Tag Archives: бежанци

Симаф, която иска да учи и да стане лекарка

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/simaf-interview/

Симаф, която иска да учи и да стане лекарка

Симаф е на 12, от Сирия. Тя е дете бежанец и от юли миналата година живее в Регистрационно-приемателния център на Държавната агенция за бежанците в Харманли. Пристигнала е в България с леля си Лейля, но според българското законодателство леля ѝ не може да бъде нейна настойничка и за системата Симаф е „непридружено непълнолетно лице“. 

Като всяко дете под 16 години, търсещо закрила в страната ни, Симаф подлежи на задължително обучение в училище и органите на ДАБ подават името ѝ към образователната система. Малцина от непридружените деца обаче наистина тръгват на училище. Властите казват, че децата не са мотивирани, защото плановете им най-често не са да останат в България, а някои никога не са ходили на училище в живота си. 

Разговаряме със Симаф и Лейля за опита им с българското училище, но този разговор е неразделен от разговора за това какво е да си бежанец в България. Срещам се с тях в току-що ремонтираната с помощта на „УНИЦЕФ България“ сграда в бежанския център в Харманли, която ще функционира като „сигурна зона“ – обособен сектор с по-високо ниво на сигурност, в който ще бъдат настанявани децата бежанци, попаднали в страната ни сами. 

Симаф и Лейля не могат да коментират доколко българското образование е подготвено да посрещне деца като Симаф – които не знаят езика, имат малка или никаква образователна подготовка, живеят в много трудни битови условия и несигурност за бъдещето и нямат никаква подкрепа. Те могат само да ни разкажат за това, с което се сблъскват. Изводите ще трябва да си направим сами. 

В какъв момент ви намирам?

Лейля: Добре сме, слава богу. Вече повече от осем месеца сме тук, текат процедури. Настанени сме в семейния сектор. Там е по-спокойно, но тук (в сигурната зона – б.а.) е станало много хубаво, несравнимо е с другите сгради в лагера. 

Извън битовизмите е доста трудно. Семейството на Симаф все още е в Турция, близо до границата със Сирия. Да, аз съм ѝ леля, но тя има нужда от родителите си и понякога ѝ е много тежко.

Как стигнахте до България?

Лейля: Като всички – платихме на трафиканти. В началото искахме да тръгне цялото семейство, но се оказа много скъпо, затова тръгнах аз и взех с мен най-голямото дете – Симаф. Пътувахме през Турция, тук сме от миналото лято и сега чакаме процедурата за събиране със семейството (след като получат бежански статут, децата бежанци имат законно право да „изтеглят“ родителите си и непълнолетните си братя и сестри – б.а.). Симаф вече ходи на училище. 

Искам да ви помоля да поговорим малко за опита ви с българското училище. Симаф, откога ходиш на българско училище?

Симаф: Малко след като пристигнахме в България миналата година, тук започна учебната година. Записаха ме в училище. Тогава в лагера имаше много деца, които ходеха на училище, и ми беше приятно да съм с тях. Освен това ходехме заедно до училището и обратно и беше лесно. След това обаче всички получиха бежански статут и тръгнаха нанякъде. Останах сама и стана трудно. Не успявам да ходя всеки ден. 

Лейля: Училището е далеч, а трябва да стигнем до него пеша. Аз трябва да я заведа, после да се върна в лагера, след това да отида да я взема и пак да се върнем дотук. Тя е дете, не може да се придвижва сама, а за мен е много изморително, не всеки път успявам. Но иначе учителката на Симаф казва много хубави неща – че бързо се адаптирала, че децата ѝ помагат, а тя много бързо учи. 

В кой клас си?

Симаф: В трети.

В Сирия ходила ли си на училище?

Симаф: Не. 

Звучи доста трудно човек да тръгне на училище директно в трети клас, особено като не знае езика. Как учиш български език?

Лейля: В лагера има уроци, тя ги посещава. Като цяло много разчитаме на заниманията, които организират периодично в лагера, защото навън е много трудно да я водя. Няма транспорт, навсякъде трябва да стигнем пеша, а не знаем езика, не познаваме града… Тук я занимаваха с български и с математика, тя ходи с удоволствие.

Симаф: Когато тръгнах на училище, имаше едно момиче от Сирия в първи клас. Заедно с нея научих българската азбука, буквите. Тя вече замина, но аз се научих да пиша и да чета. Сега мога да чета на български език, но не разбирам това, което чета. 

В лагера идват Иванка и Катя, които ни занимава с различни неща. При тях също учим и много обичам да ходя.

А как учиш в училище? Как се справяте двете с учителката, когато тя трябва да ти обясни някой урок? 

Симаф: Някои неща разбирам, за някои другите деца ми помагат. Имаме в класа деца, които говорят турски. Те ми обясняват каквото не разбирам.

Превеждат ти какво обяснява учителката? 

Симаф: Да.

Освен децата има ли кой да помага на теб и учителката да се разбирате, когато нещо не е ясно?

Симаф: Не.

А как се справяш с другите предмети, в които учите – за миналото, за природата, за различни неща от света?

Симаф: Не успявам. В тези часове просто стоя и гледам през прозореца, нищо не разбирам. Най-много обичам математиката и рисуването. 

А на какъв език говориш със съучениците си?

Симаф: Малко на турски, малко на български. Вече знам някои неща на български. Но ако знаех по-добре езика, щях повече да обичам да ходя на училище, защото щях да мога да си говоря повече с децата. Сега в училище няма никой друг от Сирия, само аз съм. 

Лейля: Забелязах, че когато има други деца, с които да ходи на училище и да си помагат, Симаф отива с повече желание, учи повече, по-бързо напредва. Докато ходеха повече деца от лагера, изобщо не можех да я отделя от тетрадките, казвам ѝ: „Хайде, сега ще направиш само тази страница“, а тя ми отговаря: „Не, искам още да уча.“ Но сега позагуби ентусиазъм, защото няма с кого да споделя ученето. Чака семейството си, чака брат си и сестра си. Разказва ми как ще ходят заедно на училище и тя ще им помага. 

Симаф: И ще им казвам какво трябва и какво не трябва да правят (смее се). 

Имаш ли приятели в клас?

Симаф: Да, имам.

Интересно ми е как се разбирате, какви общи теми намирате… В България има хора, които не знаят нищо за децата от Сирия и се притесняват как те могат да учат в българско училище. Затова ми се иска да разкажеш.

Симаф: Децата също не знаеха много за нас. Например ме питаха къде живеем тук, и аз им казах, че живеем в лагера. А те си мислеха, че живеем в гората! Разказах им за лагера и че децата от Сирия, които те срещат в града, всичките живеят в лагера. 

А случвало ли се е да говорите с тях или с учителката за Сирия?

Симаф: Не много. 

Лейля: В началото я бяха питали къде е семейството ѝ. Когато стана ясно, че е още в Сирия, никой повече нищо не я попита. 

Може би са забелязали, че това я натъжава.

Лейля: На нея ѝ е много трудно… В момента тече процедурата за събиране на семейството. И чакаме, не знаем колко време ще отнеме всичко. За едно дете осем месеца без родители са много време. Опитвам се да я успокоявам, но неяснотата много тежи. Всеки ден казвам: „Не си сама, аз съм тук. Може би утре ще имаме новини.“ Правим планове да се устроим някак, когато пристигнат майка ѝ, баща ѝ, братчето и сестричката ѝ, да потърсим квартира, работа… Иска ни се да останем в България. 

Мислили ли сте дали ще останете в Харманли, дали ще търсите по-голям град, изобщо как си представяте бъдещето? 

Симаф: Аз искам да продължа да ходя на училище, защото искам да стана лекарка.

Лейля: Гледала съм животни и ми се иска да се занимавам пак със същото. Бащата на Симаф, моят брат, е шивач. Представям си, че бихме могли да гледаме животни и тук, така че по-скоро бихме живели на село. В Сирия имахме глинена пещ в двора, в нея се приготвят някои много вкусни наши традиционни ястия. Мечтата ми е да мога да си направя такава на мястото, където се устроя да живея.

Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ksenofobsko-nasilie-s-predizborno-politicheski-privkus/

Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

„Нямам намерение да се самоубивам. Ако умра, трябва да знаете, че те са ме убили.“ На 1 април получих лично съобщение с тези думи от саудитския бежанец Абдулрахман ал-Халиди, интервю с когото „Тоест“ публикува на 11 март. Уви, не беше лоша шега – Ал-Халиди действително се страхуваше за живота си, след като предишния ден е бил пребит от полицаи, както твърди, в центъра за задържане в Бусманци. Това е един от няколкото случая на насилие над бежанци в рамките само на няколко дни. Как се стигна до тази вълна от насилие и как бежанците пак се превърнаха във врагове?

Отново се задават избори. А в предизборна ситуация по традиция определени политически сили и властови центрове имат нужда от враг, върху когото да се фиксира вниманието, за да се отклони погледът на обществото от реалните проблеми и нередности, за които същите тези политически сили и властови центрове носят отговорност. При липса на реален враг той винаги може да се конструира. Ето няколко примера.

Някои дежурни „врагове“

За дежурни врагове в предизборни периоди са били нарочвани ромите, които „продават гласовете си“, като по този начин остават в сянка политическите сили, които редовно купуват гласове (не само ромски). Или изселените по времето на т.нар. Възродителен процес етнически турци, заклеймени като „изборни туристи“, когато се връщат по родните си места да гласуват.

През 2017 г. председателят на националистическата партия Национален фронт за спасение на България Валери Симеонов, по онова време вицепремиер по икономическата и демографската политика, отиде на границата, за да попречи лично на български турци да упражнят правото си на глас. Тогава той удари възрастна жена така, че тя падна на земята. После се похвали в ефира на bTV, че е „избутал не само тая възрастна баба“, която определи като „изключително нагла“, а още десетина души – „почти един рейс“. И че това е донесло гласове за партията му.

ЛГБТИ+ хората също често се оказват предизборни врагове, като агресията срещу тях се усили след пропагандната кампания срещу Истанбулската конвенция. Само през 2021 г., през която три пъти се състояха парламентарни избори, случаите на хомофобска агресия бяха толкова много, че е трудно да бъдат изброени. Националисти нападнаха първия прайд в Бургас, организираха акции срещу представяне на книги и филмови прожекции в Пловдив и София, вандализираха клуб The Steps, облепиха превозни средства и улични стълбове с хомофобски лепенки. „Защитници на семейството“ разпространяваха невярна информация за ЛГБТИ+ хората. Кулминацията беше, когато група, предвождана от Боян Станков, самонарекъл се Расате, нахлу в общностния център „Рейнбоу хъб“ и го изпотроши, а самият Станков удари активистка.

От 2014–2015 г. и бежанците са сред обичайните предизборни врагове. Преди парламентарните избори през октомври 2022 г. те отново бяха нарочени за „плашила“, редом с лихварите в ромските махали и „дрогираните шофьори“.

Актуалният „враг“ – бежанците

В момента, в който премиерът Николай Денков подаде оставка съгласно споразумението за ротация на кабинета и още преди да стане публично ясно, че ротацията няма да се състои, а ще се ходи на избори, бежанците внезапно пак станаха враг. Политици и медии заговориха за „мигрантска криза“, каквато всъщност няма, и създадоха истерия заради четири случая – в поне два от тях бежанци няма, в поне три няма пострадал български гражданин и в нито един няма сериозно пострадал човек. В два от случаите българи нападнаха чуждестранни студенти. В третия бежанци бяха снимани как се гонят в близост до общежитието на Агенцията за бежанците в квартал „Овча купел“. Четвъртият случай се оказа конфликт между две групи заради гадже. В едната от групите е имало сирийски младеж.

Тези случки, в три от които пострадалите са всъщност чужденци, бяха използвани за разпалване на ксенофобски настроения. Организираха се протести пред бежански центрове – например в „Овча купел“ и в Харманли. Протестиращите искат центровете да се охраняват от полиция и ако може, да не виждат никакви бежанци, защото ги възприемат като заплаха, макар нищо да не са им направили.

От МВР хем отрекоха, че има „мигрантска криза“, хем министър Калин Стоянов използва случая да повтори искането на предшественика си за над 1000 нови гранични полицаи. В това искане беше подкрепен от председателя на ГЕРБ Бойко Борисов и съпредседателя на ДПС Делян Пеевски. Стоянов разпореди и жандармеристи с пушки да охраняват публичните места, където има „хора с различен произход“, каквото и да означава това.

На 28 март пък полицията извърши „внезапна проверка“ на спазването на реда в трите бежански центъра (от отворен тип) в София. Поводът за нея не стана ясен, но пък новинарските емисии излъчиха кадри как служители на реда с маски на лицето и каски (защо ли?) влизат в общежитията, в които има и жени с малки деца, и проверяват кой спазва вечерния час и на кого са му изрядни документите.

На същата дата – 28 март – ксенофоби пребиват поне трима бежанци. И една българка – защото е жена на един от тях. До метростанция „Мизия“, в близост до центъра на ДАБ в „Овча купел“, група напада две момчета с вид на деца. И гордо публикува в интернет видео на „подвига“ си. В друга част на София ксенофоби пребиват афганистанския бежанец Джавед Нури и жена му. На 31 март Абдулрахман ал-Халиди е пребит в Бусманци.

Побоите над Джавед Нури, жена му и бежанците в „Овча купел“

Нури бяга от Афганистан в България преди 20 години. Тогава е още непълнолетен. Първият му досег с българската земя е болезнен в буквалния смисъл – каналджиите го хвърлят от влака и той губи съзнание. Въпреки доказателствата, които представя, че семейството му е преследвано, не получава бежански статут. Прекарва години затворен – първо в центъра за задържане в ж.к. „Дружба“ (вече несъществуващ), а после и в Бусманци – и под постоянната заплаха да бъде депортиран. Нервите му не издържат и той решава да се самоубие. Самозапалва се, но оцелява.

През 2008 г. го освобождават и той се озовава на улицата, тоест на голата поляна пред центъра в Бусманци. Тогава го прибира у дома си писателят Иван Кулеков, който от години се застъпва за него. Скоро младежът се изнася на квартира, защото не иска да е в тежест на никого.

След много години и не по-малко перипетии Джавед Нури получава легален статут. Успява да устрои живота си, има жена, която го обича, приятели, работа, дом. Лошото е останало зад гърба му и той възприема България като рай. До 28 март т.г., когато, по думите на Мария Черешева, „неговият рай се превърна в ад“. Тогава група младежи напада него и жена му с аргумента „от майната си сте дошли“. Удрят ги с тръби, хвърлят камъни по тях. На Нури му разрязват пръст. Цялата му длан е в кръв.

Това е впрочем вторият път, когато му раняват пръст. Още когато е бягал от Афганистан, преследвачите му са отрязали парче от един от пръстите му.

Полицията не приема сигнала на афганистанския бежанец за побоя. Задейства се чак когато се обажда жена му, която е българка. Нещо повече – когато полицията пристига, първо обвинява него.

Джавед Нури и жена му си търсят ново жилище, защото не се чувстват в безопасност.

В деня на побоя срещу Джавед Нури и жена му група напада двама млади бежанци в „Овча купел“. Във видеото, което нападателите правят и публикуват в интернет, се чува „Вие к’ви сте?“ и „Where are you from, бе?“. Битите изглеждат деца и с нищо не са предизвикали агресията срещу себе си. „Свободна Европа“ разговаря с едно от пострадалите момчета – Али от Сирия, на 20 години. Той разказва, че това е вторият път, когато го нападат, и пита дали има някакви права.

За побоя над двамата младежи има задържани, но никой не държи самия Али в течение за това. Опитал се е да подаде жалба, но са го отпратили, защото „няма преводач“.

Побоят над Абдулрахман ал-Халиди

На 31 март саудитският бежанец Абдулрахман ал-Халиди прави нещо, което, както разказва пред „Тоест“, е правил и преди, но до този момент е нямало проблем – дава храна на едно семейство, чиито членове също са затворени в Бусманци: „Хранех ги със спагети [в оригинал – noodles, б.а.]. Правил съм го и преди без никакъв проблем, защото те постят заради Рамазана. Но само този ден полицията реши да ме спре, да ми забрани. След това имахме спор [с полицая] и към него се присъедини още един [полицай]. После отвориха вратата, закараха ме до тоалетната и ме биха там.“

От аудиосъобщението, което ми оставя, не става ясно колко точно са били полицаите, но във Facebook той уточнява, че са били трима. Добавя и че са го били, докато загуби съзнание. Когато се е свестил, те още са го биели. Започнал да плюе кръв.

В аудиосъобщенията, в които разказва това, Ал-Халиди звучи притеснено. Но не толкова плашещо, колкото на 1 април, когато се записва, за да ми каже, че е бит по лицето и тялото и че изпитва „изключителна болка“.

В продължение на няколко дни саудитският бежанец иска да бъде прегледан, за да има доказателства за побоя. Накрая го закарват в болницата на МВР, където е с белезници и не му позволяват да има придружител.

На 4 април Дирекция „Миграция“ към МВР заявява, че саудитецът всъщност се е самонаранил. „Казах го! – коментира той, препращайки към поста си, че не иска да се самоубие и ако умре, значи е убит. – Може би ще ме убият и ще кажат, че е самоубийство! Удивен съм от тази безочлива лъжа! О, Господи, спаси българския народ от тези власти!“

Няма данни за конкретен повод за побоя над Абдулрахман ал-Халиди. Но на следващия ден (1 април) във Върховния административен съд се разглежда делото за бежанския му статут. Тогава е организирана и поредна демонстрация в негова защита.

Междувременно още през януари съдът разпорежда незабавното освобождаване на Ал-Халиди от Бусманци и нарежда на ДАБ да го премести в общежитие със свободен достъп. И макар в съдебното решение да пише, че то не подлежи на обжалване, близо три месеца по-късно той още е в центъра за задържане.

Ролята на МВР

Във всички тези случаи МВР най-малкото не реагира адекватно. Не се задейства по сигнала на Джавед Нури, а когато пристига, обвинява него. Не държи в течение за разследването Али, а той не е допуснат да подаде жалба. Излиза с неправдоподобната версия, че Ал-Халиди се е самопребил.

МВР трудно признава случаи на полицейско насилие и по отношение на български граждани, какво остава за бежанци. Разривът между Калин Стоянов и Николай Денков настъпи именно защото първият отказа да поеме отговорност за насилието от страна на полицейски служители по време на протеста срещу вече бившето ръководство на БФС, ескалирал до безредици.

В предишната си статия зададох въпроса каква е целта на бутафорната активност на МВР в последно време. Две от предположенията ми бяха свързани с предстоящите предсрочни парламентарни избори. Жандармеристите с пушките по улиците могат да „дисциплинират“ определени групи избиратели, а насажданият в обществото страх може да се канализира в желаната електорална посока и да отвлича вниманието от реалните проблеми.

Вече има едно неизвестно по-малко – ясно е, че Калин Стоянов ще бъде вътрешен министър и в служебното правителство, чиято основна задача ще е организирането на изборите. Той беше министър и на последните местни избори, които ще останат в историята с много нередности и рекордно количество невалидни бюлетини.

Колкото по-бутафорна става активността на МВР обаче, толкова по-реални са потърпевшите от нея. Бежанците са удобна жертва, понеже са беззащитни. А и повечето си мълчат от страх, не са гласовити като Нури и Ал-Халиди. Но покрай „дежурните врагове“ потърпевши могат да се окажат и всички, които са неудобни. Дори главният секретар на МВР, на когото пресцентърът на Министерството не позволил да участва в телевизионно предаване, за да се защити от обвиненията, отправяни срещу него в публичното пространство.

Абдулрахман ал-Халиди призовава Бог да спаси българите от властите. За разлика от Саудитска Арабия обаче, в България има свободни избори. Поне в степента, в която не са манипулирани. Властите са резултат от избора на хората. Конструирането на врагове притъпява личната отговорност. А цената на цялата бутафория се измерва в кръв. Днес бежанска, вчера и утре – българска.

Как думата „мигрант“ стана дехуманизираща

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-dumata-migrant-stana-dehumanizirashta/

Как думата „мигрант“ стана дехуманизираща

С наближаването на европейските избори някои политически сили се нуждаят от враг, за да мобилизират избирателите си. От внезапно изникналата без реално основание ксенофобска истерия в началото на март тази година може да се предположи, че основният набелязан враг за предстоящата предизборна кампания ще са чужденците. За да разберем как се създава определено отношение към дадена група хора, е важно да разбираме какъв език се прилага спрямо тази група.

По какво си приличат думите „мигрант“ и „джендър“? И в двата случая те масово се използват в смисъл, различен от този, който експертите в съответните области влагат в тях. И в двата случая превратните употреби на термините са дехуманизиращи за определени групи хора. Но докато манипулативният смисъл на „джендър“ е ограничен в определени държави, религиозни общности и политически кръгове, този на „мигрант“ е придобил по-широка популярност.

Ето защо, когато неотдавна българските медии съобщиха, че чужденците в общежитието на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) в квартал „Овча купел“ са мигранти, а нападнатите чуждестранни студенти в село Храбрино и на столичния булевард „Витоша“ не са, изглеждаше ясно за какво става дума. Абсурда видяха комай само онези, които разбират от миграционни изследвания.

Какво казват теориите за миграцията?

„Миграционни изследвания“ е интердисциплинарна академична област. Тя съдържа елементи от социологията, статистиката, демографията, географията, историята, правото и др. Съществуват различни теории за същността на миграцията. В книгата си „От миграция към мобилност. Политики и пътища“ проф. Анна Кръстева, международно призната експертка в областта, пише: „Най-разпространеното определение за миграцията е движение на хора извън границите на страната за повече от една година [курсивът мой – б.а.].“

Кръстева обръща внимание на множеството форми на миграция. Има и циклична миграция – например на сезонните работници или на пътуващите за известни периоди при роднини или интимни партньори и др. Според нея миграцията дълго време се е мислила като „стрелки“ – промяна на мястото на пребиваване веднъж и завинаги, докато тя все повече прилича на „спагети“ – тоест хората заминават, връщат се или се заселват на нови места.

Хората, които мигрират, са мигранти. Мигранти са и над един милион българи, заселили се в чужди държави, както и българските сезонни работници в чужбина. Проф. Марина Лякова, която преподава миграционни изследвания в Германия, прави мащабно изследване на трите основни периода на миграция на българите в тази страна от началото на социализма до наши дни. То е публикувано в книгата ѝ „Възпирана, прикрита, невидима. Миграция и мобилност от България към Германия“ (на немски език).

Миграция и мобилност са различни неща. Туризмът, командировките и краткосрочните специализации са форми на мобилност, не на миграция. Затова се говори за „мобилност на учените“, а не за „миграция на учените“.

И какво излиза? Според най-разпространените миграционни теории чуждестранните студенти са мигранти, защото следването им продължава няколко години. А чужденците, залавяни на българо-турската граница или във вътрешността на страната, както и повечето от обитателите на общежитията на ДАБ не са мигранти, защото са в страната по-малко от една година.

По отношение на хората, които бягат от родните си страни, се използват най-общо определенията „бежанци“ и „търсещи убежище“. Търсещите убежище са онези, които кандидатстват за легален статут, докато думата „бежанци“ се използва за онези, които вече са получили статут, но често включва и търсещите убежище. Юридически обаче термините „статут на бежанец“ или „статут на убежище“ означават доста по-конкретни неща, освен това съществуват и други названия за хората, търсещи спасение в друга държава.

Какво казва българското законодателство?

Две основни институции регулират статута на чужденците в България. Това са ДАБ и Дирекция „Миграция“ на МВР. ДАБ решава на кого да се даде (или да не се даде) убежище, и предоставя подслон на онези, които изчакват решението ѝ и нямат средства да се издържат сами. Дирекция „Миграция“ урежда (или отказва да уреди) статута на пребиваване на чужденци, дошли в България, за да работят, учат, да се съберат със семействата си и т.н. И депортира (или затваря в центрове за задържане) чужденци без легален статут.

Няколко закона уреждат престоя на чужденци в България, като най-важните от тях са Законът за убежището и бежанците, Законът за чужденците в Република България и Законът за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства. В нито един от тях не присъства думата „мигрант“.

Нека се спрем по-подробно върху Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), защото той се отнася до онези чужденци, които масово се асоциират с „мигранти“. По силата на този закон България предоставя на чужденци три типа закрила – убежище, международна закрила и временна закрила.

ЗУБ се позовава на Конституцията, че статут на убежище предоставя президентът. Президентската институция пък делегира това право на вицепрезидента, към когото е сформирана Комисия по предоставяне на убежище. Трудно можем да се сетим за случай, в който вицепрезидентът да се е възползвал от това си право и въпросната комисия да е свършила нещо.

Останалите видове закрила са в компетенциите на ДАБ. Международната закрила включва статут на бежанец и хуманитарен статут. Статутът на бежанец е за чужденци, които имат основания да се опасяват от преследване (например заради политическите си възгледи, религията или националността). Хуманитарният статут е предназначен за лица, които не отговарят на условията за бежанци, но все пак животът им е под заплаха – поради войни, конфликти или други причини от хуманитарен характер.

За разлика от международната закрила, която се предоставя или отказва за всеки отделен случай, временната закрила се отнася за цяла група хора. Принадлежността към съответната група е достатъчно основание за получаване на статут. Единственият случай на предоставяне на временна закрила в България е този с украинските бежанци.

Кой е легален и кой не е?

Отразявайки случаите, използвани за провокиране на ксенофобски настроения в началото на март, някои медии представиха чуждестранните студенти като „легално“ пребиваващи, за разлика от търсещите убежище в общежитието на ДАБ. Ала и едните, и другите са в България легално. Как тогава се стига до подобни внушения?

Институциите (най-вече МВР) често наричат търсещите убежище „незаконно“ или „нелегално пресекли границата“. Този език се използва и от политици, възприема се и от медиите. Така се създава впечатлението, че тези хора пребивават в България без правно основание и са, както е разпространено да се казва, „нелегални мигранти“. Вече стана ясно, че те не са мигранти в класическия смисъл на думата, но всъщност и нелегални не са. Защо?

Ако един чужденец премине границата без разрешение, но поиска убежище, след като се предаде на властите или е заловен от тях, ДАБ трябва да започне производство за предоставянето на някой от описаните по-горе видове статут за този човек. Докато очаква ДАБ да се произнесе, чужденецът пребивава легално. В общежитията на ДАБ (като това в „Овча купел“) са настанени точно такива хора.

Незаконното преминаване на границата е най-разпространеният начин човек да потърси убежище, а за бягащите от много държави и конфликтни райони е и единственият възможен. Никой няма да им даде виза, за да избягат. И в този случай единственото изключение, което българската държава (и ЕС) прави, е за украинските бежанци. По време на т.нар. Възродителен процес пък Турция временно отваря границите си за депортираните от България около 300 000 етнически турци.

Дори ако кандидатстващите за статут получат отказ, те могат да решат да обжалват или пък да започнат ново производство, прилагайки нови обстоятелства към своя случай – като Оксана и Елена от Русия, с които разговаря „Тоест“. Или да кандидатстват за убежище пред президента. В тези случаи престоят им в страната продължава да е законен.

Едва ако всички варианти са изчерпани, търсещият убежище може да се окаже без легален статут. Без статут впрочем може да останат и чужденци, дошли в България на друго основание, например работа, образование или брак. Това е възможно да се случи, ако например основанието им за пребиваване престане да е валидно или ако не си подновят документите навреме.

Как се промени значението на думата „мигрант“?

Някъде до 2015–2016 г. думата „мигрант“ не се използваше в настоящия си смисъл на „бежанец“ или „нелегално пребиваващ чужденец“, а се употребяваше най-вече в експертни кръгове. В България бежанците и търсещите убежище бяха наричани или „бежанци“, или неправилно „нелегални имигранти“, или още по-неправилно – „нелегални емигранти“. Имигрантите са чужденци, които се заселват в една държава не защото бягат, а по други причини, а емигрантите са представители на местното население, които напускат страната си, за да се заселят другаде.

Промяната на значението на думата „мигрант“ в публичния език настъпи в контекста на т.нар. криза с търсещите убежище през 2015 г. Мнозинството от тях бягаха от Сирия заради кървавите конфликти в тази страна, имаше и бягащи от Афганистан, както и от други страни.

Първоначално не се говореше за мигрантска криза, а за „бежанска вълна“, „бежанска криза“, „наплив на бежанци“, „бежанско бреме“. От онзи период е и известният лозунг Refugees welcome („Добре дошли, бежанци“). Постепенно думата „бежанци“ започна да се измества от „мигранти“, а кризата от бежанска стана „мигрантска криза“.

Роля за тази промяна изиграха не само някои европейски политици и гласове, критично настроени към търсещите убежище, а и политиката в САЩ и американски медии като Reuters, пишещи за Европа, чиито новини масово се превеждат от българските медии. Промяната всъщност съвпадна с политическия възход на Доналд Тръмп, който спечели изборите за президент на САЩ в края на 2016 г. Неговата реторика се характеризира с ксенофобски патос, а едно от основните му предизборни обещания, което той отчасти изпълни, беше изграждането на стена по границата с Мексико.

„Мигранти“ от Близкия изток и Африка, но „украински бежанци“

Замяната на определенията „бежанци“ и „търсещи убежище“ с „мигранти“ на пръв поглед е неутрална, каквото е и самото понятие. Обаче тази неутралност се оказва привидна. Когато говорим за бежанци, е ясно, че имаме предвид хора, които бягат от нещо. По същия начин търсещите убежище са загубени без това убежище.

Думата „мигранти“ обаче няма такива конотации – човек може да мигрира по всякакви причини. С употребата ѝ по адрес на хора, които бягат от война, конфликти или преследване, се създава впечатлението, че те всъщност нямат основателна причина да бягат. Така се налива масло в ксенофобския дискурс, че тези хора нахлуват неканени в европейските страни, за да затрудняват социалните им системи и да бъдат заплаха за местното население.

В определянето на бежанците като „мигранти“ има и скрит расизъм. В този си нов смисъл думата „мигранти“ се асоциира предимно с бежанци от Близкия изток и Африка, повечето от които са с цвят на кожата, различен от бял. Много от тях идват от страни, в които ислямът е доминиращата религия. Накратко, те се отличават от местното европейско население по външен вид и по култура.

Замисляли ли сте се защо украинските бежанци са наричани именно бежанци, а не „украински мигранти“? Със самия израз се предпоставя, че те имат основателна причина да избягат от страната си и заслужават да им се даде убежище. За разлика от бежанците от Близкия изток и Африка, повечето украинци са със светъл цвят на кожата. Преобладаващата религия в страната е християнството. Те са близки до европейците както по външен вид, така и по култура.

Езикът, който неусетно дехуманизира

Важно е как използваме думите, защото чрез тях възприемаме света. Австрийският философ Лудвиг Витгенщайн казва, че границите на езика ни означават границите на света ни. Ако възприемаме бягащите от преследване, войни и конфликти като „мигранти“, които влизат в страната „незаконно“, е малко вероятно да им дадем убежище и да ги приемем в обществото си. Наричайки ги по този начин, ние предпоставяме, че те не са толкова ценни като хора, колкото сме ние, и ни е безразлично дали ще оцелеят.

Това е форма на дехуманизация. Журналистката Татяна Ваксберг определя дехуманизацията като „представянето на група хора не като сбор от индивиди, а като аморфна маса, несъвместима с обичайните човешки черти и неспособна на човешки чувства“. Тя предупреждава, че дехуманизацията е последният етап преди физическата разправа с тази група. Спрямо търсещите убежище в България от Близкия изток физическата саморазправа е разпространена практика – като се почне от отношението на границата, където много от тях са бити, ограбвани и връщани насила в Турция от граничари.

Тук трябва да се отбележи, че България е външна граница на ЕС и иска да бъде пълноправен член на Шенгенското пространство, а ЕС трудно може да приеме всички, които искат да се спасят в него. Затова поставя условие пред България да ограничи „мигрантския натиск“. Това обяснява както преминаването към привидно неутралния дискурс за „мигрантите“, така и насилието по границите ни, масовите откази за предоставяне на статут, нехуманното отношение към бежанци, затворени в центрове като този в Бусманци.

Тъй като обаче става дума за хора, ограничаването на достъпа им до убежище следва да е свързано с осъзнаване на моралната цена, която се плаща. Затова говоренето за бежанците и търсещите убежище като за „мигранти“ е опасно – то не само е неграмотно от академична гледна точка, а и приспива моралните ни сетива.

„Тук можем да бъдем свободни.“ Защо България отказва убежище на Оксана и Елена от Русия?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tuk-mozhem-da-budem-svobodni/

„Тук можем да бъдем свободни.“ Защо България отказва убежище на Оксана и Елена от Русия?

С Оксана Глазунова и Елена Санина се срещаме онлайн. Те имаха готовност да говорят на български език, но по предложение на „Тоест“ използваха предимно родния си език. Преводът от руски е на Светла Енчева.

Първо бих ви помолила да се представите накратко.

О: Аз съм Оксана Глазунова, театрална режисьорка от Русия.

Е: Аз съм Елена Санина, актриса и преподавателка от Русия.

В Русия сте имали проблеми заради политическите ви позиции. Може ли да разкажете повече за това?

О: И с политическите ни позиции, и със сексуалната ни ориентация. Напуснахме Русия през 2021 г. Сега много ни е страх за приятелите ни, които са в Русия, защото законодателството става по-репресивно. Във Върховния съд на Русия ще се гледа иск на Правосъдното министерство за признаване на ЛГБТ движението за екстремистка организация [няколко дни след интервюто Върховният съд на Русия действително обяви ЛГБТ за екстремистка организация – б.а.]. Вече не се изненадваме от ожесточението…

Занимаваме се професионално не само с театър и спектакли, работим също като педагози – и с деца, и с възрастни. Когато заминахме, по закон не можехме да работим с деца. Защото в Русия вече съществуваше законът за ЛГБТ пропагандата, който забранява на хората, отнасящи се към нашата социална група, да работят с деца. А когато вече бяхме тук, беше приет закон, по силата на който вече е забранено да работим и с възрастни – заради „ЛГБТ пропаганда“.

Открити ли бяхте за сексуалната си ориентация?

О: Криехме се, разбира се. Но имахме снимки в социалните мрежи… Когато подадохме молби за убежище за първи път и отидохме в съда в Бургас, събрахме всички наши снимки в социалните мрежи за последните десет години и ги предоставихме като доказателство, че сме двойка. Но в Русия, естествено, ни се налагаше да се крием. Много често работим заедно. И дори да казваме, че сме просто колеги или роднини, хората виждат, че идваме и си тръгваме заедно. Трудно е да го скрием, защото в Русия нещата с личните граници са много зле. Много е трудно в женски колектив, защото всички питат защо не си омъжена, защо нямаш деца…

И тук питат…

О: Не (смеят се). В България за първи път мога открито да говоря за сексуалната си ориентация.

Да, в България ЛГБТ хората могат да са открити, аз например съм. Имах предвид обаче, че и тук хората питат защо нямаш семейство и деца. Но да се върна към темата – може ли да дадете примери, когато сте били репресирани в Русия?

Е: Работехме в културния дом и – ако може да го кажа меко – не се вписвахме в колектива. Наши колеги ни агитираха, доколкото културният дом също е държавна институция, да ходим на митинги за Путин, за „Единна Русия“, за [Сергей] Собянин. Собянин е кметът на Москва. Защото работещите в културни учреждения просто са длъжни да го правят. Съответно ние всячески се опитвахме да изклинчим, защото е в противоречие с нашите политически позиции.

Разбраха и че сме двойка и живеем заедно. Невъзможно е да скриеш принципите си. За нас не е важно каква е ориентацията ти, важен е животът ти и зад какво стоиш. Когато все пак разбраха за нас, ни извикаха в кабинета и казаха: „Не сте подходящи за нашето учреждение, вие сте ЛГБТ, опозиционери. Напишете, че напускате по собствено желание.“ Сега не можем да докажем, че са ни принудили да напуснем, защото в трудовата книжка пише „Напуснала по собствено желание“.

О: Нашия театър го закриха от пожарната инспекция заради несъответствие с правилата за пожарна безопасност. Наложиха ни огромна глоба, защото сме имали много тесни врати. Но вратите нямаше как да се сменят, защото бяхме наели помещение в сграда – паметник на културата.

Заради всички тези неща ли решихте да напуснете Русия?

О: Да, защото ситуацията ставаше все по-лоша и по-лоша. През цялото време се сблъсквахме с цензура – и в театралните постановки, и в работата с учениците… Последните години се стигна дотам, че искаха да одобряват текстовете на спектаклите ни. Затова решението назря. А след избухването на войната не успяхме да тръгнем по друг път, освен да станем бежанци.

Е: Пристигнахме в България преди войната, купихме си жилище. Но за да получиш виза за България – за обучение или работа, – трябва разрешение от Русия. Когато дойдохме, се опитахме да останем на законно основание с помощта на брат ми, но избухна войната. Брат ми загуби целия си бизнес и нищо не стана с документите. Разбрахме, че не можем да се върнем в Русия, защото за един месец от 24 февруари 2022 г., докато подадохме молби за убежище на 25 март, Русия прие огромно количество репресивни закони, в т.ч. и за ЛГБТ.

О: И се въведе военна цензура.

Е: Просто разбрахме, че ни грози опасност. Защото открито се изказвахме против войната в социалните мрежи. Работехме с украински бежанци, с деца. Разбрахме, че ако се върнем, ще бъдем преследвани.

О: А тук можем да бъдем свободни. Беше много приятно откритие да отидем на митинг и полицията да е там, за да ни пази. Защото в Русия, ако отидеш на митинг, полицията идва да те бие и да те арестува.

„Тук можем да бъдем свободни.“ Защо България отказва убежище на Оксана и Елена от Русия?
Елена (вляво) и Оксана. Личен архив

Имам един може би странен въпрос: защо решихте да кандидатствате за убежище точно в България? България не е много добра страна за бежанци. И за ЛГБТ хора не е добра страна, но за бежанци – особено.

О: Когато подавахме молбите си за убежище, не знаехме това. (Смеят се.)

Е: Когато преди войната се подготвяхме да дойдем в България – защото в Русия стана просто невъзможно да творим, а творчеството е огромна част от живота и от нас самите, – се влюбихме в страната. Защото останахме с впечатлението, че тук има хора, които много се интересуват и разбират от култура. Приветливи, добри, хубави хора. За първи път дойдохме през 2019 г. и се влюбихме в Бургас. Бяхме на прайд в София същата година…

О: Първият ни прайд!

Е: И независимо че там [във връзка с прайда – б.а.] също имаше някакви вълнения, все пак вярваме, че страната ви върви по демократичен път, макар и бавно. Вярваме, че България няма да тръгне след Русия, защото Русия върви към пропаст.

На прайда в София видях огромен радостен флаг, висящ на сграда, мисля, че беше сграда на институт [знамето на прайда беше закачено на сградата на Френския културен институт – б.а.]. Емоциите ме изпълниха, защото в Русия това е невъзможно.

Може ли да разкажете за делата си в Държавната агенция за бежанците (ДАБ)?

Е: За първи път подадохме молба за убежище през 2022 г. Много дълго чакахме за интервю. Нямахме адвокат, защото просто не намерихме. Всички адвокати в Бургас се занимавали с недвижими имоти, а с бежанци – никой. Тръгнахме сами. Много дълго чакахме за интервю, защото ДАБ в Баня [регистрационно-приемателния център на ДАБ в село Баня край Нова Загора – б.а.] не можеше да намери преводач.

Интервюто се състоя в най-горещия ден от лятото. Преди нас имаше момиче, което интервюираха четири часа, а ние чакахме. За интервюто с нас вече нямаше достатъчно време и само казваха: „Хайде по-бързо, хайде по същество.“ Преводачката беше страшно уморена. Стаята беше малка и много задушна.

О: Сега вече знаем някои неща. Разбираме, че имаше нарушения от интервюиращите, но и ние много неща казвахме с неправилни термини, защото нямахме адвокат.

Е: И защото ни подвеждаха.

О: След това все пак намерихме адвокат в Бургас, който се занимава с бежанци, и обжалвахме. Той направи всичко, което можа, но нито моят съдия, нито съдията на Елена застана на наша страна. В съда се държаха странно – на моето дело практически нямах възможност да кажа нищо, а Елена я разпитваха половин час. На нея ѝ стана лошо.

Е: Съдийката на Оксана не знаеше какво се случва в Русия. Тя не разбираше какви документи ѝ даваме, изобщо не беше в час. Затова Оксана не можа да каже и дума в своя защита. А мен ме разпитваха дълго. Въпросите, които съдийката задаваше, просто се губеха. Тя задава въпрос, започвам да отговарям, но не разбира нищо и задава още един въпрос.

О: Елена толкова се уплаши на моето дело, че щеше да загуби съзнание.

Е: Малко като паническа атака. Защото изпитвах чувство за отговорност – аз говорех и заради нея на нейното дело. И това, което щях да кажа, беше много важно. Адвокатът каза, че просто ще ме разпитат като свидетел, ще отговоря на два въпроса. А толкова дълго ме разпитваха! Аз изобщо бях за първи път в съд в живота си.

На моето дело всичко изглеждаше добре. Съдийката много ми съчувстваше, по човешки. Попита ме: „Искате ли да отменя решението на ДАБ?“ Аз отговорих: „Да“. Тя разбираше всичко, което казвам, и беше в течение какво се случва в Русия. Говорих много добре и по същество. Но за съжаление, получихме отказ, макар да бяхме убедени, че ще спечелим.

После беше Върховният съд [Върховният административен съд, ВАС – б.а.]. На делото дойде и нашата адвокатка, която се занимава конкретно с ЛГБТ – Деница Любенова, забележителна адвокатка. Тя ни каза, че в началото не сме направили нещата правилно. Делото беше само по документи – дадохме ги на съдията и толкова, буквално за 5 минути. 

Но най-интересното беше, че делото във ВАС на Оксана протече без нито тя, нито адвокатът да бъдат уведомени. Тоест те сами са проверили нещо и са отказали. Когато имахме дело в Административния съд в Бургас, бяхме получили на адреса си уведомление от съда кога ще се гледа то. От София не получихме никакво официално уведомление. Не бяхме и информирани, че вече има решение на ВАС.

Отидохме в ДАБ след съда за удължаване на документите ни [временни документи за хора, търсещи убежище – б.а.]. Оказа се, че от половин година има решение на ВАС за отказ. И когато отидохме за втори път след три месеца, ни съобщиха, че делото е загубено, производството е прекратено. Тогава Деница [Любенова] каза, че ще подадем [молба за убежище] за втори път, тъй като обстоятелствата са се променили. За тази година [в Русия] бяха приети нови репресивни закони, в това число политически и за ЛГБТ. 

Подготвихме второто заявление. Но този път от ДАБ в София много дълго не искаха да приемат документите ни. Изпращаха ни ту в „Овча купел“, ту във „Враждебна“. И все пак в „Овча купел“ приеха документите ни от втория път, когато вече позвънихме в централния офис. Приеха ги, издадоха ни входящи номера и след това… ни отказаха.

Помня деня, когато отидохме да вземем решението. Към нас дойдоха веднага три жени. Застанаха като стена: „Разбирате ли български?“ Отговорих [на български]: „Аз мога да разбера думичката „не“.

Връчиха ни отказите. Беше напълно ясно, че разбират, че не са прави. Ние сме актриси, наблюдателни хора сме. Една от жените попита Оксана: „Искате ли да знаете причините за отказа?“ „Но защо? Аз знам, че съм права.“ „Ами тогава пак ще се срещнем“, казаха те, а ние отговорихме: „Да, да, да.“

О: Приложихме нотариалния акт за апартамента, защото той е на името на двете. Тоест парите бяха мои – от продажбата на апартамента ми в Москва. Но го купихме на името и на двете като доказателство, че сме двойка. В моя случай ДАБ изобщо не спомена това в отказа. А в решението на Елена написа, че наличието на собственост върху апартамент не е повод за искане на убежище (смее се). 

Бяхме приложили и документ, че сме се занимавали с благотворителна дейност. Помагахме да се събират пари за украинските бежанци и провеждахме събития с деца бежанци от Украйна. Проектът на фондацията, която организира това, е екологичен – хората да слязат от автомобилите и да се качат на велосипеди. И това стои в заглавието. Въпреки че документите ни с Елена бяха еднакви, в нейния отказ бяха реагирали, сякаш нищо подобно не е правила, а в моя пишеше, че пропагандата на здравословен живот чрез каране на велосипед също не е основание за убежище и не се преследва в Русия.

Всъщност това, което правят [от ДАБ – б.а.] не само по отношение на нас, а и на други наши приятели, търсещи политическо убежище, е, ако нещо могат да оспорят, да го оспорят, а това, което не могат да оспорят, просто го игнорират.

Е: Или го преиначават по някакъв начин.

Ако ви депортират в Русия, какво ще ви се случи?

О: Надявам се, че няма.

Аз също. Но ако все пак ви върнат в Русия, какво ви очаква там?

О: Мисля, че затвор. Несъмнено. Много показателен и ужасен е случаят с художничката Александра Скочиленко. Тя прекара половин година в ареста и сега я осъдиха на седем години и половина затвор. Александра също е против войната и е ЛГБТ, има приятелка и двете открито са заявявали сексуалната си ориентация. Мисля, че това също е повлияло на присъдата.

Изобщо, оставам с впечатлението, че понастоящем руските власти нарочно провеждат такива дела, за да се изплашат останалите и да си мълчат. 

С какво се занимавате в България?

Е: Продължаваме артистичната си дейност в читалище, правим малки представления за рускоговорещи. Привличаме и пълнолетни българоговорещи, които се интересуват от театър.

О: Имаме огромен професионален и педагогически опит. Успях да заснема клип онлайн за артрок група в Русия. Антивоенен клип. Те [членовете на групата – б.а.] също се страхуват, но се опитват да направят нещо. Казах им да не обявяват, че аз съм режисьорът, защото тук давам интервюта, ходя по митинги. Ако не ги свързват с мен, ще бъдат в по-голяма безопасност. За първи път през живота си снимах клип онлайн (смее се). Но много ни харесва да работим и в България.

Е: Скоро ще има дебют на нашата група. Ще четем сонети на Шекспир на български.

О: Миналата година работихме с деца. Имахме група рускоговорещи деца, сред които и украинчета. Мисля, че това е много важно, защото, когато периодично между тях възникват спорове или някакви обяснения кой от каква националност е, кой откъде е, ние се опитваме да балансираме всичко и да покажем, че има творчество, има мирен живот, всички хора са индивидуалности, не трябва никой да бъде съден по етнически признак и т.н.

Имате ли вече приятели в България?

И двете: Да, да.

О: Запознахме се с много хора. Участвахме в мастърклас по имерсивен театър. Запознахме се с хора на изкуството в България. Беше наистина страхотно, много приятно. И сега си общуваме и може би ще създадем нещо интересно и творческо.

Искате ли да добавите нещо, за което не съм ви попитала?

О: Вярвам, че всичко ще бъде наред с правата и свободите в България, защото България е много хубава държава. Сега тук има много бежанци от Русия и Украйна, които могат да бъдат полезни, защото истински са обикнали тази страна и искат да имат принос. Да не бъдат в тежест, да не използват ресурсите ѝ, а да дадат нещо на хората.

Е: Усещаме ценността си, понеже призванието ни е да говорим с хората, да им помагаме. Преподавателската дейност чрез театър, чрез актьорски тренинги много помага да бъдеш вътрешно свободен и по-разкрепостен. Иска ни се да продължаваме да правим това.

О: Вече не можем да впишем тези ценности в Русия, но можем да го направим тук, без да бъдем преследвани. Мисля, че от това трябва да последва нещо хубаво. Защото Русия няма да успее да убие всичко добро, което е съществувало в нея. То може да се съхрани и преумножи – ако не в Русия, то извън границите ѝ.

 

Приключи проектът, стимулиращ гражданска активност сред украинските бежанци в Бургаска област

Post Syndicated from Биволъ original https://bivol.bg/proekt-ukrainci.html

четвъртък 24 август 2023


С поредица от информационни дни приключи проектът „Виртуален хайд парк „Гласът на младите” – стимулиране на гражданска активност сред  украински младежи –  бежанци в България”. Проектът бе изпълнен от Сдружение…

Излезе от печат наръчник в помощ на украинските бежанци в Бургаска област

Post Syndicated from Биволъ original https://bivol.bg/narachnik.html

понеделник 31 юли 2023


Наръчникът е издаден от Сдружение с нестопанска цел „Хоризонти” в рамките на проект „Виртуален хайд парк „Гласът на младите” – стимулиране на гражданска активност сред украински младежи – бежанци в…

Стимул за интеграцията на украинските бежанци в българското общество

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/stimul-integraciq-ukrainci.html

петък 21 април 2023


Практическа програма за активно включване на украинските бежанци в българското общество разработи проект „Виртуален хайд парк „Гласът на младите” – стимулиране на гражданска активност сред украински младежи – бежанци в…

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://www.toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

Кривият портрет на украинския бежанец

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://www.toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

Кривият портрет на украинския бежанец

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Интеграция“ на хотелски начала

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Не стреляйте по Калина Константинова

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ne-strelyayte-po-kalina-kostadinova/

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова

Източник

Измък – примък

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D0%BA-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BC%D1%8A%D0%BA.html

вторник 26 април 2022


Аз дарих. Направих каквото е според скромните ми възможностите за бежанците от войната, която започнаха ватниците на територията на една независима държава. Ватниците започнаха войната, защото искат светът да бъде…

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Държава няма! Действайте!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5.html

понеделник 14 март 2022


Много ми се искаше да пиша за ония, дето четиридесетте лева, които били за лакомите украинци, а всъщност ще отидат при българските хотелиери, им тежат. Още повече исках да се…

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

От 2 седмици има огромен наплив на бежанци по границата ни с Турция Ердоган отвъза тихомълком емигртантите към Европа

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%BC-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B3%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82.html

петък 6 ноември 2020


По цялото протежение на българската граница с Турция се забелязва безпрецедентен наплив на бежанци от страните от Близкия и Среден изток. По оперативна информация на Биволъ цели бежански лагери на територията на Турция са освободени да преминават границата с България на път за Западна Европа. От Резово до Свиленград през последните 2 седмици незаконните влизания на българска територия са се увеличили в пъти. Наши източници от пограничните райони свидетелстват, че турската страна е вдигнала всички свои части по охрана на границата с България. Това на практика е осигуряване на безпрепятствен достъп за бежанците.  Те свободно могат да влязат на българска територия. На наша земя те се изправят пред телената ограда, която обаче не представлява никаква реална пречка. Бежанците са предварително инструктирани от водачите си и са снабдени с всички необходими инструменти за преодоляване на оградата – резачи, стълби и копачи.

Някои от групите минават в Гърция и оттам на зелена граница влизат в България, сочат данните. От Гърция към България няма никакво препятствие, нито телена ограда. В момента са мобилизирани на пълна степен Гранична полиция и жандармерията. Нямаме данни засега за мобилизирани части на БА. Официалните институции мълчат и отказват да дадат подробна информация. Те обаче не опровергаха данните, че трафикът през границата с Турция е скочил в пъти през последните дни и не отговориха отрицателно на въпросите ни. На официалните запитвания на Биволъ просто бе отказан отговор. Министърът на вътрешните работи Христо Терзийски отказа да разговаря с наш репортер, оправдавайки се с бюрократични причини и процедурни правила. От Пресцентъра на МВР ни посъветваха да четем пресъобщенията им. В тях няма нужната информация, но се забелязва, че през последния месец действително имаме зачестяване на заловените групи бежанци във вътрешността на страната. Само преди дни е била заловена поредната група от 12 души мъже, преминали границата с Турция, южно от от гр. Средец. Бежанците са заловени от граничните полицаи на наша територия. Този случай, както и много други обаче не е отбелязан в информационния бюлетин на МВР.

Телената ограда не спира нахлуването, но “харизва” българска земя на турците

Тези които влизат у нас, преодоляват много лесно изградената телена ограда, като или я режат, или я прескачат със сгъваеми стълби. На практика оградата изобщо не може да спре нарушителите на границата, но е едно нелепо и дори вредно съоръжение, споделят местните хора. Заради изградената ограда, една широка ивица от нея до граничната бразда остава недостъпна за населението в пограничните села. Хората се оплакват, че не могат да минават през нея, както на времето са минавали дори през порталите на т.нар. преградни “кльонове” по времето на Студената война, да си пасат и поят добитъка в пограничната зона, да посещават ниви и градини там. В замяна на това сега една широка ивица част от българската територия на практика се окупира от турските селяни оттатък и те свободно влизат в наши земи до оградата, за да ползват пашата или водите. Никой не ги спира нито от турска, нито от българска страна, защото граничните полицаи основно се занимават с бежанския проблем, но не и с турските селяни, влизащи в ивицата до оградата и ползващи част от мериите на пограничните ни села, се оплакват български селяни. Така всъщност оградата, изградена по идея на “Патриотичния фронт” не спира никак бежанците, но дава възможност за фактическа окупация на българска земя от страна на турски граждани. Така например пограничната р. Резвая, която е уникална със своя каньон и доскоро беше едно от туристическите забележителности в парк “Странджа”, вече е недостъпна. Тя на практика се е превърнала изцяло в “турска” река, защото до нея българските граждани нямат абсолютно никакъв достъп, благодарение на неефективната ограда. Отделен е проблемът за стотиците хиляди декари изсечени стари гори, за да бъде построена въпросното съоръжение.

Самата ограда бе построена на колосална средна цена от около 500 €  за линеен метър и струваше над 200 млн. лв. Биволъ разкри в свое разследване през 2018-т г., че оградата е построена основно с участието на фирми свързани с депутата Делян Пеевски със силно завишени изкуствено стойности. /виж тук/ Проверка от страна на Прокуратурата, за злоупотреба в особено големи размери така и не последва.

Телено съоръжение по границата с Турция в Странджа планина.

Оградата освен, че излиза “златна”, но освен това е строена некачествено и набързо.

Напливът съвпада с последните заплахи на Ердоган

В момента в България нахлуват предимно бежанци от Сирия, Ирак, Афганистан и Пакистан. Началото на увеличения наплив съвпада с крайното изостряне на отношенията между Турция и Франция и оттам с целия ЕС. Анализаторите сочат, че последните кървави терористични атентати във Франция и Австрия са именно провокирани от радикалната риторика на турския лидер Реджеб Ердоган, който разпалва настроения за “Джихад” срещу Европейския съюз и конкретно Франция в мюсюлманския свят. От 5 години Президентът на Турция отправя периодични заплахи, че ще пусне 3.6 млн. бежанци на територията на ЕС. Повечето пъти те бяха определяни като блъф и шантаж за разиграване на политически и финансови искания върху ЕС. Времето показа, че това не е така. Ердоган се вживя в ролята на единствен пазител и “гарант” за външните граници на Европа. В края на февруари т.г.  Турция отпусна нарочно положението и няколко стотин бежанци се струпаха до границите с България и Гърция. Тогава лично премиерът Борисов призна, че положението е критично и ако бежанците тръгнат масово, ние не можем да се справим с тях. Армия и жандармерия бяха вдигнати на помощ на гранична полиция.

Сега обаче липсва каквато и да е официална информация, въпреки, че проблемът е много по-реален отколкото през февруари-март. Жандармерията е изцяло мобилизирана, но въпреки това не могат да бъдат разкрити и спрени всички групи. Още повече, че ако те трайно влязат в дълбочина на българска територия, няма как да бъдат върнати обратно, а единственият начин е да бъдат регистрирани и настанени в нашите крайно недостаъчни бежански центрове. В тях бежанците се оплакват, че буквално мизерстват. По 4000€ на човек вземат българските трафиканти, за да организират прекарването и транспорта от границата до покрайнините на София. Биволъ разполага с информация от местни жители, че по границата действа стройна и добре изградена организирана мрежа за трафикиране на бежанци, която разполага с транспортни средства и влияние в съответните институции, отговорни да следят и контролират подобна престъпна дейност.  Поради тази причина, групите се извозват успешно до София, а оттам се поемат от други трафиканти за пренасяне през сръбската или румънската граница, като за това се плаща отделно. Маршрутът от страните на произход е ясен. Той е с крайна цел Германия, Австрия, или Франция, като България и дори Турция се явяват транзитни пунктове. Понякога се залавят малки групи, които се регистрират, за да се отчете все пак някаква активност пред Европа, че България спира част от трафика. Голямата част от влизащите от Турция обаче се транслират през Сърбия към Западна Европа, където е и тяхната крайна цел.

Премиерът Бойко Борисов с гордост показва на бившия британски премиер Дейвид Камерън как телената ни ограда пази Европа от бежанския поток. След това се случи “Брекзит”.

Колко бежанци е пуснала Турция към границите ни и ЕС?

Източници от там сочат цифрата 30-40 хиляди. Засега. Потвърждение няма как да има от нито един официален източник. Очевидно България не би могла да поеме подобно количество мигранти, а и няма ефективна система, която да е разработена, за да ги спрем по цялото протежение на границата. Действащата по времето на социализма електросигнална охранителна система тип “Кльон”, която спираше почти 100% от нарушенията на територията ни, бе изоставена и разрушена преди 20 г, със закриването на Гранични войски. Сегашните напъни за алтернативни методи се оказват крайно неефективни, скъпи и потенциално атакуеми от коруптивни практики. Днес всички стратегически гранични застави са разрушени или продадени, а полицаите и подсилващите ги военни спят в хотели и се хранят в ресторанти на свободни цени, което оскъпява тази дейност повече от десет пъти. Това облагодетелства някои собственици на туристически обекти в регионите, но е за сметка на европейските и български данъкоплатци, независимо от крайно неефективния резултат.

Охраната на границата днес се осъществява предимно по пътищата, без плътно патрулиране по браздата и с инфрачервени или уреди за нощно наблюдение ръчно преносими или монтирани на вишки. Трафикантите на бежанци обаче са много добре запознати с обхвата на засичане на тези уреди и знаят прекрасно къде са местата, които попадат под “сянка” за топлинно наблюдение. Това са предимно речни долини, дерета или стръмни скатове, които изобилстват по пресечения терен на южната ни граница. Групите се придвижват в “сянката” на уредите почти докато влязат на българска територия. Остава открит въпрос как трафикантите имат информацията за точните пътеки в термосянка и как понякога посред бял ден цели групи с бежанци влизат в България и необезпокоявано се транспортират във вътрешността с едни и същи микробуси, които чакат на оредварително уговорени места в близост до граничната бразда. Експиримент, който преди време Биволъ проведе с френски журналисти на границата до Свиленград, показа че свободно може да се премине от България в Турция и обратно без никакво смущение или намеса от страна на гранична полиция, нито от турските граничари, независимо от пунктовете за наблюдение, които не можаха да засекат “нарушението”.

Българо-турската граница близо до Свиленград, снимана от репортер на Биволъ от турска страна.