Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/kinomaniya-2025-nyakolko-aktsenta/

От 13 до 30 ноември „Киномания“ се завръща за 39-ти път с 55 филма (повечето нови-новенички плюс няколко грамадни класики, като „Буч Касиди и Сънданс Кид“), интересни гостувания (вж. Валерия Бруни Тедески), изложба (изумителните акварелни възстановки на филмови интериори на Боряна Илиева от Floor Plan Croissant са вече подредени в Дома на киното) и книжна премиера („Скандинавското кино – стилове и мотиви“ на Мирела Василева). Фестивалът ще бъде открит с драмата на Стефан Командарев Made in EU и ще прелее от София в Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Предварителният обзор на основните събития няма как да бъде изчерпателен, но тук ще се опитаме да направим извадка от най-апетитното в програмата.

Семейни вариации

Всяко семейство е театрална сцена с все трупата, всеки член от която играе роля, способна да осмисли или обезсмисли останалите. Отношенията са ритуални, репликите – с предистория, а в ключовите пространства тежката символика се боричка за надмощие с явната бутафория… Интересно е как тези изречения важат еднакво за два от най-чаканите филми на фестивала – „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер и „Баща, майка, сестра, брат“ на Джим Джармуш.

„Сантиментална стойност“ (Гран При от „Кан 2025“) започва с помитащо красива сцена зад кулисите – актрисата с Ибсеново име Нора (Ренате Рейнсве) преживява срив и е готова на всичко, само и само да не излиза пред публиката. Виждаме я в криза и малко по-късно, когато баща ѝ (Стелан Скарсгард), прочут режисьор, се завръща след дълго мълчание за погребението на майката, с която отдавна е разделен. Действието се върти около ставащото с Нора, но имаме възможност да се вгледаме и в личността на сестра ѝ, и в личността на бащата, чиято вина към двете му дъщери е по-сериозна от едното отсъствие. Сложните отношения, които Триер и обичайният му сценарист Ескил Фогт разгръщат на екрана (семейни, но и творчески, понеже това е история за хората на изкуството), се проследяват с удоволствие във всичките им нюанси и препратки; актьорите са един път; камерата на Каспер Туксен създава пиршество за очите.

Апропо, в новото издание на „Киномания“ имаме шанс да видим и работата на двама от седемте синове на Стелан Скарсгард (Скаршгорд в родната им Швеция). В Pillion – пълнометражен дебют на британеца Хари Лайтън – Александър (зарежете разните му тарзани, вампири и викинги и вижте как пунтира Вернер Херцог или играе човеколюбив андроид) e загадъчен почитател на моторите и доминацията, който среща подходящ „адепт“. Ако неравенството ви влудява, а обменът на флуиди между непознати не е сред любимите ви зрелища, първата половина на филма ще ви измъчи. Във втората обаче има развой, който сякаш си струва търпението. Бил Скарсгард, на свой ред, излиза от амплоато си на въображаемо чудовище (клоунът Пениуайз от „То“, граф Орлок от „Носферату“ и пр.) в „Мъртва хватка“ на винаги интересния Гюс Ван Сант и се вживява в образа на прегрял от делнични злополуки американец от 70-те, който взема заложник (случаят е действителен и една снимка от мястото на събитията дори е наградена с „Пулицър“).

„Баща, майка, сестра, брат“ („Златен лъв“ от последната „Мостра“) щеше да е доста сходен със „Сантиментална стойност“, ако не беше фрагментиран и отвлечен по маниера на Уес Андерсън (чиято „Финикийска схема“ е също на фестивала, но може и да се прескочи) – пестеливо играещи кинозвезди с привидно многозначителни реплики на дизайнерски фон… Сглобен е от три етюда от по около половин час, спретнато разпределени между три държави (САЩ, Ирландия, Франция) и свързани помежду си с повторението на дребни детайли – ръчен часовник, рамкирани снимки от отминали времена, прелитащи скейтбордисти. В първата глава героят на Том Уейтс чака необичайно посещение от двете си иначе рядко общуващи пораснали деца – Адам Драйвър (по-кроткия) и Маим Бялик (по-дивата). Във втората част е същото, но със сладки към чая и доза превзетост: майката (Шарлот Рамплинг) посреща дъщерите си Вики Крипс (по-дивата) и Кейт Бланшет (по-кротката). Нищо особено не се случва, загатват се дисбаланси. В третия сегмент брат и сестра близнаци се срещат в опустелия апартамент на загиналите си родители – само при тях се усеща топлота и взаимно познаване. Приятно е за наблюдаване; контрастът между видимото и намекнатото отваря луфт за лични асоциации; цел не се забелязва, както и нещо по-конкретно за помнене.

И още за семейството… Прозата на Туве Янсон е привидно простичка, коварно дълбока и съзнателно лишена от сантименталност. Филмът на Чарли Макдауъл по прочутата ѝ „Лятна книга“ е красиво заснет (август на малък финландски остров няма как да изглежда безцветно), но допуска грехове към изискания стил на извора си: скръбта е изведена в типични жестове; парадоксалните, понякога резки маниери на героите са туширани; лиричната музика пресладява. Янсон твърди, че 6-годишната ѝ главна героиня е 1/3 измислица, 1/3 спомен за собственото ѝ детство и 1/3 племенничката ѝ София, а според въпросната племенничка отношенията баба–внучка в книгата са анархични и крайно неконвенционални. Филмът обаче е подреден и очевиден и у бабата (Глен Клоуз) не личи ексцентричната даровитост на майката на Янсон, от която е вдъхновен персонажът. Това е един протяжен, несмел опит за отдаване на почит, макар че не изключвам да привлече нови читатели на финландската писателка. Любопитен факт: първото дете на Чарли (син на актьора Малкълм Макдауъл) и съпругата му Лили Колинс (актриса и дъщеря на Фил Колинс от „Дженезис“), което се роди в началото на тази година, носи името Туве.

Стари любимци и нови открития

Please adore me, казва случайно срещнатата любов в Blue Moon – световноизвестна и обичана песен на почти век, родена от плодотворното сътрудничество на текстописеца Лоренц Харт и композитора Ричард Роджърс (съавтори на още близо 1000 парчета, сред които и My Funny Valentine).

Blue Moon на Ричард Линклейтър докосва душата точно като този наивен, отчаян призив: моля, обожавай ме. Бъбривият, невротичен, интелигентен филм концентрира и стилизира финалните месеци на Лоренц Харт в няколко часа срещи и разговори, уж състояли се в един бар след премиерата на „Оклахома!“ – първия от ред мюзикъли, с които Роджърс влиза в ново, много успешно партньорство, от което Харт е изключен. Харт е блестящ, раним, безнадеждно самотен и алкохолизиран – човек, когото всички харесват, но не познават, и който никак не си намира място. В тази си роля Итън Хоук е банализиран физически и все пак неустоим със светкавичните си реакции, чувството си за ритъм, горчивия хумор. Двамата с Линклейтър са фантастичен творчески тандем и Blue Moon е поредното потвърждение. (А на „Киномания“ може да се гледа и „Новата вълна“ – експеримент на Линклейтър от последния „Кан“ с герои Годар, Трюфо, Шаброл и ко.)

Отлично попадение в програмата е и „Мечти“ – втори в кинотрилогията на Даг Йохан Хаугерюд, посветена на желанието и на Осло и включваща още „Секс“ и „Любов“. Премиерите на трите концептуално свързани, но самостоятелни истории се състояха в рамките на една година в Берлин и Кан, като „Мечти“ стана първият норвежки филм, спечелил „Златна мечка“. В него 16-годишната Йохане разказва за първата си любов – към учителката Йохана – в дневник, който година по-късно майка ѝ и баба ѝ четат и обсъждат. Прекрасна палитра, близки планове, много глас зад кадър („… и мама каза, че вярва в любовта, демокрацията и свободата на словото, а баба отговори: „Свободната реч няма да те държи за ръката на смъртното ти ложе!…“), забележително цивилизовани разговори – Хаугерюд е създал пространство, в което на жените ни е добре, поколенията не се мачкат взаимно, а мракът се отпъжда с поезия…

(Внимание: да не се бърка с мексиканския си съименник. И „Мечти“ на Мишел Франко идва от тазгодишното „Берлинале“, където зарадва част от критиците, но е схематично, почти ученическо упражнение по илюстриране на теза: богатите спонсори на изкуството не са ангели, бедните им протежета – също, а в любовния танц помежду им има повече корист, отколкото чувство.)

И все пак, ако тази есен трябва да гледате само един филм, нека това да е „Гласът на Хинд Ражаб“ на Каутер Бен Хания. Той е корава, но нужна хапка за ума и чувствата, която най-леко се преглъща в компанията на съпреживяващи. В кореспонденцията от Сан Себастиан, в която ви разказахме за „Гласът“, засегнахме и други две заглавия, които са на път към София: „Мода“ на Алис Винокур и „Умри, моя любов“ на Лин Рамзи. Докато първият е обречен случай на киноезично пустословие, във втория има проблясъци и на смисъл, и на страст, макар да е далеч от мощта и умелостта на аржентинската книга, по която е създаден. В следващ текст обсъдихме „Тайният агент“ на талантливия Клебер Мендонса Фильо и се помъчихме да ви опазим от надценения „Сират“ на Оливер Лаше – е, и те ще са на „Киномания“, бидейки сред най-разпалено обсъжданите през годината.

Първата разпродадена прожекция през 2025 г. се оказа на „Без конкуренция“ на Парк Чан-Уук: уволнен технолог в производството на хартия решава да изтреби малкото други незаети експерти от същия ранг, които вижда като пречка пред евентуалното му наемане на работа… Макар да забелязвам някои от чаровете на характерното за корееца повествование, трудно понасям мащаба, в който нормализира насилието. Затова аз лично ще участвам в разпродаването на други прожекции. На „Последният викинг“ например – заради други превъзходни филми на Андерс Томас Йенсен с Николай Ли Кос и Мадс Микелсен (вж. „Ябълките на Адам“ и „Рицари на справедливостта“). Или на „Хамнет“ на Клоуи Джао – заради спомена за кротката сила на нейната „Земя на номади“ и епизода от живота на Шекспир, който си е избрала за тема този път. Или на „Пет секунди“ на Паоло Вирдзи, който вече е правил малки чудеса заедно с Валерия Бруни Тедески в „Човешки капитал“ и „Лудетини“…

Ноември е щедър

на филмови удоволствия в София и – освен предложенията на „Киномания“ – включва и тези на младия, нишов, но отдавна необходим местен фестивал на ужасите It’s Alive, който по Вси светии започна третото си издание с епичния мюзикъл за младоженци, извънземни и луди учени The Rocky Horror Picture Show. (Не ми е известно дали преди прожекцията в Дома на киното въобще е имало други в България, но знам, че в някои страни съществуват зали, специализирани от половин век в смешния култ към него.)

Казано иначе, фестивалната ни есен е истински лукс. За да продължи да я има, е хубаво да подкрепим ентусиастите, които я организират, с повече присъствие в залите и добронамерена обратна връзка. Вярно е, че в културата предлагането по принцип предхожда търсенето. Сега обаче ние, зрителите, сме на ред.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2025-iberiyskata-sleda/

Извън основната селекция от филми в надпреварата за Златна и Сребърни раковини фестивалът в Сан Себастиан всяка година оформя по още няколко подборки (също конкурсни, но с отделно жури, като „Латинохоризонти“ и „Нови режисьори“, или пък „мострени“, като „Направено в Испания“ и „Перли от други фестивали“), в които се помества най-любопитното от новото испанско и латиноамериканско кино. По-долу сме отсели шест от най-коментираните през 2025 г. истории на иберийски езици (в случая: испански, португалски, каталунски, галисийски), прожектирани в рамките на 73-тото издание на фестивала. За отбелязване е, че премиерите на пет от тях се състояха през май в Кан. И че сме ги подредили от шедьовър (най-горе) до ерзац.

В обичайния случай тук щеше да има и поне едно произведение от Аржентина, чиято продукция е традиционно силна, но поради липса на подходящо заглавие ще вмъкнем цитат. Откакто в края на 2023 г. президент стана Хавиер Милеи,

започна борба с киното, защото то е пространство на идентичността, паметта и поставянето под съмнение. Институтът за кино вече не работи, парите не се използват по предназначение, а като няма образование, конкурси и подкрепа за дебюти, няма бъдеще…

Това каза в Сан Себастиан Мария Алче, съсценаристка на Лукресия Мартел в документалния филм „Нашата земя“.)

„Поет“ (Колумбия). Малък филм с огромен характер – главната роля умно е поверена на изключително интересен натуршчик, наблюдаван отблизо с лакомо любопитство, а способността на киното да разказва с прескоци, метафори, музикални намигания, смяна на скоростите и активно съучастие с публиката е използвана без стеснение. Оскар Рестрепо (ве-ли-ко-ле-пен Убеймар Риос, в живота учител по философия) е прехвърлил 50-те готованец, разчитащ на грижите на пенсионираната си майка, поет с две книжлета от младини, неудовлетворен търсач на възвишеното и алкохолик – „едно печално стихотворение“, както го нарича друг герой. В същото време той е и комично-симпатичен, а в непрокопсаната му траектория просияват искреност и рядкото умение да отделя зрънцето на поезията от плявата на дните.

„Поет“ (награда на журито в раздела „Особен поглед“ в Кан плюс отличия от Мелбърн, Мюнхен, Лима, Биариц) работи с фантастична емоционална амплитуда и няма как да бъде сведен просто до сюжета си – Рестрепо става наставник на ученичка с дарба; дебютът на ученичката в поетичното общество се проваля с гръм и трясък; от новото пожарище изникват нови надежди. Филмът съдържа такива количества нежност и нелепост, че от един момент става свидетелство за човешкото същество въобще и за необходимостта му от нещо отвъд килията на делника. Безкомпромисното, хапливо вглеждане в определени социални превземки, което предизвиква смях в залата, няколко пласта по-надолу преобръща играта и разкрива трогателни детайли с реална важност. При получаването на приза в раздела „Латинохоризонти“ в Сан Себастиан режисьорът Симон Меса Сото каза:

Посвещавам наградата на всичките си колеги в Латинска Америка, където е толкова трудно да се прави кино! Този филм се роди от фрустрацията ми.

„Глуха“ (Испания). Един от най-хубавите моменти на „Сан Себастиан 2025“ беше, когато по време на разговора между екип и публика след прожекцията на „Глуха“ (награда на публиката в раздел „Панорама“ на тазгодишното „Берлинале“) всички зрители минаха от привичното ръкопляскане към аплодисменти на жестомимичен език – с високо вдигане и въртене на разперени длани. За да напише и снима тази история, Ева Либертад се вдъхновява от личните перипетии и разсъждения на сестра си Мириам Гарло, художничка, фотографка и първа глуха актриса с главна роля в испански филм. Анхела (Мириам) е в любяща връзка с Ектор (Алваро Сервантес), с когото чакат дете. Но радостта от раждането на тяхното чуващо (като баща си) момиченце е помътена от съмненията, обзели майката – до каква степен ще се промени сега балансът в семейството ѝ? До каква степен тя ще се окаже неволно изключена, неусетно подценена?

Във всяка връзка на обич има места, където единият не може да придружи другия,

отбеляза режисьорката.

Самоосъществяващите се прогнози винаги са били благодатна почва за киноразказа, а този в „Глуха“ е и превъзходно изграден и изигран – напрегнат, но и забавен, неочакван, красив (едно от любимите ми музикални открития тази година е баската Верде Прато именно заради една песен от саундтрака на филма). Занимава се със специфични и все пак напълно разбираеми отношения и докато носи наслада, разширява мирогледа… (Сещам се за броени други филми, които се опитват да вникнат в глухотата, но все такива, които бих препоръчала без угризения: американския „Дете на глухи родители“, украинския „Племето“, френския „Чети по устните ми“, австралийския „Шум“.)

„Тайният агент“ (Бразилия) на Клебер Мендонса Фильо започва като роудмуви през 1977 г. (насред военната диктатура, мъчила страната до средата на 80-те), продължава като трилър и завършва като разследване в наши дни. Да, материалът е като за три филма, но 158-те минути, които трае, се услаждат. Богатството и своеобразието на колорита, звука, формите, местата и лицата са като от сънищата, а фактът, че действието започва в карнавалния период, додава елемент на колективна лудост – каквато в крайна сметка е всяка диктатура.

Главният герой се оказва не агент, а човек на науката, принуден да мине в нелегалност, за да се добере до родния си град, да вземе детето си и да се спаси в чужбина. По пътя му има преследвачи, помагачи и десетки свидетелства за прогниването на системата (зашеметяващите нива на корупцията и неуважението към човешката цялост например не подлежат на обсъждане в печата, където обаче охотно се спряга градската легенда за Косматия крак, дето нощем напада с ритници нищо неподозиращи минувачи…).

В Сан Себастиан авторът каза, че за стила на филма (с награди за най-добър режисьор и за мъжка роля от „Кан 2025“) се е повлиял от бразилската класика „Лусио Флавио“ и въображението на Серджо Леоне, и добави:

Замислих този проект преди десетина години заради чувството, че определен дискурс, който смятахме за преодолян и прибран в музея на историята, отново завзема политическата сцена….

„Поклонение“ (Испания). Карла Симон („киното ми позволява да си измислям спомените, които нямам“) изгря на световния екран с две награди от „Берлинале 2017“ за „Лятото на 1993-та“ и „Златна мечка“ от „Берлинале 2022“ за „Алкарас“ – две силно автобиографични, минималистични истории, деликатно структурирани около тежки загуби в детството. Третият ѝ филм е от същото тесто и с някои от същите параметри (рано починали родители хероиномани), но се връща по-наблизо в миналото, прибягва до една дълга фантазийна вметка и беше селектиран в Кан. Действието се развива през 2004 г., когато 18-годишната Марина (сияен екранен дебют на Люсия Гарсия) от Каталуния, където живее с роднини на покойната си майка, отива в Галисия, при роднините на покойния си баща, които едва помни.

Момичето пристига с видеокамера и с дневника на майка си (благодарение на който периодично се връщаме към една ярка любовна предистория) и е посрещнато с цял букет от сърдечности и неловкости, родови табута и легенди. Повествованието се дели на глави, всяка от които поставя съществени въпроси („Да си от една кръв с някого прави ли ви семейство?“). Вълнуващо е да се види как е устроен протагонизмът на водещия женски образ, за разлика от обичайния за филмите и романите мъжки – Марина се впуска не да покорява света чрез подвизи, а да го наблюдава, докато не се почувства в състояние да си го обясни. „Поклонение“ е отново солидно, умно кино, макар и да не стига до тихата мощ на „Лятото на 1993-та“.

„Загадъчният поглед на фламингото“ (Чили) е пълнометражният дебют на 30-годишния Диего Сеспедес („смехът е винаги революционен акт“), който му спечели основния приз в „Особен поглед“ в „Кан 2025“, а в Сан Себастиан – безапелационно – наградата на младежта, гласувана от жури от 150 души на възраст между 18 и 25 години. Действието е изнесено през 80-те години на ХХ век, а мястото е мина в пустинята, но епохата и средата не се виждат кой знае колко – събитията протичат в сравнително къс отрязък от време и в театрално стилизирана среда.

От едната страна са къщите на миньорите (мрачни, недодялани мъже), от другата – ханът на артистките (място, където група пъстри травестити живеят, изнасят представления и понякога утоляват самотата на миньорите). Някои от едните и от другите са болни от незнайна „чума“ (СПИН не се споменава, но препратката е очевидна), обвинения летят в двете посоки. „За тях момичетата са загадка – казва на дъщеря си Фламинго, една от болните артистки, – а аз не искам да си отида от този свят неразгадана…“ Сюжетните нишки са няколко, едни завършват с любов, други – със смърт, трети – с бягство, четвърти – в нищото. И все пак, колкото и хаотична и чепата да е историята, „Загадъчният поглед на фламингото“ успява да създаде собствена атмосфера (почти магична на места) и привързаност към персонажите.

В двучасовия „Сират“ (Испания) има една-единствена сцена, направена със сърце, и тя трае около минута: мъж с отрязан крак разиграва театър с чукана си, превърнат в кукла, която уж свири на китара и пее песничка по текст на Борис Виан. Нищо от останалото не е на нивото на този момент. Филмът разчита преобладаващо на натуршчици, но вместо естественият потенциал на тези хора да бъде изявен от режисьора Оливер Лаше, те са вкарани като марионетки в хилав сценарий и дървено изпълняват нелепи действия и елементарен диалог. Дългите празни кадри, в които визуалната, емоционалната и друга информация е нищожна, но пък мъчително развлачена, постигат чувствено отъпяване, нарушено в последната третина от няколко jump scares (най-недостойното средство за впечатляване на зрителя, равносилно на това да се промъкнеш зад него и да креснеш „бу!“ в ухото му).

Вижда се, че Лаше е гледал „Забриски пойнт“, „Свещената планина“ и „Лудия Макс“ и му се е прищяло да хвърли група чудаци в пустинята, но сякаш не е разбрал, че по пътя ще трябва и още нещо освен вдигащи прахоляк коли. Логична дестинация например, правдоподобен конфликт, отличими персонажи с минимален заряд от каквото и да било (предистория? лична философия? обаяние? мотивация?). Или поне гениален оператор с амбициозен план плюс композитор, който да се раздаде като за последно. Поради липса на всичко по-горно „Сират“ е едно безрадостно времеубийство, в което (парадоксално, защото е пълен с движение) не помръдваме и на йота в опознаването на образите, ситуацията, света и себе си. То обаче е продуцирано от Алмодовар, получи наградата на журито в Кан, и беше предложено като испански кандидат за следващите Оскари, а в пресата се разглежда като феномен.

---

* По някое време преди поредната прожекция две зрителки от предния ред се обърнаха към мен, едната кимна към екрана и попита: „Извинявай, знаеш ли коя е тази жена?“. На екрана беше плакатът на 73-тото издание на фестивала с Мариса Паредес на него и въпросът мъничко разби сърцето ми. Паредес (1946–2024) беше една от иконите на испанското кино – елегантна, талантлива, различна – и си заслужава да не я забравяме: като певицата идол от „Високи токчета“ или актрисата идол от „Всичко за майка ми“ на Алмодовар, но и незаобиколима част от хубави филми на Агусти Виляронга, Артуро Рипстейн, Гилермо дел Торо и много други.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2025-kakvo-napravihme-sus-sveta/

От 19 до 27 септември 2025 г. се състоя 73-тото издание на Сансебастианския международен филмов фестивал. Роден с втората вълна от най-стари и авторитетни кинофоруми в света (първата – Венеция и Кан през 30-те, втората – Берлин и Сан Себастиан през 50-те), той се слави не толкова с червения си килим, колкото с вярната си кинолюбива публика. В състезателния му раздел бяха селектирани 17 продукции със средна продължителност от около 2 часа (новото нормално), 6 от които – от режисьорки (присъствието на жени в другите фестивали от старата гвардия е по-ограничено). Традиционната му панорама беше посветена на сценаристката Лилиан Хелман, позната у нас повече като драматуржка („Лисичета“). А в „Табакалера“ (някогашна цигарена фабрика, преустроена в културен център) прожекциите бяха съпроводени с изложба на исландския режисьор Хлинюр Палмасон и беседи с кинотворци. С почетно отличие за цялостна кариера „Доностия“ бяха удостоени Естер Гарсия и Дженифър Лоурънс: Гарсия е първата продуцентка, която го получава, а Лоурънс – най-младата му носителка. В последния ден

журито, оглавено от Хуан Антонио Байона („Общество на снега“), разпредели седемте основни награди максимално балансирано и смислено

за разлика от повечето от онова, за което разказваха филмите: несправедливост, незрялост, насилие…

Личният ми фаворит от конкурса беше единственият документален проект в него – „Истории от добрата долина“, който заслужи приза на журито.

Същата награда ми дадоха на същото място преди 25 години,

зарадва се режисьорът Хосе Луис Герин при получаването. Преди четвърт век големият му пробив беше „В строеж“, в който той някак си успя да представи безумно интересно издигането на една сграда в Барселона и страничните ефекти от процеса. Сегашната му творба обхваща цял квартал – „изтърсачето“ „Валбона“ (букв. „Добра долина“), което възниква в покрайнините на каталунската столица след края на франкизма, през 70-те, когато хора от южните части на Испания се стичат в търсене на работа (миналогодишният зрителски любимец „Линия 47“ прилично илюстрираше положението на подобен непланиран район).

„Валбона“ е отрязана от „цивилизацията“ от железопътни линии, река и магистрала. Но както каза Герин в Сан Себастиан, 

един скромен барселонски квартал съдържа големите метафори на света – климатичните промени, миграцията, конфликтите на идентичността, войната, спекулата в строителството.

„Истории от добрата долина“ събира букет от местни жители: стари заселници и новодошли от световния Юг. След кастинг в местното училище, на който са поканени желаещите да споделят своите „мнения, преживелици, мечти и кошмари“, материалът се трупа две години и половина.

Умея да снимам само през обичта. Не бих могъл да направя филм за чудовище. За Пиночет например. Или за Тръмп.

Каталунци, роми, индийци, африканци, украинци, здрави, болни, стари, млади споделят теориите си за света. И говорят на своите растения (една от най-трогателните находки – излиза, че любителите на зеленината, ядлива или декоративна, са в постоянна словесна връзка с нея).

Златната раковина (голямата награда на фестивала, чието название идва от La Concha, живописния сансебастиански залив с формата на заоблена мида) получи испанският филм „Неделите“. „И таз добра! – удиви се един германски колега. – Миналата година корида, а сега – религия“… Това е едва третият по-обемен проект на способната Алауда Руис де Асуа („и трите говорят за семейството като институция и за усилието, което полагаме, за да го превърнем в наше убежище“): дебютът ѝ „Пет вълчета“ (за сложностите на родителството) беше силен, сериалът ѝ „Да обичаш“ (за насилието между съпрузи) – най-малкото полезен.

„Неделите“ (заглавието се дължи на факта, че в неделя обикновено стават семейните събирания, но и domingo е буквално „денят на Господ“) е опит да се вникне в желанието на едно 17-годишно момиче да стане монахиня – от тези, които завинаги се затварят в манастира, говорят през решетка с посетителите и правят сладки за продан.

Големият въпрос, който ме движеше, беше до каква степен усещането ни за морално превъзходство ни пречи да разберем другия,

заяви Де Асуа. Сценарият за несиметричното семейство, в което привързаността и радостта са в постоянна битка за надмощие с дребни предателства и недоволства, е обживян вдъхновено от актьорите и „Неделите“ е апетитна храна за ума. И все пак липсата на един добър дебат по централната тема (като онези славни противостояния свещеник–мирянин относно живота, смъртта и свободата от „Морето в мен“ на Алехандро Аменабар или „Глад“ на Стив Маккуин например) в крайна сметка донякъде го превръща в реклама на църквата…

Белгийският „Шест пролетни дни“ беше другият ми любимец и не се съмнявам в основанията на журито да му присъди две награди: за режисура (Жоаким Лафос) и за сценарий (Лафос, Клое Дюпоншел и Пол Измаел). Младата майка от филма, която – поради безпаричие и безизходица – скришно завежда за великденската ваканция двете си момчета в крайморската вила на бившите си свекър и свекърва, беше един от най-плътните и привлекателни женски образи в конкурса. В едно така нищожно нарушение е заложен много етичен материал, свързан с куп важни въпроси за устройството на обществото и някои негови механизми, които плачат за осъвременяване.

За първи път се опитвам да направя нещо, което не е трагедия,

каза режисьорът на награждаването. Много успешно, бих добавила. Съжалявам само, че междувременно научих за миналогодишния скандал, разразил се около обвиненията на куп негови бивши сътрудници във връзка с държанието му на снимачната площадка: сексизъм, агресия, очерняне. Ами не, отделянето на автора от творбата е удобен мит, авторът е творбата.

Стилистично интригуващ беше „Викът на пазачите“ на Клер Дени, който екранизира „Битка на негъра и кучетата“ на рано отишлия си Бернар-Мари Колтес – не съвсем добре остаряла пиеса от 1979 г. В нея на охранявания терен на обществен строеж в неназована африканска страна се явява братът на загинал работник да иска трупа му. Нощ е и шефът на строежа – бял мъж след разцвета на силите си, очакващ пристигането на жената, за която току-що се е венчал в Европа, се опитва да го отпрати. Противостоенето им е оста на сюжета, но филмът в нито един момент не зачеква европейското паразитиране върху другите континенти – виждаме просто сплит от болезнени човешки отношения, чийто възел се стяга толкова повече, колкото повече замесените се мъчат да се отдалечат. Театралният диалог и атмосферата хващат, но не стигат, за да си тръгне човек удовлетворен (а глуповатата поява на съпругата – на токчета в червената пръст – е мъчителна: репликата „Кажи ми ти защо съм тук“ е кулминация на показната ѝ безпомощност).

С добро искам да спомена два аржентински филма по реални случаи, които обаче бих очаквала по телевизията, не на фестивал – „Белен“ (награда за Камила Плаате за поддържаща роля) на Долорес Фонси и „27 нощи“ на Даниел Хендлер. Коректно сглобени и нужни за осветляването на сериозни проблеми, те са и предвидими до болка (особено първият). И в двата режисьорите изиграват по един важен персонаж. В „Белен“ Фонси влиза в образа на адвокатката, която си поставя за цел не само да измъкне от затвора една жена, обвинена в детеубийство заради спонтанния край на бременност, за която не е знаела, но и да промени законодателството и обществените нагласи по въпроса. В комичния филм „27 нощи“ Хендлер (ако не сте го гледали в сериала „Бригада Палермо“, непременно пробвайте) е психологът, който трябва да прецени състоянието на заможна ексцентричка, чиито дъщери се опитват (и за 27 нощи успяват) да я изолират в хоспис без нейно съгласие.

Три произведения с компетентни екипи бяха особено разочароващи заради ефектния си старт и силна първа третина без адекватно продължение: „Теченията“ на Милагрос Мументалер, „Две пиана“ на Арно Деплешан (със съсценарист българина Камен Велковски, изявявал се досега като продуцент) и „Тигрите“ на Алберто Родригес.

„Теченията“ визуализира психическия разпад на млада майка, но се губи в иначе похвалното си усилие да не свръхобяснява и да не показва намеренията си (апропо, същото се опитва да направи, отново неуспешно, „Умри, любов“, новото от Лин Рамзи – екранизация по забележителната книга на Ариана Харуикс, – който гостува в Сан Себастиан по повод награждаването на Дженифър Лоурънс с „Доностия“). „Две пиана“ започва със занимателен диалог и обещанието за драматична любов, но заглъхва в циклене и клишета. „Тигрите“, история за брат и сестра водолази, които решават в момент на необходимост да направят малко лесни пари, е странен случай на проект, в който всичко е изпълнено точно и чисто, а резултатът е стерилен до отегчение. (Филмът получи наградата за операторско майсторство за работата на Пау Естеве Бирба – ако не сте гледали „Погребан“ на Родриго Кортес, задължително вижте там какво умее Бирба и в най-сложни обстоятелства.)

От няколко години актьорските отличия в „Сан Себастиан“ вече не се делят на „мъжки“ и „женски“, но през 2025-та „Сребърната раковина“ за главна роля беше поделена между мъж и жена: Сяохун Джао за „Сърцето ѝ бие в клетката си“ (реж. Сяою Цин) и Хосе Рамон Сороис за „Маспаломас“ (реж. Хосе Мари Гоенага и Айтор Ареги).

„Сърцето ѝ бие в клетката си“ се оказа преседливо произведение на съвременния китайски соцреализъм по действителната житейска ситуация на дебютантката в киното Джао. След като убива съпруга си насилник, тя е освободена преждевременно от затвора (облагородена от кръжока си по музика), получава прошка от свекърва си (единственият жизнен и симпатичен образ в цялото) и се мъчи да възстанови отношенията си с малкия си син. (Когато излезе на сцената да вземе Раковината, Джао започна с благодарност към себе си, а после шест пъти заяви: „И за завършек ще кажа“, но не завърши, което надигна вълна от необходим смях в пресзалата, където гледахме пряко предаване от награждаването…)

Местният печат хареса „Маспаломас“ и видя в него благородното начало – аз обаче не успях да преодолея бариерата от имплицитен мачизъм, с която се сблъсках в първия му час. Филмът е за мъж, разкрил на късни години хомосексуалността си с цената на голяма лична жертва. Той се озовава в дом за възрастни, където чувства, че се налага пак да я крие. Засечката в моето възприятие дойде от фалоцентричността на ставащото на екрана, визуална и метафорична – отъждествяването на сексуалността със секса (не, не всички гей хора се отдават на безразборни сношения и не, физиология не е същото като душевност) и на свободата и разкрепостеността с определен вид техни кресливи изяви.

От 17 заглавия в конкурса не успях да гледам само „Франц“ – опус на Агнешка Холанд за Кафка, предшестван от негодуващи рецензии от премиерата му в Торонто („Чешкият литературен гигант заслужава повече от тази рутинна, нелепа агиография“). Щеше да е чудесно да бях пропуснала и следващите пет.

Мисля, че светът е в ужасна ситуация в момента. И не е като Холивуд да няма нищо общо – бих казал, че всъщност има всичко общо. А аз, по моите критерии, нося отговорност да не задръствам света с боклук… Ако вземеш да предугаждаш какво искат хората, правиш същото, което и изкуственият интелект. Идеята на ИИ предшества самия ИИ в холивудската машина. Ето защо на всеки десет години тя произвежда римейк на едни и същи пет сюжета. Ето защо съществуват формули за правенето на филми,

каза неотдавна Чарли Кауфман, сценарист на великия „Блясъкът на чистия ум“. В категорията „Задръстване на света“ моментално ще поставя три селектирани в „Сан Себастиан 2025“ англоезични продукции с „мечки“ в състава – „Балада за дребния играч“, „Нюрнберг“ и „Мода“.

В пустия, несвързан филм „Балада“ на Едвард Бергер („Конклав“) Колин Фаръл е рядко нехаризматичен лудопат в Макао, а Тилда Суинтън се явява в пресилен малък образ, зает без промени от поне още десет филма от последните години (обидно е за актриса с нейния капацитет да служи за декорация). Повърхностният „Нюрнберг“ на Джеймс Вандербилт е разхищение на пари и време – Втора световна for dummies с глупави диалози, елементарна структура и неубедителни Рами Малек и Ръсел Кроу, които полувлюбено си партнират като психиатър и Гьоринг по време на Нюрнбергските процеси. „Мода“ на Алис Винокур доведе в Сан Себастиан Анджелина Джоли (бездарна в ролята на американска режисьорка в парижка командировка по времето на модно дефиле) – и толкоз.

Към по-горното трябва да добавя и неправдоподобния, отблъскващ семеен ребус „Неблагодарни създания“ на Олмо Омерзу (словенец, живеещ в Прага) и японския „Бедствие“, набързо прекроен за голям екран минисериал на Ютаро Секи и Кентаро Хирасе (за който дни по-късно говорим с колега белгиец: „Аз си тръгнах на 40-тата минута, защото филмът не успяваше и не успяваше да започне!“, оплаквам се. „А аз на 60-тата. Но да знаеш: един приятел го е гледал докрая и филмът така и не започнал.“).

Една от фестивалните беседи в „Табакалера“ беше с композиторите Александър Деспла и Алберто Иглесиас. „Какво е най-трудно да се изрази с музика?“, попита някой. „Смайването“, отговори Деспла. „Скуката“, добави Иглесиас. Не знам какво е трудно за Йохан Карьо, композитора в датския „Безтегловност“ на фантастичната дебютантка Емилие Талун (награда в „Нови режисьори“, паралелното състезание за първи и втори произведения), но е удивително колко му е лесно да изрази нещо неописуемо, като лятното юношеско щастие. От първите секунди (млади крака с жълти джапанки и валящи около тях черешови костилки) до последния миг „Безтегловност“ е нежен, внимателен, мъдър и несекващо вълнуващ: 15-годишно момиче (великолепна Марие Хелве Аугустсен, чието лице е способно да покаже във фин детайл смисъла и мащаба на всяко събитие) отива на летен лагер за деца с наднормено тегло, където ѝ се случват десетки първи неща, на които ставаме привилегировани свидетели…

В програмните раздели извън основния конкурс – „Направено в Испания“, „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“ и др. – можахме да видим още от обичайното за Озон, Лантимос, Сорентино, приятната „Кокошка“ на Дьорд Палфи (да, на фокус са перипетиите на едно перна̀то, но любопитното изместване не постига много повече от очевидното), както и няколко наистина ценни творби, от които ми се ще да посоча три: „Тортата на президента“, дебют на иракчанина Хасан Хади от последния „Кан“, „Обикновено недоразумение“ на иранския майстор Джафар Панахи („Златна палма“, 2025) и покъртителния „Гласът на Хинд Ражаб“ на тунизийката Каутер Бин Хания (награда на журито от „Венеция“).

В „Тортата на президента“ Саддам Хюсеин навършва 50 години и от народа, съсипан от вътрешни репресии и външни санкции, се очаква добро настроение и видим плам. Едно 9-годишно дете, Ламия, е натоварено от училище да изпече и донесе торта за повода, но всяка от съставките се оказва проблем и докато броди из града да ги набавя, момиченцето се разделя с детството си по безброй начини. Съставът е от очарователни натуршчици, гледките са поглъщащи, а сценарият работи въпреки рисковете.

В „Обикновено недоразумение“ (вариация на „Смъртта и момичето“ на Ариел Дорфман) група бивши изтезавани попадат на някогашния си палач, отвличат го и дълго се боричкат между желанието си да отмъстят и нуждата да не бъдат като него. „Преди няколко месеца Израел бомбардира Техеран – каза в Сан Себастиан Панахи, за да илюстрира сложността на този избор. – Една от ракетите удари основния затвор в града, събори стени и рани както затворници, така и надзиратели. Но първите, вместо да се възползват от възможността да избягат, първо се погрижиха за вторите…“

„Гласът на Хинд Ражаб“ заслужава отделен текст и собствена ниша в историята на киното. Да, вече са снимани страхотни вербатим филми (вж. „Лондон роуд“), трилъри, в които действието се развива извън кадър, но се води от диспечерска централа (вж. „Виновният“), и проекти, наставени от записи на разговори по време на война (вж. „Мирни хора“). Но „Гласът на Хинд Ражаб“ е всичко това и повече. Режисьорката взема реалния запис от телефонните диалози на няколко души от палестинския Червен полумесец с 6-годишното момиченце Хинд, заклещено в Газа в една обстреляна от израелски танк кола, пълна с труповете на роднините му, и го вгражда във възстановка с актьори. Действието се развива изцяло в диспечерското помещение на Червения полумесец. Неистов, но елегантно построен, филмът получи наградата на публиката с огромна преднина във вота (анимацията „Амели и метафизиката на тръбите“ по Амели Нотомб стана подгласник).

В деня на първата му прожекция в Сан Себастиан хиляди се стекоха на протест срещу геноцида в Газа; на следващия ден вестникът на фестивала излезе с редакционна статия, осъждаща „системното и програмно погазване на човешките права от правителството на Нетаняху“; в кината и от всяка фестивална трибуна редовно се чуваха провиквания от публиката или изявления от творците в подкрепа на Палестина, а логото на платформата MUBI, доскоро любима на почитателите на авторското кино, беше редовно освирквано (заради нововъзникналата си икономическа обвързаност с фирма, финансираща и израелска компания за военна технология, основана покрай офанзивата в Газа).

„Нежността е новият пънк“ е мотото на новото издание на „Киномания“, в което от 13 до 30 ноември т.г. ще можем да видим част от по-горните заглавия и още много. Фразата беше изречена от Йоаким Триер в Кан, където поредният му филм събитие „Сантиментална стойност“ взе приза на журито, и в Сан Себастиан, където режисьорът проведе едночасов сърдечен разговор с публиката. В него той каза още:

Вярвам не в диктаторската, а в дискретната позиция на режисьора на снимачната площадка, и се старая да създавам доверие, за да могат да дръзват актьорите.

Феминисткият дискурс около киното помогна и на мъжете.

Искам филмът ми да е музика.

И нещо, с което си струва да завършим:

Радикалното предложение на киното е не друго, а възможността да се срещнем и чуем.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-kriza-v-bulgarskoto-kino/

В „Има ли филм през 2024 г. в българското кино?“ обобщих качествата и проблемите на българските филми в разпространение от ноември 2023 г. до края на 2024 г. Сега ще се фокусирам върху подбора на проектите, финансирани от Националният филмов център (НФЦ).

Не искам да вярвам, че сценариите на излезлите филми са най-добрите, които българските творци са написали. Не мога да приема и че комисиите в НФЦ са подкрепили най-добрите проекти. Ако наистина е така, то проблемът трябва да се сведе до ниво образование. Но и в двата случая е нужна реформа. 

Как е сега? 

Няколко комисии и групи работят от години по промени в Закона за филмовата индустрия (ЗФИ). Какъв е резултатът? Работна група, предлагаща промени в Правилника за прилагане на ЗФИ (ППЗФИ) през 2023 г., е издала 37 заповеди и протоколи. Самата тя е съставена от действащи (кандидатстващи по проекти в НФЦ) кинаджии, излъчени от браншовите асоциации. Същите излъчват и участници в подбора на членове на комисиите. Голяма част от тях получават и субсидии за филми. С други думи, участниците в процеса създават предложения за „реформа“ на системата. Това е предпоставка за конфликт на интереси.

В НФЦ има 8 комисии, две от които с по два състава. Те работят здраво, ако се съди по десетките документи, хаотично публикувани онлайн от НФЦ. Сайтът на Центъра заслужава отделен обзор, защото в този си вид по-скоро крие, отколкото предоставя информация.

НФЦ като разпределител на бюджетни средства

НФЦ не успява да е коректив и да подбира добре структурирани сценарии със значими и ясни теми. На такава основа добрата режисура и актьорска игра трудно могат да блеснат. Операторската работа някак се извисява самостоятелно над останалото. Това заключение е тревожно въпреки обявените чудесни резултати. Отчетът на НФЦ за 2023 г. сочи, че при планирани 35 игрални, документални и анимационни филма са произведени 31. „Високата“ цел, която НФЦ си поставя, е общо 100 000 зрители. Това е средно едва по 2850 зрители на филм! Отчетени са четири пъти повече зрители. Звучи като изпълнен план, а всъщност е провал. Дори само слабият творчески, но силен с темата и познаването на аудиторията си „Русалки“ привлича 69 000 зрители, а бюджетът му е на половината на ниския клас бюджети на НФЦ.

Има случаи, в които зрителите на филм с бюджет от около 900 000 лв. не надвишават 5000. НФЦ е дотирал тези филми, гледани от 185 000 зрители, с 6 450 000 лв. Частно финансираните филми струват малко повече, ако включим и 4-милионния бюджет на „Гунди – легенда за любовта“, но привличат десетократно по-голяма аудитория. Това е скандално! 

Има ли в съсловието енергия за реформа?

Кинообщността в България е малка. Повечето работещи в нея са професионалисти, които снимат филм след филм. Благодарение на участието си в чужди продукции, изгубените в Прехода кинаджии започнаха да работят на високо ниво. За тях е важно да имат ангажименти и не успяват да се превърнат в критична маса, радееща за реформа. Рядко първи асистент, осветител или гримьор отказва филм по творчески причини. Много режисьори, след като не успеят да реализират проект, престават да се борят или се присламчват към някоя от компаниите или лобитата, работещи от дотация на дотация. Други снимат реклами и сериали, но проектите им са често неуспешни. Има дистрибутори, които се опитват да направят филми със свой, комерсиален почерк. За тях най-доброто, което се случва, е евтина откупка в някоя от платформите за VOD, като НВО (MAX), Netflix, Neterra, „Гледам“. Професионалните сценаристи са малко и се издържат от сериали.

Закон за филмовата индустрия 

Основният проблем се крие в закона, който бламира опитите на всяко ръководство на НФЦ да бъде съзидателно. В ЗФИ е записано, че комисията, оценяваща проектите, се състои от членове на творчески гилдии, които НФЦ регламентира. Журито се избира с жребий и вотът на членовете му е явен. Достатъчно е един да гласува против, за да потопи даден проект на дъното на класацията. Комисиите не участват в производството на филмите. Дори на теория никой не е отговорен за нищо. Критериите, по които се гласува, на хартия са ясни, но са изключително общи. 

Нали основата все пак е сценарият? Колко от участниците в комисии разбират каква трябва да е неговата структура? Това е специфична материя, която се усвоява дълго. Основните проблеми се коренят тъкмо там, а членовете на комисията оценяват нещо, което явно не разбират. 

Знам, че може да получа критики за тези думи. Но резултатите говорят сами.

Основният носител на идеята и темата е сценаристът. Визионерът, който застава зад дадена тема в точния исторически момент, е продуцентът. Преводачите на темата на киноезик са режисьорът, операторът и актьорският състав. Творците са такива, каквито социалната среда ги е създала. Такъв е капиталът на обществото в тази сфера, в тази епоха. Това, което трябва да се оценява, е дали темата е добре защитена, дали сценарият има професионално изградена структура и дали е добра основа, върху която да твори режисьорът. 

Другото, което членовете на комисията следва да решат, е дали темата не противоречи на основни ценности, зад които обществото ни застава. И тук не е нужно кинаджии да описват тази ценностна система. Списъкът от желаещи да оценяват включва 274 кандидати. Силно се съмнявам, че толкова хора в България могат да направят професионален анализ на киносценарий. 

Идеи за реформа на НФЦ

В световната киноиндустрия съществуват т.нар. film bonding компании – това са гаранти пред финансиращите фирми или институции, че бюджетът на един проект ще бъде инвестиран разумно. При провал проектът става тяхна собственост и те могат да го завършат, както сметнат за добре. Добре би било НФЦ да възприеме елементи от тази практика.

Добре е финансирането на филми да става след няколко нива на оценяване. Понякога добрите сценарии може да са придружени от недотам добри проекти за осъществяване, и обратното. Нужен е фонд под егидата на НФЦ със сценарии и лаборатория за такива с добри идеи, но имащи нужда от още работа. Текстовете, които постъпват в конкурсите на НФЦ, са съкровищница. Повечето от тях са написани неумело, липсват им структура, ясна тема и конфликт. Но в тях се съдържа това, която вълнува българските творци. Дори несъвършен, всеки от тях е документ на времето си. 

След няколко отказа обаче сценариите умират.

Така си отиват идеите и темите, заложени в тях. Ако НФЦ направи банка за най-добрите отхвърлени идеи, комисиите ще могат да се връщат към тях. В такъв случай проектите могат да се класират от професионални сценарни консултанти още преди на сцената да се появи продуцентът. Структурата им е ясна материя, тя се журира по ясни правила, като се започне с професионално форматиране. Така ще отпадне значителен брой некачествени проекти, а същият филтър следва да се приложи и към оценяващите.

Продуцентите ще могат да избират от вече оценени и професионално отсети проекти. Сценариите, запазени във фонд, биха могли да се предлагат на други режисьори и продуценти. Време е българският продуцент да не се възприема само като директор, разпределящ парите. Той е носител на темата, която трябва да резонира в публиката, и следва да носи отговорност не само за успехите, а и за провалите си и би следвало да има възможност за банков заем за филм с гарант НФЦ.

Необходимо е НФЦ да участва в процеса на създаване на всеки филм. Разбирам, че проектите за една конкурсна сесия са много – само за 2024 г. са регистрирани 52-ма нови продуценти. Но идеята, че количеството води до качество, е грешна. Напротив – качеството води до повече качество. Затова е необходимо да има отговорност за всеки сценарий, който е допуснат за по-нататъшно оценяване на творческия подход на режисьора, оператора, монтажиста и актьорския екип. Много важен критерий е как продуцентът ще произведе добрия сценарий.

Финансиране

Системата за финансиране на българското кино се нуждае от децентрализация. Може да се създадат различни фондове, които да допринасят за съставянето на бюджет за филм. Добре е да има такива не само на национално, но и на местно ниво. И сега общините имат някакви нищожни средства за кино. Една кинопродукция би донесла приходи в областен град и разбирането за това следва да е заложено в по-обща визия за филмово финансиране. 

Киното се конкурира с останалите форми на забавление – концерти, театрални постановки, дори кръчми, ресторанти и дискотеки. Хората имат нужда от емоция и са склонни да плащат за това. Колкото повече пари за кино, толкова по-добре. Но те трябва да се увеличат след реформа на системата и ЗФИ, която да е предпоставка киното да стане конвертируем продукт. Крайно време е финансирането на предподготовка на проект да отпадне по същия начин, както ненадейно се появи. С подробното представяне на бюджетите биха се избегнали спекулациите.

Забелязва се тенденция на главоломно увеличаване на финансирането на българско миноритарно участие в микробюджетни чужди копродукции. За последните две години са сключени 34 договора за общо 5 435 050 лв. Би било добре НФЦ да се стреми към по-високобюджетни копродукции и мажоритарно участие, вместо да залага на количество. Мястото и на тези филми е в българските салони. В момента те са невидими.

Конфликти на интереси 

НФЦ трябва да премахне участието на действащи кинотворци в оценяването на проекти на колеги, което е основен проблем в закона в сегашния му вид. Това е прикрит конфликт на интереси, един омагьосан кръг, който мнозина „работещи“ кинаджии бранят с цената на всичко. Тази система убива вярата на младите, че с талант и труд могат да осъществят идеите си. След няколко години гонене на химери и борба с вятърни мелници дебютантите започват да се присламчват към някое лоби, приспособило се към системата. Разговорите между участващи и журиращи са непредотвратими, което създава „чудесна“ корупционна среда. 

През последните години група продуценти и режисьори, които се въртят в световната фестивална мрежа, успяха да въведат служебна оценка на продуцента и режисьора, взети заедно, с тежест от максимум 12 точки. Комисията дава останалите 88 точки и така един проект може да събере най-много 100 точки. Според методологията на служебната оценка по 0,40 точки получава и филм, гледан от 7500 зрители, и филм, гледан от 750 000 зрители, а не трябва да е така. Към същата служебна оценка може да се добавят до 8 точки за богат фестивален живот на предишни филми на продуцента и режисьора, дори тези продукции да не са стъпвали в нашите кина. В България, а и навън филмите са гледани от незначителен брой зрители, за да имат културно въздействие. Това е грешно. Идеята драстично да се добавят точки при по висок праг на гледаемост е добра, но и опасна при небалансиран подход. 

Основният проблем е, че в ЗФИ няма визия как да се създава добро, но и гледаемо кино –

в него цари хаос, а текстовете са твърде общи. Това даде възможност за десетилетното му натъкмяване чрез лобистки допълнения и тълкувания с наредби, указания, заповеди и правилници за приложение. Там е нужна основна промяна, която да реформира начина на финансиране.

Един от начините за избягване на конфликтите на интереси е мандатността да се превърне в основен принцип. Добре е всяка конкурсна сесия да се ръководи от отделен продуцент, който с екипа си да наблюдава процеса на създаване на филмите до премиерата им. След първите пет или десет седмици от боксофиса той може да кандидатства за следваща сесия. Тези продуценти могат да бъдат класирани по обективни, но и балансирани критерии – боксофис, фестивали и пр. Вярната посока е създаване на разнообразно кинематографично портфолио от български филми за всякакъв тип зрители. 

Бюджетите за маркетинг и реклама трябва да станат част от бюджета на филма.

Зрителят е спечелен. А след това?

След като се произведе боксофис хит, би било полезно да има фонд, от който да се финансира директно част от всеки следващ проект на авторите на успешните филми. Това е основа за устойчиво развитие на продуцентите и ще им позволи да имат бизнес план. Добре е НФЦ да разполага със собствени зали или с верига от киносалони, с които да работи на преференциални цени. Това обаче зависи от държавата и от нейната данъчна политика спрямо собственици и дистрибутори.

Тук искам да направя уточнение: не финансовият успех следва да е водещ за подкрепата на евентуален следващ проект, а сценарият. В Испания например отделен фонд предоставя автоматично – до изчерпването си – субсидия за следващия филм на най-добре представилите се продуценти в боксофис класацията. Това не е основно финансиране, а предпоставка за устойчиво развитие на продуцента и база за формиране на следващ бюджет.

Филмовите теми, властта и прозрачността 

Ако НФЦ започне да продуцира публично финансирани филми, това не означава, че НФЦ трябва да прокарва идеите на властта. Темите и артикулирането им са въпрос на творческа автономия, те следва да са забранена територия за политици и чиновници. Не трябва да залагаме какъв тип или жанр филми да се произвеждат, а да създадем предпоставки да бъдат поощрявани добрите проекти. Един сценарий е добър не ако на оценяващия му харесва, а когато е добре построен и има четлива тема, която не накърнява основни морални ценности. Кои ще бъдат филмите ни, следва да зависи не от личността на членове на комисията, а от творците, каквито ги създава обществото ни. 

В момента членовете на комисии точкуват, сякаш четат книга, която или им допада, или не; харесват или не харесват вносителя на проекта или обкръжението му. Така имат по-голям шанс за финансиране „творците“, яхнали моментната конюнктура, шанс за финансиране, а не добрите проекти.

Сайтът на НФЦ трябва да предлага леснодостъпна информация. В момента е кошмар да работиш със статистиката за боксофиса – тя не само е в екселски файлове, а в имената им има разминавания. Няма бърз достъп до данни за гледаемостта на прожекциите със заглавията на филмите – така информацията по-скоро се крие, отколкото е достъпна.

Българското кинопроизводство през 2050 г.

ЗФИ е обнародван през 2003 г. Член 10, който регламентира каква да е художествената комисия, оценяваща филмите, е изменен веднъж през 2007. В него се коренят раздорите – как се осъществява подборът на проекти за финансиране. Нужен е нов ЗФИ, защото в сегашния му вид в него има стотици намеси на подзаконово ниво, които го правят тромав и неработещ. 

Този закон се променя веднъж на две поколения. Обществените нагласи обаче също се променят. Няма гаранция, че ако днес българската публика иска да гледа филм, в който актьорите дерат ризи и крещят „Аз тези хора няма да ги предам“, след няколко години няма да имат други естетически потребности. Един добър закон е ориентиран към бъдещето. Затова е нужен поглед на визионер, който да остави моментните конюнктурни желания на една или друга група от съсловието настрана и да помисли за идните творци. 

Една сериозна реформа в киното ни ще размести пластовете. Много от сега снимащите колеги ще трябва да се нагодят към обективно оценяване на проектите им. Смисълът е да се върне надеждата в младите, за да повярват, че не с приспособленчество, а с талант и лични усилия могат да осъществят идеите си. С такава промяна киното ни ще е във възход. Имаме нужда от нов ЗФИ с поглед в 2050 г.

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://www.toest.bg/v-sotsialnoto-ogledalo-na-berlinale-2025/

„Всичко е политика“ – твърдят го философи и икономисти, държавници и поети, историци и режисьори. Любопитното е, че фразата може да се тълкува в целия спектър между две противоположни значения: като критика на прекомерната политизация на всеки елемент от обществения и личния ни живот или като признание за неизбежното влияние на политиката върху ежедневието ни.

Малко политически контекст 

Усещането около 75-тото издание на „Берлинале“ (13–23 февруари 2025 г.) е силно белязано от федералните избори в Германия, провели се в последния ден на фестивала. Тревогите около съкращаването на културния бюджет съвпадат по време и настроение с многохилядните демонстрации срещу крайнодясната Алтернатива за Германия (АзГ) и общото опасение, че в цяла Европа по-радикалните десни течения набират сила. 

Опитът на Християндемократическия съюз (ХДС) да прокара точно преди изборите миграционен закон, който предвижда затягане на граничния контрол и други крути мерки срещу търсещите убежище в страната, скандализира обществото и разкрива тревожни паралели между позициите на социалдемократите и крайнодясната АзГ. Вместо в търсене на конструктивни решения за проблемите днес и възможностите на бъдещето, всички партии се впускат в спорове за и против бежанците, превръщайки миграцията в централен предизборен сблъсък.

Питам се: възможно ли е политиката и тук да е залитнала към лозунгите и бързите обещания? Да е загубила способност да влиза в диалог с хората, които страдат от грешни управленски модели?

Нима това чака Европа и света: да се лутаме между поляризации и сблъсъци, без да ни е грижа дали историята ще ни запомни като варвари? Тази вълна от въпроси намери естествено продължение в някои от филмите, които имах удоволствието да гледам на тазгодишното „Берлинале“ и които добре илюстрират характерните за сегашния момент безпокойства.

Румънският „Континентал ’25“

Един от най-силните участници в състезателната програма на фестивала беше „Континентал ’25“ на румънския режисьор Раду Жуде, който черпи вдъхновение от „Европа ’51“ на Роселини. Филмът проследява падението на Оршоя – бивша преподавателка по право, която сега работи като съдебен изпълнител. Задачата ѝ е да изгони бездомник, обитаващ мрачен сутерен, който предстои да бъде съборен от германска фирма, за да отстъпи място на луксозен хотел. Разпадането на стария свят и безразличието към по-слабия са в центъра на този мрачен, но сатиричен разказ. Създаден с почти подръчни материали (заснет за десетина дни на смартфон), той е страхотна деконструкция на източноевропейската социална дисфункция. Привидният му минимализъм се оказва изключително силен инструмент за разкриването на дълбока междуличностна и морална криза.

Един от най-въздействащите моменти е разговор на пейка, в който главната героиня изброява за какви каузи дарява по 2 евро на месец: за Украйна, за Газа, за местната ромска махала, за хора в затруднено положение… Списъкът расте, а у зрителя се натрупва усещане за абсурд и безпомощност: колко много неща се нуждаят от внимание и колко безсилно е едно SMS дарение, ако не променим неработещите системи, липсата на емпатия и самозатварящите се миниобщества. Съвсем логично „Континентал ’25“ получи „Сребърна мечка“ за сценарий. 

Сръбският „Реституция, или сънят и явето на старата гвардия“

Филмът на Желимир Жилник и Таня Шливар беше прожектиран във „Форум“ – раздела за „новаторско, експериментално и неконвенционално кино“. Във Виена, докато издирва плочи на своята джаз група от 60-те, възрастният Стеван Арсин получава изненадващо обаждане. Сръбската държава е решила да върне на семейството му къщата, конфискувана по време на Втората световна война. Известието го мотивира да се завърне в родината си. Следва поредица от забавни образи и сцени, провокиращи въпроси за съвременната сръбска идентичност на фона на избледняващия спомен за бивша Югославия.

Зад тази на пръв поглед лека история за остаряването се крие метафора за балканската социална трансформация. От филма лъха усещането, че продължаваме да преповтаряме стари модели, които уж сме отхвърлили. Откриват се много паралели и с типичното българско недоволство, което често се оказва симптом на по-дълбока криза, а не просто моментно настроение. (Покрай „Съня и явето“ се замислих сериозно за това какво е да остаряваш в България: да станеш невидим, неактуален, често и неуважаван. Сведен само до един гласоподавател за една конкретна партия…)

Китайският „Място за живот“

Филмът на Хуо Мън (в състезателната програма с английското си заглавие Living the Land) следи живота на 10-годишния Ли Чуан в откъснато китайско село през 1991 г. Мястото изглежда спряло във времето – без индустрия, с фермери, жънещи на ръка, и ковачи на открити огнища. През погледа на Чуан виждаме сложните отношения в общността и суровия ѝ, но сплотен живот. Семейни истории, включващи тази на психично болния му братовчед, се смесват с моменти на споделена радост, като ядене на сладолед по време на жътва.

Модерността обаче настъпва – младоженци тръгват на меден месец с автобус, инвеститори търсят петрол под нивите. Докато някои виждат възможност за забогатяване, други се боят за земята си. Филмът завършва с чувство за несигурност – селото е между миналото и непредвидимия „прогрес“.

Въпреки тъгата „Място за живот“ улавя издръжливия дух на общността – хора, които оцеляват независимо от промените. Кадрите са бавни, поетични и отварят пространство за размисъл, вместо да дават готови отговори. Хуо Мън заслужено получи „Сребърна мечка“ за режисура. 

Африканският „Древни гледки от бъдещето“

Филмът (включен в раздел Berlinale Special) представлява визуално изследване на темите за произход, дом, съдба и наследственост и е дело на Лемоан Джеремая Мосесе от Лесото, който работи в изгнание в Берлин. Въпреки че наративът се гради върху еднообразен монолог зад кадър, цялото е истински въздействащо благодарение на забележителната си атмосфера и операторската работа. Сред най-ярките моменти е митологичната сцена с орач, заравящ очите си в пръстта – акт на саможертва, чрез който идните поколения ще придобият прозрение.

За да предаде своето послание, Мосесе майсторски използва както великолепни природни гледки, така и енергични градски сцени. Визуалната естетика не служи просто като декор, а е и самостоятелен разказвач, придаващ дълбочина и емоционалност.

Монологът съдържа значими и лични послания, но повторяемостта му сякаш намалява силата на внушението. Независимо от това обаче, съчетанието между текст и образ създава силно кинематографично преживяване. Заключителната фраза – „Може би съм вече у дома“ – обобщава същността на филма: грандиозните идеи за съдба и идентичност намират своето разрешение в чувството за принадлежност. 

Другият – това съм аз

Намирам нещо истински важно в това, че в два от по-горните филми се разпознах, а в останалите два срещнах „другия“, който ми е чужд. Все повече си давам сметка колко е необходимо да чуваме нуждите на хората, които са различни от нас, имат други потребности и дори мироглед, отричащ нашия. И колко е важно да търсим начин да се свържем помежду си, вместо взаимно да заклеймим позициите си – не да оправдаваме омразата, а да разбираме нуждите, страховете и усещането за изключеност на опонента си.

Голямата награда „Златна мечка“ беше присъдена на норвежкия „Мечтите“ (от трилогията от 2024 г. на Даг Йохан Хаугерюд, включваща „Сексът“ и „Любовта“) – куиър разказ за съзряването, – с което фестивалът още веднъж доказа, че е свободна сцена и за маргинализирани или по-рядко огласявани наративи. На берлинския фестивал е лесно да се почувстваме директно представени в част от сюжетите, а в други да подложим любопитството и емпатията си на изпитанието на съвсем непознати култури.

Затова и „Берлинале 2025“ беше колкото празник на киното, толкова и аудитория, в която се провежда сериозен разговор за травмите от миналото, проблемите в настоящето и несигурността на бъдещето. 

Бюрокрацията, отчуждението, глобалната несправедливост и неспособността да общуваме нормално, когато не сме на едно мнение – в огледалото на тазгодишното „Берлинале“ видях много от нещата, които ме тревожат и иначе. Но и си припомних, че зад втвърдените политически позиции, зад речите и популизма има реални хора с драми и надежди. И че макар в живота да не е шумна, надеждата намира достойно място в киното, което продължава да търси мостове, изходи и нови начини да разкаже нашите истории.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/nedorazumenieto-brutalistat/

Ще започна директно. Този филм е толкова сбъркан, че не заслужава дори статия, камо ли награди, но тъй като вече събра немалко (включително „Сребърен лъв“ във Венеция и няколко „Златен глобус“) и беше един от основните фаворити за „Оскар“ за най-добър филм, ето няколко причини да го подминете.

Разбира се, наясно съм, че практически всички архитекти вече са го гледали. В крайна сметка толкова рядко се появяват игрални филми за архитектура с главни герои архитекти. Аз лично го гледах през ноември, на една от двете му прожекции на „Киномания“. Салонът беше пълен с колеги, които после мълком си излязоха объркани. Надявах се филмът да остане там, из фестивалните епизодични прожекции, а не да шества из българските молове, при това не само в София. Но вижте какво правят агресивният пиар и няколко незаслужени награди.

Та ето само малко от всичко, което не е наред в този филм, а то показва и какво не е наред по принцип в разбирането на хората (и на Холивуд) що е то архитектура и какво правят архитектите. 

Историята е банална

Унгарски архитект модернист (Ейдриън Броуди), завършил „Баухаус“ и оцелял от Холокоста, емигрира в САЩ след края на Втората световна война, за да се сблъска с американската мечта. Сред перипетии, унижения, работа по строежи и лични драми той се опитва да завърши сградата на живота си в провинциална Пенсилвания – нещо като амбициозно читалище с театър, училище и параклис в едно, в памет на майката на местния милионер Лий ван Бюрен (Гай Пиърс).

Такъв архитект реално не е съществувал, но историята е комбинация от много до болка познати. Обзалагам се, че сценарият е писан с изкуствен интелект, който е захранен с ключовите думи „архитектура“, „драма“, „нещо яко и популярно“ и е насипал 

куп клишета, за да получим един карикатурен образ на всичко най-славно в професията. 

Първо имаме „Баухаус“, защото е известна трагичната съдба на най-влиятелната немска архитектурно-дизайнерска школа, създала модерното дизайн лице на ХХ в. и затворена от Хитлер през 1933 г. Нашият трагичен герой Ласло Тот е завършил „Баухаус“, разбира се, и става най-известният унгарски архитект модернист преди войната – очевидно на крехка възраст. Той е евреин – както немалко от завършилите и преподавалите в „Баухаус“. Макар че той емигрира не от нацистка Германия (като – познахте – архитектите от „Баухаус“), а от вече социалистическа Унгария през 1947 г., след като е оцелял в концентрационен лагер.

Исторически факт е, че идването на власт на Хитлер в Германия и окончателното затваряне на училището принуждават голяма част от либерално настроените и неудобни за нацистите преподаватели и студенти в „Баухаус“ да напуснат страната. Така идеите на немската школа и европейския модернизъм стигат до много държави, включително САЩ. 

В Америка обаче нашият герой е беден, неразбран и неприет. 

Тук вече линията „Баухаус“ се поизчерпва. Защото, факт – всички емигранти от „Баухаус“ в Щатите са радушно приети и оформят американската архитектурна култура за десетилетия. Те преподават в престижни университети, проектират важни сгради и създават масовия глобален модернизъм – или т.нар. интернационален стил. Нашият герой обаче се оказва неприет модернист в следвоенна Филаделфия, където модернизъм се строи още от 30-те години на ХХ в. и където архитектурните студиа с удоволствие биха взели най-талантливия унгарски модернист емигрант. Уви. Сценарият тук завива в друга, неочаквано драматична посока. Ласло не проектира сгради. Той прави мебели, работи по строежи, после като чертожник, но си остава беден и неприет. Докато не среща своя богат меценат.

После имаме Аза. Големият архитект визионер и индивидуалист, който мачка всичко по пътя си, убеден в собствената си правота. Тук безсъмнено „Бруталистът“ смело заема от един друг ужасен филм с главен герой архитект – „Изворът“ (1949), по едноименния роман на Айн Ранд. Хауърд Роурк отново е неразбран архитект модернист, който отхвърля смело поръчки за небостъргачи, изнасилва жени и взривява жилищни комплекси. Но поне е изигран от Гари Купър.

И накрая имаме Венецианското биенале – най-влиятелното събитие в архитектурния свят, в който архитектите имат свое специално биенале от 1980 г. до днес, на всеки две години. Именно там и именно през 1980 г. нашият фикционален архитектурен модернист Ласло Тот получава първото си публично признание със специална изложба в негова чест. Само че (да се върнем към фактите) Първото архитектурно биенале с куратор Паоло Портогези е на тема La presenza del passato („Присъствието на миналото“) и до голяма степен теоретизира и легитимира архитектурния постмодернизъм на 80-те – онзи игрив колажен дух на епохата. На подобно събитие място за изложба на стар модернист с поведение на герой, тръгнал на важна мисия, не би могло да има.

Сега за брутализма. 

Във филма брутализъм няма

Дори плакатът му е копие на плаката на Йоост Шмит за първата официална публична изложба на „Баухаус“ през 1923 г. Отново напомням за всички, които не са архитектурни историци: „Баухаус“ не е брутализъм. (Защо сценаристът и режисьор Брейди Корбет и неговата сътрудничка Мона Фастволд очевидно не са се консултирали с архитектурни историци, е отделен въпрос.)

Никой във филма не говори за брутализма директно, разбира се (освен в заглавието). Нашият герой работи във време, когато брутализъм все още няма, а влиянието на Марсилската единица на Льо Корбюзие не е достигнало до Щатите. Брутализмът започва първо в Европа и Великобритания като реакция именно срещу интернационалния модернизъм на „Баухаус“ и се разпространява масово през 60-те и 70-те години в цял свят. 

Добре, ще кажете, Ласло просто е изпреварил времето си, той е гений. Има брутална съдба и работи с любимия материал на бруталистите – видимия бетон. 

Ала ето тук се сблъскваме с поредното архитектурно недоразумение в този филм. 

Да, брутализмът е опит за формулиране на една нова модерност, но последователите му издигат в кумир етиката, моралната проблематика, с която трябва да бъде наситена архитектурата. Въстават срещу самоцелната естетика. Привърженици са на „честните материали“, които оформят образа на сградата с реалните си, неестетизирани допълнително характеристики. Но последното нещо, от което се интересува Ласло Тот, са социалните проблеми. Той е творец с главно Т.

Обаче брутализмът е секси. И е сред най-устойчивите архитектурни клишета. Всеки аматьор с претенции да се интересува от архитектура ги познава, притежава по някоя от чудесните тежки книги с бетонни сгради, излезли през последните години, и знае, че това е любимото течение, което всички „обикновени хора“ обичат да мразят, а всички архитекти обожават. Е, и помощникът – изкуствен интелект, на нашия Брейди Корбет очевидно знае същото. 

Но продължавам.

Продуктовият дизайн на филма е трагичен 

Как е възможно при толкова много секси бетонни сгради в цял свят да извикаш продуктовия дизайнер на филма American Hustle да ти направи макет на магнум опуса на Ласло Тот и да снимаш тази най-велика сграда на нашия герой сред най-неубедителната строителна площадка, която съм виждала? Тази сграда освен това няма нищо общо с великите бетонни чудовища на епохата, а е микс между монументализма на Луис Кан и крематориум и най-вероятно е проектирана с програмата за изкуствен интелект Midjourney.

Вместо да снимаш реална архитектура в реална среда. Ама попитайте всички автори на рекламни автомобилни клипове, фотографи на модни сесии и режисьори на филми за Джеймс Бонд какъв перфектен фон е истинският бетон на истинските сгради на брутализма. Какви са тези неубедителни колонади като от шпаклован гипсокартон? Какви са тези абсурдни колони като в подземните цистерни на Истанбул?

И накрая – тема, която аз, която не съм филмов критик, не би следвало да коментирам. Но хайде, след като филмовите критици спокойно коментират и архитектурата в този филм, нека да напиша нещо и за „филмовото майсторство“. 

От филм за архитектура очаквах по-добра кинематография и със сигурност – декори. Да, признавам, кадрите с пристигането в Ню Йорк бяха впечатляващи (и отново повлияни от диагоналите на „Баухаус“, руските конструктивисти и техните филми и плакати). Като цяло, в първата част на този съсипващо дълъг филм действително имаше атмосфера и емоция. Може би защото още не беше дошла архитектурата.

Но какво се случва с героите след това? Ами те остават недоразвити и неубедителни. 

Казах ли, че филмът е 3 часа и 35 минути (с антракта)? 

Как е възможно за толкова време ние така и да не разберем какво движи главния герой архитект – отвъд кахърния му вид и насилена наркозависимост. Този човек нито веднъж не заговори за архитектура, защо и как прави нещата. Той говори за бетона, да, колко красота има в неговата суровост, но така и не разбрахме защо иска да прави обществен център като концлагер и църква като крематориум, освен защото е с травма (за която също не говори, както и останалите герои от филма мълчат за своите си травми). 

Има обаче нещо добро в този филм. И то се случва в Италия.

Кариерите в Карара са впечатляващ декор на най-важното послание на филма. Че всеки творец е всъщност слуга и придворен шут на онзи, който поръчва и плаща за неговото изкуство. Който може да му поръча библиотека, после да го изгони, после да го върне, за да проектира сградата на живота си, и да го подслони като средновековен феодал на масата си, за да го забавлява с артистични разговори на вечеря. И накрая може да прави каквото си иска с него – включително да го изнасили в мраморните кариери на Карара. 

Това е най-силната метафора на позицията, в която съвременните архитекти често сами се поставят, и най-силното послание на този филм, което е добре да помнят – независимо дали правят сгради за диктатори, или градски политики за технологични милионери.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/tri-aktsenta-ot-sofia-pride-film-fest/

Четиринайсетото издание на „София Прайд Филм Фест“ (4–15 юни 2024 г.) започна в Дома на киното с превъзходна селекция от 10 пълнометражни филма и 15 късометражки. Хубавото е, че програматорите Симеон Цончев и Яна Алексиева и организаторите от „Действие“ дават шанс в България да се види работата на изключително актуални творци – онова, което се гледа по големите фестивали и се отличава със заслужените награди. Лошото е, че всеки филм има само по една прожекция.

По-долу ще хвърлим поглед върху няколко от предложенията на СПФФ. Първо обаче е важно да уточним: макар те да са събрани тематично (ЛГБТИ+) и да се показват в месеца, в който ще се състои „София прайд“, съвкупността им не е наръч от памфлети или образователни материали, а адекватна извадка от най-интересното в съвременното кино. Обстоятелството, че ще научим нещо за хора, които не познаваме, или ще проумеем по-ясно онези, с които живеем (включително себе си), открай време е бонус към доброто кино, не негов фокус. Както и в случая.

4 юни: македонецът от Австралия

Детството на Горан Столевски (р. 1985) минава в Тетово до 12-годишна възраст, когато родителите му емигрират в Мелбърн. Ето защо той понастоящем е една от големите надежди на австралийското кино, а третият му филм – „Домакинство за начинаещи“, стана най-новото предложение на Северна Македония за Оскарите. Него именно гледахме в София на откриването на СПФФ, но преди да се спрем на хубавините му, сме длъжни да споменем двата филма на Столевски от 2022-ра. 

„Няма да си сама“, пълнометражният му дебют (Сънданс), е мрачна приказка от Балканите през ХIХ в., в която вещица се намъква от тяло в тяло и от съдба в съдба от любов към живота, но в заговор със смъртта – дори под твърдите жанрови конвенции (фентъзи, хорър) си личи талантът на Столевски да борави с емоциите на персонажите и на публиката. Вторият – „На тази възраст“, е една от най-правдоподобните, вълнуващи и красиво заснети любовни истории, попадали на широк екран. Действието се развива в Австралия между двама млади мъже, които дълбоко преживяват случайното пресичане на твърде различните си пътища…

Обаятелният „Домакинство за начинаещи“ (премиера във Венеция 2023) е нагледното доказателство, че Столевски израства като разказвач от филм на филм. В голяма къща съжителстват като странно дисфункционално семейство няколко души, които отначало е трудно да бъдат изброени и разтълкувани: Дита, собственичката; приятелката ѝ, яростната Суада, която ѝ „завещава“ двете си деца (деветокласничката Ванеса и малката Мия); три устати тийнейджърки с неясна връзка помежду си и с останалите; Тони, сърдит на живота мъж; приказният Али, новодошъл младеж от „Шутка“.

Това, което отначало прилича на брауново движение, в един момент се избистря: тези ругаещи, пушещи, сумтящи, дърпащи във всички посоки хора са клан, в който обичта е дошла през болката и е станала единственото непоклатимо нещо. Кастът от актьори и натуршчици (изпълнители без професионална подготовка за сцената или екрана и най-често без намерения за кариера в актьорството) е отличен; говорят се няколко езика; казват се насъщни като дишането истини: от другия винаги ще имаме нужда. Цялото човечество е едно странно дисфункционално семейство.

7 юни: аржентинката без граници

Това, което пропагандистите на омразата се опитват да направят най-напред, е да лишат човека от човещината му. От лице, биография, глас и сърце. Лола Ариас (р. 1976) върви в точно обратната посока. Тя взема типично отхвърлените, които сме приучени да не поглеждаме, да не изслушваме и да не отчитаме – и им връща сърцето, гласа, биографията, лицето. Ариас – която досега се е изявявала успешно като литератор, куратор, драматург (тя е тазгодишната носителка на „Ибсен“, най-щедрата международна театрална награда) и кинорежисьор (премиерите и на двата ѝ филма бяха в Берлин) – твърди, че се смята за артист, който си служи с инструментите на всички изкуства, за да разказва.

Така беше в „Театърът на войната“ (буквален превод на нещо, което иначе бихме дали като „арена на бойни действия“): трима аржентински и трима английски ветерани от войната за Малвините се събират 30 години по-късно и споделят наблюдения, кратки пътешествия, песен и тъги в една история, която е колкото документална, толкова и „поставена“. Така е и в „Обвиняеми“, който предстои на СПФФ: дузина жени с излежани присъди в Буенос Айрес са събрани в общ декор и разсъждават, учат, спомнят си, разрешават спорове с танц, изразяват чувства в песен.

В „Обвиняеми“ авторката е синтезирала материала още по-добре, отколкото в „Театърът на войната“: мястото и действието са по-прибрани, изведен е сюжет – току-що осъдената Йосели пристига в затвора и става причина другите жени да отворят дума за живота си (началото е посрещането ѝ, финалът – изпращането). Документален мюзикъл, така го нарича Ариас: „Исках да направя филм за женски затвор, без да възпроизвеждам стигматизацията. Чрез песни, в основата на които е опитът на героините, и хореография, разработена заедно с тях, реалният живот се превърна във фикция.“ Неизбежните ограничения на този подход са използвани за опора и рамка; резултатът е пробуждащ. 

„Единственият начин да се помогне на тия хора в затворите – и на хората извън затворите също – е да им бъде припомнено, че те са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви“, както казваше в първата си книга танцьорката Ана Лий Евънс. (Ана е българка, затворът е Сливенският, където по едно време тя поставя танцов спектакъл, а книгата ѝ „Фламенко в затвора“ е животворно събитие.)

14 юни: българинът от Испания

Една от големите трагедии на човечеството като цяло и по-конкретно на България е как част от хората допускат, че знаят какво представляват, искат и могат друга част от хората, особено най-непознатите. Така се сеят ветрове и се жънат бури, вместо през разговор да се стигне до разбиране, а през разбиране – до сътрудничество; вместо, казано още по-просто, да се види как различието да се превърне в богатство.

Голяма част от родната ни „култура на общуване“ понастоящем стъпва на опозиции добро–лошо, в чиято основа е точно принципът на подценяване поради непознаване: столица срещу провинция, град срещу село, заможен срещу незаможен, як срещу слаботелесен, бял срещу мургав, мъж срещу жена, овластен срещу редови, интелектуалец срещу работяга, пътувал срещу уседнал и пр., и пр. И те всички действат в двете посоки (макар че зъбенето на по-привилегированите обикновено е по-опасно от зъбенето на другите).

„Любен“, пълнометражният игрален дебют на Венци Д. Костов (р. 1987) – отрасъл в Малага и работил главно в телевизията и в театъра, – се захваща директно с една от най-обичаните омрази по нашите ширини: малцинствата. Филмът е, както коментираха във „Фотограмас“, най-престижното списание за кино в Испания (където той отдавна мина по кината, за разлика от България), „малка социална мелодрама… за емиграция, расизъм и хомосексуалност“. Млад мъж се връща от чужбина за лятото – на село, при баща си, с когото отдавна не са се виждали. Запознава се с очарователен ромски съсед и се оказва във въртележка от случки, които нито е търсил, нито може да овладее…

Натуршчикът Божидар Асенов има великолепни попадения като Любен (вж. чудната завръзка, магнетична и смешна, когато той рецитира азбуката, за да впечатли събеседника си); Димитър Баненкин като бащата прави най-хубавата и многоизмерна роля в целия филм (историята за къщата за децата, в която е вложил устрема на целия си живот, но която в залеза на живота му пустее, защото децата са в странство, е историята на цяла България); Димитър Николов в образа на гостуващия Виктор е на моменти силен, на моменти просто присъстващ, което може би е и нужно за колебливия му герой.

Това е първият български филм, който разказва недвусмислено за влюбването на двама мъже, и ако трябва да го поместя някъде по ска̀лата между други два сюжета от региона за подобна връзка, за които се сещам – разпиления, безвкусен „Българските любовници“ на Елой де ла Иглесия (Испания, 2003), и смелия, трудно окачествим „Войници. Разказ от Ферентар“ на Ивана Младенович (Румъния, 2017), – бих го разположила някъде откъм страната на втория, защото е повествователно неукрепнал, но пълен с потенциал. „За да разчупим клишетата, трябва да минем през тях, не да ги прескачаме“, каза Венци Д. Костов за избора си да постави своите герои в ситуации, които до голяма степен биха се очаквали. И вероятно е прав.

Любопитен факт: преди година „Любен“ спечели наградата на публиката на 8-мия кинофестивал в Бургас, малко след като в София група недоразбрали разиграха сценка и осуетиха прожекцията на прекрасния „Близо“ – разказ за вредата именно от разиграването на сценки от недоразбрали. Явно истинските почитатели на киното не просто не бягат с писъци от възможността за замисляне, а и я търсят съзнателно. 

И другите

Сред останалите заглавия от СПФФ е добре да отбележим поне „Сребриста мъгла“ на 8 юни (игрална драма с високо документално съдържание на холандката Саша Полак, от селекцията на Берлинале 2023), „Мелез“ на 12 юни (дебюта на нюйоркчанина Вук Лунгулов–Клоц с награда от Сънданс 2023) и грузинско-турското „Пресичане“ на 15 юни (Берлинале 2024, реж. Леван Акин, когото познаваме от сърдечния „И след това танцувахме“).

Другите са като теб и могат да бъдат обичани. Другите не са като теб и могат да бъдат обичани. Ето за какво говори изкуството с душа; ето за какво говори подборката на тазгодишния „София Прайд Филм Фест“.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/avtentichniyat-interes-pravi-edin-uchitel-uspeshen/

Даниел Симеонов вече е популярен с киношколата, която развива от няколко години в училището в с. Дерманци. Дори докато говорим, той се готви за монтажа на последния ѝ филм и събира средства за обновяване на техниката в кинолабораторията на училището. Но противно на първото впечатление, в работата на Даниел не образованието е отворило врата за киното, а киното отваря множество образователни врати.

Надежда Цекулова разговаря с Даниел Симеонов за ролята на киното като педагогически инструмент. 

---

Учил сте различни специалности в няколко университета в няколко държави. Как се озовахте в училището в село Дерманци?

Откровено казано – не знам. Никога не съм очаквал, че така ще се стекат нещата в моя живот. Аз съм завършил гимназия в Луковит преди много години. Бях добър по философия, ходех по олимпиади. Приеха ме в Софийския университет да уча философия. Оказа се много по-различно от това, което си представях, беше изчезнала цялата магия, която моят учител по философия ми „изпращаше“ с всеки урок. След това заминах в чужбина, върнах се и винаги съм искал да се занимавам с изкуство. Но понеже съм от малък град, а в малкия град мечтите ти са потиснати от какви ли не обстоятелства, не смеех да преследвам големи мечти. И дълго време само тайно исках да се занимавам с кино. 

Не знам как реших, че ще преследвам мечтата си този път. Започнах да уча кинорежисура, след това работих в корпоративния сектор… Така след известно търсене на себе си в чужбина и у нас попаднах на една обява на „Заедно в час“ и реших, че ще ставам учител. Никога преди това не съм си го представял, не съм мислил това за някаква възможна за мен професия. Но започнах и ето ни тук…

Образованието Ви е намерило неочаквано, но е успяло да Ви задържи по-дълго от всичко останало. Защо?

Абсолютно е така. Може би защото още на първата година интегрирах киното, успях да направя тази сглобка (смее се). Избягвах думата, но трябваше да я кажа. И тая сглобка, която се получи, ме кара да се чувствам добре. Най-важното е срещата с децата. Много бързо разбрах, че нищо в децата не може да ме накара да съм тревожен, притеснен, напрегнат. По-скоро с колегите, с училищната среда, с институционалността срещам затруднения. Но се чувствам чудесно с работата си. 

Мислил ли сте как се получава това?

Според мен първо по важност е не дали учителят може прецизно да си предаде урока, дали е добър в прилагането на интерактивни методи и други модерни думи, не че те са лоши. Най-важното е дали има автентично и искрено желание да общува с деца, да му е интересен техният свят. Не искам това да звучи наивно или патетично, но това е истината. 

А как стигнахте до училището в съседство с родното Ви село? 

Работя тук от самото начало. Когато отидох на интервюто в „Заедно в час“, им казах, че имам едно-единствено условие и то е да работя в Дерманци. Истината е, че аз дори знаех, че учителката по английски скоро напуска, и нещата станаха естествено. 

С какви ученици се срещнахте в училището в Дерманци?

С всякакви ученици. Тогава беше основно училище, сега вече сме до 10. клас. Ние сме двама учители по английски и си разпределяме класовете. Например тази година преподавам на деца от втори до седми клас. Това отваря интересни въпроси за образователната система. 

Какви?

Ако си учител в голям град и в училището ти има четири паралелки в пети клас, ти си учител по английски език в пети клас и да кажем, в шести или осми клас. В същото време аз трябва да преподавам във втори, трети, четвърти, пети, шести и седми клас, което са шест различни нива. Ако утре имам пет часа, подготвям пет различни урока – от картинки с думички за втори клас до сегашно перфектно време и граматическа конструкция. И аз пак съм с привилегия, защото това е език. Докато, ако преподаваш биология или история, или математика, това е изключително предизвикателство. Дори да си невероятен учител, колко ефективен можеш да си и колко дълго, когато работиш по този начин? 

Тези неща матурата, НВО и PISA само ги регистрират под формата на разлики между постиженията на децата в градовете и селата, но не ги обясняват. Министърът говори много хубаво, но на следващия ден ние получаваме от МОН някакви инструкции, които са еднакви за мен и за учителя във водеща гимназия в София. Това не ми помага.

Другият въпрос е паралелната вселена на частните уроци. Наричам я вселена, защото тя се отваря и всичко потъва в нея… Тя е назована, идентифицирана и след това си скръстваме ръцете и казваме: „Да, добре.“ МОН имам предвид. МОН е загубило всякаква състоятелност по отношение на работата си с уязвими групи и с решаването на големите образователни неравенства. 

И на този фон Вие правите школа по кино в село Дерманци? Доста бутиково начинание.

Да. Да Ви кажа, начинанието ни би било също толкова бутиково и в София, и в Пловдив, и в Бургас… В рамките на образователната система децата нямат истинска среща с изкуството, всичко минава през занаятчийството. Докато концепцията, която ние имаме за киноучилище, е киното да е педагогически инструмент. Киното да е отправна точка за създаване на устойчиви нагласи у децата, компетентност и т.нар. меки умения – да работят в екип, да изразяват отношение към света, да имат критическо мислене, да развиват своите комуникационни, презентационни умения, като същевременно срещата с изкуството е на първо място. 

Може ли да дадете пример какво означава това?

Процесът при нас протича така – гледаме филм, след това го мислим, обсъждаме, пишем за него. А не: „Извадете си тетрадките и запишете: Видове обективи.“ Образно казано, разбира се. Това обаче е много голямо предизвикателство, понякога институциите изобщо не разбират какво правим. Трябва много време, ние дори сме адаптирали някакви неща, за да се срещнем чисто понятийно. Защото понякога не ни разбират, като казваме, че децата в шести клас разсъждават върху откъс на Тарковски или Бунюел. В България има изключително подценяване на киното и на изкуството изобщо. 

Малко трудно се говори за това, защото хората се обиждат, но ако трябва да си кажем истината, нека обърнем поглед към музиката и изобразителното изкуство, които са представени в учебната програма. Самата програма и какво е заложено в нея, е по-малкият проблем според мен. Но нека погледнем учителите. 

За съжаление, пак трябва да направим разграничение между градовете и селата. В града аз бих направил анкета колко учители по изобразително изкуство и музика ходят на концерти и изложби, каква музика слушат, защото това е най-искреният опит, който ще предадат на децата. Работят ли с текстове, коментират ли произведения на изкуството, или часовете са пълнеж. 

В селата пък в повечето случаи няма учители по музика и изобразително изкуство. Няма как да има учител по изобразително изкуство в нашето училище, защото часовете му трудно ще направят и половин норматив. Така учителката по английски, моята колега, понеже има по-малко часове по английски, взема и музиката. Тя е много отговорен човек, но според Вас колко е мотивирана да преподава музика, каква е нейната компетентност и отдаденост? И макар у нас да липсва съзнание за това, тези проблеми също допринасят за тъжните ни резултати на всякакви видове изпити.

Може ли да обясните по-подробно това?

Ако едно училище може да развива добре предметите по изкуства, без да е специализирано в тях, това води до по-голяма добавена стойност за учениците, за общата им култура. Помага им в разбирането на текстове от по-разнообразни сфери на живота. Защото моите деца, дори да са умни, ако им се падне на PISA един текст за Шопен, те никога не са чували за него и това автоматично вдига трудността на задачата. 

Изпитвал съм това на себе си, когато се явявах на TOEFL (изпит по английски език – б.а.). Падна ми се текст за гама-лъчението, радиоактивните вълни и така нататък. За мен тези понятия са непознати и аз се боря не с английския, а с много други неща. Със своята притесненост, тревожност, с абсолютното усилие да запомня, защото темата ми е безкрайно далечна. Аз съм възрастен човек, явявал съм се на десетки изпити, учил съм в няколко държави. А представете си как се чувства в такава ситуация едно дете на 13–14 години и как това се отразява на представянето му. 

При тези изходни условия как въвличате учениците си в идеята да се занимават с кино? 

Ще се върна в началото на нашия разговор, когато ме попитахте с какви деца съм се срещнал. Аз пътувам много и смело мога да кажа, че са деца като всички. Моите деца са абсолютно същите, със същите страхове, вълнения, радости, тревоги, но с едно голямо изключение – те нямат достъп до възможности. И това, бих казал, е национален проблем. 

Вие споменахте, че децата Ви отиват сега на кино. Просто си взимат връхните дрешки, хващат някакъв обществен транспорт и отиват да гледат филм. Моите деца нямат тази възможност. По пътя към киното или към парка, или където и да отиват, Вашите деца ще видят плакати на други филми, на концерти, може би на някоя по-популярна театрална постановка. Ще видят плаката на „Дюн 2“, ще извадят телефоните и ще си кажат: „Я да го чекна.“ Те неволно вече ще са се срещнали с други изкуства, с един по-широк свят. Моите няма къде да видят този плакат, за да направят това усилие и тоя елементарен рисърч, който връстниците им ще направят, докато се возят в автобуса. Нещо толкова просто и толкова гигантско като проблем. 

Но Вие ме попитахте как ги въвличам – много просто, аз искам автентично да общувам с тях и това се отплаща. От значение е, че съм от тяхната общност, живея на 7 километра, някои деца живеят в моето село. И в същото време имам високи очаквания от тях. Ето, днес е събота, след 15 минути трябва да тръгна към Дерманци, защото ще монтираме филма, който ще представяме в Португалия. И съм малко разочарован, че няма да дойдат всички седем деца, а ще дойдат четири. В същото време си казвам: „Луд ли си, днес е събота и цели четири деца ще дойдат доброволно, без заплаха от двойки или отсъствия, да правят нещо за училище.“ Те са мотивирани от дейността и от връзката ни; от една страна, им е интересно, от друга страна, за тях е важно да не ме разочароват. 

Споменахте, че се подготвяте за фестивал в Португалия, в предходни години сте водили учениците си на фестивали за младежко кино в Германия, във Франция… Как успявате? Някои от децата, които живеят в малки и отдалечени населени места, не са стигали дори до областния град.

Успявам с лични усилия и с подкрепата на организацията „Арте Урбана Колектив“, с която правим всичко това. Това е много дълъг и трудоемък логистичен процес, но си струва, за децата е страхотна възможност. За съжаление, българското образование чрез националните си програми не дава такива възможности. Националните програми много често ти казват: „Ние ти даваме пари за едно пътуване в рамките на областта.“ Благодаря, но аз в моята област нищо не мога да направя. Например, ако живея на 20 км от Плевен и на 40 км от Ловеч, но съм в Ловешка област, трябва да отида в Ловеч. Освен че е по-далеч, там изборът на изложби или концерти е много по-ограничен. 

И за съжаление, тези недомислици дори не са резултат от злонамереност, а от комбинация на инерция, липса на инициативност и желание за прогрес. Написах едно писмо, с което предложих тези ограничения да се променят, и получих положителен отговор. Същото стана с програмата „Заедно в изкуството и спорта“. Там бяха заложени ограничен брой изкуства, най-популярните. По време на общественото обсъждане ние предложихме да се включи и филмовото изкуство. Отговориха ни, че от догодина ще се включи. И това се случи. Тази година добавят и фотография. Добре, но има още толкова необхванати възможности. Защо не се даде възможност училищата да определят изкуството, което ще развиват. Някой може да има възможност да развива цирково изкуство, знам ли. Или да се направи микс от изкуства, защо не?

Смесвате ли кино и английски? 

Не. Напротив, искам да бъдат ясно разграничени. Искам да знаят, че клипчетата, които гледаме в часовете по английски, не са кино. И в същото време не искам нивото на английския да им пречи да се срещат с киноизкуството. В нашето училище е абсолютно забранено да пускаме филми без педагогическа идея, просто за да пълним време. Едно е по история в девети клас да пуснеш филм за Втората световна война, друго е на втори клас да им пуснеш „Мики Маус“, за да мълчат. 

Навеждате ме на мисълта как се вписва в този контекст пускането в час по „Човекът и обществото“ в начален курс клип на Слави Клашъра…

Зле. Слави Клашъра не можем да го забраним, но един уважаващ себе си учител не може да го пуска като образователен материал. Ако ще го пускаме на децата, след това трябва да направим критично обсъждане – как смесва доказани факти и разни мистики и измислици, защо това е проблем, защо не е добре да го ползваме за източник. Тук топката пак е в учителите. Както срещаме децата с автентичното киноизкуство, така очакваме и другите учители да ги срещат с автентична наука.

Тук според мен има едно оправдание на възрастните, не само на учителите – че сегашните деца не се интересуват от това, което ние като възрастни искаме да им кажем. Вашите наблюдения такива ли са?

Откога преподаваме само неща, които предварително се харесват на децата? На тях може да им харесва по цял ден да са на телефоните, на моите – по цял ден да играят кючеци. Училището е там, за да каже нещо ново – ето, сега ще си говорим някакви безинтересни неща, а аз ще се постарая да ги предам по интересен начин. Не е вярно, че децата не се интересуват, но когато човек има ниски очаквания и от тях, и от себе си, няма как да са успешни. Твоя работа е да го направиш интересно – съжалявам, но това е истината. Твоя работа е да помислиш как да стане. Как да направиш връзка с техния свят. 

Примерно, как да говорим за стереотипи и предразсъдъци? Да извадя един учебник и да им диктувам? Не, аз говоря през техния опит, защото те са се срещали с това. Гледахме един филм на Фасбиндер – „Страх изяжда душата“. Моите деца ги познавам, те имат близки роднини, приятели, които са гастарбайтери. И така през техния опит отворихме много дълбок разговор. След това снимаха интервюта с хора, които работят в чужбина, за препятствията в техния живот, как се чувстват там и какви са предразсъдъците, които срещат. И повярвайте ми, че всички работиха с голяма мотивация и разбиране.

Искам да завършим този разговор с някой много умен въпрос, но за съжаление, не разполагам с такъв. Може би Вие като учител ще ми подскажете какъв е умният отговор, който търся за финал?

Ъглите, от които можем да гледаме към образованието, са прекалено много, травмата е прекалено голяма. 

Но ако търсим умен финал, бих казал, че „дела трябват, а не думи“. Съжалявам, че ползвам този цитат на Левски, който се е превърнал в клише. За реформа в образованието се говори отдавна, но се работи на парче – един текст в тази наредба, втори в онази наредба. Това не води доникъде. Ужасно закъснели сме с това усилие и то трябва да мине през всички пластове на системата – от преформулиране на ролята на синдикалните структури, през програмите, учителите, всичко останало. И да се направи.

Post Syndicated from Петя Славова original https://www.toest.bg/bugarskoto-kino-na-zlatna-roza-2023/

Темата за миграцията, или по-скоро за стремежа към нея, беше сред водещите в 43-тото издание на фестивала за българско кино „Златна роза“. По традиция и тази година най-големият форум за местни продукции се състоя във Варна, а в програмата (20–28 септември) бяха включени 59 български филма, от които 53 игрални, два документални и четири сериала, подбрани от селекционната комисия на Националния филмов център.

В основния конкурс участваха 12 пълнометражни проекта, произведени след последния фестивал през 2022 г., някои от които вече бяха показани в киносалоните, като „Чалга“ на Мариан Вълев, испанският (копродукция с България) дебют на Авелина Прат „Васил“ и още един дебют в игралното кино – на аниматора Тео Ушев „Ф 1.618“, за чиято оригинална сценография Сабина Христова получи отличие за специални постижения. Сред тези, които тепърва ще се разпространяват в кината у нас, са

големите победители в конкурса – „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев и „Диада“ на Яна Титова, които си поделиха „Златна роза“ за най-добър български филм.

И в двете продукции присъства темата за невъзможността да се намери изход от скотското битуване в България. Липсата на шанс за най-безпомощните е представена чрез безпътицата на главните героини (едната – възрастна жена, другата – тепърва навлизаща в живота), за които измъкването от средата им е неосъществимо.

В „Уроците на Блага“ главната роля е поверена на Ели Скорчева („Адаптация“, „Ева на третия етаж“), която се завръща в киното след 30-годишно отсъствие. Филмът дойде със заявка да е фаворит на „Златна роза“ след успеха в Карлови Вари, където получи „Златен кристал“, както и Наградата за най-добра женска роля за изпълнението на Скорчева.

С продукцията си Стефан Командарев завършва замислената трилогия (след „Посоки“ и „В кръг“) за икономическата и моралната криза в посттоталитарна България. Главната героиня е наскоро овдовяла пенсионирана учителка, чиито принципи, свързани с правилната употреба на българския език, са изострени до педантични изисквания към всеки неин събеседник. Това качество ясно онагледява житейските ѝ възгледи и стремежа ѝ към правотата и истината. Устоите на Блага обаче са разклатени, когато става жертва на телефонна измама.

Командарев внимателно наблюдава вътрешната трансформация на пенсионираната учителка, принудена да зачеркне етиката си заради смазващата среда, в която живее. Камерата на Веселин Христов следва плътно Блага в нейните колебания да заживее с новото си аз. На места сюжетът е наситен с хорър елементи, което само допълва идеята за обреченост и безпомощност. А изведената тема, както и заглавието на филма напомнят за друга българска продукция – „Урок“ на режисьорския тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов (отново част от трилогия), който също изобличава суровата действителност у нас чрез образ на учител.

Именно обречеността на беззащитните е изведена и в „Диада“, но фокусът тук е поставен върху младите, което прави посланието още по-тревожно. Филмът съвсем очаквано намери топъл прием на фестивала и си подели „Златна роза“ с продукцията на Командарев. За „Диада“ Яна Титова взе и Наградата на критиката.

И в „Диада“ сюжетът се разгръща в малък град. 16-годишната Дида мечтае да замине за Америка и да се избави от съжителството с неспособния да се грижи за нея баща. Там тя планира да учи рисуване и прави всичко възможно (морално или недотам), за да събере пари и да осъществи стремежите си. Двете главни героини (изиграни от Маргарита Стойкова и Петра Църноречка) отразяват утопичния плам на подрастващия млад човек в снизяващия контекст на провинциален манталитет и изкривени ценности. И ако в тези филми копнежът по живота извън България изпъква като тема, то в програмата на „Златна роза“ се появи и своеобразен отговор чрез сюжетите за емигранти, осъществили мечтата за живот в чужбина, но ненамерили търсеното удовлетворение.

В игралния дебют на документалиста Тонислав Христов „Добрият шофьор“ главният герой Иван (Малин Кръстев) не се е справил с живота във Финландия. Завърнал се тук, той работи като таксиметров шофьор на Златни пясъци, но само за да събере пари и отново да замине с надежда да поправи грешките, които е допуснал в миналото. Тонислав Христов рисува пореден образ на смутната действителност в България, където оцеляването на обикновения човек е трудно постижимо и бягството изглежда единствен шанс. За участието си в този филм Герасим Георгиев – Геро получи Наградата за най-добра поддържаща мъжка роля. Актьорът взе и Диплом за специални постижения за изпълнението си на телефонен измамник в „Уроците на Блага“.

Животът на българите в чужбина е основен фокус и в дебюта на Сиси Денкова „Аромат на липа“. Емигрирала в САЩ на 10 години, режисьорката прекарва десетилетие в Ню Йорк, където учи и работи в независимото кино. Филмът, заснет почти изцяло в интериор, наблюдава неспособността на сънародниците ни да се впишат в чуждоезичното общество. Докато използва клишетата за нашенеца в чужбина, крепящи се на носталгични изблици, Денкова представя твърде повърхностен поглед върху търсенията на мигранта, неуспял да се отстрани от байганьовщината, пренасящ родния си кич и предразсъдъци, жертва на евтин трапезен патриотизъм. Дори главният герой Стефан (Иван Бърнев), уж по-различен, уж опитващ да се влее в другата култура, постепенно осъзнава, че приятелството и подкрепата от сънародниците му в чужбина е по-ценна от така желаната независимост.

Разликата между този образ на мигрант и другия, изпълняван от Бърнев в испанската драма „Васил“, е отчетлива. В дебютния си филм Авелина Прат изгражда своя герой като единак, който с лекота привлича симпатията на местните във Валенсия. Способен, скромен и търсещ, Васил създава сърдечни запознанства чрез изключителните си успехи в шаха и бриджа. Образът на българина е твърде различен от нашите представи, а критиката на режисьорката е отправена към собствения ѝ народ. Освен тромавата бюрокрация (нещо, с което и ние можем да „се гордеем“), Испания е представена чрез консервативното отношение към чужденците, уж имащи европейски права, но в действителност съвсем неполучаващи очакваното равноправие. В този свят присъствието на героя на Бърнев е ключово: сякаш испанците, описани във филма, се нуждаят от именно такъв „чудак“, който да ги извади от инерцията и да им припомни, че близостта между хората има значение.

Иван Бърнев, чието екранно присъствие се усещаше в по-голямата част от представените продукции във Варна, получи Наградата за главна мъжка роля именно за тази своя роля и бе отличен за още три участия в рамките на конкурсната програма – за образа на Стефан в „Аромат на липа“ и за второстепенните роли на следователя в „Уроците на Блага“ и на учителя Сираков в „Диада“.

В късометражния конкурс, в който участваха 25 филма, Голямата награда отиде при „Тихо в снега“ на Стефан Ганов,

чийто проект също е свързан с темата за пътя, но в екзистенциална посока, разнищваща връзката между живота и смъртта. Наситени с поетична атмосфера кадри проследяват изменчивото отношение между майка и нейния син в процеса на осъзнаване, че животът на родителя скоро ще приключи.

Другата награда, връчена от журито на късометражните проекти, отиде при „13 август“ на режисьора и сценарист Венцислав Сариев,

който разработва вече подетата тема за агресията в съвремието. Действието се развива в краен градски квартал, където двамата аутсайдери Виктор и Таня се опитват да се справят с предизвикателствата около себе си. Именно заради

умението да открои нежността в една жестока среда и вярата, че жертвата винаги има възможен ход срещу насилника,

филмът получи и своето отличие.

Наградата на критиката в късометражния конкурс бе връчена на Майя Виткова-Косев за филма ѝ „Любима“.

Операторът Крум Родригес е избрал топли нюанси, за да заснеме поетична история за млада жена, изоставена от партньора си. Нейната болка от самотата я извисява до облаците, но се оказва голяма и тежка като слон. Буквално.

За първа година на фестивала бе присъдена и награда за български сериал. Журито на късометражната конкурсна програма я връчи на „Есента на Демона“ (режисьор Павел Веснаков).

Продължението на „Дяволското гърло“ отново среща бившите полицаи Миа (Теодора Духовникова) и Филип (Владо Карамазов), като този път мястото на действието е Велико Търново. Средновековната българска столица заприличва на загадъчен Рим, докато главните герои разследват жестоко убийство на местна съдийка. С усет към детайлите Веснаков следва правилата в жанровото кино, докато потапя зрителя в стряскащи ритуални екзекуции.

Специалната награда на журито бе присъдена на режисьора Георги Дюлгеров, който представи последния си проект за Георги Бенковски – „Записки по едно предателство“.

Верен на историческите писания на Захари Стоянов, но без излишен патриотичен патос, филмът проследява ареста на предателя дядо Вълю и помилването му, а камерата на оператора Веселин Христов често остава субективна, близка до погледа на Захари Стоянов, за да доближи зрителя максимално до гласа на летописеца.

Успоредно с конкурсната програма, се състоя и прожекцията на „Татул“ от 1972 г. с участието на актрисата Меглена Караламбова, чиято 80-годишнина беше отбелязана на фестивала. Плакатът на „Златна роза“, създаден от Николай Тонков, също беше с нейния образ в кадър от филма.

От почти 60-те показани нови продукции, отличените – малко на брой, изпъкнаха пред останалите заглавия с опита си да уловят автентичния ритъм на съвремието и да изследват търсенията и тегобите на обикновения човек. И макар че сложните житейски решения, представени във филмите, често отвеждат героите в грешна посока, ценни са усетът и интуицията на авторите за невинаги лицеприятната реалност. Ценна е и надеждата им разказаните истории да послужат като ориентир в един свят, отровен от консуматорство, фалш и евтини блянове.