Post Syndicated from original https://www.toest.bg/horugvata-na-fundamentalizma/

Центърът на София е известен с близостта, в която се намират един до друг православен храм, католическа църква, джамия и синагога. Тази симпатична топография се възприема като доказателство за религиозната толерантност на българина и все още често се изтъква като предимство на страната ни. Опитите за нарушаване на хармонията, например случаят, когато симпатизанти на партия „Атака“ нападнаха молещи се мюсюлмани, се посрещат с обществено порицание.

За човек, който живее в такава среда, понякога е трудно да го осъзнае, но междуверската търпимост наистина е достижение. Миналото на Европа, а и на света е показало, че някои от най-тежките и нерешими конфликти се пораждат от идеята, че една религия трябва да се наложи силом над останалите. Това, поне на пръв поглед, не е характерно за България. Макар да се гордеем с делото на покръстителя княз Борис и да изтъкваме, че сме дали православието на други народи, като руснаци и украинци, ние никога не сме били фанатични.

У нас винаги е имало алтернативни учения, например богомилството през средните векове и философията на Петър Дънов от по-ново време, а за някои хора те са неразделна част от българското. Освен това още преди покръстването българите са флиртували с Ватикана и макар в крайна сметка да избират друго, у нас има компактни общности католици, съществуващи до ден днешен. В страната се срещат също протестанти, апостолици (арменци), юдеи, в по-ново време мормони, будисти, привърженици на движението „Харе Кришна“. Няма как да не се отбележи и сравнително високият процент мюсюлмани, които съставляват втората по големина религия в страната. И макар миналото да пази някои травматични моменти, като цяло тези религиозни общности живеят в мир помежду си.

Напоследък обаче изглежда, че картината започва да се променя. 

Българската православна църква (БПЦ) става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Тя може да си го позволи, защото, макар българите да не са от най-редовно черкуващите се народи, православието играе специална роля в историята ни. Мнозина смятат, че то е основен фактор за съхраняването ни като общност през вековете на османско владичество. Именно борбите за църковна независимост предшестват освободителните движения, а обобщението на всичко това е дадено от митрополит Климент (Васил Друмев):

Има православие – има и български народ; няма православие – няма и български народ.

Православната църква играе важна роля като знак за тиха съпротива срещу атеизма, силово налаган от комунистическата власт по време на тоталитарния период. В храмовете, които посещават, докато са следени от милицията, много българи откриват упование и обещание за справедливост във вечността, което е по-вдъхновяващо от сивите лозунги за светлото социалистическо бъдеще и преизпълнените петилетки. Вярата се превръща в алтернатива на грубия материализъм и затова в първите години на Прехода принадлежността към нея е почти част от демократичната идентичност.

За съжаление, тъкмо по време на тоталитаризма текат процеси, даващи негативно отражение днес. 

Голяма част от висшия клир, а и не само, бива вербувана от комунистическата Държавна сигурност. Можем само да спекулираме дали някогашните агенти и доносници са станали вярващи, напасвайки християнските догми с дадените им от комунистическия кесар задачи, или пък са просто лицемерни. Факт е обаче, че някъде в този етап в Българската църква се заражда изключителна вярност към Русия, тогава част от Съветския съюз, където подобни агентурни процеси вече са протекли. 

В днешната Руска федерация Православната църква изпълнява ролята на държавна доктрина, която оправдава и благославя завоевателните цели на режима на президента Владимир Путин. Тя окуражава подчинението пред властимащите. Това е показано във филма „Левиатан“ на Андрей Звягинцев, където свещеник със сковано лице и леден глас дава съвети на местен олигарх, че всяка власт на Земята е дадена от Бога и той не трябва да се бои да я изпълнява.

За Руската православна църква войната, която Путин води срещу Украйна, е свещена – концепция, която дори за средновековна Византия би била прекалена. Макар и благочестиво, както проповядва православието, Кремъл все пак има враждебно отношение към западните християни, особено към католиците, които се възприемат като част от вражеския колективен Запад. Поради това много руснаци, особено националистите, възприемаха с недоверие опитите на папа Франциск да посредничи за мир за войната в Украйна, докато в същото време украинци го упрекваха, че е твърде отстъпчив пред Москва. ЛГБТ хората са обявявани на практика за престъпници просто защото ги има. Напоследък на мушка попадат и тези, които нямат деца – смразяващ завой, който, за съжаление, може би намеква какво ни очаква и в България.

Причина за тревога

е изборът на сравнително младия и изключително деен Даниил за патриарх през миналата година. Като духовник той води аскетичен начин на живот, което е достойно за уважение. Нееднократно обаче е изразявал политически позиции, близки до тези на руската държава, и под негово ръководство Църквата започва все по-активно да се намесва и в светския живот. Неговото предстоятелство е не толкова начало, колкото кулминация на процес, започнал преди няколко години. Симптоматично беше поведението на БПЦ при посещението на папа Франциск в България, когато мюсюлмани, юдеи и протестанти се молиха заедно с главата на римокатолиците, но представителите на православното духовенство отказаха. 

В наши дни видяхме Църквата да изразява отрицателно становище към традиция като нестинарството, което предизвика хумористични реакции в социалните мрежи. Привидно аргументът е железен спрямо канона – обичаят е езически. В действителност обаче между религията и дохристиянските вярвания в България, а и по цял свят често има симбиоза, включително датите, на които празнуваме Коледа и Великден, свързани пряко със зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Професор Клайв С. Луис, може би най-известният християнски апологет на ХХ век, дори стига дотам, че твърди как езическите митове за завърнали се от смъртта са подготвяли хората за истинското възкресение. Доколко тогава е удачно да се нападат хора, почитащи икони дори по време на чисто фолклорен ритуал?

Това отношение започва да се просмуква полека-лека и сред миряните. По проруска линия интелектуалци, свързани с вярата, заемат позиция срещу Вселенската патриаршия и в подкрепа на Руската православна църква, особено по въпроса коя е действителната църква в Украйна. Католиците, каквито у нас има хиляди, лековато са наричани еретици. Професор Калин Янакиев, чиито познания за историята на православието са изключителни, оборва това определение, но самият той признава, че е обект на нападки заради позициите си.

Невинен поздрав за еврейския празник Ханука на водеща медия у нас предизвика просташки коментари в социалните мрежи – нещо, което бе забелязано и от посланика на Израел. Част от тях бяха реакция на войната в Газа, но в други се долавяше нетолерантността към вярата, която не е „нашата“, „ние това не го празнуваме“. По време на последните местни избори в София в казус се превърна фактът, че кандидатът за кмет Васил Терзиев симпатизира на Петър Дънов. Дъновизмът действително противоречи на православната догма. Това обаче не би трябвало да е проблем за заемане на определен пост в светска държава. На всеки Хелоуин празнуващите с маски деца биват обвинявани в сатанизъм.

Тези неща изглеждат смешни и нелепи, но съвсем не са невинни. 

Езикът на омразата може лесно да премине в действия, първоначално сравнително безобидни, като анекдотичните разкази за съборена украса на Хелоуин, но после опасни и агресивни, каквото би било физическото насилие срещу някой „друговерец“. Още повече че предстои въвеждането на религиозно обучение в училищата, което ще сегрегира децата и ще изолира католици, протестанти, евреи и атеисти. Тук не отварям дума за учениците с алтернативна сексуалност, каквато, така или иначе, е забранено да се обсъжда със закон, отново с одобрението на Църквата.

Като цяло трябва да се има предвид, че всяка религиозна общност споделя канони и вярвания и има право да следи за спазването им от своите последователи. От тази гледна точка е неправилно да очакваме Църквата да промени свои хилядолетни канони относно теми като брака и целомъдрието, нито да искаме публично да признае за приемливи учения, несъвместими със свещените ѝ книги.

В същото време България е светска страна, в която Църквата е отделена от държавата, и не е коректно да се създава обстановка на нетърпимост към хората извън паството на БПЦ. 

Намирането на баланса не е лесна задача, тъй като религиозният фундаментализъм може да оправдае всяко зверство. Фанатично вярващите мислят, че спасяват неверниците. При положение че според вярата им душите им би следвало да са безсмъртни, а човешкият живот трае средно 70–80 години, тълкуванието е, че каквото и страдание да причинят в този живот, то бледнее пред риска душата на жертвата им да попадне в ада, където ще бъде подложена на вечни мъчения. Въпросът е, че поне в християнството, сред чиито деноминации е и православието, съществува концепцията за свободна воля, а тя се нарушава, когато възможните алтернативи биват потискани.

Разбира се, за ислямските фундаменталисти абсолютната свобода идва тогава, когато можеш да избереш Бога без никакви „пречки“. Само че това мислене е създало ужаса на самоубийствените атентати, както и режими като този на талибаните в Афганистан, където всяка радост от живота бива потисната в името на „благочестието“.

България все още е много далеч от такова състояние и в интерес на истината, православието е подкрепяно не толкова като единствен верен път към Бога, колкото като белег на националната идентичност. Това го прави елемент от национализма, който се разгаря у нас през последните вече 20 години (ако броим за началото му пробива на „Атака“ на парламентарните избори през 2005 г.). Въпреки че у нас и национализмът е свързан със силна привързаност към чужда държава, която пък ни е посочила официално за врагове.

Но първите стъпки към по-сериозно развихряне на някакъв религиозен фундаментализъм сякаш вече са направени. Важно е да си дадем сметка за това. Така поне няма да бъдем изненадани, ако един ден завалят директните предложения за забрана на цели вероизповедания (едно вече беше шкартирано) и ограничаването на права, които погрешно днес смятаме за даденост.

Българският народ все още има традиция във верската търпимост. Само времето ще покаже дали тя ще бъде продължена. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tryabva-li-nepravoslavnite-da-se-interesuvat-ot-bpts/

В края на миналата седмица Българската православна църква (БПЦ) избра свой патриарх – за втори път от 1989 г. насам. Изборът се превърна във водеща тема и беше подробно отразен в медиите. Когато стана ясно, че новият патриарх ще е Даниил Видински, последваха бурни реакции. Поводът за тях беше, че той нееднократно е изразявал проруски позиции.

Ала не е ли редно само вярващите и практикуващи православни християни да имат право на мнение по темата? Ако не се интересувате от футбол, какво значение има за вас дали отборът на България се е класирал за Европейското първенство или кой ще стане европейски шампион по футбол?

Ако Църквата и държавата бяха наистина отделени, както е по конституция, ако религията не се използваше за политически цели и БПЦ не оказваше влияние върху живота на непринадлежащите към нея, тогава действително православните християни щяха да имат най-голямо право да я критикуват. Така ли е обаче?

Ролята на БПЦ в политическия и обществения живот

Освен религиозно събитие, избирането на патриарх Даниил беше и политическо. На първо място, защото е залог в борбата за външнополитическата ориентация на България. На първата литургия с негово участие присъстваха редица проруски политици, например Румен Петков и бившият президент Георги Първанов, както и руската посланичка Елеонора Митрофанова.

Значението на БПЦ за външната политика е голямо заради все по-нарастващата ѝ роля във вътрешнополитическия и обществения живот през последния четвърт век. През 2001 г., когато на власт идва Симеон Сакскобургготски, патриархът за първи път влиза в Народното събрание за откриването му. И с малки изключения получава запазено място там. Докато се стигне до наши дни, когато президентът поздравява новоизбрания предводител на БПЦ с думите „Бог да пази България“, а встъпването му в длъжност се отбелязва дори с военни почести.

Православнообразната реторика, на която практически никой политик не се противопоставя, служи и за политически послания и обосноваване на политически решения. Откриването на предишното 49-то Народно събрание например беше съпроводено с нещо като сапунена миниопера, понеже се случи в Страстната седмица. И кой ли не сметна за нужно да направи връзка между страстите Христови и политическия живот в България – от президента, през председателя на ГЕРБ Бойко Борисов, та до тогавашния главен прокурор Иван Гешев.

За доминирането на БПЦ в обществения живот услужливо допринасят и голяма част от медиите. Ако има православен празник или важно църковно събитие, почти целите новинарски емисии на водещите телевизии се запълват с него. Дори медии, които се стремят да спазват журналистическите стандарти, понякога губят критична дистанция и забравят за мисията си да обясняват какво се случва. И започват да говорят на църковен език – например как Даниил Видински бил „възведен в архимандритско достойнство“ и „хиротонисан за епископ“. Вместо простичко да кажат: „станал архимандрит“, „ръкоположен за епископ“.

На БПЦ обаче настоящата сериозна роля в обществено-политическия живот не ѝ е достатъчна. Едни от първите думи на новоизбрания патриарх Даниил бяха, че училищният предмет религия и православие трябва да стане задължителен. А който не е православен, можело да учи други религии, етика или философия. Понастоящем религията се изучава факултативно, а предметите етика и философия са в учебния план на гимназиите още от началото на 90-те. Така че не е ясно в какво точно би се изразила исканата от патриарха промяна. Ясно е само, че иска да е задължително.

Намесата на религията в правото на личен живот

Православието влияе и върху личния живот дори на хората, които не са православни. Медиите не пропускат да ни напомнят кога според православния календар трябва да празнуваме, да скърбим, да се смирим или да се извиняваме. И че трябва да почитаме починалите си близки точно на Задушница, а не на някоя дата, която лично на нас ни е важна.

Но докато несъобразяването с тези ритуали се възприема като морално прегрешение или най-малкото като социална неадекватност, има сфери, в които религията е допусната – и то от възможно най-високите места в държавата – да реши вместо нас как да живеем живота си. Позицията на БПЦ, както и на други християнски деноминации се взема под внимание и в законодателния процес, служи като аргумент и за решения на върховните съдилища.

И макар другите християнски деноминации да са особено гласовити, когато става въпрос за ограничаване на правото на личен живот, никой не би им обърнал внимание, ако не действаха в унисон с БПЦ, националистическите партии и руската пропаганда.

Дори да не сте религиозни, държавата може да ви забрани да сключите брак с аргумента, че това противоречи на традициите и религията в България. По-точно, противоречи на Конституцията, според задължителните тълкувания на която тя е в съответствие с религията и традициите (независимо какво пише в самата Конституция). Попадате в горната хипотеза, ако обичате човек от същия пол. Пак в името на религията и традициите държавата няма да ви разреши и друга форма на регистрирано партньорство с любимия човек, въпреки че според Европейския съд по правата на човека тя е длъжна да го направи – поне за сключилите брак в чужбина.

Религията и традициите имат думата и какво име и какъв пол да пише в документите ви за самоличност. Не в кръщелното ви свидетелство, а в гражданските ви документи. Ако сте от късметлийското мнозинство, членовете на което се идентифицират в съответствие с половите си органи, нямате проблем. Но ако имате външните белези на мъж, а се чувствате като жена или обратното, не сте достатъчно традиционни и религиозно приемливи. И сте осъдени на доживотен тормоз и присмех, когато някой погледне първо личната ви карта, а после вас (или обратното).

Много имоти, никакви данъци

Но да допуснем, че сте хетеросексуални, не сте трансджендър и не се интересувате от политика – нито вътрешна, нито външна. Дори и в този случай БПЦ влияе върху живота ви. Посредством парите във вашия джоб.

Колко имота притежава Църквата, никой простосмъртен не знае. По всяка вероятност те струват милиарди, както показва разследване на bTV. Не става дума само за църкви, параклиси и манастири. БПЦ притежава например луксозни магазини и заведения в идеалния център на София, парцели в доста столични квартали, както и жилищни сгради. И си строи цял комплекс на територията на „Манастирски ливади“.

Не само за имотите, но и за печалбите от наеми и продажби Църквата не плаща данъци, макар че на теория дължи данъци върху печалбата от търговска дейност. Защото ги интерпретира като… дарения от вярващи. А държавата не си и поставя за цел да съпостави тази интерпретация със закона. Така в бюджета не влизат (може би) милиони. А печалбите отиват неизвестно къде.

Видно е обаче къде не отиват. Не отиват за ремонт на църкви и манастири в окаяно състояние, за чието спасяване се събират дарения. Още по-малко отиват за подпомагане на нуждаещите се. БПЦ не изглежда да осъзнава, че Църквата би следвало да има и социална функция, каквато имат християнските църкви на много места по света.

БПЦ не плаща данъци на държавата, но пък държавата плаща на Църквата. За заплати на свещеници, че и за изграждане на църкви. В разследването на bTV Горан Благоев твърди, че в държавния бюджет за 2024 г. перото за Църквата е 38,4 млн. лв. Той поставя въпроса за липсващата социална дейност на Църквата и пита: „Трябва ли държавата да налива пари в институция, която не изпълнява обществената си функция?“

Благоев беше водещ на предаването „Вяра и общество“ по БНТ, но в резултат на критичната му позиция към БПЦ предаването беше свалено. Това е впрочем още един случай, когато държавата застава на страната на Църквата, а не на гражданите си.

България още ли е светска?

През 2017 г. журналистката Татяна Ваксберг попита: „България не беше ли светска?“ Седем години по-късно този въпрос все повече прилича на табу. Той не се поставя (както отбелязва Ваксберг още преди десет години). Ако някой се подлъже да го зададе, следва мълчание. В същото време ролята на религията в публичния живот расте. Тоест не на православието само по себе си, а на определени негови политически интерпретации.

Това е обидно и за някои вярващи, които виждат как с религията им се злоупотребява. Нерелигиозните и изповядващите религии, различни от християнството, обаче проявяват завидна търпимост към прогресивното стесняване на светското поле в публичния живот. Или по-скоро непукизъм.

Срастването на държавата и Църквата в България е проблем не само на ЛГБТИ+ хората, които не могат да сключат брак или да сменят гражданския си пол. По един или друг начин то е проблем на всички. И ще става все по-голям. Освен за онези, които прибират печалбата. И финансовата, и политическата.