Post Syndicated from original https://www.toest.bg/pet-otrovni-dela-nikoga-ne-sum-se-chuvstval-tolkova-unizen/

<< Към предишната част от поредицата

Не ни гонят в буквалния смисъл, но правят всичко възможно нас тук да ни няма,

ми каза Данила Бабенко, когато се видяхме в София. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Данила не е украинец. Руснак е.

Както знаете вече, намираме се в земята на „простичкото щастие“.

Данила Бабенко е офицер, лейтенант от запаса. Роден е и живее в Сочи. Завършил е Военната академия в Санкт Петербург. Когато Русия започва пълномащабната война срещу Украйна, Данила работи в частния сектор, извън армията. Също така има блог, в който критикува управлението на Владимир Путин.

Разказва ми как от началото на войната през февруари до септември 2022 г. изпада в тежка депресия заради постоянния стрес и страх от мобилизация, не се среща с никого и почти не излиза от дома си. Той е обучен да организира снабдяването и придвижването на различни родове войски в тила. 

Освен това имам компетентността да подготвям и организирам строежи на временни пътища, необходими за придвижване на армията, понтонни мостове през водни препятствия и временни летища не само за самолети, а и за изстрелване на всякакви летателни апарати. Де факто всичко, което на руската армия ѝ трябва за нападението на Украйна. На 21 септември 2022 г. плановете ми за живота рязко се промениха, защото Русия обяви официална мобилизация. Заради своята военноотчетна специалност би трябвало да съм сред първите мобилизирани.

Още през септември Данила тръгва с туристическа виза към Бургас, където живеят негови приятели. Казва ми с тъга, че вероятно никога повече няма да се завърне в Русия, защото всичките му близки и познати там са престанали да общуват с него, упреквайки го, че още в началото на войната не е заминал на фронта като доброволец, за да защитава родината си. 

Не мога да си обясня защо моите познати приемат тази война като защита. Не разбирам този дисонанс – как се получава да защитаваш нещо на територията на чужда страна. Това минимум е логическа грешка. Не разбирам хората, които чакат руския мир. Те не виждат ли какъв е този мир? Но в главите на руснаците всичко е манджа, в която безразборно си нахвърлял каквото си имал в хладилника.

По същото време, в началото на ноември 2022 г., българският парламент взема решение за предоставяне на военна помощ на Украйна. Президентът на „земята на простичкото щастие“ Румен Радев се опитва да предотврати това със следните аргументи:

От първия ден на тази война призовавам за прекратяване на бойните действия и за мирно уреждане на конфликта със средствата на дипломацията. За съжаление, стремежът към военна победа на всяка цена заглушава призивите за мир. Разумът отстъпва на оръжията.

Данила мисли за кратко върху идеята войната да спре по дипломатичен път и ми казва:

Никога няма да свърши тази война. Да, може би някога нейната гореща фаза ще приключи по някакъв начин, но войната между двата народа на Украйна и Русия никога няма да приключи. Те вече са завинаги разделени. Независимо че всеки от нас има роднини в Украйна или пък те имат роднини в Русия. Путинските амбиции могат да бъдат спрени само в Украйна. Трябва да се знае, че дори и да умре Путин, нищо няма да приключи с това, защото Путин е система, той е длъжност. Няма никакво значение как се казва водачът на федерацията – Иванов, Патрушев… Това е система и ако не я махнеш чрез революция, тя никога няма да се промени. Въпросът е, че всички будни граждани на Русия, цялата ни опозиция или избяга, или е в руски затвор. А всички хора, които се завръщат от тази война с Украйна, са с увредена психика.

Данила споделя с мен, че въпреки страха да се завърне у дома, понякога му минават мисли за се прибере в Русия, защото не вижда голяма перспектива за своето развитие в България. 

Да, не ни гонят в буквалния смисъл, но правят всичко възможно нас тук да ни няма. 

България

След като пристига в България, Данила отива в полицията. Оттам го насочват към Държавната агенция за бежанците (ДАБ).

Изпратиха ни на бул. „Монтевидео“ 21 Б, в бежанския лагер там. Това е кошмарно място. Боклук, мишки и бездомни кучета в стаите, в които живеят хората. Навсякъде вони на оцет, който са разлели, за да гонят паразити с него. Ужасяваща гледка е това място.

Данила пише заявление, с което иска статут на бежанец у нас. От Агенцията вземат паспорта му, който и до този момент остава у тях. 

Дадоха ми само от тези синичките карточнета за самоличност, че съм човек, търсещ закрила. Ако например поискам да си открия банкова сметка, трябва да отида в Агенцията и да им се помоля да ми дадат паспорта, като процедурата е унизителна, защото пак пиша заявление, после те го разглеждат една седмица и ако решат, ми дават паспорта с хиляди уговорки, че трябва да го върна веднага след като си открия банковата сметка. А могат и да не ми отговорят на молбата за паспорта или дори да откажат да ми го дадат. Представяте ли си това – чакаш седмица, за да благоволи някой да прочете заявлението ти, и не знаеш дали ще ти дадат паспорта, за да си откриеш банкова смета, на която, ако случайно си намерил работа, да ти преведат заплатата.

Процедурата събеседване

Вкарват те в стая на ДАБ заедно с преводач и представител на Агенцията. Започва истински разпит. Задаваха ми толкова лични въпроси, че ме беше срам да им отговарям. Например: „Докажете ни, че сте гей“ или „Как се прави секс с мъж? Как технически се прави това и защо го правите?“. Разпитът, наречен интервю, беше през декември 2022-ра, а получих отказа на Агенцията чак през август 2023-та. Аргументите за отказа им бяха, че бежанската ми история не е доказана, защото не съм им представил документи за моите твърдения и явно според тях за всичко лъжа. 

Имаше документ с подписа на г-жа Тошева, директорката на Агенцията, в който пишеше, че война между Русия и Украйна няма, а има неблагоприятни външнополитически отношения. Забележете – не война, а неблагоприятни външнополитически отношения. Как въобще им хрумна такава формулировка на фона на това, което се знае за войната от свидетелствата от фронта, от бомбардировките над украински градове. 

За отказа си да ми даде убежище Агенцията се опира на директива на ЕС от 2004 г., но мен ме порази, че те четат само първа точка от тази директива, не и точките по-долу. В първа точка пише, че ако бежанецът може да предостави документи за състоянието, което го е принудило да напусне държавата си, е добре да бъдат приложени. Но ако по някаква причина не може да представи такива документи, както е в моя случай, има други начини бежанските истории да бъдат доказани. Аз например не успях да взема със себе си никакви документи, защото, щом обявиха официално мобилизацията в Русия, се качих на първия автобус за Грузия без никакъв багаж. Само паспорта си взех и хукнах. Не съм мислил за документи. Да не говорим че в Агенцията ми казаха, че няма да приемат никакъв мой документ на руски език, защото преводът струвал скъпо. Не разбирам какъв е проблемът на Агенцията с нас, руските бежанци. Според мен ДАБ е „разкошен Путински орган“.

Молбата за убежище на Данила е с три аргумента: че открито е критикувал режима на Путин в блога си; не е отишъл да воюва, въпреки че е офицер; част е от малцинствена група, която в Русия е под заплаха от дискриминация.

Трябва да се знае, че в Русия сега всички такива групи, включително ЛГБТИ общността, са обявени за екстремисти, за което директно могат да те изпратят в затвора. Въобще не можеш да кажеш, че си гей, защото в Русия наричат живота на гейовете „джендърски екстремизъм, пропаганда и гей национализъм“. Така го определи един политик от руската Дума. Какво е това гей национализъм, аз не разбирам, но такива хора управляват Русия сега. 

Делата

Първото дело беше в Административния съд в София. Цялото изслушване протече в рамките на двайсет минути, от които десет минути те поправяха някакъв компютър. Така че интересът на съда какво ще се случи с моя живот, продължи десет минути. Толкоз! Решението на съда потвърди и остави в сила отказа на Агенцията, че няма доказателства за моята бежанска история. След това обжалвахме във Върховния съд. Бях приет от институциите като лъжец, но освен това представителят на Агенцията заяви в съда, че моята хомосексуалност не е доказана.

Относно това, че съм военен и не искам да участвам във войната, от ДАБ казаха, че няма основания за притеснения, защото мен не са ме призовали да воювам с официална призовка. Казаха ми да дойда в България, когато получа призовка. Обясних, че призоват ли те, никога не можеш да напуснеш Русия, защото призовките вече са електронни и на всяка граница ще те спрат. Но както вече знаем от техни становища, за ДАБ формално война в Украйна няма.

На 20 юни 2024 г., Световният ден на бежанците, Върховният административен съд връща делото на Данила в Административен съд – София-град за преразглеждане на случая, тъй като има нови обстоятелства, които могат да се добавят към делото. Данила ми показва в телефона си как, след като идва в България, Генералната прокуратура на Руската федерация е блокирала в социалните мрежи неговите постове, които са против войната и режима на Путин. Други нови обстоятелства по делото са, че Данила е протестирал пред Руското посолство в България и е един от хората, които организират секция в подкрепа на опозиционния кандидат за президент в Русия Борис Надеждин по време на президентските избори там.

Аз съм под заплаха – дори и в България.

Докато Данила чете решението на Съда и знае, че битката му с българските институции започва отначало, ЕС съгласува поредния пакет санкции срещу Русия. Дни по-късно президентът Румен Радев отказва да отиде на срещата на върха на НАТО със следния аргумент:

Не приемам правителството да превръща България в безсрочен донор на войната в Украйна, и то до крайна победа, без самите тези, които са изготвили и приели тази позиция, да им е ясно какво означава крайна победа и как ще се постигне тя.

За Данила процедурата по придобиване на бежански статут в България продължава и до днес. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nad-dve-sedmitsi-gladna-stachka-kogo-i-zashto-obvinyava-abdulrahman-al-halidi/

Абдулрахман ал-Халиди е саудитски дисидент, който кандидатства за убежище в България. В „Тоест“ публикувахме интервю с него през март 2024 г. Вече 32 месеца той е затворен в Центъра за задържане на чужденци в Бусманци. За Ал-Халиди се застъпват множество международни правозащитни организации.

В края на март 2024 г. той съобщи, че е бит от работещи в Бусманци полицейски служители. От МВР отрекоха – според Вътрешното министерство Ал-Халиди се е самопребил.

В края на юни Държавната агенция за бежанците (ДАБ) за втори път отказа да предостави статут на саудитския дисидент, след като Върховният административен съд (ВАС) реши, че първият отказ трябва да се преразгледа. Саудитецът обжалва.

Още през януари т.г. обаче ВАС е постановил, че Абдулрахман ал-Халиди трябва да бъде незабавно освободен. ДАБ отказа да се съобрази с това решение, защото според ДАНС той е заплаха за националната сигурност. Същата причина е посочена и като последно основание за второто отрицателно решение на ДАБ по неговия случай.

Важно е да се отбележи, че принудителното задържане и отказът за предоставяне на бежански или хуманитарен статут са различни неща и за тях си има отделни дела. Ако някой не е получил статут, това не е основание той да бъде държан затворен неограничено време. Дори ако институциите смятат, че този човек може да е заплаха за сигурността. Това постановява през 2009 г. Съдът на ЕС.

На 5 юли Ал-Халиди обяви гладна стачка, чиято цел е да бъде пуснат на свобода. Десет дни по-късно разпрати до медиите отворено писмо, в което разказва за своя случай. Тогава някои от тях написаха, че е започнал гладна стачка.  

За втори път вземам интервю от Абдулрахман ал-Халиди, защото смятам, че е важно хора в неговото положение да имат възможността да говорят със собствения си глас, вместо други да се изказват от тяхно име. Разговорът е кратък, защото с оглед на състоянието му сведох доуточняващите въпроси до минимум.

---

Не харесвам журналистическия въпрос „Как се чувствате?“, когато е насочен към пострадали, жертви и техните близки. В конкретната ситуация обаче за мен е важно да го задам. Как сте след повече от две седмици гладна стачка?

Докато се боря и се противопоставям на тази несправедливост и докато се стремя към свобода, съм добре. Несъмнено имам симптоми, свързани с гладуването, като рязка загуба на тегло, замаяност, болки в костите, но те не са нищо в сравнение с психическия ад, в който живея вече три години.

Как се отнасят с Вас служителите в Бусманци? Опитват ли се да Ви накарат да се храните?

Към момента показват безразличие. Не назначават например медицински прегледи. Преди седмица помолих за изследване на кръвната захар, но то не беше направено. Що се отнася до мен, и аз не се интересувам от реакциите им. Това, което има значение, е да стана свободен и да имам пълни права – като човешко същество. Иначе предпочитам да умра, вместо да търпя системно унижение.

Как е семейството Ви в тази ситуация?

Семейството ми, и по-специално баща ми, е част от властта [в Саудитска Арабия] и е много лоялно към монархията. Баща ми е генерален секретар на Върховния съд и на Висшия съдебен съвет. Той е назначен с кралска заповед лично от краля. Майка ми е смятана за една от [важните] фигури, работещи в академичния сектор в Кралството, а лица на такива позиции са много лоялни.

Преди не искахте да говорите за родителите си.

Да, не исках да ги въвличам. За съжаление, семейството ми заема позиция против мен, в полза на монархията.

Какъв е коментарът Ви за новия отказ на ДАБ за предоставяне на убежище?

Преди 126 години френският писател Емил Зола пише [отвореното си писмо до френския президент] „J’Accuse…!“  [„Аз обвинявам!“]. Причината за това писмо е несправедливото осъждане на капитан Алфред Драйфус по изфабрикувани обвинения, поради които той е пратен в затвор на Дяволския остров. Днес аз обвинявам ДАБ и ДАНС, че нарушават европейските разпоредби и законодателство, както и международни споразумения, като Женевската конвенция от 1951 г. и Директива 2013/33 на ЕС.

И българската Конституция постановява: „Република България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи.“ Злоупотребата с правомощия и манипулативното тълкуване на ясни закони с умишлената цел да се създадат страдания за бежанците – това е осъждано няколко пъти от Върховния [административен] съд и Европейския съд.

Може ли да конкретизирате: какви са основанията за критиките Ви към ДАБ и ДАНС?

ВАС е постановил, че решенията на ДАБ трябва да са независими от тези на ДАНС. Вместо това ДАБ [позовавайки се на ДАНС, за да обоснове решенията си] няколко пъти нарочно нарушава и погрешно тълкува закона, вместо да го прилага.

Обвинявам и ДАНС, че с претенцията си за „защита на националната сигурност“ [де факто] се включва в транснационални репресивни действия. [Аргументът за] „защитата на националната сигурност“ изобщо не е [нещо] равносилно на обвинение в престъпление!

Обвинявам също МВР и прокуратурата, че манипулират и прикриват фактите, за да защитят корумпираните и замесените лица. И че са на страната на полицейското насилие срещу мен, а не на неутрална позиция за постигане на справедливост и сигурност.

---

Лято е. Много хора са на почивка. България се е запътила към поредни парламентарни избори наесен, президентът Байдън реши да не се кандидатира за втори мандат, а на Историческия парк му се вижда краят. В този наситен със събития период е разбираемо, че малцина биха се заинтересували от гладната стачка на един саудитски бежанец. И все пак става дума за човешки живот. Както и за функционирането на българските институции, които демонстрират „избирателна пропускливост“ не само спрямо чужденците, а и към българските граждани. 

Затова има смисъл да се напомня за подобни случаи.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/pet-otrovni-dela-otchayanie-i-otvrashtenie/

<< Към предишната част от поредицата

Така, както постъпват вашите институции, могат да постъпят само хора без мозък и сърце,

ми каза Ирина Дмитриева, когато се видяхме в София. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Ирина не е украинка. Рускиня е.

Оказва се, че в България, „земята на простичкото щастие“, е възможно всичко, дори немислимото.

Ирина бяга с дъщеря си от Москва на 7 март 2022 г.

Разбрах, че страната ми се е превърнала във фашистка. След като Русия нападна друга суверенна държава, избива мирното ѝ население, наричайки го „нацисти“, и в същото време не позволява на своите граждани да изразят протеста си срещу това нападение, значи няма какво да правя повече там. Основното чувство, което изпитвах, беше отчаяние и отвращение. Бях отчаяна и защото не видях никаква реакция сред съотечествениците си. Щом научих за войната, веднага излязох на улицата, но хора, които да протестират, почти нямаше, което ми доказа, че в нашата страна всичко е загубено. Да, много бяха в шок, но повечето от тях се бояха и не искаха да изкажат възмущението си. Тогава осъзнах безперспективността на всичко. Това e не само ужас за Украйна, а е началото на края на страната, в която досега живеех – Русия. Да нападнеш друга държава не се прощава от историята, защото е най-голямото престъпление, което човек може да извърши в живота си.

Ирина е актриса, театрален режисьор и педагог по изкуства в елитно московско училище. Освен това е част от управлението на неправителствена организация, която се бори с муковисцидозата – заболяването, от което страда дъщеря ѝ.  

До началото на войната Ирина често участва в протести срещу режима на Владимир Путин. След въвеждането на редица репресивни закони в Русия за нея става ясно, че рано или късно ще бъде арестувана заради откритите си позиции срещу войната в Украйна и ще трябва да остави болното си дете само. Освен това тя е украинка по баща, което допълнително утежнява положението ѝ в Русия след началото на войната.

Разказва как в училището на дъщеря ѝ учителката по музика принудила децата да учат и пеят песни за възхвала на Владимир Путин. Дъщеря ѝ отказала и заявила на учителката си, че не харесва руския президент, за да пее песни за него.

Слава богу не последваха сериозни последици от това, но аз знам, че не мога да ѝ забраня да говори открито, защото искам детето ми да расте със свободен дух. В същото време знам, че ако тя продължи да говори така, това ще доведе до сериозен риск за нея. Беше ясно, че повече не можем да останем да живеем в Русия.

Докато руски войници и ракети избиват цивилни жени и деца в градовете на Украйна, Ирина започва битка за оцеляването на своето дете в европейска България. Само че когато пристига у нас, все още не знае, че това не е просто една от всичките европейски страни. Това е страната, която е сочена като най-корумпирана в ЕС. България също така има проблеми с тежката бюрокрация на институциите. На всичко отгоре руското влияние сред българите е сред най-високите в Европа. 

Държавна агенция за бежанците (ДАБ)

Очаквано Ирина и дъщеря ѝ получават първоначален отказ от ДАБ, след като подават заявление за убежище у нас. Шокиращо е обаче, че Агенцията разглежда делата им поотделно. Не съобразява, че детето е непълнолетно, с вродено заболяване, което го прави изцяло зависимо от грижите на майка му. Не съобразява и че детето не би могло да има своя бежанска история, по която да се водят дела с доказателства, за да придобие закрила. Тази хипотеза е потвърдена и от Върховния административен съд (ВАС).

След няколко съдебни дела Ирина все пак получава статут на бежанец. Относно разделянето на делото ѝ от това на дъщеря ѝ в решението на Съда четем: 

Решаващият съдебен състав е счел, че в конкретния случай административният орган е следвало да извърши преценка и относно наличието на хипотезата на чл. 9, ал. 8 ЗУБ, която разпоредба регламентира, че хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер. Акцентирано е на обстоятелството, че както жалбоподателката, така и нейната дъщеря попадат в определението за уязвими лица, по смисъла на чл. 20, т. 3 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, което обаче не е отчетено от издателя на процесния административен акт.

Дъщерята на Ирина също преминава през няколко съдебни дела. Ирина си спомня: 

По време на едно от делата дъщеря ми беше в реанимацията на столична болница, защото трябваше по спешност да оперират белия ѝ дроб. Съдът гледа делото ѝ, а тя в реанимацията се бори за живота си. Как е възможно това в страна членка на ЕС? Тя не е някакъв престъпник, дете е.

През декември 2023 г., след голямо забавяне, ВАС все пак излиза с решение, че дъщерята на Ирина също трябва да получи бежански статут в България. Реакцията на ДАБ е смайваща. Четири месеца по-късно, през април 2024 г.,

Агенцията обжалва решението на ВАС детето да получи закрила у нас, след като майка му вече има такова решение.

Никой не може да си обясни защо от Агенцията обжалват решение на ВАС, което следва логиката: майката получава закрила, следователно и непълнолетното ѝ дете трябва да получи такава.

Процедурата от съдебни дела за момичето започва отначало. Според Ирина

ДАБ просто търсят всякакви начини да затегнат нещата, да ги усложнят и никой не може да им повлияе по никакъв начин. Това е толкова смущаващо.

Последиците

В окончателното решение на ВАС от 2023 г. Съдът постановява ДАБ да предостави на Ирина документи за самоличност, за да може да започне работа и да си открие банкова сметка. Към момента на завършване на този текст Ирина все още не е получила от Агенцията документи за самоличност. Напротив, на всеки три месеца трябва да подновява временната карта за престой в България, което отнема на ДАБ около месец и половина. През това време Ирина ходи с бележка, на която няма дори печат. Тоест на всеки три месеца ДАБ губи по месец и половина за преиздаване на карта за временно пребиваване. 

От Агенцията заявяват, че за да издадат постоянни документи на Ирина, им е необходимо решение на съда за бежанския статут на дъщеря ѝ. Така Агенцията, от една страна, не зачита решението на ВАС, а от друга, поставя казуса в порочен кръг.  

Ирина не спира да се учудва:

Не разбирам логиката на ДАБ за пореден път. Първо разделят делата на мен и дъщеря ми, заради което две години и половина преминавахме през унизителни процедури. Сега обаче, когато трябва да ми издадат документите за самоличност, както Съдът постанови, ДАБ вече свързва моята история и я прави зависима от тази на дъщеря ми. Значи хем обжалваха решението на Съда да ѝ даде закрила, хем сега твърдят, че именно нейният документ за закрила им е необходим, за да издадат лични документи на мен. Какво цели ДАБ с всичко това? Изглежда като подигравка или цинизъм, или нещо умишлено. Необяснимо е и как е възможно в страна от ЕС една агенция да не изпълни постановеното от крайна инстанция като Върховния съд.

Ирина внезапно млъква. Очите ѝ се напълват със сълзи. 

Сега искам да попитам служителите на ДАБ, които обжалваха решението на Съда детето ми да получи бежански статут: представят ли си какво става в душата на едно дете, когато чуе, че някакви хора от някаква агенция обжалват решението на Върховния съд то да остане с майка си? Как решихте, че детето ми не заслужава да получи бежански статут в България? Откъде събрахте толкова много жестокост, липса на разум и сърце? Защо възрастни хора допускат малко момиче да бъде съдено, без да е направило нищо никому? Нямате представа какво е да видиш болното си дете изправено в съда само, объркано и чакащо непознати за него хора да обявят присъдата си.

Проблемите за Ирина и детето ѝ не спират. Преди месец тя разбира, че

системата на НАП е изхвърлила дъщеря ѝ от списъците на Здравната каса и детето не може да получава повече животоподдържащите го лекарства.

Никой не я уведомява. Научава го в аптеката, когато се опитва да вземе лекарствата.

Ние не получаваме цялата необходима терапия за детето, но най-важните препарати все пак ги има и благодарение на това детето ми успява да ходи на училище и да живее пълноценно. Но животът му зависи от тази терапия.

Ирина отива в НАП, където ѝ казват, че момичето няма право повече да получава лекарствата. Няколко дни чиновници от НАП разхождат Ирина от кабинет в кабинет, но отвсякъде получава отказ. 

Обяснявах им, че без лекарствата детето ми може да загуби живота си. А те ми отговориха, че нищо не могат да направят и да съм отидела в ДАБ, които да ми дадат ЕГН за дъщеря ми, и автоматично щяла да влезе в системата. Ако ДАБ не бяха обжалвали решението на ВАС, сега дъщеря ми щеше да има бежански статут и нямаше да изпадаме в такива критични ситуации. Бях в такава безизходица, че се обърнах към български депутати за помощ. В края на краищата някакъв началник от НАП най-после видя, че на детето му се полагат тези лекарства, и то без прекъсване. Въпреки всичко дъщеря ми е в лекарствения списък само до август 2024 г. Не знам какво ще правим после. Всеки ден без лекарства отнема години от живота на детето ми. Не разбирам защо ни се случва всичко това. Бях готова да изляза на гладна стачка пред Министерския съвет, но правителството се смени и сега дори не знам към кого да се обърна. Всички вдигат рамене и казват: „Ами, това е бюрокрацията у нас.“ Никой не се замисля, че когато една държавна агенция като ДАБ не спазва законите и нарушава решения на върховни съдилища и никой не забелязва това, значи в самата държава има проблем.

През декември 2023 г. Ирина и Андрей (следващ герой в „Пет отровни дела“) излизат на протест пред Министерския съвет, като единственото им искане е да внесат жалба за работата на ДАБ. Носят документи, доказващи ужасяващото отношение към тях.

Знаете ли какво се случи? Министерският съвет написа някакво писмо до ДАБ, те му отговориха някакви неща и това е. Нищо! Явно над тази институция ДАБ няма никакъв контрол и никой не се интересува как работи тя.

Историята на Ирина оставя привкус и подозрения за целенасочено протакане и безсърдечно отношение, облечени в букви и алинеи на зле измислени закони. Или пък за липса на професионализъм. По-лошото е, че никой у нас не се интересува и не се стреми да промени каквото и да било. Сега цената би могла да бъде животът на едно дете. Днес това е детето на Ирина, утре – на някого от нас.

Но в „земята на простичкото щастие“ е така – точно както е в Русия, никой не се интересува от нищо, освен ако не му дойде до главата.

Новото дело на дъщерята на Ирина е насрочено за октомври 2024 г. Дотогава те двете ще са абсолютно никой в България, а може би и след това. Като всички нас. 

Ужасно съм уморена,

ми казва Ирина в края на разговора ни.

---

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/pet-otrovni-dela-nyama-da-ima-proshka-za-nas/

<< Към предишния текст от поредицата

Всъщност аз съм една малка пешка в цялата тази драма.

Така се представи Маргарита Шурупова, когато разговаряхме за първи път през юли 2022 г. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Маргарита Шурупова не е украинка. Рускиня е.

Помните ли българската реклама от 1965 г., чийто слоган гласеше: „Това е земя на простичко щастие.“ Тогава България е един от най-близките сателити на СССР. В същия период в Съветския съюз започват да рекламират продукти, които държавата не произвежда: пилешка кайма, душ с гореща пара, тоалетна чиния с два капака и т.н. Компанията EFR създава над 7000 реклами. За разлика от днес, в комунистически системи, каквито са властвали в СССР, България и останалите членки на социалистическия лагер, рекламата е имала една-единствена цел – да създава усещането за изобилие и разнообразие, което в реалността не съществува.

Когато говорих за първи път с Маргарита Шурупова след началото на войната на Русия в Украйна през 2022 г., тя ми каза:

Няма да има прошка за нас. Този план за нападение над Украйна е съзрявал отдавна в ума на Путин. Бълнувания за империя, за велика държава, за Съветския съюз като някаква ценност. Смятат, че великата държава означава огромна територия, но нашият президент Владимир Путин не се интересува от богатството на държавата, не го интересува и развитието на технологиите или икономиката, нито високообразованите хора, които да живеят богато и щастливо в страната си. Той се интересува само от територията.

Маргарита е журналистка и преподавателка в университета в родния си град Томск.

Бях сред гражданските активисти, които критикуваха управлението на Путин, писала съм и много публикации срещу режима му. След началото на войната аз, а и мои съмишленици се опитвахме да обясним на гражданите, че тази война е катастрофа, срам, позор и престъпление, но в Русия много бързо започнаха да се приемат репресивни закони, които ограничават свободата на словото. На 4 март се прие Законът за средствата за масова информация. По същество той запушва устата на всички, които са против тази война, защото забранява да се коментира всичко, което се разминава с мнението на държавната пропаганда. Осъзнах, че не мога да продължавам да върша работата си без страх и с достойнство и да остана в Русия, защото не мога да мълча, а това ще ме изпрати в някой затвор.

На 27 октомври 2022 г. в България политическа партия „Възраждане“ вече е прекрачила четирипроцентния праг за влизане в Народното събрание на изборите, проведени в началото на месеца. Един от първите законопроекти, които внася, е за „чуждестранни агенти“. Законопроектът изцяло копира закона в Русия. Добре дошли в България през XXI век, чиито слогани на туристически реклами вече гласят: „Скрито пред очите ти“.

Разказвам на Маргарита за законодателните намерения на „Възраждане“. Тя се усмихва и продължава разказа си:

След приемането на този закон, в момента в Русия има само военна пропаганда. По същество тя вече е фашистка и националистическа в своите формулировки. Тоест в информационното поле на Русия има или такава пропаганда, или нищо. С колеги, които също емигрираха от Русия след началото на войната, създадохме проекта „Очевидците на 24 февруари“. Искахме да дадем възможност на хората срещу войната да кажат това, което мислят, и да покажем как от началото на войната се променя съдбата на всеки човек. После разбрахме, че проблемът е много по-широк. Ние нападнахме братски народ, има нещо дълбоко трагично и е огромно престъпление. Затова решихме да разговаряме и с украинци.

Маргарита е омъжена и има две деца. През пролетта на 2022-ра, почти веднага след нахлуването на Русия в Украйна, със семейството си бяга през Армения. Търсят страна членка на ЕС, която би им издала виза, за да продължат към Европа. Единствено Чехия откликва на молбата им. С тази виза семейството на Маргарита влиза в България и заживява във Варна.

Дойдохме в България, защото тук имаме роднини, които могат да ни помогнат. Но се оказа, че има бюрократичен проблем да останем, който само съдът може да реши.

Процесите

На 6 юли 2022 г. Маргарита, съпругът ѝ Владимир и двете им деца подават молба за статут на бежанци у нас. От Държавната агенция за бежанците (ДАБ) им насрочват интервю на 13 юли, но то не се състои. От ДАБ не дават обяснения за отлагането на интервюто. Уведомяват ги, че трябва да минат през Дъблинската процедура, защото имат визи за Чехия, а искат да останат в България. За семейство Шурупови започват, както ги определя Маргарита, „най-унизителните две години в живота им“.

В България, страната на „простичкото щастие“ и „скрити пред очите ни“ събития, унизителните процеси вече са започнали. По времето, когато семейство Шурупови буквално потъва в мрака и бюрокрацията на българските институции, на 14 юли 2022 г. президентът на републиката ни заявява:

Колкото повече оръжия поглъща войната в Украйна, толкова повече са жертвите и разрушенията. Украйна настоява да продължи да води тази война, но сметката се плаща от цяла Европа.

Интервюто на Шурупови се състои едва през септември 2022 г. Два месеца те нямат документи, за да могат да започнат работа или да открият сметка в българска банка, по която да им се изплати някакво възнаграждение. През октомври 2022 г. все пак получават удължаване на временните карти за пребиваване у нас и Владимир Шурупов подава документи за работа. Той е инвазивен кардиолог. Дипломата му от Русия не е призната в България, затова започва работа на строеж като общ работник, а в свободното си време прави лампи от намерени по плажа сухи клони. 

В края на октомври, след кореспонденция с Чешката република, ДАБ започва процедура по екстрадиране на семейството там.

На 19 декември 2022 г. Шурупови обжалват в съда решението да бъдат изпратени в Чехия с аргументите, че двете им деца са непълнолетни и за тях постоянното местене от страна в страна е голям стрес. Освен това децата вече са започнали да посещават българско училище, в което са се адаптирали добре, говорят български, имат приятели в България.

В края на януари 2023 г. ДАБ и българските съдилища решават да разделят семейството по странен признак – делото за оставане в България и придобиване на бежански статут на Маргарита и по-малкия ѝ син се гледат заедно. Но делото на по-големия им син, както и това на съпруга ѝ Владимир се гледат отделно. Маргарита не разбира логиката:

Обясниха ни от Агенцията [ДАБ – б.а.], че делата на деца над 14-годишна възраст се разглеждат отделно, въпреки че случаите на членовете на семейството са свързани. Синът ми е бил под 14-годишна възраст, когато е подал молба за статут, и забавянето беше по тяхна вина. Защо разделят като отделни случаи членовете на едно семейство?

Започва поредица от дела и обжалвания за всеки от членовете на семейството.

Бяхме в шок, когато единият съд в София постанови, че по-големият ни син, който вече беше навършил 15 години, и съпругът ми нямали основание да останат в България и ще бъдат екстрадирани в Чехия, а аз и малкият ни син ще останем в България. Разбира се, обжалвахме това ужасно за нас решение. Бях готова да се обърна към Европейския съд по правата на човека, защото обективно децата ни – и особено големият ни син – преживяха това решение много тежко. Да, той беше навършил вече 15 години, но това са само 15 години. Той е почти дете. На всичкото отгоре след решението да бъдем разделени ДАБ унищожи временните документи на сина ми за престой в България. След като разбра, че искат да го изпратят в Чехия, детето ми разви тревожно разстройство, консултирахме се с лекар и след това приложихме документ в съда при поредното обжалване, за да докажем, че той не бива да променя средата си и че се страхува да напусне България, но това не повлия на решението на съда.

Маргарита и семейството ѝ изчерпват всички възможни процедури по обжалване решенията на ДАБ и няколко български съдилища големият ѝ син и съпругът ѝ да не бъдат екстрадирани в Чехия. Това им коства ежемесечни пътувания от Варна до София, „понякога по два пъти в месеца, през една седмица“, за да минават отново и отново през грозни процедури на разпити, обяснения, доказване, че едно семейство не бива да бъде разделяно.

Агенцията за бежанците в известен смисъл е като изпитателна лаборатория и се вижда как европейски ценности се реализират на практика. Процедурата е организирана така, че възможно най-малко хора да я преживеят. Тоест бягството от кръвожадната ни родина не означава край на унижението и живота без бъдеще. Предполагам, че се държат така не само с нас, опозиционно настроените руснаци. Макар че понякога е трудно да се повярва в това.

На 7 декември 2023 г. Владимир получава статут на бежанец в България. Големият им син обаче продължава да чака решението на съда още месец. Получава го последен от цялото семейство – на 12 януари 2024 г. Дете на 15 години е чакало месец дали ще бъде разделено от родителите и брат си, след като останалите членове на семейството му са получили статут на бежанци у нас.

Все още се справяме с последиците от всички тези изпитания. Големият ни син продължава да посещава психотерапевт, но и до днес има паникатаки.

Докато работих по случая „Шурупови“, прочетох всички разпоредби, уведомления и решения на българските институции – ДАБ, отдел „Миграция“ към МВР – Варна и съдилищата във Варна и София.

Един пример: „Изяснената фактическа обстановка показва, че за търсещия закрила не са налице предпоставки за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Същевременно за чужденеца са налице основания за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 9 от ЗУБ. С оглед на доказателствата и наличието на предпоставки по чл.8, ал. 9 от ЗУБ, на молителя следва да бъде предоставен статут на бежанец. Това е съвместимо с личния му статус и не са налице обстоятелства по чл. 12, ал. 1 от ЗУБ. Предвид изложеното и на основание чл. 75, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 8, ал. 9 от Закона за убежището и бежанците приемам следното: Предоставям статут на бежанец на …“ И от документ на ДАБ: „Лицето е с статут чужденец.“ (Цитатите са със запазен правопис.)

Унижение е основното усещане, което изживявахме през цялото време. Бяхме унижени от обстановката в Агенцията, от отношението на персонала и от хода на самата процедура.

Към датата на публикуване на този текст Владимир Шурупов е изправен пред нов бюрократичен казус. За да започне работа като лекар в България, от Министерството на здравеопазването изискват от него документ, който да удостовери колко часа „извънаудиторни занимания за самоподготовка“ е имал като студент.

Министерството на здравеопазването на Република България не се съобразява с факта, че Владимир Шурупов е политически бежанец от Руската федерация и няма как да се върне там, за да вземе такава справка.

Между другото, от началото на войната на Русия срещу Украйна в България шест пъти са проведени предсрочни парламентарни избори. Слоганите на предизборните кампании на политиците ни изглеждат така: „Ред в хаоса“, „По-силни от хаоса“, „Довери се на разума“, „Да си довършим работата“, „Време ни е за Възраждане“.

Така държавата на „простичкото щастие“ от 1965 г. през ХХI век се превърна в държавата, в която всичко е „скрито пред очите ти“.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-dumata-migrant-stana-dehumanizirashta/

С наближаването на европейските избори някои политически сили се нуждаят от враг, за да мобилизират избирателите си. От внезапно изникналата без реално основание ксенофобска истерия в началото на март тази година може да се предположи, че основният набелязан враг за предстоящата предизборна кампания ще са чужденците. За да разберем как се създава определено отношение към дадена група хора, е важно да разбираме какъв език се прилага спрямо тази група.

По какво си приличат думите „мигрант“ и „джендър“? И в двата случая те масово се използват в смисъл, различен от този, който експертите в съответните области влагат в тях. И в двата случая превратните употреби на термините са дехуманизиращи за определени групи хора. Но докато манипулативният смисъл на „джендър“ е ограничен в определени държави, религиозни общности и политически кръгове, този на „мигрант“ е придобил по-широка популярност.

Ето защо, когато неотдавна българските медии съобщиха, че чужденците в общежитието на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) в квартал „Овча купел“ са мигранти, а нападнатите чуждестранни студенти в село Храбрино и на столичния булевард „Витоша“ не са, изглеждаше ясно за какво става дума. Абсурда видяха комай само онези, които разбират от миграционни изследвания.

Какво казват теориите за миграцията?

„Миграционни изследвания“ е интердисциплинарна академична област. Тя съдържа елементи от социологията, статистиката, демографията, географията, историята, правото и др. Съществуват различни теории за същността на миграцията. В книгата си „От миграция към мобилност. Политики и пътища“ проф. Анна Кръстева, международно призната експертка в областта, пише: „Най-разпространеното определение за миграцията е движение на хора извън границите на страната за повече от една година [курсивът мой – б.а.].“

Кръстева обръща внимание на множеството форми на миграция. Има и циклична миграция – например на сезонните работници или на пътуващите за известни периоди при роднини или интимни партньори и др. Според нея миграцията дълго време се е мислила като „стрелки“ – промяна на мястото на пребиваване веднъж и завинаги, докато тя все повече прилича на „спагети“ – тоест хората заминават, връщат се или се заселват на нови места.

Хората, които мигрират, са мигранти. Мигранти са и над един милион българи, заселили се в чужди държави, както и българските сезонни работници в чужбина. Проф. Марина Лякова, която преподава миграционни изследвания в Германия, прави мащабно изследване на трите основни периода на миграция на българите в тази страна от началото на социализма до наши дни. То е публикувано в книгата ѝ „Възпирана, прикрита, невидима. Миграция и мобилност от България към Германия“ (на немски език).

Миграция и мобилност са различни неща. Туризмът, командировките и краткосрочните специализации са форми на мобилност, не на миграция. Затова се говори за „мобилност на учените“, а не за „миграция на учените“.

И какво излиза? Според най-разпространените миграционни теории чуждестранните студенти са мигранти, защото следването им продължава няколко години. А чужденците, залавяни на българо-турската граница или във вътрешността на страната, както и повечето от обитателите на общежитията на ДАБ не са мигранти, защото са в страната по-малко от една година.

По отношение на хората, които бягат от родните си страни, се използват най-общо определенията „бежанци“ и „търсещи убежище“. Търсещите убежище са онези, които кандидатстват за легален статут, докато думата „бежанци“ се използва за онези, които вече са получили статут, но често включва и търсещите убежище. Юридически обаче термините „статут на бежанец“ или „статут на убежище“ означават доста по-конкретни неща, освен това съществуват и други названия за хората, търсещи спасение в друга държава.

Какво казва българското законодателство?

Две основни институции регулират статута на чужденците в България. Това са ДАБ и Дирекция „Миграция“ на МВР. ДАБ решава на кого да се даде (или да не се даде) убежище, и предоставя подслон на онези, които изчакват решението ѝ и нямат средства да се издържат сами. Дирекция „Миграция“ урежда (или отказва да уреди) статута на пребиваване на чужденци, дошли в България, за да работят, учат, да се съберат със семействата си и т.н. И депортира (или затваря в центрове за задържане) чужденци без легален статут.

Няколко закона уреждат престоя на чужденци в България, като най-важните от тях са Законът за убежището и бежанците, Законът за чужденците в Република България и Законът за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства. В нито един от тях не присъства думата „мигрант“.

Нека се спрем по-подробно върху Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), защото той се отнася до онези чужденци, които масово се асоциират с „мигранти“. По силата на този закон България предоставя на чужденци три типа закрила – убежище, международна закрила и временна закрила.

ЗУБ се позовава на Конституцията, че статут на убежище предоставя президентът. Президентската институция пък делегира това право на вицепрезидента, към когото е сформирана Комисия по предоставяне на убежище. Трудно можем да се сетим за случай, в който вицепрезидентът да се е възползвал от това си право и въпросната комисия да е свършила нещо.

Останалите видове закрила са в компетенциите на ДАБ. Международната закрила включва статут на бежанец и хуманитарен статут. Статутът на бежанец е за чужденци, които имат основания да се опасяват от преследване (например заради политическите си възгледи, религията или националността). Хуманитарният статут е предназначен за лица, които не отговарят на условията за бежанци, но все пак животът им е под заплаха – поради войни, конфликти или други причини от хуманитарен характер.

За разлика от международната закрила, която се предоставя или отказва за всеки отделен случай, временната закрила се отнася за цяла група хора. Принадлежността към съответната група е достатъчно основание за получаване на статут. Единственият случай на предоставяне на временна закрила в България е този с украинските бежанци.

Кой е легален и кой не е?

Отразявайки случаите, използвани за провокиране на ксенофобски настроения в началото на март, някои медии представиха чуждестранните студенти като „легално“ пребиваващи, за разлика от търсещите убежище в общежитието на ДАБ. Ала и едните, и другите са в България легално. Как тогава се стига до подобни внушения?

Институциите (най-вече МВР) често наричат търсещите убежище „незаконно“ или „нелегално пресекли границата“. Този език се използва и от политици, възприема се и от медиите. Така се създава впечатлението, че тези хора пребивават в България без правно основание и са, както е разпространено да се казва, „нелегални мигранти“. Вече стана ясно, че те не са мигранти в класическия смисъл на думата, но всъщност и нелегални не са. Защо?

Ако един чужденец премине границата без разрешение, но поиска убежище, след като се предаде на властите или е заловен от тях, ДАБ трябва да започне производство за предоставянето на някой от описаните по-горе видове статут за този човек. Докато очаква ДАБ да се произнесе, чужденецът пребивава легално. В общежитията на ДАБ (като това в „Овча купел“) са настанени точно такива хора.

Незаконното преминаване на границата е най-разпространеният начин човек да потърси убежище, а за бягащите от много държави и конфликтни райони е и единственият възможен. Никой няма да им даде виза, за да избягат. И в този случай единственото изключение, което българската държава (и ЕС) прави, е за украинските бежанци. По време на т.нар. Възродителен процес пък Турция временно отваря границите си за депортираните от България около 300 000 етнически турци.

Дори ако кандидатстващите за статут получат отказ, те могат да решат да обжалват или пък да започнат ново производство, прилагайки нови обстоятелства към своя случай – като Оксана и Елена от Русия, с които разговаря „Тоест“. Или да кандидатстват за убежище пред президента. В тези случаи престоят им в страната продължава да е законен.

Едва ако всички варианти са изчерпани, търсещият убежище може да се окаже без легален статут. Без статут впрочем може да останат и чужденци, дошли в България на друго основание, например работа, образование или брак. Това е възможно да се случи, ако например основанието им за пребиваване престане да е валидно или ако не си подновят документите навреме.

Как се промени значението на думата „мигрант“?

Някъде до 2015–2016 г. думата „мигрант“ не се използваше в настоящия си смисъл на „бежанец“ или „нелегално пребиваващ чужденец“, а се употребяваше най-вече в експертни кръгове. В България бежанците и търсещите убежище бяха наричани или „бежанци“, или неправилно „нелегални имигранти“, или още по-неправилно – „нелегални емигранти“. Имигрантите са чужденци, които се заселват в една държава не защото бягат, а по други причини, а емигрантите са представители на местното население, които напускат страната си, за да се заселят другаде.

Промяната на значението на думата „мигрант“ в публичния език настъпи в контекста на т.нар. криза с търсещите убежище през 2015 г. Мнозинството от тях бягаха от Сирия заради кървавите конфликти в тази страна, имаше и бягащи от Афганистан, както и от други страни.

Първоначално не се говореше за мигрантска криза, а за „бежанска вълна“, „бежанска криза“, „наплив на бежанци“, „бежанско бреме“. От онзи период е и известният лозунг Refugees welcome („Добре дошли, бежанци“). Постепенно думата „бежанци“ започна да се измества от „мигранти“, а кризата от бежанска стана „мигрантска криза“.

Роля за тази промяна изиграха не само някои европейски политици и гласове, критично настроени към търсещите убежище, а и политиката в САЩ и американски медии като Reuters, пишещи за Европа, чиито новини масово се превеждат от българските медии. Промяната всъщност съвпадна с политическия възход на Доналд Тръмп, който спечели изборите за президент на САЩ в края на 2016 г. Неговата реторика се характеризира с ксенофобски патос, а едно от основните му предизборни обещания, което той отчасти изпълни, беше изграждането на стена по границата с Мексико.

„Мигранти“ от Близкия изток и Африка, но „украински бежанци“

Замяната на определенията „бежанци“ и „търсещи убежище“ с „мигранти“ на пръв поглед е неутрална, каквото е и самото понятие. Обаче тази неутралност се оказва привидна. Когато говорим за бежанци, е ясно, че имаме предвид хора, които бягат от нещо. По същия начин търсещите убежище са загубени без това убежище.

Думата „мигранти“ обаче няма такива конотации – човек може да мигрира по всякакви причини. С употребата ѝ по адрес на хора, които бягат от война, конфликти или преследване, се създава впечатлението, че те всъщност нямат основателна причина да бягат. Така се налива масло в ксенофобския дискурс, че тези хора нахлуват неканени в европейските страни, за да затрудняват социалните им системи и да бъдат заплаха за местното население.

В определянето на бежанците като „мигранти“ има и скрит расизъм. В този си нов смисъл думата „мигранти“ се асоциира предимно с бежанци от Близкия изток и Африка, повечето от които са с цвят на кожата, различен от бял. Много от тях идват от страни, в които ислямът е доминиращата религия. Накратко, те се отличават от местното европейско население по външен вид и по култура.

Замисляли ли сте се защо украинските бежанци са наричани именно бежанци, а не „украински мигранти“? Със самия израз се предпоставя, че те имат основателна причина да избягат от страната си и заслужават да им се даде убежище. За разлика от бежанците от Близкия изток и Африка, повечето украинци са със светъл цвят на кожата. Преобладаващата религия в страната е християнството. Те са близки до европейците както по външен вид, така и по култура.

Езикът, който неусетно дехуманизира

Важно е как използваме думите, защото чрез тях възприемаме света. Австрийският философ Лудвиг Витгенщайн казва, че границите на езика ни означават границите на света ни. Ако възприемаме бягащите от преследване, войни и конфликти като „мигранти“, които влизат в страната „незаконно“, е малко вероятно да им дадем убежище и да ги приемем в обществото си. Наричайки ги по този начин, ние предпоставяме, че те не са толкова ценни като хора, колкото сме ние, и ни е безразлично дали ще оцелеят.

Това е форма на дехуманизация. Журналистката Татяна Ваксберг определя дехуманизацията като „представянето на група хора не като сбор от индивиди, а като аморфна маса, несъвместима с обичайните човешки черти и неспособна на човешки чувства“. Тя предупреждава, че дехуманизацията е последният етап преди физическата разправа с тази група. Спрямо търсещите убежище в България от Близкия изток физическата саморазправа е разпространена практика – като се почне от отношението на границата, където много от тях са бити, ограбвани и връщани насила в Турция от граничари.

Тук трябва да се отбележи, че България е външна граница на ЕС и иска да бъде пълноправен член на Шенгенското пространство, а ЕС трудно може да приеме всички, които искат да се спасят в него. Затова поставя условие пред България да ограничи „мигрантския натиск“. Това обяснява както преминаването към привидно неутралния дискурс за „мигрантите“, така и насилието по границите ни, масовите откази за предоставяне на статут, нехуманното отношение към бежанци, затворени в центрове като този в Бусманци.

Тъй като обаче става дума за хора, ограничаването на достъпа им до убежище следва да е свързано с осъзнаване на моралната цена, която се плаща. Затова говоренето за бежанците и търсещите убежище като за „мигранти“ е опасно – то не само е неграмотно от академична гледна точка, а и приспива моралните ни сетива.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tuk-mozhem-da-budem-svobodni/

С Оксана Глазунова и Елена Санина се срещаме онлайн. Те имаха готовност да говорят на български език, но по предложение на „Тоест“ използваха предимно родния си език. Преводът от руски е на Светла Енчева.

Първо бих ви помолила да се представите накратко.

О: Аз съм Оксана Глазунова, театрална режисьорка от Русия.

Е: Аз съм Елена Санина, актриса и преподавателка от Русия.

В Русия сте имали проблеми заради политическите ви позиции. Може ли да разкажете повече за това?

О: И с политическите ни позиции, и със сексуалната ни ориентация. Напуснахме Русия през 2021 г. Сега много ни е страх за приятелите ни, които са в Русия, защото законодателството става по-репресивно. Във Върховния съд на Русия ще се гледа иск на Правосъдното министерство за признаване на ЛГБТ движението за екстремистка организация [няколко дни след интервюто Върховният съд на Русия действително обяви ЛГБТ за екстремистка организация – б.а.]. Вече не се изненадваме от ожесточението…

Занимаваме се професионално не само с театър и спектакли, работим също като педагози – и с деца, и с възрастни. Когато заминахме, по закон не можехме да работим с деца. Защото в Русия вече съществуваше законът за ЛГБТ пропагандата, който забранява на хората, отнасящи се към нашата социална група, да работят с деца. А когато вече бяхме тук, беше приет закон, по силата на който вече е забранено да работим и с възрастни – заради „ЛГБТ пропаганда“.

Открити ли бяхте за сексуалната си ориентация?

О: Криехме се, разбира се. Но имахме снимки в социалните мрежи… Когато подадохме молби за убежище за първи път и отидохме в съда в Бургас, събрахме всички наши снимки в социалните мрежи за последните десет години и ги предоставихме като доказателство, че сме двойка. Но в Русия, естествено, ни се налагаше да се крием. Много често работим заедно. И дори да казваме, че сме просто колеги или роднини, хората виждат, че идваме и си тръгваме заедно. Трудно е да го скрием, защото в Русия нещата с личните граници са много зле. Много е трудно в женски колектив, защото всички питат защо не си омъжена, защо нямаш деца…

И тук питат…

О: Не (смеят се). В България за първи път мога открито да говоря за сексуалната си ориентация.

Да, в България ЛГБТ хората могат да са открити, аз например съм. Имах предвид обаче, че и тук хората питат защо нямаш семейство и деца. Но да се върна към темата – може ли да дадете примери, когато сте били репресирани в Русия?

Е: Работехме в културния дом и – ако може да го кажа меко – не се вписвахме в колектива. Наши колеги ни агитираха, доколкото културният дом също е държавна институция, да ходим на митинги за Путин, за „Единна Русия“, за [Сергей] Собянин. Собянин е кметът на Москва. Защото работещите в културни учреждения просто са длъжни да го правят. Съответно ние всячески се опитвахме да изклинчим, защото е в противоречие с нашите политически позиции.

Разбраха и че сме двойка и живеем заедно. Невъзможно е да скриеш принципите си. За нас не е важно каква е ориентацията ти, важен е животът ти и зад какво стоиш. Когато все пак разбраха за нас, ни извикаха в кабинета и казаха: „Не сте подходящи за нашето учреждение, вие сте ЛГБТ, опозиционери. Напишете, че напускате по собствено желание.“ Сега не можем да докажем, че са ни принудили да напуснем, защото в трудовата книжка пише „Напуснала по собствено желание“.

О: Нашия театър го закриха от пожарната инспекция заради несъответствие с правилата за пожарна безопасност. Наложиха ни огромна глоба, защото сме имали много тесни врати. Но вратите нямаше как да се сменят, защото бяхме наели помещение в сграда – паметник на културата.

Заради всички тези неща ли решихте да напуснете Русия?

О: Да, защото ситуацията ставаше все по-лоша и по-лоша. През цялото време се сблъсквахме с цензура – и в театралните постановки, и в работата с учениците… Последните години се стигна дотам, че искаха да одобряват текстовете на спектаклите ни. Затова решението назря. А след избухването на войната не успяхме да тръгнем по друг път, освен да станем бежанци.

Е: Пристигнахме в България преди войната, купихме си жилище. Но за да получиш виза за България – за обучение или работа, – трябва разрешение от Русия. Когато дойдохме, се опитахме да останем на законно основание с помощта на брат ми, но избухна войната. Брат ми загуби целия си бизнес и нищо не стана с документите. Разбрахме, че не можем да се върнем в Русия, защото за един месец от 24 февруари 2022 г., докато подадохме молби за убежище на 25 март, Русия прие огромно количество репресивни закони, в т.ч. и за ЛГБТ.

О: И се въведе военна цензура.

Е: Просто разбрахме, че ни грози опасност. Защото открито се изказвахме против войната в социалните мрежи. Работехме с украински бежанци, с деца. Разбрахме, че ако се върнем, ще бъдем преследвани.

О: А тук можем да бъдем свободни. Беше много приятно откритие да отидем на митинг и полицията да е там, за да ни пази. Защото в Русия, ако отидеш на митинг, полицията идва да те бие и да те арестува.

Имам един може би странен въпрос: защо решихте да кандидатствате за убежище точно в България? България не е много добра страна за бежанци. И за ЛГБТ хора не е добра страна, но за бежанци – особено.

О: Когато подавахме молбите си за убежище, не знаехме това. (Смеят се.)

Е: Когато преди войната се подготвяхме да дойдем в България – защото в Русия стана просто невъзможно да творим, а творчеството е огромна част от живота и от нас самите, – се влюбихме в страната. Защото останахме с впечатлението, че тук има хора, които много се интересуват и разбират от култура. Приветливи, добри, хубави хора. За първи път дойдохме през 2019 г. и се влюбихме в Бургас. Бяхме на прайд в София същата година…

О: Първият ни прайд!

Е: И независимо че там [във връзка с прайда – б.а.] също имаше някакви вълнения, все пак вярваме, че страната ви върви по демократичен път, макар и бавно. Вярваме, че България няма да тръгне след Русия, защото Русия върви към пропаст.

На прайда в София видях огромен радостен флаг, висящ на сграда, мисля, че беше сграда на институт [знамето на прайда беше закачено на сградата на Френския културен институт – б.а.]. Емоциите ме изпълниха, защото в Русия това е невъзможно.

Може ли да разкажете за делата си в Държавната агенция за бежанците (ДАБ)?

Е: За първи път подадохме молба за убежище през 2022 г. Много дълго чакахме за интервю. Нямахме адвокат, защото просто не намерихме. Всички адвокати в Бургас се занимавали с недвижими имоти, а с бежанци – никой. Тръгнахме сами. Много дълго чакахме за интервю, защото ДАБ в Баня [регистрационно-приемателния център на ДАБ в село Баня край Нова Загора – б.а.] не можеше да намери преводач.

Интервюто се състоя в най-горещия ден от лятото. Преди нас имаше момиче, което интервюираха четири часа, а ние чакахме. За интервюто с нас вече нямаше достатъчно време и само казваха: „Хайде по-бързо, хайде по същество.“ Преводачката беше страшно уморена. Стаята беше малка и много задушна.

О: Сега вече знаем някои неща. Разбираме, че имаше нарушения от интервюиращите, но и ние много неща казвахме с неправилни термини, защото нямахме адвокат.

Е: И защото ни подвеждаха.

О: След това все пак намерихме адвокат в Бургас, който се занимава с бежанци, и обжалвахме. Той направи всичко, което можа, но нито моят съдия, нито съдията на Елена застана на наша страна. В съда се държаха странно – на моето дело практически нямах възможност да кажа нищо, а Елена я разпитваха половин час. На нея ѝ стана лошо.

Е: Съдийката на Оксана не знаеше какво се случва в Русия. Тя не разбираше какви документи ѝ даваме, изобщо не беше в час. Затова Оксана не можа да каже и дума в своя защита. А мен ме разпитваха дълго. Въпросите, които съдийката задаваше, просто се губеха. Тя задава въпрос, започвам да отговарям, но не разбира нищо и задава още един въпрос.

О: Елена толкова се уплаши на моето дело, че щеше да загуби съзнание.

Е: Малко като паническа атака. Защото изпитвах чувство за отговорност – аз говорех и заради нея на нейното дело. И това, което щях да кажа, беше много важно. Адвокатът каза, че просто ще ме разпитат като свидетел, ще отговоря на два въпроса. А толкова дълго ме разпитваха! Аз изобщо бях за първи път в съд в живота си.

На моето дело всичко изглеждаше добре. Съдийката много ми съчувстваше, по човешки. Попита ме: „Искате ли да отменя решението на ДАБ?“ Аз отговорих: „Да“. Тя разбираше всичко, което казвам, и беше в течение какво се случва в Русия. Говорих много добре и по същество. Но за съжаление, получихме отказ, макар да бяхме убедени, че ще спечелим.

После беше Върховният съд [Върховният административен съд, ВАС – б.а.]. На делото дойде и нашата адвокатка, която се занимава конкретно с ЛГБТ – Деница Любенова, забележителна адвокатка. Тя ни каза, че в началото не сме направили нещата правилно. Делото беше само по документи – дадохме ги на съдията и толкова, буквално за 5 минути. 

Но най-интересното беше, че делото във ВАС на Оксана протече без нито тя, нито адвокатът да бъдат уведомени. Тоест те сами са проверили нещо и са отказали. Когато имахме дело в Административния съд в Бургас, бяхме получили на адреса си уведомление от съда кога ще се гледа то. От София не получихме никакво официално уведомление. Не бяхме и информирани, че вече има решение на ВАС.

Отидохме в ДАБ след съда за удължаване на документите ни [временни документи за хора, търсещи убежище – б.а.]. Оказа се, че от половин година има решение на ВАС за отказ. И когато отидохме за втори път след три месеца, ни съобщиха, че делото е загубено, производството е прекратено. Тогава Деница [Любенова] каза, че ще подадем [молба за убежище] за втори път, тъй като обстоятелствата са се променили. За тази година [в Русия] бяха приети нови репресивни закони, в това число политически и за ЛГБТ. 

Подготвихме второто заявление. Но този път от ДАБ в София много дълго не искаха да приемат документите ни. Изпращаха ни ту в „Овча купел“, ту във „Враждебна“. И все пак в „Овча купел“ приеха документите ни от втория път, когато вече позвънихме в централния офис. Приеха ги, издадоха ни входящи номера и след това… ни отказаха.

Помня деня, когато отидохме да вземем решението. Към нас дойдоха веднага три жени. Застанаха като стена: „Разбирате ли български?“ Отговорих [на български]: „Аз мога да разбера думичката „не“.

Връчиха ни отказите. Беше напълно ясно, че разбират, че не са прави. Ние сме актриси, наблюдателни хора сме. Една от жените попита Оксана: „Искате ли да знаете причините за отказа?“ „Но защо? Аз знам, че съм права.“ „Ами тогава пак ще се срещнем“, казаха те, а ние отговорихме: „Да, да, да.“

О: Приложихме нотариалния акт за апартамента, защото той е на името на двете. Тоест парите бяха мои – от продажбата на апартамента ми в Москва. Но го купихме на името и на двете като доказателство, че сме двойка. В моя случай ДАБ изобщо не спомена това в отказа. А в решението на Елена написа, че наличието на собственост върху апартамент не е повод за искане на убежище (смее се). 

Бяхме приложили и документ, че сме се занимавали с благотворителна дейност. Помагахме да се събират пари за украинските бежанци и провеждахме събития с деца бежанци от Украйна. Проектът на фондацията, която организира това, е екологичен – хората да слязат от автомобилите и да се качат на велосипеди. И това стои в заглавието. Въпреки че документите ни с Елена бяха еднакви, в нейния отказ бяха реагирали, сякаш нищо подобно не е правила, а в моя пишеше, че пропагандата на здравословен живот чрез каране на велосипед също не е основание за убежище и не се преследва в Русия.

Всъщност това, което правят [от ДАБ – б.а.] не само по отношение на нас, а и на други наши приятели, търсещи политическо убежище, е, ако нещо могат да оспорят, да го оспорят, а това, което не могат да оспорят, просто го игнорират.

Е: Или го преиначават по някакъв начин.

Ако ви депортират в Русия, какво ще ви се случи?

О: Надявам се, че няма.

Аз също. Но ако все пак ви върнат в Русия, какво ви очаква там?

О: Мисля, че затвор. Несъмнено. Много показателен и ужасен е случаят с художничката Александра Скочиленко. Тя прекара половин година в ареста и сега я осъдиха на седем години и половина затвор. Александра също е против войната и е ЛГБТ, има приятелка и двете открито са заявявали сексуалната си ориентация. Мисля, че това също е повлияло на присъдата.

Изобщо, оставам с впечатлението, че понастоящем руските власти нарочно провеждат такива дела, за да се изплашат останалите и да си мълчат. 

С какво се занимавате в България?

Е: Продължаваме артистичната си дейност в читалище, правим малки представления за рускоговорещи. Привличаме и пълнолетни българоговорещи, които се интересуват от театър.

О: Имаме огромен професионален и педагогически опит. Успях да заснема клип онлайн за артрок група в Русия. Антивоенен клип. Те [членовете на групата – б.а.] също се страхуват, но се опитват да направят нещо. Казах им да не обявяват, че аз съм режисьорът, защото тук давам интервюта, ходя по митинги. Ако не ги свързват с мен, ще бъдат в по-голяма безопасност. За първи път през живота си снимах клип онлайн (смее се). Но много ни харесва да работим и в България.

Е: Скоро ще има дебют на нашата група. Ще четем сонети на Шекспир на български.

О: Миналата година работихме с деца. Имахме група рускоговорещи деца, сред които и украинчета. Мисля, че това е много важно, защото, когато периодично между тях възникват спорове или някакви обяснения кой от каква националност е, кой откъде е, ние се опитваме да балансираме всичко и да покажем, че има творчество, има мирен живот, всички хора са индивидуалности, не трябва никой да бъде съден по етнически признак и т.н.

Имате ли вече приятели в България?

И двете: Да, да.

О: Запознахме се с много хора. Участвахме в мастърклас по имерсивен театър. Запознахме се с хора на изкуството в България. Беше наистина страхотно, много приятно. И сега си общуваме и може би ще създадем нещо интересно и творческо.

Искате ли да добавите нещо, за което не съм ви попитала?

О: Вярвам, че всичко ще бъде наред с правата и свободите в България, защото България е много хубава държава. Сега тук има много бежанци от Русия и Украйна, които могат да бъдат полезни, защото истински са обикнали тази страна и искат да имат принос. Да не бъдат в тежест, да не използват ресурсите ѝ, а да дадат нещо на хората.

Е: Усещаме ценността си, понеже призванието ни е да говорим с хората, да им помагаме. Преподавателската дейност чрез театър, чрез актьорски тренинги много помага да бъдеш вътрешно свободен и по-разкрепостен. Иска ни се да продължаваме да правим това.

О: Вече не можем да впишем тези ценности в Русия, но можем да го направим тук, без да бъдем преследвани. Мисля, че от това трябва да последва нещо хубаво. Защото Русия няма да успее да убие всичко добро, което е съществувало в нея. То може да се съхрани и преумножи – ако не в Русия, то извън границите ѝ.

 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.