Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-izpovedite-na-edin-burzhoa/

„Изповедите на един буржоа. Исках да мълча“ от Шандор Мараи

превод от унгарски Мартин Христов, София: изд. „Ерго“, 2022

Когато човек отвори „Изповедите на един буржоа“, той попада не толкова в роман, колкото в един литературен кабинет на морала, където авторът разрязва тъканта на света, в който е живял, със същата прецизност, с която хирург разрязва собственото си тяло пред студенти.

Това е книга, представяща се като изповед, но под повърхността ѝ се движи нещо по-дълбоко. Това е хроника на разпад, опит за реконструкция на изгубена памет и същевременно остър обвинителен акт към една социална форма, която се оказва неспособна да удържи света си. Тонът на Мараи ту е горчив, ту е самоироничен. Ту прилича на финалната реплика на разочарован буржоа, който от години знае истината, но не е имал сили да я изрече. Ту на по-късен постмодернист, който с тънък скалпел демонстрира колко крехки са нашите институции, ритуали и самозаблуди.

Една от големите теми на текста е разпадането на буржоазната вселена. И не само като икономическа структура, а именно като морална екосистема.

Мараи описва света на своето детство и зрелост като дневник на привидно силни институции, сред които са кооперации, банки, семейни традиции и култура на обноските. Той обаче наблюдава как тези структури се пропукват отвътре, как ритуалите се превръщат в празни жестове, а езикът на благоприличието – в покривало на интелектуална пасивност и социална вина.

Буржоата на Мараи е едновременно наследник и затворник на собствените си навици. Той е човек, който се е доверил на правилата на порядъка, за да открие, че истерията на историята не се впечатлява от добри маниери. Разпадът в книгата не е спектакъл, а процес. Тих, постепенен и почти биологичен, сякаш става дума за вид, който се опитва да се адаптира към нов климат и установява, че е загубил инстинктите си.

Тук Мараи достига до втората си голяма тема. Мълчанието и вината.

Той разбира изповедта като акт на морално възстановяване, като отказ да продължиш да бъдеш невинен по подразбиране. Изповедта е неговият начин да не остане в зоната на деликатните жестове. Да напусне този добре подреден салон, в който проблемите се крият зад дървена ламперия и дебели килими. За него мълчанието е вина, тиха форма на съучастие. Книгата настоява, че човек не може да се изолира от историческите трусове чрез интелектуален финес, както буржоазията дълго е вярвала, че е възможно. Ако се оставиш да бъдеш безучастен наблюдател, ти ставаш част от механизма, който разрушава собствения ти свят.

Емиграцията в книгата е продължение на тази тема. Мараи описва напускането на родината не като географски жест, а като дълбинен избор. Емигрантът е човек, който носи със себе си не толкова багаж, колкото вина, спомени и мисъл за това какво оставя след себе си. Изгубеният град, изгубеният език, изгубеният ритуал се превръщат в символи на загубената лична консистентност. В това отношение Мараи се родее с Пруст, Зебалд и Цвайг – автори, които са разбирали, че паметта е форма на дом, а изгнанието е форма на постоянно самонаказание.

Ако направим паралел само с немскоезичната литература, Мараи стои между Томас Ман и Стефан Цвайг. Като Ман той проследява упадъка на класата през деликатните ритуали и икономическите грешки, а като Цвайг таи остра носталгия по изгубената Централна Европа. В същото време говори с етична взискателност, която напомня на Камю и неговите размисли за личната отговорност в епохи на интензивна историческа тревога. Мараи не вярва, че буржоазията е напълно виновна, но вярва, че тя е подценила собствения си морален дълг да бъде будна, мислеща и способна да се противопоставя. Той предлага не реставрация, а разследване. Не носталгия, а анатомия.

Когато прехвърлим този свят върху днешна България, се вижда нещо странно и донякъде тревожно. Прилика, която не е пряка, но е структурна.

Мараи описва общество, което се разпада тихо, през ерозия на доверието, през неоправдана вяра в институции, които не издържат проверката на историята.

България днес живее в подобно напрежение, макар и в различен контекст.

Политическата нестабилност, поредицата от служебни и краткотрайни кабинети, постоянните сътресения между партии, протести и недоверие към институциите създават усещането за общество, което трябва непрекъснато да ревизира себе си, но рядко намира сили да го направи. Разликата е, че нашият свят е по-шумен, по-медиатизиран и по-фрагментиран. Но моралната дилема е подобна. Какво правим, когато усещаме, че редът се оттегля, а никой не поема истинската отговорност?

Емиграцията също е странен мост между страниците на Мараи и днешна България. Тя остава централна тема. Хората продължават да напускат не само по икономически, но и по морални причини. Именно защото не вярват, че обществото ще се промени. Защото усещат, че тяхната жизнена траектория е по-ясна другаде. Защото им липсва доверие в общия проект. При Мараи напускането е трагедия. При нас често е практическо решение, но и тук носи следа от вина и от чувство за изкореняване. И в двата случая е знак, че институциите не предлагат достатъчен смисъл. Нито достатъчно бъдеще.

Разликата, разбира се, е в историческата рамка. България не е изолирана провинция на разпадаща се империя. Тя е член на ЕС, част е от голям пазар и сложна бюрокрация, която едновременно стабилизира и фрустрира. Еврозоната, политическите реформи, европейските механизми за наблюдение – това са все нови контексти, които Мараи не би могъл да си представи. Но основният въпрос, зададен от него, остава валиден. Какво правим, когато светът се променя по-бързо от нашия вътрешен ритъм? И можем ли да предотвратим разпада му чрез морално усилие и чрез навременна и честна изповед?

В крайна сметка „Изповедите на един буржоа“ е книга за отговорността. За личната, класовата, държавната и националната отговорност.

Това е книга, която отказва да идеализира изгубения свят и настоява да го разберем, за да не го повторим по много по-глупав начин. В един момент Мараи признава, че навярно е късно за този отчет, че историята е минала през дома му като товарен влак и е оставила само прах. Но самото написване на книгата е опит да се изтръгне смисъл от развалините.

И ако днес в България има усещане за политическа умора, недоверие и дори тихо отчаяние, Мараи ни предлага не спасение, а инструмент. Да не мълчим. Да не се преструваме, че ритуалите или заблудите сами ще ни спасят. Да не вярваме, че институциите функционират, защото някой ги е построил преди нас. И най-вече да помним, че единствената истинска защита срещу историческия хаос е моралната яснота, колкото и непопулярна да е тя в днешния свят на политически шум, социални мрежи и аморфни колективни страхове.

Мараи, казано с умерена постмодерна ирония, е старомоден модернист, който ни предупреждава:

ако не си напишете изповедта навреме, историята ще ви я напише вместо вас.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-zhivey-burzo/

„Живей бързо“ от Брижит Жиро

превод от френски Росица Ташева, София: изд. „Колибри“, 2024

Няма „ако“ – с тази реалистично-песимистична констатация завършва романът „Живей бързо“ на Брижит Жиро, построен в същото време изцяло върху условността. Носител на престижната френска награда „Гонкур“ за 2022 г., писан цели две десетилетия след събитията, този автобиографичен роман не само проследява дните преди мотоциклетната катастрофа и преждевременната смърт на съпругa на Жиро през далечната 1999 г., но е и фино проникновен портрет на поколението им в преддигиталните години, с неговите културни и поведенчески жалони и със социално-икономическите трансформации във френското общество. И може би ако текстът имаше епиграф, той би бил именно споменатият от Жиро цитат от Блез Паскал:

Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая.

Романът е организиран в поредица от глави, чиито заглавия представляват конкретни „сюжетни“ въпроси, започващи с най-безпомощното и безсмислено питане подир всяка трагедия: „Какво ли щеше… ако не беше…“ В този смисъл текстът е вид апофатичен разказ за неизбежното, за стъпките до фаталността, които биха могли да изглеждат толкова предотвратими, когато биват реконструирани и анализирани от паметта под тежнението на вината. „Живей бързо“ предлага разплитането на една трагедия, подобно на начина, по който в криминалните романи се разплитат убийствата – защото именно като такова изглежда тази смърт по невнимание и в нея съучастници са всички, включително жертвата и целият свят.

Настъпи ли драма, тръгваме по обратния път, връщаме се на местопроизшествието, възпроизвеждаме фактите. Искаме да разберем произхода на всеки жест, на всяко решение. Сто пъти пренавиваме лентата. Ставаме специалисти по причинно-следствените връзки. Преследваме, разнищваме, аутопсираме. Искаме всичко да знаем за човешката природа, за личните и колективните причини, поради които се случва каквото се случва.

Семейството на Брижит – тя, съпругът ѝ и синът им – тъкмо са се сдобили с толкова желаната къща, към която – какво удобство! – има и гараж. Именно в дните, преди да се нанесат окончателно, брат ѝ моли временно да остави в него своя мощен състезателен мотор, докато се оправи със собственото си паркомясто. С този мотоциклет, подкарвайки го уж абсолютно непредвидено, мъжът ѝ Клод ще катастрофира в деня, в който тя е извън града. Това обаче съвсем не обяснява всичко – поредиците от решения се навързват назад във времето и глава след глава Жиро размишлява върху на пръв поглед незначителните избори – свои, на близките ѝ, на напълно непознати, – довели последователно и вкупом до трагичния изход.

Без да звучи драматично или сълзливо (напротив, отвъд автентичната, сублимирана в разказването болка се усеща дори някаква странна иронична лекота), романът предлага тази „брутална хронология на фактите“ в един интензивен, изчистен, почти репортажен текст години след събитията, когато Жиро току-що е продала къщата, където с Клод така и не са успели да изградят бъдещето си. Чрез повторението, натрапчивата условност, настойчивите въпроси, съшиващи текста, авторката създава ритъм на ускорение към обратното броене – психологически водовъртеж, в който читателят е всмукан до последната страница (въпреки предизвестения край, абсурдната надежда за обратимост не ни напуска) и който води не към непредотвратимото, а сякаш към непредотвратеното. Да, отликата е фина, но ясна. Защото тя споява разказа с

толкова характерното за човека, преживяващ загуба, търсене на вина навсякъде – дори и в самата жертва, докато съзнанието неизбежно търси начин да рационализира въпросната загуба.

Без да дава изцяло превес нито на предопределението и съдбата в един метафизичен смисъл, нито на силата на свободната човешка воля и решимост, Жиро все пак си дава сметка за т.нар. butterfly effect – за значимостта и на най-дребното обстоятелство, жест и решение, произтичащо не само от нас, но и от обкръжението ни, от света. В този смисъл тя изследва – макар привидно (само)обвинително, но и с яснотата, че не можем да съдим – отговорността и случайността, упоритостта и инерцията, безразсъдството и разумността.

Връщам се на лутанията със съюза „ако“, обсебил ме през всичките тези години, през които животът ми протече в минало предварително време.

Да, логично е, че много от въпросите засягат личната отговорност. Там прави горчиво-иронично впечатление, че тъкмо изборите, които тя е избегнала, за да не се прояви като лоша дъщеря, сестра, приятелка или съпруга, биха се оказали спасителни; че егоизмът, отчуждението, несъобразяването със семейните връзки и отговорности биха могли да предотвратят инцидента, ако ги бе проявила. Жиро набляга особено на феминистичната нишка: оказва се пагубно именно преотстъпването ѝ на традиционни женски роли на опитващия се да бъде „нов тип“ антипатриархален баща Клод (както е модерно по това време). Пагубно е и решението ѝ да не бъде доминантна и контролираща, а освободена, независима и осъзната. Изобщо, най-логичните постъпки и най-удовлетворяващите подаръци от околните и съдбата се оказват най-деструктивни.

Проклинам този свят, който се подчиняваше на желанията ми. Проклинам свободата, от която се възползвах зле. 

Особено интересни за мен бяха страниците, на които цели обществени процеси и диагнози, фигури и явления се оказват „замесени“. Именно чрез тях тази лична трагедия бива уплътнена до достоен за „Гонкур“ роман. Всичко, оказва се, има значение: етническото и класовото разделение; травмата Алжир; вътрешната миграция и урбанизация; гентрификацията на западналите квартали; появата на боботата; модата да се живее близо до природата и по начин, сходен с днешното хипстърство; разделението между покрайнините и центъра, както и между провинцията и столицата; мултикултурността; екологичните проблеми; недъзите на работната етика; затварянето на очите пред правилата; неудържимият преход към консуматорската култура; финансовите спекулации, породени от стремежа към разширяване и спечелване на лесни пари; застрахователният и real-estate бизнесът; подмолните класови борби; лявото и интелектуалното срещу консервативното; бедните и парвенютата; културният достъп; феминистичните нагласи, преосмислящи и ролята на мъжа в семейството; законодателството в ЕС, позволило мотоциклет, забранен в Япония, да бъде внасян в Европа; самият факт, че създателят му го е измислил…

Фино коментирайки тези процеси, Жиро успява да създаде картина на времето и страната, отразено дори от архитектурно-дизайнерските уклони в начина, по който младите прогресивни двойки ремонтират купените си от предишните поколения стари жилища. Имотът се превръща в статус, символ и идентичност; сдобиването с не какъв да е дом – в центробежна сила на семейството, поглъщаща огромна част от ежедневието му.

Имаше голямо търсене, бях заобиколена от познати, които търсеха подобен апартамент на тихо място, това беше новото кредо на нашето поколение.

Прозира, разбира се, съжалението, че цялото съществуване сякаш се е завъртяло около недвижимата придобивка, която на този етап единствена е способна „да внесе оживление в съществуването ни“. Все още докосната от природата, тази скрита в предишния свят придобивка, която заварваме Жиро да продава, ще бъде изличена от нов път и много, много бетон в името на бъдещето.

Писателката стига даже дотам да търси новинарски дописки от деня на смъртта на съпруга си, които биха го възпрели, биха го направили поне бдителен. Затова и почти комично звучи съжалението, че наскоро претърпелият пътен инцидент Стивън Кинг не е починал, ами само е бил ранен. Смъртта му вероятно би наплашила Клод достатъчно, за да не рискува в онзи ден на пътя. Жиро изследва дори алтернативния развой на събитията – какво би станало, ако беше валяло или ако културата на светофарите не беше се променила (замяната им с кръговото движение), за да угоди на човешкия устрем към свобода, към нищо, което да спира хода му напред, дори към социалното му удобство.

Спирането на червен светофар е станало двойно по-неприятно, нека си го признаем, откакто бедните, бездомните, бежанците ни приканват от другата страна на прозореца да си купим вестника, който може би ще задържи за малко главата им над водата, да им дадем няколко монети, за които никой не знае при кого ще отидат и които са се превърнали в пътна такса от нов тип…

В „Живей бързо“ Брижит Жиро се опитва да разсъди има ли непредвидимост и непредотвратимост и изчислим ли е животът –

как човек се превръща в статистическа цифра, в запетайка във вселенския текст, след като се е мислел за уникален и безсмъртен;

какво те прави в един момент обикновен гражданин, сключил с банката заем за жилище, добър баща на семейство, а в друг – бесен пънкар, готов да излезе от релси и всичко да оплеска.

Макар, парадоксално, да се занимава с битовизми около екзистенциално драматичната лична загуба, тази книга прераства в значим социален коментар, минава отвъд личното и засяга колективни измерения. Този хем интимен, но лишен от литературност, хем на места почти публицистичен в разследващата си прецизност текст е методично разплитане на паметта по дирите на загубата. В крайна сметка всички сме жертви на условностите, на социалните привички, трансформации и комплекси – на света и на себе си.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата. 

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-noshten-feribot-za-tanzher/

„Нощен ферибот за Танжер“ от Кевин Бари

превод от английски Елка Виденова, София: изд. ICU, 2024
Неочакван криминален роман за бавното пътуване към покаяние, обвито в тютюнев дим, хероинови халюцинации и спомени, които не са достатъчно срамни, за да бъдат изтрити, нито достатъчно величави, за да бъдат оплаквани.

В стилистиката на съвременния постноар с примеси на Мартин Макдона, Бекет, Пинчън и някакъв изгубен ирландски Чехов

Кевин Бари създава мъглив и блед свят, където границите между реалност и това, което е под нея, се размиват и разтварят като фериботен билет в проливен дъжд.

На повърхността това е история за Морис и Чарли, двама стари ирландски контрабандисти, които чакат на терминал в Алхесирас с надеждата и страха, че ще зърнат Дили, дъщерята на единия. Но реалната драматургия е вътрешното преплитане на вина, носталгия, тъга и стремеж за умиротворение.

Морис и Чарли са като застаряващи български мутри, като Миро Бизнеса и Чарли Бургаския, да речем. Те са като онези бивши силоваци от времената на масовата приватизация и насилственото масово застраховане. Сега не са нито богати, нито влиятелни, пълни са със спомени, сметки за уреждане и леко позабравена уплаха. Някога са били страшилища, но вече са сенки със златни ланци, които им тежат повече, отколкото лъщят.

Терминалът в Алхесирас може да е автогарата в Благоевград или гръцки ферибот за някъде, но всъщност те не отиват никъде. Те чакат. Чакат Дили, която може да е дъщеря, но може и да е образ на изгубената невинност на Ирландия и България, на момичетата, които избягаха в Лондон, в Испания, в себе си.

И Ирландия, и България споделят една особена периферна меланхолия. Ирландия – със своите изселници, сивото море и вечното чакане на нещо по-добро, което в тяхното настояще май и почти дойде, поне икономически. България – със своята престъпна романтика на 90-те, където бруталността и криво привидяната героизация вървят ръка за ръка чрез образа на мутра, която слуша чалга, изнасилва, вилнее, граби, краде и убива, но медийното ѝ представяне е на нещо като рицар или Робин Худ.

Морис и Чарли могат спокойно да бъдат остарелите герои от ненаписаните романи на Христо Калчев,

ако бяха останали малко по-дълго в един определен бар на „Графа“, с леко жълтеникави зеници и алкохолен тремор.

Дили е не само дъщеря. Тя е обещание, което не се е сбъднало. В българския контекст тя е представителна за онова поколение момичета, което избяга от страната, от миналото, от мъжете като Морис и Чарли. Тя е бившата ученичка с петици по литература, която сега продава амулети в Ибиса и има куче, наречено Гала. А бащите я търсят не за да я върнат, а за да си простят. Или да си отмъстят.

Танжер в този паралел не е на другия бряг на Средиземно море, а в нашата София от последните десетилетия. Град на призраци, на възможности и на провали. София, където битниците днес се наричат дигитални номади, но също имат кучета, несресана коса и бягат от бащата, родината и историята.

Представени така, Морис и Чарли са не просто герои на ирландската литература. Те са и български архетипи. Бивши мутри, превърнали се във философи по неволя. С твърде много време и вина и твърде малко надежда. Те чакат ферибот, който няма да дойде – и не защото го няма, а защото вече нямат къде да отидат. Може би и затова читателят може – ако не да ги обикне – то поне да ги разбере. В тях има от всички нас, от бащите, но и от децата, които (може би) няма да се върнат.

Още нещо, което също прави книгата близка до българския контекст. Писането на Бари звучи така, сякаш Мартин Макдона се е събудил с махмурлук в Алхесирас и е започнал да пише роман вместо пиеса. Двамата ирландски автори споделят литературното разбиране, че

в сърцето на писането стои черният хумор като форма на екзистенциална самозащита.

При Макдона хуморът идва от абсурдната бруталност на реалното, а при Бари, Морис и Чарли е жизнен инструмент срещу тъгата. Една полуиронична мъжкарска поза, за да не избухнат в плач. Ако се пренапишат репликите на Морис и Чарли за сцена, ще се получиш диалогов ритъм, почти неразличим от този на Макдона.

Героите на Макдона са просташки, поетични и опасни. Макдона обожава онези брутални, полуобразовани, дълбоко наранени мъже, които цитираш дори когато ги мразиш. Същото важи за Морис и Чарли. Те са като братовчеди на неговите ирландци или като остарели версии на героите от „В Брюж“. Усещаш, че могат да убият, но могат и да се разплачат на песен на Луис Армстронг.

Както в „Три билборда извън града“, където мъртвата дъщеря присъства във всяка сцена, така и в настоящия роман Дили е център, който отсъства. Отсъстващият персонаж е емоционалният двигател. И при двамата автори липсата е по-силна от присъствието. Тя не е дъщеря – тя е вина, призрак, разплата, смисъл и самонаказание.

Макдона пише с остър и жаргонен език, който звучи естествено, но е съзнателно и изкуствено изпипан до последната реплика. Същото е и при Бари. Псувня, пауза, шепот, рязък смях, философия на махмурлука, после пак мълчание. Бари и Макдона обичат да слагат поезия там, където никой не я очаква, например в устата на неуспели наркотрафиканти или самотни убийци. Това е естетика на разрухата, в която красотата на фразата е последният остатък от човечност. Дори когато човекът приживе се е превърнал в призрак.

Разликата е в това, че Бари е по-литературен. Той обича експерименталния ритъм, гъстотата на вътрешния глас. Макдона е по-театрален, по-зрелищен, с по-ясен конфликт и повече социална и човешка чернотия. Въпреки всичко този роман би могъл да се чете като един литературен Макдона, само че пречупен през призмата на Бекет, с щипка Кустурица и саундтрак от Tindersticks. И със силен превод на български от Елка Виденова, заслужено получила наградата „Кръстан Дянков“ за миналата година.

Силата на романа е в езика, ритъма и носталгичната грозота на героите. Слабостта е в прекалената едностранчивост на перспективата,

но и точно това го прави интересно произведение за анализ. Втората относителна слабост е, че Танжер в романа не е география, а метафора. И това е окей. Градът остава стереотипен мираж, пристанище за бегълци, хипари, наркотици и призрачни мигранти. Няма усещане за реалния Танжер отвъд стереотипите, за мароканския поглед, нито дори за северноафриканската реалност като такава, което прави романа по-малко политически, отколкото би могъл да бъде, а това е пропуснат шанс. И все пак тази мъглявост, непълнота и отсъстваща социална истина създават достатъчно добър роман.

Това е манифест за един изчезващ тип хора, отдавна усетили жегата зад ъгъла, и за присъщата им брутална романтика, която никога не е била романтична. Това е книга за края на едно поколение, което е било на власт, загубило я е и това е последното му лято, в което се бори да остане на повърхността с надеждата да се спаси.

Нашият живот – в България, а и другаде – често е нощен ферибот. Време, прекарано в чакане, в разговори с призраци, в люлеене над мътни води, които може би ще ни пренесат някъде, където скръбта ни ще бъде превърната в радост или поне в спокойствие. Във време и място, където мутрите и младите им корпулентни наследници не държат в ръцете си плажове, прокуратура и парламенти.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-trupka/

„Тръпка“ от Марта Джидо

превод от полски Петър Лянгузов, София: изд. „Парадокс“, 2022

Кратък, кинематографичен, наситен, „Тръпка“ е един от важните и обсъждани романи в съвременната полска литература. Неговата универсалност като текст, изразяващ гласа на цяло поколение, се припознава обаче и в контекст, много по-широк от националния. Неслучайно

през 2019 г. книгата получава Наградата за литература на Европейския съюз.

Романът се включва в една набираща сила тенденция на автофикционални текстове, които представляват своеобразна изповед на поколението на 90-те и градят литературния образ на младежите, родени по време на желязната завеса и израснали след падането ѝ – времена на геополитически трансформации, икономически и ценностен преход, бум на културно обогатяване откъм Запада и най-вече сбогуване с аналоговия начин на съществуване и общуване.

„Тръпка“ изразява тревожността и несигурността, копнежите и вълненията на онези, които са били тийнейджъри през 90-те. И тук това не се случва през голямата история и обществено-политическия фон (та дори и само многократно споменаваните панелки в крайните квартали на Варшава са достатъчни, за да „видим“ образа на останалото, така добре познато ни в този край на света), а през крайно личното и интимно преживяване в балона на младежката субкултура. Последната бива очертана през задължителните жалони – крайъгълните музикални, филмови и литературни заглавия от онова време. „Тръпка“ изобилства от препратки и цитати, от културни реалии: от рока и пънка до култовите ленти, например „Убийци по рождение“, която е почти програмна за романа. Защото това е роман за онези – за онези двама, – които някога, във вечността на своите 15–16–17 години, са искали единствено това:

да убия всички и да останем само ние.

В центъра на „Тръпка“ е любовта между „аз“ и „ти“ (оставени без имена) – една от онези връзки, които – за да продължат завинаги – трябва да не бъдат никога докрай осъществени, да бъдат прекъсвани в момента, в който започват да се превръщат във формалност, в рутина, в нещо последователно. Които не могат да бъде впримчени в „обичам те“ – макар тези неизказани думи да изпълват всичко със смисъла си.

Границата между притежанието и пускането, между сливането и свободата, между принадлежността и независимостта/страха от обвързване прекосява цялата книга. Героите имат много други похождения и връзки, те експериментират заедно и поотделно, оставят се и се търсят неистово, пътищата им вървят винаги успоредно, ала на достатъчно отстояние, създават дори семейства, но „засичането“ им е също толкова неизбежно, защото, както пее една добре позната група от 90-те, I can’t live with or without you.

Джидо рисува любовта като неминуемо бягство и неминуемо завръщане в една непрекъсната спирала, без нищо да взема надмощие. Пътят – във всички свои смисли – е част от сюжета на книгата: героите се лутат, картографирайки не само столицата на Полша, но и Европа, та чак до Азия.

Джидо е избрала да види любовта и единението през телесното, плътското, интимното: може би защото на тази възраст то е пределно слято с другото, вътрешното, романтичното, душевното – те са почти неотличими, изразяват се и се осветляват едно друго. Крайно откровен по отношение на физиологичното и сексуалното,

този еротичен текст доказва, че в източноевропейската литература, живяла дълго време в срамежливостта на табутата и соцреализма, има място за смели женски гласове.

Без да е вулгарна или самоцелно демонстративна, авторката показва една здравословна липса на срам, когато предава първичната, невъздържана, естествена сладост на физическото сливане. Макар и често да се движи по самия бръснач на клишето, Джидо успява да избегне порязването. А и клишето е не само допустимо и простимо, но може би е и задължително и здравословно, когато се пише за една възраст, толкова зависима от него.

Освен че е писателка, Марта Джидо работи като сценарист и режисьор – и това определено се усеща в начина ѝ на писане тук: кинематографичен, фрагментарен, с прости и ударни изречения. Текстът сам реферира към тази сфера. Първо, той е изграден като диалог, макар и косвен, наподобяващ преписка от „времената, когато хората си пишеха писма с химикалка“. Гласовете на героинята и на героя се преплитат, те разказват всеки своята версия в един все по-интензивен и задъхан ритъм на редуване, така подобен на сексуалния акт (и с онзи непрестанно повтарящ се като мотив въпрос: „Помниш ли?“). Двамата говорят в първо лице и се обръщат един към друг във второ, разтягайки тази сценичност през пространството и годините.

Освен това към края на книгата авторката предлага директно различни завършеци на този общ „сценарий“, както го нарича – възможни развития и финали на връзката, ако бе продължила в бъдещето, ако… и още ако, и т.н. Докато вече сами не знаем кое е пълна измислица и кое наистина се е случило. (Впрочем това ми напомни за нещо също много деветдесетарско: книгите игри.)

Романът е и своеобразен tribute към аналоговото време. Една от базовите дихотомии тук е именно аналоговото и дигиталното преживяване. С първото е свързана и тази позабравена романтична идея за отложеността и неизвестността, характерни за общуването тогава. Джидо се опитва да пресъздаде усещането за тази „разкаченост“, където е нужно да чакаш за отговор, където е възможно посланието изобщо да не достигне до теб, където вътрешният и дори външният ти свят не са изложени като в Meta диорама, където остава много неизречено и неразгадано, реакциите не се свеждат до бърз лайк, а кадрите са само 36 и затова трябва да се пестят, но същевременно са невидими и носят магията на своята отложеност. За разлика от тогава, днес е невъзможно дори въпросното „само ние“, тази ексклузивност, скритост, откъснатост от целия контекст наоколо, характерна за любовта извън социалните медии.

Не на последно място, „Тръпка“ може да се чете и през феминистична гледна точка – като роман за женската еманципация, за бягството от уседналостта, за опита да бъдеш отвъд стереотипите, за правото да се луташ, да пробваш, да пропадаш, да търсиш, да не намираш, да… Уязвима и чувствителна, но притежаваща силата да се отдели, копнееща да остане, но и болезнено ревнива към свободата си, е героинята на Джидо. Дори и смелостта ѝ да е продиктувана от страх:

Не си представях да бъда нечия жена, а още по-малко – твоя. Питаш защо. Ами за да не можем никога да се разведем.

И ако изобщо тази история има финал, то той няма как да е „щастлив“ – тъй като проблематизира самата сигурност на смисъла на тази дума. Разказвачката не вижда „възможност в подобна история да стане чудо“. Защото никой от нас, порасналите любими, не би го повярвал.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-atlas-na-muglyavite-kontinenti/

„Атлас на мъглявите континенти“ от Ихсан Октай Анар

превод от турски Златина Сакалова, консултант Хубавинка Филипова, София: изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2020

Ако някой познава и харесва Памук, нека прочете и Анар. Има защо. Това е книга на границата между съня и света, роман от Константинопол до Истанбул, роман за миналото, настоящето и бъдещето. Ихсан Октай Анар отваря капсула на възможните разкази, поставя капан за рационалното, създава амулет против ясната и права логика.

В същността си произведението е фарс на тема познание. Съставено е от глави, части и фрагменти и в тях среща си правят сънища, разкази, фолклорни наслоявания, философски подигравки и метафизична проза. Книга, подходяща за безвремието на жегата, защото не се чете, а се сънува. И по тази причина се явява постмодерен роднина на „Хазарски речник“, „Сто години самота“, „Името на розата“, „Градът и кучетата“ или дори на „Покойният Матиа Паскал“. За първи път чета за такъв литературен Истанбул – сякаш излязъл от вълшебна лампа град, с мистика, калиграфия и хубава доза насмешка.

Книгата на Анар е антидекартов манифест. Неговият герой Узун Ихсан ефенди не казва „Мисля, следователно съществувам“, а „Сънувам, следователно съществувам“.

Трансформация, която демонтира фундаментите на западния рационализъм и пренаписва модерността в кода на Изтока. Тази подмяна на картезианската аксиома с особена етика и естетика на съня може да се чете като интелектуален бунт. Срещу колониалното мислене, срещу догмата на напредъка, срещу просвещенската арогантност. (Наистина, какво ли би било, ако Монтен беше заел централното място на Декарт?)

По същество Анар прави това, което Бахтин нарича „карнавализация на познанието“ – принизява високото, възвисява ниското. Черната монета в романа например, символ на власт и смисъл, се оказва артефакт, способен да свързва светове. Но „Атласът“ не е просто археология на предмодерното. Той е постмодерен колаж от митове, исторически и алтернативни пространства, суфистка философия, карикатурна визия за властта и присмехулно писателско всемогъщество.

Ако Орхан Памук изгражда лъскавата фасада на турския постмодернизъм, Анар е задният му двор, пълен със сенки, сгрешени карти, алхимици, пирати и тайнствени телескопи.

Езикът на романа сам по себе си е отломък от епическото наследство, гравиран върху ориенталски орнамент. Това съвсем не е реализъм. Това е магически реализъм, пречупен през ислямско-османската култура. Константинопол в книгата прилича повече на потапяне в мултивселените, отколкото на историческа хроника.

Светът в романа, свят на шпиони, мехлеми, заговорници и съновидения, на пръв поглед изглежда толкова далечен, че е почти сюрреалистичен. И все пак в параноята, затвореността, желанието за контрол чрез знание (като черната монета или тайните карти) лесно можем да разпознаем и съвременна Турция, но не по-малко – и съвременна България. И двете общества таят съмнение към рационалното знание. И двете се лутат между мита за Европа и митологията на своето собствено минало.

Както Турция след Ердогановата реислямизация, така и България с националпопулистки рецидиви се лутат между илюзиите за модерност и копнежа по „славното минало“. Узун Ихсан ефенди би бил чудесен образ и на един съвременен български учен от малък град. Особен човек, затворен в своята стая, създаващ карта на един свят, който отказва да го разпознае. Атлас на недостижимото, където Варна и Диарбекир са еднакво далечни.

Анар ползва познати и вече класически постмодерни хватки. В арсенала му ги има както знанието, едновременно фетиш и илюзия, така и структурирането на текста като поредица от „книги в книгата“. Заедно с това присъства и превръщането на историята в мит и на мита в история, редом със смешната деконструкция на философски авторитети с източна нагласа и с причудливите герои, ирационалните системи и авторовите вмешателства. Естествено, ирония и меланхолия (хюзюн) са също налични.

„Атласът“ е книга за онези, които търсят не сюжет, а разгръщане. Тя ще отблъсне читателя, пристрастен към психологическия реализъм и кристалната логика, но ще възнагради онзи, който приема текста като космос от асоциации, разказ, чийто сън разцъфва с четенето.

„Атласът“ е радикален нероман – по-скоро текстова гравюра с територия, която включва морета от възможности, кораби от символи и монети на несигурността.

В епохата на фалшивите новини, генерираните текстове и тревожните геополитики „Атласът“ е словесна провокация. Ако романът е сън, то кой ни сънува? Ние ли сънуваме Турция? Турция ли сънува нас? Или и двете ни сънува едно разпадащо се минало?

Турция и България като два полуострова на незавършената модерност, два съседни съня, разказвани с различни метафори, но от една и съща болка. Узун Ихсан ефенди стои на прозореца и гледа бъдещето – то идва с черен знак. А ние като Бюнямин се събуждаме с вечния въпрос: „Сънувам ли, или участвам?“

Романът не се интересува от емоционална идентификация. Книгата е за съня на разума, не за страстите на сърцето. Героите са по-скоро типове, отколкото личности. Затова дори смъртта, насилието и любовта (ако изобщо ги има) не нанасят удар. Това е съзнателен избор, но и ограничение, отдалечаване от възможността за съпреживяване.

Книги, които задълбочено разглеждат важността на паметта и колебанията на езика, пародират свободно властта, анализират позите и провалите на агресивната мъжественост и са сатирични към религиозната доминация, са от изключителна важност днес. Особено когато доставят удоволствие с размаха, майсторството и мащаба си. Това е особено интелектуално преживяване и гъдел, както и извънредно приятно упражнение във възпитание на въображението. Анар не казва как се мисли за света, а как се сънува той. Това изисква търпение, отвореност и любопитство, но който ги има, ще бъде възнаграден.

Орхан Памук създава романи за Турция, но на езика на Запада. Той взема формата на модерния западен роман в традицията на Достоевски, Пруст, Музил и Ман и я изпълва с турски съдържания, дилеми и културни пластове. Неговият роман е за връзката между Изтока и Запада. Анар създава романи за Турция, но сякаш въпреки Запада. Той пише в традиция, която не търси западното си потвърждение и разкодиране. Той е в османското наследство – мистично, фолклорно и маргинално. Неговите книги се четат като оригинални и стари ръкописи, а не като модерни романи.

Анар остава култова фигура в Турция, но не желае да бъде популярен. Не дава интервюта, не поддържа публичното си присъствие, почти не пътува. Той пише бавно, рядко и никога с мисъл за пазара. За мнозина е „писател за писатели“, обожаван е от академици и философи, но понякога е пренебрегван от непрофесионалния читател. Мисля, че това е така само защото той не е чул за него и не е имал възможността да го разгърне.

Анар и Памук са огледални образи. Памук гради външен мост между Турция и света. Анар копае вътрешен кладенец в тялото на турската култура. Единият говори, за да бъде чут, другият шепти. И както често се случва, шепотът остава по-малко познат, но понякога по-добре запомнен от онези, които са готови да слушат.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „ЖАР – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-putuvaniya-iz-ukraina-i-rusia/

„Пътувания из Украйна и Русия“ от Йозеф Рот

превод от немски Ана Димова, София: изд. „Аквариус“, 2020

Йозеф Рот, този вещ пророк на разпада, скита из Украйна и Русия между империи и идеи, а текстът му се колебае между вестникарска дописка и увод за тогавашния край на света. Вгледан в следите от наскоро отминалите катастрофи, той пише с журналистическата прецизност и меланхолията на изгубения и нежелан човек.

Двайсетте години на миналия век са момент на имперски махмурлук – Австро-Унгария я няма, Русия е преминала през революция и гражданска война, Полша е отново на картата (в леко наперено настроение).

И в тези разпокъсани територии Рот вижда не картография, а психография. Той измерва не граници, а чувства, не документи, а самота.

В Украйна вижда народ без държава, във Варшава – държава, която не иска народите си, а Русия е експеримент, който изглежда едновременно свещен, страшен и наивен.

Рот започва с великолепна сатира за модата по Украйна в Берлин. Една украиномания владее Германия – оперетна, кичозна, вариететна. Украинци, които играят с нож в зъбите като индианци, западняци, които имитират казашки пантомими. Тази мимикрия на културната идентичност през карнавал има неочакван паралел с днешните инфлуенсърски иронични етнокостюми – култури, сведени до филтри и постове, докато действителната история бива заглушена. Да, забавлявайте се с чуждото, когато собственият ви свят се разпада. Модата остава на мода.

Рот преминава в гневна емпатия и описва украинците като народ, който не е можел да бъде себе си, а е бил подчиняван от големите сили. Той вижда националната идентичност не като даденост, а като реакция към бедност, към несправедливост, към това, че интелектуалецът е русофил, докато селянинът е просто гладен. И тук е гениалната му диагноза, че

националното се събужда, когато те обявят за никой.

Докато Капушчински разказва за Африка или Иран с постколониална чувствителност и лаконичност, Рот го прави за Източна Европа с пищен, мъгляв, почти мистичен език, пълен с влага, дим, руини и вина. Все едно Капушчински с душата на Томас Бернхард.

В пътеписа за Лемберг (Лвов) Рот улавя многоезичието и мързела, крехкото съжителство на култури и сакралната обърканост на Източна Европа. Пъстрота, която не крещи, град на заличени граници, където офицерът носи сладко, а евреите се разхождат в краката на статуя на Адам Мицкевич. Днес, когато Лвов е фронтова зона на културната и физическата война, тази картина звучи като недостижим спомен за нормалност, където всеки говори езика си, но живее в града на другите.

Есето за погребението на един инвалид е трагикомичен апокалипсис. Тук Рот е безмилостен и описва военните ветерани като ходещи развалини, нация от осакатени. Не можем да не мислим за съвременните образи на хора, загубили всичко. Политиката обещава величие, а резултатът е конвой от куцащи, слепи, обезумели. И да, това шествие е вечен парад на имперския провал.

Рот е бароков модернист, не се страхува от дълги описания, епитети, повторения. Той е ироничен, но не жесток. Може да се подиграе на фалшивите диадеми на украинските балерини, но никога – на босите селяни със сламени шапки. Неговият стил създава камерен театър на историята, в който реквизитът (киевска песен, петербургска мъгла и ленинградски студ) се превръща в дълбок символ на уязвимостта.

Украйна през 20-те години на ХХ век е „безгласна буква“, а през 20-те на сегашния се превърна в глас, който крещи през световния екран. Днес украинската идентичност не е предмет на берлински пантомими, а борба за съществуване, иронично също толкова непозната на Запада, който не знае разликата между Киев днес и Киев преди.

Ленинград на Рот е град, роден от волята на царя и потопен в мъглата на неразрушимото, с архитектура, която „не се руши, а се разтваря“. Звучи ли познато? Днес Кремъл не се пръска, но разтваря реалността около себе си в дим. С пропаганда, със страх и с минало, което вампирясва в саркофага си и извън него. Какво остава същото? Сляпото преклонение пред бруталната държава за сметка на живите хора. Унижението, прието с гордост.

В тази мрежа от истории и привидни независимости България е сред публиката в салона на Историята. В партера. Клати крака, аплодира или освирква поредната премиера – украинска, руска, европейска. Междувременно държи плакати с надписи от Рот:

Не ни е нужен влак, ако не искаме да стигнем там, където отива той.

Това не е пътепис, а диагноза. Не е нито литература на ужаса, нито туристически дневник, а нещо между психоанализа на нациите и политическа поезия. Рот е съвест с очила и тефтер, която вижда повече, отколкото иска, но пише така, че да ни накара да видим и ние.
Той гледа Украйна и Русия като човек, който е загубил своята родина и затова разбира по-добре тези, на които тепърва ще им я отнемат.

Тази книга не крещи: „Учете за Украйна!“ Тя показва хора, в чиито думи и действия има повече свобода, отколкото в тези на дипломатите. Има човещина, има я и липсата ѝ. Селяните пеят, защото друго не им е останало. Политиците пренареждат света така, че хората изчезват от него.

Украйна продължава да бъде гледана през чужди очи и днес – от западните медии, от руската пропаганда, от българските форуми. Възприемаме я не като държава, а като сюжет. Нейната трагедия е, че най-сетне влиза в историята като субект, но с цената на кръв, трагедия и милиони прокудени. Рот го е видял в зародиш. Днешният свят го живее като епилог. Не се знае какво ще последва.

Рот показва как животът в руските покрайнини е абсурден, унизителен и нечовешки, но се понася с шеговита капитулация. Бюрократична и човешка разруха, мобилизирани мъже без ботуши, замръзнали в Сибир влакове с трупове, живот, който се движи в ритъма на патериците по паважа. Империя, която се гърчи между златната фасада, петната от кръв и дървениците. И не се знае какво ще последва.

Ако някой се чувства изгубен в днешния свят, добре дошъл е в изгубения свят на Рот. Той е пъстър, хаотичен, политически объркан, със странни конфликти и бруталност и с още по-странни национализми. Някой разпознава ли го? Да, това е нашият свят, със стари дрехи и различни имена. И той е описан от човек, който вижда как историята минава през хората като влак и не спира за никого.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-harold-i-mod/

„Харолд и Мод“ от Колин Хигинс

превод от френски Владимир Германов, София: изд. „Кръг“, 2024

Много е странно да пишеш за книга или по-скоро за история, която си възприемал като абсолютен културен жалон за редица поколения около своето собствено. Защо изобщо да се пише за нещо, което всички така или иначе познават? И все пак, уви, поколенията неусетно са се сменили (та тази история е вече на над половин век!), така че решението на издателство „Кръг“ да я предаде нататък в превода на Владимир Германов е повече от добре дошло. Още повече предвид посоката, в която светът е поел напоследък.

Това си мислех, припомняйки си колко пъти в детството си съм гледала незабравимата телевизионно-театрална постановка „Харолд и Мод“ на Хачо Бояджиев (1978), събрала големите актьори Леда Тасева и Стефан Данаилов в двете главни роли. По-късно, доста след промените, гледах и едноименния филм на Хал Ашби от 1971 г. със саундтрака на Кат Стивънс. Филм, който при първоначалната си поява (преди да стане култов, набирайки сила в либералните студентски среди) има слаба гледаемост, а критиката не е особено ласкава. Историята обаче ще бъде възродена и ще заживее нов живот – в редица адаптации, сред които и българската.

Всъщност „книга“ per se, която впоследствие да бъде адаптирана, няма в истинския смисъл на думата – „Харолд и Мод“ е магистърската дипломна работа на Хигинс под формата на сценарий, докато той учи в Калифорнийския университет. Реално филмът и обличането на историята в книга стават, общо взето, по същото време.

През 1971-ва хипи движението от 60-те вече е към своя залез, отишли са си знакови негови фигури от сферата на музиката; точно тогава излизат и други, далеч по-касови и по-забавни филми в сравнение с тази морбидна романтична комедия с мрачно чувство за хумор (предшествана впрочем от друг култов филм – „Абсолвентът“, разказващ за връзка с разлика във възрастта в полза на жената, макар и доста по-малка). А образът на Мод е силно свързан именно с хипи културата, за което ще стане въпрос и по-късно.

„Харолд и Мод“ проследява отношенията между 19-годишен младеж и 79-годишна жена, която съвсем скоро ще отпразнува своя крайъгълен (както се оказва) 80-и рожден ден. Харолд е интелигентен и креативен, но потиснат, самотен и интровертен тип. Той има богат и осигурен, но скучен и безсъдържателен живот, съжителствайки със своята свръхконвенционална майка. За да се противопостави на нейната вечна социална ангажираност в обществото на богатата горна класа, на куртоазните ѝ изисквания, на желанието ѝ да го вкара в релси и в крайна сметка – на липсата на каквото и да било дълбоко разбиране и внимание у нея към сина ѝ, Харолд се „забавлява“ да инсценира самоубийства, кое от кое по-зловещи и сценични. Тестове, целящи да предизвикат близост с нея, на които тя реагира с умерена, по-скоро превзета покъртеност и дори досада, отколкото с истинската загриженост на родител. Загрижеността ѝ в действителност е по линия на това как поведението на сина ѝ ще се отрази на имиджа на семейството им и на сигурността на бъдещето му.

Опитите да бъде „поправен“ или „излекуван“ чрез психотерапия, натякванията на чичо му, военен, „да стане мъж“, като се присъедини към армията, прибягването до агенция, която да му намери съпруга, не сработват. Харолд сякаш е зациклил в морбидната си обсесия от смъртта, в мрачните си хобита отдушници – ходенето по погребения на напълно непознати хора, наблюдаването на разрушавани сгради, карането на катафалка и т.н. 

Всичко това ще започне да се променя, когато на едно такова погребение момчето среща привидно падащата си по същото Мод. „Привидно“, защото на силата на Танатос тя всъщност ще противопостави мощта на Ерос. Нейната несломима виталност, шармантното ѝ присъствие, момичешкото ѝ обаяние, ненаситната ѝ жажда за живот и приключения ще се изправят срещу скованата плахост и симулативната дързост на Харолд. Мод е абсолютно въплъщение на духа на хипи движението: свободният дух, свободата (как навремето е освобождавала птички в клетки например или как изкоренява дърво, заседнало насред смога, за да го пресади в гората); несъобразяването с табута, условности и правила; пренебрежението ѝ към властта и към идеята за лична собственост (кражбите на коли, за да се придвижва); увлечението по Изтока; любовта като водеща сила; свободата във връзките; отдаването на сензитивното и простите удоволствия; интересът към всякакви неконвенционални форми на изкуството; разбирането за Бог, за неговото всеприсъствие и любов извън религиозната рамка; екологичният уклон и т.н.

Постепенно (всъщност в рамките на седмица, но усещането е за много по-дълъг период) тази енергия ще проникне в момчето, ще раздвижи неговите неосъзнати страхове и задръжки. Мод ще научи Харолд да осезава, да се радва, да се смее, да пробва, вкусва, отличава. Но най-важното: ще му покаже, че смъртта не е мрак и край, а светлина и продължаване – трансформация, която не би трябвало да носи тъга, а да бъде прегърната с облекчение и дори с радост. Смъртта е красива, тя е предпоставка за възраждането на живота в една цикличност. Но до нея за Харолд има твърде много време – време, което трябва да бъде използвано по най-пълноценния начин.

Не е учудващо, че

възраждането на интереса към „Харолд и Мод“ първи подемат либерално настроените в колежите и университетите, все още достатъчно близки до хипи генерацията.

Темата за съпротивата или пародирането (както е по-скоро в случая с Харолд) на властта, мейнстрийма, стереотипите и стълбовете на обществото, намира благодатна почва през годините. Впрочем и до днес. В книгата неслучайно са избрани техни „нарицателни“ представители: полицай, военен, свещеник, психиатър. Те са показани по лек, пародиен начин, без остър сблъсък или неприязън. Впрочем тези герои дори са симпатични в комичната си нелепост, в слабостта си пред всичко онова, което олицетворява Мод. Един от най-забавните моменти е, когато (за да престане да му натяква за казармата) Харолд се представя пред чичо си като маниакално, страстно обсебен от желанието да убива и измъчва. Онзи, който досега го е убеждавал колко патриотично е да се бие и да убива за родината, сега сам ще прибегне до връзки за недопускането му в армията – защото не била за такива лунатици убийци.

В компанията на Мод сдържаният и затворен Харолд, притискан да се превърне в конвенционален възрастен, ще се разкрие такъв, каквото всъщност е – будно, ранимо, добро, мечтателно, романтично момче, нуждаещо се от обич и вдъхновение. Увлечението му по всичко, което Мод представлява, ще се превърне в убеждение за любов към самата нея. Дали сексуална, или не – читателите сами ще открият, но всъщност отговорът няма значение. До онази развръзка, която рязко превръща книгата в драма – ала всъщност съвсем не, ако следваме убежденията на Мод. Защото животът и любовта преодоляват и възтържествуват. Преходността е естествена, но растежът е неизбежен.

Обичам да гледам как растат нещата,

казва героинята, която ще заведе момчето и в родилното. Казано съвсем клиширано, Мод, в заника на своя живот, ще научи Харолд, намиращ се в неговото начало, да прегърне съществуването такова, каквото е. Да живее. Да различава специалното и индивидуалното в привидната аморфна, анонимна маса (мотивът с маргаритката, която е кацнала и на корицата на Виктория Видевска – да не говорим че цветята дават другото име на хипи поколението).

Избирайки Мод, следвайки Мод, Харолд в известен смисъл също се подчинява на (нейния) авторитет – но такъв, който е свободно избран от него, приет е с обич и разбиране. Донякъде тази огромна разлика във възрастта го предполага. Тя е нужна за инициацията на момчето в живота пред него, подобно на предаване на щафетата. И в същото време е и тържествено пренебрежение към стереотипите. (Впрочем в българската версия възрастовата разлика на героите (шейсет години) е доста по-малко видима – вероятно се е намесил морално-цензуриращия характер на режима.)

„Харолд и Мод“ е книга, обърната изцяло към бъдещето. Не знаем как и защо Мод е станала каквато е. Всичко от миналото е редуцирано само до спорадични реминисценции, които – доколкото познаваме героинята – може да са колкото истина, толкова и плод на богатото ѝ въображение. Една от тях обаче пронизва – печатът с цифри на ръката ѝ, чийто смисъл е пределно ясен. И чието заличаване явно може да стане единствено с това безкрайно, ненаситно черпене от живота.

В заключение си давам сметка, че цялата тази жизнеутвърждаваща енергия на книгата е някак старомодна, че може да прозвучи наивно, сладникаво (дори и в ерата на книгите за самопомощ, обученията по позитивно мислене и т.н.). Като че ли днес на дневен ред са песимистичните, саркастичните, апокалиптичните наративи. Но може би точно затова имаме нужда да прочетем нещо толкова „наивно“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-aleksandrova-kasev-anev/

„Дървета за прегръщане“ от Цветелина Александрова, изд. Scribens, 2022; „Това е краят на света и се чувствам добре“ от Стефан Касев, изд. Scribens, 2023; „Инструкции за направа на тигър“ от Георги Анев, изд. Scribens, 2022

Три книги. Три гледни точки. Три начина да се сглоби фигурата на отчуждения, влюбен, вътрешно разкъсан човек. Александрова пише, сякаш гледа през прозореца с мокра чаша в ръка. Касев пише с кал по обувките и вътрешен глас, който се пита: „Защо?“ Анев по-скоро реже месо от съвременността с хирургическа насмешка.

И тримата предлагат не истории, а усещания, не отговори, а смислови клопки.

Езикът им е различен, но темата е една:

Кой си ти, когато никой не гледа?

и

Какво ще направиш с този тигър в съня си?

И тримата реагират на едно и също: усещането, че реалността изтънява. Че държавата се е превърнала в глух звук, а бъдещето – в неизпратено съобщение. Това се случва на фона на политическа парализа, институционален разпад, екологична криза, културен цинизъм. Как да пишеш в такъв контекст? Или с нежност и отчаяние (Александрова), или с опит за личен катарзис (Касев), или с ярост и дистанция (Анев). И всяка от тези стратегии е адекватна – в рамките на собствената си литературна логика.

В едно общество, в което не знаем кой ще дойде на власт утре, но знаем, че пак ще е някой неподходящ, литературата не е огледало. Тя е звукова аларма. И трите книги са част от този алармен звън. Различни по тембър, но еднакво необходими.

В епохата на нескончаем преход – от криза в криза, от пандемия към война, от климатично бедствие към авторитарен ренесанс – литературата или капитулира в естетически острови, или се вписва в хрониката на тревожността. Три съвсем различни книги, писани почти едновременно, отговарят на тази нужда. Не с директна политическа критика, а с по-фините инструменти на тревожното, на странното, на вътрешния бунт, който минава през форма, стил и тон.

„Дървета за прегръщане“ от Цветелина Александрова

Александрова подхожда към разказа като към самотно градско растение, пробиващо си път през асфалта на всекидневието. Разказите ѝ са реалистични, но леко надвесени над зоната на магическия реализъм – или, по-близо до истината, над магическия абсурд на панелна България. Текстовете не просто обитават женската чувствителност, а по-скоро я колекционират в епруветки с надписи „бръмбар“, „контрольорка“ и „трамвай“.

Нейният поток на съзнанието е повече като тих ток на недоволство, който изгаря бушоните на дните. Има не само социална фантазия, но и антиутопия с екзистенциализъм в градския транспорт. Пътниците в един трамвай например не биват проверявани, а буквално изцеждани от една вещица на капитализма. Пратчет би кимнал и намигнал. И веднага би поискал промяна на маршрута.

Александрова пише за тревожното настояще като сън, от който не можем да се събудим. За нуждата от нежност – въпреки всичко. Текстовете ѝ са къси, експериментално-меланхолични и напомнят в най-добрите си моменти на Рей Бредбъри, когато той пише за вълшебството в градските пространства. Александрова има афинитет към парадокса на нормалността: светът изглежда познат, но бива разместван от присъствието на странното, което не е напълно фантастично.

Може да се направи паралел с по-ранните книги на Олга Токарчук („Дом дневен, дом нощен“), където границите между белетристика и дневник са неясни, а сюжетът е повече органичен, отколкото построен. От друга страна, структурата на разказите често е лабилна. Краят невинаги изпълва началото със смисъл, понякога се усеща привкус на текст, който се страхува да се разгърне напълно.

Има известна наивност в образите, което е едновременно плюс и недостатък. Понякога динамиката между гротеска и социален коментар е интригуваща, но езикът рискува да звучи по-скоро като театрална миниатюра, отколкото като дълбок прозаичен разказ за отчуждението.

Сборникът на Цветелина Александрова не е явно политически, но е симптоматичен за това, което Жижек би нарекъл „идеология на нормалността“. Разказите ѝ се движат по повърхността на ежедневието, за да покажат колко дълбоки и изкривени са подземните води на това „нормално“.

В България на 20-те години на ХХI век, където държавата се е оттеглила от почти всички социални функции, дърветата на Александрова наистина са единствената прегръдка, която не струва скъпо и не те пребива.

Харесва ми най-много, когато разказите ѝ звучат като сънища, които не се обясняват, а остават да жужат на дъното на съзнанието. Има специфична тъга, която не иска да бъде уталожена. Понякога се усеща прекалена литературност или илюстративност, но когато текстът допуска читателя максимално близо, има сила. Харесва ми и защото това писане не се страхува от сантименталност, но не изпада в патетика.

„Това е краят на света и се чувствам добре“ от Стефан Касев

Касев върви. Ходи. До Камино и назад. Неговата книга е хибрид между пътепис, дневник на тревожен мъж и интимно писмо до бъдещото аз. Това е текст за пътя и текст от самия път. Кална, прашна, красива, объркана и обсебващо лична пътека. Няма нужда от поанта. Има нужда от още километри.

Тонът му е трескаво-рефлексивен. Сякаш Уди Алън е решил да иде на поклонение и по пътя е срещнал Серджо Леоне, Хемингуей и швейцарски нож. Писането е лъкатушещо, честно. Има силата да говори със сериозност и ирония за майчина любов и за мобилни приложения за автобуси. Не се страхува да говори и за мъжествеността като уязвима, но и за любов, страх, умора, изгорени калории и великденски крайни срокове.

Касев пише едновременно на няколко нива. Автобиографично, философски и донякъде изповедно. Това го сближава със структурата на пилигримската литература, но и с жанровата криза на съвременната мемоаристика. Читателят често не знае дали трябва да вярва на текста, или да го съпреживява, както е при Карл Уве Кнаусгор, с когото има известна роднинска линия по отношение на самонаблюдението и психоемоционалния автопортрет.

Книгата е построена като реално пътуване, но по същество тя е дълго бягане от себе си. Пътят тук е симулация на катарзис, но не го постига. Героите (тоест авторът) не търсят Бог, а преживяване, което да изглежда като вътрешно преобразяване. Това е много съвременен тип искреност, която се опитва да избяга от клишетата. Понякога успешно. В най-силните си моменти Касев постига интимност без ненужна концептуална строгост, докато прави отчет на вътрешното си разпадане. Това не е само тръгване по Камино. Това е отчаян опит за напускане на територията на собствената вина, срам и тревожност. В глобалния контекст, в епоха на повсеместна мъжка криза (от Тръмп до Орбан, от Путин до мъже в криза по терасите и парковете на София), Касев предлага интересен контрапункт: мъж, който се опитва да е раним и да не е насилник.

Има нещо опасно утешително в неговото „чувствам се и добре“. Понякога човек има нужда не от катарзис, а от гняв. В света, в който Газа гори, в който протестите в София се редуват с апатия, литературата на личното съзерцание може да изглежда като лукс. И все пак от Касев научаваме, че има достойнство и в това да тръгнеш сам с раница, за да видиш дали светът още е тук. Или поне дали ти самият си останал цял.

„Инструкции за направа на тигър“ от Георги Анев

Анев изяжда всичко. (Да не кажа – и нас покрай това.) Неговата проза е невинно брутална, остроумна до подигравка и метафизична точно там, където най-малко се очаква. Това е обърнат реализъм: не нещо реално, описано като фантазия, а фантазия, описана като отчет на социален работник с чувство за черен хумор.

Повестите му минават през гротеска, разпит, сън и Facebook статуси с една и съща лекота. Анев не се задоволява с това да описва абсурда, той го държи на каишка, храни го със символизъм и му сменя името всеки път, за да не може читателят да се усети какво точно го хапе по душата.

Важни са му жестокостта като социален ритуал, паметта като изфантазирана журналистика и фактът, че тигрите обичат прегръдки, но това не ги спасява.

„Инструкции за направа на тигър“ е смислово най-плътната и формално най-радикална от трите му книги. Анев се движи по ръба на сатирата, гротеската и политическата алегория. Стилът му напомня на Дон ДеЛило и частично на Кърт Вонегът. Най-вече в начина, по който разсъжденията за човешката жестокост се обличат в абсурд. Повестите му са съвременни притчи, но разкъсани отвътре, без лесна морална поука.

Централният образ – тигърът, който бива изяждан ритуално – е не само политическа метафора (за консумацията на живота от корпорациите, капитализма, неравенствата), а и етически въпрос: какво се случва с тези, които наблюдават? Това е литература, която създава не комфорт, а дискомфорт. И то с удоволствие. Езикът на Анев е динамичен, с усещане за превключване между регистри (разпит, сън, новела, дневник), което изисква активен читател. Единственият слаб момент е, че се случва авторът да изпада в повторяемост на техниката, при което героите губят индивидуалност за сметка на структурната функция.

От тримата автори най-остър, най-концептуален и най-неутешим е именно Георги Анев. Писането му е и обвинителен акт. Елитът изяжда жив тигър парче по парче. Буквално. Защото отдавна не е нужно литературата да символизира. Тя може да покаже нещата такива, каквито са, но малко по-ясно.

Когато българският политически елит си сервира, връща и разменя порции от обществото – пенсионери, деца, здравеопазване, реформи, – ние не сме мълчаливи свидетели. Ние сме охранителите, които ще си купят телевизор и смартфон, след като изядат малко тигрово сърце. Анев е брутален и хладен, защото времената са такива. В свят, в който милиардери летят в Космоса, докато в Габрово няма лекари, не е лесно време за поезия. Време е за точност.

Тази книга харесах най-много като мисловна конструкция. Нещо в гласа ѝ напомняше на онези писатели, които не се притесняват, че ще бъдат наречени „прекалено мрачни“. Особено първата повест – тя остава с мен. Не само заради образа на тигъра, а заради усещането, че светът вече не е място, където моралът важи, а място, в което тялото е последното пространство за власт и за жертва. Хареса ми и защото не предлага кой знае колко надежда, но предлага яснота.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Scribens“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-edna-stara-istoria/

„Една стара история“ от Джонатан Лител

превод от френски Георги Ангелов, София: изд. „Колибри“, 2023

Защо „Една стара история“ няма нищо общо с добре познатия съвременен шедьовър „Доброжелателните“? Джонатан Лител е автор, който очевидно експериментира с формата и тематиката, но разликата е толкова огромна, че книгите изглеждат като писани от двама различни автори.

 „Доброжелателните“ е исторически роман, макар и разчупен, докато „Една стара история“ е експериментална, постмодерна проза, която повече прилича на философско-еротичен пърформанс, отколкото на разказ с фиксирано време и място.

„Доброжелателните“ има плътна историческа рамка – разказвачът Максимилиан Ауе е интелектуалец и офицер от СС, който разказва за зверствата на Втората световна война от първо лице, като съучастник, а не като наблюдател. Това е роман за моралната амбивалентност, злото като бюрокрация и ужаса от рационализираната жестокост.

„Една стара история“, от друга страна, е напълно безвременна – тя не принадлежи на конкретен исторически момент, а се върти в римейкове на физически и сетивни преживявания, напълно откъснати от външния свят. Няма нацизъм, няма война, няма дори социален контекст. Всичко се случва в стерилна среда, съставена от коридори, огледала и телесни контакти.

„Доброжелателните“ е книга за историческата вина, а „Една стара история“ – за изчезването на идентичността в цикленето. Първата е епична, с многопластови персонажи, втората е минималистична, почти като литературна инсталация.

В „Доброжелателните“ Лител използва традиционен повествователен скелет, макар и с модернистични влияния. Там има описания на битки, социални процеси, психологически анализи. Дори когато романът навлиза в територии на кошмарни и халюцинаторни преживявания, той все пак запазва стабилна фабула.

В „Една стара история“ няма фабула в класическия смисъл. Вместо това имаме повтарящ се ритуал – персонажът (или персонажите?) преминава през фоайета, влиза в стаи, сменя полове и личности, ангажира се в безлични сексуални контакти, след което започва отначало. Няма развитие, няма „история“, има тавтология на теми и образи.

„Доброжелателните“ има начало, среда и край, макар и със сложна вътрешна логика.

„Една стара история“ е нещо като литературна лента на Мьобиус – без изход, без дори илюзия за финал.

„Доброжелателните“ е роман, който въпреки своите теоретични и философски пластове е психологически достоверен. Максимилиан Ауе е сложен герой – интелигентен, но морално компрометиран, ерудиран, но също и чудовище. Той размишлява, преживява, променя се (макар и деградирайки). „Една стара история“ не се интересува от вътрешния свят на „героите“, защото такива няма.

„Доброжелателните“ шокира със своята морална амбивалентност – читателят е заставен да гледа през очите на нацист, да разбере неговата логика и да изпита дискомфорт от тази перспектива. Това е дълбока провокация, която кара читателя да се запита как функционира злото, как се нормализира варварството.

„Една стара история“ шокира по различен начин – тук провокацията е по-сетивна, почти стерилна, с еротични елементи, които изглеждат безстрастни. Ако „Доброжелателните“ предизвиква етичен ужас, тук имаме тотално отчуждение.

Ако „Доброжелателните“ е огромен, детайлен и морално разтърсващ исторически роман, то „Една стара история“ е студена и стерилна литература, която работи повече като телесна философска система, отколкото като разказ. Единственото общо между двете книги е авторът – и дори това е под въпрос.

Да се фокусираме, поне за момент, върху „Една стара история“ отвъд „Доброжелателните“. Това е литературен лабиринт за тялото и паметта, лицата и маските. Текст, който не просто се разгръща в повествование, а се излива в

монотонен, но магнетичен поток на съзнанието, където тялото е едновременно навигатор и обект на изследване и разследване.

Лител създава безкрайно въртящ се тунел, в който читателят (и персонажът) е затворен – пространство, което не предлага изход, а само нови врати към умножение и вариации на едно и също съществуване​.

Тук тялото се явява основен топос – голото тяло, огледалото, сексуалността и физическата трансформация са повтарящи се мотиви. Лител изследва не само границите на човека, но и степента, до която той може да бъде сведен до биологична функция, до движение, възбуда, изтощение. Преходът между мъжко и женско, пасивно и активно, индивидуално и колективно осигурява движението в романа.

Лител тук намира преди всичко силни допирни точки с естетиката на новия френски роман, особено с текстовете на Ален Роб-Грийе, Натали Сарот и Клод Симон, но е по-краен. Ако при Грийе пространството е лабиринтно, но все пак фиксирано, то при Лител дори границите между телата и идентичностите се размиват. Ако Грийе търси чиста „обективност“ в наблюдението, то Лител изкривява самата идея за наблюдение, карайки читателя да се чувства не като участник, а като някакъв безтелесен призрак, наблюдаващ свят, който не може да промени.

В контекста на световната литература можем да видим паралели с Кафка и неговите клаустрофобични пространства, където индивидът не може да избяга от мултиплицирането на съществуването.

Тук обаче липсва дори минималната съдебно-административна процедурност на Кафка – персонажът не е обвиняем, а сам себе си е превърнал в експериментален субект.

Подобна игра с тялото и неговото потискане чрез повторението срещаме и при Жорж Батай („История на окото“), където еротичното се преплита с бруталното и където човешкото желание е нещо, което не може да бъде сведено до социални конвенции. В същата линия можем да поставим и Джойс, но с разликата, че ако в „Одисей“ има надежда за екзистенциално осмисляне, то тук е по-скоро магистрала към празнотата.

Организацията на романа е повтаряща се, фрагментарна и циклична. Героите не са фиксирани – вместо това имаме един променлив разказвач, който се трансформира, сменя полове, роли и емоционални регистри. Това напомня на Робърт Кувър и неговото деконструиране на разказа в постмодерния контекст, но тук е още по-крайно – разказвачът не просто разрушава историята, а я изличава чрез неизбежното ѝ повтаряне.

Текстът прилича на машина – движението е едно и също, но декорът се сменя. Това ни отвежда към Самюъл Бекет и неговия интерес към цикличността, но ако Бекет оставя надежда за абсурдното като екзистенциален избор, то Лител просто демонстрира неизбежността му.

Друг интересен момент е използването на огледалата, които се появяват нееднократно. Те не са само средство за себенаблюдение, а създават многократно пречупване на човешкото – отразеното тяло вече не принадлежи на наблюдаващия, а на някакъв трети субект, на чисто физическата реалност, в която натурализмът прегръща видението.

„Една стара история“ може да се чете и като размисъл върху свободата и детерминизма. Ако всеки избор води само до още едно завъртане в коридора, то какъв е смисълът на движението?

При Камю абсурдът поне предполага някакво мъчително, но осмислено усилие. При Лител персонажът не се опитва да се бори, той просто се адаптира.

Друг видим философски елемент е идеята за тялото като машина – от Ламетри до Дельоз и Гатари, – в което желанията не са лични, а продукт на структурата, вплела индивида. Лител не просто демонстрира тази концепция, а я насилва до границите на непоносимото.

Това е литература, която отказва да предложи катарзис. Лител не просто разказва история – той я изтрива в момента, в който я създава, превръщайки текста в нещо като лингвистичен кошмар, който читателят трябва да насели със собствените си страхове, желания и празноти.

Ако Борхес построява „Вавилонската библиотека“, то Лител изгражда линията на безкрайното самоповторение.

В този контекст „Една стара история“ може да се разглежда като своеобразен антироман – нещо, което не цели да „разкаже“, а да изживее литературата като пространство, в което думите губят своята тежест и се превръщат в автоматични движения на един изтощен организъм.

Ако някой търси роман, който да донесе удовлетворение, нека не го чете. В случай че иска да преживее литературен вариант на екзистенциална безизходица, добре дошъл е в територията на Лител​.

Ако има роман, който прилича на политическата и социалната ситуация в България, това е „Една стара история“.

Липсата на неповторимост, където героят преминава през един и същи коридор, през едни и същи врати, но без истински напредък, напомня за политическите и икономическите ни кризи. „Избори“, „нови лица“, „радикални промени“ – всичко изглежда като вариации на вече познатото. Влизаме през една врата, излизаме през друга, но реално сме си на същото място.

В глобален план тази цикличност се проявява като повтарящи се геополитически конфликти – римейк на Студената война, повторение на икономически кризи, възраждане на авторитарни режими. „Старите истории“ се завръщат, но с нови актьори. Това е болезнено актуално в свят, където дигиталните персони са по-реални от конкретните, а социалните роли се променят като филтри в Instagram. В България тази загуба на идентичност се проявява и в културната несигурност – между Изтока и Запада, между носталгията по миналото и стремежа към бъдещето.

Ако трябва да обобщим урока на Лител, той е следният: светът се движи в цикли, но това не означава, че трябва да приемаме неизбежността на вечното завръщане.

Ако „Една стара история“ показва капаните на пасивността, „Доброжелателните“ ни предупреждава за опасностите от съучастието в престъпленията на системата. И двете книги са сигнали – срещу безразличието, срещу превръщането в част от механизъм, който се върти безконтролно, независимо дали това е политика, война, или собственото ни ежедневие.

Ако търсим в литературата огледало на съвременния свят, Лител ни предлага две различни, но еднакво тревожни отражения. В единия случай виждаме изпразнения от съдържание свят, който се върти в кръг, в другия – хладния ред на административното зло, което си намира оправдания. Остава въпросът дали ще продължим да преминаваме през същите врати, или ще потърсим нов изход.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-golyamo-cherveno-sluntse-samotni-elektricheski-svetlini/

„Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ от Пламен Антов

София: изд. „Ерго“, 2019

Позволявам си да напиша тази статия като автор (какъвто всъщност съм, преди да се упражнявам и като рецензент). Не знам дали е „разрешено“, но е неизбежно, когато срещнеш своеобразен литературен близнак в лицето на писателя, за когото ще стане дума. Това припознаване се случи спонтанно, от раз, и върви по линия не толкова на сюжетите, колкото на цялостната нагласа и тоналност; на кръженето около големите, вечни теми; поетичните затишия и чувствеността в езика; реферирането към собствените текстове; предизвикването на читателя и съзнанието, че не си отговорен за удобството му; саботирането на мелодрамата и клишетата (което отнема сантименталността, но не и призрака ѝ); веруюто, че „ако в една идея или мисъл липсва парадоксът, тя е незавършена и невярна“; дори начина, по който две от историите ни (излезли в сборници през същата година) са дотолкова сходни, чак до конкретната сцена, че някой би могъл да ни обвини в плагиатство. Рецензионният поглед е изотвътре, макар и отдалечен, но

радостта автор да срещне и припознае като себе си друг е рядка, особена и плътна.

Запознавам се с творчеството на Пламен Антов чак до неудобство късно, докато той е на литературната сцена отдавна, ала – иска ли питане – изглежда, присъства тихо, ненатрапливо, може би с онова специфично пренебрежение на пътуващия човек от книгата, за която ще стане дума тук: „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“. В края на миналата година „Жанет 45“ издадe и най-новия му сборник, събрал (случайно или не) девет разказа – „Нагоре по реката назад“. Той обединява в един почти митологичен общ разказ истории от далечните му пътувания „в дивото“ и само сенки на сюжети, построени върху архетипни дихотомии, философски разсъждения и напоителни диалози, които разхождат белия културен пътешественик нагоре и назад отвъд западната цивилизация. Силно ви препоръчвам да обърнете внимание и на тази книга.

В „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ историите също са обединени от пътя и също са автофикционални или дори автобиографични (затова за по-лесно ще наричам героя вътре „автора“), но се случват не из дебрите на далечна Азия и Южна Америка, а в България, по време на пътувания на стоп или с влак. И тук авторът се придвижва в леко абстрактната география, в неназованите градчета, по пътищата между големия град и провинцията, между планините и морето, между голямото червено слънце на свободата и изкуствените електрически светлини на нейното обратно, между невъзможността на природата и неизкоренимостта на цивилизацията – защото „всъщност името изобщо нямаше значение“. Неслучайно всеки път въпросът откъде идва и накъде пътува, отправен към него, остава без ясен отговор.

И тук времето е изведено в скоби или по-скоро авторът се самоизвежда извън него (макар и не така метафизично, както е преминаването между хронологичното и цикличното време в новия му сборник). И тук символично присъства – или по-скоро липсва – часовникът, когато някой друг герой стратегически го попита за часа. Тази неопределеност важи и за времето на самите сюжети; усещането е за флуидност – струва ти се например, че авторът е съвсем млад и пътува през 80-те или 90-те, а после се появява мобилен телефон, докато накрая, в последния разказ, героят съществува в суперпозиция с възрастния си Аз.

Всеки разказ представя някаква среща „по пътя“, и то с различни типове хора.

В някакъв смисъл тези истории са много по-сюжетни и по-социално ангажирани (мразя това леко неточно определение, но не разполагам с по-общопонятно), отколкото новите, които са далеч по-съзерцателни, разсъдителни. (Не, тук съзерцанието далеч не липсва – просто в тях Пламен Антов повече показва, отколкото казва.) Та, авторът среща например пиещи жп работници, деветдесетарски нимфетки, ревниви жени на ръба на нервна криза, бивши любими, избягал престъпник, просяк, пътни работници цигани, хомосексуален пич в мотел, съученици по време на среща на класа, а накрая и изобщо: самия себе си. Момичетата са много. Във всяка история героят по одисеевски копнее, очакван е, отделен е от, съжалява за, пътува към… (и така нататък) едно момиче/жена – на различни възрасти, в различни роли, в различни фази на отношенията, маркиращи и собственото му движение във времето.

И те, и срещите обаче по-скоро не обживяват, а рамкират екзистенциалната самота на героя („космическата ни самота в смъртта“) и тази самота е един от героите в тези разкази, защо не дори главният. Самият автор е отстранен от света, носи известна неприязън, натъртва на своето безразличие, казвайки за себе си:

… все се по-малко гледах да се намесвам в света, все по-малко ме интересуваше той, достатъчно ми беше да бъда само едно невидимо, само едно око невидимо, изпълнено с досада и омерзение.

Или:

Общуването с хората не е моята стихия, аз съм от самотните скитници. Но понякога изведнъж ми става нещо.

Това остава в сила и когато неговите действия го потвърждават, но дори и когато го опровергават. В тези истории например има достатъчно примери за обмен, за даване (цигари, храна, помощ, съчувствие, компания, разговори), но тези дребни жестове се явяват като изключенията, потвърждаващи заблудата, че „малките неща не умират“. Има и вземане в този обмен – от това да те качат по пътя, но най-вече на нечие тяло.

Впрочем цялата книга е пронизана от една смътна, опосредствана, копнежна или неочаквана сексуалност,

която винаги е там. Може би неин е червеният цвят, който се появява на много места (а и на всичко друго, на което можем да го припишем символично).

Та тези срещи са на една самота с друга самота, защото в крайна сметка са просто част от пътя, от преходността му и същевременно от неговата неизменност. От една страна, това са човеколюбиви, протягащи се към другия разкази, написани с на места почти социална чувствителност и дори сантименталност. (Последната, слава богу, веднага подрива или може би дори подиграва себе си, за да не прозвучи евтино, както биваме предупредени в предговора – че тук има „пародии на литературни сюжети и ситуации“.) От друга страна обаче, състои ли се наистина срещата и доколко? Един разказ, в който това е особено видно, е „Самотните електрически светлини“, където отказът на просяка да потвърди присъствието си в носталгичния спомен на приютилия и обгрижилия го герой, оказва съпротива на „сълзливата сантименталност“ на този филмов момент:

И едва сдържах някакъв странен порив да падна на колене пред този непознат, да целуна ръката му и да поискам прошка – със същата сълзлива сантименталност както у Достоевски, само че без капчица религиозен патос, който е по-непоносим от всичко.

Така че срещата е просто забавянето при отминаването, крехкостта на спирането, преди да продължиш. Неслучайно заедно с отсъстващия часовник ,един от другите най-присъстващи символи в историите е цигарата. Героите току си предлагат цигара и пушат заедно, и в нейната краткотрайност, в съскащото ѝ горене-гаснене на вечния студ, в споделената компания на издишания дим е може би смисълът на този повтарящ се мотив.

Онази неопределеност, за която стана дума по-горе, е и по отношение на моралните (и естетическите) координати. Тук те са пресечени, дифузни. И по отношение на разказвача, и по отношение на други герои/постъпки. Самият автор е нюансиран, диалектичен тип, иска ли питане. Във „Влизане в непознат град и излизане“ например сюжетната кулминация го превръща от избавител в насилник (морбидна подигравка на идеята за „спасителя“), а героинята осцилира между жертва и „просеща си“ го изкусителка. Невинността и вината се проникват, мотивацията на действията е противоречива. Бунтът прераства в насилие срещу онази, която в този момент в очите на героя олицетворява еснафското примирение; свеждането на вектора на „пътя“ до кратката затворена отсечка на ежедневното дерзание, конвенционалното примирение и неспособността да зададеш големите, страшните въпроси. Така от красиво и невинно момиче героинята се превръща в „тъпа кукла“, а накрая просто в „нещо, пълно с лайна“.

Подобни преходи има и в „Нощен влак“, и в „Майтап бе, Уили“, и в „Самотните електрически светлини“, и в „Шантав автостоп“. В много разкази отделните жестове на добрина, на протегната ръка биват избавяни от мелодраматичността си именно от замъгления морален фон, от нагласата на героя, от съпътстващите цинични размисли.

Сходна е ситуацията и по отношение на естетическото. В „Като във филм отпреди новата ера“ онова, което първо е намирал за изключително грозна гледка заедно с нас, ще се разкрие пред автора като „най-красивото нещо на света“ в голотата си. В „Нашата голота“ ще надделее нечовечното, но и небаналното, като реакция пред вестта за смъртта на нечий родител. Еросът отхвърля Танатоса; красотата на един момент на живеене, страст, телесност тук и сега, когато сме „така измамно млади, измамно живи и топли“, отхвърля досадната натрапчивост, неестетичността на смъртта и тленността. Този нетактичен егоизъм отново подрива мелодрамата на момента – той е искрен, жизнеутвърждаващ, справедлив дори.

В предговора към книгата Пламен Антов посочва, че тя е незавършена и в техническия смисъл на думата е така. Но доколкото пътят поражда тези сюжети, да, тази книга е невъзможна за завършване. В крайна сметка дори и пътят да свърши, както си казват героите в „Шантав автостоп“, трябва да започнеш да се връщаш (а това е нов път).

И не съществува никаква утеха, само пътят, само пътят, по който вървиш, тази улица в това безименно, смътно познато или съвсем друго градче, само пътят, който е свобода.

Малко ще е глупаво накрая да обобщя тези разкази и като „хипарски“, макар битническият начин на живот да има доста общо със сюжетната рамка на сборника. (Лично на мен историите ми напомнят и мъничко на Колдуел, и дори на Селинджър). Не върви да ги огранича и до „социални“, никак даже. Те са по малко от всичко, в тях има игра, има закачка с литературни формули и стереотипни образи, има дори авторски нарцисизъм: в „Три“ момичето ще отхвърли героя като реалния автор на книгата, която чете (настоящата, като нас). Има поставени в кавички емоционални изблици, макар и минорни, меланхолични. Има и нещо сурово, момчешко, грубовато. И нещо филмово (честата фраза „звучиш ми като реплика от филм“). И да – онези бегли поетични затишия, словесните пейзажи. Понеже няма начин за завършване на всичко, което казвам, съвсем в духа на тази книга, слагам рязко точката тук.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-duhut-na-blijnite/

„Дъхът на ближните“ от Андонис Георгиу

превод от гръцки Ирена Алексиева, София: изд. ICU, 2023

Харесах кипърския писател Андонис Георгиу още покрай предишната му книга, издадена от „ICU“ – „Албум с истории“: полифоничен роман в разкази, един мащабен неформален разговор, който скача от тема на тема и сменя разказвачите си. В голяма част от тези до голяма степен нефикционални монолози, засягащи и вечни, и злободневни теми, особено място намират събитията около окупацията и разделянето на острова, причинените жестокости и безследно изчезналите и от двете страни – гръцката и турската.

„Дъхът на ближните“ не е много по-различна книга – и по звучене, и тематично, та дори и графично. И тук някои разкази са свързани чрез общи герои, видени от различен ъгъл и в различна роля. И тук на много места разказът е почти поток на съзнанието. И тук абзаците следват с малка буква, без традиционното отграничаване, правилата се нарушават, а изреченията са дълги и разделени предимно със запетайки. Последното създава един мисловен ритъм, усещане за неистовост, за болезнен устрем, понякога стигащ до отчаяние. Мисълта дриблира, отнася се и се завръща, сюжетите – също. Езикът е едновременно делничен, разговорен, земен, но и скрито поетичен. Няма как тук да не спомена усилието на преводачката Ирена Алексиева, тъй като освен на новогръцки, в по-голямата си част разказите всъщност са написани на говоримия кипърски диалект (и в този смисъл тя е открила чудесни съответствия на български).

Разказите са актуални, доколкото темите им са част от традиционната динамика в ежедневието и разговорите на обикновените кипърци. Сред тях са: травмите от историческото минало, вината и от двете етнически страни, човешката жестокост, домашното насилие, отмъщението, личностното пропадане в различни зависимости, расизмът, отношението към бежанци, хомосексуални или просто различни, корупцията, продължаващото неравенство между половете, патриархалността, браненето на родовата чест. Но някак

над това като че ли стоят най-вечните теми: преди всичко тленността и смъртта, но и извечната самота на човека, желанието да се свържеш някак с „дъха на другите“, прошката и любовта.

Да, битката между Ерос и Танатос, между живота и смъртта, рамкира тези страници, напоени от усещането за човешката преходност, изоставеност и безутешност. И съответно – от човешките опити мисълта за тях да бъде потисната или отхвърлена. В някои разкази съвсем буквално еротичното начало се стреми да заглуши неумолимия ход на другото.

В „Като чужд“ например героят преодолява смъртта на баща си, на чието постепенно изтляване и психическо и физическо разпадане в болницата става свидетел, чрез нуждата буквално да изтощи и „малтретира“ сексуално тялото си чрез непрекъсната мастурбация и порнографски фантазии. Така той откроява усещането за (все още) живото си тяло от мъртвото бащино. Борейки „онзи атавистичен страх, който се събужда у всеки от нас при смъртта на друг човек“, и последващото усещане за самота и изоставеност, чрез желанието

да можеше хората винаги да се докосват, да се събират хората, да се сливат телата, всички тела, и младите, и тези, които вече не са млади, телата, пълни с живот, да се съвкупяват, телата с живот, телата, живот.

В „С дъха на ближните“ (фраза, която е изведена в заглавието и се повтаря на редица места в разказите) социално изолиралата се героиня редовно подслушва съседите си, докато правят любов, докосвайки самата себе си. Това е начин да съучаства в утвърждаването на любовта, в илюзията за единение и (съ)причастие. Едновременното свършване, разделено от стената, се приема за „нейното лично богослужение и причастие“. Оттук и програмното

 засега това ѝ стига, това и дъхът на ближните.

По сходен начин възрастната парижанка Шарлот ще отдава на непознати апартамента си, за да усеща „че има хора до себе си, макар и непознати, макар и дошли за кратко, стигаше ѝ, че дишаха от другата страна на стената“; болната от рак ще се обсеби и ще се отдаде на фантазии с Джуд Лоу, за да изтласка ужаса от тежката си диагноза; Афула ще излиза буквално от тялото си и ще си представя отнетите от нея деца, за да „улови ритъма и да диша с тях“.

На този фон загубата на близък човек е една от най-често срещаните сюжетно теми: родител, съпруга, син – независимо дали вследствие на исторически събития, болест, бягство, зависимост, предателство или просто отчуждение. Или на насилие. Защото редица разкази засягат

границата, която ги удържаше, границата между това да си човек или убиец, човек или не-човек.

В много от тях насилието е срещу жените, насилие, което мъжът – тестостеронен, травмиран, неосъществен, унизен – упражнява спрямо тях; другаде – срещу бежанец имигрант (и то от хора, произлизащи от бежанци, както ще отбележи авторът); но най-често, както в много други истории на Георигиу – между двата етноса след събитията от 70-те. Темата за насилието очертава и едно все още традиционно, патриархално по същността си общество, в което моралът е черно-бял, отмъщението е сила, жената е зависима и отклони ли се, пожелае ли за себе си друг живот и/или друг мъж, най-малкото бива отречена като уруспия и курва.

В „Добър час“ момчето, отнето от майка си Афула (вписваща се в горното определение и – внимание! – отхвърлена първо и най-категорично от собствената си майка), ще се превърне в емоционално кастриран мъж, сам той насилник, виждащ в жените единствено мръсници, които си го заслужават (сексът е част от наказанието). Срещаме главната героиня и в „Афула – удавник в дълбоки води“, където е периодично откривана и пребивана от мъжете от фамилията в името на семейната и мъжката чест. В „Не мога вече под това небе“ насилствено отхвърляните и тормозените са травестити, събрали се да оплачат със смесица от драгшоу и песнопения (един истински човешки и християнски по същността си помен) изгубения Михалис/Рита.

Но дори когато не биват удряни и разкървавявани, жените могат да станат индиректни жертви на мъжкото насилие, упражнено другаде. В „Кръстът“ съпругът, който е трябвало да иде да потърси изчезналия им при окупацията син, след години разказва на жена си как вместо това с група мъже са изтребили цяло село турски жени и деца, гаврейки се, изнасилвайки, смазвайки ги. И разбираемо, и перфидно, и егоистично е това споделяне, защото е плод на желанието да стовариш бремето на престъплението върху другия, да породиш у него вината и ужаса, които сам не изпитваш. Жената, която не може да повярва, че подобно отмъщение е по силите на най-близкия ѝ, че то е легитимен начин за справедливост, ще трябва да живее десетилетия с тези страшни истини. (Впрочем за този потресаващ разказ писателят, както често прави, използва разкрития на журналистката Севгюл Улудаг, изследвала съдбата на безследно изчезналите и заровените в масови гробове в Кипър турци.)

В „Какво направихме“ насилието също е групово. Пред очите на разказвача ще убият имигрант, разигравайки всички словесни щампи на ширещата се днес ксенофобия. Неговата смърт така или иначе ще мине незабелязана. Защото „колко струва животът на един мургав азиатец в тази страна?“, както си помисля героят, преди да затвори вратата на балкона, от който е наблюдавал случката, и да се върне вътре на хлад край климатика, далеч от геената на живота, причиняващ смърт.

И все пак – въпреки цялата минорност и тежест – Георгиу не ни оставя в мрака, а утвърждава крехкото присъствие на любовта и свързването, на търсенето на дъха на другите като залог за живота. Над ръкоплясканията на убийците на имигранта се извисява гласът на момичето, което повтаря истерично: какво направихме, какво направихме. След куп пътувания Одисеас прозира, че светът е същият навсякъде и че в него човекът е lonely planet, невидим пазач в щурмувания от тълпите музей на живота. Момчето, което някога е мразело Дядо Мраз и е искало да го убие, защото никога не е донесъл подарък в разбитото му семейство, ще прости и забрави заради истината, че той самият сега е баща, който може да носи подаръци. Семейният мъж, понякога мечтаещ да няма нищо от това, което има, описващ истинското, морно, делнично и трудно лице на семейния живот, ще осъзнае, че това и е любовта. Дъщерята, която с огромни усилия и увещания къпе стария си, труден и упорит като дете баща, водейки с него изтощителен диалог, ще ни разкрие друго такова лице на обичта.

А накрая в „Миг безгрижие“ героят, който не знае кое е сънят – пленничеството му през 70-те или сегашното му щастие, – ще осъзнае, че единственото, което е искал, е да оцелее (отново Ерос срещу Танатос), но че това оцеляване не е просто акт, а е плод на късмета му:

… ако беше запазил разсъдъка си след всичко, което бе преживял, то се дължеше единствено на това, че беше обичан и обичаше.

Макар не всички разкази да са достатъчно добри или убедителни, Андонис Георгиу със сигурност притежава собствен тематичен и езиков почерк. И макар да не обичам никак определението „човешки“ (спрямо какво?), то тези истории са тъкмо такива в своята обикновеност, в универсалните прочити на своята регионалност и културна специфичност, в това, че в тях се съдържа почти всичко между живота и смъртта.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-kolaryat-na-smurtta/

„Коларят на Смъртта“ от Селма Лагерльоф

превод от шведски Меглена Боденска, София: изд. „Лист“, 2021

Вместо въведение – писателски спиритичен сеанс. Представете си, че сте на вечеря с духовете на Достоевски, Дикенс и Едгар Алън По. Те пият тежко червено вино, обсъждат моралните падения на човечеството и някъде между диалектиката на вината и херменевтиката на покаянието изведнъж влиза една фина, но неумолима и волева скандинавка – Селма Лагерльоф. Оставя на масата тънък том със заглавието Körkarlen („Коларят на Смъртта“), оглежда всички с онзи особен поглед на човек, който знае, че разказът му е по-силен от тяхната логорея (надменно и снизходително, но може да си го позволи, знае си цената), и сяда, оставяйки произведението си да говори вместо нея.

Но защо този роман, публикуван през 1912 г., продължава да резонира и в XXI век? Защо той се нарежда сред тези литературни произведения, които не само разказват история, а изискват читателят да се превърне в техен съучастник?

Лагерльоф оставя след себе си внушително творчество, което смесва фолклор, мистицизъм и социална критика. Тя често изследва границите между реалността и фантастичното, превръщайки я в нещо като северен еквивалент на Габриел Гарсия Маркес, но с далеч по-суров климат и без тропически плодове.

Нужен е малко биографичен фон, който да препотвърди за пореден път, че с лични демони почти винаги се пише по-добре. Селма Лагерльоф не е единствено писателка от канона – тя е явление. В края на XIX и началото на XX век шведската литература изпитва силна нужда от нови гласове, които да избягат от натурализма и неговата непоколебима обсесия с мизерията и клетостта.

Влиза Лагерльоф, която – въпреки че разказва истории за несретници – ги превръща във всекидневни и архетипни герои, способни на трансформация в една магическа реалност.

„Коларят на Смъртта“ до голяма степен черпи вдъхновение от личния ѝ живот. Алкохолизмът на баща ѝ, смъртта на нейната сестра Анна от туберкулоза, както и дълбокият ѝ интерес към социалните проблеми на времето са вградени в тъканта на романа. И ако се замислим, цялата ѝ кариера е един бунт срещу структурите, които потискат индивидуалния дух: тя е първата жена, получила Нобелова награда за литература (1909), активно се бори за правата на жените, а като автор не се побира в удобните рамки на шведската академична традиция​.

Но да се върнем на сюжета. Той е чист, ясен и мрачен – Смъртта кара нощна смяна. В медийното пространство е новина кое е първото бебе за годината, а в литературното пространство е важно кой е последният покойник за годината.

Историята започва с класическата сцена на умираща светица – сестра Едит, член на Армията на спасението, която на смъртния си одър настоява да повикат най-големия грешник, когото някога е срещала: пияницата и побойник Давид Холм. Само че съдбата – както знаем – обича добрите обрати и вместо да се разиграе стандартната драматична среща, Холм умира точно в полунощ на Нова година, ставайки новият Колар на Смъртта. Това означава, че ще трябва цяла година да събира душите на починалите – точно както предишният колар, негов стар познайник, е правил преди него​.

В този момент Лагерльоф натиска бутона „свръхестествено“ и разказът се превръща в бавна разходка през моралния разпад на героя. Холм е класически персонаж от епохата на реализма – паднал мъж, който, по всички канони на литературата, е обречен. Но тук идва голямото „но“: чрез поредица от видения, връщания в миналото и финален акт на осъзнаване той намира спасение.

Темите и мотивите, с които Лагерльоф джазира виртуозно, варират от Данте до Дикенс и обратно. Тя представя изкуплението и вината като екзистенциален и жизненонеобходим душевен аксесоар. Лагерльоф се заиграва с християнската концепция за покаянието, но го прави по начин, който би накарал дори и най-закоравелия атеист да преглътне тежко. Холм е повече от типичен грешник – той е прамъжът, изгубил себе си в разрушителната сила на алкохола, насилието и безразличието. Но романът отказва да го демонизира напълно. Вместо това го оставя да страда, докато сам не разбере, че вината е безполезна, ако не води до действие​.

Смъртта от своя страна е разгледана като бюрократична институция. Коларят, освен митична фигура, е и работник. Един уморен, леко отчаян, но неизменно задължен към своята работа персонаж, който напомня за готическите видения на По, но с нотка на институционален цинизъм. Лагерльоф не представя смъртта като трагичен или епичен акт – тя е неотменна част от процеса.

Романът се занимава с два основни социални кошмара на своето време – туберкулозата и алкохолизма.

И двете са представени като епидемии, но с една съществена разлика – докато болестта е безмилостна, пиянството е и избор. Давид Холм не е жертва, той е активен участник в своята деградация​.

Но на кого му пука за още един алкохолизиран неудачник, би си казал някой читател, след като вече е чел Лоури, Буковски, Селби и Венедикт Ерофеев? Ако сложим „Коларят на Смъртта“ в диалог с други произведения, ще видим, че той си комуникира с класики от различни традиции. И изпъква. Скрудж от „Коледна песен“ на Дикенс и Давид Холм са братовчеди по дух, но докато Скрудж намира спасение чрез духове, Холм го намира чрез смъртта си. Холм може да се разглежда и като по-лузърска версия на герой на Достоевски или дори на Фауст – човек, който без много размисъл продава душата си, но за бутилка ракия, а не за вселенската мъдрост.

Нужно е да се припомни и че филмовата адаптация на Виктор Шьострьом (1921) е сред най-влиятелните филми на нямото кино и любима творба на Ингмар Бергман. Мотиви от романа присъстват и в пиесата „Майсторите на образи“ на П. У. Енквист, поставена от Бергман през 1998 г.

Това очевидно е разказ за смъртта, но и разказ за живота, за границите на човешката промяна и за това, че дори най-изгубените души може би не са толкова изгубени. В този смисъл романът е нещо повече от готическа притча. Той е метафора за неизбежния сблъсък между миналото и бъдещето, между греха и опрощението, между човека и самия него.

Или казано по-просто: ако някога чуете скрибуцането на стара каруца в новогодишната нощ, може би е време да преразгледате житейските си решения и да си кажете:

Боже, позволи на душата ми да узрее, преди да бъде прибрана!“

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-a-sled-tyah-i-detsata-im/

„А след тях и децата им“ от Никола Матийо

превод от френски Владимир Сунгарски, София: изд. „Парадокс“, 2020

В самото начало на тази книга се чудех само толкова ли е достатъчно, за да вземе „Гонкур“. В края ѝ вече съм напълно наясно защо „А след тях и децата им“ на Никола Матийо е получила това най-високо френско литературно отличие през 2018 г. Между началото и края на едно десетилетие, между две социално-икономически реалности, между две огледални кражби, затворили сюжетната рамка,

Матийо сътворява един проникновен портрет на френското общество от 90-те години, подобно на някогашните френски майстори на реализма.

Неслучайно писателят споделя в интервюта, че е чел доста Ани Ерно (тук може да прочетете и рецензията за нейния роман „Годините“, донесъл ѝ Нобелова награда), както и Зола, Флобер, Селин, Колет, Жионо, Стайнбек и др. И макар да описва всички безжалостно настъпващи промени под валяка на историята, посланието на този роман в крайна сметка е, че може би нищо не се променя във въртележката от поколения, както пределно ясно ни посочва и заглавието. Бунтът и приемствеността, мечтите и разочарованията, стремежът и конформизмът са обречени да се редуват и поглъщат едни други.

Всички ставаме родителите си, дори и обстоятелствата привидно да се менят, а светът непрестанно да се обновява.

„А след тях и децата им“ (сдобил се и с филмова адаптация тази година) е хронологичен билдунгсроман, прекъсван инцидентно от кратки реминисценции. В неговата орбита са редица герои – младежи и техните родители, но фокусът пада върху трима тийнейджъри, родени с малка разлика през 70-те: Антони – френско момче от работническо семейство, малко по-големият син на марокански имигранти Хасин, както и Стефани, която принадлежи към по-заможната средна класа. Частите на книгата са разделени между годините (следващи през две), когато се развива действието – от 1992-ра до 1998-ма.

Матийо е написал роман, който благодатно би могъл да се чете през марксическата литературна теория, тъй като описва в дълбочина класово (и етнически) разделеното френско общество и извежда личната история като функция и проявление на обществено-икономическата.

Той поставя на изпитание смисъла на „свободата, братството и равенството“ на фона на „кризата, мизерията, социалната катастрофа“.

Залагайки на социалния детерминизъм, писателят ни води към неизбежния извод, че почти всичко е предопределено от средата. Че между „обстоятелства, личния мързел и общото потисничество“ причините за провала са смътни. Че в крайна сметка всеки порив и амбициозен опит за надмогване на даденостите дерайлира.

Семействата на Антони и Хасин са нефункционални и работнически (а на Хасин и имигрантско), това на Стефани – доста по-предприемчиво и заможно, но затънало в своята повърхностна еснафщина. Младежите живеят в сякаш екзистенциално отдалечено от Париж провинциално градче и дори не са ходили в столицата. До неотдавна родното им място е било средище на металургичната промишленост в района, но сега, поради процесите на деиндустриализация, останките на бившия завод, „веднъж зарязани и продадени за скрап“, са оставили „жестоки кървави дупки в града“. Долината е западнала, а мъжете, останали без традиционния си поминък, трябва да се оправят с помощи, обезщетения или поредица от недостатъчно платени работи.

Матийо майсторски рисува поколението на родителите – отломка от онзи католически, традиционен и патриархален поствоенен свят, възпитавано в ценността на общия труд, на това да блъскаш заедно с другите. То е неадекватно на фона на постепенното преориентиране на икономиката; на убиването на малките бизнеси за сметка на безличните търговски мастодонти; на нарастващия индивидуализъм; на корпоративната офис култура и въвеждането на технологиите; на нуждата от нови социални умения, нагласи и кълнене в клишета. Имиграционните потоци променят посоките си и сега самите местни търсят възможности в Германия и Люксембург. Чрез символичната смърт на един от синдикалните лидери, популярна фигура от работническите протести, романът ознаменува този преход. Краят на работници и синдикати е описан така:

Стогодишната солидарност се разтваряше в голямата вана от конкуриращи се сили. Навсякъде нови, малки, неблагодарни, зле платени работи, пълни с унизително раболепничество, заместваха някогашното колективно размазване от бачкане. Производството вече нямаше смисъл. Използваха се думи като връзки с обществеността, качество на услугата, комуникационна стратегия, удовлетворени клиенти. Всичко беше станало малко, изолирано, мъгляво, педерастко по дух.

В новата „икономика, призвана да менажира мизерията“ и неугледния, едва закърпен бит, имаме всички маркери на живота тип lowlife и redneck: нефункционални домове, изплащани с десетилетия; хроничен недостиг на пари; треперене за сметките и за несигурната, механична работа; нездравословен начин на живот; липса на емоционална интелигентност в отношенията; промиване на мозъците от масовата тв култура и т.н. Матийо говори за „конюнктурните нещастия“ в средата на героя си: изоставени, разведени, алкохолизирани, пребити по пътищата, пукясали рано, уволнени, съсипани, инвалидизирани, болни, прибягващи редовно до ксанакс или дрога хора.

Най-големите късметлии бяха успели да си купят къща с дворче, плод на двайсет години саможертви. Тези порутени сгради бяха живото доказателство за провала на един свят и неговите архитекти.

И въпреки всичко това изглежда някак нормално, недраматично, естествено. Самите те дребни дилъри и хулигани в началото, без каквито и да било културни интереси освен обичайните футбол, чукане, пафкане, електронни игри, мотори, киснене с приятели, с абстрактни и неясни мечти и идея за свобода, опираща най-вече до достатъчното пари, Антони и Хасин са по-скоро тъжни, отколкото катарзисно трагични образи. Хасин ще поиска да бъде хитър и вездесъщ цар на дрогата от Мароко към Европа, но ще пострада от собствената си наивност и от упойващото ежедневие в интимна двойка (която е едновременно капан за индивидуалността, но и единственият начин да посрещнеш живота поне с някакъв съюзник). Антони завистливо ще мечтае за живота на своята дългогодишна тръпка Стефани, както си го представя:

Свят на летни вили, семейни снимки, разтворена книга върху шезлонга, голямо куче под черешовото дърво, онова безоблачно щастие, което виждаш в списанията пред зъболекарския кабинет.

Преследвайки невъзможния призрак на любовта, той ще го (анти)сублимира просто до сексуалното желание. Но посланието на романа ще бъде препотвърдено от невъзможността двамата да се слеят еротично докрай, до удовлетворителна кулминация. Този почти вулгарен в наивността и натурализма си копнеж ще отрази социалния, материалния, екзистенциалния такъв – оставайки си неудовлетворен, прекъсван, провалян…

Преходът между класите е неосъществим. Изходът – невъзможен. В крайна сметка и Антони (чрез записването в армията), и Хасин (чрез намирането на работа във фирма, която събаря стари и ненужни сгради) пренасочват фрустрацията, агресията, нуждата да разрушат наследството си, „непрестанното желание [Антони] да удря, да си причинява болка, да се блъска право в стените“.

Тежка, задушаваща, обездвижваща жега цари във всички части на романа – действието се развива винаги през летните месеци и ваканция, когато и работа, и училище спират. Жегата се превръща във всеобхватна метафора на тази съдбоносна житейска застоялост, парализа, безизходност. И двамата младежи търсят тръпката, раздвижването в изживяванията на ръба, в опасността, в предизвикването на съдбата – чрез скоростта на моторите или насилието.

Страхуваше се, беше прелестно. (Антони)

Понякога смъртта му се струваше нещо примамливо. (Хасин)

Но те не могат да осъществят докрай дори насилието, когато периодично биват изправени един срещу друг уж като врагове (неслучайно повечето пъти това се случва, докато уринират, една от най-уязвимите за мъжа ситуации). И въпреки че допирните им точки не значат нищо за тях, Матийо ще събере двамата символично върху един мотор, за да ни покаже еднаквостта им. Единият – с баща възпламеним, склонен към бурни реакции и насилие, зависим от алкохола, другият – с баща примирен, унизен, драпащ десетилетия да свърже двата края на имигрантското си битие. Но и Антони, и Хасин – счупени, макар и всеки посвоему.

В тази връзка Матийо изгражда много убедителни, макар и малко крайни тийнейджърски образи спрямо времето – книгата изобилства от познати и у нас реалии, жалони, музика, филми, заглавия, плакати, марки. Главите са наречени на базови парчета от онова време. Например сцената, озвучена от Smells Like Teen Spirit, в която всички купонястващи се клатят в един ритъм в своите карирани ризи, е прекрасно обобщение на поколението:

Във всеки град, роден от този деиндустриализиран и недвусмислен свят, във всяко западнало място хлапетии, останали без мечти, слушаха тази сиатълска група, която се казваше „Нирвана“. Пускаха си дълги коси и се опитваха да превърнат тъгата си в гняв, депресията си – в децибели. Раят беше безвъзвратно изгубен, революцията нямаше да се случи; оставаше единствено да се вдига шум.

Езикът на Матийо също е директен, грубоват, циничен, недодялан, пълен с жаргонни думи (малко странно или може би твърде локално подбрани на български от преводача). Но тук и там той подпъхва красиви, поетични авторови фрази, които по странно красив начин засилват усещането за предопределеност, за фатална безизходност, за всеобща тъга на това поколение, което е все още ошамарвано вместо разбирано от родителите си. Изобилстват и натуралистичните сексуални сцени. Дори романтиката се случва насред тинята или разрухата, на места, които съвсем не я предполагат. Както е на тази възраст, както е в този живот, мръсното се смесва с чистото, вулгарното с невинното, ниското с високото.

Не на последно място в романа – разбираемо – изобилства расизмът от страна на белия провинциален французин от работническата класа, който обаче е горе-долу на същия хал. Подредбата е ясна: главестите, имигрантите работници от Източна и Южна Европа, арабеските, резняците, чернилките и т.н. Всички, които могат да поемат вината. Този въпрос не е решен от Матийо мелодраматично или дидактично, а съвсем честно. Защото макар да принадлежат на различни етноси и обкръжения, световете на Антони и Хасин са еднакво изпълнени с безперспективност. Счупването между поколенията (дори срамът на Хасин от дълголетния акцент и лош френски на баща му) не е достатъчно, за да се изтръгнеш. Не е достатъчно желанието да успее по друг, дързък, цялостен начин, който да го издигне много над жалкото съществуване на баща му, чието относителното задържане на повърхността се дължи на „професионалните оскърбления, на унизителния труд, на изолацията, на самата дума имигрант“, която се използва навсякъде и ги поставя под общ знаменател.

Като възможно обединение обаче Матийо предлага единствено илюзията на футбола (успеха на Франция на Световното през 1998-ма) и образа на Зинедин Зидан. Това единение е почти сексуално и фанатично по природа, но е крехко, каквато е несигурността и преходността на всяка победа. В нея само временно изчезват разликите, дълговете, историята.

Написан реалистично, романът не предлага оптимистична теория за „класово израстване“. Грешките, провалите, слабостите като че ли тегнат наследствено. И тъй като в тази книга спойлерите определено имат значение, понеже цялостната характеризация на героите минава предимно през поведението и диалозите им, нека кажем само, че дори амбициралата се Стефани успява само донякъде. През нейния образ авторът разкрива познанията си и за дебрите на френската образователна система с нейните строги йерархии и производство на кадри – в мнозинството си те са от „голямата и язвителна категория хора, които са свръхквалифицирани и неизползвани“, които разбират всичко, но не могат нищо. В крайна сметка тя, която презира угодливостта, посредствеността и дребнавостта на „нормалните си родители“, без да си дава сметка за цената на тази нормалност, може би също някой ден ще превърне в част от

тези жени, които поколение след поколение се сриваха, превръщаха се наполовина в слугини, чиято единствена задача бе да се грижат за оцеляването на едно потомство, обречено да изпита същите радости и скърби.

Финалната сцена в романа символично събира Антони с майка му на пикник край езерото, около което кипи социалният живот в провинциалното им градче. Близо до тях (както някога и те двамата са правели в детството и младостта си) се забавляват нови тийнове. В тази последна картина три поколения остават свързани невидимо от нишките на гнева и меланхолията. И от тегнещия над всеки по реда си въпрос: „Къде е животът, бе, деба?“ Именно с този прочит на „свободата, братството и равенството“ ни оставя Никола Матийо.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-oliv-kitridzh-otnovo/

„Олив Китридж отново“ от Елизабет Страут

превод от английски Диляна Георгиева, София: изд. „Кръг“, 2023

Цяло десетилетие и един сериал дели първата и втората книга за Олив Китридж и всъщност е добре, че у нас преводите им се появиха достатъчно скоро един след друг. При всички случаи усещането е, че американската писателка Елизабет Страут, написала междувременно други два романа, изглежда, нито за миг не е изпускала от мисълта си своята необикновена героиня, защото този промеждутък изобщо не се усеща в продължението на едноименния роман.

Срещаме Олив отново малко след като сме я оставили да лежи до Джак, новия мъж в живота ѝ след смъртта на съпруга ѝ Хенри. В продължението Страут ни превежда през решението за повторния брак на героинята си и последвалите осем години съвместен живот до окончателно ѝ настаняване в старчески дом. И макар загубата и разрастващата се с годините самота, бавно изместваща ужаса от живота, да не са я смазали, Олив е неизбежно променена заради осъзнаванията под тежестта на времето. И все пак Олив е просто Олив – това определение, което авторката току използва, за да опише с две думи героинята си, е пределно изчерпателно само по себе си.

Преди няколко години българските читатели се влюбиха в тази директна, безцеремонна, винаги леко намусена и грубовата в отношението си, лишена от филтри и понякога почти аутистична в незачитането на общоприетото героиня. Причината бе, че зад нейния едър, не особено лицеприятен и дори леко занемарен вид, както и въпреки трудно поносимия ѝ нрав се таеше и другата ѝ страна: на емпатичен, справедлив, толерантен човек, интересуващ се от съдбата на другите. На прикрита зад тази фасада жена, обичана в крайна сметка от двама прекрасни мъже. Още повече че този неин едновременно семпъл, но многопластов и труден образ бе пресъздаден до съвършенство от голямата актриса Франсис Макдорманд в сериала на HBO.

Помня как още тогава, непреполовила първата книга, възкликнах:

Добре, защо по нашите ширини не се пише така – просто, но напоително, красиво, но без нито една излишна дума, проникновено, ала без грам претенция?

Не е случайно, че издаденият през 2008 г. първи роман бе отличен с наградата „Пулицър“. И в този

Страут не е изневерила на естествения си стил, на своя мръсен реализъм.

Да, винаги свързвам с американците това майсторство на разказването през несъбитийното, през пределно ежедневното, през уж небрежните разговори. Много трудно е всъщност да се пише за такива книги, в които нещата не са просто „казани“. В които драмата, тежестта, смисълът, големите прозрения се долавят ненатрапливо през рехавата тъкан на битовизмите, на почти случайните действия и лишените от апломб и афекти обстоятелства – и тъкмо затова удрят по-силно, защото са органична част от съществуването, нямат „специален статус“. Моментите на епифания, на преображение и осъзнаване, на съжаление и катарзис са тихи, незабележими, имплодиращи. А понякога просто красиво закъснели и тъжно безполезни.

Изумително е как може да се пише за остаряването (тази едва ли не най-скучна, най-малко привлекателна и досадна за читателите тема) без грам мелодраматичност и сантименталност, без тежест, без съжаление.

Графичният реализъм на старостта – с нейните бавни счупвания, попиващи памперси, напоителна самота, гравитационен колапс и липса на хоризонт – да потъва в меката есенна светлина, да бъде посрещан с олекотяваща ирония, с любимите на Олив изрази „глупости на търкалета“ и „върви по дяволите“.

Втората и може би неизбежно последна книга (макар че кой знае) е организирана по същия начин: в отделни разкази, които образуват рехаво споена романова цялост заради присъствието на Олив и заради общото място – същото провинциално крайбрежно градче Кросби в щата Мейн. И тук разказът е ту пряко за Олив (през нейната гледна точка), ту за други герои (през тяхната гледна точка), в чието ежедневие протагонистката се появява за кратко камео, в случайни срещи, за кратки посещения или просто колкото да размени с тях реплика или да им помаха от другия край на магазина. По този начин обаче се получава един фасетъчен образ, чиято централност оставя място за историите на куп други герои.

Въпросните истории са изпълнени с грешки, вини, лъжи, изневери, тайни, разочарования, предателства, слабости, болести, престъпления, самоубийства, отчуждение, скръб, смърт, срам, самота, провалено родителство и изгубени деца. И парадоксално, тъкмо поради това те звучат не прекомерни, а пределно обикновени, естествени, ежедневни. Страут успява да замаскира този житейски мащаб в лаконичност, в семпли щрихи, разкривайки промените по-късно и епизодично в следващите разкази.

Джак е развалил отношенията с дъщеря си, защото не може да приеме, че е лесбийка; пропилял е връзката с първата си съпруга заради извънбрачните им афери. Олив осъзнава, че се е провалила като майка по отношение на близостта си със своя син и че трудно приема семейството му, а той пък – повторния ѝ брак. Джак е саркастичен екстроверт, Олив е своеволен чешит. Историята на остаряването им обаче е и история на приемането, помиряването, протягането на ръка – било то и по нелеп начин, с всичките му дразнения и несъвършенства.

Недодяланата Олив ще съумее да живее с всичко онова, което я дразни в Джак, с

едрите им тела, захвърлени на брега като след корабокрушение и вкопчени на живот и смърт.

Ще открие женско приятелство насред упорития си индивидуализъм, ще преглътне предателството на поетеса, изложила едно към едно живота ѝ в своя творба, ще прости дори на болногледачката си, чиято ксенофобия и подкрепа за Тръмп категорично не желае да приеме.

Може би остаряването е именно това – загуба на твърдост.

„Олив отново“ е задължителна за прочит, ако вече сте прочели първата книга. Един роман в разкази за свързването дори когато то изглежда невъзможно; за намирането на изход в унинието и безнадеждността; за поемането на отговорност въпреки слабостта и усещането за изгубеност. За човека, който винаги трябва да бъде срещан отвъд политиката, съображенията и формалностите. И за грешките – онази субстанция на пределно човешкото, без която е невъзможно да съществуваме. За грешките със снизходителност и състрадание. Защото, както пише Страут за един от героите си,

тогава осъзна, че никога не бива да се омаловажава дълбоката човешка самота и че решенията, които хората вземат, за да се предпазят от зейналия мрак, изискват уважение.

Може би най-символичният диалог, който осмисля тези две книги за жителите на фиктивното провинциално градче, с привидната му скука и еднообразие, е следният: (Изкушавам се в края да го цитирам целия, защото звучи почти като идейно-програмен за този тип литература, която не се плаши от тривиалността и баналността, а ни превежда през тях, осмисляйки и обглеждайки ги, за да се открият пред нас дълбочините им.)

Бети я погледна:

– Моят живот ли? – попита тя и още сълзи се стекоха по лицето ѝ. – О, нали знаеш. – Тя махна леко с кърпичката във въздуха. – Ужасен – рече и се опита да се усмихне.

– Е, разкажи ми. Ще се радвам да те изслушам.

Бети още подсмърчаше, но и се усмихваше по-широко.

– О, Олив, обикновен живот.

Олив обмисли думите ѝ.

– Но е твоят живот. Има значение.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-mateo-ostana-bez-rabota/

„Матео остана без работа“ от Гонсало М. Тавареш

превод от португалски Даринка Кирчева, София: изд. „Ерго“, 2021

Тавареш има много награди и номинации. Наричан е португалският Кафка и наследник на Сарамаго. Според португалската критика има поне 160 превода на негови книги в 35 държави. Но не заради това избрах за втори път да пиша за него.

Когато видях името на Тавареш в каталога на „Ерго“, се сетих за удоволствието от „Дневник на чумата“ преди година. Заглавието на настоящата му книга ми беше смътно познато. Стана ми ясно защо едва след като я прочетох, преписах си на компютър бележките и проверих дали някой е писал за нея на български.

Помнех, че Марин Бодаков ми е говорил за тази книга. Но бях забравил, че е говорил за нея и във видео. Отне ми два часа да се насиля да го пусна. Беше ми трудно. Прозорецът стоеше отворен, но просто не го пусках. Не знаех как ще реагирам, когато отново го чуя и видя, а няма как това да се случи отново в живота ми, в плът и кръв. Едно от тези неща, съвпадения, синхроничности, които те изваждат от релси и те нокаутират.

Не мога да не цитирам и преразкажа част от това, което Марин говори. И да му отговоря. Искам отново да вляза в разговор с него. И съм благодарен за тази възможност.

След биобиблиографското си въведение за Тавареш и как е чел (а с него и аз, защото ми ги пращаше) откъсите от „Дневник на чумата“, публикувани в „Либерален преглед“, как ги следи и колко харесва тези вкопчени във всекидневието фрагменти, Марин ахва пред „Матео остана без работа“.

Не точно заради сложната повествователна конструкция, чиято композиция е истории, вързани с верижка една за друга.

Историите вървят по азбучния ред на имената на героите в тях. И така, докато се стигне до М и Матео.

Тази конструкция има своите клопки, двойни дъна и уловки. Това са еврейски имена. Те идват от надгробни плочи на евреи, депортирани в концентрационни лагери. Имена на жертви и мъченици. На корицата и между отделните части има фотографии на чудовищно красиви и зловещи манекени.

Марин не говори за връзка с Кафка, а по-скоро за близост с Борхес. С неговите филигранни конструкции, симетрии и иронично осъзнато безсилие на литературата да бъде както изчерпателна, така и същностно полезна в лечебните и човеколюбиви амбиции на изкуството. Не е случайно също, че редактор на превода е Анна Златкова, преводачка и на Борхес.
 
Третата част на книгата, след 24 текста за отделните персонажи и след по-дългия текст за самия Матео, е съставен от микроесета и философски парчета. Те се явяват авторовият ключ за книгата. Така, казва Марин, може да се прецени доколко той съвпада с читателския.

Тази книга с лекота поставя редица проблеми. Въпреки огромната ерудиция на автора, това не е учена книга – Тавареш не спекулира с ерудиция. Това не е и надменна книга. Писането на португалеца тук се състои в деликатната работа на тънката граница между реда и хаоса и доколко формата може да подреди съдържанието. С традиционни хватки и класически трикове писателят сглобява историите една с друга. Монтира ги заедно в един пъзел. Същностното му занимание обаче е друго. И то е ювелирно и ненатрапчиво проведено.

Тавареш пита как можем, като разказваме, да подредим света, ползвайки класически прийоми. Като имаме начало, завръзка, кулминация, развръзка и финал.

Как може разказването на истории с кристално ясна и прозрачна структура да поеме всичко причудливо, болезнено, неустановено и да го опитоми.

Да го направи поносимо, да го подчини на реда, за да не довежда до късо съединение в съзнанието. Да обезсили немислимото. Можем ли, пита се и Марин, с думите си, чрез литературата, да вложим порядък, има ли нужда от това усилие и какво в крайна сметка ни дава то. Какво се случва, когато очовечаваме чудовищното, когато даваме човешка мярка на немислимото и на неопределеното.

Марин не би нарекъл тази книга постмодерна, а старомодна. Аз бих добавил: и човешка. Писателска и човешка. Авторът вади на показ занаята и инструментите си. Демонстрира ги. Тази овладяна, но пищна словесна показност е провокирана от болезнен и честен интерес. Тавареш се интересува от способността да мислим и от възможностите на литературата да се опитва да съшие парчетата на един изначално разпокъсан и проблематичен свят, в дъното на който има нещо, което не подлежи на лечение. Има рана и безсмислие. В историите го има и обсценното говорене, фигурира и сквернословието, но не с такъв тон се усеща разбирането, с което са пропити текстовете – разбиране, че нито една разказана история няма да подреди хаоса на света веднъж и завинаги.

Тавареш не вие срещу смъртта на светлината в литературата, напротив, радва се на ценността на проблясъците, на самоценността на извлечената от словото светлина. Това е силата и това е слабостта на литературата. Тя свети, но гасне. Гасне, но свети. Този безмилостен и лишен от илюзии поглед не обезкуражава. Той успокоява и дава коректна представа за състоянието за силата на думите. И на човека.

Бих искал да кажа на Марин кое ме е разсмяло и кое ме е трогнало. Къде съм видял смъртта да се промъква между редовете. Къде съм усетил неназовимото и къде според мен е тайният център на книгата.

Как съм усетил определена близост както с „Некролози“ на Сароян и със „Спун Ривър“ на Мастърс, така и със Сесар Айра, с Гомбрович, с Жорж Перек, с Едуардо Галеано и с „Българският модел“ на Стратиев. И колко всъщност тази прозаична щафета, в която абсурдът триумфира и реалността е дала накъсо, ми изглежда като почти документална хроника на едно наистина възможно всекидневие. Фактът, че (както пише в бележка под линия Даринка Кирчева)

в португалския език няма въпросителна частица, подобна на българската „ли“, нито инверсия за изразяване на въпрос и само въпросителният знак отличава въпросителното от съобщителното изречение,

прави още по-възможна метаморфозата на фантастичното в реалистично в света на Тавареш.

Героите му тичат в посока обратна на движението на кръговото, мият боклук и го връщат отново в магазина, задават въпроси за анкети с възможни отговори само „да“ или „не“, имат тикове, синдром на Турет и изкуствено сърце, татуират си Менделеевата таблица на брайлова азбука, събират хлебарки, воюват гротескно помежду си и така нататък, и така нататък.

При Тавареш, бих казал на Марин,

колебанието тържествува.

В компанията на непрекъснато преобръщане и поставяне под въпрос. Непоколебим е отказът да се вземе реалността наготово. Светът и животът ни са за Тавареш кървава задача, дългосрочна спекулация и болезнен ребус. И всяка възможна концепция и хипотеза за разгадаването им са добре дошли. Толкова са нужни опорна точка и минимално количество сигурност, за да може да се понесе това, което реалността неспирно поднася с перверзна и постоянна усмивка. Нужно е петно светлина преди черната точка.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-grand-hotel-evropa/

„Гранд хотел Европа“ от Иля Леонард Пфайфер

превод от нидерландски Мария Енчева, София: изд. „Колибри“, 2022

Изумително е как в родното интернет пространство не може да се открие почти нищо за този абсолютен шедьовър на европейската литература – роман от и за Европа, заслужаващ най-значимите литературни награди и преведен на почти всички европейски езици. Издаден през 2018 г. (и може би единствено поради това пропуснал да поразсъждава и върху пандемията) и преведен на български през 2022 г., „Гранд хотел Европа“ е останал извън прожекторите. А може би това идва да ни покаже колко встрани сме все още от големите, значимите теми в дискурса за Стария континент днес. От сюжетите и въпросите, които един класически филолог по образование с над четирийсет заглавия в библиографията си не просто е диагностицирал, а разнищва до последната нишка – със смущаваща директност и иронична проницателност, – водейки ни до повече от обезпокоителни изводи. 

„Гранд хотел Европа“ е превъзходен хибрид – и жанрово, и тематично, и езиково. Текст съвременен и злободневен, но същевременно издържан в традицията на големите романи на ХХ век –

тези от калибъра на писатели като Стефан Цвайг и Томас Ман (Пфайфер сам нарича романа си „Вълшебната планина“ на ХХI век). Внушителната мащабност на текста се дължи на толкова много неща. На всеобхватната чак до неправдоподобност ерудиция, която въпреки това струи естествено и от автора разказвач (самият Пфайфер, разбира се), и от героите му. На обърнатия едновременно към миналото, настоящето и бъдещето поглед. На умението на писателя да създава ехо от метафори и символи, отекващо от най-битовото до дълбоко екзистенциалното.

Написаното от Пфайфер би могло да се чете като подробен и проникновен труд, може би дори като поредица от статии в куп дисциплини. То обаче умело е било интегрирано в роман – истински, увлекателен, предизвикателен, непотъващ нито за миг. Текстът съчетава и автобиография, и горчива сатира, и философски етюди, и почти лекционни диалози, та дори детективска мистерия. Интелектът на този едва ли не ренесансов по усет писател ни разхожда педантично – с проверени от първа ръка познания, с прецизни данни и способност за дълбоки философски умозаключения – от изкуството до икономиката, от историята до статистиката, от религията до екологията и от геополитиката до

най-важната тема в книгата: масовия туризъм, „най-видимото последствие от глобализацията“.

Удържайки десетки тематични нишки, Пфайфер ни разказва и две централни истории за себе си като протагонист. Холандският писател на средна възраст, живеещ от години в Генуа, за която е написал романа си La Superba, се нанася в хотел в неназована част на Европа. От една страна, за да осмисли чрез писане приключилата си наскоро връзка с италианката Клио – специалистка по история на изкуството от аристократична фамилия. От друга – за да работи върху романа си за туризма.

Преди да се разделят, новата работа на емоционалната, сприхава и професионално фрустрирана Клио (името на музата на историята не е случайно) ги отвежда във Венеция. Именно там – изправени пред туристическото чудовище, в което се е превърнала потъващата Ла Серенисима, – за първи път ще им хрумне идеята за въпросния роман. Проектът ще отведе Пфайфер (на живо или чрез историите на други герои) и до други дестинации, които се задъхват под наплива на туристите, такива, които никога не са желали ордите от посетители, или път трети, които отчаяно се мъчат да ги привлекат. Ще идем в Генуа, Венеция, Чинкуе Тере, Амстердам, Хийтхорн, Абу Даби, Пакистан и дори в Скопие, чиито абсурдни амбиции за сдобиване с история чрез мегаломанския проект „Скопие 2014“ авторът обяснява и осмива със завидно разбиране.

Разбиране, защото, както Пфайфер заключава:

Историята на Европа може да се опише като история на копнежа по история.

Единствена от всички континенти, Европа е обсебена (до степен да е негов заложник) от своето минало, от носталгията и меланхолията, от комплекса за „златния век“. Както и от изкусителната заблуда на десния популизъм, че идиличното и идеализирано минало може да поправи изплъзващото се настояще. Оттам и инстинктът да се съхранява това минало, което се явява идентичност и единствена ценност на застаряващия континент, маргинализиран вече и икономически, и демографски. Именно миналото е може би последната валута, онова, което Европа има все още да предложи „за продан“ на останалия свят, преди потъването ѝ „а ла Залезът на Запада“. Именно затова

Европа се е превърнала в увеселителния парк на света.

Туризмът не звучи като апетитна литературна тема. Точно такава е обаче под перото на Пфайфер. През блендата на масовия туризъм от ХХI век писателят ще ни покаже всичко онова, което се случва на Стария континент. Психологията на туризма, понякога съвършено абсурдна и парадоксална, бива безмилостно разнищена. Видовете туристи, с техните мотиви, очаквания, привички и дори начин на обличане, са прецизно и гротесково описани. Деструктивните за местните общества, култури, икономики и природа хедонизъм и консумеризъм – обяснени и изобличени. Пфайфер разглежда и най-дребните аспекти в тази далеч не еднозначна игра на консумиране vs. опознаване, на истинско vs. фалшиво и инсценирано, на старо и импозантно vs. ново и практично, на очаквания vs. илюзорна автентичност. 

Туризмът, който има амбицията за не-туризъм, избягването на другите туристи off the beaten track, заема особено място в разсъжденията на Пфайфер. Търсенето на прословутата автентичност на всяка цена е тъкмо това, което в крайна сметка я убива. Което води до една фалшива, вторична, театрална и инсценирана автентичност, захранвана от повърхностните очаквания на туристите и обезпечена материално от китайската икономика.

И докато азиатците и американците прииждат в Европа в търсене на вехтия някогашен разкош, за да си направят селфи, то западняците в същото време скитат из Азия и Африка уж в търсене на една неразкрасена, бедна, окаяна достоверност, за да се почувстват привилегировани. В една от най-потресаващите сцени скитащи из Пакистан холандци стават свидетели на племенен съд и публично изнасилване на младо момиче – само за да установим, че може би целият разиграл се ужас е бил просто представление като за пред туристи, такова, което един западняк очаква, за да задоволи каприза си за автентичност.

„Нашествието на варварите“ е и в двете посоки. Масовият туризъм и настъпателният азиатски бизнес са равносилни на това определение по отношение на Европа. Много повече, отколкото предполагаемото апокалиптично нашествие на бежанците и мигрантите тук. Туристите винаги са другите, пише Пфайфер, ала не оставя тази идея само дотам, а очаквано я пренася и до гореспоменатите нежелани други.

Туризмът е в неловък контраст с другата форма на миграция, резултат от глобализацията. Нея ние без всякакво колебание наричаме „проблемна“. Отваряме широко границите си за чужденците, дошли да си харчат парите при нас, а ги захлопваме под носа на чужденците, дошли да припечелят нещичко.

Предлагайки своето минало на туристите, Европа очаква пари. Идвайки да търсят прехрана и нов живот в нея, бежанците (политически или икономически) са шанс за бъдеще на застаряващия континент. Бъдеще, което Европа отхвърля и от което се страхува.

Авторът ще ни срещне с един от пришълците в образа на пиколото Абдул. Историята на избягалия от пустинята младеж ще се затвори от историята на европееца, тръгнал към пустинята от своята Европа. Великолепната ирония е в това, че пътят на бежанеца Абдул преповтаря този на Еней, тоест преразказан е чрез един от основополагащите за европейската литература произведения. Архетипите нямат националност – и именно националистическите попълзновения отхвърля Пфайфер в името на една обединена Европа. Европа, която в крайна сметка е единственото място, където той може да съществува, обича, разсъждава и пише, отдавайки почит на нейните базови мислители.

Да, този роман е обяснение в любов към Европа.

Във втора сюжетна линия, която се развива изцяло в гранд хотел „Европа“, това е особено осезаемо. Пфайфер ни запознава с постоянните му гости – особняци, самотници, ерудити насред почти музейната атмосфера, напомняща за една отминала епоха на европейски стил и елегантност в маниерите, езика и облеклото. Тази нарочна старомодност изобразява носталгията по отминалото и възкресява духа на редица европейски романи. А случващото се в хотела се превръща в съвършена метафора за съдбата на Европа. Така всичко започва да се променя, когато се появява новият собственик – китайски бизнесмен с различно виждане за „автентично европейското“ и за воденето на бизнеса, който до момента е затихвал елегантно под безупречния контрол на съдбовно призвания за длъжността си майордом г-н Монтебело.

Отделно пък двамата любовници въвеждат и нишка на приключенска мистерия в романа. Докато разсъждават над историята и европейското изкуство, Лео и Клио търсят последната, изгубена за света картина на Караваджо, чиято история също присъства обилно в романа. Те развиват собствена, неустоима по логиката си теория за съдбата и смъртта на противоречивия художник и за неговите картини. И ни показват, че

„Европа тъне в носталгия“ не е диагноза само на настоящето, а вековен подход в изкуството, валиден и по времето на Ренесанса, и през всички останали епохи.

Да, няма съмнение, че този роман е плод на наричания понякога „лошото момче на нидерландската литература“ Пфайфер. Автор, чаровно или дразнещо (според читателя) егоцентричен, обърнат и рефериращ към себе си и романите си, саморекламиращ се и дори предлагащ разяснения и похвали към книгата, която тепърва ще държим в ръцете си. Но е несъмнено, че читателите му трябва да са на ниво, за да се справят с този венециански карнавал на интелекта, който се движи от профанното до възвишеното и обратно. „Гранд хотел Европа“ е незаобиколима част от дискурса за континента ни, за неговата идентичност (в която няколко пъти се споменава и нещо българско). Както и не особено оптимистична прогноза.

Но „красивите истории никога не завършват добре“, напомня ни този истински европейски патриот. И веднага след това ни обяснява (успокоява ни?), че в миналото си Европа е „била свидетел на залеза на толкова могъщи империи, че цикълът на раждане, разцвет и упадък се е загнездил дълбоко в мозъчната кора на историческото ни съзнание“. Може би тъкмо затова „за нас упадъкът е част от една завършена структура, която без последния си елемент би била естетически несъвършена и непълна“. А естетиката е базова европейска категория и ценност. Именно такова – естетично и тържествено – е и финалното погребение на „Европа“ (тук обаче има мистерия, която няма да разкрием).

Оставяме ви с един от най-носталгичните пасажи от книгата, пропити с трудна любов:

Мисля, че не мога да живея извън Европа. Не просто го мисля – уверен съм. В Европа, където единственото сигурно нещо е упованието в мисълта; където в хода на дългата и уморителна история сме намерили толкова много решения, че у нас се е зародила любов към проблемите; където липсва убедително оправдание да проявяваш усърдие, затова предпочитаме да залагаме на елегантността; където са изобретени както снобизмът, така и иронията; където белезите ни се струват красиви, защото ни карат да бъдем предпазливи […]; където […] още не сме постигнали единодушие относно дефинициите и отправните точки, така че да поведем смислена дискусия за красивото, доброто, и истината; където съмнението е издигнато до религия; където живеят повече философи, отколкото келнери, които да ги обслужват, и повече поети, отколкото читатели; където всеки пейзаж, всеки градски облик и страните на всяка жена са напукани от зрелост; където миналото е веществено като камък, а улиците са четливи като палимпсест; […] където всяко нещо някога е било многократно по-добро и красиво, отколкото е сега; и където си заслужава да си отпочинеш от безкрайното попълване на аналите на хилядолетната история; само там мога да дишам и да обичам.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neka-zabravim-tezi-razkazi/

„Нека забравим тези разкази“ от Дилян Еленков

изд. ИК „Жанет 45“, 2023

Започнах да чета тези разкази (моля, нека не ги забравяме по никакъв начин!) след първия концерт на група „Манекен“, чийто едва навлязъл в тийнейджърството вокалист и китарист познавам още от раждането му. Те имат вече и авторски песни, но ядрото на концерта бяха шест кавъра на „Нирвана“ и един на „Клаш“. Учудих се, доста наивно, как, въпреки че не е израснал през 90-те, не познава контекста от първо лице и не е белязан от автентичната болка и мъка на Кобейн, той припознава и усеща напълно суровата енергия на песните и тя му е толкова близка, че кавърите не се усещат като кавъри, ами като оригинали. Ясно е, че има песни и произведения на изкуството, които с лекота надскачат времето си и остават важни. И въпреки това се учудих и усетих момчето на сцената още по-познато. Но всъщност защо да се учудвам, аз усещах като свои и „Нова Генерация“, а когато Воев си е отишъл, съм бил на шест…

Усещам и тези разкази като случили се край мен и си мисля, че те тепърва ще бъдат оценени и прочетени. Познавам техния автор от повече от двайсет години. Първо от група „Кака Сяра“, една от десетките странни, красиви и особени пост пънк групи, разцъфнали в софийските гаражи и мазета. После и от книгите му с поезия, а сега и от прозата му.

Дилян Еленков е истински и неподправен пънкар. Писането му надскача дневниковото и автобиографичното с лекота и е литература с честно и неподправено сърце.

Сърце, белязано от болка, всекидневни трудности, зависимости и не точно органично нежелание да е като другите, ами откровен отказ да е като тях, без поза и кокетство. Един от любимите ми графити си остава „познавате ли нормални хора, а харесвате ли ги“ и той спокойно би могъл да е написан от автора на тези истории. В тях, естествено, го има припознаването и влиянието на Буковски, но американският автор не е отвлякъл почерка на Еленков, нито стила му, както често се случва. Усеща се и влиянието на Хармс, Борис Виан, Ървин Уелш, Бредбъри, Анна Старобинец.

Някои разкази са като приказки и притчи, в които мирът има обсесивно-компулсивно разстройство, а войната е малко момиче, което иска край и го открива, когато намира мира. Има клаустрофобични и макабрени истории, толкова изчистени и ясни в действието и сюжета си, че вече са превърнати в късометражни игрални и анимационни филми, награждавани в десетки фестивали.

Писането на Еленков е прецизно и майсторско, има повтарящи се лайтмотиви. Има кървящи венци и ежедневни окови, но най-често има борба за оцеляване, борба за любов, борба за лична свобода. Борба да си човек, да си добър човек, честен и себе си, доколкото е възможно.

И в тази борба, която се води в България, сред панелни блокове, боклук, по нощите, в опиянение и алкохолизъм, има невинност и красота, има романтика и отказ от самосъжаление. Има колкото сила, толкова и страдание. Четейки разказите, препусках през тях, прелиствах и поглъщах бързо и ненаситно, сякаш се бях качил на кон, карах колело или се возех (както в пасажерската песен на Иги Поп). Отново бях в низ от приятелски компании, безизходни и съдбовни случки, които преливат една в друга.

Историите за трудностите по изграждане на всекидневни навици, ходенето по болници и публични домове, отварянето на бутилки с подръчни средства, пътуванията на стоп с момичета, работата като продавач на хотдог, завръщането в рая на детството, просенето по улиците, за да си купиш евтино пиене, срещата с черна дупка в кухнята, която се казва Наташа и лочи лакомо ракия, се натрупват и образуват цялост, която се доближава в концентрацията си до роман. Много искам и се надявам Дилян Еленков да напише и такава книга. Той има какво да разкаже и може да го направи неповторимо.

На пръв поглед това са истории за първите десетилетия на настоящия век, разказани по-често от първо лице. На втори поглед – за зависимости.

На трети – колко е трудно да свикнеш с промяната в тялото, работата, обществото, в живота. На четвърти – изследване на това какво е мръсно и какво чисто. На пети – анализ на произхода на волята да изчезнеш, да не си тук и сега, в себе си, и да потънеш в сянка, в електрически стол, в слепота, в пристрастяване, в четене, гледане или слушане, защото ти е изключително трудно да функционираш пълноценно като човешко същество в едно толкова счупено общество.

Колкото и повторни погледи да хвърлям към разказите, не откривам жалване. Не, нищо сълзливо и нарочно милозливо няма тук. Напротив, от тях лъха достойнство, което, напук на всичко, не вехне. От тях струи самоирония и честност, които са рядкост в съвременното българско писане. Има воля да се види чуждият смисъл, да се навлезе до шия в съчувствие и състрадание, да се скочи в дълбокото и страшното, в безизходното на живота и да се извади оттам каквото е открито, за да бъде споделено. И това, поне за мен, е писателски и човешки подвиг, който се надявам да бъде разпознат и оценен в цялост. Защото го заслужава.

Както и всеки български квартал заслужава по една Розова къща – човешки и читав социален център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол.

Една от любимите думи на майка ми: урбулешката – набързо, презглава, на юруш; прибързано, необмислено, както дойде. Така живеем, така обичаме, така умираме. Кои сме ние ли? Онези, които не си признават кои са. Благодарен съм на тази книга, защото съдържанието ѝ е такова признание. Без претенции и ненужни амбиции. Писане, без на автора да му мигне окото и без да се обезкуражи. Такива литературни постижения вдъхват увереност и мотивират и други да ги последват. Което, убеден съм, ще стане. Нека по никакъв начин не забравяме тези разкази.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“ , както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.