Tag Archives: Gen Z

Развитието на маносферата и как избягах от нея

Post Syndicated from Димитри Захов original https://www.toest.bg/razvitieto-na-manosferata-i-kak-izbyagah-ot-neya/

Развитието на маносферата и как избягах от нея

Винаги ще помня 2022-ра като годината, когато за кратко станах част от пространството в интернет, което днес наричаме „маносферата“. Това беше годината, когато послания и идеологии, развиващи се до онзи момент в нишови форуми като 4Chan, достигнаха до мейнстрийма. 

Бях в осми клас.

Пандемията създаде особено благоприятна среда за съдържание, обещаващо на младите мъже обяснение на собствените им проблеми, както и начин да ги решат. Самотата и социалната изолация станаха част от живота на много млади хора тогава. Появи се терминът „епидемия на мъжката самота“. Според проучване на Western Oregon University шестима от десет мъже под 30 години не са в романтична връзка, а над половината от всички изследвани мъже са съгласни с твърдението „Никой не ме познава добре“. Локдаунът не създаде, но със сигурност влоши тези проблеми.

Маносферата продаваше „решението“ им.

Днес под „маносфера“ обикновено разбираме онази част от мъжките онлайн пространства, която представя модерното общество като настроено срещу мъжете и разглежда феминизма като една от причините за тази негова характеристика. Но през 2022 г. това рядко беше първото послание, което достигаше до младите мъже. 

Засмукването в маносферата започваше с нещо по-привлекателно – с идеята, че можеш да станеш по-силен, по-богат, по-уверен и по-успешен и така да се спасиш от самотата и от сегашния си живот, който не харесваш.

Червеното хапче

Двама от най-известните герои от този период бяха братята Тейт. Тогава те станаха популярни с две свои дейности – подкаст, в който споделяха изкривените си представи за мъжество (наред с други теми), и курс, наречен Hustler’s University (впоследствие прераснал в The Real World).

Развитието на маносферата и как избягах от нея
Карикатура на Андрю Тейт. Източник

Курсът беше ключът към възхода им. Потребителите получаваха достъп до сървър в Discord с различни възможности за правене на пари онлайн, сред които дропшипинг (онлайн продажби без физически инвентар от продукти), търговия с криптовалути и affiliate marketing… за самия курс. Схемата беше следната: правиш си фен профил на Тейт в Instagram, TikTok или YouTube, разпространяваш неговите мисли и печелиш комисиона от всеки потребител, записал се чрез твоя линк.

(Впрочем Костадин Костадинов наскоро направи нещо подобно – конкурс за рекламно видео от фенове с парична награда…)

Хиляди профили започнаха да разпространяват едно и също съдържание.

Самите братя се хвалят с факта, че сред потребителите в курса е имало и 13-годишни. Чрез фен профили на деца, надяващи се някой да цъкне на линка в bio-то им и това да им донесе 10 долара, посланията на Андрю Тейт и брат му Тристан стигнаха до екраните на всички момчета около мен. 

Някои от известните им цитати бяха чисто мотивационни. Двамата изглеждаха като успели мъже, които искат да обяснят как са постигнали успеха си. Показваха скъпи коли, говореха за дисциплина, пари и физическа форма. Част от казаното от тях дори можеше да звучи напълно нормално, ако се извади от контекста. Например Андрю Тейт неколкократно критикуваше измамите с „шиткойн“ криптовалути и NFT. Няколко години по-късно направи своя криптовалута.

Братята представяха на зрителите си скъпите си коли и високия си стандарт на живот. Но измежду тези послания прокарваха и женомразството, с което ги познаваме:

Жените не трябва да гласуват, защото не се интересуват от въпроси извън това как се ЧУВСТВАТ…

Виждали ли сте някога жена да се опитва да направи нещо компетентно?

Голяма част от другите инфлуенсъри в маносферата имаха подобна система – привличат зрители с нормални неща и след като изградят доверие, изразяват и по-екстремните си мнения.

Такъв беше и един от любимите ми създатели на съдържание тогава – Hamza Ahmed.

Видеата му в YouTube на пръв поглед бяха за себеусъвършенстване и фитнес, но в повечето от тях ставаше ясно, че вижда жените в живота си като предмети, като награда за печелене. Покемони за събиране. След известно време това ме отблъсна като зрител.

Развитието на маносферата и как избягах от нея
Карикатура на Хамза. Източник

Все още мисля, че в клиповете си даваше някои полезни съвети: да поддържаш по-добра хигиена, да се храниш здравословно и да спазваш режим. Бях част от неговия (безплатен) сървър в Discord – и честно казано, не се сещам за нищо негативно, което да споделя относно преживяванията ми там. Сървърът беше общност от много хора, които искат да усъвършенстват себе си. Споделяхме целите си за новата година, получавах добри съвети за фитнеса и се вдъхновявах от нещата, които постигат мои връстници.

Но за самия Хамза – от историите, които разказва, и от форматите, където говори без сценарий – започнах да придобивам усещането, че той е просто един изключително несигурен човек, който е получил някакво женско внимание, след като е започнал да тренира, и този факт стои в основата на целия му характер. Във видеата си представяше перфектния мъж с име Адонис (въведен от него образ, който прилича на Хамза повече, отколкото на зрителя) и го сравняваше с обикновения човек – своя потребител. Говореше за трансформацията си от героя Джефри, слаб мъж, който води заседнал начин на живот, изпълнен с пороци, към нещо близко до съответния Адонис. Хамза, разбира се, също продаваше курс/менторска програма/нещо си с името „Библиотеката на Адонис”.

Тази част на маносферата се идентифицира с червеното хапче (да, терминът е от „Матрицата“),

което означава да избереш суровата истина пред красивата илюзия. Посланията отговаряха на притесненията на много млади момчета, голяма част от които впоследствие пораснаха, помнейки ги.

Аз се върнах към нормалния си дневен ред още през 2023 г., когато осъзнах колко жалки бяха повечето инфлуенсъри, които гледах тогава. Те просто намираха несигурни момчета и им продаваха нереалистични желания по отношение на финансите и тялото, които уж можеш да постигнеш, ако се присъединиш към платени общности. При това тези инфлуенсъри не са нито бизнес експерти, нито треньори.

И не само аз стигнах до този извод. През втората половина на 2026 г. Хамза е доста по-малко релевантен, гледаемостта на видеата му спада значително, а братята Тейт са в затвора. Другите създатели от маносферата крещят все по-шумно своите послания на все по-малка, но по-радикална група.

Червената шапка

През 2024 г. в САЩ видяхме как един кандидат-президент легитимира маносферата и се опита да се пребори за нейните гласове. Доналд Тръмп и сектата MAGA искаха да спечелят доверието на младите мъже, които имат виждания, сходни с техните – anti-woke, „антисистемни“ и т.н.

Тръмп взе участие в подкасти, стриймове и други видове колаборация със създатели на съдържание от маносферата, сред които бяха близките до Тейт Ейдън Рос и NELK Boys, както и известни подкастъри с предимно мъжка дясна аудитория (но не задължително свързани с маносферата), като Джо Роган и Тио Вон. MAGA проникна и в онлайн общностите, където обикновено преобладават мъжете – за бойни спортове, видеоигри… Гласът на движението стигна до младите мъже, без да се налага те да се интересуват от политика.

Подкрепата за Тръмп действително отбеляза съществен ръст при младите мъже спрямо изборите през 2020 г. Но това за мен беше последният изстрел в сърцето – червеното хапче се политизира, много от фигурите от общностите на маносферата станаха просто говорители на MAGA, а друга част се продадоха на спонсори и промениха съдържанието си.

Черното хапче

Докато „червеното хапче“ ти казва, че за да си успешен с жените, трябва да си такъв и в живота, „черното хапче“ (blackpill, съкратено – BP) твърди, че просто трябва да имаш добър външен вид и че за хората, които изглеждат добре, всяка врата е отворена. И въпреки че redpill вълната умира, тази продължава да расте (по мои наблюдения).

Докато redpill беше разрушителен предимно за околните, looksmaxxing-ът (стремежът да изградиш по-добър външен вид като основен приоритет) е опасен за човека, който е част от съответните общности:

Развитието на маносферата и как избягах от нея
Пример за саморазрушителността на looksmaxxing-а. Източник: spodeli.net

Брейдън Питърс с прякор Clavicular е едно от знаковите лица на тази субкултура. Предполагам, че ако питате случаен осмокласник, ще знае кой е. Изглежда добре, но на каква цена?

Историята му започва от тийнейджърска възраст, когато е активен потребител във форума looksmax.org. Там споделя своите премеждия в опит да се „извиси“ от low tier normie (малко под средностатистически изглеждащ мъж) до Chad (използван във 4Chan термин за привлекателен мъж) в PSL скалата („обективно“ измерване на външния вид от 1 до 10, съответно от „подчовек“ до „Адам“ или „Ева“). Още от малък приема всякакви видове медикаменти, пептиди и добавки, сред които дори метамфетамини. Прогресът му във фитнеса се дължи колкото на тренировките, толкова и на анаболните стероиди, за които не крие, че злоупотребява с тях oт години.

Посланието на червеното хапче беше, че трябва да вложиш усилия и да си амбициозен, ако искаш да успееш. Представителите на неговата субкултура бяха преди всичко мотиватори – това им беше кукичката.

Но посланието нa Clavicular е, че за всичко има лесен начин –

не само той, а цялата общност активно промотира козметични операции на лицето и челюстта (наричат го hardmaxxing), макар да са наясно, че аудиторията им е предимно непълнолетна. Препоръчват и различни видове добавки, сред които пептиди, неразрешени за употреба от хора. Субкултурата им се подхранва изцяло от несигурността на тийнейджърите за външния им вид. Разбира се, продават се и курсове. Членство в Clavicular's Clan струва точно 39 щатски долара на месец (намалено от 49!).

И това пространство абсолютно е част от маносферата – изглежда, че идеалът в живота на Питърс е женското внимание – на партита, по много. Той също разглежда жените като някакъв предмет за купуване и продаване спрямо sexual market value на мъжа. Освен това, разбира се, е заявен антифеминист.

Неговата култура и вярвания не са изолирани само на Запад – наскоро ми попадна тази снимка на флаер за BP club в българско училище:

Развитието на маносферата и как избягах от нея
Снимка на флаера, публикувана в TikTok от ученик от 73. СОУ в София

Предполагам, читателю, че флаерът е направен с комедийна цел, но е достатъчно доказателство, че посланията на тази общност са популярни сред българските ученици.

В моите гимназиални години looksmaxxing-ът също съществуваше, но не беше отишъл толкова далеч. Съветите, които по-ранните гурута даваха, бяха една идея по-медицински издържани от bonesmashing-а (трошене на лицеви кости с тъпи предмети с цел разкрасяване) на Clavicular. И нихилизмът (посланието, че или си надарен, или се боцкай с игли, или се самоубий), който същинският BP изповядва, го нямаше – просто се даваха съвети как да изглеждаш по-добре, с по-малко идеология и с повече реклами на козметика. 

Винаги е имало луди гурута в интернет.

Но ако има нещо, което ме притеснява сега, това е, че blackpill културата окуражава младите момчета да разглеждат себе си като продукт или бизнес, който трябва да бъде оптимизиран. Езикът на blackpill е като от учебник по икономика: sexual market value („сексуална пазарна стойност“), ROI (return of investment – „възвръщане на инвестициите“, когато се говори за методи, като hardmaxing-ът, разбира се, е с най-добър резултат). Последователите на тази субкултура мерят връстниците в числа и потенциал, като постоянно гонят някакви „обективни“ показатели в нещо толкова субективно като атрактивността.

Третирайки себе си и потенциалните си партньори като стоки в търговски център, още от малки си създават деструктивна гледна точка за света. 

Който привикне да оценява себе си в числа, оценява и всичко останало по този начин. Един разговор с приятели вече е „губене на време“, ако не води до нищо измеримо. Приятелството изглежда като лоша сделка, а момичето, което ти харесва – като награда, която или заслужаваш, или не. 

Това е най-големият парадокс на цялата тази култура:

момчетата и младите мъже стигат до нея заради самотата и потребността си от близост, но инструментът, който получават, е точно този, който прави близостта невъзможна.

Аз излязох от маносферата не защото открих по-добра система, а защото започнах да правя неща, които не могат да се измерят. Тренирам, защото ми харесва. Говоря с приятели, без да очаквам да получа нещо от разговора. Губя време и не наричам това инвестиция в wellbeing. Всяка минута, прекарана в пътуване, хоби или слушане на музика е по-полезна от тази, в която стоиш пред огледалото и гледаш рецесиралата си мандибула. Или подготвяш дропшипинг сайт за китайски хранителни добавки.

Как социалните мрежи измориха Gen Z

Post Syndicated from Димитри Захов original https://www.toest.bg/kak-sotsialnite-mrezhi-izmoriha-gen-z/

Как социалните мрежи измориха Gen Z

Когато бях малък, баба ми често ме съветваше да ограничавам времето си пред екраните и ме предупреждаваше, че ще съжалявам след време. Но за мен всякакъв вид софтуер и хардуер беше вълнуващ – от конзолите за игри до касата на кварталния магазин и как работи скенерът за баркодове. През годините, когато израствах, всеки нов смартфон беше светлинни години пред миналогодишния, а тепърва навлизащите приложения преобръщаха индустрии като музиката и киното. Исках да прекарвам възможно повече време в интернет пространството, което сякаш беше безкрайно и задоволяваше любопитството ми за всичко. Най-често гледах видеа и четях Wikipedia с часове. Смятах да се занимавам с техника, когато порасна. Та препоръките на баба ми най-често оставаха игнорирани.

Обаче се оказва, че между моето поколение и това на баба вече има нещо общо. 

Според проучване по поръчка на Financial Times от края на 2025 г. при Gen Z и бейбибумърите се наблюдава най-значителен спад в потреблението на социални мрежи. Данните показват, че в развития свят хората прекарват общо с 10 процентни пункта по-малко време от деня си в тях в сравнение с пика на тази статистика през 2022 г. Растеж в потреблението се наблюдава само в групата между 35 и 44 години. Изненадващо или не, негативната тенденция се води най-младите анкетирани – между 16 и 25 години.

За част от нас интернет средата започна да изглежда прекалено изтощителна. 

През 2026 г. най-новият iPhone е почти идентичен с предходния, а социалните мрежи са неразпознаваеми. Във все повече младежки кръгове се забелязва любопитен феномен: мои връстници експериментират със завръщане към dumbphones („глупави телефони“, както сега наричаме „старческите“ джиесеми) за уикенда, слушат музика на MP3 вместо в Spotify, изключват известията си за по-дълги периоди или изтриват самите приложения. Да приемеш аналоговото се превръща в тенденция, дори и не толкова силна към момента. Gen Z започва тих бунт срещу онова, с което израсна. Броят на пазаруващите онлайн в България също спада през 2025 г. 

Но защо?

Основният парадокс, пред който са изправени технологичните гиганти, е защо потребителите отказват да бъдат постоянно онлайн, при положение че платформите стават все по-пристрастяващи. Отговорът се крие в самия модел на мрежите. Колкото по-съвършени стават механизмите за задържане на вниманието, толкова по-ясно потребителят осъзнава безсмислието на процеса. 

Пристрастяването към безкрайното скролване стига до психологически таван, след което се задейства естествена обратна реакция. Когато съдържанието е моделирано единствено с цел изкуствено улавяне на погледа, но не дава истинска стойност на зрителя, той го усеща. Пространството е пълно с видеа, лишени от смисъл и създадени да губят време; голяма част от тях са генерирани с ИИ. Потребителят получава по-голям обем от информация, но по-малко от онази същност, която първоначално го е привлякла. А това води до изтощение и усещане за изгубено време.

Magnifica Humanitas, или за кожата на един изкуствен интелект

Изкуственият интелект вече е история не за машини, а за власт. За достъп. За граници. И за хората, които ще решават как изглежда бъдещето. От нас зависи дали искаме да сме сред тях. От Йовко Ламбрев.

Прекарвам часове на ден в социалните мрежи – гледам съдържание, а също така разработвам собствено. Занимавам се със създаване на видеа за интернет от няколко години. В повечето свои клипчета дискутирам анимационни сериали и новините около тях, като съм натрупал комбинирана аудитория от над 50 000 последователи. И въпреки че интернет е важна част от живота ми, осъзнавам, че той деградира и се превръща в нещо различно от онова, което дълго време познавах. 

Причините се коренят в два основни структурни проблема. 

Първият е свръхкомерсиализацията, която превърна социалните мрежи от пространства за споделяне на идеи в агресивни дигитални молове, където всеки сантиметър от интерфейса е монетизиран, алгоритмите приоритизират платеното съдържание, а потребителят е третиран единствено като импресия. 

Вторият проблем е ерозията на автентичността. В стремежа си да угодят на платформите авторите масово уеднаквиха продукцията си, а навлизането на ИИ допълнително унищожава човешкия елемент.

Първоначално тези приложения бяха инсталирани с цел поддържане на контакт с приятели и проследяване на лични интереси. Днес обаче потребителите се оказват подложени на постоянна бомбардировка от нежелана информация и изкуствено стимулирани емоции. 

Комерсиализирането на интернет беше неизбежно. Той е нашият нов градски площад, а на площадите има търговци.

Проблемът е, че когато основната метрика за успех – при всяка платформа, при всеки създател – е средното време за гледане, следва точно определена логика: съдържанието трябва да прихваща вниманието и да го задържа максимално дълго. Колкото по-дълго аудиторията стои в приложението, толкова повече реклами поглъща и толкова повече пари генерира. Създателите знаят това и работата им е съобразена с него. Самото правене на пристрастяващи видеа е пристрастяващо: когато публикацията ти получи повече гледания от обичайното, YouTube Studio гърми с конфети, TikTok ти изпраща поздравителен имейл. Целият процес е геймифициран. Създателят получава награда, когато генерира приходи както за платформите, така и за себе си, а не когато изгради истинска връзка със зрителя.

С навлизането на ИИ бариерата между идея и изпълнение изчезна, което създаде непрекъснат поток от ненужни никому постове, създадени с цел да събират ангажираност, която после се продава като евтино рекламно пространство. Те често се опитват да накарат потребителя да изпита силна емоция – гняв, погнуса, изненада. Битката за привличането на вниманието може да бъде спечелена от създатели без лице само ако съдържанието им е радикално. Така обаче тези, които застават с лицето си, биват избутани от челните места на фийдовете и имат чувството, че трябва да правят повече за по-малко. Само така могат да се конкурират със свръхпродуцирания slop.

ИИ: Първородният грях

Ако и на вас е омръзнало да четете екзалтирани или дистопични статии за изкуствения интелект и се чувствате загубени в понятията и темата, един умерен, информативен и критичен поглед върху развитието на тези технологии към днешна дата ви предлага Йовко Ламбрев. От човеколюбива гледна точка.

Тази игра унищожава нещо, което преди имаше реална стойност: усещането, че инфлуенсърите са алтернатива на традиционните медии.

Сега в голяма степен те са просто друг вид рекламен носител. Всяко видео, всяко постче сякаш цели да продаде нещо. Да бъдеш „известен“ в интернет за младите е нещо, което сякаш е едновременно „готино“, но и сравнително лесно за постигане. Ето защо има свръхизлишък от хора с много последователи и viral видеа, готови да рекламират всеки, който им предложи адекватна сума.

Водещите на популярния подкаст The Colin and Samir Show, които от години изследват икономиката на създателите на съдържание, наричат настоящия момент „епоха на изобилие“. В своите анализи те отбелязват радикална промяна в поведението на потребителите: хората в лични разговори вече все по-рядко споделят кои са конкретните създатели, които следят с интерес. Масовият отговор вече е: „Гледах едно клипче в Instagram.“ Човек вече не избира активния си кръг от авторитети; той просто консумира това, което алгоритъмът на съответната платформа е преценил, че ще задържи погледа му за още няколко секунди.

Това пасивно поведение е своеобразен защитен механизъм. Доскоро интернет се крепеше на т.нар. парасоциални връзки – едностранното усещане за близост, приятелство и общност между създателя и неговата аудитория. Днес голяма част от хората си научиха урока. Тази връзка е компрометирана и се акцентира върху едностранността ѝ. Когато в четири от пет случая даден инфлуенсър е готов да осребри гласуваното доверие, потребителите подсъзнателно се научават да държат дистанция. 

Когато всеки е „известен“ и аудиториите са толкова фрагментирани, че изчезването ти от фийда минава незабелязано, отговорността изчезва заедно с вниманието. 

Хората те помнят между скролванията, но често дори не поглеждат името на профила ти, а ако твоето съдържание спре да достига до тях, веднага те забравят, тъй като всеки ден виждат още хиляда като теб. Заради тази липса на чувство за отговорност в България може да видим автори с детска целева аудитория да рекламират хазарт. Примерите за неуместно съдържание не са изолирани и сред продукцията, насочена изрично към деца. Инфлуенсърският детски сериал „Русалки“ е критикуван от зрители заради хумора, който често е твърде сексуализиран за целевата си аудитория, и за визуалния стил на героите, който също поражда въпроси. Въпреки тези критики сериалът не само не среща обществено отхвърляне, но се радва на търговски успех – игрален филм по него стигна и до българските кина. 

За изкривяването на ценностите онлайн донякъде е виновно навлизането на краткоформатните видеа – много по-трудно е да покажеш себе си, това, в което вярваш, своите позиции в рамките на едната минута внимание, която повечето зрители ти отделят.

Ако искаш да отправиш истинско послание, то следва да е сведено до нещо, което може да се обясни за секунди. 

Трябва да изкажеш мнението си по даден въпрос в текст, който може да се събере на картичка. Така вместо към нюанси и дълга дискусия хората се стремят да казват само крилати фрази и да ги повтарят често с надеждата повече хора да ги чуят.

Инфлуенсърите и отговорността

За отговорността на един инфлуенсър говорих с Мартин Георгиев – Кралски, чийто канал има над 115 000 абонати в YouTube. Той се опитва по хумористичен начин да обсъжда проблемите, създавани от българските инфлуенсъри, и лошия пример, който дават. Във видеата си показва как колегите му често откровено лъжат, заблуждават или промотират опасни зависимости на феновете си.

Как социалните мрежи измориха Gen Z
Снимка на Мартин Георгиев в студиото му © Кралски

Според Кралски се наблюдава фундаментална промяна в мотивацията, породена от факта, че интернет пространството стана доходоносно. Попитан защо според него някои български инфлуенсъри не изпитват чувство за отговорност пред аудиторията си, той отговори:

Фокусът се измести от задоволяване и грижа за зрителя към задоволяване просто на финансовите нужди на инфлуенсъра. Накратко, той не изпитва чувство за отговорност, защото започна да гледа на YouTube като на бизнес вместо като на комуникация със зрителите си.

В своето преживяване като зрител на YouTube видеа Кралски споделя, че вижда деградация:

Със сигурност бих могъл да кажа, че през последните години се чувствам все повече и повече отблъснат. Става все по-трудно да се намери нещо качествено и стойностно за гледане.

Доказателство за комерсиализацията вижда в изпълването на интернет пространството с видеа, които таргетират аудитории от деца:

Нямаше да има нищо лошо, ако го правеха искрено. Но им личи, че го правят само защото децата са най-масовата публика, най-лесно и безкритично консумират съдържание и са най-предразположени да купят всеки твой продукт, който им предложиш. Това ме кара да се чувствам доста неприятно, защото аз съм в един бранш с тези хора.

Усещането му за отблъскване от платформата съвпада с масовата тенденция. Става все по-трудно да откриеш нещо качествено, когато всичко е оптимизирано за лесна монетизация на гърба на най-наивните.

Попитах го дали вижда решение на този проблем в западната „кенсъл култура“, която така и не се наложи успешно в България. 

Кенсъл културата със сигурност е нещо полезно. Така хем инфлуенсърите няма да се чувстват толкова свободни да правят каквото си искат, мислейки си, че няма да има последствия, хем ще се стимулира критичното мислене на зрителите.

Като създател в нишата на коментарните видеа Кралски е един от проводниците на нов опит за кенсъл култура, била тя и различна от западната. Но голямата отговорност според него остава в нашия собствен клик.

Най-важният фактор според мен е зрителят да се научи да не е консуматор. Ако той не е такъв, тези „лоши инфлуенсъри“ изобщо няма да могат да си намерят публика и няма да могат да се развият. Така няма да се налага те да бъдат „кенсълвани“, защото изобщо няма да могат да се развият толкова, че да стигнат до този етап.

Кралски според мен е най-изявеният критик в българския YouTube на лицемерието, което колегите му проявяват, щом започне разговор за достойнство и ценности. Мартин акцентира върху казуси като този как инфлуенсър, основал асоциация с цел „да въведе ред и правила в съдържанието в социалните мрежи“ и „създаване на етични правила и регулация на съдържанието“, публично дружи с хора, които са антипод на тези цели. 

Чрез социалните мрежи можеш лесно да насадиш несигурност у хората. 

Някои се възползват от това – първо преекспонират важността на определени проблеми, а после продават решенията им. Голяма част от тийнейджърите признават, че престоят в интернет ги кара да се чувстват по-зле. 

Момчета на 14 години сравняват физиката си с 30-годишни бодибилдъри на стероиди. Мислят си, че това е абсолютният необходим минимум, за да получат внимание от хората, които харесват. Така им е казал някой, който се удря с чук по главата за по-издут вид на челюстта. Може да звучи комично, но когато си подрастващ, някак си намираш тези неща за смислени.

Обективните данни също са ясни – повечето време пред екран води до влошено психическо здраве. Повишава се рискът от депресия и тревожност.

Ехо, има ли някой?

Много интернет потребители вече не са сигурни каква част от съдържанието, което виждат, е създадено от хора. И в случая не става въпрос само за видеа и постове, направени с ИИ. Популярна е „теорията за мъртвия интернет“, според която в днешното интернет пространство преобладава фалшивата активност.

Преди няколко месеца разследване на WIRED документира как дигитална маркетингова агенция е създала хиляди фалшиви фен профили, за да симулира масов ентусиазъм около индирок групата Geese. Те са пресподеляли видеа на бандата, взаимно са харесвали и коментирали постовете си. По този начин агенцията се е опитала да създаде усещане, че съществува по-голяма и развълнувана фен база на групата. (За протокола, харесвам музиката им, но бих предпочел да знам, че и другите им почитатели са истински хора.) Когато дори ентусиазмът на феновете може да е симулация, доверието – главното нещо, което винаги е свързвало създател и зрител, се срива.

Живеем в реалност на агресивен, денонощен интензитет онлайн, а новините от последните години често звучат по-скоро като абсурдна пародия, отколкото като истина. Част от Gen Z, които тепърва навлизаме в живота си като възрастни, чувстваме, че здравият разум се е загубил някъде между всички пропагандни, първоинстинктни и радикални постове, които виждаме. Когато всичко наоколо започне да изглежда изкуствено, усещането за безсмислие става неизбежно. 

Gen Z и промените в климата. Защо младите хора са все по-ангажирани със зелените политики

Как ще се почувства едно дете, ако в училище му кажат, че питейната вода на планетата ще свърши, преди да навърши 50 години? Теодора Станимирова познава усещането от личен опит. Днес тя разговаря с младежи от своето поколение, ангажирани със зелени политики, и ни разказва какво е научила.

Голяма част от преживяването в социалните мрежи в момента се усеща като продукт на sunk cost fallacy1.

Гледаме някакво видео до края, макар още по средата да сме осъзнали, че няма стойност. Така се оказва, че знаем цялата история на някакъв си генериран с ИИ герой със странно име. Продължаваме да скролваме с надеждата все някога да видим нещо, което наистина ни вълнува – измежду многото реклами и препоръчани постове.

Именно от този наложен дигитален абсурд се опитват да избягат доста млади хора. Нашето поколение първо усети кризата просто защото израснахме пред екраните и притежаваме дигиталната интуиция да разпознаем проблема. 

(И да, бабо, вероятно беше права.)

1 Заблуда на потъналите разходи (англ.) – психологически механизъм, при който човек продължава да влага време и ресурси в обречена кауза, защото вече е вложил много в нея. – Б.р.