Post Syndicated from Георги Тотев original https://www.toest.bg/ostrovut-na-prokudenite-treta-chast/

<<Към втора част

Махмуд се премества на острова и започва да работи в малък ресторант в село Ешелек, само на няколко километра от плажа за кайтсърф. Помага в кухнята, обслужва клиентите и върши всякаква обща работа срещу храна, легло и скромно възнаграждение. 

Казах си: „Добре, ще остана за седмица.“ После минаха пет месеца. Когато реших, че ще си тръгвам, баба едва не се разплака: „Не си тръгвай!“ 

Махмуд се усмихва искрено при спомена.

„Баба“ е обръщението, с което той нарича собственичката на ресторанта – Майде Шах. На турски думата означава „баща“, но Махмуд я използва в българския ѝ смисъл. Потомка на по-ранна вълна бежанци, Майде говори свободно български език. Корените на семейството ѝ водят към Кърджалийско. След Освобождението турското малцинство неведнъж става обект на преследване, а бабата и дядото на Майде напускат България по време на една от по-ранните миграционни вълни. 

Махмуд се съгласява да остане в ресторанта още една година. После тя става две, двете стават три, а след това четири. След смъртта на съпруга на Майде – Хасан, Махмуд вижда колко много разчита тя на помощта му. 

И когато ме помоли да остана още веднъж, останах.

Отначало Махмуд не обръща особено внимание на морето. Но гледката на десетките кайтове, танцуващи над водата, постепенно го запленява. В Афганистан съществува вековна традиция на състезателно пускане на хвърчила. Те са малки, направени от тънка хартия и управлявани с дълъг конец, покрит с абразивна смес, която го прави остър като нож. Опитните участници водят същински въздушни двубои, опитвайки се да прережат конците на своите противници. А когато някое хвърчило падне, децата се втурват по улиците, за да го приберат като трофей.

По време на управлението на талибаните това занимание е забранено като „неислямско“. След падането на режима през 2001 г. хвърчилата отново изпълват небето с цветове. Но след завръщането на талибаните на власт през 2021 г. забраната пак влиза в сила.

Кайтовете напомнят на Махмуд за детството му, за свободата, приятелствата и безгрижните дни. Постепенно започва да прекарва все повече време около едно от кайтсърф училищата на плажа, наблюдавайки инструкторите и усвоявайки началните стъпки в спорта. „Всички ми помагаха. Казваха ми: „Махмуд, направи това, направи онова.“ Гледах и се учех.“ 

Казва, че кайтсърфът му дава нова причина да живее. Става по изгрев, прекарва часове във водата, след което бърза обратно към ресторанта. Когато работата поутихне, отново се измъква към плажа. Мечтае един ден да стане инструктор. Но без документи и законен статус необходимият лиценз остава недостижим.

—

Христос Талиядурос се завръща на острова през 2019 г., след повече от четвърт век отсъствие. Междувременно много от неговите роднини вече са го напуснали и са се установили трайно в Гърция. Като млад той също получава гръцко гражданство, без да се отказва от турското. И Гърция, и Турция позволяват двойно гражданство. 

Когато обаче идва време за военна служба, задължителна и в двете държави, Христос избира да служи в турската армия. По план службата му трябвало да продължи 15 месеца, но по неговите думи, остава под пагон две години заради своя „непокорен характер“. 

Замесвах се в много сбивания… Беше трудно, защото бях грък и християнин. 

Не всички обаче успяват да запазят връзката си и с двете страни. Някои от хората на острова, които се опитват да получат гръцко гражданство, в крайна сметка се отказват обезкуражени от продължителните административни процедури. Подозрението сякаш ги следва навсякъде. За гърците често са прекалено турци, а за турците – прекалено гърци.

Гръцкоговорещата общност на острова – имбрийците, често възприема себе си като отделна група. Те не се чувстват турци, но не се определят съвсем и като гърците от континентална Гърция. Дори местният традиционен гръцки диалект носи сериозни следи от турско влияние. 

„Имбрийците не са просто гърци – казва Виолета. – Те са ромеи – православни християни от Османската империя, а по-късно и от Турция.“ Терминът произлиза от същия корен като Румелия – названието, което Османската империя използва за балканските си владения, буквално „земята на ромеите или римляните“. „И аз донякъде се определям като ромейка“, казва Виолета. 

В Гърция често ни възприемат като чужди, а същото важи и за Турция.

Толкова пъстър е и турският облик на острова. Хората, които през последните десетилетия са се установили тук, идват от най-различни краища на страната – някои от Истанбул, други от вътрешността на Анадола, трети от черноморското крайбрежие, има и представители на кюрдите. Всички те допринасят за усещането, че островът е изградил собствена култура и традиции, различни както от тези на континентална Турция, така и на Гърция.

През 70-те години Гьокчеада е обявен за зона със специален режим и на практика се превръща в огромна военна база. 

Гражданският живот остава силно ограничен до 90-те години, когато забраните започват постепенно да отпадат. В началото на новия век част от бившите гръцки жители и техните потомци започват да се завръщат. Отварят отново родовите си къщи, възстановяват стари празници и местни традиции. 

Хората, които се върнаха, просто се прибираха у дома,

казва Виолета. Тя обаче смята, че възраждането на гръцкото присъствие на острова остава крехко. „Няма открит конфликт, но разделението между общностите все още съществува. Хората не общуват особено много помежду си, а езикът също е пречка.“ Виолета признава, че гръцката общност може да бъде доста затворена. „Когато пристигнах тук със съпруга си, някои хора шушукаха: „Омъжила си се за турчин?“ Едва след като се разведох, започнаха да ме приемат като една от тях.“

Следите от някогашното оживено гръцко присъствие са навсякъде. Каменни къщи стоят изоставени, без покриви, с отворени от вятъра прозорци и с бурени, катерещи се по рушащите се стени. Христос всекидневно минава покрай останките на селища, които някога са били изпълнени с гласовете на имбрийците, но предпочита да не живее в миналото. „Обичам да съм сам край морето“, казва той. 

Животът ми е пълен с хубави неща и се старая да ги ценя. Хората ме уважават, здрав съм, семейството ми е наблизо – какво повече мога да искам?

После се усмихва: „Животът е като табла. Много зависи от заровете, но много зависи и от това как играеш.“

—

Раиф и Кание заедно с малката си дъщеря са в непозната държава – страна, която дотогава познават единствено от картата и разказите. 

„В България бяхме „турците“ – казва Раиф, докато разбърква втората си чаша чай. – А тук изведнъж станахме „българите“.“ С добро образование и работна етика двамата успяват да намерят държавна работа: Раиф – към Министерството на енергетиката, а Кание – към Министерството на земеделието. Пътят им минава през Чорлу и Истанбул, а след това ги отвежда повече от хиляда километра на изток – към Ерзурум. В крайна сметка са изпратени в Байбурт, отдалечен планински град, близо до границата с Грузия. 

Когато пристигнахме, нямаше ток, нямаше хладилник, нямаше печка, нямаше телевизор – само бедност,

спомня си Раиф. В Байбурт остават седем години, спестявайки всяка възможна лира. По-късно ги преназначават на различни места и за известно време живеят разделени. През 1998 г. новото назначение на Раиф ги отвежда на Гьокчеада. Кание си спомня как колегите ѝ недоумявали защо се мести на този „забравен остров“. „Казваха ми: „Там има повече кози, отколкото хора.“

Докато Раиф и Кание пристигат на острова заради работа, други жертви на Възродителния процес получават възможност да се заселят в новоизградено село в слабо населената западна част на Гьокчеада. Държавата им предоставя земя и жилища, които трябва да изплатят в продължение на 20 години. Важното условие е едно – новите едноетажни къщи да бъдат обитавани целогодишно. 

Селището Ширинкьой е завършено в края на хилядолетието и е изградено в близост до останките на някогашния затвор. Местните често го наричат „българското село“. Голяма част от него е построена върху земя, която десетилетия по-рано е принадлежала на гръцките жители на Имброс, принудени да напуснат острова.

Кание си спомня първите години на Гьокчеада като непрекъснат водовъртеж от работа. „Нямахме собствен дом, започнахме от нулата. Дъщеря ни трябваше да ходи на училище. В продължение на шест години бях единственият ветеринарен лекар на острова. Нямаше почивни дни, нямаше отпуска – само овце, крави и кози.“ 

Раиф кимва в знак на съгласие. „В началото не познавахме никого, но с времето хората ни приеха. Тогава не можех да си представя, че един ден ще имам животни, градина, кола.“ Той поглежда през прозореца и дръпва от цигарата си. 

Но съжалявам, че вложихме толкова много усилия, време и пари тук. А сега, дори да искаме да си тръгнем, вече е твърде късно.

—

По време на сезона за кайтсърф Махмуд се чувства истински жив. Обграден е от приятели, които споделят същата страст към морето и вятъра. Когато настъпи есента, туристите си тръгват, островът притихва и светът му сякаш се свива. Всяка зима започва да мисли за заминаване. „Млад съм и точно сега трябва да работя, да спестявам за бъдещето. Но през зимата няма нищо. Това ме кара да се чувствам безполезен. Искам просто да мога да работя законно и да водя нормален живот.“ Той замълчава за момент и поглежда към неспокойното море. Силата, която издига кайта му във въздуха, едновременно го тегли напред и сякаш го задържа на място. 

Трябва да работиш упорито. Всеки ден да се опитваш да ставаш по-добър. Да намериш нещо, което придава смисъл на живота ти, нещо, което ти носи свобода и щастие.

През март 2025 г., по време на пътуване до Истанбул, Махмуд е задържан от турските власти и е депортиран обратно в Афганистан. По това време вече е прекарал над шест години в Турция. Няма възможност дори да събере най-ценните си вещи – оборудването за кайтсърф. В продължение на седмици не казва на Майде какво се е случило, защото не иска да я тревожи. Така отново се озовава в Кандахар – града, от който някога е тръгнал към Европа. 

„Кандидатствах за турска виза, но ми отказаха – разказва той. – Нямам проблеми с талибаните. Те са заети с възстановяването на Афганистан.“ После добавя: „Много афганистанци се връщат от Турция, Иран и Пакистан. Някои са доволни, защото намират работа по възстановяването на страната. Но след толкова години война нищо не е лесно.“

По-рано тази година приятелката на Махмуд пристига от Турция. Двамата бързо сключват брак в Афганистан. „Най-щастливият момент в живота ми“, както сам го описва. Това лято той се връща на острова, за да отпразнува сватбата си с близки и приятели. Днес ежедневието му се движи в познат ритъм: между „Шах Бюфе“ – ресторанта на Майде, която отдавна го е приела като свой син, и плажа. Изглежда, че вятърът, който го пренася през морето, сега го е върнал обратно.

—

Според Виолета много от новодошлите на острова дълго време са възприемали Гьокчеада като спирка по пътя към нещо друго. Това обаче започва да се променя със завръщането на потомците на някогашните жители. „Има хора, които живеят тук от 40 години и все още не го чувстват като свой дом – казва тя. – Но новите поколения и последната вълна от завърнали се променят това. Моите деца също са част от този процес, част от новата идентичност на острова.“

Христос споделя това усещане. „Излизам с гърци, с кюрди, с турци. Работим заедно, живеем заедно. Всъщност няма голяма разлика между гръцкото и турското кафе. Независимо дали живееш в голям град, или на остров, в крайна сметка животът се свежда до петима истински приятели, които наистина те познават. Ако ги имаш, целият свят е твой.“

—

В двора Раиф товари пикапа си, преди да тръгне да нахрани животните. Излъчва сила, непрекъснато е в движение, но малко особената му походка издава възрастта му. След живот, прекаран „в движение и работа“, той и Кание са си представяли, че ще остареят близо до дъщеря си. Когато строят къщата, предвиждат достатъчно спални и бани, за да могат да събират цялото семейство под един покрив. Днес дъщеря им идва само веднъж годишно, когато довежда внука за няколко дни. Двамата също я посещават, но с напредването на възрастта дори 90-минутното пътуване с ферибот започва да им се струва изпитание.

На острова има болница, но при по-сериозни здравословни проблеми пациентите трябва да пътуват до Чанаккале на отсрещния бряг. Раиф си спомня период, в който всеки ден му се налага да прекосява пролива за лечение. За да хване сутрешния ферибот, става в пет часа. „Все едно си пиян – казва той. – Връщаш се вечерта напълно изтощен.“ Замълчава за миг и въздъхва. 

Писна ми. Така ще си отидем от този свят – работейки до последно, по дяволите.

Преди години Раиф едва не загива по време на работа. През 2007 г. ремонтира повреда по електропреносната мрежа от вишка, когато платформата внезапно пропада. Гръбнакът му е счупен на три места. Следват четири месеца, през които лежи неподвижно. През цялото това време домът на семейството остава с отворени врати. Съседите непрекъснато идват и си отиват – носят храна, помагат с каквото могат и не ги оставят сами. „Те ни помогнаха да преминем през всичко това“, казва Кание.

Зад суровото вечно усмихнато лице на Раиф се крие много. Някога той бил по-гневен човек. В началото на века, когато островът започва да се отваря за туризъм, един ден забелязва автомобил с българска регистрация. Старите рани изведнъж се отварят отново. Започва да крещи на шофьора на български и да му нарежда да напусне острова:

Вие ни сменихте имената! Вие ни изгонихте! Вие съсипахте живота ни! 

Шофьорът отговаря тихо: „Извинявай, братко. Не аз ти смених името. Съжалявам за това, което се е случило.“ Но Раиф не успява да овладее гнева си. „Казах му, че ако го видя отново, ще го пребия до смърт.“ 

След това идва срамът. А по-късно и освобождението от натрупаната болка. „Това беше последният път, когато изпитах подобна болка – казва Раиф. – Сега всичко е простено, всичко е забравено. Едва си го спомням.“

---

Този материал е създаден в рамките на Програмата за журналистически постижения (Fellowship for Journalistic Excellence) с подкрепата на ERSTE Foundation и в сътрудничество с Balkan Investigative Reporting Network (BIRN). 

Редактор на оригиналния текст: Нийл Арън
Превод: Георги Тотев