Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/exmp-db-company-russian-spy.html
Бивш депутат и член на националния съвет на една от партиите в управляващата коалиция е регистрирал като адвокат фирма на ръководителя на шпионската група от петимата арестувани чужди граждани за…
Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/da-poglednem-kum-gurtsiya/
На 21 май в Гърция се проведоха предсрочни парламентарни избори, спечелени убедително от дясноцентристката партия „Нова демокрация“ на Кириакос Мицотакис. След рулетката на мандатите за съставяне на правителство обаче такова не бе сформирано, а президентът насрочи нови избори за 25 юни. Какво и защо се случва в Гърция и влияе ли това на България? На тези въпроси ще потърсим отговор в следващите редове.
На 22 април действащият тогава премиер Мицотакис официално поиска от президента Катерина Сакеларопулу да разпусне парламента и да насрочи нови избори. Формално четиригодишният мандат на правителството трябваше да изтече през юли, но според Мицотакис кабинетът бе изпълнил своята управленска програма предсрочно. Така по чл. 41 (ал. 2) от гръцката Конституция, във връзка с нуждата от разрешаване на национален въпрос от изключителна важност, парламентът беше разпуснат, а изборите се проведоха на 21 май 2023 г.
Конкретната тема от национално значение, изтъкната от Мицотакис, е свързана с усилията на Гърция да възвърне своя инвестиционен кредитен рейтинг в рамките на тази година. Такава заявка той направи още през януари, подчертавайки нуждата от провеждане на избори, които да осигурят политическа стабилност и дългосрочен мандат за управление.
Очакваше се Мицотакис да поиска нови избори още през април, но трагичната влакова катастрофа през февруари, отнела живота на 57 души, отложи намеренията на управляващите. Освен от натиска на последвалите протести срещу начина на управление на железопътния транспорт, майските избори бяха белязани от още няколко ключови събития.
През февруари гръцкият парламент забрани на партии, чиито ръководители са били осъждани, да участват в изборите. Така например най-популярната политическа партия в крайнодясното пространство „Златна зора“, обявена от съда през 2020 г. за криминална групировка по обвинения за извършени престъпления от омраза, беше възпряна да излъчи собствени кандидати. Правителството на Мицотакис беше подложено на продължителни атаки и заради скандала с подслушването на Никос Андрулакис – лидера на третата по големина парламентарна формация ПАСОК, както и на други високопоставени фигури и журналисти.
Въпреки неблагоприятните обстоятелства и атаките от лявото, център-лявото и крайнодясното пространство „Нова демокрация“ драстично надмина очакванията на социологическите агенции и постигна повече от убедителна победа, получавайки 40,8% от гласовете (146 места в парламента) срещу само 20,1% за социалистите на Алексис Ципрас от СИРИЗА. На трето място с 11,5% се наредиха социалдемократите от ПАСОК, следвани от Комунистическата партия със 7,2% и дясната популистка формация „Гръцко решение“ с 4,5%. Анализатори отдават успеха на високия икономически ръст, възстановяването на страната след COVID кризата, понижаването на напрежението с Турция и цялостната стабилност по отношение на фискалната и икономическата политика.
Подобно на България, и Гърция се превърна в арена на остри политически и обществени сблъсъци през последните месеци. Въпреки това избирателната активност в южната ни съседка беше с над 20 процентни пункта по-висока, отколкото у нас (61,1% там срещу само 40,69% на последните избори тук). В сравнение с предходния парламентарен вот в Гърция през 2019 г., страната също бележи лек ръст – тогава избирателната активност възлизаше на 57,78%.
И макар сами по себе си тези числа да не са отлични за една добре функционираща демокрация, подобна избирателна активност изглежда като мираж за българската действителност. Основните причини за това са няколко. От една страна, съседите ни притежават по-солидна политическа и гражданска култура като част от богатото си демократично историческо наследство. От друга, изборите там произвеждат устойчиви парламентарни мнозинства и правителства, които (макар и не без перипетии и скандали) изпълняват своите мандати. Така в сравнение с българите гръцките граждани са много по-добре защитени от феномена „избирателна умора“ и чувството за безсмислие на изборния процес, неспособен да произведе устойчиво управление.
Най-важната разлика вероятно е тази, че гръцките партии и парламент отразяват много по-добре политическия спектър – от крайнолявото, през центъра, до крайнодясното, представлявайки широка палитра от обществени групи, които традиционно отъждествяват себе си с идеите на една или друга политически сила. Резултатът от вота през май и същността на парламентарно представените партии онагледяват това разнообразие. Поради конюнктурни специфики лявото и дясното в България се размиват, а вотът се опростява до протестен и непротестен, корупционен и антикорупционен, простатукво и антистатукво. Така партиите нямат дълбоки устои и лесно губят идентичността си при негативна за тях промяна на политическите обстоятелства, защото страдат от липса на идеи и визия, с които хората да се асоциират.
По обратния логически път може да обясним успеха на „Нова демокрация“. Център-дясната партия спечели кампанията с център-десни политики. Стъпвайки на идейните си начала, Мицотакис наблегна на постигнатите икономически успехи, намалените данъците върху доходите на бизнеса и физическите лица, по-ниската безработицата, ръста на чуждестранните инвестиции и балансираната бюджетна политика. Занапред той обеща допълнително орязване на данъците, повишаване на износа и по-високи заплати.
На този фон основните му конкуренти от СИРИЗА и ПАСОК (борещи се за сходен тип електорат в лявото пространство) наблегнаха на очерняща кампания срещу „Нова демокрация“, свързана със споменатите скандали. Те обаче не успяха да очертаят ясна политическа и икономическа визия като контрапункт на своите опоненти и претърпяха логичен изборен крах. И нито скандалите, нито трагичният железопътен инцидент, предизвикал гнева на десетки хиляди граждани, нито фактът, че цяло едно ново поколение от близо половин милион млади избиратели (традиционно привлечени от прогресивните идеи на лявото) за пръв път получиха право да гласуват, бяха в състояние да променят съдбата на безидейната опозиция. Събития, от които нашите политически сили определено могат да се поучат.
Само няколко мандата не достигнаха на „Нова демокрация“ да състави самостоятелно мнозинство в 300-местния гръцки парламент. След като и победителите, и победените отказаха да водят преговори за коалиционно управление, президентът насрочи нови избори за 25 юни и назначи служебно правителство начело с шефа на Сметната палата Йоанис Сармас.
Докато майските избори се проведоха по въведената от СИРИЗА през 2016 г. обикновена пропорционална система (подобна на тази в България), с изборите на 25 юни се завръща типичната за Гърция бонусна схема, възстановена от „Нова демокрация“ със законови поправки през 2020 г. Този модел доминира в Гърция през последните три десетилетия. При него мандатите се разпределят на пропорционален принцип, но с бонус за първата политическа сила под формата на допълнителен брой депутати.
Прагът за влизане в парламента остава 3%. При изборен резултат от над 25% победителят автоматично получава 20 допълнителни депутати – плюс един депутат за всеки половин процентен пункт над този резултат. Максималният брой допълнителни народни представители за първата политическа сила може да достигне 50. Това е и основната причина, поради която Мицотакис отказа да води преговори за коалиционно правителство и тласна страната към още едни избори, очаквайки да спечели стабилно мнозинство благодарение на бонусната система.
Бонусната схема не беше приложена на изборите през май поради конституционната поправка от 2019 г. Според нея промените в изборното законодателство влизат в сила не от следващите, а от по-следващите поред избори след тяхното приемане.
Със значителните промени в геополитическата обстановка през последните години отношенията между България и Гърция сякаш започнаха да процъфтяват. Още през лятото и есента на 2021 г., когато цените на енергоносителите започнаха да се покачват, двете страни осъзнаха необходимостта от по-тясно сътрудничество – най вече в сферата на енергетиката. Неслучайно един от приоритетите на коалиционния кабинет на Кирил Петков по това време беше да реабилитира и ускори строежа на газовия интерконектор между Стара Загора и Комотини, който се бавеше повече от десетилетие.
По този повод се проведоха множество двустранни срещи на най-високо равнище между премиерите Петков и Мицотакис, между енергийните министри, шефовете на газопреносните и газоразпределителните оператори и други високопоставени длъжностни лица. Проектът има стратегическо значение за енергийната сигурност на страната и вноса на евтин газ по договора с Азербайджан, особено след руската инвазия в Украйна и едностранното прекратяване на доставките от страна на „Газпром“.
В края на април 2022 г. започна и строежът на плаващия терминал за втечнен природен газ в Александруполис – ключов инфраструктурен проект за диверсификацията на газовите доставки в региона. В него България участва с дял от 20%, а първоначално запазеният от страната ни капацитет от 500 млн. куб.м газ на година беше удвоен до 1 млрд. куб.м годишно за период от десет години. Доставките за България трябва да започнат в началото на 2024 г., когато се очаква съоръжението да бъде пуснато в експлоатация.
В началото на тази година двете страни възродиха и позабравената идея за изграждане на петролен тръбопровод между Бургас и Александруполис. През февруари България и Гърция подписаха меморандум за сътрудничество, а по-късно съставиха и двустранна работна група. Целевият срок за завършване на проекта е краят на 2024 г., когато изтича дерогацията на България за внос на руски петрол по наложените на Русия европейски санкции. Освен това двете държави се споразумяха да складират гръцки газ в българското газохранилище в Чирен. Това се налага поради липсата на инфраструктура за съхранение в южната ни съседка, докато Европейският съюз изисква от страните членки да поддържат стратегически резерви в размер на 15% от годишното си потребление.
Както става ясно, през последните две години енергетиката измести по важност други традиционни сфери на сътрудничество между България и Гърция, каквито са туризмът и търговията. Това се дължи главно на нарастващата роля на енергетиката като част от националната сигурност на европейските държави след сътресенията с цените на енергоносителите, руската агресия в Украйна и използването на енергийните доставки като лост за изнудване и влияние. При тези обстоятелства и България, и Гърция имат интерес сътрудничеството им в енергетиката и други ключови сфери да продължи да се задълбочава независимо от състава на бъдещото управление в южната ни съседка.
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B2-%D0%B3%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D1%8A%D0%B4%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8A-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D1%82.html
Съдебните дела срещу сайта за разследваща журналистика “Биволъ” са сред примерите, обсъждани на международната конференция на World Press Institute и Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) – “Нови хоризонти в журналистиката”,…
Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/sled-pozhara-v-moriya/
От палатката си в Зона 12 на хълма Раид Алобейд вижда „Мория“ като на длан. Докато огънят се разпространява в най-големия бежански лагер в Европа в нощта на 10 септември, 45-годишният мъж, избягал от войната в родната си Сирия, бърза да организира евакуацията на съседните палатки, в които има предимно семейства с деца. „Слава богу, всички успяхме да избягаме от пламъците и дима и да се доберем до пътя“, разказва той пред „Тоест“.
Първият пожар унищожава една трета от лагера, принуждавайки хиляди хора да бягат само с дрехите на гърба. За пореден път в живота си. Огнищата, които възникват през следващите дни, изпепеляват и останалите контейнери и палатки, оставяйки 12 000 души, много от които деца, буквално без покрив.
Разговарям с Раид седмица след серията опустошителни пожари. Подслонил се е под сянката на дърво край пътя заедно с дъщеря си, зет си и четиримесечната си внучка Джуд, родена в „Мория“. Трудно говори за нея и чувството за достойнство не му позволява да опише как оцеляват дни наред край пътя с новородено. „Стотици други деца са в това положение. Много от тях се разболяват или развиват алергии заради комарите и липсата на хигиена. Представете си да спите на пътя – без палатка, без одеяло. Наистина е много трудно“, казва Раид.
Раид Алобейд живее на остров Лесбос от девет месеца, чакайки разрешение за убежище. Почти веднага след пристигането си основава „Бели каски Мория“ – независима група от бежанци доброволци от сирийската общност в лагера, която помага на обитателите в ежедневната им борба за оцеляване.
Построен с капацитет за 3100 души, „Мория“ и маслиновата гора около него към септември 2020 г. подслоняват около четири пъти повече хора. Те живеят в изключително лоши хигиенни условия, с ограничен достъп до тоалетни, душове и течаща вода, чакайки часове наред на опашки за дневна порция храна. И така – с месеци и дори години, заложници на тромава бюрократична система, която отлага за необозримото бъдеще решенията дали ще получат закрила.
Лагерът „Мория“ отдавна беше заслужил определението „адът на Земята“, когато пандемията от COVID-19 добавя още тъмни нюанси към мрачната картина. Първият случай на болестта в бежанския център е установен на 2 септември, но на обитателите му са наложени строги рестрикции още с настъпването на здравната криза през март – могат да излизат само в определени часове на деня, и то само за храна и посещение при лекар. Ежедневните призиви на Световната здравна организация за спазване на основни противоепидемични мерки – често миене на ръцете и спазване на социална дистанция – звучат цинично в претъпкания лагер, в който течащата вода е лукс.
Въпреки това месеци наред, преди COVID-19 да стигне до „Мория“, няколко бежанци обединяват усилия в доброволчески екип за осведомяване за коронавируса в лагера. Сред тях има учители, фармацевти и младежи от много националности, които разясняват реалностите на пандемията и мерките за ограничаването на заразата – ключова информационна кампания, особено на място с тежки условия и дефицити като „Мория“.
„Информирахме хората как да се пазят от коронавируса, как да носят маска и да си мият ръцете. Имахме и инициатива за събиране на боклук – срещу десет празни пластмасови бутилки давахме бутилка замразена вода“, разказва пред „Тоест“ Али Мустафа Бактяри, който е част от доброволческия екип. 20-годишният младеж от Афганистан е на остров Лесбос от декември 2019 г. „Беше много скучно просто да чакам решение по молбата си за убежище. Такъв съм си – където и да отида, се опитвам да намеря с какво да се занимавам“, обяснява Али Мустафа, който губи и малкото си вещи и дрехи в първата нощ на пожарите, когато огънят изпепелява палатката му.
Ясер Тахери от Афганистан е на 16 години и е най-младият ученик в курсовете по фотография на ReFOCUS Media Labs. Организацията осигурява достъп до инструменти и знания на представители на маргинализирани общности, за да придобият умения за работа в медии и да увеличат шансовете си за намиране на работа. Репортерите и фотографите от техните курсове традиционно документират живота в „Мория“ и в нощта на пожара също са първи на мястото на събитието.
„Нашата палатка оцеля след първата нощ на пожари. Докато огънят наближаваше, успяхме да съберем малко дрехи и документите си и избягахме в гората. Останахме там до 5 сутринта, докато пожарникарите потушиха огъня“, разказва Ясер, който пристига на Лесбос с родителите си и брат си на 1 януари т.г.
Пожарът в „Мория“ може да изглежда като неочакван инцидент, но всъщност бедствието се разгръща от години, категорични са местни и международни анализатори, наблюдатели и активисти, които следят ситуацията на Лесбос от отдавна.
Тази трагедия не се случи за един ден. Трябва да погледнем голямата картина – пренаселването от години, карантинирането на лагера заради пандемията, липсата на добра храна, липсата на достатъчно тоалетни и душове. Така и не беше предоставена достатъчна и достатъчно добра помощ за тези хора. Вътре беше хаос и проблемите просто се натрупваха с години.
Това обобщава пред „Тоест“ Соня Нанджик, която е основателка на организацията ReFOCUS заедно с годеника си Дъглас Херман, режисьор и оператор от Ню Йорк. Двамата се срещат през 2016 г. на сръбско-унгарската граница, когато хиляди бежанци се оказват в ничия земя заради отказа на редица централноевропейски държави да приемат молбите им за убежище.
Целта на организацията им е да запълни празнината в хуманитарната помощ – развиването на умения за младежи, които нямат шанс да се върнат в училище. „Представете си 15-годишно момче, което тъкмо е влязло в гимназия в Сирия – прекарва известно време в Турция, след което идва в Гърция, живее година-две в „Мория“, евентуално получава убежище и изведнъж е на 18–19 години, пропуснало четири години от образованието си. В този момент е почти невъзможно да се върне в училище. Затова решихме да се фокусираме върху умения, които биха позволили на младежите да започнат работа, без да е задължително да имат диплома. Медиите са сфера, в която уменията и опитът са по-важни от дипломата“, разказва Соня.
Учениците им са първите репортери на мястото на събитието в нощта на пожара. Кадрите им се появяват в репортажи на Би Би Си, „Ал Джазира“, Си Би Ес Австралия и много международни издания. Преди седмица беше открита изложба с техни фотографии в полския град Вроцлав, а на 1 октомври в Берлин се състоя премиерата на документалния филм „Дори след смъртта“, в който сътрудничат и млади оператори от курсовете на ReFOCUS. Филмът разказва за хората, които погребват телата на загиналите бежанци и мигранти и търсят връзка със семействата им. Филмът ще бъде представен и пред българска публика в близките месеци.
Кадри на младия Ясер Тахери пък са използвани в документален филм на Би Би Си за кризата с коронавируса и бежанските лагери в Европа. „Като имигрант, дошъл само преди шест месеца, е невероятно да имам възможност да работя със световни медии като Би Би Си. Мога да кажа, че се гордея с това“, споделя младежът, който мечтае да стане режисьор.
В работата си в бежанския лагер Соня Нанджик и Дъглас Херман срещат предизвикателства, които разкриват сериозните дългогодишни проблеми с ограничения достъп до образование сред децата и младежите бежанци. „Имаме ученици, които са пропуснали големи периоди от образованието си, в които се полагат основни знания и умения. Сега те се учат как да монтират кратки филми в програми като Adobe Premier Pro, която се използва от почти всеки монтажист по света. Научават се да правят това, но изведнъж се оказва, че не могат да изпратят имейл“, обяснява Соня.
Учениците ѝ са първите и почти единствените журналисти с достъп до новия бежански лагер, който гръцкото правителство изгражда в дните след пожара. Той представлява дълги редици от десетместни палатки с логото на Върховния комисариат за бежанците на ООН, разположени на брега на морето, северно от административната столица на Лесбос Митилини.
Центърът веднага е наречен „Втора Мория“ – не просто не решава проблемите в първия лагер, а създава и по-сериозни. Душове няма, а тоалетните не са достатъчни за всички. Силният вятър вече създава проблеми за палатковите конструкции и буди още по-сериозни опасения за предстоящата зима. Освен това част от лагера е разположена върху площадката на някогашно военно стрелбище, по която все още има много следи от муниции, потенциално опасни за здравето заради замърсяването с олово.
Пожарът в „Мория“ възобнови трудния разговор за миграционната политика на Европейския съюз. Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис веднага обяви, че правителството му иска „да превърне проблема във възможност“, и използва случая да аргументира отдавнашната си идея за създаване на лагери от затворен тип на островите. Местните жители на Лесбос неведнъж са протестирали срещу идеята, с опасения, че островът им ще бъде превърнат в затвор. Бежанци и хуманитарни организации също се притесняват, че този подход само би задълбочил проблемите на система, която с години държи в неизвестност за бъдещето хиляди хора в условия, уронващи човешкото им достойнство.
„Европа трябва да участва много повече в управлението на новия лагер, където и да решим да го построим. Искам да уверя всички страни по темата, че с абсолютна сигурност това ще бъде постоянен център за настаняване на имигранти“, декларира Мицотакис дни след пожара.
Няколко държави обявиха, че ще приемат бежанци от Лесбос. През последната седмица 140 души – семейства с деца с нужда от специални здравни грижи и непридружени деца бежанци, бяха преселени в Германия. С това общият брой на релокираните бежанци от Гърция за 2020 г. надхвърли 1000 души, по данни на ООН. Броят на хората, търсещи убежище на територията на страната, остава над 120 000 – близо 28 000 на островите в Егейско море и близо 98 000 в континентална Гърция. Само непридружените деца бежанци са 4400.
„На останалите държави членки не би коствало много да приемат по няколкостотин души, но за Гърция такова общо усилие би било огромно облекчение“, коментира Соня Нанджик, която е родом от Полша – един от най-сериозните противници на солидарния принцип в европейската миграционна политика. Тя допълва:
Не разбирам липсата на солидарност, особено в посткомунистическите държави, като Полша, Унгария, Чехия. Толкова много хора са избягали от Полша по време на комунизма, така че би трябвало да можем да разберем хората, които бягат от държави като Афганистан и Ирак, където или има война, или талибаните не позволяват на хората да съществуват в собствената си страна. Не разбирам как си позволяваме да оспорваме техните причини да търсят убежище, докато ние някога сме бягали от комунизма. Наистина имаме много къса памет.
„Когато бях на 12, живеех със семейството си в едно малко село, но се преместихме в Херат. Баща ми беше отвлечен от талибаните, а мен заплашваха, защото сътрудничих на американска организация“, споделя Ясер Тахери.
Историята на Али Мустафа звучи подобно. „Талибаните, ИДИЛ и други терористични групи са активни в Афганистан. Не ни позволяват да живеем спокойно, да продължаваме образованието си например. Дойдоха при баща ми и поискаха аз да се присъединя към тях. Тогава семейството ми се премести в Кабул, но и там не се чувствахме сигурни, защото непрекъснато имаше атентати и убийства. Затова в името на по-добро бъдеще баща ми реши да ме изпрати в Европа“, споделя той.
Настанен в палатка с непознати хора в новия лагер на остров Лесбос, Али Мустафа подновява кампанията за осведомяване за коронавируса заедно с останалите от екипа. Доброволците от „Бели каски Мория“ дни наред разчистват след пожара и също вече организират дейностите си в условията на новия лагер.
„Преживели сме война, изгубили сме близки, преминали сме през Турция и сме стигнали до Европа в търсене на място, където да прекараме остатъка от живота си. Защото сме много уморени. Умираме всеки ден“, казва обаче лидерът на групата Раид Алобейд.
„Бъдещето ми остава несигурно. Аз губя младостта си в чакане, а това е времето, в което имам сили и енергия да уча и да работя. Но го губя – в чакане“, допълва 20-годишният Али Мустафа.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2015/07/06/bulgarains_vs_greeks/
Не мислех да коментирам гръцката криза и гръцкия референдум, защото нямам нито времето, нито енергията за безплодни дискусии. Само че когато днес чета реакциите и коментарите на гръцкото НЕ… не мога да не изкоментирам поне тях.
Силата на четвъртата власт
Тези реакции са ясно и недвусмислено доказателство за мощта на четвъртата власт – медиите. Като възпитаничка на ФЖМК сигурно би трябвало да съм доволна. Но срамът е много по-силен. От години си говорим как медиите отразяват избирателно – а в последните месеци напълно едностранчиво – протестите в Гърция, новите политически движения, конфликтите й с кредиторите. Реално тезата „мързелите, дето са яли, яли и сега не щат да плащат“ е единствената в публичното ни пространство. Дори човек без никакъв поглед върху медиите и международната политика би трябвало да се замисли, че в никой спор едната страна не е изцяло грешна – и да се зачуди защо от толкова дълго време гледаме едни и същи новини.
Това, разбира се, не се случва. Ние помним от учебниците по история, че „византийците“ са „хитреците“ и не ни трябват факти, за да си потвърдим, че отново е така.
Псевдоисториците
Във всеки един от нас дреме по един псевдоисторик – всички сме учили едни и същи уроци по история в училище и като че ли някои от нас са склонни да си ги осъвременяват на бърза ръка. Може би като компенсация за липсващите в публичното ни пространство факти за случващото се тук и сега. Учили сме, че съседите ни са лошите византийци, с които постоянно сме се били за всеки къс земя, които са ослепили воините ни по времето на Самуил и са извършили какви ли още не мерзости спрямо нас. Учили сме, че по времето на великите си царе сме разширявали територията си до степен да имаме излаз на три морета. Оттук нататък в главите на част от нас голяма част от територията на съвременна Гърция е… изконно българска. В много от коментарите на резултатите от референдума в съседната ни държава чета, че Гърция скоро ще се разпадне и е време ЕС да ни даде полагащото ни се. Че ако ЕС ни даде земите до Бяло море, ще си има на Балканите „сигурен съюзник срещу лудите гърци, лудите сърби и лудите турци“.
Главозамайването ни е толкова силно, че следвайки от години поговорката „преклонената главица остра сабя не сече“, явно се надяваме когато някой друг не я последва, да намажем от това.
Умението да казваш НЕ
Из: το Ποντίκι
Коя е най-голямата разлика между нас и гърците? Може би именно че като общност не умеем и не знаем кога трябва да казваме НЕ. Имаме ли с работа с някоя световна сила, сме самата възхитена кротост.
Сигурно наследство от тоталитаризма? Веднага ми изниква в главата далечната (за мен) 1968 г., когато в други държави, подчинени на СССР изригнали младежки бунтове… докато в същото време в България весело се провеждал фестивал на социалистическата младеж. И това е само един пример от хилядите – взет напосоки.
Ние винаги сме най-прилежните, най-подчиняващите се, най-прехласващите се по някоя световна сила – независимо дали Русия, Германия или друга. И естествено не можем да приемем никакви аргументи защо някой би казал НЕ.
Шокът от неподчинението
На 5 юли 2015 г. гърците заедно казаха едно голямо НЕ на предложеното им споразумение за погасяване на дълговете. Това за нас е шок. Всеки, който е ял и пил, после си плаща, повтарят ни медиите ни, а гърците са яли и пили доста – и сега искат да е на аванта. Това, че реално не се опитват да НЕ си платят дълга, а само да договорят по-добри условия как това да се случи, така че икономиката им да не се срине съвсем, не се споменава много-много. Набляга се на изгодата, шмекерлъка, окарикатуряването. Не говорим за демократична държава с народ с право на избор дали да поиска предоговаряне на тези условия – говорим за византийски съседи, за инатящи се пред възрастните деца, които си искат безплатния обяд.
Докато правителство след правителство ни повтаря, че трябва отново да затегнем коланите, само за още няколко години, а после към нас ще потекат реки от мед и масло, за нас продължава да е непонятно защо някой друг би се опълчил на тази прекрасна и единствена разумна перспектива. Завиждаме на гърците за по-високите доходи и по-добрия стандарт на живот и отказваме и за миг да си помислим защо при цялото ни старание продължаваме да сме държавата с най-нисък жизнен стандарт в ЕС и оглавяваме всички негативни европейски класации. Обвиняваме старите правителства и тоталитарния режим и удобно пропускаме, че освен тях има още един виновник – самите ние и безкритичността ни. Защото никой няма да ни оправи държавата и икономиката даром.
Тоталитарният режим ни е вкарал в много икономически дупки, но май ни е причинил и едно много по-голямо зло – направил ни е безкритични към силните на деня и чакащи спасение отгоре. За да има такова обаче, трябва да умеем освен да казваме ДА, понякога да казваме и НЕ. И по възможност – да не допускаме да задлъжнеем като Гърция. Защото престъпния политически елит си го имаме и ние. Но не му казваме НЕ, докато тегли заемите. Само чат-пат сменяме едните с другите и обратното.
Затова рискът следващата задлъжняла държава да сме ние е много голям – и ако това се случи, даже няма да се опитаме да кажем OXI и да преговаряме за по-добри условия по изплащането.
Тъй че не гледайте гърците от високо, а мислете ние какви ги вършим – и какво пропускаме да сторим.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
