Tag Archives: бежанци

Не стреляйте по Калина Константинова

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ne-strelyayte-po-kalina-kostadinova/

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова

Източник

Измък – примък

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D0%BA-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BC%D1%8A%D0%BA.html

вторник 26 април 2022


Аз дарих. Направих каквото е според скромните ми възможностите за бежанците от войната, която започнаха ватниците на територията на една независима държава. Ватниците започнаха войната, защото искат светът да бъде…

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Държава няма! Действайте!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5.html

понеделник 14 март 2022


Много ми се искаше да пиша за ония, дето четиридесетте лева, които били за лакомите украинци, а всъщност ще отидат при българските хотелиери, им тежат. Още повече исках да се…

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

От 2 седмици има огромен наплив на бежанци по границата ни с Турция Ердоган отвъза тихомълком емигртантите към Европа

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%BC-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B3%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82.html

петък 6 ноември 2020


По цялото протежение на българската граница с Турция се забелязва безпрецедентен наплив на бежанци от страните от Близкия и Среден изток. По оперативна информация на Биволъ цели бежански лагери на територията на Турция са освободени да преминават границата с България на път за Западна Европа. От Резово до Свиленград през последните 2 седмици незаконните влизания на българска територия са се увеличили в пъти. Наши източници от пограничните райони свидетелстват, че турската страна е вдигнала всички свои части по охрана на границата с България. Това на практика е осигуряване на безпрепятствен достъп за бежанците.  Те свободно могат да влязат на българска територия. На наша земя те се изправят пред телената ограда, която обаче не представлява никаква реална пречка. Бежанците са предварително инструктирани от водачите си и са снабдени с всички необходими инструменти за преодоляване на оградата – резачи, стълби и копачи.

Някои от групите минават в Гърция и оттам на зелена граница влизат в България, сочат данните. От Гърция към България няма никакво препятствие, нито телена ограда. В момента са мобилизирани на пълна степен Гранична полиция и жандармерията. Нямаме данни засега за мобилизирани части на БА. Официалните институции мълчат и отказват да дадат подробна информация. Те обаче не опровергаха данните, че трафикът през границата с Турция е скочил в пъти през последните дни и не отговориха отрицателно на въпросите ни. На официалните запитвания на Биволъ просто бе отказан отговор. Министърът на вътрешните работи Христо Терзийски отказа да разговаря с наш репортер, оправдавайки се с бюрократични причини и процедурни правила. От Пресцентъра на МВР ни посъветваха да четем пресъобщенията им. В тях няма нужната информация, но се забелязва, че през последния месец действително имаме зачестяване на заловените групи бежанци във вътрешността на страната. Само преди дни е била заловена поредната група от 12 души мъже, преминали границата с Турция, южно от от гр. Средец. Бежанците са заловени от граничните полицаи на наша територия. Този случай, както и много други обаче не е отбелязан в информационния бюлетин на МВР.

Телената ограда не спира нахлуването, но “харизва” българска земя на турците

Тези които влизат у нас, преодоляват много лесно изградената телена ограда, като или я режат, или я прескачат със сгъваеми стълби. На практика оградата изобщо не може да спре нарушителите на границата, но е едно нелепо и дори вредно съоръжение, споделят местните хора. Заради изградената ограда, една широка ивица от нея до граничната бразда остава недостъпна за населението в пограничните села. Хората се оплакват, че не могат да минават през нея, както на времето са минавали дори през порталите на т.нар. преградни “кльонове” по времето на Студената война, да си пасат и поят добитъка в пограничната зона, да посещават ниви и градини там. В замяна на това сега една широка ивица част от българската територия на практика се окупира от турските селяни оттатък и те свободно влизат в наши земи до оградата, за да ползват пашата или водите. Никой не ги спира нито от турска, нито от българска страна, защото граничните полицаи основно се занимават с бежанския проблем, но не и с турските селяни, влизащи в ивицата до оградата и ползващи част от мериите на пограничните ни села, се оплакват български селяни. Така всъщност оградата, изградена по идея на “Патриотичния фронт” не спира никак бежанците, но дава възможност за фактическа окупация на българска земя от страна на турски граждани. Така например пограничната р. Резвая, която е уникална със своя каньон и доскоро беше едно от туристическите забележителности в парк “Странджа”, вече е недостъпна. Тя на практика се е превърнала изцяло в “турска” река, защото до нея българските граждани нямат абсолютно никакъв достъп, благодарение на неефективната ограда. Отделен е проблемът за стотиците хиляди декари изсечени стари гори, за да бъде построена въпросното съоръжение.

Самата ограда бе построена на колосална средна цена от около 500 €  за линеен метър и струваше над 200 млн. лв. Биволъ разкри в свое разследване през 2018-т г., че оградата е построена основно с участието на фирми свързани с депутата Делян Пеевски със силно завишени изкуствено стойности. /виж тук/ Проверка от страна на Прокуратурата, за злоупотреба в особено големи размери така и не последва.

Телено съоръжение по границата с Турция в Странджа планина.

Оградата освен, че излиза “златна”, но освен това е строена некачествено и набързо.

Напливът съвпада с последните заплахи на Ердоган

В момента в България нахлуват предимно бежанци от Сирия, Ирак, Афганистан и Пакистан. Началото на увеличения наплив съвпада с крайното изостряне на отношенията между Турция и Франция и оттам с целия ЕС. Анализаторите сочат, че последните кървави терористични атентати във Франция и Австрия са именно провокирани от радикалната риторика на турския лидер Реджеб Ердоган, който разпалва настроения за “Джихад” срещу Европейския съюз и конкретно Франция в мюсюлманския свят. От 5 години Президентът на Турция отправя периодични заплахи, че ще пусне 3.6 млн. бежанци на територията на ЕС. Повечето пъти те бяха определяни като блъф и шантаж за разиграване на политически и финансови искания върху ЕС. Времето показа, че това не е така. Ердоган се вживя в ролята на единствен пазител и “гарант” за външните граници на Европа. В края на февруари т.г.  Турция отпусна нарочно положението и няколко стотин бежанци се струпаха до границите с България и Гърция. Тогава лично премиерът Борисов призна, че положението е критично и ако бежанците тръгнат масово, ние не можем да се справим с тях. Армия и жандармерия бяха вдигнати на помощ на гранична полиция.

Сега обаче липсва каквато и да е официална информация, въпреки, че проблемът е много по-реален отколкото през февруари-март. Жандармерията е изцяло мобилизирана, но въпреки това не могат да бъдат разкрити и спрени всички групи. Още повече, че ако те трайно влязат в дълбочина на българска територия, няма как да бъдат върнати обратно, а единственият начин е да бъдат регистрирани и настанени в нашите крайно недостаъчни бежански центрове. В тях бежанците се оплакват, че буквално мизерстват. По 4000€ на човек вземат българските трафиканти, за да организират прекарването и транспорта от границата до покрайнините на София. Биволъ разполага с информация от местни жители, че по границата действа стройна и добре изградена организирана мрежа за трафикиране на бежанци, която разполага с транспортни средства и влияние в съответните институции, отговорни да следят и контролират подобна престъпна дейност.  Поради тази причина, групите се извозват успешно до София, а оттам се поемат от други трафиканти за пренасяне през сръбската или румънската граница, като за това се плаща отделно. Маршрутът от страните на произход е ясен. Той е с крайна цел Германия, Австрия, или Франция, като България и дори Турция се явяват транзитни пунктове. Понякога се залавят малки групи, които се регистрират, за да се отчете все пак някаква активност пред Европа, че България спира част от трафика. Голямата част от влизащите от Турция обаче се транслират през Сърбия към Западна Европа, където е и тяхната крайна цел.

Премиерът Бойко Борисов с гордост показва на бившия британски премиер Дейвид Камерън как телената ни ограда пази Европа от бежанския поток. След това се случи “Брекзит”.

Колко бежанци е пуснала Турция към границите ни и ЕС?

Източници от там сочат цифрата 30-40 хиляди. Засега. Потвърждение няма как да има от нито един официален източник. Очевидно България не би могла да поеме подобно количество мигранти, а и няма ефективна система, която да е разработена, за да ги спрем по цялото протежение на границата. Действащата по времето на социализма електросигнална охранителна система тип “Кльон”, която спираше почти 100% от нарушенията на територията ни, бе изоставена и разрушена преди 20 г, със закриването на Гранични войски. Сегашните напъни за алтернативни методи се оказват крайно неефективни, скъпи и потенциално атакуеми от коруптивни практики. Днес всички стратегически гранични застави са разрушени или продадени, а полицаите и подсилващите ги военни спят в хотели и се хранят в ресторанти на свободни цени, което оскъпява тази дейност повече от десет пъти. Това облагодетелства някои собственици на туристически обекти в регионите, но е за сметка на европейските и български данъкоплатци, независимо от крайно неефективния резултат.

Охраната на границата днес се осъществява предимно по пътищата, без плътно патрулиране по браздата и с инфрачервени или уреди за нощно наблюдение ръчно преносими или монтирани на вишки. Трафикантите на бежанци обаче са много добре запознати с обхвата на засичане на тези уреди и знаят прекрасно къде са местата, които попадат под “сянка” за топлинно наблюдение. Това са предимно речни долини, дерета или стръмни скатове, които изобилстват по пресечения терен на южната ни граница. Групите се придвижват в “сянката” на уредите почти докато влязат на българска територия. Остава открит въпрос как трафикантите имат информацията за точните пътеки в термосянка и как понякога посред бял ден цели групи с бежанци влизат в България и необезпокоявано се транспортират във вътрешността с едни и същи микробуси, които чакат на оредварително уговорени места в близост до граничната бразда. Експиримент, който преди време Биволъ проведе с френски журналисти на границата до Свиленград, показа че свободно може да се премине от България в Турция и обратно без никакво смущение или намеса от страна на гранична полиция, нито от турските граничари, независимо от пунктовете за наблюдение, които не можаха да засекат “нарушението”.

Българо-турската граница близо до Свиленград, снимана от репортер на Биволъ от турска страна.

 

 

След пожара в „Мория“

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/sled-pozhara-v-moriya/

От палатката си в Зона 12 на хълма Раид Алобейд вижда „Мория“ като на длан. Докато огънят се разпространява в най-големия бежански лагер в Европа в нощта на 10 септември, 45-годишният мъж, избягал от войната в родната си Сирия, бърза да организира евакуацията на съседните палатки, в които има предимно семейства с деца. „Слава богу, всички успяхме да избягаме от пламъците и дима и да се доберем до пътя“, разказва той пред „Тоест“.

Първият пожар унищожава една трета от лагера, принуждавайки хиляди хора да бягат само с дрехите на гърба. За пореден път в живота си. Огнищата, които възникват през следващите дни, изпепеляват и останалите контейнери и палатки, оставяйки 12 000 души, много от които деца, буквално без покрив.

Разговарям с Раид седмица след серията опустошителни пожари. Подслонил се е под сянката на дърво край пътя заедно с дъщеря си, зет си и четиримесечната си внучка Джуд, родена в „Мория“. Трудно говори за нея и чувството за достойнство не му позволява да опише как оцеляват дни наред край пътя с новородено. „Стотици други деца са в това положение. Много от тях се разболяват или развиват алергии заради комарите и липсата на хигиена. Представете си да спите на пътя – без палатка, без одеяло. Наистина е много трудно“, казва Раид.

Раид Алобейд живее на остров Лесбос от девет месеца, чакайки разрешение за убежище. Почти веднага след пристигането си основава „Бели каски Мория – независима група от бежанци доброволци от сирийската общност в лагера, която помага на обитателите в ежедневната им борба за оцеляване.

Click to view slideshow.

Построен с капацитет за 3100 души, „Мория“ и маслиновата гора около него към септември 2020 г. подслоняват около четири пъти повече хора. Те живеят в изключително лоши хигиенни условия, с ограничен достъп до тоалетни, душове и течаща вода, чакайки часове наред на опашки за дневна порция храна. И така – с месеци и дори години, заложници на тромава бюрократична система, която отлага за необозримото бъдеще решенията дали ще получат закрила.

Лагерът „Мория“ отдавна беше заслужил определението „адът на Земята“, когато пандемията от COVID-19 добавя още тъмни нюанси към мрачната картина. Първият случай на болестта в бежанския център е установен на 2 септември, но на обитателите му са наложени строги рестрикции още с настъпването на здравната криза през март – могат да излизат само в определени часове на деня, и то само за храна и посещение при лекар. Ежедневните призиви на Световната здравна организация за спазване на основни противоепидемични мерки – често миене на ръцете и спазване на социална дистанция – звучат цинично в претъпкания лагер, в който течащата вода е лукс.

Въпреки това месеци наред, преди COVID-19 да стигне до „Мория“, няколко бежанци обединяват усилия в доброволчески екип за осведомяване за коронавируса в лагера. Сред тях има учители, фармацевти и младежи от много националности, които разясняват реалностите на пандемията и мерките за ограничаването на заразата – ключова информационна кампания, особено на място с тежки условия и дефицити като „Мория“.

„Информирахме хората как да се пазят от коронавируса, как да носят маска и да си мият ръцете. Имахме и инициатива за събиране на боклук – срещу десет празни пластмасови бутилки давахме бутилка замразена вода“, разказва пред „Тоест“ Али Мустафа Бактяри, който е част от доброволческия екип. 20-годишният младеж от Афганистан е на остров Лесбос от декември 2019 г. „Беше много скучно просто да чакам решение по молбата си за убежище. Такъв съм си – където и да отида, се опитвам да намеря с какво да се занимавам“, обяснява Али Мустафа, който губи и малкото си вещи и дрехи в първата нощ на пожарите, когато огънят изпепелява палатката му.

Ясер Тахери от Афганистан е на 16 години и е най-младият ученик в курсовете по фотография на ReFOCUS Media Labs. Организацията осигурява достъп до инструменти и знания на представители на маргинализирани общности, за да придобият умения за работа в медии и да увеличат шансовете си за намиране на работа. Репортерите и фотографите от техните курсове традиционно документират живота в „Мория“ и в нощта на пожара също са първи на мястото на събитието.

Ясер Тахери (в центъра). Снимка: Скрийншот от репортаж на CNN

„Нашата палатка оцеля след първата нощ на пожари. Докато огънят наближаваше, успяхме да съберем малко дрехи и документите си и избягахме в гората. Останахме там до 5 сутринта, докато пожарникарите потушиха огъня“, разказва Ясер, който пристига на Лесбос с родителите си и брат си на 1 януари т.г.

Пожарът в „Мория“ може да изглежда като неочакван инцидент, но всъщност бедствието се разгръща от години, категорични са местни и международни анализатори, наблюдатели и активисти, които следят ситуацията на Лесбос от отдавна.

Тази трагедия не се случи за един ден. Трябва да погледнем голямата картина – пренаселването от години, карантинирането на лагера заради пандемията, липсата на добра храна, липсата на достатъчно тоалетни и душове. Така и не беше предоставена достатъчна и достатъчно добра помощ за тези хора. Вътре беше хаос и проблемите просто се натрупваха с години.

Това обобщава пред „Тоест“ Соня Нанджик, която е основателка на организацията ReFOCUS заедно с годеника си Дъглас Херман, режисьор и оператор от Ню Йорк. Двамата се срещат през 2016 г. на сръбско-унгарската граница, когато хиляди бежанци се оказват в ничия земя заради отказа на редица централноевропейски държави да приемат молбите им за убежище.

Целта на организацията им е да запълни празнината в хуманитарната помощ – развиването на умения за младежи, които нямат шанс да се върнат в училище. „Представете си 15-годишно момче, което тъкмо е влязло в гимназия в Сирия – прекарва известно време в Турция, след което идва в Гърция, живее година-две в „Мория“, евентуално получава убежище и изведнъж е на 18–19 години, пропуснало четири години от образованието си. В този момент е почти невъзможно да се върне в училище. Затова решихме да се фокусираме върху умения, които биха позволили на младежите да започнат работа, без да е задължително да имат диплома. Медиите са сфера, в която уменията и опитът са по-важни от дипломата“, разказва Соня.

Учениците им са първите репортери на мястото на събитието в нощта на пожара. Кадрите им се появяват в репортажи на Би Би Си, „Ал Джазира“, Си Би Ес Австралия и много международни издания. Преди седмица беше открита изложба с техни фотографии в полския град Вроцлав, а на 1 октомври в Берлин се състоя премиерата на документалния филм „Дори след смъртта“, в който сътрудничат и млади оператори от курсовете на ReFOCUS. Филмът разказва за хората, които погребват телата на загиналите бежанци и мигранти и търсят връзка със семействата им. Филмът ще бъде представен и пред българска публика в близките месеци.

Кадри на младия Ясер Тахери пък са използвани в документален филм на Би Би Си за кризата с коронавируса и бежанските лагери в Европа. „Като имигрант, дошъл само преди шест месеца, е невероятно да имам възможност да работя със световни медии като Би Би Си. Мога да кажа, че се гордея с това“, споделя младежът, който мечтае да стане режисьор.

В работата си в бежанския лагер Соня Нанджик и Дъглас Херман срещат предизвикателства, които разкриват сериозните дългогодишни проблеми с ограничения достъп до образование сред децата и младежите бежанци. „Имаме ученици, които са пропуснали големи периоди от образованието си, в които се полагат основни знания и умения. Сега те се учат как да монтират кратки филми в програми като Adobe Premier Pro, която се използва от почти всеки монтажист по света. Научават се да правят това, но изведнъж се оказва, че не могат да изпратят имейл“, обяснява Соня.

Учениците ѝ са първите и почти единствените журналисти с достъп до новия бежански лагер, който гръцкото правителство изгражда в дните след пожара. Той представлява дълги редици от десетместни палатки с логото на Върховния комисариат за бежанците на ООН, разположени на брега на морето, северно от административната столица на Лесбос Митилини.

Центърът веднага е наречен „Втора Мория“ – не просто не решава проблемите в първия лагер, а създава и по-сериозни. Душове няма, а тоалетните не са достатъчни за всички. Силният вятър вече създава проблеми за палатковите конструкции и буди още по-сериозни опасения за предстоящата зима. Освен това част от лагера е разположена върху площадката на някогашно военно стрелбище, по която все още има много следи от муниции, потенциално опасни за здравето заради замърсяването с олово.

Пожарът в „Мория“ възобнови трудния разговор за миграционната политика на Европейския съюз. Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис веднага обяви, че правителството му иска „да превърне проблема във възможност“, и използва случая да аргументира отдавнашната си идея за създаване на лагери от затворен тип на островите. Местните жители на Лесбос неведнъж са протестирали срещу идеята, с опасения, че островът им ще бъде превърнат в затвор. Бежанци и хуманитарни организации също се притесняват, че този подход само би задълбочил проблемите на система, която с години държи в неизвестност за бъдещето хиляди хора в условия, уронващи човешкото им достойнство.

„Европа трябва да участва много повече в управлението на новия лагер, където и да решим да го построим. Искам да уверя всички страни по темата, че с абсолютна сигурност това ще бъде постоянен център за настаняване на имигранти“, декларира Мицотакис дни след пожара.

Няколко държави обявиха, че ще приемат бежанци от Лесбос. През последната седмица 140 души – семейства с деца с нужда от специални здравни грижи и непридружени деца бежанци, бяха преселени в Германия. С това общият брой на релокираните бежанци от Гърция за 2020 г. надхвърли 1000 души, по данни на ООН. Броят на хората, търсещи убежище на територията на страната, остава над 120 000 – близо 28 000 на островите в Егейско море и близо 98 000 в континентална Гърция. Само непридружените деца бежанци са 4400.

„На останалите държави членки не би коствало много да приемат по няколкостотин души, но за Гърция такова общо усилие би било огромно облекчение“, коментира Соня Нанджик, която е родом от Полша – един от най-сериозните противници на солидарния принцип в европейската миграционна политика. Тя допълва:

Не разбирам липсата на солидарност, особено в посткомунистическите държави, като Полша, Унгария, Чехия. Толкова много хора са избягали от Полша по време на комунизма, така че би трябвало да можем да разберем хората, които бягат от държави като Афганистан и Ирак, където или има война, или талибаните не позволяват на хората да съществуват в собствената си страна. Не разбирам как си позволяваме да оспорваме техните причини да търсят убежище, докато ние някога сме бягали от комунизма. Наистина имаме много къса памет.

„Когато бях на 12, живеех със семейството си в едно малко село, но се преместихме в Херат. Баща ми беше отвлечен от талибаните, а мен заплашваха, защото сътрудничих на американска организация“, споделя Ясер Тахери.

Историята на Али Мустафа звучи подобно. „Талибаните, ИДИЛ и други терористични групи са активни в Афганистан. Не ни позволяват да живеем спокойно, да продължаваме образованието си например. Дойдоха при баща ми и поискаха аз да се присъединя към тях. Тогава семейството ми се премести в Кабул, но и там не се чувствахме сигурни, защото непрекъснато имаше атентати и убийства. Затова в името на по-добро бъдеще баща ми реши да ме изпрати в Европа“, споделя той.

Настанен в палатка с непознати хора в новия лагер на остров Лесбос, Али Мустафа подновява кампанията за осведомяване за коронавируса заедно с останалите от екипа. Доброволците от „Бели каски Мория“ дни наред разчистват след пожара и също вече организират дейностите си в условията на новия лагер.

„Преживели сме война, изгубили сме близки, преминали сме през Турция и сме стигнали до Европа в търсене на място, където да прекараме остатъка от живота си. Защото сме много уморени. Умираме всеки ден“, казва обаче лидерът на групата Раид Алобейд.

„Бъдещето ми остава несигурно. Аз губя младостта си в чакане, а това е времето, в което имам сили и енергия да уча и да работя. Но го губя – в чакане“, допълва 20-годишният Али Мустафа.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Vice

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Другата ръка“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/drugata-ruka/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Другата ръка“ от Крис Клийв

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2015

Корицата на книгата „Дргата ръка“Пчеличка е 16-годишна бежанка от Нигерия, дошла в Англия по нелегален път. Тя прекарва две години в „център за временно настаняване“ – нелоша фраза, която означава затвор за хора без престъпление и без срок за освобождаване или депортиране. Основната ѝ цел в центъра: да оцелее и да се научи да говори английски като кралицата. Надява се така да ѝ позволят да остане в страната. Знае, че няма да е достатъчен аргументът, че ако се върне, ще бъде убита, защото е била свидетел на престъпления в нефтените конфликти в родината си.

Когато излиза от центъра след бюрократичен миш-маш и все още с нелегален статут, Пчеличка е заменила дори истинското си име, защото е станало твърде опасно. Всичко, което тя има в този момент пред портите, е един адрес в лондонско предградие. Тук се появява и втората главна героиня, която разказва другата половина на историята: Сара е на 32, главен редактор в модно списание и в началото на книгата губи съпруга си. Заради това трябва да се грижи сама за 4-годишния им син, който отказва да свали костюма си на Батман.

Какво свързва тези две жени във възел?

На части долавяме ужаса от историята, която се развива на един плаж в Нигерия: Сара и мъжът ѝ са на почивка там в опит да спасят брака си. Един замах на мачете, един избор, който всеки трябва да направи – историята е ужасяваща, но се разкрива така бавно, че ще е грешка да се разкаже тук. Ето обаче нещо, което може да се разкаже: в един момент, вече в Англия, двете жени слагат ръцете си една върху друга. На лявата ръка на Сара липсват две фаланги от средния пръст. В докосването им, по-интимно от ръкостискане, отдолу се вижда ръката на Пчеличка. Пътищата на тези две жени се преплитат. Някои загуби прозират, за да срещнат реалността в присъствието на другата.

Впрочем в книгата мъжете липсват оглушително. Дори когато ги има, са там, за да променят живота на жените край тях – никога не са главни действащи лица. Тяхното присъствие обаче е онова, от което да те е страх. Пчеличка предупреждава:

В живота мъжете могат да ви причинят такива неща, че вярвайте ми, по-добре да се самоубиете предварително. Осъзнаете ли го, очите ви започват да шарят насам-натам безспир, да дебнат за момента, когато мъжете ще дойдат.

Фразата „мъжете ще дойдат“ се превръща в напевен ритъм на безпокойствие и очакване. В книгата обаче двете жени проявяват сила и опит – дори Сара, която в началото изглежда повърхностна с възгледите си за света, в крайна сметка преживява промяна. Едно момиче, което се опитва да оцелее в крайна ситуация, и една жена, която събира парчетата на живота си, ще трябва да се изправят пред въпроса за личната отговорност в срещата с другия.

Кои са мъжете, които ще дойдат, е въпрос с много отговори. В един момент на излизане от лагера за бежанци Пчеличка се среща с англичанин, който е решен да помогне. Той се възмущава от системата: „Лявата ръка не знае какво прави дясната.“ Бюрокрацията играе важна роля, наистина без да знае какво прави. Агентите с подписите върху заповедта за депортация може да са също толкова отговорни за убийство, колкото и войниците с мачете в нефтените находища – смразяващ паралел.

Авторът е находчив в подбирането и развиването на недвусмислени образи, които силно влияят на читателя. Когато излиза от центъра, Пчеличка е с три други момичета. Някои са маниакално решени да оцелеят, други – неспособни да продължат напред. Пчеличка им обяснява защо се смее на бодливата тел.

Разбираш ли, погледни нас, момичетата. Аз и бельото ми в прозрачна найлонова торбичка, ти и джапанките ти, това момиче с красивото жълто сари и другата с документите. Приличаме ли на хора, способни да се прехвърлят през тази ограда? Казвам ви, момичета, дори да махнат бодливата тел и да наредят монети и прясно манго най-отгоре, ние пак няма да можем да се покатерим.

Нейната събеседничка тук ѝ напомня: бодливата тел не е да държи тях вътре, а да не позволява на другите да влизат в лагера, където могат да пуснат на свобода параноята и страха си от бежанците.

Целият този мрак е пронизван редовно от хумора на Пчеличка. В края на книгата стои нигерийска поговорка: „Ако лицето ти е подпухнало от жестоките удари на живота, усмихни се и си представяй, че си дебел.“ Точно такива фрази очевидно са повлиявали на автора в неговата изобретателност да търси хумор, който да показва сила на духа, без да загърбва тежестта на случилото се.

Тези неща са силните черти в книга, на която обаче отчаяно ѝ е липсвал наблюдателен редактор (сестрата и майката на Сара не коментират защо внезапно се появява непознато нигерийско момиче в къщата ѝ; Пчеличка разказва дълго, че вижда лед за пръв път, когато всъщност го вижда за втори; внимателно тъканата нишка, че във всяка ситуация тя търси как да се самоубие, ако дойдат мъжете, в един момент просто изчезва).

По дефиниция не е лесно да се пише по трудни теми като нелегалната емиграция, моралната отговорност да се защитаваме един друг и всекидневието на ръба на оцеляването. Крис Клийв казва в интервюто, поместено в края на българското издание: „Целта ми с този роман беше да напиша достъпна история върху една сериозна тема.“ Достатъчно добра цел.

Появява се проблем обаче, когато критиката започва да твърди, че книгата е шедьовър или че ще промени живота ви – явно с идеята, че до момента никога не сте мислили за проблемите на бежанците от рискови райони. Често се случва именно с достъпни истории като тази и може да е разочароващо да се срещнете с нея, ако имате подобни очаквания. Затова инстинктът ми подсказва да препоръчвам „Другата ръка“ все пак внимателно.

Романът е добър, езикът е поетичен, чете се задъхано, особено в моментите, в които безшевно преминава в трилър, а после се връща обратно. Помага да се мисли за определени теми, вярно е, но и е само началото на дълъг разговор. Впрочем затова и авторът дава списък с линкове и документи, в които може да се зарови човек, ако след шока на финала се усети длъжен да знае повече.

Да се шокираш от тази история не е трудно, защото е кървава и болезнена; далеч е обаче от емоционална манипулация, защото е човешка и пълна с хумор. Основната част от всичко това е изкарано на раменете на Пчеличка – със силата и волята си да оцелее нейният образ остава да живее в съзнанието ти.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непридружените деца и мълчанието на властта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nepridruzhenite-detsa/

България е една от страните, изразили намерение да приемат непридружени деца от бежанските лагери в Гърция. Такъв ангажимент са поели още Белгия, Германия, Ирландия, Литва, Люксембург, Португалия, Финландия, Франция и Хърватия, както и Швейцария, която не е част от Европейския съюз. Инициативата на десетте държави е в отговор на призив на Европейската комисия (ЕК) от март, когато хиляди бежанци преминаха в Гърция от Турция. В този контекст, съчетан с ужасните битови условия и високия риск от зараза с коронавирус в бежанските лагери, ЕК предложи на европейските страни да участват в схема за презаселване на бежанци, като приемат поне непридружени деца и деца със семейства.

За участието на България в инициативата медиите ни научиха от говорител на ЕК. Седмици по-късно публично говорене по темата от страна на представители на властта така и няма. Нито яснота колко и какви деца възнамеряваме да приемем, дали само непридружени, или със семейства. Затова пък премиерът се похвали: „От миграцията ги спасих българите.“ И изрази увереност, че по същия начин лично ще ни спаси и от коронавируса.

Защо липсата на публична комуникация по темата е притеснителна

В публичния дискурс у нас миграцията се възприема като опасност, а думата „мигранти“ се е превърнала в синоним на „нашественици“. Затова голяма част от хората се чувстват заплашени, когато научат, че ще съжителстват с бежанци или с хора, които търсят убежище. И естествената им реакция е да отхвърлят новодошлите. Още повече че в подобни случаи все се намират пропагандатори националисти, медии и сайтове, които да засилват страха им. В сайтове, които не дават гаранции за истинността на публикуваната в тях информация, се появиха заглавия като „Насред корона-пандемия, Бойко реши да приема „деца-мигpанти“ от Гърция…“

В страната ни вече има печално известни случаи на агресивно отхвърляне на бежанци. Ето някои от тях:

През пролетта на 2014 г. жителите на казанлъшкото село Розово прогониха три бежански семейства – общо 17 души, 6 от които деца. Въпреки че са с легален статут и с договор за наем. Впоследствие сирийските граждани бяха приети от близкото село Крън. Разбира се, не само от човещина, а и срещу наем от 1300 лв. на месец.

На 15 септември същата година – първия учебен ден – учители и местни жители на пернишкото село Калище отказаха да приемат 9 деца от Афганистан в местното училище. Седем от тях бяха първокласници, две – в седми клас. Причините? Децата не знаели български, освен това според протестиращите били заразени с малария, варицела, въшки и глисти – твърдения, които те не се и опитват да докажат. Ден по-късно децата бяха приети в училище в столичния квартал „Враждебна“.

През март 2017 г. католическият свещеник в Белене Паоло Кортези напусна града за няколко месеца, но намери смелост да се върне през октомври същата година. Той стана обект на смъртни заплахи, защото беше приютил семейство сирийски бежанци, а църквата му беше подпалена. Под влияние на местни националисти част от населението на града се вдигна на бунт срещу него.

Спецификата на непридружените деца

също може да провокира страх и отхвърляне, ако липсва публична комуникация по темата.

Германия например планира да приеме между 350 и 500 непридружени деца, като предпочитанията ѝ са те да са по възможност под 14-годишна възраст, болни и момичета. За разлика от България, страната провежда последователна комуникация по темата. Трудният живот в бежанските центрове в Гърция е редовна тема на немските новини, както и отговорността на ЕС като цяло и на Германия в частност за съдбата на най-уязвимите там. Въпреки това, когато пристигнаха първите 47 деца, вестник като „Зюддойче Цайтунг“, който стои в ляволибералната част на политическия спектър, обърна внимание, че само четири измежду тях са момичета.

Колкото и европейците да искат да приемат най-вече малки момиченца, в голямата си част непридружените деца са тъкмо обратното – големи момчета. По данни на Евростат, публикувани неотдавна, през 2019 г. непридружените деца, кандидатстващи за убежище на територията на ЕС (без Великобритания) са 13 460. От тях 11 500, или 85,44%, са момчета. Под 14-годишна възраст са 1500 деца, или малко над 11%. Що се отнася до България, от 525 непридружени деца, регистрирани през миналата година, момчетата са 515 (малко над 98%), а 35, или близо 6,8%, са под 14 години.

Защо непридружените деца са преобладаващо големи момчета?

Първата причина за това е, че ако едно бежанско семейство от страна с патриархална култура (от каквито страни са повечето търсещи убежище) няма възможност да остане заедно, мъжете и поотрасналите момчета са тези, за които се смята, че имат по-голям шанс да оцелеят сами. Освен това за момичетата  има по-висок риск да бъдат изнасилени.

Втората причина е, че има и практики семейства да изпращат малолетните или непълнолетните си синове да печелят пари за семейството в страни с по-висок жизнен стандарт. От една страна, това може да се разглежда като икономическа миграция, но от друга, то е класически случай на трафик на деца с цел трудова експлоатация. Според европейското законодателство тези момчета имат нужда от закрила. И да ходят на училище, ако са в задължителната училищна възраст, вместо да събират пари за зестрата на сестра си например.

Вариантите, в които едно момиче може да се окаже непридружено, са по-редки, между които семейството или близките, с които е бягало, да са загинали, да са го загубили в суматохата, да са насилствено разделени от него.

Какви са възможните сценарии при продължаващо институционално мълчание по темата

Ето няколко хипотези, основани на устойчиви практики на българското правителство, както и на отношението към бежанците в България. Между някои от хипотезите са възможни и комбинации, например описаните в тях сценарии да се осъществят последователно.

„Народът не иска.“ Държавата обявява в последния момент, че ще приеме непридружени деца от гръцките лагери. И гръмва скандал, подбуден от някой гласовит „патриот“. Скандалът впрочем може да гръмне и без държавата да е обявила. Вдига се тук-там протест, телевизиите излъчват репортажи с хора, казващи колко са уплашени от „пришълците“. България се оттегля от схемата за презаселване с аргумента, че гражданите не са съгласни.

Нещо като Розово, Калище или Белене. Децата пристигат в България, но биват отхвърлени от местни общности, на които никой не е обяснил, че те са човешки същества, които имат нужда от закрила. И биват ретравматизирани в страната, поела ангажимент да ги спаси.

Затваряне в център за задържане на чужденци. Децата биват откарани в подобен на затвор център под ръководството на Дирекция „Миграция“ като този в Бусманци. Първоначално – заради карантина, а после – „за тяхно добро“. Остават там толкова дълго, колкото е възможно.

Приемане в център за бежанци под ръководството на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). В центровете на ДАБ децата ще бъдат по-свободни, ще имат възможност да ходят и на училище. Но няма да са в семейна среда и няма да им се обръща особено лично внимание.

Институционализиране в центрове от семеен тип. Непридружените деца се пращат в домове за деца без родители. Както е известно, много от тези „домове“ са наследници на бивши интернати и на практика не са реформирани, персоналът в тях често си е същият от десетилетия, отношението – също.

А как трябва да бъде

Като всички деца, и за непридружените най-добре е да бъдат в семейна среда. Това е възможно да стане в приемни семейства. Потенциалните приемни родители обаче трябва да получат много добра подготовка от специалисти в различни области. Някои от тези деца имат нужда и от психотерапия, защото са преживели война, загуба на близки, рисковано бягство. И тъй като малко хора биха изразили желание да приемат в домовете си например 15-годишно момче от Афганистан, добре би било да има широка обществена кампания. А това няма как да стане, ако по темата се мълчи.

Не е изключено и

непридружените деца вече да са тук, а ние така и да не сме разбрали.

Такива деца у нас впрочем вече има, както става ясно от цитираните данни на Евростат. Само за миналата година те са 525 – по всяка вероятност чувствително повече, отколкото България би приела по силата на ангажимента за презаселване (като имаме предвид, че Германия се ангажира с максимум 500 деца). В публичното пространство за тях не се говори. Нито къде са настанени, нито ходят ли на училище, нито каква част от тях са останали в България. Единственото, което научаваме за кандидатите за убежище в България, е, че са „незаконно задържани на границата“. И ситуацията продължава да е представена с думите на премиера: „От миграцията ги спасих българите.“

Някой може да каже, че ако за бежанците и търсещите убежище у нас не се говори, е по-малка вероятността те да станат обект на ксенофобски кампании и насилие. Ала публичността е единственият начин за разбиране и приемане на другия. Колкото повече виждаме, че у нас живеят такива хора, включително и непридружени деца, и имаме възможност да чуем как те преживяват света, толкова повече ще ги допускаме да бъдат част от нашия живот. Табуто върху темата не е решение.

Заглавна снимка: Eddie Perez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Валерия Иларева: „Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко място в света“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/valeriya-ilareva-interview/

Валерия Иларева е адвокат. Работи в сферата на бежанското и миграционното право от 2001 г. насам. В продължение на 10 години е координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти към Софийския университет. От 2013 г. е съосновател и главен адвокат във Фондация за достъп до права. Има защитена докторска степен по международна миграция и социална интеграция от Мадридския университет „Комплутенсе“ и по международно публично право от СУ „Свети Климент Охридски“. 


На 11 април Фондацията за достъп до права (ФАР) публикува на сайта си призив за достъп до правосъдие на задържаните чужденци в България. Какъв е поводът за този призив?

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, което беше обявено в България на 13 март, бяха спрени процесуалните срокове по съдебни дела. Това на практика означава, че съдът не разглежда подадените пред него жалби, а насрочените съдебни заседания се отсрочват, докато трае извънредното положение. Законът допуска тесен кръг изключения от това правило, като например разглеждането от съда на законосъобразността на наложените „мерки за принуда“. Поради това например съдът продължава да контролира законосъобразността на задържането на лица, за които има данни за извършено от тях престъпление. Чужденците, за които ние говорим обаче, са задържани не по наказателното право, а с административна заповед – защото според властите чужденецът пребивава без валидно разрешение и те предприемат действия по връщането му.

Парадоксалното е, че заради тази разлика задържането на чужденци в т.нар. специални домове за временно настаняване не се тълкува като „мярка за принуда“ от съдилищата и те не придвижват подадените жалби срещу законосъобразността на този вид задържане. Ние смятаме липсата на достъп до правосъдие на хора, лишени от свобода само по административни причини, за незаконна и несправедлива.

От призива на ФАР става ясно, че на 7 април, заедно с Центъра за правна помощ „Глас в България“, сте изпратили сигнал обръщение по темата до председателите на Върховния административен съд, на Административен съд – София-град и на Административен съд – Хасково. Имаше ли реакции на сигнала от страна на тези съдилища? Ако да, какви?

В началото на април двете неправителствени организации, работещи в сферата на правната помощ на бежанци и мигранти в България, се обърнахме към председателите на основните административни съдилища в страната с молба да се създаде нужната организация, за да продължи разглеждането на жалби на чужденци срещу наложеното им имиграционно задържане у нас, тъй като то представлява вид „мярка за принуда“. Получихме мотивирани отрицателни отговори. Аргументът за неразглеждането на жалбите на чужденци срещу административното им задържане е, че тези дела са по Закона за чужденците в Република България (а не по Наказателно-процесуалния кодекс) и не са включени в изричния списък с изключения, публикуван с обнародвания закон за извънредното положение (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.). Ръководителите на административните съдилища считат, че въпросът трябва да се реши от законодателя, а не от тях.

Поради извънредното положение у нас движението по всевъзможни дела е отложено за неопределено бъдеще. Мнозина биха казали, че призивът за достъп до правосъдие на задържаните чужденци е искане за „специално отношение“ към тях. Как бихте коментирали това?

Отново бих обърнала внимание, че призивът ни е за равнопоставено третиране – както на лишените от свобода по НПК (чиито дела безспорно продължават да се гледат), така и на лишените от свобода по Закона за чужденците в Република България. Още повече че единствената законова цел на административното задържане на чужденци е изпълнението на заповедта за връщане, а заради ограниченията на международните пътувания в сегашната пандемична обстановка всички връщания са спрени и продължаващото задържане на чужденците не обслужва никаква законова цел. Именно поради това някои държави като Португалия например регуларизираха („легализираха статута на“– бел. С.Е.) пребиваването на всички имигранти с висящи производства.

Извършват ли се имиграционни задържания и депортации на чужденци у нас по време на извънредното положение?

Въпреки че депортации не се извършват, а именно тяхното изпълнение е единствената предвидена в закона цел на имиграционното задържане, задържанията продължават. Разликата е, че новозадържаните биват поставяни първоначално в 14-дневна карантинна изолация, без достъп до адвокат през този период.

Как работят миграционните адвокати у нас в настоящата ситуация?

В условия на силно ограничени възможности да помагаме със средствата на правото. Производствата, по които ние работим, са изначално неравнопоставени – от едната страна е отделният индивид, а от другата страна е държавната машина. Единственото място, където имаме някаква равнопоставеност, е съдът. Затова липсата на достъп до съда е силно притеснителна.

Много се надявам съдебната власт да осъзнае опасността да бъде обезсилена и да промисли механизми да продължи да работи дистанционно. Няма пречка, със съгласието на жалбоподателя и защитата, съдебните заседания да се провеждат онлайн. Присъствените публични заседания са замислени с цел прозрачност и защита на по-слабата страна. В случая затварянето на достъпа до съда на тези хора има много по-тежки последици от дистанционното гледане на делата онлайн. Ако училищата и университетите могат да продължат работа през интернет, не виждам защо съдилищата да не могат

Заради извънредните мерки за овладяване на коронавируса много хора, включително в България, се чувстват като затворници в собствените си домове. Редица от гражданските ни свободи са временно отнети, включително свободата на придвижване. Има ли същностна разлика между домашния „затвор“ и миграционното задържане?

Има огромна разлика. Законът за чужденците нарича мястото за имиграционно задържане на чужденци у нас „специален дом“. Това обаче не е дом. Първо, защото има инфраструктурата на затвор – високи бетонни стени, решетки, охрана и контролиран дневен режим, камери за видеонаблюдение и липса на каквато и да била възможност да излезеш „за малко“ до магазин, аптека или да изхвърлиш боклука. Второ, защото си „настанен“ в една стая, без възможност за лично пространство, заедно с други хора, с които понякога делите двуетажно легло. Рискът от заразяване в това пространство е по-висок. Трето, защото в „специалния дом“ възможностите за развлекателни дейности са силно ограничени. Така например нов модел телефони с камери не се допускат, нито таблети или лаптопи, а в спалните помещения няма и телевизор.

Табела на центъра за задържане в Бусманци
Снимка: © ФАР

Но най-важното е, че в центъра за имиграционно задържане хората нямат свобода да избират и организират дейностите си вътре. Много от тях имат своите домове в България, но са откъснати от тях с това задържане. Като например една 72-годишна жена без гражданство, на която предоставяме правна помощ и чието съдебно дело в момента също не се придвижва – тя живее в България от 25 години, а вече от една година е задържана в „специалния дом“.

Пандемията показва колко крехко нещо е да бъдеш легален. Хиляди хора от „първия свят“, на много от които никога не им се е налагало да си вадят виза, за да пътуват където пожелаят, се оказаха блокирани в различни държави, не знаейки кога ще се приберат у дома. А в собствените им държави всекидневието от вчера е забранено днес. Разликата между нас, европейците, и един чужденец без документи не е ли по-тънка, отколкото си мислим?

Аз работя с бежанци и имигранти вече 19 години и съм напълно убедена, че всички сме хора и няма разлика между човешкото в нас. Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко географско място в света – държавата на гражданството ни (ако имаме късмета да имаме гражданство). Иначе всички сме чужденци и пришълци на тази земя. Добре е да си напомняме и това, когато си даваме сметка колко крехки всъщност сме.

Заглавна снимка: Сградата на центъра за задържане в Бусманци © ФАР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В капана на Ердоган, или ненаучените уроци на ЕС

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/nenauchenite-urotsi-na-es/

Четиригодишно момче с непотвърдена националност се удави в понеделник във водите между турския бряг и гръцкия остров Лесбос, след като гумена лодка с още 47 души потъна в граничната зона между териториалните води на двете държави. През 2015 г. снимките на безжизненото тяло на тригодишния Айлан Кюрди, направени от фоторепортерката Нилюфер Демир, предизвикаха безпрецедентна вълна от солидарност и политически реакции по целия свят. Днес новината за смъртта на това дете беше само бледа подробност в сюжета, който се разгърна на югоизточната граница на Европейския съюз след заявлението на турския президент, че „пуска бежанците към Европа“.

Събитията от последната седмица напомниха колко безскрупулни могат да бъдат действията на Реджеп Тайип Ердоган на международната сцена, включително и чрез употреба на човешка трагедия като оръжие в неговия външнополитически арсенал. Напрежението по югоизточната граница и неизбежните спомени и съпоставки с 2015 г., когато 1,3 милиона бежанци потърсиха убежище в ЕС в разгара на хуманитарна криза и възход на крайната десница, разкриват редица пропуски в подхода на ЕС към бежанския проблем и към конфликтите, които са го предизвикали.

От 2016 г., откакто действа Механизмът за бежанците в Турция, Ердоган неведнъж е отправял подобни заплахи към Европа, но този път те не останаха само на думи.

От една страна, това е опит да накара европейците да застанат на негова страна в конфликта с Башар Асад в Идлиб и по-дългосрочно да се ангажират с бъдеща зона за сигурност там. От друга, изтича срокът на сделката от 2016 г., в момента ЕС води преговори за бъдещия си бюджет и Ердоган напомня, че трябва да има ново споразумение с Турция.

Така коментира пред „Тоест“ Димитър Бечев, експерт по геополитическите въпроси на Балканите, Турция и Русия, старши сътрудник към Атлантическия съвет в САЩ и преподавател в Университета на Северна Каролина.

Механизмът предвижда изплащането на общо 6 млрд. евро за проекти в подкрепа на 3,6-те милиона бежанци в Турция. По-голямата част от сумата е вече изплатена или договорена, противно на твърденията на Ердоган, прибързано подкрепени от българския премиер Бойко Борисов. С европейски пари в Турция се осигурява достъп до образование на 635 000 сирийски деца, строят се над 100 нови училища, осигурени са лекарски консултации и ваксини за 650 000 деца бежанци, както и месечни финансови помощи за 1,5 милиона от най-уязвимите бежанци. Ангажиментът на Турция е да ограничи миграционните потоци към Европа, включително като пресече каналите за нелегален трафик на хора.

Сирийско-турската граница. Стопкадър от репортаж на The Straits Times

Три години след началото на Механизма Европейската комисия отчита, че броят на пристигащите на гръцките острови мигранти е намалял с 97% спрямо 2015 г. В прагматичния подход на европейските лидери тези числа бяха достатъчен актив в битките им с възхода на крайнодесните партии, които печелеха влияние с антиимигрантска реторика.

В същото време проблемът с пренаселените бежански лагери в Гърция се задълбочаваше с години. Сделката не намери устойчиво решение за него, а само го премести географски, и то неособено успешно. През миналата година на гръцките острови Лесбос, Самос, Киос, Кос, Лерос и други са акостирали 1812 лодки с повече от 60 600 бежанци. За сравнение, турската брегова охрана е спряла 3140 лодки, от които е върнала обратно близо 108 000 бежанци. Това показват обобщените данни на неправителствената организация Aegean Boat Report, която следи денонощно ситуацията на островите. От общия брой на бежанците, намиращи се на егейските острови към момента, 56% са жени и деца. Общо 77 хиляди души са подали документи за убежище през 2019 г. според статистиката на Службата за убежище на Гърция, като близо 18,5 хиляди са деца под 14-годишна възраст.

Ердоган използва бежанците като инструмент в сложна политическа игра, но това не бива да изненадва никого.

Можем да осъдим тактиката на Ердоган, но страхът, разделението и цинизмът, с които ЕС се занимава с този въпрос през последните няколко години, прехвърли инициативата на турския президент, като му даде възможност да изнудва европейските лидери.

Това пише Ник Малкуцис, журналист и редактор в гръцкото аналитично издание MacroPolis. По думите му, затварянето на границата сега може и да изглежда като единствения начин да се покаже на Ердоган, че не той диктува правилата, но в действителност Европа отдавна му даде това предимство.

Според Димитър Бечев Механизмът за бежанците в Турция има много минуси, но вероятно е по-малкото зло. „Ако няма сделка, Ердоган би използвал мигрантите като заплаха, а от своя страна Гърция и ЕС ще третират това като въпрос на националната сигурност и ще разполагат сили, които да стрелят по границата. Това ще обезсмисли цялата политика за убежище. Ако това е алтернативата, очевидно сделката с Турция, колкото и да е несъвършена, е по-добрият вариант“, отбелязва анализаторът.

Съществен елемент от споразумението е релокацията на сирийски бежанци от Турция в европейски държави. За първите три години по този законен начин държавите членки са приели 20 000 сирийци – скромен пример за солидарност спрямо общият брой от 3,6 милиона мигранти на турска територия.

Подобен е и подходът на ЕС в Гърция. От началото на 2015 г. до началото на 2019 г. Брюксел финансира Атина с 2 млрд. евро за справяне с миграцията, но държавите членки нe проявяват особена воля да споделят тежестта, като приемат на своя територия бежанци от гръцките острови и лагерите в континенталната част. Бежанският лагер „Мория“ на остров Лесбос – една от „горещите точки“ по външните граници на ЕС, още преди година беше препълнен, а в последните месеци капацитетът му от 3100 души е надхвърлен над пет пъти, въпреки постоянните трансфери към континентална Гърция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Само през януари тази година в Егейско море са се удавили 63 души в опит да стигнат до европейските брегове, сочи доклада на Международната организация по миграция. Като много други хора в този сюжет, най-вероятно и те ще останат само статистика. На фона на напрежението по границата, медиите отразиха смъртта на 4-годишното дете и на сириеца, прострелян в опит да премине границата с Гърция. И двата случая станаха повод за взаимни обвинения между Атина и Анкара.

В първия случай бреговата охрана на Гърция обяви, че турски плавателен съд е придружавал надуваемата лодка до морската граница и при навлизане в гръцки териториални води лодката е била умишлено пробита, за да започне да потъва и да предизвика спасителна операция. Видео от същата ситуация показва как гръцки гранични полицаи крещят на мигрантите в лодката „Връщайте се обратно! Връщайте се обратно!“. При смъртта на сирийския гражданин на сухопътната граница Анкара обвини гръцката армия в свръхупотреба на сила, а Атина побърза да отрече, че срещу мигрантите са използвани куршуми.

В отговор на заявката на Ердоган, Гърция затвори сухопътните си граници. Това според Димитър Бечев е политически обоснован ход, който всеки гръцки ръководител би предприел.

Гърция има основания за такава реакция, защото се чувства изоставена от останалата част на ЕС и е склонна да предприема крайни мерки. Най-малкото, с проблемите по границата Гърция предизвика реакция у другите страни членки, затова ще има някакъв общоевропейски отговор – било то с подкрепа за укрепване на границата, мисии на „Фронтекс“ или с ново договаряне с Ердоган, където обаче Гърция е част от целия блок, а не оставена сама лице в лице с Турция.

Освен комплексната геополитическа ситуация, правителството на „Нова демокрация“ в Гърция е изправено и пред вътрешен натиск за по-твърди мерки срещу имиграцията, включително от бившия лидер Андонис Самарас. Премиерът Кириакос Мицотакис дори предложи нов закон за убежището, който включва ускорен процес за връщане на икономически имигранти в държавите им на произход, крайно противоречивата идея за „плаваща стена“ по морската граница с Турция (която би поставила живота на стотици хора в риск, както предупреди „Амнести Интернешънъл“), както и изграждане на приемателни центрове от затворен тип на островите.

Последната идея предизвика бурни протести от страна на островните жители. Местните на Лесбос и Киос опитаха да блокират доставките на тежка техника, която трябваше да започне да изгражда новите лагери затвори, но централните власти потушиха недоволството с жандармерия и сълзотворен газ. Гърците на островите от години са изправени пред проблема, който целият ЕС се опитва да отмести колкото е възможно по-далеч. Много от тях се включват в усилията да помагат на бежанците и сега се възпротивиха на идеята техните острови да се превърнат в затвори за хора, чието престъпление е, че бягат от войни.

Новото напрежение между Гърция и Турция обаче отприщи и крайнодесни групи, които открито атакуваха както бежанци, на които не позволяваха да слязат от гумената лодка, така и доброволци и международни журналисти. В резултат на това бяха преустановени дейности и инициативи от жизненоважно значение за хиляди хора в особено уязвимо положение.

 

Местни хора на Лесбос не позволяват на мигранти да слязат на острова с думите „Ние тук сме християни!“

Заради ескалацията на напрежението по границите Гърция обяви, че спира да приема молби за убежище. Изправена пред това предизвикателство от години, гръцката система за убежище функционира тромаво и без допълнителното натоварване – бежанците, пристигнали през последната година, получават дати за първи интервюта след две, дори три години, което ги заключва в безизходицата на лагери като „Мория“. „Всички държави имат право да контролират своите граници и да управляват незаконното придвижване, но в същото време трябва да се въздържат от използването на прекомерна или непропорционална сила и да поддържат системите за справяне с молбите за убежище“, подчерта Върховният комисариат за бежанците към ООН в отговор на мярката.

Междувременно ЕК предложи на Гърция още 700 млн. евро за управление на миграцията, а новата председателка Урсула фон дер Лайен определи страната като „щит“ на ЕС срещу имиграцията, с което даде заявка, че по-скоро ще крепи статуквото, отколкото да търси устойчиво решение на проблема – реформа на Дъблинския регламент и повече солидарност между държавите членки.

За съжаление, няма по-конкретен изход от тази ситуация, освен решаването на конфликтите, които произвеждат тази миграция. ЕС трудно може да се намеси в конфликт като този в Сирия, защото не разполага с военна сила. Към днешна дата единственият лост на влияние, с който разполага, са финансовите ресурси.

Това коментира Димитър Бечев и добавя: „В бъдеще, ако се постигне някакво примирие и се стигне до фаза на реконструкция, ЕС е един от големите донори, което му дава и дипломатическа сила да влияе на процеси. Все още обаче бойните действия продължават и Европейският съюз не седи на масата – там са Русия, Турция, страните от Залива и Иран, както и САЩ до някаква степен, защото те все още имат войски на терен. ЕС е второстепенен играч, защото отсъства от бойното поле. Това обаче не означава, че в бъдеще няма да има влияние“, коментира Димитър Бечев.

Макар България също да е от другата страна на „отворената врата към Европа“ на Ердоган, на българската граница нямаше такова напрежение като на гръцката. От една страна, през нея минава основната част от износа на Турция за Европа и тя е стратегически по-важна за турската икономика, смята Бечев. „Освен това Гърция има по-голям опит и повече тежест в европейските институции – тоест ако България е поставена в такава ситуация, тя едва ли може да настоява за обща политика или за някакви компромиси към Анкара“, отбелязва още анализаторът.

Въпреки спокойната ситуация, България въведе извънредни мерки за сигурност на границата си с Турция. Пет години по-късно разговорът за миграцията отново беше доминиран от обещания за отблъскване на миграционен натиск и охрана на границите, без намек за дискусия за дългосрочни решения, нито солидарност със съседна Гърция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Без перспектива за скорошен изход от войната в Сирия и без решителни действия за хуманитарната криза с бежанците от страна на ЕС, турският президент Ердоган ще продължава да експлоатира страховете на европейците. „Всички партии на власт се страхуват от надигащата се крайна десница, а за нея това, което се случва по границата, е манна небесна. Неслучайно в последните няколко дни Ангела Меркел подкрепи турските планове за зона за сигурност в Идлиб. Вътрешнополитическият лост, с който Турция разполага, дава директни резултати на дипломатическото поле“, обяснява Димитър Бечев.

Да затваряме очите си, да блокираме границите си и да се изолираме от толкова съществен проблем е недалновидна политика от страна на общност с амбиции на световен лидер и защитник на човешките права и демократичните ценности. А в ничията земя между големите политически интереси ще остават заклещени хиляди хора, чиято безизходица ще ги тласка към отчаяни и опасни за живота им пътувания. С претоварването на системата в Гърция, бежанците отново поемат по уж затворения Балкански маршрут и подобни кризи вече зреят и на други места.

Балканският маршрут включва Гърция, Македония, Сърбия, Унгария, но заради затворената граница на Унгария завива на запад към Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения. В следващите броеве на „Тоест“ очаквайте разказ за Босна и Херцеговина – неназованата буферна зона на Европейския съюз по Балканския маршрут, и за това какво се случва на другата външна граница на ЕС, тази на Хърватия.
Заглавна снимка: Гръцко-турската граница. Стопкадър от репортаж на The Straits Times

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато атовете се ритат, магаретата си траят

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kogato-atovete-se-ritat-magaretata-si-trayat/

Събития от последните няколко дни – като честването на националния ни празник на връх Шипка, работната вечеря на българския премиер с турския президент в Анкара, посещението на лидерите на ЕС в зоната на повишено напрежение от новата бежанска вълна и срещата между Ердоган и Путин в Москва – осветяват различни геополитически интереси в контекста на войната в Сирия.

Тържествата на връх Шипка, отменени официално заради опасността от коронавируса, все пак се състояха, а

президентът Румен Радев се отдаде на любовта народна,

въпреки че не беше пощаден и от агитки на управляващите. Той съзря съзаклятие на управляващите срещу традиционния събор на историческия връх: „България даде вчера един огромен принос към световната медицина – успя да изолира два различни щама на коронавируса. Оказа се, че софийският щам е много безобиден и там всякакви мероприятия на открито са позволени, докато щамът на Шипка се оказа много опасен и мероприятията се отмениха.“ Държавният глава видимо се опияняваше от „прозрението си“ и от приливите на патриотичен възторг, който предизвикваше появата му сред събраното множество.

Ден по-рано на руския сайт на движението „Двуглав орел“, свързано с олигарха Константин Малофеев и о.з. ген. Леонид Решетников – и двамата със забрана да влизат в България за срок от 10 години във връзка с разследването за шпионска дейност на движението „Русофили“, – се появи статия на Олга Решетникова „Коронавирус лети над Шипка“. В нея тя развива тезата, че „този 3 март е като кост в гърлото на властите“, които под влияние на американските и европейските посланици се опитват да отслабят влиянието на Русия в България.

И тогава просто се появи коронавирусът! Вярно, нито един случай на болестта не е регистриран в България, но българското ръководство знае къде точно живее този вирус… и не ходете при баба Ванга – той е на Шипка!

Така пророкува съпругата на бившия генерал от КГБ и директор на Института за стратегически изследвания към Президентството на Русия, когото свързаха с избора на генерал Румен Радев за президент на България. Разбира се, не е задължително да има пряка връзка между образния изказ на Радев и на Решетникова, но лошото усещане за епигонство остава. Както и за топлата връзка между българския държавен глава и аналитичния тръст на Кремъл.

На Шипка президентът Румен Радев препотвърди благодарността и признателността на българите към Русия и не пропусна да демонстрира, че битката му за България с управляващите продължава. „Шипка не е мястото да коментирам интригите на министър-председателя, защото тук възкръсва България, която неговото управление закотви на дъното на Европа“, заяви държавният глава от историческия връх.

В същото време премиерът демонстрира активност на полето на дипломацията.

В навечерието на националния ни празник Бойко Борисов замина спешно за Турция на работна вечеря с президента Ердоган. Целта на визитата му бе да уговори среща на върха между ЕС и Турция в София, посветена на конфликта покрай новата бежанска криза. В Анкара той не беше съпроводен нито от посланичката ни там Надежда Нейнски, нито от външната ни министърка Екатерина Захариева, а само от МВР шефа Младен Маринов и от „ефендито“, както министър-председателят нарече Вежди Рашидов пред журналисти в София. За турската столица Борисов тръгна с приповдигнато настроение да използва дипломация в стил „Кажи му аго, да му стане драго!“, но посредническата му мисия завърши с провал – Ердоган отказа да седне на една маса с гръцкия премиер.

На следващия ден започна обиколката на първите лидери на ЕС в Гърция, които инспектираха от въздуха ситуацията по границата с Турция и обещаха на премиера Кириакос Мицотакис 700 млн. евро и логистична подкрепа от „Фронтекс“ за охраняването ѝ. В България, където те спряха на връщане за няколко часа, Борисов повози Урсула фон дер Лайен и Шарл Мишел в джипа си, в който те с видимо любопитство слушаха монолога му, продължил и по време на последвалия полет с хеликоптер над българо-турската граница. После си размениха традиционни любезности и мартеници, поздравиха ни за националния ни празник и си тръгнаха.

А след неуспешната мисия на Борисов, за Анкара отлетяха председателят на Европейския съвет Шарл Мишел и върховният представител на ЕС по външна политика и сигурност Жозеп Борел. На срещата, в присъствието и на външния министър Чавушоглу, е обещана допълнителна хуманитарна помощ от 170 млн. евро за уязвимите групи в Сирия. Борел изразил безпокойство, че Анкара дава зелената светлина на мигрантите да преминават границите ѝ. Турската страна отхвърли тези обвинения и отправи упрек към Шарл Мишел, че не дава конкретно предложение за решаването на кризата.

Турция твърди, че никога не е използвала бежанците като средство за политическо изнудване,

но сега Ердоган отвори границата си към Гърция, защото предвиждаше светкавичната реакция на европейските страни – каквато не би последвала, ако беше насочил вълната към България например.

Но докато ЕС е без обща позиция на страните членки за решаването на сирийския конфликт, от НАТО вече изразиха „пълна солидарност“ с Турция и настояха Сирия и Русия да спрат бомбардировките в Идлиб – последна крепост на подкрепяните от Турция бунтовници против режима на президента Башар Асад. Това се случва, след като външният министър на Турция е поискал в телефонен разговор с генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг да започнат политически консултации за задействане на чл. 4 от Северноатлантическия договор. А преди няколко дни американският президент Доналд Тръмп приветства идеята на Владимир Путин за среща на върха на петте страни, постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН.

Светът очаква развой на сирийската криза след срещата между президентите на Русия и Турция в Москва на 5 март, третата за тази година, но краят на войната в Сирия отново не се вижда. Макар че постигнатите споразумения според Владимир Путин трябва да сложат край на страданията на сирийския народ.

Възможно ли е мирно решаване на този конфликт с участието на толкова страни с различни интереси в арабската държава

и при изолация от преговорите на Сирийската национална армия и на кюрдите, е въпрос, на който трябва да отговорят световните лидери и международните наблюдатели. Тази перспектива обаче се отдалечава след проведеното разследване на ООН в Сирия и последвалите обвинения към Русия в извършване на военни престъпления в страната. Такива престъпления според международната организация са извършили и опозицията, и Турция в населените с кюрди райони на Северна Сирия по време на военната операция „Извор на мира“.

В момента е сигурно едно – нито Путин, нито Ердоган имат интерес от задълбочаване на кризата в арабската държава. Защото през април в Русия предстои провеждането на референдум за промяна на Конституцията, а турският президент има отворени фронтове и в собствената си държава: веднъж – от опозицията, която го пита какво прави в Сирия; втори път – от Партията на националистическото движение, чийто лидер Девлет Бахчели заплаши Ердоган, че ако „клекне“ пред Путин, ще оттегли подкрепата си за управляващата Партия на справедливостта и развитието и съответно ще предизвика предсрочни избори.

България също се оказа неподготвена за новата бежанска вълна

и няма позиция за решаването на близкоизточния конфликт, приета с резолюция на Народното събрание. Това обаче не пречи на премиера в една парламентарна република да приема посреднически мисии и да реализира политики, които не са подкрепени от парламента. Борисов лековерно разчита на достлука си с Ердоган, на когото е изгодно да хвали българския премиер и да го дава за пример на останалите европейски лидери – но без никакви гаранции, че в един момент няма да отвори границата си към България.

В състоянието на нестихващи конфликти, на преливащи една в друга кризи в държавата и на постоянна вражда между първите държавни мъже, изработването на национално отговорна позиция изглежда мисия невъзможна. Както изглежда невъзможен консенсусът в парламента по отношение на режима на сирийския президент и на управляващата социалистическа партия БААС. България вече имаше остри разногласия по отношение на предприетите въздушни удари срещу Сирия през 2018 г. от страна на САЩ, Великобритания и Франция. А при започването на турската офанзива в Сирия се чудеше дали да прояви солидарност с ЕС, който категорично осъди военната намеса на Ердоган и поиска прекратяването ѝ в специална декларация – или да се прави на „умряла лисица“, за да не разваля комшулука си.

От Албания българският президент заяви, че има дефицити в политиката на ЕС по отношение на войната в Сирия, липсва и изграден капацитет за бърза и ясна реакция при застрашаване на външните му граници. Затова според Радев е необходимо да се изработи план за защитата им и за предотвратяване на хуманитарни кризи със средствата на дипломацията.

Мястото ни на геополитическата карта на Балканите и на Европа изисква гъвкава дипломация,

каквато нашите държавни мъже не са изучавали, нито са наследили родствено. Но въпреки това България е длъжна да има позиция и да не я променя дори при смяна на властта в държавата. От това дали ще успеем да запазим баланс в отношението си към Турция и Гърция, без да предаваме интересите на съюзниците си от НАТО и ЕС, зависи в голяма степен как ще се позиционираме в този сложен геополитически конфликт и дали ще успеем да предотвратим нахлуването на бежанската вълна у нас, която би породила нови вътрешни конфликти.

Заглавен колаж: Лина Кривошиева. Снимки: Wikipedia и Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не избягвам нищо. Разговор с писателката Ким Тхуи

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kim-thuy-interview/

Канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи e родена през 1968 г. в Сайгон. През 1979 г. бяга заедно с родителите си от Виетнам с лодка – и се установява в предградие на Монреал. Работи като шивачка, преводачка, адвокатка… Днес живее в Квебек и е фокусирана изцяло върху своето писане.

Ким Тхуи е представена у нас с романите си „Ру“ (2012) и „Ман“ (2015), преведени от Анна Ватева за издателство „Колибри“. Сред основните теми на писателката са историческите травми на паметта, взаимодействията между културите и езиците, любовта и самотата.


Какъв е образът на историческото и политическото време във Вашето творчество? Промени ли се собственото Ви усещане за времето, когато от Сайгон се преселихте в Квебек?

Имах една-единствена версия – тази на Южен Виетнам. Пристигането ми в Квебек ми даде дистанцията от родната страна и тази дистанция ми предостави една по-глобална версия, по-пълна картина и по-задълбочено разбиране на положението.

Каква беше най-голямата илюзия на комунистите, които Ви прогониха от родината? И какво е тяхното наследство в съвременен Виетнам?

Най-голямата мечта на комунистите беше независимостта на Виетнам. Вярно, че Виетнам е обединен и независим от почти 45 години. Но дали успя да се измъкне от силното влияние на Великите сили? И все пак комунистите заличиха границата, която беше разцепила Виетнам на две. Днес хората от Севера и Юга разговарят. Бих казала дори, че оттогава се появиха и много любовни истории.

Как Вашата героиня бежанка и най-вече Вие самата виждате бежанските потоци, които опасват днес света?

Изразът boat people беше създаден, за да обозначи виетнамците, които бягаха от страната си. Никога не съм си и помисляла, че тази дума може отново да бъде използвана, за да обозначи хора, които минават през същите премеждия като виетнамците. Историята се повтаря, и то след толкова кратко време. Което означава, че никога няма да се научим. Харесва ни да повтаряме една и съща история: да съборим Берлинската стена и да построим нова в Палестина… За жалост, днешните бежанци не срещат същото разбиране и съчувствие като виетнамците. Никой вече не излиза на улицата, за да протестира срещу войната. И малцина пишат за причините, които стоят зад бягството на мигрантите. Смятам, че въпросът за мигрантите ще бъде решаващ за бъдещето на нашата цивилизация.

Как се променяше през годините за Вас значението на думите мир и война?

Стават все по-комплексни и по-сложни за обяснение. Мирът е толкова тих, невидим и неосезаем, че е трудно да се покаже несравнимата му красота и да бъдат убеждавани хората в неговата основополагаща и незаменима ценност. Едновременно с това войната впечатлява с гръмогласните образи на добри и лоши герои, все едно е видеоигра.

Може ли литературата да съхрани онази част от историята, която не намира място в класните стаи?

Учебниците по история говорят за колективно преживяваното, а литературата – за личното. Идеално погледнато, са нужни и двете – голямата история и малките истории, разказани от колкото може повече гласове. Защото богатството е в многочислеността на гласовете, тъй като те приличат на онези точки от една рисунка, които трябва да се свържат, за да се появи целият образ. Колкото повече точки има, толкова по-богат ще бъде образът.

Какво е културното значение на майката във виетнамското общество? В „Ру“ героинята Ви подготвя своите деца „за падането“, в „Ман“ тя има цели три майки…

Виетнамската майка е котвата на семейството. Често тя отговаря за парите, което значи истинската власт. Тя е отговорна също и за възпитанието на децата. Бащата може да дава вид, че е върховната институция. Но в ежедневието майката формира децата.

„Ман“ показва отношението между западната и югоизточноазиатската норма за интимност. Между любящата откритост и саможертвената сдържаност. Как оценявате като писател това отношение? А като жена?

Съществуват много начини да изразим обичта си към някого. Те се променят според обстоятелствата и културите. Понякога се получават недоразумения между две различни култури, тъй като става дума за две различни кодови системи. На Запад някой може да сметне, че майка ми е слаба или подчинена, защото не се разпорежда. А тя е желязна дама! Просто не използва същите социални кодове. Тези разлики създават плодотворна почва за писане. Колкото до едновременно източната и западната жена у мен, имам усещането, че мога да обичам два пъти повече.

Ман означава тази, която няма какво повече да желае. Защото вече има всичко – или защото вече е загубила всичко? Кой е добрият отговор?

Ман нищо не е изгубила, защото нищо не е получила. Именно затова тя няма очаквания от собствения си живот и от живота като цяло. Просто приема съдбата такава, каквато ѝ е отредена. Следва нишката на живота без очаквания и въпроси.

Кои чувства могат да се изразят чрез готвене на храна за другия?

Когато готвя за някого, му дарявам първо и най-вече своето внимание. Избирам ястие, което се харесва или което носи откритие за човека или хората, които ще храня… Смятам, че рагуто е в категорията comfort food, защото в това ястие се съдържа време. Човекът, който го опитва, вкусва времето.

Как виетнамската култура е формирала Вашия литературен стил? Като творец кои конфликти избягвате – и кои Ви привличат неудържимо?

Опитвам се да не избягвам нищо. Историята на хората ме интересува. Човешките същества ме притеглят и запленяват. Не мога да им устоя. Мога да се почувствам хипнотизирана от преживелиците както на собственичката на странноприемницата, в която спя, така и от тези на някой президент на застрахователна компания. Намирам дори начин да удължавам разговорите, както например с помощта на обяда, който приготвих на озеленителите, дошли да работят в двора ми…

Писателката ще вземе участие в седмото издание на Софийския международен литературен фестивал (9–15 декември 2019 г.). Почитателите на Ким Тхуи имат възможността да се срещнат с нея на 11 декември, сряда, между 18 и 19 ч., на фестивалната сцена в Мраморното фоайе на НДК.
Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от френски: Зорница Китинска
Заглавна снимка:
© Jean-François Brière

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Марина, която поправя света

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/marina-koyato-popravya-sveta/

В град Бяла Подласка, по пътя от Тереспол на източната полска граница към столицата Варшава, се намира един от двата регистрационни приемателни центъра за бежанци в Полша. Макар че е място за временно настаняване и медицински прегледи на търсещите убежище, които са преминали през беларуско-полската граница и са успели да подадат молби за закрила, заради тромавата процедура обитателите на центъра засядат в еднообразието на дните в чакане на решение за по-нататъшната си съдба.

Миналата седмица монотонността се разчупи от едно неочаквано посещение – на група доброволци, също бежанци, от Варшава, които донесоха храна, дрехи и подаръци за децата. Макар и необичайно за Бяла Подласка, това посещение е част от инициативите на бежанците и на Марина Хулия – жена с неизчерпаема енергия, безброй идеи и вечна нотка на оптимизъм в гласа. Дъщеря на руснак и беларуска, Марина израства в централната част на Съветска Украйна. Като емигрантка в Полша от близо 25 години, тя не остава безразлична към бежанците, които търсят убежище в страната по време на Чеченските войни от 90-те години на миналия век. Изцяло на доброволни начала тя продължава да се грижи за много хора, които нарича „моите семейства“, и да се опитва да промени системата, в която бежанците попадат в Полша.

По данни на Агенцията за чужденците, която предоставя административни услуги на всички имигранти в Полша, през 2018 г. над 4100 души са поискали международна закрила в страната – около стотина от тях в момента са настанени в центъра в Бяла Подласка. По наблюдения на Марина много от тях вероятно ще чакат повече от година решението по молбата си.

Милана бяга от Чечения след Втората чеченска война. Тя живее в Полша от десет години, но чака цели седем, докато получи статут, който ѝ позволява да остане. Други жени от групата доброволки все още чакат решенията на властите и също живеят в бежански центрове – знаят през какво са преминали настанените в центъра в Бяла Подласка и какво вероятно им предстои.

Мадина е в Полша от 2017 г. Заедно с петте си деца прекарва пет месеца в Брест – от другата страна на полската граница, в опит да поискат убежище в Полша. Успяват от 22-рия път. „Познавам Марина от Брест. Всичките ми деца ходиха на училище при нея на гарата в Брест, тя ги научи на полски език и на толкова много други неща“, споделя Мадина.

Училище на релсите

Когато през 2016 г. първото правителство на партията „Право и справедливост“ налага антибежанския възглед в миграционната политика, източната граница на Полша се затваря за бежанците, които се опитват да влязат и да потърсят закрила през граничния пункт на Тереспол. Тогава от другата страна – в беларуския град Брест, стотици хора, предимно майки с деца, се оказват заклещени в бюрократичен рубикон.

Марина, учителка по професия и по призвание, която помага на чеченски бежанци повече от 20 години, веднага отива в Брест. „Мрамор и деца – представете си внушителната мраморна сграда на гарата в Брест, пълна с деца“, разказва тя. След рязката промяна на ситуацията на границата тази гара приютява стотици семейства с деца, които продължават ден след ден с опитите да подадат молби за убежище в Полша.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Видях много болка и много сълзи. В 2 часа сутринта децата спяха по твърдите пейки, завити само с якетата на майките си или с хавлиени кърпи. Имаше и възрастни хора, които седяха безнадеждни в салона. Една от служителките на гарата от време на време сръчкваше спящите по пейките със забележката, че това е обществено място, и ги караше да се изправят“, разказва Марина.

Тогава тя решава да постави началото на Демократичното училище на гарата в Брест. Също като мен, а вероятно и като много от читателите – и родителите тогава попитали изненадано: „Как ще функционира училище без пространство, чинове, учебници и тетрадки?“ В отговор Марина пита какво всъщност е необходимо за създаването на едно училище.

„Учители и ученици – целият смисъл на училището се съдържа между тях“, категорична е тя, позовавайки се на идеите на известния полски лекар и педагог с еврейски произход Януш Корчак. Преди да бъде убит през 1942 г. в концентрационния лагер Треблинка, той разработва новаторска концепция за възпитанието и образованието на децата, според която те са водещи в тези процеси като напълно равноправни с възрастните.

„Това не беше нормално училище и аз нямаше как да преподавам по същия начин като в нормално училище. Исках децата да се чувстват в безопасност, сякаш са отново в класната стая в Чечения“, обяснява Марина и допълва с усмивка, че като единствен кандидат е била избрана за директор на Демократичното училище с пълно мнозинство. По традиция от чеченските училища децата пеят сури от Корана, преминават към народни песни, песни на руски език. Чрез песни, танци, игри и рисуване постепенно стигат и до изучаване на полския език.

„Толкова бързо получих повишение, че съвсем скоро открих училище и за майките“, продължава шеговито Марина. Песните и уроците по полски език не са единствените им занимания – жените започват да шият торби и парцалени кукли с материали, купени с помощта на дарители във Варшава. Освен че им помага да се откъснат от суровата реалност, за някои това е единственият доход, с който да останат в Брест и да продължат с опитите за подаване на молби за убежище в Полша.

„Нейната подкрепа беше много важна за нас в Брест. Благодарение на нея успявахме да изкарваме пари, за да останем и да се опитваме отново и отново да преминем границата и да поискаме закрила. След всеки неуспех трябваше да се върнем обратно, отново да изкараме пари и да опитаме пак“, обяснява Мадина. „Митничарите ме пускаха с по 120 кг багаж – куфарите ми бяха пълни с парцалените кукли на чеченските бежанки“, отбелязва Марина.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Не всички обаче устояват. Марина разказва за Зарима и нейните пет деца, които се отказали след 54 неуспешни опита и били принудени да се върнат в Русия въпреки рисковете за сигурността си. „За тях беше непосилно физически, психически, но и финансово“, обяснява Марина.

Друга майка, избягала от съпруга си алкохолик и насилник, също била принудена да се върне в Чечения след година в Брест. „На 16 години най-големият ѝ син отиде за първи път на кино в Брест. От малък вършел тежка работа в семейното стопанство, а баща му пропилявал всички пари за алкохол“, разказва Марина.

Сеща се и за един от любимите си ученици, който веднъж я попитал: „Какво ще стане, ако убият всички чеченци по света и аз остана единственият? Ще бъда ли тогава застрашен вид?“ „За мен всеки един от тях е такъв и се старая да им го показвам“, казва Марина.

От другата страна на границата

Спокойствието е най-важното нещо, което жените бежанки получават в Полша. „Това е на първо място, всичко останало е на заден план“, казва Милана. „За мен и за децата най-важното е да се чувстваме в безопасност“, категорична е Мадина, без да споделя много за проблемите, които произтичат от несигурността на чакането. Заедно с Марина и с други бежанци от тяхната общност, двете жени участват в много инициативи, чрез които се включват в обществения живот на Варшава, за да излязат от капсулираната среда на бежанския център.

Уважението към възрастните хора е ключов аспект в чеченската култура и това е причината в Чечения да няма домове за стари хора, подчертават бежанките. „Много ми е мъчно за тези хора, защото те са на ръба на своя живот. В Чечения възрастните остават при семействата си до края“, обяснява Мадина. „В Полша има старчески домове, които никой не посещава“, отбелязва Марина, представяйки първата от своите идеи за включването на бежанци в социалния живот на Полша. Заедно с група жени и деца тя организира посещения при възрастни хора, превърнали се в традиция през последните три години.

Милана се включва във всички инициативи, но най-много харесва именно тези посещения. „Когато отидем, винаги настава радост и всички се усмихват“, споделя тя. По думите на Марина, това е програма, която не се нуждае от никакво финансиране, а „само от сърце“ – благодарение на тази инициатива „една полска баба получава чеченско внуче и едно чеченско дете се сдобива с полска баба“. „Прегръщаме се, готвим, чистим, масажираме ръцете на възрастните – те ни обичат и ние ги обичаме. Вече сме изградили връзка и те знаят, че не идваме само за празници“, разказва Марина.

Бежанците са и доброволци в един от приютите за бездомни животни във Варшава. Малкият Рамзан занесъл всички наденички, които майка му приготвила за семейството, на любимото си куче там. „Няма значение дали ще се нахраня, щом кучето се е нахранило“, казал той на Марина.

Децата имат водеща роля и в другата инициатива на Марина и бежанците – в помощ на бездомните хора във Варшава. През последните три години организират работилници, в които бежанците приготвят храна за бездомните и им помагат да постегнат импровизираните си къщи. В отговор децата научават полезни умения: един от бездомните хора например – Кажик, изработва заедно с тях къщички за птици.

„Всички се радваме, когато се чувстваме полезни. Ние сме щастливи не само да получаваме, но и да даваме“, подчертава Марина. Тя организира и готварски уроци по чеченска кухня с бежанци и полски ученици, както и групови посещения в музеи и галерии във Варшава. Посещавали са и градове в цяла Полша по покана на местни хора и организации.

Бежанците често участват в културни събития с чеченски песни и танци. Заедно с Мадина и Милана, Марина подготвя театрална пиеса със заглавие „Проба“, което на полски означава „репетиция“ и „опит“. „Пиесата разказва за ситуацията на границата Брест–Тереспол. Показваме на света колко силни са тези жени. Мадина например е учила само до четвърти клас, защото по време на Втората чеченска война училището ѝ било опасано с експлозиви. Тези жени практически не са имали никакви възможности в живота си и сега правят всичко по силите си, за да се справят“, казва Марина и продължава: „Искрено съжалявам, че хората, които управляват страната днес, не разбират какво богатство са тези жени – с тяхната сила, непоколебимост и мъдрост.“

Марина Хулия е лауреат на наградата на Министерството на външните работи на Полша на името на Ирена Сендлерова – медицинска сестра, която спасява повече от 2500 еврейски деца по време на Втората световна война. Наградата се връчва на учители, които преподават на учениците в духа на толерантността и грижите за другия – по примера на нейния патрон Сендлерова, според която раса, националност и религия нямат значение пред човечността.

Неслучайно наградата се връчва „за поправяне на света“. Хора като Марина може и да имат малък шанс да променят системата или политиката, но е важно, че ги има.

Заглавна снимка: …

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На източната граница на ЕС: Бежанци в руска рулетка

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/na-iztochnata-granitsa-na-es/

В чакалнята на малката гара в Тереспол на източната граница на Полша в тази септемврийска сутрин има само един търпелив посрещач – млада жена, облечена в тъмни дрехи. Като по сигнал тя се отправя към остъклената сграда на Гранична полиция: пристигнал е влакът от Брест, града от беларуската страна. Жената залепи лице за стъклото с шепи около очите, за да преодолее огледалния отблясък на тази прозрачна стена – граница на Полша и на Европейския съюз. Това е единствената ѝ възможност да се срещне със сестра си. Двете са разделени от месеци, откакто едната успява да поиска международна закрила в Полша, а другата продължава да се опитва ден след ден.

Скоро пространството зад сините стъкла се изпълва с хора, най-вече семейства с деца на всякакви възрасти, дошли с влака от Брест, за да потърсят убежище в Полша. В следващите няколко часа, след поредица от интервюта, полската Гранична полиция ще определи дали някой има право да поиска убежище или международна закрила в страната. В този ден никой няма право на това – всички се връщат обратно в Брест с обедния влак.

КПП „Брест – Тереспол“

Този граничен пункт между Беларус и Полша става част от традиционен маршрут за бежанците от Северен Кавказ още от Чеченските войни от средата и края на 90-те години на миналия век. През последните десетилетия много хора от този регион го използват заради необичайната възможност да се качат на влака „Брест – Тереспол“, без да имат виза, и да поискат закрила от Полша.

Според Енира Броницкая, юристка в беларуската правозащитна организация Human Constanta, проблемът за много бежанци е именно невъзможността да стигнат до властите на дадена държава, за да поискат убежище. „Никоя авиокомпания няма да ви позволи да се качите на самолет без виза, дори да имате билет. Брест и нашата граница са едно от уникалните места, където може да се качите на влака и никой няма да ви поиска виза за Полша. Затова хората използват този начин“, обяснява тя за „Тоест“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Все пак границата е ясна и тя преминава дори в този иначе специален граничен влак. „Ако отидете в Брест като гражданин на Европейския съюз със своя паспорт и хванете влака за Тереспол в 5:30 сутринта, ще бъдете настанени в различна част на влака. След пристигането ще го напуснете по-рано от останалите хора и ще минете през граничния контрол много по-бързо от тях. Те ще слязат от влака, когато вие напуснете гарата – след контрола ще бъдете помолени да излезете извън сградата. Тогава я затварят и пускат тези хора да влязат вътре. Така че няма да имате възможност да се срещнете с тях“, разказва пред „Тоест“ Марчин Сосняк, директор на отдел „Права на мигранти и малцинства“ към институцията на омбудсмана на Полша.

Според Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. всеки човек има право на убежище и международна закрила, което може да предяви пред граничните служители при влизане в дадена страна, а молбата му се разглежда от съответните компетентни органи. Когато първото правителство на „Право и справедливост“ идва на власт в Полша през 2015 г. на вълната на силна антиимигрантска реторика и твърд курс срещу бежанската политика на Европейския съюз, се ограничава и достъпът до процедурите за убежище и международна закрила.

Бежанците като икономически имигранти

В офиса на омбудсмана на Полша след 2015 г. постъпват хиляди жалби на хора от Чечения, Таджикистан и други републики от Северен Кавказ, които се опитват да преминат границата на Полша и да поискат статут на бежанци, но са били отхвърлени от граничните служители като икономически мигранти, обяснява Сосняк.

Той е наблюдавал как протичат интервютата на граничния пункт в Тереспол. „През 2016 г. описахме почти 20 случая на хора, които казаха нещо, което ги квалифицира като търсещи убежище, но граничните служители не го отбелязваха. Например случаи на насилие срещу семействата им в родните им страни. Въпросът, който следваше, беше: „Когато дойдете в Полша, ще искате ли да работите, или не?“ Хората отговаряха с „да“, защото в противен случай няма да могат да се издържат. Това обаче беше достатъчно, за да ги опишат като икономически мигранти. Единственото, което остава след такъв разговор, е една бележка – че този мъж, тази жена или това семейство са икономически мигранти, защото искат да работят в Полша. Всички истории за тормоз, преследване, домашно насилие и т.н. изчезват“, разказва Сосняк.

По време на първото си посещение през 2016 г. представителите на омбудсмана присъстват само като наблюдатели в малката стая, където граничните полицаи провеждат успоредно три интервюта на три съседни маси. При следващите посещения през 2018 г. и 2019 г. започват да обръщат внимание на служителите на Гранична полиция за онези подробности в историите на чужденците, които биха могли да попаднат в условията за получаване на международна закрила и следователно заслужават да бъдат разгледани. „Граничните служители са обучени. Проблемът не е в липсата на обучение или на знания“, подчертава Сосняк. Предвид ролята на омбудсмана като наблюдател обаче, окончателното решение за допускане на чужденец в Полша или връщането му в Беларус винаги е на Граничната полиция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„В ситуациите, които наблюдавахме, изглеждаше, че целта на интервюто беше умишлено да се потърси информация, която би квалифицирала хората като икономически мигранти. Спомням си един случай, в който служителят попита млад мъж дали някой от семейството му е в Европа. Той отговори, че има роднини във Франция. Тази информация беше достатъчна, за да се заключи, че той е икономически имигрант, който иска да замине за Франция“, разказва Марчин Сосняк.

„Това е като руска рулетка“, обобщава Кирил Кофанов – юрист в Human Constanta, който работи на терен в Брест, съдействайки с правна помощ на чужденците. „Хората се опитват да обяснят, че са бежанци, че искат да кандидатстват за международна закрила, опитват се да приложат допълнителни доказателства – видеоклипове, снимки, документи. Но граничните полицаи, които провеждат интервютата, казват само: „Това не е за нас“ и отхвърлят молбите“, допълва той.

От какво бягат чеченците

Изтезания, преследвания, изнудване, кръвна вражда, домашно насилие – разказите на бежанците от този регион създават впечатление за непоносима комбинация между държавно спонсорирана репресия и оковите на консервативни патриархални разбирания, според които жените и децата са собственост.

„Най-голям е броят на хората, които бягат заради изтезания и преследвания, като обикновено тези неща са свързани – преживелите мъчения обикновено са били преследвани от властите“, разказва Кофанов, който освен юридическа помощ предоставя и хуманитарна подкрепа за хората в Брест.

След историите за ужасяващо домашно насилие – за регулярни побои до припадък, които чух от чеченски жени, търсещи закрила в Полша, се чудех колко от онези майки зад сините стъкла ще споделят подобни разкази пред граничните служители в този ден. „Сигурен съм, че е много трудно да се говори за сексуално или домашно насилие, особено когато ви разпитват мъже. Жените трябва да говорят с жени. Това обаче не е толкова очевидно за всички“, отбелязва Марчин Сосняк. В структурата на Гранична полиция обаче няма достатъчно служителки, така че да се осигури възможността на жените да бъдат интервюирани от жени.

В задълженията на граничните полицаи в Полша обаче е да попитат всяка жена дали иска да подаде отделна молба за предоставяне на убежище или международна закрила. Когато става въпрос за семейство, молбата обикновено е обща и се подава от името на съпруга. „Целта е да се идентифицират по-добре случаите на домашно насилие. Очевидно е, че ако може да подготви собствено заявление, една жена би описала ситуации, които може и да бъдат пропуснати в обща молба със съпруга ѝ“, обяснява Сосняк.

Убежище в Беларус?

В разговора за търсещите убежище в Европейския съюз в контекста на миграцията от Близкия Изток и Африка един от ключовите въпроси е за първата сигурна държава по пътя на бежанците. В същия контекст е и Беларус – първата сигурна държава за автономните републики в Северен Кавказ.

По силата на Договора за съюз между Русия и Беларус от 1997 г. между двете държави практически няма граници и държавните им органи функционират в много тясно сътрудничество. „От една страна, тази ситуация носи определени предимства – например режимът за престой в Беларус е много по-либерален за руски граждани в сравнение с този спрямо граждани от други националности. Те нямат нужда от визи, а след три месеца просто трябва да отидат в полицейското управление и да регистрират адреса, на който живеят“, посочва Енира Броницкая.

В същото време обаче липсата на граница създава и проблеми – например всеки от Русия може да влезе и просто да изведе някого от Беларус, без това да бъде документирано, защото никой на границата няма да контролира преминаването. „В един случай жена, която бягаше от домашно насилие в Чечения, беше издирена в Брест от свои роднини, които просто пристигнаха и практически я отвлякоха“, обяснява Броницкая.

Натиснете тук за да видите презентацията.

На теория руски граждани биха могли да поискат убежище в Беларус. Практиката обаче е друга. „От 2001 г., когато собствената ни система за международна закрила започна да работи, стотина руснаци са поискали убежище. Нито една от тези молби не беше одобрена. Ако страната ни даде убежище на руски гражданин, това означава признание, че в Русия има някакъв проблем, а това би било истинско политическо самоубийство за Беларус“, отбелязва юристката и допълва: „Хората, които бягат през Беларус, имат различни мотиви да го правят. Но ако по някакви причини руските власти търсят някого, за този човек не е безопасно да остане тук.“

Затова в организацията Human Constanta използват термина „преминаващи бежанци“. „Според международните стандарти за нас те биха били бежанци, ако поискат убежище тук, в Беларус. С тази формулировка ние просто се опитваме да подчертаем, че тези хора все пак са под заплаха, но в същото време просто преминават през нашата територия, без намерение да търсят закрила тук“, обяснява Броницкая.

Убийството на грузинския чеченец Селимхан Кангошвили в Берлин през август т.г. потвърди усещането на много чеченци, че не биха могли да се чувстват в безопасност дори в европейски държави. Убитият Кангошвили е участвал във Втората чеченска война срещу Русия, по-късно работил за грузинските и украинските антитерористични служби и кандидатствал за убежище в Германия след множество заплахи и опит за убийство.

Заклещени в Брест

Когато през 2016 г. Полша сменя подхода към бежанците и практически затваря границата си за тях, като спира приемането на молби за убежище, стотици хора се оказват буквално заклещени в Брест. Познавайки ситуацията, много бежанци размислят и изобщо не стигат до Брест. За други тази граница остава единственият възможен изход и те посвещават време, усилия, а и пари на опитите да потърсят закрила в Полша.

„Руската рулетка“ не дава възможност за прогнози, затова сутрешното пътуване с влака до Тереспол се превръща в изтощително ежедневие. Разказите на кандидатите за убежище в Полша се различават най-вече по броя на опитите – от десетки до стотици. „Тази седмица една жена заедно с внуците си успя да премине границата от 74-тия опит“, разказва Кирил Кофанов, отбелязвайки, че това е рекордът в неговата практика в Брест за повече от година.

В средата на септември и двамата правозащитници от Human Constanta са особено фокусирани върху началото на учебната година, което няма да се състои за децата бежанци в Брест. „Те са спрели да ходят на училище още в родината си, след това идват в Брест и остават извън образователната система. Когато родителите им най-накрая успеят да подадат документи за убежище, минава още поне половин година, преди децата да влязат в класна стая в Полша. Тази ситуация ги лишава от образование за най-малко една година“, обяснява Енира Броницкая. Затова освен правна помощ за родителите, Human Constanta организира и специални занимания за децата. „Те дори не знаят как да играят, много от тях никога не са имали играчки“, споделя още тя.

Възрастните са изтощени. „Стават в тъмни зори, отиват на гарата още преди изгрев слънце, опитват се да преминат границата и четири часа по-късно се връщат. Нямат възможност да планират нищо, не могат да организират занимания за децата, твърде изморени са, за да играят с тях – изобщо не могат да водят нормален живот. Имат сили само да чакат утрешния ден“, казва Енира Броницкая.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Заради физическата умора и психическото изтощение от неуспешните опити правозащитниците отбелязват увеличение на инцидентите по границата. „Един младеж се опита да се самоубие на границата, като си преряза вените. Пак го върнаха обратно, а и освен това го добавиха в черен списък – в системата името му вече се появява с печат Забрана за влизане в Европейския съюз“, разказва Броницкая. „Това е много дълбока и психологически сложна ситуация, която може да експлодира всеки момент. Разбира се, голяма част от тези хора се стараят да останат спокойни, защото знаят колко много зависи всичко от поведението им на границата. Във всеки случай, животът, който водят тук, не е нормален“, категорична е тя.

За бежанците, заседнали в „руската рулетка“ между Брест и Тереспол, преминаването на границата на Полша изглежда като щастлив край на тягостно пътуване. Всъщност обаче е началото на нелеко ново изпитание в среда, в която антиимигрантската реторика се подклажда от най-високо политическо ниво.

Но въпреки всичко има и истории с положителен край – в продължението на този разказ. Очаквайте го скоро.

Снимки: © Герго Лазар

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За Карола Ракете и „престъплението“ да спасиш живот в морето

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/carola-rackete/

Десислава Микова разговаря с Хайди Садик, която е член на екипажа на кораба Sea Watch 3. Преди две седмици, под ръководството на капитан Карола Ракете, корабът акостира на пристанището на остров Лампедуза с 40 мигранти на борда, без да има разрешение от италианските власти. При слизането от кораба Ракете е арестувана, впоследствие е освободена, но разследването по случая продължава.

Средиземно море от години е най-смъртоносната граница за бежанци и мигранти в света – през миналата година средно по шестима души на ден са губили живота си в опит да я прекосят, сочат данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Въпреки това миграцията от Африка към Европа продължава да се използва като средство за влияние в политически схватки на национално и европейско ниво. Когато преди две седмици капитан Карола Ракете акостира с кораба Sea Watch 3 на пристанището на остров Лампедуза, тя се оказа въвлечена именно в такава схватка.

След като спасява 42 души от гумена лодка на 12 юни, корабът прекарва 17 дни в открито море, без да получи разрешение от италианските власти да акостира, нито потвърждение за такава възможност от друга държава. Заради влошаващото се състояние на хората на борда, двама от които бяха изведени по-рано по спешност, Ракете взема решение да влезе в пристанището и да не се съобрази със закона на Италия, според който корабите с мигранти на борда са заплашени с глоба от 10 000 до 50 000 евро, ако навлязат в териториалните води на страната без разрешение, а при повторно нарушение – и от конфискация.

Последва арестът на 31-годишната германка, не закъсня и реакцията на италианския вътрешен министър Матео Салвини. Неговата политическа кариера е изградена на основата на твърдите му антиимигранстки позиции, а самият той отчита като една от най-големите си победи указа за криминализирането на корабите с хуманитарни мисии.

Il Capitano срещу La Capitana

„Престъпницата е арестувана. Пиратският кораб е заловен. Голяма глоба за чуждестранното НПО. Всички мигранти са преразпределени в други държави. Мисията е изпълнена“, написа Салвини в Twitter след ареста на Ракете.

„Това е част от голяма клеветническа кампания на хора като министър Салвини, които целенасочено и последователно налагат на спасителите и хуманитарните работници етикети като „престъпници“ и „трафиканти на хора“. Това беше целта на всичко, което се случи по време на тази мисия“, категорична е Хайди Садик, говорителка на Sea Watch, в интервю за „Тоест“.

Тя дава пример със спасителната мисия на италианската брегова охрана отпреди седмица, когато 55 души бяха спасени, този път в италиански води, и докарани отново на остров Лампедуза. „Когато подобни мисии се провеждат в италиански води, няма абсолютно никакъв медиен шум – тогава Салвини няма кого да обвини, защото италианските власти са задължени по същите закони, които следваме и ние. Салвини има нужда от изкупителна жертва – от някого, когото да нарече престъпник и когото да обвини, че съсипва Европа. Затова превърна Карола в свой личен враг. В същото време обаче превърна нея и Sea Watch в лице на съпротивата срещу този курс и срещу токсичната антиимигрантска реторика“, подчертава Садик.

Карола Ракете © sea-watch.org

Това противопоставяне привлече медийното внимание именно заради силния личен елемент – прозвището на Салвини е Il Capitano, което символично го противопоставя на La Capitana Карола Ракете.

Италианският вътрешен министър използва случая да размаха пръст и срещу европейските партньори – заплаши, че ще качи мигрантите на автобус и ще ги стовари пред Посолството на Германия. Словесните му нападки продължиха и след уверението от пет европейски държави, че ще приемат мигрантите от Sea Watch 3.

Откакто Карола Ракете беше арестувана и освободена, още два кораба на неправителствени организации акостираха на Лампедуза – „Алан Кюрди“ с 41 спасени бежанци и мигранти на борда и „Алекс“ – с 65. Около тези новини нямаше нито такъв медиен шум, нито толкова гневни реакции от страна на Салвини, както при случая с Ракете.

Спасяването на хора в беда в морето и европейските политики за справяне с миграционния натиск, от една страна, и интеграцията на имигрантите, от друга, са дълбоко свързани, но по същество различни теми. Недостатъчната солидарност между държавите членки и неспособността за разпределяне на отговорностите през последните години оставят широко поле за спорове, които лесно се търкалят по нанадолнището на популизма.

Гостите на борда

В екипажа на Sea Watch 3 Хайди Садик е културна медиаторка – човекът, който се грижи за спасените от лодките в Средиземно море, докато се намират на борда на кораба на неправителствената организация. „Аз първа влизам в контакт с тях и играя ролята на мост между нашите гости и нашите партньори, които им оказват помощ както в морето, така и на сушата. Например ако някой е особено уязвим или има нужда от специфична помощ – като малолетните без придружител, – аз предавам тази информация по веригата и се уверявам, че всеки е получил помощта, от която се нуждае“, обяснява тя.

По време на целия разговор тя винаги нарича „гости“ хората, които Sea Watch 3 спасява по време на мисиите си. Изборът на думи не е случаен: „Целият дискурс по темата за миграцията е много политизиран, а и поляризиран. Затова хора, които искат да коментират работата ни в определена светлина, често използват думи като „икономически мигранти“ и „бежанци“ – терминология, която е наситена с определени внушения. За нас обаче такива етикети нямат никакво значение, когато някой се дави. В такъв момент не задаваш въпроси: „Кой си? Откъде си? Икономически мигрант ли си? Бежанец ли си?“ Това са статути, които се дават след продължителни процеси по идентификация и проучване на историите на хората, с разбиране за комплексните мотиви, които са ги накарали да избягат от родните си страни и да търсят сигурност другаде. Като добавим и основния принцип, че абсолютно всеки човек има право на живот, право на свобода на придвижване и право да потърси убежище, това са просто хора. Докато са на борда на нашия кораб, те са ни гости и е наша отговорност да се погрижим за тях.“

Хайди Садик © sea-watch.org

По-голямата част от хората, спасени при последната мисия, идват от държави в Западна Африка. По думите на Садик, всички се оказват заложници на стройната и организирана система за трафик на хора, която функционира в региона. Тя неизбежно води до Либия и накрая до морето. „Много хора са ни разказвали, че практически няма вариант за бягство от Либия, освен по море. Дори да опиташ да пресечеш границата в пустинята на изток към Египет, на запад към Тунис или на юг към Нигер, все оставаш в същата система, не можеш да се измъкнеш от нея. Затова и няма как да избягаш, ако някой реши да те продаде, да те заключи в някой гараж или на гумена лодка. Изправяш се срещу въоръжени хора и групировки, които експлоатират всички, опитали да прекосят Либия“, подчертава Садик и уточнява, че макар и от различни националности, всички хора, спасени при последната мисия, са тръгнали от Либия.

„Когато се притечем на помощ на потъващ кораб или претоварена гумена лодка, първото нещо, което всички ни питат, винаги е дали ще ги върнем обратно в Либия. За тях това е равносилно на смърт и при най-малката вероятност да се върнат там заявяват, че предпочитат да се удавят“, продължава Хайди Садик.

Най-близкото сигурно пристанище

Всеки човек, изпаднал в опасност или беда в морето, трябва да бъде спасен и да получи възможност да слезе на сушата на сигурно място – на най-близкото сигурно пристанище. Изключено е бежанци и търсещи убежище да слизат на пристанища, където техният живот и сигурност ще бъдат застрашени. Тези права са защитени от Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 г. и Международната конвенция за търсене и спасяване по море от 1979 г. В тях са обяснени задълженията на екипажите на плавателни съдове, както и на крайбрежните държави по отношение на спасяването. Тези договори се допълват от Насоките за третиране на лица, спасени в морето, публикувани от Международната морска организация.

Хайди Садик подчертава, че всички мисии на Sea Watch се извършват в международни води – извън териториалните (на разстояние 12 морски мили от брега) и прилежащите води (на разстояние 24 морски мили от брега). „Винаги плаваме достатъчно далече от тези две граници. При последната мисия качихме хората на борда на нашия кораб на около 40 морски мили от либийския бряг“, уточнява тя. В извънредни случаи Sea Watch 3 може да извърши спасяване и в териториални води, ако получи нареждане за това като намиращ се най-близо плавателен съд от Координационния център за търсене и спасяване – административен орган във всяка крайбрежна държава, натоварен с отговорността да организира такива мисии.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„След спасяването на 12 юни, следвайки международното морско право, се насочихме към Лампедуза като най-близкото сигурно пристанище“, обяснява Хайди Садик. Координацията на спасителната мисия е поета от координационния център на Либия. „Когато поискахме достъп до най-близкото сигурно пристанище, т.нар. Брегова охрана на Либия ни посочи Триполи, което е направо смешно. Абсурдно е, защото на всички е ясно, че там в момента има гражданска война, а и не можеш да върнеш хората на мястото, от което са избягали“, категорична е говорителката на Sea Watch.

Десетки хора загинаха при въздушна бомбардировка на център за задържане на мигранти край Триполи в началото на юли. Това беше повод за нови разкрития за условията на глад, изтезания и робство, в които живеят мигрантите в Либия.

По думите на Садик, организацията получава потвърждение и от италианските власти, че трябва да акостира и свали спасените си пътници в Триполи. „Разбира се, нямаше как да направим това, защото би било престъпление според законите на международното право, които се опитваме да отстояваме“, продължава тя.

Говорителката на Sea Watch обвинява либийската брегова охрана в некомпетентност и изразява недоумение, че Европейският съюз ѝ прехвърля отговорността за спасителните операции по външните му граници. „Бреговата охрана на Либия е финансирана и обучавана от ЕС да извършва незаконно връщане на хора, бягащи от Либия, обратно в Либия“, подчертава тя с нескрито възмущение.

През февруари публикация на авторитетното издание „Политико“ разкри изтекъл вътрешен доклад на Европейската служба за външна дейност, който посочва много пороци в колаборацията на ЕС с властите в Либия, включително участието на обучени от ЕС либийски гранични полицаи в мрежите за трафик на хора. Според заключението в този доклад политиките на ЕС са направили Средиземно море по-смъртоносно.

През последната година (откакто популисткото правителство на Италия встъпи в длъжност) при общо 20 спасителни мисии е отказан достъп до италиански пристанища. Тези случаи не засягат единствено мисии на неправителствени организации, но и търговски и военни кораби, обобщи в началото на юли Марко Бертото, говорител на италианския офис на международната организация „Лекари без граници“. „Повече от 2500 души са били блокирани в открито море за общо 165 дни. Единственият ефект от тази политика е да причини ненужно страдание на мъже, жени и деца, които вече са преживели ужасни неща в Либия“, подчертава Бертото, цитиран от „Ню Йорк Таймс“.

Да не се притечеш на помощ

Sea Watch предупреждава и за други нарушения на морското право, засечени с малките разузнавателни самолети, с които организацията събира информация за лодки в беда. „Когато имаме сигнал за такава ситуация, се изпраща предупреждение до всички плавателни съдове в района, включително и търговски кораби, които често просто не оказват помощ, а ако окажат, връщат спасените хора в Триполи, защото компаниите собственици им казват просто да ги оставят на най-близкото пристанище. Най-близкото пристанище обаче не е сигурно пристанище“, отбелязва отново Садик.

Според нея политиката на Европейския съюз да прехвърля отговорността за опазването на външните си граници към държави в периферията позволява на плавателни съдове да нарушават закона, без да има никакви последствия за тях. „Тези, които би трябвало да следят за спазването на законите, са същите хора, които не искат бежанци и мигранти да акостират в Европа. Ние сме единствените, които разобличават тази практика“, изтъква Хайди Садик и обобщава: „В Средиземно море спасяването на хора в беда – стара моряшка традиция много преди превръщането ѝ в закон – сега се пренебрегва. Сега нормата е да не се притечеш на помощ.“

„В защита на човешкия живот“

Карола Ракете беше освободена от домашен арест само три дни след задържането ѝ. В мотивите за решението си съдия Алесандра Вела подчертава, че „действията на капитана са били в защита на човешкия живот“. Матео Салвини разкритикува решението на съдията в Туитър:„Наложително е да се реформира правосъдната система, да се изберат и насърчат онези, които прилагат законите в Италия, и да се променят критериите за набиране, защото това не е правосъдие в полза на страна, която иска да се развива“, написа вътрешният министър.

Разследването на случая продължава и предстои да се изясни дали и какви обвинения ще бъдат повдигнати срещу Карола Ракете и Sea Watch. „Случаят изобщо не е приключил, макар че съдията изрази много категорично становище, което защитава работата на хуманитарните организации“, подчертава Хайди Садик.

„В решението се коментира също, че указът на Салвини трябва да бъде използван срещу трафиканти на хора. Ние очевидно не сме трафиканти – ние сме организация, която провежда спасителни акции и оперира във вакуума, оставен след оттеглянето на ЕС от отговорност и прехвърлянето на тази отговорност към престъпници. Когато се намесваме, за да действаме според закона, очевидно е, че ще се опитат да ни спрат с всякакви средства“, категорична е говорителката на Sea Watch.

При акостирането на Лампедуза корабът на неправителствената организация влиза в сблъсък с лодка на италианската брегова охрана, който се опитва да му попречи да акостира. Матео Салвини определи това като „акт на война… застрашил живота на служителите на реда“.

„Маневрата беше много, много бавна, а контактът беше минимален. Ничий живот не е бил изложен на опасност. Намерението никога не е било враждебно. Това само показа докъде са готови да стигнат властите, за да попречат на работата ни. Накрая лодката им се помести и ни направи път, което можеше да стане и много по-рано“, коментира Садик.

Как да продължим да живеем заедно?

Когато Карола Ракете слезе от Sea Watch 3 с полицейски ескорт, беше посрещната от хора, които я подкрепиха и похвалиха смелостта ѝ. Имаше обаче и хора, които я освиркаха, наричаха я престъпница, репортери разказват и за призив да бъде изнасилена. В много градове в Европа хиляди хора се събраха, за да заявят подкрепата си за нея и за организации като Sea Watch. В същото време подръжниците на Салвини и антиимигрантските групи в Европа изразиха одобрението си за твърдостта на италианските власти, обединени от общото мнение „Салвини – единственият капитан“, както пишеше на плаката на един италианец.

Случаят със Sea Watch 3 показа колко поляризирани са позициите – не само в италианското общество, но и сред европейците. За пореден път се питам как хора с толкова крайни мнения могат да съжителстват, а и да намират конструктивни решения на все по-сложните проблеми, пред които се изправят. Нищо не е черно-бяло, смята Хайди Садик и разказва за хората, посетили кораба по време на престой в Катания, Сицилия по-рано тази година: „Посетиха ни не само хора, които ни подкрепят. Една жена беше много благодарна за това, което правим. Съпругът ѝ също ни благодари и каза, че е съгласен, че хората в беда в морето трябва да бъдат спасени, но не е съгласен всички те да акостират в Италия. Това е много важен нюанс.“

Докато правото на живот и сигурност на всеки човек не може да бъде поставено под съмнение, критиките спрямо различни миграционни политики и принципи за разпределяне на отговорността между държавите членки в ЕС заслужават внимание и трябва да бъдат обсъждани откровено и ясно.

„Каквито и политически възгледи да имате, нашата молба е да не поставяте под съмнение законите за спасяването на хора в морето – не е приемливо те да умират или да бъдат връщани обратно в Либия, където са заплашени от арести и изтезания“, категорична е говорителката на Sea Watch.

„Надявам се, че сме способни да водим разговор, в който да признаваме различните нюанси и да уважаваме фактите и детайлите, без прибързани обвинения, които лепят върху нас етикета на престъпници“, завършва Хайди Садик.

Заглавна снимка: Гумената лодка с мигрантите при спасителната операция от 12 юни 2019 г. 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лесбос: Смъртта по пътя към Европа

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-smartta-po-patya-kam-evropa/

Това е едно от най-тихите и най-тъжни места, които някога съм виждала. На поляната, заградена с телена ограда, сред тревата, позеленяла от влажния средиземноморски климат на Лесбос през януари, личат контурите на нечии гробове, подредени в правилни редици. Малките надгробни камъни лаконично съобщават датата на смъртта и понякога възрастта на човека, погребан отдолу. Само на малцина са изписани и имената. Това е гробището за бежанците, чиито истории никога няма да бъдат разказани. Тук погребват хората, които никога не изминават пътя към Европа.

До един от гробовете стоят две плочи – на 31-годишната Галия и нейното бебе на едва годинка. Двете са загинали в морето на 18 юли 2016 г. До тях намирам гробовете на Ахмад и Фатима – и двамата също на по една година. Зана на 3 години. Стигам до безименен гроб на 5-годишно дете. Прилежно подредени камъни ограждат малките елипсовидни купчини пръст – някой се грижи за реда на това място с упорита методичност, издръжлива на неразбиране, негодувание и бюрократични препятствия.

Най-новите гробове все още нямат надгробни плочи: край един стои бетонна тухла, край друг – изсъхнал клон от маслиново дърво. Мястото се запълва бързо.

Тази картина изплува с новината от ранните часове на 11 юни за пластмасова лодка с 64 бежанци на борда, преобърнала се в морето на път от Турция към бреговете на гръцкия остров Лесбос. Общо седмина – две деца, четири жени и един мъж – са загинали. Други 57 души бяха спасени от гръцката брегова охрана с помощта на патрулен кораб на европейската гранична агенция „Фронтекс“.

Тази новина намери място в дневния ред на световните медии, за разлика от много други подобни случаи по-рано – според Световната организация по миграцията от началото на тази година 41 души, опитали да потърсят убежище в Европа по източносредиземноморския маршрут, са загинали или се смятат за безследно изчезнали.

Това гробище съществува от 2015 г., когато на остров Лесбос пристигат рекорден брой бежанци – над 860 000 души според данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Оттогава е и статистиката за най-много смъртни случаи – близо 800.

„Онова лято организирахме погребения почти всеки ден“,

спомня си Ефи Лацуди, която стои в основата на много местни инициативи за солидарност, включително лагера „Пикпа“, където се грижат за най-уязвимите хора.

Първите погребения на бежанци, загинали по пътя към Лесбос, датират от 2001–2002 г. Организирани от местните власти, церемониите са сведени до кратки бюрократични процедури – „нетипични за общество с много по-емоционално отношение към смъртта“, отбелязва Ефи. През 2009 г. няколко местни хора започват да дават гласност на тези случаи – с присъствието си на погребенията настояват за достойно изпращане на безименните жертви на опасното пътуване.

„Така едно декемврийско утро през 2012 г. се събудихме с новината за нова трагедия край източния бряг на острова – на брега бяха открити повече от 20 тела. От потъналата лодка беше оцелял само един човек, който лежеше в болница в безсъзнание. Беше ужасяващо. Тогава местните се мобилизирахме – от години бяхме свидетели на такива неща, но никога не говорехме за тях“, разказва Ефи Лацуди.

Погребали мъртвите в едно затънтено кътче на общинското гробище, отредено за бездомници, бедняци без роднини и хора, които не принадлежат към християнската вяра. „За бежанците поставяха надгробни плочи, на които не пишеше нищо – нямаше и дума, която да упоменава кой почива в тези гробове. Там имаше гробове от 2007 г. насам, което означава, че загиналите по-рано или не са били погребани, или са погребани съвсем анонимно“, обяснява гъркинята. През 2012 г. обаче присъства и кметът на административния център Митилини, както и малката общност от бежанци на острова –

трагедиите в морето вече не са безгласно подминавана тема.

Ковчег © Karol Grygoruk

„Смятам, че е много опасно, когато някой умре, да не приемаме смъртта му за нещо важно. Това означава да приемем, че някои хора имат по-малко право на живот и по-малко заслужават уважение в смъртта. За мен това е висша форма на несправедливост“, казва Ефи. Другата опасност, която тя вижда, е превръщането на такива трагедии в нормална част от ежедневието. „Дори гледайки мъртъв човек, продължаваме да мислим за него с етикети – нелегален имигрант, бежанец, удавник, сириец. Философията на фашизма слиза чак до това ниво – да смяташ, че нечия смърт е маловажна и няма значение“, категорична е тя и пита: „Колко голяма новина щеше да бъде, ако морето изхвърлеше на плажа на някой гръцки остров телата на 23 европейци?“

„Представете си да се събудите някоя сутрин и във вашия град да открият мъртвите тела на 23 души. Би трябвало всички да бъдат потресени.

Реакцията обаче се изчерпва с въздишка: „О, горките хора“ и толкоз“, разказва още Ефи.

С всяка следваща година трагедиите зачестяват, а жертвите стават все повече на брой. При потъването на една лодка през 2014 г. загива почти цяло семейство. „Беше оцелял само синът, който загуби майка си, баща си, баба си и двете си малки братчета“, пояснява Ефи. Заедно с малка местна общност тя настоява погребенията да се извършват по начин, който да уважава човека, историята и културата му.

Критичната 2015 година обаче е различна – през онова дълго лято не минава и ден без нов случай с потънала лодка. Морето изхвърля мъртви тела по плажовете – някои с паспорти и установена самоличност, други – завинаги останали безименни. „Никога не можем да сглобим целия пъзел. Ако никой роднина не потърси тялото или от корабокрушението няма оцелели, никога не можем да разберем кои са тези хора и какво се е случило“, обяснява Ефи Лацуди, според която

жертвите са поне два пъти повече от официалната статистика, просто много хора изчезват безследно.

Ефи Лацуди © Десислава Микова

На острова също умират бежанци. Когато бях там през януари, последният случай беше с бежанец от Камерун, починал в палатката си в регистрационния център „Мория“ няколко седмици по-рано, чакайки решение по молбата си за убежище. „Страдал е от сърдечно заболяване, от което е починал. Не е починал от студ, както беше съобщено в медиите“, твърди Патрик Мансур, който работи в администрацията на „Мория“.

„Защо обаче човек със сърдечен проблем е настанен в палатка в „Мория“ в началото на зимата?

Нима това е нормално? Ако човекът е бежанец, явно е нормално“, възмущава се Ефи Лацуди.

Той е погребан в неформалното гробище за бежанци, пръстта на гроба му още не беше слегнала, когато го откривам. Купчина камъни стои там, където може и никога да няма надгробна плоча – това е скъпо усилие, което среща все по-голяма съпротива.

„В болницата има процедура за такива случаи – опитват да се свържат със семейството на починалия, за да информират близките за смъртта, а и за да идентифицират тялото със снимки и видео. Семействата обикновено настояват за това“, обяснява Патрик Мансур. В този случай други бежанци от Камерун са помогнали за връзката със семейството. „Оттам нататък това е работа на полицията. „Мория“ няма нищо общо. Правим само кратко неофициално възпоменание с общността и сънародниците на починалия“, допълва Мансур.

Отскоро гръцкото законодателство определя като уязвими и хората, преживели корабокрушение или загубили близки при прекосяването на морето до европейските брегове. Затова и Ефи Лацуди не приема

студената последователност на процедурата по регистрация, през която преминават хората минути след като са били извадени от морето.

„Миналата година в „Пикпа“ приехме жена, която беше загубила детето си в морето. В отчаянието си искаше да се хвърли от лодката на бреговата охрана. Властите, без да проявят достатъчно чувствителност, настояваха тя първо да премине през процедурата по регистрация. Бързо обаче установиха, че няма да могат да се справят със случая, затова все пак ни извикаха да го поемем“, обяснява Ефи.

Гробището за бежанци на о. Лесбос

Гробището за бежанци на о. Лесбос © Karol Grygoruk

Бюрокрацията получава приоритет и при последния случай. Роднините на загиналите и оцелелите при потъването на лодката са закарани до пристанището и оттам – за регистрация в „Мория“. Без право на време за скръб и утеха.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: © Karol Grygoruk

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Остров Лесбос: Европейците, които протягат ръка към бежанците

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-evropeytsite-koito-protyagat-ruka-kum-bezhantsite/

Малко след визитата на папа Франциск в България и дълбоко символичното му посещение в бежанския център във „Враждебна“, все по-далечно става ехото от призива му към българите – като народ, познал драмата на емиграцията, да не затваря очите, сърцата и обятията си за онези, които чукат на вратата.

Днес ще ви разкажа за няколко души с широко отворени очи, сърца и обятия, които не остават безучастни пред човешките трагедии на бежанския поток към Стария континент. Те идват от различни точки на Европа на гръцкия остров Лесбос, където и досега пристига голяма част от бежанците, предприели опасното пътуване по море от Турция. На това райско място в Източното Средиземноморие се намира и бежанският център „Мория“. Наред с местните хора, които предприемат много инициативи в подкрепа на търсещите убежище, доброволци от цяла Европа дават пример за солидарност, за каквато държавите членки на Европейския съюз години наред не намират воля и път, и тяхната помощ понякога се оказва безценна.

Доброволката Лус и бежанецът от Афганистан Муса на остров Лесбос © Личен архив на Лус Кармона

Муса, бежанец от Афганистан на 70 години, бяга от преследванията на талибаните в родината си и изминава сам целия път до Лесбос. Спи в еднослойна лятна палатка в маслиновата гора около „Мория“, обитавана от всички, за които няма място в официалния лагер. Подгизнал и премръзнал в зимните дъждове, без да се храни добре, Муса страда и от диабет, който се обостря и стига до нива, почти несъвместими с живота. В това състояние го намира испанката Лус Кармона, докато раздава одеяла на бежанците през зимата на 2018 г. С помощта на Върховния комисариат за бежанците към ООН, тя организира настаняването му в квартира в административния център на Лесбос – Митилини.

„Вдъхновението ми идва от примера на Майка Тереза, която казва: „Ако не можеш да вършиш големи дела, върши малките с любов“ – споделя доброволката от Барселона. – „Крайната ми цел е чрез системата за събиране на семейства да му помогна да отиде при дъщеря си, която живее в Германия“, казва Лус. Докато тече дългата процедура, тя посещава Муса няколко пъти в седмицата, уверява се, че се храни добре, води го на лекар и се старае да го разведри. Понякога двамата се разхождат по брега на морето. „Много се страхува от морето, но се опитва да преодолее страха си. Той е много силен и смел човек. Представете си да видите морето за първи път и да трябва да прекосите бурните му води в малка претоварена гумена лодка посред нощ.“

„Всичко, за което този човек мечтае, е един ден отново да види дъщеря си и да успее да прегърне внука си“, разказва Лус, която го нарича папа и споделя, че го чувства като собствен баща. Тя не говори фарси, а той не говори английски. „Говорим с езика на сърцето – най-универсалния език. Любовта и грижата нямат нужда от превод“, казва Лус.

Лус Кармона, доброволка от Испания © Личен архив на Лус Кармона

На испански името ѝ означава „светлина“ и местните вече я наричат с гръцкия му еквивалент – Фотисмо. Вече близо три години тя осигурява офталмологични прегледи и очила за бежанци чрез организацията си „Светлина без граници“. Пристига сама с малката си кола, натоварена с 1000 чифта очила. Избира точно този тип медицинска помощ като продължение на благотворителен проект, който развивала в Тибет, Индия и Латинска Америка. На Лесбос намира съмишленик в лицето на местен офталмолог, който поема най-сериозните случаи. С по-леките се занимават офталмолози доброволци в полева клиника край „Мория“. „Най-трудното е да намерим специалисти, за да доброволстват в клиниката“, обяснява Лус, която координира цялата дейност на организацията.

Д-р Иван Уртадо, доброволец от Испания © Десислава Микова

С един-единствен щатен лекар в „Мория“, където живеят близо 5000 души, специализираните медицински грижи са сред най-важните и най-трудните за осигуряване. Доктор Иван Уртадо е 33-годишен гинеколог от Барселона. Когато го срещам на Лесбос през януари 2019 г., той е взел две седмици отпуск от частната клиника, където работи, за да дойде като доброволец в полевата клиника на испанската неправителствена организация Rowing Together, която осигурява гинекологични грижи на жените в регистрационния център „Мория“.

„Медицинската работа тук не е по-различна, но предизвикателството е да се справиш с емоциите по време на работния ден. Пациентките тук идват не само със здравословните си проблеми, но и с историите, които са ги превърнали в бежанки“, разказва лекарят. Той преглежда по около 30 жени на ден, много от които са преживели сексуално насилие – в родината си или по пътя до остров Лесбос, изминали са дълги разстояния по суша от Африка и Азия и са оцелели в несигурното пътуване по море от турския бряг.

„Никога не можеш да се подготвиш достатъчно добре за това, което ще чуеш и видиш тук, но трябва да знаеш достатъчно, за да избегнеш шока при първоначалния сблъсък с тази действителност“, казва доктор Уртадо, който е черпил от опита на своя колежка от Испания. Вместо да се съсредоточава върху лошите условия в лагера и начина на живот на бежанците на острова, той търси положителните примери. „Тук има хора, които са били щастливи в родината си, имали са всичко там. Изведнъж се е наложило да бягат и практически са останали без нищо. Тук обаче животът продължава – сред бежанците има много инженери, компютърни специалисти, хора, владеещи много езици. Те се опитват да намерят нов път за себе си и е чудесно да ги видиш усмихнати“, разказва лекарят доброволец и добавя: „След като помислиш за това, преставаш да се оплакваш от всевъзможни неща.“

„Днес на преглед дойде жена, която се оказа бременна. Съпругът ѝ чакаше отвън – това се налага, защото кабинетът ни е много малък. Съобщих му новината и той се зарадва много. Каза, че отдавна се опитват да имат дете. Бяха изключително щастливи. Така че… животът продължава дори тук“, споделя д-р Уртадо. Въпреки че много от пациентките му на Лесбос идват от консервативни традиционни общества и религиозни общности, досега никоя не е отказала преглед само защото гинекологът е мъж: „Ако обясниш добре какъв е проблемът и защо се налага някоя процедура, обикновено се съгласяват.“

Доброволчеството не е нещо ново в професионалната среда на доктор Уртадо в Барселона. Много негови колеги са помагали на Rowing Together и на организации с подобна насоченост. „Всички много ме окуражаваха. Директорът на клиниката, в която работя, осигури материали, които да донеса тук. Дойдох с два куфара консумативи, така че нямаше място за много лични вещи в багажа“, усмихва се лекарят.

Доктор Уртадо е доброволец само за две седмици. Много организации имат условия към доброволците да останат поне три месеца, но Rowing Together са по-гъвкави заради специфичната квалификация на техните помощници. „В моя случай и колегите, и шефовете ми се постараха да ми помогнат да замина, но определено трябва да бъде по-лесно да отделяш професионално време за доброволчество. Две седмици може и да не са много, но ако повече хора в нашата гилдия отделят по толкова, организацията ще има списък на чакащи доброволци. В момента не е така, затова се надявам да вдъхновим повече лекари да помагат безвъзмездно като доброволци“, казва доктор Уртадо. По думите му това е много ценно преживяване не само за лекари. „Каквото и да правите, винаги можете да окажете помощ на някого в нужда. Не е необходимо да е тук, може да е в собствения ви град – винаги е важно“, допълва той.

Лиз Хакеборд, доброволка от Холандия © Десислава Микова

Студентката Лиз Хакеборд идва от Холандия, където отделя много от свободното си време за доброволчество в помощ на деца бежанци. Педагог по специалност, тя следва магистърски програми по специална педагогика и клинична психология. „За първата програма интервюирах близо 30 самотни малолетни бежанци – предимно от Сирия и Еритрея, но също и от Ирак, Иран, Афганистан, Судан. Чувала съм всякакви истории. По втората програма изследвам как различни психични проблеми, като психоза и посттравматичен стрес, се проявяват при бежанците. Освен това приятелят ми е от Сирия и знам какво е преживял като бежанец. Дойдох на Лесбос, защото исках да видя със собствените си очи какво се случва. Исках да направя нещо на място, защото у дома се чувствам абсолютно безсилна“, казва Лиз.

По данни на Върховния комисариат за бежанците към ООН, в „Мория“ са настанени около 340 самотни малолетни. „Почти със сигурност това оставя травма за цял живот. Има обаче и деца, които са много силни и гъвкави и успяват да се справят с немислими проблеми“, коментира Лиз.

Срещам я в ресторанта, наречен „У дома за един ден“, където местната двойка Никос и Катерина предлагат безплатна храна за бежанци. За двете седмици, в които е тук, холандката помага за приготвянето на храната, сервирането и почистването на ресторанта, както и за организирането на различни забавления. Това е втората ѝ доброволческа мисия на острова. „Когато се прибрах след първата мисия, си помислих, че никога повече не трябва да се оплаквам от нищо – такова преживяване определено променя светогледа ти. Оттогава няма ден, в който да не мисля за Лесбос – за лагера, за палатките, за хората. Затова знам, че не идвам тук за последен път“, категорична е Лиз.

Куентин, доброволец от Франция © Десислава Микова

Някои доброволци идват за кратко, но остават с години. Куентин е един от координаторите на независимия бежански лагер „Пикпа“, управляван от местни и международни доброволци. Пристига за първи път с идеята да остане шест седмици, а го срещам в края на втората му година на острова.

В родния си град Тулуза е работил за компания за соларни панели и е сътрудничил на благотворителна организация, като приютява в дома си самотни малолетни бежанци, превърнали се в бездомници, след като системата за търсене на убежище ги е изхвърлила. „Когато чух историите на хората и научих как са стигнали дотук, реших да напусна работа и да заявя по-сериозна позиция“, казва младият французин. Избира да бъде доброволец в „Пикпа“ заради независимостта на организацията, която движи лагера. „Не одобрявам принципа на хуманитарната помощ и не исках да бъда част от система, която само слага малко мехлем върху раната, без да стига до същината на проблема“, обяснява Куентин.

Той вече е част от екипа на лагера „Пикпа“ и получава символична заплата, която стига за покриването на основните му разходи. Неговата роля е да координира регулярни срещи между всички, които участват в процедурата по предоставяне на закрила – лекари, юристи, социални работници. „Заедно преценяваме кои са най-уязвимите хора, които спешно трябва да бъдат изведени от „Мория“. В зависимост от капацитета си в момента преценяваме кои случаи можем да поемем“, разказва Куентин, който също придвижва документите и трансферите на хора в „Пикпа“.

Най-важни за преценката му са ресурсите на лагера. „Ако имаме само една медицинска сестра, не бихме могли да поемем случаи на тежки заболявания. Ако в момента нямаме психолог, не можем да приемем човек със суицидни мисли“, уточнява той.

Когато го питам защо го прави, Куентин ме изненадва с отговора, че тази работа облекчава чувството му за вина. „Работя предимно с хора от френскоговорещите държави в Африка. Като гражданин на Франция нося огромна вина за ситуацията, в която се намират – заради колониалната епоха и наследството от нея“, обяснява той. Справя се благодарение на силната подкрепа на екипа на „Пикпа“. „Имаме и щастливи моменти – когато някой получи убежище или се събере със семейството си в Германия например“, допълва младежът.

Тжарда, доброволка от Холандия © Десислава Микова

За доброволчеството няма възраст. Срещам 66-годишната холандка Тжарда след нощната ѝ смяна на североизточния бряг на Лесбос. Тя е от доброволците, които наблюдават морето за идващи лодки, уведомяват властите, за да бъде организирана спасителна операция, преди положението да е станало бедствено, и екип на брега да се насочи към мястото на акостиране със сухи дрехи. „Дойдох тук за първи път през 2016 г. и останах два месеца. Върнах се в Португалия, където живеех по онова време, но бях много неспокойна. Изобщо не разбирах какво правя там. Идвах и се връщах още два пъти, а сега живея тук“, разказва тя. На това място има и екипи, които правят същото, но Тжарда го прави сама, без да е част от по-голяма организация. „Живея толкова близо до морето, че мога да го наблюдавам с бинокъл от градината си“, уточнява тя.

Тжарда има много лична причина да бъде доброволка на Лесбос. „Имаше период от живота ми, в който ми беше изключително трудно, но винаги бях обградена от хора, които ме подкрепяха. Сега и аз искам да направя нещо подобно. Не е кой знае какво, но знам, че трябва да го сторя, защото всичко е толкова нечестно, че често се ядосвам, натъжавам се и се чувствам безсилна. А знам, че човек може да разреши само проблема, пред който е изправен непосредствено. Не мога да променя света, мога да направя само малкото, което е по силите ми“, смята тя.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Младият ирландец Бари Лайсът е страстен фен на футбола и вярва в магията на великата игра. Когато един от най-добрите му приятели и съотборник отива на Лесбос през 2015 г. като доброволец, който спасява хората от лодките край бреговете на острова, се заражда идеята за първия футболен турнир за деца бежанци, който се провежда през септември 2016 г. с участието на над 150 момчета и момичета. „Наехме игрище за турнира и автобуси, с които децата да стигат до него. Подготвихме плакати на гръцки, английски, арабски и фарси. Организирахме доброволци, които да помагат за тренировките и състезанията. Събрахме дарения от бутонки, маратонки, топки, конуси и пренесохме всичко в багажа си“, изрежда Бари, който към онзи момент работи във ФИФА и колегите му правят голяма част от даренията за турнира.

„Имахме и проблеми – децата настояваха да се разделят в отбори по националности и да играят Сирия срещу Ирак. Това изобщо не беше добра идея, защото само задълбочаваше разделенията. Наложихме разделение само по цветовете на екипа и всичко потръгна в добра посока. Когато хората се отдадат на играта, бързо забравят кой откъде идва – все пак футболът е игра с два отбора и съдия, когото никой не харесва“, смее се Бари.

Отборът от общинския бежански лагер „Каратепе Юнайтед“ има свой екип, емблема и дори химн © Football for Refugees

В резултат на тази инициатива в общинския бежански лагер „Каратепе“ е основан футболният отбор „Каратепе Юнайтед“ – с бял екип, собствена емблема и дори песен. В края на турнира той се изправя срещу местния отбор на „Олимпиакос“ и финалът се превръща в голям футболен празник за Лесбос. Година по-късно турнирът се разраства, получава подкрепа и от каталунския ФК „Барселона“.

Този път се включват много повече момичета. „Има една картина, която никога няма да забравя – споделя Бари. – Имаше едно малко момиче с белези от много сериозни изгаряния по лицето и главата. Винаги носеше шапка. Беше прекрасно да го видя да тича и да се радва! Имаше и други деца с белези – от шрапнели и взривове, а това са само видимите белези, които те носят. Затова е безценно да ги видиш да се впуснат в игра и отново да имат нормално детство“, допълва ирландецът.

„Бежанците не са бедни хора, към които трябва да изпитваме съжаление. Има много примери за световноизвестни футболисти, които са били бежанци. Като ирландец не мога да не припомня, че и моят народ е бил принуден да бяга. Всичко това трябва да ни припомня непрекъснато, че бежанците са хора като нас“, смята Бари Лайсът.

Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Личен архив на Лус Кармона

Междувременно от Лесбос пристигат и добри новини – в началото на април Муса получава разрешение да замине за Атина и да се срещне с дъщеря си и внука си – за първи път от четири дълги години.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Десислава Микова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.