Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-yugoslaviya-moya-strana-goran-vojnovic/
„Югославия, моя страна“ от Горан Войнович
превод от словенски Лилия Мързликар, изд. ICU, 2019
Когато се събудихме на 24 февруари и се оказа, че още преди изгрев-слънце Русия е започнала война с Украйна, някои от спонтанните, шокирани коментари, които чух и четох, бяха, че това е първото подобно събитие от Втората световна война насам. Моята първа мисъл беше, че клането в Сребреница е от още по-скоро, а градчето е на няма и 500 километра от София.
Затова и потърсих книга за войната в Босна и Херцеговина. Защото за което не може да се говори, понякога още повече трябва да се говори. Да се пишат романи за него, но и да се четат. Да се помни, за да може да се избегне, ако е възможно, катастрофалното и порочно безкрайно повторение.
Днес за Босна и Херцеговина все още има реален риск от разпад. Литературата (да не се бърка с пропагандата) желае да предотврати такива разпади. Тя сънува и мечтае за едни и същи неща, откакто я има – прехвърляне на буквалните и брутални конфликти в полето на символното и словесното. Част от литературата дори си мислеше, че го е постигнала и че е дошъл краят на реалната война, краят на национализма и фанатизма, настъпил е конкретен вечен мир, в който като планетарно общество трябва да се справим с климатичната криза.
Понякога и литературата е късогледа и наивна.
Когато разбрах, че словенският писател Горан Войнович е издал „Югославия, моя страна“ на 33-годишна възраст, се учудих как е могъл да напише толкова цялостен, детайлен, майсторски, мъдър, дълбок и панорамен роман. При това и с чувство за хумор. В разговор с Антония Апостолова той казва, че книгата „като че ли отваря най-много личната ми рана“. И е наистина така. Трудно ми беше да повярвам, че това не е автобиография и изповед, стигаща до дъното на всичко, което може да се разкаже. Като читател още чакам поне сходен такъв български роман. Дано го дочакам.
Войнович отново ми връща вярата, че има голяма ценност и смисъл от такова рисковано писане, което всячески се опитва да не премълчава нищо. Нито красотата на детството, нито националните предразсъдъци, нито родовите травми, нито безизходицата, която идва и не си отива, каквото и да направиш, нито сякаш неизчерпаемата способност на хората на Балканите да се обиждат от всичко и после да си отмъщават. Войнович не ги превръща в стилизирани, безобидни и сантиментални лостове за трогване и сълзи. Те имат своята тежест и сила. Не са в кавички.
Писателят не спекулира и не си играе с дистанцирани или иронични предположения и фантасмагории. Не. В същото интервю по-горе той казва:
… една от способностите на литературата е да разглоби официалната история на отделни части и след това от тях да сглоби една по-различна история. Литературата всъщност си играе свободно със спомените и понякога извиква и онези, вече забравените, а по този начин, естествено, разкрива истинската природа на спомените, както и на историите.
Той се пита и усилено се опитва да отговори откъде идват тези пръчки, които все се забиват в колелата на личния и общия живот. Защо те увреждат съдбите на поколение след поколение жители на Балканите и не само тук. И възможни ли са прошка и помирение. Войнович препотвърждава старата и уж очевидна истина, че въображението и свободата, които дава романът като жанр за изразяване на множество разкази, ценности и разбирания, трудно могат да бъдат постигнати с друг тип писане. Истински литературен подвиг е да обемеш сложността на случилото се през 90-те в бивша Югославия и да го предадеш по такъв директен и открит начин. Книгата буквално се чете на един дъх.
Но за какво всъщност става въпрос в нея?
За син, който мисли, че баща му е покойник, а всъщност се оказва, че не е – и синът тръгва да го търси. За баща, който е спрял да бъде баща, за да бъде само военен, а после и военен престъпник и беглец от закона и съвестта си. За майка, която е спряла да бъде майка на сина си, така както и нейните майка и баща са се отказали да ѝ бъдат родители. За Югославия, Сърбия, Хърватия, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина. За изгубената невинност, която от един момент нататък няма как да си наденеш даже като маска.
Става въпрос и за дузина човеци, живеещи в малък апартамент по време на война и как „спокойният сън представляваше единствената привилегия, която можеха да предоставят на децата си“:
Вероятно само затова не спираха да ходят на пръсти, сърбаха в мълчание едно след друго джезве турско кафе, четяха вестници и си кимаха или поклащаха глава […] всичко това без думи, без да изпуснат един-единствен звук. Бяха си създали свой собствен и тих свят, в който за няколко часа всички телефони, транзистори, чайници, тенджери под налягане, домофони, машинки за бръснене, сешоари, телевизори, мелнички за кафе, кухненски роботи и перални млъкваха. Всяка сутрин тези хора се отказваха отново и отново от тях, само и само да не събудят случайно Йована, Мишо или Владан, които бяха толкова сладки, докато спят, както обичаше да прошепва Сава, надничайки в спалнята.
В крайна сметка в тъмното и болезнено сърце на романа е историята за това как се става „човек, който подпалва села и хвърля мъртъвците в купища един върху друг“:
Това беше омагьосан кръг и за миг през ума ми мина мисълта, че може би и самият аз съм част от тази проклета история и някога някой може да захвърли и моя труп върху купчина други трупове, в която след това ще се взира онзи, който ще остане след мен. В тази премълчана история жертвите ставаха палачи, а палачите ставаха жертви и всички в тази история убиваха или бяха убити.
Как да се изплъзнеш от порочния кръг? Как да вземеш съдбата си в ръце? Как да избереш да не повтаряш същата грешка? Как може войната да свърши и човешкото същество не само да оцелее, но и да продължи живота си?
Книгата на Войнович поставя и тези въпроси, но читателят, с действията си във всекидневието, ще даде собствените си отговори.