Post Syndicated from Георги Тотев original https://www.toest.bg/ostrovut-na-prokudenite-treta-chast/

<<Към втора част

Махмуд се премества на острова и започва да работи в малък ресторант в село Ешелек, само на няколко километра от плажа за кайтсърф. Помага в кухнята, обслужва клиентите и върши всякаква обща работа срещу храна, легло и скромно възнаграждение. 

Казах си: „Добре, ще остана за седмица.“ После минаха пет месеца. Когато реших, че ще си тръгвам, баба едва не се разплака: „Не си тръгвай!“ 

Махмуд се усмихва искрено при спомена.

„Баба“ е обръщението, с което той нарича собственичката на ресторанта – Майде Шах. На турски думата означава „баща“, но Махмуд я използва в българския ѝ смисъл. Потомка на по-ранна вълна бежанци, Майде говори свободно български език. Корените на семейството ѝ водят към Кърджалийско. След Освобождението турското малцинство неведнъж става обект на преследване, а бабата и дядото на Майде напускат България по време на една от по-ранните миграционни вълни. 

Махмуд се съгласява да остане в ресторанта още една година. После тя става две, двете стават три, а след това четири. След смъртта на съпруга на Майде – Хасан, Махмуд вижда колко много разчита тя на помощта му. 

И когато ме помоли да остана още веднъж, останах.

Отначало Махмуд не обръща особено внимание на морето. Но гледката на десетките кайтове, танцуващи над водата, постепенно го запленява. В Афганистан съществува вековна традиция на състезателно пускане на хвърчила. Те са малки, направени от тънка хартия и управлявани с дълъг конец, покрит с абразивна смес, която го прави остър като нож. Опитните участници водят същински въздушни двубои, опитвайки се да прережат конците на своите противници. А когато някое хвърчило падне, децата се втурват по улиците, за да го приберат като трофей.

По време на управлението на талибаните това занимание е забранено като „неислямско“. След падането на режима през 2001 г. хвърчилата отново изпълват небето с цветове. Но след завръщането на талибаните на власт през 2021 г. забраната пак влиза в сила.

Кайтовете напомнят на Махмуд за детството му, за свободата, приятелствата и безгрижните дни. Постепенно започва да прекарва все повече време около едно от кайтсърф училищата на плажа, наблюдавайки инструкторите и усвоявайки началните стъпки в спорта. „Всички ми помагаха. Казваха ми: „Махмуд, направи това, направи онова.“ Гледах и се учех.“ 

Казва, че кайтсърфът му дава нова причина да живее. Става по изгрев, прекарва часове във водата, след което бърза обратно към ресторанта. Когато работата поутихне, отново се измъква към плажа. Мечтае един ден да стане инструктор. Но без документи и законен статус необходимият лиценз остава недостижим.

—

Христос Талиядурос се завръща на острова през 2019 г., след повече от четвърт век отсъствие. Междувременно много от неговите роднини вече са го напуснали и са се установили трайно в Гърция. Като млад той също получава гръцко гражданство, без да се отказва от турското. И Гърция, и Турция позволяват двойно гражданство. 

Когато обаче идва време за военна служба, задължителна и в двете държави, Христос избира да служи в турската армия. По план службата му трябвало да продължи 15 месеца, но по неговите думи, остава под пагон две години заради своя „непокорен характер“. 

Замесвах се в много сбивания… Беше трудно, защото бях грък и християнин. 

Не всички обаче успяват да запазят връзката си и с двете страни. Някои от хората на острова, които се опитват да получат гръцко гражданство, в крайна сметка се отказват обезкуражени от продължителните административни процедури. Подозрението сякаш ги следва навсякъде. За гърците често са прекалено турци, а за турците – прекалено гърци.

Гръцкоговорещата общност на острова – имбрийците, често възприема себе си като отделна група. Те не се чувстват турци, но не се определят съвсем и като гърците от континентална Гърция. Дори местният традиционен гръцки диалект носи сериозни следи от турско влияние. 

„Имбрийците не са просто гърци – казва Виолета. – Те са ромеи – православни християни от Османската империя, а по-късно и от Турция.“ Терминът произлиза от същия корен като Румелия – названието, което Османската империя използва за балканските си владения, буквално „земята на ромеите или римляните“. „И аз донякъде се определям като ромейка“, казва Виолета. 

В Гърция често ни възприемат като чужди, а същото важи и за Турция.

Толкова пъстър е и турският облик на острова. Хората, които през последните десетилетия са се установили тук, идват от най-различни краища на страната – някои от Истанбул, други от вътрешността на Анадола, трети от черноморското крайбрежие, има и представители на кюрдите. Всички те допринасят за усещането, че островът е изградил собствена култура и традиции, различни както от тези на континентална Турция, така и на Гърция.

През 70-те години Гьокчеада е обявен за зона със специален режим и на практика се превръща в огромна военна база. 

Гражданският живот остава силно ограничен до 90-те години, когато забраните започват постепенно да отпадат. В началото на новия век част от бившите гръцки жители и техните потомци започват да се завръщат. Отварят отново родовите си къщи, възстановяват стари празници и местни традиции. 

Хората, които се върнаха, просто се прибираха у дома,

казва Виолета. Тя обаче смята, че възраждането на гръцкото присъствие на острова остава крехко. „Няма открит конфликт, но разделението между общностите все още съществува. Хората не общуват особено много помежду си, а езикът също е пречка.“ Виолета признава, че гръцката общност може да бъде доста затворена. „Когато пристигнах тук със съпруга си, някои хора шушукаха: „Омъжила си се за турчин?“ Едва след като се разведох, започнаха да ме приемат като една от тях.“

Следите от някогашното оживено гръцко присъствие са навсякъде. Каменни къщи стоят изоставени, без покриви, с отворени от вятъра прозорци и с бурени, катерещи се по рушащите се стени. Христос всекидневно минава покрай останките на селища, които някога са били изпълнени с гласовете на имбрийците, но предпочита да не живее в миналото. „Обичам да съм сам край морето“, казва той. 

Животът ми е пълен с хубави неща и се старая да ги ценя. Хората ме уважават, здрав съм, семейството ми е наблизо – какво повече мога да искам?

После се усмихва: „Животът е като табла. Много зависи от заровете, но много зависи и от това как играеш.“

—

Раиф и Кание заедно с малката си дъщеря са в непозната държава – страна, която дотогава познават единствено от картата и разказите. 

„В България бяхме „турците“ – казва Раиф, докато разбърква втората си чаша чай. – А тук изведнъж станахме „българите“.“ С добро образование и работна етика двамата успяват да намерят държавна работа: Раиф – към Министерството на енергетиката, а Кание – към Министерството на земеделието. Пътят им минава през Чорлу и Истанбул, а след това ги отвежда повече от хиляда километра на изток – към Ерзурум. В крайна сметка са изпратени в Байбурт, отдалечен планински град, близо до границата с Грузия. 

Когато пристигнахме, нямаше ток, нямаше хладилник, нямаше печка, нямаше телевизор – само бедност,

спомня си Раиф. В Байбурт остават седем години, спестявайки всяка възможна лира. По-късно ги преназначават на различни места и за известно време живеят разделени. През 1998 г. новото назначение на Раиф ги отвежда на Гьокчеада. Кание си спомня как колегите ѝ недоумявали защо се мести на този „забравен остров“. „Казваха ми: „Там има повече кози, отколкото хора.“

Докато Раиф и Кание пристигат на острова заради работа, други жертви на Възродителния процес получават възможност да се заселят в новоизградено село в слабо населената западна част на Гьокчеада. Държавата им предоставя земя и жилища, които трябва да изплатят в продължение на 20 години. Важното условие е едно – новите едноетажни къщи да бъдат обитавани целогодишно. 

Селището Ширинкьой е завършено в края на хилядолетието и е изградено в близост до останките на някогашния затвор. Местните често го наричат „българското село“. Голяма част от него е построена върху земя, която десетилетия по-рано е принадлежала на гръцките жители на Имброс, принудени да напуснат острова.

Кание си спомня първите години на Гьокчеада като непрекъснат водовъртеж от работа. „Нямахме собствен дом, започнахме от нулата. Дъщеря ни трябваше да ходи на училище. В продължение на шест години бях единственият ветеринарен лекар на острова. Нямаше почивни дни, нямаше отпуска – само овце, крави и кози.“ 

Раиф кимва в знак на съгласие. „В началото не познавахме никого, но с времето хората ни приеха. Тогава не можех да си представя, че един ден ще имам животни, градина, кола.“ Той поглежда през прозореца и дръпва от цигарата си. 

Но съжалявам, че вложихме толкова много усилия, време и пари тук. А сега, дори да искаме да си тръгнем, вече е твърде късно.

—

По време на сезона за кайтсърф Махмуд се чувства истински жив. Обграден е от приятели, които споделят същата страст към морето и вятъра. Когато настъпи есента, туристите си тръгват, островът притихва и светът му сякаш се свива. Всяка зима започва да мисли за заминаване. „Млад съм и точно сега трябва да работя, да спестявам за бъдещето. Но през зимата няма нищо. Това ме кара да се чувствам безполезен. Искам просто да мога да работя законно и да водя нормален живот.“ Той замълчава за момент и поглежда към неспокойното море. Силата, която издига кайта му във въздуха, едновременно го тегли напред и сякаш го задържа на място. 

Трябва да работиш упорито. Всеки ден да се опитваш да ставаш по-добър. Да намериш нещо, което придава смисъл на живота ти, нещо, което ти носи свобода и щастие.

През март 2025 г., по време на пътуване до Истанбул, Махмуд е задържан от турските власти и е депортиран обратно в Афганистан. По това време вече е прекарал над шест години в Турция. Няма възможност дори да събере най-ценните си вещи – оборудването за кайтсърф. В продължение на седмици не казва на Майде какво се е случило, защото не иска да я тревожи. Така отново се озовава в Кандахар – града, от който някога е тръгнал към Европа. 

„Кандидатствах за турска виза, но ми отказаха – разказва той. – Нямам проблеми с талибаните. Те са заети с възстановяването на Афганистан.“ После добавя: „Много афганистанци се връщат от Турция, Иран и Пакистан. Някои са доволни, защото намират работа по възстановяването на страната. Но след толкова години война нищо не е лесно.“

По-рано тази година приятелката на Махмуд пристига от Турция. Двамата бързо сключват брак в Афганистан. „Най-щастливият момент в живота ми“, както сам го описва. Това лято той се връща на острова, за да отпразнува сватбата си с близки и приятели. Днес ежедневието му се движи в познат ритъм: между „Шах Бюфе“ – ресторанта на Майде, която отдавна го е приела като свой син, и плажа. Изглежда, че вятърът, който го пренася през морето, сега го е върнал обратно.

—

Според Виолета много от новодошлите на острова дълго време са възприемали Гьокчеада като спирка по пътя към нещо друго. Това обаче започва да се променя със завръщането на потомците на някогашните жители. „Има хора, които живеят тук от 40 години и все още не го чувстват като свой дом – казва тя. – Но новите поколения и последната вълна от завърнали се променят това. Моите деца също са част от този процес, част от новата идентичност на острова.“

Христос споделя това усещане. „Излизам с гърци, с кюрди, с турци. Работим заедно, живеем заедно. Всъщност няма голяма разлика между гръцкото и турското кафе. Независимо дали живееш в голям град, или на остров, в крайна сметка животът се свежда до петима истински приятели, които наистина те познават. Ако ги имаш, целият свят е твой.“

—

В двора Раиф товари пикапа си, преди да тръгне да нахрани животните. Излъчва сила, непрекъснато е в движение, но малко особената му походка издава възрастта му. След живот, прекаран „в движение и работа“, той и Кание са си представяли, че ще остареят близо до дъщеря си. Когато строят къщата, предвиждат достатъчно спални и бани, за да могат да събират цялото семейство под един покрив. Днес дъщеря им идва само веднъж годишно, когато довежда внука за няколко дни. Двамата също я посещават, но с напредването на възрастта дори 90-минутното пътуване с ферибот започва да им се струва изпитание.

На острова има болница, но при по-сериозни здравословни проблеми пациентите трябва да пътуват до Чанаккале на отсрещния бряг. Раиф си спомня период, в който всеки ден му се налага да прекосява пролива за лечение. За да хване сутрешния ферибот, става в пет часа. „Все едно си пиян – казва той. – Връщаш се вечерта напълно изтощен.“ Замълчава за миг и въздъхва. 

Писна ми. Така ще си отидем от този свят – работейки до последно, по дяволите.

Преди години Раиф едва не загива по време на работа. През 2007 г. ремонтира повреда по електропреносната мрежа от вишка, когато платформата внезапно пропада. Гръбнакът му е счупен на три места. Следват четири месеца, през които лежи неподвижно. През цялото това време домът на семейството остава с отворени врати. Съседите непрекъснато идват и си отиват – носят храна, помагат с каквото могат и не ги оставят сами. „Те ни помогнаха да преминем през всичко това“, казва Кание.

Зад суровото вечно усмихнато лице на Раиф се крие много. Някога той бил по-гневен човек. В началото на века, когато островът започва да се отваря за туризъм, един ден забелязва автомобил с българска регистрация. Старите рани изведнъж се отварят отново. Започва да крещи на шофьора на български и да му нарежда да напусне острова:

Вие ни сменихте имената! Вие ни изгонихте! Вие съсипахте живота ни! 

Шофьорът отговаря тихо: „Извинявай, братко. Не аз ти смених името. Съжалявам за това, което се е случило.“ Но Раиф не успява да овладее гнева си. „Казах му, че ако го видя отново, ще го пребия до смърт.“ 

След това идва срамът. А по-късно и освобождението от натрупаната болка. „Това беше последният път, когато изпитах подобна болка – казва Раиф. – Сега всичко е простено, всичко е забравено. Едва си го спомням.“

Този материал е създаден в рамките на Програмата за журналистически постижения (Fellowship for Journalistic Excellence) с подкрепата на ERSTE Foundation и в сътрудничество с Balkan Investigative Reporting Network (BIRN). 

Редактор на оригиналния текст: Нийл Арън
Превод: Георги Тотев

Post Syndicated from Георги Тотев original https://www.toest.bg/ostrovut-na-prokudenite-vtora-chast/

<<Към първа част

Нощният въздух е студен и режещ. Махмуд върви в група от афганистанци, иранци и пакистанци през каменист планински терен, осветяван единствено от луната. Някъде пред тях е границата между Иран и Турция, високо в планините над Ван в кюрдския регион на Турция. Трафикантите им дават кратки инструкции: когато стигнат до граничната ограда, да я прережат и да бягат. 

Ако полицията дойде отдясно, бягайте наляво. Ако дойде отляво, бягайте надясно – спомня си думите им Махмуд. – Не спирайте да тичате. Ако ви хванат – бююк шамар – голям шамар, и директно ви връщат в Иран!

Няколко седмици по-рано в Кандахар Махмуд продал почти всичко, което притежавал, включително старата си, но обичана моторетка. Успял да си осигури едномесечна студентска виза за Иран. Стигнал до Техеран, където напразно търсил човек, който да му помогне да премине нелегално в Турция. Обезкуражен, решил да се прибере у дома. Съдбата обаче го застигнала в Машхад – град близо до границите с Афганистан и Туркменистан. Именно там най-накрая срещнал трафикант на хора, който срещу солидна сума обещал да го преведе в Турция. Махмуд си помислил, че най-трудната част от пътуването вече е зад гърба му. В действителност изпитанията му тепърва започвали.

—

България през 80-те години е внимателно режисирана полицейска държава – страна на дълги опашки за основни стоки и субсидирани летни почивки по Черноморието. Кание и Раиф посрещат десетилетието потопени в работа и семеен живот. „Имахме голяма къща в Добрич, а наблизо беше курортът Албена – спомня си Кание. – Там прекарахме най-хубавите години от младостта си.“ 

Турското малцинство никога не изчезва от полезрението на режима.

Макар властта официално да твърди, че изповядва социалистическите принципи на равенство и братство, тя не се колебае да използва българския национализъм за свои цели. През 80-те години режимът възражда старите страхове от „турската заплаха“ и близо петвековното османско владичество. Книги и филми припомнят колективната травма от живота под османска власт – период, представян в училище като време на потисничество и масово поробване. В условията на затворената комунистическа система официалната пропаганда остава без сериозно оспорване, а турското малцинство все по-често започва да бъде представяно като потенциална „пета колона“.

Подозренията се засилват след поредица от атентати в обществения транспорт – изключително нетипично и дълбоко разтърсващо явление за една строго контролирана полицейска държава. През август 1984 г. са извършени атаки на жп гарата в Пловдив и на летището във Варна. Най-кървавият атентат е във влака Бургас–София през 1985 г., познат като атентата от гара Буново. При него загиват седем души, сред тях и две деца. Нападенията, извършени от турски националистически екстремисти, затвърждават представата за турското малцинство като въплъщение на „вътрешния враг“.

Именно в тази атмосфера на страх и подозрение е поставено началото на т.нар. Възродителен процес – кампания за насилствена асимилация, насочена срещу мюсюлманските общности в България. Решението е взето и изпълнено почти светкавично в края на декември 1984 г. Само за няколко седмици близо един милион души – повече от една десета от населението на страната по това време, са принудени да заменят имената си със славянски. Освен турското малцинство, мерките засягат и мюсюлманите от ромската общност, както и помаците.

Раиф си спомня как в града пристигат полицаи и тежковъоръжени войници, за да наложат изпълнението на указа. 

Всеки, който имаше турско име, беше извикван в кметството и принуден да избере ново от предварително подготвен списък. На публични места трябваше да говорим на български и да използваме новите си имена. На колегите ми беше наредено да ме наричат „Румен“. Един човек обаче отказа. Казваше се Петьо. Той каза на полицаите: „Може да ме биете, може и да ме убиете, но аз го познавам като Раиф цял живот. Не мога да го наричам Румен.“

Насилствената асимилационна кампания е представяна от властите като опит за „възстановяване на българските корени“ на засегнатите общности. Подобни мерки всъщност не са прецедент. Още от 50-те години комунистическият режим провежда кампании, целящи да „излекуват“ помаците от тяхната предполагаема „турска идентичност“. Между 1982 и 1984 г. около 50 000 души от турската, ромската и помашката общност са принудени да сменят имената си – своеобразна генерална репетиция за събитията от декември 1984 г. и за последвалия Възродителен процес.

Мащабът на случилото се обаче е несравним с предишните кампании.

Затворени са джамии, поругани са мюсюлмански гробища, турските книги, списания и музика са забранени. Говоренето на турски език на публично място води до глоба или побой. Стотици представители на турската общност са изпратени в трудовия лагер в Белене на дунавския остров Персин. И до днес Раиф се пита какво ли са мислили властите по онова време. 

Още през 70-те години ни предупреждаваха, че могат да сменят имената ни, както вече бяха направили с помаците. Но ние не вярвахме, че това ще се случи.

На 23 май 1985 г. – датата е запечатана в паметта му – Раиф е уволнен от електроразпределителното предприятие, в което работи. „Не остана нито един турчин на работа. Страхуваха се от саботажи.“

—

Махмуд е заловен малко след като прекосява границата с Турция. Озовава се в център за задържане на мигранти в източния град Ван – първия от поредица подобни центрове, през които ще премине. Там започва да учи турски, без да изоставя мечтата си някой ден да стигне до Западна Европа. Докато е настанен в център за мигранти край Амасия, в черноморския регион на Турция, започва да работи нелегално по нивите в околността. „Попитах в лагера дали мога да работя законно. Казаха ми: „Не.“ Попитах: „А какво да ям?“ Те ми отвърнаха: „Това си е твой проблем. Защо изобщо си дошъл?“

От Амасия пътят му продължава на запад през Истанбул и Бурса, докато накрая стига до Чанаккале – оживен пристанищен град на брега на Дарданелите. Когато за първи път застава край тесния проток, свързващ Егейско и Мраморно море, Махмуд гледа към отсрещния бряг и си представя, че там започва Европа. 

Това наистина е Европа, но не онази, която си е представял.

Махмуд се опитва да стигне до Гърция по море. Веднъж е заловен от бреговата охрана и върнат. Друг път двигателят отказва и лодката се носи безконтролно в продължение на седем часа, преди да пристигне помощ. Опитва и по суша. Една нощ успява да премине границата край град Ипсала, но се изгубва и без да разбере, се озовава отново на турска територия. При друг опит стига чак до Александруполис (Североизточна Гърция), преди да бъде задържан от полицията. За негово нещастие, по това време носи синджир с турското знаме и тениска с лика на Мустафа Кемал Ататюрк. „Полицаите решиха, че съм турски трафикант – разказва той. – Взеха ми всичко – телефона, SIM картата.“

След поредния неуспешен опит Махмуд се връща обезкуражен в Чанаккале. Там получава предложение за работа от възрастен мъж на име Хасан. Единственото условие е да напусне града и да замине за близък остров. „Мислех си, че ще поработя един месец, ще спестя малко пари и пак ще тръгна. Но после се появи Хасан и след това – Гьокчеада… Гьокчеада…“, казва той с усмивка и известно примирение.

—

Христос Талиядурос работи в кафене с прекрасна гледка, разкриваща се от склоновете на островното село Зейтинли. Занимава се и с татуировки. Подобно на Виолета и Димитрис той се установява на острова сравнително наскоро, когато ограниченията върху културния живот на гръцката общност започват постепенно да отпадат. За него това е своеобразно завръщане у дома. Роден е в същото село, в което работи днес, но в началото на 90-те години родителите му го изпращат в Истанбул, за да учи в гръцко училище. 

Винаги съм мечтал един ден да се върна за постоянно, казва Христос. 

Неговото семейство е сред малкото гръцкоговорещи семейства, които остават на острова въпреки десетилетията на ограничения и натиск през XX век.

След като през 1964 г. последното гръцко училище на острова е принудено да затвори врати, малкото останали гръцки семейства започват да изпращат децата си да учат в Истанбул. Там църковните училища, управлявани от вселенския патриарх на Константинопол, продължават да преподават на гръцки и остават извън по-широките ограничения върху гръцкоезичното образование. „Патриархът ни взе под крилото си“, казва Христос. По съвпадение и той е родом от същото село – Зейтинли.

В началото на 20-те години на миналия век Имброс, както тогава все още се нарича островът, разполага с десет гръцки училища, в които учат близо 1500 деца. След като островът преминава под турски контрол, властите постепенно започват да ограничават обучението на гръцки език. Закон, приет през 1927 г., на практика забранява преподаването му в държавните училища и принуждава децата от гръцки произход да изучават езика си извън учебните занятия в частни училища. 

Ограниченията са временно смекчени през 50-те години, но през 60-те са въведени отново в още по-строг вид. В крайна сметка това води до затварянето на последното гръцко училище на острова – институция, превърнала се в символ на гръцкото му наследство и идентичност.

От 60-те години нататък останалата гръкоезична общност на острова е подложена на постоянен натиск. Мнозина избират да напуснат и да започнат нов живот в Гърция, Западна Европа или Австралия. Често са принудени да продават домовете си на цени далеч под пазарните. Отношението на турската държава към малцинството допълнително се втвърдява заради продължителната криза в Кипър, където гръцката и турската общност все повече се отдалечават една от друга в стремежа си към две несъвместими цели – присъединяване на острова съответно към Гърция или към Турция.

В средата на 60-те години турските власти започват да прилагат план от 27 точки, известен като програмата „Еритме“ („Претопяване“), чиято цел е постепенно да заличи останките от гръцката идентичност на острова.

На православната общност е забранено да притежава колективна собственост, различна от църквите. Именно през този период са затворени и гръцките училища, както и сградите на местните общностни институции.

Други мерки засилват усещането, че общността е обсадена и под постоянен натиск. На острова са изградени полицейски казарми и затвор от открит тип. Разкази от онова време описват как затворници, много от които осъдени за тежки престъпления, се движат свободно и тормозят местните жители. 

Хората помнят, но избягват да говорят за това. Раната все още не е зараснала,

казва Виолета.

Макар темата рядко да намира място в турското общество, създаването на затвора от открит тип заема „централно място в паметта за принудителното напускане на острова“ сред бившите гръцки жители на Гьокчеада, посочва Юмит Есер от университета „Неджметин Ербакан“. Според него съвкупният ефект от политиките, провеждани през този период, „дълбоко променя ежедневието и чувството за сигурност на острова“.

—

През април 1989 г. Раиф получава неочаквана призовка да се яви в местното полицейско управление. Информацията е оскъдна – казват му да вземе дрехи, малко пари и храна за няколко дни. Никой не му съобщава обаче къде ще бъде изпратен. Едни говорят за Франция, други – за Африка, трети – за Румъния. Той събира набързо багажа си. Кание го изпраща. Полицаите качват Раиф заедно с група български граждани от турски произход на влак. „Стигнахме до София. Едва тогава ни казаха, че ни депортират в Турция.“ Следва ново пътуване с влак, този път към границата. Групата слиза в Одрин – първия голям град от другата страна на границата.

Нямах представа накъде да тръгна. За първи път стъпвах в Турция. Нашият турски беше едно, техният – съвсем друго,

спомня си Раиф. В хола на своя дом той бавно разбърква чая си. Металната лъжичка звъни в малката чаша с форма на лале, запълвайки паузите в разказа му. Неговото прогонване се оказва предвестник на много по-мащабно изселване. В началото на юни 1989 г., на фона на нарастващото безпокойство за положението на турското малцинство в България, Турция отваря границата си. През следващите три месеца между 320 000 и 360 000 български граждани от турски произход я преминават с влакове, автобуси и автомобили, натоварени с мебели и покъщнина. 

Властите в София наричат това преселение „голямата екскурзия“ – евфемизъм, който представя етническото прочистване като обикновено туристическо пътуване.

Турските власти насочват част от новопристигналите към Чорлу, град източно от Одрин. „Дадоха ни чай и храна. После започна организацията – кой къде ще бъде изпратен.“ Раиф е сам в новата страна. „Не можех да се обадя у дома. Нямаше как да разбера как са жена ми и дъщеря ми.“ Ще мине цяла година, преди двете да успеят да се присъединят към него в Турция.

Докато Раиф говори, Кание отваря малко чекмедже и изважда мартеница. Държи я внимателно в ръцете си. „Това е едно от малкото неща, които донесох със себе си от България. Не я нося, защото ми е единствената и се страхувам да не я изгубя.“ Усмихва се тъжно и добавя: „Тук няма мартеници.“

Раиф гледа чашата си с чай. „Някога говорех български толкова добре, че никой не можеше да разбере, че съм турчин.“ Днес езикът постепенно започва да му убягва, казва той. „Минаха толкова много години.“ Гласът на Кание омеква, когато се връща към спомените. „Най-трудното тепърва предстоеше. Никой не бива да бъде принуждаван да напуска родината си и да започва живота си отначало на друго място.“

Този материал е създаден в рамките на Програмата за журналистически постижения (Fellowship for Journalistic Excellence) с подкрепата на ERSTE Foundation и в сътрудничество с Balkan Investigative Reporting Network (BIRN). 

Редактор на оригиналния текст: Нийл Арън
Превод: Георги Тотев

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/sled-pozhara-v-moriya/

От палатката си в Зона 12 на хълма Раид Алобейд вижда „Мория“ като на длан. Докато огънят се разпространява в най-големия бежански лагер в Европа в нощта на 10 септември, 45-годишният мъж, избягал от войната в родната си Сирия, бърза да организира евакуацията на съседните палатки, в които има предимно семейства с деца. „Слава богу, всички успяхме да избягаме от пламъците и дима и да се доберем до пътя“, разказва той пред „Тоест“.

Първият пожар унищожава една трета от лагера, принуждавайки хиляди хора да бягат само с дрехите на гърба. За пореден път в живота си. Огнищата, които възникват през следващите дни, изпепеляват и останалите контейнери и палатки, оставяйки 12 000 души, много от които деца, буквално без покрив.

Разговарям с Раид седмица след серията опустошителни пожари. Подслонил се е под сянката на дърво край пътя заедно с дъщеря си, зет си и четиримесечната си внучка Джуд, родена в „Мория“. Трудно говори за нея и чувството за достойнство не му позволява да опише как оцеляват дни наред край пътя с новородено. „Стотици други деца са в това положение. Много от тях се разболяват или развиват алергии заради комарите и липсата на хигиена. Представете си да спите на пътя – без палатка, без одеяло. Наистина е много трудно“, казва Раид.

Раид Алобейд живее на остров Лесбос от девет месеца, чакайки разрешение за убежище. Почти веднага след пристигането си основава „Бели каски Мория“ – независима група от бежанци доброволци от сирийската общност в лагера, която помага на обитателите в ежедневната им борба за оцеляване.

Click to view slideshow.

Построен с капацитет за 3100 души, „Мория“ и маслиновата гора около него към септември 2020 г. подслоняват около четири пъти повече хора. Те живеят в изключително лоши хигиенни условия, с ограничен достъп до тоалетни, душове и течаща вода, чакайки часове наред на опашки за дневна порция храна. И така – с месеци и дори години, заложници на тромава бюрократична система, която отлага за необозримото бъдеще решенията дали ще получат закрила.

Лагерът „Мория“ отдавна беше заслужил определението „адът на Земята“, когато пандемията от COVID-19 добавя още тъмни нюанси към мрачната картина. Първият случай на болестта в бежанския център е установен на 2 септември, но на обитателите му са наложени строги рестрикции още с настъпването на здравната криза през март – могат да излизат само в определени часове на деня, и то само за храна и посещение при лекар. Ежедневните призиви на Световната здравна организация за спазване на основни противоепидемични мерки – често миене на ръцете и спазване на социална дистанция – звучат цинично в претъпкания лагер, в който течащата вода е лукс.

Въпреки това месеци наред, преди COVID-19 да стигне до „Мория“, няколко бежанци обединяват усилия в доброволчески екип за осведомяване за коронавируса в лагера. Сред тях има учители, фармацевти и младежи от много националности, които разясняват реалностите на пандемията и мерките за ограничаването на заразата – ключова информационна кампания, особено на място с тежки условия и дефицити като „Мория“.

„Информирахме хората как да се пазят от коронавируса, как да носят маска и да си мият ръцете. Имахме и инициатива за събиране на боклук – срещу десет празни пластмасови бутилки давахме бутилка замразена вода“, разказва пред „Тоест“ Али Мустафа Бактяри, който е част от доброволческия екип. 20-годишният младеж от Афганистан е на остров Лесбос от декември 2019 г. „Беше много скучно просто да чакам решение по молбата си за убежище. Такъв съм си – където и да отида, се опитвам да намеря с какво да се занимавам“, обяснява Али Мустафа, който губи и малкото си вещи и дрехи в първата нощ на пожарите, когато огънят изпепелява палатката му.

Ясер Тахери от Афганистан е на 16 години и е най-младият ученик в курсовете по фотография на ReFOCUS Media Labs. Организацията осигурява достъп до инструменти и знания на представители на маргинализирани общности, за да придобият умения за работа в медии и да увеличат шансовете си за намиране на работа. Репортерите и фотографите от техните курсове традиционно документират живота в „Мория“ и в нощта на пожара също са първи на мястото на събитието.

„Нашата палатка оцеля след първата нощ на пожари. Докато огънят наближаваше, успяхме да съберем малко дрехи и документите си и избягахме в гората. Останахме там до 5 сутринта, докато пожарникарите потушиха огъня“, разказва Ясер, който пристига на Лесбос с родителите си и брат си на 1 януари т.г.

Пожарът в „Мория“ може да изглежда като неочакван инцидент, но всъщност бедствието се разгръща от години, категорични са местни и международни анализатори, наблюдатели и активисти, които следят ситуацията на Лесбос от отдавна.

Тази трагедия не се случи за един ден. Трябва да погледнем голямата картина – пренаселването от години, карантинирането на лагера заради пандемията, липсата на добра храна, липсата на достатъчно тоалетни и душове. Така и не беше предоставена достатъчна и достатъчно добра помощ за тези хора. Вътре беше хаос и проблемите просто се натрупваха с години.

Това обобщава пред „Тоест“ Соня Нанджик, която е основателка на организацията ReFOCUS заедно с годеника си Дъглас Херман, режисьор и оператор от Ню Йорк. Двамата се срещат през 2016 г. на сръбско-унгарската граница, когато хиляди бежанци се оказват в ничия земя заради отказа на редица централноевропейски държави да приемат молбите им за убежище.

Целта на организацията им е да запълни празнината в хуманитарната помощ – развиването на умения за младежи, които нямат шанс да се върнат в училище. „Представете си 15-годишно момче, което тъкмо е влязло в гимназия в Сирия – прекарва известно време в Турция, след което идва в Гърция, живее година-две в „Мория“, евентуално получава убежище и изведнъж е на 18–19 години, пропуснало четири години от образованието си. В този момент е почти невъзможно да се върне в училище. Затова решихме да се фокусираме върху умения, които биха позволили на младежите да започнат работа, без да е задължително да имат диплома. Медиите са сфера, в която уменията и опитът са по-важни от дипломата“, разказва Соня.

Учениците им са първите репортери на мястото на събитието в нощта на пожара. Кадрите им се появяват в репортажи на Би Би Си, „Ал Джазира“, Си Би Ес Австралия и много международни издания. Преди седмица беше открита изложба с техни фотографии в полския град Вроцлав, а на 1 октомври в Берлин се състоя премиерата на документалния филм „Дори след смъртта“, в който сътрудничат и млади оператори от курсовете на ReFOCUS. Филмът разказва за хората, които погребват телата на загиналите бежанци и мигранти и търсят връзка със семействата им. Филмът ще бъде представен и пред българска публика в близките месеци.

Кадри на младия Ясер Тахери пък са използвани в документален филм на Би Би Си за кризата с коронавируса и бежанските лагери в Европа. „Като имигрант, дошъл само преди шест месеца, е невероятно да имам възможност да работя със световни медии като Би Би Си. Мога да кажа, че се гордея с това“, споделя младежът, който мечтае да стане режисьор.

В работата си в бежанския лагер Соня Нанджик и Дъглас Херман срещат предизвикателства, които разкриват сериозните дългогодишни проблеми с ограничения достъп до образование сред децата и младежите бежанци. „Имаме ученици, които са пропуснали големи периоди от образованието си, в които се полагат основни знания и умения. Сега те се учат как да монтират кратки филми в програми като Adobe Premier Pro, която се използва от почти всеки монтажист по света. Научават се да правят това, но изведнъж се оказва, че не могат да изпратят имейл“, обяснява Соня.

Учениците ѝ са първите и почти единствените журналисти с достъп до новия бежански лагер, който гръцкото правителство изгражда в дните след пожара. Той представлява дълги редици от десетместни палатки с логото на Върховния комисариат за бежанците на ООН, разположени на брега на морето, северно от административната столица на Лесбос Митилини.

Центърът веднага е наречен „Втора Мория“ – не просто не решава проблемите в първия лагер, а създава и по-сериозни. Душове няма, а тоалетните не са достатъчни за всички. Силният вятър вече създава проблеми за палатковите конструкции и буди още по-сериозни опасения за предстоящата зима. Освен това част от лагера е разположена върху площадката на някогашно военно стрелбище, по която все още има много следи от муниции, потенциално опасни за здравето заради замърсяването с олово.

Пожарът в „Мория“ възобнови трудния разговор за миграционната политика на Европейския съюз. Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис веднага обяви, че правителството му иска „да превърне проблема във възможност“, и използва случая да аргументира отдавнашната си идея за създаване на лагери от затворен тип на островите. Местните жители на Лесбос неведнъж са протестирали срещу идеята, с опасения, че островът им ще бъде превърнат в затвор. Бежанци и хуманитарни организации също се притесняват, че този подход само би задълбочил проблемите на система, която с години държи в неизвестност за бъдещето хиляди хора в условия, уронващи човешкото им достойнство.

„Европа трябва да участва много повече в управлението на новия лагер, където и да решим да го построим. Искам да уверя всички страни по темата, че с абсолютна сигурност това ще бъде постоянен център за настаняване на имигранти“, декларира Мицотакис дни след пожара.

Няколко държави обявиха, че ще приемат бежанци от Лесбос. През последната седмица 140 души – семейства с деца с нужда от специални здравни грижи и непридружени деца бежанци, бяха преселени в Германия. С това общият брой на релокираните бежанци от Гърция за 2020 г. надхвърли 1000 души, по данни на ООН. Броят на хората, търсещи убежище на територията на страната, остава над 120 000 – близо 28 000 на островите в Егейско море и близо 98 000 в континентална Гърция. Само непридружените деца бежанци са 4400.

„На останалите държави членки не би коствало много да приемат по няколкостотин души, но за Гърция такова общо усилие би било огромно облекчение“, коментира Соня Нанджик, която е родом от Полша – един от най-сериозните противници на солидарния принцип в европейската миграционна политика. Тя допълва:

Не разбирам липсата на солидарност, особено в посткомунистическите държави, като Полша, Унгария, Чехия. Толкова много хора са избягали от Полша по време на комунизма, така че би трябвало да можем да разберем хората, които бягат от държави като Афганистан и Ирак, където или има война, или талибаните не позволяват на хората да съществуват в собствената си страна. Не разбирам как си позволяваме да оспорваме техните причини да търсят убежище, докато ние някога сме бягали от комунизма. Наистина имаме много къса памет.

„Когато бях на 12, живеех със семейството си в едно малко село, но се преместихме в Херат. Баща ми беше отвлечен от талибаните, а мен заплашваха, защото сътрудничих на американска организация“, споделя Ясер Тахери.

Историята на Али Мустафа звучи подобно. „Талибаните, ИДИЛ и други терористични групи са активни в Афганистан. Не ни позволяват да живеем спокойно, да продължаваме образованието си например. Дойдоха при баща ми и поискаха аз да се присъединя към тях. Тогава семейството ми се премести в Кабул, но и там не се чувствахме сигурни, защото непрекъснато имаше атентати и убийства. Затова в името на по-добро бъдеще баща ми реши да ме изпрати в Европа“, споделя той.

Настанен в палатка с непознати хора в новия лагер на остров Лесбос, Али Мустафа подновява кампанията за осведомяване за коронавируса заедно с останалите от екипа. Доброволците от „Бели каски Мория“ дни наред разчистват след пожара и също вече организират дейностите си в условията на новия лагер.

„Преживели сме война, изгубили сме близки, преминали сме през Турция и сме стигнали до Европа в търсене на място, където да прекараме остатъка от живота си. Защото сме много уморени. Умираме всеки ден“, казва обаче лидерът на групата Раид Алобейд.

„Бъдещето ми остава несигурно. Аз губя младостта си в чакане, а това е времето, в което имам сили и енергия да уча и да работя. Но го губя – в чакане“, допълва 20-годишният Али Мустафа.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Vice

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.