Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/
На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.
От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.
От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,
в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.
Кейт О’Флин, Марион Бейли и Алис Бейли Джонсън в „Любов и грижа“ / Режани Фария в бразилския филм „Висентина моли за извинение“
Жени поправят и проправят
При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,
каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).
„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.
Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,
добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.
Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.
Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.
„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.
Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).
Ани-Кристина Юсо в „Ледена земя“ на Аманда Кернел / Джулиан Мур в „Дебютът“ на Джеси Айзенбърг / Ю Аои в ролята на Сатоми от „В стаята на баща ми“
Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.
С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.
В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.
И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.
„Още пет минути“: Белен Куеста, Хавиер Камара и Берто Ромеро / Сцена от „Лошият баща“ с Едуард Фернандес в централната роля / Мерсѐдес Мора̀н в „Тъжните ми мъртъвци“, реж. Пабло Лараин
Колективни лудости
Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.
„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…
„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…
„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.
Лали Еспо̀сито в „Глаксо“ на Бенхамин Наищат / кадър от „Граница“ на А Бяо (награда на журито) / кадър с Вики Луенго от „Светци“ на Микел Гореа
Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.
Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).
Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…
Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:
Никой не е какъвто би трябвало да бъде.
Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.
