Tag Archives: бежанци

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://www.toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

Кривият портрет на украинския бежанец

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://www.toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

Кривият портрет на украинския бежанец

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Интеграция“ на хотелски начала

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Не стреляйте по Калина Константинова

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ne-strelyayte-po-kalina-kostadinova/

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова

Източник

Измък – примък

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D0%BA-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BC%D1%8A%D0%BA.html

вторник 26 април 2022


Аз дарих. Направих каквото е според скромните ми възможностите за бежанците от войната, която започнаха ватниците на територията на една независима държава. Ватниците започнаха войната, защото искат светът да бъде…

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Държава няма! Действайте!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5.html

понеделник 14 март 2022


Много ми се искаше да пиша за ония, дето четиридесетте лева, които били за лакомите украинци, а всъщност ще отидат при българските хотелиери, им тежат. Още повече исках да се…

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

От 2 седмици има огромен наплив на бежанци по границата ни с Турция Ердоган отвъза тихомълком емигртантите към Европа

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%BC-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B3%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82.html

петък 6 ноември 2020


По цялото протежение на българската граница с Турция се забелязва безпрецедентен наплив на бежанци от страните от Близкия и Среден изток. По оперативна информация на Биволъ цели бежански лагери на територията на Турция са освободени да преминават границата с България на път за Западна Европа. От Резово до Свиленград през последните 2 седмици незаконните влизания на българска територия са се увеличили в пъти. Наши източници от пограничните райони свидетелстват, че турската страна е вдигнала всички свои части по охрана на границата с България. Това на практика е осигуряване на безпрепятствен достъп за бежанците.  Те свободно могат да влязат на българска територия. На наша земя те се изправят пред телената ограда, която обаче не представлява никаква реална пречка. Бежанците са предварително инструктирани от водачите си и са снабдени с всички необходими инструменти за преодоляване на оградата – резачи, стълби и копачи.

Някои от групите минават в Гърция и оттам на зелена граница влизат в България, сочат данните. От Гърция към България няма никакво препятствие, нито телена ограда. В момента са мобилизирани на пълна степен Гранична полиция и жандармерията. Нямаме данни засега за мобилизирани части на БА. Официалните институции мълчат и отказват да дадат подробна информация. Те обаче не опровергаха данните, че трафикът през границата с Турция е скочил в пъти през последните дни и не отговориха отрицателно на въпросите ни. На официалните запитвания на Биволъ просто бе отказан отговор. Министърът на вътрешните работи Христо Терзийски отказа да разговаря с наш репортер, оправдавайки се с бюрократични причини и процедурни правила. От Пресцентъра на МВР ни посъветваха да четем пресъобщенията им. В тях няма нужната информация, но се забелязва, че през последния месец действително имаме зачестяване на заловените групи бежанци във вътрешността на страната. Само преди дни е била заловена поредната група от 12 души мъже, преминали границата с Турция, южно от от гр. Средец. Бежанците са заловени от граничните полицаи на наша територия. Този случай, както и много други обаче не е отбелязан в информационния бюлетин на МВР.

Телената ограда не спира нахлуването, но “харизва” българска земя на турците

Тези които влизат у нас, преодоляват много лесно изградената телена ограда, като или я режат, или я прескачат със сгъваеми стълби. На практика оградата изобщо не може да спре нарушителите на границата, но е едно нелепо и дори вредно съоръжение, споделят местните хора. Заради изградената ограда, една широка ивица от нея до граничната бразда остава недостъпна за населението в пограничните села. Хората се оплакват, че не могат да минават през нея, както на времето са минавали дори през порталите на т.нар. преградни “кльонове” по времето на Студената война, да си пасат и поят добитъка в пограничната зона, да посещават ниви и градини там. В замяна на това сега една широка ивица част от българската територия на практика се окупира от турските селяни оттатък и те свободно влизат в наши земи до оградата, за да ползват пашата или водите. Никой не ги спира нито от турска, нито от българска страна, защото граничните полицаи основно се занимават с бежанския проблем, но не и с турските селяни, влизащи в ивицата до оградата и ползващи част от мериите на пограничните ни села, се оплакват български селяни. Така всъщност оградата, изградена по идея на “Патриотичния фронт” не спира никак бежанците, но дава възможност за фактическа окупация на българска земя от страна на турски граждани. Така например пограничната р. Резвая, която е уникална със своя каньон и доскоро беше едно от туристическите забележителности в парк “Странджа”, вече е недостъпна. Тя на практика се е превърнала изцяло в “турска” река, защото до нея българските граждани нямат абсолютно никакъв достъп, благодарение на неефективната ограда. Отделен е проблемът за стотиците хиляди декари изсечени стари гори, за да бъде построена въпросното съоръжение.

Самата ограда бе построена на колосална средна цена от около 500 €  за линеен метър и струваше над 200 млн. лв. Биволъ разкри в свое разследване през 2018-т г., че оградата е построена основно с участието на фирми свързани с депутата Делян Пеевски със силно завишени изкуствено стойности. /виж тук/ Проверка от страна на Прокуратурата, за злоупотреба в особено големи размери така и не последва.

Телено съоръжение по границата с Турция в Странджа планина.

Оградата освен, че излиза “златна”, но освен това е строена некачествено и набързо.

Напливът съвпада с последните заплахи на Ердоган

В момента в България нахлуват предимно бежанци от Сирия, Ирак, Афганистан и Пакистан. Началото на увеличения наплив съвпада с крайното изостряне на отношенията между Турция и Франция и оттам с целия ЕС. Анализаторите сочат, че последните кървави терористични атентати във Франция и Австрия са именно провокирани от радикалната риторика на турския лидер Реджеб Ердоган, който разпалва настроения за “Джихад” срещу Европейския съюз и конкретно Франция в мюсюлманския свят. От 5 години Президентът на Турция отправя периодични заплахи, че ще пусне 3.6 млн. бежанци на територията на ЕС. Повечето пъти те бяха определяни като блъф и шантаж за разиграване на политически и финансови искания върху ЕС. Времето показа, че това не е така. Ердоган се вживя в ролята на единствен пазител и “гарант” за външните граници на Европа. В края на февруари т.г.  Турция отпусна нарочно положението и няколко стотин бежанци се струпаха до границите с България и Гърция. Тогава лично премиерът Борисов призна, че положението е критично и ако бежанците тръгнат масово, ние не можем да се справим с тях. Армия и жандармерия бяха вдигнати на помощ на гранична полиция.

Сега обаче липсва каквато и да е официална информация, въпреки, че проблемът е много по-реален отколкото през февруари-март. Жандармерията е изцяло мобилизирана, но въпреки това не могат да бъдат разкрити и спрени всички групи. Още повече, че ако те трайно влязат в дълбочина на българска територия, няма как да бъдат върнати обратно, а единственият начин е да бъдат регистрирани и настанени в нашите крайно недостаъчни бежански центрове. В тях бежанците се оплакват, че буквално мизерстват. По 4000€ на човек вземат българските трафиканти, за да организират прекарването и транспорта от границата до покрайнините на София. Биволъ разполага с информация от местни жители, че по границата действа стройна и добре изградена организирана мрежа за трафикиране на бежанци, която разполага с транспортни средства и влияние в съответните институции, отговорни да следят и контролират подобна престъпна дейност.  Поради тази причина, групите се извозват успешно до София, а оттам се поемат от други трафиканти за пренасяне през сръбската или румънската граница, като за това се плаща отделно. Маршрутът от страните на произход е ясен. Той е с крайна цел Германия, Австрия, или Франция, като България и дори Турция се явяват транзитни пунктове. Понякога се залавят малки групи, които се регистрират, за да се отчете все пак някаква активност пред Европа, че България спира част от трафика. Голямата част от влизащите от Турция обаче се транслират през Сърбия към Западна Европа, където е и тяхната крайна цел.

Премиерът Бойко Борисов с гордост показва на бившия британски премиер Дейвид Камерън как телената ни ограда пази Европа от бежанския поток. След това се случи “Брекзит”.

Колко бежанци е пуснала Турция към границите ни и ЕС?

Източници от там сочат цифрата 30-40 хиляди. Засега. Потвърждение няма как да има от нито един официален източник. Очевидно България не би могла да поеме подобно количество мигранти, а и няма ефективна система, която да е разработена, за да ги спрем по цялото протежение на границата. Действащата по времето на социализма електросигнална охранителна система тип “Кльон”, която спираше почти 100% от нарушенията на територията ни, бе изоставена и разрушена преди 20 г, със закриването на Гранични войски. Сегашните напъни за алтернативни методи се оказват крайно неефективни, скъпи и потенциално атакуеми от коруптивни практики. Днес всички стратегически гранични застави са разрушени или продадени, а полицаите и подсилващите ги военни спят в хотели и се хранят в ресторанти на свободни цени, което оскъпява тази дейност повече от десет пъти. Това облагодетелства някои собственици на туристически обекти в регионите, но е за сметка на европейските и български данъкоплатци, независимо от крайно неефективния резултат.

Охраната на границата днес се осъществява предимно по пътищата, без плътно патрулиране по браздата и с инфрачервени или уреди за нощно наблюдение ръчно преносими или монтирани на вишки. Трафикантите на бежанци обаче са много добре запознати с обхвата на засичане на тези уреди и знаят прекрасно къде са местата, които попадат под “сянка” за топлинно наблюдение. Това са предимно речни долини, дерета или стръмни скатове, които изобилстват по пресечения терен на южната ни граница. Групите се придвижват в “сянката” на уредите почти докато влязат на българска територия. Остава открит въпрос как трафикантите имат информацията за точните пътеки в термосянка и как понякога посред бял ден цели групи с бежанци влизат в България и необезпокоявано се транспортират във вътрешността с едни и същи микробуси, които чакат на оредварително уговорени места в близост до граничната бразда. Експиримент, който преди време Биволъ проведе с френски журналисти на границата до Свиленград, показа че свободно може да се премине от България в Турция и обратно без никакво смущение или намеса от страна на гранична полиция, нито от турските граничари, независимо от пунктовете за наблюдение, които не можаха да засекат “нарушението”.

Българо-турската граница близо до Свиленград, снимана от репортер на Биволъ от турска страна.

 

 

След пожара в „Мория“

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/sled-pozhara-v-moriya/

От палатката си в Зона 12 на хълма Раид Алобейд вижда „Мория“ като на длан. Докато огънят се разпространява в най-големия бежански лагер в Европа в нощта на 10 септември, 45-годишният мъж, избягал от войната в родната си Сирия, бърза да организира евакуацията на съседните палатки, в които има предимно семейства с деца. „Слава богу, всички успяхме да избягаме от пламъците и дима и да се доберем до пътя“, разказва той пред „Тоест“.

Първият пожар унищожава една трета от лагера, принуждавайки хиляди хора да бягат само с дрехите на гърба. За пореден път в живота си. Огнищата, които възникват през следващите дни, изпепеляват и останалите контейнери и палатки, оставяйки 12 000 души, много от които деца, буквално без покрив.

Разговарям с Раид седмица след серията опустошителни пожари. Подслонил се е под сянката на дърво край пътя заедно с дъщеря си, зет си и четиримесечната си внучка Джуд, родена в „Мория“. Трудно говори за нея и чувството за достойнство не му позволява да опише как оцеляват дни наред край пътя с новородено. „Стотици други деца са в това положение. Много от тях се разболяват или развиват алергии заради комарите и липсата на хигиена. Представете си да спите на пътя – без палатка, без одеяло. Наистина е много трудно“, казва Раид.

Раид Алобейд живее на остров Лесбос от девет месеца, чакайки разрешение за убежище. Почти веднага след пристигането си основава „Бели каски Мория – независима група от бежанци доброволци от сирийската общност в лагера, която помага на обитателите в ежедневната им борба за оцеляване.

Click to view slideshow.

Построен с капацитет за 3100 души, „Мория“ и маслиновата гора около него към септември 2020 г. подслоняват около четири пъти повече хора. Те живеят в изключително лоши хигиенни условия, с ограничен достъп до тоалетни, душове и течаща вода, чакайки часове наред на опашки за дневна порция храна. И така – с месеци и дори години, заложници на тромава бюрократична система, която отлага за необозримото бъдеще решенията дали ще получат закрила.

Лагерът „Мория“ отдавна беше заслужил определението „адът на Земята“, когато пандемията от COVID-19 добавя още тъмни нюанси към мрачната картина. Първият случай на болестта в бежанския център е установен на 2 септември, но на обитателите му са наложени строги рестрикции още с настъпването на здравната криза през март – могат да излизат само в определени часове на деня, и то само за храна и посещение при лекар. Ежедневните призиви на Световната здравна организация за спазване на основни противоепидемични мерки – често миене на ръцете и спазване на социална дистанция – звучат цинично в претъпкания лагер, в който течащата вода е лукс.

Въпреки това месеци наред, преди COVID-19 да стигне до „Мория“, няколко бежанци обединяват усилия в доброволчески екип за осведомяване за коронавируса в лагера. Сред тях има учители, фармацевти и младежи от много националности, които разясняват реалностите на пандемията и мерките за ограничаването на заразата – ключова информационна кампания, особено на място с тежки условия и дефицити като „Мория“.

„Информирахме хората как да се пазят от коронавируса, как да носят маска и да си мият ръцете. Имахме и инициатива за събиране на боклук – срещу десет празни пластмасови бутилки давахме бутилка замразена вода“, разказва пред „Тоест“ Али Мустафа Бактяри, който е част от доброволческия екип. 20-годишният младеж от Афганистан е на остров Лесбос от декември 2019 г. „Беше много скучно просто да чакам решение по молбата си за убежище. Такъв съм си – където и да отида, се опитвам да намеря с какво да се занимавам“, обяснява Али Мустафа, който губи и малкото си вещи и дрехи в първата нощ на пожарите, когато огънят изпепелява палатката му.

Ясер Тахери от Афганистан е на 16 години и е най-младият ученик в курсовете по фотография на ReFOCUS Media Labs. Организацията осигурява достъп до инструменти и знания на представители на маргинализирани общности, за да придобият умения за работа в медии и да увеличат шансовете си за намиране на работа. Репортерите и фотографите от техните курсове традиционно документират живота в „Мория“ и в нощта на пожара също са първи на мястото на събитието.

Ясер Тахери (в центъра). Снимка: Скрийншот от репортаж на CNN

„Нашата палатка оцеля след първата нощ на пожари. Докато огънят наближаваше, успяхме да съберем малко дрехи и документите си и избягахме в гората. Останахме там до 5 сутринта, докато пожарникарите потушиха огъня“, разказва Ясер, който пристига на Лесбос с родителите си и брат си на 1 януари т.г.

Пожарът в „Мория“ може да изглежда като неочакван инцидент, но всъщност бедствието се разгръща от години, категорични са местни и международни анализатори, наблюдатели и активисти, които следят ситуацията на Лесбос от отдавна.

Тази трагедия не се случи за един ден. Трябва да погледнем голямата картина – пренаселването от години, карантинирането на лагера заради пандемията, липсата на добра храна, липсата на достатъчно тоалетни и душове. Така и не беше предоставена достатъчна и достатъчно добра помощ за тези хора. Вътре беше хаос и проблемите просто се натрупваха с години.

Това обобщава пред „Тоест“ Соня Нанджик, която е основателка на организацията ReFOCUS заедно с годеника си Дъглас Херман, режисьор и оператор от Ню Йорк. Двамата се срещат през 2016 г. на сръбско-унгарската граница, когато хиляди бежанци се оказват в ничия земя заради отказа на редица централноевропейски държави да приемат молбите им за убежище.

Целта на организацията им е да запълни празнината в хуманитарната помощ – развиването на умения за младежи, които нямат шанс да се върнат в училище. „Представете си 15-годишно момче, което тъкмо е влязло в гимназия в Сирия – прекарва известно време в Турция, след което идва в Гърция, живее година-две в „Мория“, евентуално получава убежище и изведнъж е на 18–19 години, пропуснало четири години от образованието си. В този момент е почти невъзможно да се върне в училище. Затова решихме да се фокусираме върху умения, които биха позволили на младежите да започнат работа, без да е задължително да имат диплома. Медиите са сфера, в която уменията и опитът са по-важни от дипломата“, разказва Соня.

Учениците им са първите репортери на мястото на събитието в нощта на пожара. Кадрите им се появяват в репортажи на Би Би Си, „Ал Джазира“, Си Би Ес Австралия и много международни издания. Преди седмица беше открита изложба с техни фотографии в полския град Вроцлав, а на 1 октомври в Берлин се състоя премиерата на документалния филм „Дори след смъртта“, в който сътрудничат и млади оператори от курсовете на ReFOCUS. Филмът разказва за хората, които погребват телата на загиналите бежанци и мигранти и търсят връзка със семействата им. Филмът ще бъде представен и пред българска публика в близките месеци.

Кадри на младия Ясер Тахери пък са използвани в документален филм на Би Би Си за кризата с коронавируса и бежанските лагери в Европа. „Като имигрант, дошъл само преди шест месеца, е невероятно да имам възможност да работя със световни медии като Би Би Си. Мога да кажа, че се гордея с това“, споделя младежът, който мечтае да стане режисьор.

В работата си в бежанския лагер Соня Нанджик и Дъглас Херман срещат предизвикателства, които разкриват сериозните дългогодишни проблеми с ограничения достъп до образование сред децата и младежите бежанци. „Имаме ученици, които са пропуснали големи периоди от образованието си, в които се полагат основни знания и умения. Сега те се учат как да монтират кратки филми в програми като Adobe Premier Pro, която се използва от почти всеки монтажист по света. Научават се да правят това, но изведнъж се оказва, че не могат да изпратят имейл“, обяснява Соня.

Учениците ѝ са първите и почти единствените журналисти с достъп до новия бежански лагер, който гръцкото правителство изгражда в дните след пожара. Той представлява дълги редици от десетместни палатки с логото на Върховния комисариат за бежанците на ООН, разположени на брега на морето, северно от административната столица на Лесбос Митилини.

Центърът веднага е наречен „Втора Мория“ – не просто не решава проблемите в първия лагер, а създава и по-сериозни. Душове няма, а тоалетните не са достатъчни за всички. Силният вятър вече създава проблеми за палатковите конструкции и буди още по-сериозни опасения за предстоящата зима. Освен това част от лагера е разположена върху площадката на някогашно военно стрелбище, по която все още има много следи от муниции, потенциално опасни за здравето заради замърсяването с олово.

Пожарът в „Мория“ възобнови трудния разговор за миграционната политика на Европейския съюз. Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис веднага обяви, че правителството му иска „да превърне проблема във възможност“, и използва случая да аргументира отдавнашната си идея за създаване на лагери от затворен тип на островите. Местните жители на Лесбос неведнъж са протестирали срещу идеята, с опасения, че островът им ще бъде превърнат в затвор. Бежанци и хуманитарни организации също се притесняват, че този подход само би задълбочил проблемите на система, която с години държи в неизвестност за бъдещето хиляди хора в условия, уронващи човешкото им достойнство.

„Европа трябва да участва много повече в управлението на новия лагер, където и да решим да го построим. Искам да уверя всички страни по темата, че с абсолютна сигурност това ще бъде постоянен център за настаняване на имигранти“, декларира Мицотакис дни след пожара.

Няколко държави обявиха, че ще приемат бежанци от Лесбос. През последната седмица 140 души – семейства с деца с нужда от специални здравни грижи и непридружени деца бежанци, бяха преселени в Германия. С това общият брой на релокираните бежанци от Гърция за 2020 г. надхвърли 1000 души, по данни на ООН. Броят на хората, търсещи убежище на територията на страната, остава над 120 000 – близо 28 000 на островите в Егейско море и близо 98 000 в континентална Гърция. Само непридружените деца бежанци са 4400.

„На останалите държави членки не би коствало много да приемат по няколкостотин души, но за Гърция такова общо усилие би било огромно облекчение“, коментира Соня Нанджик, която е родом от Полша – един от най-сериозните противници на солидарния принцип в европейската миграционна политика. Тя допълва:

Не разбирам липсата на солидарност, особено в посткомунистическите държави, като Полша, Унгария, Чехия. Толкова много хора са избягали от Полша по време на комунизма, така че би трябвало да можем да разберем хората, които бягат от държави като Афганистан и Ирак, където или има война, или талибаните не позволяват на хората да съществуват в собствената си страна. Не разбирам как си позволяваме да оспорваме техните причини да търсят убежище, докато ние някога сме бягали от комунизма. Наистина имаме много къса памет.

„Когато бях на 12, живеех със семейството си в едно малко село, но се преместихме в Херат. Баща ми беше отвлечен от талибаните, а мен заплашваха, защото сътрудничих на американска организация“, споделя Ясер Тахери.

Историята на Али Мустафа звучи подобно. „Талибаните, ИДИЛ и други терористични групи са активни в Афганистан. Не ни позволяват да живеем спокойно, да продължаваме образованието си например. Дойдоха при баща ми и поискаха аз да се присъединя към тях. Тогава семейството ми се премести в Кабул, но и там не се чувствахме сигурни, защото непрекъснато имаше атентати и убийства. Затова в името на по-добро бъдеще баща ми реши да ме изпрати в Европа“, споделя той.

Настанен в палатка с непознати хора в новия лагер на остров Лесбос, Али Мустафа подновява кампанията за осведомяване за коронавируса заедно с останалите от екипа. Доброволците от „Бели каски Мория“ дни наред разчистват след пожара и също вече организират дейностите си в условията на новия лагер.

„Преживели сме война, изгубили сме близки, преминали сме през Турция и сме стигнали до Европа в търсене на място, където да прекараме остатъка от живота си. Защото сме много уморени. Умираме всеки ден“, казва обаче лидерът на групата Раид Алобейд.

„Бъдещето ми остава несигурно. Аз губя младостта си в чакане, а това е времето, в което имам сили и енергия да уча и да работя. Но го губя – в чакане“, допълва 20-годишният Али Мустафа.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Vice

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Другата ръка“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/drugata-ruka/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Другата ръка“ от Крис Клийв

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2015

Корицата на книгата „Дргата ръка“Пчеличка е 16-годишна бежанка от Нигерия, дошла в Англия по нелегален път. Тя прекарва две години в „център за временно настаняване“ – нелоша фраза, която означава затвор за хора без престъпление и без срок за освобождаване или депортиране. Основната ѝ цел в центъра: да оцелее и да се научи да говори английски като кралицата. Надява се така да ѝ позволят да остане в страната. Знае, че няма да е достатъчен аргументът, че ако се върне, ще бъде убита, защото е била свидетел на престъпления в нефтените конфликти в родината си.

Когато излиза от центъра след бюрократичен миш-маш и все още с нелегален статут, Пчеличка е заменила дори истинското си име, защото е станало твърде опасно. Всичко, което тя има в този момент пред портите, е един адрес в лондонско предградие. Тук се появява и втората главна героиня, която разказва другата половина на историята: Сара е на 32, главен редактор в модно списание и в началото на книгата губи съпруга си. Заради това трябва да се грижи сама за 4-годишния им син, който отказва да свали костюма си на Батман.

Какво свързва тези две жени във възел?

На части долавяме ужаса от историята, която се развива на един плаж в Нигерия: Сара и мъжът ѝ са на почивка там в опит да спасят брака си. Един замах на мачете, един избор, който всеки трябва да направи – историята е ужасяваща, но се разкрива така бавно, че ще е грешка да се разкаже тук. Ето обаче нещо, което може да се разкаже: в един момент, вече в Англия, двете жени слагат ръцете си една върху друга. На лявата ръка на Сара липсват две фаланги от средния пръст. В докосването им, по-интимно от ръкостискане, отдолу се вижда ръката на Пчеличка. Пътищата на тези две жени се преплитат. Някои загуби прозират, за да срещнат реалността в присъствието на другата.

Впрочем в книгата мъжете липсват оглушително. Дори когато ги има, са там, за да променят живота на жените край тях – никога не са главни действащи лица. Тяхното присъствие обаче е онова, от което да те е страх. Пчеличка предупреждава:

В живота мъжете могат да ви причинят такива неща, че вярвайте ми, по-добре да се самоубиете предварително. Осъзнаете ли го, очите ви започват да шарят насам-натам безспир, да дебнат за момента, когато мъжете ще дойдат.

Фразата „мъжете ще дойдат“ се превръща в напевен ритъм на безпокойствие и очакване. В книгата обаче двете жени проявяват сила и опит – дори Сара, която в началото изглежда повърхностна с възгледите си за света, в крайна сметка преживява промяна. Едно момиче, което се опитва да оцелее в крайна ситуация, и една жена, която събира парчетата на живота си, ще трябва да се изправят пред въпроса за личната отговорност в срещата с другия.

Кои са мъжете, които ще дойдат, е въпрос с много отговори. В един момент на излизане от лагера за бежанци Пчеличка се среща с англичанин, който е решен да помогне. Той се възмущава от системата: „Лявата ръка не знае какво прави дясната.“ Бюрокрацията играе важна роля, наистина без да знае какво прави. Агентите с подписите върху заповедта за депортация може да са също толкова отговорни за убийство, колкото и войниците с мачете в нефтените находища – смразяващ паралел.

Авторът е находчив в подбирането и развиването на недвусмислени образи, които силно влияят на читателя. Когато излиза от центъра, Пчеличка е с три други момичета. Някои са маниакално решени да оцелеят, други – неспособни да продължат напред. Пчеличка им обяснява защо се смее на бодливата тел.

Разбираш ли, погледни нас, момичетата. Аз и бельото ми в прозрачна найлонова торбичка, ти и джапанките ти, това момиче с красивото жълто сари и другата с документите. Приличаме ли на хора, способни да се прехвърлят през тази ограда? Казвам ви, момичета, дори да махнат бодливата тел и да наредят монети и прясно манго най-отгоре, ние пак няма да можем да се покатерим.

Нейната събеседничка тук ѝ напомня: бодливата тел не е да държи тях вътре, а да не позволява на другите да влизат в лагера, където могат да пуснат на свобода параноята и страха си от бежанците.

Целият този мрак е пронизван редовно от хумора на Пчеличка. В края на книгата стои нигерийска поговорка: „Ако лицето ти е подпухнало от жестоките удари на живота, усмихни се и си представяй, че си дебел.“ Точно такива фрази очевидно са повлиявали на автора в неговата изобретателност да търси хумор, който да показва сила на духа, без да загърбва тежестта на случилото се.

Тези неща са силните черти в книга, на която обаче отчаяно ѝ е липсвал наблюдателен редактор (сестрата и майката на Сара не коментират защо внезапно се появява непознато нигерийско момиче в къщата ѝ; Пчеличка разказва дълго, че вижда лед за пръв път, когато всъщност го вижда за втори; внимателно тъканата нишка, че във всяка ситуация тя търси как да се самоубие, ако дойдат мъжете, в един момент просто изчезва).

По дефиниция не е лесно да се пише по трудни теми като нелегалната емиграция, моралната отговорност да се защитаваме един друг и всекидневието на ръба на оцеляването. Крис Клийв казва в интервюто, поместено в края на българското издание: „Целта ми с този роман беше да напиша достъпна история върху една сериозна тема.“ Достатъчно добра цел.

Появява се проблем обаче, когато критиката започва да твърди, че книгата е шедьовър или че ще промени живота ви – явно с идеята, че до момента никога не сте мислили за проблемите на бежанците от рискови райони. Често се случва именно с достъпни истории като тази и може да е разочароващо да се срещнете с нея, ако имате подобни очаквания. Затова инстинктът ми подсказва да препоръчвам „Другата ръка“ все пак внимателно.

Романът е добър, езикът е поетичен, чете се задъхано, особено в моментите, в които безшевно преминава в трилър, а после се връща обратно. Помага да се мисли за определени теми, вярно е, но и е само началото на дълъг разговор. Впрочем затова и авторът дава списък с линкове и документи, в които може да се зарови човек, ако след шока на финала се усети длъжен да знае повече.

Да се шокираш от тази история не е трудно, защото е кървава и болезнена; далеч е обаче от емоционална манипулация, защото е човешка и пълна с хумор. Основната част от всичко това е изкарано на раменете на Пчеличка – със силата и волята си да оцелее нейният образ остава да живее в съзнанието ти.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непридружените деца и мълчанието на властта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nepridruzhenite-detsa/

България е една от страните, изразили намерение да приемат непридружени деца от бежанските лагери в Гърция. Такъв ангажимент са поели още Белгия, Германия, Ирландия, Литва, Люксембург, Португалия, Финландия, Франция и Хърватия, както и Швейцария, която не е част от Европейския съюз. Инициативата на десетте държави е в отговор на призив на Европейската комисия (ЕК) от март, когато хиляди бежанци преминаха в Гърция от Турция. В този контекст, съчетан с ужасните битови условия и високия риск от зараза с коронавирус в бежанските лагери, ЕК предложи на европейските страни да участват в схема за презаселване на бежанци, като приемат поне непридружени деца и деца със семейства.

За участието на България в инициативата медиите ни научиха от говорител на ЕК. Седмици по-късно публично говорене по темата от страна на представители на властта така и няма. Нито яснота колко и какви деца възнамеряваме да приемем, дали само непридружени, или със семейства. Затова пък премиерът се похвали: „От миграцията ги спасих българите.“ И изрази увереност, че по същия начин лично ще ни спаси и от коронавируса.

Защо липсата на публична комуникация по темата е притеснителна

В публичния дискурс у нас миграцията се възприема като опасност, а думата „мигранти“ се е превърнала в синоним на „нашественици“. Затова голяма част от хората се чувстват заплашени, когато научат, че ще съжителстват с бежанци или с хора, които търсят убежище. И естествената им реакция е да отхвърлят новодошлите. Още повече че в подобни случаи все се намират пропагандатори националисти, медии и сайтове, които да засилват страха им. В сайтове, които не дават гаранции за истинността на публикуваната в тях информация, се появиха заглавия като „Насред корона-пандемия, Бойко реши да приема „деца-мигpанти“ от Гърция…“

В страната ни вече има печално известни случаи на агресивно отхвърляне на бежанци. Ето някои от тях:

През пролетта на 2014 г. жителите на казанлъшкото село Розово прогониха три бежански семейства – общо 17 души, 6 от които деца. Въпреки че са с легален статут и с договор за наем. Впоследствие сирийските граждани бяха приети от близкото село Крън. Разбира се, не само от човещина, а и срещу наем от 1300 лв. на месец.

На 15 септември същата година – първия учебен ден – учители и местни жители на пернишкото село Калище отказаха да приемат 9 деца от Афганистан в местното училище. Седем от тях бяха първокласници, две – в седми клас. Причините? Децата не знаели български, освен това според протестиращите били заразени с малария, варицела, въшки и глисти – твърдения, които те не се и опитват да докажат. Ден по-късно децата бяха приети в училище в столичния квартал „Враждебна“.

През март 2017 г. католическият свещеник в Белене Паоло Кортези напусна града за няколко месеца, но намери смелост да се върне през октомври същата година. Той стана обект на смъртни заплахи, защото беше приютил семейство сирийски бежанци, а църквата му беше подпалена. Под влияние на местни националисти част от населението на града се вдигна на бунт срещу него.

Спецификата на непридружените деца

също може да провокира страх и отхвърляне, ако липсва публична комуникация по темата.

Германия например планира да приеме между 350 и 500 непридружени деца, като предпочитанията ѝ са те да са по възможност под 14-годишна възраст, болни и момичета. За разлика от България, страната провежда последователна комуникация по темата. Трудният живот в бежанските центрове в Гърция е редовна тема на немските новини, както и отговорността на ЕС като цяло и на Германия в частност за съдбата на най-уязвимите там. Въпреки това, когато пристигнаха първите 47 деца, вестник като „Зюддойче Цайтунг“, който стои в ляволибералната част на политическия спектър, обърна внимание, че само четири измежду тях са момичета.

Колкото и европейците да искат да приемат най-вече малки момиченца, в голямата си част непридружените деца са тъкмо обратното – големи момчета. По данни на Евростат, публикувани неотдавна, през 2019 г. непридружените деца, кандидатстващи за убежище на територията на ЕС (без Великобритания) са 13 460. От тях 11 500, или 85,44%, са момчета. Под 14-годишна възраст са 1500 деца, или малко над 11%. Що се отнася до България, от 525 непридружени деца, регистрирани през миналата година, момчетата са 515 (малко над 98%), а 35, или близо 6,8%, са под 14 години.

Защо непридружените деца са преобладаващо големи момчета?

Първата причина за това е, че ако едно бежанско семейство от страна с патриархална култура (от каквито страни са повечето търсещи убежище) няма възможност да остане заедно, мъжете и поотрасналите момчета са тези, за които се смята, че имат по-голям шанс да оцелеят сами. Освен това за момичетата  има по-висок риск да бъдат изнасилени.

Втората причина е, че има и практики семейства да изпращат малолетните или непълнолетните си синове да печелят пари за семейството в страни с по-висок жизнен стандарт. От една страна, това може да се разглежда като икономическа миграция, но от друга, то е класически случай на трафик на деца с цел трудова експлоатация. Според европейското законодателство тези момчета имат нужда от закрила. И да ходят на училище, ако са в задължителната училищна възраст, вместо да събират пари за зестрата на сестра си например.

Вариантите, в които едно момиче може да се окаже непридружено, са по-редки, между които семейството или близките, с които е бягало, да са загинали, да са го загубили в суматохата, да са насилствено разделени от него.

Какви са възможните сценарии при продължаващо институционално мълчание по темата

Ето няколко хипотези, основани на устойчиви практики на българското правителство, както и на отношението към бежанците в България. Между някои от хипотезите са възможни и комбинации, например описаните в тях сценарии да се осъществят последователно.

„Народът не иска.“ Държавата обявява в последния момент, че ще приеме непридружени деца от гръцките лагери. И гръмва скандал, подбуден от някой гласовит „патриот“. Скандалът впрочем може да гръмне и без държавата да е обявила. Вдига се тук-там протест, телевизиите излъчват репортажи с хора, казващи колко са уплашени от „пришълците“. България се оттегля от схемата за презаселване с аргумента, че гражданите не са съгласни.

Нещо като Розово, Калище или Белене. Децата пристигат в България, но биват отхвърлени от местни общности, на които никой не е обяснил, че те са човешки същества, които имат нужда от закрила. И биват ретравматизирани в страната, поела ангажимент да ги спаси.

Затваряне в център за задържане на чужденци. Децата биват откарани в подобен на затвор център под ръководството на Дирекция „Миграция“ като този в Бусманци. Първоначално – заради карантина, а после – „за тяхно добро“. Остават там толкова дълго, колкото е възможно.

Приемане в център за бежанци под ръководството на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). В центровете на ДАБ децата ще бъдат по-свободни, ще имат възможност да ходят и на училище. Но няма да са в семейна среда и няма да им се обръща особено лично внимание.

Институционализиране в центрове от семеен тип. Непридружените деца се пращат в домове за деца без родители. Както е известно, много от тези „домове“ са наследници на бивши интернати и на практика не са реформирани, персоналът в тях често си е същият от десетилетия, отношението – също.

А как трябва да бъде

Като всички деца, и за непридружените най-добре е да бъдат в семейна среда. Това е възможно да стане в приемни семейства. Потенциалните приемни родители обаче трябва да получат много добра подготовка от специалисти в различни области. Някои от тези деца имат нужда и от психотерапия, защото са преживели война, загуба на близки, рисковано бягство. И тъй като малко хора биха изразили желание да приемат в домовете си например 15-годишно момче от Афганистан, добре би било да има широка обществена кампания. А това няма как да стане, ако по темата се мълчи.

Не е изключено и

непридружените деца вече да са тук, а ние така и да не сме разбрали.

Такива деца у нас впрочем вече има, както става ясно от цитираните данни на Евростат. Само за миналата година те са 525 – по всяка вероятност чувствително повече, отколкото България би приела по силата на ангажимента за презаселване (като имаме предвид, че Германия се ангажира с максимум 500 деца). В публичното пространство за тях не се говори. Нито къде са настанени, нито ходят ли на училище, нито каква част от тях са останали в България. Единственото, което научаваме за кандидатите за убежище в България, е, че са „незаконно задържани на границата“. И ситуацията продължава да е представена с думите на премиера: „От миграцията ги спасих българите.“

Някой може да каже, че ако за бежанците и търсещите убежище у нас не се говори, е по-малка вероятността те да станат обект на ксенофобски кампании и насилие. Ала публичността е единственият начин за разбиране и приемане на другия. Колкото повече виждаме, че у нас живеят такива хора, включително и непридружени деца, и имаме възможност да чуем как те преживяват света, толкова повече ще ги допускаме да бъдат част от нашия живот. Табуто върху темата не е решение.

Заглавна снимка: Eddie Perez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Валерия Иларева: „Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко място в света“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/valeriya-ilareva-interview/

Валерия Иларева е адвокат. Работи в сферата на бежанското и миграционното право от 2001 г. насам. В продължение на 10 години е координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти към Софийския университет. От 2013 г. е съосновател и главен адвокат във Фондация за достъп до права. Има защитена докторска степен по международна миграция и социална интеграция от Мадридския университет „Комплутенсе“ и по международно публично право от СУ „Свети Климент Охридски“. 


На 11 април Фондацията за достъп до права (ФАР) публикува на сайта си призив за достъп до правосъдие на задържаните чужденци в България. Какъв е поводът за този призив?

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, което беше обявено в България на 13 март, бяха спрени процесуалните срокове по съдебни дела. Това на практика означава, че съдът не разглежда подадените пред него жалби, а насрочените съдебни заседания се отсрочват, докато трае извънредното положение. Законът допуска тесен кръг изключения от това правило, като например разглеждането от съда на законосъобразността на наложените „мерки за принуда“. Поради това например съдът продължава да контролира законосъобразността на задържането на лица, за които има данни за извършено от тях престъпление. Чужденците, за които ние говорим обаче, са задържани не по наказателното право, а с административна заповед – защото според властите чужденецът пребивава без валидно разрешение и те предприемат действия по връщането му.

Парадоксалното е, че заради тази разлика задържането на чужденци в т.нар. специални домове за временно настаняване не се тълкува като „мярка за принуда“ от съдилищата и те не придвижват подадените жалби срещу законосъобразността на този вид задържане. Ние смятаме липсата на достъп до правосъдие на хора, лишени от свобода само по административни причини, за незаконна и несправедлива.

От призива на ФАР става ясно, че на 7 април, заедно с Центъра за правна помощ „Глас в България“, сте изпратили сигнал обръщение по темата до председателите на Върховния административен съд, на Административен съд – София-град и на Административен съд – Хасково. Имаше ли реакции на сигнала от страна на тези съдилища? Ако да, какви?

В началото на април двете неправителствени организации, работещи в сферата на правната помощ на бежанци и мигранти в България, се обърнахме към председателите на основните административни съдилища в страната с молба да се създаде нужната организация, за да продължи разглеждането на жалби на чужденци срещу наложеното им имиграционно задържане у нас, тъй като то представлява вид „мярка за принуда“. Получихме мотивирани отрицателни отговори. Аргументът за неразглеждането на жалбите на чужденци срещу административното им задържане е, че тези дела са по Закона за чужденците в Република България (а не по Наказателно-процесуалния кодекс) и не са включени в изричния списък с изключения, публикуван с обнародвания закон за извънредното положение (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.). Ръководителите на административните съдилища считат, че въпросът трябва да се реши от законодателя, а не от тях.

Поради извънредното положение у нас движението по всевъзможни дела е отложено за неопределено бъдеще. Мнозина биха казали, че призивът за достъп до правосъдие на задържаните чужденци е искане за „специално отношение“ към тях. Как бихте коментирали това?

Отново бих обърнала внимание, че призивът ни е за равнопоставено третиране – както на лишените от свобода по НПК (чиито дела безспорно продължават да се гледат), така и на лишените от свобода по Закона за чужденците в Република България. Още повече че единствената законова цел на административното задържане на чужденци е изпълнението на заповедта за връщане, а заради ограниченията на международните пътувания в сегашната пандемична обстановка всички връщания са спрени и продължаващото задържане на чужденците не обслужва никаква законова цел. Именно поради това някои държави като Португалия например регуларизираха („легализираха статута на“– бел. С.Е.) пребиваването на всички имигранти с висящи производства.

Извършват ли се имиграционни задържания и депортации на чужденци у нас по време на извънредното положение?

Въпреки че депортации не се извършват, а именно тяхното изпълнение е единствената предвидена в закона цел на имиграционното задържане, задържанията продължават. Разликата е, че новозадържаните биват поставяни първоначално в 14-дневна карантинна изолация, без достъп до адвокат през този период.

Как работят миграционните адвокати у нас в настоящата ситуация?

В условия на силно ограничени възможности да помагаме със средствата на правото. Производствата, по които ние работим, са изначално неравнопоставени – от едната страна е отделният индивид, а от другата страна е държавната машина. Единственото място, където имаме някаква равнопоставеност, е съдът. Затова липсата на достъп до съда е силно притеснителна.

Много се надявам съдебната власт да осъзнае опасността да бъде обезсилена и да промисли механизми да продължи да работи дистанционно. Няма пречка, със съгласието на жалбоподателя и защитата, съдебните заседания да се провеждат онлайн. Присъствените публични заседания са замислени с цел прозрачност и защита на по-слабата страна. В случая затварянето на достъпа до съда на тези хора има много по-тежки последици от дистанционното гледане на делата онлайн. Ако училищата и университетите могат да продължат работа през интернет, не виждам защо съдилищата да не могат

Заради извънредните мерки за овладяване на коронавируса много хора, включително в България, се чувстват като затворници в собствените си домове. Редица от гражданските ни свободи са временно отнети, включително свободата на придвижване. Има ли същностна разлика между домашния „затвор“ и миграционното задържане?

Има огромна разлика. Законът за чужденците нарича мястото за имиграционно задържане на чужденци у нас „специален дом“. Това обаче не е дом. Първо, защото има инфраструктурата на затвор – високи бетонни стени, решетки, охрана и контролиран дневен режим, камери за видеонаблюдение и липса на каквато и да била възможност да излезеш „за малко“ до магазин, аптека или да изхвърлиш боклука. Второ, защото си „настанен“ в една стая, без възможност за лично пространство, заедно с други хора, с които понякога делите двуетажно легло. Рискът от заразяване в това пространство е по-висок. Трето, защото в „специалния дом“ възможностите за развлекателни дейности са силно ограничени. Така например нов модел телефони с камери не се допускат, нито таблети или лаптопи, а в спалните помещения няма и телевизор.

Табела на центъра за задържане в Бусманци
Снимка: © ФАР

Но най-важното е, че в центъра за имиграционно задържане хората нямат свобода да избират и организират дейностите си вътре. Много от тях имат своите домове в България, но са откъснати от тях с това задържане. Като например една 72-годишна жена без гражданство, на която предоставяме правна помощ и чието съдебно дело в момента също не се придвижва – тя живее в България от 25 години, а вече от една година е задържана в „специалния дом“.

Пандемията показва колко крехко нещо е да бъдеш легален. Хиляди хора от „първия свят“, на много от които никога не им се е налагало да си вадят виза, за да пътуват където пожелаят, се оказаха блокирани в различни държави, не знаейки кога ще се приберат у дома. А в собствените им държави всекидневието от вчера е забранено днес. Разликата между нас, европейците, и един чужденец без документи не е ли по-тънка, отколкото си мислим?

Аз работя с бежанци и имигранти вече 19 години и съм напълно убедена, че всички сме хора и няма разлика между човешкото в нас. Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко географско място в света – държавата на гражданството ни (ако имаме късмета да имаме гражданство). Иначе всички сме чужденци и пришълци на тази земя. Добре е да си напомняме и това, когато си даваме сметка колко крехки всъщност сме.

Заглавна снимка: Сградата на центъра за задържане в Бусманци © ФАР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.