Tag Archives: книги

На второ четене: „Седмата функция на езика“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sedmata-funktsuya-na-ezika/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Седмата функция на езика“ от Лоран Бине

превод от френски Владимир Сунгарски, изд. „Парадокс“, 2018

Французинът Лоран Бине учи литература, преди да прекара четири години с микрофон и китара в рок група на име „Сталинград“. Не това обаче го прави известен, а експерименталният му роман „HHhH. Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“. Той е за Втората световна война – достатъчно близка за група читатели, които следят всичко около нея, но и достатъчно интересна, че към книгата да посегне и по-големият кръг на онези, които не знаят много отвъд учебниците и два-три документални филма.

В „Седмата функция на езика“ авторът прави рязък завой от тази популярна тема към друга, която за широката публика може да се стори от „скучна“ до „твърде сложна“ – лингвистиката и семиотиката. Но това е един безкрайно умел писател – за настоящата статия прочетох книгата му за втори път от излизането ѝ на английски и се забавлявах дори повече от първия. Явно даже тази тема може да се окаже опасна за четене късно вечер, ако не искаш да събудиш със смеха си спящия до теб.

Миналата седмица в „Тоест“ Зорница Христова писа за „Мъжът, който уби Ролан Барт“. И сега оставаме на подобна вълна – романът започва с камионетка, която удря френския литературен теоретик. В книгата на Бине автомобилът е управляван от човек с интересен акцент. Какъв ли е – испански, руски, бразилски? „Р“-то му е твърдо, не от средата на небцето… Това е само първият българин, който ще се появи в романа.

Проблемът е, че инцидентът не изглежда случаен – все пак Барт току-що е обядвал с Митеран, тогава все още кандидат-президент. Скоро след смъртта на известния семиотик в болницата става ясно, че са му откраднати документи, свързани с тайнствена седма функция на езика, която дава на говорещия пълна власт. По случая е назначен инспектор Жак Баяр. Той иска да прилича на друг герой от криминални романи – инспектор Мегре на Жорж Сименон, но за целта май му липсва неговото хладно спокойствие. Щом отива в няколко университета, за да се опита да разбере с какво, за бога, се е занимавал Барт, той бързо открива, че иска да фрасне в лицето всеки студент и преподавател, който се пробва да му обясни. Без един: Симон Херцог, който има остър ум, но е и достатъчно здраво стъпил на земята.

Така детективът се сдобива със своята дясна ръка – находчив помощник, въвлечен в историята случайно. Дуото се впуска във въртележка, през която преминават десетки епизодични и по-важни персонажи. Бине иронично рисува интелектуалните кръгове по такъв начин, че ще допадне и на тези, които се чувстват в свои води в семиотиката, и на другите, които повече припознават сърбежа на ръцете на Баяр. За автора нищо в полето на семиотиката не е свято – срещаме се с голия Фуко, който развива теории за сексуалността на фона на хор почти като от древногръцка трагедия, викайки „Да! Да!“ в екстаз. Точно когато книгата започва силно да напомня „Името на розата“, персонажът на Умберто Еко се въвежда като брадатия човек, върху когото хипар се изпикава в бар. Някои от другите персонажи са Юлия Кръстева, Филип Солерс, Жак Дерида, Микеланджело Антониони, Моника Вити и десетки напушени студенти из градчета във Франция, Италия и САЩ, където се развива сюжетът.

Книгата обаче е повече от повърхностна шега. В тези близо 500 страници успяваш да се запалиш поне по една-две лингвистични теории, но има и толкова брилянтни дебати по теми като „барок и класика“, че почти забравяш криминалния сюжет заради уликите в аргументацията на спорещите. Авторът знае как да бъде смешен, без хуморът му да е плосък – но и без да демонстрира прекалено интелекта си. По-често вмята различни забележки, от които личи как сече бръсначът на заключенията му („единственият ѝ избор е да наблегне още повече върху патоса с доза лиричност, ако е възможно, но все пак не прекалява, защото знае, че всякаква форма на политизирана лиричност рискува да прозвучи като вероучение“). В един момент дори прави нагледна демонстрация на разликата между интелектуалното ала-бала, което може да звучи привлекателно, и истинската „строгост и смиреност, за да се извади на бял свят умственият хаос на събеседника му мегаломан“. За всичко това помага и майсторският стил на Бине, който – в типично постмодернистки жест – никога не забравя, че пише роман. Ето как се описва съдбата на едно от копията с информация за седмата функция на езика:

Но след като е издърпан на брега, той отваря дланта си и установява, че листът се е превърнал в безформена каша и написаното е изтрито, защото Барт е писал с перодръжка. И понеже не сме в „От местопрестъплението“, няма как текстът да бъде изкаран обратно наяве, няма вълшебен скенер, нито ултравиолетова светлина, документът е безвъзвратно изгубен.

Разбира се, това, което разделя „добрите“ от „лошите“ в книгата, е, че едните искат да предотвратят документа да попадне в ръцете на корпорации и политици, а другите искат именно да го използват за власт.

Бине обожава да рисува хора с едри щрихи, които успяват да предадат целия им характер. И е най-добър, когато го прави при струпвания на персонажи – студентските партита, дебатите пред публика, стаите, в които има повече от двама говорещи. Тогава книгата се превръща почти в шеметна пиеса, в която името на говорещия стои над репликата му, за да се ориентираш в скоростта, с която си разменят остроумия. Друг път пък героите мислят това, което може би си помисля и читателят в отговор на някоя не съвсем разбираема реплика:

Фуко се качва от мазето заедно с Елен Сиксу, грабва едно малибу с портокал и изчезва към горните етажи. Юдит се възползва от това и цитира Фуко: „Речта не е животът, времето ѝ не е нашето време.“ Баяр се съгласява. Момчета се струпват около Корделия и приятелките ѝ, които изглеждат много популярни. Юдит цитира Лакан, който някъде казал: „Името е времето на предмета.“ Баяр се пита дали също така не може да се каже „времето е името на предмета“ или пък „времето е предметът на името“, или дори „предметът е името на времето“, или още „предметът е времето на името“, или просто „името е предметът на времето“, но си взима още една бира, дръпва си от въртящия се джойнт и изразява неподправените си чувства: „Но нали имате право да гласувате, да се развеждате и да правите аборт!“

Дори с всичко това – с двойките българи, въоръжени с чадъри, и двойките японци, които се появяват като спасители; с безумните секс сцени; с пътуванията през градове, персонажи, контексти – книгата никога не се превръща в хаос. Точно когато си помисляш, че някой страничен сюжет ти е по-интересен от основния, се разкрива, че на това е трябвало да обръщаш внимание през цялото време. Точно когато си казваш, че нещо звучи малко клиширано като за криминална история, персонаж в книгата коментира същото с горчивина в гласа. Всичко се разкрива в стъпка, която понякога е танцувална и лека, друг път – задъхана в преследване. И страниците наистина хвърчат.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

По буквите: Панчева, Личева и Янакиева, Клер, Аристарко

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-w2-2022/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Теория на литературата. Новият век“

автори Евгения Панчева, Амелия Личева, Миряна Янакиева, София: изд. „Колибри“, 2021

Представям си няколко мои приятели – съдия, художник, лекар, ИТ специалист, биолог, режисьор, учител, психотерапевт, журналист. Представям си също своите родители и своята дъщеря, студентка в първи курс по социология. Представям си, че съм пред тях и искам да им обясня за какво би могла да им послужи литературната теория.

И си давам сметка колко е трудно – защото последният им сблъсък с литературознанието може да е бил на кандидатстудентския им изпит (в случая с дъщеря ми – на матурата). А изпитите са място на несвобода, място, където мисълта ти е санкционирана от някаква висша инстанция. Тази несвобода се просмуква и в литературното образование, чиято цел е често подменена (с въпросния изпит), чийто език е бюрократизиран, неискрен. Моите приятели обичат да четат и биха бранили любимите си книги от този език.

Преди доста години аз също бях студентка в първи курс – и смаяна открих, че литературознанието изобщо не е това. Че може да бъде любопитно, да се учи от другите области, да използва книгите, за да търси обяснения на света. И обратно, може да обогати другите области с въпроса за творчеството и въображението в тях. Психоанализа, етика, изследвания на медиите, изследвания на обществото, властта, пола, етноса, расата, историята, политиката – оказа се, че да говориш за книги значи да говориш за всичко това. За разлика от другите изкуства, литературата използва езика – същия език, на който коментираме и изследваме целия свят.

През 90-те у нас заниманията с литературна теория носеха опиянение: светът се е сринал, можем да го строим поновому – и да започнем откъм смисъла. Имаше, признавам, и усещане за игра – поне в моята 17-годишна глава. Тогава думата на деня беше „постмодерен“ – идеята за край на културния прогрес, съпътстващ уж настъпилия „край на историята“. Звучеше много успокоително за източноевропейци, свикнали все нещо да наваксват.

После дойдоха Виденовата зима, хиперинфлацията, мутренският преход. Не само думите меняха стойността си. После два самолета се блъснаха в кулите на Търговския център в Манхатън. Сега чета, че една от първите политически реакции в САЩ била „стига с този постмодернизъм“. С други думи, какво ще ми философствате, когато насреща има враг. Литературознанието и културологията въобще започнаха да изглеждат като нещо опасно – нещо, което внася сложност там, където трябва простота. Нещо, което пречи на действието.

От онзи 11 септември минаха над 20 години. Това с простотата… не се оказа толкова просто. Днес търсим начини да си обясним света, който все по-малко разбираме. И не е лошо да погледнем какво става с теорията, която не е спряла да се развива от това, че с лека ръка е била маргинализирана.

Чета „Теория на литературата. Новият век“ на Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева. Не като студентка, която трябва да научи кой какво е казал. А като възрастен човек, който има нужда някой да му подскаже в кои четива би могъл да намери ако не отговор, то събеседник, посветил години на въпросите, които го тревожат.

Какво става с ума ми, когато непрекъснато използвам интернет като негов придатък? Защо не мога да се концентрирам в това, което чета? Променил ли се е човекът – и как? Как влияе литературата на споровете ни за климата? За какво говорим, когато говорим за природа? Защо някои групи хора се обиждат от класически произведения – и трябва ли да се прави нещо по този въпрос? Ако пиша за травмата си, само преживелите същата травма ли ще ме разберат? Какво изобщо значи някой да те разбере? Защо имам нужда да разказвам и как помага това? По какъв начин съм подвластен на своите афекти – и мога ли да се наблюдавам, докато чета, за да разбера нещо повече за техния механизъм?
Как можем да говорим с мъртвите, докато четем написаните от тях думи?

Спирам дотук. Вторият том на „Теория на литературата“ (първият, с подзаглавие „От Платон до постмодернизма“, беше публикуван през 2005 г. от същото издателство) не дава отговор на всички тези въпроси, и слава богу. Това би означавало да лъже – да изкриви търсенето и спора до половин изречение „истина“. Вместо това книгата е полезен пътеводител към други книги, които – ако наистина ни интересува – бихме могли да потърсим. В многотията на съвременния книжен пазар, включително и на научна литература, това е много ценно. И да, не е проста работа, но простите решения обикновено се оказват фалшиви.

„Мъжът, който уби Ролан Барт“

автор Тома Клер, превод от френски Радостин Желев, София: изд. „Алтера“, 2021

„Мъжът, който уби Ролан Барт“ е сборник разкази, изграден като концептуалните албуми в музиката.
Ако посегнете към книгата като почитател на „Фрагменти на любовния дискурс“ или на „Дневник на скръбта“, пригответе се да приемете първия разказ като лична обида. Приапиският поток на съзнанието на героя, случаен шофьор на кола от фирма за химическо чистене, случайно блъснал големия френски мислител, няма нищо общо с всичко това. Вътрешно родство, съизмеримост, умисъл, смисъл – няма такова нещо в смъртта. Освен ако не броим тоталната разкаченост между единия и другия вид живеене като някакво предопределение.

Но казах „концептуален албум“ – всеки разказ е вариация по темата „човекът, който уби еди-кого си“, а вариациите са много различни. Едно тъмно „вариете“, както подсказва авторът – а „вариете“ значи „разнообразие“. Стилистиката на всяка история за убийство е друга – понякога обагрена от личността на жертвата, понякога брутално несъизмерима (Анна Политковская). Ироничният, обигран читател би сравнил това стилистично ветрило с Пруст или с Реймон Кьоно – или дори с „К като всичко“ на Яна Букова, където всеки от разказите е нещо като трибют към любим къс литература. Постмодерният читател – ако трябва да се върна към предишната рецензия – би изпитал удоволствие от умението си да надскочи заложените в текста афекти и да се наслади на писателското (и преводаческото!) майсторство, на чистата езикова игра. А тук има много поводи за наслада, например разказът на Кунанан (убиеца на Версаче), който говори два езика: външен (изискан и любезен) и вътрешен (брутален, агресивен, убог) – и то паралелно; докато изрича думата, скобите вече са пробили плътта ѝ. Или пък преплетените нишки в разказите за Линкълн и за Пазолини. Има дори разказ в стихове.

И все пак ми се струва, че този обигран читател ще загуби, ако не се поддаде на първия си инстинкт да чете разказите от гледна точка на доброто и злото. Наивният, емоционален прочит ще му демонстрира нещо интересно за самия него – а именно различните лица на собственото му възмущение, неговата нееднородност. Никой от героите не подканва към идентификация, но в готовността ни да съдим се прокрадват нюанси – тук повече гняв, тук известно разбиране, може би жал, там безпомощно разперване на ръце пред троглодитската логика на мутрата, оттатък пък известно съчувствие. (Дали съчувстваме на убийците с идеология? На образованите? На водилите тежък живот? На неспособните да бъдат други?) Можем да изследваме себе си. Усилва ли се гневът ни, ако убиецът живее в разкош? И т.н.

Последният разказ – „Човекът, който уби моя дядо“, е може би единственият, който предизвиква милост – ще видите сами защо. И този контраст потвърждава предположението ми, че рафинираният прочит не е достатъчен. Под него (в скоби, като в разказа за Версаче) тихо или не толкова тихо псува гневът. А с този вътрешен, тихо псуващ съдия у себе си (по-близък до Линч, отколкото до Нилс Кристи) има смисъл да си поговорим. Белким и той научи нещо.

Специални поздравления за преводача Радостин Желев, включително и за интересния, задълбочен предговор.

„Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“

автор Даниеле Аристарко, илюстрации Марко Сома, превод от италиански Паулина Мичева, София: изд. „Колибри“, 2021

Марко Сома е отличен илюстратор с убедително въображение и държеливо чувство за хумор, което не се проваля в усилието да разкажеш комичното подробно. Детайлен, без да е досаден, изненадващ, без да оригиналничи, той рисува красиво, но не и декоративно – въпреки младостта си леко напомня на Олга и Борис Дугини например. Неговата „Кралицата на жабите“ (автор Далиде Кали) неслучайно е издадена на десетина езика. Илюстрациите му са като обвити с хладен пролетен въздух – прибрани в контурите си, но общителни и оживени.

Такива са и в „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“ – една от многото версии на „Данте за начинаещи“, с които изобилства италианското книгоиздаване. Особено напоследък, покрай годишнината на великия поет. Дори преди три години в книжарничката към музея на Данте в Равена човек можеше да избере измежду много версии на „Адът за деца“. Това е, разбира се, нормално в западноевропейското и американското книгоиздаване, където детските адаптации на класиката за възрастни са норма, а не изключение. В този смисъл решението на Марко Сома да представи персонажите с животински лица (самият Данте е може би афганска хрътка?) не е никак радикално, а по-скоро забавно, разточително, покана да се отпуснеш и да погледнеш текста с удоволствие.

На нашия пазар обаче малко подмамва. Българският читател е свикнал да смята илюстрованите книги за детски и се боя, че би преценил изданието като подходящо за деца в начална училищна възраст – а точно за тях ми се струва, че тонът на Даниеле Аристарко ще им бъде чужд. Разказът от първо лице за деветгодишно дете, което с трепет мечтае да се докосне до „Божествена комедия“, сваля я от библиотеката тайно, прочита няколко думи и веднага трябва да спре, за да осмисли книгата… ще звучи просто неискрено. Дори случаят да е точно такъв. Оттам насетне разказът започва един сам по себе си много симпатичен анализ на Дантевата творба – защо е „комедия“, кога е започнала да се нарича „божествена“, кое какво символизира… но честно казано, в текста непрекъснато се усеща възрастният писател, а не уж деветгодишната му версия.

Това, разбира се, не пречи да се снабдите с книгата – „Божествена комедия“ се учи в осми клас и един красив и лежерен „вход“ към нея няма да е излишен на гимназиста вкъщи. Може също да си я вземете като красив предмет на изкуството – за самите вас, или като повод за разговор – какво друго може да се прави с класиката, ако държим на нея, освен да я преподаваме в час? За още идеи може да видите как Роберто Бенини рецитира Данте на площада във Флоренция:

Или ако наистина имате тийнейджър вкъщи, да му пуснете тази рап версия на „Божествена комедия“:

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

На второ четене: „Аз | ОСТАВА“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-az-ostava/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Аз | ОСТАВА“

от Георги Гаврилов, Мария Куманова и Наталия Иванова, изд. Scribens, 2019

Длъжен съм да предупредя още в началото, че имам пристрастия и откровено харесвам група „Остава“, фен съм ѝ, фен съм и на авторите на тази книга. Предупреждавам, че този текст е и личен.

А това е книга, създадена с грижа, внимание и желание за изчерпателност. Самият том като обект и полиграфия също е впечатляващ с обема и качеството си. Това не е обичайна биография на музиканти, а е пъзел от разговори, снимки, текстове на песни и думи от хора, близки на групата. Чете се като интересен и интимен роман за България, София, Габрово и Казанлък от 70-те години на миналия век до днес. От детството им и първите касетки до първите концерти и поредица от премествания в квартири и общежития, за да се стигне до това, което са днес. Едни от най-обичаните български музиканти.

 

© Георги Грънчаров от блога за книги „Библиотеката“

Книгата е част от Scribens Acoustic, поредица от книги на музикална тематика. Наскоро от нея излезе книга за група P.I.F. Много се радвам на тази инициатива. Когато бях в шести клас, излязоха трите тома на „Изборът на Рупи“, страхотната за времето си музикална енциклопедия на Йордан Рупчев. Ценно е, че такава традиция се продължава с отделни книги за различни състави и с публикация на непознатото им досега творчество, както е в случая с издадената наскоро „Непрочетено“ от Димитър Воев, лидера на „Нова генерация“.

Когато разбрах, че „Аз | ОСТАВА“ вече е налична в „Хралупата“, отидох и си я купих. Прочетох я бързо. Мисля, че е първата толкова хубава биографична книга за българска група. Отделно от това – последните двайсетина страници са едно от най-смешните неща, които съм чел от много време насам.

Първото, което прави впечатление, е, че разговорите с членовете на групата изобщо не са като беззъбите, скучни и банални интервюта в телевизионни токшоута. Ако някога сте се чудили например откъде идва името на бандата, ще получите отговор от Георги Георгиев, основател и китарист на групата:

… покрай казармата се движех в компания на колоритни художници от гимназията в Казанлък, които слушаха яка музика и правеха купони, които ми оставиха спомени за едни безметежно хубави вечери. На едно такова събиране единият от тях, Мирчо, каза: „Сега ще ви разкажа, пичове, най-флойдовския виц:

„Върви един човек през пустинята, гладен, жаден, чака оазис, вече не издържа. И гледа табела „Остава – 3 км“, после „Остава – 2 км“, „Остава – 1 км“ и чака следващата табела, за да зърне най-сетне оазиса, вече няма никакви сили – пълзи, лази… Стига най-накрая до следващата табела, поглежда я и на нея пише: „Добре дошли в Остава!“. И пак пустиня.“

Ако поне една тяхна песен ви е харесала, прочетете и тази книга. През септември т.г. „Остава“ ще отбележат 30 години от основаването си. Във време на разпад, скандали и раздели, нещо, което е устояло и устоява, и не е фейк, дава кураж и надежда.

 

© Георги Грънчаров от блога за книги „Библиотеката“

Преди десетина години журналистът Даниел Ненчев пръв излезе с идеята за биографична книга за „Остава“. Даниел не успя да я осъществи, но тогава по негова молба написах една страница, която впоследствие беше включена в настоящата книга:

„Ходил съм на поне 150 техни концерта. Това не ми се е случвало с никоя друга група. Бих искал да е така и с „Нова генерация“, но няма как, малък съм бил дори за един техен концерт. В главата ми изникват прекалено много случки и спомени, свързани с „Остава“. Сега се сещам например, че една нощ след саундчек (идвах максимално рано, за да чуя и него) в несъществуващия вече клуб „Бекстейдж“ едно момиче ме попита дали не съм Дани, барабанистът. Благодарих и казах, че не мога никакъв ритъм да държа на барабаните, и се засмяхме заедно.

Трудно ми е да пиша за нещо, което е такава част от живота и паметта ми, но ще се опитам. Защото трябва непрекъснато да се говори за нещата, които ни обгръщат неусетно и по невидим начин заемат централно място в дните ни. Или поне в слушалките ни.

Преди точно 25 години „Пинг-понг“, първият им албум, ме шокира. Не очаквах, че може да има толкова британска и алтернативна група в България. Те не копираха, а бяха себе си. В песните имаше оригиналност, бунт, финес, смях, ирония и смисъл. Започнах да ходя на техни концерти в също вече несъществуващата Сцена за авторска музика „О!Шипка“ (там беше и премиерата на първата ми книга). Пишех във фен клуба в Dir.bg. Запознах се с толкова много хора покрай слушането на „Остава“, включително и със самите музиканти.

В гимназията аз и още няколко приятели, включително Иван (Шейкърмейкър) – един от най-близките на групата хора, даже си направихме банда, казваше се Homesick. Аз бях почти посредствен, но за сметка на това ентусиазиран и нахъсан. Имахме и няколко концерта, на които Свилен и Жоро се включваха да свирят и пеят с нас. Беше повече от готино.

Всеки път, като ги гледам на живо, не спирам да танцувам, да подскачам, да припявам и да крещя в продължение на два часа, и така отново и отново. Мога да викам най-силно от всички в клуба по време и след края на песента – готов съм да го докажа на всеки.

Танцувал съм и на сцената до тях. Вземал съм за сувенир листовете с изписаната подредба на песните, които ще свирят. Падал съм от стол, върху който се бях качил, за да ги виждам по-добре от дъното на клуба (после имах грамадна цицина). Ходил съм на техни участия и с десетки приятели, и напълно сам. Бил съм ужасно тъжен, щастлив, влюбен или уморен и съм си тръгвал щастлив, спокоен или способен да заспя. Тяхната музика е била саундтрак на денонощието ми.

Слушал съм „Ще дойдеш ли с мен“, а и въобще всичките им песни къде ли не. На плажа, в морето, по тавани, на рождени дни, в самолет, на „София: Поетики“, по време на секс, преди концерт на Placebo, в „Бекстейдж“, в „Строежа“, в зала „Христо Ботев“. Пускал съм тяхна музика на големи новогодишни партита и на сватба във Военния клуб. Слушал съм ги с французи, англичани, германци, американци и унгарци. Радвах се, когато разнообразяваха изпълненията на живо на „Ще дойдеш ли с мен“, когато Гурко от „Анимационерите“ се включваше или когато Свилен започна да вкарва части от Music на Мадона и There Is a Light That Never Goes Out на The Smiths, преди „да изпие бавно топлия ден“.

Забелязал съм как на всеки три-четири години публиката им се сменя почти напълно. Наистина, колко много хора отпреди десет години заработиха сериозно, емигрираха, отидоха да учат в чужбина, омръзна им или просто се промениха. През годините и групата се промени. Не само с липсата на стари членове или наличието на нови. Слушал съм я във всички състави. Не знам какво ще стане с „Остава“ занапред. Обаче съм сигурен, че това, което са направили досега, ще остане.“

И действително тези прекрасни музиканти използват таланта си щедро и достойно, по предназначение. Благодаря им за това и се надявам да са все така изключително заразителен пример за естетическа и морална устойчивост.

Убеден съм, че без тях аз не бих бил същият. И книгата ми припомни това.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

Нели Закс – вестителката на утехата. Разговор с Любомир Илиев

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/lyubomir-iliev-interview-nelly-sachs/

В края на миналата година Издателство за поезия „ДА“ публикува сборника „Смъртта още празнува живота“ с избрани стихове на германската поетеса Нели Закс. По този повод с нейния преводач на български Любомир Илиев разговаря Зорница Христова.


В интервюто си за „Култура“ казваш, че Целан не e „от твоята вакса“ и затова не би го превеждал. Какво в Нели Закс усети „свое“?

Въпросното интервю (което всъщност ме запозна с Марин Бодаков) е от 2006 г. и е логично оттогава нещо в представите ми за Паул Целан и Нели Закс да се е променило. Основното обаче остава: двамата са духовни сродници, изпитват на собствения си гръб ужасите на Холокоста и са най-ярките изобличители на „дванайсетте кафяви години“ в поезията. Но и съществено се различават.

Докато у Целан надделява отчаянието, с течение на времето прераснало в параноя (казвал ми го е синът му Ерик, на когото няма как да не вярвам, включително защото е изумително точно копие на баща си!), поезията на Нели Закс, без в никакъв случай да е оптимистична или жизнеутвърждаваща, гледа напред. Колкото и да прелива от страдания и жертви, тази поезия в никакъв случай не е неврастенична – тя не позволява на отчаянието да се превърне в отрицание. За Закс нещата никога не се свеждат до користно самодоволство, у нея липсва и каквото и да било желание за възмездие, макар че обстоятелствата биха я оправдали. Напротив, тя настойчиво призовава „преследваните да не станат преследвачи“. Занимава я друго, далеч по-съществено: как да постъпим с човека, забравил човешкото у себе си, какво да правим с ръцете, създадени за щедрост, а използвани като инструмент за убийство.

Самият аз се прекланям пред Паул Целан, но не крия, че Нели Закс ми е по-близка. А и за разлика от Целан, за когото у нас се знае далеч повече благодарение на многото опити за превод (някои доста добри, други – не съвсем, трети – направо катастрофални), името на Нели Закс – тя също е превеждана, но по-рядко, и поезията ѝ така и не успява да остави съществена следа на българска почва – е известно предимно на статистиците, водещи на отчет лауреатите на Нобелова награда за литература (тя я получава през 1966 г.). Това също натежа в решението ми да я преведа на български.

Смяташ ли, че това я прави по-общочовешка, по-преводима за непреживелите травма?

Несъмнено. И я прави далеч по-малко енигматична, отколкото изглежда на пръв поглед. Да вземем само мотива на всемирното бягство в поезията ѝ: трагическият герой на Нели Закс е едновременно и жертва, и пророк, но пророкът у нея не е някаква изключителна личност. Всеки бежанец е пророк, а всеки човек и на Земята, и във Вселената, е бежанец. Така в поезията на Нели Закс се трансформира библейското изгонване от Рая. Раят е родината, а родината е рай. И това не се поддава на промяна, където и да се намира човек – неслучайно думата „копнеж“ е сред най-често срещаните в стихотворенията ѝ. Това прави нейната поезия особено актуална в наши дни. Бягството е безкрайно и заразително, понеже никой не иска да се вслуша в бежанците – човешкото ухо, уви, е „обрасло с коприва“.

Прочее, най-синтезирано го е казал Ингвар Андершон в словото си при връчването ѝ на Нобеловата литературна награда: „Нели Закс е вестителка на утехата, насочена към всички онези, които изпитват отчаяние от превратностите на човешката съдба.“

И все пак ми е интересно и обратното на общочовешкото, това, което е собствено еврейско и насочено главно към „своите“. Които току-що са преживели колективна травма. Опитвам се да си представя такава поезия след Батак, да речем, предупреждаваща своите да не станат преследвачи. Дали си полюбопитствал как я четат в Израел?

В Израел я ценят много високо. Нещо повече (знам го от първа ръка): когато в началото на 1967 г. Гюнтер Грас иска да посети Израел, негодуванието там е голямо – пропастта между двете страни е още твърде дълбока. Затова и му отказват официално. Намесва се Нели Закс, която пише писмо до Кнесета именно в смисъла на помирението; в крайна сметка Грас заминава за Израел със съгласието на Кнесета.

А това „преследваните да не станат преследвачи“ как се чете?

В същия смисъл: да не забравяме миналото, но да гледаме напред и заедно да изграждаме бъдещето, вместо да прилагаме първобитното правило „око за око, зъб за зъб“.

Да, имах предвид дали има хора, които го съпоставят с военната политика на Израел.

Не съм срещал подобни съпоставки. Но когато през 2012 г. Грас написа стихотворението си „Това, което трябва да се каже“, в което описва Израел като заплаха за световния мир, се надигна старата вълна от негодувание. Не помогнаха уверенията на Грас, че има предвид само правителството на Нетаняху, че не иска нищо друго, освен Израел да живее в мир със съседите си – писателят беше обявен за „персона нон грата“. Е, след година почина, така че забраната да влиза в Израел не бе осъществена на практика.

А всъщност Гюнтер Грас и Нели Закс приятели ли бяха? Много се впечатлих от твоя разказ как той те е запознал с нейната поезия – „и това, което не разбирам, е голямо“.

Онова, което ми е казвал Грас, е напълно достоверно и всъщност една от причините дълго да не смея да я пипна (докато не се намериха Марин и Силвия [Чолева от Издателство за поезия „Да“ – б.р.]…). Но на въпроса ти: Нели Закс не е имала никакви приятели, поне не в обичайния смисъл на думата. За приятелка, доста по-възрастна от нея, смята само Селма Лагерльоф, която така и не вижда след над три десетилетия кореспонденция (Лагерльоф умира месеци преди пристигането на Закс в Швеция). Вглъбена до саможивост, тя изобщо няма отношение към съвременната ѝ литература. За събрат по дух и съдба смята – с основание – Паул Целан, дори го посещава в Париж, но в характерите на двамата явно има непреодолими различия: той гледа назад, тя – напред. Колкото до Грас, поне на две места пътищата им се преплитат. За второто ти казах – застъпничеството на Закс пред Кнесета, довело до разрешението Грас да посети Израел. Първото също е любопитно: като виден член на легендарната „Група 47“, Грас несъмнено има принос през 1967 г. тази група да направи своето „изнесено“ заседание не някъде в Германия, а в Стокхолм в чест на Нели Закс. Не знам подробности, не знам дори дали е присъствала. Малко по-късно групата се разпада.

Всъщност общуването и с Целан, и със Селма Лагерльоф е кореспондентско. А какво според теб я свързва с Лагерльоф, виждаш ли връзка между поезията ѝ и „Сага за Йоста Берлинг“ например? Наскоро у нас излезе „Коларят на смъртта“ – но цялата концепция ми се струва тотално различна. Греша ли?

Не съм чел „Коларят на смъртта“, но си представи уединено живеещото берлинско момиче и наплашената млада жена, която – прехласната именно по „Йоста Берлинг“ – има нужда да сподели с някого мислите си. Признавам, че и при най-дълбоко взиране не откривам литературни влияния от Лагерльоф върху творчеството на Закс (впрочем колкото до първите ѝ стихотворения, посветени на природата, цветенцата, тревичките и т.н., на зряла възраст тя дълго не ще да признае авторството им). Закс вижда в Лагерльоф почти единствената възможност за човешко общуване.

Връщам се към Грас: и от малкото казано от мен за него личи недвусмислено, че високо я ценеше и безкрайно я уважаваше.

С какво помогна четенето на Мартин Бубер за превода ти?

Би било несериозно да претендирам за дълбоки познания за Мартин Бубер, то не би отговаряло и на истината. Но след прочита на стихотворенията на Закс и тяхното тълкуване от именити специалисти ми стана ясно, че без навлизане в хасидизма много неща ще си останат непонятни за мен. Не че разбрах всичко от разсъжденията му, но те наистина ми помогнаха да разшифровам пасажи и цели стихотворения на Закс, които до този момент ми бяха истинска загадка и отчаяно си блъсках главата да ги разтълкувам. А незаобиколим фактор в хасидизма е именно Мартин Бубер, който силно влияе върху израстването на Закс като поетеса. Защото Бубер е известен преди всичко със своята философия на диалога, определяна още като форма на религиозен екзистенциализъм. Тъкмо идеята за диалог е ключова в поезията на Нели Закс.

А според теб възможно ли е такова нещо като колективен диалог – защото у Закс пеят хорове.

Закс следва доста отблизо учението на Бубер, а поне според него явно е възможно: неговата философия на диалога разграничава между отношенията Аз–Ти и Аз–То. Първото е отношението между две личности, второто – между личността и всичко, което е извън нея: света, вещите и др. Това, разбира се, не създава буквална представа за „колективен диалог“, но в творчеството на Закс именно въображаемите хорове я съдържат в себе си.

Има ли нещо в българската литературна традиция, с което може да се свърже този тип диалог? В чий български език чувстваше опора?

Ето тук вече окончателно ще се изложа: поради сравнително слабото познаване на българската литература трябва доста да се поровя, за да ти отговоря. Доколкото хасидизмът е част от мистицизма, ми се ще да спомена Дънов може би – но това по отношение на Бубер, за когото всичко опира до личната връзка с Бог. А иначе, по отношение на Нели Закс, и двамата със Силвия провидяхме – независимо един от друг! – мотиви, срещани у Илко Димитров например.

Финален въпрос – имам два екземпляра от „Смъртта още празнува живота“, искам да подаря единия на приятел тук, в България. На какъв човек ще ми препоръчаш да я дам?

На човек, който е съгласен голямата поезия да го стисне трайно за гърлото.

Заглавна снимка: © Ирен Крумова

Източник

По буквите: Мишел Сер, Лидия Гинзбург, Нели Закс

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-serres-ginzburg-sachs/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Палечка“ от Мишел Сер

превод от френски Рада Шарланджиева, София: изд. СОНМ, 2021

Купете си тази книга, прочетете я, а след това спорете на воля с нея – тя е написана през 2012 г. и неин обект е човекът, формиран от достъпното знание в мрежата, по-точно младият човек, свикнал да стига до информацията благодарение на сръчните си палци и екрана на телефона си. От тези палци идва и обобщаващото Палечко, Палечка.

Мишел Сер поставя дигиталната революция като определящата промяна на нашето време, съизмерима само с изобретяването на писмеността и после с изобретяването на печатната преса. Той далеч не е сам в това свое мнение – в „Шок от настоящето“ например Дъглас Рушкоф твърди, че дигиталната революция е увредила самата ни способност да възприемаме информацията линеарно. И у нас нищим тази тема отдавна – конференцията „Четенето в епохата на медии, компютри и интернет“ беше още през миналия век. Всъщност тази тревожност – какво става с ума ни в новите времена – отдавна не е академична, тя е видима за всеки, който на петата страница на книга усеща импулса да кръстоса четивото си с нещо съвсем различно. Така, както би го направил в интернет.

Тези самонаблюдения не са лесни, далеч по-лесно е да представиш „шока от настоящето“ като поколенчески разрив. Особено в класната стая, в университетската аула, където студентите шумят, не внимават, движат се… или просто не идват на лекции. Това често предизвиква гняв и сарказъм, дава повод за мрачни прогнози за бъдещето на въпросното поколение на трудовия пазар, сякаш ако не шумяха, всичко щеше да е наред.

Мишел Сер пише „Палечка“ от гледната точка на възрастен университетски преподавател. Да, един от големите съвременни френски мислители, от когото се е учил примерно Бруно Латур. Да, автор на „Петте сетива“ (излизала у нас в превод на Георги Цанков) и на „Атлас“, книга за променената география на съвременността (в превод на Нина Венова). Но и учител, който обича студентите си и иска да ги разбере. В тази книга той застава на тяхна страна. Какво значи „знание“ в епохата на търсачките? Преди Гутенберг един учен е трябвало да запамети целия Аристотел; след него – само мястото на книгите му в библиотеката. А днес? Разбира се, че ще шават в час, имат нужда да държат кормилото на собствения си процес на учене, не да бъдат неподвижни пасажери.

Под привидната грижа за студентите Сер усеща паника от загубата на контрол. Знанието е власт, а новите Палечки придобиват знанията си по пътища, непознати за техните преподаватели. Мишел Сер не просто се радва на това, а призовава университета също да се промени. Например да разчупи йерархията на дисциплините, да разбърка кабинетите, за да може уж случайните връзки между физиката и литературата, между биологията и музиката да доведат до истински ново знание.

Със сигурност може да се спори с книга, обърната към бъдещето и писана преди девет години. Мишел Сер умира през 2019 г., точно преди пандемията да постави ребром въпроса докъде може да демократизираме например медицинското знание – и кога това става опасно. Много бих искала да го попитам и къде е идеята за истина в новото знание, как боравим с това понятие – и какво ще правим без него.

По-важно е обаче да го чуя, да чуя призива за вслушване, включително в ропота на страдащите на паркинга пред болницата, в безпокойството на въртящите се на чиновете си Палечки. И да чуя топлотата, с която говори за тях. Сама по себе си тази топлота е страхотен урок – за всеки, който неволно заема учителска поза и мисли, че има на какво да научи „младите“. Ако един от най-известните епистемолози във Франция може да се смири и вслуша, вероятно и ние има какво да научим от Палечките около нас.

„Записки на блокадния човек“ от Лидия Гинзбург

превод от руски Здравка Петрова, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Ен на Лидия Гинзбург също е обобщаващ образ, образът на блокадния човек; но този образ е описан отвътре, защото Гинзбург също преживява блокадата на Ленинград. Палците на Ен – с които притиска брадвата към вкочанения остатък от ръката, за да нацепи дърва – са и нейните палци. Отвътре е описана тежката колиба от завивки, изпод която те е страх да изпълзиш на студа; потискащият хаос в стаята, когато вечерта не си имал сили за друго; отвътре е описан погледът, когато дръзнеш да се изкъпеш и няма как да избегнеш срещата с тялото си – „човекът се взираше в него със злобно любопитство, надвило желанието да не знаеш“. Тялото на дистрофията, от която – чета в биографията – си отива и майката на авторката.

Но времето на книгата е пролетта след страшната зима на 1941-ва; блокадата продължава, но времето е омекнало, ледът по релсите се е стопил и трамваите тръгват; гладът продължава, но тук-таме има зелении, на черно можеш да намериш дори боровинки. Изпод немислимото се подават – колебая се дали да го напиша – кълнове нормалност. Известна актриса си е ушила рокля… срещу няколко дажби хляб. В редакцията на радиото текат разговори – и дори да се говори за глад, за мъка, в тях отекват познатите човешки инстинкти за себеутвърждаване. Малките привилегии в дажбата не значат само, че няма да умреш, а и че повече те ценят като творец; дребните нюанси в изказа показват кой си и откъде си.

Впрочем това се усеща дори на опашката за дневните 125 грама хляб. Гинзбург е изключителен майстор в разчитането на социалните кодове в най-баналния наглед разговор – тя чете хората толкова прозорливо и внимателно, че разменените реплики изведнъж придобиват силата на голямата драматургия, представяш си ги на сцена, с нейните коментари в ухото си. И изключителна писателка, с фантастичен усет за езика, чувствително и вещо предаден от голямата преводачка Здравка Петрова. Два детайла – допирът на изящното, извито краче на кресло, което хвърляш в печката (и би искал да е на трески, за да не ти напомня какво е било); топлият ветрец край реката, когато едвам си се дотътрил да изхвърлиш кофата нечистотии, а свежият пролетен въздух изведнъж ти напомня за село и плодни дръвчета. И трети, разбира се – болезнената, подигравателна сякаш красота на Ленинград, на старите петербургски сгради, сред които се разиграва всичко това.

Нищо чудно – Лидия Гинзбург не е коя да е, тя е от „младите формалисти“. С други думи, от учениците на прочутия литературоведски кръг ОПОЯЗ (Общество изучения поэтического языка) от 20-те години, знаменит в историята на литературознанието и езикознанието. Ученичка е на Борис Айхенбаум, толстовед, един от ключовите участници в кръга – този, който всъщност формулира общото между тях в „Теория на формалния метод“.

Гинзбург познава Шкловски, Тинянов, Ахматова, Маяковски, Надежда Манделщам, пише по-късно спомени за тях. Всъщност през годините е позната най-вече като литературовед, автор на „За лириката“, издавана и у нас. В нея тя казва, че изкуството е опитът на един, в който мнозина трябва да намерят и разберат себе си. „Записки на блокадния човек“ е писана много по-късно, не непосредствено след войната, а в самия край на почти 90-годишния живот на Гинзбург – излиза от 1984 до 1989 г. в списание „Нева“. И смисълът на книгата не е да бъде документално свидетелство за блокадата на Ленинград – такива за 40 години са излезли немалко, – а да бъде изследване на човешкото, незабележимо във всекидневието, но внезапно откроено като кълн на фона на блокадната зима.

Допълнете четивото с „Рапорт от обсадения град“ на Збигнев Херберт в изпълнение на Светлана Янчева.

„Смъртта още празнува живота“ от Нели Закс

преводач Любомир Илиев, София: Издателство за поезия „ДА“

Ако Гинзбург описва как след трагедията постепенно се възраждат човешкото, ежедневното, социалното в неговите най-осезаеми аспекти – разговорът, роклята, трамвайната линия, уж незабележимите делнични избори да повървиш или не, как точно да приготвиш нищожната дажба, то с поезията си Нели Закс поставя трагедията на своя народ, на избитите в нацистките лагери евреи, на огромната сцена на времето в космоса на мита.

Нели Закс е родена през 1891 г., но първите си истински стихотворения пише след Втората световна война. Животът ѝ започва спокойно, увлича се по немските романтици и почти не обръща внимание на водещия по онова време експресионизъм. Впечатлена от „Сага за Йоста Берлинг“, пише на Селма Лагерльоф и постепенно двете завързват приятелство, което ще се окаже спасително – след възхода на нацизма тъкмо Лагерльоф ще осигури емиграцията на Закс и майка ѝ в Швеция, когато почти цялото им семейство е избито, а заповедите за депортирането им са вече изготвени. Там, докато си изкарва прехраната с превод на немски стихотворения, Закс с потрес следи случващото се с нейния народ. И започва да пише – с неочаквана мощ.

Теодор Адорно може и да казва „да се пише поезия след Аушвиц е варварство“, но после се поправя – признава, че страдащият може да търси изказ така, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е не само крясък на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и унизен, поставен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка между тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е „земя и небо“. Инстинктивно понечвам да кажа „библейски“ – но разбира се, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от древните псалми.

И все пак това е безусловно съвременна поезия, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с когото я свързват приятелство и дълга кореспонденция. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла – те го изграждат бавно и постъпателно. От звезди, от прах, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове – на лъжливата смърт, посята в стените, на нива, в която пониква скръбта. Усещането е за гласове, които ехтят в огромно пространство, за древна трагедия, в която няма зрители. И точно като в раждането на трагедията ключов е не отделният глас, а хорът – хорът на мъртвите, хорът на спасените, които молят („покажете ни вашето слънце лека-полека“), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите („цветовете на утехата са твърде нискорасли“). Целият пейзаж е съставен от викове. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения завършват с тире, сякаш срязани преди края си.

Величественост в страданието, така е озаглавил послеслова си големият преводач Любомир Илиев. Повече за особените задачи в превода на Нели Закс очаквайте да прочетете скоро в интервю за „Тоест“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

На второ четене: „Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sunishtata-na-aynshtayn/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

превод от английски Светла Йосифова, изд. „Фабер“, 2017

„Много отдавна не съм се вълнувал така от роман“, споделя Салман Рушди на задната корица на тази книга. Авторът Алан Лайтман е американски физик и писател, преподавател в Масачузетския технологичен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика. „Сънищата на Айнщайн“ е роман, който говори по поетичен начин за теорията на относителността.

Книгата е изградена от отделни разкази – всеки е един отделен свят, в който времето се държи по необичаен начин. В няколко страници авторът ни казва основните правила за всяка нова територия и какво означава да бъдеш човек в нея. В един свят времето е кръг. В следващия – прекъсната линия. После пък времето има три измерения, също като пространството. А какво ако причината и следствието не са свързани помежду си – и следствието може да е преди причината? Някои от световете са свързани с теорията на относителността, доведена до крайност – например това, че времето тече по-бавно на по-голяма височина или при по-голяма скорост. Други са напълно фантастични. Наративът, който свързва отделните разкази, е самият Айнщайн, докато завършва теорията си – всъщност всеки от тези светове е един негов сън.

С други думи, „Сънищата на Айнщайн“ е нещо като „Невидимите градове“ – книгата, която Итало Калвино изгражда от свързани разкази, всеки от тях за един фантастичен свят. Романът на Лайтман съчетава с това и лирично отношение към физиката, което напомня на друг италиански автор – Карло Ровели (от него на български имаме страхотните „Седем кратки беседи по физика“, но засега не и безкрайно странната му и също толкова вълнуваща книга за времето).

Лайтман пише след Калвино, но преди Ровели – „Сънищата на Айнщайн“ излиза през 1992 г. и не само е била преведена на 30 езика, след като става бестселър, но и адаптирана за сцената. Подобни статистики не говорят прекалено ясно сами по себе си, но са интересни в контекста на роман, свързан с физични величини. Как е успял да докосне толкова много хора?

Разбира се, донякъде е заради магията на самото време като величина. Свикнали сме да го измерваме с часовници и да разчитаме, че е конкретно, обозримо. Както Айнщайн демонстрира обаче, времето е нещо далеч по-сложно, което всъщност може да се държи по различни начини. В един от световете на Лайтман времето се приема за така съвършено, че става доказателство за съществуването на Бог:

Светът, в който времето е абсолют, е свят на утеха. Защото докато действията на хората са непредсказуеми, ходът на времето е предсказуем. Докато в хората можем да се съмняваме, не можем да се съмняваме във времето.

Тази книга обаче с поетичния си език демонстрира силата на всяко „ако“, което е свързано и с теорията на относителността. И показва, че напротив, във времето можем да се съмняваме. Това пускане на въображението в по-закътаните гънки на теорията е като игра, която те въвлича с изобретателност. Различните разкази и светове се натрупват и поне в мен отварят апетит да чета повече например за квантова физика – защото дават едно почти инстинктивно знание за физиката. Свикнали сме да мислим за нея като за скучен предмет от училище, а всъщност необяснимите неща във физиката са далеч повече от това, което знаем. Вълнуващо е да го усетиш, четейки – не само да ти се каже.

Още в самото начало на четенето започваш да се питаш какво друго е логично да бъде отношението ни към времето, ако не точно това – поетично и абстрактно. Остава обаче въпросът какво би станало, ако приемахме науката като роман – или като романтична истина. Така изглежда един свят, в който „има нещо странно и то мигом става очевидно“. Из долините и равнините не се виждат къщи, защото хората живеят в планините, обсебени от факта, че нависоко времето тече по-бавно – и съответно те остаряват по-бавно.

Друг път пък демонстрацията на времето е почти театрална. В един от разказите то не съществува, съществуват само образи. Самата история е изградена от моменти, изреченията просто описват несвързани картини. („Изпарения над езерото в ранно утро. Отворено чекмедже.“) Почти непоносимо за четене! Такива демонстрации са малко като научни експерименти, затворени в книга: „Сложете си предпазните очила, щом извадим времето от разказа, става ето това…“

Другото, което прави впечатление тук обаче, е хуманността на писателя. Във всеки свят има бунтовници – хора, които отказват да живеят според правилата му. Тези, които вървят срещу останалите и избират да им се усмихват, докато следват собствените си желания. Съществуват аутсайдери – и някак, разбира се, точно на тях съчувстваш най-много.

В този роман за физика има много топлина. Не е само в съдържанието, но и във фо̀рмата му. Често съм си мислила, че такава книга почти би могла да се чете на дете за лека нощ (почти, защото в описването на човечността на героите в различните светове понякога се появяват интимни и еротични моменти). Ето например един свят, в който времето води всяко нещо към естествения му стремеж за ред:

В подобен свят хората с неразтребени къщи лежат в леглата си и чакат природните сили да издухат праха от первазите и да подредят обувките в шкафчетата. Хората с неуредени дела могат да ходят на излети, докато календарите им се организират, графиците им се подреждат, сметките им се изчистват. Червилата, четките и писмата могат да бъдат безразборно мятани в чантичките с удовлетворяващата мисъл, че ще се разпределят по места от само себе си. Градините нямат никаква нужда от подрязване, нито от плевене. Писалищата се подреждат спретнато в края на деня. Дрехите, захвърлени на пода вечерта, сутринта се оказват по столовете. Липсващите чорапи изникват от само себе си.

Разбира се, сюжет в традиционния смисъл на думата тук липсва. Няма линейно разказана история. Има обаче съвкупност от истории, към които можеш да гледаш като към дъното на калейдоскоп. С всяко отгръщане пред теб кристалчетата се подреждат по нов начин – и ти дават още едно парче от разбирането на времето. Поне поетичното разбиране. За останалото може би и за вас ще се отвори достатъчно апетит за книгите от секцията за физика.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Фабер“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

От разочарованието и съмнението към тържеството на духа. Разговор с проф. Александър Шурбанов

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/alexander-shurbanov-interview/

Проф. Александър Шурбанов е сред най-уважаваните български учени, изследовател на Шекспир, задълбочен познавач на Английския ренесанс и изобщо на английската литературна традиция. Неговите преводи на Милтън, Чосър, Шекспир, Рабиндранат Тагор, Дилън Томас и др. са знакови за преводаческото изкуство в България. Автор на поетични книги, от които последната, „Закуска с нар“, е издадена преди половин година от ИК „Жанет 45“. В началото на този месец излезе и преводът му на „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест“ на Джон Дън (под заглавие „За кого бие камбаната“, изд. „Лист“). По този повод с проф. Шурбанов разговаря Зорница Христова.


От колко време превеждате „Богопосвещения“?

Малко ми е трудно да кажа, защото Джон Дън е с мен от студентските ми години. В докторантската фаза на моята университетска кариера посветих почти изцяло три-четири години на изследване на образността в неговата поезия, на радикалната реформа, която той провежда в стилистиката на традиционната петраркистка лирика. Основната част на дисертацията ми е публикувана в моята книга „Поетика на английския ренесанс“ от 2004 г. Оттогава ме вълнува творчеството на Дън във всичките му измерения. Превеждал съм негови стихотворения и съм го представял в литературната периодика и в антологии. Често съм се докосвал и до тази книга, краткото заглавие на която е Devotions. На български нямаме еднозначна дума за това понятие, аз го предавам като „богопосвещения“.

И така, 50 години по-късно, дойде време да отворя тази книга и да се опитам да я преведа, въпреки да знаех, че е непреводима. Нямах съмнение, че това е една от най-значителните творби на Дън, негова лебедова песен, и е хубаво да я имаме на български език. Така се случи, че в изолациите и самоизолациите на ковид пандемията бях принуден да прекарвам доста време пред писмената маса вкъщи и тръгна една почти всекидневна работа с много задълбаване. Струва ми се, че това е най-трудното нещо, което някога съм превеждал, а както знаете, съм се захващал с нелеки неща. Наистина ме вкара в много размисли, в търсене на вярната дума, да не говорим за синтаксиса, който е удивително сложен, бароков – мога да го сравня само с Милтъновия. И всичко това трябва да се поднесе на българския читател в що-годе приемлива форма, без да се опростява, разбира се. В такива условия съм работил усърдно и с увлечение няколко затворнически месеца.

Казахте, че има непреводими неща. Има ли опасност читателят да не може да „влезе в книгата, например ако му липсва контекстът – не знае кой е Дън или го познава само през ранните му стихотворения в превода на Кристин Димитрова?

„Богопосвещения“ не е книга за широката читателска публика. Тя никога не е била такава дори и на английски, въпреки че там нейната библейско-митологична рамка е много по-разпознаваема, защото е част от образователната система в доста по-голяма степен, отколкото у нас. И все пак две седмици книгата беше между най-продаваните в класацията на „Гринуич“. Това ме изненадва и ме радва.

Струва ми се, че един читател, който има отношение към езика – към поетичния език (защото това е много силно поетична книга, макар и написана в проза), ще може да се потопи в нея и според своята подготовка да се докосне до различни дълбини на текста. Донякъде би трябвало да помогне и коментарният апарат, който подготвихме с неоценимата помощ на Георги Каприев. Този апарат присъства на всяка страница и е достъпен за всеки, който има нужда от него. Но сега ми се струва, че към тези около 600 обяснителни бележки би могло да се добавят още 300–400. Разбира се, така изданието би станало академично, нещо, от което сме се пазили. Има доста аспекти на културата от времето на Джон Дън, които са много различни от това, което познаваме днес. Как се поражда една болест, как се развива тя, как работят структурите на социума… В такива тънкости на материята не сме искали да навлизаме, за да не утежняваме текста. Те могат да представляват трудност за по-неизкушения читател.

Колкото до личността на поета и неговата биография, аз съм се опитал да ги скицирам в един кратък послеслов. Надявам се, че това ще помогне и ще пробуди интерес към други, по-детайлни паратекстове. Особено за хора, които ползват чужди езици. У нас Дън все още прави прощъпалника си.

Може би интересът се дължи на болното време, в което живеем. Чудех се дали Дън би могъл да има терапевтична и самопознавателна стойност. Струва ми се, че Вирджиния Улф заради това толкова го е харесала – ако Елиът налага връщането към любовната поезия на Дън, Вирджиния Улф настоява именно на тази книга заради болестта като централна тема. Опитвам се да си представя човек, който я чете не защото непременно се интересува от английска литература, а защото има нужда от самопознание и утеха.

Мисля, че книгата има такава терапевтична стойност, особено в днешната пандемична обстановка. Тя е написана от човек, който е преживял нещо много критично за своя живот – не само срещата с края, със смъртта, но и срещата със страха, че душата му не е пречистена от земните грехове, преди да стигне края си. Това, разбира се, е било много важно за хората от поколението на Дън, а и въобще за поколения християни, които очакват Страшния съд, очакват, че ще им бъде поискана равносметка след земния живот. Дън дава израз на тези страхове и на нуждата от разтоварване от тях чрез изповед.

Знаем, че нашето общество има в най-добрия случай една много релативистична вяра. Вяра, която е по-скоро свързана с нуждата в момент на върховно изпитание човек да се прислони към някаква много по-голяма от него сила. Тук се приближаваме до психологията на Дън, но боя се, че тази вяра на ХХI век (не само в България, но и в много европейски страни) е доста поолекнала, доста преминала в по-скоро ритуалното, отколкото в дълбоко усещане за връзка с божество, което като родител ни направлява и милее за нас, но и не прощава докрай прегрешенията ни. Струва ми се, че укрепващата вяра на един предразположен към скепсис ум като Дън може да обогати нашия вътрешен живот, а и да ни окуражи с мисълта, че в страданията и в страховете ни има все пак път нататък. Този път минава през смирението, през преодоляването на прекаленото самочувствие, през постигането на една пречистена и по-дълбока душевност. Каква е вярата на днешния и утрешен свят, ми е трудно да определя. Тя не е вярата на средновековния човек, не е дори и по-усложнената, тревожна вяра на Дън…

Тя е различна.

Да, тя е различна. Но без да се премине от страданието, болките и страховете към вяра, няма оздравяване, няма изобщо надежда за възстановяване. Това сега се разбира доста по-ясно от преди и в медицината – че по някакъв несъзнателен начин умът ръководи всички функции, целия живот на тялото. Много неща, които преди се смятаха за изцяло физиологични, се оказват психологически обосновани и става все по-ясно, че между психологията и физиологията има непрестанна връзка, има взаимодействие. При Дън това може да се наблюдава като комплексен процес – възлизане към все по-силна вяра и към свързаното с нея телесно оздравяване.

Но Дън не е само болен, който се обръща към Бога, а и проповедник – пишейки тези неща, той се обръща и към паството си. Така че някак и общността, другите присъстват в неговото изцеление. Ще сгрешим ли, ако прочетем един пасаж, който малко предхожда взетия от Хемингуей, като хвърлящ светлина върху него, даващ друг прочит? Има един много красив абзац, в който се казва почти същото, но се говори за преводачи – че цялото човечество е от един автор и е един том… и когато умре, човек се превежда на друг език. Друго ли казва този пасаж от онзи кратък абзац, който е популяризиран през Хемингуей?

Двата пасажа, двата поетични образа преливат един в друг. Дън и в поезията си, и тук, в прозата си, предпочита радикалната стилистична фигура, катахрезата. Много интересно е, че той свързва прехода от земния живот към вечния живот с превод. На английски дори самата дума translation е много богата на значения – освен „превод“, тя означава и „преобразяване, преход към ново състояние“. Дън казва, че макар всеки човек да умира по различен начин – да се прехвърля в отвъдното чрез различен превод, в библиотеката на вечния живот отделните хора са томове, подвързани от една и съща ръка и отворени един към друг. Оттук минаваме и към образа на биещата камбана и на човека като неразделна част от континента на човешкия род. Дън, разбира се, мисли тази общност като църковно паство, като единение на човечеството в Бога. Хемингуей третира това единение в доста по-светски, социален план. Но справедливо е да кажем, че Дън също подсказва такъв по-широк смисъл.

Казахте, че общността, която си представя Дън, е преди всичко религиозната общност. „Цялото човечество е условно, а не безкрайно понятие.

За Дън то е християнското човечество, но той не набляга на това, оставя възможност за разширение на човешката общност. Болестта на проповедника по метафоричен път се оказва състояние на човека въобще, а и състояние на човешката общност, на нейната политическа организация, държавата, която също се нуждае от лечение.

Дън пише тези текстове така, както е създавал и проповедите си, много от които, за щастие, са запазени. Връзката между двата жанра е близка. Аз все пак мисля, че в „Богопосвещения“ много по-голям дял има изповедното начало, обръщането към самия себе си, въпреки че и проповедите му са необичайно лични. В цялото творчество на Дън субективизмът на късния, маниеристичния период на Ренесанса е силно изразен. При Шекспир авторът е навсякъде и никъде не можеш да го хванеш – а Дън е от друго поколение, което вече говори за себе си без всякакви филтри. Изповедното начало се усеща навсякъде.

И все пак тонът на проповедите е много по-отчетливо наставнически, докато в тази книга (и затова тя ми е по-мила от тях) преобладава не наставникът, а търсещият истината дълбоко изстрадал човек. Това той казва и в стихотворенията си – Истината стои на стръмен скалист връх и за да стигне до нея, човек трябва да обикаля наоколо и наоколо.

А дали Дън е чел Монтен? Преведен е бил в Англия по това време.

Няма как да не го е чел.

Защото ми се струва, че има някаква близост в търсенето на себе си.

Почти сигурно е, че Шекспир е познавал „Опитите“, доколкото можем да съдим по „Хамлет“, но при Дън няма никакво съмнение. Още от юношеството си той е четял всекидневно, по няколко часа на ден е потъвал в томовете си. Не е възможно да е отминал Монтен – на английски, в превода на Джон Флорио, или по-вероятно направо на френски.

И все пак колко са различни двамата. Може би това са двете начала, английското и френското, които виждаме в цялата култура на двете страни. С една доза опростителство може да се каже, че англичаните са свикнали да мислят света в образи, а французите – в понятия. Англичаните ни подсказват смисли, а французите се опитват да ги формулират. Разбира се, и при Монтен има много конкретен материал, върху който работи, не са само абстрактни съждения, но при Дън забелязваме непрекъснат стремеж към спояване на тези две линии. И това е, което Т. С. Елиът с възхищение открива у него – интеграцията на сетивната и рационалната съставка на съзнанието, споеното sensibility. Сто на сто за това е допринесъл житейският опит, но и усиленото четене, включително и на Монтен. Но макар и двамата да са изразители на късноренесансовото светоусещане, те си остават доста различни.

Със сигурност е гледал Шекспир. Някои откриват в стихотворенията му сюжети, които по-скоро би видял, отколкото преживял. Бил е theatregoer.

Да, a great frequenter of Plays. Много съм си мислил за взаимното оплождане на ренесансовите художници. Те са общували неуморно и силно са си влияли един на друг. Интересува ме особено връзката между Марлоу и Шекспир, която върви и в двете посоки. Нещо подобно може да се каже и за Дън и Шекспир. Дън в своята поезия, особено светската, проявява остро чувство за действие, дори и да не е толкова за сюжет, макар в елегиите и сатирите да развива и цели драматични сценки. В лиричните стихотворения пък понякога се разгръща жив темпераментен диалог дори когато чуваме само единия от двата гласа. Действието прониква дълбоко в структурата на стихотворението. Затова поетичната образност при Дън е толкова различна от статичната образност на елизабетинските сонети – пронизана е и е оживена от действие. И това поетът театрал сигурно е получил от сцената – дали от Шекспир точно, или от театъра въобще, няма как да знаем.

Но никак не е изключено и обратното влияние. В ранните си години (началото на последното десетилетие на ХVI век) Дън, макар и в ръкопис, се налага като невероятно интересен и провокативен поет. Шекспир по това време все още учи драматургичния занаят, търси пътя си. Поезията на Дън вече шета из Лондон – предава се от ръка на ръка. Няма как да не е стигнала и до Шекспир и да не му е повлияла, въпреки че Дън е осем години по-млад. Шекспир е поемал жадно тези нови развития, до които и сам е щял да стигне. Те просто са ускорили пристъпването му към големите трагедии от първото десетилетие на новия век. При зрелия Шекспир сгъстеният и напрегнат, парадоксален поетичен език, създаден от Дън, добива своя разгърнат мащаб и сила. И затова той се откроява на преден план – но Дън е проправил пътя му. Така че в поезията на Дън шекспировският театър е влял динамична жизнена енергия, а тя на свой ред е дала нова мощ на поетичния театър, за да може той да стигне до висините си.

Ние сме свикнали да мислим нещата в канонична затвореност…

И да делим литературната история на поколения. А те са общували и са си въздействали на всяка крачка.

Те са съвременници – тази книга е писана в годината, в която е издадено „Първо фолио“. Годината, в която умира Ан Хатауей… А и следващите развития в английската литература не са толкова далечни. Започват протестантски борби, това са само няколко десетилетия, не огромни вододели…

По някакъв начин, разбира се, Дън предусеща – а и целият му живот е пронизан от това – прекършването на Ренесанса, смяната на посоката след краха на великолепната илюзия, че човек може да бъде господар на света, че всичко е съизмеримо с човека, че човекът е мярката на Вселената… Рядко се е изкачвала цивилизацията до такова самовъзхищение, което е просто опияняващо… А оттам следва и осъзнаването, че това, за жалост, е непостижимо; за жалост, човекът е ограничен. Пред него са поставени пречки, които той не може да преодолее с физическия си живот, трябва да има друго измерение, за да се справи с тях. И така се връщаме към съзнанието, което предшества Ренесанса, към епохата, която сме свикнали да наричаме „тъмните векове“. Макар и тя да е също удивително богата на интелект и прозрения, в нея човекът е смирен, няма самочувствието на владетел на мирозданието. Дън стига до усещането, че в загърбеното от епохата на хуманизма минало има мъдрост, която не можем да отхвърлим.

Превключването, или по-скоро преходът от светското към религиозното в неговото мислене и писане, пък и в начина му на живот, е много централно за това време въобще. Неслучайно след Дън тръгват някои от най-големите поети на ХVII век – Джордж Хърбърт и Ричард Крашоу, Томас Трахърн и Хенри Воън, и най-вече Андрю Марвел, който се опитва да обедини светското и религиозното начало… а в края на краищата и великият Джон Милтън, разбира се. Те без Дън са трудно обясними.

И всичко това идва от един човек, който е бил бонвиван и в младостта си е пръскал напосоки скандални еротични стихове. Не омаловажавам тези негови ранни творби, защото те са блестящо остроумни, а между тях има и някои много дълбоки, но в тях Дън често заема позата на повърхностен, макар и учен човек, който не се интересува от нищо друго, освен от насладите на мига. И все пак този хедонизъм го измъчва. Има някаква скрита рана, някаква болка и разочарование се таят в тази уж наперена поезия. Но той трябва да преодолее това, няма как да не го преодолее. И имаш чувството, че целият век минава през него. Той ляга над бездната на времето между Ренесанса и Постренесанса, за да минат по него като по мост новите поети на Англия. Това е мисията му на мислител и художник.

И в поезията, и в прозата си Дън всъщност се движи с много голяма увереност в една и съща посока. Уж целият му живот е накъсан на ненадейни скокове и обрати, а той неотклонно следва една линия, която ще се окаже магистрална за преломния ХVII век – от разочарованието и съмнението към тържеството на духа.

Тъкмо исках да питам за приемствеността между ранния и късния Дън и този по средата. Има една книга в защита на самоубийството, „Биатанатос, която е написал и предал на свой приятел нито да бъде издадена, нито да бъде изгорена. Борхес говори за нея. Доколко тази линия преминава през цялото му творчество – в ранната поезия телата са надгробни паметници на душите, след това в този опит да се защити смъртта, ако тя има божествен смисъл, после в това „не мога да се зарадвам на смъртта в „Богопосвещения“.

Виждате, че в тази, последната книга точна диагноза за заболяването на автора не се дава, но очевидно причината за страданието е един вид меланхолия. Меланхолия, която е породена от прекалено много работа с текстове, прекалено много интелектуално напрягане. Това е бил страхът на учените хора от онази епоха – че от прекомерното и продължително умствено усилие за проникване в един издъно променящ се свят произтича психическо заболяване, което влияе на цялото физиологично състояние на човека.

Остава неясно какво точно се разбира под меланхолия, но знаем, че по онова време Робърт Бъртън е написал огромен труд за различните видове меланхолия. Меланхолик е Хамлет, меланхолик е всеки, който се вглъбява в себе си, меланхолик е очевидно и Дън. Меланхолик до болезнени размери, защото тази меланхолия застрашава да го погуби. Оттук до мисълта за самоубийство има една крачка. Но както знае Хамлет, над този изход тегне забраната на Бог – не посягай, това е мое, животът и смъртта са мои, не се меси в божиите дела. Меланхолиците са вярвали в тази догма, колкото и скептицизъм да има у тях.

„Биатанатос“ е интересна книга. В нея като че ли се защитава кощунствената за Църквата теза, че човек е свободен да решава докога да продължи животът му. Дън я написва сравнително късно, но тя се родее с ранните му парадоксални есета, където не можеш да определиш сериозно ли говори, или не. Той обръща наопаки всичко, което обществото е приело за аксиома, и заявява като „адвокат на дявола“: „И от тая страна може да се погледне и пак да се докаже, че е вярно.“

Диалогичната структура, размисъл и възражения.

Релативистът чувства с кожата си, че всяка истина има две страни, че нищо не е предпоставено и неоспоримо. Мненията са създали нашето разбиране за света. И „Биатанатос“ се връща към този вид мислене и писане в навечерието на приемането на свещеническия сан. Парадоксалният стил дава възможност на Дън да се движи по ръба на позволеното и да избегне обществения остракизъм. Този трактат доказва, че съзнанието му в късните години всъщност не се е променило докрай. „Богопосвещения“ сякаш е по-уталожена и несмущавана от противоречия книга, но и тук отново и отново се задават въпроси, за които няма готов отговор.

Много интересно за проповедник.

Нали? Да не забравяме, че този проповедник се казва Джон Дън.

Заглавна снимка: © Цочо Бояджиев и Николай Трейман

Източник

По буквите: Дън, Борисов, Цонев

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-donne-borisov-tsonev/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„За кого бие камбаната“ от Джон Дън

превод от английски Александър Шурбанов, София: изд. „Лист“, 2021

В какво болно време е избрал проф. Шурбанов да преведе „богопосвещенията“ на Джон Дън! Наоколо ни: не само болест, а и страх, който предшества болестта и многократно умножава носените от нея мъки; не само болест, а и самотата на болестта в страха от заразата. Не само болест, а и метаморфози на страха, който играе все повече роли на сцената около нас и в нас. Прочетете колко много ни разбира Дън:

Аз наблюдавам лекаря със същото прилежание, с което той наблюдава болестта. Виждам, че се страхува – и аз се страхувам с него; настигам го, изпреварвам го в неговия страх и забързвам […] Страхът може да наподоби всяко заболяване на душата. Той може да заприлича на любов, любов към имането, но е само страх, ревнив и подозрителен страх от загубата. Може да наподоби доблест, като презира и подценява опасността, а е просто страх, който надценява хорското мнение и оценка, и страх да не ги изгуби.

Писано е през 1623 г. Дън е от големите имена в английската, а и в световната литература; почти връстник на Шекспир, но вече от друга епоха; католик по произход (от рода на Томас Мор), в светската си младост автор на любовна поезия със сложна и динамична образност, спечелила му възхищението на Т. С. Елиът, а и на немалко съвременни читатели. След като приема англиканството, става проповедник в най-голямата лондонска катедрала – „Свети Павел“. Именно по това време пише „богопосвещенията“. Ето как.

Дън е тежко и сякаш неизлечимо болен; дори изпратените от краля лекари не знаят как да помогнат. В болестта си обаче той чувства мисия – да осмисли ставащото с него, да му помогне да преобрази душата му, да помогне и на другите да се преобразят чрез мисълта за смъртта. Същата мисия ще го движи и няколко години по-късно, когато, две седмици преди да издъхне, ще се изправи пред паството си в катедралата „Свети Павел“ и ще говори за дуела със смъртта и за упованието. Опитвам се да си представя какво е било да го слушаш там и тогава, сред тогавашните богомолци.

Каква утеха може да предложи Дън на съвременния читател? На онзи, който не вярва, или на онзи, чиято вяра е угнетена от скептицизма на другите, от безмилостния им намек, че посяга към вярата като към опиум, с който да приспи болката си? (Чеслав Милош ще каже, че истинският опиум е безверието, защото то носи идеята за безнаказаност.) Каква утеха може да даде на циника, който мечтае да не бъде циник и да не вярва, че близостта с любимите му хора е обречена на гибел? Каква утеха може да даде на онзи, който се чувства като затворен в себе си остров – остров, потъващ в морето?

Ето тази: да бъдеш в присъствието на истински вярващ човек, дори и вярата му да е сложна и нееднозначна. На този, който говори за душата и нейното бъдеще в Бога така, че част от неговата убеденост да прелее в теб и да започне да се превежда на твоя вътрешен език.

Джон Дън се опитва не просто да утеши смъртния в себе си, а да придаде смисъл на болката му. Не, не да придаде – да му припомни смисъла на болката и страха, който изпитва. В изправлението на душата, но и в общността, в истинската убеденост, че нашата угнетяваща, крайна самота е привидна.
И ние, които знаем тъжната равносметка на вековете след Дън, можем да го прочетем заедно с Виктор Франкъл, да си спомним, че търсенето на смисъл е единственият възможен път през страданието. Смисълът, който може да ни обърне като разтворени страници един към друг, да изправи вътрешната ни граматика, да ни направи четими.

Цялото човечество е от един автор и е един том; когато умре един човек, от книгата не се откъсва глава, а тя се превежда на по-добър език; и всяка глава трябва да бъде така преведена; Бог наема различни преводачи; някои части се превеждат от старост, някои от болест, някои от война, някои от правосъдието, но ръката на Бог е във всеки превод и пак неговата ръка ще преподвърже в едно всички наши пръснати листове за онази библиотека, в която всички книги ще легнат отворени едни към други.

Прочетете непременно послеслова на проф. Шурбанов към великолепния му превод на „богопосвещенията“, а също допълнете с „Анаграмата“ – преведените от Кристин Димитрова стихотворения на Дън, публикувани през 1999 г. от издателство „Обсидиан“. Бих приканила да обърнете специално внимание на „Свещените сонети“. И да очаквате следващата седмица в „Тоест“ интервю с проф. Шурбанов за смисъла и контекста на тази книга.

„Откаченият вагон“ от Георги Борисов

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2021

Ако можех да съставя едно-единствено помагало за изучаване на културна история, щях да го кръстя „Кратък речник на самопонятните неща“. Самопонятни за едно поколение, неразбираеми за следващото – гледаш партитурата на паметта, а там не пише в кой ключ да се свири.

Самопонятното в събраните спомени и свидетелства за делото на Георги Борисов е „другата“ руска и съветска литература, сериозният, но и страстен интерес към писателите дисиденти, нещо повече – споделеният глад на цяло литературно поколение за… истина. За смелост. Това поколение не само ще изрецитира остатъка от „Товарищ Сталин, вы большой ученый“, а ще има сетивен спомен за партийния новговор, от който отскачат тези стихове на Юз Алешковски, за неговата всепроникваща мъгла. Ще знае защо са толкова важни литературните разговори по кухни, кръчми и влакове, какво пречи те да се водят на сцената на литературните клубове и до тях да са допуснати всички. Ще познава страха. И ще знае какво страховито понятие е доверието в тези времена.

Ето в този ключ прочетете какво значат напразните опити на двама приятели да направят челна стойка на двора – когато единият е Константин Павлов, когато „звездите са им одраскали петите“. Какво значи решението на Владимир Буковски да няма семейство, за да не го „изнудват с жена и деца“. Защо толкова натрапливо всички скачат като попарени от думата „политкоректност“. И защо е толкова съдбоносен смехът – онзи карнавалният, раблезиански смях, с който Алешковски посочва на Рангел Вълчанов уж присъстващите на съседните маси културни величия. Снимай, снимай! Обърнете внимание на подбора на авторите – те съставят един алтернативен канон, който няма да видите в учебниците.

Другото, което уж се разбира от само себе си, е промяната в медиите. По-точно казано – променената представа за това кое е и не е недопустимо. През 80-те, през 90-те и сега. Георги Борисов е публикувал свои спорове с различни редакции – и това е в пряка връзка с въпроса за публичността и доверието. За уж незабележимите промени в разбирането за достойнството на професията. В книгата хем е събрано наистина впечатляващото дело на Георги Борисов, хем изплъзващите се контури на времето, за което все още бихме могли да развием сетиво.

Много е нетипично всички тези неща да бъдат събрани в книга. Спомени, некролози дори, спорове с редакции, слова, прочетени на тази или онази премиера. Като цяло – ефимерни работи. Летливи. Но без тях нищо не е самопонятно.

„Баща ми, бояджията“ от Васил Цонев

София: изд. „Лист“, 2021

Не търсете драматични разлики между духа на филма и духа на книгата – авторът Васил Цонев е и сценарист на филма, а в него, както знаем, играе брат му. Нищо любимо няма да ви липсва. И двете са преизпълнени с любов и носталгия към фантастичния образ на бащата, към характера, въображението, енергията, смеха и тяхното безусловно надмощие над бита.

Носталгия и обич будят и второстепенните персонажи – и във филма, и в книгата. И все пак едното е мюзикъл с всички условности на жанра, а другото е мемоар, макар и силно белетризиран. Той е много любопитен и като свидетелство за времето – точно в онези детайли, които са изпаднали при филмирането. Ще научите например колко етнически пъстра е Овча купел по онова време – българи, гърци, евреи и цигани, и как общуват тези хора, от всички комично-мили иширети при пазаренето на едни обуща до изобилните съвети от накачулените по оградата зяпачи как се провежда една истинска добруджанска сватба… докато сватбарите не се предадат и не почерпят.

Българите впрочем се оказват предимно добруджанци, а песента, която най-често звучи по страниците на книгата – „О, добруджански край“. Това ме кара леко да се съмнявам в споменатата във филма дата – там се говори за новата 1932 година, а в книгата героите шумно празнуват свободна Добруджа, което значи 1940-та… Очевидно целият квартал е пълен с бежанци, защото всички – от свещеника, който първо се сърди, че едно хлапе му бие камбаната, до свидливия стопанин на крушовата градина – пощуряват при новината за освобождението. Ако е 40-та година обаче, интересно защо не се споменава войната – иначе е логично обяснение защо всички са чак толкова бедни. Можем да се досетим само по намиращите се наблизо трудоваци – нали на техните хранителни отпадъци се разчита за отглеждането на прасето.

Още нещо, което прави впечатление в книгата, но не толкова във филма: топлото и пулсиращо чувство за вина – за неспазените обещания (към Кръстницата), за прекъснатата история (на обущаря), но най-вече за дара на обичта, за който ответен дар вече не може да има. Освен може би самият разказ, самата памет.

Не мога да пропусна великолепното оформление на Милена Вълнарова, което отдава почит на историята, на времето, но и на знаковия филм: страхотно решение е текстовете на песните да разделят и пресичат разказа, да те накарат да завъртиш книгата, за да видиш историята от друг ъгъл – и да ѝ припяваш. И тя няма да си отиде.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Фабер“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

На второ четене: „Неспокойните“ от Лин Улман

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-nespokoynite/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Неспокойните“ от Лин Улман

превод от норвежки Радослав Папазов, изд. „Колибри“, 2020

Лин Улман е дъщерята на актрисата Лив Улман и режисьора Ингмар Бергман. Родителите ѝ никога не се женят и връзката им приключва, когато Лин е на три години. Книгата ѝ – смесица от автобиографични фрагменти, фикция и документални записи от разговори с баща ѝ седмици преди да почине, е наречена от нея роман.

И с право.

Единствено романът е такава многообразна художествена форма, която би могла правдиво и с достатъчно високо ниво на свобода да ѝ даде възможност да представи своята гледна точка. Гледната точка на майка ѝ може да бъде прочетена в автобиографичната ѝ книга „Промяна“. Тази на баща ѝ присъства във всичките му филми, но и в книгите му, някои от тях – като невероятния мемоар „Латерна магика“, са преведени на български.

В „Неспокойните“ няма сензации или скандали. По лаконичен, ясен и чист начин са разказани едни необикновени етапи от живота – детство, съзряване, остаряване и смърт на родител. Лин Улман се вглежда директно в себе си и в миналото си. Голямото човешко и писателско постижение на книгата е ясното ориентиране в този сложен лабиринт от самота и нужда, както и достигането до разбиране и прошка.

Очевиден е отказът от лесни обвинения – няма и помен от отмъщение. Очевидно е и нежеланието ѝ да представя себе си като жертва на амбициозни и егоистични нарцисисти. Усилията в разказването на истории в книгата са насочени в посока на приемане на сложността в живота. И в утвърждаване на дълбочината (понякога със здравословна доза добронамерен хумор), даже и понякога тя да не дава най-леките отговори. А това, което е повече от всичко и с лекота се открива на дъното на кладенеца от думи и спомени, е любов.

Книгата би могла да доставя читателско удоволствие, но може и да е в помощ на всички онези пораснали деца, преживели раздели и разводи на родителите си, познали липсата на доброта, разговори и внимание. „Неспокойните“ нашепва грижовно: „И аз се чувствах така“, „Беше тежко, но вече не е“. От романа лъха утеха и близост.

Бреме е да растеш в сянката на популярни родители. Особено е да имаш още осем братя и сестри от четирите брака на баща си. Може да е наистина тежко месеци наред да не виждаш майка си и да си в неприятната компания на детегледачки. Досадно е да живееш в света на правилата и законите на баща си. Трудно е да пишеш и говориш за травмите и пътя към себе си, но е и огромно облекчение. Хубавото на тази лековита свобода е, че е заразителна и дава сили за живот.

Откровените размишления за времето, тленността и паметта дават усещане за уединена красота и улесняват приемането на крайните истини в човешкия живот. Една иначе банална случка – Бергман за първи път закъснява за обичайното семейно гледане на филм – се оказва първи признак на остаряването. И слага точка на доскорошния му маниакално подреден, последователен и отдаден на работата начин на живот. Един етап вече е отминал. Дошъл е ред на епилога, в който силите и времето за игрите на въображението са прекалено малко. Други два великолепни момента, посветени на баща ѝ: как ѝ чете Астрид Линдгрен, Мария Грипе и Туве Янсон и как, вече пораснала, прекарва една самотна Коледа с него в Стокхолм и докато вървят към църквата, където дядо ѝ е бил свещеник в продължение на 30 години, вали сняг, той се спира и я докосва по бузата.

Докато четях, си представях как Антъни Хопкинс или Жан-Луи Трентинян играят Бергман. По също такъв спонтанен начин в главата ми книгата се свърза с „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт, „Няма нищо страшно“ на Джулиан Барнс, „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън и антологията „Бащите не си отиват“. Но сякаш най-близка до Улман е Маргьорит Дюрас – с грижливостта към детайла, сливането на реално и въображаемо и безпощадността при назоваването на нещата, без увъртане и протакане.

От своя страна, миговете, които преминават по страниците, имат малко общо с филмите на Бергман. По-близки са до новия сериал „Сцени от един семеен живот“, в който има истинско всекидневие, автентичен диалог и среща между хора, а не вакуум, в който звучат отчуждени монолози на все по-отдалечаващи се един от друг човеци. В „Неспокойните“, за разлика от филмите на Бергман, има надежда и близост. Има щастливи безкрайни лета в безвремието на острова, където баща ѝ е намерил своето убежище и където работи, страхува се от настинка, плува гол в басейна и слуша Бетовен и Бах. Има римуване и повторения в живота на майка и дъщеря. Има деликатност. Има самота в хотели и в домове в Осло и САЩ. Има чести смени на училища и неспособност за вписване. Има детски тросвания и пакости. Има смели и утвърждаващи прояви пред лицето на скръбта, срама и страха. Има отказ от митологизация и е предпочетена искреността. Има и възможност малко да закъснее, по нелепи причини, за погребението на баща си.

Кратък откъс от записите, които Улман прави с Бергман буквално дни преди той да си отиде, е показателен за обезоръжаващата откровеност на книгата:

ТОЙ: Да, казвам: Беше игра и играех… и онова, което си мислех, че е важно, изчезна.

ТЯ: Искаш да кажеш, че всичко, свързано с театъра и киното, е било игра?

ТОЙ: Не. Това не, но писането. Работата. Много съм точен… както вероятно си чула от колегите ми.

ТЯ: Да, но на първо място съм го чувала от теб.

ТОЙ: Да.

ТЯ: Винаги си обичал да импровизираш.

ТОЙ: А, не.

Смее се.

Представям си как родителите на Улман четат „Неспокойните“ и си отдъхват. Спокойни са, че момичето е пораснало и е себе си. Има собствени важни неща и хора в живота си. И даже импровизира. И се смее.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

По буквите: Мешчанинова, Толстой, Алексиева

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-meshchaninova-tolstoy-aleksieva/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Разкази“ от Наталия Мешчанинова

превод от руски Нева Мичева, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Да започна направо – ако имате навика да извръщате очи, за да не гледате на какво е способен човекът, знайте, че в тази книга има чудовищни неща. Знайте още, че на въпроса ви „Това истина ли е, или авторката знае кои копчета у читателя да натисне?“ е отговорено предварително: да, истина е, случило ми се е на мен, казва за книгата Мешчанинова. Ако търсите защитен механизъм, кажете си – ама това не е тук, това е в Русия, и то в малък град, в Краснодар, и то не сега, ами през 90-те. Да предупредя обаче, че не работи. А и вие знаете, че такива неща съществуват, нали?

Най-страшното обаче не е онова, което се случва в криминалната хроника на Краснодар. А това, че героите го прекрачват, за да отидат… да си налеят вода. Или да си влязат вкъщи. Учителите, които предпочитат да не чуват звуците откъм залостената врата на склада. Майката, която продължава да живее в илюзиите си, че прави каквото трябва, зад разпраната с нож дунапренена вата на входната си врата. Тоталната липса на инстинкт за защита – дори когато от самото начало знаеш какво прави „чичо Саша“ с дъщеря ти. Или не – най-чудовищното е любовта, с която е описано всичко това. Детето, което пази майка си да не се разтревожи, защото може да получи инфаркт, нещо да ѝ стане. Паралелният спомен как двете вървят из полето и пишат стихотворения. Невъзможността да намразиш извърнатите очи – но и по какъвто и да било начин да погледнеш в тях.

Като литература ли да четем сега всичко това, или като реалност? Мешчанинова е доста иронична към границите между двете. В една от малкото комични сцени в книгата тя описва как започнала да си води дневник – реалността par excellence, нали? Само че дневникът ѝ трябвало да бъде като на Лора Палмър. Втори дневник, честен – но и в него се прокрадва „литературката“. „Глей бе, пак се напънах да стои хубавко! – казах си наум. Няма откопчване от тая литературност, ей! К’во ся, по-простичко не може ли? Ами явно не може, деба. Но поне е истина.“

Това, което тотално липсва, е общественият фон – виждаме тук-там на втори план други извърнати очи, бебето в болницата, от чиято кражба никой не се интересува, защото така и е щяло да си изгние в пелените, и толкоз. Мешчанинова категорично отказва да го описва, да маркира по какъвто и да било начин политическа ситуация, исторически връзки, не знаем кой е на власт, не може да ни се обърне езикът да говорим за преход, за постсъветски човек, не ровим въобще в поколенията назад, нито пък в мотивите за чудовищните действия. Усещаме, че сме във време „секънд хенд“, но невъзможност това да се случи другаде няма. Нито пък да бъде прекрачено.

Мешчанинова впрочем има по-дълъг път като режисьор и сценарист – нейният „Комбинат Надежда“ от 2014 г. е качен в YouTube и може да се гледа.

„За писането“ от Лев Николаевич Толстой

преводач и съставител Петрана Пасева, София: изд. „Лист“, 2021

Ако искате да потърсите в този том някакви писателски хватки, зарежете; ако много ви е додеяло от писателските ежби и подмолности, наслаждавайте се на воля как Толстой обяснява, че Тургенев трябва да бъде бит; ако ви е омръзнало от рецензии, дето уж са рецензии, а са просто реклама, прочетете как в едно-две изречения се казва защо нещо не става. Ако познавате издъно Толстой, то напишете как точно тези извадки от неговите 31 тома писма хвърлят светлина върху останалите 59 тома от събраните му съчинения.

Аз се спрях и се стъписах пред следния цитат: „Ужасно е, ако го знаеш и въпреки това не правиш нищо, освен да се ужасяваш напразно…“

Ужасът, за който говори Толстой в случая, е този от оглупяването на вярата, „извлечена от книгите“, оглупяване, според което всичко може, стига само да се спазват законите пред правителството и държавата. Не ми трябваше между Мешчанинова и Толстой да чета Светлана Алексиевич и нейните респонденти, разкази за чудовищни зверства, извършени при пълно спазване на законите пред правителството и съветската държава. Връщам се назад към писмото на Толстой, в което той описва потреса си от една публична екзекуция, и към опитите му да насърчи приятеля си да разпространи максимално статията си срещу смъртното наказание, и си мисля – съвсем анахронично, разбира се – за нашия съвременен навик „да се ужасяваме напразно“. Ето как продължава цитатът:

… но работата е там, че никой от нас не бива и не може да бъде безучастен, ако е стигнал до заключението, че не живее за себе си и за собственото си удоволствие, а за да изпълнява Божията воля, вложена в сърцето му. Ако човек не вижда страшната диващина, в която живее народът, той и не страда от това, но ако вижда и страда, това страдание неизбежно го тласка към действие, а действието облекчава страданието.

Впрочем да, има и съвети към един млад писател. Първо, второ, трето, четвърто. Нищо от това не е съвет как да се омае читателят – напротив, четвъртият съвет е точно срещу „желанието да отговориш на вкусовете и изискванията на по-голямата част от публиката“. Защото „ценността на всяко словесно произведение е в това, че то… открива на хората нещо ново, неизвестно за тях, и то най-често е противоположно на онова, което широката публика до този момент е считала за безспорно“. Значи да сме оригинални? Не, вторият съвет е срещу „желанието да бъдеш особен, оригинален, да удивиш и да поразиш читателя“. А какво тогава? Искреност, казва Толстой. И стремеж да бъдеш полезен, да отделяш доброто от злото. Иначе си се ужасявал напразно.

„Прекъсването на самсара“ от Елена Алексиева

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Преди двайсетина години от време на време имаше дискусии за важни новоизлезли книги. Не точно академични дискусии, но и не обърнати към широката публика. „Прекъсването на самсара“ рязко напомня за нуждата да се говори, да се сравняват прочити. Компетентността, струва ми се, тук е нужна не за демонстрация на ерудиция, нито за патерица на естествения процес на четене. Тя е нужна, за да се възпре бързината на прочита – и отмятането на смисъла като „намерен“.

Също толкова нужен обаче ми се струва доброволният наивитет на читателя, който не се свени да търси значението на един или друг елемент от изграждането на смисъла. От сюжетите на разказите – гробното място като мил подарък за рождения ден от семейството; зазиданият прозорец в стаята, където учител по неволя преподава солфеж, а онова другото в музиката остава несподелимо; оздравяването на една жена след дългите страхове, че животът на любимия ѝ ще продължи без нея, и в крайна сметка тя продължава, макар той да не може – през тяхната направа, финия отказ от окръгленост, от разрешение на началния конфликт, до дискретните притоци на сюжетната линия, които леко и ненатрапчиво те усъмняват във верността на първия ти прочит. Тук е нужен и читател, който ще потисне желанието си да извади поразилото го изречение, внезапното съждение, което вижда като приложимо към собствения му живот, или прекрасната приглушена поетичност на фразата. Ще го потисне, но няма да го забрави, а ще търси мястото му в общото значение на сборника.

В интервюто си за „Артефир“ Елена Алексиева говори за задръжките ни да изговорим базисното, онова, което ни определя като човешки същества. За страха от назоваване на неща като „щастие“ – и за вината, която вдъхва биологичното ни влечение към него. За необходимостта да си простим собствения стремеж да бъдем щастливи – прочетете разказите отново, един по един и обърнете внимание на онова, което героите прекрачват, за да минат нататък. На мизантропската топлота, с която Елена Алексиева им позволява това. И на изречението, с което е избрала да завърши сборника, поемайки целия риск да бъде прочетена простодушно.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

На второ четене: „Войната на копчетата“ от Луи Перго

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-voynata-na-kopchetata/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Войната на копчетата“ от Луи Перго

превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2016

Тази година открих в антиквариат старо издание на „Макс и Мориц“ – римуваните и илюстрирани приказки на Вилхелм Буш, които смятах, че помня отлично от детските си години. Купих си книгата със спомена за едно особено усещане в стомаха – нещо средно между отвращение и вълнение, което се събуди само като погледнах рисунките. Вкъщи открих, че всъщност май основното запомнено от цялата история е буцата в стомаха. Многократно се ужасих от кошмарите и насилието в разказаните като шеги истории. Но и ми се стори, че всъщност по някакъв начин жестоките момчета, които ще платят прескъпо за всичките си пакости, извършват някакво пречистване за читателя. Защото преминават през фантазията му какво се случва с лошите деца…

Многократно си спомнях историите на Макс и Мориц, докато четях „Войната на копчетата“. Книгата на Луи Перго е френска класика от 1912 г., която се преподава в тамошните училища. В нея вилнее аморфният детски гняв – сурова емоция, която е хем донякъде повлияна от възрастните и средата, в която растат хлапетата, хем всъщност е изобретателна и дива по своя спонтанен начин.

Две момчешки банди от съседни селца – Велран и Лонжеверн – започват война. Първата битка е вербална: обидите са толкова люти, че „дебели задници“ е една от най-безопасните за споменаване тук. После се включва боят с пръчки и голи ръце. И унижения: хванатите в плен вражески войничета са подложени на това да им бъдат отрязани… е, не ушите, въпреки всички заплахи, а копчетата на дрехите – за да се върнат голи при родителите си. Което пък неминуемо им носи още по-сурово наказание.

Самият автор, който разказва историята, не само щедро подлютена от ругатни, но и осолена със сарказъм и шеги, е преживял нещо подобно, когато е бил на 12. Впоследствие преподавал две години в селското училище и наблюдавал децата вече от тази дистанция, далеч поне от хвърленото с прашка камъче, ако не и от емоцията зад това действие. Както се разбира от биографичната бележка за Луи Перго в началото, „бил пацифист и не искал да участва в Първата световна война, но все пак бил вкаран във войската и след няколко сражения в Лотарингия и на Западния фронт загинал от приятелски огън. Тогава бил на 33 години“.

Да четеш историята като възрастен човек, който знае, че всичко това са реални случки поне в някои от нюансите си, малко успокоява морализма ти. Иначе той надава глава още от първата обида, подхвърлена от дете. Тогава като читател импулсът ти е да се възмутиш от автора – как смее да описва такива неща в детска книга? Често забравяме, че детството е една от най-жестоките арени на живота. Много от нещата, които се случват в детството, са неприемливи за възрастните. Мъченията, на които се подлагат малките, често са отвъд идеите ни за това, което гради едно общество или което заслужава един гражданин. Впрочем децата така и не успяват напълно да разберат в училище какво точно означава това – да си гражданин. А от тях някак се очаква да знаят, без много да им се помага.

Във „Войната на копчетата“ децата воюват едни с други във времето след училище и преди часа, който ще им навлече беда вкъщи. Възрастните край тях – дори когато виждат какво става – се вълнуват единствено от послушанието, а не от благоденствието им. Учителите са също толкова жестоки с тях, колкото са и хлапетата помежду си. Докато четеш, може например да си спомниш за израза „училище-мъчилище“ и за детските фантазии за лошия и жесток даскал, който тук се е развилнял из страниците.

По-страшното е, че тук-таме децата споменават по изречение, в което прозира ужасът от родителите им. Но все някак се надяваш, че ще получат подкрепа в семейството? Е, само докато едно от тях не се прибира без копчета и майка му го нарича „гамен, проклетник, свиня и разбойник“. Все отнякъде децата са чули всички тези обидни думи, нали… Същото дете не е сигурно дали белезите от пръчка са от враговете му, или от собствените му родители. Белезите са се смесили и са станали неразличими. Изглежда цяло чудо, че все пак в книгата се среща истинско другарство между членовете на бандите.

Книгата се чете бързо, с препускане. Преводът на Валентина Бояджиева те кара да искаш да тичаш през страниците – езикът е страшно хубав и жив. Ето за пример само един пасаж:

Льобрак, наежен като глиганче, с разкопчана яка, гологлав и със счупена тояга, се вряза като стоманен клин в групата на Ацтека Бродник, сграбчи врага си за гърлото, заразтърсва го като сливово дърво, макар цяло котило велранци да висяха на пешовете му, оскуба го, шамароса го, фрасна го по главата, заблъска го, след това като разбеснял се жребец яростно зараздава ритници в средата на бандата и със сила разпръсна наобиколилите го врагове.

Иска се доста труд, за да могат изречения от по 6–7 реда да се леят с такава лекота – всъщност чак на второ четене забелязах, че в целия абзац няма и една точка.

Докато четях и често клатех глава, си мислех, че колкото повече растем, толкова по-цивилизовани ставаме. Някой може да каже, че предавайки импулса на агресията, губим искреността си – сещам се за онзи рефрен, че да си любезен към непознати е да проявяваш лицемерие. Защото е трудно да си представим, че е възможно да видиш непознат и да поискаш да му се усмихнеш, вместо да го фраснеш по муцуната. Но войната, разбира се, винаги е безсмислена. И авторът на историята не е искал да бъде пращан на фронта, а да продължи да пише.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

По буквите: Праматаров, Сендак, Петров

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-pramatarov-sendak-petrov/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„На конци. 1968. Една действителна история“ от Веселин Праматаров

София: изд. „Кибеа“, 2021

Самата концепция на „На конци“ е достатъчно рядка, за да тръгне човек към книжарницата: графична новела от български автор, при това документална, при това за един неизвестен факт – историята на трима студенти, които публично се противопоставят на срамното участие на България в смазването на Пражката пролет.

Аха – ще си речете, – дисидентството, обяснено за деца. Не, не е това – признавам си, че разгърнах книгата под властта на тази първоначална заблуда. Имах спомени от „Стената“ на Петер Сис – картинна книга за живота отсам желязната завеса, в която всичко е навързано в проста и тъжна последователност.

Историята на Александър, Валентин и Едуард не може да бъде разказана така. За да разбереш какво е Пражката пролет, трябва да знаеш какво е Съветският съюз, какво е Чехословакия, как цяла Източна Европа се е оказала комунистическа. Какво е комунизъм, разбира се. И куп други неща. Всичко това у нас не се учи. Дори студенти не знаят какво е СССР. Историята след Втората световна война е старателно избягвана дори в гимназиите – защото била политически чувствителна, моля ви се. Резултатът е вакуум. Страховит вакуум.

Всъщност „комиксът е нещо за деца“ е заблуда, също останала от онова време. В САЩ, да речем, асоциацията би била с нещо на „Марвъл“, нещо със супергерои и супергероини във впити трика, което да предизвиква неодобрителното сумтене на възрастните. У нас си представяме Дарко с вълшебното копче (прекрасен сам по себе си, това е друга тема). През последните години художниците от проекта „Дъга“ се стремят да възродят, разширят и осъвременят представата за жанра у нас – но до налагането му като „масов език“, какъвто е другаде, има доста път. А графичната новела стъпва върху масовостта на комикса, така както „рок операта стъпва върху рока“ (по думите на Дейвид Хайду). Разбира се, през последните десетилетия тя също се е утвърдила достатъчно силно, разроила се е на поджанрове, пълни цели книжарници. У нас са излезли комай само шедьоврите на Джипи – за ценители.

Ето защо изобщо не е сигурно, че майсторството на Веселин Праматаров автоматично ще пъхне книгата в ръцете на тийнейджърите. Това обаче въобще не го обезсмисля. Напротив, точно заради целия вакуум, който я обгражда, си струва да я купите и да я прочетете, преди да я подарите – първо, защото има неща, които и вие няма да знаете; второ, защото има неща, които сме изтласкали; и трето, защото забравяме колко важно е да говорим, да разказваме какво се е случило.

Ако сме се отказали да се борим за официалния исторически разказ (този в учебната програма, защо всъщност не се борим за него, страх ли ни е?), то поне трябва задължително да споделяме частната си, биографична връзка с онова време и със знанието си за времето преди него. Книгата на Веселин Праматаров е чудесен инструмент за започване на такъв разговор – подарете я на някой млад човек и бъдете край него, докато я чете, изчакайте въпросите, които ще възникнат, и им отговорете честно според своя собствен опит. Мисля, че това е заложено в книгата като стратегия – не само да задаваш въпросите, на които можеш да отговориш, а смело да събудиш колкото може повече въпроси. Белким някой се сети, че има и друго освен пуснатото в корекома.

„В нощната кухня“ от Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2021

Издателство „Лист“ и преводачът Стефан Русинов са се заели да представят един от големите писатели и илюстратори в световната литература за деца – Морис Сендак. Отсъствието му в преводната ни книжнина е достатъчен мотив – представете си да не познаваме Астрид Линдгрен или Туве Янсон. Сендак обаче е нещо съвсем друго, така че става въпрос и за това: една цяла друга концепция какво трябва да представлява детската книга. Каква е тя?

В неговите книги текстът обикновено е оскъден и разказва история далеч извън наративните шаблони. Весел, енергичен, но и зареден с някаква подмолна тревога, която героят решително прескача. В едно интервю Сендак говори за захаросания, безопасен свят на стандартните детски четива като за гето, в което се опитваме да държим децата – нечестно и ненужно. Ако погледнем самите книги, ще видим отгласи от по-стара традиция, в която това не е така – ето, Мики от „В нощната кухня“ излиза от опеченото тесто също като в английските фолклорни стихчета и залъгалки за деца, където при срязването на пая косовете от плънката просто запяват в хор. Сендак има знакови илюстрации към приказките на Братя Грим – специално пътува до Германия, за да обиколи местата, където са записвани фолклорните им оригинали; за различни свои творби изучава например рисунките на Уилям Блейк.

Всъщност внушителната му ерудиция личи най-вече във визуалната част на работата му – в скрити препратки, които не се натрапват на читателя, но са там. При „В нощната кухня“ може да забележите например, че сградите са всъщност кутии с продукти. Че всеки от тримата пекари поразително прилича на Оливър Харди. Че градският пейзаж е от 30-те, дори стилистиката напомня тогавашните реклами, а книгата е от 70-те. Какво значи това? Можем ли да преведем сюжета и рисунките на езика на „поуката“, на внятния разказ? Не – и не бива. Децата не се страхуват от безсмислицата, казва Сендак в същото интервю. Това е възрастен страх. Впрочем той определя „В нощната кухня“ като книга за деца на 2–3 години и тя със сигурност може да бъде четена така – особено в моментите, когато пекарите вземат Мики за мляко и го замесват в тестото. Може да бъде четена на глас с гушкане и мачкане – впрочем ние също казваме на децата си, че са „сладкиши“, нали? И това не е страшно, мило е.



Не знам как е приет Сендак от българската публика, не съм питала как е приета „При дивите неща“, вече издадена от „Лист“. Подозирам, че трудно – без ореола на масовото признание, което има в Америка. Във времена, в които в родителските читателски групи може да срещнеш възмущение дори от Сутеев – задето един от героите казал „глупак“. Във времена, в които детето, изследващо света само̀ (каквито са всички важни герои в детската литература: от Пипи, хлапетата от „Питър Пан“, Алиса, Том Сойер и Хъкълбери Фин, та до Ян Бибиян), на практика не съществува, защото гетото на сигурността го има и в съвсем физически смисъл. Както писа Юлия Роне наскоро – децата, разбира се, знаят какво има отвъд, и си мълчат, за да ни пазят. Ако преодолеем собствените си страхове, може би ще ги облекчим.

„Не са чудовища“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия „ДА, 2021

Смятах за трета книга да избера пак художническа, но „Не са чудовища“ на Никола Петров е събитие и за нея трябва да се пише веднага. Изключително силен глас – не само за поколението си, а и въобще.

Първата дума в книгата е „здравей“ – тези стихотворения са общителни, оставят място за адресат, за „ти”. От второто изречение обаче започват да търсят същината на това общуване и така създават апория, в която то сякаш не може да бъде осъществено.

От сериозния опит за отговор на въпроса „Какво правиш?“, през вглеждането в утешителната „безобидна случка“, винаги сложена в края на съкрушителните новини, до почти манифестното (за мен) стихотворение, в което говорещият се сбогува с хтоничния си, истински език, за да приветства езика, с който може само да заяви принадлежност тук и там, „защото думите винаги са били за това“. Стихотворенията се примиряват и не се примиряват със смаляването на думите, ту си оставят път за връщане, който обаче никак не е еднозначен.

Много ме вълнува „ти“ формата в тези стихотворения – адресат може да е читателят, може да е конкретен имплицитен персонаж… но женският род въобще не улеснява нещата, защото „душа“ на български също е от женски род. Впрочем понякога е от мъжки. Може и да е онази форма на второ лице единствено число, с която споделяме собствения си опит:

Пресягаш се към смътни прилики. Напразно призоваваш въздуха на чужди силуети. Мижиш над чужди сенки.

Всъщност няма значение, защото никой с никого не съвпада, дори ти със себе си: „Свикна ли с отражението си, или пак кимаш на непознати.“ Единственото автентично движение е назад – или надолу, защото само светците или мошениците вярват на сетивата си вместо на спомена. Единственият автентичен отговор, който се чува, идва от „онези, които не могат да отговорят“ – те отвръщат „с един жест, запомнен в клетките, с кимване“.

Останалите – онези, които пъплят към кулата на Рапунцел, „палячовци, търгаши, принцове с нелепи букли“ – може да са „всевъзможна сволоч“, но не са чудовища. Те са като нас – и тъкмо това е чудовищното.

Оставям на някой друг да поговори за образността в тези стихотворения, за нейната амплитуда от „езика на възпламенените гори и бялото около зениците на туптящия дивеч“ до „кремавите коли“, които тръгват от поликлиниките есенно време, до убитото жълто на кооперациите. А също и да потърси изкушаващите литературни паралели. Никола Петров има зрял и умеещ авторски глас, но той е за близко, а не за ерудитско четене – възможно, разбира се, но далеч по-маловажно от другото. Мисля, че читателят може да извлече най-много от тези стихотворения, ако подходи към тях откровено, с честна тромавост.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

На второ четене: „Разговорите“ от Сесар Айра

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-razgovorite-cesar-aira/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Разговорите“ от Сесар Айра

превод от испански Нева Мичева, изд. „Лист“, 2018

С удоволствие продължавам линията, която Севда Семер започна с предишния текст за рубриката. Тя писа за интервютата на Йордан Радичков и за ценността на разговора. Някак се повлиях и от това, когато реших да посегна за първи път към Сесар Айра. Със сигурност няма да е и последен, защото вече се сдобих и с останалите български издания на аржентинския писател. Той има над сто книги и ще се радвам колкото може повече от тях да бъдат преведени както тази от Нева Мичева – майсторски и с прекрасен послеслов, разкриващ детайли от работата ѝ.

Романът бляскаво и разточително защитава аксиомата на Джон Дън, че „никой човек не е остров, затворен в себе си“. Необходими са срещи, близост, приятелство, дълбочина и интимност. В случая един застаряващ рентиер всяка нощ, преди да заспи, си припомня разговорите през деня с някого от близките си приятели. Те с удоволствие и свобода на мисълта нищят различни проблеми в кафенета и на богати вечери.

Във фокуса на разговора им този път е филм, който главният герой и негов приятел са гледали за разтуха вечерта по кабелната телевизия. Проблемът е, че са го гледали с не едно или две прекъсвания. Заради телефонни обаждания (включително и помежду си) и посещения до тоалетната. Интерпретациите и анализите им са главозамайващи. Покриват диапазона от рационалност до свръхинтерпретативен абсурд и от усещане за разочарование и приятелско предателство до преоткрита взаимна важност.

В един момент от основно значение се оказва това, че актьорът, играещ самотен козар в украинските планини, не е свалил личния си часовник „Ролекс“ и така разваля илюзията и разпердушинва правдоподобността. Едва към края на книгата става ясно защо това не е чак такъв проблем. Но междувременно се разиграват всевъзможни лупинги и битки на тълкувания, препирни с всякакви аргументи и доводи в една игра на стъклени перли. Играта, естествено, замира, когато достига точката, след която нищо не може да се каже. И когато е редно да се замълчи и поне за кратко всеки да остане сам със себе си.

Докато четях, непрекъснато се подсещах за легендарния текст от 1959 г. на Цветан Стоянов – „За хубавите разговори“. Там той пише:

Нищо никога не е било създадено без хубав разговор – нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва сам със себе си, за да може работата му да върви. 

Категорично ще се съглася.

Когато си мисля за книги, ми се случва да си представям хора, които разговарят. Често има произведения (а и хора), за които се казва, че „ни говорят“. Замислих се защо е така. И защо разговорът често е толкова труден. Дори и за експерти и виртуози като героите на Айра. Особено труден е в травматично време като сегашното. Травмата обикновено се свързва с мълчание, с обезсилване, с нещо неизговоримо, докато говоренето и разговорът – по-скоро със сила, с равенство, със свобода.

Замислих се и какво е нужно, за да го има диалога. Но не учтивата размяна на информативни и всекидневни реплики (това, което Хайдегер критично нарича Gerede, или дърдорене), а същинския разговор между двама човеци. Запитах се какви са необходимите и достатъчни условия за близост в едно дистанцирано и допълнително отдалечаващо се общество, в което има пандемия от самота и изолация още преди настъпването на другата пандемия?

Какво е нужно?

Обща или споделена ценностна и културна рамка? Може би. Взаимно познаване на контекста на другия човек? Може би. Доверие? Със сигурност. За съжаление, дълбокото любопитство и откровеното доверие са в нищета и криза. Това е споходило и идеята за цялостност и интегралност – на микро и макро човешко и социално ниво.

Тогава какво може да се направи? При това с взаимност и реципрочност, без мъченичество и жертви, без властово надмощие, без усещане за унижение, манипулация, злоупотреба или грабеж. Как може и въобще може ли да се култивира като автентична ценност нуждата от пълнокръвно и дълбинно общуване, след като господстващият цивилизационен разказ говори главно за консумация, бърз и пристрастяващ допаминов шок и безкритична повърхностност? Ако днес информацията се разпространява най-вече и най-бързо виртуално, то какво тогава е положението на реалното? И как действително общуват хората?

Атомизирането, самотата, суетата, безсънието не са само заради глобалното затопляне, политическата криза и световната здравна ситуация. Общуването може би е в стагнация и поради липса на съвпадане със себе си. Ако не си на „ти“ със себе си, то как ще си на „ти“ с другия, с живота, с работата, с кариерата, с личната и семейната си история, как ще излезеш от неудовлетвореност, тъга или депресия?

Сигурен съм, че някъде под повърхността има крайна нужда от диалог.

От „пълни приказки“ и свързване. От упражнения за емоционална интелигентност. От познание за нюансите на човешкото. От прозрачност и яснота. Убеден съм, че зад всички фасади и аватари в реални и социални мрежи стои първично желание за разпознаване и близост, с които безочливо се злоупотребява с цел печалба, търгуване със субектност, комодификация на доскоро некомодифицируеми човешки измерения, експлоатиране на едни от най-лошите възможни човешки качества и забележително неглижиране на най-ценните и най-добрите.

Сесар Айра по зашеметяващ начин е на страната на дълбочината. Той показва как сърцевината на един човешки живот може да е именно разговорът. Необходим като слънце, въздух и вода.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

По буквите: Дън, Бояджиев, Елми

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-dunn-boyadzhiev-elmy/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Видове любов“ от Стивън Дън

превод от английски Христина Керанова, Бургас: ИК „Знаци“, 2014

Стихотворенията на Стивън Дън са като картина на Хопър – човек, който е сам, макар в картината да има други, и усещане за други, и болезнено, споделено желание за близост. Застинал в неумението, в невъзможността да преодолее някаква бариера. В едно (невключено в тази книга) стихотворение той пише: „Дори умните жени се залъгват, / макар най-умните да знаят, че общуването е форма на сдържане, / реклама на интимността, докато сърцето се крие в своя малък джоб от думи.“

Или: стихотворенията на Стивън Дън са като разкази на Карвър или Ъпдайк – семейни истории, в които сюблимното е в луфтовете между обикновените неща, в несигурността дали го има. В едно от тях (вече от тази книга) едро куче напада съпругата му, случайна кола блъсва кучето и трите – неговата жена, водачката на автомобила и собственичката на кучето – страдат заедно и съвършено различно, а той е изправен пред собствената си неспособност да измисли подобен завършек. В друго стихотворение мъжът се прибира, изпълнен с желание да докосне всички – двете кучета, децата, съпругата си, котката. И всички, като никога, имат същата потребност – но само по съвпадение, само защото се е случило времето да е хубаво.

Тази година Стивън Дън почина – на рождения си ден, на 82 години. Това е и поводът да препрочетем книгата, макар да не е съвсем нова.

По принцип не обичам двуезичните издания, но в случая си давам сметка, че това е щедро решение за двуезичния читател – а в някакъв смисъл потенциалният български читател на Стивън Дън е именно такъв. Не знам дали ще се впечатли от наградата „Пулицър“ или останалите отличия, от принадлежността му (или не) към различни поколения. По-скоро, ако потърси и други книги на Дън, подтикът ще е личен, не желание за „наваксване“ с литературен престиж. Аз го усетих.

„Епистолариум“ от Цочо Бояджиев

София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

В статията си в „К“ за „Обратното на слънчогледа“ Марин Бодаков писа: „Това е книга на раздялата след раздялата, на тъгата след тъгата.“ Като че няма нищо по-окончателно. Още повече че става въпрос за избраната поезия на Цочо Бояджиев, писана през десетилетия. И все пак новата му книга „Епистолариум“ се опитва да прекрачи отвъд – между човек и човек е имало думи.

Може ли общуването да спре, когато думите са тук? Цочо Бояджиев внимателно изрязва парчета от писма и им отговаря. И тази поезия е смирена пред границите на онова, което не ѝ е дадено – разговора като ромон, в който „отвързани са думите от смисъла / и смисълът е, че са твои думи“, конкретиката на плана да отидеш с някого в Жеравна, вместо да оставиш Жеравна да се разпадне на звуковите си и семантични асоциации. Дори божественото в поезията не е достатъчно – защото „бог движи ръката на поета, / но трябва си и гъшето перо“.

Не е „хватка“ замисълът на книгата, а опит за захващане, за задържане. И в същото време – за отваряне на процеп, в който думите да продължат да бъдат част от разговор. Процеп, в който читателят отчаяно ще се опита да пропъхне и своите думи, макар и пощальонът да е ненадежден и злоумишлен. Щадяща и безутешна е тази поезия, заскобяваща своето майсторство, да не заглуши нещо по-важно.

Понеже „едва сега най-сетне проумявам / защо му е на словото да става плът“.

„Направени от вина“ от Йоанна Елми

София: ИК „Жанет 45“, 2021

Бистър, резлив като утринен студ е дебютният роман на Йоанна Елми. Изреченията вървят бързо, не си позволяват да се шляят – да се казва, каквото има да се казва; шляенето е привилегия на други времена. Книгата не си поставя за цел да разкаже за Прехода, нито за нелегалната емиграция, нито за живота на три поколения жени и болката, преживявана като вина. Просто разказва, както се отварят шкафове в опустяла къща. Виждате сами.

Не знам къде ще ви се появи усещането за „вербатим“ – знаете, онзи театър, в който актьорите произнасят реално записани от очевидците думи. На мен – още от първите страници, от зарязаната сама родилка и студената ръка на лекаря, който оставя върху корема ѝ банкнота, да си купела нещо от лавката. И нататък, още много.

Толкова бяхме взрени в обобщенията преди и след Десети, че сме пълни с несподелим опит. Опитвам да чета Елми в контекста на емигрантската литература, примерно Джумпа Лахири, опитвам с ключа на „Истории от 90-те“ – не е това, има от това, но е друго. Благодарна съм, че почти няма обобщения или са заскобени в диалог, сложени до други, съмнителни. Благодарна съм за индивидуалността на образите, защото така им вярвам.

Най-доброто обобщение е още в началото: героинята Яна търси в интернет нещо за катастрофата, на която е станала свидетел, търси по ключови думи – и открива поредица от подобни сблъсъци, жертвата на които е можела да бъде тя.

Ей така се чувства и читателят.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

„Лято в Бурландия“ – историите, които разказваме, за да предпазим възрастните 

Post Syndicated from Юлия Роне original https://toest.bg/lyato-v-burlandiya/

Една от най-неприятните особености на детството е безсилието. Възрастните често смятат, че децата не разбират нищо. Но децата виждат всичко, чуват всичко, разбират всичко. Проблемът е, че рядко е по силите им да направят нещо. Да спрат развода на родителите си, да предотвратят смъртта на баба си, да се изправят срещу насилието и насилниците.

Може би затова „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов е толкова силна книга: детето в нея – малкият Щерн – не просто разбира всичко от света на възрастните, но намира и начин да го промени към по-добро. За себе си и за тях. Или поне за един от тях.

В статия от 2016 г. за ролята на смъртта в книгите на Морис Сендак авторката Кейти Ройфи разказва историята за дете, свидетел на падането на кулите близнаци в Манхатън. Детето настоявало пред баща си, че е видяло над сградите да летят пеперуди. Разбира се (и това е ключовото в историята), детето знаело, че фигурите, които е описало като пеперуди, са хора, хвърлящи се от горящите сгради. Но то измислило пеперудите, за да предпази баща си от най-страшното прозрение – че собственото му дете не е наивно и прекрасно знае какво се случва.

Детското въображение като начин да предпазим и дори да спасим възрастните е основният генератор на събития в Бурландия – измислена страна, в която можеш да влезеш само ако следваш законите на въображението. В скорошно интервю Момчил Миланов определя книгата си като „политически роман за деца“. Трудно определимо като жанр, „Лято в Бурландия“ всъщност съдържа в себе си елементи на фентъзи, исторически роман, приказка, приключенска история с демоничен злодей.

Романът е също политически коментар за състоянието на Грейщад, сивия град, подозрително напомнящ на София – с разбити плочки и трамваи на сънищата („траумвай“, макар и добра хрумка, все още ми звучи леко претенциозно на български). Политиката присъства в книгата като тревожен фон, като мъгла, която се спуска над града ден след ден, безнадеждно и неумолимо, по най-страшния и познат ни начин: между другото.

Жанровата неопределеност и разколебаност на романа, в който местата и героите са едновременно себе си и други, реални и въображаеми, всъщност постига ефекта на съня. Сън, в който съвсем спокойно и без противоречие можем да бъдем двама души едновременно. Сънищата и коварният план на мистериозния Барон Нулде да сложи ръка върху тях са в основата на книгата от сюжетна гледна точка. Те са също и главният механизъм за разкриване на страховете и желанията на малкия Щерн, който, по всичко изглежда, има план за спасение.

И тъй като това е в крайна сметка дълбоко българска история, спасението в нея не е колективно, а индивидуално. Зимата в Грейщад е за всички. Лятото в Бурландия – само за тези, които могат да си измислят бягство. Вътрешна емиграция в съня.

Именно възможността за бягство – този светъл личен хоризонт – прави книгата на Миланов толкова нежна и лека за четене. Макар действието да се развива под тягостната сянка на дирижабъла, надвиснал над града, в него няма нищо страшно или безнадеждно. Това е искрящ роман на игра и ходене по главата на злото: точно такъв, какъвто го загатва великолепната корица на Кирил Златков. За разлика от „Да отгледаш гарвани“ или „Лабиринтът на фавна“ – два филма, които изследват тъмните страни на детската фантазия по време на диктатура, „Лято в Бурландия“ е лек, близък и топъл. Сънят на разума тук не ражда чудовища, а най-много котколиси или лисокотки – ще трябва да навлезете в историята, за да изберете един от двата варианта.

Четох книгата бавно – съвсем нарочно, защото исках да удължа с няколко дни потъването в нейния свят на сънища, пълни с обич и грижа. И с тази толкова непоносима тъга по хората, които обичаме и които може да изчезнат във всеки един момент. Изведнъж се събуждаме и разбираме, че ги няма. И никой сън не може да ги върне, колкото и често да се явяват в него.

С обич и въображение – само така можем да се изправим срещу тъгата и надвисващия мрак, да се спасим, когато лакеите на Нулде нахлуят в дома ни, за да ни търсят. Само така могат да се изправят срещу света децата, които всичко разбират, а всъщност толкова малко могат да направят. С обич и въображение Грейщад става малко по-цветен, а трамваите политат като пеперуди край горящите кули. И никога няма да кажем на възрастните, че разбираме всичко. Защото трябва да ги предпазим.

Заглавно изображение: Корицата на „Лято в Бурландия“ © Кирил Златков

Източник

На второ четене: Интервютата с Йордан Радичков

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-intervyuta-radichkov/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Събрани съчинения“, том 11, от Йордан Радичков

изд. НИКЕ, 2020

Интервютата с Йордан Радичков са били публикувани и преди – във вече изчерпана от тираж книга, издадена пак от НИКЕ. Сега са включени в предпоследния том от събраните съчинения на писателя, а томът приключва с няколко негови снимки и с началото на текст, който съставителката Мария Младенова така и не успява да довърши приживе.

Общо около 350 страници разговори. Разбира се, някои теми се връщат отново и отново, свързани с разказите на писателя, с драматургията, с родното му село. Понякога има какво ново да се отговори на тези повтарящи се въпроси, друг път – не. Това са очакванията, с които се подхожда към този сборник с интервюта. И може би предварително се появява и въпросът защо изобщо да се четат събрани интервюта, освен ако не сме изследователи на писателя.

Сборникът е полезен и за изследователи на разговора. Тук участваш активно, също като във всеки смислен диалог. Радичков така определя идеалния читател: като човек, който е склонен да влезе в битка с него. Един рунд печели писателят, друг – ние, следващия си го поделяме. Да си читател е отговорна работа и е хубаво тази отговорност да ни се напомня.

Със събеседник като него често си изненадан. Връзките, които прави между нещата, невинаги са очевидни, но винаги са живи. В разговор от 1982 г. той казва:

Езикът – това е мисълта на човека, то е цял океан. Който може, плува в него, който не може, се удавя или гази в плиткото.

В плитчините на днешното говорене сигурно би било по-безболезнено, ако можехме да забравим, че го има и дълбокото. Но то си остава като копнеж. Затова да четеш тези интервюта е хубаво упражнение – постоянно срещаш нещо ново, вземаш си по някоя история или запомняш интересно построен израз. А това упражнение може и да е малко отчайващо, ако сравниш с днешните начини за водене на разговор пред публика. Днес е рядкост да забележиш отношение към себе си, което показва достойнство без его. Особено през тази година на избори…

Смехът над себе си е друга дисциплина, в която Радичков е деликатен майстор. Понякога почти можеш да пропуснеш намиганията му. Впечатлих се от смиреното му отношение към различни награди, преводи, отличия – може би защото напоследък на няколко пъти се натъквам на точно обратното отношение към такива неща.

Но тези сравнения, които сигурно са неизбежни, все пак са само по периферията на най-интересното в сборника. Интервютата, правени между 1962 и 1999 г., напомнят за пластичността на мисълта, както самият писател обяснява:

Искам да кажа, че човек е много сложно и променливо същество, че днес е в едно настроение, а утре – в друго, че днес мисли така по един въпрос, а утре – доста различно. И ако днес, 27 юли 1974 година, аз съм отговорил на някои въпроси искрено и честно така, както е записано, а утре или други ден се окаже, че мнението ми е по-различно, че в него се съдържат други нюанси, че просто самата гледна точка е сменена – това няма да означава нищо друго, освен – както казах – че човек е много сложно и променливо същество.

Изследването на тези противоречия, с които всички сме изпълнени, прави образа на писателя по-плътен пред нас. Може би оттам идва и усещането, че разговорите са живи, стига да участваш.

В проследяването на промените в мисълта му обаче кристализира и друго – това, което остава стабилно, което никога не се сменя. Най-силно се усеща природата, която постоянно присъства в разговорите. Не ми се иска да кажа „връзката с природата“. В този израз се вижда отношението ни към нея: как се поставяме в друг план, на друго място от природата, за да се „свържем“ с нея. В тези разговори тя не присъства като нещо за наблюдаване, а като цял език, който ни разкрива истини и за нас. За мен това беше най-ценното – споменаването на всички свраки, мечки, гущери, на човека, който, преди да порасне, е бил врабче.

Докато четеш, общуваш със свят, който е богато населен – цяла енциклопедия от животински видове, но и видове дъжд или отношение към сезоните. Това обостря сетивата ти. Дори София, в която Радичков попада „по невнимание“, е пълна с дива природа (отвъд хората). Участието в тези разговори е все едно някой постоянно да ти насочва погледа и да ти показва какво се случва наоколо, колко много изпускаш всеки ден…

Други от постоянните теми по-скоро не очаквах да се завръщат така често. Трогваше ме, когато писателят отказва да говори публично за това, в което вярва. Докосваше ме и отношението му към децата, обичта и вниманието му. Споменава например как някои хора не си удрят кучето, но си удрят детето („Насилието сега е навсякъде, то се разпростря и върху децата“).

Интервютата около 90-те години и промените тогава са трудни за четене – океанът на езика, по който до момента си се носил по гръб в другите разговори, внезапно става бърза река с остри камъни. През 1991 г. писателят казва:

Настроението ми сега е тягостно. Даже думата настроение ми звучи тягостно. Чувствам някакво униние. 

Има много за обработване през тези години – много надежда и много разочарование, които са болезнено ясни тук. В опита за създаване на нов смисъл има и осъзнаване на вакуума:

Вижте как на 10 ноември толкова много неща се обезсмислиха – филми, спектакли, книги. 

В този период писателят казва и друго – че в този живот можеш само да счупиш гърнето, не можеш да залепиш парчетата. Това звучи толкова по-различно от успокоителния му тон, когато казва, че „съвършено е само неръкотворното“.

Докато четях тези интервюта, често ги споменавах в разговори. Темите тук са толкова много, че често напомнят за себе си. Има и цяло интервю за футбола. Разбира се, другата страна в интервютата – журналистите – също е огромно богатство, с всички цветове на това, което е вълнувало интервюиращите в деня на срещата и което са занесли при писателя. Правят впечатление много неща, но ето например Ива Николова, която през 1989 г. в един от въпросите си казва:

На всеки човек се падат около 50 птици, обаче ние не съзнаваме това, нищо не правим за тези птици. Те са наши, всъщност – полагат ни се. Но Вие какво правите с Вашите птици, аз какво правя с моите птици – аз изобщо не мисля за тях.

По-често да си напомняме в разговор, че ни се падат по 50 птици. Не за да се поучаваме един друг. А просто защото така става малко по-леко и по-хубаво.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. НИКЕ, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

На второ четене: „Бивалици“ и „Небивалици“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-bivalitsi-i-nebivalitsi/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Бивалици“ и „Небивалици“ от Вера Мутафчиева

„Избрани произведения“, том 11 и 12, изд. „Жанет 45“, 2009

Сигурен съм, че Вера Мутафчиева не се нуждае от представяне, но мемоарите ѝ заслужават да бъдат четени и препрочитани. Попаднах на тях едновременно случайно и закономерно. Благодарен съм за това си откритие от изложбата за Борис и Славка Деневи на Свобода Цекова и Антон Стайков. Там имаше цитат от „Бивалици“ за Славка Денева, с която Вера Мутафчиева е била близка.

Безспорно това е най-важната ми читателска среща тази година. Подобно откровено и спонтанно възхищение изпитвам към Константин Павлов, Георги Рупчев и Димитър Воев. Намерих това, което съм търсил и откривал в толкова много чужди автори и литература – честност, интересен език, дълбочина, непосредственост, хубави истории и изчерпателност. А да открия нещо, към което да почувствам безрезервна и безусловна симпатия и любов, ми се е случвало няма и пет пъти…

Шок е за мен наличието на тези мемоари. Впечатляваща е смелостта, с която Мутафчиева обяснява себе си. Чел съм множество дневници и автобиографии на писатели от това време и случаят с тях не е такъв. Не мога да скрия, че от месеци наред препоръчвам тези два тома на всеки, когото срещам на живо или онлайн.

В писането на Вера Мутафчиева има мащаб, детайли и най-вече всекидневие. Не е метафорично, абстрактно и мътно, а конкретно. Централно е това, което принципно остава заметено или премълчано – българската помийна яма от тайни и травми. Тук тя е извадена на преден план и на показ – в цялата си сложност и противоречивост. В цялата си нищета и мизерия – материална, морална и духовна. В цялата си красота на съпротива чрез работа и устойчивост.

Близо хиляда страници с болезнени прозрения. Ако някой иска да разбере какво е било тогава и защо е такова днес – нека ги прочете. Майсторски и човешки книги от историк и писател. От всички десетки хиляди мемоарни, лични и интимни страници за паметта и живота, които съм прелиствал, тези са сред най-ценните. В личната си библиотека ги поставям редом до Кнаусгор и Пруст.

„Бивалици“ ме отвя още от началото. С безкомпромисност към себе си и към епохата. С толкова хубавия и сочен език – и хумор. Хабер си нямах, че това ще ми се случи. След целия потоп от литература, която няма общо с реалността, камо ли с българската, камо ли с преживяваната от живи хора, освен номинално – това беше експлозия. Тежък естетически и социален симптом е, когато литературата и писателите са разкачени от реалност, правдоподобност и честност. А те, донякъде поне, са базата, фундаментът и предпоставките за изкуство. Все по-масово обаче те отсъстват от книгите. Но в мемоарите на Вера Мутафчиева – с лопата да ги ринеш.

Спомените ѝ са изповедно честни. Те покриват времето от запознанството на родителите ѝ до деня, в който Мутафчиева пише последните страници. В тях са силата на духа ѝ; ужасът от януарските бомби от Втората световна война; бедното ѝ детство; професорското ѝ семейство; собствените ѝ бракове, раждането на децата ѝ; личните и работните ѝ малки и големи трагедии, болести, посрещани с ирония; признанието, че винаги е била невътрешен човек и „царица на автогола“; борбата до края със системата и с безкрайната злонамереност, посредственост и наглост.

На всеки, за когото фактът, че Вера Мутафчиева е вербувана от Държавна сигурност, би представлявал проблем да прочете книгите или да се съмнява в качествата им, бих казал, че именно заради това не ги четох толкова години. Прочитът ми беше и през призмата на този биографичен факт – книгите отговарят и на тези въпроси. Ужасно съжалих, че не съм ги чел по-рано. Най-малкото защото това писане слага в малкия си джоб цялата съвременна българска литература.

Рядко използвам суперлативи, по-скоро никога, но защо точно в този случай? Защото показва как се е живяло преди и след 9 септември и преди и след 10 ноември в света на университета и на академичния, литературния и филмовия елит. Разказва какви са били структурите и безумието на тези осакатяващо лоши среди. И защо са такива и днес.

Едва като прочетох томовете на Мутафчиева, се потвърдиха почти всичките ми интуиции за тези елити. Споделях с Марин Бодаков как ми влияят те и че се усещам още по-категорично на страната на бачкаторите в културата, към които се числя и за които говори и Мутафчиева. Марин ми каза: „Прав си. Там ни е мястото. И Радичков беше там.“ Тогава осъзнах и че нямаме интелектуалци с аршина на Вера Мутафчиева.

Попитах Марин защо никой не е писал за тези книги, освен Ани Илков, който прочете на представянето им кратък текст, публикуван след това във вестник „Култура“. Отговори ми лаконично: „Аз ще ги препрочета. Тогава четях ръкописа ѝ. И да, тя е световна писателка. Тя, Радичков, Коста [Павлов]… Несвойствени за нашите места. Тя беше удрян човек и здрав човек. Обясняваше ми, че само работата я спасява. Тя беше много умна жена. И нещастна.“

Преди време, на представянето на „История на българското изобразително изкуство“ на Кирил Кръстев, Иво Милев сподели, че у нас елитът се подменя на 30–40 години, но общото между всички е отказът от обобщения и от поемане на отговорност. Вера Мутафчиева разказва като писател, обобщава като историк и поема отговорност.

През тази седмица беше 15 септември и още по-силно усетих мисията в сърцевината на „Бивалици“. Чисто учителска, даже по-скоро даскалска. Да разкаже неразказана история, да държи за ръката и да казва: „Няма страшно, колкото можеш…“ и така неусетно да тръгнеш по своя път. Поне за мен тези книги учат на самообладание, вдъхват кураж и даряват много познание. На всеки, който вече ги е прочел, бих препоръчал „Доколкото си спомням“ на Георги Данаилов, „Дървото на живота“ на Станка Пенчева, „Ние – негероите“ на Рада Москова и „Мир на страха ни“ на Георги Мишев, за да може да види приликите и разликите.

Към края си пестях страниците. Не исках да свършват. Ако някой се чуди защо в този текст няма цитати от книгите, отговарям: когато чета на хартия, си прегъвам страниците, където има нещо изключително, някакъв ценен къс от думи и фрази; в този случай прегънах почти изцяло и двата тома. Трудно ми е да цитирам, защото спокойно бих преписал целите книги.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

По буквите: Василев, Ефтимов, Стругацки

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/po-bukvite-vasilev-eftimov-strugatsky/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят. „Шествието“ от Кирил Василев София: Издателство за поезия „ДА“, 2021 Кирил Василев не е между популярните, но безспорно е един от най-сериозните автори у нас. Неговият глас идва от най-мрачните дълбини на…

Източник

Kaк да съсипеш собствената си героиня. Дубравка Угрешич към българските читатели

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/dubravka-ugresic/

До неотдавна световноизвестната писателка Дубравка Угрешич, чиято майка е българка от Варна, трудно скриваше своето раздразнение, че у нас е позната преди всичко с ранните си произведения. А заради своята прямота, безпардонна ерудиция и отказ от социална блазираност Угрешич се радва на истинско уважение в света на образованите автори и читатели – тя например още от 2016 г. е носителка на наградата…

Източник

На второ четене: „Сивият мъх сияе“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-siviyat-mah-siyae/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали…

Източник