са изтормозени и потиснати. Към това се стремим, затова имаме толкова много култура за деца. Театър, кино, музика, концерти, църковни служби за деца. Занимания за цялото семейство. Страхотни площадки за деца. Училища по плуване и т.н. Хубаво е да растеш в Швеция. Децата са най-голямата ни ценност и има уважение към тях. Детската култура съществува отпреди коронавируса. Швеция е била бедна до 40-те години. Мисля, че културата е опит да преработиш живота, неговите въпроси, отношения, инструкции за употреба. Затова и той е част от културата за деца.

На какво Ви научи работата с деца в прочутия музей „Модерна“? На какво бихте искала да научите децата? 

Работата с деца и изкуство ме научи колко умни и забавни са децата, колко често се интересуват от всичко, което виждат и чуват. Дори от тъжното и трагичното. Те имат много опит и знания и често – специална гледна точка. Атмосферата с тях е творческа. Децата непрекъснато ме учат на нещо. Какво мислят, как гледат на нещата и т.н. Като педагог и възрастен, човек трябва да е много чувствителен, много съпричастен, когато подхожда към някоя трудна тема. Трябва да се чувстваш спокойно в ситуацията. Тогава децата са свободни да говорят и да споделят собствените си мисли и опит. Трябва да ги вдъхновиш, като ги изслушваш и покажеш искрен интерес.

Обичам да им говоря за изкуството и различни художници. Да ги накарам да виждат. Да отворя пространство, в което да говорят за видяното и за всичко, което им хрумне. Да почувстват, че това е окей. И че казаното от тях е важно. Искам да знаят, че да споделяш мислите си е нещо радостно и забавно, но и важно, стимулиращо. Ако мога да накарам детето да се почувства важно и уважавано, значи съм направила нещо добро и за себе си, и за него.

Събуди ли пандемията нови значения във Вашата „Книга за смъртта“? 

Доколкото знам, не. Знам обаче, че много деца са използвали книгата ми, когато някой техен близък е починал. Едно момченце каза, че когато брат му умрял, книгата описвала нещо, което то самото преживяло. В известен смисъл го конкретизирала. Затова искаше да ми покаже рисунка на брат си и да пиша за него в книгата. Учителят на момченцето ми каза, че носело книгата през цялото време със себе си. Очевидно е било много важно за него. През годините съм чувала доста такива истории.

Заглавно изображение: Фрагмент от корицата на „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Борисов, Линдгрен, Петров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-borisov-lindgren-petrov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Излизане от съня. Стихотворения и поеми“ от Георги Борисов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Тази книга не е за четене от мобилно устройство. На хартия тя също много тежи, но не заради твърдите корици. Питам се: кога и къде да четем „Излизане от съня“? В груб дом от дърво и камък. Откъснат в пустошта дом. Далеч от враговете и приятелите. Дори не дом, а направо крепост. Вътре в нея още няма електричество. Електричеството още не е открито. Здрачава се. Става още по-усойно и студено.

Ролята на Георги Борисов е да пише на светлината на свещ. Неговият читател да го чете на светлината на огнището. Ръцете и на двамата са изтощени от сечене на дърва. Или от майсторене на оръжия. И двамата са страстни и саможиви хора, с неподправено апокалиптично съзнание. Нашето време още не е дошло.

И действително, дори в стихотворенията да има веществени доказателства от ХХ и ХХI век, всички те са завъртени в могъщата мелница на едно страховито митологично време. Времето на едно локално човечество. Има човешка самота, прекосявана от гняв и стихии, от яростна интровертност. Фон са ѝ сурови катаклизми. Има усещане за отрудени предели. Има галопираща простота. Първозданна емоция в семейството. Първозданна емоция пред смъртта. Излизане от свободата на съня. Влизане под ботуша на реалността.

На 17 юли т.г. Георги Борисов отбеляза своята 70-годишнина. Всички стихотворения в този том са датирани. И читателят веднага разбира колко рано узрява поетът, но и колко лишен от сладост е лирическият му Аз, колко базисно лишен от страх е той… „Излизане от съня“ е много единна книга, дори Борисов да се опитва да пробва нови неща – я митология, я друго. Отделните стихотворения са споени от мъжествена доблест. Те идат от Никола Фурнаджиев, но гледат към Константин Павлов.

Просто един човек върви напред, нанякъде, без да забелязва, че е бос, без да забелязва, че е герой.

[…] затова че животът като ситни трохи ни подбира
и ни стиска и мачка в юмрука си потен и груб.

Оставете човека, който слиза сега по баира,
да мълчи и по масата празна да удря с юмрук.

Оставете човека! Оставете човека…

„Коледа в Булербюн“ от Астрид Линдгрен

превод от шведски Стела Джелепова, илюстрации Илун Викланд, София: изд. „Пан“, 2020

Известни са ми две интервюта на Астрид Линдгрен пред българската аудитория.

Първото от тях, под заглавието „Изстрели от флейта“, разбира се, е на проф. Вера Ганчева. (Вж. Вера Ганчева. Телескоп, път и две котки. София: Народна младеж, 1984, с. 105–106.) В него Астрид Линдгрен признава, че завижда на блаженото малолетно население на своите книги, защото то е недосегаемо за корозията на възрастта, на умората, на думите.

Тук Вера се учудва: „На думите?“

75-годишната тогава Линдгрен ѝ обяснява:

Тоест на отношенията, изразявани все по-често не с чувства, а с думи. Нашите злоупотреби с тях и емоционалното ни лентяйство ги разхайтват, те клинчат и своеволничат до степен на анархизъм: говорим едно, мислим друго, разбира се трето. Такива отклонения от същността на нещата са непонятни за децата, които изискват опознаваемото да е тъждествено на буквалното…

Второто, по-семпло интервю е на Атанас Свиленов. Пред него Астрид Линдгрен споменава, че не обича думата „поука“: „… тя е за училището, ала не и за литературата. Аз искам да вярвам, че книгите ми пробуждат у децата чувството за доброта, за разбиране на другите, за притичване на помощ, когато е нужно“. (Вж. Атанас Свиленов. Притежания на паметта. Пловдив: Христо Г. Данов, 1983.)

Тези две интервюта, които съзнателно цитирам обширно, са отлична предпоставка да разберем малката книжка „Коледа в Булербюн“ – и да изпитаме радостта, която очевидно Астрид Линдгрен е изпитвала, докато пише своята простодушна празнична история. Нейната приказка може и да няма поука, в нея не се случва нищо особено, но както казва великата писателка пред моята приятелка Вера, тя е „подготвителен курс“ за живота. И същевременно ефективен модел как от система отново да го превърнем в тайнство. Природосъобразно тайнство.

Селището Булербюн, познато у нас и като Шумотевица, е много важно място: то на практика е родината на антиавторитарното следвоенно възпитание. Сибил Грефин Шонфелд, биографката на Астрид Линдгрен, казва, че там човек няма какво да крие, там всички са добри, там никой никому не пречи. „Там има съревнование без амбиция и ако някой се фука: „Аз съм най-добрият!“, другите кротко и благо го смъкват на земята, към реалността.“

В другите книжки за Шумотевица са трудностите и уроците. Тук, в тази коледна история, адаптирана от Астрид Линдгрен за по-малките слушатели/читатели, утопията е достигнала своя връх. И цялата книжка е рецепта как да възобновим празника. И да печем меденки под формата на прасенца. И по традиция да измисляме стихчета, докато си ядем кашата. И да играем на криеница и замръзванка…

И думите да са искрени. Да падат като сняг.

(А като попораснем, сами да прочетем „Как празнуваме Коледа в село Шумотевица?“ в прелестния превод на Теодора Джебарова.)

„Бяла приказка“ от Валери Петров

художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

– Няма ли барометри за приятелство? – попитало еленчето.
– Има, но и те са големи и тъжни – казал метеорологът. – И все пак да помислим!

„Бяла приказка“ е обичана не само от децата, но и от художниците: до този момент прекрасната история на Валери Петров в различни издания е илюстрирана от Данаил Райков, Иван Димов, Дамян Николов, Мирослава Николова, Милена Вълнарова… Светът на метеоролога, който в самотата си пише стихове и мечтае, е привлекателен и за Кирил Златков, който е внесъл в него и миловидна топлота, и елегична сдържаност. Неговата „Бяла приказка“ е румена от студа високо в планината – здрава, тревожна и нежна.

Вярвам, че вълшебният Валери Петров би одобрил това издание. Сърцето на книгата, разбира се, е легендарното стихотворение „Казва се приятел пръв…“ – емблема за приятелството, неразбирателството и възстановяването на доверието между котето Мачо и неговия Манчо. Но не само.

В разговорите между еленчето, мечето, лисичето… чувах репликите, които са си разменяли преди десетилетия кварталните момчета в столичния „Лозенец“, виждах как Валери Петров ги следи от балкончето си на ул. „Елин Пелин“, как се усмихва…

И аз се усмихвах на синьото птиче, което гнезди в кутията при термометъра – и метеорологът не го забелязва, и праща в града завишени данни за температурата. И още: усмихвах се на певческите стремежи на сврачето… И на танца на облечените в разни пижамки и чаршафи животинки… Все по-свидна ми става тази книжка за разприятеляването и сприятеляването, за изпитанията на обичта, ако щете, за игрите на думи в обичта… За страха в близостта.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

Това е последната от петте приказки на Валери Петров, която „Колибри“ публикува.


„Бяла приказка“


Попитах Кирил Златков защо е предпочел да направи именно „Бяла приказка“. Ето какво ми разказа той:

Силвия Вагенщайн ме награди с тежката задача да определя кой да илюстрира всяка приказка. В началото имаше само едно сигурно нещо – ангажимента на Яна Левиева. Но съдбата не позволи това да стане реалност. Четирите момичета – Мила Янева-Табакова („Пук!“), Росица Ралева („В лунната стая“), Мария Налбантова („Копче за сън“) и Люба Халева („Меко казано“) – направиха шедьоври. Четирите книги спечелиха наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Изкуство на книгата“ през 2019 г.

В деня, в който се радвахме на отличието в двора на издателството, Силвия Вагенщайн каза, че вече трябва да решим и за последната, „Бяла приказка“, само тя остана. Момичетата спонтанно казаха: „Кире, абе вземи ти я направи.“ И взех че се съгласих. Цялото ми семейство знае наизуст текста на приказката и много я обичаме. Аз правя илюстрации много рядко и много трудно. От думи на приятели и колеги разбирам, че се е получило добре.

Не се сдържах: „С кой от героите, Киро, ти би искал да се сприятелиш – и защо?“

С еленчето. Защото то няма нищо против човекът метеоролог да играе в приказката такъв, какъвто е – голям и тъжен.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Чуй песента на вятъра. Пинбол“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/chuy-pesenta-na-vyatura-pinball/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Чуй песента на вятъра. Пинбол“ от Харуки Мураками

превод от английски Надежда Розова, консултант японист Майре Буюклиева, изд. „Колибри“, 2019

Купувал съм и съм подарявал книгите на Харуки Мураками още от първите му издания на български, но досега не го бях чел. Така се случи, че явно ще го чета хронологично. Между кориците на този том са първите му новели – „Чуй песента на вятъра“ (1979) и „Пинбол“ (1980). Те слагат началото на т.нар. трилогия за Плъха.

Едно от най-интересните неща в тома е предговорът, изпъстрен със съвпадения и синхроничности. В него Мураками конкретно и честно разказва за началото на писането си. Гледайки бейзболен мач, внезапно му хрумва, че ще вземе да напише роман, в който да опише собствените си мисли и чувства – свободно и както му допада. Започва да отделя по малко време всеки ден и да пише. Създава началото на „Чуй песента на вятъра“ на английски. После го превежда – или по-точно „пресажда“ – на японски. Това ограничение му дава фокус и яснота, помага му да открие стила си, неукрасен и неутрален, и да започне да го разработва. Изпраща единствения екземпляр от ръкописа за участие в конкурс и печели награда.

Във фрагментарно написаната книга има потоп от няколко неща. От една страна, фонов и контекстуален потоп – западната попкултура като мрежа от споменавания, цитати и асоциации е наистина гъста. Героите слушат Глен Гулд и Майлс Дейвис. Говорят за какво ли не, от Бийтълс и Троцки до Кенеди и Казандзакис, докато пият бира, ядат, пускат радиопредавания и се опитват да преборят скуката на августовската лятна ваканция.

От друга страна, потопът е интимен и екзистенциален – въпросът е поставен и той е нищо по-малко от „Как да се живее?“. Отдавна не бях чел книга, в която толкова болезнено да е изведено усещането, че е неимоверно трудно да бъдеш човешко същество, да живееш живота си и да общуваш. Да разговаряш както със себе си, така и с други, макар и най-близки хора. По-лесно е да гледаш как животът се случва, тече и изтича, да си страничен наблюдател, но не и участник в него. По-лесно е да си самотен и да играеш пинбол – „игра, която срещу монети ти дава мъртво време“. Да играеш в свят, който не се впечатлява от тъгата. Тя го кара да се прозява.

От трета страна, има постепенно смесване на банален реализъм и всекидневие с изблици на сюрреализъм и фантастични нишки. Смесването е толкова постепенно, че създаденият коктейл не изумява героите, а сякаш е в потока на обикновеното. В реда на нещата е човек да говори с автомат за пинбол, да погребе разпределителна кутия във водохранилище или мъж случайно да срещне момиче, загубило кутрето си по нелеп начин. Или да се окаже, че друг мъж (или същият) е любовник и живее с две близначки, които просто се появяват от нищото – а той даже не знае имената им.

Въображение и реалност съжителстват мирно и така още по-ярко блести отчуждението между хората. Както и хладната безчувственост, която властва, без да се натрапва, но ранява до смърт. Безименният главен герой в „Чуй песента на вятъра“ без излишни сантименти си припомня момичетата, с които е спал. Едно тях е извършило самоубийство и според него може и самото то да не знае защо е отнело живота си.

И двете творби са обсебени от загубата. Настроението е носталгично. От дистанция всичко би могло да изглежда красиво. Персонажите прелистват паметта си и сякаш нищо не се променя. Най-устойчиви са навяваните спомени. Собственото лице, дори в огледалото, не изглежда правдоподобно. Реалността прилича на копие, неавтентична е и с изтекъл срок на годност. Като буцата прежѝвяна от крава трева, която безименният герой в „Чуй песента на вятъра“ пази край бюрото си.

В „Пинбол“ бирата, барът и барманът са същите. Работещият в агенция за преводи безименен разказвач продължава нишката на неопределеността в живота. Той копнее отново да намери пинбол машината, на която дълго е играл в миналото. Накрая тя се оказва част от колекция в зловеща бивша птицеферма, а той води разговор с нея като със старо гадже, но отказва да играе отново. Връща се към четенето на „Критика на чистия разум“ на Кант. И към мочурището на миналото и усъмняването в него – съществувала ли е въобще 1973 година.

Тук отговорът на въпроса как да оцелееш в настоящето е изведен като сентенция – като не забелязваш нищетата му. Но и като помниш белезите по тялото и съзнанието си и се опитваш да разказваш за тях. Като се пробваш да започнеш начисто и изоставиш миналото да зарасне. Героите упорито не могат да съвпаднат със себе си и да се почувстват у дома си. И все пак желаят да имат контрол над живота си. Или поне над възможността за промяна.

Попитах приятелка, която е чела всички книги на Мураками, дали и другите му произведения са толкова наситени с апатия, енигма, секс, необясними загадки и феномени. Тя ми каза, че в някои има повече апатия и секс, а в други – повече загадки и феномени. Съвсем скоро ще разбера.

Даже и в дебюта му се усеща мощен уклон към тайната, стояща в ъгъла, в дъното или зад завесата на очевидното. И както при Дейвид Линч, изследването ѝ е съпроводено от абсурд, безизразен хумор и болка. Историите и описанията на хора, които не си дават сметка в какво са въвлечени, но всячески се опитват да разберат и да разплетат кълбото си от несигурност, привличат магнетично.

Светът след 80-те години на миналия век става все по-объркан и загубен. Затова ще продължа да чета Мураками, за да видя как той е описал лабиринтите на времето, в което се е случило да живеем. И да проумея къде в крайна сметка може да е изходът. Последното изречение на „Пинбол“ дава надежда и за това: „Толкова спокоен ноемврийски ден, че сякаш много скоро всичко щеше да стане кристално ясно.“ Лошото е, че при Мураками надеждите сякаш често са лъжливи.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Ишигуро, Кунев, Тагор

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ishiguro-kunev-tagore/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Блед пейзаж с хълмове“ от Казуо Ишигуро

превод от английски Владимир Молев, София: изд. „Лабиринт“, 2020

Представям си го като младеж след занятия по творческо писане, на които е работил с Малкълм Брадбъри или Анджела Картър. Все пак Казуо Ишигуро е първият носител на Нобеловата награда за литература, следвал в университета именно творческо писане, а не друго. Представям си ръката му върху китарата, все още дългите коси… И какъв дар на съдбата е да получиш най-голямото възможно литературно отличие година след Боб Дилън, твоя младежки идол.

Към творчеството на Ишигуро винаги, още от „Остатъкът от деня“, ме е притегляла именно тишината. Особена тишина, ту стегната, ту разсеяна, но винаги спретната и дисциплинирана. Може би свенлива японска тишина в куриозно прецизното му английско слово. Не се учудих, когато разбрах, че пише текстове за песните на любимата ми джаз певица Стейси Кент, която също предпочита да пее страшно тихо. За работата си с Ишигуро тя беше ми разказала:

Виждаше моята героиня като своя пътешественичка, която се рее из света, без да принадлежи никъде, разговаря със себе си, опитва се да си изясни нещата. Казах му, че неговите творби, дори когато са най-болезнени и тъжни, винаги са ми оставяли едно малко прозорче надежда.

Като Стейси Кент ли е героинята му Ники от „Блед пейзаж с хълмове“, първия роман на Ишигуро, един от двата му японски романа. По-скоро да. Но още повече описаното от певицата препраща към Сачико. С Ники се срещаме в провинциална Англия. Със Сачико – десетилетия по-рано, в покрайнините на Нагасаки. И двете са загадъчни млади жени, тревожни, убегливи, едновременно искащи да споделят и да мълчат… И двете се повтарят като шарка в съзнанието на Ецуко, майката на Ники и някогашна приятелка на Сачико.

Може би това повторение я лекува частично от самотата. Нищо в живота ѝ не е категорично, нищо в живота не е категорично. Критиците са прави да виждат клопките на паметта в преживяванията на Ецуко. Въображението на паметта. И тишината в самоубийството на другата ѝ дъщеря, която не е излизала цели седмици от стаята си. В романа не се случва нищо особено. Не знаем огромни парчета от историята и никога няма да ги узнаем.

Това е и роман за майки и дъщери. Дъщери, които почти не се грижат за своите майки. Майки, които почти не се грижат за своите дъщери. И въпреки това взаимозависимостта е огромна, смазваща. А близостта пътува от мълчанието към тишината.

Стейси Кент казва, че с работата си Иш, както го наричат приятелите му, „непрекъснато напомня, че животът е пълен с всевъзможни неочаквани случки, които чакат зад ъгъла – никога не знаем кога ще срещнем човек, който ще промени живота ни“. Аз ще бъда груб и ще кажа: човек или бомбардировка… Защото всичко се случва в Нагасаки.

След вестта за Нобеловата награда Робърт Маккръм, първият редактор на Ишигуро, казва пред „Гардиън“: „Иш обаче винаги е бил труден за класифициране автор. Като човек той e внимателен, наблюдателен и сдържан, откликващ на нюансите на всяка ситуация. Не се оплаква – нито заради личните си неволи, нито поради тегобите на писането. Като цяло сякаш е представител на някаква рядка порода – артист без голямо его, верен на своите дълбоки убеждения.“

Нищо не е съвсем ясно. Един британец в Япония. Един японец в Англия. Един много тих майстор.

„Голата истина. Публицистика 1945–1947“ от Трифон Кунев

съставител Пламен Дойнов, София: Департамент „Нова българистика“ на НБУ & изд. „Кралица Маб“, 2020

Когато през 1946 г. Трифон Кунев (1880–1954) публикува „Ситни-дребни… като камилчета“, той придружава вече популярните си журналистически текстове с увод, чието последно изречение гласи: „Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България.“ С разредка е написана думата „свобода“. При това няколко пъти на една-единствена страничка.

И действително, знаем от Ноам Чомски, че социализмът, държавният социализъм, има проблем със свободата. Още повече че в случая безспорният антифашист Трифон Кунев има предвид свободните избори, а в развъдника на българския социализъм – Отечествения фронт, едни животни са по-равни от другите… Кои? Комунистите са по-равни.

За беда обаче враговете на Трифон Кунев имат проблем с друга дума – и тя е „съпротивителното“, съпротивителното движение. На 14 ноември 1947 г. при последната си дума пред Софийския областен съд Трифон Кунев казва, че с предговора си към „Ситни-дребни… като камилчета“ е искал да направи психологически етюд на думата: „То е едно увлечение на перото и съжалявам за това. Аз съм искал да пиша не „съпротивително движение“, а „съпротивителна природа“. И най-опитният човек, който се плъзга на кънки, пада.“

Да, ледът на Студената война вече се появява. Светът се заскрежава. Сред последните живи медийни места са зеленото „Земеделско знаме“, „Свободен народ“…

Прочее, пред съда Трифон Кунев е принуден да уточни и чудесния израз „ръбест индивидуализъм“ от същия този предговор. Той, видите ли, търсел сравнение с българския инат, заради който сме неспособни на стадни настроения.

Тези отмятания са съкрушителни, но по същество нямат никакво значение. И нямаме никакво право да съдим Трифон Кунев и ние. Особено след побоя, след ареста в Централния софийски затвор. Нали точно заради израза „съпротивително движение“ поетът символист и земеделски опозиционен публицист е осъден на пет години затвор. „Защото – гласи присъдата – вдъхновявал и одобрявал създаването на съпротивително движение в страната с цел събарянето, подравянето и отслабването на установената власт в държавата по насилствен начин…“

Нима точно това не следва да прави един истински журналист, когато пред очите му една партия се опитва да плени една държава… Но ако за Трифон Кунев иде реч за гражданско верую, за други присъдата над писателя е ефект от лична неприязън. И тук стигаме до Георги Димитров.

През 1945 г. в бр. 78 на „Народно земеделско знаме“ Трифон Кунев пита „Какво се влачи след опозицията?“:

Господин Георги Димитров, дългоочакваният гост от белокаменна Москва, разказва своите първи впечатления от печатните органи на опозицията. И веднага отсича в първата си реч:

– Четох опозиционните вестници, щом слязох от аероплана. Прочетох и зеленото „Земеделско знаме“, и „Свободен народ“. Не ми се харесаха – много си е разпасала пояса опозицията.

Не би трябвало да се усъмним в добросъвестността на именития политически водач на РП (к) и никак не се съмняваме, че той е видял със собствените си очи, че се влачи нещо след опозицията, тоест три четвърти от българския народ. 

Той нарича това пояс.

Дължим обаче една малка поправка на другаря Г. Димитров: това, което той е видял да се влачи, не е разпасан пояс, а червата на българската свобода.

Кой я удари с нож в корема – за това друг път.

Ударите в корема, разбира се, са от Гочоолу и Дочоолу, от бай Ганьо и неговите потомци, които, изрично назовани, прекосяват публицистиката на Трифон Кунев. И после се чудим откъде се е появил целият сегашен елит на България…

След това антрефиле вождът и учителят на българския народ Георги Димитров, разбира се, ще заяви, че такива като Трифон Кунев „трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.

Питал съм баща си, който е слушал като дете цяла нощ грозния звук от разстрелите след т.нар. Народен съд, защо никой не е реагирал, защо никой не се е съпротивявал… Много нахално от моя страна. Татко твърдеше, че никой не е смятал, че това, което се случва, е изобщо възможно. Че е било в разрез с принципа на реалността.

А ето че един поет и публицист, Трифон Кунев, е реагирал – и яката си изпаща. В тези мътни и тъмни времена думите още са тежали. Заради буквално две думи един човек е губил свободата си. Идеалите на едни са затваряли подло устата на друг. Но истината винаги възкръсва, гола, объркваща – въпреки всички убийствени идеали.

(А тези, които искат да научат още за творческите и политическите перипетии на Трифон Кунев, може да посегнат и към „Поезия, сатира, опозиция: Трифон Кунев“, издание на „Кралица Маб“ и Департамента по нова българистика на НБУ. Книгата съдържа текстове, представени на конференцията „140 години Трифон Кунев“ през февруари 2020 г.)

„Духът на Япония. Изгубени птици“ от Рабиндранат Тагор

превод Станимир Йотов, София: изд. „Пергамент Прес“, 2020

Преди 94 години, на 17 и 18 ноември 1926 г., Рабиндранат Тагор посещава София и произнася две беседи в зданието на днешния Музикален театър. Първият неевропейски Нобелов лауреат за литература (1913) вече е бил в Атина, Букурещ и Белград, за да търси средства за просъществуването на своето училище в Шантиникетан, където на теферич учители и ученици беседват свободно върху бенгалската и световната литературна традиция, върху математиката и природното знание. У нас Тагор е придружаван от Димо Казасов, по това време председател на Съюза на българските журналисти, но и участник в Деветоюнския преврат три години по-рано. И изобщо, хроничен участник в преврати.

Свидетелствата сочат, че в София Рабиндранат Тагор е посрещнат от 10-хилядно множество – и любезно заявява: „В този момент се чувствам българин.“ По това време бенгалският гений е добре познат в България. Неговата прочута поема „Гитанджали“ е преведена у нас от Методи Вечеров през 1920 г., от Сава Чукалов – през 1927 г.; днес най-популярен е изисканият превод на проф. Александър Шурбанов.

Рабиндранат Тагор доста пътува. Между 1878 г. и 1932 г. той обикаля петте континента. За съжаление, не ми е известна отчетлива българска следа в творчеството му – за разлика от следата на Япония и на Русия например. В Япония Тагор ще отиде през 1927 г., но той вече веднъж е бил там – още през 1916 г., когато произнася и лекцията, дала повод за моите скромни бележки. „Духът на Япония“ е слово пред студентите от частните колежи в Токио. И ако в София един ден Тагор ще бъде българин, то в японската столица той ще заяви: „Аз съм пътувал в много страни и съм срещал всякакви хора, но никога по време на моите пътешествия не съм чувствал присъствието на човешкото толкова отчетливо, колкото в тази страна. В други велики страни знаците на човешката власт приемат застрашителни размери…“

В Япония Тагор е повече човек.

С какво Япония привлича Тагор – и с какво Европа, да, нашата Европа, го отблъсква?

В Япония няма демонстрация на власт и богатство, а сдържаност и изящество в обноските. Има съчувствие. Има хармония с природата. Докато Европа „като че ли чувства най-вече конфликта на нещата във вселената, който може да бъде овладян само чрез завоевание. Затова тя винаги е готова да се бие и по-голямата част от вниманието ѝ е насочена към организация на силите“. И поради експанзията на все по-повърхностната Европа Рабиндранат Тагор усеща своята Япония, страната на сдържаната красота, застрашена. Поетът е загрижен за ставащото там под знамената на търговията, политиката и патриотизма, на арогантните домогвания до личната полза и изгода… Европа не е само лоша, но не и само добра… А отварянето на Япония към западните технологии предизвиква безпокойството на непрактичния автор.

Столетие по-късно Европа вече е музей.

През лятото на 1916 г. Япония до такава степен обсебва въображението на Рабиндранат Тагор, че той написва „Изгубени птици. Мисли и фрагменти в духа на хайку“. Това, разбира се, са дихания на голям учител.

Ето плахи отронки от творбата:

Аз ти благодаря, че не съм едно от колелата на властта, а съм едно с живите създания, които биват смазвани от тях.

Великото върви с малкото без страх.
Средното се държи настрана.

Малките неща са онези, които оставям на обичаните от мен хора – големите са за всички.

Реката на истината тече по нейните ръкави от грешки.

Ние живеем в този свят, когато го обичаме.

Светът днес е още по-настръхнал. Дали покоят и величието на покритите с борове крайбрежни хълмове на Йокохама не са останали само в стиховете на Тагор… Пиша последното изречение, след като почти две десетилетия съм гледал от кабинета си в университета шумните афиши на софийския Музикален театър, но заради изолацията не мога да стигна дотам.

Виждам обаче как Тагор влиза в театъра.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Меча република“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/mecha-republika/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Меча република“ от Юрис Звиргздинш

превод от латвийски Анастасия Сидорова, илюстрации Кирил Златков, изд. „Точица“, 2017

Сигурно не е трудно да ти хрумне да напишеш детска книжка за мечки. Има нещо в този любим герой и едва ли е случайно, че всяко дете е обичало мече – с късите си крайници и големите си тела изглеждат като уютни за сгушване. Иска се обаче доста умение да превърнеш мечките в точно такива по характер герои, каквито ги виждаме тук.

Сантиментално харесах „Меча република“ първо по заглавието – освен уюта носи и симпатичен хумор. Кой не иска да ходи да живее в републиката на мечките? После прочетох и задната корица – че един от най-обичаните латвийски автори, днес на 79, е писал книгата специално за българските читатели. Този факт умилява допълнително. Особено при Звиргздинш – той, както обяснява текстът, е превеждан на много езици и е получавал „още по-много“ награди, включително за най-красива детска книга в Латвия. Какъв подарък тогава за всички нас!

След топлината и хумора на заглавието, първата страница започва рязко с репликата „Мътните да те вземат! Къде гледаш, бе? Сляп ли си?“. Така се въвеждат министрите в историята, които искаш да цапардосаш още от първото изречение. И веднага разбираш колко е хубав хуморът на Звиргздинш – със съвсем малко той успява да направи много, за да бъде смешно. Министрите, общо взето, от липса на нещо по-съществено за правене, се обединяват около кауза. Нещата са сериозни – макар че не им беше хрумвало за това, преди проблемът случайно да попадне пред очите им, докато пресичат на пешеходната пътека. Както бравурно обяснява министърът на стратегическото планиране пред Министерския съвет:

Бих искал да повдигна извънредно неприятен въпрос! Столицата е в опасност! По улиците се разхождат мечки! Бродят по улиците, по тревните площи и по парковете! Накъдето и да погледнеш – все мечки!

Това не са какви да е мечки, а водени от мечкадарите. Престъплението им май е, че им е твърде весело – и то далеч от установения по правилата начин. „Мечкадарите свирят! На какво ви прилича това – танц ли е? Или музика? Издевателство над добрия вкус!“ Министрите са убедени от тази пламенна реч и решават да приключат въпроса, като изгонят мечките далеч от погледите си и от улиците, изградени за новите им обувки.

Това няма да стане толкова лесно, защото, разбира се, в детските книжки за всеки антигерой има по един герой – или в случая цяла тумба хлапета, които се вдигат на протест, всеки с плюшеното си мече, след тайна нощна организация под одеалото и през смартфоните. В крайна сметка са достатъчно шумни, за да бъдат чути, и решението бързо се сменя – вместо да бъдат изгонени, мечките ще живеят в специален резерват в природата.

Понеже са ги опознали първо като играчки и в тази безопасна форма са им станали мили другарчета, децата искат да защитят и истинските животни. Скоковете между истинското и вълшебното продължават и в сюжета, когато се оказва, че плюшеното мече Тобиас разбира не само човешки, но и мечешки език. В книгата скачат и други вълшебни образи – например внушителният „Хаджи Енчо, разбойник!“, както се представя, и неговият отбор умни вълци.

Иска се доста свобода на духа, за да направиш толкова плътна и богата история като тази. Детайлите често идват от напълно неочаквана посока, носят необходимото и дават път на следващия в тази въртележка от образи, шеги и малки странични сюжети.

Искаш да продължиш да четеш и не само заради това – много са хубави илюстрациите на Кирил Златков. Той, разбира се, вече е рисувал мечки за същото издателство – за чудесната книга „Когато искам да мълча“. Показвала съм я на приятели след дълги коледни обеди и всички са разбирали защо я обичам. Тези мечки тук обаче са много различни, макар че също докосват сърцето – по-игриви са, за да бъдат в тон с хумора в книгата. А има и още много герои, които се появяват, всеки със своя си характер, изведен през извивката на носа, жест на ръката, вирване на опашката. Харесва ми, че са с молив и без цветове – някак подхожда на стила на автора, в който също има много лекота, скициране, едва видими знаци за търсене на правилния контур, за лъкатушещ щрих. Така пише Звиргздинш – четеш го и усещаш колко сам се е забавлявал, докато е писал своята история.

С тази книга за пръв път от доста време си спомних как в училище един съученик се съпротивяваше срещу въпроса „Каква е поуката в историята?“. Каза: „Как да избера една?!“ Така и в тази книга – посоките са много и се отместват и разкриват постоянно. Но все пак ми се струва ясно, че книгата е за позицията, която заемаме – пред самите себе си и в обществото, което заедно изграждаме. Много съществено е да има такива книги и в детските библиотеки.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В като вменяване на вина

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/v-kato-vmenyavane-na-vina/

Вероятно вече сте чули за новата книга „В като вагина“, която е достъпна и онлайн. Тя беше представена на Международния ден на момичетата, който се отбелязва на 11 октомври. Авторките ѝ са Светла Баева и Рая Раева, а илюстрациите са дело на сестрите Борислава и Михаела Караджови. Консултантки на съдържанието са специализантката по педиатрия д-р Бояна Петкова и създателката на платформата за сексуално образование Loveguide Николета Попкостадинова. Българският хелзинкски комитет е комуникационен партньор на книгата, а не я е финансирал, както твърдят злите езици. Джордж Сорос също не е замесен. Финансовата подкрепа идва от страна на Българския фонд за жените, както и от близо 200 индивидуални дарители.

Още с представянето си книгата стана обект на възмущение,

което всъщност се оказа най-добрата реклама за нея, защото така много хора разбраха за съществуването ѝ. Обругаването ѝ кулминира в призива на участващата в управлението партия ВМРО да се потърси наказателна отговорност от създателките на книгата. Защо? Защото според „войводите“ тя представлява разврат. Въпреки че Наказателният кодекс определя разврата като извършване на сексуални действия с лица, ненавършили 14 години, а сексуална просвета и секс са различни неща. Очевидно според авторите на позицията самото публично говорене на сексуални теми е доказателство за вина.

Няма да подлагам на обстоен анализ всички нелепости, наприказвани от ВМРО в техния призив, нито отричането на научни факти и на резултати от национални и международни проучвания – само защото не им харесват. Нито неявното легитимиране на сексуалното насилие и дискриминацията, основана на пола, посредством заявяването: тука такива неща няма. За да стане ясна съдържателната несъстоятелност на възмущението, достатъчно е да се каже, че националистическата партия въвежда понятието „сексуална идентичност“. Вероятно то е нещо средно между сексуална ориентация и джендър (полова) идентичност – подобни тънки дистинкции са далеч от умовете на възмутените.

В същото време, иронично, евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки се възмути, че Европейският парламент не осъжда убийството на френския учител по история Самюел Пати от ислямист, който не бил съгласен с начина, по който учителят е отстоявал свободата на словото.

Излиза, че свободата на словото е ценност само когато е заплашена от мюсюлмански екстремисти.

Или ако съдим по изявите на „патриотите“ – когато е слово на омразата. Но когато става дума за теми като сексуално образование или ЛГБТИ, тя изведнъж става недопустима и за нея се полага затвор.

Демонизирането на книгата провокира пламенни реакции в нейна защита. В повечето от тях се тематизира не толкова съдържанието ѝ, колкото смисълът от съществуването ѝ на фона на липсващото сексуално образование в училище, устойчивата култура на възпитаване на срам у момичетата у нас, истериите по повод Истанбулската конвенция, увеличаването на случаите както на насилие над жени, така и на хомофобски посегателства.

Екипът, стоящ зад „В като вагина“, беше изложен и на „приятелски огън“ – на критики, че помагалото не струва, понеже е на много по-ниско ниво от една друга илюстрована книга по темата, публикувана преди няколко месеца – комикса „Плодът на познанието“ на шведската феминистка Лив Стрьомквист.

Две седмици след премиерата на „В като вагина“ страстите започват да поутихват и вече е време да се опитаме да поговорим за нея спокойно.

Книгата е написана, защото според авторките ѝ съществува сериозен проблем – сексуално образование у нас почти липсва. А това води до по-ниска сексуална култура и съответно до по-ранно начало на сексуалния живот и повече забременели тийнейджърки. Затова „В като вагина“ си поставя за цел да разбие табуто върху говоренето за секса и тялото – по позитивен начин, а не със забрани и предупреждения.

Другата цел на книгата е разпространението на феминистки ценности. Обсъждат се теми като сексуалното насилие, трудностите пред жените в различни държави или например в местата за задържане, феминистките движения. Хвърля се светлина върху различни социални и културни контексти.

Всъщност двете цели – сексуалното образование и феминизмът – са свързани. Защото не може да се изгражда позитивно отношение у жените към собственото им тяло, сексуалния живот или мастурбацията, ако патриархалният срам от подобни теми се приема за норма (както е видно и от реакцията на ВМРО). В този смисъл „В като вагина“, като изключим прекрасните ѝ илюстрации,

няма претенции да е произведение на изкуството, още по-малко пък шедьовър.

Авторките ѝ имат опит в работата в неправителствени организации, а не с литературни жанрове. Затова паралелът с „Плодът на познанието“ е неуместен, като изключим, че и двете книги са за женската сексуалност и имат хубави картинки.

Паралелът с комикса на Лив Стрьомквист е неподходящ и по друга причина. Швеция е страна с изключително силно развита феминистка култура, успяла да се пребори за въвеждането на редица феминистки политики. Там сексуалното образование и свободното говорене за секса са „част от пейзажа“ не от вчера. Така че на Стрьомквист не ѝ се налага да „открива топлата вода“, нито поема някакъв риск, създавайки произведението си. Напротив – тя може да си позволи лукса да надгражда над онова, което в страната ѝ отдавна е даденост; да се заиграва. Докато авторките на „В като вагина“ се опитват единствено да изговорят базисни неща по достъпен начин, поемайки риска от публичен линч и дори от съдебно преследване.

Разбира се, възможно е една книга да е насочена към младежка или към детска аудитория, да се опитва да разбива табута и пак да е с висока художествена стойност. На български език можем да прочетем такива преводни книги, публикувани от издателство „Точица“, например „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт. Това обаче не означава, че всеки подобен опит трябва да отговаря на такива критерии.

Целевата група на „В като вагина“ са момичета между 12 и 14 години, както и по-големи, включително млади жени. Бих казала, че у нас книгата би била от полза и на зрели жени, понеже немалко от тях не знаят например, че уринирането и менструацията не стават от едно и също място. Заради спецификите на целевата група авторките са положили усилия да се изразяват възможно по-просто. На моменти обаче те неволно се връщат към експертния стил, който им е професионално най-добре познат. Затова

на места се появяват определени стилови несъответствия.

Четем например както за акане (а не например ходене по голяма нужда), така и за когнитивни функции, което е специализиран термин и някак е в дисонанс с акането.

Със сигурност може да се намерят и други недостатъци на книгата. Като съвета към читателките сами да разберат какво им действа срещу менструални болки, което в контекста на написаното може да се разбере като даване на „зелена светлина“ за експерименти с обезболяващи. Не е добра идея да се отправят подобни послания към деца. Че и към възрастни.

Въпреки че във „В като вагина“ се признава легитимността и съществуването на транс и интерсекс хората (стр. 137–138), в някои отношения като че ли авторките не могат да излязат от стереотипа на половата бинарност въпреки доброто си желание. Това проличава в описанието на видовете сексуална ориентация (стр. 80). Тя е сведена до хомосексуалност, хетеросексуалност и бисексуалност, като през цялото време се говори „за двата пола“. В такъв случай как се наричат онези, които харесват интерсексджендърфлуидни, транс и прочее хора? А самите небинарни как могат да знаят дали са хетеро-, хомо-, или бисексуални, след като тяхната собствена джендър идентичност не е категорично определена?

Разбира се, съвсем не е необходимо авторките да влизат в такива тънки детайли, за каквито дори няма терминологичен консенсус. Те биха избегнали необходимостта да го правят, ако бяха описали сексуалните ориентации без претенции за изчерпателност и с по-малко бинарна категоричност, така че и небинарните читатели да могат да се припознаят.

На моменти „В като вагина“ доста напомня на Loveguide в книжен вариант,

което не е непременно нещо лошо. Днешното младо поколение е повече визуално, отколкото четящо, но пък в книгата са събрани на едно място теми, които Loveguide разисква в множество видеоклипове. Освен това едно четиво, което е интересно на тийнейджърите, естествено ще ги върне към четенето. А в тази възраст сексуалността е комай най-интересното нещо.

Тези забележки и критики обаче са съвсем дребни на фона на голямото достойнство за книгата – че руши табута и че го прави смело, без страх, без срам и без онова вменено чувство на вина от собствената сексуалност, което масово се възпитава у нас. Че назовава нещата с истинските им имена, като почнем от вагината. Че казва елементарни неща, изговарянето на които у нас не се прощава лесно. Прелиствайки (виртуално или не) страниците на „В като вагина“, по-възрастните читатели могат да се сетят за цитата от книгата на Джордж Оруел „1984“: „Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.“

Заглавна илюстрация: Михаела Караджова и Борислава Караджова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Eко, Константинов, Овехеро

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/eco-konstantinov-ovejero/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Pape Satàn Aleppe. Хроники на едно течно общество“ от Умберто Еко

превод от италиански Вера Петрова, София: изд. „Колибри“, 2020

Какво е Pape Satàn Aleppe? На корицата на книгата пише по повод този израз: „Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия „Ад“, но никой не е успял докрай.“

Бележката към този стих в българското издание на „Божествена комедия“ от 1975 г. (превод на Иван Иванов и Любен Любенов) сочи следните възможни тълкувания: „Тук, тук Сатан е повелител!“, „Блести, лик на Сатана най-първи!“, „Тяло, Сатане, тяло! Призовавам те, Сатане!“, „Тихо, тихо, Сатан, хайде!“.

Избирайки това заглавие, Умберто Еко дразни демоните на съвременното общество. Нещо повече – застава срещу враговете на обществото.

Къде е арената на тази битка? Разбира се, че тя е на терена на Сатаната – медиите. С други думи: в прочутата рубрика „Бустина ди Минерва“ в италианския вестник „Еспресо“, където проф. Еко списва от 1985 г. (През 2018 г. издателство „Колибри“ вече публикува негови колонки, събрани в „Как се пътува със сьомга“. Признавам, че последното заглавие ми допада повече.) Минерва в случая не е само девствената богиня на мъдростта и войната за благородна кауза, но и най-проста марка кибрит, на чиято кутийка, върху бялото ѝ гръбче, Еко е водил своите записки, преди да напише поредния си текст.

Който като мен смята, че романите на Умберто Еко са преди всичко илюстрации на собствените му академични теории, може да разпали симпатиите си към писателя именно чрез тези любопитни към света текстове, писани по напълно конкретни поводи. Пък и Еко си отиде през 2016 г., но много от неговите твърдения ми служат за опорна точка в справяне с настоящето. Как?

Заедно със студентите си и по-младите си колеги по перо вече очаквам поредното издание на Софийския международен литературен фестивал през декември. Защо? Отговаря ми Еко:

Определен процент от младежите са вече уморени от лежерни забавления, от сбити журналистически рецензии (с изключение на малък брой отлични материали), сведени до оградени със звездички каренца и съобщения от по десетина реда, от телевизии, които, ако говорят за книги, го правят само след полунощ. И затова посрещат с радост по-сериозни предложения.

… Или защо се тревожа пред възможността отново, заради пандемията, да преминем към виртуално обучение… Еко ме подкрепя, докато сравнява краха на италианското с подема на американското образование. На Ботуша присъствието на лекции и упражнения не е задължително. Не така e обаче в Щатите:

Там са длъжни да посещават всички лекции, прекарват дните заедно и ежедневно са в контакт с преподавателите. Изглежда нищо, но е всичко. 

Разбира се, професоре, образованието преди всичко е атмосфера, очи в очи…

И последно, наистина последно. Преди време писах тук за идеята на Агамбен относно разликата между поезия и проза. Разграничението на Еко обаче „работи“ много повече:

Прозата описва неща и ако един разказвач вкара бъзов храст в историята си, трябва да знае какво представлява и да го опише точно, иначе би следвало да избегне да го споменава. […] В поезията се случва тъкмо обратното – първо се влюбваш в думите, а другото идва от само себе си…

И всичко това, представете си, стои във вестникарска рубрика… Вестникарска! Ето този професор Еко обичам. Не само ерудиция, но и истински здрав разум. Горкият Сатана. Умберто Еко продължава да го млати и от Отвъдното.

„Птица над пожарищата. Бележник 1944“ от Константин Константинов

предговор и съставителство Владимир Игнатов, София: изд. „Коралов и Сие“, 2020

Д-р Владимир Игнатов (р. 1987) е учител по литература в столичната Френска гимназия. В своята дисертация той изследва българската проза през образите на войната, техните трансформации и употреби между двете световни войни. По-късно сред заниманията му попада творчеството на Константин Константинов – например рецензира „Път през годините. Неиздадени спомени“, които Националната библиотека публикува не особено старателно през 2011 г.

В свободното си от училище и наука време, неотдавна, господин Игнатов започва да преписва дневно по пет-шест страници от първото издание на „Птица над пожарищата“ – за мен една от най-човешките (както би казал нашият любим учител проф. Никола Георгиев) книги в българската литература. И случайно намира издател в лицето на наследник на писателя Емил Коралов. Днес второто издание на тази прекрасна книга вече е факт. Оригиналният текст от публикацията през 1946 г. е допълнен с размисли от бележниците на писателя: неговата равносметка, изповеди за творчеството, за времената и епохите, за признанието, за достойнството на писателя, за таланта като приобщение.

На масата пред мен са първото и второто издание, между което лежат 74 години. И още една годишнина: на 20 август тази година се навършиха 130 години от рождението на Константин Константинов. Както сподели с мен д-р Игнатов, въпреки усилията, в хода на подготовката на изданието не са открити близки роднини на писателя, а в неговия и на сестра му – голямата художничка Донка Константинова – дом на софийската улица „Иван Шишман“ се е заселило запустението, което би прилягало на стихотворение на Далчев. Няма го и паметния знак, че са живели там.

Click to view slideshow.

За мен второто издание на „Птица над пожарищата“ е сбъдната мечта. Години наред съм увещавал приятели и издатели да препубликуват тази малка книга. „О, разбира се, дай да я видим!“ И когато им предоставях своя екземпляр и се запознаеха с темата, те се отдръпваха като опарени. Не успях да се преборя и за нейна журнална препубликация в едно от списанията, с които бях свързан: това е мека, кротка, умерена книга… Това е лебедовата песен на българския хуманизъм, ще усиля твърдението си днес. А тогавашните ми колеги имаха нужда от яростни словесни бомби.

Защо се случваше всичко това? Защо „Птица над пожарищата“ беше неудобна едва ли не за всяка власт, за всяка настървена естетика? Мислех си за това, когато по време на карантината стоях на терасата и гледах небето. Злокобно празно небе, в което преди, при обичайните обстоятелства, постоянно към „Враждебна“ снизхождаха самолети…

Книгата на Константин Константинов е за бомбардировките над София и за живота на обикновените като него хора, евакуирани в околните села. Самият той е в Мировяне. Тази книга не е дръзка и колоритна като неотдавна преиздадената „Бомбите“ на непрежалимата Вера Мутафчиева. Не е и страховитият фотографски албум „Бомбардирана София“. „Птица над пожарищата“ е съвсем друга работа: тиха, сдържана, мъжествена, писана през нежна есеистична мъгла…

Книгата свършва на одиозната дата Девети септември и повече не се занимава с последвалата трагедия. Някога бях интервюирал д-р Владимир Игнатов по повод съставения от него том с избрани разкази от Константинов. Тогава той отбеляза онези ценностни избори, които Константинов прави, „воден от един неотменим нравствен императив – съхраняването на чистото чело. В този порядък нека припомним един забележителен афоризъм на Атанас Далчев: „Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.“ Той описва в пълнота личностния и творческия натюрел на Константин Константинов“.

Защото действително има хора, които просто не могат да носят оръжие. И слава богу. Все пак изкушен съм да цитирам какво мисли за деветосептемврийската революция в тетрадките си писателят:

Какво е това правителство – личности или партии. Тия летящи коли, тия гърмежи, викове, юмруци, червени знамена, без нито едно национално знаме – още повече ме объркваха. […] колко глупави граждани сме били всички ние. 

(Затова не е редно да виждаме в бялата птица от заглавието, полетяла над разрушенията от фашисткия пожар, образ на комунизма. Птицата е бяла, да ме прощавате, не е червеношийка…)

Няма да цитирам нищо от „Птица над пожарищата“ с надеждата така да ви съблазня да потърсите тази простичка и покъртителна книга. Простичка тъкмо защото отказва да участва в унищожението на нюансите на живота. Само нещичко от началото:

Всеки от нас бе загубил по нещо: хора, дом, лекомислие или вяра. В замяна мнозина трябваше да придобият много ценни неща: ново зрение, нова мъдрост, примесени с горчивина, и едно пълно очистване чрез простота. През тая неповторима година животът показа всичките си лица, а отделният човек откри неповторими свои образи.

Да, има такива писатели и такива книги. А и такива учители.

„Етиката на жестокостта“ от Хосе Овехеро

превод от испански Николай Тодоров, София: изд. СОНМ, 2020

Заради „жестокостта“ в заглавието имах два аргумента срещу тази непрочетена още от мен книга:

1. По отношение по-скоро на етиката.

Ричард Рорти ме е обучил да разграничавам книгите, които ни правят още по-автономни, от книгите, които ни помагат да станем по-малко жестоки и да осъзнаем въздействието на постъпките си върху другите хора. Тоест по отношение на проблема кое е приемливо и кое не, за мен етиката и жестокостта не могат да принадлежат една на друга.

2. По отношение по-скоро на естетиката.

a) Димитрис Аллос има едно прекрасно стихотворение:

Калпаво
ви е черното
господине

Иска се черно непримесено
непреклонно
чисто черно
за да излезе
най-дълбоката Ви кръв

(превод от гръцки Яна Букова)

С други думи, кога жестокостта е автентична, неподправена жестокост? И кога си играем на жестокост, само и само да ни „стане“ творбата. А спускането на жестокия мрак винаги е суперпоанта, когато органична, логична поанта няма.

б) Тези дни ми попадна жестокият разказ на Стефан Цанев за случка между него и Анджей Вайда. В разговора си с носителя на „Оскар“ за цялостно творчество българският поет го пита защо в кадър от филма „Летящата“ решава да покаже как един кон пада, предният му крак се счупва, костта разкъсва копринената кожа и щръква… Великият Вайда му отговаря там нещо си…

На следващия ден обаче отново се засичат – и полският гений казва:

Когато човек не може да намери истинско артистично решение, тогава прибягва до подобни драстични натурализми, за да скрие своята безпомощност. Аз счупих крака на коня от безпомощност.

Тези два-три примера бяха моята съпротива срещу етиката на жестокостта, която ни предлага Хосе Овехеро. Между неговите седем примера, с които да ме убеди в тезата си, са творби на Кормак Маккарти, Канети, Батай, Йелинек…

А каква всъщност е тезата му:

Според автора днес дори писатели твърдят, че литературата трябва да бъде забавна, а не дълбока. Да не би случайно да претоварим съзнанието си с нещо тревожно, с нещо, което няма да ни позволи да бъдем такива, каквито сме, преди да сме прочели дадена книга. Книга, която ни изважда от удобния калъп, към който сме нагодили живота си. А и печалбата се намира в продуктите за масовата публика, която изпитва ужас от всяко произведение, което се разполага извън познатото.

Ако правилно разбирам Овехеро, жестоката литература е тази, която оказва съпротива на популярния вкус – и реално ни трансформира със своите неочаквани теми и похвати. Но забележете, тези книги изобщо не претендират, че са морални.

Жестоката литература днес е Литературата изобщо.

В книгата на Хосе Овехеро има превъзходни, макар и на места бъбриви страници. Днес се чудя защо имах задръжки спрямо нея. По-скоро примерите, които дадох с експромта на Аллос и с репликата на Анджей Вайда, са как едно произведение да стане още по-жестоко… Или неподправено жестоко. Ако жестокостта се фалшифицира, тя става дидактика.

Защото жестокостта в литературата – такава, каквато я вижда Овехеро, а вече и моя милост – защитава не само „високата литература“, но и човека. Прави го по-автономен и по-широк едновременно.

Доста ободряващо, нали?

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Животът и приключенията на Джак Енгъл“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/zhivotut-i-priklyucheniyata-na-jack-engle/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Животът и приключенията на Джак Енгъл“ от Уолт Уитман

превод от английски Стефан Радев, изд. „Лист “, 2018

Аз славя себе си, възпявам себе си.
Това, което аз получа, и вие ще го получите,
защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам
принадлежи.

Аз бродя и зова душата си,
аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.
Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли от земята и този въздух.
Роден съм от родители, родени тука от родители, родени
също тука, и родителите им родени също тука,
сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,
и се надявам, че няма да престана до смъртта си.

„Песен за себе си“, Уолт Уитман
(в превод на Цветан Стоянов)

Поезията на Уитман, първия поет на американската демокрация, е добре позната на български в различни преводи и интерпретации. За него Езра Паунд казва, че „той е Америка“. Харолд Блум е категоричен, че даже и за хората, които никога не са написали и ред поезия, Уитман е техен литературен родител и автор на светското евангелие на САЩ – „Стръкчета трева“. Той е важен колкото за Керуак и Гинсбърг, толкова и за Майкъл Кънингам. Филмът „Обществото на мъртвите поети“ продължава да вдъхновява и запознава зрителите с едно от малкото негови популярни стихотворения в рима и по-строга стъпка. Във времена на агресивна хомофобия е добре да се припомни, че е и икона за ЛГБТИ общността.

Настоящата книга го показва в нова светлина. Тя е писана няколко години преди да е открил поетичния си глас по категоричен начин. Преди да е „започнал“, както пише в „Песен за себе си“. Преди да е променил масовата нагласа за поезията. Преди да е тръгнал по пътя на налагането, веднъж и завинаги, на дългия и бял стих като легитимна форма, за което често е наричан „бащата на свободния стих“. Това „преди“ е трябвало да остане невидимо, защото този роман, излязъл в подлистник, още при първото си издание не е бил подписан от него. А Уитман всъщност вече е имал един прозаичен бестселър зад гърба си – „Франклин Евънс“ – и купища разкази в десетки вестници и списания, редом до прозата на Хоторн и По.

На романа (или по-скоро новелата) може да се гледа като на куриоз, начин за изкарване на прехраната на писателя в онзи момент или като на тестово поле, на опити с проба и грешка по пътя към поезията му. Това е „набързо разказана история – нахвърлян разказ от случки“, смесица между сантименталната традиция на Дикенс и току-що родилия се криминален роман. Историята е за сирак, лукав адвокат, измамници, които след разнообразни и схематични перипетии са, естествено, победени от добри всеотдайни хора и силата на приятелството.

Най-хубавото в прозата на Уитман са отклоненията от сюжета. Именно детайлните описания на Ню Йорк от средата на XIX век са сред ценните неща в книгата. Те показват живота на улицата и големия разрив между богати и бедни. Колоритни са посещенията в операта, проблясъците на хумор („истинската Америка съперничи на Древна Гърция по любовта към свинското“) и гледната точка, че успехът, бил той и икономически, се крепи на съчувствие и взаимопомощ, а не на амбиция и кариеризъм.

Личи си, както и от забавните имена на действащите лица, сякаш измислени от Томас Пинчън век по-късно, а също и от подскоците в разказването, че фабулата не го е вълнувала особено, а може би по-скоро се е забавлявал и опитвал нещо ново. Особено видимо е това в най-хубавата глава, посветена на гробището на църквата „Света Троица“. Тя е плътна и гъста поема в проза, разположила се на десет страници, и има малко общо със сюжета на историята. В нея и в редовете, възхваляващи и съживяващи забележителни американски покойници като Александър Хамилтън, се предвкусва свежестта и пълноводието на „Стръкчета трева“. Именно в тази глава отчетливо се чува бъдещият глас на Уитман. Вижда се и трансформацията му от журналист и конвенционален поет и прозаик в поемащ рискове автор, чиито чувствени, философски и неподлежащи на тогавашна лесна класификация стихове ще отворят врата, през която ще влизаме и излизаме обновени като читатели, поети, композитори, режисьори и художници и до днес.

Борхес, един от най-страстните читатели на Уитман, вероятно също би се радвал да прочете книгата. За него аржентинецът пише, че е автор на един от най-сполучливите експерименти в литературата именно защото читателят може въобще да не забележи, че е не само свидетел, но и съучастник в експеримент. Днес последователността на лабораторните опити е проследима и последвалите резултати изглеждат още по-впечатляващи. Именно и заради това са разбираеми думите на Уитман от 1882 г. за по-ранните му работи: „Искреното ми желание бе всички тези груби и хлапашки неща тихо да потънат в забвение.“ Или тези му думи от 1891 г.: „Навярно бих се изкушил да го застрелям, ако имах възможност“ – по повод желанието на амбициозен съставител да събере и издаде ранната му проза.

Трябва да се каже, че дължим появата на книгата на един-единствен човек, литературен историк и критик, разбира се, и на неговото педантично академично любопитство. През 2017 г. Закари Търпин намира в бележниците на Уитман имената на главните герои Джак Енгъл и адвоката Ковърт и решава да потърси по-внимателно нещо за тях в дигитализираната преса от времето на Уитман. Неочаквано се натъква на обявление в „Ню Йорк Таймс“ за предстоящата публикация на история за героите през 1852 г. и пише с молба до библиотеката на Конгреса за броевете от март до април на вестник „Ню Йорк Съндей Диспеч“. Голяма е изненадата му, когато прочита „забавната, креативна и странна малка книга“ в цялост.

За три години вече са се натрупали няколко задълбочени статии за книгата и едва ли може да се предполага какво още може да излезе от архивите. Романи на Флобер или Мелвил? Дневник на Сервантес? Бележник на Данте? Или неопровержими доказателства за личността на Шекспир, които да сложат точка на конспиративните теории? Кой знае. Дано ни предстои да се натъкваме на още неочаквани публикации от автори, за които сме си мислили, че вече всичко ни е ясно. Така ще можем да ги преоткрием и препрочетем отново. Да ги съживим.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Андрухович, Николов, Толстой. И Чолева

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/andrukhovych-nikolov-tolstoy-choleva/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Увлечения“ от Велизар Николов

София: изд. „Ерго“, 2020

„Защото когато поезията е гешефт, когато поезията е стока, то решаваща за продажбата е нейната опаковка. Поезията се продава най-добре, когато сама си прави реклама: кратко, гръмко, безапелационно. Светът е ясен, двуполюсен, черно-бял. Печели онзи, който най-бързо предугади масовите предубеждения. Читателят обича да цъка с език, а не да му щрака мозъкът. Той си почива с поезията, разтоварва се; иска да види хармония между себе си и света. В основата на тази хармония трябва да е чистото му и благородно морално възмущение. Причините за злото трябва да са персонифицирани вън от него и по възможност да не засягат неговите семейни и национални комплекси.“

Тези думи са мои – и не са мои. Навсякъде, където през 1993 г. големият социолог Румен Димитров е написал думата „новина“, я смених с думата „поезия“. Грешката е вярна. Защото продължавам да вярвам, че поезията е новина – поне всичко онова, което не искате другите да научат за вас.

Тихо се свлече в трамвая. В краката ни падна по
обед, през май.
Углавно нежен – с профил на пистолет.
Златна мушица валсира над него – лека му пръст.
А можеше някого да застреля: падайки, не успя.
Претъпкан беше трамваят. Неделя.
Той не стреля в тълпа. 

Велизар Николов (1949–2018) беше новинар. И нищо от това, което описах заедно с Румен Димитров – това, което днес се самопредставя за поезия. Нито се стремеше да пише историята на поезията у нас, но като своя собствена автобиография. През последните си години той не можеше да говори, общуваше с бележки, работеше във в. „Тишина“… Виждах го на столичната улица „Шипка“ 6 с Виктор Пасков.

Не се наемам да определя кои от книгите му са за големи – и кои са за малки. За тях идеално приляга определението на Петя Кокудева „детски стихотворения за възрастни“. Прецизни. Брутални. Привидно игриви. Сладко-кисели.

Там горе имаше гора,
а под гората – тъмна яма.
Тя скоро гледката прибра.
Гората никаква я няма.
Какво не мина покрай мен
и колко прелест си отиде.
Останах сам, обикновен,
до пошлост. И съм още видим.

(„Видимост“)

Стихотворенията в „Увлечения“ не бяха публикувани приживе на автора. Както видяхте вече, те са като стрелящи часовникови механизми: гледаш ги сложни, стегнати и красиви, а стрелят. По-късно разбираш: стрелят, след като са били простреляни. Тези стихотворения са и много мънички – но в тях са смесени, натъпкани до взрив, смешното и жалното, уплашеното и свещеното, битовото и зловещото, нежното, нежното.

Цветето-телефонче: някакъв лази,
паднал в тревата и се смалява от мъка,
ще робува на мравките, хора!
Ти не слушай.
Целуни ме, додето сме още двойка,
аз съм ти тройка, по милост написана.

(„Двойка“) 

Бих цитирал кажи-речи всичко.

Още една хубава (ама много хубава!) поетична книга тази година от истински творци и истински хора, които вече не са сред нас – след непубликуваните приживе стихотворения на Стоянка Грудова „Време на прозрачност“ и антологията на София Бранц под заглавие „Преди да се затворят времената“. (Тук веднага виждам сбърчените носове на литературните прокурори: „Ама какво значи истински…“)

Карай… Велизар Николов е много голям поет. (Затова на премиерата на книгата му имаше максимум петнайсетина души. Дали имаше и толкова.)

„Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович

превод от украински Албена Стаменова, София: изд. „Парадокс“, 2020 

Украйна е наблизо, сродна е, ето:

хей дървена църкво царице
господарке тъмна в наметка кръстата
за какво ти е тоя свят стъгда низка
да вървим към небето там си на място

там ще те срещнат ѝскри блестящи
ще скочат в прозорчето право до хора
дето гласове ще затрепкат неспящи
като птици умрели са книгите горе

ще заухаят одеждите по стенописите
ще лъхнат на лен иконите маслени
светиите ще изпият до съмване виното
към небето гонѝ ги да разтвори дуварите

но не можеш възлести корени
към черни потоци в земята си впила
в прах и пепел ще правиш поклони тук
ще загиваш а в небето не искаш

че на небето го няма човека изстрадал
фигурата му смешна не ще да цъфти
на тоя идиот или пък мечтател
увенчан от златисти пчели

(„Църква“)

Чета поезията на Андрухович – и си мисля, че в тези текстове дружелюбно и непринудено благородната форма общува с простосмъртното съдържание. Колко неговата поезия е тук, на земята. Човешка църква, ако щете.

Мисля си още, че това е украинска поезия – много повече в гравитационното поле на полската, отколкото на руската. Че това са старинни гербове, разнебитени от настоящето. Горещи гротески. Шутовски, шарлатански, с лолитки и коцкари… Или пък безподобните персонажи от цирк „Вагабундо“… Да, в стихотворения има много тайници, обрасли с метафори, които жужат и се кодошат с нас.

И топката, хвърлена в небето на 60-те, както препраща Андрухович към Дилън Томас, още не е паднала… „Лети си топката! Ала я няма, сякаш не я е имало.“ И градовете са разпорени като топка. Топката лети от стихотворение в стихотворение, от цикъл в цикъл.

В приказния свят на Андрухович, свят на патриарси и голтаци, ти идва да плачеш.

Обаче и Русия е наблизо.

Тук да пътуваш в средновековието
е като след княза да пълзиш с обоза.
Само внимавай, всяко лице оглеждай:
тези типове ги е описал още Ломброзо

– нещо омагьосано, нещо злодейско
от лицата им примирени прозира.
В тях миналото е зло и каторжническо
– с една дума – приличат на василиски. 

Есента – тя е път някъде на север:
по дърветата блясъци чезнат и гаснат.
Тук времето друго е, Гринуич не действа,
но ти пътуваш. Битието е прекрасно, 

макар че по-рано мръква, отколкото на друго място,
а колкото по-черно небето – толкова по-близо до хана.
Тези местни убийци не са съвсем негодяи:
за тях важен е принципът, не кръвта и не раната. 

Князът може да бъде убит, докато в баня се мие
или на лов, или с меч на стълбите.
Тук горите са благоприятно непроходими –
по вдовиците само се броят мъртвите,

по сухите дървета с корони сакати,
които, честно казано, са много повече
и сякаш през тях неумолимо някой е падал.
Тут отвсякъде мирише на средновековие.

(„Писма до Украйна“, 9)

Русия е проблем не само за нашия гръбнак. Прочее, преди години бях попитал Андрухович дали, докато пише, усеща някаква своя подчиненост на мощния руски език?

Ето как ми отговори той: 

Не, подчиненост няма, но понякога наистина гледам в речника. В съзнанието ми изниква руската дума. Знам, че украинска има, и си я намирам в речника. Но съм имал и обратната ситуация, когато собствената ми публицистика, фейлетоните например, съм ги превеждал на руски, при което усещах как не ми достигат думи. В този смисъл, оригинален текст на руски едва ли бих могъл да създам. Винаги си поставям една максималистична задача – като пиша на руски, да е не по-лошо, да е дори по-добро от Набоков… Като пиша на украински, съм сигурен, че ако Набоков беше писал на украински, аз пиша не по-лошо от него.

***

Роденият през 1960 г. Юрий Андрухович е носител на престижните Хердерова награда за литература (2001), Награда за мир „Ерих Мария Ремарк“ (2005), Литературна награда на Лайпцигския панаир на книгата за европейско разбирателство (2006), Литературна награда на Централна Европа „Ангелус“ и наградата „Антонович“ за изключителен принос към украинската литература. Преводач на Шекспир, Рилке, Пастернак, Манделщам, Керуак. У нас живият класик на съвременната украинска литература е познат първо със своя роман на ужасите „Московиада“.

На 29 септември преводачката на Андрухович доц. Албена Стаменова получи националната награда „Христо Г. Данов“ за превода си на „Писма до Украйна“. (На следващия ден тя беше отличена с наградата за високи постижения на Съюза на преводачите в България за превода на „Любовниците на Юстиция“, параисторически роман в осем и половина серии. Романът излезе също през тази година от българските издатели на Андрухович – „Парадокс“.)

***

Андрухович е тук.

„Иван Глупака“ от Лев Толстой

превод от руски Ася Григорова, илюстрации Калина Мухова, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Вие имате ли мазоли на ръцете си? Ако нямате, значи трудолюбието не ви е смирило достатъчно – и ще си имате проблеми с граф Лев Николаевич Толстой.

Защото „Иван Глупака“ е негова напълно авторска приказка, в която (както посочва големият литературен теоретик Виктор Шкловски) Иван символизира селянина, Семьон – военния от дворянски произход, а Тарас е търговецът. Зад образа на дявола, който се опитва да скара тримата братя, е… интелигентът.

И тримата братя се стремят към добруване, тоест към класическата женитба с царската дъщеря. Сестра им е няма и безропотна. Такава е и съпругата на Иван, която доброволно сваля царските одежди и започва да се труди редом с него. Самият Иван преди това е изумил всички:

[…] той съблякъл царските одежди – дал ги на жена си да ги прибере в една ракла, – отново си сложил конопената риза, навущата и цървулите и се заловил на работа. […]

Казвали му:
– Ама ти си цар!
– Какво пък – отвръщал, – и царят трябва да яде.

Да повторим. В интерпретацията на Шкловски Семьон е израз на имперската военщина, при която маршируват напълно еднакви войници. Тарас е капитализмът и златото. Иван е различен: в неговата представа основната мисия на войниците е да пеят и танцуват. Иван Глупака търка едно о друго дъбови листа и от тях изскача злато, но той не се интересува от него – то е украшение, което да подариш на другите. В собственото му царство парите спират да съществуват.

Следователно дяволът изкушава с военщината и търговията селяните, но за Иван те са чужди, той не ги разбира. Иван зачита само труда, който предизвиква мазоли. И дори ще нахрани и подслони своите братя и отвратителните им жени, когато по време на война или търговия те жестоко се издънят.

Иван Глупака е триумф на несъпротивлението на злото и прошката. Той винаги реагира на натиска върху него с „Какво пък!“… И продължава напред в своя тих мужишки героизъм, който останалитe вземат за идиотщина. И така само той, макар и цар, не се дава на дявола.

Без връзката ключове, които ми подаде Шкловски, за мен „Иван Глупака“ щеше да си остане книжка за деца. Но изобщо не е така – и заради това трябва да се чете и история, и критика, и човек да не разчита само на собствените си рецептивни мускули. Иначе надали щях да схвана, че в залеза на XIX век творбата на Лев Толстой е преди всичко поучително четиво за възрастни, че тя е предназначена за Народа, който се нуждае от ободрителни и насърчителни четива. И точно по тази причина държавният Комитет по цензурата на Русия спира „Иван Глупака“ от разпространение и преиздаване…

… А аз си представям мазолите и най-вече убожданията по пръстите на художничката Калина Мухова, която е избродирала прекрасни илюстрации за иначе политическата приказка на Толстой. И искам да живея в илюстрация на Калина.

Па било дори като многодетен дявол.



 

Дотук с отзивите. Следва реклама на книга на любим приятел.

„Отиване Връщане“ от Силвия Чолева

второ издание, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Книгата беше публикувана от „Издателско ателие Аб“ през 1997 г. под редакцията на Малина Томова. Неин художник беше Даниела Олег Ляхова. По второто издание работи Надежда Олег Ляхова, която запази изключителните графични решения на сестра си.

Силвия Чолева пише:

Тази книга е плод на няколко пътувания до Прага през 90-те години на ХХ в. В основата ѝ са дневникови бележки. Границите тъкмо бяха отворени, хората емигрираха, аз останах. За първи път излизах извън затвора НРБ, пътувах с автобус. Пътуване към света и към себе си. Открих Прага, себе си продължавам да търся. Понякога Прага е тук, понякога е там, същото важи и за София.

Ще добавя: след първата си публикация тази книга беше имитирана в много, а и много по-шумни книги. Тя обаче е оригиналът. Точка!

Боже, колко е сама тази къщичка сред черната нива в началото на нощта. Само с едно светещо прозорче. Чувство за напуснатост.

Чувство за Прага, за праг, за Силвия.

Click to view slideshow.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Краят на земята“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/krayat-na-zemyata/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Краят на земята“ от Мария Роса Лохо

превод от испански Майя Илиева, изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2019

Както често става, краят се съдържа още в началото. И в смисъла на историята в този роман, и съвсем буквално – книгата започва с последното писмо, което Елизабет Армстронг ще получи от Розалинд. Непознатата жена трескаво разказва за собствения си живот, който по таен начин е обвързан с Елизабет.

Елизабет живее в Лондон и е дъщеря на англичанина Оливър Армстронг – предприемач, който смята за нужно и възможно да запазиш от детето си истината за миналото, ако тя е твърде болезнена за теб самия. Тайните за произхода на Елизабет, родена в Рио де ла Плата, и за покойната ѝ майка, от която има запазена само една стара дагеротипия, бавно ще се разкриват от думите на Розалинд, която пише от Финистере.

Буквално „краят на земята“, нос Финистере е крайната точка на маршрута до Сантяго де Компостела за много от поклонниците. Името е от латински и носи древните вярвания за мястото, смятано за края на земята (макар че всъщност то не е, както се твърди понякога, най-западната част на континентална Европа – титлата принадлежи по право на Португалия).

В книгата четем още една книга – историята на Розалинд преди 40 години, описана чрез писмата. Розалинд, дъщеря на ирландец и галисийка, пресича океана тъкмо омъжена за съпруга си лекар. Пътуват към вътрешността на Аржентина – преминават Буенос Айрес, „бял и нисък град, който май изглеждаше привлекателно само отдалеч“, и продължават към малко село, където професията на мъжа ѝ ще се цени повече.

Местните са настоявали за това колко ще им е полезен млад лекар, и може би за да не го откажат, а може би защото самите те са свикнали с конфликтите, почти не предупреждават младата двойка за вътрешните борби в региона Рио де ла Плата, нито за пограничните войни, които индианските племена водят срещу креолската общност.

На това пътуване Розалинд се запознава с Оливър. Пътуващите ще бъдат пленени от индиански племена, преди да стигнат до крайната си точка. В историята на Розалинд този плен се превръща в сцена, на която блясват различните персонажи. Как ще се справят всички те – и как ще се справи самата тя – с новия си живот? Кой ще извърти ситуацията в своя полза, кой ще остане скован в предишните си идеи и кой ще се научи на гъвкавост?

Както често се случва в подобни разкази в разказа, писмата на Розалинд са всъщност по-интересни от живота на младата Елизабет. Но това е разбираемо – около 20-годишна, тя тепърва ще трябва да намери собствения си път, докато Розалинд е изживяла няколко живота. Елизабет се опитва да разплете историята на произхода си, но в реалността се случва и друго, далеч по-безинтересно – идва време да ѝ се намери съпруг. Историите на двете жени са неравни в залозите си, но пък така показват как се появява личността. Елизабет все пак търси себе си – предимно с подкрепата на леля си, която я запознава с куп интересни хора.

Разказът звучи донякъде формалистично (разбира се, нещата се заплитат по апетитен начин, който би било грешка да се разкрие), но всъщност силата на книгата е в детайлите. Авторката Мария Роса Лохо, родена в Буенос Айрес, е дъщеря на испански преселници след Гражданската война и както точно е отбелязано в кратката биография на задната корица – разбираемо е да пише за идентичност, избрана родина и вписване в ново място.

Тези основни теми обаче тя не смила предварително за читателя, нито пък спира, за да обясни подробно другите си посоки и разклонения. В един момент например се появява младият Оскар Уайлд, който задълбочава темата за неприязънта на англичаните към ирландците (и до днес в някои формуляри в Англия „ирландец“ е отбелязано като различен етнос от „бял“, както ми разказваше мой приятел с такъв произход).

В срещите с местни племена го има и сложния въпрос какво означава цивилизован свят – авторката изобщо не се опитва да опрости темата. Литературата също се оказва спасителна за героите, но в различни посоки – понякога им показва реалността по-ясно, а друг път те се губят във фантазиите и в опита да натъкмят живота си към романите, които четат. Влиянията са от Сервантес до Шекспир. Без директно да назовава колонизирането, книгата говори именно за него като за пренаписване на историята и насилие над нея. То се среща в много посоки – и при огромните процеси, и при дребните неща, като измислянето на нови имена на познати от векове растения.

Присъства и темата за феминизма и жените в различните култури: какво е позволено тук и забранено там. Всъщност женското и майчинското – по линия на това, че Розалинд е по-възрастна от Елизабет, или по линия на липсващата майка – присъства по повече от един начин. Младата жена постоянно търси това внимание, но „всичките ѝ майки – реални, заместителки, литературни – умираха, млъкваха или изчезваха като миражи. Освен вечната госпожа Грант (гувернантката ѝ – б.р.), която никога не се беше стремила да прилича на майка, но на чиято вярност (ако и да не беше обич) можеше да се разчита“.

Темата за повърхността и дълбочината – и хората, които избират едното или другото, суетата или честността – също присъства многопластово. Напластен е и хуморът. Елизабет например се чуди дали баща ѝ би признал, че „неговата предполагаема непогрешимост по отношение на светските дела беше толкова ефимерна, колкото непогрешимостта на католическия папа по отношение на делата божии“. „А, вие имате и чувства?“, пита хладно в един момент Розалинд и щом получава отговор, че те не са „за показ пред разни диваци“ (има предвид индианското племе – б.р.), тя срязва отново, без да губи почва под краката си: „Ами тогава пестете си ги, че сигурно са доста оскъдни.“ А един от най-интересните образи – индианецът лечител Погледни по-далече, има поетично име, което обаче на друго ниво е подигравателно-назидателно към читателя – този герой постоянно напомня да погледнеш по-далеч от носа си.

Краят на земята е метафорична точка, която е повече вътре в нас, отколкото в географията. В този край може да има доста неудобни истини – за предварителните ни идеи за нас самите, културата, миналото, родителите, ролята ни в голямата картина. Но както убедително показва Мария Роса Лохо, краят е начало. И е нужно всеки да стигне до граничните си точки, за да се научи да живее свободно.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Граматиков, Кристенсен, Славейков

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/gramatikov-christensen-slaveykov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: сюрреалистични прочити на музикалната история“ от Илия Граматиков

художник Ясен Панов, София: Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2020

Христо Белчев – поет, финансов министър (и съпруг на Мара Белчева) – има един знаменателен израз, който най-после ще цитирам точно: „Българинът нито обядва, нито вечеря. Той яде хляб.“ (Прочее, не знам защо, когато представяме България на убитите поети, не причисляваме към нея Белчев, застрелян при покушение срещу министър-председателя Стамболов, също поет – може би защото изказвания като това не са съвсем патриотични…)

Монографията на доц. д-р Илия Граматиков върху инструменталните концерти на Георги Арнаудов не е хляб: тя е от фантастичните пасти в българската култура. При това от най-екзотичните и питателни сладкиши, небивало украсен от художника Ясен Панов. Музиколожките интерпретации на доц. Граматиков безспорно не са за моята уста лъжица – и аз си знам мястото. Вече има и отлични рецензии на този стъписващ том.

Книгата обаче веднага попада в тази рубрика, защото проф. Арнаудов е не само мой много близък приятел, но и дълбоко литературен човек. Не само световен композитор, но и световен човек.

„Посмали, Манго“, ще кажете вие. И аз ще се поправя: е, Джо е латиноамерикански човек. Защото музиката на Георги Арнаудов не може да бъде разбрана – и Илия Граматиков превъзходно доказва това – поне без писателите Хорхе Луис Борхес и Алехо Карпентиер.

Композитор ли е Арнаудов? Или преводач на тези литературни колоси? Ето какво ни казва неговият сроден по дух изследовател Илия Граматиков:

При съотнасянето на музиката си към определени поетични текстове или прози Арнаудов разчита на два типа стратегии в творческия си подход. Едната е тъкмо организирането на тематичния материал като абстрактно инструментално поетично говорене с тонове, което в звуковите си формули носи закодиран конкретен текст – подход, при който текстът се „музикализира“ (Арнаудов) съобразно иманентната му прозодия така, както думите биха могли да бъдат изпети. В този случай те се „пеят“ безсловесно от огласяващите ги в музикална премяна инструментални партии, които дори могат да бъдат подтекстувани. В подобна тонова алхимия на словото текстовите фрагменти се преобразуват (закодират) звуково в мотивни орнаменти, като процесът протича в различни степени на съобразеност на мелодията спрямо текста – от съвсем буквално следване на словесната метрика, акцентуацията и дължините на фразите до напълно свободния и на места нарушаващ оригиналната словесна прозодия тонов препрочит на думите. […]

Другата стратегия за творческо опиране/позоваване на даден литературен текст се проявява, когато той съвсем условно се транскрибира в тонове, и се прилага най-вече спрямо художествената проза. Вдъхновената от такъв текст творба се мисли като музика към неговото четене, в която той се подлага на напълно свободно звуково-пластично въобразяване и преобразяващо пренаписване с ноти, т.е. музикално се превъплъщава и в-образ-явява като един сюрреалистичен тонов паноптикум, из чиито фантасмагорично завихрящи и пресичащи се всевъзможни време-пространства бродят звуковите аури на литературните призраци.

Не знам за вас, но на мен това ми е убийствено интересно.

С други думи, време е да приемем маестро Арнаудов в Съюза на преводачите. Или поне новелата „Бароков концерт“ от Алехо Карпентиер винаги да бъде в комплект с Concierto Barroco за соло цигулка и струнни (2007). Както и „Книга на въображаемите същества“ от Хорхе Луис Борхес – с Phantasmagorias I: Концерт за цигулка, чембало, клавишни инструменти, ударни и оркестър (2008–2010), Phantasmagorias II: Концерт за цигулка и оркестър (2012) и Phantasmagorias III: Imaginarium super Jorge Luis Borges за струнен квартет (2010)…

А Георги Арнаудов е писал музика по сонети на Микеланджело, по антични китайски поети, по Квинт Хораций Флак, по Джеймс Джойс, по Николай Лилиев и П. К. Яворов… На 25 септември, на премиерата на тази удивителна монография, се състоя и световната премиера на „Долината на басните“ (2020) – четири поеми за сопран, виолончело и пиано по текстове на голямата съвременна поетеса Яна Букова.



Арнаудов е преводач не само на поетите, но и на птиците – „Пътят на птиците“ I, II, III (1995). Затова го попитах има ли връзка с един от най-големите композитори на ХХ век Оливие Месиан, който в композициите си дешифрираше и осмисляше птичите песни. Ето какво ми отвърна Джо: „Лична – не. Но духовна – да. Той е основната фигура, на която съм опирал мисленето си като композитор.“

Илия Граматиков подкрепя с ерудитската си настъпателност интуицията ми, че композиторът Георги Арнаудов е един от най-големите играчи в българската култура – и изобщо на музикалната сцена. Радостен играч – да припомня епиграфа към Бароков концерт на Карпентиер: „Пейте радостно…“ (Псалм 81). Нали си спомняте: в новелата на кубинския гений в гробището на о. Сан Микеле край Венеция, до гроба на Стравински, си приказваха Вивалди, Хендел и още двама латиноамериканци, господар и слуга, а малко по-късно край тях мина гондолата със саркофага на Вагнер. В този разговор през устата на Вивалди или Хендел писателят нарочно ни обърква, сякаш чуваме маестро Арнаудов…

А вие, вие… понеже има твърде много хляб, слушайте Арнаудов и прочетете Граматиков.

„Писмо през април“ от Ингер Кристенсен

превод от датски Росица Цветанова, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Поезията не е истина. Не е и истина, която мечтае.

Изключителната, спрягана неведнъж за „Нобел“ поетеса Ингер Кристенсен (1935–2009) е убедена, че поезията е игра, трагична игра. Ние я играем със свят, който я играе с нас. Тоест това са две игри. Какво има предвид голямата датска поетеса?

Тя принадлежи на направлението на систематичната поезия, типична за 60-те години на ХХ век, при която формата доминира над съдържанието. Структурата на текста е предзададена от формален принцип – и тук обичайно примерът е със стихосбирката на Кристенсен „Азбука“ (1981), която следва датската азбука, но броят на стиховете във всяко стихотворение прогресира според редицата числа на Фибоначи… – 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89… Кристенсен стига до буквата Н – и осъзнава границите на експеримента. Изследователите смятат, че въпреки прецизната структурираност, характерна за този подход, при него се подбужда появата на поетична серия, при която изливането на радостта на света е противопоставено на страховете и силите, готови да го унищожат.

Изследователката Анне Грю Хаугланд казва: „Основният въпрос, който задава Кристенсен, съвпада с един от основните въпроси на съвременната наука: природата ли е движещата сила зад Творението? Опитите за тълкуване на творческия потенциал в природата и формирането на нови нива в процеса на създаване взеха решаващ обрат с появата на компютъра през 60-те и 70-те години. Бързото нарастване на компютърната мощност даде възможност да се изчислят последиците, причинени от взаимодействието на системните елементи.“

И още: „Концепцията за появата е забележителна по отношение на философията на природата на Кристенсен, тъй като нейното писане непрекъснато засяга проблема на творческия процес и вдъхновението, какво се случва в момента на импулс, който подтиква стихотворението внезапно да напише себе си – в същото време, когато поетът навлиза в специалното състояние на самоотричане, което Кристенсен, позовавайки се на Новалис, нарича hemmelighedstilstanden – състояние на тайна.“

И тук най-после стигаме до тайната на „Писмо през април“.

Ако читателят ни най-малко не подозира за съществуването на композитора Оливие Месиeн, то изобщо няма да разбере какво точно се случва в тази самостоятелна стихосбирка, освен че майка и син се разхождат в Париж. А аз, от своя страна, няма да го обясня по-добре от преводачката Росица Цветанова:

Ингер Кристенсен през погледа на преводача. Из „Писмо през април“, стр. 82

„Това, което се откроява най-очебийно в „Писмо през април“, е музикалността на творбата, и по-конкретно изграждането на въпросното дълго поетично писмо с похватите на сериализма в музиката. Тук Кристенсен се влияе от френския композитор, органист и музикален теоретик Оливие Месиен (1908–1992), чиито принципи на конструиране в сферата на модалността и ритъма го превръщат в един от бащите на сериализма. „Писмо през април“ се състои от седем цикъла с по пет стихотворения, номерирани с от 1 до 5 кръгчета -о-, като броят им варира съгласно строга система от пермутации, но съвпада в първия и последния откъс (I и VII). […]

В своя статия по темата в посветения на Кристенсен брой на списанието за модерна датска литература SPRING Рике Тофт Ньоргор посочва, че тук системата от пермутации, нагодена така, че да направи настоящата творба възможна от гледна точка на обема, е налична в „Месиен – наръчник“ от датския поет и критик Поул Борум (1934–1996, съпруг на Кристенсен в периода 1959–1976) и Ерик Кристенсен. Въпросната пермутация в „Писмо през април“ не е „истинска“, а отговаря на определени специфични критерии и се състои от т.нар. „симетрични инверсии“, споменати в книгата, която единствена съдържа точно съответствие на системата, приложена от Ингер Кристенсен. Въпросните 1–5 кръгчета изследователите сравняват, от една страна, със знаците за цели ноти, от друга – с отворите в перфорираните карти на жакардовия стан…“

ººººº

И ето ни тук,
чакаме,
в това неистово уединение,
където луковиците се бъхтят
под земята.
По обед,
когато планинският дъжд секва,
птица е кацнала
на камък.
Привечер,
когато сърцето е празно,
жена е застанала
на пътя.
Лицето ѝ
е сбръчкано и кръгло
и сякаш си
припомня
предишните
времена,
докато
тихо пресмята
кога ли
и защо за последно
е видяла човек.
Сетне кимва
и си тръгва.

Това е първото стихотворение от четвъртата част. То е обозначено с 5 -о-. След него следва стихотворение с две -о-. Според мен то е независимо от Месиен. А според вас? Как се промени с Месиен наум неговият смисъл?

Всъщност моят колаж от цитати дотук е напълно безпредметен за всички, които познават стихотворния цикъл на доайена на съвременната българска поезия Иван Теофилов „Говори Ингер Кристенсен. Интерпретации на едно изказване“. Няма по-добра рецензия за „Писмо през април“ от ето тази четвърта част от цикъла:

За мен
поезията е безпрецедентен опит
да се предизвика УДИВЛЕНИЕ –

най-подобаващото за човек може би,
за човека, който се решава
да съблюдава своя Аз. И аз
бих парафразирала Декартовата максима
така, че да съдейства отзивчиво
на гледната ми точка: „Мисля,
следователно съм част от Лабиринта!“

И действително математиката и музиката са в сърцевината на поезията на Кристенсен, но не нарушават балансите на поезията: тя надделява над изчислението, било и то част от вселената. (Прочее, идеология, математически сходна на тази на Ингер Кристенсен, съм срещал само у друг велик поет – Иван Методиев, в книгата му от 2006 г. „За образите и световете“. И у двамата природата ликува.)

„Последна стъпка“ от Йордан Славейков

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Това е второто издание на романа, публикуван през 2015 г.

Само по себе си едно второ издание вече е награда, но „Последна стъпка“ вече спечели наградата „Сребърен пегас“ за най-добър роман в категория „Проза“ на конкурса „Южна пролет“, Хасково, 2016, както и наградата „Дъбът на Пенчо“, връчвана от проф. Светлозар Игов. Романът беше и сред номинираните за наградата на Литературен клуб „Перото“, НДК.

Този път ще кажа само това:

В „Последна стъпка“ Йордан Славейков назовава прямо това, което обичайно отказваме да назовем. С кратки изречения, като внезапно съкращение на наранен мускул, Дани изстрелва в нас всичко за уязвимостта и ужаса, за бруталното нарастване на живота и смъртта. За безпомощните опити да се обикнем във времена на всепроникваща мизерия. За нуждата да сме заедно.

За едни още има мадленки, на други им остана само бучицата пръст, която централният персонаж на „Последна стъпка“ изяжда на гроба на своя приятел.

Дани е рядко честен писател.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Непривична земя“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/neprivichna-zemya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Непривична земя“ от Джумпа Лахири

превод от английски Зорница Христова, изд. „Жанет 45“, 2013

Това е една от книгите през последните години, с които най-трудно съм се разделял, наред с всички на Карл Уве Кнаусгор и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова. Препоръчвам книгата на приятели, срещнати в Родопите, на протест или на рожден ден. И им казвам, общо взето, следното:

Ниланджана Судешна Лахири, наричана на галено Джумпа, има красноречива биография с блестящи постижения и награди, прекрасно образование и важна преподавателска кариера, но най-важното е, че тя е

един от най-добрите разказвачи на своето поколение.

„Преводачът на болести“, дебютният ѝ сборник с разкази, издаден след дълга поредица от откази, печели „Пулицър“ за литература – един от само седемте случая в историята на наградата. „Непривична земя“, вторият ѝ сборник, печели наградата на името на Франк О’Конър. След тази си книга тя се премества да живее в Рим, където започва да пише на италиански. Това не е първото ѝ сменяне на континенти.

Лахири е родена в Лондон в семейство на индийски имигранти от Западна Бенгалия, но когато е на три години, те се преместват в Америка. Баща ѝ е университетски библиотекар, а майка ѝ е държала децата ѝ да познават културното си наследство. Семейството на писателката често се връща в Калкута. Още в детската градина учителката предлага да я наричат Джумпа, защото другите деца трудно произнасят цялото ѝ истинско име. По този повод писателката казва, че „винаги се е чувствала засрамена от името си“ и че дори само с него „сякаш причиняваш някому болка, като си просто себе си“.

През младостта си е изпитвала напрежението да бъде лоялна към стария свят, но и да се вписва в новия. С течение на времето открива, че балансът е възможен без болка, притеснение или компромис. Когато е започнала да пише, не си е давала сметка, че анализира опита да си американка от индийски произход – а всъщност просто е имала желанието да смесва различните светове на страницата, защото още не е била достатъчно зряла или смела, за да го стори в живота.

„Непривична земя“ излиза на английски на 1 април преди дванайсет години, но не е шега или лъжа, че дебютира под номер едно в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ – и това е напълно заслужено, макар на пръв поглед неочаквано.

Писането на Лахири не е постмодерно, игриво или иронично, а ясно и човешко.

Опитва се да схване сложността в живота на близки, познати, роднини или в собствения си живот, защото в разказите ѝ има много автобиографичност, но по един деликатен и ненатрапчив начин. Тъканта на сборника оформя гледка, в която отделни елементи и сюжетни нишки се допълват, римуват и развиват в отделните разкази, докато героите пътуват. Дестинациите им варират от себе си и от дома, без значение на кой континент е, до семейството, любовта и преодоляването на страховете. Животът без страх е едно от най-изпълнените с копнеж пространства в прозата ѝ, но до него най-трудно се стига.

Толкова е нюансирано писането ѝ при описанието на разминавания, кавги, разочарования и сближавания между различни поколения от майки и бащи, дъщери и синове, братя и сестри, любовници или съпружески двойки, че човек не обръща толкова голямо внимание дали става въпрос за Америка, Индия, Тайланд, или Италия – защото универсалното и общото в голямата човешка комедия преодолява граници с лекотата на облак или слънчев лъч.

Лахири хвърля светлина върху трудната задача да си себе си в един сложен и глобализиран свят, без помощта на патериците на рода и традициите, които са помагали в течение на хилядолетия. От това в крайна сметка може да произлезе нещо като щастие, но и голяма лична тревога, неспособност за справяне и постоянно желание за бягство вследствие на дълбокия инстинкт за непринадлежност.

Разказите ѝ, ако трябва да бъдат сравнявани, са като независими наследници на писането на Чехов и Реймънд Карвър.

А докато четях, се питах кога българските роми и турци ще напишат своите стихотворения, разкази, романи и пиеси, за да прочета най-сетне за техния живот от тях самите? Кога ще науча имената на тези автори? Също като Лахири поне се надявам, че и те няма да експлоатират модна тема или тенденция. А като нея ще превръщат писането в дълъг разговор и среща с приятел, след които мълчиш, защото думите и историите те карат да проведеш диалог със самия себе си.

Отдавна не бях чел толкова изчерпателна и смела книга, която започва и казва „а“ и продължава историята до края ѝ, до „я“. И нищо не липсва. Препоръчвам я на всеки срещнат познат, защото е дълбока, без да е претенциозна. Разказва всекидневието със завидна всеобхватност и свобода, но без леснината на зачеркването или вулгарността. Екатерина Йосифова има едно кратко стихотворение, което се отнася много директно към първия разказ в сборника:

Не е поливал.
Не е хранил.
Не е такъв човек.
Не е моят човек.

В сборника е пълно с хора, които са нейни хора – такива, които се грижат.

Филмът „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева е едно от малкото тазгодишни съвременни български произведения, за които се сещам, с които бих могъл да сравня този сборник с разкази – заради толкова ярката проява на грижа към ближния, без никакво флиртуване с леснината на сантименталността.

На пръв поглед, още от началния цитат от Натаниъл Хоторн, с който започва „Непривична земя“, става ясно, че ще има изследване върху това как се пресажда човек в почвата на чужда страна – хваща ли, изсъхва ли, цъфти ли, връзва ли, дава ли плод? Изследване върху това какво му е нужно на човек, за да бъде себе си. Всеки разказ, особено с финия си, но категоричен финал, дава един възможен отговор. Показва какво би могло да стане, ако спазваш правилата на средата. Или ако ги потъпкваш – отхвърлен ли си, или приет?

Правилните действия осигуряват ли кариера, дом, смисъл и спокойствие?

Историите са правдоподобни и неизбежни, сякаш е необходимо да бъдат разказани. Лахири не е от писателите, при които езикът диктува. Тя е тази, която диктува познанието, но не като факт, а като нещо, с което си имал дълъг и пряк досег, разбрал си го. Хората в разказите ѝ диктуват фразите като излезли от черна кутия на не едно семейство, всяко със собствените си плюсове и дефицити. Така тя разширява познанието за човека – не просто за някое първо, второ или трето поколение имигранти от коя да е страна, а за днешния човек, който тази година трябваше да си стои вкъщи, и това постави на световната маса въпросът къде точно е домът.

Лахири дава детайлна представа за борби, компромиси, жажда за признание, усилия за разбиране и скандали между близки хора с различни ценности. Невидими и хладни трагедии, в които няма нищо сензационно. Най-често в тях се промъква провалът и се застоява. Той идва капка по капка, чашата прелива, катурва се. Настъпва хладен и необратим домашен потоп, който пропива всичко с вкуса на стаени сълзи, оправдани опасения и устойчива вина. Но и с удовлетворение. Отдавна не бях чел такива достоверни описания на семейни взаимоотношения, които не са идеализирани или опростени, а сложни, противоречиви и понякога нелицеприятни.

Вкусът, който оставя книгата, е, че всеки има своя лъкатушещ път. Никой не може да построи и да премине през магистралата на другия. Не може и да влезе в ролята на великия регулировчик. Книгата нашепва за нуждата от уважение към траекторията на другия, към планинската пътека, по която е поел или е тръгнал на стоп, с автобус или кораб. По пътя си човек може и да не остави следа от себе си, да изчезне безследно. Но може и да се отпечата с букви от плът в паметта на хората.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.