Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/karlovi-vari-2026-da-ustoim-na-lesnite-otgovori/

Всеки мащабен кинофестивал представлява, от една страна, себе си, а от друга – света. Себе си той изразява чрез избора на филми и отношението си към публика и професионалисти от чествания бранш, към собственото си минало, към мястото, където се състои. А света показва в селектираните произведения, но и в любопитните връзки, които възникват помежду им, когато са програмирани заедно и едни и същи зрители могат за няколко часа да прескочат от Индонезия в Норвегия или от миналия век в бъдещето.

Тазгодишният фестивал в Карлови Вари (3–11 юли) беше и отлично организиран, и щедър към създатели и почитатели на киното, и любопитен в различните си подборки. Но и потискащо равен в най-видимата от тях – състезанието за Кристалния глобус. Славната част от протичането му се дължеше до голяма степен на усилията на неговия екип. Скучната – на определени тенденции в правенето на кино, които вадят от уравнението страстта и странността и водят до учебникарски съчинения по тема. Както и на леността (често наричана „реализъм“) на много автори, които пускат през екрана дълги отрязъци необработено видяно и отказват да вземат художествени решения, да извличат същини, да преформулират, интерпретират, създават.

Фестивалът в Карлови Вари

съществува от 80 години, но в техните рамки се е състоял „едва“ 60 пъти (в дълъг период се е провеждал през година, за да се редува с Московския кинофестивал и в соцлагера да не се конкурират директно две събития от категория А), ето защо юбилеят му през 2026-та е двоен. Голямата му награда е Кристалният глобус. Сред спечелилите я са „Кес“ на Кен Лоуч, „Амели Пулен“ на Жан-Пиер Жьоне, „Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари“ на Раду Жуде, „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев.

Състезателните раздели в момента са два: основната надпревара за Кристалния глобус със световни премиери на пълнометражни филми (през 2026 г. – дузина игрални творби) и „Проксима“, отредена за по-нетипични предложения. Местата, където вървят прожекциите – не видях друго, освен пълни салони! – са хотел „Термал“ (бижу на бруталистката архитектура с шест зали), две градски кина, театър, пищен грандхотел от ХVIII век и две термални бани. В несъстезателните раздели „Специални прожекции“, „Хоризонти“, Imagina, Afterhours и пр. могат да се гледат открития от други фестивали, студентски проекти, експерименти, жанрови открития, ретроспекции.

Прожекциите започват без рекламни увертюри – предшества ги обобщение на предишния ден (прецизно синтезирани едноминутни „моменти“ около гостуващите звезди) и фестивален трейлър. Любимият ми „момент“ от 2026-та беше този с пристигането на Дъстин Хофман – текстът към него е трогателно свързан с обичания президент на фестивала Иржи Бартошка, който почина миналата година: Иржи Бартошка все повтаряше за този актьор: „Ех, Боже, колко ще е хубаво някой ден да дойде във Варите“, и най-накрая май реши лично да си каже желанието на Бог…“ А трейлърите са просто забележителни.

Тези черно-бели късометражки се правят от 2008 г. насам от рекламиста Иван Захариаш и разиграват сценки между поредния носител на Кристалния глобус за цялостно творчество (участието му е винаги даром, за идеята) и самата статуетка (с която се извършват весели безчинства). Освен че повечето от въпросните парченца фантазия са хубаво кино, те са и донякъде история. Ако сте позабравили например великаните на чешкия голям екран, с карловарските трейлъри може да си направите преговор: Вера Хитилова, Иржи Менцел, Милош Форман, Иржина Бохдалова, Ива Янжурова, Зденек Сверак, Болеслав Поливка, Отакар Вавра, Йозеф Сомр (последната миниатюра ще ви срещне за малко и с гореспоменатия Иржи Бартошка)… 

Претендентите за Глобуса

Ти само повели и аз ще събера плодовете си и ще ги донеса в препълнени кошници на твоя двор, нищо че някои ще се изгубят, а други ще са още неузрели…

Така започва Fruit Gathering, стихосбирката на Рабиндранат Тагор, от която мианмарският режисьор и сценарист Аун Пио е заимствал заглавието за първия си пълнометражен филм „Събиране на плодовете“. В него, както казва Пио, „някой, който не е обичан, както подобава, се опитва да обича за първи път“, огромни охлюви и манго в различни степени на сочност задават визуалния ритъм, а едно крехко момиче се мъчи да установи сърдечна близост с друго на фона на фабрични цехове и бедни стаи за временно обитаване. Моментът, който ме впечатли: главната героиня е бясна на приятелката си и в пристъп на чувства започва да удря себе си…

„Събиране на плодовете“ е мил, но не особено умел и увлекателен. И все пак получи Кристалния глобус за най-добър филм – някак от немай-къде на фона на останалите 11 претенденти. Сред тях са: „Зад дъжда“ (Валерия Сармиенто, Чили) – изумително зле изиграна любовно-криминална случка, направена от материята на най-хлъзгавите сапунки; Chica checa („Чешко момиче“ на испански – такъв е драгпсевдонимът на един от героите), в който чехът Шимон Холи вкарва симпатични актьори в банална измислица с уж конфликти; наивно сглобеният „Лъвът зад гърба ми“ на Тоня Мишали (на остров Кипър черно момиче, избягало от родината си, се сприятелява с бивша наркоманка); разточеният и безсъбитиен „Пет години, четири месеца“ на Естебан Ойос Гарсия и Хуан Мигел Хеласио (колумбийска майка прави опит да узнае нещо за отдавна отвлечения си син).

„Хиджамат“ на иранеца Надер Сайвар тръгва добре, но се срива под тежестта на всички драматични събития, които иска да обеме – в турската общност в Германия един мъж се опитва да реабилитира собствената си скрита хомосексуалност, докато защитава току-що откритата хомосексуалност на младия си брат (ако не бях прочела името на Настася Кински в титрите, никога нямаше да я позная в ролята на загубила ума си бежанка от Източен Берлин…). От „Три седмици по-късно“ на Мирослав Терзич излязох час след началото, когато почувствах, че от зрител се превръщам в съучастник: дълбоко не вярвам в наличието на цели групи от дейни психопати (в случая клас сръбски тийнейджъри – „бездушни, бесни, зли“, по думите на учителката им) и не приемам буквалното изобразяване на насилие на екрана, особено над беззащитна жертва.

Думата „характер“ (която на английски – character – дори се ползва за „персонаж“) е етимологично свързана с идеята за „дамга“, „печат“, „белег“. Тоест нещо, по което някой се отличава, и то остро, осезаемо.

Мъчително е да се гледа как голяма част от произвежданите напоследък филми изравняват и смаляват личностите до пионки, до илюстративен материал.

Освен безхарактерността на характерите в повечето кандидати за Кристалния глобус ме изтормози и плоският диалог; липсата на свобода, чар, ексцентричност в действията и мислите. Колко скучни са станали героите!

Добре че два-три филма в конкурса компенсираха донякъде тягостното чувство, че киното е забравило как да е изкуство: „Само хубави неща за гледане“ на Иван Остроховски и „Тръби“ на Карим Касем, да речем. Първият се връща в Чехословакия от 80-те, за да зачекне чудовищната практика жени от малцинствата да се стерилизират насила, но го прави визуално ангажиращо и не (съвсем) плакатно. Вторият е странна малка птица: в едно ливанско село пенсиониран водопроводчик се носи от дом на дом в съпровода на куркането от гладните си черва и звука на телефона, който отказва да вдигне – наблюдава околностите, тъгува по починал приятел и води къси, ненадейно забавни разговори със съселяните си. Натуршчикът Гасан Саад неслучайно спечели Кристалния глобус за най-добра мъжка роля: някои негови самоиронични и спонтанно философски реплики си струваха повече от цели сценарии в основната подборка.

Малка датска интермедия

В „Гостенката“ младият баща Карл организира кръщенето на първото си бебе, а сестра му Рике кани на своя глава крайно непредвидимата им майка Вибеке. За своя компетентен пълнометражен дебют датчанинът Мадс Менгел получи две награди (на журито и за режисура) и намери време да отговори на два въпроса на „Тоест“.

„Tоест“: „Гостенката“ е за човек, способен с един жест всичко да слепи или да счупи (майката). И все пак скритата мощ сякаш е у другиго – сестрата, която самостоятелно изнася на плещите си семейните нужди и тъги. Как направлявахте основното трио от актьори, за да постигнете тази динамика?

Мадс Менгел: Радвам се за наблюдението ви за сестрата – за мен Рике е до голяма степен емоционалният център на филма. Тя никога не е имала възможност да избере страна и се е нагърбила с отговорността, вината, товара на практическите задължения, докато продължава да обича и майка си, и брат си. С тримата актьори много разговаряхме за противоречията. Не ми се щеше никой да се превръща в злодей или герой. В такива семейства хората могат да изпитват любов и гняв в един и същ миг – отчаяно да желаят някой да се махне веднага и в същото време да са ужасени от мисълта да го загубят. На репетициите се фокусирахме върху това какво иска от останалите всеки от персонажите във всяка сцена. Карл иска да защити сина си и да попречи историята да се повтори. Вибеке иска връзка с децата си и да ѝ се даде нов шанс. Рике иска да има мир и семейството да не се разпада. Когато тези нужди се сблъскат, противоречията изникват естествено. Имах късмета да работя с изключителни актьори, които проявиха голяма смелост: прегърнаха неопределеността и устояха на лесните отговори. Опитахме се да оставим луфт за симпатиите на зрителите – да могат постоянно да сменят посоката си. Семейната динамика рядко е статична…

„Tоест“: Свикнахме да гледаме датско кино, в което героите, все едно колко е висок емоционалният градус на ситуацията, успяват да изразят ясно мнение и дори да изслушат събеседника си. Каква според вас е тайната за плодотворното общуване на екрана и извън него?

Мадс Менгел: Не съм сигурен, че в реалността датчаните наистина ги бива в общуването. Ние често избягваме трудните разговори възможно най-дълго, а когато вече няма накъде и ги проведем, те са обременени с години неизречени чувства. Но датското кино действително се интересува от изслушването. Дори когато героите не могат да постигнат съгласие, те обикновено правят опит да разберат какво движи другия. За мен драмата става далеч по-интересна, когато всички вярват, че действат от обич или по необходимост… Що се отнася до общуването във филмите и в живота – мисля, че най-важното е любопитството. В момента, в който спрем да бъдем любопитни към другия и изпитаме твърда увереност кой е той, общуването най-често се срива. Тази идея присъства осезаемо в „Гостенката“. Персонажите смятат, че се познават, особено вътре в семейството, където старите роли са кристализирали. Но филмът пита отново и отново: възможно ли е да видиш някого за първи път след първия път, да го погледнеш с непредубедени очи и да приемеш, че хората могат да бъдат куп противоречиви неща наведнъж?

България в симптоми

Чистачка, чистачка, бавачка, подкупна медицинска сестра, археоложка, готова на престъпления. Това са ролите, в които влизат пет силни български актриси в пет произведения, гледани на „Карлови Вари 2026“. Първите три са чужбински, а останалите – от филми, ситуирани изцяло в България.

В един от споменатите по-горе фестивални трейлъри Яна Титова се появява като Олга, безмълвната домашна помощничка на Хелън Мирън – клипчето е бомба, компанията е чудна. В „Щастливо семейство“ на Ян-Ерик Мак, неубедително скалъпен швейцарски сюжет от конкурсната програма (награда за най-добро женско изпълнение за Ана Шинц), Мартина Апостолова се мярва като добронамерена хигиенистка в швейцарско училище – разхитителна употреба на потенциал като нейния. В „Уча се да дишам под вода“ на британката Ребека Форчън Мария Бакалова е в централната роля на детегледачката Аня и внася южняшки живец в осиротялото семейство на художник и малкия му син – изцяло, но приятно предвидим, този филм можеше да е прекрасен, ако не беше захаросан в пъти повече от поносимото. Три случая, три възможности, три стила и заряда, един симптом – за външното въображение българското място е в обслужващия персонал.

Медицинската сестра и археоложката в сложни отношения с морала/закона са съответно от „Черни пари за бели нощи“ (новия филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, който се състезаваше за Кристалния глобус, веднъж вече печелен от тях с „Бащата“) и „Мечтаното приключение“ (втора българска история на германката Валеска Гризебах, получила неотдавна награда на журито в Кан). Актрисите са Таня Шахова и Яна Радева (натуршчица, но съвсем убедителна в ролята си), а ситуациите са почерпени от по-тинестата част на водите, които ни влекат през последните десетилетия: корупция, лъжи и лакомия; липса на структура и на хуманност, на морален компас и на естетическо чувство; една всепревземаща битовост, кич и нотка-две чалга/естрада. Ще ми се да кажа, че и в двата филма има вълнуващи наблюдения за природата на човека, някой незабравим диалог или поне визуални находки, способни да компенсират мъката от това да гледаме за пореден път как средата прави хората, а не обратното, но не мога.

В „Черни пари за бели нощи“ една жена мечтае за екскурзия в Русия, но сбъдването на мечтата ѝ е осуетено от войната и от фалита на туроператора, което води до криза в нейните отношения със съпруга ѝ и със сестра ѝ. Преразглеждането им прилича повече на вадене на кирливи ризи, натякване и надцакване. В „Мечтаното приключение“ една жена отива на разкопки край границата, където 90-те на мутрите сякаш не са отминали („там, където свършва законът, започва Свиленград…“) – среща се с хора от миналото си, прави неща, които са със спорна логика, и други, които са от спорна необходимост на екрана. Гризебах здраво е поработила на терен и е изкарала ред любопитни детайли от своите натуршчици (лица, реплики, спомени), но от многото материал не е извела убедителна история за тричасово съпреживяване. Два случая, две възможности, два стила и заряда, един симптом – погледната отвътре, България е гнила постройка, населена от съмнителни типове с разочароващо поведение.

Допреди десетина години нашата страна (апропо „родина“ на чешки е „семейство“) беше почти екзотична поява по фестивалите и е прекрасно, че в това издание на Карлови Вари тя е толкова налична. Дано на следващия етап от сближаването ни със света някой, отвътре или отвън, да се взре в сложността и красотата на определен персонаж или ситуация от България. Не е невъзможно.

---

Включените в текста изображения са любезно предоставени от KVIFF за целите на публикацията.