Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/karlovi-vari-2026-zhivoti-lyubovi-smisli/
„Живот“, „любов“ и „смисъл“, казват някои, нямат форма за множествено число в българския език и всеки, който ги рони и брои, принизява Живота, Любовта и Смисъла. Тях не закачаме, отговаряме други, тях оставяме за Човека и Всемира. Което обаче не пречи да отчитаме факта, че Животът, Любовта и Смисълът имат толкова частни изражения, колкото са възможните (съчетания от) хора, епохи и култури. Та стига окрупняване – има нещо текезесарско в него, нещо униформено и строево.
Един кинофестивал, където целият свят идва да разказва за преживяванията си (често колкото по-специфични, толкова по-универсални), е идеалното място за припомняне на екзистенциалната пъстрота. И след като в предишния материал от Карлови Вари споменах за скептичното си отношение към дванайсетте тазгодишни претенденти за Кристалния глобус, днес идвам да изкажа възхита от дузина творби от програмата за 2026-та, в които животи, любови и смисли триумфално се множат и процъфтяват на екрана и в умовете на зрителите след прожекцията.
По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.
Кадри от „Гальовник, не бунтовник“, реж. Мартина Бухелова, и от „Почти цял човек“ на Ефтимис Косемунд-Санидис
Наградените в „Проксима“
От филмите, включени в „Проксима“ (втория състезателен раздел на карловарската програма), сва̀рих да гледам едва половината. Но ето че два от тях мощно ми върнаха вярата и в изкуството, и в себеподобните: „Почти цял човек“ на Ефтимис Косемунд-Санидис и Lover, not a Fighter на Мартина Бухелова (за целите на материала ще го наричам „Гальовник, не бунтовник“, вдъхновена от култовата книга на Ромен Гари и оригиналното заглавие Milovník, nie bojovník). Първият (копродукция с България) справедливо беше отличен за режисурата си, а вторият получи голямата награда на „Проксима“. И двата са уверени пълнометражни дебюти, и двата – за любов. Стратегията и поезията им обаче е твърде различна.
„От нас двамата сега ще стане цял човек… почти“, казва Калиопи, една от героините на Косемунд-Санидис, когато двамата с Илиас, главния герой, изгубили контрол над половината от телата си, започват да правят любов. Илиас е пристигнал неотдавна на острова (разбира се, че е остров, когато е Гърция и всичко започва на корабна палуба), за да предяви правата си на наследник. Наследството се оказва не каквото е очаквал; негодуванието му към наскоро починалия почти непознат баща се трансформира в интуитивно разбиране; островът с тучната си, звучна, напираща природа похищава стъпилите на него и ги препъва и премащабира. Болестта, видяна като органична част от живота, както и опияняващият ритъм на ставащото, което ни най-малко не се старае да се обясни на зрителите, камо ли пък да им се хареса, са част от многото достойнства на този труден за обобщаване разказ. Свръхблизки планове, Шубертово импромптю, женски хор от оплаквачки, мъжки „хор“ от техници в битка със странностите на местното електричество, непредвидим диалог и темпо, вдъхновено (по думите на автора) от „Уморените коне ги убиват, нали?“… Приключение на края на света.
„Гальовник, не бунтовник“ с радост бих сложила до „Преди изгрева“ на Линклейтър – малко бижу, което ще се съхрани през десетилетията. Жалко само, че един словашки филм никога няма да получи отзвука на каквото и да било от същия калибър от Щатите. Комичен, сърдечен и забележително умел в подбора и подредбата на детайлите, той е за двама влюбени на изхода от юношеството, все още по детски пластични и нежни. Андрей и Миша са първи приятели и добри хора, които опитват да се разберат – сами себе си и помежду си. Фонът е обикновен словашки квартал; второстепенните герои са първокласно очертани (от бабата на Андрей до морското свинче на братовчед му), а там, където би могло да стане грозно, авторката тъче изящно със загатвания и елипси. В „Преди изгрева“, в който двама млади хора се срещат във влака, слизат във Виена и цяла нощ си говорят по улиците ѝ, момичето казваше: „Мисля, че ако има някакъв Бог, то той не е нито в теб, нито в мен, а в ей това малко пространство помежду ни. И ако има някаква магия в този свят, то тя сигурно е в опита ни да разберем някого, който споделя…“ В „Гальовник, не бунтовник“ Бог и магията са щедро налични.
Говорещите снимки от „Ако гълъбите се превърнеха в злато“ / Кадър от документалния филм „Нашата земя“ на Лукресия Мартел
Документалните
„Ако гълъбите станат златни“ е също първи филм, но в Карлови Вари дойде вече с две награди от последното „Берлинале“. Авторката му – Пепа Лубояцки от Прага (която твърди, че не се е стремила към киното и плановете ѝ са романови), прави обзор на травмата на семейството си със собствения си глас, видеоматериали от последните години, домашен архив и малко ИИ анимация: алкохолизъм, хронично насилие, редувано с отсъствие, опити за спасение, безсилие. „Били ли сте някога в траур по още жив човек?“, пита. Разказът ѝ се върти около по-големия ѝ брат Давид, с отбивки към двама от братовчедите им – всички зависими и живеещи на улицата („гълъбите“ от заглавието, към които рядко някой поглежда с добро). Да, но благодарение на френетичното темпо, чувството за хумор и неугасващото детинско обожание на Пепа към батковците ѝ, от тези дадености някак се е получило не опело, а ярко изригване на човеколюбие. Това е spoken word в екранна форма и в него има колкото информация и болка, толкова и бунт и наслада.
В два часа разговори със засегнати и специалисти и посещения в съдебната зала „Нашата земя“ на Лукресия Мартел представя казуса „Чокобар“. През 2009 г. невъоръженият 68-годишен Хавиер Чокобар е застрелян от трима бели мъже в спор за мъничкото земя, останала на племето му чусчагаста. Това е пореден епизод от агресията на пришълците от Европа в Аржентина спрямо местното население (сведено в момента до има-няма 3% от цялото): отначало директно изтребление, а после системно изтласкване и заглушаване. „В мига, в който се съгласим на диалог, вече губим“, казва един от „индианците“ – смразяващо твърдение: изходните позиции на белите и коренните жители са толкова различни, че равнопоставеното общуване е невъзможно. Материалът, с който борави Мартел, е суховат за преглъщане, но тя вещо го прави разбираем дори за най-незапознатите.
(Съжалявам, че не успях да гледам спечелилия наградата на публиката „Бара Базикова: 50 години от живота на една жена“ на Хелена Тршещикова, солидна документалистка, която познаваме от „София Филм Фест“ и Master of Art – вж. „Форман срещу Форман“. Бара е любима на чешката публика рок певица с красив глас и несъмнено интересна съдба.)
Кадри от индонезийския „Дух в килията“ и от „Долината на усмивките“ на Паоло Стриполи
Полунощните
На чешки „ужасен“ (úžasný) е „чудесен“ и описва „Дух в килията“ на Джоко Ануар точно толкова добре, колкото и в българското си значение. Сценаристът, режисьор и монтажист Ануар е на 50 години, има 12 филма и 5 от тях са на ужасите, като „Дух в килията“ е първата му хорър комедия. Премиерата ѝ беше в Берлин, а правата за разпространението ѝ са откупени за 86 страни – дано нашата е една от тях. Действието се развива в Индонезия – страна с огромно население, площ и културно разнообразие, проядена от корупция. Млад журналист, който току-що е ходил на своя глава да отрази престъпното изсичане на поредната вековна гора, неволно донася оттам в редакцията един сърдит дух, изгубил дома си, който – както става ясно съвсем скоро – налита по най-кървавия начин на най-гневния човек в околностите. Когато журналистът по погрешка попада в затвора сред много, ама много гневни мъже, нещата стават наистина страшни… и на места неистово смешни.
Джоко Ануар в беседа за киното на ужасите като форма на критика на властта и политически отпор (и много друго)
„Дух в килията“ беше част от малката подборка жанрово кино Afterhours, предназначена за късните часове на фестивала. Ще ми се да спомена още две от заглавията в нея. В „Долината на усмивките“ на Паоло Стриполи (приличен хорър опит, при все клишетата и сценарните шупли) в планинско селце едно момче с прегръдка лекува скръбта. Местните жители са пристрастени към обятията му, а драматичният обрат идва с проумяването, че способността му е по-скоро демонична, отколкото ангелска: „… той премахва мъката, но така унищожава Бог… защото Бог е в мъката.“ А в „Джим Куийн“, анимационна приумица на Никола Атан и Марко Нгуен, епидемия от „хетероза“ превръща парижките гей мъже в хетеросексуални – тук шегите не са възможно най-изобретателните, но доста ефикасно се илюстрира смущаващата привързаност на повечето от нас към опаковката (не към съдържанието) на нещата.
Една от началните сцени в „Страхливец“ на Люкас Донт / Квадратното слънце във „Всеки път“ / Хавиер Бардем и Виктория Луенго в „Любимо същество“
„Канските“
Тази година в деветте си дни и десетте си раздела карловарският фестивал представи над 130 пълнометражни произведения, та е важно да уточним, че всеки репортаж от мястото включва само порция от заложеното от организаторите. И то допълнително ограничена от личния вкус и случайността. Ако например бях успяла да се преборя с тълпящите се колеги от пресата за достъп до „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу („Златна палма“ 2026) или да стигна навреме за „Жълти писма“ на Илкер Чатак („Златна мечка“ 2026), ако не бях гледала още на „София Филм Фест“ възхитителния „Мълчаливият приятел“ на Илдико Енеди (с награди от миналогодишната Венеция), сега непременно щях да пиша и за тях. Но тъй като стана другояче, по-долу следват възторзи за ето тази троица от последния Кан…
Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн, или други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна, и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж…
Тези яростни думи на една майка в самото начало на „Кланица 5, или кръстоносният поход на децата“ (Кърт Вонегът, прев. Владимир Филипов) сякаш са чути и осъзнати с болезнена яснота от Люкас Донт („Момиче“, „Близо“), който в третия си филм „Страхливец“ изнася извън кадър командващите (и въобще възрастните), йерархиите, битките и типично екранния героизъм, за да се съсредоточи в един мъничък фрагмент от задкулисието на Първата световна, в детинските лица на момчетата, хвърлени в ада от „войнолюбиви дърти мръсници“, и в техните лични перипетии. Резултатът е безумно красив за гледане и вълнуващ за съпреживяване, а Донт е майстор: излизам от прожекцията и под клепачите ми е не епична батална сцена, а наситеният миг, в който главният герой затваря очи и си представя отрупано с ябълки дърво.
И още: „Всеки път“ на Зандра Волнер (победител в раздела „Особен поглед“) е история за нелепа злополука и чувство на вина, която съумява да предаде пищящия ужас от внезапната загуба на близък чрез едно меко, поетично, освобождаващо полудяване. А новото от разказваческия тандем Родриго Сорогойен и Исабел Пеня („Добичета“) е забележителен танц със саби между две силни личности, в който баща (фамозен режисьор) се опитва да привлече отдавна изоставената си дъщеря (не съвсем сполучила актриса) за новото си начинание. Да, по описание „Любимо същество“ доста прилича на „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер, но историята е по-стегната и отива другаде, а образите на Хавиер Бардем и Вики Луенго са по-интересни от тези на Стелан Скарсгард и Ренате Рейнсве. И макар на първо гледане двамата да приличат на тежък нарцисист и свита жертва, те постепенно се изпълват с нюанси, тоест с живот.
Към свободата
„Различията си приемаха с нежност“, казва глас зад кадър в „Жюл и Жим“ (1962), прочутия филм на Трюфо, в който двама приятели и магнетична млада жена образуват любовен триъгълник, изпълнен с приповдигната веселост и обречен на драматично разпадане. Същата е и постановката в „Птици, сираци и безумци“ (1969) – трима се срещат в развалините на неназована война и се щурат заедно до трагичната развръзка (думите са по-малко, гротеската – повече и сравненията обикновено вървят по линията Фелини и Ходоровски). Веднага след премиерата си филмът е „арестуван“ (реабилитацията идва 20 години по-късно), а на автора – словака Юрай Якубиско, е забранено да прави пълнометражно кино чак до 80-те.
Хаотичен, претенциозен („Щастието е бяла къща…“) и на места неволно жесток към хора и животни, „Птици, сираци и безумци“ е спорно велик, но безспорно любопитен. За 60-тото издание на фестивала в Карлови Вари той беше избран и представен от легендарната актриса в главната роля Магда Вашарьова (дългокосата Маришка в „Подстригване“ на Менцел и Маркета Лазарова в едноименната творба на Франтишек Влачил). „Всяка пролет на заседание в Пражката крепост [другарите] от ЦК на ЧКП гледаха този филм – каза тя, – за да си припомнят, че подобна свобода на художеството, мисълта и светогледа никога повече не бива да се допуска…“
Е, десетилетия по-късно ЧКП е статия в Уикипедия, а свободата, за щастие, продължава да не се дава лесно.
Авторката благодари сърдечно за подкрепата и приятелството на Хелена и Милан Русеви от Карлови Вари.
