Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/da-pokazha-choveshkata-krehkost/
С Алиса Коваленко разговаря Стефан Иванов
Алиса Коваленко е украинска документална режисьорка, родена през 1987 г. в Запорожие. Учила е кинодокументалистика в Киевския университет, а по-късно и във Варшава. В нейните филми често се разглеждат последиците от руската агресия от анексията на Крим през 2014-та до войната, започнала осем години по-късно. Сред по-известните ѝ творби са Alisa in Warland (2015), Home Games (2018) и We Will Not Fade Away (2023) – филми, които съчетават личната перспектива и документалното изследване на войната и травмите от нея. През 2022 г. тя се присъединява към Украинската доброволческа армия, а след това довършва We Will Not Fade Away и започва работа върху „Скъпи мой Теo“ – видеодневник, посветен на нейния син. Алиса е и активистка чрез филмите си, но и чрез личната си история и ангажимент, особено по темата за сексуалното насилие по време на война.
Най-новият ѝ филм „Скъпи мой Теo“ (My Dear Théo), интимна творба под формата на писма от фронта до нейния син, показва войната през личната призма. Прожекцията ще се състои в рамките на фестивала Sofia DocuMENTAL ’25 на 2 октомври, 19:00 ч., в Дома на киното и ще бъде последвана от среща с екипа.
„Скъпи мой Теo“ е структуриран като писма до сина Ви. Как писането и снимането в тази форма Ви помогнаха да преработите реалността на войната?
Този филм не беше замислен като филм от самото начало. От първите дни на фронта не се чувствах като режисьор, киното сякаш беше загубило всякакво значение. Камерата ми прекарваше времето в раницата ми, в окопи и траншеи. Снимах спонтанно малки фрагменти от живота. По-скоро имах чувството, че създавам видеоалбум за спомен.
С писмата беше различно – те ми помогнаха да осмисля реалността на войната. Те бяха за моя вътрешен свят, чувства, мисли, емоции, нещо екзистенциално, което камерата не може да улови. И вероятно имаше нещо терапевтично в това. Когато изразиш реалността около теб с думи, това ти помага да я разбереш по-добре. Но най-дълбокото осъзнаване дойде на етапа на монтажа.
Като майка и войник Вие изпълнявате две различни роли – как те съжителстват във Вас и как са повлияли на тона на филма?
Съжителството на двете роли – на майка и на войник – ми носи както огромна болка, така и невероятна сила. По време на силен обстрел, когато мислех за смъртта, осъзнах, че ако умра, умирам два пъти. Умирам и за сина си. И това, което мога да дам на детето си, цялата любов, също умира. Това е ужасно осъзнаване, но ми даде сила, защото исках да оцелея, за да може любовта да продължи.
Войната те прави по-твърд, изсмуква част от нежността ти. Майчинството беше балансиращ фактор за мен. Всички писма и филмът бяха опит да съчетая идентичностите на войник и майка. Истинската идея дойде от размислите ми за преходността на паметта – как можем да я съхраним за нашите деца, особено след като загинаха мои близки братя по оръжие, които също бяха родители.
Филмът Ви улавя тишината между атаките и нежността между войниците. Защо беше важно за Вас да подчертаете тези по-тихи моменти, а не само насилието?
Всъщност животът на фронта е по-скоро чакане, отколкото действие, и често може да бъде адски скучен. Има известно изкривяване на реалността в социалните медии и в новините, където постоянно виждаме изображения на събития и битки. Разбира се, никой няма да гледа новини за група войници, които чакат нещо в окоп в гората. И въпреки че може да умреш, докато чакаш, това не изглежда привлекателно или драматично нито за киното, нито за медийния свят. Важно е да се разбере, че действието не може да продължи интензивно толкова дълго време. Все пак го правиш на скокове, граничещи с очакване. Напредваш, после чакаш. Винаги чакаш. И тишината също е от съществено значение в средата на всичко това, тя е специална категория – всеки войник знае, че тишината може да бъде по-заплашителна от експлозиите.
Исках да говоря за невидимата страна, за рутинната работа, да разширя представата, възприятието за реалността на фронтовата линия. За мен войната е рутина, тя е тежка, дълга, изтощителна работа, която се повтаря отново и отново и не прилича на героична битка, а и не всяка смърт е героична. Пристигаш, ядеш малко консервирано месо, гледаш листата през термовизионна камера в продължение на няколко дни, мина излита над главата ти и умираш. Но има и друго измерение на тези видения – всички тези мисли, спомени и чувства, които те пронизват – това е съвсем друга емоционална, екзистенциална вселена. Исках да се опитам да уловя и да слея тези две измерения на фронтовата линия.
Много военни филми акцентират върху героизма. Вие обаче сте избрала интимността и уязвимостта. Какво Ви насочи към тази перспектива?
Мисля, че истинският героизъм започва с вътрешна човешка чувствителност. И именно чрез нея можем да се разбираме по-добре, да изпитваме съпричастност, приятелство, любов. За мен беше важно да не говоря за някаква абстрактна категория военни или героични воини, а за моите близки, да разкрия лицата ни зад каските, да покажа, че зад тях стоят обикновени хора, които обичат, мечтаят, страхуват се, да покажа човешката крехкост.
И чрез универсалната човешка природа да покажа, че на фронта сме всички ние, цялото сечение на обществото ни, хора от всички професии – артисти, обикновени работници, инженери, ИТ специалисти, както и бащи, синове, дъщери, братя, сестри, майки.
Ние не бяхме смели войници през цялото време, повечето от нас не бяха военни преди руската агресия и не искаха да бъдат такива. Трябваше да го направим, за да защитим дома си, семейството си. И като цяло трябва да бъдем предпазливи с героизма, защото той често може да изтрие истинските черти от лицата на хората.
Кой беше най-трудният момент за снимане – не от техническа, а от емоционална гледна точка – и как решихте да го оставите в окончателния монтаж?
Началото беше най-трудното. Дори преди началото. Току-що бях започнала да гледам заснетия материал, за да имам представа какъв е, и тогава мой близък загина, а скоро след това и друг. Не можех да се справя. Гледах минута, после отивах да плача десет минути и това продължи дълго. Тези материали чакаха година, а аз се страхувах да ги докосна. Дори престанах да вярвам, че ще излезе нещо от това, мислех, че може би трябва да го оставя за след време.
Когато дойдох на първата ни сесия за монтаж във френския град Монсегюр и след първите дни, в които гледахме заедно заснетия материал, почувствах, че не мога да работя по монтажа. Това бяха лицата на моите починали скъпи приятели, които ми бяха близки, и когато мисля за тяхната смърт, ме обзема неописуема болка. Осъзнах, че ако не намеря някакъв метод, някакъв изход от тези емоции, ще полудея. Нервно си мислех, че трябва спешно да измисля някакъв трик. И най-накрая успях. Изведнъж осъзнах, че не става въпрос за болката, а за възможността да се запази този живот, този спомен. Преодолях отчаянието с чувството, че създаваме капсула на времето, в която можеш да дойдеш, когато пожелаеш, и да ни видиш всички живи.
Кадри от филма „Скъпи мой Теo“
Да пишеш на сина си по време на война е нещо дълбоко лично и в същото време универсално. Представяла ли сте си други майки, деца или бъдещи поколения като част от аудиторията си?
Когато пишех писмата, не можех да си представя никой друг освен сина си. По-късно това започна да се разкрива като нещо универсално, общ глас, мост на спомените, почит към родителите, които са дали живота си за бъдещето на децата си. Че всъщност това е нещо повече от личната ми история и че може да бъде ценно за хора с подобни преживявания, за тези, които са загубили близки, за бъдещите поколения.
Преди да завърша монтажа, показах почти окончателния вариант на един важен и специален човек, колежка и приятелка – Олга Бирзул. Нейният съпруг Виктор Ониско, който беше известен филмов монтажист в Украйна, загина на фронта в края на 2022 г. След като гледа филма, тя ми написа: „Благодаря ти. Чаках точно такъв филм.“ И това беше най-ценната обратна връзка за мен.
Размишлявах и за по-младото поколение, което идва, и се замислих какво можем да им дадем, как трябва да говорим с тях, как можем да се разберем. По време на една от прожекциите, в рамките на сесията с въпроси и отговори, един от моите бойни другари каза нещо, което беше значимо за мен: това не е филм за нашето минало – това е филм, който ни служи като пътеводител за нашето бъдеще, показвайки ни цената, която сме платили за свободата, и как трябва да се погрижим да не бъде пропиляна.
Как войната промени представата Ви за това какво може или трябва да прави киното? Вие сте войник, но и артист. Смятате ли, че изкуството може да бъде форма на съпротива?
В началото на пълномащабната война напълно загубих вярата си в киното и неговата роля в съпротивата. Срещнах тази война във влака, когато пътувах към последната сесия за заснемане на предишния ми документален филм за тийнейджъри от селата на фронтовата линия в Донбас – We Will Not Fade Away. Прекарах първите няколко дни със семейството на един от героите ми в село на няколко километра от фронтовата линия, където всички очакваха руснаците да превземат селото всеки момент. Бях объркана. Снимах някак механично, но в сърцето си бях загубила напълно всякакво чувство за смисъл в това занимание. Какво можеш да направиш с камерата си, когато ракети падат върху твоите близки, семейството ти, приятелите ти, героите в незавършения ти филм? Изглежда абсурдно.
След фронта не беше лесно да възвърна вътрешната си вяра в киното. И вероятно никога не успях да я възвърна напълно, не можах да се върна и към себе си. Но трябваше да завърша филма и всички разбирахме, че е необходимо да говорим за Украйна, че гласовете ни трябва да бъдат чути.
Рационално разбирам, че културата и киното са важни, разбира се, те са кодекс на човешките ценности и чувства, но все още ме измъчват този вътрешен конфликт и фактът, че трябва да се върна на фронта, защото там сега е основната ни линия на отбрана. Но културата също е едно от онези ценни неща, които трябва да защитаваме. Това е като концепцията за отрицателна и положителна свобода: трябва да знаеш срещу какво се бориш, но и за какво се бориш.
Развих ясно отхвърляне на концепцията за „изкуството за изкуството“. Или ме дразни, когато чуя нещо като „културата извън политиката“. Не мисля, че някога ще мога да приема такова кино. Вероятно киното, поне документалното, е станало за мен равностойно на човешкото действие и на отговорността за него – в по-голяма степен, отколкото преди.
Филмът е антивоенен, но е създаден в резултат на войната. Как съчетавате този парадокс в работата си и в живота си?
В момента живеем в пълен парадокс. И макар да е наистина изтощително да съществуваме в тези парадокси, изглежда, че именно те ни позволяват да открием някои дълбоки екзистенциални значения.
Веднъж разговаряхме с колега за погрешното схващане, че птиците не пеят, когато експлодират снаряди, но те пеят и дори пеят като луди. Когато работехме върху звука за филма, слушахме тези невероятни трели в моите оригинални видеозаписи от фронтовата линия по време на ужасни обстрели. Това е парадокс: сред смъртта и разрухата природата се стреми да продължи живота. Отиваме на работа след обстрела, шегуваме се, раждаме деца, пишем книги, правим филми по някакъв начин – като тези птици. Научаваме се да живеем и да балансираме между бездната и болката, да не губим сетивата си, да не губим чувствителността си, моментите на малко щастие, любовта, топлината вътре в нас.
Как искате синът Ви Тео да гледа този филм един ден?
Тео вече е гледал филма, дори може би пет пъти. Смятах, че е важно да го гледа преди световната премиера в Копенхаген, тъй като планирах да го заведа там с мен. Организирахме частна семейна прожекция в малко кино в Киев. Аз държах ръката му от едната страна, а баща му – от другата. Бях притеснена как ще реагира емоционално, защото филмът не беше за малкия Тео, а писмата във филма бяха за бъдещия по-голям Тео, така че не бях сигурна дали ще разбере напълно всичко екзистенциално. Но той го почувства. Реагираше на всичко, което се случваше, дори си спомняше моменти, когато му се обаждах от фронта. В един момент, докато гледаше фрагмент от нашия личен архив във филма, той ме погледна и каза: „Мамо, потъвам в носталгия.“ Един момент ме засегна особено силно. В една сцена във филма говоря за родителите, които отиват на фронта, за да не се налага децата ни да го правят. Тео се обърна към мен и каза:
Мамо, не искам да се връщаш на фронта. Аз ще отида вместо теб.
Надявам се да разбере по-ясно, че този филм е за светлината, човешката чувствителност, нежността, близостта, любовта, която остава в сърцето въпреки смъртта. И че именно любовта и светлината ни дават силата да устоим на мрака и да продължим борбата.
Когато погледнете отвъд войната, какви истории се чувствате длъжна да разкажете след нея?
В момента завършвам нов документален филм – Traces, който разкрива свидетелствата на украински жени, оцелели от сексуално насилие и изтезания, причинени от руската агресия в Украйна. Планираме да завършим постпродукцията до края на годината. От 2019 г. съм и член на SEMA Ukraine – организация на жени, преживели сексуално насилие, защото и аз бях пленена и преживях насилие през 2014 г., когато отидох да снимам събитията в Донбас – тогава всъщност започна руската агресия.
В сърцето си искам да правя филми за деца. Започнах да мисля за важността на филмовото образование за деца. Нашият свят полудява и не изглежда, че ние, възрастните, ще успеем да го оправим, но е наша отговорност да дадем някакви стълбове, нещо, за което новото поколение да се държи и да устои на цялото това цунами от дезинформация, насилие, потъпкване на ценностите и популизъм. Да им дадем инструменти, с които да се защитят. Защото след нас те ще бъдат тези, които ще предпазят света от разруха. Ние трябва да дадем максималното, на което сме способни.
