Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blizki-i-dalechni-divi-i-globalni/

… или как с думи се заграждат територии

Вече напълно разбирам великите романисти, според които героите им заживяват свой собствен живот и диктуват развитието на действието. В тази статия мислех да пиша само за разминаванията между английските и българските названия на географски обекти и най-вече за Близкия изток. Като проучвах историята на Near East и Middle East обаче, се натъкнах на интересни факти, спомних си за други собствени имена, които са претърпели промени, отново търсих информация и така мислено се разходих из няколко континента. Надявам се и на вас това топонимично пътешествие да ви е интересно.

Ех, този Ориент!

Откакто се помня, регионът на Близкия изток е размирен и в кратките периоди, в които е имало някакво спокойствие, то е било заредено с напрежение. Спомням си, че като дете и после като гимназистка съм гледала телевизионните репортажи на Иван Гарелов и Иво Инджев от Ливан, където бушуваше гражданска война. В годината, в която тя приключи, вече завършвах висшето си образование.

Близкият изток като че ли винаги е бил в полезрението на българските и световните медии. Място, което ври и кипи, а местни и чужди интереси са толкова здраво преплетени, че е чудно как анализаторите се справят с коментираната от тях материя. Нека обаче оставим политиката на експертите, а ние да се съсредоточим върху името на региона.

Хората, които се информират от чужди медии, със сигурност знаят, че Близкият изток не е толкова близък за англоезичния свят и се означава с Middle East (Среден изток). Разминаването има дългогодишна история. До Първата световна война в употреба е бил също терминът Near East и може би неочаквано за мнозина България се е намирала точно в този район, защото така са били означавани Балканите и Османската империя, която се е простирала доста на изток и юг. Названието Middle East се е използвало за региона, включващ Кавказ, Иран и арабските страни, а Far East (Далечен изток) – най-общо за Източна Азия.

След Първата световна война употребата на Middle Еast се разширява за сметка на Near East, докато се стигне до Доктрината на Айзенхауер от 1957 г. във връзка със Суецката криза. Това е първият официален документ, в който е използван терминът Middle Еast със сегашното си значение.

В българския език се е установило названието Близък изток, подобно на руския (Ближний восток), украинския (Близький Схід), немския (Naher Osten) и турския (Yakın Doğu) например. В повечето европейски езици, включително и славянски обаче, се е наложил еквивалентът на Middle East – вероятно поради силното влияние на английската и американската преса: Moyen-Orient (френски), Oriente Medio (испански), Střední východ (чешки). Интересно е, че дори и македонците чувстват тези земи по-далечни (Среден Исток), отколкото ние и сърбите (Блиски исток).

Всички тези сравнения, разсъждения и исторически отпратки щяха да са излишни, ако просто си бяхме запазили стародавното название Ориент, но то е толкова исторически и географски натоварено, че би било трудно да го използваме в нашето съвремие.

Обременен е и правописът на Близкия изток – с правилото, че втората дума, за разлика от почти всички европейски езици, се пише с малка буква, защото изток не представлява съществително собствено име само по себе си. Освен споменатия вече Далечен изток, на същото правило се подчиняват и други сходни географски и геополитически названия: Дивият запад¹, Глобалният север и Глобалният юг.

Великобритания и Ламаншът

Собствените имена би трябвало да са доста устойчиви във времето, но е факт, че и при тях има известна динамика, която създава предпоставки за объркване, поне в началото. В други случаи преходът е плавен и веднага ще дам пример. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е пълното название на една от най-старите европейски държави, но е твърде дълго и затова се съкращава – не само в българския език. Традиционно ние употребяваме Великобритания, но през последните десетилетия настъпва и Обединеното кралство. Отначало мен лично ме дразнеше и възприемах употребата му като маниерничене, докато не си дадох сметка, че всъщност това е по-коректното съкращение, понеже Великобритания изначално е названието на острова и изключва Северна Ирландия. С интерес ще наблюдавам дали Обединеното кралство ще вземе надмощие в българския език.

Много устойчиво пък се оказва едно друго собствено име – на протока, който отделя споменатия остров от континентална Европа. Възприели сме френското название Ламанш (La Manche, букв. ‘ръкавът’), а не прозаичното Английски канал, както би следвало да се предаде English Channel. Разбира се, и в български сайтове може да прочетем например „Археолози откриха нещо наистина странно в изолирано средновековно гробище край Английския канал“, но поне засега тези случаи са в категорията „наистина странни“.

Държавите се ребрандират

Примерът, който дадох по-горе с Великобритания и Обединеното кралство, всъщност не е класически случай на промяна на собственото име, защото от един век държавата официално се нарича The United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland². Променило се е съкратеното ѝ название в българския език.

Понякога обаче самата страна декларира официално, че настоява името ѝ да бъде еди-какво си, и останалият свят следва да се съобрази с това желание. Мнозина от вас вероятно си спомнят, че през 2022 г. Турция поиска името ѝ да бъде изписвано, както е в оригинал – Türkiye. Причината беше омонимията между предишното Turkey и названието на птицата turkey в английския език. Това пораждаше неприятни асоциации и съответно уронваше престижа на една голяма държава с амбициите да бъде важен международен фактор, макар че официално, разбира се, не беше заявено. Впрочем омонимията изобщо не е случайна – има ясна езикова връзка между двете думи, а историята на пуйката и странстванията на нейните названия е прелюбопитна.

След като дълго време употребявахме паралелно Нидерландия и Холандия, през 2020 г. раздвояването приключи с настояването на нидерландското правителство второто име да остане само част от названията на две от провинциите в държавата – Северна и Южна Холандия. Решението на министрите най-вероятно е продиктувано от желанието да бъде прекъснато асоциирането на страната със свободната употреба на леки наркотици и легализираната проституция в Амстердам, които привличат хиляди посетители. Естествено, това няма как да се каже в прав текст и се лансира като стремеж да се стимулират износът и туризмът, както и да се популяризират нидерландската култура, норми и ценности. Аз се питам какво пречи името Нидерландия да започне да се асоциира с дрогата и квартала на червените фенери, но сигурно е, защото нищо не разбирам от ребрандиране.

Като казах ребрандиране, осъзнах, че промяната на името на една държава може да се разглежда и така – освежаване на образа, на лицето, с което страната се представя пред света, в опит да каже „Аз не съм (само) това, за което ме мислите“ или „Аз вече съм друга, вижте ме!“. Второто със сигурност важи за страните, отхвърлили колониалното си минало – те се нуждаят от ново име, демонстриращо тяхната независимост.

Преди да се заровя в историческите факти, си мислех, че преименуването става веднага или много скоро след отхвърлянето на чуждата власт. Логично би било, но далеч не е така. Цейлон получава независимост през 1948 г., а се преименува на Шри Ланка чак през 1972-ра. Рекордът вероятно се държи от Свазиленд, който е английски протекторат до 1968 г., а получава името си Есватини по случай… 50-годишнината от обявяването на независимостта!

По-важни промени в имената на държавите след 1970 г.

В таблицата не са включени коментираните по-горе случаи с Турция и Нидерландия, а също и със западната ни съседка, която от 2019 г. се нарича Република Северна Македония по силата на Преспанското споразумение. Сигурно си спомняте, че промяната беше трудна и болезнена, а цената, която страната плати, беше подкрепата на Гърция за членство в НАТО и най-вече в Европейския съюз.

Още една държава липсва в таблицата и причините са изцяло технически. Просто няма как в нея да бъдат отразени промените в официалното име на Камбоджа. Вярно е, че страната преживява бурни промени, включително смяна на кървав политически режим и гражданска война, но шест имена за седемдесетина години са доста. След обявяването на независимостта през 1953 г. държавата е Кралство Камбоджа, преминава през Кхмерска република, Демократична Кампучия, Народна република Кампучия и Държава Камбоджа, за да се върне през 1993 г. отново към Кралство Камбоджа.

Из родните земи

След като попътувахме из различни континенти, е хубаво да се завърнем у дома, където също сме преживели преименувания поради политически причини. След 1989 г. сравнително бързо няколко български града сменят названието си³. Първоначално се сетих за Добрич, Монтана, Дупница и Долни чифлик. При търсене из дебрите на интернет открих и други, а с помощта на последователи във Facebook стигнах до информацията, която съм обобщила в таблицата по-долу⁴.

Градове в България, чиито имена са променени след 1989 г.

Повечето от градовете се разделят с имената на местни комунистически дейци, някои от които се помнят от хората от моето поколение – например Георги Трайков и Станке Димитров. За Темелко Ненков и Тодор Грудов обаче (местни партийни активисти), дори и да съм ги чувала навремето, съвсем съм ги забравила.

Интересно е да отбележим, че два големи града запазват социалистическите си имена, въпреки че има инициативи за промяната им. Благоевград остава верен на Димитър Благоев – основателя на социалистическото движение в България, а димитровградчани не се съгласяват да се разделят с името на вероятно най-известния у нас и по света български комунистически функционер – Георги Димитров. Просто някои названия остават здраво свързани с географските обекти и устояват дори на силната политическа конюнктура. Това се отнася и за Велинград, наречен на партизанката Вела Пеева.

Последният по-съществен опит за преименуване на „градове и улици, носещи имената на комунистически дейци, тирани и сатрапи“ е от 2021 г., когато Андрей Ковачев отправя призив към парламентарната група на ГЕРБ и СДС да предприеме необходимите действия, посочвайки конкретно Благоевград, Димитровград и Велинград. Усилията на евродепутата остават безрезултатни, тъй като срещат отпора на жителите на трите селища. Бих могла да заключа като Криско „било к’вот’ било“ или „този влак вече замина“, но всъщност мисля, че причината не е само в отшумелите вече антикомунистически настроения, които бяха много силни след 1989 г.

Така или иначе, изводът според мен е, че преименуването на географски обекти (особено ако те са значими) не е просто нещо и преди да започне, трябва да се направи обстоен анализ и да се свърши доста подготвителна работа. Вероятно и в бъдеще ще станем свидетели на преименувания – дано да са в съзвучие с посоката, в която сме избрали да се развива нашето общество, и да са проведени с мисъл и мяра.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/naghradi-klasatsii-spisutsi-kakvo-ne-kazvat-te-za-videoighrite/

Миглена Николчина: Повод за днешния разговор е безпрецедентното (поне така се твърдеше често) количество награди, които отнесе едно сравнително малко френско студио за играта „Светлосянка: Експедиция 33“ (Expedition 33: Clair Obscur). Тя отнесе не само награди, но и както ми се струва, безпрецедентно единодушие във възторга на съперниците си. Стигна се дотам, че Остин Уинтъри, който спечели „Грами“ за музиката към „Острие на морето“ (Sword of the Sea), едва ли не щеше да се откаже от наградата си, след което все пак я взе и я посвети на композиторите на „Светлосянка“. Играта заслужава отделен разговор и ние ще направим такъв със Северина Станкева. Днес ще се насочим към нещо друго: ще се взрем в една от престижните класации – 100-те най-добри игри за 2025 година според PC Gamer.

Как се правят такива класации? Какви критерии се следват? В случая, от една страна, се предлагат три рехави критерия (качество, значимост, свежест), на основата на които се гласува, после резултатът малко се поизпощва… абе… Може да си поговорим за самото това сито, за какво то би могло да бъде, но и какво в случая е уловило или изпуснало – разбира се, точно от последното се вълнуват повечето участници във форумите. За мен голямата изненада беше, че „Диско Елизиум“ (Disco Elysium), за която многократно сме говорили, е на второ място. Собственото ми мнение за такива класации е такова, че по-скоро не бих очаквала да видя една толкова „качествена, значима и свежа“ игра припозната. Как мислите? Откъде да започнем?

Еньо Стоянов: Ще почна първо с положителното: ролята на ежегодните награди, както и на списъци и класации като тази, която Миглена посочи, несъмнено допринася както за утвърждаване на набор от образцови свойства, от които да се ръководят игрите, които тепърва ще се правят, така и за кодифициране на представа за историческа традиция, за приемственост в това поле. Презумпцията е, че ако искате да се запознаете с приноса към културата на видеоигрите през времето, няма да сбъркате, ако почнете със заглавията, посочени в подобни класации или в списъците с отличените с награди през годините. При това тази ретроспекция, особено що се отнася до класациите, е променлива – несъмнено PC Gamer периодично я прави наново, тоест в процеса на постоянната преоценка наследството разкрива нови страни в пряко отношение с изменящите се ценности и приоритети в създаването на произведения в тази медия. 

За жалост, ползите всъщност често се оказват компрометирани. Например класациите – за да бъдат наистина последователни, трябва да обхващат материал, който е вътрешно съпоставим. Но тръгвайки от примера със списъка на PC Gamer, събраните в постъпателно възходяща стълбица заглавия често нямат нищо общо помежду си, освен дигиталната медия, която ги прави достъпни за играчи. Видеоигри като „Симулатор на полет от Майкрософт“ (Microsoft Flight Simulator – възпроизвеждаща в детайли управлението на самолет над също така подробна и достоверна имитация на терена на нашата планета), „Отборна крепост 2“ (Team Fortress 2 – в която неколцина играчи посредством разнородни аватари влизат в престрелка помежду си в изолирана бойна арена) и „Какво остава от Едит Финч“ (What Remains of Edith Finch – в която играчите управляват споменатата в заглавието героиня при завръщането ѝ след много време у дома, където тя се сблъсква с различни мистерии, довели до разпадането на нейното семейство) нямат нищо общо помежду си във функционален, интерактивен и тематичен план, освен това, че се играят на компютър. Дори смисълът на термина „игра“, отнесен към тях, вероятно трябва да се схваща по несъизмерим начин за всяка една. В това отношение наградите имат известно предимство, доколкото поделят игрите в самостоятелни категории, но дори те допускат единствена отличена „игра на годината“ из морето на несравнимост, насред което правят своя избор.

Има и други моменти, които подкопават валидността на критериите за селекция – класацията на PC Gamer почива всъщност на едно недоизказано предварително разделяне, което предрешава подбора. Както подсказва названието на самото списание, то е обърнато към публика, която играе предимно на персонален компютър; съответно в списъка има немалко заглавия, напълно непознати за ползвателите на игрови конзоли, като PlayStation и Xbox, и същевременно липсват заглавия, известни на играещите предимно на такива конзоли като „класики“. Въпросът не е в пропуските и дефицитите сами по себе си. Те всъщност издават, че преди да се съобразява за „качество, значимост, свежест“, се прави друга калкулация – за потребителски навици, включително на читателите на медията, която прави подбора.

Ако журналистите на PC Gamer бяха включили заглавия, недостъпни за персонален компютър, те биха отблъснали читателите, чиито погледи биха искали да задържат върху предложения списък (и оттам – върху други техни публикации).

Популярност, видимост, достъпност – това са всъщност първичните критерии за изработената класация.

Неслучайно например немалко игри в списъка на изданието присъстват не в оригиналната си версия, а в преработен вариант, публикуван през последните години. Но не този вариант на играта е основа на нейната „значимост“, ако под това разбираме влиянието, което тя евентуално е оказала върху развитието на производството на видеоигри. Наградите също не работят само въз основа на качествата на игрите, които отличават: изборът при тях твърде често е свързан с популярност и пазарен успех, към което се прибавя и още нещо – самите награди директно обслужват маркетинга на подбраните и отличени игри.

Николай Генов: Аз мога единствено да се съглася с Еньо, който, струва ми се, бе достатъчно изчерпателен в критиките си към подобен тип класации. Това, което ми прави силно впечатление, е

жанровият хаос и липсата на ясно заявени вътрешни критерии, които могат да ни позволят да групираме игрите по наистина смислен начин.

Впрочем тук проблемът не произлиза от и не засяга само популярните издания; той е по-скоро чисто теоретичен и се отнася до нашето изследователско поле. Но да оставим това настрана и да погледнем отново методологията на подбора – тя е изложена в самото начало на статията, която коментираме. Авторите се опитват да изчислят „качеството“ на играта (с уточнението, че тук „всеки сам си преценя“), значимостта ѝ (или влиянието на играта върху други игри) и нейната оригиналност. Миглена го преведе „свежест“ – колко в крайна сметка е различна играта спрямо останалите заглавия на пазара. Уговорките за тежестта на критериите съвсем не са маловажни. Ако фокусът паднел само върху значимостта, то списъкът щял да стане твърде статичен и би изглеждал сходно всяка година. Обратно – ако водеща била оригиналността, или иновативността, то списъкът нямало да бъде консистентен. Затова и показателите имат различна стойност – респективно съставляват 60%, 20% и 20% от общата оценка, която се дели на гласовете на играчите и преминава през „специална формула“, за да състави крайния резултат „след някои частни поправки“ (или на човешки език – след няколко натаманявания). Процесът обаче не приключва дотук – има още стъпки: всеки гласувал може да направи предложение за едно разместване, което от своя страна бива подложено на мажоритарен вот, преди да влезе в сила.

Трябва да призная, че на мен би ми било значително по-интересно да видя нещо малко по-различно – не толкова списък с популярни заглавия, колкото краен, силно пречупен подбор, даже няколко такива –добре аргументирани конфликтни решения, които да влязат в противоречие и да създадат продуктивно напрежение. Дори да запазим горните критерии, нека видим двата „крайни“ варианта – споменатия „ригиден“ и загатнатия „неконсистентен“, динамичен списък – положени един до друг. И нека повторим опита отново и отново. След няколко години ще имаме твърдения, които ще подлежат на преразглеждане, и ще се очертаят тенденции, които бихме могли да се опитаме да обясним. Иначе най-близкото до това, с което разполагаме сега, са различните класации на различните медии.

Впрочем по линия на същата тази потенциална ригидност „Диско Елизиум“ спечели „Игра на годината“ на PC Gamer за 2019-та. Няма да скрия обаче, че мен значително повече ме радва присъствието тук на „Колоните на вечността“ (Pillars of Eternity 2: Deadfire).

Миглена Николчина: Може би все пак трябва да приемем чия е класацията – тя е на PC Gamer („Компютърен играч“), не е на PlayStation Gamer! Тоест

има един доста твърд критерий и това е машината, на която се играе. Тази машина позволява по-голяма активност на играчите, поне в някои от случаите.

Проблемът за жанровете, от друга страна, би могъл да влезе в конфликт с флуидността на полето, в което едни и същи играчи играят и ролеви игри, и стратегии, или ако погледнем под друг ъгъл, и научнофантастични, и приказни, и исторически и т.н. сюжети. Най-сетне, freshness (свежест) е думата, която са употребили в списанието, не преекспонираната и вече съвсем загубила смисъл от бюрократичните си употреби дума innovativness (иновативност). Думата свежест ме навежда към възможна защита на тази като че ли безпринципна класация: тя извежда на преден план преживяването на играча, интуицията му, превръщането на играенето във вътрешен опит, в осмисляне. „Рицари на Старата република 2“ (Knights of the Old Republic 2) например беше брутално посрещната при излизането ѝ, но е овъзмездена от по-късната ѝ преоценка, която я държи в класацията вече 22 години! Радва ме, че „свежи“ игри, като „Субнавтика“ (Subnautica) и „Хадес“ (Hades), са намерили място – „Светлосянка“ е чак на 82-ро място!

От друга страна, има липси, които са, меко казано, странни – чак пък нито една игра от поредицата „Кредото на убиеца“ (Assassin’s Creed)! Най-сетне, има и откровени глупотевини, поне по мое мнение, което ме кара да се съмнявам в мотивите на натъкмистиката. Какво ще кажете за следното предложение: да оставим методологиите за друг вид дискусии, а тук да предложим собствени 100 игри по следния начин: всеки от нас петимата предлага своите най-важни 20. Игрите, които съвпадат, отиват съответно нагоре в списъка и освобождават места, които запълваме с нови предложения, докато заковем стотната?

Чавдар Парушев: Струва ми се, че класации като тази са натоварени да работят като особен механизъм на приобщаване. Конструират се така, че в идеалния случай всеки играч (на компютър тук конкретно) да може да намери поне една, а още по-добре няколко значими за него заглавия на челни позиции. В този смисъл няма толкова голямо значение дали „Диско Елизиум“ се класира втора, пета или дори десета. Важното е, че присъства и с присъствието си отваря разговор. Грабва вниманието на определена публика, определена група от играчи и ги провокира да заговорят. Пък било то и да изразят гласно кои заглавия са необяснимо изпуснати според заявените критерии или как класацията трябва да бъде преподредена.

В този смисъл класации като тази са по-успешни, когато вървят срещу, а не следват традиционните очаквания за обективност, ясни критерии, строгост на подбора, съизмеримост между подбираните заглавия. Точно обратното – колкото по разнопосочни и разнородни заглавия включат, толкова повече групи играчи биха ангажирали и провокирали за разговор.

Доколкото има критерии на подбор, те действително на първо място са популярност, видимост и достъпност и чак след това – качество, значимост, свежест

(и само там, където вторият набор от критерии не влиза в конфликт с първия набор). Игрите се включват (или не) в съответната класация в качеството си на репрезентация на група играчи, а не сами по себе си. В този смисъл, ако класацията изобщо класира нещо, то е кои критерии за игри по-лесно или по-трудно формират видими групи от играчи. Положителното встрани от маркетинговото взаимообслужване (класацията печели читатели заради популярността на игрите и обратното) е, че тези класации отварят по-широко поле, в което се засрещат и сблъскват гласове на групи от хора, които иначе не разговарят и не биха имали причина да разговарят помежду си, включително и за естетическите аспекти на игрите, които играят.

Миглена Николчина: Тоест да направим и ние своята – не класация в смисъл на подреждане, а подборка? Току-виж и български игри се появили в нея… А междувременно със Северина може да споделим мисли по тази несъмнено забележителна игра – „Светлосянка“…

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-kompas-v-informatsionniya-okean/

Когато интернет се появи, много хора бяха обнадеждени. Знанието, което човечеството беше натрупало през вековете, щеше да стане по-достъпно от всякога. Очакването беше, че това ще доведе до по-информирани граждани и по-рационални решения, облагодетелстващи както отделния човек, така и цялото общество.

Днес обаче живеем в свят, в който никога не сме имали повече информация и никога не сме били по-объркани. Причината е не в липсата на данни, а в начина, по който ги възприемаме, подбираме и тълкуваме.

Хората по дефиниция не са рационални, а емоционални същества.

Мозъкът рядко взема разумно решение и едва след това действа – много по-често той намира рационални аргументи, с които да защити позиция, вече заета по емоционални причини. Това е добре изследвано от учени в областта както на когнитивните, така и на политическите науки. В книгата си Democracy for Realists например Кристофър Ейкън и Лари Бартелс защитават тезата, че учебникарската представа за демокрацията, в която гражданите избират на база рационален интерес, е по-скоро мит. В действителност хората се влияят много повече от идентичности, емоции и фактори, които често са извън съзнателния им контрол.

Ако това е вярно, то проблемът с дезинформацията в интернет не може да бъде решен само с повече факти. Нуждаем се и от ориентири – от базов набор инструменти, за да ни помагат да преценяваме каква стойност има информацията, с която се сблъскваме ежедневно. Дори ако в крайна сметка отново вземем емоционално решение, поне ще въоръжим разума с по-добри аргументи, с които да го оправдае.

Йерархия на авторитетите

В съвременния публичен разговор често се сблъскват две крайни гледни точки. Според едната живеем в епоха на сринати авторитети, в която всяко мнение се приема за равностойно, независимо от това дали е подкрепено от знания и опит. Според другата проблемът е тъкмо обратният – прекаленото доверие в авторитети води до интелектуална леност и отказ от самостоятелно мислене. Интернет със своята хоризонтална структура допълнително изостря този конфликт.

И двете позиции съдържат истина. Почитта към някого само по формален признак, защото заема определен пост, или пък заради харизмата на личността му може да доведе до мислене по калъп. Но е вярно и обратното – в социалните мрежи мнението на учен, посветил живота си на изследване на вируси с цел разработване на ваксини, често е приравнено с това на човек, който е прочел няколко публикации в антиваксърски блог, докато си чака кафето.

Затова въпросът е не дали трябва да има авторитети, а защо и при какви условия даден авторитет заслужава доверие. За да отговорим, трябва да направим разграничение не толкова между хората, колкото между начините, по които се добива знанието.

Мисленето на конспиратора обикновено следва една и съща логика:

първо имаме готова теза – например, че извънземните контролират света. След това започваме да търсим доказателства за нея – инцидента в Розуел, кръговете в царевицата, данни за НЛО, заснети от военните, и т.н., след което, доволни, потвърждаваме пред себе си тезата, без всъщност да сме доказали нищо. Първо, защото, както казва Карл Сейгън, грандиозните твърдения изискват грандиозни доказателства. И второ, защото този подход не е научен.

Научният метод тръгва в обратната посока. Първо се набелязва проблем, след това се събира разнообразна информация, тя се анализира и систематизира и едва накрая се формулира хипотеза. Това не гарантира истина, но минимизира риска от самозаблуда.

Давам и личен пример. Преди да кандидатствам за докторант в Софийския университет, имах готова хипотеза за нарастващото поляризиране в САЩ – увеличаващото се етническо многообразие води до напрежение между различните групи. Тя изглеждаше логична, съвпадаше хронологично с процесите, които проследявах, и за нея имаше множество „доказателства“ в интернет, най-често в десни блогове.

Проблемът беше, че бях започнал от края.

Когато добавих Канада към картината, установих, че в някои отношения многообразието там е дори още по-голямо, но подобно напрежение липсва. Нещо повече – предишният път, когато в САЩ е имало вълнения, подобни на днешните, е било по времето на Никсън, когато страната далеч не е била толкова пъстра в демографско отношение. 

Всичко това ме принуди да преразгледам подхода си и тепърва да изследвам терена. Години по-късно стигнах до извода, че ключова роля са изиграли медиите. Процесът беше дълъг, но и далеч по-удовлетворителен. Вероятно е индивидуално, но при мен откриването на нова информация е по-вълнуващо от потвърждаването на предварителни убеждения. Големите открития в науката рядко започват с „Еврика!“, а по-често с „Хм, това е интересно“.

Видове източници и тяхната достоверност

Повечето от нас няма да направят научни открития, но всички ежедневно си набавяме информация от различни типове източници – официални институции, научни публикации, публицистика, блогове, социални мрежи и все по-често от съдържание, генерирано от изкуствен интелект.

По принцип официалните институции се ползват с висока степен на доверие, но това зависи от контекста. Русия например е известна с подвеждащата информация, която поднася – за загубите си във войната в Украйна, а и не само за това. В България се наблюдава съмнение в информацията, предоставяна от институциите, което е плод на дългогодишния ни опит с тях. Случаят с мистериозните убийства в района на Петрохан показа колко лесно една официална версия може да бъде отхвърлена от голяма част от обществото – не непременно защото е невярна, а защото хората са убедени, че държавата по принцип лъже, както и заради начина, по който е поднесена.

Кръв, порно, политика

Това, което дават по новините, е белег за нещо отдавна случващо се под носа ни: умишления отказ на институциите да си вършат работата. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Научните публикации би следвало да са с най-висока степен на достоверност.

Причината не е в това, че учените са безгрешни, а в самия процес – рецензиране, източници, библиография, минимизиране на личното мнение, когато то не е подкрепено с данни. Минусът е, че академичните текстове често са скучни за четене, а изискването за цитиране в тях, което от външна гледна точка може да изглежда маниакално, е иронизирано още от фантаста Айзък Азимов във „Фондацията“. Там учените имат технологична възможност да проверят дадена теза лично, но предпочитат да сравняват какво са писали колегите им.

Също така трябва да се подчертае, че мнение на представител на науката, изказано в онлайн подкаст или телевизионно предаване, няма същата тежест като публикация в академично издание. Възможно е даден учен да има високи професионални постижения и въпреки това да споделя псевдонаучни тези извън своята експертна област. Такъв пример е д-р Астрид Стукелбергер – лекарка, занимаваща се с последиците от стареенето, която публично твърди, че в Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН) се призовават същества от други измерения – нещо, което не се подкрепя от нито едно научно изследване в областта на физиката.

При всичко, казано дотук, когато става дума за здраве, ваксинации или други чувствителни теми, научната литература остава най-сигурният ориентир. Важно е тя да се чете с въпроса „Какво казват учените?“, а не с предварително зададено търсене от типа „ваксините причиняват аутизъм“.

Най-често обаче хората четат публицистика. Тук ориентацията е по-трудна, но не невъзможна. Полезни въпроси са: кой е авторът и експерт ли е по темата? Цитирани ли са източници и какви – официални данни, научни публикации, първоизточници? Прави ли се разлика между факт и мнение? Независима ли е медията и прозрачна ли е по отношение на финансирането си? 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Какво почти със сигурност не е качествен източник

Ако тези критерии звучат сложно, може би е по-лесно да започнем от това, което почти сигурно е некачествено. На първо място – изказвания без източници. В България не е рядкост да се публикуват измислени изявления и дори цели интервюта, понякога прикрити с едва виждаща се бележка, че става дума за сатира. Извън страната емблематичен пример за популярната култура беше сайтът Supershadow, станал известен заради фиктивните си интервюта с режисьора Джордж Лукас.

От същия порядък са и твърденията без доказателства. В българската влогосфера е популярен жанрът на интервютата с предполагаемо осведомени хора, които „разкриват“ тайни от световната политика. Заглавия за топ секретни преговори между лидери като Путин, Тръмп или Си Дзинпин пораждат логичен въпрос: присъствал ли е говорещият на тях, че да знае толкова много? Най-често става дума за преразказ на чужди източници или за чиста спекулация, насочена към хора, които лесно биха повярвали в нея. 

Винаги трябва да сме особено внимателни с информация, в която силно ни се иска (или силно ни е страх) да повярваме.

Втората група са текстове, които целят да провокират силна емоция на база оскъдна информация. Класически пример са заглавия като „Вземат ни Вазов!“ или „Махат Ботев!“, когато всъщност става дума за технически промени в учебните програми. Подобни похвати, за съжаление, понякога се използват и от официални институции, което допълнително подкопава доверието в тях.

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят

Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.

ТоестПолковник А.

Да се върнем на Петрохан. Изявлението на изпълняващия функциите (вече според няколко съдилища – нелегитимно) на главния прокурор Борислав Сарафов, че случаят напомня на „Туин Пийкс“, е по-подходящо за блогър или за коментар в социална мрежа, отколкото за официално лице. Съвсем отделен е въпросът, че немалка част от скептиците по отношение на официалната версия изпадат в описаната по-горе логическа грешка – да имат готова теза („мафията е замесена“) и след това да търсят доказателства в нейна подкрепа.

Накрая идват кликбейт заглавията от типа „Няма да повярвате…“ или „Еди-кой си разкри истината!“. Те невинаги водят до невярна информация, но твърде често прикриват баналност зад гръмки фрази. 

А какво да правим с изкуствения интелект?

Изкуственият интелект най-често обобщава информация от водещи медии и енциклопедии, което го прави по-достоверен от много популярни сайтове. Проблемът е, че когато „не знае“, той халюцинира – създава убедително звучаща, но невярна информация. Понякога прави и странни връзки, резултат от начина, по който функционира. Така например при проверка в Google установих, че според един бот съм любимият чичо на епичното фентъзи – защото имам статия за писателя Тери Брукс със сходно заглавие. Затова ИИ може да бъде полезен помощник, но лош арбитър на истината.

Всичко това може да звучи сложно, но обобщението е сравнително просто. По-голямо доверие заслужават текстове, за които знаем кой е авторът, има ясно посочени източници и съдържанието ни подтиква към размисъл, а не към гняв или страх. Както съветва комикът Бил Махър, не е лошо понякога да излизаме от собствения си балон и да четем и „другия отбор“. Така си поставяме малка интелектуална ваксина срещу манипулация. Важното е, когато го правим, да изискваме качество – и от другите, и от себе си.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-tesniya-prohod-na-kavichkite/

Името на една хижа и един проход се тиражират в новини, статии, напористи постове и крайни коментари, откакто бе извършено тежко престъпление. Това беше първото изречение в статията, когато започнах да я пиша. Два дни по-късно, когато почти я приключвах, броят на жертвите се удвои. Дано не сметнете за проява на лош вкус или още по-зле – за светотатство, това, че си позволих да взема повод от трагедията, за да осветля трудностите при употребата на един пунктуационен знак – кавичките.

Хижа „Петрохан“ и проходът Петрохан

Да, пишат се по различен начин, или поне би трябвало да е така. Собствените имена на сгради поначало не създават двоумения – те се пишат с кавички:

хижа „Скакавица“, хотел „Рига“, църква „Св. Пантелеймон“

Разбира се, надали някъде ще срещнете такова правило за сградите. Според официалната формулировка с кавички се пишат „собствени имена, които са приложения в рамките на словосъчетания“ и представляват доста разнородна група. Тук са имената на улиците и булевардите („6 септември“, „Цар Борис III“), язовирите („Копринка“), търговските марки (бира „Загорка“), заглавията на книги и постановки („На изток от рая“, „Когато гръм удари“) и какво ли още не. Както виждате, те се пишат с кавички и когато родовото понятие пред тях липсва.

Няма да подмина формулировката „приложения в рамките на словосъчетания“. Докато за словосъчетание всеки що-годе образован човек е чувал и знае какво е, за приложение не е. Тази второстепенна част на изречението не е заложена в учебните програми по български език и не се изучава в училище¹. Добре би било да се помисли за по-човеколюбива формулировка на това правило, а и на други правила.

В словосъчетанието проходът Петрохан имаме също родово понятие и собствено име, както е при хижа „Петрохан“. Защо тогава е без кавички?

Не е ли Петрохан приложение? Оказва се, че не е. В този случай Петрохан е опорната дума, определяемото, а проходът е приложението². Според мен би било по-разбираемо, ако при употребата на кавички в подобни примери вървим по линията на първични и вторични названия. Имена като (проход/връх) Петрохан, (град) Враца, (село) Айдемир, (река) Амазонка означават географски обекти и тук номинацията е първична³, това са собствени имена, възникнали най-често отдавна.

Хижа „Петрохан“ е построена преди петдесетина години и е наречена на прохода или пък на върха, тоест нейното собствено име е резултат от вторична номинация. Освен хижа имаме и колбас „Петрохан“ (също вторично название), а вече и случаят „Петрохан“, аферата „Петрохан“, мистерията „Петрохан“, трагедията „Петрохан“, които може да се разглеждат като резултат от третична номинация, така да се каже – по името на хижата.

Впрочем конкретно за собствените имена на географски обекти има изрично правило, че се пишат без кавички. Освен споменатите върхове, реки, градове и села, в тази графа са названията на планини, местности, езера и прочее, които надали създават затруднения. Близки до географските обекти са природни образувания от типа на водопади (Райското пръскало), пещери (Магурата), скални формации (Побитите камъни) и макар че за тях няма специална директива, моят съвет е да ги пишете без кавички.

Гара Подуяне, автогара „Подуяне“ и курортен комплекс Албена

Сега навлизаме в сивата зона, в която контурите са малко или много размити, но колкото и да кършим пръсти, употребата на дадено име обикновено е неизбежна и трябва да вземем решение: с кавички или без?

Какво да правим с гарите и курортните комплекси например? Те географски обекти ли са? От една страна, курортните комплекси са населени места, подобно на градовете и селата, следователно имаме основание да ги пишем без кавички. Това обаче не е единственото съображение, което следва да вземем предвид. Според езиковедите фактори като време на възникване и именуване на обектите, популярност и честота на употреба влияят съществено при употребата на кавички.

Наблюденията ни показват, че гара Подуяне много по-често се пише без кавички, докато автогара „Подуяне“ по-често е с кавички: по-късните по време на възникване обекти по-често се пишат в кавички, защото актът на тяхното именуване се помни, а трайността им във времето не е доказана.

Споделям това наблюдение и пояснявам, че и в двата случая имаме вторична номинация – гарата и автогарата са наречени на село/район Подуяне, но гарата е с няколко десетилетия по-стара⁴ и това явно е достатъчно за езиковото съзнание да отхвърли кавичките в първия случай и да ги сметне за нужни във втория.

Курортните комплекси и ваканционните селища също са от по-ново време, вторичната номинация при тях изпъква – Слънчев бряг, Златни пясъци, Камчия, Албена, Дюни⁵, и това са доводи за употребата на кавички. Много важен обаче е и другият фактор, който споменахме – курортите са по същество населени места, затова и толкова силно се колебаем дали да оградим имената им с кавички.

Кавички и курсив

Интересна е „синонимията“ между нашия препинателен знак и курсива. Правилата позволяват, вместо да ограждаме дадено име с кавички, да го напишем в курсив, с получерен шрифт, да го подчертаем, а защо не и да използваме друг цвят, например в слайд на презентация. Важното е името да се открои, да се отдели от останалите думи в изречението, както това се постига чрез кавичките:

Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.
Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.

Като стана дума за пиеси, надали някога ще видите заглавие в кавички на театрален афиш. Обяснението е, че то обикновено е с най-едър шрифт, отделено е от останалата текстова информация и кавичките просто се оказват ненужни – няма какво да открояват.

Много често в български текстове, особено в последните десетилетия, се срещат собствени имена, които поначало изискват кавички, но са написани с латиница. В „Тоест“ сме приели да ги поставяме в курсив. Наясно сме, че това е в разрез с официалните правила, и сме го заявили изрично. Решението на кодификатора да не се употребяват кавички, съответно курсив, е в унисон с езиковата практика:

Това, което можем да твърдим със сигурност, е, че когато собственото име приложение е на латиница, независимо от това към какъв клас обекти принадлежи съответният денотат, то почти никога не се огражда в кавички.

Ето и един пример, съобразен с официалните правила:

Netflix е изправена пред антитръстова проверка заради планирана сделка на стойност близо 83 млрд. долара за придобиване на Warner Bros Discovery, пише Financial Times.

Няма как да се отрече, че чуждата азбука откроява в някаква степен собствените имена от другите думи в текста, които са написани с кирилица. Ние в „Тоест“ обаче искаме да подчертаем това различие чрез курсива.

Колкото повече разнищваме кавичките и употребата им, толкова повече въпроси възникват за тяхната уместност и дори за необходимостта им изобщо, особено при собствените имена. Те поначало се пишат с главна буква, която отличава названието и която е съвсем достатъчна например на четящите текстове на английски. Да, но ако собственото име се състои от две или повече думи, ситуацията става по-различна, защото в английския знаем къде свършва това име – всяка пълнозначна дума в него започва с главна буква (Warner Bros Discovery), докато в българския език правилото е друго и ето какво би се получило например, ако пропуснем кавичките:

Фондация Добро за всеки провежда поредната кампания за подпомагане на нуждаещи се семейства.

Много „тесни места“ има при употребата на този препинателен знак и нормирането ѝ е сложна работа, за което трябва да си даваме сметка. Ясно е, че влиянието на чуждоезикови модели (разбирайте английския) води до честото пренебрегване на кавичките, но пък малко по-горе илюстрирахме, че правилата в даден език представляват цялостна система и се крепят и осмислят едно друго. Затова през прохода на кавичките трябва да се преминава с повишено внимание, като при зимни условия. Go ahead!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-po-svoy-nachin-da-budesh-sebe-si-na-podiuma/

2025 година ще остане знаменателна в историята на Формула 1. Официалният филм за този спорт с участието на Брад Пит, който излезе по кината това лято, не е единствената причина. Битката за титлата не между двама, а между трима пилоти изглеждаше немислима на фона на последното десетилетие, когато лидерът в класирането обикновено събираше достатъчно точки, за да стане шампион преждевременно и да направи последните кръгове протоколно. Освен това картината, която се оформяше до средата на годината, сочеше, че ще има категорично предимство на „Макларън“ и е вероятно австралиецът Оскар Пиастри да спечели първенството предсрочно. Финалният кръг в Абу Даби обаче поднесе драма, невиждана от 2010 г. насам. Сезонът в моторните спортове добави неочакван подарък, тъй като с подобна битка, но седмица по-рано в Саудитска Арабия завърши и Световният рали шампионат. Отново трима пилоти, отново с минимални разлики в класирането между тях.

Тест за политолога, следящ моторни спортове

Тези ситуации бяха идеален шанс за емпирична проверка на тезите, които представих преди по-малко от два месеца в статията си за „Тоест“ „Шампиони без броня“. В нея посочих, че новото поколение състезатели предлага нов тип концепция за мъжественост – за тях чувствителността не е слабост, която трябва да се крие. Тук трябва да направя уговорката, че съм политолог по образование – учил съм за професия, в която обясняваме постфактум защо прогнозите ни не са се сбъднали.

В наши дни стресът, през който пилотите от Формула 1 преминават, е значително по-сериозен, отколкото в миналото. Причината за това е драматично промененият медиен пейзаж. Спорните моменти, дори да са от отминали сезони, не се забравят, тъй като в социалните мрежи се повтарят отново и отново. Запалянковците не могат да продължат напред, а се ожесточават и спортната им злоба стига през интернет директно до състезателите. 

Британецът Ландо Норис беше състезателят, който изглеждаше най-засегнат от този феномен, а върху него лежеше и основната тежест в битката за титлата, тъй като той се състезава за водещия отбор на „Макларън“ от 2019 г. насам и е смятан за негов естествен лидер. Норис получи подкрепата на отбора до такава степен, че според някои специалисти Пиастри беше пренебрегнат. Но тъй като двамата си поделяха възможните за спечелване точки, нидерландецът Макс Верстапен, който е безспорен лидер в екипа на „Ред Бул“, успя да се приближи опасно и до двамата в класирането. Това застраши крайния успех на екипа на „Макларън“, а загуба на титлата при пилотите щеше да се приеме като провал, при положение че тимът завоюва първото място при конструкторите месеци по-рано.

Последното състезание за годината – в емирство Абу Даби, се проведе като игра на шах, но между трима.

Верстапен влезе в битката за титлата, без никой да го очаква. Трудната първа половина от сезона, в която изостана значително по точки, смъкна от плещите му тежестта на фаворитската корона, която силно го измъчваше миналата година, когато трябваше да защитава предимството си. Смяната на ръководството в отбора на „Ред Бул“ в средата на сезона преобрази тима. Напускането на дългогодишния шеф на отбора Крисчън Хорнър, върху когото тегнеше сянката от обвинения в секс тормоз над служителка в екипа, сякаш облекчи всички. Макс спечели серия от победи, които показаха класата му, но и нещо по-съществено. Дори шампион като него, удобно определян с клишето „машина“, има нужда от спокойна работна среда, в която да разгърне таланта си.

Верстапен спечели и последното състезание в Абу Даби, започнало под лъчите на залязващото слънце и завършило на изкуствено осветление. Докато гледах надпреварата, неговото пилотиране ми напомни повече на поезия, отколкото на жестока битка за спортна титла. Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било. Тази нагласа беше от решаващо значение за реакцията му в развръзката на състезанието. Баща ми сравни пилотирането на Верстапен с бягането на героя от филма „Огнени колесници“ – бързина, постигната сякаш без усилие.

На другия полюс бе настроението при Оскар Пиастри. Стремежът на „Макларън“ да наложат равнопоставеност с Норис достигна абсурдни висоти на италианската писта „Монца“. Причината беше изискването австралиецът да върне позиция на пистата заради забавянето, причинено от механиците на Ландо при смяна на гумите.

Дълго време считан за леден човек, неподвластен на стреса и емоциите,

той внезапно показа уязвимост и няколко пъти не блесна с нищо. Оскар не опита „да се държи като мъж“, а сам призна, че инцидентът на „Монца“ е разклатил психическата му увереност. Тази откровеност сякаш му възвърна силите и той завърши последните две състезания в Катар и Абу Даби пред съекипника си, макар че не успя да победи Верстапен. Така Пиастри може да гледа към третата си година като пилот във Формула 1 с високо вдигната глава.

Световен шампион обаче стана Ландо Норис. Британецът караше спокойно в последните кръгове от шампионата. Макар да беше дисквалифициран в Лас Вегас по технически причини и без да има вина, Ландо се нуждаеше от едва трето място в последния кръг, за да спечели титлата по точки. И го постигна, като удържа натиска на Шарл Льоклер от „Ферари“. 

След финала този видимо уязвим и чувствителен човек се разплака от облекчение, благодари на родителите и отбора си и каза, че за него е много важно как е успял да стане шампион по своя си начин, без да се прави на такъв, какъвто не е. 

Прегръдки, джентълменство и пълноценен живот

Норис често е критикуван за липсата на достатъчно агресия. Но Люис Хамилтън, живата легенда на спорта, сподели, че преди състезанието му е дал съвета да бъде себе си, да не променя подхода си „само“ защото се бори за титлата.

Реакцията на колегите беше показателна. Верстапен, чиято серия от поредни титли беше прекъсната, пръв отиде и прегърна приятеля си, с когото се състезаваха заедно на виртуални симулатори. Пиастри, който най-много имаше за какво да се ядосва заради успеха на Норис, беше вторият на „опашката“ за прегръдки. 

Двамата големи съперници на Ландо, на които той благодари за оспорваните им битки през годината, го поздравиха, преди това да успеят да направят родителите му! А не бяха единствените – по-късно Ландо получи прегръдки и от ветераните Хамилтън и Фернандо Алонсо, от сънародника си Джордж Ръсел, с когото преди години спореха за титлата във Формула 2, от Льоклер, конкурента му в това трудно състезание. 

Най-щастлив беше бившият му съотборник Карлос Сайнц. Испанецът не само поздрави английския си приятел, но и каза, че е прекрасно как хора като Ландо Норис могат да станат шампиони, че добрите момчета не завършват винаги последни. 

Последното надхвърля като значение тесните рамки на моторния спорт,

макар да е важно за всички състезатели в него, притискани от очакването винаги да бъдат железни в реакциите си. Още в статията „Непознатият дявол на тревожността и депресията“ посочих Ландо като човек, чиято откровеност в битката с тези проблеми е важна и за милионите, които го гледат на пистата. Сега те получават нов важен урок от неговия успех – че да си раним не означава непременно, че ще загубиш. Колко важно е това, си дадох сметка, когато в личен разговор мой приятел сподели:

Възхищавам се на хора като Оскар и Макс, винаги запазващи самообладание. Но аз съм като Ландо – до последно се тревожа и очаквам да се проваля.

Оказва се, че провалът не е задължителен.

По друг начин изглеждаше битката в Световния рали шампионат.

Той е смятан за второто по сила автомобилно първенство в света, но за съжаление, вече не се радва на този интерес, който имаше към него през 80-те. Причините за това са комплексни, но се крият повече в остарялата медийна стратегия на промоутърите, а не толкова в самите ралита, които продължават да предлагат изключително зрелищни надпревари с мощни автомобили по екстремни трасета. 

Ралитата са дисциплина с напълно различна философия. Вместо на изкуствено създадени писти пилотите се състезават по трудни и тесни обществени пътища (разбира се, затворени за трафик по време на надпреварата). Борбата не е директно със съперника, а за време. Това е различен тип психологическо предизвикателство за пилота, който не е сам в кокпита, а с навигатора си. Ако иска да вземе правилните завои по маршрути, на моменти изглеждащи труднопроходими и за пешеходец, той трябва да му се довери безрезервно. Поради тази причина и в ралитата няма толкова драматични съперничества между пилотите,

а стресът е някак по-интимен – между състезателя, колата и пътя.

Никъде това не личеше повече, отколкото в Саудитска Арабия, която беше домакин на последния кръг от шампионата. Ралито в Джеда мина по пейзаж, който съвсем официално се наричаше лунен и изглеждаше стряскащо на фона на изящните декори в предишни ралита в Централна Европа и Япония. Факт е обаче, че трасето предложи на състезателите изключително изпитание, натоварващо техниката, особено гумите. 

Французинът Себастиан Ожие влезе в историята на спорта с девета световна титла. Ветеранът дълго време влизаше в клишето за големия шампион – самоуверен, леко надменен, с минало на тежко съперничество с именития си сънародник Себастиан Льоб. С времето и успехите обаче омекна и от години не кара пълна програма, като пропуска някои ралита. В прякото предаване по телевизията, излъчваща надпреварите, коментаторът се пошегува, че великият шампион избира къде да кара само след консултация със съпругата си. 

Подобна свобода би била немислима във Формула 1.

В едно по-некомерсиално състезание като ралито обаче Себастиан намира ритъм, който му позволява да балансира между пилотирането и времето, което прекарва със семейството си. Тази година това му донесе успех, какъвто може би и самият той не е очаквал. Участията му се оказаха достатъчни, за да надвие уелсеца Елфин Еванс и финландеца Кале Рованпера. И тримата караха автомобили на „Тойота“, но от отбора нямаше никакви пристрастия в каквато и да била посока. Себ победи заслужено. 

За Елфин Еванс това е горчив хап, тъй като за пети път остава втори в крайното класиране. Той е тих и сдържан състезател, разчитащ повече на постоянство, отколкото на чиста скорост. Когато пред 2020 г. отпадна на последното рали „Монца“, той предупреди Ожие за коварния участък по маршрута, макар това да му коства крайния успех – етика от джентълменското минало на спорта, което изглеждаше безвъзвратно отминало.

Но за някои хора как печелят и губят, е по-важно от резултата,

а Елфин го показа и тази година, смирено и достойно поздравявайки противника си. Призна, че ако иска да стане шампион, за в бъдеще ще трябва да е „по-безпощаден“, но не вярвам това да стане на цената на неговото спортсменство.

Най-любопитен като типаж е третият претендент Кале Рованпера. Той беше смятан за дете чудо на ралитата, а лично аз ще го запомня с това, че веднага след като спечели рали „Швеция“, съвпадащо с първите дни от войната на Русия срещу Украйна, изрази пред всички подкрепата си за нападнатата страна. 

След две поредни титли през 2022 и 2023 г. Кале изглеждаше устремен към рекордите на Ожие и сънародника му Себастиан Льоб. След това обаче си взе почивка и се видя, че успехите са го изморили психически. През 2024 г. караше спорадично, опитваше други дисциплини, а догодина ще се пробва зад волана в японската Суперформула. Това изглежда странен избор за човек, бягащ от напрежението. Но показва, че за него е важно не да си тежи на мястото, а да живее живота си пълноценно – така, както той иска.

Англичаните казват, че и спрелият часовник е верен два пъти в денонощието. 

Така и аз, противно на клишето за политолозите, се оказа, че съм направил като цяло точна прогноза, че появилата се през последните години човещина по състезателните трасета няма да изчезне заради жаждата за победа. Водещите пилоти доказват това:

Ландо Норис, станал шампион такъв, какъвто е. Макс Верстапен, свалил короната с достойнство. Оскар Пиастри, запазил честта си въпреки изпуснатата титла. Елфин Еванс – готов да загуби, но да остане джентълмен. Кале Рованпера, търсещ нови неща. И Себастиан Ожие, балансиращ рекордите със семейството.

Всички те са ярки личности, които пленяват въображението на феновете и вече са запазили своя дял – кой по-голям, кой по-малък – в историята на спорта. А атлетите, казано метафорично, извървяват в истинския живот Пътя на героя, характерен за приказките. С това, че успяват да съхранят себе си по него и под фокуса на прожекторите, дават надежда, че и ние, „обикновените хора“ (доколкото всъщност има такива), също можем да успеем. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kade-spahte-tazi-nosht-kak-se-zhivee-po-ulitsite-na-sofia/

В края на октомври в София се проведе първото преброяване на бездомни хора в България. То се осъществи от Института за изследване на населението и човека към БАН с подкрепа от Столичната община. Част е от пилотен проект на Европейския съюз за проучване на мащабите на бездомността в Съюза и предприемане на действия за превенцията ѝ. Координатор на проекта за цяла Европа е университетът в белгийския град Льовен. Миналата година е проведено преброяване в 15 града с повече от 200 000 жители, а тази година са включени 35 града в 21 държави, сред които и София. 

Европейският парламент си постави за цел през 2020 г. да сложи край на бездомността в ЕС до 2030 г. В Резолюцията за справяне с нивата на бездомност в ЕС се посочва, че са получени няколко петиции, сигнализиращи за над 4 млн. бездомни и 70% увеличаване на бездомните хора в Съюза през последните десет години. Акцентира се и върху липсата на права на хората без дом, тъй като те нямат достъп до здравеопазване и често са обект на престъпления от омраза.

България също е изготвила Стратегия за намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване до 2030 г., която откроява обособяването на нов профил на хората без дом – семейства с деца, млади хора, чужденци. 

Колко са бездомните в България? Няма надежден отговор на този въпрос. Частична и противоречива информация може да се намери в някои медии: за 2022 г. OFFNews споменава, че броят им е 4664, като на 3860 е предложено ползване на социални услуги. В статията се уточнява, че Министерството на труда и социалната политика не води официална статистика за броя на хората без дом. „Дневник“ цитира данни на Агенцията за социално подпомагане, според които от януари до септември 2024 г. са регистрирани 1260 бездомни. Според Нова телевизия обаче това число (1260) отговаря на броя на бездомните за последните девет месеца. 

Как броим бездомните хора?

Преброяването, в което се включих и аз като доброволка, се извърши по определени маршрути. За разработването им са използвани данни от получените сигнали за хора без дом на спешните телефони. През 2024 г. тези сигнали са били 3460, а в контактния център на Столичната община за периода октомври–ноември са постъпили 77, каза пред „Тоест“ Стоянка Черкезова от Института за изследване на населението и човека към БАН и координаторка на проекта в България. Това обаче не означава непременно, че са намерени общо 3537 души без подслон – възможно е за един човек да е имало повече от едно обаждане. Следователно данните не представляват информация за броя на хората без дом. 

Методологията на преброяването откроява шест категории бездомни, като тазгодишното му издание включва само първите три:

• които нямат дом и спят на улицата;
• които нощуват в кризисни центрове;
• които живеят в центрове за временно настаняване;
• живеещи в институции (затвори, психиатрични болници, домове за хора с увреждания, центрове за бежанци и пр.)
• които живеят в несигурни жилища, застрашени от събаряне;
• хора без дом, които живеят при приятели.

Причини за бездомността

Идентифицираните бездомници трябваше да отговорят на въпроси от анкетна карта, свързани с жилищната им ситуация: дали живеят сами, имат ли достъп до жилище, български граждани ли са и ако да, къде са родени, работят ли в момента и как са се озовали на улицата. Респондентите ни посочваха основно семейни или финансови причини за бездомността си. Говорихме с хора, изгонени от роднините си, както и с такива, чийто дом е бил продаден от роднини. Някои бяха загубили работата си, а с това и възможността да плащат наем за квартира. В един случай човекът е изгонен от единствената квартира, която е можел да си позволи, защото хазяйката решила да продаде апартамента. Немалко респонденти посочиха измами – имотни или от работодатели. Един каза, че просто е решил да си направи голяма тренировка с ходене.

Бездомността може да се предава и между поколенията. Това важи с особена сила за хората, израснали в институции, и техните деца. След навършване на 18 години възпитаниците на домовете в общия случай се преместват в т.нар. преходни жилища, където могат да останат, докато си стъпят на краката, но не повече от пет години. Ако не успеят да се включат в обществения и икономическия живот, остават бездомни и търсят подслон в центровете, в които могат да пребивават с години и дори да създадат дете. По време на преброяването са идентифицирани около 500 резиденти в центровете за временно настаняване, като ⅓ от тях са деца, живеещи с родителите си. 

Достъп до здравеопазване на улицата

Повечето преброени твърдят, че нямат здравословни проблеми. В отговор на въпрос на „Тоест“ за видовете здравни грижи, които се предоставят на бездомни и здравно неосигурени лица, от офиса на заместник-кметицата по социални дейности на София Надежда Бачева уточниха, че при нужда разходите по болничното лечение или долекуването на хората без дом се поемат от държавата чрез дирекциите „Социално подпомагане“. На практика обаче самите медицински лица отказват да изпълнят задълженията си, когато попаднат на бездомен човек. 

Стоянка Черкезова разказа, че мобилните екипи на организациите, работещи с бездомни, са споменали за случаи, в които викат линейка, но тя отказва да прибере нуждаещия се с аргумента, че казусът не е за тях. 

Председателката на Управителния съвет на Центъра за хуманни политики Юлия Георгиева сподели, че се е сблъсквала лично с този отказ. Преди години закарала човек в „ужасно състояние, полужив, адски мръсен“ в спешно отделение, откъдето го изхвърлили два часа по-късно. Той починал.

Проблем за повечето бездомни хора е липсата на здравно осигуряване. 

В спешните центрове би трябвало да приемат всеки, без значение какъв е здравноосигурителният му статус. Този принцип е заложен и в Националната програма за подобряване на майчиното и детско здраве, предоставяща възможност за прегледи при гинеколог и проследяване на бременността на здравно неосигурени жени. Елмира Нешева, социална работничка в нископраговия център за хора със зависимости „Розовата къща“ – инициатива на Центъра за хуманни политики, разказа, че в болница „Св. Анна“ с жените се работи за превенция на изоставянето. Целта е да им се предостави възможност да получат нужните умения да се грижат за детето, тъй като здравно неосигурените жени са рискова група. 

В „Розовата къща“ оказват помощ на клиентите чрез осигуряване на базовите им нужди, подкрепа за издаване на лични документи, подобряване на житейската ситуация и справяне със зависимостта, подкрепа за здравна помощ, както и чрез обучения за управление на личните финанси и спазване на работен режим. Съдействат и за издаване на свидетелство за ТЕЛК. Средствата, които се получават по ТЕЛК обаче, не стигат за наемане на квартира и се събират няколко души, които живеят заедно и си помагат финансово.

В центровете с приоритет са „семейства с по-малки деца и честно казано, избягват да вземат хора, […] употребяващи наркотици, поради това, че има вероятност те да създадат повече проблеми“, каза още Нешева. 

А защо просто не си намерят работа?

В повечето ситуации човекът, останал без дом, няма контрол над случващото се и се оказва жертва на обстоятелствата, твърди Стоянка Черкезова. Според нея отношението към хора, изпаднали в подобна ситуация, трябва да се изразява в институционална подкрепа. Правилният път е овластяване на човека – да му се даде увереност, че може да се справи и сам, но най-важно е да има покрив над главата си, смята тя. 

На същото мнение е и Юлия Георгиева. Когато нямаш къде да се изкъпеш или да си заредиш телефона, нямаш светлина и храна вечер, но въпреки това успееш да си намериш работа и дори се задържиш на нея – това, по думите на Георгиева, е „героизъм“. Тя обаче посочва и случаи на злоупотреба, в които бездомният човек е останал без лична карта – например защото я е заложил или е открадната. След това със същата тази лична карта е изтеглен кредит или е регистрирана фирма. И когато започне работа, жертвата може да се окаже със запорирани сметки и съдебно преследване, което обезсмисля усилията за легални доходи.

Къде нощуват хората без дом?

Повечето анкетирани нощуват, където намерят – на улицата, пейките, автогарата или жп гарата, във входове на блокове или преддверия на магазини. Един от тях сподели личната си статистика за броя на пейките в парка, в който разговаряхме. Преди били 72, а сега – около 30. И нямало пейка, на която да не е спал. Той разказа, че живее на улицата от 30 години и вечер, освен едно одеяло, ползва за завивка трите си кучета.

Някои от хората, с които разговаряхме, твърдяха, че имат дом. В един случай той се оказа барака с течащ покрив в ромската махала, в друг – изоставена будка, която респондентът наричаше „хралупата“ и споделяше с куче. Живеещите в такива паянтови бараки, в повечето от които няма ток и вода, а покривът тече, също влизат в статистиката на бездомните и се включват в първата категория на преброяването – които спят на улицата.

Проблеми пред настаняването

Някои респонденти имаха достъп до жилище извън София. Според Черкезова се наблюдава движение на бездомни хора към столицата заради възможностите за прехрана и наличието на (по-добри) социални услуги. Достъпът до жилище в други части на страната не означава, че ще имат с какво да се прехранват и да си плащат сметките.

Обикновено ако човек без дом иска да бъде приет в център за временно настаняване, първо трябва да премине през оценка в Агенция „Социално подпомагане“. Пренасочването обаче е по настоящ адрес и ако той не е в София, кандидатурата се отхвърля и от човека се очаква да се прибере някак в родното си място. 

Изгонените от роднини, които все още имат имот на свое име, не могат да кандидатстват за общинско жилище според Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община. Там приоритетно се настаняват семейства. От друга страна, местата в центровете са недостатъчни – 510 легла за цяла София, разпределени между три центъра. До редакционното приключване на статията никой от ръководителите на тези центрове, с които разговаряхме, не се съгласи да даде интервю за „Тоест“.

От офиса на Надежда Бачева казаха, че центровете поддържат комуникация с бюрата по труда или насочват резидентите към услуги за социални помощи, и обещаха, че след обобщаването на данните от преброяването ще се планират конкретни мерки и при нужда капацитетът на центровете ще се увеличи. Споменаха също, че се подготвя „първата стратегия за социални жилища на София до 2040 г.“, чиято цел е да бъдат изградени поне 5000 нови жилища, за да се обхванат най-уязвимите и да се създаде стимул да останат да работят в София.

Що за хора са бездомните?

По време на преброяването срещнахме човек без крайник, друг, който беше изкарал позволените шест месеца в център за настаняване и беше отново на улицата, трети, който се определи като австрийски ирландец, понеже родителите му били австрийски граждани, живеещи в Ирландия. Последният каза, че е бил известно време в дом за деца, лишени от родителска грижа. Двама споделиха, че са лежали в затвор, а един – в психиатрия. Възрастен мъж ни обясняваше къде да отидем да се напием рано сутринта, а друг продаваше книги, за които каза, че са му дадени от разни хора или ги намира до контейнерите. Срещнахме и човек, който се представи за историк, станал жертва на измама. Ровеше в контейнера за отпадъци с ръкавици и отказа да говори с нас.

Бездомни жени е на практика много трудно да се открият. 

Жените са по-уязвима група от мъжете и затова при тях бездомността често е скрита. Дори и да нямат достъп до жилище, успяват да си намерят вариант да останат при приятели или познати. За трите дни, през които се извършваше преброяването, разговаряхме с три, но всички твърдяха, че по принцип имат дом, макар да им се случва да останат без подслон. Две от тях работеха нископлатена работа – едната разнасяше писма, а другата метеше улиците и сподели, че се е случвало да спи навън. Третата живееше в барака с пробит покрив и се грижеше за петте си внучета, а като причина да не работи посочи здравословни проблеми и липсата на лична карта.

Много хора не правят разлика между бездомен човек и просяк. Огромната част от бездомните хора обаче не просят: за трите дни разговаряхме само с двама, които ни искаха пари – те живееха в бараки в ромската махала.

Омагьосаният кръг на бездомността

В седмицата на преброяването са получени много сигнали от „будни“ граждани, както ги определи Стоянка Черкезова, недоволни, че има бездомни хора на гарата. Общинската полиция беше изгонила приютилите се там, като това не е първата подобна акция по наблюдения на БАН от предварителното проучване.

Бездомниците няма къде да отидат и в крайна сметка ще се върнат пак там, откъдето са били изгонени. На Централната гара действително могат да се видят доста от тях. Един от респондентите ни каза, че спи там, когато вали. В края на миналата година на гарата имаше инцидент, при който загинаха четирима души, водещи „скитнически начин на живот“, както беше описано в медиите. Тримата запалили огън в един от вагоните на влак, за да се стоплят, и така избухнал пожар. Впоследствие обаче започна да се води разследване за умишлен палеж.

Трите дни разговори с бездомници показаха колко е лесно да изпаднеш от обществото в рамките на месеци. Резултатите от преброяването ще покажат размерите на проблема, но без качествени услуги и човешки подход в грижата за най-уязвимите то ще си остане още една статистика.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/elegantnata-igra-sinhronizatsiya-i-rezonans-vtora-chast/

<< Към първа част

Миглена Николчина: Игронаративният резонанс или дисонанс непременно би трябвало да включва и музиката като елемент – всъщност самото название предполага съзвучие или липсата му, тоест основното му значение е акустично. Вие отдавна приключихте с превъртането на „Болдърсгейт 3“ – една игра, която в разнородната си романтическа мощ е всичко друго, но не и елегантна – и дори я обсъждахте вече тук, но аз я играх месеци наред, започвах я с различни аватари, връщах се, преигравах… Така че доста след вас достигнах до мисията, където можем да освободим Надеждата – изтерзано и истерясало момиченце, пленено от демона Рафаел. Героите ми се измъкваха от огнено меле заедно с Надеждата и бяха пред вратата, зад която по всички правила на жанра трябваше да се очаква битката със самия Рафаел. Зад вратата обаче нямаше никой. Празната зала, където пламти сиглата на изхода, събуди у мен надеждата, че някак си сме се измъкнали. В този момент обаче като отникъде се вряза кристално сопрано, което пропя:

Животът, всеки смъртен живот издъхва.

Вклиняването на този отвъдно прекрасен, вещаещ неизбежна смърт глас (изпълняван от оперната певица Мария Анастасова) – тъкмо когато сякаш бях успяла да спася Надеждата – беше толкова непоносимо, че стените на игровото се сринаха и аз, единственият смъртен живот насред виртуалната баталия, се оказах с прегазени защити и бариери, запокитена в реалното.

Какво направих? Свалих си слушалките. Излязох от играта.

Спасих се от реалното в реалното. Няколко такта по-късно емоционалният удар от вокала е снизен и съответно смекчен от злокобно-комедиен речитатив на Рафаел, срещата с когото се оказва неизбежна. Милостиво, битката продължава.

Впоследствие открих, че обикновено вокалът зазвучава след, а не преди появата му. Успях да възпроизведа моя случай след многократни опити. Търсех ефекта вокалът да се отключи преди появата на Рафаел – при невидима противостояща сила гласът на празнотата разбива стената между виртуалната схватка и смъртния живот на играча.

Не се оказа лесно да се отключи този вариант. Някои условия трябваше да бъдат спазени, но и те невинаги проработваха, така че не знам дали ефектът е „заров“, дали е глич, или просто не съм разбрала кой е отключвателят. Тук с пълна сила е валидно твърдението на Матиас Ердбеер, че заснемането не може да предаде ефекта на „образдеепространството“ на играта, към което аз добавям, че това пространство е и „дееакустично“ – особено в този пластичен, „адаптивен“ към действието музикален модел, който Борислав Славов създава.

В „Болдърсгейт 3“ музиката на Борислав Славов е много съществен аспект на играта. Именно за нея Славов получава BAFTA (за саундтрак).

Видеоигрите са тоталното изкуство на XXI век, така както е киното за ХХ век и операта за предходните столетия. Какво още според вас определя успеха на „Лариан“, студиото, разработило играта?

Северина Станкева: Обобщаващо бих казала, че с „Болдърсгейт 3“ „Лариан“ направиха нещо, което изглеждаше невъзможно – третата част на култова поредица, след като се сдоби с огромен бюджет, вдигна летвата за компютърните ролеви игри не като се отклони, а като стъпи на наследството на предходниците си. И в същото време успя да проговори на широка аудитория от играчи. Получи се нещо като касова (ААA) независима игра (пусната на пазара практически като самиздат), което не беше се случвало досега в такъв мащаб. Ще започна с малко история.

Първата част от поредицата излиза през 1998 г. и дава началото на ролевите игри такива, каквито ги познаваме днес, успявайки да преведе правилата и системите на „Подземия и дракони“ във видеоигра. След нея повечето игри с ролеви елементи в различна степен правят същото.

Втората част (2000 г.) разширява възможностите на жанра. Някои от характеристиките ѝ продължават да са негови маркери – например събирането на спътници със свои предистории. Други, за съжаление, така и не се повториха до третата част. Пример за последното е обхватът на сюжетните линии, които са разработени в детайл, но напълно незадължителни. „Болдърсгейт 3“ продължава да не те води за ръка, докато играеш, като в същото време ти дава свобода на всяко равнище, и това е едно от най-добрите ѝ качества. Дава ти и инструментариум, благодарение на който всичко, което измислиш да правиш, едновременно е изпипано технически и се усеща като твое лично откритие.

Третата част, повече от двайсет години по-късно, увеличава допълнително сюжетните възможности, но и добавя аналогично многообразие в игродействието. „Лариан“ са известни с последното – игри като „Божественост“ (Divinity) и „Божественост 2“ (Divinity: Original sin 2) позволяват небивала креативност по отношение на околната среда. Част от тактиката на походовите битки е да използваш подръчното в своя полза – ако искаш да спасиш някой висящ в клетка, можеш да простреляш със стрела въжето, да телепортираш герой вътре в клетката, за да я отключи, да смалиш затворника, за да мине през решетките, да се биеш със стражите, да ги убедиш да го освободят и какво ли още не. Когато към това се добави прекрасната музика, която също звучи, като да се развива процесуално спрямо действията на играча (в „Божественост 2“ всеки герой, включително този на играча, има характерен инструмент, чиято мелодия зазвучава, щом е на ход), се получава страхотен унисон. Така се създава илюзията, че всичко е възможно. Изборите значително започват да се затварят, ако човек иска да играе като злодей, но това е трудно да се избегне в жанра и може би изисква отделен разговор. В „Болдърсгейт 3“ затварянето е поне донякъде сюжетно оправдано, доколкото съдбата на героя разчита на това какви съмишленици ще намери и най-общо казано, на кого може да се довери.

Чавдар Парушев: „Болдърсгейт 3“ е изключително богата на възможности за изобретателност от страна на играча – Северина добре го е описала. Заедно с това преобладаващата част от тях не са направени очевидни, а са оставени на играчите да бъдат откривани.

Едно такова „откритие“ е начинът, по който е зададено да работи физическото тегло в играта, и възможността за атака „метеор“. Може да се увеличи максимално масата на героя – като се натовари с предмети в инвентара, като се преобрази в тежко животно и допълнително изпие еликсир за удвояване на размера – след което от подходящо високо място може да се скочи върху противника с целия така натрупан тонаж. Играта е пълна с такива възможности – отключване на диалог, чрез който се преодолява иначе трудно предизвикателство, печелене на съюзници, справяне с цели лагери от противници (например като се отрови от разстояние питието на гуляещите гоблини чрез заклинание).

Този алгоритъм на изработване на неочаквано решение чрез сръчно комбиниране на игрови ресурси и механики ефективно вади зъбите на иначе тягостната наративна дилема. Внушава от игрово към наративно ниво, че може да се намери трети, четвърти или пети изход от на пръв поглед двурогия избор. В същото време тъкмо този тягостен наратив допълнително подтиква към търсене на нестандартни и неочевидни решения и усилва удоволствието от намирането им за играча чрез вдигнатия залог.

Майсторското съчетаване между разказ и игрова механика във взаимно усилваща роля прави според мен играта толкова успешна.

Миглена Николчина: Но играта е звук, цвят, интерактивна опера, не само разказ и алгоритъм. В много случаи оперните либрета са посредствени, музиката им придава друго измерение. При всичките други качества на „Болдърсгейт 3“ мисля, че и тук се случва нещо такова.

Еньо Стоянов: Струва ми се, че епизодът с пеенето на злодея Рафаел в „Болдърсгейт 3“ работи като своеобразен цитат – то е оперетно, дори водевилно. Прилича на пълнометражните анимации на „Дисни“ от миналото, в които злодеят пее злите си планове, докато неговите помощници му пригласят, а и конфронтацията с него често е с песен. Може би в подобни запявания на героите в оперети, мюзикъли и пр. можем да видим отново нещо „дисонансно“, този път в недигитални медии. Което пък подсказва, че подобни „дисонанси“ всъщност въвеждат нещо като ефектен контраст между форма и съдържание, който не е за пренебрегване и може да се окаже не по-малко въздействащ от резонанса на пълната хармонизация на елементите.

Миглена Николчина: Връзката с „Дисни“ я прави и един оперен певец, когато коментира, пропявайки от време навреме, този епизод. Анализирайки включването на органа, той прави и друга асоциация – със сцената в църквата от трето действие на „Фауст“ на Гуно. Добавя и още по-далечна препратка по повод на акапела пеенето, което толкова ме стресна – свързва го с древногръцкия хор. Ние не знаем как точно е звучал този хор; операта възниква във Флоренция като опит да се реконструира древногръцката трагедия, да се измисли отново заедно с музиката. Във всеки случай подобни коментари демонстрират, че е постигнато това, към което Борислав Славов в множество интервюта казва, че се стреми – музиката му да има самостоятелен живот.

Славов е попаднал на точното място, тъй като характерна особеност на „Лариан“ е амбицията всеки компонент от сглобката на различни изкуства в играта – но и собствено игровият, шахматен и заров компонент – да e отчетливо обособен и на основата на това обособяване да е хармонизиран с останалите. В „Божественост 2“ тази обособеност е още по-отчетлива, особено що се отнася до дикторския текст и театралността на диалозите, които са придружени с ремарки в разгърната на екрана книга. Редица моменти в „Болдърсгейт 3“ постигат като че ли самостоен литературен живот (някои монолози на Карлах, вътрешният монолог на Гейл, ако той ти е аватар, и пр.), но не бих твърдяла, че като цяло литературният текст в тези игри би могъл да съществува самостоятелно. Докато музиката на Славов (той е композиторът и на „Божественост 2“, но „Болдърсгейт 3“ вдига залозите) може.

Северина Станкева: Връщам се към репликата на Еньо – наистина Рафаел е типичният харизматичен и хитър ала Дисни злодей, но това, с което играта впечатлява, е, че е един от многото. Макар и да има обща заплаха, тегнеща над аватара на играча и съмишлениците му (отвлечени от раса, която иска да владее света, като имплантира паразити в мозъците им, a целта на играта е по някакъв начин главният герой да успее да избегне контрола над ума си), тази заплаха се разпръсква в сложни интереси и взаимоотношения. Всеки от спътниците води собствена борба, която се концентрира около специфична антагонистична фигура и може да кулминира в морално падение или напротив – в триумф на личността, като в повечето случаи и двата варианта са разработени с достатъчна емоционална дълбочина и сложност и обемат теми като героизма, отмъщението, гордостта, религиозната отдаденост и др.

Това важи, макар и в по-малка степен, и за аватара на играча. В началото на играта освен собствения персонаж играчът създава и „Посетител на сънищата“, който впоследствие започва да се появява в сънищата и се представя за стожер в мрачния и объркан свят на „Болдърсгейт 3“. Посетителят на сънищата има собствен план и в крайна сметка се оказва лъжец и манипулатор, придобил лика, който аватарът на играча иска да види. Всъщност самият той заразява героите с паразита и е показан в началната сцена да поставя ларвата в очите им. Тук по-скоро имаме пример за резонанс, доколкото създаването на този фалшив облик (макар и да се случва, преди сюжетът да започне) е вписан директно в него и има своите последствия – много играчи например споделят, че в повторните си изигравания съзнателно придават на Посетителя гротесков вид, за да отнемат от обаянието му и да си припомнят истинските му намерения. В този смисъл и в „Болдърсгейт 3“ има нещо елегантно, макар и обхватът ѝ като че ли предварително да го изключва.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.