Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://www.toest.bg/tihoto-dostoynstvo-kakvo-e-da-ostareesh-v-bulgariya/

Доста време мина, откакто започнах да занимавам себе си и околните с тази тема. Извън дългия процес на личното ми осъзнаване, преосмисляне и проучване филмът „Какво е да остарееш в България“ премина и през целия технологичен цикъл – от продукцията и монтажа, през множеството прожекции из цяла България, до качването му в YouTube канала на „Тоест“. Филмът вече е достъпен за гледане:

Срещите с публиката по време на това турне бяха естествена част от целия процес. Тъкмо в тях се крие смисълът на този документален филм. Той съвсем логично привлече публиката, за която говореше, но и изключително много млади хора. А реакцията на всички беше дълбоко вълнуваща.

В много от интервютата, които дадох преди прожекциите, ми направи впечатление как медиите инстинктивно търсеха потвърждение на познатия социален стереотип. Очакваха шумни оплаквания и гръмки изказвания за мизерията и забравата около остаряването в България.

Нашият разказ обаче се движи по съвсем различна, по-фина линия. Филмът ни се старае да говори за тихото достойнство въпреки средата. Да прокара нишка между демографската статистика и реалните преживявания на отделните хора.

Възприятието на различните поколения

Голямата неочаквана реакция дойде от младата публика. Част от двайсетгодишните, дошли на прожекциите, споделиха нещо стряскащо за мен: че от някои проблеми, приписвани традиционно на старостта, страдат и самите те.

Например самотата. При все че живеем във времена на хиперсвързаност, страхът, че няма да успеем да постигнем стойностно общуване, а без жива връзка с другите ще потънем в изолация, се оказва обща тема за поколенията. При възрастните хора обаче този емоционален дефицит бързо добива и физическо измерение. Може би именно заради това младите изразиха същите притеснения.

Възрастните зрители пък идваха в салоните с предпазливото любопитство на хора, които искат да чуят как се говори за тях. И си тръгваха изненадани. Те припознаха и харесаха тъкмо този мост между сухите данни, очертаващи мащаба на демографската криза, и реалните екранни образи.

Нарочно избягахме от крайностите. Потърсихме герои от т.нар. среда на обществото – хора, които имат своите проблеми, но не са крайно отчаяни. Тези герои, със своята мекота и искреност, заговориха на публиката тъкмо защото не бяха едноизмерни образи. Във всеки от тях има различна история, която зрителите могат да дописват сами в умовете си.

Оказа се, че няма нужда да показваме драстични крайности, за да бъде болката осезаема и видима.

Когато средата изключва

Пътуването из страната ни изправи и пред реалността, за която говорим във филма. В почти всяко населено място откривахме добре запазена и подходяща за прожекция читалищна зала. И тогава ни застигаше иронията: как да покажем филм за старостта и нейните предизвикателства, когато голяма част от хората, за които е предназначен, физически трудно могат да стигнат до залата, защото тя е например на втория етаж, а няма асансьор? Както казва 93-годишната Къна Георгиева във филма,

никъде не е помислено за това, че човек ще остарее.

В малките градове усещането за изоставеност и институционално безхаберие е истински болезнено. Но паралелно с това там все още я има близостта, има го доброто съседско познанство и навика да се помага.

С много от посетителите на прожекциите се разминаваме радикално в политическите си виждания и житейски избори. Но в секундата, в която темата за достойните старини беше поставена на масата, различията като че ли изчезнаха. Това беше сред най-силните моменти от представянето на филма пред разнообразната публика. Да видиш как тази история може да скъси дистанцията между хора, разделени от иначе дълбоки пропасти.

До кого всъщност трябва да достигне този филм?

Редовният, почти дежурен въпрос след прожекциите беше: „А не може ли този филм да се прожектира в парламента?“ В това питане намирам една блага наивност. С публиката на почти всяко място обаче се обединявахме около тъжното заключение, че хората във властова позиция вероятно отдавна са загубили сетивността, нужна за разбирането на подобен разказ.

Понякога разговорите след филма прерастваха в дискусия как възрастните носят цялото знание и мъдрост на света, а младите арогантно отказват да черпят вдъхновение от тях. За мен обаче нещата стоят по съвсем различен начин. Не е важно кой е прав и кой е крив, кои поколения са по-стойностни и кои знания са по-нужни. А как да живеем заедно въпреки различията във възгледите, нуждите и темпото. Как да изградим среда, в която ако не всички, то колкото може повече хора да бъдат добре, да се чувстват пълноценни.

Това далеч не е абстрактна философия, а води до съвсем практически въпроси: Как да проектираме градовете си така, че хората с ограничена подвижност да имат равноправен достъп? Как да структурираме институциите си, за да не бъдат изолирани цели групи от обществото? Как да изградим общност, в която във всеки етап от житейския си път човек да има усещане за принадлежност, полезност и достойнство? Как да споим и да укрепим нашето общество, с цялото му разнообразие и цветност?

Какво следва?

Разговорът ни за българското общество не спира дотук. Естественото продължение на темата е следващият голям въпрос: Какво е да си млад в България? Какво е да си част от поколение, което се опитва да планира утрешния ден в постоянна несигурност?

За да създадем следващия филм със същата честност и качество, в „Тоест“ стартираме независима кампания за набиране на средствата.

Подкрепете документалния ни филм „Какво е да си млад в България“. Всяко дарение ни помага да заснемем историята и отново да пътуваме до малки и големи места в България, за да я покажем и обсъдим.

Нека го направим заедно!