Tag Archives: Религия

Страстите Христови на българската политика

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/strastite-hristovi-na-bulgarskata-politika/

Страстите Христови на българската политика

Що за двусмислено заглавие? За страстите на Христос ли става дума, или за българската политика? Ако извънземно същество е кацнало на Земята в началото на миналата седмица и се е опитало да се информира за нравите на тази планета от българските медии, вероятно е останало с впечатлението, че Божият Син е възкръснал в името на българските институции. И особено – в името на президента, парламента, служебното правителство и прокуратурата.

Страстното откриване на 49-тото Народно събрание

Президентът Румен Радев свика новоизбрания парламент в т.нар. Страстна седмица, т.е. седмицата преди Великден. Председателят на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов определи Страстната седмица като неподходящо начало на работата на Народното събрание. В аргументацията си той постави религията над държавата: „На Разпети петък, каквото и да има, ние няма да ходим на работа. Няма да участваме в парламента, защото ние въведохме Разпети петък като неработен ден, за да могат всички християни да отидат, да минат под масата и да страдат така, както е страдал Господ.“

Не става ясно как минаването под масата може да причини такова страдание, каквото е изпитал Христос, докато е умирал на кръста. Но поне е успокоително, че Борисов не призовава да се самобичуваме, за да ни боли, както го е боляло Иисус.

В речта си при откриването на новия парламент Румен Радев обоснова решението си да го свика точно на Велика сряда със символното значение на седмицата в християнството:

Свиках 49-тото Народно събрание в Страстната седмица с очакванията на българския народ за различно начало на това Народно събрание, с надеждата за смирение, диалог и разум.

Радев обясни и в каква посока си представя смирението, диалога и разума, като се започне с приемането на бюджет. И понеже, въпреки призивите му за разум, религиозното смирение прави разсъжденията излишни, призивът му Народното събрание, „за разлика от предишните, да подкрепи европейския курс, зададен от служебното правителство“, остана без ответна реакция.

А всъщност при всичките си проблеми и недостатъци именно парламентът се опитваше да държи европейски курс, а президентът и неговото служебно правителство правеха всичко възможно да променят посоката на този курс към Русия. Справка – възраженията на Радев срещу решението на депутатите да се изпрати военна помощ на Украйна и нежеланието на кабинета му да изпълни това решение.

Страстната седмица не пропусна да спомене във встъпителната си реч и Вежди Рашидов, който в качеството си на най-възрастния народен представител откри парламента. Той каза:

Ние сме в Страстната седмица на предателството и опрощението, на разпятието и саможертвата, на надеждата и вярата във Възкресението. И се питам – не може ли двайсет века по-късно да изградим общия ни път, а не да стоим отстрани или тихо да чакаме някой да се жертва за нас с надеждата да оцелеем и да празнуваме Възкресение? Аз мисля, че можем.

Патетичното първо изречение от този цитат отвлича вниманието от следващите две. А те са важни, защото Вежди Рашидов, който впрочем е мюсюлманин (според исляма Христос е само пророк, а не Бог), казва, че това, което има значение, са действията ни на този свят, а не вярата в някой, който да се жертва за нас. Но Рашидов не е вчерашен в българския публичен живот и знае, че когато човек първо каже това, което се очаква от него, останалите му думи може да минат между капките.

В кулоарите на парламента и служебният премиер Гълъб Донев не пропусна да се позове на Велика сряда – деня от Страстната седмица, в който е свикано Народното събрание. Според него съвпадението е „знак не само за това, че народните представители трябва да работят като всички останали българи, но и израз на необходимостта от смирение, самооценка – етична – и готовност да се служи на народа“.

Кръстните мъки на Гешев и прокуратурата

На влизане в парламента и главният прокурор Иван Гешев беше обзет от религиозен патос. Той постави въпрос пред българските политици, като сам даде отговор още в процеса на задаването му:

Днес е Велика сряда. В този ден на Страстната седмица ние, православните християни, трябва да си зададем въпроса дали делата ни съответстват на повелите на Спасителя. Надявам се и българските политици да си зададат този въпрос. И да си зададат въпроса дали са важни личните интереси и дали трябва – а то трябва – да работят в интерес на народа, а не народът да работи за политиците.

На следващия ден пък на страницата на прокуратурата във Facebook беше публикувано изявление на Иван Гешев. От него стана ясно, че след Велика сряда главният прокурор смята за необходимо да отбележи и Велики четвъртък, на който „православните християни си спомнят за Тайната вечеря на Божия Син с апостолите и пророчеството му, че ще бъде предаден“. В изявлението си Гешев сравнява прокуратурата, чиято структура и работа е обект на множество критики, с предадения Христос:

Въпреки безпрецедентните опити за дестабилизация и дискредитация, за овладяване и политически контрол в нарушение на принципа за разделение на властите, въпреки заплахите и обидите прокурорите, следователите и служителите на ПРБ [прокуратурата на Република България] работят и ще продължат да работят за всеки един българин. Нито един от тях не предаде колегите си за тридесет сребърника.

Тук човек може да си зададе въпроса дали да защитаваш собствените интереси на прокуратурата е да работиш „за всеки един българин“ и дали безнаказаността на тази институция е сравнима с божествения статут на Христос. Но да не забравяме, че Гешев беше обявил сам себе си за „инструмент в ръцете на Господ“ в интервю за „Епицентър“. Там той заяви, че самият Бог действа чрез него:

Единственият, който въздава правосъдие, е Господ. Аз не въздавам правосъдие. Аз съм инструмент, с който Той прави нещата, които смята за правилни.

На Разпети петък Инструментът на Господ изненадващо не сведе божията воля до българските граждани. Мълча и на Велика събота. Възкръсна словесно точно на Великден със снимки, демонстриращи набожността му, и с призива: „Нека светлината и надеждата на Христовото Възкресение надмогнат разединението и омразата, за да дадат път на разума и обединението.“

Великден и Ден на Конституцията – религиозно-светски и соцносталгичен гювеч

Тази година Великден съвпадна с Деня на Конституцията и юриста, който се отбелязва на 16 април. Това стана повод Иван Гешев да излезе и с второ обръщение, в което да отбележи професионалния празник на юристите и да се обяви за отстояване на върховенството на закона. Макар че тъкмо в името на върховенството на правото са и неуспешните досега опити да се реформира прокуратурата.

В неделя два пъти се „разписа“ във Facebook и председателката на БСП Корнелия Нинова. Първо на страницата ѝ се появи в 20-секундно видео, в която тя стои пред маса с великденски яйца и козунак, държейки в ръце и галейки истинско малко зайче. На фона на тези умилителни кадри е трудно зрителят да се концентрира върху думите ѝ, но тя започва с „Христос воскресе“ и после пожелава все хубави неща, като в началото, разбира се, е мирът. Нинова призовава всички да вървим напред с вяра.

Във втората публикация Нинова, изобразена със сериозна снимка с костюм на фона на библиотека, честити Деня на Конституцията, напомняйки, че е юристка по образование. Този пост стана впрочем повод за подигравки в социалните мрежи, че докато други отбелязват Великден, тя акцентира само върху празника на юристите. Проблемът обаче не е само в това, че иронизиращите са пропуснали видеото със зайчето. Доколкото Нинова е председателка на социалистическа партия, е логично да поставя светската държава над религията. Проблемът е, че тя не прави това, а в борбата си срещу „джендъра“ все повече се съюзява с най-мракобесните религиозни кръгове.

Религиозният патос е необичаен за европейските социалисти, но е напълно в реда на нещата в руската пропаганда, в духа на която е и политиката, провеждана от Корнелия Нинова. Въпреки че по времето на социализма религията е преследвана, съвременната соцносталгия и религиозният фундаментализъм вървят ръка за ръка.

Ашладисването на соцносталгията с религията се прояви и във великденския концерт на БНТ, в който известният от времето на социализма дует на Кристина Димитрова и Орлин Горанов пееше на фона на балет от… пионерчета. Да оставим настрана, че въпросните пионерчета бяха с дължина на полите, напомняща по-скоро за филмите за възрастни, отколкото за социализма, по времето на който са се слагали печати на момичета и жени с къси поли.

Какво казва Конституцията за религията?

Но като стана дума за Деня на Конституцията, нека припомним какво казва Основният закон за религията. Най-важното по темата е събрано в чл. 13:

(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Към това може да добавим и ал. 2 на чл. 58, която гласи: „Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите.“

Свободата на вероизповеданията си има граница, която е определена в ал. 2 на чл. 37: „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“

Да не забравяме и че в чл. 11, ал. 4 се забраняват партиите на етническа и верска основа. Независимо каква е вярата.

Накратко, по конституция България е светска държава. Макар православието да е традиционно за страната вероизповедание, то не е официална държавна религия. Религиозните институции нямат правото да се намесват в държавните, а използването на религията за политически цели е недопустимо. Вероизповеданията са свободни, стига да не вредят и да не нарушават правата и свободите на останалите.

Светска държава ли е България на практика?

Независимо какво пише в Конституцията, ролята на религията в България бавно и постепенно се официализира. Това е процес, започнал още през 2001 г. с правителството на Симеон Сакскобургготски. То беше първото, което положи клетва не само пред Конституцията, но и пред Библията, и то в присъствието на патриарха. На следващата година Георги Първанов постъпи по същия начин при встъпването си като президент. След това започна да изглежда все по-естествено премиери и президенти да се кълнат пред Библията, а патриархът получи своеобразно „запазено място“ в Народното събрание.

Журналистката Татяна Ваксберг (днес главна редакторка на „Свободна Европа“) следи тази тенденция от години. Тя отбелязва, че неусетно въведената от Симеон Сакскобургготски практика е нарушена едва през 2021 г., при правителството на Кирил Петков. То се заклева само пред Конституцията и без присъствието на патриарха. Изключение са и двете служебни правителства на Румен Радев (който при собственото си встъпване като президент следва дотогавашната практика) от същата година, но поради не толкова официалния характер на церемониите те минаха „между капките“.

Въпреки моментното политическо разведряване обаче юридически България все повече губи светския си характер. За това особена роля играе кампанията срещу Истанбулската конвенция. Когато през 2018 г. Конституционният съд обявява Конвенцията за противоконституционна, в мотивите му не става дума за религия, а традициите се споменават 5 пъти. През 2021 г., когато КС постановява, че полът има единствено биологичен смисъл, в решението му за религия става дума цели 23 пъти, а за „традиционното“ се споменава 30 пъти. Въпреки че в самата Конституция религията се споменава едва 7 пъти, вероизповеданията – 5, а моралът – 2.

В решението на Върховния касационен съд, с което той отменя правото на трансджендър лицата да сменят гражданския си пол, за религия става дума едва 5 пъти, а за морал – 4. Но именно религията и моралът са основният аргумент, с който ВКС отнема граждански права на тази група хора.

Неусетното сваряване в религиозно-традиционния котел

Експлоатирането на религията за политически цели, включително под формата на стари и не толкова стари народни традиции, не буди обществено възмущение, нищо че противоречи на Конституцията. Позоваването на религията дори се ползва за имунизиране от критиката на политическите опоненти. Последните не си позволяват даже критика с други религиозни аргументи. Например на призивите към смирение да отговорят, че именно Христос е този, който е изгонил търговците от храма, и че именно това е смисълът на борбата с корупцията и за правосъдна реформа.

Ако в началото на всяко Народно събрание се търси дълбок религиозен и традиционен смисъл, може само да гадаем какво би могло да се случи, ако откриването на някой следващ парламент съвпада не със Страстната седмица, а примерно с Еньовден. Нека припомним как в „Оптимистична теория за нашия народ“ Иван Хаджийски описва ритуалите на този древен български празник, на който се отбелязва и раждането на св. Йоан Кръстител: „На Еньовден врачките, бродниците отиваха на някоя нива с хубаво жито, събличаха се голи, завираха си лъжица отзад, нарамваха едно кросно, минаваха накръст нивата, обираха най-високите класове – „царете“, – изваждаха лъжицата, облизваха заврения ѝ край, за да не може да им се развали магията, и после, хвърляйки тези „царе“ в своята нива, пренасяха там плодородието на „измамената“ нива.“

Варианти на този ритуал биха могли да се използват за привличане на доскорошни политически противници за постигането на мнозинство в парламента, като нивите с хубаво жито символизират техните парламентарни групи.

Ако подобни перспективи са ни смешни, значи още не сме се „сварили“ напълно. Но ако светският характер на България бъде напълно потопен в религията и традициите, тогава вече ще е все едно дали ни е смешно, тъжно, или дори не забелязваме.

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-izobrazheniata-na-proroka-mohamed-sluchayat-v-hamlin/

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“

Този материал може да засегне религиозните чувства на някои читатели. Всички илюстрации освен една са посочени чрез линкове към официалните им източници, вместо да се появят в текста.

Замили, колега – виждам преди няколко седмици съобщение до мен, – пиша доклад за ислямофобията.“ Да ти се намира някакъв графит по темата, пита ме познатият. За някои неща съм като кучето на Павлов. Ако искаш да реагирам, събери в едно „графити“, „ислям“ и „ислямофобия“. Да, може да се каже, че познавам графити сцената в София относително добре. А от няколко години полека, но устойчиво в нея се намества темата за арабите, исляма и бежанците. Особено на ключови места като кьошетата на Женския пазар и района край Лъвов мост. Надписи на арабски „Тунис“ около Централната гара. „Халеб“, „Сирия“ или „Свободна Палестина“. Псувни на арабски, написани с латиница. Стикери с надписи на английски и арабски. Вероятно произходът им може да се търси в тукашната диаспора. Но има и други графити, по-интересни в случая…

Решавам да помогна на колегата, преводач от османотурски и арабски. Познаваме се от много години. Поставям само едно условие: снимките да бъдат реферирани със съответните авторски права. Все пак цялото газене из софийските потайности с апарат в ръка трябва да бъде възнаградено. А и ми е любопитно какво ще подбере. След малко ми пише. Спрял се е на три изображения, едно от които се превръща в изходна точка за този текст. Набързо очертан с черен спрей силует на брадат мъж с чалма, напръскан с розов цвят за фон. А в чалмата – бомба с фитил.

Разбира се, това е препратка към известна карикатура в „Юландс Постен“ от септември 2005 г., отпреди почти 18 години. Да, според общоприетата дефиниция за „ислямофобия“ съзираме откровено негативно изображение на Пророка.

Съществуват ли обаче условия, при които „безопасно“, в подходящ контекст, да подложим на обсъждане изображения на Мохамед?

Сложна работа, особено предвид някои скорошни събития в щатската академия.

Случаят в „Хамлин“

През октомври миналата година Ерика Лопес Прейтър, преподавателка в Университета „Хамлин“ в Сейнт Пол, Минесота, води онлайн лекция по история на ислямското изкуство. След кратко обяснение, че част от материалите може да бъдат обидни за някои студенти мюсюлмани, тя споделя няколко исторически изображения на Пророка Мохамед. Едно от тях е класически за исляма сюжет. Пророкът на исляма седи коленичил пред архангел Гавраил (Джибрил). Очевидно получава небесното откровение, по-късно записано в Корана¹.

След лекцията Арам Ведаталла, президентка на местната асоциация на студентите мюсюлмани, се оплаква, че е шокирана от изображението, което обижда религиозните ѝ чувства. Последва бърза реакция от университетската администрация и договорът на преподавателката е прекратен. Понякога академията действа бързо. Това завихря огромен, но и доста специализиран дебат. Организира се подписка в защита на преподавателката, събрала няколко хиляди гласа. Излизат множество материали – от по-репортажни, през дистанцирани и с исторически фокус, до полемични – в защита на едната или на другата страна.

Случаят обаче не отключи почти никакви реакции в България извън тясното поле на изследванията на исляма.

Да, разбираемо е с оглед на обхвата на предишни съпоставими събития². Този път обаче липсва шокиращ компонент, който да изстреля новината на първа страница. Няма убити. Няма дипломатически скандал. Няма гневни тълпи по улицата. Значи няма страшно. А и става въпрос за нещо твърде специфично. Но пък за сметка на това с потенциал да окаже дългосрочно въздействие върху полето на изследванията на исляма. Защото повдига въпроси като: доколко е лесно изследванията на исляма да се превърнат в заложник на периодични обвинения в „ислямофобия“ и възможно ли е да подложим на дебат религиозни и културни феномени, без да обидим някого? Подобни съображения стъпват по границите на академичната свобода.

Няколко важни уточнения

На първо място, мюсюлманската изобразителна традиция. От една страна,

твърде изкусително е да кажем, че в исляма съществува пълна възбрана върху изобразяване на живи същества,

на всяко нещо, в което има жива душа (ар. нафс) или дух (ар. рух). Та нали скоро гледахме как от ИДИЛ разбиваха с чукове статуи в иракските музеи. През 2001 г. талибаните взривиха статуите на Будите от Бамян. Изображенията по християнските църкви, откъдето са минали мюсюлмански завоеватели, са често пъти с изчегъртани очи. И днес много мюсюлмани отказват да бъдат заснемани с фотоапарат или рисувани. Не е ли едно от 99-те имена на Аллах именно „Ваятелят“, „Даващият форми“ (ал-Мусаууир)? А и в Корана се твърди, че „не ражда, не е роден, и няма равен Нему“. Самият Пророк в Сунната – онзи сборник от предания, който заедно с Корана е извор на ислямското право и теология – гласи, че

най-силно измъчвани в Деня на Възкресението ще бъдат онези, които изработват изображения.

Защото в Съдния ден сам Аллах ще ги призове да вдъхнат живот в изображенията, които са направили, а те няма да могат. И още – дори

ангелите не влизат в домове, в които има куче или изображение.

Оттук може да построим едно консервативно сунитско и напълно легитимно разсъждение. Всеки акт на извайване на форма или художество може да се бъде сравнен с подражаване на божествената творческа способност. А изображението на свой ред може да се превърне в обект на поклонение. Това води до най-тежкия грях в една стриктно монотеистична догма. Нарича се „многобожие“, „езичество“, в буквален превод „съдружаване“ (ар. ширк). Съответно изображенията на живи същества навеждат мисълта към идолопоклонство и в най-добрия случай са съмнителни. А сунизмът представлява течението в исляма, което изповядват около 90% от мюсюлманите по света.

Съществува и друга гледна точка. Според нейните застъпници

предполагаемата забрана за изобразяване на живи същества е продукт на едно изцяло примитивно, радикално, заклеймявано като „средновековно“ разбиране за изображението.

Та нали в Иран човек може да си купи на улицата рисунки, сувенири или пощенски картички с изображение на Пророка или зет му Али? Нямаме ли и много свидетелства за изображения на хора в илюстрираните персийски хроники, в поемите на Фирдоуси или пък при Саади, Низами с „Лейла и Маджнун“ и други подобни епоси? Какво да кажем за османските жития (ар. сира) на Пророка или за историческите хроники? Те „мюсюлмански“ ли са, или не? Ако приемем, че са характерни за шиизма или повлияни от Персия изобразителни школи, как тогава ще обясним изображенията в сунитската Османска империя? Ами човешките изображения по култовите места на т.нар. хетеродоксен ислям в България? Значи излиза, че ислямът няма как да има проблем с изображенията, нали? Съответно всеки, който твърди обратното, се фундаментализира излишно.

Трябва да отчитаме не просто разликата в аргументацията за или против изобразяването на „живи твари“. Има различни употреби на изображенията и жанровете, в които те се появяват. Забавно-дидактическите стари текстове, обозначавани с термина адаб (откъдето на арабски и до днес идва думата за „литература“), поемат лесно илюстрации, че даже и такива на ръба на приличието. Вижте преписи на „Макамите“ на багдадския Ал-Харири от XI в., на „Калила и Димна“ от Ибн ал-Мукаффа от X в. или „арабския Макиавели“ Ибн Зафар от сицилийския XI в. Прасета, воини, коне, ханове, слонове, мухабети, джамии, дюкяни в притчов контекст. Маймуни с прищипани тестиси. Функцията им е поучителна и развлекателна. Различна от изображенията в трактатите по естествоизпитание и mirabilia, като най-известната на Ал-Казуини, мой любимец от XIII в. Надзърнете и към бестиарии като „Свойствата на животните“ от XIII в., който се опирал, казват, на по-стари автори, като Аристотел.

Да се обърнем и към медицинските трактати, например един Абу Саид Ибрахим от XVII в. Там попадаме на дебели, гротескно подути зайци. Тънки зайци. Причудливи хуманоидни гущери, жаби, саламандри и скорпиони. Хлебарки. Хиени. Пиявици. Много птици. Папуняк. Драконообразен крокодил. Тарантула. Прилеп. Муха. Дъждовни червеи. И фаворитът ми от един от преписите – „делфин“, известен още като „морска свиня“. А защо да не споменем и някои арабски рецепции на медицински текстове от антични автори, като Диоскурид от I в.? Оттам са изображенията на канабиса, тази противоречива според исляма билка, срещу която имамите често негодуват.

Историческите хроники пък са пример за друг жанр, който охотно приютява изображения. И то често в религиозен контекст, разбира се, предвид пророческото осмисляне на историческия процес. Той начева с Адам и Ева (ар. Хауа), продължава през предислямските пророци, като Нух (Ной), Дауд (Давид), Сюлейман (Соломон), Иляс (Илия), Иса (Иисус), и стига до самия Пророк Мухаммад (Мохамед). И накрая, за да удовлетворим и вкуса към пикантното и гротеската, нека споменем и образците на османската еротика. Да, очевидно изобразителната традиция, възникнала в мюсюлмански контекст, е богата, както във всяка разгръщаща се исторически религия.

Но тази традиция не е произволна. Изображенията възникват в специфичен контекст. Съществуват с дадена цел. Подчиняват се на определена естетика.

Нормата, която ги регулира, търпи исторически промени. Очевидно има географски и исторически разлики в подходите. Някои отношения към изображението са по-разпространени, по силата на преобладаващите тенденции в исляма. И да, дори и изображения на живи същества да се срещат, те остават предимно в рамките на малкоформатни изобразителни жанрове.

По правило в сунитска джамия не може да очаквате да видите изображения на хора или животни. Не може и да очаквате илюстрации в строго религиозна литература, като преписи на Корана, Сунната, коментари и правни справочници. А и изобразителното изкуство за мюсюлманите не притежава статуса на западната иконопис или дори на живописта. Калиграфията, арабеската, архитектурата и някои популярни занаяти, като керамика и тъкачество, го изяждат за закуска. Но пък в рамките на тази традиция Мохамед се появява в различни варианти, един от които е повод за настоящия скандал.

На второ място, ако говорим за изображения на Пророка, трябва да отчитаме произхода им спрямо границите на общността.

Някои от тях са произведени от външни на общността източници. Други произтичат от традицията, обозначавана широко от нас, външните наблюдатели, като „свързана с исляма“, „ислямска“ или „мюсюлманска“. И двата типа изображения обуславят различни реакции.

А външните на мюсюлманската общност изображения на Мохамед не са от вчера и не започват с „Юландс Постен“. В европейския исторически сблъсък със „сарацините“ например образът на Пророка заема централно място, „Печатът на пророците“ (израз в исляма, обозначаващ Пророка Мохамед) обикновено бива обрисуван като самозванец, обладан от зли духове или епилепсия, лъстив, еретик и пълководец, въплъщение на самия Антихрист. Този възглед на Запад е особено устойчив, ако и с вариации. Произвеждат се многобройни изображения, от които се сещам за три като твърде показателни.

Данте например поставя Мохамед в Песен XXVIII в деветия ров на геената. Там страдат онези, които са всявали граждански и религиозни смутове. Описанието му е доста скандално дори и в нашенския превод на Константин Величков от 1906 г. На свой ред европейските илюстратори на Данте не пропускат да изобразят Пророка, та чак до един късен викториански Уилям Блейк (онзи, поета) от XIX в., който също дава свой принос. Тук може да видите образец от по-ранен ръкопис на Данте от XIV в. (MS. Holkham misc. 48 от Бодлеанската библиотека в Оксфорд).

Второто изображение, за което се сещам, е също толкова скандално. Че и повече, защото съдържа многопластова обида. В поучителната поема „Падението на принцовете“ (The Fall of Princes) от XIV в. авторът Джон Лъдгейт говори за „Маомето“ като ужасяващ пример. И съответно го виждаме в наивистично колоритно изображение, ръфан от диви свине (Harley MS 1766, f.224r от Британската библиотека).

Третото изображение пък е част от по-късна традиция. Илюстрира съчинение с показателното заглавие „Истинската природа на самозванството, напълно разкрита в живота на Махомет“ (The True Nature of Imposture fully display’d in the Life of Mahomet). Авторът е Хъмфри Придо от XVII в., църковник, хебраист и арабист, един от прадедите на английската ориенталистика. Разбира се, там арабите изглеждат облечени като европейци от епохата, а Мохамед се появява в множество изображения. Като например това, което го представя като лъстив многоженец в будоара, впрочем един от множеството утвърдени начини на възприятие в Европа.

Добре че Данте, Блейк, Лъдгейт и Придо вече не са между живите, за да се окажат в някой списък на „Ал Кайда“.

Да, скандални текстове и изображения също се оказват част от историята. Както е част от историята например Лутеровият трактат „За евреите и техните лъжи“. Или огромният поток от арабоезична антисемитска литература с вкус към конспирацията, която и до днес се издава и разпространява в Близкия изток. Част от историята ще бъде и Дугин, който доста години вече говори за православния „катехон“, оправдаващ идеологически войната на Путин в Украйна. Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

(Следва продължение.)

1 Всеки, който е имал допир до историята на исляма, знае. Пророкът, твърди първата му биография от IX в., имал обичая да се уединява на планината Хира край Мека. И когато дошло времето, „по волята на Аллах“, Той изпраща до него архангела, чрез когото започва „низпославането” (доста тромав български термин, превод на арабското танзил) на Корана, чак до смъртта на Мохамед през 632 г.сл.Хр. Изображението е доста по-късно и е взето от богато илюстриран ръкопис на „Компендиум от хроники” (Джами’ ат-тауарих) с автор Рашид ад-Дин от XIV в.

2 Дванайсетте карикатури в „Юландс Постен“ от 2005 г. предизвикаха масови протести. Стигна се до смъртта на около 200 души, бяха нападнати западни дипломатически мисии, църкви и християни. Рисунката на карикатуриста Ларс Вилкс, изобразяваща Пророка с тяло на куче и глава на човек, му навлече множество смъртни заплахи. От 2007 г. докато Вилкс не загина в катастрофа през 2021 г., „Ал Кайда“ беше обявила награда от 100 000 долара за неговото убийство в своя списък. Често си мисля, че списъкът на „Ал-Кайда“ може да се нарече и „кратък справочник как да ни санкционират за богохулство в духа и буквата на шариата“. Списъкът включваше хора като Салман Рушди, активистката Аян Хирси Али, Херт Вилдерс, редакторите на „Юланд Постен“ и Тери Джоунс, проповедника от Флорида, който искаше да гори Корана през 2010 г. Чували ли сте за деня на „Всеки да нарисува Мохамед“? Измисли го пак през 2010 г. Моли Норис, карикатуристка от Сиатъл. И тя е в списъка на „Ал-Кайда“. Ако Ориана Фалачи не беше починала през 2006 г., сигурно и тя щеше да бъде в списъка. Там попадна и Стефан Шарбоние, редактор в „Шарли Ебдо“. А изображенията във френския сатиричен вестник се свързват с убийството на 12 души от редакцията. През 2020 г. френски учител беше обезглавен заради показването на карикатури на Мохамед в час.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Не разбирам защо вярващите отричат науката

Post Syndicated from Anonymous original http://delian.blogspot.com/2017/02/blog-post.html

Опитвам се да разбера каква е най-простата дефиниция на абсолютичният бог, и единственото, което остава, е че това е съществото, което е създало светът. Защото, ако не отговаря на това условие, престава да бъде абсолютично. Разбира се, отново увисва въпросът кой и как е създал бог, но да се абстрахираме от този парадокс за момента.

Това, което не разбирам е, масовото желание за отричане на науката от тези, които вярват в религии с абсолютични божества (грубо, предимно секти принадлежащи на ехнатонската група, стари египедски вярвания, еврейските религии, християнство, мюсюлманство и производни секти).

Науката е просто инструмент за изучаване на светът около нас, създавайки предположения, които предвиждат бъдещето с вероятности от минимум 3 сигма (типично за по-точните науки, 6+ сигма), тоест точност по-висока от 99.7% (при 6 сигма, точността е над 99.99966%).

Науката не отрича нито признава Бог, тя просто няма отношение към него.

Единственият конфликт между науката и религиите, е в догми свързани с религиите, които не отговарят на истината измерена от науката с описаната точност, или пък твърдения, които не са следствие извлечено по научен метод.

Бог не е доказан по научен метод (тоест няма нито едно предположение, и нито един експеримент, който да предполага единствено и само съществуването на бог, и който да е доказан с повтаряемост определяща го за истина, извън рамките на статистическата грешка).

Това не значи, че бог не съществува, нито че съществува. Просто всичко, което знаем за светът и вселената може да бъде обяснено отлично и без бог.

Обаче в религиозните догми, и теологията, както и в свещенните книги, съществуват тези, които са или абсолютно невярни или неподлежащи на проверка.

И точно тук е основният конфлукт между религиозните авторитети и науката.

Защото науката може и да няма отношение към бог, но има отношение към някой религиозни догми, от които произлиза религиозната власт на религиозните авторитети. И тяхното решение е, вместо да ревизиртат догмите, да отрекат науката, защото тя може да постави в риск религиозната им власт.

Но това поставя в интересен конфликт вярващият, към какво трябва да се насочи той – към науката или религиозните авторитети отричащи я, дори и да си остане вярващ.

И това ме връща към началото на разсъждението.

Ако бог е създал светът, то всяко нещо около нас, всеки предмет, всяко листенце, всеки атом, всеки физичен закон е написан и направен от него.

И това е проверимо по научен път от всеки, без да се налага да вярва на доверие в някой друг, чрез експерименти и обяснения, по пътят на научната логика, които можеш да извършиш сам по всяко време и на всякъде.

А свещенните книги дефиниращи религиозните авторитети са писани от хора. Дори да предположим, че бог е комуникирал с тези хора, от една страна имаме директното творение на бог – светът, изучаван от науката, което е безкрайно проверимо и предвидимо, а от друга страна имаме твърдения писани от хора по твърдение индиректно произлизащи от бог, които влизат в конфликт с проверимите преки творения на бог.

При това положение, очевидният извод би бил, че при конфликт грешката е в човешката интерпретация и поддържащите я религиозните авторитети.

Което ме връща в началото на расъждението, чудейки се, защо вярващите предпочитат да вярват, вместо да проверяват вярата си. Самата вяра, ако е вярна, би трябвало да може да издържи всяка проверка, нали? Все пак вярата на Исус е била проверена от дявола три дни в пустинята.