Tag Archives: социални мрежи

В капана на собствената реалност

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-kapana-na-sobstvenata-realnost/

В капана на собствената реалност

Докато човек сърфира из социалните мрежи, често попада на мнение, което звучи толкова противоположно на убежденията му, че възкликва:

С този май сме от друга реалност! 

Това се случва и когато се свери начинът, по който различни медии отразяват една и съща новина. Интерпретациите на събитието на едно място звучат подобно на ликуване, а на друго – като описание на погребение. Изглежда, сякаш заглавието на класическия научнофантастичен роман „Война на реалности“ от Филип К. Дик се е превърнало в ами… реалност.

Автоматичната реакция е да си кажем, че другата страна е манипулирана. Така либералите в САЩ обясняват как хора с невисоки доходи гласуват против икономическите си интереси за партията на републиканците, подкрепяща дерегулацията в икономиката в полза на богатите. Твърди се, че консерваторите са създали цяла система, сливаща в едно информация и забавление и контролираща целия съзнателен живот на хората вътре в нея. От църквата, която посещават, през телевизията, която гледат, до ехо балона в социалната мрежа, където са се напъхали. Но от другата страна биха отговорили със същото, като обвинят противниците си, че живеят в свой си свят, съчетаващ участие в активистка организация, стриймване на филми с прогресивни послания в Netflix и… пак напъхването в балона. 

Кой обаче е в истинския свят и кой, подобно на Алиса, е попаднал в огледалния?

А и пребиваването в информационен балон като че ли не може напълно да обясни ефективността на манипулацията. В продължение на близо половин век българите живяха в тоталитарно общество, почти съвършената затворена система. И все пак голяма част усещаха, че нещата, които се говорят вътре, не са съвсем верни. Макар да проповядваха комунистическата идея, много от партийците не вярваха в нея. Още по-малко гражданите, мъчещи се да се доберат до пиратска видеокасета със западен филм или до долари за пазаруване в „Кореком“. 

В наши дни Северна Корея, официално Корейска народнодемократична република (КНДР), е тотална оруелска диктатура, в която информацията е напълно контролирана, и все пак дори там има хора, които се усъмняват и се опитват да избягат от социалистическия рай.

Също така буди удивление фактът, че политическата пропаганда на Путин изглежда по-ефективна от тази на СССР – както когато е насочена към собствените си граждани, така и когато изнася посланията си за гражданите на други страни, от малка България до Съединените щати. Това е странно, тъй като днешната Руска федерация е несъмнено по-слаба от стария Съветски съюз икономически, военно и дори идеологически. Тя не обещава на мишените си по-добър живот от този в западните държави, а се задоволява да громи порядките там. Вместо светло бъдеще, наградата поправославному те чака на оня свят. В случая с руските граждани, мобилизирани във войната в Украйна – след като са дали живота си за вожда.

И все пак това работи. 

За да разберем защо се получава така, е необходимо да осъзнаем начина, по който мозъкът ни възприема реалността.

С този проблем се сблъсках, докато пишех докторската си дисертация. В нея сравнявах политическите партии на САЩ и Канада в контекста на идеологическото противопоставяне между либерали и консерватори от последните години. Забелязах, че в Щатите има много силна поляризация както между елитите, така и между избирателите, а в северната им съседка като че ли по-скоро има консенсус между партиите. 

Обясненията за тези разлики са наистина комплексни, но силно впечатление прави ролята на медиите, които в Щатите се допуска да са силно пристрастни и не са длъжни да отразяват другите гледни точки. Радикализирането на средностатистическия републикански избирател съвпада почти напълно с възхода на телевизия Fox News. Сред избирателите на демократите има видима корелация с популяризирането на прекалената политическа коректност и все по-честата употреба на социални мрежи от страна на младите хора, тъй като в тях първоначално огромен успех имаше „будното“ ляво, там споделяха публикации и медии, свързани с крайнолиберални виждания. При последните избори в САЩ обаче се видя, че вече и десните владеят новите форми на общуване, а някои дори твърдят, че Барън Тръмп, най-малкият син на Доналд, е научил баща си как да стига до млади бели мъже, потребяващи социални мрежи или играещи видеоигри – като гостува в подкастите, които те слушат.

Направи си сам

Това показва, че медийната манипулация действа, но въпросът е по какъв начин. Истината е изненадваща. Нашият мозък сам си създава картината за реалността. Качествената манипулация не се опитва да изгради цялостна и кохерентна илюзия, напротив – само дава насоки. Умът ни сам свършва останалото. 

Осъзнах това, докато превеждах „Изкривените“, хорър роман от Скот Коутън и Кира Брийд-Райсли, съчетаващ научната фантастика с паранормалното. Макар и да е част от трилогия, вдъхновена от поредицата видеоигри „Нощна смяна във „Фреди“, вътре има наблюдения, които намирам за приложими в действителността. Даваше се за пример начинът, по който един човек бива залят от усещания, когато пристъпи в нова къща. Сетивата ни долавят всеки детайл, мозъкът обработва богатата информация и за момент ние сме като замаяни. Но когато се върнем в същата къща скоро след това, елементът на изненада липсва. Причината е, че нашето съзнание има спомен за видяното и използва него, а мозъкът засича промяна само ако забележи нещо, което да отчете като важно. 

Този процес е малко опасен, тъй като може да ни подведе. Нека си представим, че човек шофира и е потънал в разговора, който води със спътника си. Ако минат покрай червен знак с бял кръг и по-късно шофиращият се върне към този спомен, ще каже, че е видял STOP, дори ако е липсвал надписът. Мозъкът има навика да допълва това, което му липсва.

Последното се наблюдава и при т.нар. ефект на Мандела, който от много време озадачава експертите. Става дума за феномен на колективното съзнание, в който множество хора са запаметили едно и също нещо така, както то не се е случило. Името е дадено заради многото потребители в интернет, които се кълнат, че имат ясен спомен как Нелсън Мандела умира в затвора по време на апартейда в ЮАР, независимо че това не се е случило. Друг емблематичен пример е прословутото лого на Fruit of the Loom. Не са малко онези, които помнят, че зад купчината плодове има кошница, оформена като рог на изобилието. Но това не е така и никога не е било така. Покемонът Пикачу няма черен връх на опашката си. Старчето – символ на играта „Монополи“, не носи монокъл. И така нататък.

Теоретиците на конспирацията смятат, че причината са вибрации, пренасящи хората в паралелни светове. 

Те обвиняват за явлението експериментите на ЦЕРН с големия ускорител на частици. Нали помните страховете, че той ще предизвика черна дупка и ще унищожи планетата? Днес модната идея е, че е направил още по-голяма поразия – надупчил е самата реалност и така хората пропадат в алтернативни вселени. 

Тази тема, която дълго време беше запазена територия за фантасти като Роджър Зелазни и Филип Хосе Фармър, набира популярност и сред теоретичните физици. Те смятат, че е възможно да съществуваме в мултивселена от безброй реалности, някои от които почти еднакви с нашата, но с малки разлики. Сериозните учени се съмняват, че контакт между тези измерения е възможен, поради което някои намират идеята по-скоро за философска, макар и подкрепена от математиката. След 2016 г. обаче, когато Тръмп беше избран за пръв път, зевзеци се пошегуваха, че много хора очевидно сме пропаднали в такава вселена. Бих добавил, че в България никога не сме излизали от нея.

Специалистите изразяват скептицизъм към такова фантасмагорично обяснение за ефекта на Мандела. Психолозите считат, че човешката памет по принцип е ненадеждна и се влияе много силно от сугестия. Това е една от причините свидетелските показания да не се смятат за достатъчни в съда. Освен това мозъкът сам си добавя каквото му липсва. Много хора помнят Пикачу с черно връхче на опашката просто защото им изглежда по-добре така. Помислете си колко по-хубави са любимите ви детски филмчета в спомените ви, отколкото ако ги намерите в YouTube и си ги пуснете в действителност.

Докарани до информационно изтощение

Но да кажа за техниката на манипулация, описана в „Изкривените“. Злодеите, чието име носи книгата, са роботи, оставени от създателя си нарочно недооформени и покрити с желатинова маса. Те имат вградени чипове, които претоварват мозъка на жертвите си с високочестотен дисхармоничен звук. Съсипан от това, умът на жертвите доизгражда образа на роботите и ги вижда като напълно завършени зверове.

По сходен начин се получава и в реалния живот. Вместо от дисхармоничен тон разумът ни се пренапряга от безкрайните потоци информация. Социалните мрежи, чиито фийд дуумскролваме като хипнотизирани. Телевизиите, заливащи ни с емисии и коментарни студиа, пречупени през призмата на угодното за собственика им. Сайтовете, съобщаващи новините „първи“ и „извънредно“. 

Изтощеното ни съзнание не може да обработи всичко. За да се справи, то започва да филтрира онази част от полученото, която съответства на изградените ни разбирания за света и намира за важна. Най-вече заплахите. Забелязваме това, което ни обезпокоява, и започваме да го екстраполираме, докато не ни задуши. Смятате, че ЛГБТИ+ правата се увеличават прекалено бързо? Манипулаторите ще ви намекнат, че предстои приемане и на педофилията, а умът ви ще свърши останалата работа. Боите се, че расизмът се завръща? Ще отразят няколко изолирани случая и ще повярвате, че САЩ отново са се върнали във времената отпреди век.

Така действа и режимът на Путин – с откъслечни, но многобройни и внимателно подбрани примери от действителността в САЩ и в страните от Европейския съюз, които, събрани заедно, карат жертвите на пропагандата му да си изградят превратни представи, все едно в тези държави царят Содом и Гомор. Но той далеч не е единственият, използващ подобни техники.

Къде тогава остава истината? 

Сетивата ни не са напълно надеждни. Възприемаме действителността индивидуално и дори споделената реалност е илюзия на съзнанието – всъщност всеки има собствена представа за нея. Обективните факти съществуват, но възприемането им е ограничено от способностите на човешкия мозък. Не е случаен цитатът, приписван от Марк Твен на Бенджамин Дизраели, че съществуват лъжи, ужасни лъжи и статистика. Онзи, който умее да борави с нея изкусно, може да я прочете както дяволът евангелието. А после мнозина да му повярват.

Да разгледаме примера с деветката, която друг вижда като шестица. Казват, че истината може да се установи, ако се намери написалият я, който да каже коя цифра е имал предвид. Семиотиците обаче биха възразили, че намерението на автора невинаги е от значение, важното е какво казва текстът. Така е и с повечето въпроси, които ни разделят в културните войни днес. Дали политиките по многообразие се борят с расизма, или го обръщат срещу европеидната раса? Сладкарят в правото си ли е да откаже да опече торта на гей двойка заради християнските си вярвания, или всъщност осъществява дискриминация? И ако се пренесем на родна почва, Русия освободила ли е България от вековния османски гнет, или на свой ред се е опитала да я зароби, завършвайки този процес през комунизма?

Отговорите на тези въпроси са като шестица или деветка в зависимост от убежденията ни и от това, което ни трябва в момента. За да разплетем гордиевия възел, ще трябва да признаем ограниченията на собственото ни съзнание. Само така ще можем да потърсим компромис по спорните въпроси, така че отделните представи за общото ни битие да станат по-поносими за всички.

Властта на алгоритмите

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4463

Днес са изборите в Германия, а преди няколко дни излезе изследване, че X (twitter) промотира повече съдържание на Алтернатива за Германия (AfD) и на другата популистка партия BSW.

Изследването установява, че в подбраните за потребителите публикации в X, от профили, които те НЕ следват, има несъразмерно повече такива от AfD и BSW. Като особен ръст има в последните две седмици.

Мъск не крие, че подкрепя AfD, но явно, директно или индиректно, прави това и чрез платформата си X. Алгоритъмът за препоръчване на съдържание на X уж е публичен, но всъщност последно публикуваното е от 2023 г, и то без данните, с които е „захранен“ модела, т.е. на практика не е публичен.

Занимавал съм се професионално с алгоритми за препоръчване на съдържание преди 12 години, а преди 6 имах лекция, озаглавена „алгоритмична и технологична прозрачност“, в която излагам нуждата от прозрачност на алгоритмите, моделите и техните данни, вкл. за препоръчване на съдържание, както и рисковете, които произтичат от „черните кутии“, каквито са в момента.

За съжаление през 2022 г, когато бях министър, вече беше твърде късно в процеса по приемане на Акта за цифровите услуги на ЕС, за да бъдат отразени моите предложения и акът остана с твърде бланкетни текстове по отношение на алгоритмите.

А малка промяна в алгоритъма може да доведе до заливане на потребителите със съдържание, което те не са искали да видят, не следват, не очакват, но въпреки това виждат. Всяка платформа, с политически цели, може да бъде пропагандна машина. Например, ако тежестта на т.нар. суперразпространители бъде увеличена, без значение от държавата, то постоянното цитиране на AfD от страна на Мъск би промотирало съдържание дори към хора, които не следват Мъск.

Европейската комисия (ЕК) може да използва правомощията си, за да получи данни за наблюденията в изследването, но Мъск, както и преди, вероятно ще използва и това за политическа атака – вероятно ще каже как ЕК го натиска да ограничава AfD.

Не твърдя, че има намеса отвътре – тези алгоритми се „лъжат“ и чрез външна намеса, в т.ч. чрез тролски фабрики, които взаимодействат с публикациите. Но без значение дали става дума за вътрешна намеса, външна намеса, или вграден уклон към по-крайно съдържание, проблемите са налице.

А реакцията може да бъде само предварителна – ако след дадени избори има оправдание „ама те алгоритмите са лоши“, това ще звучи фалшиво в ушите на избирателите.

Алгоритмите за препоръчване на съдържание представляват системен риск, когато са непрозрачни и когато са на едно телефонно обаждане от превръщането им в геополитически инструмент. Но сме закъснели с решаването и на този проблем.

Материалът Властта на алгоритмите е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Отборите на разделението

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otborite-na-razdelenieto/

Отборите на разделението

Едно от най-неприятните неща за по-пълничките ученици по време на часовете по физическо е разпределянето на отбори за футболните мачове в двора. Защото винаги ги избират последни, а след това им се пада задачата да са вратари или ако имат късмет – защитници, като в този момент учителите по физическо възпитание правят остроумни коментари, че тимът е похабил по този начин „най-силния си играч“. Някак доброволен, но не и безобиден е начинът, по който ние сами се позиционираме в даден отбор по време на вечните спорове в социалните мрежи, в които лека-полека се разделяме на две стройни редици, подозрително и плашещо напомнящи армии, изправили се една срещу друга.

И знам, сега мнозина ще въздъхнат: „Още един текст срещу социалните мрежи“, като тази критика ще бъде сравнена с позициите, изказвани в миналото по адрес на телевизията, радиото, звука в киното, самото кино и т.н. В този ред на мисли се сещам за лекцията на професор Стивън Коткин, състояла се в София през миналата година, който отбеляза, че повечето от тези критики са били валидни – радиото докарва на хората Рузвелт, който започва да разширява властта на държавата; телевизията ги дарява с Кенеди, който според Коткин е бил с по-семпъл ум, но и с по-приятна външност от Никсън; а социалните мрежи – с Тръмп, като посоката по стълбището е право надолу. 

Това НЕ е още един текст срещу социалните мрежи

И все пак аз не отричам техния чар. Първоначалната идея да установиш контакт със съученици и колеги, чието приятелство навремето не си си направил труда да запазиш, ми се вижда малко противоречива. Но е факт, че социалните мрежи помагат много да намериш хора със сходни интереси и понякога дори да завържеш познанства в живия живот. Макар според мен форумите от началото на века да вършеха по-добра работа от Facebook.

Истината е, че при достатъчно старание (да се чете минимум един ден работа и цъкане по настройките) може и да профилираш какво да излиза във фийда ти, така че да виждаш предимно приятни неща. В моя фийд например се появяват главно рисунки по „Цар Лъв“ и снимки от филмите за Хари Потър, само от време на време накъсвани от реклами за домашно кисело мляко и различни видове луканки (последното издава, че ако някога отново реша да играя във футболен мач, ме чака вратата).

Факт е обаче, че повечето хора са на диета, която е по-вредна дори от прекаляването със захарта и консервантите – лошите новини, които предизвикват негативни емоции и по този начин те карат да коментираш, да се караш и всъщност да бъдеш engaged – ангажиран със съдържанието на социалната мрежа и така склонен да стоиш повече в нея.

Както се казва, щом е безплатно, ти си продуктът

Разбира се, идеята, че гневният потребител е по-активен, не е измислена от създателите на Facebook или X. Още в края на миналия век в Америка се появяват радиопредавания, които пристрастно отразяват само едната гледна точка в политическия дебат и разчитат да ядосат слушателите си, за да продължат да ги слушат. Тази тактика е усъвършенствана от Fox News и Newsmax, а оттам плъзва и по целия свят, включително и у нас.

Социалните мрежи обаче правят следваща стъпка, давайки възможност всеки да бъде медия, да участва в разговора и да създава съдържание, което другите да консумират, а после на свой ред да стават минимедии, като го коментират. В самата същина на социалните мрежи е да създават условия, в които потребителят се превръща в продукт, така че да кара другите на свой ред да потребяват.

Това всъщност е гениално, а свидетелство са огромните богатства, натрупани от хора като Марк Зукърбърг. От финансова гледна точка гениално изобретение са и цигарите, макар ефектът им върху здравето ни да не е положителен. Нещо подобно се наблюдава и при социалните мрежи, които са създадени да предизвикват пристрастяване. Нещо повече – при тях са налице всички предпоставки за развитие на дефицит на вниманието и се наблюдава подозрителна корелация между все по-масовото им навлизане в живота на хората и бума на различни психични заболявания и състояния като депресия, повишена тревожност, смущения на съня. От това пък печели фармацевтичната индустрия, бълваща все по-големи количества антидепресанти. Звучи точно като конспирация, за която бихте прочели в някоя група във Facebook за „скритата истина“, но всъщност е просто бизнес.

Ние срещу другите

Освен негативните ефекти върху здравето на хората обаче, социалните мрежи оказват неблагоприятно влияние и върху обществата по няколко начина.

Първият е увеличаването на тежестта на най-крайните гласове в публичния дискурс. Това звучи доста наукообразно и тежко, но може да се преведе така: средностатистическият човек, който е на работа поне осем часа и се прибира каталясал, няма чак такова време, в което да пише в интернет; той по-скоро влиза за малко в социалната мрежа, която ползва, колкото да се ядоса от някоя информация – например, че махат „Аз съм българче“ от училищната програма – и да му се вдигне кръвното.

За сметка на това отдадените на каузата си потребители са склонни да генерират умопомрачителни количества съдържание – най-често предизвикващо силна емоционална реакция. Чрез изследване на политическите племена на САЩ екип учени, оглавяван от д-р Стивън Хоукинс, доказва, че крайните левичари, които свързваме с прекомерната политическа коректност, са около 8% от населението, а ултрадесните, носещи заплаха от нов фашизъм – само 6%, но за сметка на това точно тези две групи доминират в разговора в социалните мрежи в САЩ и създават впечатлението, че населението се е разделило на две огромни мразещи се групи.

Всъщност повечето хора спадат към сполучливо нареченото от авторите „изтощено мнозинство“, което отчаяно иска да има разговор, а не безкрайно противопоставяне между представителите на политическите партии.

С много условности можем да предположим, че нещо подобно се наблюдава и в България, където анекдотичният ми опит показва, че най-активни онлайн са радикалните привърженици на либералната коалиция ПП–ДБ и на крайната десница („Възраждане“ и „Величие“, макар двете да се мразят помежду си) и в същото време общата избирателна активност продължава да изглежда отчайващо.

Ехо стаи

Вторият начин, по който социалните мрежи оказват негативно влияние върху обществото, е през т.нар. ехо стаи, или балони, макар те да не действат, както си ги представят повечето хора. Съществува схващане, че се затваряме онлайн сред единомишленици, взаимно се надъхваме колко сме прави, и се срещаме с различни мнения само когато трябва електорално да претеглим сили. В действителност обаче се случва нещо доста по-лошо.

Хората наистина си намират групи, в които да се тупат по гърба, но също толкова често умишлено търсят срещуположната страна, не за да чуят аргументите ѝ, а за да се нахвърлят върху нея. Това е добре дошло за създателите на социалните мрежи, за които се генерира съдържание, ангажиращо потребителите да стоят онлайн, и измежду споровете за войните в Украйна и Близкия изток да попаднат на вече споменатите реклами за луканки, така че заедно със заседналия живот, свързван с компютрите и смартфоните, да създадем нации от потенциални вратари. 

За мен е изключително опасна появата на това, което наричам VIP потребители – те имат голям брой последователи и развиват поведение, сходно с това на лидер на култ.

Феноменът се наблюдаваше в началото на века във форумите на популярни художествени произведения („Хари Потър“ е поредицата, за която имам преки впечатления, но съществуват и други, най-често на сериали като „Свръхестествено“, „Доктор Кой“ и „Шерлок Холмс“). Сред техните фендъми се появяваха така наречените Big Name Fans – фенове, които на свой ред имат фенове заради генерираното съдържание. Някои от тях по-късно направиха успешна кариера, като писателката Касандра Клеър, започнала с любителски произведения и по-късно написала серия от бестселъри.

Други обаче бяха извънредно опасни и дори създаваха секти, като печално известния Анди Блейк, твърдящ, че се свързва с духове от света на „Властелинът на пръстените“ и училището „Хогуортс“. Споменавам тези хора, защото те задават модел, който според мен днес се наблюдава в много по-широк мащаб. Но ако тогава засегнати бяха предимно впечатлителни тийнейджъри, то VIP потребителите днес оказват ефект върху много широки групи от населението, потребяващи социални мрежи като Facebook, включително в България.

Става дума за харизматични хора, привличащи много последователи, които следят всяка тяхна дума и се влияят от мнението им. Поради това VIP потребителите могат да бъдат определени като създатели на обществено мнение, или opinion makers. По мои наблюдения сред повлияните се срещат хора с висок финансов статус и добро образование, което е характерно и за култовете по принцип. VIP потребителите им създават усещане за общност, която обаче е заплашена от външния свят, изобилстващ от враждебни конспирации, а напускането ѝ се възприема като предателство, отново както при сектите. Това обяснява защо понякога хора, както се казва, от сой, стават симпатизанти на крайнодесни партии, но същото е видно и сред либералната субкултура онлайн, съществуваща в състояние на „обсадена крепост“ и високо недоверие към останалите, които не са част от нея. 

Допълнителен проблем е, че не съм напълно убеден дали VIP потребителят осъзнава, че това, което прави, е поведение на култов лидер. Подобно на останалите, той също е в плен на алгоритмите на социалните мрежи, срещащи го със съмишленици, но и показващи съдържание, предизвикало негативните му емоции. Така той може да е известен човек, искрено харесал някоя кауза, към която са го насочили алгоритмите, и разполагащ с повече свободно време, за да създаде мрежа от последователи, които неусетно се превръщат в затворена общност.

Съзнавам, че това, което ще напиша, е доста дръзко, но според мен Илон Мъск до известна степен е жертва на мрежата, която купи, радикализирайки се от съдържанието, генерирано от потребителите ѝ. Още по-емблематичен пример е Доналд Тръмп, който демонстрира поведение на човек, силно пристрастен към социалните мрежи – често реагира силно емоционално, спи малко и публикува съобщения посред нощ.

Сортирането

Последният аспект на балоните, на който искам да обърна внимание, е според мен и най-опасният от тях. Става дума за т.нар. сортиране – процес, при който през онлайн противопоставянията хората се разделят на два отбора, спорещи по различни теми непрекъснато. Само̀ по себе си това е нормално, само че ситуацията от миналото е следната: хората имат различни позиции по даден проблем, но близки по друг. Така например двама избиратели може да имат срещуположно мнение по въпроса за еднополовите бракове, но и двамата да подкрепят правото на аборт (тази ситуация звучи адекватно за България), да се различават по позициите си относно данъчните ставки, но да са на едно и също мнение за участието в евроатлантическите структури. По този начин техните представители в парламента имат основа, върху която могат да стъпят и да разговарят помежду си, а по-късно да потърсят компромиси и по спорните въпроси.

При сортирането обаче едни и същи хора застават винаги от двете страни на дебата. Така например Петър подкрепя еднополовите бракове, правото на аборт, прогресивния данък и членството на България в НАТО и ЕС, а Тодор е за традиционното семейство, против абортите, за плоския данък и за присъединяване на България към Евразийския съюз и БРИКС. При събирането на достатъчно голям брой Пешовци и Тошовци процесът става много опасен, тъй като, от една страна, създава две групи хора, настръхнали едни срещу други и нямащи нищо общо помежду си, а от друга – изолира останалите.

Както споменах по-горе, най-отдадените са активните в интернет, останалите изтощено наблюдават спора, от време на време удряни като с нажежен ръжен от мнение, което ги скандализира. По всяка вероятност тези хора имат най-различни позиции по най-различни въпроси, но политическите играчи отразяват мненията само на най-активните. Така изтощените се чувстват непредставени от нито една страна, което може да доведе до примирение и апатия (каквито се наблюдават у нас), а в екстремни случаи – да завърши с насилие. Такъв е случаят с убиеца Луиджи Маджоне, чиито нерви явно не са издържали заради недобрата здравна политика на САЩ и са го подтикнали да застреля шефа на най-голямата застрахователна компания в страната Брайън Томпсън. Преглед на това, което е споделял в социалните мрежи, издава миш-маш от леви и десни политически говорители, обединени криво-ляво от антисистемно говорене.

Противопоставянето в България

Нека обаче се върнем на местна почва и да видим дали тезата за сортирането се оправдава. Страната минава през голямо противопоставяне през 90-те години, когато за властта спорят СДС и БСП, но по-късно с идването на НДСВ и ГЕРБ се получава размиване на границите, което смекчава поляризацията, замитайки спорните въпроси под килима и за сметка на съмнения в корупция, които от време на време водят до голямо обществено напрежение.

От 2020 г. насам обаче тези проблеми започват да изскачат отново. Стартът беше даден от полемиките за ваксините по време на пандемията от коронавирус, макар че още преди това публиката беше тествана с други спорове, като този за Истанбулската конвенция. От началото на войната в Украйна оформените вече агитки се разделиха драстично по отношение на конфликта, което прерасна в спорове за геополитическата ориентация на страната, продължаващи до ден днешен.

Макар и от съдбоносно значение за бъдещето на Украйна, в нашето общество обаче все още не се е получило докрай сортирането на две големи срещуположни групи, противопоставящи се за всичко. Според мен причината за това са споровете за корупцията – това, че някои от партиите на статуквото отпреди протестите, започнали след инициативата на „Демократична България“ в Росенец, се заявиха за Украйна, а други за Русия, се повтори и сред партиите, свързани с протеста, и така НЕ се получи ефектът политическите сили да се разделят по един и същи начин по всички въпроси. Последното понякога е объркващо, като ПП–ДБ са особено уязвими в дебата с кои е по-лошо да се коалират – „корумпетата“ от ГЕРБ–СДС или „рашистите“ от „Възраждане“, но за страната може би е шанс да избегне ситуация или-или, която да завърши катастрофално.

Знам, че мнозина търсят решително противопоставяне между космополити и националисти. Опитът със случаи като Брекзит ме кара да смятам, че това е катастрофална идея и е по-добре либерално мислещите хора да не търсят такова противопоставяне – така както Квинт Фабий Максим е избягвал директен сблъсък с Ханибал във войните на Картаген срещу Рим (авторът на тези редове е от НГДЕК, та ще му простите античната аналогия – б.а.).

В този ред на мисли, новосформираното правителство, от което отпадат либералите от ПП–ДБ и русофилите от „Възраждане“, може да е някакъв шанс да се намали интензитетът на споровете за геополитика у нас, колкото и горчиво разочаровани да са противниците на считаното за корупционно наследство от управленията между 2009 и 2020 г.

Ако се върнем към социалните мрежи обаче, ще видим, че обществата навсякъде по света са изправени пред много сериозен проблем, който идва твърде бързо, за да бъде решен еволюционно. Мозъците ни НЕ са предназначени да обемат толкова големи количества информация. Това означава, че ние инстинктивно започваме да филтрираме онова, което пасва на нашите убеждения, и се затваряме в групи, където да се чувстваме уютно. Същото обаче се прави и от различните от нас, а срещата между новосформираните отбори започва да предизвиква все повече искри.

Засега никой не е намерил работещо решение. Фактчекърите например бяха провидени (къде с основание, къде без) за пристрастни към едната гледна точка и захвърлени като нещо ненужно. Някаква регулация обаче е по-скоро неизбежна. Но при изработването ѝ е необходимо да се намери холистичен подход, включващ не само рационалисти, но също психолози, социолози и дори духовни водачи. Така налагането ѝ няма да се чувства като репресия от едната страна върху другата. С втората победа на Тръмп се видя, че това предизвиква ефект, обратен на търсения.