Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-pesuchinki-i-perli/

След като разказахме за лауреатите на Златна и Сребърни раковини от 74-тото издание на един от най-значимите европейски форуми за кино (18–26 септември), както и за испаноезичните попадения и единствения български филм в програмата му, сега ще обърнем внимание на

още една малка подборка от любопитни произведения.

„Див кон девет“ е подобен на предходните четири заглавия на своя автор Мартин Макдона – характерни актьори за персонажи чешити, колоритни сцени и реплики, готови за цитиране. Само дето е по-стегнат, по-гневен и по-нацелен от всичките. И тук както в „Баншите от Инишерин“ и „В Брюж“ действието се върти около приятелството на двама сурови и леко нелепи мъже, но този път насилието е директна заемка от реалността – не сценарийна фриволност, а черният хумор борави със заметени под килима на света ръбати истини.

Крис (Джон Малкович, купа „Волпи“ от Венеция) и Лий (Сам Рокуел във вихъра си) са агенти на ЦРУ в поредната страна, където Щатите ще събарят властта – Чили малко преди 11 септември 1973-та. Първият е смъртно болен и все по-откровен в разговорите си с непознати, а вторият се озовава пред задачата да го убие, възложена му от: а) самия Крис, който предпочита да си отиде от ръката на приятел, и б) шефа на ЦРУ (Стив Бушеми), притеснен, че Крис е на път да издаде важни тайни. Цветовете са ярки като в седемдесетарското кино; бардът Виктор Хара все още не лежи мъртъв със строшени пръсти, а изнася концерт; споменаваните безчинства на американците по планетата са достатъчно назад във времето, за да може шегите с тях да звучат не като безвкусица, а като призив за осъзнаване.

Чудесна идея е „Киномания 2026“ да бъде открита на 12 ноември именно с прожекция на „Див кон девет“. (Конят от заглавието е от свободно препускащите хергелета на остров Рапа Нуи, а деветката не е обяснена от автора: „Мисля, че ще я оставя да тъне в мистерия, докато не се сетя какъв да е отговорът…“)

Друг много силен филм извън конкурсната секция очаквано се оказа „Просто илюзия“ (по заглавието на популярната песен на „Имаджинейшън“). Неговите сценаристи и режисьори Оливие Накаш и Ерик Толедано работят винаги заедно и винаги майсторски. И каквото и да разкажат, можем да бъдем сигурни, че няма да ни подведат – способни са да правят многопластови комедии и от най-неподатливата суровина. А тук тя никак не е неподатлива. „Просто илюзия“ е весело надникване в 80-те през компилация от личните спомени на авторите, в която едно 13-годишно момче прекрачва в нов етап от живота, докато узнава важни неща за света и за себе си. Актьорският състав е фантастичен; темпото, цветовете, обратите и диалозите носят радост. В Сан Себастиан Толедано каза нещо съществено:

Мултикултурализмът във Франция днес страда – всеки утвърждава идентичността си в противоречие с идентичността на другия. Но общество се гради чрез смесване… Истината е, че всичките ни филми говорят за това как да живеем заедно.

Анимационният „Корсетът“ (награда на журито в „Особен поглед“ на Кан и призове на журито и на публиката от фестивала на анимацията в Анси) има ред общи елементи с „Просто илюзия“ – възрастта на главния герой и споделеното му влюбване в по-отворено момиче, епохата, семейния състав и климат. Историята на Луи Клиши също е по спомени от детството – поради необходимостта, както твърди, „да изследва връзката баща–син по трагикомичен начин“ в контекст, където „свободните разговори са трудни, а чувствата – табу“. И е с гласа на собствения му син в ролята на Кристоф – фермерското момче, което, принудено да носи ортопедичен корсет, се отклонява от коловозите, типични за своите роднини и връстници, и става музикант… Останете в залата, докато текат финалните надписи, и ще чуете една кичозна дископесен от онази епоха – „Ураган“ на принцеса Стефани Монакска, – изпълнена от хор и орган. Прекрасен детайл, в който паметта и обичта превръщат песъчинката в перла.

Също анимационен и пределно личен е „Плетеници“ на Леа Нелсън (Tangles – по едноименния комикс на канадката Сара Ливит), който деликатно, но с променлив успех говори за отношения майка–дъщеря, за алцхаймер в семейството и за доста от скритите и явните битки на онзи, който поема отговорността да се грижи за безпомощен близък. И все пак голямото американско постижение „от семейния фронт“ тази година сякаш беше „Джоузефин“ на Бет де Араужо (награда на публиката и награда на журито от „Сънданс 2026“).

Рано една сутрин осемгодишно момиченце излиза да спортува с татко си в парка и става свидетел на изнасилване. Престъпникът е заловен с помощта на бащата; един съкрушен жест на нападнатата жена засяда в паметта на детето; следва процес по осъзнаване, в който уж щадящият избор на възрастните да не коментират станалото само задълбочава травмата. Авторката е работила впечатляващо с малката си актриса Мейсън Рийвс и е дала на Чанинг Тейтъм една от редките му роли, в която той показва актьорство, не сексапил.

„На мен като дете мълчанието не ми помогна“, казва в The Moth Де Араужо за въпросния момент от собствената си биография и обяснява как животът ѝ завинаги се е променил след онзи ден. Част от тази промяна всъщност е и самият филм и си струва да се чуе целият ѝ разказ, за да се направят интересни наблюдения за пренасянето му на екран.

Завръщания

По повод удостояването на Вернер Херцог с награда за цялостно творчество „Доностия“ (баското име на град Сан Себастиан) в програмата беше включен и най-новият му игрален експеримент – „Кибано шопеле“. В него Руни и Кейт Мара играят двойка налудно усмихнати сестри в низ от еднакви рокли, които се движат и говорят като една. Понятията им за света са ту зрели, ту инфантилни, действията им – често с неясна полза. Двете са имали любовник, който ги е изоставил и когото те сега преследват (кибаното шопеле, както веднъж неволно го наричат)… Нещото е хем вдъхновено от реалността, хем неправдоподобно дори в зададените от Херцог фикционални рамки. Калка матастрофа.

Във „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу (втора „Златна палма“ след тази за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ преди 20 години) норвежците най-сетне идват и вземат нечии деца почти без да питат. Някъде по средата между реален спорен случай от работата на социалните служби и хипотетично упражнение ала „Ловът“ на Томас Винтерберг (но без крайностите му), филмът излага как правилата могат да се оплетат с предразсъдъците, но без да напомни достатъчно ясно защо вторите процъфтяват без първите и нанасят доста по-тежки поражения от тях. Проблем е също, че персонажите, особено тези на родителите, пестеливо изиграни от Себастиан Стан („Прясно“) и Ренате Райнсве („Най-лошият човек на света“), остават само маркирани, без осезаема личност. А това доста пречи на вчувстването в събитията. Интелектуално „Фиорд“ сякаш не доизрича, а емоционално – не довъвлича. Иначе съм напълно съгласна с думите на Мунджиу в Сан Себастиан:

Би било идеално убеждаването да става чрез образование, но когато нямаме търпение и просто се опитваме да се наложим, не стигаме доникъде… Добре е, напук на всички рискове, да обръщаме внимание и на аргументите на онези, които не ни е приятно да слушаме.

Най-голямото ми разочарование беше акламираният от критиката „Минотавър“ – завръщането на Андрей Звягинцев („Левиатан“, „Нелюбов“) след дълга творческа пауза и множество лични изпитания. Филмът не само беше отличен в Кан с Гран при и награда за саундтрака си, но и беше посочен за френско предложение за Оскарите. Говорим за римейк по „Невярната съпруга“ (недобре остарял сюжет на Шаброл от 1969-та за една изневяра, завършила с убийство), в който действието е пренесено в руски провинциален град, портрет на Путин виси на стената и е обявена частична мобилизация. Персонажите се движат като роботи с паднали батерии в среда с убити цветове, баналността на делника и на злото е всепроникваща, общуването е вяло и дори сексът не е секси, а избликът на чувства в пиковия момент е представен толкова равно, че не прилича на пик. Всичко сякаш скучае в „Минотавър“.

Като пред видеоигра –

така се чувстват, по собствените им думи, някои от изпълнителите на „геноцида“ в Газа (също техен словесен избор, както впрочем и „чистка“). „Наза“ (награда на журито от 83-тата венецианска „Мостра“) е новото разследване на израелците Ювал Абрахам и Рейчъл Шор, които през 2024 г. заедно с палестинците Базел Адра и Хамдан Балал спечелиха Оскар и над 60 други награди с пълнометражния си дебют „Единствена земя“ – свидетелство за ставащото през последните десетилетия в Западния бряг, втората палестинска територия.

В новата си работа Абрахам и Шор се срещат очи в очи с около 25 представители на елитни военни и шпионски части в родината си и разговарят нощем по плоските покриви на телавивски сгради за онова, с което израелската държава реагира на чудовищното изстъпление на „Хамас“ от 7 октомври. А именно: системно („като във фабрика“) убиване, изселване и лишаване от храна и подслон на десетки хиляди, повечето от които – без никаква връзка с терористичния акт. Плюс медиен и правен саботаж на пострадалите, търсещи подкрепа в Хага и по света. „Ролята ми е чисто техническа“, чуваме. „Газа е пълна с трупове, ядат ги кучетата.“ „[В Газа] видях въоръжен човек само веднъж.“ „Трябва да вярваме в системата, иначе всичко ще се срине…“

„Наза“ е съкращение на иврит за незек агави – „съпътстващи щети“, така че в разговор за убитите покрай всеки заподозрян за връзки с „Хамас“ (роднини, съседи, случайни минувачи) не се казва „човек“, а „щета“. Не 20 или 30, или дори 500 „жертви“ или „души“ взривени дистанционно наведнъж, а „толкова и толкова наза“. Над 70 000 дотук. Как се решава кой да бъде подозиран ли? С изкуствен интелект, съставящ профил на всеки жител на Газа според телефонната му активност.

Гласовете и профилите контражур на събеседниците на Абрахам са променени дигитално, за да не доведат до разпознаването им, което, струва ми се, в крайна сметка е неизбежно – всички те са в такава позиция и знаят толкова, че едва ли се заблуждават, че ще им се размине. Това прави факта, че са решили да проговорят, още по-трагичен, самоунищожителен.

Докато въпросите и отговорите се редуват, камерата се отклонява от събеседниците и обхожда отдалеч прозорците на жилищните сгради наоколо. В рамките им попадат парчета обикновен живот, кротки жестове, телевизори. Много включени телевизори, които разнасят официалната версия: в Газа „всички са виновни“. И чак в края се вижда мъничко от самата Газа. Миг чист ад, за да сме пределно наясно за какво говорим, когато говорим за наза.

През ноември филмът ще бъде качен на сайта на The Guardian. Но може би е най-добре да се гледа в киносалон – заради невидимата подкрепа на другите, макар и непознати.

Да бъдем свободни!

Фестивалът в Сан Себастиан беше закрит с „Фалшивата Вечер“ на Михаел Роскам. Преди прожекцията авторът припомни за отишлата си през юни Марджане Сатрапи, от чиито ръце на същата сцена в конгресния център „Курсаал“ през 2014 г. той получи наградата на журито за „Мръсни пари“. И пожела: „Да бъдем свободни като нея!“.

„Фалшивата Вечер“ възкресява един сюрреалистичен момент от Втората световна война: група съмишленици успяват да изработят фалшив брой от брюкселския ежедневник „Вечер“, в който профашистките текстове са сменени с бунтовно хумористично съдържание, и да го пласират на мястото на оригинала по будки и улици (вж. умната употреба на музиката! красивата печатарска машинария! неприкритото убеждение, че героизмът е делничен избор…). Странирането, отпечатването и разпространението на хартиено издание биха били трудоемка задача днес и явно, камо ли тогава и тайно. И все пак заговорниците се справят величаво и част от тях успяват дори да запазят живота си, не само достойнството.

Та нека да завършим с прочутите думи на Вонегът за смисленото групово действие:

Няма причина доброто да не побеждава толкова често, колкото и злото. Победата на каквото и да било е въпрос на организация. Ако има нещо от сорта на ангели, надявам се те да са организирани подобно на мафията.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-tryabva-da-se-zhivee/

Любимецът на зрителите

стана ясен още на четвъртия ден. В ежедневно публикуваната във фестивалния вестник класация

„Черната топка“ литна напред с оценка 9,4 от 10 и вече нямаше не само кой да го изпревари, но и да го доближи.

„На първия ни спектакъл в залата имаше 15 души“, казаха авторите му, познати с общия прякор Лос Хавис (Хавиер Амброси и Хавиер Калво, театрални и телевизионни режисьори), докато на закриването на сансебастианския фестивал приемаха наградата на публиката. Същия уикенд филмът им – който спечели приза за режисура в Кан през май, а през септември взе най-голямото отличие в Торонто и беше избран да представлява Испания на Оскарите – тръгна по испанските кина и с над 600 000 зрители отвя блокбастъра „Одисея“.

„Черната топка“ e „любовна история“, разхвърляна в три исторически момента (1932, 1937 и 2017 г.) и куп стилове и настроения. В нея има и впечатляващи визуални попадения, и страхотна игра на епизодици, и средняшко присъствие на водещи персонажи, и любопитни хрумвания, и досадни пренавивания. В двата часа и половина зрелище ще се намери по нещо, което да зарадва и да подразни мнозина: я сърцераздирателната сцена с детето, което поздравява по фашистки, или шеметното камео на Пенелопе Крус, я палуващите войници, разголени като в кадър от „Зулендър“, или неубедителната главна роля на самоукия музикант Алваро Лафуенте.

„Черната топка“ е заглавието на последната, недописана пиеса на Федерико Гарсия Лорка, чиито четири начални страници са онагледени в най-ранната сюжетна линия на филма – членовете на малко затворено общество в Гранада гласуват с топки дали младият Карлос да се присъедини към тях. Белите са „за“, а черните – „против“ и наброяват много повече, понеже Карлос е гей в хомофобски времена. Втората сюжетна линия „инсценира“ по-скоро волно пиесата „Черен камък“ на Алберто Конехеро¹, в която драматургът си представя срещата между юношата франкист Себастиан и обречения на разстрел републиканец Рафаел Родригес Рапун (реалния последен любим на Лорка). Третата линия е съвременна, но заедно с плодотворния контраст вкарва и допълнителна порция шум… („Страхливец“ на Люкас Донт, за който вече говорихме, е далеч по-изпипан етюд на тема любов/война от реколтата „Кан 2026“ – заслужава си „Черната топка“ да се гледа успоредно с него за сравнение.)

„Трябва да се живее!“,

изкрещява един от „Комедиантите“ на Марио Камус (1963) и избухва в неистов танц, цитиран в Jaleos, първа част от документален диптих за корените, контекста, представителите и същината на фламенкото, включена във фестивалния раздел за експерименти „Отворено пространство“.

Битува представата, че фламенкото е нещо много старо и много нашенско, но истината е, че то е доста ново и се е формирало от стичането на милион обстоятелства с най-разнообразен произход,

каза авторът. Филмът е прелюбопитен обзор на не особено познати факти: какво танцува Карменсита от Алмерия (първата жена, снимана за киноекрана през 1894 г. в студиото на изобретателя Томас Едисън); защо на испански flamenco е „фламенко“, „фламинго“ и „фламандец“; как така „Саета“ на Майлс Дейвис се причислява към най-доброто в жанра…

Началото на Jaleos (дума, ползвана за типичните за фламенкото окуражителни възклицания към изпълнителите) е архивен откъс с хубава жена, която ритмично тропа с токове, докато съвременни коментатори обсъждат зад кадър: фламенко – друг път… нищо общо с Испания… виж я как си тътри краката… ух, какъв скован кръст. Жената, оказва се, е Лени Рифенщал, прочутата режисьорка на нацистката пропаганда по Хитлерово време, тук – в ролята на фатална южнячка. Филмът ѝ „Низината“ е по едноименната пиеса на каталонеца Анджел Гимера̀ от ХIХ век, а 120-те фигуранти в същия този филм – роми, изведени за целта от два концентрационни лагера. Докато Лени монтира произведението си години по-късно, над 100 от тях вече са убити в Аушвиц… Ето, значи, само един от многото детайли в Jaleos, които разкриват цели бездни: статистите на Рифенщал са лагерници, а днес, за да се използват кадри с техните лица и движения, се плащат авторски права на нейните наследници.

Институтът за външна търговия ICEX е орган на испанското Министерство на икономиката и се грижи да популяризира местните производители, изобретатели и предприемачи така, че светът да ги опознае и хареса. Една от най-новите му инициативи поощрява аудио-визуалния сектор, за да покаже красивото многообразие на made in Spain чрез авторски късометражки по характерни теми. Тази година резултатът са три творби, чийто дебют се състоя в Кан. А една от тях – „Фламенко“ на Карла Симон, получи номинация за предстоящите „Грами“ (латино) в категорията „Най-добро дългоформатно видео“. Отварям дума не само защото „Фламенко“ дели с Jaleos предмет и участници и го гледах в Сан Себастиан, а и защото неовладяно заблазявам на всички държави, способни да ангажират за общата кауза истински таланти и да им позволят да постигнат подобно качество.

Три по две от Латинска Америка

От дузината селектирани през 2026 г. в „Латинохоризонти“ специално внимание заслужават три чудни филма с непрофесионални изпълнителки: две сестри, две приятелки, две братовчедки.

Дебютът на Валентина Маурел (Коста Рика) „Сънувам електрически сънища“ разказваше в необичаен ключ за едно артистично семейство в разпад и особено за отношенията баща–дъщеря – с поезия, лутане и вулканични чувства. Вторият, чието заглавие е заето от стихотворение на майката на режисьорката и буквално означава „Винаги съм твоето майчино животно“, следва сходен модел и привлича същите магнетични изпълнители на две от главните роли, но не успява да „лумне“ като предишния, при все че нито доскучава, нито фалшиви. Персонажите са в криза и пред отпътуване, градът и музиката са с присъствието на действащи лица, а вниманието този път е обърнато към най-младите. Но Маурел трудно може да бъде обобщена, което, струва ми се, е един от най-хубавите комплименти.

„Тъжни момичета“ на Фернанда Товар (Мексико) е за фантастичната сила на тийнейджърските приятелства и за „специфично женската тъга“ от определени житейски дадености, която никоя от нас не успява да избегне дори в най-безгрижните си години, както отбеляза авторката. Две млади състезателки по плуване се носят из басейна и из града и неспирно бърборят – чувстват се безсмъртни и докато не става ясно, че не са, всъщност наистина изглеждат такива: неземни, окрилени, легендарни, щастливи. Един от визуално най-красивите филми в програмата, в който има десетки възможности за любуване.

„Мълнията търси белите животни и блестящите неща“, обяснява възрастна жена в „Илюзията за безкрайно лято“ – прощъпулник в киното на фотографката от „Магнум“ Алесандра Сангуинети, която в Сан Себастиан спечели наградата в раздела „Латинохоризонти“ и приза на младежкото жури (150 души между 18 и 25 години, които имаха да избират измежду 21 заглавия). Някъде през 1998-ма в дълбоката аржентинска провинция Алесандра започва да снима своите десетинагодишни съседки Гийермина и Белинда: те играят, пеят, скитат, изразяват схващания за света, започват работа, стават млади майки, за първи път отиват в чужбина. Четвърт век в 80 часа суров материал, сведени до 90 минути есенция – семпли, но същевременно богати и изненадващи като живота. „Искам да съм пеперуда – казва едното дете, – защото те живеят само ден. Така ще се раждам отново и отново.“

Чий е човек?

Този объркващ въпрос ни принуждава да си зададем пълнометражният дебют на Христо Симеонов. „Обувките на баща ми“ беше избран заедно с още 13 заглавия за конкурсния раздел с първи и втори филми „Нови режисьори“, с победа в който преди 12 години започнаха фестивалния си път Кристина Грозева и Петър Вълчанов. В ядрото му е реално събитие: три жени, отдавна изоставени от един мъж, получават мъртвото му тяло и докато уреждат погребението му, започват да се чудят дали това е същият човек. Доколко познаваме ключовите фигури в живота си? Има ли близостта давност?

Валерия Върбанова (дъщерята), Таня Шахова (майката) и Вяра Коларова (сестрата) са триото, което трябва да преодолее ситуацията, и изборът на Симеонов на типажи с различна гъвкавост и ритъм е много подходящ: топлота, инат и твърдост влизат в интересни сблъсъци. „Дано да е момиче“ е освежаващо неочаквана фраза от екрана, нищо че като цяло диалозите са най-бледата част от цялото… „Обувките на баща ми“ понякога оставя едно усещане за тук могат, но невинаги смеят, но то като цяло не препъва удоволствието от нетипичната за новото българско кино нежност в повествованието, от умението на оператора Веселин Христов, съобразителността на композитора Милен Апостолов и много още.

В Сан Себастиан авторът Христо Симеонов беше така любезен да ни отговори на няколко бързи въпроса.

Как решихте да се занимавате с кино и как избирате какво да разказвате?

Покрай филмите на Кен Лоуч, и то след гимназията. Реших, че трябва да правя силно социално кино. Семейството ми е от работническата класа и идеята за изкуство и за професията на режисьора за мен беше твърде абстрактна. Та в киното се впуснах наивно. Сестра ми, бог да я прости, ме окуражи – на нея го дължа. Защото за майка ми и баща ми мисълта, че киното може да се учи и от него да се изкарва прехрана, беше чужда… Първото, което тръгнах да разказвам и от което се вълнувах, беше свързано с неща от детството. Това се промени с времето и в един момент, като изгубих желание да говоря за него, сякаш изчезна и желанието ми за социалната форма. Сега ми се разказва за семейството ми, за формиращи и травмиращи неща, с които човек трябва да се справя. Замислям един проект, свързан с баба ми Васила, много добра жена, ужасно търпелива. Тя и дядо ми са в основата. В него ще се разказва за влашките роми, които бяха много по нашия край. И тъй като не мога да си представя, че ще го снимам на български, реших, че трябва да е на езика, който говорят копанарите в България, за да бъде автентично за мен поне – да взема роми, които много често живеят в катуни извън селата.

Какво според вас е нужно на един филм, за да бъде разбран?

Аз лично, ако усетя, че не съм докрай честен със себе си, знам, че това ще бъде пречка за зрителя. Но кой зрител? Не можем да слагаме под общ знаменател всичките. Така че аз си избирам по-критичния. И се питам: окей, той ще разбере ли тук компромиса? Ще усети ли, че съм фейкнал?

Как дойде идеята за „Обувките на баща ми“?

По истински случай, който ми разказа една дознателка от Видин. Куриозна ситуация, която в реалността, за разлика от филма, завършва неоптимистично. Първата ми идея беше за късометражка, но вече не ми се правят късометражки. Трябваше ми доста време да разбера, да усетя какво всъщност искам от тази история. Отначало имахме вариант, който се развива през погледа на дознателя и завършва без надежда за героите. И той като текст беше супер. Но чак в последния вариант на сценария, примерно месец или два преди да започнем да снимаме, си дадох сметка, че за мен е много важно да се погрижа за тях и да не ги третирам просто като част от сюжета. В моето семейство се случи нещо, което много ме разтърси, и то ми даде емоционалното разбиране за героите – какъв ключ да търся извън анекдота. И тогава всичко се обърна и героите станаха главни. Извън абсурда дойде и този слой, но за целта вероятно е трябвало първо да получа някакво лично знание.

Кога сте най-щастлив, докато правите кино?

Снимачният период е най-пълнокръвен за мен. Работата на терен. Да пробваме неща с актьорите, с оператора, да експериментираме, да импровизираме. Да виждам как се случват нещата, да хвърля сценария в кофата.

От кое сте най-удовлетворен след прожекцията на „Обувките на баща ми“ в Сан Себастиан?

Колкото и критично да го гледам, аз все още се вълнувам от него. Има моменти, които ме оставят безразличен и си казвам: лошо. Те са просто регистрирани и то се усеща. Но има и такива, в които усещам искреност и че нещата са станали, че са живи. Конкретни сцени, където всичко е пълнокръвно и меко, носи настроение. Меко. Това винаги ми е било целта. Да намеря баланса, при който да не се натрапвам на зрителя, но и да не го оставям безразличен. В някои сцени се е получило много добре, в други – не.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/

На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.

От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.

От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,

в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.

Жени поправят и проправят

При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,

каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).

„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.

Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,

добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.

Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.

Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.

„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.

Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).

Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.

С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.

В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.

И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.

Колективни лудости

Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.

„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…

„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…

„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.

Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.

Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).

Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…

Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:

Никой не е какъвто би трябвало да бъде.

Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/

На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.

От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.

От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,

в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.

Жени поправят и проправят

При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,

каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).

„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.

Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,

добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.

Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.

Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.

„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.

Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).

Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.

С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.

В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.

И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.

Колективни лудости

Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.

„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…

„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…

„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.

Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.

Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).

Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…

Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:

Никой не е какъвто би трябвало да бъде.

Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/karlovi-vari-2026-da-ustoim-na-lesnite-otgovori/

Всеки мащабен кинофестивал представлява, от една страна, себе си, а от друга – света. Себе си той изразява чрез избора на филми и отношението си към публика и професионалисти от чествания бранш, към собственото си минало, към мястото, където се състои. А света показва в селектираните произведения, но и в любопитните връзки, които възникват помежду им, когато са програмирани заедно и едни и същи зрители могат за няколко часа да прескочат от Индонезия в Норвегия или от миналия век в бъдещето.

Тазгодишният фестивал в Карлови Вари (3–11 юли) беше и отлично организиран, и щедър към създатели и почитатели на киното, и любопитен в различните си подборки. Но и потискащо равен в най-видимата от тях – състезанието за Кристалния глобус. Славната част от протичането му се дължеше до голяма степен на усилията на неговия екип. Скучната – на определени тенденции в правенето на кино, които вадят от уравнението страстта и странността и водят до учебникарски съчинения по тема. Както и на леността (често наричана „реализъм“) на много автори, които пускат през екрана дълги отрязъци необработено видяно и отказват да вземат художествени решения, да извличат същини, да преформулират, интерпретират, създават.

Фестивалът в Карлови Вари

съществува от 80 години, но в техните рамки се е състоял „едва“ 60 пъти (в дълъг период се е провеждал през година, за да се редува с Московския кинофестивал и в соцлагера да не се конкурират директно две събития от категория А), ето защо юбилеят му през 2026-та е двоен. Голямата му награда е Кристалният глобус. Сред спечелилите я са „Кес“ на Кен Лоуч, „Амели Пулен“ на Жан-Пиер Жьоне, „Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари“ на Раду Жуде, „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев.

Състезателните раздели в момента са два: основната надпревара за Кристалния глобус със световни премиери на пълнометражни филми (през 2026 г. – дузина игрални творби) и „Проксима“, отредена за по-нетипични предложения. Местата, където вървят прожекциите – не видях друго, освен пълни салони! – са хотел „Термал“ (бижу на бруталистката архитектура с шест зали), две градски кина, театър, пищен грандхотел от ХVIII век и две термални бани. В несъстезателните раздели „Специални прожекции“, „Хоризонти“, Imagina, Afterhours и пр. могат да се гледат открития от други фестивали, студентски проекти, експерименти, жанрови открития, ретроспекции.

Прожекциите започват без рекламни увертюри – предшества ги обобщение на предишния ден (прецизно синтезирани едноминутни „моменти“ около гостуващите звезди) и фестивален трейлър. Любимият ми „момент“ от 2026-та беше този с пристигането на Дъстин Хофман – текстът към него е трогателно свързан с обичания президент на фестивала Иржи Бартошка, който почина миналата година: Иржи Бартошка все повтаряше за този актьор: „Ех, Боже, колко ще е хубаво някой ден да дойде във Варите“, и най-накрая май реши лично да си каже желанието на Бог…“ А трейлърите са просто забележителни.

Тези черно-бели късометражки се правят от 2008 г. насам от рекламиста Иван Захариаш и разиграват сценки между поредния носител на Кристалния глобус за цялостно творчество (участието му е винаги даром, за идеята) и самата статуетка (с която се извършват весели безчинства). Освен че повечето от въпросните парченца фантазия са хубаво кино, те са и донякъде история. Ако сте позабравили например великаните на чешкия голям екран, с карловарските трейлъри може да си направите преговор: Вера Хитилова, Иржи Менцел, Милош Форман, Иржина Бохдалова, Ива Янжурова, Зденек Сверак, Болеслав Поливка, Отакар Вавра, Йозеф Сомр (последната миниатюра ще ви срещне за малко и с гореспоменатия Иржи Бартошка)… 

Претендентите за Глобуса

Ти само повели и аз ще събера плодовете си и ще ги донеса в препълнени кошници на твоя двор, нищо че някои ще се изгубят, а други ще са още неузрели…

Така започва Fruit Gathering, стихосбирката на Рабиндранат Тагор, от която мианмарският режисьор и сценарист Аун Пио е заимствал заглавието за първия си пълнометражен филм „Събиране на плодовете“. В него, както казва Пио, „някой, който не е обичан, както подобава, се опитва да обича за първи път“, огромни охлюви и манго в различни степени на сочност задават визуалния ритъм, а едно крехко момиче се мъчи да установи сърдечна близост с друго на фона на фабрични цехове и бедни стаи за временно обитаване. Моментът, който ме впечатли: главната героиня е бясна на приятелката си и в пристъп на чувства започва да удря себе си…

„Събиране на плодовете“ е мил, но не особено умел и увлекателен. И все пак получи Кристалния глобус за най-добър филм – някак от немай-къде на фона на останалите 11 претенденти. Сред тях са: „Зад дъжда“ (Валерия Сармиенто, Чили) – изумително зле изиграна любовно-криминална случка, направена от материята на най-хлъзгавите сапунки; Chica checa („Чешко момиче“ на испански – такъв е драгпсевдонимът на един от героите), в който чехът Шимон Холи вкарва симпатични актьори в банална измислица с уж конфликти; наивно сглобеният „Лъвът зад гърба ми“ на Тоня Мишали (на остров Кипър черно момиче, избягало от родината си, се сприятелява с бивша наркоманка); разточеният и безсъбитиен „Пет години, четири месеца“ на Естебан Ойос Гарсия и Хуан Мигел Хеласио (колумбийска майка прави опит да узнае нещо за отдавна отвлечения си син).

„Хиджамат“ на иранеца Надер Сайвар тръгва добре, но се срива под тежестта на всички драматични събития, които иска да обеме – в турската общност в Германия един мъж се опитва да реабилитира собствената си скрита хомосексуалност, докато защитава току-що откритата хомосексуалност на младия си брат (ако не бях прочела името на Настася Кински в титрите, никога нямаше да я позная в ролята на загубила ума си бежанка от Източен Берлин…). От „Три седмици по-късно“ на Мирослав Терзич излязох час след началото, когато почувствах, че от зрител се превръщам в съучастник: дълбоко не вярвам в наличието на цели групи от дейни психопати (в случая клас сръбски тийнейджъри – „бездушни, бесни, зли“, по думите на учителката им) и не приемам буквалното изобразяване на насилие на екрана, особено над беззащитна жертва.

Думата „характер“ (която на английски – character – дори се ползва за „персонаж“) е етимологично свързана с идеята за „дамга“, „печат“, „белег“. Тоест нещо, по което някой се отличава, и то остро, осезаемо.

Мъчително е да се гледа как голяма част от произвежданите напоследък филми изравняват и смаляват личностите до пионки, до илюстративен материал.

Освен безхарактерността на характерите в повечето кандидати за Кристалния глобус ме изтормози и плоският диалог; липсата на свобода, чар, ексцентричност в действията и мислите. Колко скучни са станали героите!

Добре че два-три филма в конкурса компенсираха донякъде тягостното чувство, че киното е забравило как да е изкуство: „Само хубави неща за гледане“ на Иван Остроховски и „Тръби“ на Карим Касем, да речем. Първият се връща в Чехословакия от 80-те, за да зачекне чудовищната практика жени от малцинствата да се стерилизират насила, но го прави визуално ангажиращо и не (съвсем) плакатно. Вторият е странна малка птица: в едно ливанско село пенсиониран водопроводчик се носи от дом на дом в съпровода на куркането от гладните си черва и звука на телефона, който отказва да вдигне – наблюдава околностите, тъгува по починал приятел и води къси, ненадейно забавни разговори със съселяните си. Натуршчикът Гасан Саад неслучайно спечели Кристалния глобус за най-добра мъжка роля: някои негови самоиронични и спонтанно философски реплики си струваха повече от цели сценарии в основната подборка.

Малка датска интермедия

В „Гостенката“ младият баща Карл организира кръщенето на първото си бебе, а сестра му Рике кани на своя глава крайно непредвидимата им майка Вибеке. За своя компетентен пълнометражен дебют датчанинът Мадс Менгел получи две награди (на журито и за режисура) и намери време да отговори на два въпроса на „Тоест“.

„Tоест“: „Гостенката“ е за човек, способен с един жест всичко да слепи или да счупи (майката). И все пак скритата мощ сякаш е у другиго – сестрата, която самостоятелно изнася на плещите си семейните нужди и тъги. Как направлявахте основното трио от актьори, за да постигнете тази динамика?

Мадс Менгел: Радвам се за наблюдението ви за сестрата – за мен Рике е до голяма степен емоционалният център на филма. Тя никога не е имала възможност да избере страна и се е нагърбила с отговорността, вината, товара на практическите задължения, докато продължава да обича и майка си, и брат си. С тримата актьори много разговаряхме за противоречията. Не ми се щеше никой да се превръща в злодей или герой. В такива семейства хората могат да изпитват любов и гняв в един и същ миг – отчаяно да желаят някой да се махне веднага и в същото време да са ужасени от мисълта да го загубят. На репетициите се фокусирахме върху това какво иска от останалите всеки от персонажите във всяка сцена. Карл иска да защити сина си и да попречи историята да се повтори. Вибеке иска връзка с децата си и да ѝ се даде нов шанс. Рике иска да има мир и семейството да не се разпада. Когато тези нужди се сблъскат, противоречията изникват естествено. Имах късмета да работя с изключителни актьори, които проявиха голяма смелост: прегърнаха неопределеността и устояха на лесните отговори. Опитахме се да оставим луфт за симпатиите на зрителите – да могат постоянно да сменят посоката си. Семейната динамика рядко е статична…

„Tоест“: Свикнахме да гледаме датско кино, в което героите, все едно колко е висок емоционалният градус на ситуацията, успяват да изразят ясно мнение и дори да изслушат събеседника си. Каква според вас е тайната за плодотворното общуване на екрана и извън него?

Мадс Менгел: Не съм сигурен, че в реалността датчаните наистина ги бива в общуването. Ние често избягваме трудните разговори възможно най-дълго, а когато вече няма накъде и ги проведем, те са обременени с години неизречени чувства. Но датското кино действително се интересува от изслушването. Дори когато героите не могат да постигнат съгласие, те обикновено правят опит да разберат какво движи другия. За мен драмата става далеч по-интересна, когато всички вярват, че действат от обич или по необходимост… Що се отнася до общуването във филмите и в живота – мисля, че най-важното е любопитството. В момента, в който спрем да бъдем любопитни към другия и изпитаме твърда увереност кой е той, общуването най-често се срива. Тази идея присъства осезаемо в „Гостенката“. Персонажите смятат, че се познават, особено вътре в семейството, където старите роли са кристализирали. Но филмът пита отново и отново: възможно ли е да видиш някого за първи път след първия път, да го погледнеш с непредубедени очи и да приемеш, че хората могат да бъдат куп противоречиви неща наведнъж?

България в симптоми

Чистачка, чистачка, бавачка, подкупна медицинска сестра, археоложка, готова на престъпления. Това са ролите, в които влизат пет силни български актриси в пет произведения, гледани на „Карлови Вари 2026“. Първите три са чужбински, а останалите – от филми, ситуирани изцяло в България.

В един от споменатите по-горе фестивални трейлъри Яна Титова се появява като Олга, безмълвната домашна помощничка на Хелън Мирън – клипчето е бомба, компанията е чудна. В „Щастливо семейство“ на Ян-Ерик Мак, неубедително скалъпен швейцарски сюжет от конкурсната програма (награда за най-добро женско изпълнение за Ана Шинц), Мартина Апостолова се мярва като добронамерена хигиенистка в швейцарско училище – разхитителна употреба на потенциал като нейния. В „Уча се да дишам под вода“ на британката Ребека Форчън Мария Бакалова е в централната роля на детегледачката Аня и внася южняшки живец в осиротялото семейство на художник и малкия му син – изцяло, но приятно предвидим, този филм можеше да е прекрасен, ако не беше захаросан в пъти повече от поносимото. Три случая, три възможности, три стила и заряда, един симптом – за външното въображение българското място е в обслужващия персонал.

Медицинската сестра и археоложката в сложни отношения с морала/закона са съответно от „Черни пари за бели нощи“ (новия филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, който се състезаваше за Кристалния глобус, веднъж вече печелен от тях с „Бащата“) и „Мечтаното приключение“ (втора българска история на германката Валеска Гризебах, получила неотдавна награда на журито в Кан). Актрисите са Таня Шахова и Яна Радева (натуршчица, но съвсем убедителна в ролята си), а ситуациите са почерпени от по-тинестата част на водите, които ни влекат през последните десетилетия: корупция, лъжи и лакомия; липса на структура и на хуманност, на морален компас и на естетическо чувство; една всепревземаща битовост, кич и нотка-две чалга/естрада. Ще ми се да кажа, че и в двата филма има вълнуващи наблюдения за природата на човека, някой незабравим диалог или поне визуални находки, способни да компенсират мъката от това да гледаме за пореден път как средата прави хората, а не обратното, но не мога.

В „Черни пари за бели нощи“ една жена мечтае за екскурзия в Русия, но сбъдването на мечтата ѝ е осуетено от войната и от фалита на туроператора, което води до криза в нейните отношения със съпруга ѝ и със сестра ѝ. Преразглеждането им прилича повече на вадене на кирливи ризи, натякване и надцакване. В „Мечтаното приключение“ една жена отива на разкопки край границата, където 90-те на мутрите сякаш не са отминали („там, където свършва законът, започва Свиленград…“) – среща се с хора от миналото си, прави неща, които са със спорна логика, и други, които са от спорна необходимост на екрана. Гризебах здраво е поработила на терен и е изкарала ред любопитни детайли от своите натуршчици (лица, реплики, спомени), но от многото материал не е извела убедителна история за тричасово съпреживяване. Два случая, две възможности, два стила и заряда, един симптом – погледната отвътре, България е гнила постройка, населена от съмнителни типове с разочароващо поведение.

Допреди десетина години нашата страна (апропо „родина“ на чешки е „семейство“) беше почти екзотична поява по фестивалите и е прекрасно, че в това издание на Карлови Вари тя е толкова налична. Дано на следващия етап от сближаването ни със света някой, отвътре или отвън, да се взре в сложността и красотата на определен персонаж или ситуация от България. Не е невъзможно.

Включените в текста изображения са любезно предоставени от KVIFF за целите на публикацията.