Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otborite-na-razdelenieto/

Едно от най-неприятните неща за по-пълничките ученици по време на часовете по физическо е разпределянето на отбори за футболните мачове в двора. Защото винаги ги избират последни, а след това им се пада задачата да са вратари или ако имат късмет – защитници, като в този момент учителите по физическо възпитание правят остроумни коментари, че тимът е похабил по този начин „най-силния си играч“. Някак доброволен, но не и безобиден е начинът, по който ние сами се позиционираме в даден отбор по време на вечните спорове в социалните мрежи, в които лека-полека се разделяме на две стройни редици, подозрително и плашещо напомнящи армии, изправили се една срещу друга.

И знам, сега мнозина ще въздъхнат: „Още един текст срещу социалните мрежи“, като тази критика ще бъде сравнена с позициите, изказвани в миналото по адрес на телевизията, радиото, звука в киното, самото кино и т.н. В този ред на мисли се сещам за лекцията на професор Стивън Коткин, състояла се в София през миналата година, който отбеляза, че повечето от тези критики са били валидни – радиото докарва на хората Рузвелт, който започва да разширява властта на държавата; телевизията ги дарява с Кенеди, който според Коткин е бил с по-семпъл ум, но и с по-приятна външност от Никсън; а социалните мрежи – с Тръмп, като посоката по стълбището е право надолу. 

Това НЕ е още един текст срещу социалните мрежи

И все пак аз не отричам техния чар. Първоначалната идея да установиш контакт със съученици и колеги, чието приятелство навремето не си си направил труда да запазиш, ми се вижда малко противоречива. Но е факт, че социалните мрежи помагат много да намериш хора със сходни интереси и понякога дори да завържеш познанства в живия живот. Макар според мен форумите от началото на века да вършеха по-добра работа от Facebook.

Истината е, че при достатъчно старание (да се чете минимум един ден работа и цъкане по настройките) може и да профилираш какво да излиза във фийда ти, така че да виждаш предимно приятни неща. В моя фийд например се появяват главно рисунки по „Цар Лъв“ и снимки от филмите за Хари Потър, само от време на време накъсвани от реклами за домашно кисело мляко и различни видове луканки (последното издава, че ако някога отново реша да играя във футболен мач, ме чака вратата).

Факт е обаче, че повечето хора са на диета, която е по-вредна дори от прекаляването със захарта и консервантите – лошите новини, които предизвикват негативни емоции и по този начин те карат да коментираш, да се караш и всъщност да бъдеш engaged – ангажиран със съдържанието на социалната мрежа и така склонен да стоиш повече в нея.

Както се казва, щом е безплатно, ти си продуктът

Разбира се, идеята, че гневният потребител е по-активен, не е измислена от създателите на Facebook или X. Още в края на миналия век в Америка се появяват радиопредавания, които пристрастно отразяват само едната гледна точка в политическия дебат и разчитат да ядосат слушателите си, за да продължат да ги слушат. Тази тактика е усъвършенствана от Fox News и Newsmax, а оттам плъзва и по целия свят, включително и у нас.

Социалните мрежи обаче правят следваща стъпка, давайки възможност всеки да бъде медия, да участва в разговора и да създава съдържание, което другите да консумират, а после на свой ред да стават минимедии, като го коментират. В самата същина на социалните мрежи е да създават условия, в които потребителят се превръща в продукт, така че да кара другите на свой ред да потребяват.

Това всъщност е гениално, а свидетелство са огромните богатства, натрупани от хора като Марк Зукърбърг. От финансова гледна точка гениално изобретение са и цигарите, макар ефектът им върху здравето ни да не е положителен. Нещо подобно се наблюдава и при социалните мрежи, които са създадени да предизвикват пристрастяване. Нещо повече – при тях са налице всички предпоставки за развитие на дефицит на вниманието и се наблюдава подозрителна корелация между все по-масовото им навлизане в живота на хората и бума на различни психични заболявания и състояния като депресия, повишена тревожност, смущения на съня. От това пък печели фармацевтичната индустрия, бълваща все по-големи количества антидепресанти. Звучи точно като конспирация, за която бихте прочели в някоя група във Facebook за „скритата истина“, но всъщност е просто бизнес.

Ние срещу другите

Освен негативните ефекти върху здравето на хората обаче, социалните мрежи оказват неблагоприятно влияние и върху обществата по няколко начина.

Първият е увеличаването на тежестта на най-крайните гласове в публичния дискурс. Това звучи доста наукообразно и тежко, но може да се преведе така: средностатистическият човек, който е на работа поне осем часа и се прибира каталясал, няма чак такова време, в което да пише в интернет; той по-скоро влиза за малко в социалната мрежа, която ползва, колкото да се ядоса от някоя информация – например, че махат „Аз съм българче“ от училищната програма – и да му се вдигне кръвното.

За сметка на това отдадените на каузата си потребители са склонни да генерират умопомрачителни количества съдържание – най-често предизвикващо силна емоционална реакция. Чрез изследване на политическите племена на САЩ екип учени, оглавяван от д-р Стивън Хоукинс, доказва, че крайните левичари, които свързваме с прекомерната политическа коректност, са около 8% от населението, а ултрадесните, носещи заплаха от нов фашизъм – само 6%, но за сметка на това точно тези две групи доминират в разговора в социалните мрежи в САЩ и създават впечатлението, че населението се е разделило на две огромни мразещи се групи.

Всъщност повечето хора спадат към сполучливо нареченото от авторите „изтощено мнозинство“, което отчаяно иска да има разговор, а не безкрайно противопоставяне между представителите на политическите партии.

С много условности можем да предположим, че нещо подобно се наблюдава и в България, където анекдотичният ми опит показва, че най-активни онлайн са радикалните привърженици на либералната коалиция ПП–ДБ и на крайната десница („Възраждане“ и „Величие“, макар двете да се мразят помежду си) и в същото време общата избирателна активност продължава да изглежда отчайващо.

Ехо стаи

Вторият начин, по който социалните мрежи оказват негативно влияние върху обществото, е през т.нар. ехо стаи, или балони, макар те да не действат, както си ги представят повечето хора. Съществува схващане, че се затваряме онлайн сред единомишленици, взаимно се надъхваме колко сме прави, и се срещаме с различни мнения само когато трябва електорално да претеглим сили. В действителност обаче се случва нещо доста по-лошо.

Хората наистина си намират групи, в които да се тупат по гърба, но също толкова често умишлено търсят срещуположната страна, не за да чуят аргументите ѝ, а за да се нахвърлят върху нея. Това е добре дошло за създателите на социалните мрежи, за които се генерира съдържание, ангажиращо потребителите да стоят онлайн, и измежду споровете за войните в Украйна и Близкия изток да попаднат на вече споменатите реклами за луканки, така че заедно със заседналия живот, свързван с компютрите и смартфоните, да създадем нации от потенциални вратари. 

За мен е изключително опасна появата на това, което наричам VIP потребители – те имат голям брой последователи и развиват поведение, сходно с това на лидер на култ.

Феноменът се наблюдаваше в началото на века във форумите на популярни художествени произведения („Хари Потър“ е поредицата, за която имам преки впечатления, но съществуват и други, най-често на сериали като „Свръхестествено“, „Доктор Кой“ и „Шерлок Холмс“). Сред техните фендъми се появяваха така наречените Big Name Fans – фенове, които на свой ред имат фенове заради генерираното съдържание. Някои от тях по-късно направиха успешна кариера, като писателката Касандра Клеър, започнала с любителски произведения и по-късно написала серия от бестселъри.

Други обаче бяха извънредно опасни и дори създаваха секти, като печално известния Анди Блейк, твърдящ, че се свързва с духове от света на „Властелинът на пръстените“ и училището „Хогуортс“. Споменавам тези хора, защото те задават модел, който според мен днес се наблюдава в много по-широк мащаб. Но ако тогава засегнати бяха предимно впечатлителни тийнейджъри, то VIP потребителите днес оказват ефект върху много широки групи от населението, потребяващи социални мрежи като Facebook, включително в България.

Става дума за харизматични хора, привличащи много последователи, които следят всяка тяхна дума и се влияят от мнението им. Поради това VIP потребителите могат да бъдат определени като създатели на обществено мнение, или opinion makers. По мои наблюдения сред повлияните се срещат хора с висок финансов статус и добро образование, което е характерно и за култовете по принцип. VIP потребителите им създават усещане за общност, която обаче е заплашена от външния свят, изобилстващ от враждебни конспирации, а напускането ѝ се възприема като предателство, отново както при сектите. Това обяснява защо понякога хора, както се казва, от сой, стават симпатизанти на крайнодесни партии, но същото е видно и сред либералната субкултура онлайн, съществуваща в състояние на „обсадена крепост“ и високо недоверие към останалите, които не са част от нея. 

Допълнителен проблем е, че не съм напълно убеден дали VIP потребителят осъзнава, че това, което прави, е поведение на култов лидер. Подобно на останалите, той също е в плен на алгоритмите на социалните мрежи, срещащи го със съмишленици, но и показващи съдържание, предизвикало негативните му емоции. Така той може да е известен човек, искрено харесал някоя кауза, към която са го насочили алгоритмите, и разполагащ с повече свободно време, за да създаде мрежа от последователи, които неусетно се превръщат в затворена общност.

Съзнавам, че това, което ще напиша, е доста дръзко, но според мен Илон Мъск до известна степен е жертва на мрежата, която купи, радикализирайки се от съдържанието, генерирано от потребителите ѝ. Още по-емблематичен пример е Доналд Тръмп, който демонстрира поведение на човек, силно пристрастен към социалните мрежи – често реагира силно емоционално, спи малко и публикува съобщения посред нощ.

Сортирането

Последният аспект на балоните, на който искам да обърна внимание, е според мен и най-опасният от тях. Става дума за т.нар. сортиране – процес, при който през онлайн противопоставянията хората се разделят на два отбора, спорещи по различни теми непрекъснато. Само̀ по себе си това е нормално, само че ситуацията от миналото е следната: хората имат различни позиции по даден проблем, но близки по друг. Така например двама избиратели може да имат срещуположно мнение по въпроса за еднополовите бракове, но и двамата да подкрепят правото на аборт (тази ситуация звучи адекватно за България), да се различават по позициите си относно данъчните ставки, но да са на едно и също мнение за участието в евроатлантическите структури. По този начин техните представители в парламента имат основа, върху която могат да стъпят и да разговарят помежду си, а по-късно да потърсят компромиси и по спорните въпроси.

При сортирането обаче едни и същи хора застават винаги от двете страни на дебата. Така например Петър подкрепя еднополовите бракове, правото на аборт, прогресивния данък и членството на България в НАТО и ЕС, а Тодор е за традиционното семейство, против абортите, за плоския данък и за присъединяване на България към Евразийския съюз и БРИКС. При събирането на достатъчно голям брой Пешовци и Тошовци процесът става много опасен, тъй като, от една страна, създава две групи хора, настръхнали едни срещу други и нямащи нищо общо помежду си, а от друга – изолира останалите.

Както споменах по-горе, най-отдадените са активните в интернет, останалите изтощено наблюдават спора, от време на време удряни като с нажежен ръжен от мнение, което ги скандализира. По всяка вероятност тези хора имат най-различни позиции по най-различни въпроси, но политическите играчи отразяват мненията само на най-активните. Така изтощените се чувстват непредставени от нито една страна, което може да доведе до примирение и апатия (каквито се наблюдават у нас), а в екстремни случаи – да завърши с насилие. Такъв е случаят с убиеца Луиджи Маджоне, чиито нерви явно не са издържали заради недобрата здравна политика на САЩ и са го подтикнали да застреля шефа на най-голямата застрахователна компания в страната Брайън Томпсън. Преглед на това, което е споделял в социалните мрежи, издава миш-маш от леви и десни политически говорители, обединени криво-ляво от антисистемно говорене.

Противопоставянето в България

Нека обаче се върнем на местна почва и да видим дали тезата за сортирането се оправдава. Страната минава през голямо противопоставяне през 90-те години, когато за властта спорят СДС и БСП, но по-късно с идването на НДСВ и ГЕРБ се получава размиване на границите, което смекчава поляризацията, замитайки спорните въпроси под килима и за сметка на съмнения в корупция, които от време на време водят до голямо обществено напрежение.

От 2020 г. насам обаче тези проблеми започват да изскачат отново. Стартът беше даден от полемиките за ваксините по време на пандемията от коронавирус, макар че още преди това публиката беше тествана с други спорове, като този за Истанбулската конвенция. От началото на войната в Украйна оформените вече агитки се разделиха драстично по отношение на конфликта, което прерасна в спорове за геополитическата ориентация на страната, продължаващи до ден днешен.

Макар и от съдбоносно значение за бъдещето на Украйна, в нашето общество обаче все още не се е получило докрай сортирането на две големи срещуположни групи, противопоставящи се за всичко. Според мен причината за това са споровете за корупцията – това, че някои от партиите на статуквото отпреди протестите, започнали след инициативата на „Демократична България“ в Росенец, се заявиха за Украйна, а други за Русия, се повтори и сред партиите, свързани с протеста, и така НЕ се получи ефектът политическите сили да се разделят по един и същи начин по всички въпроси. Последното понякога е объркващо, като ПП–ДБ са особено уязвими в дебата с кои е по-лошо да се коалират – „корумпетата“ от ГЕРБ–СДС или „рашистите“ от „Възраждане“, но за страната може би е шанс да избегне ситуация или-или, която да завърши катастрофално.

Знам, че мнозина търсят решително противопоставяне между космополити и националисти. Опитът със случаи като Брекзит ме кара да смятам, че това е катастрофална идея и е по-добре либерално мислещите хора да не търсят такова противопоставяне – така както Квинт Фабий Максим е избягвал директен сблъсък с Ханибал във войните на Картаген срещу Рим (авторът на тези редове е от НГДЕК, та ще му простите античната аналогия – б.а.).

В този ред на мисли, новосформираното правителство, от което отпадат либералите от ПП–ДБ и русофилите от „Възраждане“, може да е някакъв шанс да се намали интензитетът на споровете за геополитика у нас, колкото и горчиво разочаровани да са противниците на считаното за корупционно наследство от управленията между 2009 и 2020 г.

Ако се върнем към социалните мрежи обаче, ще видим, че обществата навсякъде по света са изправени пред много сериозен проблем, който идва твърде бързо, за да бъде решен еволюционно. Мозъците ни НЕ са предназначени да обемат толкова големи количества информация. Това означава, че ние инстинктивно започваме да филтрираме онова, което пасва на нашите убеждения, и се затваряме в групи, където да се чувстваме уютно. Същото обаче се прави и от различните от нас, а срещата между новосформираните отбори започва да предизвиква все повече искри.

Засега никой не е намерил работещо решение. Фактчекърите например бяха провидени (къде с основание, къде без) за пристрастни към едната гледна точка и захвърлени като нещо ненужно. Някаква регулация обаче е по-скоро неизбежна. Но при изработването ѝ е необходимо да се намери холистичен подход, включващ не само рационалисти, но също психолози, социолози и дори духовни водачи. Така налагането ѝ няма да се чувства като репресия от едната страна върху другата. С втората победа на Тръмп се видя, че това предизвиква ефект, обратен на търсения.