Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-ivanova-doneva-hristov/

„Винаги умира някой друг“ от Димана Йорданова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2026

Какъв е смисълът да се говори ясно за болестта и загубата? Как е разрешено да се говори за тях? Какъв е санитарният минимум на алегорията, зад който да се скриеш? Каква е функцията ѝ – да превръща казаното в поезия или да осигурява нужната двусмисленост, така че никой да не е длъжен да те разбира буквално?

Цензура ли е да престанат да те слушат?

Гневът в едно от стихотворенията на Димана Йорданова се излива тайно, като сивата вода от пране. Смъртта също е учтиво разположена от другата страна на вратата:

Благодаря, че ще почакаш да затворя вратата
и чак тогава ще се разпаднеш,
колко учтиво от твоя страна, мило момиче,
че не издъхваш в ръцете ми.

Димана говори на онзи, който не иска да слуша. Говори гневно, ту прозирно, ту в алегории, които нямат „приемлива“ страна: и буквалното, и преносното са еднакво неудобни. Алегориите на тялото са свързани с публичното пространство: не можеш да избягаш от разпада на едното в разпада на другото.

Давам под наем пространството, което тялото ми заемаше, 
на тихо и комуникативно място е, 
в близост преминава влак, 
по разписание закъснява, 
по презумпция дерайлира. 

До моя роден дом са отворили музей на илюзиите, пишеше Марин Бодаков в едно от последните си стихотворения. И също говореше за тялото като за нещо отделно, като за някого, с когото общуваш невинаги в разбирателство („от тебе искам прошка, скъпо тяло…“)

Гласът у Димана Йорданова вика тялото, което закъснява да се върне от игра, а то „прикляка в храстите, дриблира с топка от кожа, потно, побесняло за още, ниско като глава на кокиче“. Или се свива на стола под неговата тежест, опитва се да преговаря, да му обещава, да го придумва. Не съвпада с тялото си, но и не съвпада със себе си – в едно стихотворение единственото общо с вчерашното аз е вдлъбнатината в леглото, която постепенно трябва да бъде запълнена. В друго стихотворение дебелият гражданин, чийто критичен поглед виси над героинята като гащи на луната, я погребва всеки ден и тя всеки път отива на опелото – гледа отстрани и гледа погребана жената, за която никой не знае каква ѝ е била. Винаги умира някой друг – защото не искаме да слушаме за чуждото умиране, но и защото и ние не съвпадаме с нашето умиращо аз.

И слава богу! Тази книга е пълна с бяс, с гняв. Нейният език не е езикът „на забулената луна“, в нея няма неясни очертания, които читателят да запълни сам. Образите може да са ненадейни („заспали сме невинни, чисти, напикани, розови парченца от туловището на света“), но не и двусмислени. Неяснотата е вид колебливост, а тази книга е изпълнена с решимост. 

С решимост да излееш сивата сапунена течност на гнева пред всички, да придружиш тялото във всичките му превъплъщения до Бог, който ще го попита: „Какво направи с моя гняв?“

Дори само това стихотворение да съдържаше книгата, пак бих я препрочитала и подарявала. Или бих преписала някому изречението „всеки ден се сбивам за жената, която бях“.

Току-виж подсказала на някого, че има право да се бори за себе си.

„Искам да се обадя на майка по телефона“ от Мария Донева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2026

Тази книга щеше да бъде важна с всяко име на корицата, но е особено значима, защото е книга на Мария Донева. Защото нейният умел слог, топлота и внимателно отношение към читателя са създали широк кръг от хора, които ѝ се доверяват; кръг доста по-голям от обичайния литературен балон. Това доверие е изключително рядко сега, когато приятели и роднини лесно губят общ език. Мария Донева успява да създаде пространство, в което може да разговаря с всеки.

И сега е встъпила в това пространство, за да говори за траура, за скръбта по отишлия си родител. И за предварителния траур по другия, който гасне. За мъката по загубата – физическата и тази, която е по-трудно да предадеш в разговор: мъчно ти е за човека, който не е какъвто е бил. И за този, който самият ти си бил.

Опитайте да говорите с някого за това. Особено пък в неговите конкретни детайли. Опитайте да говорите за депресията, за загубата на смисъл, опитайте да кажете, че изнемогвате. Или че нямате желание да правите любимите си доскоро неща.

Казват, че грижата за тежко болен е огромна психическа и физическа тежест, която често води до депресия и други подобни състояния; че тя е диспропорционално поета от жените; и че е почти несподелима (никой не иска да слуша).

В тази книга тези теми са споделими.

Един смачкан човек
предпазливо се вдига, 
не да прави геройства – 
взима някаква книга.
…
Очилата къде са?
И жена му къде е?
За кого да се сресва?
И защо да живее…

В книгата има и воля за ведрина, и топлина (като в стихотворението, в което бащата се затичва, кретайки, да каже колко обича дъщеря си), във връщането на майката – в сънища, в които „ходи и се смее“, в самото усещане за липса, която си има име. И значи е тук. Но и в дословната честност, в която непознати един за друг читатели ще могат да тъгуват заедно, да се спасят заедно от повелята нещо да „преодолеят“, за да не пречат с тъгата си. Да могат да ѝ обърнат внимание, да се вслушат в нюансите ѝ – в загубата на смисъл, в онова, което не искаш да знаеш за себе си, в необяснимо гузното чувство, в страха, в трудно назовимите ѝ отсенки. И малко по малко, достигайки края на книгата, да видят как Мария Донева избира да завърши с обич. Да ѝ се доверят.

„Очевидното“ от Владислав Христов

София: изд. „Ерго“, 2026

За първи път от 2022 г. насам виждам българска книга, която да говори за войната. И то да говори не репортажно, не като журналистика; да говори като подземен тътен, като ромол на подземна река, като подкожна тревога, като птици, които летят ниско в приближаващата буря.

Да говори за природа и да говори за всичко останало, без да изпада в алегоричност: да помамва ума да си представи класическото романтично бягство на самотния естествоизпитател. Дори не естествоизпитател – човек с фотоапарат, свидетел.

И да го остави да види в самата природа онова, от което е бягал: насилието, подземните нива на страха, кръвта, собствената си гузност.

Тази поезия прилича на Фрост по това, че е пълна с катерици, къпини, малинов сок, кукуряк, диви прасета, клек, цъфнал орлов нокът, пчели, кълвачи, секачи, хвойна, божи кравички, врабчета, хралупи, всякакви имена на живота, като заклинания против мрака, който тегне из нея. Мрак, който също е част от природата.

И се различава по усещането за явна заплаха: войниците, които те обграждат, докато снимаш божи кравички, спусъка, наслоените сажди в „чушкопека на войната“, кръговрата на насилието, от което човекът е само част – непълен кръговрат, без усещане за справедливост, като в „гигантската секвоя наби баобаба, баобабът наби кедъра…“ или като в стихотворението, в което пчелите, забравили за всичко, се роят, мечката, забравила за всичко, гледа кошера, а ловецът, гледащ мечката, решава да отложи спусъка… само за този път. 

Перспективата се сменя; фотоапаратът става окуляр, фотографът – ловец. В книгата тлее усещане за скритото у самия теб насилие, съмнение в смисъла на човешкото – като в прегризаната по средата жаба, която не прави разлика между теб и пора, като в децата, израснали в окопите, които не са виждали куче, но отлично лаят и хапят.

Антиутопична книга, в която природата е едновременно спасителна и зверска, жестока. От време на време из страниците срещаме думата „ние“, чийто смисъл мигрира: няколко ученици на дзен учител; неизвестно множество, което наблюдава животните и се учи от тях (наблюдава и хората, но от тях нищо не научава); застава спрямо животните от другата страна на барикада, воюват; стоят в окопи, в бомбоубежища, оплакват се от квакането на жабите в окопите, но не и от нуждата да стоят в тях. 

Антиутопична книга, в която най-страшна е собствената ти природа. Безмилостна и милостива, защото те изправя пред това, заради което се страхуваш да прочетеш новините – страха от войната, екологичния страх, подземния тътен на тревогата. Очевидното.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-shurbanov-todorov/

„Записано“ от Александър Шурбанов

София: изд. „Лист“, 2026

„Тиха логика“ от Светослав Тодоров

София: изд. „Кота 0“, 2026

Ето, затварям книгата, протягам ръка да изключа нощната лампа – и обилната светлина, която до този момент обливаше леглото ми, внезапно се заменя с непроницаем мрак. В природата никога не става така.

Показалецът премина през новините, докато тялото ѝ още беше в леглото. Ракета. Движеше се все по-бързо по екрана. Земя. После застиваше като кука, която едва издържа захвърлените към нея мръсни дрехи. Шум. Кокалестият пръст се огъваше така, че не само да продължи четенето, но и да посочи виновник. Жертви.

Можете ли да познаете кой текст от какъв човек е писан? Млад, стар, мъж, жена?

Има ли значение? Трябва ли да има значение?

Една от най-красивите литературоведски утопии е идеята за „близкото четене“ на Айвър Ричардс и американските „нови критици“. Беше въведена у нас от проф. Никола Георгиев и звучеше изключително изкусително за всички, на които ни беше писнало да слушаме за биографиите на поетите, техните революционни заслуги, работническо-селски произход или любовни драми. В класическия учебник биографията изместваше литературата – колко хубаво беше да я заскобим и да гледаме само текста! И тогава да видим кой колко може да пише. И кой колко може да чете.

Да, ама не. Съвсем скоро литературният пазар ни натри носовете. Текст без автор може да получиш за анализ на изпит, но няма да го видиш отпечатан в книжарница. Името на автора продава (че и снимката на корицата). Името на автора строява книгата на определена лавица в книжарницата (това по-късно, защото книжарниците поизчезнаха по едно време). Би било любопитно някой историк да разгледа извънлитературните стратегии за участие в литературния живот – например как четворката от „Литературен вестник“ се снима в позите на друга известна четворка (кръга „Мисъл“), за да бъде на свой ред повторена в трета конфигурация от четирима автори мъже (този път издателство „Кота 0“). Или пък как, кога и защо публиките на различните литературни поколения остават разделени?

Наскоро участвах в дискусия за литературната общност… без да се усетя, че общността, за която ставаше дума, беше с десет години по-млада от мен. Още по-любопитно беше, че в същата дискусия се спомена трета, още по-млада литературна общност, непозната за присъстващите и самодостатъчна. Интересният за мен въпрос е дали това разслояване на публиките се разпознава и в писането?

Нека опитам в сравнението между два текста в сходен жанр: „Записано“ на проф. Александър Шурбанов и „Тиха логика“ на Светослав Тодоров си приличат донякъде по жанра – и двете се състоят от фрагменти.

Фрагментите са може би най-свободният жанр – най-близо до ума на автора, еклектична поредица от мисли и идеи.

В едната от тези книги думи като „гений“ се използват свободно и уверено. В другата – не. В едната от тези книги авторът неведнъж заема женската позиция, гледната точка на застаряваща жена – и звучи убедително, поне докато не усложни играта с жена, която си представя мъжкия поглед. В другата книга такова колебание не съществува. Едната книга излъчва сигурност дори когато задава въпроси. Излъчва увереността на човека, който може да стои наспроти времето и да пита: за природата и цивилизацията, за духа. Другата книга е най-жива в несигурността. В непознаването дори на себе си, на образа в огледалото (един път отместен във възрастта, втори път – в пола). Едната книга, както казаха на премиерата ѝ двама бележити връстници на автора, принадлежи на всички времена, на Ренесанса например. Другата е съвсем днешна и тукашна; тя следи с пръст новините, както героинята на един фрагмент ги следи с пръст, копнеещ да посочи виновник. Но не го прави. Първата книга би го назовала със спокойна дързост.

Поколенчески ли са тези разлики? И ако да, на възрастта ли се дължат – или на конкретния опит на различните поколения? Ако е второто, какво в опита на едно поколение може да го възпре да разсъждава с размах и категоричност? А може би двете книги са съвсем различни и опитът ми да сравнявам като „фрагменти“ е неправилен.

Преводачът на „Изповеди“ на Джон Дън, на Чосър и Шекспир се занимава с микро- и макрокосмоса, с мирозданието и нашето място в него и във времената.

Тази книга е „фрагментарна“ именно заради мащаба на своето начинание – може да го направи само като мрежа от идеи, които читателят свързва мислено, като съзвездия.

„Тиха логика“ пък е повече свързана с фикционалния инстинкт, с доизмислянето на мига и на неговите отражения в огледалото.

Но и фрагментарността е само формалният повод да ги събера в този текст – неформалният е въпросът за срещата между фрагментираните ни литературни общности, за възможната среща не само на публики, а и на смисли, за познанство не биографично (с каквото нашата среда изобилства), а именно книжно, между книгите. За „близко четене“, но не на отделния текст, а на разнородната ни и жива в своята разнородност книжнина.
Как иначе от нея да стане литература?

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-v-bolonya/

Един човек е отворена книга.

Човечеството е разхвърляна библиотека.

Така пише в „Там е разликата“ от Джасинто Лукас Пирес: уж игрива, уж детска книга, която си купих от Международния панаир на детската книга в Болоня.

Превеждам си я непохватно и изпитвам облекчение. Най-после някой да каже, че не е все едно,

че разликата по същество е нещо важно, че качеството невинаги губи служебно от количеството.

През последните години е точно обратното; свръхпроизводство на стоки, свръхпроизводство на информация, свръхпроизводство на мнения, на думи, мултиплицирани до безкрайност. Дори самият панаир на детската книга в Болоня при цялата си изумителност може да остави такова чувство: една книга е свят, милиарди книги са туптящи стъпала, парещи очи и глава, която се е замаяла здраво, загубила фокуса си. Книгоиздаването е и индустрия – индустрия, в която има големи и малки, пазарни дялове, права, екранизации, лиценз на стоки, има бестселъри и нишови издания, сигурен мейнстрийм и рискови стъпки встрани. Думата „количество“ витае около всяка нова книга. В какъв тираж ще се отпечата? Колко души ще искат да я прочетат? На колко езика ще се преведе?

Болоня 2023

„Занаят се краде…“, твърди преводачката и издателка Зорница Христова в разказа си за Панаира на детската книга в Болоня. И като „веща в занаята“ препоръчва куп полезни неща, от които би могъл да се възползва книжният сектор у нас.

ТоестЗорница Христова

Вървим сред множеството книги със Свобода Цекова. Измежду павилионите мярвам Лорънс Шимел, автора на „Късмет“ – книга, издадена на над 30 езика, включително и от мен на български. Освен писател Лорънс е преводач, идва тук от сто години и познава всички. Вярно ли е, пита го Свобода, че тази година панаирът е по-малък? Мда, потвърждава Лорънс. Заради войните няколко страни не дойдоха, Филипините, Индонезия, Австралия също се отказаха. Очевидно и Иран. Тези с лицензите завзеха част от това хале, преди не бяха тук, отбелязва Свобода. Лорънс кимва.

Войните се отразяват и на такива неща като детското книгоиздаване, да. Войната в Украйна – съвсем видимо, може би защото „Старият лъв“ и преди това печелеше много награди със своите ултраконцептуални заглавия. После войните също станаха много, а детските книги – повече обърнати към темата за войната въобще, за нейната цена, за нуждата да изплетеш дома си отново, от нищото, от събрани по пътя нишки.

Такава е темата на Thread by Thread от Алис Бриер-Хакет, илюстрирана с дорисувани снимки на действително плетиво на един миши дом, който внезапно започва да се разплита, мишките бягат с една кука и десетина бримки на нея, преди да започнат отново да сплитат свой пристан – този път по-шарен. (Впрочем другата забележителна „плетена книга“ видях на полския щанд, там преждата беше пъпна връв. Преди три-четири години пък прежда имаше в книга за Луис Буржоа.) Такава беше темата и на ред други книги, включително нашата „Колелото на Кинан“ от Петя Кокудева. Но съзнанието за световния контекст се формираше и по други начини.

Чудех се дали селекцията на иранската художничка Нушин Садегян за визуалната идентичност на фестивала (и изложбата на 45 нейни творби в самото начало на илюстраторската изложба) не е също подобен жест. От друга страна, Нушин действително рисува великолепно, печелила е много други награди и при всякакви обстоятелства би заслужила признание. И все пак…

Но всъщност има ли реално значение какво прави светът на детското книгоиздаване във времена, когато количеството (силата) очевидно беснее над международните правила, над опитите за позоваване на ценности като справедливост, човеколюбие, равенство, уважение към различието – ценности, които тези хиляди детски книги съдържат, но новините след тях опровергават? Не е немислимо и да си представим как дори този свят може да бъде превзет от едни други послания… Не е да не помним такива времена. И не е да не виждаме какви политически реакции будят у нас образованието и културата за деца.

До Болоня и назад – с „радост, тъга и надежда“

След десетилетия панаирно „куцукане“, най-сетне българската книга „стъпи“ на истински красив и функционален щанд на международен книжен форум. Свобода Цекова и Антон Стайков, главни действащи лица в панаирния екип, разказват за работата си и за преживяното.

ТоестАнтония Апостолова

И все пак срещата между човека и книгата е качествена, не количествена. Не само заради наградите и селекциите, които се опитват да балансират пазара. Естеството на четенето е такова. Един човек, една книга, една история. И „малко и голямо“ значат нещо друго в детската литература, където това е магичното съотношение между детето и възрастния – съотношение, което се обръща с времето, но може да запази своята съкровеност, своето връщане към същността. Като в „Голяма и малка“ от Ариана Скилони и Ракел Каталина, където една деветдесетгодишна жена се смалява, смалява, смалява, докато вятърът не я подхваща и тя трябва да се хваща за тревите, докато не почне да се обърква и да губи пътя към дома си, докато не се затваря в него и не подгонва натрапниците с хитроумни способи, като камъчета от прашка и гигантски сенки. Мъничка-мъничка, накрая Наталия се покатерва до ухото на влязъл да си почине странник… и му пее люлчината песен от детството си, с която му припомня кой е.

Изящно, нежно и топло нарисувана книга… която може би ни подсказва какво може детската литература и защо е важно възрастните да я четат на децата: освен всичко друго – заради самите себе си, за да чуят на глас кои са и какво точно ценят.

Един маршируващ е луд, пише в „Там е разликата“ от Джасинто Лукас Пирес.

Много маршируващи са армия.
Тълпата прави от символите политика.
Отделният човек прави от символите поезия.

Един играч, който нарушава правилата, е измамник.
Много играчи, които нарушават правилата, създават нова игра.

Една точка е край.
Три точки са…

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-pramatarov-barns/

През 2000 г., на обръщалото на века, преведох половин книга от Джулиан Барнс. Бях наскоро завършила студентка, бях довършила чужд превод на „Дългът към удоволствието“ на Джон Ланчестър и ми дадоха да довърша и „История на света в 10 ½ глави“. В моята част се падна последната глава – „Сънят“. Може би я помните, Мариус имаше прочут моноспектакъл по нея, сега Йордан Славейков я поставя чудесно.

В „Сънят“ героят се събужда умрял. Неговата лична история е свършила и му предстои вечен рай. Малко по-рано пък Фукуяма беше обявил края на историята, завършила с победа на либералната демокрация. Разбира се, вечността не се оказва райска работа, дори да е скроена според всичките ти желания (у Борхес безсмъртните оскотяват…). Но и вечност не ни предстоеше. Барнс явно беше поприбързал с епилога – в следващите си книги продължи да разказва за приближаването към този „сън“. Още през 2004 г. заговори за старостта през „Лимони на масата“; през 2008-ма издаде „Няма нищо страшно“; после дойдоха „Пулс“ и „Предчувствие за край“, и „Нива на живот“ – за скръбта по съпругата му Пат. 

През 2000 г. потъна „Курск“, на следващата самолетите се забиха в кулите близнаци, после дойдоха войните в Афганистан и Ирак, после Беслан, глобалната криза, Арабската пролет и Гражданската война в Сирия, анексирането на Крим, възходът на ИДИЛ… и за капак на всичко пандемията от ковид и трите големи войни. Очевидно проблемът ни е обратният: твърде много история, твърде бурна история се случва около нас. Все повече хора отбягват новините или гледат да ги дозират, за да не се побъркат. Какво прави писателят с такива читатели? Те не са жителите на провинциално градче, които отварят романче за малко драма. Тези читатели отварят книга, за да избягат от драмата. Дали?

„Златният сън“ от Веселин Праматаров

по мотиви от Шарл Нодие, София: изд. „Сонм“, 2026

В предговора на „Златният сън“ Шарл Нодие предписва като лек за смутни времена фантастичното. Склонни сме да му повярваме; той е живял по време на якобинския терор. Баща му бил инструмент на въпросния терор (като полицейски магистрат) и затова успявал някак да опази сина си въпреки непрестанните опити на момчето да помага на жертвите (защо това е опасно, можем да си отговорим, като си спомним сталинския терор). Шарл започнал още на 13 – заплашил да отнеме живота си, ако една жена бъде осъдена, задето изпращала пари на емигрант. Жената оцеляла, но бащата сметнал за благоразумно да предаде сина си на ментори, които да го занимават със старогръцки и други езици, както и с естествознание (единият бил виден фиколог, изследовател на водораслите).

И тъй, Нодие израснал между гражданската въвлеченост и ескейпизма – хем станал библиотекар (сравнително безопасно), хем скачал в защита на заподозрените (опасно); хем конфискацията на книжата му разкрила само труд по ентомология (безопасно), хем поседял в затвора, защото писал памфлет срещу Наполеон… След разни странствания се установил в Париж, където (вече по време на Реставрацията) станал библиотекар на Арсенала и създал прочут литературен салон, в който се навъртали младоците Виктор Юго, Ламартин, Алфред дьо Мюсе, Сент-Бьов, Нервал и пр. Един вид, таткото на френския романтизъм.

Нищо чудно, че предписва като хап фантастичното. „Златният сън“ е съвършена романтична история; в нея има екзотика (сцената е „Ориентът“), има притча, или по-скоро авторски сюжет, наметнал дрехата на древното предание; има прескачане от единичното към сюблимното. Имаме поредица от герои – изискан в разточителното си изящество гущер, млад глупав бедняк, мъдрец, разбойник и т.н. Попаднали един след друг на купчина жълтици, те кроят планове за богатството си (и двукраките „пречки“ пред него) – и заспиват под сянката на арчара, на огромното китно дърво. На смъртта. Всички са правили сметки без нея. И тъй, привиден ескейпизъм вместо политическите брожения на якобинска, Наполеонова и реставрационна Франция – „безвременния“ Ориент. От друга страна – опулване право в окото на дебнещата зад всеки сън смърт.

Интересно, че Веселин Праматаров, който в „На конци“ вече показа и художническо майсторство, и умение за подбор на тема, която хем е навременна, хем не е злободневна, тук е избрал за визуален език сецесиона, с видими препратки към неговото наследство. Това ми се струва подходящо както в едър план – този стил е видим наследник на романтизма, така и специфично в българската визуална история. Иван Милев например е силно белязан от военния си опит, който го разтърсва силно (и уврежда слуха му). И у Милев ще видим същия интерес към авторизираната легенда (например Ахинора). Праматаров добавя трети нюанс – изкуството на комикса за възрастни. Така книгата нарежда нашето време до якобинския терор и Първата световна война и някак казва: „Тези хора са живели близо до смъртта и вижте какво са създали, хайде по-смело.“

„Отпътуване“ от Джулиан Барнс

превод от английски Надежда Розова, София: изд. „Обсидиан“, 2026

В новата книга на Барнс срещата със смъртта не минава през притчи. Тя е доста фронтална – след толкова обговаряне в другите книги тук тя е буквална, медицинска: героят, а и самият писател, има рак. И Барнс не отвръща очи от реалността на тялото в медицинската машина – ту с почти смущаваща директност описва прегледа на простатата, ту с горчив смях коментира изливащите се в канала литри кръв (Барнс реколта…) Медицинският аспект на тази книга е странно успокоителен – за всеки преживял реалността, от която другите бягат.

Упадъкът на тялото е линеен и предизвестен. Но книгата се интересува от цикличността, от възвръщането. Най-явно това се вижда в любовния сюжет – двама приятели на героя, влюбени в студентските си години, се събират отново на старини и се женят. И в двата случая ги събира той. На пръв поглед историята следва холивудската формула „трагедия с щастлив край“. Само че щастливият край не е щастлив, защото не е край – историята продължава, трагедията продължава. Фукуяма за двойки. Но Барнс се интересува и от друга цикличност, от тази на спомена: повторната сватба между човека и преживяното от него. Споменът е изменчив, той лъже (както пише и Мария Степанова в погрешно „припомнената“ къща); освен това той бива редактиран (прочутата мадлена на Пруст в черновите е ту къшей хляб, ту суха бисквитка). Миналото, уж единственото ни останало владение на прага на смъртта, също ни се изплъзва – губейки паметта си, дали губим изцяло и себе си?

Странната утеха, предлагана от Джулиан Барнс, е не в края, а в началото на книгата. Също както в „Сънят“ той довежда до абсурд мечтата на човека за рай, тук представя колко страховита би била една вярна, неотлъчно следяща ни памет (като на Борхесовия Фунес?); как способността не просто да преразкажем, а да преживеем наново всеки изминал момент би била нетърпима, обсебваща. 

Човек има правото да бъде забравен, чух веднъж от приятел. Мисля, че Барнс добавя: „Дори и от себе си.“

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-kutsi-ostur-brandao-vozhli-mandzhukov/

Дж. М. Кутси, Пол Остър, „Тук и сега. Писма (2008–2011)“

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Кръг“, 2025

Раул Брандао, „Хумус“

превод Даринка Кирчева, София: изд. „Кибеа“, 2025

Феликс Вожли, Петър Манджуков, „Началото. Укрепяване на пороите и залесяване“

спомени, фотоалбум, Александър Иванов, изд. „Булгея“, 2025

„Тук и сега.“ 
Така се казва сборникът с писма между Джон Кутси и Пол Остър, въпреки че писмата не са писани нито тук, нито сега. Писани са по време уж недалечно, а сякаш безвъзвратно отплавало надалеч от нашето – преди десетина-петнайсет години, тоест преди пандемията, преди нападението срещу Украйна, преди Тръмп. „Хумус“ на Раул Брандао излиза през 1917 г. В Португалия, не в Санкт Петербург. Феликс Вожли, герой на третата книга и баща на залесяването в България, идва у нас преди 120 години.

Не е ли незначително всичко това? Кутси и Остър обсъждат американската политика, без да знаят какво ще се случи. Техният свят е потискащ, но не отчайващ. В него има време да се обсъжда естеството на приятелството – дългогодишното мъжко приятелство; с какво ни привлича спортът; странните случаи, в които незначителен персонаж се явява отново и отново в живота ни; вътрешната подредба на стаите в съчинявания роман, подробна или скицирана… И така нататък. 

Действието в „Хумус“ на Брандао – доколкото го има – се развива в малко португалско градче, където сякаш нищо не се случва: със сигурност нищо на фона на Октомврийската революция, която сякаш не съществува. Не съществува като че ли и войната, току привършваща в Европа.

Залесяването също не е дейност, която присъства в учебниците по история. Няма място: там са революциите, войните, ефектните романтични фигури, които размахват меч, не лесничейска лопата. Само че залесяването спасява, когато дойдат пороищата. Това обяснява Феликс Вожли на българите, които изскубват фиданките и пускат добитъка си да опасе останалото.

Мене не ми трябва гора, мене ми трябва паша,

казват и слатинските селяни, като се бият срещу създаването на Борисовата градина. А Вожли изнася сказки, обяснява: виждате ли я онази махала, дето вече я няма? Ако не залесим това дере, същото ще стане и с целия град.

За първите 11 години от началото на ХХ век са регистрирани 168 наводнения (49 пъти на река Марица; 21 броя – река Янтра, 20 наводнения – река Искър, 11 пъти – река Тунджа) с 84 човешки жертви и щети за над 1 млрд. лева,

пише Вожли. Снимките в новоизлезлия фотоалбум „Началото“ са красноречиви; стоварилата се стихия причинява покъртителни трагедии. Впрочем скорошните кадри от Южното Черноморие също изглеждат така.

Докато образова хората защо трябва да се върши тази бавна, скучна и лишена от „келепир“ работа по залесяването, Вожли моли Петър Манджуков – неговия пръв български съратник – да му даде книга, с която хем да донаучи български, хем да разбере нещо за тукашния народ. Получава „Бай Ганьо“ и толкова я харесва, че я превежда на френски и урежда да я издадат в Париж. Какво родство на ума между родоначалника на туризма и родоначалника на залесяването у нас!

Родството на ума е и това, което прави писмата между Кутси и Остър опора в пороя от новини. Тема подир тема пускат корени между тях и приятелството, с което започва книгата, все повече се разраства, задълбочава. Опираш гръб в този език без преструвки, език, изкован в литературата, но обран от излишните хватки, език по същество, език за споделяне.

Ако имаш такъв приятел, читателю, може да му подариш тази книга и да предложиш да съставите ваш списък от теми. Теми устои, които правят връзката ни със света малко по-силна, малко по-надеждна. Все едно се движите през пустиня и виждаш насреща си оазис. Ако и приятелят ти го вижда, може да не е мираж. Сега си представи същото, но за нещата вътре в нас, примерно за ценностите. Мираж ли са, или не? Разбира се, може и двамата да се лъжете. Третото око е на времето. Особено когато става въпрос за политика; особено когато се случват непредвидими, немислими неща. Какво сте могли да знаете преди 10 години за Израел (не понасят Нетаняху) или за пътищата, по които ще поеме арабската пролет? Но какво можем и ние да знаем за завоите на бъдещето – и трябва ли да се откажем да имаме позиция сега, с непълните си знания? А какво можем да правим, ако нямаме такъв приятел?

Героят на „Хумус“ е в това положение. Персонажите се движат край него като призрачни сенки, силуети в мъглата на вътрешния монолог. Представям си ги на сцена, високи и мълчаливи, полухора-полуидеи, персонажи с нереални имена. Дона Леокадия. Дона Библиотека, дона Прокопия…

На влизане в книгата ми се струва, че авторът ги ненавижда. 

Братовчедката Анжелика не вдига лице от чорапа. Небитието я очаква, а дона Прокопия сънена се прозява, сякаш не ѝ предстои да спи цяла вечност. Живеят жените Телеш, а те мразят жените Соза. Живеят жените Фонсека, а Фонсека прекарват живота си в правене на реверанси като разглобени кукли. Живеят жените Албергария, а Албергария имат само една житейска цел: всяко полугодие да се покажат с нова рокля в градината. Живеят тези, които дъвчат, предъвкват и смилат…

Виждате ли хореографията на този спектакъл, мълчаливия, почти механичен танц на персонажите? Току някой спира, показва лицето си, основанията на живота си, за да бъдат разчепкани и отречени. Старата чистачка има блян, разправя на всички как дъщеря ѝ е истинска дама. Само че това не е вярно, дъщеря ѝ е по-клета от нея. Дона Леокадия пък има дълг, който я озлобява и крепи. И той трябва да бъде разклатен:

Дона Леокадия, дългът е договор. Договор с по-висше същество или договор с другите. Има задължения към Бога и задължения към хората. Договорът с Бога се провали, защото Бог не съществува; договора с хората не го изпълнявам, защото, ако приема само аз да спазвам клаузите му, ще ме ограбят.

Разказвачът в „Хумус“ продължава, пали се. Ако Кутси и Остър взаимно подкрепят устоите си, той като че ли иска да събори всичко, във всичко да се усъмни, защото нищо не може да устои на помитащия порой на смъртта. И това го изпълва с гняв.

Как може да се изгради един живот върху медальон с лика на субект с бакенбарди и стъклен похлупак с образа на светец и да се вмести в него драма, основана на представата за дълг, дотам, че да те обсеби изцяло, ето това не разбирам и ме удивява, долна човекомаймуно с изкуствен кок!

Защо е толкова ядосан? Имам подозрение. Годината е 1917-ва: световна война, революция, всичко познато се е оказало крехко, обратимо. Недостатъчно, за да устои. Страхът от пороя на бъдещето се преживява като повеля настоящето да бъде значимо, да бъде проникновено, изпълнено с живот. Ако не пуска корени в отвъдното, защо изобщо съществува!

Незначителността на живота е важна пред лицето на смъртта – като у Далчевото „не, не ме оставяй да загина, / Господи, преди да съм живял“. Вижте у Брандао:

Не ме е грижа дали съм щастлив – не ме е грижа дали съм нещастен. Грижа ме е какво идва след това, какво има под земята и какво над нея.

– Не съм живял!
– Какво от това, ще умреш!

И все пак вижте: Брандао може да казва, че животът е просто едно постоянно вглъбяване в смъртта и да пита: „Тогава за какво съм се родил? За да предусетя тайнството и да не го разбуля?“, но очевидно намира смисъл да пише. Намира смисъл да вае изречения, нежни и тежки като везано кадифе, да строи своята гневна и безнадеждна, но очевидно изпълнена с обич философия (защо иначе ще го гневи слабостта), намира смисъл да говори с нас, читателите, и може би да ни предизвика да спорим, да защитим неговите старици и с тях – собствените си основания за живот.

Албумът „Началото“ съдържа снимки от порои, но и разкошни снимки на пищни български гори, израсли на мястото на залесеното. Има надежда, казват те.

„Нова надежда за мъртвите“: велико заглавие. Жалко, че вече е заето,

казват Кутси и Остър.

Не унивайте. Някъде и след нас ще растат мощни гори.

P.S. Раул Брандао, Кутси и Остър са преведени от две разкошни преводачки – Даринка Кирчева и Иглика Василева. Албумът, посветен на Феликс Вожли и Петър Манджуков, съпътства изложба по идея на Александър Иванов, координатор Катя Христова и графичен дизайн Георги Шаров, във великолепната програма, която Художествена галерия – Казанлък развива под ръководството на Пламен Хаджипетров. Тази грижа за езика, тази грижа за вкуса също залесяват склонове и пазят от порои. Благодаря.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-beleva-dunn-berger/

„Божията милост“ от Йорданка Белева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Представям си разказите на Йорданка Белева като обли истории, които можеш да вземеш в длан. В тях има нещо, за което можеш да се държиш, така както се държиш за кестен или талисман, нещо, което не ти обещава сигурност и все пак я вдъхва. В един от разказите момиче подава на безутешните хора в болницата (пациенти, близки) точно това, което имат нужда да чуят – да кажем, че детето им се е усмихнало в съня си. Също както в предишните ѝ книги

тези разкази са уютни –

не защото представят някаква идеализирана действителност, а защото нещата в тях се случват в мащаба на рода или най-много на общността, на малкия град. Тоест хората в тях са физически близо един до друг, взаимодействат, въртят се в общ свят – дори да сбъркаш за някого, има възможност да го срещнеш пак.

Добро ли е това, или лошо? Ами като билката, дето едното ѝ име е „божията милост“, другото – „змийско мляко“. Зависи. Разказвачката ту е дете, ту пораства, а малкият свят може и да бъде страховит. Например когато родителите са на нож. Например когато някой в рода се пропива. Например когато онзи, с когото си бил близък, криейки се от руските войници в глинена печка, после се извърти срещу теб. Но кестенът в ръката е свободен да се търкулне – също както писането. В друг знаков разказ момиче прекръства улиците на града си и дава нови имена на обикновените момчета. И улица „Мир“ става „Мир след дъжд“. Днес навън вали и на човек му се приисква да тръгне по такава улица.

„Естествена история на бъдещето“ от Роб Дън

превод от английски Александър Маринов – Санчо, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

В един от разказите на Дана Белева дядото, който иначе хич не е положителен герой, избира бъдника за Коледа. Изборът му е драматичен, защото се страхува за бъдещето си. Интересно как тази дума през последните десетилетия се превърна от източник на надежда в източник на тревожност. И със сигурност климатичните промени и изчезващите видове животни и растения са една от сериозните причини за нарастващата фобия от бъдещето, както и да се проявява тя (примерно, чрез опит за реконструкция на някакъв отминал период).

Робърт Дън обаче успява да разкаже бъдещите перспективи хем без разкрасяване, хем с известна ирония към апокалиптичните ни видения. Иронията в неговата книга идва от самомнението на човека като венец и господар на природата; от неумението му да я опознае истински и да види собственото си място в нея, собствената си връзка с природните закони, които ръководят и неговото биологично оцеляване.

Защо не познаваме природата? Защото забелязваме в нея само това, което е подобно на нас.

В същото време не забелязваме колко ние самите сме подобни на другите видове, как също като тях имаме нужда от биоразнообразие, от коридори, свързващи териториите ни, от определени условия, за да можем да съществуваме. Имаме нужда от действие, основано на внимателното познание за природата – иначе ще сме като онези, които преграждат и отвеждат реките и застрояват коритата им, а после се чудят откъде е дошъл опустошителният потоп. За Мисисипи става въпрос в книгата, нищо че буквално същия пример имаше преди месеци и у нас.

„Към сватбата“ от Джон Бърджър

превод от английски Петър Прокопиев, София: изд. „Лист“, 2025

„Начини да виждаш“ се казва прочутият научнопопулярен сериал на Джон Бърждър по Би Би Си, в който той говори за изкуство съвременно, умно, неочаквано и непресторено. „Към сватбата“ е роман, но и показно как умението да виждаш се отнася не само за изкуството, но и за света, видим и невидим, за чувствения свят на сетивата и за сетивото на мисълта. Историята е на пръв поглед проста – още преди да срещне сегашния си любим, младата Нинон е заразена с ХИВ от случайна среща. Новината обаче не отказва Джино, който решително иска да се ожени за нея. Към сватбата им в затънтено селце до морето пътуват поотделно двамата ѝ родители – единият от Франция, другият от Чехословакия, разделени от години, съкрушени и изпълнени с обич и жал. Това е.

Но „Към сватбата“ е от времената, когато книгите не се съдържаха в своята анотация, не се пишеха като притурка към нея. Тя хем се разпилява в посоки, микросюжети, метафори и размишления, хем не обърква, а намества всичко в многогласна емоционална хармония. Това е стереокнига, не точно полифонична в смисъла на Бахтин, а по-скоро такава, която те обгръща със средата си. И българският на Петър Прокопиев го прави съвсем естествено.

Ние сме слепи за живота край нас, казва Роб Дън. Виждаме само това, което ни е подобно по размер, по физиология, по възраст. Не броим насекомите, да не говорим за бактериите и фагите, които се хранят с бактерии, за микробите, които живеят в земната кора милиони години.

Ние сме слепи за живота край нас, казва Бърджър. И въвежда в повествованието си сляп продавач на талисмани, чиято роля е да обърква сетивата ни и така да ги умножава. Допирът. Отчаяният вик, когато се събудиш и няма светлина между съня и бодърстването. И заместването ѝ с допир до завивките, до себе си. Звуците. Глас на момиче като резени пъпеш в порцеланова чиния. Дрозд и играчка с глас на дрозд. Миризми. Какъв парфюм да купи бащата на дъщеря си, която скоро ще умре, но преди това ще се ожени?

Свети Декември е покровител на завършеците, казва една от разказвачките на Йорданка Белева в „Божията милост“. Всичко си личи по края, по последните дни, по последното дете, по развръзката. Джон Бърджър прави друго –

устремена към смъртта, неговата история търси утеха в омаломощаващата красота на живота, който се случва междувременно.

Все едно да държиш в ръка напълно узряла праскова, докато чакаш разтреперан свечеряването. 

В „Към сватбата“ има влак с войници, които се прибират за Коледа, влак, който лети към своята катастрофа. В „Естествена история на бъдещето“ има човечество, което лети към своето екологично самоунищожение – например като дестабилизира екосистемите, чието разнообразие би ни направило по-устойчиви като вид.

В „Божията милост“ има хора, които вървят към личната си катастрофа като „нефотогеничния роднина“ към кладенеца. Как приличат прилежно сгънатите му дрехи на дрехите на „готвача“ от „Към сватбата“, оставени на тъмния плаж, преди случайните му обятия да задвижат трагедията!

И какво ни остава? В разказите на Йорданка Белева – усещането, че свети Декември не иде със смъртта, защото личността може да се открие и след нея, по следите ѝ. И всяка година има нов декември. 

В „Естествена история на бъдещето“ остава знанието, че можем да положим усилия, за да променим следите си, да спрем унищожаването на видовете ако не за друго, за собствената си сигурност. 

В „Към сватбата“ като че ни остава празникът на съществуването сега, макар (по думите на автора) естетическото да е утеха, когато етическото отсъства; макар денят да се смалява, както се смалява и сега. Някъде между страниците имаше градация на трите най-страшни неща – първо беше болестта и болката, второ беше остаряването, най-тежко беше „да умираш без работа“. И в тази последна клауза май е надеждата – хе, все нещо можем да свършим. 

Пък и в най-дългата нощ на декември иде празник. И бъдникът, видим или невидим, гори.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-kenarov-merdzhanski/

„Българската следа“ от Димитър Кенаров

превод от английски Ангел Игов, Бистра Андреева, Владимир Молев, Мария Змийчарова, Рада Ганкова, Златко Енев, Мария П. Василева, Владимир Полеганов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Димитър Кенаров знае какво прави – неговите статии са добре проучени, без да се разливат в детайли; добре структурирани, но с усещане за спонтанност; в тях има страст и лична позиция, но без претенция за нейната универсалност. „Диктатори, трактори и други приключения“ впечатляваше със скоростта, с която те въвежда в темата и ти дава купища важен контекст, без да губи нишката на повествованието, на личния разказ: какво например представлява туристическа обиколка по стъпките на военнопрестъпника Радован Караджич, какво е да си имаш проблеми с властите в Беларус и т.н. Личното преживяване прави темата секси, като анекдот от пътуване; информацията е толкова, колкото да се ориентира интелигентен, но забързан читател. С други думи, статиите следват формàта на прочутите медии, в които са публикувани, и го следват добре. За българския читател, който също има нужда от „увод“ в наследството на войната в Югославия или в ситуацията в Беларус, това също е идеално.

Какво обаче става, когато бързият поглед „отвън“ е към ситуацията в самата България? Доста смело е от страна на автора да издаде в книга точно тези статии. В много страни писателите будят негодувание, ако описват родината за чужда публика – и много ясно защо. Във всяка страна съществува някакъв самоласкателен вътрешен наратив, някаква версия на патриотичните клишета, които в умерена степен имат полезната функция да създават и възпроизвеждат чувство на принадлежност. Дали са добра, или лоша литература, зависи от ситуацията, но едва ли бих рискувала много, като кажа, че кичът създава по-здрава спойка между хората не само у нас. Никой добър писател обаче не може да възпроизведе клишетата, без да се откаже от задачата си и просто да отговори на търсенето. Разбира се, родната публика често може да възрази, че различното описание отговаря на търсенето на някоя друга, чужда публика и създава анекдотичен стереотип.

Димитър Кенаров дава умен отговор на този предусетен упрек, като говори за „очудняването“ на света по идея на Виктор Шкловски – онази функция на изкуството да опреснява ума и да му помага да види света отвъд готовите щампи на съзнанието: подразбира се, един свят на по-силни багри, по-ясни звуци, по-дълбоко чувстване.

Кенаров подсказва, че може би имаме нужда от такъв „очуднен“ поглед към отечеството, за да го видим наистина, вместо постоянно да се срещаме с някаква фикция за него.

Този поглед за автора минава през историите на Георги Марков и Георги Стоев, през мавзолея и некролозите, представя на американския читател Георги Господинов и Иво Димчев и завършва с идеята за хоризонта граница и неговата роля в съвременната българска история.

Статиите са разнородни, доколкото не са писани с оглед на бъдещото им събиране в книга. Статията за Георги Марков е особено ефектна заради скрития в нея паралел – също като автора, Марков говори отвън на хората в родината си. Разбира се, за Георги Марков залогът е самият живот, както впрочем и за Георги Стоев, героя на втората статия. Той не говори извън страната, но говори извън мафиотските среди и това също се оказва фатално. Приликата няма общо с литературните качества на текстовете, а е по-скоро социолитературна и разкрива механизма на омертата – както в тоталитарната, така и в мафиотската държава.

Следващите две статии разказват истории за живота след смъртта в България, по-точно за социалния живот след смъртта. Историята на мавзолея на Георги Димитров е позната (не и на младите поколения), но тъкмо поради близостта не виждаме нейната куриозност. Как бихме се впечатлили, ако ставаше въпрос за гробница на узбекистански сатрап, превърната впоследствие в оперна сцена и място за скейтъри, преди да бъде разрушена?

Некролозите стоят малко по-различно. Необичайни за външния поглед, те са нещо сакрално за вътрешния, така че историческият факт на тяхната поява като външна мода успява да изненада българския читател. Аз бих спестила финалния извод – трябва ли да отмира една традиция само защото не се среща другаде? Освен това традиция, свързана с преработката на скръбта, винаги има и частична терапевтична роля. Но така или иначе, завършекът е ясно обозначен като лично мнение вместо като сериозна препоръка.

Най-спорна ми се струва статията, представяща Георги Господинов пред американския читател. Тя е похвална и тъй като би могла да се схване като реклама на сънародник, авторът се застрахова с дълъг увод, в който обяснява как всъщност не обича особено българска литература и Господинов е изключение. Ето тук представянето на контекста се превръща в неговото заличаване. Старата литература е видяна през опушеното стъкло на образованието, а новата е напълно удавена със сравнението с хладка вана, която изглежда ободряваща, но никой не би стоял дълго в нея. Е, с личен вкус не може да се спори, но все пак ми се струва, че това посивяване на фона е било необходимо, за да изпъкне повече разказаната поредица сюжети от Господинов. Контрастът е подвеждащ; и „Естествен роман“, и много от темите и похватите на Господинов са вплетени в литературните разговори, теми, спорове и стилове на 90-те, както в Софийския университет, така и в „Литературен вестник“, „Култура“, „Витамин Б“ и „Ах, Мария“, в експерименталната литература на Прехода. Разбира се, те не бяха по същия начин разбираеми за по-широката публика, защото по това време елитарността и авангардът бяха желани, а не отбягвани; но като цяло бяха движени от сходен литературен тласък. Темата заслужава анализ.

Така или иначе, не знам каква роля е изиграла статията за външния читател; за тукашния ми се струва ценно припомнянето, че обичта към родната литература не се ражда в клишето, наложено с власт и повтаряно до припадък. И че много потенциални читатели (у нас и в емиграция) са били отблъснати именно от това, което е трябвало да ги привлече.

Затова пък доста жив и забавен е разказът за Иво Димчев, и по-специално за неговите домашни концерти по време на пандемията. Може би защото е и повече в духа на другите статии – разказ за поместването на конкретен творец в една ситуация, в преодоляването на забрани – в случая не тематични, а забраната на самото общуване чрез музиката, на провеждането на концерт. Тази история е любопитна, защото тук бягството не е навън (няма как да бъде, пандемията е глобална), а навътре – от общественото към частното пространство.

Книгата завършва с размишление за хоризонта граница, за символичното завладяване на непознати територии и свързаната с това обединителна енергия. Образът отпраща към преместването на границата на САЩ все повече на запад, в предполагаемо дивите индиански територии, и е общоприета метафора за общото усещане за посока, което в един момент отпада (заселниците стигат океана). Авторът казва нещо подобно за целия западно-либерален проект: че е достигнал момента, в който няма накъде да се развива, и затова в него се появяват различни фиктивни „граници“ като Тръмп и пр., които да върнат на хората чувството, че се движат нанякъде. Проблемът с тази метафора е, че заселниците не напредват в празни територии, а ги отнемат от индианците, чиято територия се свива. В съвременния свят е доста видимо, че разделителните линии, пределите не са между нас и нищото, а между нас и други като нас, които обаче настъпват в обратна посока.

„Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ от Кирил Мерджански

София: изд. „Издателство за поезия ДА“, 2025 г.

Ето конкретен пример за живия, провокативен, експериментаторски дух в литературата на 90-те, за който стана въпрос по-горе. Тази книга припомня какви ни се искаше да бъдем след падането на съветската империя и нейните поддържащи режими: свободни, ерудирани, способни на лекота и игра, но и на изненадваща дълбочина, на поглед отвъд времето, към голямата картина. „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ на Кирил Мерджански излиза в първия си вариант през 1992 г. и е всичко това.

На първо място, самата концепция е игра, предизвиква смях – да пишеш от името на разнообразните автори на епитафии (надгробни текстове) в Древния Рим!

Какъв жанр само, колко необичаен за днешното литературно ветрило! (Ако не броим сборниците със стихчета за некролози, за които говори Кенаров – за тях също си струва да се направи мистификация.) В интервю за „Култура.бг“ Мерджански споменава, че е започнал тренд с мистификации – и действително беше така. Гаустин у Господинов е част от това „разрояване на автора“. У Мерджански авторовите аватари са много – защото всеки надгробен надпис е от името било на починалия, било на неговите близки.

За разлика от много съвременни книги обаче, Избраните епитафии не се заключават в концепцията си, те стъпват върху реално познаване на античния контекст, на митологичните препратки и пластове, на ежедневието и на детайлите, които обичайно изпадат извън масовата представа за Древния Рим – примерно, гладиаторските борби, в които са участвали траките, обичайно са включвали съвсем леко въоръжение и затова се е предполагало гладиаторите да си помагат взаимно. Освен когато това не е ставало.

Разбира се, Мерджански е историк, специалист по антична история, знае добре за какво говори; книгата е обилно снабдена с бележки под линия, които пренасят читателя в Древния Рим чак до миризмата на пергамента, направен от животинска кожа, и може би затова твърде изкусителен за кучешкия нос. А дали можем да се доверим на новата роля на автора – този път като съвременен учен, уж анализиращ древните епитафии? Той също е измислен, той също може да си измисля – точно като уж научните обяснения и цитати у Борхес (един от всеобщите любимци на младите писатели от 90-те). Едно е безспорно – и за да излъжеш, ти трябва ерудиция.

Епизодът с кучето, излапало пергамента, впрочем не е от 90-те. Той е от втората част, написана сега, по време на ковид. И в нея са събрани епитафии на животни – реално съществуващ в Римската империя жанр. Тук като че ли още по-ясно се вижда как се преплитат смешното и съдбовното. Смъртта, естествено, е тема висока и трагична – вероятно най-високата и трагична възможна тема, самата причина човекът да търси нещо отвъд нетрайността на плътта. Обаче всяка конкретна смърт е и обръщане към живота на конкретния човек, а конкретният човек (или животно) има плът, тази плът има щения, сетивност, слабости, тя се движи в неочаквани посоки и предизвиква всякакви ситуации. Като кучето, което си отишло заради преяждане със Сенека! Е, добре де, с пергамента, върху който били записани неговите думи.

Всяка сакралност носи табута, забрани и живият живот непрестанно ги престъпва. Весталката, прегрешила с роба си, е умъртвена; на надгробния ѝ камък има забрана да се стъпва… точно там, където трябва да стъпиш, за да прочетеш забраната. Разбира се, по надгробните камъни не се и драска, но ето че по-долу има нещо надраскано… и още нещо… А оттатък? Ако животът е пълен с отбивки, не е ли отвъдното предначертано? Кой смъртен може да е сигурен. Весталката се надява в отвъдното да се събере със своя любим, да тичат заедно сред високи треви. Той обаче се е покръстил и неговият задгробен живот е различен от нейния. Стопанинът на преялото със Сенека куче е направил изискуемото, тъй щото неговият любимец на оня свят да води добър живот; с други думи, представя си как кучето му ще разкъсва грешници. Но пък не е много сигурен дали той самият няма да се окаже между тях… Ето как под смеха и играта надзъртат големи въпроси – като идеята за морален живот като залог за бъдещето на душата. И Сенека надзърта, естествено.

Любопитно ми е какъв отзвук ще има тази книга сега. През 90-те нейната жизнена среда беше университетът, по-точно хуманитаристиката и още по-точно пишещите, спорещи, воюващи къде на шега, къде сериозно преподаватели, обзети от онова оживление, което ги предизвикваше да се събират за семинари и дискусии по всеки актуален културен или културно-политически въпрос – от явлението Христо Калчев до Хайдегер – и което се отливаше в литературни медии, а те от своя страна се стремяха към сходна комбинация от ерудиция и хъс (и понякога се подозираха в мистификации). Дали днес, когато все по-малко личи хората да ценят свободата, а ерудицията изглежда на няколко линка разстояние, ще има кой да се зарадва на тези стихотворения? Боя се, че не само Римската империя залязва, но поне се надявам епитафиите ни да са смешни.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-radkova-mindova-dench/

„И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

„Лаш насам, лаш натам, сега има, сега няма, тука памет, тука забрава – коментира Стефан Русинов в разказа си за гостуването на Ю Хуа в България, – политическата обстановка е като природна стихия, която завихря безпомощните хорица и тласка умовете им в какви ли не посоки.“
Темата на литературните срещи с Ю Хуа, Мария Степанова и прочее… беше паметта. И тази тема продължава да ме човърка, искам да видя какво се случва с паметта тук, у нас.

Паметта е свързана с идентичността (страдащият от амнезия не знае кой е), с доброто и злото (без памет няма отговорност), дори с желанието за живот.

Затова ме вълнуват книгите, които насочват окото на читателя към слепите петна на паметта, опитват се да поправят изличеното от забравата, да го възстановят. Това обаче не е лесна задача – изисква пренареждане на цялостния наратив на историята, тоест иска от читателя не просто да научи нещо ново, а да се отучи да разказва нещата, както е свикнал.
Да видим.

„И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова говори за две малко засягани теми в нашата литература – обикновените българи в земите, останали извън Княжество България, че и Източна Румелия, и българската емиграция в началото на XX век. Първата е предмет донякъде и на „Рана“ на Захари Карабашлиев, но там детството на героя в Беломорска Тракия е еднозначно идилично, като в народна песен – по дваж на година жнеме и вършеме, по триж на година гюл-трендафил цъфти. В „И леглото ни е зеленина“ този гюл си има бодли. На Виолета Радкова ѝ стиска да напише, че децата в някогашните големи семейства са заменими – едно умряло, не го мисли толкова, карай нататък, гледай живите. Стиска ѝ и несигурността на жените да не е етнически обусловена, ей ги на – лошите ни застрашават, добрите ни бранят честта. И изобщо да не задълбава в травмата на етническия конфликт, в който българите са жертви, да ги види не само като носители на трагична съдба, а като хора.

Второто, което ми е много интересно, е връзката бежанци–мигранти. Трябва да призная, че аз самата съм пристрастна, изследвам тази връзка от няколко години покрай собствена родова история, която искам да придобие книжна плът; впрочем в „Кой е Сава Попов?“ Свобода Цекова и Антон Стайков също отбелязват как тази траектория не е била никак рядка. Огромният бежански проблем след Балканската война е карал много младежи от Тракия и Македония да търсят късмета си зад океана.

В литературен план това е доста рязка смяна на контекста – в нашата литературна традиция разказът за селския бит и разказът за Америка, пък и изобщо за далечния свят почти не се допират, и толкоз. Любопитно е как подхожда Радкова към това: с бавното отваряне на героя си към обитавания от него град, с ритуала за четене на вестникарски заглавия, през който скицира и контекста, задава важна разлика – жените тук, жените там – и добавя щипка хумор с вметката, че жените там са свободни да се самоубиват от любов на воля.

Впрочем такива „емигрантски романи“, които преминават от селското към космополитно-урбанистичното, не са рядкост в съвременната световна литература – ей на, „Мидълсекс“ на Юдженидис тръгва от съседна Гърция, и то пак в контекста на етническите трагедии. На тях си им отива и щипка магически реализъм, в този смисъл историята с ръцете на героя, а и раздвояването на неговата траектория биха се приели добре от англоезичната публика. Би било хубаво да предизвика дискусия и тук, в половината ни родови истории има едно такова „ами ако“ – „ами ако прадядо не се беше върнал“, или „ако чичо си беше дошъл“. Не знам дали за нашата публика това усложняване на сюжета ще работи (в комбинация с тематичната новост); надявам се, а и авторката е сторила възможното да направи фабулата увлекателна и четивна, със

семейна сага, тайни, любови, чувство за мярка в разкриването на характерите, богат език.

Чух оплакване, че на моменти е прекалено умел – че бързото отгръщане на страници те кара да го довършиш, преди да си успял да се стъписаш и замислиш – но това да ни е проблемът. Чудесна книга.

„Ангелът на прехода. Книга за майка ми и за свободата“ от Людмила Миндова

София: изд. „Изток-Запад“, 2025

Книгата на Людмила Миндова за Прехода и за нейната майка Свобода Стефанова поема друг курс към паметта. Не търси линейния разказ, сюжета, не се опитва да намести всичко в единна обяснителна фабула, да го навърже на една нишка… Защото това значи да изпуснеш някакви важни неща, а други да посмачкаш, за да се вместят в картинката. В тази книга е осезаемо важно това да не се случва, осезаемо важна е верността към събитията, верността и пълнотата на разказа.

Залозите са големи: думите трябва да уловят и запазят на този свят същината на любим човек; и заедно с това трябва да уловят и осмислят същината на времето, което е изтекло. Припряността може да е подмяна, дори на историята с литературата, а

за Людмила Миндова ролята на литературата не е да разказва приказки, фикции, а да уплътни достъпа до истината.

Да добави сетивността. Да извади до факта нещата, с които той е в емоционална връзка, за да може читателят да види назад в емоционалната си история какво се е случило, какво е преживял, какво го е разтърсило, натъжило, изпълнило с надежда, защо е реагирал така. И какво е станало с онези, които е срещнал по пътя си.

Спомняте ли си Кашпировски например? Телевизионния хипнотизатор, дето подканяше зрителите да сложат чаша вода пред телевизора, та той дистанционно да ѝ придаде лечебни свойства? Какво стана с него – но и какво стана с нас, когато времето, дето трябваше да ни лекува от травмите на комунизма, всъщност ни даде да пием студена вода, простете елементарната аналогия. Как е свързано едното с другото – доносничеството с унищожението на паметта, поезията с въздуха, отровеният въздух с отровеното куче, вчера с днес?

Всякак. Поетическият усет на Людмила Миндова ѝ е подсказал отлична метафора: мемъри картите, с които играят децата – търсенето на съответствия насред един пасианс, който се реди на сляпо, с гръб към теб. В рамките на една глава-карта виждаме събрани Свети Стефан, Сан Стефано и Свобода Стефанова; в друга – дядо Торбалан и Луис Корвалан (Марин също разказваше как в детството си ги е бъркал тези двамата); в трета – мемъри пяната и „Човешкият отпечатък“ на Цветан Тодоров, хазарта и the hazard, опасността; в четвърта – четвъртъкът на атентата в „Света Неделя“ и четвъртъкът на Народния съд, повтарящите се имена в нашите лични истории. И така нататък.

Това са римите на реалността. Възможните, неочевидни връзки, които могат да звучат случайно, повърхностно – тази стъпва върху алюзията, тази върху фонетиката, какво следва, миризми? Текстура, допир? Но именно те удържат паметта, когато централният разказ е строшен като предно стъкло на автомобил. Потъването в книгата на Людмила Миндова е като потъване във времето – но има какво да те задържи. И покрай цялата тъга и мрак има и памет за музика, за поезия, за дух. За свобода. За Свобода.

„Шекспир. Мъжът, който плаща наема“ от Джуди Денч, интервюта с Брендън О’Хий

превод Иглика Василева, София: изд. „Локус“, 2025

Свобода, страст, смях, усет за лекотата и дълбочините, езикова находчивост, характер – какъв разкош са Шекспировите героини, а? Ако имате дъщери, дайте им да четат колкото може повече Шекспир, обградете ги с тези великолепни жени, които бърборят, отстояват своето, преобличат се, пътуват, шегуват се, влюбват се, не остават никому длъжни и само в краен случай полудяват или се обявяват за умрели, за да избегнат обществения скандал!

Джуди Денч е била всяка от тях и нейните интервюта за Шекспировите ѝ роли са като сбирка на женската компания – не на благонравен чай (въпреки че „Чай с дамите“ за Джуди Денч и нейните колежки от „Чай с Мусолини“ Маги Смит и Джоун Плоурайт беше чудесен). По-скоро в кръчмата „Дърти Дък“ или зад кулисите на „Олд Вик“.

Спомените за театъра са нещо друго, защото те са спомен за различните хора, които даден актьор е бил, в случая – за лейди Макбет, за Титания, за Беатриче, Виола, Мария, Гертруда, Офелия, Регана, Хермиона, Пердита, Изабела, Жулиета…

Спомен „отвътре“ – какво движи лейди Макбет? Властолюбие или както мисли актрисата, силната връзка със съпруга ѝ, желанието ѝ да му помогне да постигне неговата си мечта, ако и да е твърде мекушав за нея? Защо Беатриче и Бенедикт се нападат така, предишна връзка ли е това и как е свършила? Знае ли Гертруда за престъплението на Клавдий, на колко години следва да е Титания… Трябва ли всички тези отговори да се изиграят? Не. Но според Джуди Денч все пак трябва да знаеш – за себе си.

За читателя на интервютата усещането е като сам да изпробваш роля подир роля. Бих ли могла да съм, примерно, мистрис Скокли? Ще ми писне ли от Бертрам на мястото на Елена? И т.н. Интересен тип история – този, който те приканва да си припомниш възможните свои алтернативи, възможните пътища. Но и реална история на едно славно време, на Олд Вик и Кралския Шекспиров театър, на Джон Гилгуд и Иън Маккелън, и Ванеса Редгрейв, и т.н. И другото славно време, разбира се, елизабетинското. И цялата утопична идея, че сме способни на приемственост, че сме способни да запазим смисъла на миналото и да го направим свой.

Джуди Денч говори за роли, но самата тя е чудесен ролеви модел. Дори когато отказва да дава съвети.

Чудесен превод на Иглика Василева, отлично оформление на Емил Марков. Да бяха направили още една стъпка от Locus и да бяха наели коректор, който да оправи очевидните пропуски при набирането, разменените или пропуснатите букви и пр. Същото при „Изток-Запад“, макар че там освен липсата на коректор буди недоумение и корицата. Защо?! При такива хубави книги.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-todorova-hristov-radichkov/

„Да ти бъда тяло“ от Албена Тодорова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Насред грохота на предчувствията, насред мръсната диря от боклукчийския камион на страха, под затискащия аромат на овошките, който се промъква в линейката, тези стихотворения отварят пространство, в което читателят може да си позволи да бъде внимателен към себе си. Да посрещне чувството, което няма име, и вместо да го пропъди или преименува, да го подслони в детинската „къща“ от играта на гоненица, две ръце над главата, къща от тяло. Домът, който можем да бъдем.

Домът, който един ден ще бъде разрушен, но ненапълно. Защото тайнството на отношенията между тялото и душата още не е разгадано и не знаем кой от тях първи ще каже, че „е тръгнал“ снегът. Защото дори когато тялото е голо и готово в линейката, ароматът на овошките – или на „краката на великан“ – се промъква при него. И дори след смъртта пак потътряме крака обратно към живота.

Тези „внимателни към вниманието“ стихотворения се вглеждат в него и тихо демонтират безсмислените правила, за които нямаме време. Като забраната да наречеш насилника насилник, дори да живее (вече само) вдън сърцето ти. Като неловкостта да запишеш свои препоръки за живеене, по даоистки кратки и мъдри, докато пишеш в женски род. Да използваш своето име в множествено число, като че ли говориш за странно, малко познато животно, „Албените са неми“. Да изкушиш читателя да подпъхне своето име в този стих, своите страхове в твоите, да им бъдеш тяло. Помня времена, когато беше неудобно да говориш за етика в естетическото, сякаш територията на собствено поетическото трябваше да бъде отбранявана на всяка цена.

В тази стихосбирка се вижда как душата на поетическия език може да му бъде тяло.

Преди време приятел предложи като тест за искреност в четенето на поезия кое стихотворение помниш няколко месеца по-късно. Аз бих предложила „на кое стихотворение отваряш, когато самолетът ти минава през гръмотевична буря“ (стр. 52). И „на кое стихотворение се спираш по-дълго на опашката в ИСУЛ“ (стр. 10). Жестока корица на Моника Вакарелова.

„Маслен нос“ от Владислав Христов

София: изд. „Ерго“, 2025

Морска буря. Капитан, който крещи на пътниците да се приберат по каютите – за тяхна собствена сигурност, разбира се. Пътниците обаче очакват да се обърне към тях поименно, а капитанът се чувства неловко със своите заповеди.

Маслен нос е собствено име, име на куче. Хора, куче, море – тази книга има заготовката на приключенски роман, на романите от нашето детство,

тя мирише на водорасли, на потънали гемии, на паламуд, на корморан, на кит, на несвойствена и некотловинна жажда по неежедневния живот.

Маслен нос е впрочем единственото име в книгата. Останалите персонажи са непознатият, рибарят, капитанът, „аз“ – и „ние“. Какво се крие зад това загадъчно местоимение? Неясното, тъмно, фосфоресциращо „ние“? То явно е пришълец от дълбините на страната, идва загърнато в ямурлук, козяк, после шляпа с джапанки, постоянно губи ориентир между севера и юга, лашка се сред светещия планктон, посреща стъписано мъртъв рак, мъртъв делфин, кит, бомба, войната оттатък, към Одеса – и ги приема като предопределение. Като камък, който е бил хвърлен, а днес се връща към теб, без алиби.

Привидната невинност на летуващото „ние“ започва да лъха на „Повелителят на мухите“. И на Шон Тан с неговата чудовищна акула, из чиито недра продължават да излизат все по-малки и по-многобройни чудовища. И тук от разпорения паламуд излиза сафрид, от сафрида – хамсия, от хамсията обаче излиза празнота. Човешката война с природата е завършила с победа – и тази победа е мъртва. Бих казала, че това е една от редките нови български книги, в които отеква толкова ясно болезненият отлив на природата.

 „Дървеният костюм“ от Йордан Д. Радичков

София: изд. „Кота 0“, 2025

Освен че пише поезия, Албена Тодорова е и от най-интересните и непринудени водачи към поезията у нас; Viber каналът ѝ „Поезия на крак“ е разнообразен и точен в избора си; със сигурност ще срещнете неща, на които не сте попадали преди. Литературните ѝ разходки не са екскурзоводски, а перипатетически – имат характера на разговор по време на вървене, на задълбочаване в движение. През нейното литературно любопитство открих и блога на Мария Вирхов, а там – потресаващо стихотворение на Манделщам с призив да оставим хляба в унилите, забравени гори, защото ще дойдат нечакани, неканени гости. На пръв поглед стихотворението напомня за варварите на Кавафис, само че злокобното предчувствие се усилва, чувстваме погрома, който носят със себе си тези гости – докато във финалния стих не разбираме, че те са нашите деца. Става още по-страшно, особено като имаме предвид какво правят „децата на революцията“ със самия Манделщам, когато пристигат.

Бруталното, гледано в упор – това е и усещането при четене на „Дървеният костюм“ на Йордан Д. Радичков.

Абсурдистка сатира в духа на големите източноевропейски образци, книгата всъщност е и смущаващо директна, натуралистична дори в представянето на определени мисловни нагласи. Литературата често говори за емпатия, защото е основана на нея, на съпричастието ни към героите. А тук текстът ти казва директно: „съпричастие друг път“, огледай се, така ли щяхме да живеем, ако на хората действително им пукаше едни за други. Това не е отказ от милост, не е безсърдечие, не е безчувственост – тези думи съдържат в себе си своята противоположност, сякаш съществуват в опозиция с нея.

В книгата обаче „вълчето начало“ е само по себе си, малко подобно на „носорозите“ у Йонеско. То изниква навсякъде по пътя на двамата главни герои, има свой глас, който звучи все по-близо до тях. Дали ако го приемем за естествено, самородно състояние на немалка част от човечеството, няма да ни е по-лесно да разберем и нахлуващите по Манделщам „гости“?

Героите нямат проблем да го направят. Нещо повече, присъствието на смъртта под формата на вкочанения странник е съвсем в реда на нещата, за тях то е практически, а не метафизически проблем. Човешкият смисъл – като да провериш дали някой не познава покойника – става дразнеща, досадна формалност, която пречи на живите.

Здравословна адаптация – или нормализация на чудовищното?

Прочетете книгата, прочетете последните новини и решете. След историята за детето, преседяло часове наред с мъртвото тяло на баща си, защото никой от съседите не искал да му помогне, като звънне на 112, може би тези литературни редове ще се окажат класически реализъм. А не-четенето на уж „абсурдистка“ литература – бягство от действителността.

Поне авторът застава между тези писатели, които посрещат страховитото със смях. Това си личи и от подбора на заглавията в неговото издателство „Нике“ (което неотдавна издаде и „Маус“ на Арт Спигелман, и Булгаков, и Гомбрович), и от страниците на неговите книги. Ако поезията е „къща“, то смехът какво е? Буря срещу бурята.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, „Ерго“, „Кота 0“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-petrov-williams/

„Ето го разкаяния победител“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия ДА, 2025

Поезия, която не е нито докрай проходима, нито ребусна; образите са ярки, дилънтомасовски на места, но не са просто „находки“ на литературен фовизъм. Не можеш да ги „разшифроваш“ до разказни изречения, до твърдения в някакъв друг жанр, но в тях няма нищо декоративно; те не са празни означаеми.

Функцията им е по-скоро да работят с онези пластове на съзнанието, които предхождат думите, с чувството, но и с предчувствието. А също и с нещо, което мога да нарека само пред-знание. С когнитивния усет за състоянието на света и на собственото си участие в него.

Така едно стихотворение, което привидно се върти в кръг – или в лабиринт, – всъщност натиска скрити механизми, отваря тайници, избутва ни в тях, превръща ни в тайната и ни изправя пред нея.

„Отвън“ или „отвътре“ е тази поезия, попита един приятел, докато му тиках в ръцете стихосбирката. Сега мога да му отговоря: тези стихотворения са като лента на Мьобиус: не късат защитната преграда между нас и това, което се случва „на другите“, на „злощастната“, която някой е трябвало да предупреди още в меките години на наивния ѝ бретон, преградата продължава да съществува, просто ние се оказваме от другата ѝ страна, просто никога не е имало две страни.

Непрекъснато се оказва, че онова другото всъщност сме ние; както родителите говорят за „едно друго детенце“, ако ги хванеш да говорят за теб. Други стихотворения подхващат директен разговор: говорят на едно „ти“, което обаче никога не е едно и също. В „Имаше НЛО над Златните мостове“ това „ти“ придобива очертанията на любима; в други сякаш е бележка към себе си –

Ти, който спечели играта на криеница преди 15 години;

трети говорят на конкретен човек, на човек, чиито сили го напускат, говорят с милост и обич, и без снизхождение, говорят, както се премълчава. Твърдя, че „Имаш болка срещу всяко лекарство“ може да се нареди до „Не си отивай кротко в тъмнината“ и че двете се отнасят за един и същ човек с различни имена.

Твърдя също, че „пред-знанието“ в тази стихосбирка на Никола Петров носи нашите страхове и имплицитни вини в разлюления свят, болезнената ни неспособност да дадем закрила („Не мога да те защитя“, но и „Развличат се дори обречените“). Носи и страха от самите себе си, от тъмното, което расте вътре в нас (тъмната сянка в „Лампата зад теб те прави силует“), стоманената захапка в „Какво посяхме в дланите си, цвете да поникне“, самите ние като хищни обитатели на добронамерени проекти („Архитектите“). Копнее за невинността и се ужасява от нейната незащитимост до отказ от нея („Където е невинността, да няма смърт, където е смъртта, да няма невинност“).

Книга, която припомня на какво е способна поезията във времена, които не се побират в езика. Безспорна книга.

„Пиеси“ от Тенеси Уилямс

превод от английски Евгения Панчева, София: изд. „Лист“, 2024

Две от трите пиеси в този том са сред най-обичаните от всеки с поглед към театъра; техните чупливи и властни, ранимо-агресивни герои хващат някакъв

архетип на човешкото същество, който може да бъде изигран и в Холивуд, и в „Сфумато“, и в съседния (или нашия) дом, без ни най-малко да изгуби своя емоционален реализъм.

„Трамвай Желание“ и „Стъклената менажерия“ са отправна точка за театъра и въобще за литературата по света и не ми е по мярка да ги представям. Третата пиеса от този том обаче ми беше непозната.

„Френският квартал“ е нещо като работни бележки по превръщането на Томас Ланиър Уилямс в Тенеси Уилямс. Нещо като making of. Отнася се до първите години на писателя в Ню Орлиънс – тогава 27-годишен, непознат и несигурен. Le Vieux Carre, както наричали квартала, очаровал момчето, израснало с отсъстващ баща и пуритански настроена майка. Бохемският дух го увличал и плашел, както плаши свободата, бил опияняващо красив, а телата, в които бил въплътен – неумолимо обречени. Носел със себе си готови сюжети, сюжетите на живия живот: когато възмутената хазяйка излива тенджера с вряла вода през дъските, за да попари участниците в оргията долу, и това става пред очите ти, не можеш да си го доизмислиш. Когато постоянно ти връщат ръкописите, докато наоколо гаснат подобни на теб артистични неудачници, когато се чудиш кое средство за изкарване на прехраната ще е по-малък компромис с честта ти, когато броиш за артистична победа, че си измислил рекламното изречение на кръчмата към пансиона – нямаш друг избор, освен да запишеш всичко това, да го превърнеш в суровина за пиеси. Ако си Тенеси Уилямс.

Найтингейл: Даже и Господ има морални задължения, нали?… А, нали?
Писателят: Мисля, че моралът е човешко изобретение, което Той пренебрегва не по-малко успешно от самите нас.

Целият текст се поклаща между описание и измислица, Уилямс вмъква и себе си като герой, а действието постепенно започва да се прожектира върху неговото съзнание. Докато не угасне със заключителния монолог:

Те изчезват зад мен. Отиват си. Хората, които си познавал на определени места, го правят… отиват си, когато и ти си отиваш. Земята сякаш ги поглъща, стените ги поемат като влага, остават с теб само като призраци; гласовете им са ехо, притихващо, но незабравимо.

Героите на Тенеси в тази пиеса са уязвими в по-физически смисъл от тези в класическите му текстове. Ако в едно от стихотворенията на Никола Петров се говори за „вълчи сенки“ по лицата, тук има буквално вълци, озверелите кучета на някакъв мафиот, готови да разкъсат този крехък и чувствен свят. Подобен може би на света на „Кабаре“ и на много места по света сега, когато несъвършената, несигурна, копнееща, тревожна, страстна, уязвима и насъщна творческа свобода е все по-силно заплашвана. Дано този свят не си отива.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Издателство за поезия ДА“, „Лист“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-spigelman/

„Маус. Разказът на един оцелял“ от Арт Спигелман (част 1, „Баща ми кърви история“, и част 2, „Тук започнаха мъките ми“)

превод от английски Владимир Полеганов, София: изд. НИКЕ, 2025

Добрата рецензия трябва да казва защо книгата засяга читателя, с какво е свързана с него.

Защо да я избере измежду хиляди нейни посестрими – как обстоятелствата в нея приличат на сегашните, какви поуки, настроения, смисли могат да се отнесат към днешния ден.

По какво героите приличат на нас.

Това е последното, което искам да направя, докато чета „Маус“ на Арт Спигелман.

Приликите между нацизма тогава и сега, между войните тогава и сега са толкова натрапчиви, че не е щадящо (себе си, читателя) да ги казваш на глас.

Внезапно започваш да разбираш цитираната от Тони Джуд (в „След войната“) ситуация, в която победените германци били задължени да гледат филм за концлагерите. И стискали очи в киното. Или разказа на Примо Леви как никой в следвоенна Италия не искал да чуе историята му. В нежеланието да знаеш има страх. И вина. Пропорциите варират. Искаш да знаеш, но само донякъде.

В „Маус“ на Арт Спигелман няма „донякъде“. Изобщо не става въпрос само за съчетанието между комикса като „леко“ изразно средство и тежката материя на историята. Идеята за „комикс за Холокоста“ би могла да се обърка на толкова много места, да стане пошла или едностранчива. Нали комиксите се асоциират с екшън между „добрите“ и „лошите“?

Е, „Маус“ не е това. Историята те дръпва навътре към сърцевината на книгата, защото мишките в нея са много повече истински, триизмерни хора от доста двукраки литературни герои. Главният персонаж, бащата, при цялото си страдание не е някакъв светец – нито преди войната, нито след нея. Докато действието снове от настоящето към миналото и обратно, ние виждаме недостатъците му толкова ясно, колкото у собствените си роднини – тук зарязал любима, там тормозил жена си, другаде пък изтърсил расистко подмятане. Дори влиза в клишето за стиснатия евреин – колкото и да се ядосва синът му.

В нашата култура сме свикнали да приемаме мъчениците за светци и обратно; ако някой е жертва, той трябва да бъде безгрешен. И това ни обърква, чувстваме се измамени, ако не е така;

в реалния свят обаче не само съвършените страдат, не само те заслужават да бъдат чути.

Бащата в „Маус“ е толкова явно описван от натура, че няма как да не му вярваш. Затова и не можеш да си кажеш, че случващото се с него е наужким. А комиксовият формат те кара да обръщаш страниците бързо; това не е текст, в който катастрофата пъпли по релсите на изреченията. Отгръщаш – и те връхлита. На момента дори не разбираш какво си видял, защото разгръщаш нататък. Но седмици по-късно още не ти излиза от ума. При това нищо не е графично, в гадни подробности – стилът на Спигелман е обран, няма близки планове, няма подробности по телата. Те и без това са условни – човешки фигури с глави на мишки за евреите, на котки за германците и на прасета за поляците. Спигелман не спекулира с емоциите на читателя, не натиска лесните копчета. Просто иска да разкаже историята. Докрай.
Не „до щастливия край“ както в популярните филми. Защото това също е лъжа, страданието не спира – след извеждането си лагеристите продължават да мрат, а някои от спасените са убити… от завзелите междувременно имотите им „мирни“ техни съграждани.

Неудобна история – но Спигелман не се интересува кое е удобно. Интересува се от истината.

И още нещо във фактологичния му разказ. Също както не навлиза във физиологични подробности, Спигелман уж не говори за чувства, за психологичната страна на цялото преживяване. Тя присъства, както и всичко останало, като нещо веществено, като факт. Майката, която се самоубива. Самият Арт (от книгата), който ходи на терапия. И един от любимите ми детайли: по време на терапията Арт е с маска на мишка. Ясен символ от предишните епизоди – мишок с маска на прасе значи евреин, който се преструва на поляк.

Но мишата маска на самия Арт значи друго –

историята, включително семейната история, ни дава роля, но ние невинаги съвпадаме с нея.

Пропуснах да кажа разни важни неща, например че в момента Арт Спигелман подготвя книга за Газа. И че е критик на израелската политика. Пропуснах да кажа, че е получил „Пулицър“ за „Маус“, че се смята за създател на графичния роман. Че огромният ефект от книгата му е повишил авторитета на комикса като изразно средство въобще. А също и че в днешното тегаво време книгата му е забранена в Русия (през 2015 г., уж защото свастиката на корицата била нацистка пропаганда) и горена в Полша (през 2001 г.). Неотдавна беше забранена и от училищното настоятелство в едно американско училище.

Моите почитания към издателство „Нике“, че я пуска точно сега. Преводът е отличен, печатът също; една-две грешки при нанасянето на буквите в балончетата леко озадачават („Войната сверши“), но това е дребна работа. А може би е и напомняне, че нищо още не е свършило.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на НИКЕ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-tan-stoykova/

„Приказки от сърцето на града“ от Шон Тан

превод от английски Нева Мичева, Пловдив: „Жанет-45“, 2024

В един разказ на Бредбъри човек, останал сам на обитаема, но безлюдна планета, чува телефонен звън. Хвърля се към слушалката, но оттатък е само неговият собствен глас, записан преди десетилетия в очакване на самотата. Гласът звъни отвсякъде – и се превръща в подигравка, в безкрайно присмехулно ехо, което те сочи отвсякъде: сам си, не можеш да избягаш от това.

В „Приказки от сърцето на града“ човекът (изобщо) е смътно, но неудържимо самотен, макар да крие това от себе си. Самотен е като биологичен вид – защото унищожава другите животни, макар да копнее за тяхното присъствие до себе си. Копнее за топлината на една природа, на едно естество, което не е неговото – и точно затова е свръх-естествено. Чудо. Шон Тан умее да рисува чудото в целия му библейски блясък – сетивно чудо, като едва доловимия допир на милиарди спуснали се над града пеперуди, на обърнатите нагоре очи и протегнатите ръце. Чудо, което може да разтегля времето, докато исполинските охлюви бавно правят любов насред града. Може да го разтегли до хилядолетия, докато човекът и кучето – различен човек и различно куче, но всъщност едни и същи – крачат един до друг през историята. Тази част е без думи, мълчаливо разказана единствено от рисунките. В друга образите и думите се дописват, допълват – също както човека и неговите мълчаливи спътници.

Българските читатели познават Шон Тан. „Приказки от сърцето на града“ е публикувана няколко години след „Приказки от крайните квартали“, също преведена от Нева Мичева и също издадена от „Жанет-45“. И тя е пропита от копнежа по нещо изгубено, което дори не можем да си спомним напълно – докато не ни прониже внезапното прозрение, внезапното припомняне до какво сме имали достъп. 25-те разказа от „сърцето на града“ не са притчи, нито приказки, нито магически реализъм – те са внимателно описание на един изгубен вътрешен пейзаж, на изгубен вътрешен рай – рая да не бъдем сами. И на отчаяното чувство за вина, което човекът отново бърза да замаже.

Впрочем Шон Тан има у нас заклети почитатели, които отдавна са изнамерили и другите му книги – например „Цикада“ (за насекомото – корпоративен служител) и „Пристигане“, и коя ли не още. Тези от почитателите, които познавам, се занимават с поддържането на малко ъгълче от онзи вътрешен рай, до който ту губим, ту възвръщаме достъп – езиковото биоразнообразие, бавното време на стила, тихите строежи на духа. Мисля, че с новата книга на Шон Тан на български тези хора ще станат повече.

„Нокомис“ от Катерина Стойкова

София: изд. ICU, 2024

В едно емблематично за мен стихотворение героинята на Катерина Стойкова решава да остане във връзката си толкова време, колкото е нужно на нахапаната ябълка да изгние – и после панически я прибира в хладилника, опитва се да я съхрани, но в същото време я наблюдава как се сгърчва, как се свива над празното.

„Нокомис“ разгръща в проза подобен процес, само че не в двойката мъж–жена, а учител–ученик, водач и последовател. Връзка, чиято емоционална дълбочина е оставена да отекне из книгата – и в същото време е наблюдавана, проследена, изложена. Книга, написана в скептичното второ лице на отворените писма, съдържащи едновременно съкровеността на разговора и десакрализиращия, рязък жест на неговото разбулване, на оголването му пред публика: това вече не е между мен и теб. Вратата на хладилника е отворена; очите на читателя наблюдават ябълката.
Наблюдават следовниците, какво ги кара да тръгнат след някого; какви празнини се стремим да затъкнем. Виждат лични трагедии, самота, чувство за безтегловност, остра нужда от свързаност. Наблюдават „Баба“, духовния водач, и виждат същото, но с примес на преднамерена лъжа. На различни видове лъжи – активни, избирателни, пасивни или смесица от трите, заплетени на снежнобяла плитка. Наблюдават най-вече себе си – както героинята на тази книга „иска да разбере и случилото се, и собствените си действия“, и „да разкаже това, в което вярва“.

Докато четях, виждах нещата, пред които аз съм склонна да сваля рационалните защити, конструктите, които аз съм склонна да заменя с лични истории, четях и виждах защо размагьосването се случва толкова неохотно, и в конкретния сюжет с предполагаемото учение на индианците хопи, и въобще; защо човек е толкова склонен да уволни the fact-checkers в главата си. Защото ако твърдим, че искаме и двете части от приказната ябълка в „Американски деликатеси“, и двете части на истината – удобната и неудобната, – най-вероятно лъжем.

А Катя Стойкова успява да ни задържи на място, от което поне за кратко се виждат и двете страни на този парадокс. Това е впрочем място, което присъства във всяка нейна книга. Мястото на скептичното, горчиво прозрение, което не носи надежда за по-добър живот в истината, не носи увереност, а разколебава, раздвоява. Така, както е двойна черната фигура на корицата на Люба Халева – от една страна, се вглежда в гигантската маска, от друга страна, я поддържа. В „Нокомис“ обаче изборът е направен. И интимното „баба“ е очуждено.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, ICU и много други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvitie-lynch-bukova-asenov-doneva/

„Пророческа песен“ от Пол Линч

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Лист“, 2024

Когато съпругът на главната героиня изчезна, си казах: „Няма нужда.“ Няма нужда от книга, за да си представям, че това се случва тук – тази пророческа песен кънти в главата ми и бездруго. И да бягаш от новините, пак знаеш: знаеш, че случващото се в диктатурите по света може да се случи и тук. Ставало е, познаваш свидетели. Познаваш хора от други страни, на които се случва сега. Но следобедното слънце беше меко, а героинята гледаше мрака на верандата от топлината на стаята си. И тя, също като мен, знаеше и не знаеше. 

Историята се разгръща в Ирландия, авторът е ирландец, тоест за нейните читатели тя звучи така, както би звучала книга, в която сме заменили Дамаск със София или Мариупол с Монтана. Премахната е защитната бариера на чуждото време или място.

Та в Ирландия се установява диктатура под невярващия поглед на хората от моя и вашия балон. Хора, които смятат, че могат да се борят с нея, като излизат на протести, като се сдружават в профсъюзи… Като правят правилните неща, които очакваме от хората по новините. Но „екранът“ в книгата не е този, на който се върти земното кълбо от „По света и у нас“. „Екранът“ е личната перспектива на главната героиня Айлиш, чийто мъж е учител и изчезва съвсем в началото – невярващ, че може да е нещо повече от разпит. Айлиш, която има четири деца. Айлиш, която също като мен не иска да вярва, че нейният свят се разпада. Не иска да вярва, че може да се отнася за нея. До най-покъртителния момент, в който отваря чувал след чувал в моргата и почти механично повтаря: „Не е моят син, не е моят син“. Докато е.

Впрочем другият много важен момент е малко преди това – когато се лута между болниците и вижда хора, седнали на слънце, да пият кафе. Вижда живота да продължава и разбира, че светът свършва, но не навсякъде, само нейният личен свят. Вижда невиждането на другите. Вижда – парадоксално – мен, която четох тази книга в спокойно кафене, обгърната в предпазния уют на красивия стил на Пол Линч, естествената сплитка на синтаксиса, майсторски преведена от Иглика Василева. Вижда мен от предишния си живот на свободна майка, която може да се разпознае в нея, но и да затвори книгата.

Но дори и затворена, „Пророческа песен“ продължава да се носи край нас. 

„Черно хайку“ от Яна Букова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

„Черно хайку“ започва радикално точно с тази оптика: с погледа в упор към онова, което не искаме да видим. Още първата страница на стихосбирката на Яна Букова е програмна: гледане в смъртта, в нейната физическа реалност, но гледане отстрани, в спокоен разговор между мъртвите. Кои са тези безплътни гласове, които разговарят? Отвъдни? И да, и не. Това е гласът отвътре, гласът, който присъства само в съзнанието ни – и в литературата.

Авторът решава колко ще знае този глас – дали ще е всевиждащ, дали ще е заблуден, ограничен, неблагонадежден. Яна Букова иска той да знае всичко, и оттатък предела. Смъртта е само мярка, проверка за неговата истинност, преди човекът да види себе си. И тази истинност е винаги убеглива. Не само защото огледалата са сравнително отскоро. (Хубав въпрос е дали Ренесансът е изобретил огледалата, или възможността да се вгледаш в себе си е предизвикала Ренесанса.)

Извън техническата невъзможност да се видиш стои страхът да се видиш. С пленително сурова ерудиция Букова се вглежда в зрителя, който наблюдава катастрофата пред отнесената от торнадо четвърта стена на киносалона; в зрителя, който намира утеха в рамката от бодлива тел пред гледката; в зрителя, който изпитва копнеж по реда или отива да хапне нещо; в зрителя, който се запътва към хладилника, за да се утеши; в зрителя, който изключва звука. В себе си. Яна Букова не пропуска – нейната поезия продължава да чете новините, тяхното по-дълбоко значение, което ни се разкрива като буквална метафора. Като „дезинфекцираните подаръци“, които биха били метафора някога, но не и по време на ковид.

Защо е нужно това литературно всевиждане? Заради възможността за рефлексия, която тези стихотворения предлагат в изобилие. Споделянето на травмата не я лекува, показват изследванията, то само може да я умножи във всяко нейно разказване. Това, което помага, е нейното осмисляне. Стихотворенията в „Черно хайку“ съдържат опит за осмисляне на всичко, включително на черните петна. И да, това осмисляне се случва само в парадокса на коана, който е и парадоксът на поезията. Но се случва.

Хубава корица на Иво Рафаилов с превключвател – „прекъсвач“ на мястото на костта от стихотворението.

„Кайротични прелюди“ от Антоан Асенов

София: изд. „Аквариус“, 2024

„Огледално“ значи и „точно обратното“. И като читателско преживяване стихосбирката „Кайротични прелюди“ изглежда огледална на „Черно хайку“. Тя сама ни предлага аналогията с ранения Андрей от битката при Аустерлиц във „Война и мир“: насред сражението отправяме поглед нагоре и изведнъж виждаме небето – виждаме го за пръв път, „във висотата отвъд навика“, казва авторът. И още: „след дълго гледане проглеждаш, оживяваш след години живот“. Това значи „кайротичен“ момент, внезапна, мимолетна пълнота на живота. 

И самата книга е сгъстена в такива моменти – във внезапно отваряне на сетивото, блясване на смисъл, ненадейно насищане на живота. Това отваряне е навън и навътре; авторът описва вътрешните усещания така, както описва птиците – наблюдава ги внимателно, вслушва се в отсенките на песента им, отбелязва особеностите на оперението им – и непринудено ни води към родството на това чувство с музикален пасаж, с книга, с картина.

Ненатрапчива, топла ерудиция – няма значение дали познаваш произведението, още по-хубаво е, ако го срещаш за пръв път. Аз се изкушавам да си пускам музиката, да проверявам картините, да си поръчвам книгите; колко хубаво, че още толкова неща не знам, че мога да ги науча. Но и да науча нещо за себе си, докато се губя в картината. Това е интимно говорене за изкуство, то не занимава егото ми на читател, а чувствата; и не предлага да ги възпитава, а да ги приеме – като равни – сред изразените в изкуството. Подобно е говоренето на Ролан Барт, у нас може би на Цветан Стоянов. Елегантно и без декорации – сводовете са високи, думите са носещи елементи. 

Бягство ли е тази височина, погледът нагоре насред сражението? Ни най-малко. Вижте последната глава.

Извънредно ми е приятно, че тази книга е българска, както и предишната от същия автор – „Потос“, която пък беше посветена на копнежа. Много бих се радвала да намерят път и в други страни, защото тяхната дълбочина е универсална. Прекрасно уловена тук от корицата на Кирил Златков – краят на меден духов инструмент и дърво; музиката като високата нота към нашата природа, музиката като вслушване в природата ни. Защото тази тръба може да бъде и слухова.

„Писмото на мравката“ от Мария Донева

илюстрации Елена Панайотова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Да четеш Мария Донева е като да гледаш финала на „Ново кино Парадизо“, по-точно онази лента, която старият кинооператор Алфредо завещава на порасналия Салваторе, с всички цензурирани целувки, залепени една след друга. Взети заедно, те действат като филм от щастливи завършеци – разделените влюбени се срещат, неизказаната любов се осъществява, изгубеното се намира, устните се допират. Като наниза от начала в „Ако пътник в зимна нощ“, но наобратно.

В стихотворенията и поемите на Мария Донева сякаш има повече милост към читателя, че и към героите, отколкото литературата по принцип допуска; повече радост. Този последователен избор, книга след книга, ми се струва свързан с едно общително разбиране на връзката с читателя, с неговата потребност да види пред себе си и щадящите сценарии.

Умът ни е настроен да човърка катастрофичното, да го отбягва и пак да се връща при него. Да пишеш за възможността за щастие – и то така, че в нея да се разпознаят хора от всякакви разновидности и професии – не е никак лесно. Мария Донева го прави, като засилва цветовете, като изгражда собствен жанр. В него ролята на завръзката играе копнежът – дългият, с години неудовлетворен копнеж по нещо, което би изпълнило живота с живот. 

Тук „Писмото на мравката“ се римува със „Заекът и неговата мечта“ и в известен смисъл дори с „Мишките отиват на опера“ – това са истории за вълнението, предвкусването и дългоочакваната среща. Основен елемент и у трите е достъпността на мечтаното, достъпност, която изглежда нереална само за героите. За читателя тя е двойно подсказана не само защото не е пътешествие до центъра на Земята – а любов между сродни, една среща с морето, една вечер в операта, – а и защото самата форма непрекъснато го подсказва. Звънкостта на стиха е щастливата история на думите – сдвоени в римите и ритъма, изглеждат смислово предопределени една за друга. 

Впрочем това е особено при „Писмото на мравката“: тук в центъра е именно писането, писмото, и неговото пътешествие (и притеснение) е самата ос на сюжета. Писмото хвърля и елегантен мост към писмата у Валери Петров, с чийто звънък стих – и абсолютно спокойствие да говори за доброто – Мария Донева звучи вътрешно свързана.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-gombrovich-leupold/

„Фердидурке“ от Витолд Гомбрович

превод от полски Димитрина Лау-Буковска, София: изд. НИКЕ, 2024

Имате ли чувството, че времето върви наобратно? Че вместо да ставаме по-умни, по-справедливи, по-способни да живеем заедно във все по-пренаселения и крехък свят, с една дума – по-зрели, – ние крачим с бързи стъпки назад? Че се вдетиняваме, но не със сладката невинност на първото си, действително детство, а с уродливостта на онзи непоносим Хофманов герой, малкия Цахес?

Или пък ни вдетиняват, казва героят на Витолд Гомбрович от „Фердидурке“.

Не се подлъгвайте да четете този роман като модернистична игра, като разкършване на старите кокали на въображението. Разбира се, той може да се разглежда и така – като едно гигантско, ужасяващо, но и ужасяващо смешно „ами ако“, в което попадаме заедно с героя.

Ами ако в един хубав ден хората спрат да забелязват, че сме възрастни?

Че сме хора с достойнство, с позиции, с независим живот? Ако започнат отново да се държат с нас като с ученици, да ни карат да повтаряме заучени фрази за задължителни ценности, да ни забраняват да даваме глас на досадата си – или на друга автентична емоция? Ако започнат да се държат снизходително към неизбежно появилата се у нас агресия, защото тя е отгледана от тях, очаквана, инфантилна – триумфално доказателство, че сме се вдетинили?

Ето това става с героя от „Фердидурке“. А той, започнал като жертва, твърде скоро открива, че е неспособен просто да си тръгне. Твърде скоро открива, че в не една и две ситуации това му харесва. Защото всъщност никой не го държи истински отговорен за действията му – нали никой не го вижда като автономен възрастен човек. Или защото зрелостта е била само илюзия? Неслучайно романът започва със сън, в който героят бърза за гарата, за да не изпусне влака, но внезапно осъзнава, че никакъв влак не го чака, че цялото предстоящо пътуване е самозаблуда.

Дали не наслагвам сегашната си обществена тревожност върху романа на Гомбрович? Зрелостта като лична илюзия също е абсолютно възможен ключ за четене на тази книга. Но факт е, че романът е забранен в Полша след излизането му през 1937-ма и дълги години след това. Факт е, че през 1939 г. Гомбрович отива за малко в Аржентина – и войната превръща пътуването в изгнание. Факт е най-сетне, че

този роман се чете съвсем ясно като бесен, неистов, подигравателен протест срещу тоталната инфантилизация, която ни налагат тоталитарните режими.

Виждаме я и у нас. И неслучайно – и в романа, и в действителността училищата са мощен, жесток инструмент за потискане на зрелостта. Четеш Гомбрович и разпознаваш ситуациите едно към едно; в предвоенна Полша също е било така.

Преводът е като цяло майсторски: езикът не е никак лесен; особено в началото правят впечатление разни стилистични игри, които са хванати много добре (например двойните епитети). В послеслова си преводачката казва, че доста голям препъникамък е бил полски израз, в който думата „дупе“ е част от идиом за инфантилност, инфантилизация. Вероятно е било сериозна дилема дали да се смени с някой български идиом, или да се запази, защото влиза в немалко разширени образи. Какво да изберем – неизбежната загуба на естественост или неизбежната загуба на изразителност? Решението според мен е вярно, доколкото самата дума е най-детската от синонимното си гнездо – от инфантилното време на самия език.

Потискащо е човек да се впуска в паралели, както е потискащо да пресмята пътя от инфантилната свръхподготовка на церемонията за встъпването в длъжност на Медведев (Опрахосмучени павета? Репетиция с двойници?) до наркоманите в изоставения строеж на болница – агресивни и инфантилизирани също като учениците на Гомбрович. Особено пък докато слуша поредна реална история за побоища в училищен коридор.

„За разлика от слоновете“ от Дагмар Лойполд

превод от немски Майа Разбойникова-Фратева, София: изд. „Аквариус“, 2024

„За разлика от слоновете“ звучи като планирано бягство от описаното по-горе. Бягство в един конкретен човек, доколкото книгата може да се нарече разгърнат портрет. Признавам, че я избрах заради обещанието за частно защитено пространство, в което можеш малко по-спокойно да изчакаш драмите да свършат. Героят на книгата впрочем прави точно това – гардеробиер е в операта (и в няколко други концертни зали и театри в града). Как да не поискаш да влезеш точно в неговата роля, да нахлузиш белите ръкавици, с които да докосваш почтително всяка поверена ти дреха, и да се оттеглиш да учиш италиански до антракта.

Да четеш само по лицата на другите какво точно са видели и преживели. Съпреживели, нали и те са само зрители.

Да си измисляш малки привички, които да придават структура и вкус на деня и седмицата ти. Да си измислиш любов, фантазия на фантазията, но да не се движиш към нейното осъществяване или да обикаляш около нея в окръжности с извънредно голям радиус.

Да се скриеш в неподвластното на времето – в класиката, в библиотеката (провери дали вестникът ти не е наобратно), в научнопопулярния филм, в изяществото на стила, с който си описан. Да не личи в коя епоха се развива действието, освен по дискретната поява на мобилен телефон в някое изречение. Да бъдеш идеалният контрапункт на новините – до появата на един шлифер, шлифер с пистолет.

Ако на сцената в първо действие има пистолет, до края трябва да гръмне. Ами ако е в гардеробиерната?

Заредени с оръжие и цитат от Чехов, ние започваме да разнасяме очакванията си сюжетът да свърне рязко. Докато не разбираме, че развитието е именно в героя, който не е просто сладка изискана фантазия, а реален портрет на съвременния, нормален, божем, човек и неговите обречени бягства – метафора за собствените ни мрачни прогнози, на собствените ни очаквания за големия разказ на историята, която не спира да обръща нотите.

P.S.
И понеже не бива да се завършва така драматично, слагам тук по някое изречение от двете книги, за да видите какво имам предвид под „бягства“ и „убежища“. И под „добър превод“.

Във вторник се събудих в онзи бездушен и мимолетен миг, когато нощта всъщност е свършила, а все още не е почнало да се зазорява. Събудих се внезапно, исках да полетя с такси към гарата, защото ми се струваше, че заминавам – едва в следващата минута с усилие осъзнах, че влак за мен на гарата няма, че никакъв час не е ударил.

Това беше уплаха от несъществуването, страх от небитието, тревога пред безжизнеността, биологичен вик на всички мои клетки пред лицето на вътрешното разцепление, разпиляване и раздробяване.

Март започва със студ. Когато господин Харалд поглежда пъпките на магнолиите, има чувството, че те с радост биха се оттеглили обратно в мъхестата си шушулка. Накокошинен от студа, господин Харалд пристига в най-красивия театър в града. Кокошата кожа се вижда само след като кокошката вече е оскубана. Това е повод да се замислиш.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на НИКЕ, „Аквариус“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-georgi-gospodinov/

„Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Имам една любима картина на финския художник Хуго Симберг – „Градината на Смъртта“. В нея Смъртта кротко полива подредени върху висока леха крехки растения. Самата Смърт също е крехка, вглъбена, грижовна. Не знаем дали е мъж, или жена – бял скелет с черна пелерина, тъмнозелена лейка, едната ръка опряна на лехата, зад която се подава тънка бяла пета. В съседство виси бяла кърпа. На заден план – още лехи, още смърти. И все тъй нежни.

Свикнали сме да мислим, че градината е обратното на смъртта. Да градинарстваш значи да заставаш на страната на живота – през август хортензиите ми издържат само ден, ако не ги полея. Разбира се, природата няма много нужда от подобно съучастничество; тя прекрасно се справя и без нас. Градинарят обаче се грижи за конкретния живот, не за живота като цяло. Пази го от суша и от врагове, пресажда го, помага му да се прероди.

„Градинарят и смъртта“ е такава книга. Така се случи, че познавам много книги за смъртта – някои прекалено отблизо. „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън я преведох; тя описва в детайли какво чувства човек през първата година след опустошителна загуба. Такъв е и „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. И двете са болезнено точни; могат да ви накарат да бъдете мили с близките си, ако са още живи, и да се стреснете от образа си в огледалото, ако не са. Или да усетите несподелимото като все пак споделено.

Това, което изцяло отсъства и от двете книги, е образът на човека, който си е отишъл. Този образ присъства като отпечатък, разранен отпечатък. Други книги – всички биографии, да речем – се опитват да направят обратното: да възстановят отделния живот като разказ, в който смъртта е само (макар и финален) епизод.

„Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов не е нито биография, нито дневник на скръбта – и все пак някак е и двете. Тя е мрежа за улавяне на живота, конкретния живот, който ни се изплъзва. Мрежа от истории. В романа „В памет на паметта“ Мария Степанова говори за една особена привилегия, срещу която никой още не се е сетил да се бори – привилегията на онези, чийто живот е интересен, онези, които запомняме. И това е дарът, който писателят може да направи за своите близки – да ги запази в истории, защото паметта е устроена като литературата.

„Градинарят и смъртта“ е портрет, който се състои от истории – подредени в привидно безредната, асоциативна вселена на паметта. Истории за бащата и истории за отпечатъка, за раната от неговото отсъствие.

Тук книгата се родее със сборника „Бащите не си отиват“ на издателство ICU, и с книги като „Наивно изкуство“ на Марин Бодаков. Включва се в улавянето на бащиния образ чрез истории на сборника, подхваща теми, които звучат в стихосбирката –

Каква супа е обичал баща ми като дете, дояждал ли си е чинията, какво е криел под голямата възглавница, на коя дума от приказките е заспивал, наистина ли се е плашил от бомбардировките, никога няма да науча това, моето отечество е безвъзвратно загубено.

Бих казала, че за първи път у нас едно поколение писатели (и не само) осмисля на глас смъртта и загубата – и отваря пространство за разговор към другите. „Градинарят и смъртта“ е част от този опит за братство пред бездната. И това е сила, не недостатък на книгата.

Кога, ако не в осиротяването на света, имаме нужда от общност, от действителния смисъл на „аз сме“?

Именно общото е и начинът да избегнеш дилемата при всяко говорене за мъртвите. Обичта те заставя да кажеш „или добро, или нищо“ – но паметта не понася плоски образи, едностранчиви герои, семейни светци. Без сянка образът се изтрива – или по-лошо, бива подменен и този, когото уж сме издърпали от подземното царство, се оказва някой друг, благообразно усмихнат… двойник. „Градинарят и смъртта“ решава тази дилема, като разказва за сянката – но я скрива в полето от сенки, в поколенческото, в общото. Бащите ни пускаха шамарената фабрика, казва книгата. Или „бащите ни отсъстваха“.

Книгата черпи от утехата на общото – но и умее да я дава, милостива е към читателя, който търси изречения за пластир върху раната. Някои са прастари коренища, за които човечеството се лови от векове, като ботаническото безсмъртие и Сенека. Други са нови. В трети се усещат – и предават – терапевтични модели. По-важното е, че споделяйки, книгата разширява отвореното от други книги пространство за споделяне, пуска в себе си читателя да разкаже и своята история, историята на своята мъка и на своите мъртви. И да каже наум – като автора в една среща от книгата – „и аз“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, „Лист“, ICU и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-velchev-beleva/

Това е последната колонка, преди лятото да разрови стройните лехи на седмиците. Затова ви оставям три книги, които не могат да се прочетат стегнато и последователно, в почти работен режим – хващаш се и ги изчиташ. Техен композиционен елемент е времето, паузата, тишината и читателят сам трябва да реши колко точно тишина да вмъкне между отделните стихотворения, за да не попият думите от другата страна на хартията. 

„Това, което е“ от Йордан Велчев

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Иво Рафаилов

В стихосбирката „Това, което е“ имаш нужда да спреш не само между стихотворенията, а и след отделни фрази, метафори. Къщи с напукани стени от усилието да се прегърнат. Понито на мечтата пасе на каменния площад. Не можеш да прочетеш „на гробищата зъбчетата млечни“ и да продължиш към следващото стихотворение. И не защото метафорите са трудни и трябва време за осмисляне; нито само защото ги усещаш като ценни книжа, които трябва да скъташ и да разнасяш със себе си; а главно защото времето е техен обект, те са изцяло обърнати към него, гледат го, рисуват го – и не му принадлежат.

Винаги съм била скептична към максимата, че прозата се разгръщала във времето, а поезията – в пространството, но тук трябва да я призная за очевидна. Тези стихотворения описват странната структура на личното време, което бих нарекла парадокс на идентичността: ако аз съм и сегашното си аз, и същият човек, който съм бил някога, същото покатерено на столче дете, то значи и двете времена, тогавашното и сегашното, съществуват едновременно. А това значи, че е тук и моето бъдещо аз – това, което умира, това, което изчезва в жълтото на снимката. 

Затова гледаме през процепа на вратата – с недоумение – роднините, които оплакват – кого? Погребаните в дървен сандък играчки? И всичко се случва в някакъв опустял по Кавафис град – каменен площад, на който се върти понито на мечтата, място, донякъде носталгично, донякъде имагинерно, в което времената – като къщите – са напукани от усилието да се прегърнат.

Тази стихосбирка съществува във всички времена и по отношение на формата. Някои стихотворения си говорят с Борис Христов или с Иван Теофилов, други – с Далчев или Ахматова, трети – с метафизичните поети (тези, които са в диалог с женски персонаж, ме препращат към Джон Дън и неговите разширени метафори). Някъде намятат класически строфи, другаде – не. За тях е абсурдно да питат каква форма подхожда на времето.

Два са въпросите, които прорязват тази особена едновременност на стихосбирката. Първият е за свързването с другите. За сечището на миналите приятелства, за грохота на града, на живота, над който е невъзможно да се чуеш. И това е добър отговор на солипсизма, който обичайно съпътства екзистенциалната тематика – общуване има, само дето постоянно ни заглушават.

Вторият е за общуването с мига, с това, което е – предметно, тук и сега. С „това, което е“ – и от заглавието, и от финалното стихотворение, и от „Усмивката“, в която „това, което е“ преминава директно в „мига като утроба“. Това желание да пропъдиш времената и да останеш в сегашното усещам и в метафората за пътеката, която те приковава със зелени гвоздеи („но аз не съм Христос“), и в стихотворението за римския стадион, което завършва с опит да се откъсне „от толкова животи/единствения свой живот“. Обречен опит, както става ясно.

„Централна емисия“ от Йорданка Белева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Иво Рафаилов

Стихосбирката е озаглавена „Централна емисия“ и също, от самото си заглавие, директно се цели в мишената на времето – в червената точка на сегашното и концентричните кръгове около него. Тези кръгове на времената не са статични, а приближават и се отдалечават като митологични вълни. Тоест тук също времената присъстват едновременно – но в центъра им не са множеството версии на поетическия аз, а разслояващите се смисли на ние. Баща ми – майка ми – баба ми – детето – Иво – човек може да сбърка и да припознае поезията на Дана Белева, както и прозата ѝ за образуващи една родова вселена, за изкусително традиционни, митологизиращи рода. И ще сгреши.

Дана се вглежда в темата за „благодарната гора на семейството“ (М.Б.), но у нея силното присъствие на отделните хора никога не прераства в клишето на „рода“. Бабата, която напряга слух изпод земята, не престава да бъде себе си, за да стане някаква архетипна баба; бащата е конкретен човек, а не Бащата по принцип – с конкретност и реалност, които не допускат идеализация и го правят жив. „Мачкаше мама както се мачка гроздето“ казва още едно от първите стихотворения и този стих отключва у читателя друг паралелен прочит на собствените му семейни връзки – с обич, която не е сляпа, но не престава да бъде обич. 

Ние сме свикнали с канонизацията на онези, които ни липсват, и суеверно ги идеализираме, сякаш инак ще попречим на тяхното митологично безсмъртие. Образите на Дана Белева обаче показват друго – че смелостта да видиш конкретния човек позволява на поетичния ти език да засели във всички времена именно него, а не някой друг. И така да предотврати подмяната.

А това в тази книга е изключително важно; виждаш как тя е обърната не само към теб като читател и към другите „забодени в живота“, а и към тези, за които се отнася. И докато четеш, се присещаш за другите, по-старите богове с човешки лица, и всичко си идва на мястото.

Смъртта също има човешко лице, лице на грижата – в милостиви стихотворения, където всяка смърт си разпознава своя старец, в които хората подминават смъртта като улична жена, но едно дете припознава в нея майка си. Между другото, присъствието на децата също не е типично за класическата родова символика – няма никаква йерархия между детето и възрастния. Включително и нероденото дете – паднало, докато върви по пъпната връв – има също толкова право на памет, на грижа чрез болката, колкото и всички останали. Ако и в „Първи грижи за нероденото“ да пише само „Забрави!“.

Книга, която подтиква към задочен разговор с авторката – и с онези, които ги няма.

„Милиони малки убийства“ от Йордан Велчев

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Христо Гочев

„Милиони малки убийства“ е книга, която е родена два пъти – през 70-те и сега. И все пак тя звучи едновременна с „Това, което е“ – може би защото и тя съществува в различни времена. Но в едно и също пространство, парче град, отрязано от прозореца.

Наречена е „есета“, но би могла да бъде и „фрагменти“ – доколкото нейната предметност мълчаливо стиска ръката на някои редове на Далчев. Говорещият застава пред нещо конкретно в реалността – фасада, комин – и колкото повече се опитва да го види в неговата конкретност, в неговото битие-в-себе-си, толкова повече мисълта му отскача и обраства с човешкия, чувствен смисъл, който това нещо поражда, езиковата рана, която всяка употреба на думата не престава да чопли сладостно и болезнено.

Едни и същи ли са комините тук с онзи от избеляващата, изтриваща се снимка от стихотворението, където „и комин под виснал клон кръжи, / кой ли в небесата го държи“? Едно и също нещо ли значат „градът“ тук и „градчето“ там? Въпросът ми е зададен некоректно, разбира се, защото предполага един силно волеви процес при определяне на значенията, докато в тези фрагменти се усеща не толкова воля, колкото сетиво за смисъла. Което значи: способност да се вслушваш в неговите отсенки, в постоянната му изменчивост, в способността му да се изплъзва в асоциации като сянка на листо върху движена от вятъра трева. Ако трябва да ползвам любимия си израз от книгата – да се вслушваш в посоката на неговото отсъствие. 

Впрочем тази асоциативност на връзките движи и големия исторически опус на Йордан Велчев „Балканският човек“ – една възможна история, която не само попълва огромни бели петна във въображението за собственото ни минало (което в учебници и музеи минава със скок от Иван Шишман до Иван Кралича), а и го прави по неподозиран начин. Стандартната история се пише или хронологично, или в най-добрия случай по теми (примерно, медицината в този и този период). „Балканският човек“ обаче е писана през смисловите връзки, през асоциациите, и пак през един – в случая съвсем конкретен – град.

Връщайки се към трите „леки“ книги от днешната колонка, читателю, препоръчвам от сърце да пъхнеш някоя от тях в багажа си, а още по-добре да вземеш със себе си този начин на вглеждане в пробягващия пред теб пейзаж – независимо от това дали ще пътуваш в буквалния смисъл на думата. 

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. 

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-auster-greene-boykov/

„Сънсет парк“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2024

Остъровият „Сънсет парк“ започва с описание на къщи, изоставени от собствениците си и предназначени за събаряне. Началото хваща веднага – и как не, като темата е очевидно важна и централна за Остър, автобиографична, както става ясно от „Изобретяване на самотата“, в която писателят вижда точно такъв вход към живота на баща си през внезапно опустялата му, нуждаеща се от опразване къща. Опиши ми какво притежаваш, и ще ти кажа кой си.

Изоставената къща е и образ, в който свободно се нанасят значения. Първият кандидат е самият живот – всичко, дето се трупа и събира, докато живеем, биографични факти и социални условности. Точно това, което героите на Остър обожават да изоставят, за да преживеят нашата фантазия какво би се случило, ако можехме да се изхлузим от собствената си роля и да живеем някак иначе. Всъщност

типичният Остъров герой е именно такъв – образован и многообещаващ, но избрал да скита извън собствения си път.

Избрал или принуден – в зависимост от книгата, но почти задължително живеещ поне два живота.

Майлс от „Сънсет парк“ не прави изключение. Той напуска внезапно живота си, средата си, семейството си, изчезва… и се преражда след низ от низови работни места, като част от екип за почистване на изоставени къщи. Докато обстоятелствата не му налагат сам да се нанесе в такава.

Но защо? Според Остър от „Сънсет парк“

има събития, които те правят непригоден да бъдеш себе си.

За Майлс това е травмата от смърт, за която той не е сигурен дали е виновен; за героите от „Най-хубавите години от нашия живот“ (филм, към който има повече от обстойна алюзия) това е войната. Една от героините на книгата – Алис, пише дисертация по темата – и обстойно подчертава как тази непригодност е потвърдена и от реалния опит на нейното и други семейства. Фактът на войната – опитът на военното време – прави тези мъже неприспособими към реалния живот. Нещо в тяхната постройка е рухнало.

„21 разказа“ от Греъм Грийн

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Кръг“, 2024

Неочакван паралел: първият от „21 разказа“ на Греъм Грийн е именно за това как непосредствено след войната кварталните вагабонти разрушават една пощадена по чудо къща, строена от Кристофър Рен (създателя на катедралата „Сейнт Пол“) – унищожават я буквално докато стопанинът ѝ стои заключен в градинската тоалетна, унищожават я, защото е красива. И това по някакъв начин е непоносимо.

Потресаващ, чудовищен разказ, който нищо не обяснява, никъде не спекулира, не казва дали гамените са заразени с някаква военновременна екзалтация на разрушението, или са травмирани, или пък обратно, именно войната е логичен завършек на вродения човешки инстинкт да унищожава. Греъм Грийн просто разказва какво правят, и ти се присвиваш, защото знаеш, че е точно така.

Вторият вариант е подвид на първия. Къщата е тялото, а напусналият е човек – душата; в този смисъл споменатото по-горе прераждане следва да се разбира почти буквално. Опразненото от живота тяло се появява съвсем ясно в „Сънсет парк“ – най-вече в историята за женкаря, тръгнал с яхта и три млади „асистентки“, но предал неочаквано Богу дух, а те се носили из морето дни наред, тъй като не можели да управляват яхтата. Заедно с тях се носело и неговото тяло – ужасна история, знам, но повод за Остър да преподчертае какво има предвид, когато говори за телесност. Заедно с изброяването на мъртъвците, срещнати по пътя на един от героите.

Ако приемем тази линия за възможна, то

скиталчествата на Остъровите персонажи могат да бъдат описани като скиталчества на душата.

Впрочем пак неочакван паралел с Греъм Грийн – в един от разказите жертва на убийство влиза в треторазредно кино и коментира пред раздразнения си съсед по стол, че убийството на екрана е съвсем неубедително. Или онзи, в който един странно пресипнал лектор се опитва да говори пред одосадената публика за… относителната стойност на материята и духа.

„Верно на оригиналот“ от Николай Бойков

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

И Остър, и Грийн очевидно се вълнуват сериозно от представата за втори живот. А пък в книгата на Николай Бойков два живота живее езикът. Тя е

написана едновременно на български и македонски

и в нея разказвачът, двойник или несъщ близнак на своя автор, пребивава в съседната ни страна, за да превежда от македонски, двойник или несъщ близнак на родния му език. Първото нещо, което вижда читателят, е една комедия от грешки, защото каква е работата на близнаците, ако питате Шекспир, а и на двойниците, ако питаме Борхес, освен да не си съвпадат, да са различни в ключови („Дванайсета нощ“) или не толкова ключови („Двамата веронци“) пунктове? За смях на публиката и тотално объркване на всички, които настояват, че двамата са един и същ човек.

Ето, вижте какво може да настане, ако някой обърка двамата Дромио, тоест българския и македонския: да сложи лук вместо чесън, защото на македонски думата е такава, а нашият „лук“ е „кромид“; да сложи целина („зелер“) вместо зеле, да опипа някого, вместо просто да го потърси („бара“)…

Примерите ви се струват твърде ежедневни? Такива са. Героят разказвач на Николай Бойков не се интересува от романтичните сюблимности, неговият избор е обикновеното, простодушно битие на езика, уморил се да бъде идеологическо оръжие,

езикът, който се изхлузва от своето призвание да бъде „език свещен на моите деди“ и заживява по пазарите, при ваксаджиите, в задните дворове,

езикът като Остъров герой, който понякога издава своето амбициозно минало (омайното, сладко… пеене на мюезина), езикът, който просто обръща гръб на жадните за дуели реплики („Вие, българите, сте македонци, но не искате да си го признаете“) и се заема със своите дневни задачи. Да свари супа. Да преведе стихотворение. Да разбере кой е. Докато реже думите като лук.

Николай Бойков е чудесен преводач от унгарски; може би най-отдалеченият от българския език в Европа. Захващането с македонския би било изненадващо, ако Бойков освен това не беше и поет, усетил именно

поетичния потенциал в разместените значения между двата езика.

Застанали до българските, македонските думи удрят едновременно два тона – на речниковото си значение, пояснено на момента, и на своя отглас в българския, днешен и някогашен. И читателят хем чува едно смислово многогласие, хем се вслушва в своя някогашен език. Този, разбира се, отпреди травмата, отпреди войните, когато близостта е била по-възможна.

В книгата на Николай Бойков това предвоенно езиково богатство се връща,

оглежда се объркано като непригоден за мирен живот ветеран и се чуди има ли място за него. Струва ми се знаково, че на перона го посреща не друг, а Иглика Василева, редактор на тази и преводач на другите две книги в днешния обзор, но и майстор на другите наши възможни езици. И това е по-убедителен хепиенд и от насвятканите решения на казусите на женските персонажи в „Сънсет парк“, и от завръщането на блудната дъщеря в „Разходка сред природата“. Българският език, казва ни този завършек, може да опознае себе си в цялата си сложност и несигурност, в пропускливите си и болезнени граници, за да стане все по-жизнен и силен.

„Сънсет парк“ не е от каноничните романи на Остър и е видно защо – второстепенните му персонажи не са особено убедителни, хеле женските – разказвачът уж се опитва да погледне през техните очи, но вижда само собствения си мъжки поглед и предполагаемия им стремеж към него. Развръзката пък е хем логична, хем озадачаваща – логична в първия, буквален план на самонастаняването в изоставена къща, озадачаваща спрямо очакванията за втори, символен план.

Това обаче не пречи на читателя да се самонастани в някои от редовете на тази книга, които предлагат дом и подслон за много конкретни безпризорни емоции. Разказите на Греъм Грийн са добре окръглени, завършени в своята фабулна цялост – някои така се търкулват, други обаче остават – в тях има нещо потрошено, болка, която стърчи над симетрията.

С какво затваря своята дневникова одисея Николай Бойков? С връщане в София, разбира се, с огледалната необходимост от премълчаване, когато някой ти каже „А, тя, Македония, е наша“. И с финален пасаж, който плува под повърхността на Дунава, издиша под водата, понякога остава със затворени очи и над повърхността, защото символните значения са си символни значения, а което има да тече, си го прави съвсем буквално. И все пак книгата те оставя и под, и над повърхността на езика:

ще ми се иска да кажа лесна работа, ще кажа лека работа.

А на мен ще ми се иска да не изоставяме още къщата на езика, макар да я обитаваме да не е нито лесно, нито леко.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Колибри“, „Кръг“, „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-yu-hua-karabashliev-popov/

„Китай в 10 думи“ от Ю Хуа

превод от китайски Стефан Русинов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Възможно ли е да разкажем история, в която не сме морално безукорни?
Например история, в която – макар и деца – харесваме един масов убиец, потънали сме изцяло в култа към личността му?

Можем ли да разкажем как сме бързали към мястото на екзекуцията на някой невинен, за да изпреварим тълпата? Да опишем краткия път от набеждаването до смъртта, до опозоряването, да опишем как това е сполетяло бащата на наш съученик и за малко е отминало собствения ни баща (с цената на публична семейна самокритика), да опишем всичко това „пред чужденците“ – и да не се самопоставим в ролята на жертва?

Китайският писател Ю Хуа го прави. Поставил си задачата да опише

Китай „в десет думи“ – народ, лидер, четене, писане, Лу Сюн, неравенство, революция, низовци, менте, баламосване –

той замества дефиницията на всяка от тях със серия от истории.

В „Народ“ описва как като малък е направил „откритието“, че „председателят Мао е народът и народът е председателят Мао“ – и полусмешните перипетии как страдал, че първо не му давали да го повтаря, а после не му признавали авторството. До истинското усещане за „народ“ по време на студентските вълнения на „Тиананмън“ – и липсващата днешна памет за тях.

В „Лидер“ се разказва как Мао участвал в ритуално преплуване на река – и как неговото „помахване по хавлия“ се запечатало в съзнанието на хората, за разлика от всички днешни „лидерства“ в света на технологиите, перилните препарати и какво ли не още. Погледнато отстрани, изглежда абсурдистко; напушва те смях при представата за тавана на стаята, облепен с вестници, от които ежедневно те гледат огромни портрети на вожда. Звучи абсурдистко, докато не си спомниш за Георги Димитров и образа му в „Работническо дело“ или пък за „димитровската“ организация „Септемврийче“. 

А Ю Хуа продължава да разказва. Разказва например за липсата на книги по време на Културната революция – как всичко освен Мао и любимия му писател било обявено за реакционно и как по случайност попаднал на неизмеримо богатство – книга на същия този Лу Сюн, но с бележки под линия, които разкривали необичаен, различен свят (докато се смея, се сещам как разни книги се появиха препечатани „под индиго“ в първите години на перестройката). А източник на любовни истории се оказват саморъчно направените плакати, с които бдителни граждани разобличават разни прелюбодейци. Анекдотично? Може би, но не и непредставимо, ако сте виждали глад за клюки в малка общност.

А историите продължават – и никоя от тях не е непредставима, не само по хоризонталните линии на общата комунистическа история. Защото Ю Хуа прави още по-смела връзка: той демонстрира, че срез, прекъсване, край и тотално ново начало няма не само в географията, а и в историята. Тоест той отказва да представи Културната революция като явление от екзотичната страна на миналото, като нещо несводимо с днешен Китай и неговото икономическо чудо. Напротив, той казва, че едното и другото имат обща същина – и само различни проявления. Че това е същата енергия, която се е разляла по други канали. Доста смелост и писателска проницателност се искат, за да пишеш така.

„Рана“ от Захари Карабашлиев

София: изд. „Сиела“, 2023

Романът „Рана“ има за цел да възстанови изтритата история на Добруджа, по-точно неудобната история на боевете за Добруджа по време на Първата световна война. Веднага казвам, че тази тема е персонално важна за мен; още повече че протагонистът на книгата е бежанец от Одринска Тракия, също като моя прадядо.

За историята на Добруджа в училище не сме учили нищо – от това се подразбираше, че и нищо не се е случило, което моят детски ум си обясняваше с липсата на планини, в които да се крият шумкари. Разбира се, голямото изключение е Йовков, който има изключително подробни описания, включително на социалната тъкан на собствения ми град; но военните разкази, които се учеха („Последна радост“), не внасяха особени нюанси в познанията ни по политическа история. Врагът беше… зададеният по условие в цялата историческа парадигма, тоест турците.

Война, в която враг са румънци и руснаци, а съюзници са германци и турци, не се учеше. Отгласи от ожесточеността на тази война видях едва по-късно, когато от любопитство изчитах в интернет историята на селата, през които бях минавала безброй пъти, и внезапно се оказваше, че населението на „скучния“ Стожер е било избито почти до крак. Разбира се, устно разказани спомени се срещаха обилно, но по-късни, от обмена на населението след освобождението на Южна Добруджа. Причината цялата тази история да бъде изличена е проста – комунистическа България, както и комунистическа Румъния са сателити на СССР, така че не може да се разкаже сюжет, в който те да са врагове.

Целта на „Рана“ на Захари Карабашлиев е да запълни липсата на този разказ. Тоест да използва жанра на историческата фикция, за да излекува колективната амнезия и да даде на националното въображение запомнящ се сюжет, с който боевете за Добруджа да станат част от българската представа за миналото. Това е извънредно амбициозна задача, бих казала – архетипната задача в българската литература от Вазов насам.

Нейният успешен изход обаче е свързан с няколко фактора. Първо, доколко плътен, богат, убедителен е литературният материал. А тази плътност като че ли не търпи прекалена идеализация, нито прекалена пасторалност в одринските села, нито пък накъдреност на градския образ на софийското студентство. Не знам и доколко моделът „детето пита – възрастният се замисля“ е достатъчен за въвеждане на толкова страници „родови контекст“ за героя.

Другото, което бих пожелала, е по-убедителен противник. Периодично книгата „обръща“ гледната точка, за да ни разкаже как вижда нещата един румънски офицер – само дето неговата морална оценка практически не се различава от българската. В неговите очи българите са успели, защото са се били на своя земя за своя земя. Тоест ние си представяме враг, който си представя (и приема) нашата гледна точка. Това може и да е възможно, но не води до реално многогласие на романа.

Това, разбира се, ни най-малко не означава, че не стискам палци на книгата

Изличаването на историческата памет е тема, която е твърде болезнена – особено на фона на международните политически събития, които връщат в обращение изрази като „съда на историята“.

Изтриването на страници от тази история значи, че този съд също е подкупен, податлив на натиск – тогава какво? Лечението от колективна посттравматична амнезия не е лесна работа: ако историята е твърде сложна, няма да има масов ефект; ако е твърде проста, няма да е вярна.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ от Иван Н. Попов

София, 1928 г.

Третата книга, за която искам да разкажа, не отговаря на правилото да е публикувана през последната година. Отклонението е, меко казано, безсрамно: „Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ е излязла през 1928 г., тоест преди 96 години. Автор е някой си Иван Н. Попов, а неговата идея е приблизително същата – да спаси една част от българската колективна история от забрава.

Иван Н. Попов има предимството да скицира от натура; и понеже няма никаква литературна претенция – да не додава много литературни модели, а да описва онова, което самия него го е впечатлило.

И каква смешна и пъстра картина на Одринска Тракия се е получила!

В нея виждаме самия Рододарович, пътуващ книжар, който покрай другото разпространява и патриотична литература; виждаме огромния калъф на неговото оръжие, носено, за да всява респект по пътищата, но виждаме и как при вадене то се разпада на части, защото всъщност е само практически неупотребим реквизит; чуваме къде се използва български, къде гръцки и къде турски и между кои точно езици е напрежението; виждаме войната между българските и гръцките кокони и кой при кого би отишъл на кафе; виждаме как горят резбованите врати на харема, хвърлени на огъня от разквартируваните в конака руски части.

Виждаме, през сълзи и смях, историята на местния поп, който първо участвал в таен революционен комитет, после задигнал парите, после се помохамеданчил и оженил за богата ханъма, после задигнал и нейните пари и избягал в Цариград; пък накрая, след пристигането на българските войски по време на Балканската война, решил да си изпроси пенсия като революционер, препатил повече от всички останали – нали по стечение на обстоятелствата се наложило да бъде обрязан… Неподправеното богатство на лозенградската история, предадено от Иван Н. Попов, съдържа очарованието на устния разказ и онази смесица от смях и трагизъм, от високо и ниско, която прозира и в най-добрите страници от нашата революционно-историческа класика. А явно и в самата тъкан на историята.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ може да се намери в „Книжен пазар“ и в Националната библиотека.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-larkin/

„Високи прозорци“ от Филип Ларкин

превод от английски Кристин Димитрова и Георги Пашов, София: Издателство за поезия ДА, 2024

За какво служат дните,

започва едно стихотворение на Филип Ларкин. В дните живеем, идва незабавният отговор. Почти детскоградински отговор, но пък и въпросът сякаш е такъв. И вижте как продължава – те идват, събуждат ни отново и отново. Идват, за да се радваме в тях.
И тук втори въпрос:

Къде да живеем освен в дните?

Какво ще рече това? Дали не е като в „Часовете“ при Майкъл Кънингам – времето на часовниците срещу вътрешното усещане за време и случване? Протяжността на времето срещу фрустрацията от неговата празнота, по-скоро от неговата запълненост с тривиални, ежедневни неща?

Да се върнем страница назад.

О, няма съмнение, че Арнолд не е егоист като мене. Той се ожени, за да не си отиде завинаги тя, и ето я тука деня и нощя.

Следва описание на брачния живот, което очевидно ужасява протагониста; ужасява го тъкмо с това, че бракът пълни с несвобода не дни, а години, задръства го, пълни го… с нищо. В какъв смисъл „с нищо“?

Друго стихотворение. Героят е на гара, на която вижда влак за своя роден град, за Ковънтри. Събеседникът му го пита нещо за града на детството – и героят се сепва и казва: не, какво детство, просто там съм роден. И когато разказва неукрасените си и неовкусени спомени, добавя накрая, че не е виновно градчето, не е виновен Ковънтри, защото

Нищото, като нещото, се случва навсякъде.

Но защо „нищо“? Какво трябва да се случи в Ковънтри, в София, където и да било, за да бъде „нищото“ нещо? Какво трябва да има във „фотоалбума на една млада дама“, какво точно трябва да купят парите в „Пари“, за да не навяват тъга?

Както пише преводачката Кристин Димитрова в своя послеслов, Ларкин има двойствено отношение към Дилън Томас и поетите от неговото поколение. Ранното възхищение преминава в силно разграничение; като предшественик се припознава единствено Харди. Неволно си представям бясната динамика в поезията на Томас, онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето и понякога завихря дори езика до помътняване, до непрозрачност, за да може да го накара да каже, че „и смъртта ще остане без царство“.

На този фон Филип Ларкин иронично отбелязва, че „емпириката казва друго“. Не само за смъртта, а за цялата жизнена сила, която като че ли тупти у Дилън Томас, цялата неизчерпаемост на жизнената енергия, която всъщност можем да проследим и малко по-назад, да я наречем байроническа, романтическа, сюблимна.

Ето това липсва в Ковънтри. Това липсва в дните.

Наречете го както щете – високи прозорци?

Това е старата „сюблимност“ на романтиците. И всичко – цялото живеене, всички тези дни – изяжда нейното място, нейната възможност за случване. Затова „високите прозорци“ идват в края на стихотворението, което започва с двамата млади, които се чукат и тя ползва диафрагма – възможно най-несакралното на пръв поглед начало, но това, което ще възпре разливането на мига в живеене, в непрестанно възпроизвеждаща се причинно-следствена връзка.

И този парадокс присъства навсякъде в поезията на Ларкин – тя е на пръв поглед ужасно неромантична, дори подигравателна към всички клишета на романтиците – детето, любовта, природата – насмешлива и изпитателна, готова да припява като някакъв съвременен Тил Уленшпигел they fuck you up, your mom and dad… – и в същото време болезнено романтична в копнежа си да стопира всичко в очакване на сюблимното, което е… какво?

Онова от живота, което би било равно по сила на смъртта.

Смъртта е сюблимен, надчовешки факт и протагонистът на Ларкин копнее за нещо в живота, което да ѝ е равно по ръст;

нещо, което да не е мираж, нито неумело самозалъгване, нито лъжа. Онова, което има предвид и Далчев в прочутото „не ме оставяй да загина, преди да съм живял“. Той копнее за това почти толкова силно, колкото всеки романтик; и толкова ясно описва неговото несъществуване, че то затрептява пред нас „в позлата и с изопнат такелаж“.

И това прави уж мизантропската му, насмешлива поезия дълбоко вълнуваща.

П.П. Ларкин е доста труден за превод по много причини. Радвам се, че е попаднал точно в ръцете на Георги Пашов и Кристин Димитрова. Препоръчвам горещо и нейния послеслов – там ще намерите всичко, което аз пропуснах.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.