Tag Archives: филми

Трилогията BECOMING: Когато танцът среща киното 

Post Syndicated from Дилян Ценов original https://toest.bg/trilogiyata-becoming-kogato-tantsut-sreshta-kinoto/

„Танцовото кино добива все повече популярност в България, но може би е още непознато за широката публика.“ Така Стефани Ханджийска коментира мястото на танцовото кино в съвременната културна среда у нас. Стефани е танцов артист, хореограф и артистичен директор на Фондация „Човек с шапка“, чиято мисия е да подкрепя, развива, продуцира и разпространява български проекти в областта на съвременния танц и танцовото кино. За да изпълни тази мисия, Стефани обединява усилия с още двама артисти – хореографа и режисьор Коста Каракашян и документалистката Силвия Чернева, и тримата основават програмата „Фокус Кино Танц“.

Първият им съвместен проект е трилогията от късометражни филми BECOMING. Филмите третират темата за идентичността на съвременния човек през призмата на три концепции – за женствеността, за мъжествеността и за юношеството. Трилогията обединява тези различни гледни точки и чрез танца провокира сетивата на зрителя, позволявайки му да намери свой собствен акцент в един концептуален наратив. Дилян Ценов потърси за разговор Стефани Ханджийска, Коста Каракашян и Силвия Чернева, за да разкажат повече за процеса по създаване на BECOMING и за взаимодействието между танца и киното.

INNER BLOOM

В основата на филма на Стефани Ханджийска, режисиран от Коста Каракашян, е „Алиса в страната на чудесата“. Вдъхновена от литературната класика, хореографката поставя героинята си в една тропическа фантазия с наситени топли цветове, без начало и край. Жената на Стефани попада в тази вселена и открива собствената си сила, тяло и сексуалност. „Проследяваме героинята във филма от юношеството, когато тя е във фантасмагорична „тропическа гора“, скача, играе и без да подозира, се появява тази сексуалност, която е първо детска увличаща игра, но после героинята се стряска“, разказва хореографката.

Почти е невъзможно да гледаме филма, без да го пренасяме към реалността и към ролята и позицията на жената в съвременния свят. „Женското тяло продължава да е обект на огромен обществен контрол през 2022 г. За мен „вътрешното разцъфване“ във филма е моментът, в който героинята изцяло приема женското си тяло, неговия сексуален инстинкт, големите промени в различните етапи от живота на една жена. За мен като жени ние разцъфваме не във връзка с другите, а тогава, когато напълно приемем себе си и тялото си“, допълва Стефани.

Богат на символика, INNER BLOOM предоставя редица възможности за интерпретация на една и съща тема, без да се загуби фокусът от основното му послание. Чрез своя танц, в който откриваме множество деликатни препратки и към йогата (чиято мисия също е достигането на баланс между духа и тялото), Стефани Ханджийска рисува една пъстра и хармонична вселена, чийто единствен господар е жената.

SURRENDER

Вторият филм от трилогията BECOMING ни запознава с темата за мъжествеността, представена чрез историите на четирима български танцьори. Продукцията е дело на Коста Каракашян, който заедно с творческия съветник на филма Александър Цеков сглобява пъзел от различни характери. Четиримата герои на Коста се развиват в радикално различни жанрове: брейк, хип-хоп, класически танц и танци на токчета. Кое тогава ги обединява?

„Събирателната точка, на първо място, беше харизмата и пълното сливане с танца, което наблюдаваме и при четиримата танцьори – Кръстьо Методиев (брейк), Реми Тоин (хип-хоп), Никола Хаджитанев (класически танц) и Светослав Серопян (танци на токчета)“, споделя Коста. Режисьорът разказва как първоначалната концепция за филма се е променила: „Отправната точка беше мъжествеността и как самите танцьори дефинират идентичността си, но в разговорите тръгнахме и в други посоки, говорейки за връзката с публиката, за първите спомени от сцената, за професионалните им цели и за все още непокорените върхове в кариерата. От тези идеи видяхме, че съкровеният контакт с публиката е онова, което излиза на преден план и при четиримата.“

В хода на процеса се появява и още един похват, който невинаги присъства в танцовото изкуство – текстът. Тук той идва, за да обогати визуалния разказ и да остави героите сами да говорят за себе си, докато танцуват. „Една от целите на филма е да се запознае публиката по-интимно с четиримата ни завладяващи герои. Искахме да ги оставим да разкажат своите истории. За мен като танцов артист също е важно представянето на професионалните танцьори по един триизмерен начин, за да може публиката да разбере колко сложен, но и удовлетворяващ е нашият вид изкуство“, допълва Коста.

Също както INNER BLOOM, и SURRENDER съдържа в себе си социален елемент, този път от мъжка гледна точка, и показва как възприятията за мъжественост се разширяват. „Смятам, че има нещо леко бунтарско в танца и в начина, по който той ни позволява да експериментираме с различни роли чрез тялото си. Мъжествеността, която виждаме по света, вече е по-рафинирана, мъжете си позволяват да са по-емоционални, по-уязвими и искрени, без да се крият зад проявите на сила или превъзходство. Четиримата мъже във филма са точно такива – искрени, смирени, артистични, готови да изразяват себе си пред една широка публика“, коментира режисьорът.

Онова, което Коста Каракашян извежда на преден план в своя филм, е как, независимо от вида танц и индивидуалността на героите, всеки от тях попада в съвременна концепция за мъжественост. Четиримата споделят едно общо мъжко начало, което с всяко свое разклонение се обогатява, става по-интересно, понякога по-объркващо, но и несъмнено по-богато, чупейки устоите на онова, което допреди няколко години се приемаше като норма в мъжкия свят.

BREAKOFF

Финалното парче от трилогията BECOMING  е филмът BREAKOFF, режисиран от Силвия Чернева. Разликата между него и първите два филма е в това, че танцът тук не се изразява в движенията на тялото, а е показан чрез труда на човека и работата на машините. За да създаде своята творба, Силвия отива в каменоделното училище в село Кунино, където заснема едно от момчетата, работещи в близката каменна кариера. Неговата история е в сърцевината на темата за връзката на човека с природата и за това как той намира себе си в грижата за нея.

„Филмът разказва документална история, но в изразните си средства набляга на ритъма и движението – своеобразния „танц“ на труда и машините, ритъма в монтажа и звуците на мястото. Танцовото кино е жанр, който дава възможност да подходим креативно към това къде и как намираме танца, под какви форми той може да съществува, стига да останем верни на движението като основен носител на историята“, споделя режисьорката.

Изборът на темата за юношеството естествено отвежда Силвия към първоизточника – училищата. „Работата с камък възпитава търпение, решителност, целенасоченост – качества, които на пръв поглед не свързваме с „юношество“. Това напрежение ни развълнува и усетихме потребност да го разработим“, допълва тя.

Онова, което най-силно остава в съзнанието на зрителя, след като гледа филма, е именно контактът на човека с природата, ръчният труд, при който човекът черпи от природата така, че чрез нея да остави нещо след себе си.

„В случая на каменоделството контактът с природата е буквален – с чука си удряш камъка и или той, или дръжката на чука ти се пука. Като някаква борба за надмощие, в която човеците започват да опитомяват същността на земята, нейната плът. Майсторите, които срещнахме и в училището, и в кариерата близо до него, имат страхотен усет за това как и кога можеш да работиш с един камък и с всичките природни фактори, свързани с него – времето, влажността, почвата. Защото камъкът е и крехък и ако не подходиш по правилния начин, може да го раздробиш и съсипеш“, разказва Силвия Чернева.

Макар и различен като стилистика от останалите два филма, BREAKOFF стои намясто в трилогията. И тук движението на тялото е двигател на събитията. А от запаметяването му на лента се ражда нов жанр, който съхранява нещо ефимерно и му помага да заживее собствен живот и да достигне до много по-широка аудитория.

Премиерата на BECOMING се състоя на 3 февруари т.г. в Дома на киното в София. След прожекцията авторите Стефани Ханджийска, Коста Каракашян и Силвия Чернева проведоха дискусия със зрителите. На 26 април в 20:30 ч. отново в Дома на киното първите две части на трилогията – INNER BLOOM и SURRENDER, ще бъдат показани в рамките на тазгодишното издание на фестивала за документално кино Master of Art.
Заглавна снимка: © Владимир Груев / „Фокус Кино Танц“

Източник

„Слуга на народа“ срещу пропагандата

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sluga-na-naroda-sreshtu-propagandata/

Не е новина, че в България се провежда целенасочена руска пропаганда. Строго погледнато, след 1989 г. по един или друг начин все сме били в мрежите ѝ, макар официално да сме се разделили с просъветската идеология. „Опаковането“ на енергийната зависимост от Русия като „енергийна независимост“ и на враждебността към НАТО и ЕС като „български национален интерес“ не е от вчера. Ако надникнем по-назад в миналото, ще си дадем сметка, че в значителна степен идентичността на България като модерна национална държава от 1978 г. насам е формирана под силно руско влияние. Западното влияние е преобладаващо немско и логично е ограничено след 1944 г.

Културното влияние включва не просто послания, а и дълбоки светогледни нагласи.

В България например, както и в Русия, е самоочевидно, че езикът и нацията са двете страни на една и съща монета. За нас е умонепостижимо, че хора, чийто роден език е български, биха могли да не се възприемат като българи. Отричането на съществуването на македонския език е по същество отричане на македонската национална идентичност – „езикът ви е български, значи и вие сте българи“. А представителите на собствените ни малцинства, които говорят турски или ромски, не възприемаме като българи. Ала с такава нагласа не можем да си обясним защо австрийците говорят немски, а не са германци, швейцарците имат четири официални езика (и още повече диалекти). Нито защо нидерландският и фламандският се водят различни езици, макар да са по-близки, отколкото са немските диалекти в Берлин и Бавария (без дори да споменаваме швейцарския немски).

Според руската пропаганда една от основните причини за войната в Украйна е, че там има рускоезично население, което е дискриминирано от националистическата украинска власт, а в областите Донецк и Луганск дори е подлагано на „геноцид“. За въпросния геноцид така и няма доказателства. По-важното обаче е, че и на нас ни изглежда естествено, че едно рускоезично население би предпочело да бъде под руска политическа власт. Ето защо

украинският сериал „Слуга на народа“ може да предизвика у нас когнитивен дисонанс.

В „Слуга на народа“ Володимир Зеленски е в ролята на бъдещото си амплоа – президент на Украйна. Комедийният сериал е достъпен в YouTube (на руски език, като част от първия сезон има субтитри и на английски), а отскоро – и в Netflix. Трите му сезона и игралният филм, послужил за основа на втория сезон, са излъчени между 2015 и 2019 г.

Въпреки че може да се възприема и сам по себе си, сериалът има и политически измерения, надхвърлящи телевизионното забавление. След края на първия сезон е основана Партията за решителни промени, около края на втория е преименувана на „Слуга на народа“ и в началото на 2019 г. тя издига кандидатурата на Зеленски за президент. Излъчването на третия сезон пък съвпада с кандидатпрезидентската кампания. Последният епизод е излъчен на 28 март 2019 г. – непосредствено преди първия тур на президентските избори на 31 март.

За какво се разказва в „Слуга на народа“?

Героят на Зеленски се казва Василий Голобородко (на украински – Васил Холобородко, но в сериала се използва руският вариант на името). С фамилията Голобородко се намеква за младостта и неопитността на героя – на български тя може да се преведе като Голобрадов. Голобородко е учител по история, който неочаквано и за самия себе си става президент. Същевременно продължава да обитава едно жилище с родителите, сестра си и дъщеря ѝ. Желанието му да пребори корупцията се сблъсква със системата, в която е почти невъзможно да се намерят независими от олигарсите и неизкушени от корупцията хора. Голобородко назначава на ключови позиции свои бивши съученици и бившата си съпруга, макар хал хабер да си нямат от съответните длъжности. Защото има доверие на тях, а не представителите на продажната политическа класа.

Разбира се, Голобородко не е Зеленски, а сюжетът на сериала не възпроизвежда реални събития, макар да изхожда от реални проблеми в украинското общество. Затова не можем да правим преки паралели между комедийната поредица и живота в Украйна. Доколкото обаче „Слуга на народа“ има и политическа функция, на сериала може да се гледа като на своеобразна предизборна програма. А тя има политически ефект – цели 73,22% от гласувалите на втория тур на президентските избори през 2019 г. подкрепят комика, кандидатирал се за държавен глава. Това са над 13,5 млн. души. Затова чрез него можем да реконструираме

за какво са дали гласа си избирателите на Володимир Зеленски.

На първо място, сериалът е почти изцяло на руски език. (Впрочем вечерното шоу, в което участва Зеленски, преди да стане президент, също е на руски.) На украински се говори рядко – най-вече когато се представят официални изказвания в парламента или телевизионни новини. Но и в репортажите в новините хората говорят на руски. На украински настояват да се говори представителите на паравоенна националистическа група, която е представена карикатурно и като също толкова свързана с олигарсите, колкото са и останалите мейнстрийм политически кръгове.

На второ място, макар снимките на „Слуга на народа“ да започват скоро след анексията на Крим и началото на локалната война в Донбас (района на областите Луганск и Донецк, който проруски сепаратисти се опитват да отделят от Украйна), руската агресия не е тема в сюжетните линии. В същото време Путин е осмиван неколкократно. Още в първата серия се споменава, че той носи часовник Hublot, което звукоподражателно препраща към популярна украинска обида по адрес на руския президент. А когато иска да укроти каращите се помежду си депутати, Голобородко казва „Свалиха Путин!“ и това действа безотказно. Впрочем по-късно в сериала се споменава, че Путин действително е сменен.

На трето място, макар Голобородко да е учител по история, историята му служи като извор на мъдрост и поуки, от който черпи в критични моменти, а не като повод за национална гордост, чрез която да легитимира политическата си роля.

Всички тези особености на сериала са свързани с една водеща политическа идея, която се отстоява и от Володимир Зеленски в качеството му на президент:

Украйна е гражданска, а не етническа нация.

И според Голобородко, и според Зеленски няма значение един украинец какъв език говори и каква религия изповядва. Важно е само украинците да допринасят с каквото могат за развитието на страната си, така че тя да се превърне в място, в което хората да искат да живеят, а не да напускат. Затова в сериала от първостепенно значение е да се прекрати корупцията и да се победят олигарсите. Посланието към украинците е да разчитат на собствените си сили, а не на чужда помощ. Защото, за да уважават Украйна богатите страни и международните институции, тя трябва да покаже, че може да се справи и сама. А това може да стане само ако украинците са обединени.

В края на третия, последен сезон на сериала има един ключов момент. Разпокъсаната на множество дребни държавици Украйна започва да се обединява под ръководството на Голобородко, който най-сетне е успял да пребори корупцията, и хората са започнали да живеят по-добре. Само две области не се връщат в пределите на Украйна поради непоносимост помежду си. Това са проруският Донбас, който иронично носи името СССР (Съюз на свободните самодостатъчни републики), и държавата на запад от Лвов, управлявана от националистите, които настояват да се говори само на украински. В Лвов обаче става сериозна авария и от СССР оказват помощ. Така двете враждуващи страни се сдобряват, което води до окончателното обединение на Украйна.

Ако се беше разиграла сцената, в която украинските националисти помагат на СССР, посланието щеше да е съвсем различно. Епизодът, излъчен непосредствено преди първия тур на президентските избори в Украйна обаче, демонстрира

протегната ръка към проруските избиратели, а не конфронтация и чувство за превъзходство.

Целта на жеста не е реверанс към Русия, нито склонност към компромис за Крим и Донбас, а по-скоро е опит за диалогичност и мирно решаване на конфликтите. На този фон изглеждат още по-цинично официалните руски твърдения как Украйна е нацистка и трябва да бъде „денацифицирана“. Както в много страни, и в Украйна има националисти, като някои от тях са крайнодесни. Нормално е, когато има въоръжени действия срещу териториалната цялост на една страна, националистите да се радикализират и да хванат оръжие, за да я отбраняват. Разбираемо е и ако държавата не се отказва от помощта им в такъв момент. От това не може да се правят изводи за цялостната ѝ ценностна ориентация.

Що се отнася до използването на руския език, то не се ограничава само в сериала и вечерното шоу на Зеленски. Украинският президент и екипът му често говорят на руски. Дори сега, в контекста на инвазията на Русия срещу Украйна. Съветникът на президентската администрация Олексий Арестович, прочул се със своите вдъхващи спокойствие и уравновесеност послания по време на войната, също се обръща към аудиторията си на руски.

Една от интерпретациите за използването на руския език е, че той е разбираем от много по-широка публика. Това не е достатъчно основание да употребяваш езика на агресора. За украинците обаче руският не е просто езикът на нападналата ги държава, а и тяхната лингва франка, макар украинският да е официалният език. След дълги години в пределите на Руската империя, а после – и на Съветския съюз, голяма част от украинците използват руския във всекидневната си комуникация. В страната се говорят и междинни варианти между украински и руски, а предимно на украински се говори в определени райони, особено в западната част на страната. И ако проруските жители на Украйна говорят на руски, от това съвсем не следва, че всеки, който говори руски, смята, че Украйна трябва да е част от Русия. Нито пък има отношение към етническата идентичност. Още по-малко – към националната.

У нас украинският президент е сравняван със Слави Трифонов.

И двамата са комици, и двамата са имали вечерно шоу, и двамата влязоха в политиката. Аналогията обаче е уместна само на повърхността. Съществува принципна разлика както между публичното присъствие на двамата, така и между политическите им приоритети.

Трифонов възприема ролята на водач, тип пророк – говори на народа свише и е недостъпен и за журналистите, и за собствените си избиратели, да не говорим за критиците си. Зеленски, както и Голобородко като негова политическа проекция, е земен и диалогичен. Той не говори като последна инстанция, а се опитва да убеждава всеки, дори враговете си. Трифонов предлага бомбастични популистки нововъведения с неясен практически ефект, като например реформата на избирателната система. За Голобородко най-важното е да се намерят хора, които не крадат, а крадците да бъдат накарани да върнат заграбеното, за да има пари в бюджета. Трифонов се заиграва с национализма, идеализирането на историята и възрожденските песни. За Голобородко, също и за самия Зеленски, както виждаме от изказванията му по време на войната, националната идентичност не е функция на миналото, етноса и езика.

Ето защо Зеленски повече прилича на Кирил Петков, отколкото на Трифонов. Разбира се, няма как да знаем какво би било поведението на Петков в случай на военно нападение над България. И дано не ни се наложи да узнаем. Но Петков, също като Зеленски, смята за първостепенен приоритет борбата с корупцията и спирането на кражбите. По подобен начин се търси диалог между враждуващи фракции, а понякога – за всеобща изненада – дори успява. По същия начин обича да казва „мен не ме е страх“ (а от какво и доколко не го е страх, историята ще покаже). И почти със същата наивност като Василий Голобородко подхожда към сформирането на екипа си, привличайки хора от харвардския си курс в Софийския университет, понеже ги познава.

Сериалът „Слуга на народа“ е наричан „пророчески“

заради това, че Зеленски, изиграл в него президент на Украйна, действително става такъв. Но това е въпрос не на пророчество, а на успешна политическа кампания, уловила и предала по адекватен начин точните послания.

Има обаче моменти от комедийната поредица, които действително могат да се интерпретират като пророчески, макар и да не се случват точно така, както е в телевизионния сценарий. Това важи особено за финалните епизоди, в които Украйна, преди окончателно да тръгне в правилната посока, на практика е престанала да съществува. А Европа е залята от вълна от украински бежанци. Сценаристите на сериала едва ли са си представяли, че това действително ще се случи – и то по толкова брутален начин.

Дано се сбъдне и втората част от пророчеството – Украйна да бъде свободна, обединена и просперираща страна, в която хората искат да живеят.

Заглавна снимка: Фрагмент от плаката на сериала „Слуга на народа“

Източник

„Февруари“: Лято в дълбините на зимата

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/february-movie-review/

Остригана детска главица. Куче. Оскъден интериор. Реплики от по две думи. Баир, овце, дядо. Оскъдни диалози. Защо не ме викна? Спеше.

Сушена риба се върти в кадър. Овце. Река. Птица. Пръчка. Разходка по обяд. Изоставена къшла. Паяжини, светлина. Страх. И изотникъде – статуя. На момче с паница храна и орел.

Чакаш действието да се разрази. Не се разразява. Оскъден диалог. Знаеш ли какво видях? Казах ли ти да не ходиш там. Статуята изчезва.

 

Кадър от филма „Февруари“ © Waterfront Film & Koro Films

Първата част на „Февруари“ напомня за иранското кино, за децата във филмите на Киаростами и Маджиди. Малкият Лъчезар Димитров играе естествено, приглушено и изразително. Христо Димитров – Хиндо („Мера според мера“) звучи и изглежда като непроницаемите старци по селата, когато са заети с работа. Какво влиза на мястото на почти липсващите реплики? Звуците – удар на пръчка в клон, звук на вода, крясък на птица. Операторският поглед, който е погледът на детето.

Втора част. Служба. Започва със сватбата, през чиито ритуални движения героят минава като през строева подготовка. Като че ли не забелязва разлика между едното и другото. Прави каквото трябва да прави. Не го оставя да ангажира съзнанието му, което е сякаш погълнато от своята сетивност. Оставено на себе си, то иска просто да гледа и да слуша гларусите. Порасналият Петър (Кольо Добрев) не иска да ги изучава, не иска да става биолог, не иска да става и офицер, въпреки че му предлагат, не иска да взема никакви решения да променя живота си. Иска просто да го живее.

В казармената част е второто възможно пропукване на света му – след статуята в къшлата. Негов аскер аркадаш решава да му прочете стихотворение. В сюжетен план това стои леко немотивирано, не става ясно защо точно на него (не е показал никаква склонност), гласът на четящия е от малкото неорганични неща във филма. Стихотворението обаче („Кост от глухарче“ на Борис Христов) е само по себе си толкова силно и органично свързано с темата на филма, че бързо прощаваш. А е свързано, защото четенето му не води до никакъв обрат, също както статуята в първата част – Петър вижда нещо отвъд своя си живот, забелязва го, но не тръгва към него. По средата на стихотворението започва да чува само близкия гларус.

 

Третата част. Старостта, уязвимостта. Тук за първи път се намесва глас зад кадър, който чете откъс от „Лято“ на Камю и вади на повърхността темата на филма. Може би някой по-ригиден съдник би казал, че не трябва да се обяснява, след като е показано, да не се подценява зрителят и прочее. На мен, честно казано, ми беше приятно да слушам този текст, докато гледам каруцата през замръзналото поле. Иван Налбантов в ролята на остарелия Петър е почти реплика на Христо Димитров като дядото – но реплика омекотена, чувствителна, макар и също тъй мълчалива. Или може би просто все още сме в сетивността на героя, както не сме били в сетивността на дядото. Интересуват ни примерно затоплената на печката тухла и топлината, която тя отдава на премръзналите нозе.

Въпросът за музиката във филм, който разказва за един непропусклив за изкуството свят, е много интересен. Ако в предишния филм на Камен Калев „Източни пиеси“ музиката на Андрония Попова е съзвучна с героите, то тук чудният саундтрак на Петър Дундаков обгръща героя, без да го докосва. Не говори на него, разказва за него: примерно когато той се върти в снежната буря и ѝ се наслаждава, и насладата му напомня на нас и на режисьора за английски барок, за Пърсел, да речем – но не и на самия герой. Самият той предпочита шума от камъче по заледена река.

„Февруари“ е филм, способен да достави удоволствие. То не идва пряко нито от хубавата му направа, нито от майсторството на участниците, нито дори от странджанската природа. Радостта, която носи, е чисто носталгична: типажът на Петър е всъщност добре познат, но малко познаван; почти всеки има в семейните албуми по някоя остригана главица с такова изражение – и обичта, която усещаш на излизане от киното, е обич към конкретни хора. И това е повече от достатъчно.

 

Кадър от филма „Февруари“ © Waterfront Film & Koro Films
Заглавна снимка: Кадър от филма „Февруари“ на режисьора Камен Калев © Waterfront Film & Koro Films

Източник

Смели женски сълзи

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/women-do-cry/

„Сега разбирам защо са криви плочките на „Графа“, прошепва в ухото ми приятелката на седалката до мен. Денят е делничен, часът – следобеден, киносалонът – полупразен, както може да се очаква за това време на денонощието. Освен нас двете, зрителите са предимно възрастни жени. Има и две по-млади, дошли заедно. И цял един мъж, който е с една от по-възрастните зрителки. „Мъжете не искат да гледат плачещи жени“, констатира приятелката ми, анализирайки публиката. Защото сме на прожекция на филма на Весела Казакова и Мина Милева „Жените наистина плачат“.

Докато гледам филма, обмислям дали е по-добре да споделя впечатленията си, или да ги премълча. Дали да кажа колко е смел той, рискувайки да допринеса за пореден популистки скандал и омраза, която да се излее върху авторките и екипа? Прожекция на далеч по-безобидния „Черупки“ на Слава Дойчева преди няколко месеца стана повод за хомофобска акция. Или да се надявам на повече „беззъби“ рецензии, които да привлекат по-голямо количество зрители? Дошли най-вече да видят Мария Бакалова в кинотворба, селектирана за фестивала в Кан, поне някои от тези зрители биха позволили на посланието на филма да ги докосне.

Чудя се и дали, докато са го снимали, авторките на „Жените наистина плачат“ са очаквали масови прожекции в кината в България и реклами в софийското метро, каквито видях, вместо единични представяния в рамките на някой и друг тукашен фестивал. И дали повърхностно-радушният прием на тази българо-френска продукция не е благодарение най-вече на Саша Барън Коен, открил таланта на Мария Бакалова за световната публика.

След известен размисъл решавам, че е по-добре да говоря за „Жените наистина плачат“, отколкото да си трая. Защото самият филм демонстрира колко е важно да се говори, а не да се премълчава. Ако и авторките, и актьорите в него са смели, защо пък аз да се страхувам заради тях?

„Жените наистина плачат“ запечатва времето на разгара на протестите срещу Истанбулската конвенция и разкопаната улица „Граф Игнатиев“. Разкрива ни живота на пет жени – две по-млади сестри, изиграни от Мария Бакалова и Ралица Стоянова, и три по-зрели сестри (най-голямата от тях е майка на споменатите две по-млади), чиито образи са представени от трите истински сестри Весела, Биляна и Екатерина Казакови.

Филмът е за това какво е да си жена в България и какъв е смисълът от Истанбулската конвенция. Това е феминистки разказ, в който мъжете присъстват предимно със своето отсъствие. Така и не виждаме съпруга, който непрекъснато пита как е бебето (впрочем също момиче), но не се интересува от жена си, която е родила и гледа това бебе. Но ѝ държи сметка за всяка похарчена стотинка. Не виждаме женения мъж, заразил Соня (героинята на Мария Бакалова) с ХИВ.

Виждаме обаче мъже, които поставят себе си априори в привилегирована позиция. Възрастен мъж, който оправдава себе си, че е биел покойната си жена, защото е бил натоварен с тежката задача да осигурява прехрана на семейството. Гинеколог, който не може да преодолее собствения си предразсъдъчен страх и затова обвинява своя пациентка, че е развратна. Мъж, който обвинява млада колежка, че заради нея са криви плочките на „Граф Игнатиев“. Защото, работейки на своята част от строителния обект, е била твърде заета с личните си проблеми. Един вид, жените имат лични проблеми, на мъжете само жените са им проблем.

Единственото значимо мъжко присъствие е това на бащата на трите зрели сестри – много силна роля на Йосиф Сърчаджиев. С развитието на образа му става ясно, че филмът не е мъжемразки, дори на моменти да изглежда такъв. И мъжете могат да стигнат до катарзис, както и жените, ако имат шанс „да влязат в обувките“ на човека срещу себе си.


Впрочем и жените във филма са превърнали в част от себе си обвинителната нагласа към своя пол. Те се упрекват една друга, винят и самите себе си. Защото харесват или не харесват секса, защото не са майки или защото са майки, защото работят или защото не работят, защото са суеверни или защото са рационални… Но успяват да намерят път една към друга, както и да се сдобрят със себе си. Единствената сексуална сцена във филма впрочем е между жени.

„Жените наистина плачат“ разкрива и тъмната страна на идеализираните от обществото джендър стереотипи. Да вземем например стереотипа, че всяка жена притежава майчински инстинкт и иска да бъде майка. От екрана виждаме колко болезнено може да е майчинството, ако няма разбиране и подкрепа, а на жената се гледа само като на инструмент. Как центрирането около живота на детето може да дехуманизира, ако майчинството е единствената перспектива за биографично осъществяване.

Виждаме и обществото ни в цялата му суеверност и недоверие към рационални аргументи. Майката, която, вместо да мотивира дъщеря си да отиде на лекар, я повежда към „свещени места“ и полурелигиозни, полуезически ритуали. На болестта не се гледа като на нещо, което се лекува, а като на стигма, която може да се премахне само с божие изцеление. Филмът е сниман преди пандемията от COVID-19, през първата фаза на която беше затворено почти всичко освен църквите, защото „който вярва, не може да се зарази“. Дори ако всички се причестяват с една и съща лъжичка.


Ако определени моменти ми стояха неестествено във филма, това бяха някои от сцените, в които се показваше как героинята на Мария Бакалова преработва болката и обективира страховете си върху предмети и котки. Биха ми изглеждали по-органично в театрална постановка на Иван Добчев в „Сфумато“ или във филм на Ларс фон Триер например. Тук обаче тези елементи от школата на Бакалова ми стояха като кръпка. Но нямам претенции да разбирам от кино, може и да греша.

Забележката ми не означава, че въпросните сцени не бяха въздействащи за мен. Напротив, те изпълниха успешно функцията си – аз като зрителка да усетя силата на болката и отчаянието на героинята почти така, сякаш се случват на мен. А „Жените наистина плачат“ е точно за това – колко боли да си жена.

Когато прожекцията свършва и започваме да излизаме от салона, всички очи, които мога да уловя с поглед, са насълзени. Моите също. Единственият мъж в киносалона излиза, без да мога да видя очите му. Докато си мисля, че филмът не докосва, а удря като чук по главата, приятелката ми казва: „Филмът реже като с нож.“ Нейната аналогия е всъщност по-точна – и защото болката е режещо остра, и заради размахваните ножове на екрана.

Решавайки да разкажа за „Жените наистина плачат“, си мислех и за Марин Бодаков – единствения мъж от познатите ми, който е бил в отпуск по бащинство. Той се опитваше да научи студентите си на нещо, в което и аз дълбоко вярвам: че журналистиката не е просто факти, а е отговорност към човешкото. Че думите не само отразяват света, а и му въздействат. В един разговор с него преди години бях цитирала думите на Стивън Хокинг, че трябва да продължаваме да говорим.

Да, трябва да продължим да говорим – и за Истанбулската конвенция, и за обратната страна на стереотипите, и за това какво означава да си жена, мъж, човешко същество в България. В този разговор „Жените наистина плачат“ влиза с един от най-силните феминистки гласове досега. Ще ми се посланието му да се чуе от повече хора.

Заглавна снимка: Кадър от филма „Жените наистина плачат“

Източник

За неотложното. Разговор с Етгар Керет и Инбал Пинто

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/etgar-keret-inbal-pinto-outside-interview/

В началото на юли The New York Times Magazine публикува „Проект Декамерон: 29 истории за по-леко изкарване на пандемичната изолация под мотото „Когато реалността е сюрреалистична, единствено изкуството може да я осмисли“. Сред разказите на Маргарет Атууд, Мия Коту, Томи Ориндж беше и „Навън“ на Етгар Керет. Не след дълго неговият сюжет за човека, отвикнал да излиза сред другите, се въплъти и в красив късометражен филм с двама танцьори в главните роли и под общата режисура на самия Керет и Инбал Пинто, израелска хореографка с опит в инсценирането на литература. Голямата международна премиера на 7-минутния им филм се състоя именно навън – на екрани на открито в центъра на Тел Авив и Токио и на „Таймс Скуеър“ в Ню Йорк.

През април вече имахме случай да си поговорим с Етгар покрай друга „коронавременна“ история, „Маслини“, а сега се връщаме към него и Инбал Пинто с въпроси за изтеклата година и ползите от намерената или изгубената рутина. Поводът е колкото тяхната късометражка „Навън“, която ви представяме с български субтитри, толкова и излизането в България на най-новия сборник на писателя – „Авария на края на Галактиката“.


Какво е най-ценното, което ви остави тази странна година?

Етгар: Откритието колко много обичам да съм вкъщи със семейството си. Преди пандемията хвърчах по фестивали и литературни събития поне 20 пъти годишно и всичко, свързано с каквато и да била рутина, ми се струваше скучно и потискащо. А сега изведнъж се озовах на едно място, където всяка сутрин играя с домашния заек на килима в хола, а вечер си правя разходка като пенсионер на село. И видях, че тази стабилна, непретенциозна делничност, от която винаги съм се мъчил да избягам, е всъщност точно каквото ми е било нужно.

Инбал: Отклонението от досегашната рутина. Срещата с Етгар се дължи именно на него. Един ден през май ми се обади израелският културен аташе в Япония, на когото му беше хрумнала идеята за това сътрудничество. Точно когато цялата културна дейност замря напълно. Шансът да създам нещо с такъв вдъхновяващ партньор ми се видя изключителен, при това в област, за която не знаех достатъчно. Благодарение на коронавируса започнах да се занимавам с кино. И сега имам чувството, че вече не мога да спра.

Нали се сещате за безкрайните вариации на въпроса: ако се озовеш на пустинен остров, какво би…? Е, ако се озовете изолирани вътре, какво и кого бихте взели със себе си?

Инбал: Моливи, хартия и моите деца, с които строим цели светове със силата на въображението си.

Етгар Керет. Снимка: © Ами Варди

Етгар: Всеки човек, с когото мога да си партнирам в написването на пиеса, сценарий, комикс. Странно е, но моят най-естествен начин да влизам в диалог с хората, които наистина ценя и обичам, е като създавам нещо с тях.

Прегръдките изведнъж станаха рисковани, а заразителният смях зазвуча като проблем. Как виждате физическото общуване през последните месеци?

Етгар: Не мисля, че пандемията ще изкорени прегръдките и смеха – те са насъщни. Мисля обаче, че ще ни отърве от формалните прегръдки и престорения смях сега, когато живеем в реалност, в която винаги имаме извинение да не се докосваме взаимно. Всяка прегръдка или всяко разсмиване вече има определена цена, което ще рече, че тепърва ще си заслужава да се смеем само на най-хубавите шеги и да прегръщаме само онези, които искрено обичаме.

Инбал: Не съм се отказала от прегръдките, няма и да се откажа. Но в танца например има безброй разновидности на допира и те ми липсват. Както и да създавам движение, да измислям пресечни точки между телата. Или да прегръщам родителите си без страх.

Направили сте прекрасен филмов етюд, в който частните светове започват заплашително да се свиват, докато малко спомени, нежност и общуване не превръщат отделните кутийки отново в обитаеми пространства. Но светове кутийки има отпреди пандемията. Трябва ли да ги разширяваме и как?

Етгар: Човекът живее в настоящето, но е обсебен от бъдещето. Все искаме да спестим пари, да напреднем, да се преместим в нов апартамент, да си родим дете. С пространството е същото – заемаме много малко място, но държим да се чувстваме, сякаш обитаваме целия свят. Във времената на пандемията ми се струва, че понятия като „дом“ и „семейство“ придобиха по-голяма тежест, и онези от нас, които са извадили късмета да имат дом и семейство, най-вероятно са намерили огромна утеха в тях.

Инбал Пинто. Снимка: © Личен архив

Инбал: Мисля, че спирането на обичайния ход на света беше наистина важно събитие. Извън навика бихме могли да изпробваме и да променим някои съществени елементи от възприятието си за живота; начина, по който творим; отговорността си към парливи въпроси като климатичната криза. Реалността ни показа, че широкообхватните промени са възможни. Иначе, аз съм убедена, че всяко „свиване“ ни приближава до нас самите. Интимността и събирането в една точка ни позволяват да видим по-добре голямата картина на действителността, в която живеем.

Разкажете ни как работихте по „Навън“.

Инбал: Когато дойде поканата от Япония, се опитахме да навържем идеите си в стройно израелско-японско начинание. Снимачният процес тръгна успоредно в двете страни с два екипа – с Етгар водехме репетициите и самите снимки през Zoom. Неведнъж съм работила в Япония и познавам много талантливи хора там. Фактът, че светът спря, се оказа в наша полза, защото всички, които искахме да поканим, бяха на разположение. Моран Мюлер беше очевидният избор – сътруднича си с нея от години, тя за мен е чисто вдъхновение. А Мирай Морияма е даровит и добре познат японски актьор и танцьор, участвал в много от спектаклите ми… Мисля, че макар да течеше в различни страни, подготовката на филма породи особена човешка близост около нуждата ни да се занимаваме с изкуство. Това му е хубавото на произведението на изкуството – способността да разкрие съществуващата емоция и да ѝ даде нова форма.

Етгар: От години исках да направим нещо с Инбал и когато най-сетне се получи, стана в момент, когато филмите и въобще изкуството бяха последна грижа, та се чувствах, все едно сме повели партизански арт отряд. По време на всеобщото затваряне най-силно ми липсваше артистичното сътрудничество, затова работата по „Навън“, в който впрочем повечето участници се включиха като доброволци, ми припомни, че изкуството не е предмет за потребление, а властна необходимост. И че колкото по-трудно е да го създаваш, толкова по-значимо и неотложно става то.

Новата книга на Етгар Керет „Авария на края на галактиката“ (под №26 в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на изд. „Жанет 45“, превод от иврит Жозеф Бенатов) излиза следващата седмица, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 13 декември (неделя) в 18 ч. Етгар Керет ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с писателя ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и в YouTube.
Заглавна снимка: Моран Мюлер и Мирай Морияма в кадър от филма „Навън“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще“ – човешкият избор в центъра на пътуването

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2014/05/24/x-men-days-of-future-past/

Напоследък четем все повече книги и гледаме все повече филми в жанра антиутопия – откриваме нови и нови апокалиптични сценарии, в които планетата ни е замърсена, населението – намалено чрез изтребление и/или поробено, и то не от извънземни. Това, което силно ни привлича и което популярната култура ни предлага, е всъщност отражение на собствените ни страхове – страховете от война, от екологична катастрофа, от всякакви беди, породени от човешката алчност и от човешката склонност към неприемане на различните. Чрез книгите и филмите съзнателно или несъзнателно все по-често търсим отговор на въпроса: как може да се избегне това?
1
Вече сме гледали общо шест игрални филма за Х-Мен. Тяхната популярност е огромна, но това важи и за опасността от изхабяване на героите и стесняване на кръга от зрители само до най-запалените читатели на комиксите. Това обаче все още не се е случило.
Трилогия, развиваща се в началото на XXI век („Х-Мен“, „Х-Мен 2“, „Х-Мен 3: Последен сблъсък“), една предистория и една следистория на отделен герой („Х-Мен началото: Върколак“ и „Върколака“), както и една предистория на целия екип, развиваща се през 60-те на ХХ век („Х-мен: Първа вълна“) – какво повече може да се направи, ще се запитат по-незапознатите зрители?
Още много може да се направи, ще отговори всеки, който е по-запознат със света на Х-Мен и на супергеройските комикси като цяло.
Защото тези комикси не само ни дават страхотни герои с готини сили, но и истории, чието богатство не знае граници. И понякога само една-единствена история е достатъчна, за да задвижи отново колелото на филмовата поредица и да върне магията.
2.

„Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще“ е сюжет от броеве 141-142 на „Uncanny X-Men“, публикувани през далечната 1981 г. Наистина далечна, защото антиутопичното бъдеще, което обрисува, се развива в тогава тънещата в мъглите на неизвестното бъдеще 2013 г. Стражите – гигантски роботи, създадени, за да подчиняват мутантите – затварят всеки с Х-гени в трудови лагери. В комикса малкото свободни Х-Мен изпращат ума на възрастната Кити Прайд в по-младото й Аз. Кити от настоящето води Х-Мен към предотвратяването на фатален момент в историята, който ще подбуди антимутантската истерия – убийството на сенатор Кели, извършено от Мистик.
През 1993 г. историята е претворена в двоен епизод на анимационния сериал „Х-Мен“. Вместо Кити в настоящето (през 90-те) от бъдещето идва мутантът Бишоп, който атакува член на Х-Мен заради все още несъстоялото се убийство на сенатор Кели.
Историята несъмнено е любима за феновете, защото през 2001 г. те поставят този комикс на 25-то място в топ 100 на най-добрите комикси на „Marvel“ за всички времена.

И ето я магията за филмовата поредица за Х-Мен – двете времеви линии в сюжета правят възможно той да бъде продължение едновременно на успешната трилогия и на също така любимата предистория „Х-Мен: Първа вълна“. Така можем да видим всичките си любими герои накуп (че дори и с няколко допълнения) и те да обединят сили срещу настъпилия/настъпващия апокалипсис.
3Назад във времето се връща Върколака – понастоящем най-популярният герой, при това единственият от Х-Мен със самостоятелни екранизации. Кити отново има своята роля – силите й са се разширили и развили и именно тя го изпраща в миналото.
Всичко това звучи много обещаващо и много амбициозно, но дали резултатът е на ниво?
Още в първите секунди на филма усещам, че отговорът ще бъде да – чувам думите на Професора, виждам картини на страшното бъдеще. Чудя се – как нещата са се объркали така и защо?
И ето ги добре познатите герои от трилогията – Кити, Колоса, Върколака, възрастните Професора и Магнито – както и новопоявилите се Блинк, Бишоп, Сънспот, Уорпат. А враговете им… о, враговете им са нещо, което не сме виждали нито в комикса, нито в анимацията, нито дори във фенфикшъните с най-развинтена фантазия, вложена в тях.
Стражите са по-ужасни от всичките си образи досега, защото имат способността да се променят.
5Също както в комикса, причината на бъдещия апокалипсис е Мистик. Но не само заради убийство, с чието извършване тя без да иска отприщва антимутантските настроения и бъдещата война, а и заради уникалните й гени, които са направили Стражите наистина непобедими.
В повечето филми за Х-Мен имаме конкретен мутант, който се оказва двигател на действието заради уникалните си сили. В първия филм това е дарбата на Плевел да изсмуква и прихваща чуждите способности, във втория – регенерацията на Върколака, а в третия малкият Лийч, умеещ да блокира способностите на околните, е превърнат в източник за тъй наречено „лекарство“ срещу мутиралите гени, което предизвиква нов разрив в обществото.
Също както и предишните филми за Х-Мен, и в „Дни на отминалото бъдеще“ е поставен въпросът за приемането на различните. И то отново от двете гледни точки – различните мутанти-изроди в очите обикновените хора заплашват самото им съществуване, а различните недоразвити човеци от гледна точка на Магнито могат да бъдат единствено военен враг.
Най-съдбоносният избор в „Дни на отминалото бъдеще“ е в ръцете на Мистик. Тя ни е позната от трилогията като бездушна убийца и от предисторията като добро момиче, тръгващо по лош път заради обикновеното желание да си намери място под слънцето – и именно сега трябва да разберем как тези две толкова различни по характер героини са всъщност един и същи човек.
„Не искам вашето бъдеще. Не искам вашето страдание!“ – роптае младият Чарлз Екзевиър. Непроменимо ли е бъдещето? Обречена ли е Мистик да се превърне в злодей? Обречено ли е човечеството на война, робство и смърт, или има начин крахът да бъде избегнат?
„Дни на отминалото бъдеще“ отговаря на този и на много други въпроси по фантастичен начин. 6Показва ни всичките ни любими герои на едно място, но най-важното – и трансформацията на основните персонажи. Виждаме младият учен Ханк Маккой, който все още не е приел напълно Звяра в себе си, както и Магнито, който с бодри крачки се е устремил към злодея, когото познаваме. Виждаме, че пътят на младия Чарлз Екзевиър към Професор Х далеч не така безпроблемен, както сме си мислели. Виждаме съдбовната важност на човешкия избор. Защото именно в избора е отговорът – в него е бъдещето и от него зависи какво ще е то.
„Дни на отминалото бъдеще“ ни предлага това, както и други послания, а също и много екшън, страхотен, заради фантастичните сили на героите. Типичното за „Х-Мен“ чувство за хумор също не е пропуснато, а Живака надминава всичките ми очаквания към екранизирането на този герой – сериозно, мислиш си, че вече няма как да те изненадат с поредния як мутант и се оказва, че не е съвсем така. 🙂
Едно е ясно – Х-Мен са много далеч от изчерпване на големия екран и отсега нямам търпение за следващия, осми филм от поредицата – „Х-Мен: Апокалипс“, 2016 г. Кой е Апокалипс ли? Един много, ама наистина много обещаващ злодей…

7