Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/toy-e-moya-vyara-moy-svyat-bolest-moya-lekar-moy-homoseksualnost-i-islyam-produlzhenie/

<< Към първа част

… И все пак каква е историческата гледна точка към хомосексуалните практики в мюсюлманския свещен закон?

Сложна, но не безкрайно противоречива, ако предприема логически непоследователния ход на представяне на извод преди аргумента. Впрочем понятие като „хомосексуалност“ не съществува в мюсюлманската традиция. Основният термин е лиуат, а пък за онзи, който го практикува, се изработва понятието лути, оттук и глаголът талаууата, тоест „постъпвам като народа на Лут“. Те имат корени в текста на Корана, където се говори за греха на „народа на Лут“ и последвалото му унищожение. 

Лут е кораничният еквивалент на библейската фигура на Лот от разказа за Содом и Гомор в Битие 19 в Библията. В мюсюлманското Свещено писание се появява на няколко места, например 7:80, където се говори за народа на Лут и „скверността [фахиша], която преди вас не е сторвал никой народ“. Въпросната „скверност“ откриваме и в 27:54 или пък в 29:28. Без изрично да се указва от какъв характер е, историческата правна и богословска традиция недвусмислено развива възгледа, че става въпрос за практикуване на содомия между мъже. Кораничният разказ задава и тона на предписаното наказание за прегрешението, доколкото именно „ураган от камъни“ (54:34) и „порой камъни от глина“ (15:74) е средството, чрез което Аллах наказва народа на Лут.

Сборниците с преданията на Пророка, т.нар. Сунна, като друг основен източник на правно нормотворчество, също обрисуват практиката със силно негативни краски. Там „народът на Лут“ се появява сред заръките на Пророка в тематичните раздели, посветени на онази особена категория наказания, обозначавани с термина хадд, букв. „граница“ – познатите ни отрязвания на ръката на крадеца, пребиване с камъни за прелюбодейство, екзекуция при метеж срещу управника и пр. Достатъчно красноречиви са опасенията на Пророка: „… нещото, от което най-много се страхувам за общността ми, са делата на народа на Лут.“ Относно прегрешилите пък той заръчва:

… убийте с камъни онзи, който е отгоре, както и онзи, който е отдолу, както онзи, който го върши, така и онзи, комуто го вършат. 

А както знаем, поне от времето на прадядото на мюсюлманската юриспруденция Аш-Шафии от VIII–IX век, основните стълбове на мюсюлманското право са Корана и Сунната. От тях чрез техники като аналогията (кийас) и консенсуса на богословите (иджма‘) се извличат приложими в различни контексти постановки. На този принцип и до днес се конструират и отговорите на богословите и правистите в големите портали за онлайн консултации (фатауа). И тук се случва нещо подобно – чрез аналогия с прегрешението на прелюбодеянието (зина), тоест сексуални отношения извън легитимната рамка на брака или с робини, хомосексуалната практика се разглежда като подлежаща на същото наказание. И то традиционно е пребиване с камъни. По силата на предадени истории около зетя на Пророка Али ибн Аби Талиб и неговия близък съратник и пръв халиф Абу Бакр се допуска и изгаряне или хвърляне от високо. 

Аналогията между прелюбодеянието и хомосексуалния акт е стандартна. Големите мюсюлмански правни школи се придържат основно към нея, при все че съществуват известни нюанси – за някои течения смъртно наказание се полага при всички случаи, други въвеждат разграничаване в зависимост от това дали извършителите са женени, или не. И накрая идват тези, според които наказанието може да бъде смекчено. Вместо санкция от категорията хадд, която не подлежи на оспорване, се предписва наказание като бой с камшик от по-меката категория та‘зир, тоест по преценка на шариатския съдия (кади). Така смята например Ибн Хазм от Кордоба през XI век. А той, въпреки че принадлежи към една от най-буквалистичните школи в мюсюлманското право, си позволява доста фриволни асоциация по темата за любовта между мъжете в най-известното си литературно съчинение с поетичното заглавие „Пръстенът на гълъбицата“. 

По смисъла на така зададената терминологична и нормативна рамка, предмет на регулация са хомосексуалните отношения между мъже, но най-вече самият акт на съвкупление. И те винаги се разглеждат в силно негативна светлина. Отношенията между жени рядко стават предмет на анализ и също касаят самия акт, който бива обозначен с друг термин – сихак или мусахака. Той, подобно на лиуат, впоследствие придобива и по-общо значение и започва да се употребява в смисъла на лесбийство. 

Но как гледат днешните богослови на постъпилите към тях запитвания от мюсюлмани?

Какво е наказанието за хомосексуалност [лиуат] и има ли разлика между онзи, който го върши, и комуто го вършат? –

задава въпроса си един мюсюлманин в портала на влиятелния богослов Мухаммад Салих ал-Мунаджжид,

Подобен тип запитвания и отговорите им са златна мина. Тук отговорът на шейха е подробен, затова започва с кратко резюме. Ако искате, четете само резюмето, както при османските мюфтии, които отговарят единствено с „Да, може“ или „Не, не може“, без да са длъжни да се обясняват. 

Резюмето е кратко и недвусмислено – всички авторитетни съратници на Пророка, твърди богословът, са напълно съгласни, че извършителят трябва да бъде убит. Само че, казва, мненията им се различават по начина на екзекуцията. Някои, измежду които е и Абу Бакр, верният приятел на Пророка, твърдят, че престъпникът трябва да бъде изгорен с огън. Други пък препоръчват, че трябва да бъде хвърлен от високо, а пък трети – че трябва да бъде убит чрез замеряне с камъни. 

Но след времето на Пророка правистите развиват по-детайлни мнения. Някои казват, че при всички случаи трябва да бъде убит, независимо дали е женен, или не, а според други, ако е женен и го извърши, подлежи на убиване с камъни, иначе само го бичуват. Подробният отговор пък се опира до голяма степен на разсъждението на богослова Ибн Кайим ал-Джаузия от XIV век. 

Съществува обаче казус, при който не са те хванали, така че е възможно да не изпиташ цялата строгост на шариата. За такъв случай разбираме от портала, финансиран от катарското Министерство на религиозните дела, където има цял раздел за наказания, свързани с хомосексуалност (лиуат) и „извращение“ (шузуз, един от другите термини).

Именно там мюсюлманин на 27-годишна възраст споделя, че бил изкушен многократно от хомосексуалността, за което се разкайва, и пита какво да стори. Отговорът е очакван: препоръчва се покаяние според редица предания от Пророка и Корана, като отново се цитира съчинението на Ибн Кайим ал-Джаузия. Някои текстове се превръщат в евъргрийн и си остават такива дори след седем столетия. Очертават се обаче и трите степени на подхлъзване към този грях (и престъпление, доколкото по шариата често пъти категориите се припокриват). Първата е само чрез гледане, втората е чрез телесен контакт под формата на прегръдки и други интимности, и накрая, третата е самият акт, който е най-голямата скверност.

Сексуалните практики между жени също не остават встрани от запитванията на мюсюлманите. Ето какво гласи друг въпрос:

Знам, че практикуването на секс между жени е възбранено, но искам да знам какво е наказанието. Сестра във вярата ми каза, че наказанието е точно като това за прелюбодеянието – бой с камшик за неомъжените и пребиване с камъни за омъжените.

Отговорът на шейх Мунаджжид е нюансиран – при все че някои религиозни учени го смятат за голям грях, не се полага наказание като за прелюбодеяние, защото не е такова. Полага се възпитателна наказателна мярка по преценка на съдията. Богословът Ибн Кудама също намира място в отговора – според него Пророкът е казал, че сексуалният контакт между жени все пак се смята за прелюбодейство (зина), но не се полага пълното наказание, защото няма как да се осъществи акт на проникване (джима‘). Оттук и следва отсъждането на наказание по преценка на съдията. Дават се и препоръки за излекуване от порока: обръщане към Аллах в чистота, преклонение и благочестие, свеждане на погледа с цел избягване на изкушенията, спомен за починалите, на които е отсъдено според делата им и не могат да направят нищо, за да изкупят греховете си, или да добавят още добри дела, занимания с полезни неща, а накрая нещо съвсем прагматично – препоръка за женитба колкото може по-скоро. 

Този текст няма претенция за всеобхватност. Със сигурност не отчита цялата палитра от нюанси в отношенията между половете. Не разглежда например възгледите за трансджендър хората, за хора с белези на двата пола или за кросдресинга. Не проблематизира в дълбочина правата на ЛГБТ общностите в Близкия и Средния изток. Няма и за цел да сравнява през границите на традициите в други монотеистични религии, нито пък да търси паралели с античния идеал за любовта между зрял мъж и младеж. За сметка на това открехва пролука, през която да надзърнем към обосновката на точно определено устойчиво отношение към ЛГБТ общността. С него може да сме съгласни или не, но то със сигурност съществува. 

Може да твърдим, подобно на изследователката, цитирана в началото, че тази строгост произтича не от „задълбочено разбиране“ на религиозния закон, а от изначално предпоставена и аксиоматично зададена цисджендър гледна точка. Звучи ми като изказване в духа на „те не са разбрали правилно Корана и Пророка и са си измислил фундаментализми“. Не бих се наел с такъв дързък мисловен експеримент чрез омаловажаване на значението на нормативния текст. Не може да си затворим очите за основанията за такова отношение към практиките на гей общността. 

Но какво можем да направим тогава? Трябва да се „считаме с реалностите“, както казва Тодор Живков в една от речите си.

ЛГБТ общности в Близкия и Средния изток са съществували и ще съществуват независимо от възгледите на „ходжите“,

както пейоративно ги наричат раздразнените им противници.

Може да се опитаме например да разделим постановките на свещения закон от тези на вярата в духа на едно „осветскостяване“ на религията, подобно на историческите процеси на секуларизация в Европа. Според това виждане придържането към свещения закон е историческа отживелица, следователно е незадължително. Коранът не е наръчник по право, твърдят застъпниците на такъв възглед. Оттук и религиозният закон може бъде категорично поставен настрани от основните положения на вярата като несъществен. 

Може да се предприеме и друг ход. Да се опитаме да обосновем иновативни тълкувания – както при съвременните усилия да се предоговорят понятията за пол в исляма по линия на изпълване на думи като фитра (сходно на „природа“) с ново съдържание, включващо и това да си гей. По редица причини тези контранаративни начинания в посока разчупване на основни доктринални положения засега остават в сферата на екзотичната интелектуална спекулация. И в момента, в който нормата започне да определя практиката, крайният резултат – с цялата му строгост – може да бъде доста предсказуем. Без значение дали ни харесва, или не.

Наказанието на народа на Лут, ръкопис от XVI век на „Житията на пророците“ от Исхак ибн Ибрахим ан-Нишапури (XII век), дигитална колекция на Берлинската библиотека

---

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/toy-e-moya-vyara-moy-svyat-bolest-moya-lekar-moy-homoseksualnost-i-islyam/

Този път използвам като трамплин предишния си текст тук – за алкохола в обществата, където мюсюлманите са мнозинство, за да надзърнем към една малко по-чувствителна тема. Без да го обличаме в сложна терминология, е ясно, че често съществува разрив между доктрина и дела. Това важи за всички религии, нали? Естествено, с различно съдържание. С други думи, за да не ме обвинят в прекомерна абстрактност – мюсюлманите пият. Понякога ядат свинска пържола и сланина. Правят секс преди брака, че и извънбрачен (зина). А дори се случва да не изпълняват задължителните пет молитви (салат) на ден. Нарушават поста (саум) по време на месеца за пост (рамадан). Не дават задължителната милостиня (закат). Или имат хомосексуални връзки. 

А за всяка от изброените по-горе примерни простъпки огромният, непроницаем и исторически развил се конструкт на мюсюлманския свещен закон (шари‘а) определя различни санкции. Затова и тук предлагам да повдигнем леко булото на арабския език и сложната, определяна пейоративно като „средновековна“ мюсюлманска доктрина относно хомосексуалността чрез някои едри исторически и религиозни щрихи. 

Но преди да се превърна в оня Кирчо, когото „техните го търсят да го бият“ от филма „С деца на море“, да погледнем отново заглавното изображение.

Какво виждате?

На пръв поглед – това, което е. Нали според правилата на „патешкия тест“, ако изглежда като патица, плува като патица, квака като патица, вероятно е патица. Двама брадати мъже на възраст, в роби и с тюрбани, яхнали камили, се прегръщат, хванати за ръце. Не само се прегръщат, ами и направо се целуват уста в уста. Ако се подхлъзнем по първото впечатление, лесно може да се подведем и да пуснем на воля фантазията си. Погледнете и камилите – пъргави, палави, игриви, с преплитащи се крачета. Ами интимността на преплетените пръсти? 

Обърнете внимание на детайлите: сочещия към главата на сивата камила крак на белобрадия, докато е обърнат към чернобрадия си другар. Вижте и колко хармонично белият тюрбан си хармонира с бялата дреха на другия, а синият тюрбан – със синята дреха. Не е ли всичко това пример за един чувствен мъжки съюз? За да не си мислите, че преувеличавам, има представители на академията, които смятат точно това. 

В статия от 2022 г. австралийската изследователка на хомосексуалността Айся Захарин използва горната миниатюра. А тезата ѝ е, че консервативните религиозни авторитети в исляма винаги са представяли хомосексуалността през призмата на цис-хетеро морални стандарти, а не толкова от гледна точка на задълбочено разбиране на мюсюлманското Свещено писание (Корана) и традицията (Сунна). И като част от изложението се появява по-горното изображение. Както се обяснява в статията, то е илюстрация в ръкопис от XIII век, включващ истории (макамат) в поетична форма от Ал-Харири (1054–1122) от Басра. Ръкописът съдържа 99 запазени до днес миниатюри, които са високоценени, защото показват автентично живота на мюсюлманите през онова столетие. В изображението, категорично твърди авторката, са изобразени Абу Зайд и Ал-Харис, основните герои на „Макамите“ на Ал-Харири, яхнали камилите си, докато са се прегърнали през раменете, ръка за ръка, лице в лице, всъщност, „може би по-точно казано, уста в уста“. А над главите им, продължава авторката, има „сърцевидна форма“. Оттук и се прави вметката, че в обществата в исляма от дълго време съществуват сведения както за еротично привличане, така и за сексуални отношения между хора от един и същ пол. 

Но ако се върна към патешкия тест, понякога сме склонни да припознаваме патица там, където такава няма. 

Миниатюрата наистина е от препис на „Макамите“ на Ал-Харири, съхраняван във френската Национална библиотека. Но е твърде съмнително доколко въобще показва хомосексуални отношения. Гледането и четенето на стари извори може да бъде много хлъзгава територия. Или „совите не са това, което са“.

Тук ключът се крие в самия текст на историята. Цялото съчинение се води стара класика, преподавана в часовете по арабска литература. Представлява сборник от 50 на брой истории, че и в един от любимите ми периоди, единадесетото столетие, времето на Абасидския халифат. Разказвачът в историите се нарича Ал-Харис ибн Хаммам, но той разказва предимно за Абу Зайд. А Абу Зайд е типичен сладкодумен хитрец и в повечето случаи прави неща, които сега англоговорещите биха нарекли pranks. Гевезлъци, тарикатлъци и маймунджилъци, казано по нашенски. Всяка от тези истории в повечето случаи си има заглавие, свързано с някакво име на място. Например №9 – „От Александрия“ или „Александрийска“. №12 – „Дамаска“. №28 – „Самаркандска“, и т.н. Историята, в която се появяват двамата другари, е №31. Така се чете и в ръкописа, който гледаме, с малки сини букви под заглавието „Трийсет и първа макама (нещо като седянка)“ – „Рамлия“. Тоест „от Рамла“, което сега е в Израел. 

Историята разказва за група поклонници, които попадат на Абу Зайд. Той им дръпва назидателна реч в поезия около ползата от поклонничеството и духовния път на правоверните, след което тайнствено се отдръпва. А Ал-Харис, разбрал, че това е неговият стар познайник, се опитва да го прегърне, но Абу Зайд изчезва в пустинята, поел обет за самотно поклонение по пътя към светите места на исляма. Няма и най-малък намек за хомоеротичност. И тук, и в целия текст на Ал-Харири. Има други смешни и позорни моменти, свързани с показване на срамни части, но не и свързани с мъжката любов. Ала в капана на подлъгващата привидност падат и други автори, които масово започват да използват тази илюстрация като визуален материал по темата за сексуалното привличане между мъже, например тук или тук, в материали, свързани с халифите гейове.

С други думи, ако искаме да покажем, че в мюсюлманския свят съществуват хомосексуални практики, може да стъпим на други, по-солидни доказателства. А такива никак не липсват. И докато през първите векове след появата на исляма свидетелствата за хомосексуални отношения са оскъдни, положението се променя с династията на Абасидите от средата на VIII век нататък. Тогава живее и enfant terrible на поезията Абу Нуас, чиято любов към младите момчета е равна само на любовта му към виното, откъдето и двете му слабости намират въплъщение във фигурата на младежа виночерпец (саки). Хомоеротичната му поезия и до днес е еталон в жанра. Но Абу Нуас не е сам.

Любовта към младежите е възпята от персийските поети, при които „тюрк“ започва да обозначава любовник,

доколкото робите – войници и слуги, обект на въжделение, са с такъв произход. А думата за момче, младеж, слуга, роб (гулам, мн.ч. гилман) носи отчетливи сексуални конотации, при все че изначално се появява в Корана като описание на прислужващите в Рая (Джанна) „юноши, които сякаш са скрити бисери“ (52:24). Оттук и е някак логично да открием мистична окраска в тези на пръв поглед хомоеротични мотиви. 

Самите халифи, чиято титла означава ни повече, ни по-малко, а „наместник“, и то на самия Пророк, не остават настрани от историческата мода. Злите езици говорят за пламенната любов между халифа Ал-Амин, син на Харун ар-Рашид (онзи, когото познавате от „Хиляда и една нощ“), и неговия верен роб Каусар. 

Той е моя вяра, мой свят, болест моя, лекар мой, 

бил казал халифът. И заради този възлюбен майката на халифа Зубайда се опитва да привлече вниманието му и да го приклони към по-традиционната любов към нежния пол. Хитростта, която използва, е да му изпраща жени, облечени в мъжки дрехи. Тактиката не сработва, разказва средновековната историопис, но пък научаваме един любопитен термин – гуламийат, тоест „жени, които се обличат като момчета“, днес може да означава и „мъжкарани“.

Братът на Ал-Амин – халифът Ал-Мамун, също не изостава. Поел властта след кървав братоубийствен конфликт, той става известен и с любовта си към двата пола. Отвъд тази информация за жълтата преса, на нас в полето на арабистиката ни е познат повече като владетел, при когото процъфтяват интелектуалният живот, отношенията с Византия и преводаческата дейност на античното наследство от гръцки на арабски.

Възходът в описанието на любовта между възрастни мъже и младежи в този исторически период е забелязан от багдадски интелектуалци като Ал-Джахиз от VIII–IX век, който съставя краткото съчинение „Възхвала на робините и юношите“. Кратък, пикантен, че и нелишен от ирония, трактатът представлява въображаема размяна на реплики между любителите на юношите и на женската красота. А предимството на юношите пред робините ясно си личи – ако искат да опишат някоя робиня, че е красива, казвали: „Като че ли е юноша!“ 

И тенденцията не изчезва. Дворцовият живот, пировете и хамамите на владетелите и елита от мюсюлманска Испания, през Египет и Османската империя, до Иран и Индия – всички те стават свидетели на любовни увлечения между мъже. Западните ориенталисти през XIX век с почуда, отвращение и любопитство описват феномени като

мъжките танцьори в Египет, облечени като жени (хауал), или турските женствени момчета танцьори (осм.-тур. кючек).

И забавленията, предлагани от хауалите, далеч не се изчерпват с визуално-сценичните изкуства. 

Днес пък същата дума, която обозначава пасивната страна в една мъжка хомосексуална връзка, се използва в Египет като обида, еквивалент е на нашенската, започваща с п. Впрочем научих я от египетски дипломати, които така наричаха софийските автоджигити по улиците.

А пък османската „порнотопия“, както я нарича изследователят на османската еротика Ирвин Джемил Шик, успява да произведе и илюстрации на гей практиките от XVIII век. Няма да ги привеждаме тук, за да не скандализираме по-чувствителните читатели. Не е ли вярно, че на едно по-прозаично и съвременно ниво винаги ще се намери някой познат, пътувал в арабския свят, който ни носи истории как там е „пълно с мъже, които се държат за ръка“. Доколко това непременно афишира влечение към същия пол, е съмнително, но знае ли човек? Във всеки случай привлича вниманието ни.

Тази нишка на един исторически и съвременен разказ върви доста приемливо от съвременна гледна точка, нали? Ориентът, от една страна, погледнато на повърхността, е традиционен и патриархален. Но

отвъд привидната консервативност, в пласта на едно бълбукащо от екзотизъм ежедневие, той се оказва пищен, щедър, пъстър и приемащ.

В него има ниша за всякакви сантименти и влечения. Да не се преструваме, че такива не съществуват. Тук една основна популярна аргументативна пътечка върви така – от много рано в мюсюлманските общества са налице хомосексуални практики. Те са масови. Значи всичко е наред. Ако има доказателства за наличието на нещо, съществуването му го оправдава и от нормативна гледна точка. Какво правим, е по-важно от това, което някой твърди, че е правилно. 

Но да погледнем от другата страна на бариерата. Защото такава съществува. 

Тук може да оставим забавните разкази и да започнем с шокиращата част. Помните какво правеха от ИДИЛ с мъжете, заподозрени в хомосексуални връзки. Имаха си доста постоянна практика. Хвърляха ги от покривите на сгради или ги пребиваха с камъни, като документираха с видеа или снимки „налагането на наказание според шариата“.

Това беше отразено и в докладите на Държавния департамент на САЩ от 2016 г. относно човешките права в Ирак и Сирия. „Собственият ми баща би оставил ИДИЛ да ме убие“, казва в материал за BBC през 2015 г. Таим, тогава 24-годишен студент по медицина, който успява да избегне подобна злочеста участ, като бяга от Ирак в Ливан. Там продължава да бъде тормозен от рода си заради това, че е гей. Както разкрива статия на Вашингтонския институт за близкоизточна политика,

може да се идентифицират поне 27 случая на убийство на хора, за които се твърди, че са гей. Предпочитаният метод е хвърляне от високо, но има и случаи на убиване с камъни, обезглавяване или застрелване.

За да не си помислите, че ИДИЛ е изолиран случай, уязвимото положение на ЛГБТ общността се отбелязва и в справки като тази на Комисията по международна религиозна свобода в САЩ под надслова „Шариатът и ЛГБТИ хората“. Там се прокарва и връзката между свещения закон и смъртното наказание на членове на ЛГБТИ общността в страни, в които правната регулация е повлияна от шариата. Публикувано през 2021 г., в обобщението се отбелязва, че в подобни страни съществуват и наказания относно сексуални отношения извън брака, богохулство и отстъпничество. Според по-нови справки, към 2024 г. хомосексуалността е криминализирана в 64 страни в глобален план, а смъртно наказание е възможно да получите в Афганистан, Бруней, Иран, Йемен, Катар, Мавритания, Нигерия, ОАЕ, Пакистан, Саудитска Арабия, Сомалия и Уганда. 

Като гротесков случай може да припомним и как скандалният Абу Нуас попада в арабските медии през 2001 г. Новинарските емисии на арабски съобщават, че

египетското Министерство на културата е подложило на аутодафе около 6000 тома с поезия на средновековния любител на виното и юношите заради хомоеротично съдържание,

което подрива обществения морал и обижда добрите нрави. Министерството отрича, но новината стига и до The Economist. 

В тази връзка е възможно да си помислим следното: исторически наблюдаваме изключително много хомосексуални практики в общества с мюсюлманско мнозинство. Групировки като ИДИЛ са инцидентни, предимно модерни и изразяват изключително фундаментализирани, радикализирани, уродливи и следователно нелегитимни гледни точки. Отприщванията на хомофобски прояви са спорадични и непредставителни, пък и понякога могат да бъдат приписани на външно влияние, промени в обществения контекст, местни племенни или общностни традиции. Следователно

няма как тази чудовищност да бъде устойчиво мотивирана от религиозна гледна точка, тоест почива на напълно погрешна интерпретация на догмата.

Но нека се върнем крачка назад и потърсим историческата перспектива към хомосексуалните практики в мюсюлманския свещен закон.

(Следва продължение.)

---

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.