Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-po-svoy-nachin-da-budesh-sebe-si-na-podiuma/

2025 година ще остане знаменателна в историята на Формула 1. Официалният филм за този спорт с участието на Брад Пит, който излезе по кината това лято, не е единствената причина. Битката за титлата не между двама, а между трима пилоти изглеждаше немислима на фона на последното десетилетие, когато лидерът в класирането обикновено събираше достатъчно точки, за да стане шампион преждевременно и да направи последните кръгове протоколно. Освен това картината, която се оформяше до средата на годината, сочеше, че ще има категорично предимство на „Макларън“ и е вероятно австралиецът Оскар Пиастри да спечели първенството предсрочно. Финалният кръг в Абу Даби обаче поднесе драма, невиждана от 2010 г. насам. Сезонът в моторните спортове добави неочакван подарък, тъй като с подобна битка, но седмица по-рано в Саудитска Арабия завърши и Световният рали шампионат. Отново трима пилоти, отново с минимални разлики в класирането между тях.

Тест за политолога, следящ моторни спортове

Тези ситуации бяха идеален шанс за емпирична проверка на тезите, които представих преди по-малко от два месеца в статията си за „Тоест“ „Шампиони без броня“. В нея посочих, че новото поколение състезатели предлага нов тип концепция за мъжественост – за тях чувствителността не е слабост, която трябва да се крие. Тук трябва да направя уговорката, че съм политолог по образование – учил съм за професия, в която обясняваме постфактум защо прогнозите ни не са се сбъднали.

В наши дни стресът, през който пилотите от Формула 1 преминават, е значително по-сериозен, отколкото в миналото. Причината за това е драматично промененият медиен пейзаж. Спорните моменти, дори да са от отминали сезони, не се забравят, тъй като в социалните мрежи се повтарят отново и отново. Запалянковците не могат да продължат напред, а се ожесточават и спортната им злоба стига през интернет директно до състезателите. 

Британецът Ландо Норис беше състезателят, който изглеждаше най-засегнат от този феномен, а върху него лежеше и основната тежест в битката за титлата, тъй като той се състезава за водещия отбор на „Макларън“ от 2019 г. насам и е смятан за негов естествен лидер. Норис получи подкрепата на отбора до такава степен, че според някои специалисти Пиастри беше пренебрегнат. Но тъй като двамата си поделяха възможните за спечелване точки, нидерландецът Макс Верстапен, който е безспорен лидер в екипа на „Ред Бул“, успя да се приближи опасно и до двамата в класирането. Това застраши крайния успех на екипа на „Макларън“, а загуба на титлата при пилотите щеше да се приеме като провал, при положение че тимът завоюва първото място при конструкторите месеци по-рано.

Последното състезание за годината – в емирство Абу Даби, се проведе като игра на шах, но между трима.

Верстапен влезе в битката за титлата, без никой да го очаква. Трудната първа половина от сезона, в която изостана значително по точки, смъкна от плещите му тежестта на фаворитската корона, която силно го измъчваше миналата година, когато трябваше да защитава предимството си. Смяната на ръководството в отбора на „Ред Бул“ в средата на сезона преобрази тима. Напускането на дългогодишния шеф на отбора Крисчън Хорнър, върху когото тегнеше сянката от обвинения в секс тормоз над служителка в екипа, сякаш облекчи всички. Макс спечели серия от победи, които показаха класата му, но и нещо по-съществено. Дори шампион като него, удобно определян с клишето „машина“, има нужда от спокойна работна среда, в която да разгърне таланта си.

Верстапен спечели и последното състезание в Абу Даби, започнало под лъчите на залязващото слънце и завършило на изкуствено осветление. Докато гледах надпреварата, неговото пилотиране ми напомни повече на поезия, отколкото на жестока битка за спортна титла. Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било. Тази нагласа беше от решаващо значение за реакцията му в развръзката на състезанието. Баща ми сравни пилотирането на Верстапен с бягането на героя от филма „Огнени колесници“ – бързина, постигната сякаш без усилие.

На другия полюс бе настроението при Оскар Пиастри. Стремежът на „Макларън“ да наложат равнопоставеност с Норис достигна абсурдни висоти на италианската писта „Монца“. Причината беше изискването австралиецът да върне позиция на пистата заради забавянето, причинено от механиците на Ландо при смяна на гумите.

Дълго време считан за леден човек, неподвластен на стреса и емоциите,

той внезапно показа уязвимост и няколко пъти не блесна с нищо. Оскар не опита „да се държи като мъж“, а сам призна, че инцидентът на „Монца“ е разклатил психическата му увереност. Тази откровеност сякаш му възвърна силите и той завърши последните две състезания в Катар и Абу Даби пред съекипника си, макар че не успя да победи Верстапен. Така Пиастри може да гледа към третата си година като пилот във Формула 1 с високо вдигната глава.

Световен шампион обаче стана Ландо Норис. Британецът караше спокойно в последните кръгове от шампионата. Макар да беше дисквалифициран в Лас Вегас по технически причини и без да има вина, Ландо се нуждаеше от едва трето място в последния кръг, за да спечели титлата по точки. И го постигна, като удържа натиска на Шарл Льоклер от „Ферари“. 

След финала този видимо уязвим и чувствителен човек се разплака от облекчение, благодари на родителите и отбора си и каза, че за него е много важно как е успял да стане шампион по своя си начин, без да се прави на такъв, какъвто не е. 

Прегръдки, джентълменство и пълноценен живот

Норис често е критикуван за липсата на достатъчно агресия. Но Люис Хамилтън, живата легенда на спорта, сподели, че преди състезанието му е дал съвета да бъде себе си, да не променя подхода си „само“ защото се бори за титлата.

Реакцията на колегите беше показателна. Верстапен, чиято серия от поредни титли беше прекъсната, пръв отиде и прегърна приятеля си, с когото се състезаваха заедно на виртуални симулатори. Пиастри, който най-много имаше за какво да се ядосва заради успеха на Норис, беше вторият на „опашката“ за прегръдки. 

Двамата големи съперници на Ландо, на които той благодари за оспорваните им битки през годината, го поздравиха, преди това да успеят да направят родителите му! А не бяха единствените – по-късно Ландо получи прегръдки и от ветераните Хамилтън и Фернандо Алонсо, от сънародника си Джордж Ръсел, с когото преди години спореха за титлата във Формула 2, от Льоклер, конкурента му в това трудно състезание. 

Най-щастлив беше бившият му съотборник Карлос Сайнц. Испанецът не само поздрави английския си приятел, но и каза, че е прекрасно как хора като Ландо Норис могат да станат шампиони, че добрите момчета не завършват винаги последни. 

Последното надхвърля като значение тесните рамки на моторния спорт,

макар да е важно за всички състезатели в него, притискани от очакването винаги да бъдат железни в реакциите си. Още в статията „Непознатият дявол на тревожността и депресията“ посочих Ландо като човек, чиято откровеност в битката с тези проблеми е важна и за милионите, които го гледат на пистата. Сега те получават нов важен урок от неговия успех – че да си раним не означава непременно, че ще загубиш. Колко важно е това, си дадох сметка, когато в личен разговор мой приятел сподели:

Възхищавам се на хора като Оскар и Макс, винаги запазващи самообладание. Но аз съм като Ландо – до последно се тревожа и очаквам да се проваля.

Оказва се, че провалът не е задължителен.

По друг начин изглеждаше битката в Световния рали шампионат.

Той е смятан за второто по сила автомобилно първенство в света, но за съжаление, вече не се радва на този интерес, който имаше към него през 80-те. Причините за това са комплексни, но се крият повече в остарялата медийна стратегия на промоутърите, а не толкова в самите ралита, които продължават да предлагат изключително зрелищни надпревари с мощни автомобили по екстремни трасета. 

Ралитата са дисциплина с напълно различна философия. Вместо на изкуствено създадени писти пилотите се състезават по трудни и тесни обществени пътища (разбира се, затворени за трафик по време на надпреварата). Борбата не е директно със съперника, а за време. Това е различен тип психологическо предизвикателство за пилота, който не е сам в кокпита, а с навигатора си. Ако иска да вземе правилните завои по маршрути, на моменти изглеждащи труднопроходими и за пешеходец, той трябва да му се довери безрезервно. Поради тази причина и в ралитата няма толкова драматични съперничества между пилотите,

а стресът е някак по-интимен – между състезателя, колата и пътя.

Никъде това не личеше повече, отколкото в Саудитска Арабия, която беше домакин на последния кръг от шампионата. Ралито в Джеда мина по пейзаж, който съвсем официално се наричаше лунен и изглеждаше стряскащо на фона на изящните декори в предишни ралита в Централна Европа и Япония. Факт е обаче, че трасето предложи на състезателите изключително изпитание, натоварващо техниката, особено гумите. 

Французинът Себастиан Ожие влезе в историята на спорта с девета световна титла. Ветеранът дълго време влизаше в клишето за големия шампион – самоуверен, леко надменен, с минало на тежко съперничество с именития си сънародник Себастиан Льоб. С времето и успехите обаче омекна и от години не кара пълна програма, като пропуска някои ралита. В прякото предаване по телевизията, излъчваща надпреварите, коментаторът се пошегува, че великият шампион избира къде да кара само след консултация със съпругата си. 

Подобна свобода би била немислима във Формула 1.

В едно по-некомерсиално състезание като ралито обаче Себастиан намира ритъм, който му позволява да балансира между пилотирането и времето, което прекарва със семейството си. Тази година това му донесе успех, какъвто може би и самият той не е очаквал. Участията му се оказаха достатъчни, за да надвие уелсеца Елфин Еванс и финландеца Кале Рованпера. И тримата караха автомобили на „Тойота“, но от отбора нямаше никакви пристрастия в каквато и да била посока. Себ победи заслужено. 

За Елфин Еванс това е горчив хап, тъй като за пети път остава втори в крайното класиране. Той е тих и сдържан състезател, разчитащ повече на постоянство, отколкото на чиста скорост. Когато пред 2020 г. отпадна на последното рали „Монца“, той предупреди Ожие за коварния участък по маршрута, макар това да му коства крайния успех – етика от джентълменското минало на спорта, което изглеждаше безвъзвратно отминало.

Но за някои хора как печелят и губят, е по-важно от резултата,

а Елфин го показа и тази година, смирено и достойно поздравявайки противника си. Призна, че ако иска да стане шампион, за в бъдеще ще трябва да е „по-безпощаден“, но не вярвам това да стане на цената на неговото спортсменство.

Най-любопитен като типаж е третият претендент Кале Рованпера. Той беше смятан за дете чудо на ралитата, а лично аз ще го запомня с това, че веднага след като спечели рали „Швеция“, съвпадащо с първите дни от войната на Русия срещу Украйна, изрази пред всички подкрепата си за нападнатата страна. 

След две поредни титли през 2022 и 2023 г. Кале изглеждаше устремен към рекордите на Ожие и сънародника му Себастиан Льоб. След това обаче си взе почивка и се видя, че успехите са го изморили психически. През 2024 г. караше спорадично, опитваше други дисциплини, а догодина ще се пробва зад волана в японската Суперформула. Това изглежда странен избор за човек, бягащ от напрежението. Но показва, че за него е важно не да си тежи на мястото, а да живее живота си пълноценно – така, както той иска.

Англичаните казват, че и спрелият часовник е верен два пъти в денонощието. 

Така и аз, противно на клишето за политолозите, се оказа, че съм направил като цяло точна прогноза, че появилата се през последните години човещина по състезателните трасета няма да изчезне заради жаждата за победа. Водещите пилоти доказват това:

Ландо Норис, станал шампион такъв, какъвто е. Макс Верстапен, свалил короната с достойнство. Оскар Пиастри, запазил честта си въпреки изпуснатата титла. Елфин Еванс – готов да загуби, но да остане джентълмен. Кале Рованпера, търсещ нови неща. И Себастиан Ожие, балансиращ рекордите със семейството.

Всички те са ярки личности, които пленяват въображението на феновете и вече са запазили своя дял – кой по-голям, кой по-малък – в историята на спорта. А атлетите, казано метафорично, извървяват в истинския живот Пътя на героя, характерен за приказките. С това, че успяват да съхранят себе си по него и под фокуса на прожекторите, дават надежда, че и ние, „обикновените хора“ (доколкото всъщност има такива), също можем да успеем. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-bez-bronya-novi-primeri-za-muzhestvenost-ot-motornite-sportove/

Преди точно десет години в Moto Grand Prix (MotoGP) – най-високия клас от световните шампионати по мотоциклетизъм – се състоя може би най-спорната развръзка на борба за титлата, която този спорт е виждал. Испанецът Хорхе Лоренцо спечели последния кръг от шампионата за 2015 г. на пистата „Херес“. Младият шампион от предишната година Марк Маркес, известен с агресивното си управление на мотоциклета, този път кара пасивно зад него през цялата надпревара и го остави да спечели. Това позволи на сънародника му да събере необходимите точки, за да вземе титлата пред легендата Валентино Роси. По-рано през сезона между Роси и Маркес имаше няколко спорни ситуации, които доведоха до удар в предпоследния кръг за Голямата награда на Малайзия, а оттам – и до наказание за Роси, принуден да тръгне последен на пистата във Валенсия. Така италианецът изгуби последния си шанс за десета титла и в него остана горчивият вкус, че е бил измамен от съперник, намесил се в чужда битка.

В миналото подобни борби не са били рядкост. Формула 1 помни катастрофите между Ален Прост и Аертон Сена в края на 80-те, грозните обиди на Нелсон Пике по адрес на Найджъл Менсъл, ударите на Михаел Шумахер срещу Деймън Хил през 1994 г. и Жак Вилньов през 1997 г. През 2021 г. подобни искри прехвърчаха между Макс Верстапен и Люис Хамилтън, които се блъснаха свирепо два пъти – във Великобритания Люис изпрати Макс в болница, а в Италия колата на Верстапен се покатери върху автомобила на съперника си. 

Тези сблъсъци не са нещо изненадващо.

Високите скорости са арена на свирепа битка между горди мъже, искрите от която понякога се разпалват до пожари. През последните години обаче се наблюдава отчетлива промяна в начина, по който пилотите се борят и общуват помежду си. Състезатели от ново поколение като Оскар Пиастри във Формула 1 и Хорхе Мартин в MotoGP реагират на конфликтните ситуации по различен начин, а примерът им изглежда заразителен и води до омекване дори у предишното поколение асове като Маркес и Верстапен.

Това е интересно по две причини. На първо място, стои въпросът за ролевите модели, които момчетата – основна аудитория на този тип състезания – получават. Доста се говори в последно време за лошия пример, даван от инфлуенсъри като братята Тейт – неонацисти, налагащи груб мачизъм, според който мъжете никога не плачат, а жените са само обект на желанието им. Но матрицата, залагана например в съвременни холивудски продукции, също не работи – мъжките образи системно изглеждат като кръгли глупаци. А съветът, че трябва да си чувствителен, да си позволяваш да плачеш и да показваш уязвимост, макар и правилен, може да предизвика т.нар. криндж сред много от момчетата. Да ги накара да се чувстват неловко, да блокират и в най-лошия случай – да бягат към другия модел.

Втората причина е, че дисциплини като Формула 1 и MotoGP са изключително конкурентни и в името на победата участниците в тях биха променили моделите си на поведение, които водят до влошаване на резултатите. Всяка десета от секундата е от значение, всеки излишен грам води до забавяне и заради това пилотите поддържат завидна спортна форма. Но през последните години става все по-ясно, че психическото състояние на участниците е също толкова важно. Пилот, който не е в добро емоционално състояние, ще губи време и увереност. Работа на отбора е да направи така, че състезателят да се чувства добре. Само тогава той може да изяви най-доброто, на което е способен.

Промяната

Важно е да се отбележи, че в първоначалната си форма моторните спортове са били арена на джентълмени и споменатите по-горе серии от инциденти са били немислими. Причината за взаимния респект е високата степен на опасност, при която и най-малката грешка може да завърши със смъртен случай. Ето защо нечистото каране на Сена предизвика потрес у сър Джеки Стюарт, чийто провокативен въпрос за техниката на бразилеца породи знаменития отговор, че ако един пилот не се възползва от пролука в защитата на съперника, значи не е състезател. Сена караше във време с подобрена сигурност – за съжаление, не толкова, че да предотврати гибелта му във фаталната катастрофа на пистата „Имола“ през 1994 г. Преди състезанието той е бил необичайно разстроен и в мрачно настроение заради смъртта на колегата си Роланд Ратценбергер в квалификацията – чувствал се е като в капан, който в крайна сметка се оказва смъртоносен.

Но по онова време не е съществувала грижа за емоционалното здраве. В спомените си световният шампион от 1996 г. Деймън Хил споделя, че след смъртта на баща си е получил като подкрепа половин час разговор в училище. През този период психологическа подкрепа за такива ситуации почти не се е предлагала. В резултат съпругата му споделя, че при запознанството им той ѝ се сторил един от най-тъжните хора на света. Да покажеш уязвимост, след като си се озовал в спорта, означава да си спечелиш подигравки; да си приятел с конкурента си на пистата е било трудно въобразимо. Чак след като Ален Прост се отказва от спорта, Сена разбира колко привързан е бил към своя съперник. Вечерта преди последния си старт той му се обажда по телефона, за да му каже, че липсва на всички.

В наши дни обаче спортът е променен. Ландо Норис и Макс Верстапен на няколко пъти имаха тежки удари помежду си, но въпреки това запазиха приятелството си, създадено покрай споделената им страст към виртуални състезания. Отношенията между Хорхе Мартин и Франческо Баная в MotoGP останаха топли въпреки оспорваните им битки за титлата. Нещо повече – пилотите са все по-склонни да споделят за трудностите, през които преминават, и получават съчувствие, а не присмех от колегите си.

Примерът на младите

През последните години Ландо Норис е смятан за един от най-бързите пилоти в своя спорт и редовно участва в битките за победата. Известен със силната си емоционалност, той често си казва всичко пред микрофоните. В случай на грешка е критичен към себе си, понякога стига до самобичуване. Дори харесва постове в социалните мрежи, в които е иронизиран или подиграван. Заради тези му особености световният шампион от 1980 г. Алън Джоунс казва, че той „няма качествата на шампион“. Ръководителят му в тима на „Макларън“ Зак Браун обаче не е съгласен. Той твърди, че е нормално за „мъжкар“ като Джоунс да разсъждава така, тъй като се е състезавал в друго време. Но според него Ландо просто изкарва от себе си негативните емоции и после става по-силен. Той не се срамува да покаже уязвимост, нито пък да се занимава с дейности, които се смятат за непривични за автомобилен състезател и му печелят подигравки онлайн. Норис не крие и интереса си към модата – наскоро участва във фотосесия, очевидно направена с мисъл и за момичетата, които е успял да привлече към публиката на Формула 1.

Съотборникът му Оскар Пиастри е също толкова интересен случай. Често е наричан Ледения и е сравняван с финландеца Кими Райконен, но спокойствието на австралийския състезател е от съвсем друг тип. Израснал в женско царство с няколко сестри, Оскар е смятан за човек, който е научил много от начина, по който жените се справят с кризисни моменти. Затова се въздържа от агресивни реакции дори когато нервите му са изопнати докрай. Пиастри споделя, че не е безчувствен – просто не вижда смисъл да се отдава на гнева и не смята, че това би му помогнало.

Ако Оскар е леден, то Хорхе Мартин – шампион за 2024 г. в MotoGP – е неговата огнена противоположност. Темпераментният испанец с гореща кръв признава открито как след първата си победа е направил грешката да се отдаде на пиене и купони – нещо, което много млади мъже правят, когато се главозамаят. Затова такъв положителен пример за откровеност има значение. Мартин не крие, че е приел много тежко загубата си от Баная през 2023 г. и буквално се е сринал психически, поради което е потърсил подкрепа от психолог, който му е помогнал да се изправи на крака и да спечели през следващата година.

Важно е да се отбележи, че гореспоменатото поведение не прави тези пилоти съвършени. По-скоро ги освобождава от очакването да бъдат такива. Те са признали, че са само хора, а емоциите са част от човешкото. Така оказват влияние дори върху „батковците“ си.

Омекването на големите шампиони

Макс Верстапен е пилотът, който на пръв поглед носи старомодната агресия на Сена и Шумахер. Това кара много фенове да му се възхищават и да смятат, че той е като вълк в кошара сред останалите си съперници. Нидерландецът наистина е безкомпромисен на пистата и избухва в гняв в радиовръзката с инженера, когато нещата не вървят добре. Но в същото време е внимателен с феновете си деца и се отнася с топлота и грижа към Пенелопе – детето на съпругата си Кели от предишния ѝ брак с друг състезател. Вярно е, че е прям и носи в себе си наследството на токсичния си баща Йос Верстапен, лежал в затвора за домашно насилие. В него обаче има и много от майка му Софи Кумпен, което смекчава характера му – може би затова Макс стана шампион във Формула 1, а Йос не стигна и до победа в състезание от най-престижния шампионат в света на високите скорости. 

Верстапен-младши също така помага на млади геймъри, като Крис Лулъм, като им осигурява средства да пренесат уменията си и на истинската писта. Всъщност доброто отношение към по-младите колеги е запазена марка и на асове като Фернандо Алонсо и Люис Хамилтън. Вероятно то е съществувало и сред звездите на миналото, но акцентът върху него не е бил толкова силен, особено в медийното пространство.

Еволюция се наблюдава и при испанския ветеран Марк Маркес. След като доминира в спорта с мотоциклет на „Хонда“ и беше близо до рекордите на Роси, той се контузи тежко през 2020 г. и се възстановяваше дълги години, като отново и отново претърпяваше мъчителни падания, приближили го до отказване от състезаването. Едва през 2025 г. успя отново да се изкачи върха. При спечелването на титлата коленичи и се разплака пред видеоретроспекция, показваща огромните мъки, през които е преминал – операциите, рехабилитацията, провалите. Близките му споделиха колко сълзи е пролял през тези години, а и той не скри това. Може би най-красноречивият знак за промяната у него дойде след състезанието за Голямата награда на Индонезия, когато бе съборен на пистата от съперника си Марко Безеки (наричан още Без) и при инцидента отново получи тежка контузия. Скоро след това испанецът се обърна към феновете си с молба да не атакуват Без, защото никой не предизвиква такава катастрофа нарочно. Огромна разлика спрямо пилота, намесил се преди десет години в битката между Роси и Лоренцо заради наранена гордост.

Моторните спортове остават дисциплина, в която основна остава жаждата за победа.

Това вече се видя на няколко пъти през този сезон във Формула 1, където иначе примерните Ландо Норис и Оскар Пиастри допуснаха леки контакт между автомобилите си, нещо – което вероятно ще се случва отново, колкото повече наближава финалът на сезона. Но както и в случая с битката между Норис и Верстапен преди година, имаме основания да вярваме, че емоциите ще останат на пистата и около дните на състезанията, а няма да ескалират в трайните вражди, познати от миналото. Защото историите на тези състезатели показват, че днес мъжествеността не е това, което беше. Тя включва и умението да губиш, да приемаш помощ от съперниците си и да им предлагаш своята. 

Тези неща впрочем не са запазена марка само на мъжете. И представляват, казано на езика на моторните спортове, смяна на една по-висока предавка.