Tag Archives: бежанци

За Карола Ракете и „престъплението“ да спасиш живот в морето

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/carola-rackete/

Десислава Микова разговаря с Хайди Садик, която е член на екипажа на кораба Sea Watch 3. Преди две седмици, под ръководството на капитан Карола Ракете, корабът акостира на пристанището на остров Лампедуза с 40 мигранти на борда, без да има разрешение от италианските власти. При слизането от кораба Ракете е арестувана, впоследствие е освободена, но разследването по случая продължава.

Средиземно море от години е най-смъртоносната граница за бежанци и мигранти в света – през миналата година средно по шестима души на ден са губили живота си в опит да я прекосят, сочат данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Въпреки това миграцията от Африка към Европа продължава да се използва като средство за влияние в политически схватки на национално и европейско ниво. Когато преди две седмици капитан Карола Ракете акостира с кораба Sea Watch 3 на пристанището на остров Лампедуза, тя се оказа въвлечена именно в такава схватка.

След като спасява 42 души от гумена лодка на 12 юни, корабът прекарва 17 дни в открито море, без да получи разрешение от италианските власти да акостира, нито потвърждение за такава възможност от друга държава. Заради влошаващото се състояние на хората на борда, двама от които бяха изведени по-рано по спешност, Ракете взема решение да влезе в пристанището и да не се съобрази със закона на Италия, според който корабите с мигранти на борда са заплашени с глоба от 10 000 до 50 000 евро, ако навлязат в териториалните води на страната без разрешение, а при повторно нарушение – и от конфискация.

Последва арестът на 31-годишната германка, не закъсня и реакцията на италианския вътрешен министър Матео Салвини. Неговата политическа кариера е изградена на основата на твърдите му антиимигранстки позиции, а самият той отчита като една от най-големите си победи указа за криминализирането на корабите с хуманитарни мисии.

Il Capitano срещу La Capitana

„Престъпницата е арестувана. Пиратският кораб е заловен. Голяма глоба за чуждестранното НПО. Всички мигранти са преразпределени в други държави. Мисията е изпълнена“, написа Салвини в Twitter след ареста на Ракете.

„Това е част от голяма клеветническа кампания на хора като министър Салвини, които целенасочено и последователно налагат на спасителите и хуманитарните работници етикети като „престъпници“ и „трафиканти на хора“. Това беше целта на всичко, което се случи по време на тази мисия“, категорична е Хайди Садик, говорителка на Sea Watch, в интервю за „Тоест“.

Тя дава пример със спасителната мисия на италианската брегова охрана отпреди седмица, когато 55 души бяха спасени, този път в италиански води, и докарани отново на остров Лампедуза. „Когато подобни мисии се провеждат в италиански води, няма абсолютно никакъв медиен шум – тогава Салвини няма кого да обвини, защото италианските власти са задължени по същите закони, които следваме и ние. Салвини има нужда от изкупителна жертва – от някого, когото да нарече престъпник и когото да обвини, че съсипва Европа. Затова превърна Карола в свой личен враг. В същото време обаче превърна нея и Sea Watch в лице на съпротивата срещу този курс и срещу токсичната антиимигрантска реторика“, подчертава Садик.

Карола Ракете © sea-watch.org

Това противопоставяне привлече медийното внимание именно заради силния личен елемент – прозвището на Салвини е Il Capitano, което символично го противопоставя на La Capitana Карола Ракете.

Италианският вътрешен министър използва случая да размаха пръст и срещу европейските партньори – заплаши, че ще качи мигрантите на автобус и ще ги стовари пред Посолството на Германия. Словесните му нападки продължиха и след уверението от пет европейски държави, че ще приемат мигрантите от Sea Watch 3.

Откакто Карола Ракете беше арестувана и освободена, още два кораба на неправителствени организации акостираха на Лампедуза – „Алан Кюрди“ с 41 спасени бежанци и мигранти на борда и „Алекс“ – с 65. Около тези новини нямаше нито такъв медиен шум, нито толкова гневни реакции от страна на Салвини, както при случая с Ракете.

Спасяването на хора в беда в морето и европейските политики за справяне с миграционния натиск, от една страна, и интеграцията на имигрантите, от друга, са дълбоко свързани, но по същество различни теми. Недостатъчната солидарност между държавите членки и неспособността за разпределяне на отговорностите през последните години оставят широко поле за спорове, които лесно се търкалят по нанадолнището на популизма.

Гостите на борда

В екипажа на Sea Watch 3 Хайди Садик е културна медиаторка – човекът, който се грижи за спасените от лодките в Средиземно море, докато се намират на борда на кораба на неправителствената организация. „Аз първа влизам в контакт с тях и играя ролята на мост между нашите гости и нашите партньори, които им оказват помощ както в морето, така и на сушата. Например ако някой е особено уязвим или има нужда от специфична помощ – като малолетните без придружител, – аз предавам тази информация по веригата и се уверявам, че всеки е получил помощта, от която се нуждае“, обяснява тя.

По време на целия разговор тя винаги нарича „гости“ хората, които Sea Watch 3 спасява по време на мисиите си. Изборът на думи не е случаен: „Целият дискурс по темата за миграцията е много политизиран, а и поляризиран. Затова хора, които искат да коментират работата ни в определена светлина, често използват думи като „икономически мигранти“ и „бежанци“ – терминология, която е наситена с определени внушения. За нас обаче такива етикети нямат никакво значение, когато някой се дави. В такъв момент не задаваш въпроси: „Кой си? Откъде си? Икономически мигрант ли си? Бежанец ли си?“ Това са статути, които се дават след продължителни процеси по идентификация и проучване на историите на хората, с разбиране за комплексните мотиви, които са ги накарали да избягат от родните си страни и да търсят сигурност другаде. Като добавим и основния принцип, че абсолютно всеки човек има право на живот, право на свобода на придвижване и право да потърси убежище, това са просто хора. Докато са на борда на нашия кораб, те са ни гости и е наша отговорност да се погрижим за тях.“

Хайди Садик © sea-watch.org

По-голямата част от хората, спасени при последната мисия, идват от държави в Западна Африка. По думите на Садик, всички се оказват заложници на стройната и организирана система за трафик на хора, която функционира в региона. Тя неизбежно води до Либия и накрая до морето. „Много хора са ни разказвали, че практически няма вариант за бягство от Либия, освен по море. Дори да опиташ да пресечеш границата в пустинята на изток към Египет, на запад към Тунис или на юг към Нигер, все оставаш в същата система, не можеш да се измъкнеш от нея. Затова и няма как да избягаш, ако някой реши да те продаде, да те заключи в някой гараж или на гумена лодка. Изправяш се срещу въоръжени хора и групировки, които експлоатират всички, опитали да прекосят Либия“, подчертава Садик и уточнява, че макар и от различни националности, всички хора, спасени при последната мисия, са тръгнали от Либия.

„Когато се притечем на помощ на потъващ кораб или претоварена гумена лодка, първото нещо, което всички ни питат, винаги е дали ще ги върнем обратно в Либия. За тях това е равносилно на смърт и при най-малката вероятност да се върнат там заявяват, че предпочитат да се удавят“, продължава Хайди Садик.

Най-близкото сигурно пристанище

Всеки човек, изпаднал в опасност или беда в морето, трябва да бъде спасен и да получи възможност да слезе на сушата на сигурно място – на най-близкото сигурно пристанище. Изключено е бежанци и търсещи убежище да слизат на пристанища, където техният живот и сигурност ще бъдат застрашени. Тези права са защитени от Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 г. и Международната конвенция за търсене и спасяване по море от 1979 г. В тях са обяснени задълженията на екипажите на плавателни съдове, както и на крайбрежните държави по отношение на спасяването. Тези договори се допълват от Насоките за третиране на лица, спасени в морето, публикувани от Международната морска организация.

Хайди Садик подчертава, че всички мисии на Sea Watch се извършват в международни води – извън териториалните (на разстояние 12 морски мили от брега) и прилежащите води (на разстояние 24 морски мили от брега). „Винаги плаваме достатъчно далече от тези две граници. При последната мисия качихме хората на борда на нашия кораб на около 40 морски мили от либийския бряг“, уточнява тя. В извънредни случаи Sea Watch 3 може да извърши спасяване и в териториални води, ако получи нареждане за това като намиращ се най-близо плавателен съд от Координационния център за търсене и спасяване – административен орган във всяка крайбрежна държава, натоварен с отговорността да организира такива мисии.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„След спасяването на 12 юни, следвайки международното морско право, се насочихме към Лампедуза като най-близкото сигурно пристанище“, обяснява Хайди Садик. Координацията на спасителната мисия е поета от координационния център на Либия. „Когато поискахме достъп до най-близкото сигурно пристанище, т.нар. Брегова охрана на Либия ни посочи Триполи, което е направо смешно. Абсурдно е, защото на всички е ясно, че там в момента има гражданска война, а и не можеш да върнеш хората на мястото, от което са избягали“, категорична е говорителката на Sea Watch.

Десетки хора загинаха при въздушна бомбардировка на център за задържане на мигранти край Триполи в началото на юли. Това беше повод за нови разкрития за условията на глад, изтезания и робство, в които живеят мигрантите в Либия.

По думите на Садик, организацията получава потвърждение и от италианските власти, че трябва да акостира и свали спасените си пътници в Триполи. „Разбира се, нямаше как да направим това, защото би било престъпление според законите на международното право, които се опитваме да отстояваме“, продължава тя.

Говорителката на Sea Watch обвинява либийската брегова охрана в некомпетентност и изразява недоумение, че Европейският съюз ѝ прехвърля отговорността за спасителните операции по външните му граници. „Бреговата охрана на Либия е финансирана и обучавана от ЕС да извършва незаконно връщане на хора, бягащи от Либия, обратно в Либия“, подчертава тя с нескрито възмущение.

През февруари публикация на авторитетното издание „Политико“ разкри изтекъл вътрешен доклад на Европейската служба за външна дейност, който посочва много пороци в колаборацията на ЕС с властите в Либия, включително участието на обучени от ЕС либийски гранични полицаи в мрежите за трафик на хора. Според заключението в този доклад политиките на ЕС са направили Средиземно море по-смъртоносно.

През последната година (откакто популисткото правителство на Италия встъпи в длъжност) при общо 20 спасителни мисии е отказан достъп до италиански пристанища. Тези случаи не засягат единствено мисии на неправителствени организации, но и търговски и военни кораби, обобщи в началото на юли Марко Бертото, говорител на италианския офис на международната организация „Лекари без граници“. „Повече от 2500 души са били блокирани в открито море за общо 165 дни. Единственият ефект от тази политика е да причини ненужно страдание на мъже, жени и деца, които вече са преживели ужасни неща в Либия“, подчертава Бертото, цитиран от „Ню Йорк Таймс“.

Да не се притечеш на помощ

Sea Watch предупреждава и за други нарушения на морското право, засечени с малките разузнавателни самолети, с които организацията събира информация за лодки в беда. „Когато имаме сигнал за такава ситуация, се изпраща предупреждение до всички плавателни съдове в района, включително и търговски кораби, които често просто не оказват помощ, а ако окажат, връщат спасените хора в Триполи, защото компаниите собственици им казват просто да ги оставят на най-близкото пристанище. Най-близкото пристанище обаче не е сигурно пристанище“, отбелязва отново Садик.

Според нея политиката на Европейския съюз да прехвърля отговорността за опазването на външните си граници към държави в периферията позволява на плавателни съдове да нарушават закона, без да има никакви последствия за тях. „Тези, които би трябвало да следят за спазването на законите, са същите хора, които не искат бежанци и мигранти да акостират в Европа. Ние сме единствените, които разобличават тази практика“, изтъква Хайди Садик и обобщава: „В Средиземно море спасяването на хора в беда – стара моряшка традиция много преди превръщането ѝ в закон – сега се пренебрегва. Сега нормата е да не се притечеш на помощ.“

„В защита на човешкия живот“

Карола Ракете беше освободена от домашен арест само три дни след задържането ѝ. В мотивите за решението си съдия Алесандра Вела подчертава, че „действията на капитана са били в защита на човешкия живот“. Матео Салвини разкритикува решението на съдията в Туитър:„Наложително е да се реформира правосъдната система, да се изберат и насърчат онези, които прилагат законите в Италия, и да се променят критериите за набиране, защото това не е правосъдие в полза на страна, която иска да се развива“, написа вътрешният министър.

Разследването на случая продължава и предстои да се изясни дали и какви обвинения ще бъдат повдигнати срещу Карола Ракете и Sea Watch. „Случаят изобщо не е приключил, макар че съдията изрази много категорично становище, което защитава работата на хуманитарните организации“, подчертава Хайди Садик.

„В решението се коментира също, че указът на Салвини трябва да бъде използван срещу трафиканти на хора. Ние очевидно не сме трафиканти – ние сме организация, която провежда спасителни акции и оперира във вакуума, оставен след оттеглянето на ЕС от отговорност и прехвърлянето на тази отговорност към престъпници. Когато се намесваме, за да действаме според закона, очевидно е, че ще се опитат да ни спрат с всякакви средства“, категорична е говорителката на Sea Watch.

При акостирането на Лампедуза корабът на неправителствената организация влиза в сблъсък с лодка на италианската брегова охрана, който се опитва да му попречи да акостира. Матео Салвини определи това като „акт на война… застрашил живота на служителите на реда“.

„Маневрата беше много, много бавна, а контактът беше минимален. Ничий живот не е бил изложен на опасност. Намерението никога не е било враждебно. Това само показа докъде са готови да стигнат властите, за да попречат на работата ни. Накрая лодката им се помести и ни направи път, което можеше да стане и много по-рано“, коментира Садик.

Как да продължим да живеем заедно?

Когато Карола Ракете слезе от Sea Watch 3 с полицейски ескорт, беше посрещната от хора, които я подкрепиха и похвалиха смелостта ѝ. Имаше обаче и хора, които я освиркаха, наричаха я престъпница, репортери разказват и за призив да бъде изнасилена. В много градове в Европа хиляди хора се събраха, за да заявят подкрепата си за нея и за организации като Sea Watch. В същото време подръжниците на Салвини и антиимигрантските групи в Европа изразиха одобрението си за твърдостта на италианските власти, обединени от общото мнение „Салвини – единственият капитан“, както пишеше на плаката на един италианец.

Случаят със Sea Watch 3 показа колко поляризирани са позициите – не само в италианското общество, но и сред европейците. За пореден път се питам как хора с толкова крайни мнения могат да съжителстват, а и да намират конструктивни решения на все по-сложните проблеми, пред които се изправят. Нищо не е черно-бяло, смята Хайди Садик и разказва за хората, посетили кораба по време на престой в Катания, Сицилия по-рано тази година: „Посетиха ни не само хора, които ни подкрепят. Една жена беше много благодарна за това, което правим. Съпругът ѝ също ни благодари и каза, че е съгласен, че хората в беда в морето трябва да бъдат спасени, но не е съгласен всички те да акостират в Италия. Това е много важен нюанс.“

Докато правото на живот и сигурност на всеки човек не може да бъде поставено под съмнение, критиките спрямо различни миграционни политики и принципи за разпределяне на отговорността между държавите членки в ЕС заслужават внимание и трябва да бъдат обсъждани откровено и ясно.

„Каквито и политически възгледи да имате, нашата молба е да не поставяте под съмнение законите за спасяването на хора в морето – не е приемливо те да умират или да бъдат връщани обратно в Либия, където са заплашени от арести и изтезания“, категорична е говорителката на Sea Watch.

„Надявам се, че сме способни да водим разговор, в който да признаваме различните нюанси и да уважаваме фактите и детайлите, без прибързани обвинения, които лепят върху нас етикета на престъпници“, завършва Хайди Садик.

Заглавна снимка: Гумената лодка с мигрантите при спасителната операция от 12 юни 2019 г. 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лесбос: Смъртта по пътя към Европа

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-smartta-po-patya-kam-evropa/

Това е едно от най-тихите и най-тъжни места, които някога съм виждала. На поляната, заградена с телена ограда, сред тревата, позеленяла от влажния средиземноморски климат на Лесбос през януари, личат контурите на нечии гробове, подредени в правилни редици. Малките надгробни камъни лаконично съобщават датата на смъртта и понякога възрастта на човека, погребан отдолу. Само на малцина са изписани и имената. Това е гробището за бежанците, чиито истории никога няма да бъдат разказани. Тук погребват хората, които никога не изминават пътя към Европа.

До един от гробовете стоят две плочи – на 31-годишната Галия и нейното бебе на едва годинка. Двете са загинали в морето на 18 юли 2016 г. До тях намирам гробовете на Ахмад и Фатима – и двамата също на по една година. Зана на 3 години. Стигам до безименен гроб на 5-годишно дете. Прилежно подредени камъни ограждат малките елипсовидни купчини пръст – някой се грижи за реда на това място с упорита методичност, издръжлива на неразбиране, негодувание и бюрократични препятствия.

Най-новите гробове все още нямат надгробни плочи: край един стои бетонна тухла, край друг – изсъхнал клон от маслиново дърво. Мястото се запълва бързо.

Тази картина изплува с новината от ранните часове на 11 юни за пластмасова лодка с 64 бежанци на борда, преобърнала се в морето на път от Турция към бреговете на гръцкия остров Лесбос. Общо седмина – две деца, четири жени и един мъж – са загинали. Други 57 души бяха спасени от гръцката брегова охрана с помощта на патрулен кораб на европейската гранична агенция „Фронтекс“.

Тази новина намери място в дневния ред на световните медии, за разлика от много други подобни случаи по-рано – според Световната организация по миграцията от началото на тази година 41 души, опитали да потърсят убежище в Европа по източносредиземноморския маршрут, са загинали или се смятат за безследно изчезнали.

Това гробище съществува от 2015 г., когато на остров Лесбос пристигат рекорден брой бежанци – над 860 000 души според данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Оттогава е и статистиката за най-много смъртни случаи – близо 800.

„Онова лято организирахме погребения почти всеки ден“,

спомня си Ефи Лацуди, която стои в основата на много местни инициативи за солидарност, включително лагера „Пикпа“, където се грижат за най-уязвимите хора.

Първите погребения на бежанци, загинали по пътя към Лесбос, датират от 2001–2002 г. Организирани от местните власти, церемониите са сведени до кратки бюрократични процедури – „нетипични за общество с много по-емоционално отношение към смъртта“, отбелязва Ефи. През 2009 г. няколко местни хора започват да дават гласност на тези случаи – с присъствието си на погребенията настояват за достойно изпращане на безименните жертви на опасното пътуване.

„Така едно декемврийско утро през 2012 г. се събудихме с новината за нова трагедия край източния бряг на острова – на брега бяха открити повече от 20 тела. От потъналата лодка беше оцелял само един човек, който лежеше в болница в безсъзнание. Беше ужасяващо. Тогава местните се мобилизирахме – от години бяхме свидетели на такива неща, но никога не говорехме за тях“, разказва Ефи Лацуди.

Погребали мъртвите в едно затънтено кътче на общинското гробище, отредено за бездомници, бедняци без роднини и хора, които не принадлежат към християнската вяра. „За бежанците поставяха надгробни плочи, на които не пишеше нищо – нямаше и дума, която да упоменава кой почива в тези гробове. Там имаше гробове от 2007 г. насам, което означава, че загиналите по-рано или не са били погребани, или са погребани съвсем анонимно“, обяснява гъркинята. През 2012 г. обаче присъства и кметът на административния център Митилини, както и малката общност от бежанци на острова –

трагедиите в морето вече не са безгласно подминавана тема.

Ковчег © Karol Grygoruk

„Смятам, че е много опасно, когато някой умре, да не приемаме смъртта му за нещо важно. Това означава да приемем, че някои хора имат по-малко право на живот и по-малко заслужават уважение в смъртта. За мен това е висша форма на несправедливост“, казва Ефи. Другата опасност, която тя вижда, е превръщането на такива трагедии в нормална част от ежедневието. „Дори гледайки мъртъв човек, продължаваме да мислим за него с етикети – нелегален имигрант, бежанец, удавник, сириец. Философията на фашизма слиза чак до това ниво – да смяташ, че нечия смърт е маловажна и няма значение“, категорична е тя и пита: „Колко голяма новина щеше да бъде, ако морето изхвърлеше на плажа на някой гръцки остров телата на 23 европейци?“

„Представете си да се събудите някоя сутрин и във вашия град да открият мъртвите тела на 23 души. Би трябвало всички да бъдат потресени.

Реакцията обаче се изчерпва с въздишка: „О, горките хора“ и толкоз“, разказва още Ефи.

С всяка следваща година трагедиите зачестяват, а жертвите стават все повече на брой. При потъването на една лодка през 2014 г. загива почти цяло семейство. „Беше оцелял само синът, който загуби майка си, баща си, баба си и двете си малки братчета“, пояснява Ефи. Заедно с малка местна общност тя настоява погребенията да се извършват по начин, който да уважава човека, историята и културата му.

Критичната 2015 година обаче е различна – през онова дълго лято не минава и ден без нов случай с потънала лодка. Морето изхвърля мъртви тела по плажовете – някои с паспорти и установена самоличност, други – завинаги останали безименни. „Никога не можем да сглобим целия пъзел. Ако никой роднина не потърси тялото или от корабокрушението няма оцелели, никога не можем да разберем кои са тези хора и какво се е случило“, обяснява Ефи Лацуди, според която

жертвите са поне два пъти повече от официалната статистика, просто много хора изчезват безследно.

Ефи Лацуди © Десислава Микова

На острова също умират бежанци. Когато бях там през януари, последният случай беше с бежанец от Камерун, починал в палатката си в регистрационния център „Мория“ няколко седмици по-рано, чакайки решение по молбата си за убежище. „Страдал е от сърдечно заболяване, от което е починал. Не е починал от студ, както беше съобщено в медиите“, твърди Патрик Мансур, който работи в администрацията на „Мория“.

„Защо обаче човек със сърдечен проблем е настанен в палатка в „Мория“ в началото на зимата?

Нима това е нормално? Ако човекът е бежанец, явно е нормално“, възмущава се Ефи Лацуди.

Той е погребан в неформалното гробище за бежанци, пръстта на гроба му още не беше слегнала, когато го откривам. Купчина камъни стои там, където може и никога да няма надгробна плоча – това е скъпо усилие, което среща все по-голяма съпротива.

„В болницата има процедура за такива случаи – опитват да се свържат със семейството на починалия, за да информират близките за смъртта, а и за да идентифицират тялото със снимки и видео. Семействата обикновено настояват за това“, обяснява Патрик Мансур. В този случай други бежанци от Камерун са помогнали за връзката със семейството. „Оттам нататък това е работа на полицията. „Мория“ няма нищо общо. Правим само кратко неофициално възпоменание с общността и сънародниците на починалия“, допълва Мансур.

Отскоро гръцкото законодателство определя като уязвими и хората, преживели корабокрушение или загубили близки при прекосяването на морето до европейските брегове. Затова и Ефи Лацуди не приема

студената последователност на процедурата по регистрация, през която преминават хората минути след като са били извадени от морето.

„Миналата година в „Пикпа“ приехме жена, която беше загубила детето си в морето. В отчаянието си искаше да се хвърли от лодката на бреговата охрана. Властите, без да проявят достатъчно чувствителност, настояваха тя първо да премине през процедурата по регистрация. Бързо обаче установиха, че няма да могат да се справят със случая, затова все пак ни извикаха да го поемем“, обяснява Ефи.

Гробището за бежанци на о. Лесбос

Гробището за бежанци на о. Лесбос © Karol Grygoruk

Бюрокрацията получава приоритет и при последния случай. Роднините на загиналите и оцелелите при потъването на лодката са закарани до пристанището и оттам – за регистрация в „Мория“. Без право на време за скръб и утеха.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: © Karol Grygoruk

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Остров Лесбос: Европейците, които протягат ръка към бежанците

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-evropeytsite-koito-protyagat-ruka-kum-bezhantsite/

Малко след визитата на папа Франциск в България и дълбоко символичното му посещение в бежанския център във „Враждебна“, все по-далечно става ехото от призива му към българите – като народ, познал драмата на емиграцията, да не затваря очите, сърцата и обятията си за онези, които чукат на вратата.

Днес ще ви разкажа за няколко души с широко отворени очи, сърца и обятия, които не остават безучастни пред човешките трагедии на бежанския поток към Стария континент. Те идват от различни точки на Европа на гръцкия остров Лесбос, където и досега пристига голяма част от бежанците, предприели опасното пътуване по море от Турция. На това райско място в Източното Средиземноморие се намира и бежанският център „Мория“. Наред с местните хора, които предприемат много инициативи в подкрепа на търсещите убежище, доброволци от цяла Европа дават пример за солидарност, за каквато държавите членки на Европейския съюз години наред не намират воля и път, и тяхната помощ понякога се оказва безценна.

Доброволката Лус и бежанецът от Афганистан Муса на остров Лесбос © Личен архив на Лус Кармона

Муса, бежанец от Афганистан на 70 години, бяга от преследванията на талибаните в родината си и изминава сам целия път до Лесбос. Спи в еднослойна лятна палатка в маслиновата гора около „Мория“, обитавана от всички, за които няма място в официалния лагер. Подгизнал и премръзнал в зимните дъждове, без да се храни добре, Муса страда и от диабет, който се обостря и стига до нива, почти несъвместими с живота. В това състояние го намира испанката Лус Кармона, докато раздава одеяла на бежанците през зимата на 2018 г. С помощта на Върховния комисариат за бежанците към ООН, тя организира настаняването му в квартира в административния център на Лесбос – Митилини.

„Вдъхновението ми идва от примера на Майка Тереза, която казва: „Ако не можеш да вършиш големи дела, върши малките с любов“ – споделя доброволката от Барселона. – „Крайната ми цел е чрез системата за събиране на семейства да му помогна да отиде при дъщеря си, която живее в Германия“, казва Лус. Докато тече дългата процедура, тя посещава Муса няколко пъти в седмицата, уверява се, че се храни добре, води го на лекар и се старае да го разведри. Понякога двамата се разхождат по брега на морето. „Много се страхува от морето, но се опитва да преодолее страха си. Той е много силен и смел човек. Представете си да видите морето за първи път и да трябва да прекосите бурните му води в малка претоварена гумена лодка посред нощ.“

„Всичко, за което този човек мечтае, е един ден отново да види дъщеря си и да успее да прегърне внука си“, разказва Лус, която го нарича папа и споделя, че го чувства като собствен баща. Тя не говори фарси, а той не говори английски. „Говорим с езика на сърцето – най-универсалния език. Любовта и грижата нямат нужда от превод“, казва Лус.

Лус Кармона, доброволка от Испания © Личен архив на Лус Кармона

На испански името ѝ означава „светлина“ и местните вече я наричат с гръцкия му еквивалент – Фотисмо. Вече близо три години тя осигурява офталмологични прегледи и очила за бежанци чрез организацията си „Светлина без граници“. Пристига сама с малката си кола, натоварена с 1000 чифта очила. Избира точно този тип медицинска помощ като продължение на благотворителен проект, който развивала в Тибет, Индия и Латинска Америка. На Лесбос намира съмишленик в лицето на местен офталмолог, който поема най-сериозните случаи. С по-леките се занимават офталмолози доброволци в полева клиника край „Мория“. „Най-трудното е да намерим специалисти, за да доброволстват в клиниката“, обяснява Лус, която координира цялата дейност на организацията.

Д-р Иван Уртадо, доброволец от Испания © Десислава Микова

С един-единствен щатен лекар в „Мория“, където живеят близо 5000 души, специализираните медицински грижи са сред най-важните и най-трудните за осигуряване. Доктор Иван Уртадо е 33-годишен гинеколог от Барселона. Когато го срещам на Лесбос през януари 2019 г., той е взел две седмици отпуск от частната клиника, където работи, за да дойде като доброволец в полевата клиника на испанската неправителствена организация Rowing Together, която осигурява гинекологични грижи на жените в регистрационния център „Мория“.

„Медицинската работа тук не е по-различна, но предизвикателството е да се справиш с емоциите по време на работния ден. Пациентките тук идват не само със здравословните си проблеми, но и с историите, които са ги превърнали в бежанки“, разказва лекарят. Той преглежда по около 30 жени на ден, много от които са преживели сексуално насилие – в родината си или по пътя до остров Лесбос, изминали са дълги разстояния по суша от Африка и Азия и са оцелели в несигурното пътуване по море от турския бряг.

„Никога не можеш да се подготвиш достатъчно добре за това, което ще чуеш и видиш тук, но трябва да знаеш достатъчно, за да избегнеш шока при първоначалния сблъсък с тази действителност“, казва доктор Уртадо, който е черпил от опита на своя колежка от Испания. Вместо да се съсредоточава върху лошите условия в лагера и начина на живот на бежанците на острова, той търси положителните примери. „Тук има хора, които са били щастливи в родината си, имали са всичко там. Изведнъж се е наложило да бягат и практически са останали без нищо. Тук обаче животът продължава – сред бежанците има много инженери, компютърни специалисти, хора, владеещи много езици. Те се опитват да намерят нов път за себе си и е чудесно да ги видиш усмихнати“, разказва лекарят доброволец и добавя: „След като помислиш за това, преставаш да се оплакваш от всевъзможни неща.“

„Днес на преглед дойде жена, която се оказа бременна. Съпругът ѝ чакаше отвън – това се налага, защото кабинетът ни е много малък. Съобщих му новината и той се зарадва много. Каза, че отдавна се опитват да имат дете. Бяха изключително щастливи. Така че… животът продължава дори тук“, споделя д-р Уртадо. Въпреки че много от пациентките му на Лесбос идват от консервативни традиционни общества и религиозни общности, досега никоя не е отказала преглед само защото гинекологът е мъж: „Ако обясниш добре какъв е проблемът и защо се налага някоя процедура, обикновено се съгласяват.“

Доброволчеството не е нещо ново в професионалната среда на доктор Уртадо в Барселона. Много негови колеги са помагали на Rowing Together и на организации с подобна насоченост. „Всички много ме окуражаваха. Директорът на клиниката, в която работя, осигури материали, които да донеса тук. Дойдох с два куфара консумативи, така че нямаше място за много лични вещи в багажа“, усмихва се лекарят.

Доктор Уртадо е доброволец само за две седмици. Много организации имат условия към доброволците да останат поне три месеца, но Rowing Together са по-гъвкави заради специфичната квалификация на техните помощници. „В моя случай и колегите, и шефовете ми се постараха да ми помогнат да замина, но определено трябва да бъде по-лесно да отделяш професионално време за доброволчество. Две седмици може и да не са много, но ако повече хора в нашата гилдия отделят по толкова, организацията ще има списък на чакащи доброволци. В момента не е така, затова се надявам да вдъхновим повече лекари да помагат безвъзмездно като доброволци“, казва доктор Уртадо. По думите му това е много ценно преживяване не само за лекари. „Каквото и да правите, винаги можете да окажете помощ на някого в нужда. Не е необходимо да е тук, може да е в собствения ви град – винаги е важно“, допълва той.

Лиз Хакеборд, доброволка от Холандия © Десислава Микова

Студентката Лиз Хакеборд идва от Холандия, където отделя много от свободното си време за доброволчество в помощ на деца бежанци. Педагог по специалност, тя следва магистърски програми по специална педагогика и клинична психология. „За първата програма интервюирах близо 30 самотни малолетни бежанци – предимно от Сирия и Еритрея, но също и от Ирак, Иран, Афганистан, Судан. Чувала съм всякакви истории. По втората програма изследвам как различни психични проблеми, като психоза и посттравматичен стрес, се проявяват при бежанците. Освен това приятелят ми е от Сирия и знам какво е преживял като бежанец. Дойдох на Лесбос, защото исках да видя със собствените си очи какво се случва. Исках да направя нещо на място, защото у дома се чувствам абсолютно безсилна“, казва Лиз.

По данни на Върховния комисариат за бежанците към ООН, в „Мория“ са настанени около 340 самотни малолетни. „Почти със сигурност това оставя травма за цял живот. Има обаче и деца, които са много силни и гъвкави и успяват да се справят с немислими проблеми“, коментира Лиз.

Срещам я в ресторанта, наречен „У дома за един ден“, където местната двойка Никос и Катерина предлагат безплатна храна за бежанци. За двете седмици, в които е тук, холандката помага за приготвянето на храната, сервирането и почистването на ресторанта, както и за организирането на различни забавления. Това е втората ѝ доброволческа мисия на острова. „Когато се прибрах след първата мисия, си помислих, че никога повече не трябва да се оплаквам от нищо – такова преживяване определено променя светогледа ти. Оттогава няма ден, в който да не мисля за Лесбос – за лагера, за палатките, за хората. Затова знам, че не идвам тук за последен път“, категорична е Лиз.

Куентин, доброволец от Франция © Десислава Микова

Някои доброволци идват за кратко, но остават с години. Куентин е един от координаторите на независимия бежански лагер „Пикпа“, управляван от местни и международни доброволци. Пристига за първи път с идеята да остане шест седмици, а го срещам в края на втората му година на острова.

В родния си град Тулуза е работил за компания за соларни панели и е сътрудничил на благотворителна организация, като приютява в дома си самотни малолетни бежанци, превърнали се в бездомници, след като системата за търсене на убежище ги е изхвърлила. „Когато чух историите на хората и научих как са стигнали дотук, реших да напусна работа и да заявя по-сериозна позиция“, казва младият французин. Избира да бъде доброволец в „Пикпа“ заради независимостта на организацията, която движи лагера. „Не одобрявам принципа на хуманитарната помощ и не исках да бъда част от система, която само слага малко мехлем върху раната, без да стига до същината на проблема“, обяснява Куентин.

Той вече е част от екипа на лагера „Пикпа“ и получава символична заплата, която стига за покриването на основните му разходи. Неговата роля е да координира регулярни срещи между всички, които участват в процедурата по предоставяне на закрила – лекари, юристи, социални работници. „Заедно преценяваме кои са най-уязвимите хора, които спешно трябва да бъдат изведени от „Мория“. В зависимост от капацитета си в момента преценяваме кои случаи можем да поемем“, разказва Куентин, който също придвижва документите и трансферите на хора в „Пикпа“.

Най-важни за преценката му са ресурсите на лагера. „Ако имаме само една медицинска сестра, не бихме могли да поемем случаи на тежки заболявания. Ако в момента нямаме психолог, не можем да приемем човек със суицидни мисли“, уточнява той.

Когато го питам защо го прави, Куентин ме изненадва с отговора, че тази работа облекчава чувството му за вина. „Работя предимно с хора от френскоговорещите държави в Африка. Като гражданин на Франция нося огромна вина за ситуацията, в която се намират – заради колониалната епоха и наследството от нея“, обяснява той. Справя се благодарение на силната подкрепа на екипа на „Пикпа“. „Имаме и щастливи моменти – когато някой получи убежище или се събере със семейството си в Германия например“, допълва младежът.

Тжарда, доброволка от Холандия © Десислава Микова

За доброволчеството няма възраст. Срещам 66-годишната холандка Тжарда след нощната ѝ смяна на североизточния бряг на Лесбос. Тя е от доброволците, които наблюдават морето за идващи лодки, уведомяват властите, за да бъде организирана спасителна операция, преди положението да е станало бедствено, и екип на брега да се насочи към мястото на акостиране със сухи дрехи. „Дойдох тук за първи път през 2016 г. и останах два месеца. Върнах се в Португалия, където живеех по онова време, но бях много неспокойна. Изобщо не разбирах какво правя там. Идвах и се връщах още два пъти, а сега живея тук“, разказва тя. На това място има и екипи, които правят същото, но Тжарда го прави сама, без да е част от по-голяма организация. „Живея толкова близо до морето, че мога да го наблюдавам с бинокъл от градината си“, уточнява тя.

Тжарда има много лична причина да бъде доброволка на Лесбос. „Имаше период от живота ми, в който ми беше изключително трудно, но винаги бях обградена от хора, които ме подкрепяха. Сега и аз искам да направя нещо подобно. Не е кой знае какво, но знам, че трябва да го сторя, защото всичко е толкова нечестно, че често се ядосвам, натъжавам се и се чувствам безсилна. А знам, че човек може да разреши само проблема, пред който е изправен непосредствено. Не мога да променя света, мога да направя само малкото, което е по силите ми“, смята тя.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Младият ирландец Бари Лайсът е страстен фен на футбола и вярва в магията на великата игра. Когато един от най-добрите му приятели и съотборник отива на Лесбос през 2015 г. като доброволец, който спасява хората от лодките край бреговете на острова, се заражда идеята за първия футболен турнир за деца бежанци, който се провежда през септември 2016 г. с участието на над 150 момчета и момичета. „Наехме игрище за турнира и автобуси, с които децата да стигат до него. Подготвихме плакати на гръцки, английски, арабски и фарси. Организирахме доброволци, които да помагат за тренировките и състезанията. Събрахме дарения от бутонки, маратонки, топки, конуси и пренесохме всичко в багажа си“, изрежда Бари, който към онзи момент работи във ФИФА и колегите му правят голяма част от даренията за турнира.

„Имахме и проблеми – децата настояваха да се разделят в отбори по националности и да играят Сирия срещу Ирак. Това изобщо не беше добра идея, защото само задълбочаваше разделенията. Наложихме разделение само по цветовете на екипа и всичко потръгна в добра посока. Когато хората се отдадат на играта, бързо забравят кой откъде идва – все пак футболът е игра с два отбора и съдия, когото никой не харесва“, смее се Бари.

Отборът от общинския бежански лагер „Каратепе Юнайтед“ има свой екип, емблема и дори химн © Football for Refugees

В резултат на тази инициатива в общинския бежански лагер „Каратепе“ е основан футболният отбор „Каратепе Юнайтед“ – с бял екип, собствена емблема и дори песен. В края на турнира той се изправя срещу местния отбор на „Олимпиакос“ и финалът се превръща в голям футболен празник за Лесбос. Година по-късно турнирът се разраства, получава подкрепа и от каталунския ФК „Барселона“.

Този път се включват много повече момичета. „Има една картина, която никога няма да забравя – споделя Бари. – Имаше едно малко момиче с белези от много сериозни изгаряния по лицето и главата. Винаги носеше шапка. Беше прекрасно да го видя да тича и да се радва! Имаше и други деца с белези – от шрапнели и взривове, а това са само видимите белези, които те носят. Затова е безценно да ги видиш да се впуснат в игра и отново да имат нормално детство“, допълва ирландецът.

„Бежанците не са бедни хора, към които трябва да изпитваме съжаление. Има много примери за световноизвестни футболисти, които са били бежанци. Като ирландец не мога да не припомня, че и моят народ е бил принуден да бяга. Всичко това трябва да ни припомня непрекъснато, че бежанците са хора като нас“, смята Бари Лайсът.

Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Личен архив на Лус Кармона

Междувременно от Лесбос пристигат и добри новини – в началото на април Муса получава разрешение да замине за Атина и да се срещне с дъщеря си и внука си – за първи път от четири дълги години.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Десислава Микова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лесбос и неговите хора с големи сърца

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-i-negovite-hora-s-golemi-surtsa/

На способността на отделни хора да променят хода на историята се възхищаваме често. Също толкова интересно е обаче как голямата история променя живота на отделните хора, отклонява ги в неочаквани посоки, провокира неподозирани сили или страхове.

Когато през 2015 г. гръцкият остров Лесбос се оказва на пътя на най-голямата бежанска вълна от Втората световна война насам, животът в този средиземноморски туристически рай се преобръща изцяло. Островът е определен за гореща точка на бежанския поток към Европа заради лагера „Мория“ – най-големия идентификационен център в Гърция, който е синоним на всички недъзи на миграционната политика на Европейския съюз. Ситуацията на Лесбос обаче изобщо не е толкова еднозначна – трудностите, пред които се изправят местните жители, раждат едни от най-впечатляващите примери за солидарност, преодоляващи страха и недоверието.

Заради географското си положение в непосредствена близост до турския бряг Лесбос познава много случаи на бежанци, които пристигат по море. С ожесточаването на гражданската война в Сирия след 2011 г. те зачестяват, а практиката е властите да държат търсещите убежище в ареста в Митилини. Капацитетът му обаче се запълва бързо и скоро стотици хора, включително деца, бременни жени и възрастни, спят на пристанището и по площадите на крайбрежното градче. Група местни хора и организации формират солидарна мрежа, която настоява пред управниците хората да бъдат настанени в сградите на изоставен летен детски лагер на име „Пикпа“.

„Не искахме бежанците да бъдат задържани в арест или настанени в някое изолирано от обществото място, а да бъдат посрещнати по достоен човешки начин“, обяснява Ефи Лацуди – един от главните двигатели на инициативата и управителка на „Пикпа“ и досега. „Някои хора бъркат солидарността с благотворителността, а по онова време дори солидарността с бежанците беше огромна стъпка – всичко се случи в разгара на дълговата криза, която гърците все още преживяват тежко“, допълва тя.

Натиснете тук за да видите презентацията.

През 2014 г. все повече лодки с бежанци акостират по бреговете на Лесбос. Един следобед местният рибар Никос Кацурис обикаля магазините за риба, за да продаде пресния си улов, когато се натъква на голяма група хора, току-що слезли на сушата изтощени, мокри и гладни след опасното пътуване през морето. С парите от стоката си им купува храна, сваля дрехите от гърба си, за да стопли няколко души, и решава, че не може да остане безучастен. Споделя за случилото се със съпругата си Катерина, с която управляват малък рибен ресторант. Тя веднага приготвя 40 порции топла домашна храна, която двамата занасят на бежанците. „Започнахме да обикаляме плажовете всяка вечер, след като затворехме ресторанта. Пълнехме двете си коли с дрехи, които събирахме от приятели, с храна от ресторанта и вода. Прекарвахме часове наред в очакване, защото вече знаехме, че лодките пристигат в малките часове на нощта“, спомня си Катерина.

Регистрационният център „Мория“, в който настаняват пристигащите хора, съществува от 2013 г. „Започнахме да раздаваме храна там, като приготвяхме по 2000 порции всеки ден. Нямам представа как сме се справяли“, смее се Катерина и пресмята, че на ден е пържила по 10 000 сардини, които сервира със салата и хляб. „Рибарите в околността спряха да ловят друга риба, за да ни снабдяват със сардини“, допълва тя. После сменят менюто с ориз със зеленчуци и варени яйца. „Трябваше да белим по 2000 яйца на ден и в супермаркетите наоколо вечно не достигаха яйца“, разказват Никос и Катерина.

Към този момент обаче никой не си дава сметка за това, което предстои – в следващите месеци бежанската вълна към гръцките острови ще се увеличи многократно, като само през 2015 г. през Лесбос ще преминат над половин милион бежанци. В най-трудните дни островът посреща по 10 000 души наведнъж.

Дотогава Стратос Стафилидис води спокоен живот в къща на източния бряг, край летището на централния град Митилини, и заедно със съпругата си движи семеен бизнес с бар, кафене и магазин за дрехи. „Една сутрин станахме за работа и видяхме десет лодки да приближават към брега. Те бяха пълни с хора – хора като възрастната ми майка и най-малката ми сестра. Колко дни можете да гледате подобно нещо, без да се намесите?“, пита реторично той и отговаря категорично, че не може да остане безучастен. „Будиш се сутрин, отиваш на работа с лъскавата си кола, вътре е топло, слушаш музика, смееш се със съпругата си… И караш покрай стотици хора, които не са яли от дни, докато ти току-що си изхвърлил закуската си, защото ти е дошла в повече или мармаладът не ти е допаднал… Когато това се случва на прага на дома ти, не можеш просто да продължиш с ежедневието си“, казва Стратос.

Не всички обаче приемат новата ситуация като Стратос. „На този остров подобна гледка буди асоциация за начало на война. Турският бряг е само на около 10 км и тук всички сме израснали с мисълта, че Турция е най-големият ни враг – това се възпитава в семействата и се преподава в училище“, разказва Стратос. Обяснявайки историческите особености на местния контекст, той допълва, че липсата на информация засилва страховете на много от местните. „Властите не обясниха какви са хората, които пристигат с лодките – откъде идват и от какво бягат, защо са тук и колко дълго ще останат. От друга страна, бежанците са буквално заклещени тук, без никой да им казва защо и докога. В това е трагедията“, обяснява Стратос.

„Хората често забравят, че около 70% от населението на Лесбос е дошло от Турция – през 1912 г., 1914 г., 1921 г. Моят дядо почина в Германия като бежанец и работник във фабрика. Собственият ми баща все още живее в Германия. Аз произхождам от семейство на бежанци. Хората забравят историята на семействата си – държат изключително много на античната история, но забравят близкото минало; изпитват огромна гордост от събития, случили се преди 3000 години, но не могат да се справят с предизвикателствата на днешния ден“, подчертава Стратос.

Собствената му история обаче поема в съвсем различна посока в настоящия контекст на Лесбос. През 2016 г. двамата със съпругата му продават семейния бизнес и той се посвещава на образователния център „Мозайка“ в Митилини, който основава заедно с Ефи Лацуди като продължение на философията зад „Пикпа“. Центърът е посещаван от около 600 души всеки ден – бежанци от 18 националности, както и около 130 местни. В групи от по десетина те участват в безплатни курсове по английски, гръцки, арабски и фарси на различни нива, компютърни технологии, изобразително изкуство.

Стратос Стифилидис

Стратос Стифилидис е координатор в образователния център „Мозайка“. Разказва как функционира ателието по ъпсайклинг (upcycling), където бежанци правят бижута, декорации, картини и скулптури от отпадъчни материали © Десислава Микова

„След кризата от 2010 г. насам гърците изпаднаха в много трудно положение и малко местни хора могат да си позволят да учат чужди езици в частни школи. Затова правим комбинирани курсове – това е изключително полезно за местната общност“, подчертава Стратос. За да бъде „Мозайка“ в помощ на местните, всичко необходимо за образователния център се набавя от квартални магазини и доставчици – от обзавеждането до консумативите, въпреки че това увеличава разходите. Мястото съществува с финансовата подкрепа на няколко германски организации, включително и дарения на три църковни общности.

„Гръцкото правителство ни предложи подкрепа, за да започнем да работим в бежанския лагер, но ние категорично отказваме – искаме „Мория“ да спре да съществува“, казва Стратос. Регистрационният център на острова е най-голямата от петте горещи точки по гръцките острови, където пристигат бежанци и подават документи за убежище. Тъй като обикновено е пълен много над капацитета си от 3300 души, лагерът функционира с много проблеми и често е определян като най-лошия бежански лагер в Европа.

„Искаме хората да излязат от „Мория“, а не ние да даваме уроци там“, заявява Стратос, като подчертава, че идеята противоречи на философията на „Мозайка“, насочена към развитието и интеграцията на бежанците. „Насърчаваме ги да прекарват повече време в града – няма никакъв смисъл да стоят в „Мория“, там е истински ад“, смята координаторът. По думите му, най-опасно е човек да стане пасивен. „Ако прекараш две години по опашки за храна и баня, губиш достойнство и идентичност“, продължава той.

Затова „Мозайка“ предлага и разнообразни „извънкласни“ дейности, като йога, пеене в хор, уроци по китара. Специално място в центъра е отделено на ъпсайклинг работилницата, където хора с талант и артистични умения правят бижута, скулптури и декорации от различни материали, включително от спасителни жилетки и спукани гумени лодки, с които бежанците преминават морето между турския и гръцкия бряг. „Тук всеки има задачи и отговорности – работата в екип се отразява много добре, а творчеството връща чувството за смисъл на хората“, разказва Стратос.

Когато през 2015 г. лагерът „Мория“ е обичайно пренаселен два-три пъти над капацитета си, по заповед на кмета на Митилини общинските власти изграждат нов лагер за 1300 души в местността Кара тепе северно от централния град. Там настаняват хора в уязвимо положение – предимно семейства. Няма палатки, всички живеят в контейнери, няма и ограда с бодлива тел, нито охрана от полицията или армията. Има бръснарница и салон за красота, кафене „Аман“, където мъжете гледат футбол и играят табла. „Всички хора заслужават да живеят в добри условия, но по-уязвимите се нуждаят от подкрепа по-спешно. В „Кара тепе“ приемаме гости – не им лепим квалификации“, казва директорът на лагера Ставрос Мироджанис, поел поста след дългогодишна служба в гръцката армия.

Лагерът „Кара тепе“

Лагерът „Кара тепе“ е дом за семейства в уязвимо положение. Подслонява 1300 души и изглежда като пълната противоположност на „Мория“ © Zsuzsánna Fodor

Още от пръв поглед „Кара тепе“ изглежда коренно различно от „Мория“. Широките пространства, цветните рисунки по контейнерите и чистите алеи създават впечатление за добре планирано и подредено селище. За разлика от други бежански лагери, тук няма разделение според националностите на обитателите, а квартали, които носят имената на известни личности от Лесбос, като поетесата Сафо и историка Теофан. „Да разделяш лагер според националността на обитателите е истинско бедствие, защото го превръщаш в гето, а и означава да дадеш определена власт на представител на всяка общност. В „Кара тепе“ няма такива неформални лидери – тук има демокрация. Няма нужда някой да говори от името на някой друг“, подчертава директорът.

Лагерът „Кара тепе“

В „Кара тепе“ всички са настанени в контейнери, а не в палатки. В лагера има много услуги и занимания за всички обитатели © Zsuzsánna Fodor

Никос и Катерина също не искат да подкрепят модела на „Мория“, като носят храна на място, защото не са съгласни с политиката за задържане на бежанци в такива лагери месеци наред. „Каквото и да дадеш на някого, който живее в подобен лагер, то не струва нищо. Дори да имаш хубава топла храна, ако трябва да се храниш в малка палатка, която протича в дъжда, това вече няма значение“, разочарован е Никос. „Когато се прибирате вкъщи за обяд или вечеря, сядате на стол около масата с хората, които обичате, ядете храната си от чиния и пиете водата си от чаша. Това е толкова просто, че едва ли изобщо се замисляте, но хиляди хора нямат и това“, възмутена е и Катерина.

Тогава двамата решават, че ще поканят бежанците в ресторанта си. Макар че така могат да хранят само по около 100 души на ден, те са щастливи, че гостите им имат причина да излязат от лагера, ядат вкусна храна, запознават се с хора в нормална среда и знаят, че някого го е грижа за тях. За да изпълнят изискванията на властите, Никос и Катерина се отказват от ресторанта като бизнес и го превръщат в благотворителна инициатива, която наричат „У дома за един ден“. „Преди беше лесно, защото с печалбата от ресторанта покривахме разходите за храната, която раздавахме безплатно“, обяснява Катерина. Сега двамата се издържат с рибарския улов на Никос, който продават в малък магазин край ресторанта.

Историята на Никос и Катерина е разказана във видео, което вече има 3,5 милиона гледания

Гостите идват не само заради храната – ресторантът е място, в което кипи социален живот, има музика, разговори на всякакви езици, игри на карти и „Не се сърди, човече“. Организацията на Никос и Катерина е една от малкото, които имат позволение да помагат на малолетни без придружител (самотни деца) – една от най-уязвимите групи сред бежанците. Децата са настанени в специално охранявана зона в „Мория“ и идват в „У дома за един ден“ със специални придружители – една от редките възможности, близки до представата за нормално детство, която тези деца имат.

В лагера „Кара тепе“ също се стараят децата бежанци да имат нормално детство. Наред с официалната детска градина, уроците по английски, гръцки, математика, география, компютърни технологии и дори цигулка и плуване, там има и футболна програма, организирана от местната неправителствена организация Movement on the Ground с подкрепата на Barcelona Foundation. „Децата се включват още в първия ден, когато се настаняват тук. Постигаме добри резултати, учим се на отборна работа и уважение към противника“, разказва управителят Ставрос Мироджанис, изправен до фланелката на отбора „Кара тепе Юнайтед“, окачена на видно място в кабинета му. Тимът често играе с отбора на местните деца от школата в Митилини. „Печелили сме много пъти, много пъти сме и губили, но винаги се учим от грешките си“, казва управителят.

Ставрос Мироджанис

„Не съм голям футболен фен, но съм най-големият фен на нашия отбор „Кара тепе Юнайтед“, казва директорът на „Кара тепе“ Ставрос Мироджанис © Десислава Микова

Със свръхзаселването на „Мория“ и откриването на „Кара тепе“, „Пикпа“ остава гражданска инициатива и насочва усилия към най-уязвимите бежанци – с физически и психически травми и заболявания, преживели насилие и изтезания. В пика на бежанската криза през 2015 г. в „Пикпа“ работят със средно около 200 души. С помощта на близо 100 доброволци осигуряват храна, ремонтират и облагородяват някогашния изоставен лагер. Три години по-късно там живеят около 80 бежанци. Те се радват на свобода и самостоятелност – фамилните постройки са оборудвани с кухни и всеки готви сам, като продуктите се раздават три пъти седмично. От екипа на лагера настояват живеещите в него да участват в почистването на пространството, като всеки поема отговорности и върши определени задачи. Има тренировки по фитнес, гимнастика, йога, кросфит, дамите могат да шият на няколкото шевни машини в женския кът – инициативи за придобиване на умения и усъвършенстване, които да ускорят процеса на интеграция на бежанците в местното общество.

Ефи Лацуди защитава този подход пред идеята за настаняване в лагери като „Мория“. „Да инвестираме в лагери за задържане не е добро дългосрочно решение. Има нужда от подходящи места за настаняване и мащабна програма за интеграция, за да се създадат работни места и връзки между бежанците и местните общности. Със сигурност коства много пари и ресурси, но си струва, вместо да инвестираме в това да удължаваме човешкото нещастие в „Мория“, смята Ефи Лацуди. „Има нужда от такъв план поне за година напред, но в Гърция понякога нямаме план и за следващия месец, дори и за следващата седмица“, добавя тя.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: Ефи Лацуди, която стои зад редица инициативи за солидарност с бежанците на Лесбос. И до днес ръководи независимия лагер „Пикпа“, в който убежище намират най-уязвимите хора. © Десислава Микова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Немската демографска криза, проблемите и решението им

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/demografskiq-problem-na-germaniq/

Прочетох статията на Ивайло Дичев за DW и наблюденията ми съвпадат с неговите.

Бежанската вълна в Германия съвсем не е без проблеми, също както е и емиграционната. Големият проблем на политиката на Меркел е, че не постави правилни очаквания – не обясни че решение има, но е нужно да се случи. Вместо това само се говореше, че всичко е наред и няма проблем. Истината обаче е, че нито престъпността, нито заболеваемостта се са качили забележимо. Точно обратното – като цяло намаляват постоянно.

Това неразбиране стана инструмент в кампанията на страх на AfD, но нито то, нито самите емигранти са причина техните „патрЕоти“ да се борят за втора политическа сила. Причината всъщност е разтваряща се ножица на доходите, свиващият се стандарт на голяма част от немците независимо, че икономиката расте и Германия е една от най-силните и стабилни страни. Обикновеният немец не го вижда това и му е писнало да му говорят, че много мрънка, щом ситуацията е супер (познато?). Ефектът от този растеж обаче помага само на малък процент от елита – по модела на щатите, макар все още в доста по-малък контраст. Пенсионерите имат също голям проблем, но културните различия с южна Европа все още помагат, както описах вече. Затова е много лесно за популисти да яхнат вълната на социално недоволство и да посочат за „виновни“ най-лесните жертви – бежанци, емигранти, „другите“. Същото го виждаме и в България.

Тази промяна в популацията, за която говори Дичев, обаче е неизбежна – немският демографски проблем е много по-голям от нашия и населението не намалява само заради емиграцията и бежанците. Дори така обаче анализи сочат, че Германия има нужда от още няколко милиона емигранти отгоре на очаквания поток, за да не започне да се свива икономиката в следващите години. Също както в България не достигат всякакви служители – дори неквалифицирани. Тези анализи бяха причината за рязък завой на политиката и говоренето по темата в кабинета на Меркел преди години, когато доста от министрите ѝ, а и масовите медии залитаха по анти-български и румънски изказвания по подобие на британците.

Интересен момент е, че политиката на интеграция донесе също ползи за най-бедните и безработните – отвориха се много работни места в социалните програми – чиновници, учители (след кратък курс) и т.н. Има дори програма помагаща на пенсионерите да бъдат активни – хваща една немска баба 2-3-ма бежанци и ги развежда из града и по институциите. Самият процес на интеграция обаче е доста проблемен и то на политическа и административна основа. Имаше доста скандали, парите потъвали и това беше една от основните теми по изборите наскоро. Отдавна се предупреждава, че дискриминацията в немската образователна система е голяма пречка не само за интегриране на бежанците, а и на сегашните емигранти и дори деца второ поколение немци.

Иначе за руснаците – те са не само много, но и паралелна държава в Германия. Има много вицове за турците в Германия, но турците общуват, работят и са активна част от обществото и политиката. Руснаците имат свои градини, училища, курсове и всякакви аспекти от ежедневието. Едно дете родено в руско семейство може да навърши пълнолетие без да излиза от затвореният им кръг. Това е много по-голям проблем за Германия от бежанците.

В тази връзка, описал съм няколко числа и изводи за българите в Германия. Особено за образованието беше доста учудващо за мен колко много са с основно.

Отново ме блокираха във Facebook

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/block-facebook-2/

За пореден път съм блокиран във Facebook и за втори път причината е, че цитирам с ирония думите на някого друг. В случая коментирах под пост на Йордан Стефанов, който списва „Наука и критично мислене“ и блога 6nine. Поводът беше негово участие при Коритаров, където говори за скорошните протести на антиваксърте срещу задължителния характер на ваксините. В общи линии малко повече може да се каже, отколкото при предишния им протест, но явно има нужда да се повтаря отново и отново. Затова е добре, че Йордан се наема да го прави.

За това си участие си той спечели поредна доза определения из едни групи във фейса. Едно от по-цветущите му изпратих и цитирах под поста му. Ето оригиналния коментар пуснат на стената на един от организаторите на активакс протеста:

Два дни по-късно профилът ми беше блокиран за 24 часа, тъй като коментарът ми не отговарял на стандартите на общността. Ясно съм го означил като цитат, а и от контекста после става ясно. Това, разбира се, няма значение, тъй като алгоритмите не разбират от контекст. Те търсят ключови думи, а в коментара ми определено има няколко притеснителни такива. Затова съм си спечелил и блокиране.

Тъй като статусът на Йордан беше частен, не мисля, че някой е подавал оплаквания конкретно за него. По-скоро са изпращали повече сигнали за мен и други неща, които съм писал. Когато алгоритъмът е хванал въпросната ключова дума, се е задействал. Нещо подобно стана преди две години, когато пак иронизирам мъжкарите, които се пънеха, че бежанците в Германия са били жени, но като стане дума за домашното насилие, всички опорстват. Предвид дебатът за оная конвенция този статус май е все по-актуален.

Интересното в този случай е, че цитираният от мен коментар си стои. Въпреки използването на същите ключови думи и въпреки многобройните докладвания. Моят вече е изтрит. Това всъщност е един дребен пример защо не трябва да се позволява на алгоритми да филтрират съдържание и да раздават наказания. Именно това се готви като законодателство на европейско ниво, но не просто в сферата на интернет тормоза, но и като защитата на интелектуална собственост.

Но в крайна сметка мярката е само за 24 часа и отново ще получа извинение от Fb, както последните пъти. Щом участието на Йордан толкова е подразнило антиваксърите, значи си заслужава да го видите, както и да се насочите към блога му 6nine.

Ако настъпи война – 2: Съветите на Енота

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2143


Под предишния запис от темата можете да намерите няколко линка. Два са тежки за четене, но навеждат на някои мисли. Единият е разказ на преживял окупация по време на гражданската война в Югославия. Другият са съветите на бивш сътрудник на ГРУ (руското военно разузнаване), известен под прякора Енота, как да се оцелее при война.

В някой друг запис, ако ми остане време, ще споделя някои мисли около тях. В този превеждам част от съветите на Енота. Те не са напълно адекватни за България, по куп причини. Например, като знам какво представляват политиците ни, бих очаквал това, че сме победени и завладени, да го научим не от военни действия, а по радиото. Вероятно от същите тези политици…

Но може и да се лъжа – ако тук стане реална война, ситуацията ще е много по-близка до руската, отколкото до шведската. Каквото обществото, такава реалността му. А съветите на Енота са цинични и брутални, но понякога могат да са животоспасяващи. И вие сами си решавате кои от тях да приемете, а кои не.

—-

Сценариите могат да са различни. Същността е винаги една – трябва да оцелеете първите две седмици, после „ще се види“. В първия вариант не се натягайте особено. Изсипят ли се в Москва чеченци или друга подобна измет, хора за „работа“ срещу тях ще се намерят. На вас това не ви трябва. Ето че се ражда и правило номер едно. Не си врете носа никъде, най-вече в бой. За това винаги ще се намерят главорези. Вашата задача е да „опазите трудовите ресурси“, тоест себе си.

При втория вариант ще се наложи да воювате, ако естествено искате. При третия можете и да не воювате вече. Родината я просрахме. Може „със смъртта на храбрите“, може и да продължите да живеете и работите, ако ви позволят.

Главното е, че са възможни три степени на загазване. Локални боеве, пълномащабна война, безперспективна окупация с последващо разчленяване на страната. Обяснявам тези неща, за да разберете един много важен момент, за който хората обикновено забравят под стрес: действията ви зависят от обстановката. Никаква самодейност, само здрав смисъл.

Стрелба на улицата не значи край на света. Даже ако във входа ви е пунктът за първична обработка на ранените, а на двора има 120-мм миномет с разчета си, това не значи, че трябва да бягате веднага. (Е, ако има миномет, сменяйте позицията спешно, задължително ще го бумнат заедно с вас.)

Да-да, стрелбата и труповете още нищо не значат, колкото и да ви е странно. Ненавременната маневра „да се измитаме максимално далече“ може да ви струва живота. Не се суетете, не се паникьосвайте, вместо това внимателно се вгледайте КОЙ и ПО КОГО стреля, и най-важното – ЗАЩО.

Докато сме в града

Ако по време на събитията и безпорядъка ви удари по главата решението да бягате, накратко ще изложа шансовете ви. В град от сорта на Москва или Санкт-Петербург шансовете да оцелеете са много малки. В градовете няма достатъчен запас от продоволствие, а по време на размирици никой няма да го раздава. Храна има само в магазините и складовете (за тях забравете, войската или бандитите ще са там моментално).

Да купувате продоволствие има смисъл през първото денонощие, докато още се продава. После магазините ще ги затворят и персоналът ще ги окраде. Ако сте прозяпали момента за „покупката“, пушката в ръце и тръгвате да „приватизирате“. Съветвам ви да вземете с вас съсед, и не само един. Първо, така ще отнесете повече храна, ще ви трябва и кой да ви прикрива от други юнаци като вас, които ще срещнете там или на обратния път. Второ, огневата ви мощ с гладкостволка клони към нулата, още няколко дула ще са само от полза. Помнете обаче – съберете ли много народ, ставате „групова цел“. Също, подялбата на плячката може да е доста тъжна. 3-4 човека, не повече.

Естествено, трябва да имате у дома запаси от храна и вода. С водата е още по-зле, надали ще ви карат. Спре ли да тече от чешмата, имате в казанчето на тоалетната. Не си и помисляйте да я пускате! Тя е същата вода от крана, просто налята в казанчето. С нея можете да изкарате цяла седмица луксозно (или поне със сигурност да не умрете).

Ако имате възможност, грабвате туба-две и кормите някоя бензиностанция. Горивото е много важно. Не бива обаче да го държите у дома. Парите са лесно запалими. Направете си тайник, най-добре на чердака, в мазето хора ще се крият от обстрелите.

Надали ще ви убиват специално. В мътни времена никой не хаби боеприпасите по хора без оръжие. Естествено, това не е повод да се разхождате и да си подсвирквате преди сън, но помнете – вие не сте цел No. 1. Опитът от град Грозни показва, че мъже, воюващи на пълни обороти, просто игнорират цивилните, не им е до тях. Наказание за глупост винаги можете да получите, особено по здрач, но нещата не са съвсем лоши.

Помнете – не се разполагайте близо нито до телецентър, нито до инфраструктурен обект. Ако в жилището ви нахлуят въоръжени хора и ви „информират“, че то вече е позицията на картечницата им, им кажете „ОК, разполагайте се“, и изчезнете оттам. Без никакви „това е моя собственост, никъде няма да ида“. Получавате куршум в главата моментално, не им е до вас, пречите ли – решават проблема по най-лесния и бърз начин. Махайте се даже ако не ви карат. Противниците им много скоро ще обстрелят позицията им, и не с камъчета от прашка.

Избягвайте да се мотаете и пред болници. И двете страни ще искат да си карат там ранените, сградата е стратегическа, нищо чудно да почнат сражение за нея – а то значи стрелба. Почне ли пък бомбардировка, някой задължително ще цапне болницата, изобщо не се съмнявайте. Тези, дето са писали Женевската конвенция, няма да ги има на бойното поле, така че спазването ѝ е леко условно. Като в „Карибски пирати“: „Това не е законодателство. По-скоро е набор пожелателни правила.“

Не забравяйте – почне ли такава каша, вече нямате собственост. И настоятелно ви съветвам да не проимвате. Убивате, ако някой се опитва да докопа храната и водата ви, всичко останало са дреболии. Ако сте успели да размените в най-близкия полицейски участък колата си срещу автомат, голямо браво. Ако ще да е чисто нов Мерцедес срещу старичък сгъваем калашник със само 2-3 пълнителя, пак голямо браво. Колата вече не ви трябва. Да излезете с нея от града няма да можете 100%, а пък желанието да я надупчат ще е сериозно.

Докато сте в града, избягвайте камуфлажни дрехи. По такива се стреля.

И така, в града ни са почнали улични боеве. Решили сме впредвид обстоятелствата или по тактически съображения да останем там (въпреки че идеята почти винаги е лоша). Знаем, че магазините ще почнат да ги грабят още на второто денонощие, оръжие има в най-близкия полицейски участък, малко вода има в казанчето на тоалетната (ако успеете да се сдобиете с бутилка-две минерална от някой магазин, още по-добре). Собственост вече нямате. Който е въоръжен, той е прав. Където има въоръжени, вас трябва да ви няма. Който се облича като военен – воюва, независимо дали иска. Тайник с гориво е голям плюс, горивото в някой момент може да стане на цената на оръжието и боеприпасите. Към важни обекти не си и помисляте да се приближавате.

И още нещо. НИКОГА И НИКЪДЕ НЕ ХОДИТЕ ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ОСОБЕНО ПЪК „ДА ВИДИТЕ КАКВО СТАВА“. В градски бой повечето неща се вършат тихо, по разузнавателно-диверсантски. Види ли ви разузнавателна група, 100% ще тръгне да ви коли. Във филмите ще ви покажат с пръст да мълчите и ще си продължат, в реалния живот ще ви заколят на място. Оцеляването и изпълнението на задачата им зависи от липсата на свидетели. Ако група е заела позиции в кашата на градски бой, в момента в който им видите позициите, ще направи същото. Даже картечен разчет, току-що окопал се на кръстовище, няма да изпитва топли чувства към вас. Ако ви забележат отдалече и ви канят с пръст „да поговорите“, бягайте колкото крака ви държат. Може да се усмихват, да изглеждат приветливо, да ви подмамват с провизии – докопат ли ви, млъквате завинаги. Ликвидирането на проблема „местни ни видяха“ е отработена процедура. Така че без въпроси и без да си показвате рогцата от черупката.

Ако ще напускаме града

Проблемът е, че градът е обкръжен, или в него се водят боеве, или и двете. Ако сте пропуснали момента на началото на сраженията, това е много лошо, но още не сте обречени. Винаги има как да се излезе от града. Независимо от ситуацията, има два етапа. Първи – движение през града. Втори – изход от обкръжението.

Около големите населени пунктове има околовръстни шосета, и те са основният проблем. Мотострелковаци в БТР-и, ако са по асфалт, могат да обкръжат град за няколко часа. Станало ли е вече, забравете всяка мисъл „да се промъкнете незабелязано“. „Непонятно движение“ в бойни условия означава задължително ред от автомата или картечницата. Златното правило „каквото не виждам, по него не стрелям“ често не работи. Обкръжението се преодолява чрез доброволно предаване. Но още не сме стигнали до него.

Важно: не се качвайте на превози! Какъвто и да е транспорт в града задължително ще бъде обстрелян.

И така, имате раница с благинки за оцеляване. В идеалния случай – малогабаритно оръжие (сгъваем калашник плюс пистолет, стандартният набор на ченгетата). И още една торбичка със същото като раницата, но в доста по-скромни мащаби. Примерно в раницата имате храна за три дни, в торбичката за още един ден. Торбичката – завързана за тялото ви така, че да не личи, и не я сваляте. Много важно – вземете отделно, ако щете в гащите, всички скъпоценности, които намерите.

Раницата я замятате с бял чаршаф и го закрепвате на нея стабилно. Прави се, ако ви види някой военен (а такива ще има много, не се и надявайте да се промъкнете незабелязани), да разбере че сте ЦИВИЛЕН и да не си издава позицията заради вас. Ще ви съпроводят в кръстачката на мерника, но ще ви оставят да продължите. Разбира се, не правете манифестация по централната улица, но и не се мажете с кал в стил Шварценегер – ще ви мярнат и отстрелят, понеже няма да знаят кой и какъв сте. Камуфлажа го зарежете, даже ако ви е единствените читави дрехи.

Вие сте цивилен и трябва да изглеждате като цивилен, с бяла раница като бяло знаме, иначе ще ви отстрелят. С целия си вид трябва да показвате, че не представлявате никакъв интерес, просто се омитате. Естествено, оръжието си е с вас, просто го криете, вместо да го носите открито. Пистолетът – в джоба, готов за стрелба. Автомат, ако сте се снабдили – прикладът сгънат, и под куртката. Предпазителя му по-добре свалете предварително, може да е труден за превключване и да се подшашнете. Патрон в цевта, разбира се. На гърдите не носете нищо обемисто, най-много скрития автомат – наложи ли се да залегнете, лежите ли върху някаква торба, дето ви повдига над земята, ще сте по-лесни за целене.

Ако към вас върви открито въоръжен човек, спирайте и „без фокуси“, другарите му са на позиция. Вероятно ще иска да ви обира, ако искаше да ви стреля, щеше да ви е застрелял вече. Поиска ли раницата – давате му я (така или иначе при изхода от обкръжението ще ви я вземат). Молите го да ви остави чаршафа (ще си го метнете на гърба) и малката торбичка. Моментът е психологически, даваме спокойно големите неща и молим да ни оставят малките. Като правило хората се съгласяват, на това и разчитаме още отначало. Да се измъкнете с куп благини няма да ви остави никой, нужни са всекиму.

Питат ли за оръжие – казвате, че имате автомат (не вадите и не показвате, а казвате със спокоен глас), и молите да ви го оставят. Ще ви го вземат 100%, но това ще ви позволи да запазите пистолета. (За него не споменавайте – дадете ли автомата, надали ще ви тършуват.) Автомата ще го забележат винаги, а щом го давате спокойно и без съпротива, значи не сте буен. Един вид разменяте своите неща за свои. Ако нямате пистолет, взимате гладкостволка в разглобен вид, важното е да дадете „голямото и страшно“ оръжие. Изхождаме от допускането, че щом вече градът е обкръжен и са почнали улични боеве, трябва да не сте зяпали реклами по телевизията, а да сте напазарували вече в полицейския участък.

Ако успеете за ден да минете 10-15 километра, това е отлична скорост. Не забравяйте, ще се движите не по права линия, а с много заобиколки заради уличните боеве. Ако по карта домът ви е на 10 километра от околовръстното, няма гаранция, че ще успеете да ги минете за денонощие. Вървете ДЕНЕМ. Тръгне ли някой откаченяк нощем, куршумът му е в кърпа вързан. Вървите денем, с бял чаршаф, предавате се – тръгнете ли да се криете, ще има огън по вас.

Стигнете ли до обкръжението или до заградителните кордони, изхвърляте пистолета и с високо вдигнати ръце и викане, че се предавате, размахвате белия чаршаф и вървите към войниците. При възможност гледайте да отивате не къде да е, а към пропускателен пункт или охранителен пост. Ако трябва, вървете половин километър към него с вдигнати ръце. Идеята е, че пунктовете и постовете са укрепени и често оборудвани за „прием“, войниците се чувстват там по-комфортно и шансовете да ви гръмнат са по-малки. Ще ви претръскат до дупка. Оръжието сте го изхвърлили предварително, кротичък гражданин сте. Ще ви привика офицер, вероятно лейтентант, надали по-старши, не е нужно да биете чело в земята. Намирате начин да говорите на четири очи с него и му предлагате ценности срещу право на преминаване. Мине ли всичко успешно, сте излезли от града.

По пътя с пълна сигурност ще изгубите почти всичко ценно и всичкото оръжие, и ще затриете за това смешно разстояние поне 1-2 дни. ТОВА Е НОРМАЛНО. Обкръжен град е огромен пленнически лагер. Давайте всичко, само за да излезете. Вътре ще почне глад, и то скоро.

И така, вървите внимателно, но не се криете като „разузнавачи“. Облечени сме цивилно, имаме бял парцал на гърба (отпред се вижда, че не носим оръжие, но откъм гърба – не, трябва да се застраховаме). Имаме малка торбичка с най-необходими благини. Имаме скъпоценности (злато) като валута. Оръжие, с което да не забравим да се разделим преди да стигнем до военния пост (намерят ли го у вас, трудно ще минете за цивилен – ще ви пишат или дезертьор, или преоблечен враг). Ако сте успели да излезете с тези неща от града за 1 до 3 дни, преминавайки от район в район, това е нормално.

От личния опит: обикновените фъстъчени сникерси са много хранителни. 6 двойни са дневната норма калории за мъж. Удобства за притопляне на храна надали ще имате. Сникерсите не са шведска маса, но по време на война не бъдете претенциозни към храната. Идеята със сникерсите, честно казано, е открадната от чеченците. Те на тях изкарват войната. Може да се яде в движение и е чудесна идея – захар, глюкоза, повдига настроението (ще ви е много нужно, понеже ще сте физически и психологически в дупка).

Главното – разберете, че момчетата с автоматите са бая напрегнати, по тях стрелят. Адски лесно е да им дадете повод да ви надупчат. Така че внимателно и без да се дуете. В простичък текст, съгласявайте се с всичко.

А сега много кратко ще разкажа накъде и защо натам. Дотук специално разглеждахме най-хардкор сценариите. И сега ще е така. Надявам се да не е нужно да обяснявам защо.

И така, най-лошият вариант: оказваме се извън града, но почти без храна и оръжие. В идеалния случай всеки от вас ще е огледал предварително (примерно сега) картата и ще е нахвърлил няколко места, където може да отстъпи. НИКАКВИ ГЕРОЙСТВА! Първо да се успокои ситуацията, после ще се оправяте къде какво става. Избирайте места според посоките на света. Прост пример: Санкт-Петербург. На запад надали ще е вариант да се отстъпва. На юг също няма смисъл. Ще бягате или на север, към Карелия, или на изток, към Новгородската и Тверската области. И от Москва най-вероятно ще са северното (Архангелск) и източното (Урал) направление.

Помнете: към военни обекти НЕ се приближава! Мисълта, че там са свои, „руски войничета“, и ще ви приемат и нахранят, е глупост. В НАЙ-ДОБРИЯ случай офицерите ще ви напсуват и изритат, не им е до вас, това не е пункт за прием на бежанци. А това, че всеки миг може обектът да бъде бомбардиран, е обективна реалност. Не бива да забравяте и още нещо: срочната служба сега я карат близо до дома. Почне ли патардия, не си и представяйте даже какво става в главите на военните, на които роднините и близките може още да са в града. Помнете – всички са хора. Военните преживяват, нервничат и психясват точно както и цивилните, само дето го правят с оръжие в ръка. Затова идеята, че „войничетата ще помогнат“, не е най-добрата.

Мъдрата идея е да имате „къщичка на село“, където в мазето има склад с консерви, вода, лекарства и прочее, и ще отстъпвате там. Чеченците така правеха – отиваха по селата. Но тук обсъждаме най-лошия възможен сценарий, а много хора нямат въпросното недвижимо имущество.

Най-просто ми е да дам за пример Санкт Петербург. Я да видим картата. Във всяка посока трябва да имате набелязани ПОНЕ по две места, близко и далечно. За близкото препоръчвам някой туристически къмпинг, разположен до неголямо населено място. Ако сте били на излет край някое езеро или рекичка, на барбекю примерно, спокойно можете да идете там. Първо, ще знаете какво ви чака. Ще имате представа къде там има питейна вода и продоволствие. Второ, познавате мястото и това много ще ви крепи психологически.

Бежанците са тъжна картина, тежко е да ги гледаш. А бягството „на стадо“ може да не е организирано от никого, и ще бягате сами и без крайна точка, където да ви приеме някакъв „червен кръст“. А най-вероятно така и ще бъде, не се съмнявайте. Първите сериозни „благотворители“ се появиха в Чечня чак след първата война. Две години цивилните бяха оставени на собствените си грижи.

И така, вече имаме две точки за отстъпление близо до града. Сега са ни нужни две далечни точки. Ако ще отстъпвате на север, бих ви предложил Соловецкия манастир, на остров в Бяло море. Има там едно селище на име Рабочеостровск, от него курсират кораби. Естествено, те няма вече да курсират, но винаги може да „приватизирате“ лодка с гребла на пристанището. Бяло море е сравнително спокойно. Да се преплава е реално (сложно е, но е възможно, от хленчене файда няма, така че гребем). На изток бих отстъпвал към Иверския манастир в Тверска област. Той също е на островче насред езеро. Наблизо има хранителни складове и производства (по трасе М10).

Защо манастири? Тях няма да ги бомбардират първи (това не значи, че после приоритетите няма да се променят). И още нещо: идеите за християнските добродетели ги забравете веднага. Нито ще ви чака там някой, нито ще ви се радва. Отивате там реално да се продавате в робство. Ще работите за тях, селскостопанска работа, или охранителна, или там каквото – те ще ви дават по нещичко за ядене. Стигнете ли, казвате им: „Силен и здрав мъж съм, ще работя каквото кажете срещу храна.“ Темата за морално-нравствената отговорност на поповете пред миряните я забравете веднага, и гък не гъквайте по въпроса.

Разбира се, всичко е условно. Може да изберете друго място. Главното е принципът: собствеността ви вече я няма, доволни сте да сте в полу-робство, ако ще ви хранят. Между другото, липсата на вашата собственост значи липса на собствеността и на другите. Който не може да защити имуществото си с оръжие, няма имущество.

Сега по въпроса за транспорта. Обществен транспорт вече няма да има. Плюс е, че можете да се снабдите с кола – да я „приватизирате“ или намерите захвърлена. Захвърлени с празен резервоар не пипайте, гориво няма откъде да намерите. И да я бутате до бензиностанцията, там няма да ви огрее. Снабдите ли се с кола, накачете я с бели парцали, в идеалния случай лепнете на покрива кръст от червен скоч. Не е панацея, и такива бомбардират, но шансовете да ви пропуснат са малко по-големи.

Движете се бавно! 50-60 км в час, не повече. Може да налетите на военен конвой, ако карате бързо, ще ви опукат „за всеки случай“. Цивилни, които се опитват да ви спрат, не се котират, давайте газ. Те с вас няма да споделят своето, а да „споделят“ вашето ще се пробват. Конвой или дори отделно военно возило – спирате на банкета, отваряте леко прозорец или врата и показвате ръцете. Да излизате не е мъдро, поражда желание да ви преджобят. Седите спокойно, без нерви и се молите наум. Да ги пронизвате с поглед не се препоръчва – гледайте пред себе си или в пода.

Ако всичко се е получило, имате покрив над главата, работа, храна и хора, с които да поговорите (и това е важно). Така можете да изчакате седмица-две, да видите какво става, да оцените ситуацията в страната и да вземате решения.

А сега малко цинизъм. Ако имате „обоз“, демек семейство, сте покойник. Имате ли семейство, сте длъжни да се ометете от града и да цъфнете на вилата (със запаси от храна и вода) в първите секунди, когато на улицата почнат да псуват Великия Пу. Ако нямате къде да отстъпите с „обоза“ си, сте пълнеж за ковчези, и обозът ви също. Не тъпейте, подгответе се предварително, близките ТРЯБВА ДА ИМА КЪДЕ ДА ОТИДАТ. И трябва да имат продоволствие. После правете каквото щете. Ако щете, се връщайте и воювайте, ако щете се връщайте и висете по кръчмите, докато жена ви е „на картофите“. Но мислете за тях предварително, после ще бъде късно. Всичко по-горе е за самотници, дето нямат какво да губят. Имате ли семейство, се пригответе предварително. Историята учи, че семейството е по-скъпо от Родината, поне на първия етап.

—-

Тези съвети (заедно с още – как да воювате и с какво да се снабдите, ако ще воювате) ги има на стотици места из руския Нет, поне от 2013 г. Често с дребни, но забележими разлики в текста. Същността обаче е една и съща.

Реални ли са? Някои ми се струват да не са съвсем. Не вярвам примерно при минаване на обкръжението за един пистолет (особено ако е модел, който не се използва от военни) да ви обявят за дезертьор или преоблечен враг. Дезертьорът ще е захвърлил оръжието до последния патрон, врагът ще носи нещо далеч по-делово от пистолет. (И никой от двамата няма да си каже за него открито.) Ако пък им трябва пушечно месо, и да нямате оръжие, ще ви дадат.

Също, съветът с лодката и гребането до Соловецките острови ми се струва попресилен. От Рабочеостровск до Соловецк са нещо към 70-80 км по права линия. С гребна лодка, каквато може да бъде намерена на пристанище от сорта на това в Рабочеостровск, и световен шампион надали ще ги преодолее за 24 часа, а опитен, но неподготвен за състезание гребец – за 48 часа. Положението се подобрява малко, ако сте цяла лодка яки гребци, но пак трябва да сте сигурни, че ви чакат поне 24 часа екстра време – а прогнози за времето в Онежката губа вероятно тогава също няма да има.

Като цяло впечатлението ми за Енота от разказа му е за човек с опит от войната в Чечня, но и с известна доза художествено въображение.

И си мисля – дано никога и никой не се нуждае от тези съвети.

Което ме навежда на още мисли – но тях ще напиша следващия път.

Ислямските терористи – как да ги разпознаем

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2100

Преди няколко дни Ислямска държава извърши пореден терористичен атентат.

Ако не сте следили внимателно медиите, може и да сте го пропуснали – повечето го споменаха, но някак с половин уста. За разлика от атентатите в Европа. И дори от атентата срещу руския самолет, в същата държава и кажи-речи на същото място… Става дума за атентата в Египет, в Синай.

Като начало, да се почуди човек откъде дойде този атентат. В Египет хич нямат толерантност към „меките китки“ и подобни. Нито пък приемат бежанци на тонове. Е кой тогава взе, та изби над триста души? Не би трябвало да има кой. Поне ако съдим по преобладаващото сред българите мнение кой и най-вече защо прави атентати в Европа.

А, то имало. Египет е ислямска държава, следователно Ислямска държава направо царува там. Как няма да има кой?… Само че пък възниква въпросът – кого са избили? Понеже, видите ли, атентатът е извършен в джамия. И избитите са се били събрали да се молят там. Мъчи ме подозрение – дали случайно не са били мюсюлмани?

… Още много горчив сарказъм може да се изсипе върху масовите ни заблуди, но надали ще ни излекува. По-добре нека си кажем нещата право в очите.

Атентати на Ислямска държава в Европа или САЩ се вършат към по веднъж годишно, и обикновено отнемат средно по десетина живота. (Не-мюсюлманските атентати, от сорта на този на Брайвик, този в Лас Вегас, този в Орландо отнемат по доста повече.) Атентатите на Ислямска държава в различни ислямски държави са почти ежедневие, и отнемат средно по повече животи. Към 99% от жертвите на атентати на Ислямска държава са мюсюлмани.

Като изключим по някоя и друга бомбардировка от руски или американски самолети, всички реално воюващи с Ислямска държава – иракчани, кюрди, сирийци, турци, иранци – са мюсюлмани. Почти 100% от тези, които реално се бият и рискуват живота си срещу Ислямска държава са мюсюлмани. (Сред жертвите – също.) Немюсюлманите предимно се тупаме по гърдите и приказваме големи приказки. На маса или пред медиите.

На всеки проведен атентат на Ислямска държава в Европа и САЩ се падат купища успешно осуетени от местните власти. Благодарение на информация откъде, би се запитал разсъдливият? В 95% от случаите информацията за някой радикализиран и подготвящ атентат я подават мюсюлмани. Въпреки че в повечето европейски държави са нищожно малцинство – даже в „тотално ислямизираната“ Франция са едва 5% от населението…

И какво се оказва, като погледнем реалността? Основно – да не кажа почти само – потърпевши от Ислямска държава са обикновените мюсюлмани. И пак те са най-решителният, действен и резултатен враг на Ислямска държава. Този, който изнася на гърба си и плаща с кръвта си войната срещу нея.

При това положение колко умна е пропагандата, че всички мюсюлмани са ислямски екстремисти, и най-вече тези дето бягат от Ислямска държава? И колко мъдро е зорлем да се мъчим да отблъснем обикновените мюсюлмани и насила да ги натикаме в обятията на ислямския тероризъм?… Да го вярват искрено пропагандистите не вярвам. Ако наистина бяха чак такива идиоти, нямаше да могат да говорят. Да не говорим за писане на статии, коментари и прочее.

А другата възможност е само една. Както обича да казва Шерлок Холмс, махнете невъзможното и остава истината, колкото и невероятно да звучи.

Накратко – ето ви начинът да разпознаете ислямските терористи и техните помощници. Те са тези, които твърдят, че всеки мюсюлманин или бежанец е потенциален терорист.

—-

След атентата срещу Шарли Ебдо оставих цветенца пред френското посолство. След атентата срещу руския самолет не смогнах да оставя и пред руското посолство, за мой срам. Дано утре или други ден успея да мина и да оставя пред египетското посолство. (То е на улица „6 септември“, точно срещу градинката на „Кристал“, с паметника на Стефан Стамболов.)

Въпрос на човечност е – а тя е въпрос на самоуважение.

Граница

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/border/

Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

Имиграционният проектозакон на Котън и Пердю

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2077

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.

Лакмус за народи

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2035

Няма как да живееш в България и да не слушаш постоянно колко велики сме Българите. Как сме повече и по-свестни от всички други народи, във всяко отношение.

И няма как да не слушаш постоянно и колко смотани, извратени и гадни са „гейропата“ и „краварите“. Какъв ужас е при тях. И най-вече как мръсно и гадно се отнасят с хората, които са по дефиниция по-свестни от тях (разбирай българите). Карат ни да си вадим визи. Проверяват дали не сме престъпници. Абе, унижават ни, абсолютно незаслужено… Как да не ги мразиш?

Дали наистина е така? Повечето българи този въпрос не ги интересува. Пък и като гледаш българските медии, няма как иначе да е. Преливат от ужасии за де що се намира на запад от Трън. Дим без огън няма, я!

Само че напоследък се случи нещо прекалено голямо, за да могат да го потулят медиите. Някои се опитаха, де – ама не всички. Една уникална нагледна илюстрация къде е истината.

Новият американски президент, Доналд Дж. Тръмп, така щедро разхвалван от определени медии у нас, предприе определени мерки. А именно – забрани влизането в САЩ на определена категория бежанци. За буйно щастие на определени категории, да ги наречем политически коректно лица. И сащисване на тези, които и с, и без политическа коректност все са си хора.

Само че „краварникът“ в отговор изригна. Имаше купища митинги, протести, тонове възмущение. Одобрението на президента потъна, неодобрението скочи. Известните и обичаните лица от екрана протестираха, и някои подкрепиха думите си с парите си. Даренията към правозащитни организации за ден започнаха да надвишават обичайните към тях за година. (Понеже правозащитните организации застанаха без колебание в защита на бежанците.) Започнаха да се основават комитети за тяхна подкрепа, дори в нарушение на закона, ако е нужно. Тълпи от юристи предложиха услугите си безплатно. Високопоставени съдии обявиха мерките на Тръмп за антиконституционни и ги блокираха. Дори републиканците, защитаващи обичайно Тръмп от всичко, този път го предупредиха – настройва целия народ срещу себе си и срещу тях…

Тръмп, естествено, не се отказа. Социопатите от подтип Аарон Бър много трудно си налагат самоконтрол. Но каквото и да прави той оттук нататък, фактът е налице. Голямата част от американския народ се вдигна, за да защити едни хора, които не са им абсолютно никакви. За които десните медии там непрекъснато им повтарят, че идват, за да бъдат хрантутени от американците и да ги взривяват за благодарност. Доверието, добротата, помощта се вдигнаха на война срещу страха и лъжите и я спечелиха.

Какво правим в такава ситуация ние, великите Българи? Гледаме как динковци ловят мигрантите навсякъде. Опразват им джобовете (което май е и най-честата цел на мероприятието), връзват ги, бият ги и ги отпращат. А ние стоим отстрани, ръкопляскаме и цъкаме с език – какви герои са динковците! Какви патриоти са! Как само ни пазят от злите мигранти, дето иначе ще ги хрантутим, за да ни взривяват!

Прясна-прясна е историята от Елин Пелин. Как семейство бежанци от Сирия, официално признати и приети у нас, си намират там място под наем – но градчето се вдига срещу тях. Всички искат те да бъдат изгонени веднага, за да не ги взривят и ислямизират. Даже виделите ги и запозналите се с тях съседи се присъединяват – „абе те изглеждат готини, ама след тях ще дойдат другите с чалмите и ятаганите“…

Заинтересуваха ли се елинпелинчани – аджеба, тия сирийци мюсюлмани ли са изобщо, още повече пък фанатици? Ако да, защо бягат от „Ислямска държава“, вместо към нея? Много опасно ли е младо семейство с деца? Дали тия с чалмите и ятаганите, дето от тях бяга семейството, са им първи приятелчета и ще дойдат след тях? И ако случайно тръгват да идват, ще им даде ли някой по-решителен отпор от именно това семейство?… Не. За какво им е да се интересуват?

А в Търновската конституция пишеше: „Който роб стъпи на българска земя, свободен става.“ Добре, че е отменена. Защото в момента конституция ни е принципът „който свободен стъпи на българска земя, роб става“. На страха и лъжата.

Може ли човек да отпрати тези, които по независещи от тях причини са останали без прехрана, дом и изобщо възможност за живот? Може, разбира се. Никакъв проблем не е да оставиш някого да умира от глад, или от пристъп на улицата, или от студ през зимата. Да му затвориш вратата е най-лесно… Само дето има цена, ситна и дребна като камилче. Твоето човешко достойнство, лице и стойност.

Възможно ли е сред тези бежанци наистина да има терористи? Да, разбира се. Точно както сред тълпа истински просяци може да има и някой „професионалист“. Както падналият на улицата може да се преструва, за да те преджоби умело, докато му помагаш да се надигне. Както замръзващият пред вратата ти зиме може всъщност да крои планове как да ти отмъкне каквото дребно и скъпо докопа, докато не гледаш… Ще ви спре ли това да купите храна на закъсалата жена пред магазина, която ви моли не за пари, а за парче хляб, пък може и стар? Да помогнете да пренесат до линейката проснатия на тротоара в безсъзнание чичко? Ако да, честито. Ще сте на сигурно и безопасно. Просто ще сте платили цената.

Американците отказаха да я платят. Те са свикнали да имат достойнство, лице и стойност. Ние повечето сме отвикнали отдавна-отдавна – толкова отдавна, че много от нас никога не са ги имали. Затова толкова лесно се съгласихме да платим цената. И я платихме. Лишихме се от човешкото си достойнство – и тези които връзваха бежанците със свински опашки и ги джобеха, и тези които им ръкопляскаха, и тези които просто не надигнахме глас.

Само че мен ме боли от тази платена цена. Срам ме е да се погледна в огледалото, и това не ми харесва. Знам, че на някои не им пука, че са си продали достойнството. И че някои други пък дори не могат да разберат, че са си го продали – за тях достойнство е на някой да му се кланят и да му лижат задника…

Ако случайно някой клиничен патриот сбърка да прочете този запис, сигурно ще е ужасно възмутен. Само че бих го посъветвал да се замисли. Дали възмущението му не е опит да скрие от самия себе си един парещ срам. От това, че едни хора, които той презира, са се показали като хора с достойнство, а той – като човек без достойнство. И не, не ми разправяйте за атентати и жертви. Достойнството не е желанието да се пазиш от реални и измислени заплахи, това се нарича страх. Достойнството е, когато за да помогнеш на другия, побеждаваш страха.

Не че и аз съм щастлив от това сравнение между българите и американците. Хич даже. Но съм твърде дребен и безгласен, за да мога да поуча цял народ. Ще се наложи просто да търпя, че народът ми е избрал да продаде достойнството си.

Докогато мога.

Тръмп, антилиберализмът и психологията

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2027

Напоследък ми стана навик да крада статии оттук-оттам из Нета. Ами какво да правя – навъдиха се хора, които казват каквото мисля по-добре от мен! 🙂 Което е чудесно.

Лошото е, че публикувалият ги сайт понякога умира и мислите им изчезват. Затова искам тяхно копие да има тук, в скромния ми блог. Докато го има.

Сега е модерно да се пише за Тръмп. Само че тази статия на Даниел Смилов в портала „Култура“ е не за личността Тръмп, а за антилиберализма като цяло.

(Тя обръща внимание и на една важна фигура, която не е много позната на българина. Ако руската царица Александра си е имала Распутин, Хитлер си е имал Гьобелс, а Путин си има Дугин, то Тръмп си има Стив Банън. Единствената разлика между последния и първите трима е, че Банън има много повече власт и влияние от тях. Към момента той реално е вторият по сила човек в света, при положение, че Тръмп е първият.)

Антилиберализмът има много отрочета. Нацизмът, фашизмът, комунизмът, русизмът… Неговата кауза е подмяната на свободата с робство, превръщането на невежеството в сила и представянето на войната за мир – накратко, „разделяй и владей“. Искате ли тази кауза да се сбъдне?

Затова е важно всеки мислещ човек да го познава. И да знае защо е нужно да се бори срещу него, дори на цената на лични лишения. Просто иначе ще бъде подложен на далеч по-големи лишения.

Да, знам, че не ви се занимава с политика. Ѝ на мен не ми се занимава. Пишат ми се разкази, правят ми се разни софтуери, грижи ми се за здравето на хората… Но училищните спомени ме подсещат, че ако на теб не ти се занимава с побойника на класа, това само засилва неговото желание да се занимава с теб. И да си затвориш очите води само до това да те бият както си със затворени очи.

Не си затваряйте очите, моля ви. После боли много и за дълго.

—-

Модерно е днес човек да е антилиберал и мнозина станаха такива. Тяхното всемирно вдъхновение е Доналд Тръмп – първият американски президент, който спечели искрените симпатии на БСП. Путин, разбира се, е фърст за Корнелия Нинова и средния социалист, но и Доналд вече не е секънд спрямо никой! А и как да е втори, когато не слиза от заглавията на всички публикации, включително за съжаление и на тази.

Либерализмът пък е осъждан като причина за повечето “бедствия” на планетата – от глобализацията, финансовия капитализъм, мултикултурализма, тероризма, бежанците, политическата коректност та чак до Иван Костов. Всъщност (малко парадоксално) самият Иван Костов също наскоро осъди либерализма.

Пък и какво ли толкова е дал либерализмът на света?!

Е, конституционализмът, разделението на властите, правата на човека, свободата на пазара, антидискриминационното законодателство и международният правов ред сигурно трябва да му бъдат приписани, защото Лок, Монтескьо, Мадисън, Кант, Адам Смит, Токвил, Бентъм, Констан, Келзен минават за либерали в образована среда. Но други приноси либерализмът едва ли има.

Като изключим може би и държавата на благоденствието (все пак) заради Джон Мейнард Кейнс, Джон Роулз и Роналд Дуоркин. И за да не се обидят либертарианците – трябва да се добавят и приносите на Хайек към икономическата теория и идеите за правова държава. Но друго няма. (Ако не броим десегрегацията и движението за граждански права през 60-те години – Мартин Лутър Кинг, Ърл Уорън. Както и критиката на тоталитаризма на Попър и Аренд).

Съвременният антилиберализъм не отрича тези постижения, а само логичните им следствия. Ако твърдите, че свободата на търговията и конкуренцията водят до всеобщ просперитет (както Адам Смит), трябва да искате да падат търговските бариери, както и затрудненията за движението на хора, стоки и капитали. Но Тръмп се оттегли от търговските споразумения с Канада и Азия, и планира да строи стена с Мексико. Ако твърдите, че всички имат равни права без оглед на религия и етнос, не поставяте специални ограничения за мюсюлманите. Но Тръмп направи точно това.

Ако смятате, че хора с различна култура могат да живеят мирно и цивилизовано в едно и също общество, трябва да следвате и някакви правила на уважително отношение към всяка една общност. За Тръмп това е вредна “политическа коректност”, обаче. И накрая, ако сте наистина загрижен за съдбата на работническата класа, трябва да й гарантирате максимално качествени публични услуги и достъп до работни места с генерирани от държавата програми. Това е препоръчвал Кейнс, но Тръмп сваля данъците и тръгва на поход срещу общественото здравно осигуряване и образование.

От логика към психология

Антилиберализмът не залага на логиката. Неговата сила е в психологията. Томас Хобс е първият модерен автор, който е осъзнал политическото значение на страха и параноята: свободата може да носи рискове и опасности. Свободният човек е методологически егоист, който в преследване на интереса си неизбежно (както Хобс е смятал) влиза във война с другите. Война на всеки срещу всеки. За да не се стига до нея, е необходима чудовищно силна, безконтролна власт, от която всеки да изпитва страх. Необходим е Левиатан, Путин или Ердоган. Необходим е някой с нервен пръст върху бутона за ядрен Армагедон, от когото останалият свят да трепери.

Съвременният антилиберализъм не спори с Лок, Монтескьо или Кейнс, а просто цели да убеди психологически населението, че без антилиберален Левиатан войната на всеки срещу всеки ще е неизбежна. Без лидери от типа на Орбан, Льо Пен или Ангел Джамбазки светът ще се свлече в едно “естествено състояние” на хаос и беззаконие, в който животът по Хобс ще е “solitary, poor, nasty, brutish and short” (самотен, беден, гаден, жесток и кратък).
Съвременният антилиберализъм е систематична, методологическа и научно-обоснована психологическа атака срещу населението, която цели да убеди хората, че живеят в света на Хобс. Те трябва да започнат да виждат всеки като потенциална опасност и всяка свобода – като носеща прекалено висок риск. Това се постига, като към нея се прикача въздействащ образ, вдъхващ страх и трепет:

– свобода на движение = “цунами от бежанци”, “нашественици”, “завоеватели”;

– религиозна свобода = “терористи”, “кървави атентати”, зловещ камуфлаж под форма на бурки;

– свобода на търговията = обезлюдени региони, ръждясали предприятия;

– етническа толерантност = “циганска престъпност”

Тъждествата между тези феномени не са нито логически, нито социологически, разбира се. Те са сугестивни, ситуационни и работещи на подсъзнателно ниво. Те внушават опасност, като запалват множество червени лампи и убеждават хората в следното:

– те са сами пред опасностите и трябва да мислят първо за себе си (America first!);

– институциите, които ги защитават, са безсилни (овладени са от някакви лигави либерали, например, които непрекъснато се провалят);

– не бива да разчитат на добронамереност и сътрудничество от никого: нито в държавата, а особено в чужбина (НАТО и ЕС са отживелица);

– трябва да се справят САМИ, като се самовъоръжават и придържат към най-близките – семейството, единоверците, нацията (стена, капиталът обратно от Китай, по-мощни ядрени ракети и другите да се оправят).

Хора с такива нагласи вече живеят в света на Хобс.

Психология и технология

Българският антилиберализъм е първичен, любителски и подражателен. В световен мащаб обаче психологическата атака срещу хората се води професионално, по научните принципи на пропагандната война и на съвременните технологии. Както стана ясно, зад Брекзит и зад Тръмп стои сериозна технологична експертиза, която профилира психологически населението и е в състояние да таргетира почти всеки избирател поотделно в зависимост от неговия психологически профил. Това става чрез Big Data компании, които филтрират огромен обем данни, събрани от бази на фирми, обществени институции или социалните мрежи.

Cambridge Analytica например е компанията, която е помагала на Тед Круз, Тръмп и привържениците на Брекзит и която твърди, че е профилирала (най-вече психологически) американските избиратели – всички 220 милиона от тях![i] Изработени са били 32 психологически профила[ii]с цел по-ефективна кампания: ако човек е по-невротичен например, пращат му картинки на битова престъпност – кражба с взлом. Ако е по-спокоен и склонен към съгласие – семейна снимка на баща и дъщеря на лов за патици. Изводът е един обаче – гласувайте за кандидата, който подкрепя оръжията.

Ако сте по-скоро избирател на Клинтън, тогава психологическата задача е пък да не отидете да гласувате. Като например ви убедят, че тя е отвратителна (nasty woman, crook). Експерти на споменатата компания твърдят, че почти няма съобщение и послание от страна на Тръмп, което да не е било подплатено с данни, генерирани от профилирането.

Стийв Банън – човекът, който в момента е най-влиятелен в Белия дом по мнението на мнозина, – е член на борда на Cambridge Analytica.

Съветската школа е традиционно много силна в областта на пропагандната психологическата война, която в модерната си версия се нарича “хибридна”. Макар и не толкова high tech, и съветската школа е допринесла с прийоми, които са много ефективни. Като техниката на “гнилата сельодка” например, известна от учебниците от 60-те години: подбирате грозна лъжа за опонента и я тиражирате масово. Той е принуден да се оправдава, да се обяснява и попада в неизгодна позиция. Или пък тактиката “60:40” за пропагандна борба в не съвсем гостоприемна среда (в близката чужбина да речем): говорите 60% за НАТО и ЕС и 40% за Русия и санкциите срещу нея. Проевропейците се объркват, про-евразийците се обнадеждават.[iii]

Начало на какво?

Светът на Хобс е нелицеприятен. И той трудно може да бъде обичан. Защо е тогава тази антилиберална фиксация върху насаждането на хобсианска психология?

Хана Аренд отбелязва, че всеки тоталитаризъм започва с неприязън към всичко, което имаш[iv] – в нашия случай, демокрацията, свободите, ЕС, НАТО “Нещата трябва да се променят! Не могат да останат такива!”. Антилиберализмът винаги е насаждал подобни емоции на неприязън. Затова и Карл Льовенщайн нарича фашизмът “емоционализъм”.

Но съвременният антилиберал не е фашист, нито комунист. Той не отхвърля – поне открито – нито конституционализма, нито правата на човека, нито пазарната икономика, нито демокрацията. Напротив, той се бие в гърдите, че е демократ. Антилибералът няма алтернативна визия за обществото, както фашистът: той просто твърди, че “така повече не може” и се опитва да подрони психологическата основа на свободата. Да усилва и генерира страх.

Що за състояние е това? От една страна, либерализмът започва да се политизира и от обща идеология на всички партии в демокрацията, става разделителна линия. От другата страна стоят антилибералите, които не го отричат съдържателно, а “просто” искат да го суспендират временно заради опасности от най-различен характер: от “бежански цунамита” до “обезлюдяване и смърт на нацията”.

Колко временно и кое точно ще се суспендира обаче? Путиновата управляема демокрация ли е моделът? Орбановият диктат на мнозинството, може би? Кои права ще бъдат отменяни, за колко дълго и заради какво? И няма ли други по-цивилизовани начини за постигане на сигурност и мир, освен този, който се предлага?

Антилиберализмът днес предпочита психологията, докато съдържанието му изглежда хлъзгаво и неопределено. Докато то не се изясни, той си остава една психологическа игра, при която на всеки му се вадят такива картинки, които най-пасват на личните му страхове. И всеки почва да слюнкоотделя като кучето на Павлов.

___________

[i] Hannes Grassegger and Mikael Krogerus, The Data that Turned the World Upside Down https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win

[ii] Профилирането става на базата на разделянето на хората по пет основни критерия: откритост към нови преживявания; съвестност при изпълнение на задача; интровертност; съгласие; невротичност. От английските наименования на тези критерии е и съкращението OCEAN, което ги обобщава.

[iii] В.Яковлев, Методы боевой спецпропаганды http://aillarionov.livejournal.com/846809.html

[iv] Hannah Arendt: From an Interview http://www.nybooks.com/articles/1978/10/26/hannah-arendt-from-an-interview/

Малко факти около гласуването за Брекзит

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2030

Попадна ми статия в BBC, която прави безпристрастен и доста обективен статистически анализ на гласуването за и против излизането на Великобритания от ЕС.

Като цяло, за излизане от ЕС са гласували по-ниско образованите, по-възрастните и по-хомогенните етнически. Да го кажа иначе – тези, които е по-лесно да бъдат наплашени със зли чужди терористи. Какво ги е наплашило, при положение че Великобритания прие само няколкостотин бежанци от Сирия (срещу около 1 милион за Германия) оставям да си прецените вие. И да си направите изводите.

Към края на статията има сваляема екселска таблица с резултатите от гласуването, разпределени по wards (това са административни деления за целите на гласуването, средно с по около 6-7 хиляди души в едно). Мисля, че ще е интересна и полезна за тези, които се интересуват от статистика.

Както казва Индиана Джоунс – „ние не се интересуваме от истината, ние се интересуваме от фактите“. Ето фактите.

2016-12-29 33c3 – малко лекции

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3332

Тази година гледам 33c3 от вкъщи, и май гледам по-малко лекции. Ето какво съм гледал до тук:
(обработените лекции са на media.ccc.de, ако ги няма тук може да се търсят на relive)

What could possibly go wrong with <insert x86 instruction here>? беше описание и демонстрационен код как може да чрез ползване на кеша (flush-ване, напълване и т.н.) да се комуникира между несвързани процеси или дори виртуални машини, които се schedule-ват на същия процесор (т.е. и между core-ове, които споделят кеш).

How Do I Crack Satellite and Cable Pay TV? беше за reverse-ване на чиповете, които декриптират сателитна телевизия, прилично интересно.

Building a high throughput low-latency PCIe based SDR са хора, които разработват software-defined radio на mini PCIe карта, което може да се използва за всякакви по-сериозни цели (има включително синхронизация на часовника от GPS), като за момента са до средата (не са си постигнали целта за скорост на устройството), и ако постигнат прилична цена, това може да се окаже идеалното устройство за правене на софтуерни GSM/LTE неща.

Shut Up and Take My Money! беше за как са счупили на някакви хора мобилното приложение, което се занимава с потребителски транзакции. Звучеше като да трябва да затворят тия, дето са го мислили/писали.

What’s It Doing Now? беше доста интересна лекция за автопилоти по самолети, как тоя тип автоматика трябва да се следи внимателно и като цяло, че нещата не са толкова автомагически, колкото ни се иска. Лекциите за самолетни проблеми винаги са интересни 🙂

Nintendo Hacking 2016 описа какво са счупили по разлините nintendo устройства, exploit-и по boot loader-и и всякакви такива неща. Това беше една от лекциите, в която се споменаваше техниката с glitching – да се подаде по-нисък волтаж за малко, така че дадена инструкция да се намаже и да има шанс да се JMP-не някъде в наш код в някакъв момент, така че да можем да dump-нем нещо.

Where in the World Is Carmen Sandiego? беше лекция за чупенето на системите за резервиране на самолетни билети и като цяло пътувания. Силно тъжно, казаха си в началото, че няма много хакване в лекцията, понеже нещата са твърде счупени и лесни за атака. Кратък съвет – не си публикувайте снимка на boarding pass-а.

You can -j REJECT but you can not hide: Global scanning of the IPv6 Internet е разработка с DNS за сравнително лесно сканиране на всички съществуващи IPv6 DNS PTR записи, та да се намерят повечето съществуващи сървъри. Доста идейно и вероятно ще го тествам някъде 🙂

Tapping into the core описва интересно устройство за дебъгване/слушане на intel-ски процесори през USB и вероятно и мрежа, т.е. дебъгер, който може директно да пипа процесора. Звучи многообещаващо (лекцията гледаше основно на това като начин за правене на rootkit-ове).

Recount 2016: An Uninvited Security Audit of the U.S. Presidential Election беше много празни приказки за изборите в щатите, за пре-преброяване, в което не са открили проблем, и като цяло за счупената им система.

The Untold Story of Edward Snowden’s Escape from Hong Kong разказваше за двете седмици на Edward Snowden в Хонг Конг и бежанците, при които са го крили, преди да отлети, заедно с призив за fundraiser за тях.

State of Internet Censorship 2016 беше нормалното описание, заедно с проектите, чрез които се изследва. В общи линии изводът беше, че вече цензурирането е узаконено почти навсякъде, където се случва и става все по-често явление някоя държава да си спре internet-а за малко, около разни събития.

Million Dollar Dissidents and the Rest of Us описа какви таргетирани методи се използват от различни правителства (и кой им ги продава и учи) за hack-ване и вадене на данни от всякакви устройства на неприятни за тях хора. Нещата са прилично напреднали и е все по-ясно как повечето ни софтуер не става за secure дейности.

On Smart Cities, Smart Energy, And Dumb Security беше за колко са счупени “smart” електромерите и как сигурността на тия неща никой не и обръща сериозно внимание.

Dissecting modern (3G/4G) cellular modems беше интересно описание на съществуващ хардуер, който може да се използва за 3g/4g модем (който се използва в единия iPhone даже), и който накрая се оказа, че търкаля android/linux в себе си (т.е. може спокойно да се каже, че в iPhone 6 (ако не се лъжа) има един linux/adroid).

Тия дни ще догледам още някакви от записи и каквото остава утре и ще пиша пак. Много ми се иска да изгледам повечето неща за random генераторите и лекцията за HDMI.

Сюжети на филми – в едно изречение

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1995

(Превод е, от няколко различни места, поне две вече не ги помня.)

Малко зелено човече убеждава младеж да убие баща си
(„Звездни войни“)

Група хора връща в продължение на 9 часа изгубено бижу
(„Властелинът на пръстените“)

Току-що започналата кариера на млад художник отива на дъното
(„Титаник“)

Бял скинхед юрка черни да убиват джуджета
(„Хобитът: Битката на Петте армии“)

Момък се учи да обича девойка без филтри в Инстаграм
(„Шрек“)

Леонардо ди Каприо броди из замръзнала пустош в търсене на „Оскара“
(„Завръщането“)

Наркоманка лъже умствено изостанал младеж в продължение на 30 години
(„Форест Гъмп“)

Момък излиза от виртуалната реалност и веднага си намира гадже
(„Матрицата“)

Мъж се крие зад библиотечен шкаф, за да не работи във ферма
(„Интерстелар“)

Мъж отлита на друга планета, за да работи във ферма
(„Марсианецът“)

Мъж посинява в опит да почувства нещо под пояса
(„Аватар“)

Девойка се събужда от целувката на неизвестен, но всичко е наред – той е секси
(„Спящата красавица“)

Малолетен маргинал, пациентка от лудница и културист-ексхибиционист протестират срещу техническия прогрес
(„Терминатор 2“)

Момченце-социопат се опитва да убие двама бездомници
(„Сам вкъщи“)

Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха
(„Мълчанието на агнетата“)

Таксиметров шофьор излекува оперна певица от камъни в бъбреците
(„Петият елемент“)

Сирийски бежанци се опитват да попаднат в Европа през Гърция
(„300“)

Германия, Меркел, бежанци… и ние

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1966

Гледам напоследък разни статии как под натиска на бежанците германците масово губели доверие в Анжела Меркел. Как я мразели и гонели, как искали всички бежанци да се махнат, и т.н… Само дето в Германия не забелязвам подобно нещо.

Рейтингът на Меркел е поспаднал, но към половината германци продължават да искат за канцлер именно нея. Следващите по доверие са с под 20% подкрепа. Ако канцлер се избираше пряко, тя би спечелила изборите още на първия тур. Или ако има втори тур, би го взела с над 60% от гласовете дори ако противниците ѝ се подкрепят срещу нея.

Същото с още по-голяма сила важи за отношението на германците към бежанците. Повечето германци са пропуснали вестта, че атентаторът от Мюнхен беше ултрадесен. Да, от ирански произход, но роден в Германия и определено не мюсюлманин. Но дори така, и дори след приемането на 1 милион имигранти, 70% от германците продължават да подкрепят приемането им. Без съмнение тук има роля добрата работа на германската полиция. Още повече вероятно помага фактът, че в Германия имигрантите биват реално интегрирани, за разлика от почти навсякъде другаде в Европа. Но процентът подкрепящи е от реално проучване на общественото мнение. С фактите спорят само лудите.

Така че в крайна сметка статиите, дето плюят Меркел и бежанците, са продукт на пожелателно мислене. Което не пожелава добро на Германия. Чие е – ами, някои от статиите са от руски журналисти, други от английски, четох и поне една американска и поне една френска (германски засега не съм намерил). Но не това е истинският въпрос. Какво желаят на Германия руснаците или французите ме вълнува твърде малко. Вълнува ме какво ѝ желаем и колко сме в час с реалността в нея ние в България.

Споделих днес това с няколко познати. Един от тях заяви, че то просто не може да е истина. Загубих половин час, за да намеря пак проучванията, бях на косъм да не успея, но имах късмет и му ги показах. Той помърмори няколко минути и заяви, че германците са идиоти и че скоро злите мюсюлмани ще ги изколят до човек. Отговорих му, че това мнение вече се е чувало през 60-те, когато Германия приема към 10 милиона гастарбайтери от Турция. И как от тях на практика никой не се е върнал в Турция. Как раждаемостта им наистина е много по-висока от тази на германците, така че в Германия в момента трябва да има поне 25 милиона турци – но към момента се самоопределят като турци само към три и половина милиона, останалите се смятат за германци… Не мисля, че ми повярва. И не ми пука. Лекуването на заблуди си е проблем на заблудения, не мой.

Друг от познатите ми заяви, че не можем да го повярваме, понеже съдим за германците по себе си. Че всъщност трудолюбиви, гостоприемни, благородни и свестни са те, а ние сме мързеливи, стиснати, смотаняци и боклуци. С ужас се чудя дали в това няма някаква истина – хем не мога да го приема, хем да го отрека означава да отричам някои очевидни факти… Но и така да е, това не отговаря на въпроса – откъде германците имат силата да бъдат толкова благородни и разумни? Разберем ли го, може би има как да се научим да бъдем такива и ние.

А мисля, че не е толкова сложно.

От една страна, имигрантите са най-хубавият подарък, който една страна може да направи на друга. Стига другата да има капка мозък, да отпрати престъпниците сред тях и да интегрира останалите – но това си зависи само от нея. Неспособността да го направи е открай докрай неин проблем и говори за нейна некадърност, а не за имигрантите… Затова приемането и интегрирането им е от огромна изгода. Стига, разбира се, страната да е страна, а не…

От друга страна, днес е утрешното ни минало. Сега градим това, с което утре ще се гордеем, или от което ще се срамуваме – ние, децата ни, внуците ни. Постъпката ни в този момент е, за което отсега нататък думата „българин“ ще звучи гордо или срамно… Кой избор как ще звучи?

Гордеем ли се, че в Търновската конституция пише „Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става щом стъпи на Българска територия“? Или се срамуваме от това?… А след петдесет или сто години ще се гордеем ли с това, че сме хващали и връзвали стъпили на българска територия бегълци? Че сме им опразвали джобовете и сме им казвали „Гоу бак! Ѝммидиътли!“?… Ще се гордеят ли с това децата и внуците ни, или ще се срамуват? Достойнство ли ще носи то на името „българин“ по света, или позор?

Гордеем ли се, че през Втората световна война сме спасили живота на българските евреи? Сред които сигурно ще да е имало и безсъвестни богаташи, и бандити, и какви ли не? Ѝли се срамуваме от това?… Тогава немалко „българи юнаци“ и „великопатриоти“ са се срамували. Обяснявали са как чифутите съсипват народа ни и трябва да бъдат изтребени до крак. Как тези, дето не мислят така, са предатели на България и българщината, и агенти на ционизма… Какво се оказа? Кое е нещото, което споменаваме в далечни страни, ако искаме да обрисуваме страната и народа си като смели и достойни?

… Навърших 50 тази година. Може да доживея момента, когато приемането на сирийските бежанци ще бъде официално сложено от Историята на един рафт със спасяването на евреите от нацизма. Може и да не го доживея. Но децата ми вероятно ще го доживеят. По-младите от вас, скъпи ми читатели, и децата ви – също.

И дали тогава и чужденците ще търсят как гордо да се нарекат българи, или пък дори ние ще се чудим за какви други да се представим, че да не берем срама, зависи от нас. Тук и сега… Германците очевидно са разбрали това. Просто трябва да го разберем и ние.

Брекзитни размисли

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1956

Гласуването мина, видяхме резултата.

Би трябвало да се надувам – немалко познати вече се чудят защо бях така уверен още преди два месеца. Само че хич не съм щастлив. Май съм се надявал да не позная…

(Ако някой още се чуди защо бях уверен, че британците ще напуснат – елементарно, Уотсън. И двете кампании заложиха доста на страха, но тази за напускане – повече и по по-мръсен начин, на по-низки човешки чувства. А уви, това обикновено е печелившата стратегия. Тъжно е, гадно е, но е факт – хората се манипулират най-лесно и силно чрез най-отрицателното в тях.)

Отрезвяването

След пиянството на един народ винаги идва махмурлукът на един народ. Гласувалите за напускане масово започват да се интересуват абе какво е това ЕС, дето гласуваха срещу него. Гласувалите за оставане пък тихомълком започват да се интересуват от ирландски паспорти… Мащабите са нищожни. Но каквото правят явно шепа хора в такива случаи го правят тайно доста бизнеси. По-мобилните вече тихомълком обсъждат изнасяне на поне част от дейността си в ЕС. Включително сърцевината на британската икономика – банковият сектор. Пазар от шейсет милиона души е важен, но пазар от четиристотин е по-важен. Особено когато вторият включва Германия с нейните двеста и петдесет милиарда годишен външнотърговски плюс, оставил зад себе си дори този на Китай.

„Минните канарчета“ в такива случаи са финансовите пазари, а те не закъсняха да реагират. Британският паунд падна за няколко часа по-жестоко, отколкото през 1994, когато Сорос принуди Великобритания да излезе от общата валутна платформа на ЕС. (Самият Сорос този път беше заложил на оставането и си го отнесе. Справедливост на съдбата…) И оттогава продължава да пада. Днес Централната банка на Великобритания е наляла над 3 милиарда в британските търговски банки, но въпреки това паундът е 1.335 долара. А преди само пет дни беше 1.50… По борсите пълзи горчивата шега, че паундът е новата рубла. 10% спад в курса на паунда значи около 10% спад на жизнения стандарт на британците.

На този фон още по-ясно си проличава глупавият популизъм на кампанията за напускане. В момента от поддръжниците ѝ буквално валят „нямахме предвид да спрем имиграцията, имахме предвид да я контролираме“, „нямахме предвид че ще пестим от вноските си в ЕС, имахме предвид да финансираме по-добре здравеопазването“ и подобни. Само че Интернет е пълен с техни снимки и записи, на които ясно се вижда и чува какво точно са казвали. Ако масовият британец реално е тръгнал да се опитва да прецени добра ли беше идеята, хора като Борис Джонсън и Найджъл Фарадж ги очаква твърдо приземяване отвисоко.

Губят обаче не само британците. По-малко, но губи и ЕС. Британската икономика не само беше втората като размер в него, но и страната беше една от най-пазарно ориентираните, а ЕС има отчаяна нужда от малко повече пазарност. Също, отцепването на британците може да стимулира опити за отцепване и на други страни. Най-сетне, досега ЕС разполагаше с две постоянни места в Съвета за сигурност на ООН – сега вече ще е със само едно. Поне докато Германия и Япония не станат също постоянни членки, а това няма да е скоро. Ако изобщо.

Единственият, който е пил шампанско след гласуването, е без съмнение Путин. Тактиката на заливане на Европа с бежанци от Сирия чрез интензивни бомбардировки там, съчетано с обилно тайно финансиране и снабдяване с разузнавателна информация на европейските националистически партии, даде резултат. Британците с право се подиграват на евродирективите за кривината на бананите и на краставиците, и с още повече право се възмущават от куп други, не толкова безвредни идиотизми на самозабравилата се брюкселска бюрокрация. Но посланието, което наклони истински везните към напускане, беше страхът от мигрантите. Дето ще изядат социалните фондове на Британия, ще я взривят, ще ѝ изнасилят жените и т.н… (Случайно тази опорна точка да ви е позната от нашата реалност? Реален ефект – няма как, у нас мигранти на практика няма. Но и във Великобритания също почти няма мигранти от сирийската вълна, така че е безсмислено да обвиняват Меркел по въпроса – тя си ги запази за себе си. По-скоро нека си направим извод докъде може да доведе моментната глупост и поддаване на маймунското отвътре дори великите нации.)

Кво вадис?

След като гласуваха за излизане, пред британците се изправи тежък проблем: налага се да излязат. Много от тях сигурно съжаляват вече – твърди се, че дори само истинските гласове под петицията за нов референдум са вече над три и половина милиона. Ако обаче се проведе нов, властите там ще станат за смях и срам – няма как да стане. Шансовете са колкото на подписка за преиграване на мача Великобритания – Исландия.

Няма да го допуснат и повечето държави в ЕС, и особено Франция и Германия. В разнобой за всичко останало, те са абсолютно единодушни по въпроса. Който е гласувал да си ходи, ще си ходи. Бързо.

Една от причините е поведението на Великобритания в ЕС. Откакто е приета, тя непрекъснато извива ръцете на околните. Ребатът на Маргарет Татчър. Последните отстъпки на Дейвид Камерън… Няма ЕС страна, на която да не дойдоха до гуша. Анжела Меркел го каза точно – британците винаги са обирали стафидите от кекса. И когато на всичко отгоре се троснат, че кексът не им харесва, е логично да го изгубят. Целия. Без съжаление към тях.

Друга причина е страхът в ЕС от още сепаратизъм. Начинът на Брюксел да го предотврати е прост и ефективен – като покаже, че идеята не е добра. Единственото обяснение, по-нагледно от страха от злите мигранти, е падането на жизнения стандарт на напусналите… На теория Великобритания би могла да договори условия на търговия с ЕС, които да ограничат този спад. Но не и в тези обстоятелства.

Стане ли ясно, че такъв договор няма да има, паундът отново ще потегли надолу – и жизненият стандарт на британците с него. На практика всичките търговски отношения на Великобритания минават през договореностите ѝ в ЕС и чрез ЕС. Ще трябва да ги предоговаря отново, а това ще отнеме не една и две години. И вече и срещу ЕС, и на много места извън него ще е в слабата позиция – договорките вече няма да са така изгодни. Спадането на паунда ще подобри конкурентноспособността на британските стоки, но така ще фиксира понижения жизнен стандарт на британците. Това на свой ред ще направи по-конкурентен труда им, но до връщането на икономическата мощ ще минат десетилетия. А на стандарта – още повече. През това време ЕС няма да стои на едно място.

Значи ли това, че Великобритания ще стане страна от третия свят? Абсолютно не. Тя има прилично развитие в доста икономически отрасли. Има и специално партньорство със САЩ, и добри връзки с държавите от някогашната Британска общност… Но че икономиката ѝ ще понесе тежък удар няма как да се отрече. И влиянието ѝ също. Защото „кво вадис“ в света на реалполитиката зависи от „к’во вадиш“. А към момента Великобритания май няма кой знае к’во за вадене.

Частите и цялото

Англия и Уелс гласуваха за излизане. Шотландия и Северна Ирландия обаче гласуваха за оставане. Гибралтар – също. Накъде така?

Никола Стърджън – шефката на най-голямата партия в Шотландия, Партията за независимост – веднага видя в това възможност. Преди две години партията ѝ изгуби референдума за независимост на Шотландия. Това обаче май я е научило на дипломация. Към момента тя твърди, че Шотландия ще блокира излизането на Великобритания от ЕС. Реално Шотландия няма такива правомощия – може да гласува да го блокира, но решението им е само за сведение на Уестминстър. Ако обаче британците го игнорират, Стърджън ще има отличен коз да форсира нов референдум. Спад на жизнения стандарт плюс игнориране на волята на шотландците да си го запазят нищо чудно този път да ѝ спечелят референдума.

Гибралтарците вече споменават за търсене на някаква форма на двоен съюз – да са хем във Великобритания, хем в Испания. За испанците, които отдавна имат претенции към Скалата, това звучи като музика, и те сигурно ще изпълнят всички прищевки на гибралтарците, за да го случат. Стане ли, ще е остър прецедент – населена предимно с британци територия реално да приеме чужд суверенитет. Ако съм на мястото на Джонсън или Фарадж, ще се погрижа поне няколко дни преди това да съм със сменена самоличност и външност, и на обратния край на света. Кралете на Британия няма да се вдигнат от гроба, за да им отмъстят, но живото население надали ще им прости.

Желанието на Северна Ирландия да се цепи от Англия не е толкова силно – но и там е понеже британският жизнен стандарт е по-висок от ирландския. В момента обаче Ирландия успешно се превръща във високотехнологичен център на Европа. Английски език, работна ръка на приемливи цени и ниска корупция привличат инвеститори отвсякъде. Ще е доста трудно стандартът на Ирландия да мине британския, но не е напълно невъзможно. Ако се случи, няма да е невъзможно и Северна Ирландия да почне да търси „политическо решение“, иначе казано обединение. Религиозните различия ще са пречка, но за добро или зло стомахът има силен глас. Особено ако вече Гибралтар е създал прецедент…

Случването на тези трите, или някое от тях, не е задължително – но е възможно. Много сили са против него – всички европейски държави с териториални малцинства, като начало. Вероятно е обаче френско-германската ос да го подкрепи, а финансовата мощ и здраве на Германия в момента я правят играч от категорията на Русия и САЩ. Русия е вероятно също да играе в тази посока: териториалното разпокъсване на Великобритания ще е в известна степен и икономическо и военно елиминиране. По същата причина САЩ пък могат да играят за избягване на отцепванията, особено на това на Шотландия, и да окажат чрез НАТО натиск върху Франция и Германия… Играта там е сложна и неясна. И някои от развитията ѝ могат да бъдат и много опасни.

А не е изключено и Великобритания като цяло да осъзнае цялата глупост на излизането и да направи един референдум за обратно влизане, колкото и да не е приятно това на политиците ѝ. Ако масовият британец ги обвини за спада на стандарта си, им се пише лошо, а ще е прав. Но поиска ли влизане, ще трябва да каже сбогом на обирането на стафидите. И това също ще е немалък урок за който иска да излиза, така че ще е много по вкуса на Германия.

Поуките

По тази тема в истински накиснато положение е Великобритания. Да си извади поука от случилото се значи да си плюе на физиономията – как? Боя се, че британците ги очакват интересни времена. В смисъла от китайската пословица. Едно е сигурно – ще разберат нагледно, че в днешния свят е по-добре да си част от голям и силен блок. Пък дали от ЕС, САЩ или Китай – те да си решават.

Истински тежка и сериозна поука обаче трябва да си извлече ЕС. Ако брюкселските бюрократи не се държаха като руски царе, референдум за напускане най-вероятно изобщо нямаше да има. Ако се бяха научили да си държат ушите отворени за гласа на народите. Ако управляваха открито и прозрачно. Ако не правеха отчаяни глупости, скрити зад анонимната си безотговорност…

За съжаление, засега такива признаци няма. Вместо това Франция и Германия се опитват да наложат по-тесен политически съюз, по същество Европейски съединени щати. Принципно идеята е смислена и добра, но с такъв управленски орган на главата, с такива създали се порядки в него – не, благодаря. Едно е да ти е цар някой от европейските монарси, друго – някой съвременен Клавдий. За съжаление Брюксел е много по-близо до втория вариант. И докато не се въведат закони, които да гарантират пълната прозрачност и отговорност в брюкселската бюрокрация и висшите органи на ЕС, рискът от нови референдуми за отцепване – и успехи на тях – само ще расте.

Сегашният мигрантски поток е deja-vu за Европа и предишния път мигрантите бяхме ние

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1933


Румен Петров e консул на Република България в посолството във Великобритания от 2000 до 2003 г. Това е неговият поглед по темата „мигранти“, публикуван в разкошния сайт Терминал 3. Позволявам си да го изпиратствам в пълнота – такива неща трябва да ги има на повече места, за да не изчезват лесно.

—-

С всяко изостряне на мигрантската криза в Европа обществената дискусия в България става все по-шизофренична. Повтарят се сакрални есхатологични формули. Предрича се (и дори се констатира) преждевременният край на: а) Шенгенското споразумение (винаги с известно злорадство – „Хак да им е, като не ни приеха!“), б) ерата “Меркел” в германската политика, в) самия Европейски съюз.

В това надвикване типичната къса българска обществена памет пропуска една много важна аналогия на тази с друга една мигрантска вълна към Западна Европа – източноевропейците след падането на Берлинската стена. А аналогията е просто очевадна. Беше съвсем неотдавна – преди малко повече от 20 години и приликите й със сегашната са много повече от разликите.

Има няколко особено устойчиви опорни точки в изявите на публичните заклинатели срещу допускането на мигрантите на територията на ЕС.

Основнa опорна точка на апологетите на тезата “Европа без бежанци” днес е, че приемането на мигрантите в ЕС е “сблъсък на култури”. Вярно било, че и при демократичните промени в Източна и Централна Европа след 1989 г. имало “мигранти” от изток на запад, но тогава нямало “сблъсък на култури”.

Тази теза има един-единствен недостатък – просто не отговаря на действителността.

В началото на 90-те години на миналия век 20-годишните автобуси на български фирми с екзотични имена като “ЕТ Малина-Кръстев”, “Леонардус”, “Бохемия”, “Калея” и др. (повечето, от които не трябваше дори да влизат на територията на тогавашния ЕС заради вредните емисии в изгорелите им газове) изсипваха в западноевропейските градове тълпи от българи, които външно по нищо не се различават от днешните мигранти от Близкия Изток и Северна Африка. Задължителен аксесоар на тези хора бяха анцузите, торбите от зебло, пълни с лютеница, туршии, хляб и суджуци (или който каквото друго намери за проджба или замяна). Речниковият запас на тези хора се изчерпваше с “Айнцу, цвайн, цудрйан, дрън!”. Ако някой германски бюрократ се беше сетил тогава да въведе изпит по немски език и култура за кандидат-заселниците, можеше да изпълни с “бисери” цели годишни издания за хумор, сатира и забава. Подобни мигрантски потоци имаше от всяка една страна от Източна Европа. Как тези хора обогатиха европейската култура и допринесоха за “мултикултурализма”, либерализма и капитализма на Европейския съюз ли? Това и до днес остава мистерия.

Тогава обаче тези понятия не бяха мръсна дума, а напротив – източноевропейците разчитаха изцяло на мултикултурализма, либерализма и толерантността на западноевропееца. Източноевропейците бяха типични икономически мигранти (а не бежанци, нали…). Не бягаха от война, а запълваха вакантните места на строежите, в пицариите, дюнерджийниците, в таксиметровите коли, домовете за стари хора (като санитари) и т.н., създавайки невиждано от години напрежение и тревога на пазара на труда в страните-домакини. Но дори тази роля на мигрантите не беше най-страшната за гражданите на Западна Европа. Най-зловещият страничен ефект на преселението бе, че едри момчета с анцузи от цяла Източна Европа бързо създадоха ударни групи за стройна система от автокражби, наркотрафик и проституция в цяла Западна Европа, като изместиха местните, доказвайки се като по-жестоки, по-енергични, по-изобретателни и по-арогантни към местните обичаи и порядки.

И до ден днешен домашният адрес на този криминалитет в Германия, Холандия, Франция, Испания, Италия, Великобритания е някъде в Източна Европа. Доказан факт е, че първоначалното натрупване на капитала на организираната престъпност в нашите страни се случи поради това, че челните отряди на източната миграция, облечени в нови анцузи, извършваха именно тези престъпления през 90-те. Дори през 1995 г. един познат се пошегува така: “Логично е зад покушението над Васил Илиев да стоят не негови конкуренти в България, а Германския съюз на автозастрахователите”.

Автокражбите и другите престъпления на източноевропейците в Западна Европа не бяха мъгляви и неконкретизирани опасения като тези на жителите на Кресна днес, че “сирийците ще им оберат градините”, а съвсем ясни и зловещи промени в бита на всички граждани на западните държави като непосредствена последица от бума на цели нови видове престъпност (например рекет).

Добре е да не се забравя също така, че първоначално всички българи се опитваха да останат в Обетованата земя (Германия, Великобритания, Франция, Белгия, Холандия и т.н.) като „политически бежанци“. Броят на тези кандидати за политическо убежище в Западна Европа можеше спокойно да запълни още две-три СДС-та и ДПС-та едновременно само в България. Всички те бягаха от “политически репресии” в България след 10 ноември 1989 година. Историите, които бяха представяни на имиграционните власти в тези държави ги оставяха в пълно недоумение за това, което се случва на Изток. Напълно логични съмнения – след като е имало толкова дисиденти и репресирани в Източна Европа и в България, в частност, не трябваше ли комунистическият режим да бъде свален още през 50-те години на XX в.?! Домакините се усетиха навреме и започнаха да отказват заявленията на българи (а и роми, и мюсюлмани), които иначе убедително твърдяха, че “бягат от комунистическия режим в България”. Това съвсем не обезкуражи нашите сънародници, които използваха всяка друга пролука в законодателството на страните от Западна Европа, за да останат там.

Във Великобритания например можеше да подават искания до Министерството на вътрешните работи като т.нар. “самонаемащи се”. Казано по-просто, през 90-те години на миналия век всеки българин, стъпил на британска територия по законен начин (дори с туристичека виза или виза за частно или бизнес посещение с няколко дни валидност), рязко решаваше, че си заслужава да прави бизнес във Великобритания и буквално на следващия ден подаваше заявление в британското Министверство на вътрешните работи за разрешение за оставане на територията на страната като самонаемащ се бизнесмен. Качваха се на самолета за Лондон, уж за да гледат мача Челси -Левски на Стамфорд Бридж с виза само за два дни, а на следващия ден самолетът на връщане към София беше празен. Такива кандидати трябваше да представят бизнес-план за фирмата си и го правеха напълно еднотипно. За мъжете – строителна фирма, а за жените – фирма за чистене. На практика ставаха еднолични търговци, наемани на строителните обекти (мъжете) и в частни домове като чистачки (жените), сключвайки договори като “изпълнители” със собствените си регистрирани еднолични търговци. Още в края на 90-те българите във Великобритания надминаха 50,000, а тези в Германия – 200,000. Днес са в пъти повече и на двете места.

Единици бяха тези българи, завършили добри училища в Западна Европа или САЩ и намерили подобаващо и достойно място в консултантски компании, международни организации и инвестиционни банки, наред с други източноевропейци. Масата български мигранти заеха местата на местната работна сила и ги изместиха в строителството и професионалното почистване, в обслужването в ресторанти и заведения, в транспорта и в още много други браншове в Западна Европа. Създаде се дори регионална концентрация на земляци по страни. Имиграционните служители на летище Хийтроу в Лондон много скоро разбраха, че ако в българския ти паспорт е записано като месторождение Карлово или Сопот, вероятността да се прибереш, преди да ти е изтекла визата, е много малка. Концентрацията пък на русенци и плевенчани в Германия е също много по-голяма, отколкото например на пловдивчани.

На Запад не се организираха протести, германските Динковци не се качиха по ATV-тата, за да ловят български момчета в горите на Шварцвалд, макар да беше пределно ясно, че Западна Европа очевидно не държи на културното многообразие, състоящо се в появилите се миячи на прозорци на автомобили по улиците на градовете и катунари в градските паркове. Нямаше обвинения в това, че са “завоеватели”, въпреки завоюваните автомобили от автокрадците и мъже от румънските и унгарски проститутки.

Мигрантите от Източна Европа днес са милиони във всяка една от големите западноевропейска държава – Великобритания, Франция, Испания, Италия, Германия. Общо 2 млн. са само във Великобритания с днешна дата. Присъединяването на България към ЕС (през 2007 г.) и на другите държави от Източна Европа през 2004 г. стана не с издигането на стени и огради, а напротив – с разрушаването им. Поне 2 млн. българи са потърсили по-добър живот в “либералния”, “толерантен” и “загниващ” Запад от 1989 г. до днес.

Поставете се на мястото на западноевропейците. След 1989 година към подредените им и богати страни тръгнаха десетки и стотици хиляди довчерашни комсомолци и комунисти, които само до онзи ден са се клели да унищожат “класовия враг”, където го срещнат. Сблъсък на култури имаше, и то титаничен.

Обективният анализ на сегашната мигрантска вълна и тази на източноевропейците, започнала преди двайсетина години, убедително доказва, че двете имат удивителни прилики. И в двата случая западноевропейците реагират по един и същи начин – без истерия и зачитайки правата на личността и гражданина. В Източна Европа, обаче, отношението към сегашния мигрантски поток е коренно различно и днес става ясно, че тук не е възприето много от това, заради което гражданите избраха преди повече от 25 г. демокрацията и стремежът към присъединяване към ЕС.

—-

След текста прочетох и коментарите в terminal3.bg. И си припомних сакралната фраза „България е една УМОНЕПОБИРАЕМО слаба държава“… В записа с нея се чудех как така има толкова много умни българи, а като цяло сме толкова глупав народ. Отговорът май е очевиден – има и много други българи…

Още когато миграцията започна и от коментарите във вестникарските форуми потече ксенофобска помия, си зададох въпроса – това същите хора ли са, които най се тупат в гърдите колко гостоприемен е българинът? И се кланят на Търновската конституция, понеже в нея пише „Който роб стъпи на българска земя, свободен става“?… Твърде много пъти се уверих, че да, именно те са. Известно време мислех, че просто не осъзнават шизофренията си. Все повече обаче разбирам, че не само я осъзнават, но и се гордеят с нея.

За последния четвърт век от България емигрираха около 2 милиона души. Всичките – към либерастния, толерастен и загниващ Запад. Емигрирал в Русия, Иран, Куба, Северна Корея и други „здрави“ общества не ми е известен. Спомням си стария соц-виц как върнатите от Гърция наши бежанци отивали в затвора, а върнатите от Румъния – в лудницата. И съвременния виц как на митинг на „Атака“ били изгорени 100 американски знамена и нито една американска зелена карта…

Малко хора в България имат повече контакти от мен с такива от напусналите 2 милиона. Личното ми впечатление, че около 200-250 000 от тях са утайка, но останалите са цветът на българския народ. Че от този цвят в България са останали я има 50 000, я не – и почти всички те оцеляват, като работят особено нископлатени работи. Малка шепичка, може би две-три хиляди, са успели да постигнат нещо по-добро за себе си, и тази шепичка непрекъснато намалява. А царува и изпълва обществената атмосфера със смрадта си останалата тук утайка, и лумпенизира всичко около себе си. Превръща обикновените, масовите българи в свои подобия. И показва все по-нагледно защо шепичката успели свестни намалява…

И се чудя какво мога да направя. Сигурно началото е в мъдрите думи на абат Фариа: „Запитай се кому е изгодно, и ще разбереш кой го е сторил.“ Но за да има смисъл да си абат Фариа, трябва да има наоколо Едмон Дантес. А у нас дантесовците са все по-малко – прескачат се дангларовци, фернановци и вилфоровци.

Но макар и малко, дантесовци има. И за тях ще кажа открито: изгодно е на който ни смята за членове на своя основен политически и икономически враг. За който всички и навсякъде, освен българите в България, знаят че стои зад #КОЙ и му дърпа конците. Който ни обяснява как Западът са либерасти, толерасти и педераси, и гният и ще се разпаднат. (И старателно премълчава, че същият този Запад усвои не само десетки милиони турци, араби, африканци и прочее, а и над 2 милиона българи, и само все повече процъфтява. Че вместо него изгни и се разпадна империята на обясняващия – нагледно доказателство чия рецепта до какво води.)

А за българските му клакьори… толкова са жалки, че даже не са смешни. Напомнят ми брилянтната сцена от филма „Кучешко сърце“. (По памет: „Тоя пък какво се е надул като пуяк. Все едно не е същия боклук като метачите. Отпадък долен… Какво носи? Салам?! Господине, дайте ми го!“ Перчат се какви велики патриоти са и какви безродници са тези като теб. Кажеш ли им „Добър ден“, ще ти отговорят с биене в гърдите: „Булгар! Булгар!“ Но никога няма да ги видиш доброволно да чистят природата, да помагат на пострадали от бедствие или да се грижат за бедните. Патриотизмът им е дотам.

Някои от тях лаят по форумите, защото за това им се плаща. Немалко обаче искрено и от сърце мразят всеки кадърен, работлив и дори малко успяващ с честен труд. Западните страни – понеже там честно успяващите задават тона в обществото… Защото честно успяващите им показват непрекъснато, просто със съществуването си, какви отпадъци са и как нищо не струват. Дай им властта – ще избият не хиляди, а стотици хиляди. От пред-деветосептемврийските комунисти доста ставаха поне за горски партизани, някои даже вярваха в някакви идеали. Днешната ни утайка не става за нищо и не вярва в нищо. Тя е, да цитирам Солженицин, изпитана трупна отрова за всяко общество. Перфектният инструмент на #КОЙ и унищожител на България…

Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?

Но може би докато има кой да чуе Румен Петров и да се замисли, ще има защо.

Гьоте като идеолог на тероризма… и други невчесани мисли

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1925

През 1774 г. Йохан Волфганг фон Гьоте написва романът, който го прави известен – „Страданията на младия Вертер“. („Фауст“ идва много по-късно.) Ако случайно не сте го чели, романът разказва за млад влюбен, чиято любов е отхвърлена и той се самоубива. Класика на Sturm und Drang периода в немската литература, важно влияние върху ранния романтизъм… Но пиша тук за него не заради това.

Наскоро след като творбата е публикувана, Европа е буквално залята от това, което съвременниците наричат „Вертерова болест“. Влюбените младежи масово се обличат като Вертер. По-лошото обаче е, че немалко от тях, ако любовта им не бъде приета, се самоубиват подобно на Вертер. (Английският термин за това е “copycat suicide” – може да се преведе на български като „подражателско самоубийство“.) Точният брой на самоубилите се по подражание на Вертер не е известен; предполага се, че е стотици.

Днес терористите-самоубийци отнемат живота си (заедно с този на околните) по примера на реални или измислени техни предшественици. Дори отчаяни и с промит мозък маргинали трудно се самоубиват само заради обещания за прелъстителни хурии. Несравнимо по-лесно е, ако има на кого да подражават – подражанието е основна част от социалното ни съществуване. (Затова и сред „инструкторите“ им ще срещнете социопати много често, но сред самоубийците – никога.) Те са днешните аналози на последователите на младия Вертер. А Гьоте се оказва в тази аналогия в ролята на днешните идеолози на тероризма.

Парадоксално? Безспорно. Вярно в твърде ограничен контекст? Безспорно. Но дава разбиране за важен елемент от психологията на тероризма. Че той се извършва от психически неуравновесени, маргинализирани и отчаяни хора, по подражание. Това прави очевидни два ключови елемента от решението на задачата по спирането на тероризма.

Първият е наличието в обществото на неуравновесени, маргинализирани и отчаяни хора, които не получават нужната им психологическа, психотерапевтична или психиатрична помощ. Писал съм вече по въпроса. За мен лично решението на този елемент е със социални средства:

  • Създаване на максимално удовлетворяваща професионална заетост за огромното мнозинство от хората (и професионално обучение, ако е нужно).
  • Проследяване на психичното здраве периодично, така както в развитите държави се следят рискови елементи от физическото здраве.
  • Специално внимание към рисковите групи и превенция сред тях – достъпност на помощ и т.н.

Всичко това е извънредно скъпо дори при оптимална организация. Но вероятно е десетки пъти по-евтино, отколкото са преките и косвени вреди от дори само един терористичен акт от категорията на тези в Париж или Брюксел.

Вторият е превръщането на тероризма в непривлекателен пример. То също има няколко елемента:

  • Анонимизиране на извършителите на терористични актове, с всякакви средства – скриване на идентичностите им от медиите и т.н. Няма ли запомнен, кандидат-терористите ще знаят, че и те няма да бъдат запомнени.
  • Заличаване на следите от извършеното. Не-вземане на забелязващи се предпазни мерки. Не-приемане на страха във всички възможни отношения – поведение, политика… Бързо ремонтиране на всичко повредено до предишното му състояние. Не-промяна на отношението към „различните“. Терористите трябва да знаят, че смъртта им ще бъде безсмислена.
  • Превръщане на терористите в посмешища. Маргиналите искат да бъдат страшни, а не смешни. Подигравки с тях, представяне като откачени слабаци, неспособни да се справят с живота страхливци и мамини синчета, и т.н.

Накрая, но най-важното: разбиране на истината за ситуацията.

Чета днес къде ли не псувни и проклятия по адрес на Ангела Меркел – тя пуснала бежанците в Европа, та затова сме се давели в тероризъм. Ало, псувачите! Колко от терористите до момента са бежанци? От известните до момента към поне трийсет души? Не помня дали имаше един, или и той се оказа, че не е. Я пак за бежанците и тероризма?… Пак мелят същото. Когато заблудите говорят, фактите мълчат. И когато говорят парите и опорните точки – също.

Отсега нататък ще смятам всяко изказване „бежанците са терористи“ за изказване „АЗ СЪМ ИДИОТ“. А ако и след обясняване на реалността продължи да го твърди – за „АЗ СЪМ КРЪГЪЛ ИДИОТ“. А кръглите идиоти не са за спорене с тях – те са за подигравки и игнориране. Разговор с тях може да има след като покажат признаци на излекуване от идиотизма. Преди това би бил безсмислено хабене на частичка от единствения ви живот, която няма да се върне. Не си струва.

Защо е важно ли? Просто е. За кого е изгодно да вярваме в грешни обяснения, да търсим в грешна посока, да се борим с грешни причини?… Точно така. За терористите и тероризма. Да, и за любителите на думи като „либерастия“ и „толерастия“. Да, и за тези, които ненавиждат богатството и уредения живот на западните демокрации. Но най-напред за терористите и тероризма. Чак после за съюзниците и спонсорите им.

—-

… Този запис трябваше да свърши тук. Но ме налегнаха мисли, които може би е полезно да споделя. А може би не е. Не мога да преценя… Ето ги. Мислете каквото искате.

Напоследък понякога се хващам, че смятам мнението си за едва ли не неоспоримо. Че се чувствам по-умен от другите. За съжаление, обществото ни напоследък гъмжи от мнения, които карат всеки да се чувства гений на фона на споделящите ги. Да, знам, че поразените от тези меме-вируси са хора точно като мен. Че те най-често не са виновни, че не им работи антивирусът. Че правилното действие е търпеливо и кротко да се воюва със заблудите им, да се води борба за спасяването им. Да мразиш болестта, но да обичаш болния…

Но когато се чувствам сам срещу толкова много, понякога си спомням Румата Есторски от „Трудно е да бъдеш бог“. За неговото отчаяно разсъждение как, когато сме сред подобни нам, е толкова лесно да се смятаме за хуманисти, да мислим че хуманизмът е скелет на натурата ни. И как, когато се окажем сред тези, които не знаят какво правят, кладенците на хуманизма в нас пресъхват със застрашителна бързина. Нищо, че незнаещите какво правят не са виновни, че са не престъпници, а жертви… Спомням си и притчата за Исус, който казва, че всички хора са добри, и току-що ударилият го центурион също – а удря, понеже е осакатен от други добри хора…

Но къде е границата на доброто, редно ли е дори злото да бъде оправдано и прието като осакатено добро? Може би всичкото зло по света е просто осакатено добро?

И защо ми е да мисля, че да, трудно е да бъдеш бог? Поставил ли ме е животът в тази роля, че да ме вълнува това? Без да ме пита искам ли го или не? Не ме е поставил, понеже принципно не е възможно, или е поставил в нея всеки, защото принципно не е възможно иначе?

Дълбоки философии. Вечни въпроси. Надали ще им отговоря… Но нека се опитам да преборя поне най-очевадните, най-бруталните заблуди. Пълен със съмнения и неувереност в себе си, уморен над клавиатурата, в блог четен от шепичка хора. Начел се с рицарски романи Дон Кихот, който ясно осъзнава, че шлемът му е просто бръснарски леген, конят – кранта, а измислените великани – абсолютно реални и истински мелници, смилащи милиони зрънца на подготвен за консумация субпродукт. Който знае, че повечето от малкото, които го слушат, го правят за да му се смеят. А на многото, които не го слушат, изобщо не им пука. Техният девиз е „Свобода не ща, салам ми дай“…

Който може иначе и по-добре, нека го направи. Аз – така и толкова.

Сексуалното насилие в Германия, емигрантите и бежанците

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/jte8EYmtC8M/

Почти невъзможно е да говоря за сексуалното насилие като мъж. Жертвите предимно са жени, а извършителите са почти винаги мъже. Събитията около Нова година в Кьолн и други немски градове обаче повдигнаха отново въпроса за измеренията на този проблем в Европа. Медиите гръмнаха как стотици бежанци мародерстват и изнасилват жени по улиците, как властите и медиите мълчали 3-4 дни в опит да прикрият нещата и как бежанците са докарали епидемия от насилие в Европа.
Полицията, както и няколко по-сериозни медии, показаха съвсем друга картина. Става дума за отдавна действащи групи от джебчии и обирджии, които тормозят града. Използвали са сексуален тормоз и пиратки, за да отвличат вниманието и да обират хората. Забавлявали са се с тях по жесток начин. Повечето случаи на такъв тормоз биват съобщавани от жертвите след дни. Едва сега около 150 жени са подали сигнали, като сред тях има един или два случая на изнасилване. Групата, по описание на жертвите, се състояла от момчета от северно-африкански и арабски произход. Полицията изрично уточнява, че не е направена никаква връзка между бежанци и тази група.
Все още много неща около това насилие не са ясни, очаква се още жертви да се престрашат и извършителите да бъдат идентифицирани. Това не попречи обаче на редица хора да поставят своята интерпретация като необорим факт и да я натикат пред носовете ни с „казах ли ви, бежанците ще унищожат Европа“. Изведнъж въпросът с изнасилванията се превърна във ескалиращ „вносен“ проблем, за който властите си „заравят главите“.
Като мъж в 30-те не мога да говоря за ужаса, които хиляди жени преживяват всяка година. Не мога да говоря за страха да излязат с лицето си, да подадат сигнал и да свидетелстват, както и травмата, която остава у тях завинаги. Това, за което мога да говоря е действията на властите и информацията, която те получават.
Какво знае полицията?
Най-лесното, което може да направим, е да отворим базата данни на немската статистическа агенция и да сравним броя изнасилвания извършени от немски граждани и от чужденци в последните 30 години.
Чужденците в проценти от населението и като извършители на определени престъпления
Добавил съм още две престъпления – престъпления срещу сексуално самоопределение и сексуално насилие над деца. Вижда се, че престъпленията извършени от чужденци в тези три категории са значително повече от процентът чужденци в страната, който се движи между 8 и 9%. Така може лесно да пресметнем каква е вероятността случай на сексуално насилие да бъде извършено от чужденци. Вижда се ясно, че при изнасилванията, разликата достига 6 и 7 пъти по-голяма вероятност.
Вероятност чужденец да извърши дадени престъпления спрямо немски гражданин
Обаче…
Ако сте чели този блог преди и статиите ми за данни, би трябвало да се досетите, че нещата никога не са толкова прости.
На първо място, както споменах по-рано, доста от жертвите не подават сигнали. Изключително трудно е да се прецени колко реално, но различни изследвания, които прегледах, посочват, че между 60 и 90% от жените преживели този ужас не говорят за него. Този дял варира силно между различните страни заради отношението на полицията, подкрепата, която получават от организации, социалната стигма и прочие. Според официалната статистика, например, в България има 3 пъти по-малко изнасилвания от Германия на всеки 100000 души. Би трябва да е ясно на всички, че това просто не отразява реалността. Затова не трябва да забравяме, че каквито и данни да преглеждаме, те отразяват само малка част от цялата картина.
Второто нещо, което изкривява данните е, че неподаването на сигнали е неравномерно. Според едно изследване в Австрия, едва 20% от жените жертви на сексуално насилие казват, че нападателите са били непознати. В почти 60% от случаите става въпрос за близък или съсед. Това хвърля нова светлина на незапознатите с проблема. Дава също така тежест на друг аргумент посочен в изследванията – жертвите са много по-склонни да подадат сигнал срещу непознат, отколкото срещу техен близък. Причините за това са много – страх от последващо насилие, отблъскване от приятелския кръг или семейството и срам пред близките. В този смисъл е много по-вероятно една жена живуща в Германия да се престраши да подаде сигнал срещу непознат чужденец, отколкото близък, който също да е немски гражданин. Изгледанията съвсем естествено посочват, че този феномен не е изследван достатъчно и не е известен реалният му ефект.
Трябва също да се разбере, че дефинициите за сексуално насилие в различните страни се различават драстично. Възрастта, в която сексуален акт с дете се смята за изнасилване също варира. В някои страни определени актове на физическо насилие не се квалифицират като сексуални докато в други директно ги възприемат като опит за изнасилване. Именно затова Швеция изрично посочва в статистиката си, че сравнението между държавите с толкова различни класификации е невъзможно. Като страна с най-високото ниво на изнасилвания в Европа, посочват, че до голяма степен скокът в последното десетилетие се дължи на промени в законодателството им засяващи дефинициите, а от там и наказанията за извършителите.
Важен аспект е и произходът на жертвите, който винаги убягва в отразяването на тези истории. Заради защитата на жертвите, която е навярно най-важната част от тези разследвания, липсват данни за разпределението граждани/чужденци. В много от съобщенията за насилие сред бежанците ще забележите, че става въпрос за насилие над момичета и жени, които са самите бежанци. Извършителите са предимно други бежанци, но и местни банди. Отблъсквайки тези бежанци и държейки ги в лагери ги поставя в още по-голям риск с всеки изминал ден. Проблем с дори по-големи измерения обаче е насилието над жени емигранти. Някои от тях са жертви на трафик, но в повечето случаи причината е в уязвимостта им в нова държава, където са без приятели, семейство, достъп до адекватна правна защита, често непознаване на езика и правата си. Не са изключение, например, случаите на изнасилвания на жени, които помагат в домакинството от мъжете, които са ги наели.
Навярно най-важният момент от тези данни е, че представят случаите, които са стигнали до съд. Тоест сигналите, които са били подадени на полицията, по които е идентифициран нападателят, събрани са доказателства и прокурорът е решил да повдигне обвинение. Преглеждайки данните за разкриваемостта и осъдените установяваме, че по-малко от половината престъпления с насилие биват разкривани, а по по-малко от 10% от всички случаи има осъден човек на първа инстанция. Някои изследвания показват, че при едва 2 до 8% от всички изнасилвания на възрастни се стига до осъдителна присъда. Ниската разкриваемост допълнително изкривява данните.
По-точните изводи
Събирайки всички тези фактори откриваме, че данните, с които разполагаме и на базата на които се появяват гръмки заглавия в медиите, представляват около 10-15% от случаите. Също така, националността и расата както на извършителите, така и на жертвата са силно непропорционално представени в тях. Така вместо твърдението към втората графика:
Поне 6 пъти по-вероятно е едно изнасилване да бъде извършено от чужденец, а не от немски гражданин.
по-точно би било да кажем:
Поне 6 пъти по-вероятно е едно изнасилване съобщено на полицията с разкрит извършител изпратен на съд да е извършено от чужденец, отколкото от немски гражданин.
Въпреки тези ограничения, може да покажем и друг интересен аспект. Забелязва се постоянно намаление на изнасилванията извършени от немски граждани през последните 30 години. Това оборва тезата, че натурализацията на чужденци изкривява данните тъй като престъпленията вече се приписват в друга категория. След повишение през 90-те, след 2006-та се забелязва намаление и в изнасилванията извършени от чужденци. (Данните за изнасилванията между 1998 и 2000 г. не са налични).
Промяна на престъпленията от немски граждани и чужденци спрямо 1983-та
При случаите на сексуално насилие над деца и насилието заради сексуалната ориентация се забелязва увеличение както сред чужденците, така и сред немските граждани, но отново има сериозен напредък в последните 10 години, когато се забелязва силно намаление.
Промяна на престъпленията от немски граждани и чужденци спрямо 1983-та
Проблеми в превода и пука ли му на някого
Данните разглеждани тук са до 2013-та. Тепърва ще видим дали и как бежанският поток от Азия и Африка, както и емигрантският поток от Русия и Украйна им се е отразил. Всички индикации обаче показват, че мерките на немските власти в последните 10 години имат положителен ефект. Видно е също така, че измеренията на проблема и ключови аспекти от него са неизвестни на обществото. Темата е до голяма степен все още табу, което допълнително пречи на жертвите да потърсят помощ и правосъдие.
Неразбирането на всички тези ограничения на официалната статика, както и други специфични за всяка страна проблеми, водят до много спекулации и сензационни новини. Несъмнено има немалко бежанци, които са извършили редица престъпления, включително изнасилвания. Те трябва да бъдат преследвани с цялата тежест на закона, защото нямат право да живеят тук и да се облагодетелстват на гостоприемството, което предлагаме на онези, които имат нужда от защита.
В същото време обаче, видимо е, че не може да се квалифицира една цяла група с хора или религия с действията на единици от тях. Иначе по същия начин бихме могли да съдим всички чужденци живеещи в Германия, заради престъпленията на някои от тях или всички немци с прислужници и детегледачки заради няколкото изнасилвания годишно в такива условия. Лесно е да се скача на такива изводи, но това не ги прави обосновани.