Post Syndicated from original https://www.toest.bg/poslednata-predavka-dokude-shte-stigne-nikola-tsolov/

На 27 август 2026 г. Никола Цолов стана първият българин, успял да седне зад волана на болид от Формула 1 в рамките на официални тестове. Той направи обиколки на легендарната писта „Енцо и Дино Ферари“ край Имола с автомобил на Racing Bulls – младшия тим в империята на Red Bull. След този исторически момент логичните очаквания са до края на 2026 г. да запише участие и в официална петъчна тренировка по време на състезателен уикенд от световния шампионат. Голямата цел обаче е през 2027-ма да го видим като редовен пилот на стартовата решетка – на самия връх в света на високите скорости.

За хората, които не следят отблизо моторните спортове, може би е трудно да разберат мащаба на това постижение.

България никога не е имала особени традиции в автомобилните пистови надпревари. Историческите изключения са по-скоро в сферата на ралитата – с пилоти от ранга на Илия Чубриков и Димитър Илиев – и много по-рядко в състезанията с болиди с открити колела (open-wheel).

В картинга през годините България е имала талантливи състезатели като Николай Върбицалиев (днес мениджър на Никола), а Пламен Кралев и Владимир Арабаджиев стигнаха до международни серии (съответно GP2 и Auto GP), но носеха по-скоро моментна тръпка на гордост за родните фенове, без реална възможност за пробив на най-високото стъпало. В мотоциклетизма нещата винаги са изглеждали малко по-обещаващо благодарение на успехите със супербайкове на Богдан Николов в миналото и на Мартин Чой днес. Обикновено обаче българските постижения са били в по-нишови дисциплини, като мотокрос, супермото и ендуро, където днес световния си пробив прави Теодор Кабакчиев.

Постиженията на всички тези спортисти заслужават огромно уважение, но значимостта на никое от тях не може да се сравнява с успеха на Цолов.

Никола е състезател в картинга още от дете и бързо става ясно, че границите на страната са тесни за таланта му. Когато започва да кара в Европейския шампионат по картинг, потенциалът му бързо привлича внимание. Двукратният световен шампион във Формула 1 Фернандо Алонсо го кани да карат заедно в маратонска надпревара за издръжливост, а впоследствие му подава ръка, осигурявайки му място в испанската Формула 4, в екипа на Адриан Кампос – мениджър с доказано око за бъдещи шампиони.

Никола доминира напълно в дебютния си сезон във Формула 4 и заслужено си печели сравнения с връстника си Андреа Кими Антонели, който по същото време изпреварва конкуренцията в италианския шампионат. Тук обаче пътищата им се разделят стратегически. Докато Антонели преминава през следващото стъпало – Формула Регионал (FRECA), Никола и мениджмънтът му вземат смелото решение да се хвърлят направо в дълбокото: преход директно към Формула 3 – една от сериите, която подгрява публиката в уикендите, когато има Формула 1.

За неопитния наблюдател този пропуск може да изглежда като бърз напредък, но разликата е драстична. Формула Регионал служи като мост, където пилотите свикват с по-тежки и по-мощни коли. Скачането от Формула 4 (където автомобилите са с около 160 к.с.) директно във Формула 3 (с 380 к.с. V6 двигател и масивна притискаща сила) е истински шок за тялото и предизвикателство за стила на шофиране.

Първият сезон във Формула 3 е тежък за Цолов и за момент навява спомени за лимита, достигнат навремето от Кралев и Арабаджиев. Никола обаче навлиза в тази състезателна джунгла едва тийнейджър и с минимален опит с такъв тип машини. Първите му точки идват едва в края на неговата дебютна година. В следващия сезон обаче той печели съботния спринт в Княжество Монако – пистата, която се смята за най-големия тест за хладнокръвие и прецизност.

След Монако психологическата бариера пада. Редят се още победи, а за третата си година във F3 Цолов се премества в добре познатия си отбор на Campos Racing и – което е още по-важно – започва да кара с цветовете на академията на Red Bull. Това е същата структура, създала шампиони като Себастиан Фетел и Макс Верстапен.

2025 година се превръща в триумф за Никола Цолов. Той печели основното състезание в Монако със смазваща преднина и след серия от силни уикенди завършва като вицешампион във Формула 3. Първото място може би също щеше да е възможна цел, ако не беше дисквалификацията му в Австрия поради нарушение на строго техническо изискване за дебелината на пода на автомобила , под чийто удар през годините са попадали дори гиганти във Формула 1 като Mercedes, Ferrari и McLaren.

Въпреки изпуснатата титла постижението му осигурява заслужено място във Формула 2. А там Никола започва да плува в свои води от самото начало.

Цолов открива сезона през 2026 г. с победа в основното състезание на коварната писта „Албърт Парк“ в Мелбърн. Добавя към актива си спринта в Маями, отново превзема Монако (за трета поредна година!) и взема реванш на „Ред Бул Ринг“ в Австрия. Черешката на тортата са двете му победи на пистата „Силвърстоун“ във Великобритания. Начело на временното класиране, пред фаворити като Габриеле Мини и Рафаел Камара, Никола Цолов съвсем основателно кара феновете си да мечтаят той да стигне до Формула 1.

Мечта или реален шанс?

Дали обаче мястото на Цолов във Формула 1 е гарантирано? Или за пореден път падаме в познатия български капан да издигаме състезателите си в култ по време на младежките им години, за да ги сринем при първата грешка? Всички помним как Григор Димитров премина през целия спектър от народна любов до язвителни подигравки; как постоянството на Димитър Бербатов в „Манчестър Юнайтед“ беше подлагано на дисекция; или как волейболният ни национален отбор биваше обиждан в социалните мрежи след някой по-колеблив мач само година след като беше посрещнат на ръце след второто място на Световното във Филипините.

Това е горчива особеност на спортната ни култура (а и не само спортната, ако си помислим, примерно, за отношението към DARA, преди да спечели „Евровизия“ и след това) – да се обръщаме срещу своите при първата трудност и да ги хвалим само в дните на триумф. В професионалния спорт на подобно отношение се гледа с лошо око. Смисълът на подкрепата е да бъдеш зад спортиста, когато е трудно. Когато печели, е лесно за всеки.

Никола Цолов е изключителен талант, но дали ще стигне до самия връх не зависи единствено от темпото му на пистата.

Първата причина за високата ми оценка за него е финансовият контекст. Никола започна кариерата си при хронична липса на ресурси – за разлика от конкурентите си. Доколкото мога да преценя от публично достъпна информация, семейството му не е бедно спрямо българските стандарти, но повечето му съперници идват от мултимилионерски фамилии с огромно влияние. Бащата на Кими Антонели е бивш GT състезател с контакти в тази сфера, а синът му беше финансиран от Mercedes още от детска възраст. Ландо Норис и Оскар Пиастри са подкрепяни от изключително заможни семейства, а Йос Верстапен даде на сина си Макс безпрецедентна методическа и материална подготовка. Никола притежаваше неоспорим потенциал от малък, но без намесата на Фернандо Алонсо кариерата му можеше да приключи преждевременно. Алонсо обаче е прагматик – той не влага името и парите си в пилоти без перспектива. Същото важи с още по-голяма сила за д-р Хелмут Марко. Човекът, който ръководи младежката програма на Red Bull, е известен с безпощадния си подход – той без колебание освобождава пилоти и задържа само онези, които вижда като бъдещи световни шампиони.

Втората причина са самите резултати. Доминацията във Формула 4, серията от победи в Монако и фактът, че още в дебютния си сезон във Формула 2 Никола се бори за титлата, го поставят в категорията на феномени като Шарл Льоклер и Джордж Ръсел. Това вече не е просто български пилот, подкрепян от сънародниците си по патриотични подбуди, а един от най-търсените млади състезатели на планетата.

Третата причина е начинът, по който той печели. Макар все още да изпитва леки колебания в чистата скорост за една обиколка по време на квалификация, Никола разви едно от най-ценните умения в съвременния автомобилизъм – той е т.нар. tire whisperer („властелин на гумите“). Никола успява да съхрани структурата и температурата на гумите до съвършенство, запазвайки ресурс за атака в последните обиколки, когато съперниците му вече „се пързалят“. Към това трябва да добавим и изключително агресивния му стил в директните единоборства. Понякога тази агресия прекрачва границата, водейки до контакти и съответно до наказания (често при спорни ситуации), но именно непримиримият характер на Никола го прави опасен за конкурентите му на пистата.

В същото време стартовете в Унгария и Мадрид показаха, че тази непримиримост може да бъде и слабост – нежеланието да се приберат сигурните точки и рискованите маневри за позиции, които не са жизненонеобходими, вероятно направиха интригата за титлата във Формула 2 по-голяма, отколкото можеше да бъде. Това е нормално, когато говорим за млади пилоти под напрежение, но и слабост, която за в бъдеще ще трябва да бъде отстранена, без обаче да се загуби естественият за всеки състезател хъс за печелене на позиции.

Кадровият пъзел във Формула 1

Какво обаче е бъдещето? На всички ни се иска Никола да достигне до Формула 1. Талантът обаче, макар и необходим, сам по себе си не е достатъчен.

Пример за това е Алекс Палоу – пилот с феноменално умение да пази гумите, подобно на Никола. Палоу стана петкратен шампион в американските серии IndyCar, но така и не получи реален шанс за титулярно място във Формула 1 просто защото не попадна в правилната програма в правилния момент.

Най-логичният път за Никола минава през Racing Bulls. За да се освободи място там обаче, Red Bull трябва да пренаредят пилотите си. Дебютантът Арвид Линдблад се представя силно и зад него стои влиятелната британска лобистика в моторспорта. В същото време Лиъм Лоусън прави много силен сезон и уволнението му изглежда слабо вероятно. Някой от тях да бъде повишен с изпращане в основния отбор на Red Bull Racing също е трудна задача, тъй като Макс Верстапен е сърцето на цялата империя, а Исак Хаджар се утвърждава като идеалния втори пилот.

Вариантът Никола да бъде отдаден под наем на друг отбор във Формула 1 е сложен. Red Bull е технически обвързан с Ford за новите си задвижващи системи от 2026 г., докато останалите отбори са свързани с конкуриращи се гиганти като Mercedes, Ferrari, Audi, Honda или General Motors (с марката Cadillac).

Ако Никола спечели титлата във Формула 2, правилата на FIA му забраняват да остане в тази категория. Тогава пред него се разкриват няколко пътя:

1. Резервен пилот във Формула 1: Работа в симулатора на Red Bull, присъствие във всеки бокс и участия в петъчните тренировки. Това го позиционира идеално за неочаквана рокада, но за феновете (а и за самия него) това ще бъде година на пасивно и тягостно очакване.
2. Преминаване в друг елитен шампионат: Временна крачка встрани, която обаче държи състезателния рефлекс буден. Вариантите тук са японската Super Formula (където колите по скорост са най-близо до F1), класът Hypercar в Световния шампионат за издръжливост (WEC) и навлизащата в изцяло нова, по-мощна ера Формула Е.

Преминаване в американския IndyCar изглежда по-малко вероятно – макар шампионатът да е изключително атрактивен, опитът с Палоу показва, че презокеанският преход прави завръщането към Европа и Формула 1 почти невъзможно.

Най-елегантният вариант остава раздвижване на пазара: Лиъм Лоусън да премине в друг отбор от решетката (тъй като шансовете му за завръщане в основния тим на Red Bull са ограничени заради недобрите му резултати през 2025 г.), което отваря свободно място в Racing Bulls. Това е най-реалистичният сценарий Цолов да влезе във Формула 1 още следващия сезон.

Наследството на един специален талант

Каквото и да се случи оттук нататък в тази шахматна партия, направеното от Никола Цолов вече е безпрецедентно за българския спорт. Феновете му дължат подкрепа не само в дните на триумф, но и тогава, когато резултатите не са такива, каквито им се иска.

Преди много години легендарният рали пилот Илия Чубриков издаде мемоарната си книга „От Бичкинята до Монте Карло“, описвайки пътя от родния си край до най-престижното рали в света. Никола Цолов кара на писта, но с трите си победи по улиците на Монако, когато над „Ла Кондамин“ звучеше българският химн, той символично довърши пътя, започнат от бай Илия.

Никола изкачи българския автомобилен спорт на върхове, за които допреди броени години българските почитатели на моторните спортове не са смеели и да мечтаят. И го стори, разчитайки предимно на собствения си талант и характер – което прави цялата история още по-красива. А най-хубавото е, че най-вълнуващите глави от нея може би тепърва предстои да бъдат написани.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-po-svoy-nachin-da-budesh-sebe-si-na-podiuma/

2025 година ще остане знаменателна в историята на Формула 1. Официалният филм за този спорт с участието на Брад Пит, който излезе по кината това лято, не е единствената причина. Битката за титлата не между двама, а между трима пилоти изглеждаше немислима на фона на последното десетилетие, когато лидерът в класирането обикновено събираше достатъчно точки, за да стане шампион преждевременно и да направи последните кръгове протоколно. Освен това картината, която се оформяше до средата на годината, сочеше, че ще има категорично предимство на „Макларън“ и е вероятно австралиецът Оскар Пиастри да спечели първенството предсрочно. Финалният кръг в Абу Даби обаче поднесе драма, невиждана от 2010 г. насам. Сезонът в моторните спортове добави неочакван подарък, тъй като с подобна битка, но седмица по-рано в Саудитска Арабия завърши и Световният рали шампионат. Отново трима пилоти, отново с минимални разлики в класирането между тях.

Тест за политолога, следящ моторни спортове

Тези ситуации бяха идеален шанс за емпирична проверка на тезите, които представих преди по-малко от два месеца в статията си за „Тоест“ „Шампиони без броня“. В нея посочих, че новото поколение състезатели предлага нов тип концепция за мъжественост – за тях чувствителността не е слабост, която трябва да се крие. Тук трябва да направя уговорката, че съм политолог по образование – учил съм за професия, в която обясняваме постфактум защо прогнозите ни не са се сбъднали.

В наши дни стресът, през който пилотите от Формула 1 преминават, е значително по-сериозен, отколкото в миналото. Причината за това е драматично промененият медиен пейзаж. Спорните моменти, дори да са от отминали сезони, не се забравят, тъй като в социалните мрежи се повтарят отново и отново. Запалянковците не могат да продължат напред, а се ожесточават и спортната им злоба стига през интернет директно до състезателите. 

Британецът Ландо Норис беше състезателят, който изглеждаше най-засегнат от този феномен, а върху него лежеше и основната тежест в битката за титлата, тъй като той се състезава за водещия отбор на „Макларън“ от 2019 г. насам и е смятан за негов естествен лидер. Норис получи подкрепата на отбора до такава степен, че според някои специалисти Пиастри беше пренебрегнат. Но тъй като двамата си поделяха възможните за спечелване точки, нидерландецът Макс Верстапен, който е безспорен лидер в екипа на „Ред Бул“, успя да се приближи опасно и до двамата в класирането. Това застраши крайния успех на екипа на „Макларън“, а загуба на титлата при пилотите щеше да се приеме като провал, при положение че тимът завоюва първото място при конструкторите месеци по-рано.

Последното състезание за годината – в емирство Абу Даби, се проведе като игра на шах, но между трима.

Верстапен влезе в битката за титлата, без никой да го очаква. Трудната първа половина от сезона, в която изостана значително по точки, смъкна от плещите му тежестта на фаворитската корона, която силно го измъчваше миналата година, когато трябваше да защитава предимството си. Смяната на ръководството в отбора на „Ред Бул“ в средата на сезона преобрази тима. Напускането на дългогодишния шеф на отбора Крисчън Хорнър, върху когото тегнеше сянката от обвинения в секс тормоз над служителка в екипа, сякаш облекчи всички. Макс спечели серия от победи, които показаха класата му, но и нещо по-съществено. Дори шампион като него, удобно определян с клишето „машина“, има нужда от спокойна работна среда, в която да разгърне таланта си.

Верстапен спечели и последното състезание в Абу Даби, започнало под лъчите на залязващото слънце и завършило на изкуствено осветление. Докато гледах надпреварата, неговото пилотиране ми напомни повече на поезия, отколкото на жестока битка за спортна титла. Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било. Тази нагласа беше от решаващо значение за реакцията му в развръзката на състезанието. Баща ми сравни пилотирането на Верстапен с бягането на героя от филма „Огнени колесници“ – бързина, постигната сякаш без усилие.

На другия полюс бе настроението при Оскар Пиастри. Стремежът на „Макларън“ да наложат равнопоставеност с Норис достигна абсурдни висоти на италианската писта „Монца“. Причината беше изискването австралиецът да върне позиция на пистата заради забавянето, причинено от механиците на Ландо при смяна на гумите.

Дълго време считан за леден човек, неподвластен на стреса и емоциите,

той внезапно показа уязвимост и няколко пъти не блесна с нищо. Оскар не опита „да се държи като мъж“, а сам призна, че инцидентът на „Монца“ е разклатил психическата му увереност. Тази откровеност сякаш му възвърна силите и той завърши последните две състезания в Катар и Абу Даби пред съекипника си, макар че не успя да победи Верстапен. Така Пиастри може да гледа към третата си година като пилот във Формула 1 с високо вдигната глава.

Световен шампион обаче стана Ландо Норис. Британецът караше спокойно в последните кръгове от шампионата. Макар да беше дисквалифициран в Лас Вегас по технически причини и без да има вина, Ландо се нуждаеше от едва трето място в последния кръг, за да спечели титлата по точки. И го постигна, като удържа натиска на Шарл Льоклер от „Ферари“. 

След финала този видимо уязвим и чувствителен човек се разплака от облекчение, благодари на родителите и отбора си и каза, че за него е много важно как е успял да стане шампион по своя си начин, без да се прави на такъв, какъвто не е. 

Прегръдки, джентълменство и пълноценен живот

Норис често е критикуван за липсата на достатъчно агресия. Но Люис Хамилтън, живата легенда на спорта, сподели, че преди състезанието му е дал съвета да бъде себе си, да не променя подхода си „само“ защото се бори за титлата.

Реакцията на колегите беше показателна. Верстапен, чиято серия от поредни титли беше прекъсната, пръв отиде и прегърна приятеля си, с когото се състезаваха заедно на виртуални симулатори. Пиастри, който най-много имаше за какво да се ядосва заради успеха на Норис, беше вторият на „опашката“ за прегръдки. 

Двамата големи съперници на Ландо, на които той благодари за оспорваните им битки през годината, го поздравиха, преди това да успеят да направят родителите му! А не бяха единствените – по-късно Ландо получи прегръдки и от ветераните Хамилтън и Фернандо Алонсо, от сънародника си Джордж Ръсел, с когото преди години спореха за титлата във Формула 2, от Льоклер, конкурента му в това трудно състезание. 

Най-щастлив беше бившият му съотборник Карлос Сайнц. Испанецът не само поздрави английския си приятел, но и каза, че е прекрасно как хора като Ландо Норис могат да станат шампиони, че добрите момчета не завършват винаги последни. 

Последното надхвърля като значение тесните рамки на моторния спорт,

макар да е важно за всички състезатели в него, притискани от очакването винаги да бъдат железни в реакциите си. Още в статията „Непознатият дявол на тревожността и депресията“ посочих Ландо като човек, чиято откровеност в битката с тези проблеми е важна и за милионите, които го гледат на пистата. Сега те получават нов важен урок от неговия успех – че да си раним не означава непременно, че ще загубиш. Колко важно е това, си дадох сметка, когато в личен разговор мой приятел сподели:

Възхищавам се на хора като Оскар и Макс, винаги запазващи самообладание. Но аз съм като Ландо – до последно се тревожа и очаквам да се проваля.

Оказва се, че провалът не е задължителен.

По друг начин изглеждаше битката в Световния рали шампионат.

Той е смятан за второто по сила автомобилно първенство в света, но за съжаление, вече не се радва на този интерес, който имаше към него през 80-те. Причините за това са комплексни, но се крият повече в остарялата медийна стратегия на промоутърите, а не толкова в самите ралита, които продължават да предлагат изключително зрелищни надпревари с мощни автомобили по екстремни трасета. 

Ралитата са дисциплина с напълно различна философия. Вместо на изкуствено създадени писти пилотите се състезават по трудни и тесни обществени пътища (разбира се, затворени за трафик по време на надпреварата). Борбата не е директно със съперника, а за време. Това е различен тип психологическо предизвикателство за пилота, който не е сам в кокпита, а с навигатора си. Ако иска да вземе правилните завои по маршрути, на моменти изглеждащи труднопроходими и за пешеходец, той трябва да му се довери безрезервно. Поради тази причина и в ралитата няма толкова драматични съперничества между пилотите,

а стресът е някак по-интимен – между състезателя, колата и пътя.

Никъде това не личеше повече, отколкото в Саудитска Арабия, която беше домакин на последния кръг от шампионата. Ралито в Джеда мина по пейзаж, който съвсем официално се наричаше лунен и изглеждаше стряскащо на фона на изящните декори в предишни ралита в Централна Европа и Япония. Факт е обаче, че трасето предложи на състезателите изключително изпитание, натоварващо техниката, особено гумите. 

Французинът Себастиан Ожие влезе в историята на спорта с девета световна титла. Ветеранът дълго време влизаше в клишето за големия шампион – самоуверен, леко надменен, с минало на тежко съперничество с именития си сънародник Себастиан Льоб. С времето и успехите обаче омекна и от години не кара пълна програма, като пропуска някои ралита. В прякото предаване по телевизията, излъчваща надпреварите, коментаторът се пошегува, че великият шампион избира къде да кара само след консултация със съпругата си. 

Подобна свобода би била немислима във Формула 1.

В едно по-некомерсиално състезание като ралито обаче Себастиан намира ритъм, който му позволява да балансира между пилотирането и времето, което прекарва със семейството си. Тази година това му донесе успех, какъвто може би и самият той не е очаквал. Участията му се оказаха достатъчни, за да надвие уелсеца Елфин Еванс и финландеца Кале Рованпера. И тримата караха автомобили на „Тойота“, но от отбора нямаше никакви пристрастия в каквато и да била посока. Себ победи заслужено. 

За Елфин Еванс това е горчив хап, тъй като за пети път остава втори в крайното класиране. Той е тих и сдържан състезател, разчитащ повече на постоянство, отколкото на чиста скорост. Когато пред 2020 г. отпадна на последното рали „Монца“, той предупреди Ожие за коварния участък по маршрута, макар това да му коства крайния успех – етика от джентълменското минало на спорта, което изглеждаше безвъзвратно отминало.

Но за някои хора как печелят и губят, е по-важно от резултата,

а Елфин го показа и тази година, смирено и достойно поздравявайки противника си. Призна, че ако иска да стане шампион, за в бъдеще ще трябва да е „по-безпощаден“, но не вярвам това да стане на цената на неговото спортсменство.

Най-любопитен като типаж е третият претендент Кале Рованпера. Той беше смятан за дете чудо на ралитата, а лично аз ще го запомня с това, че веднага след като спечели рали „Швеция“, съвпадащо с първите дни от войната на Русия срещу Украйна, изрази пред всички подкрепата си за нападнатата страна. 

След две поредни титли през 2022 и 2023 г. Кале изглеждаше устремен към рекордите на Ожие и сънародника му Себастиан Льоб. След това обаче си взе почивка и се видя, че успехите са го изморили психически. През 2024 г. караше спорадично, опитваше други дисциплини, а догодина ще се пробва зад волана в японската Суперформула. Това изглежда странен избор за човек, бягащ от напрежението. Но показва, че за него е важно не да си тежи на мястото, а да живее живота си пълноценно – така, както той иска.

Англичаните казват, че и спрелият часовник е верен два пъти в денонощието. 

Така и аз, противно на клишето за политолозите, се оказа, че съм направил като цяло точна прогноза, че появилата се през последните години човещина по състезателните трасета няма да изчезне заради жаждата за победа. Водещите пилоти доказват това:

Ландо Норис, станал шампион такъв, какъвто е. Макс Верстапен, свалил короната с достойнство. Оскар Пиастри, запазил честта си въпреки изпуснатата титла. Елфин Еванс – готов да загуби, но да остане джентълмен. Кале Рованпера, търсещ нови неща. И Себастиан Ожие, балансиращ рекордите със семейството.

Всички те са ярки личности, които пленяват въображението на феновете и вече са запазили своя дял – кой по-голям, кой по-малък – в историята на спорта. А атлетите, казано метафорично, извървяват в истинския живот Пътя на героя, характерен за приказките. С това, че успяват да съхранят себе си по него и под фокуса на прожекторите, дават надежда, че и ние, „обикновените хора“ (доколкото всъщност има такива), също можем да успеем. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-bez-bronya-novi-primeri-za-muzhestvenost-ot-motornite-sportove/

Преди точно десет години в Moto Grand Prix (MotoGP) – най-високия клас от световните шампионати по мотоциклетизъм – се състоя може би най-спорната развръзка на борба за титлата, която този спорт е виждал. Испанецът Хорхе Лоренцо спечели последния кръг от шампионата за 2015 г. на пистата „Херес“. Младият шампион от предишната година Марк Маркес, известен с агресивното си управление на мотоциклета, този път кара пасивно зад него през цялата надпревара и го остави да спечели. Това позволи на сънародника му да събере необходимите точки, за да вземе титлата пред легендата Валентино Роси. По-рано през сезона между Роси и Маркес имаше няколко спорни ситуации, които доведоха до удар в предпоследния кръг за Голямата награда на Малайзия, а оттам – и до наказание за Роси, принуден да тръгне последен на пистата във Валенсия. Така италианецът изгуби последния си шанс за десета титла и в него остана горчивият вкус, че е бил измамен от съперник, намесил се в чужда битка.

В миналото подобни борби не са били рядкост. Формула 1 помни катастрофите между Ален Прост и Аертон Сена в края на 80-те, грозните обиди на Нелсон Пике по адрес на Найджъл Менсъл, ударите на Михаел Шумахер срещу Деймън Хил през 1994 г. и Жак Вилньов през 1997 г. През 2021 г. подобни искри прехвърчаха между Макс Верстапен и Люис Хамилтън, които се блъснаха свирепо два пъти – във Великобритания Люис изпрати Макс в болница, а в Италия колата на Верстапен се покатери върху автомобила на съперника си. 

Тези сблъсъци не са нещо изненадващо.

Високите скорости са арена на свирепа битка между горди мъже, искрите от която понякога се разпалват до пожари. През последните години обаче се наблюдава отчетлива промяна в начина, по който пилотите се борят и общуват помежду си. Състезатели от ново поколение като Оскар Пиастри във Формула 1 и Хорхе Мартин в MotoGP реагират на конфликтните ситуации по различен начин, а примерът им изглежда заразителен и води до омекване дори у предишното поколение асове като Маркес и Верстапен.

Това е интересно по две причини. На първо място, стои въпросът за ролевите модели, които момчетата – основна аудитория на този тип състезания – получават. Доста се говори в последно време за лошия пример, даван от инфлуенсъри като братята Тейт – неонацисти, налагащи груб мачизъм, според който мъжете никога не плачат, а жените са само обект на желанието им. Но матрицата, залагана например в съвременни холивудски продукции, също не работи – мъжките образи системно изглеждат като кръгли глупаци. А съветът, че трябва да си чувствителен, да си позволяваш да плачеш и да показваш уязвимост, макар и правилен, може да предизвика т.нар. криндж сред много от момчетата. Да ги накара да се чувстват неловко, да блокират и в най-лошия случай – да бягат към другия модел.

Втората причина е, че дисциплини като Формула 1 и MotoGP са изключително конкурентни и в името на победата участниците в тях биха променили моделите си на поведение, които водят до влошаване на резултатите. Всяка десета от секундата е от значение, всеки излишен грам води до забавяне и заради това пилотите поддържат завидна спортна форма. Но през последните години става все по-ясно, че психическото състояние на участниците е също толкова важно. Пилот, който не е в добро емоционално състояние, ще губи време и увереност. Работа на отбора е да направи така, че състезателят да се чувства добре. Само тогава той може да изяви най-доброто, на което е способен.

Промяната

Важно е да се отбележи, че в първоначалната си форма моторните спортове са били арена на джентълмени и споменатите по-горе серии от инциденти са били немислими. Причината за взаимния респект е високата степен на опасност, при която и най-малката грешка може да завърши със смъртен случай. Ето защо нечистото каране на Сена предизвика потрес у сър Джеки Стюарт, чийто провокативен въпрос за техниката на бразилеца породи знаменития отговор, че ако един пилот не се възползва от пролука в защитата на съперника, значи не е състезател. Сена караше във време с подобрена сигурност – за съжаление, не толкова, че да предотврати гибелта му във фаталната катастрофа на пистата „Имола“ през 1994 г. Преди състезанието той е бил необичайно разстроен и в мрачно настроение заради смъртта на колегата си Роланд Ратценбергер в квалификацията – чувствал се е като в капан, който в крайна сметка се оказва смъртоносен.

Но по онова време не е съществувала грижа за емоционалното здраве. В спомените си световният шампион от 1996 г. Деймън Хил споделя, че след смъртта на баща си е получил като подкрепа половин час разговор в училище. През този период психологическа подкрепа за такива ситуации почти не се е предлагала. В резултат съпругата му споделя, че при запознанството им той ѝ се сторил един от най-тъжните хора на света. Да покажеш уязвимост, след като си се озовал в спорта, означава да си спечелиш подигравки; да си приятел с конкурента си на пистата е било трудно въобразимо. Чак след като Ален Прост се отказва от спорта, Сена разбира колко привързан е бил към своя съперник. Вечерта преди последния си старт той му се обажда по телефона, за да му каже, че липсва на всички.

В наши дни обаче спортът е променен. Ландо Норис и Макс Верстапен на няколко пъти имаха тежки удари помежду си, но въпреки това запазиха приятелството си, създадено покрай споделената им страст към виртуални състезания. Отношенията между Хорхе Мартин и Франческо Баная в MotoGP останаха топли въпреки оспорваните им битки за титлата. Нещо повече – пилотите са все по-склонни да споделят за трудностите, през които преминават, и получават съчувствие, а не присмех от колегите си.

Примерът на младите

През последните години Ландо Норис е смятан за един от най-бързите пилоти в своя спорт и редовно участва в битките за победата. Известен със силната си емоционалност, той често си казва всичко пред микрофоните. В случай на грешка е критичен към себе си, понякога стига до самобичуване. Дори харесва постове в социалните мрежи, в които е иронизиран или подиграван. Заради тези му особености световният шампион от 1980 г. Алън Джоунс казва, че той „няма качествата на шампион“. Ръководителят му в тима на „Макларън“ Зак Браун обаче не е съгласен. Той твърди, че е нормално за „мъжкар“ като Джоунс да разсъждава така, тъй като се е състезавал в друго време. Но според него Ландо просто изкарва от себе си негативните емоции и после става по-силен. Той не се срамува да покаже уязвимост, нито пък да се занимава с дейности, които се смятат за непривични за автомобилен състезател и му печелят подигравки онлайн. Норис не крие и интереса си към модата – наскоро участва във фотосесия, очевидно направена с мисъл и за момичетата, които е успял да привлече към публиката на Формула 1.

Съотборникът му Оскар Пиастри е също толкова интересен случай. Често е наричан Ледения и е сравняван с финландеца Кими Райконен, но спокойствието на австралийския състезател е от съвсем друг тип. Израснал в женско царство с няколко сестри, Оскар е смятан за човек, който е научил много от начина, по който жените се справят с кризисни моменти. Затова се въздържа от агресивни реакции дори когато нервите му са изопнати докрай. Пиастри споделя, че не е безчувствен – просто не вижда смисъл да се отдава на гнева и не смята, че това би му помогнало.

Ако Оскар е леден, то Хорхе Мартин – шампион за 2024 г. в MotoGP – е неговата огнена противоположност. Темпераментният испанец с гореща кръв признава открито как след първата си победа е направил грешката да се отдаде на пиене и купони – нещо, което много млади мъже правят, когато се главозамаят. Затова такъв положителен пример за откровеност има значение. Мартин не крие, че е приел много тежко загубата си от Баная през 2023 г. и буквално се е сринал психически, поради което е потърсил подкрепа от психолог, който му е помогнал да се изправи на крака и да спечели през следващата година.

Важно е да се отбележи, че гореспоменатото поведение не прави тези пилоти съвършени. По-скоро ги освобождава от очакването да бъдат такива. Те са признали, че са само хора, а емоциите са част от човешкото. Така оказват влияние дори върху „батковците“ си.

Омекването на големите шампиони

Макс Верстапен е пилотът, който на пръв поглед носи старомодната агресия на Сена и Шумахер. Това кара много фенове да му се възхищават и да смятат, че той е като вълк в кошара сред останалите си съперници. Нидерландецът наистина е безкомпромисен на пистата и избухва в гняв в радиовръзката с инженера, когато нещата не вървят добре. Но в същото време е внимателен с феновете си деца и се отнася с топлота и грижа към Пенелопе – детето на съпругата си Кели от предишния ѝ брак с друг състезател. Вярно е, че е прям и носи в себе си наследството на токсичния си баща Йос Верстапен, лежал в затвора за домашно насилие. В него обаче има и много от майка му Софи Кумпен, което смекчава характера му – може би затова Макс стана шампион във Формула 1, а Йос не стигна и до победа в състезание от най-престижния шампионат в света на високите скорости. 

Верстапен-младши също така помага на млади геймъри, като Крис Лулъм, като им осигурява средства да пренесат уменията си и на истинската писта. Всъщност доброто отношение към по-младите колеги е запазена марка и на асове като Фернандо Алонсо и Люис Хамилтън. Вероятно то е съществувало и сред звездите на миналото, но акцентът върху него не е бил толкова силен, особено в медийното пространство.

Еволюция се наблюдава и при испанския ветеран Марк Маркес. След като доминира в спорта с мотоциклет на „Хонда“ и беше близо до рекордите на Роси, той се контузи тежко през 2020 г. и се възстановяваше дълги години, като отново и отново претърпяваше мъчителни падания, приближили го до отказване от състезаването. Едва през 2025 г. успя отново да се изкачи върха. При спечелването на титлата коленичи и се разплака пред видеоретроспекция, показваща огромните мъки, през които е преминал – операциите, рехабилитацията, провалите. Близките му споделиха колко сълзи е пролял през тези години, а и той не скри това. Може би най-красноречивият знак за промяната у него дойде след състезанието за Голямата награда на Индонезия, когато бе съборен на пистата от съперника си Марко Безеки (наричан още Без) и при инцидента отново получи тежка контузия. Скоро след това испанецът се обърна към феновете си с молба да не атакуват Без, защото никой не предизвиква такава катастрофа нарочно. Огромна разлика спрямо пилота, намесил се преди десет години в битката между Роси и Лоренцо заради наранена гордост.

Моторните спортове остават дисциплина, в която основна остава жаждата за победа.

Това вече се видя на няколко пъти през този сезон във Формула 1, където иначе примерните Ландо Норис и Оскар Пиастри допуснаха леки контакт между автомобилите си, нещо – което вероятно ще се случва отново, колкото повече наближава финалът на сезона. Но както и в случая с битката между Норис и Верстапен преди година, имаме основания да вярваме, че емоциите ще останат на пистата и около дните на състезанията, а няма да ескалират в трайните вражди, познати от миналото. Защото историите на тези състезатели показват, че днес мъжествеността не е това, което беше. Тя включва и умението да губиш, да приемаш помощ от съперниците си и да им предлагаш своята. 

Тези неща впрочем не са запазена марка само на мъжете. И представляват, казано на езика на моторните спортове, смяна на една по-висока предавка.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Заглавна снимка: Godson Babu / Pexels

Източник

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.