Post Syndicated from Антония Апостолова original https://www.toest.bg/kolm-toybin-bez-uyutni-subitiya-bez-lesni-prezhivyavaniya-bez-neosporima-razvruzka/
Световноизвестният ирландски писател Колъм Тойбин идва за пръв път у нас по покана на ICU – българското издателство на книгите му. В навечерието на неговото гостуване излезе и романът му от 2017 г. „Дом на имена“. Срещата на автора с читатели във формат „въпроси и отговори“ и подписване на книги ще се състои на 6 октомври от 16 ч. в книжарница Umberto & Co. На 7 октомври ще се проведе и галавечер с водеща Надежда Московска и с участието на преводачките Бистра Андреева и Елка Виденова. Събитието ще започне в 19 ч. на голямата сцена на Младежкия театър.
Когато не пишете за велики писатели или митологични персонажи, историите Ви следват живота на съвсем обикновени хора, на които се случват съвсем обикновени неща (по Нортръп Фрай). В какво се състои литературното обаяние на обикновеността за Вас?
Знам какво имате предвид под „обикновено“, само че понятието „обикновен“ не означава кой знае какво за мен, когато работя. Често пиша за света на детството и за семейството. Но дори когато не е така, се опитвам да драматизирам сложността и двусмислието, а за това е необходимо да съзра някакво вътрешно богатство в героя си, независимо от житейските и другите обстоятелства около него. Написал съм около дузина романи и без да съм го планирал, се очерта следният модел: един роман е за известен автор или митичен персонаж, а следващият – за някой „най-обикновен“ човек от моя роден град или семейство. Изпитвам облекчение, когато преминавам от едното към другото и обратно.
Двусмислената (да се захвана за тази Ваша дума) концепция за дома бележи голяма част от творчеството Ви. Самият Вие сте живял в редица държави. Стигнахте ли до надеждна дефиниция за „дом“?
За човек на моята възраст домът е там, където са компактдисковете му! Признавам си, че колкото и да е странно, не разсъждавам много върху това, върху концепцията за дом. Когато обаче хвана самолетен полет от някой американски град за Дъблин, знам много добре, че се прибирам у дома. Знам къде и какво е домът. Това е Ирландия. Това е Уексфорд. Това е мястото, откъдето съм.
В „Празното семейство“ пишете: „Всяка събота ходех до Пойнт Рейъс, за да усетя болката по дома.“ Коя емоция за Вас най-автентично изразява принадлежността?
На някои езици – на испански например – е трудно да се преведе самата дума miss [в оригиналния текст Тойбин пише буквално to miss home, „за да ми липсва домът“ – б.а.]. Предполагам, че в изречението, което цитирате, се опитвам да внуша идеята, че това „да ти липсва домът“ е вид фантазия, представление, нещо може би реално, но също така вероятно и изкуствено.
Централен персонаж в много от историите Ви е преобърнатият архетип на майката – понякога проблемно, отчуждено, дестабилизиращо присъствие. Или по-скоро отсъствие – нещо, с което често работите. Сред най-мощните въплъщения на последното е quest-ът, търсенето на майката, в разказа „Дълга зима“…
Пристъпвам към историите една по една. Не следвам някаква определена теория. Не се опитвам да доказвам нищо. Художествената литература се нуждае от разрив, от нарушаване на баланса, от герои, които не се държат по очакван и обичаен за образа си начин. Една любяща майка няма да ми свърши особена работа. Няма какво да я правя. Ами ако майката не е майчински настроена? Ами ако присъствието ѝ е вредно и пагубно? Ами ако именно отсъствието ѝ е онова, което има значение и въздействие? Няма ли да бъде по-интересно? Иначе, що се отнася до „Дълга зима“, написах разказа малко след като майка ми и брат ми починаха и цялата мъка, привнесена в тази история, беше все още съвсем жива и оголена за мен. Не бях я планирал като почти автобиографична, но се получи тъкмо такава.
Подобно на „Одисея“ изобразявате завръщането у дома като много по-голямото изпитание, отколкото напускането му. У Вас и двете могат да се четат, понякога едновременно, като акт на окончателно пристигане, на бягство, на спасение, на поражение…
Обожавам края на „Одисея“. Няма щастливо завръщане. Шеги, ирония, увъртания. Обичам да се завръщам в Ирландия. Но това простичко чувство не трае дълго. То е фалшиво усещане. Изобщо, много ми харесва идеята за измамното, невярното усещане в литературата – то ми допада повече от автентичността или искреността. Предполагам, това, което в крайна сметка се опитвам да кажа, е, че белетристиката трябва да бъде чисто и просто интересна. Без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка.
В какво се състои себепознанието у героите Ви? Тяхната идентичност често е диалектична – нещо, което градят по необходимост след криза, посттравматично, компромисно.
Този въпрос е лесен, или поне отговорът му е такъв. В моите романи героите ми правят нещо, мислят, помнят. Не ме занимава идеята за някаква всеобхватна идентичност, нито дори проблемите на себепознанието. Нямам теория за човешкия характер. Нямам дарба за абстрактно мислене. За мен съществуват единствено и само следващият образ, следващото изречение, следващата сцена. Работата ми се състои в това да създам нещо интересно и истинско. Така че оставям персонажите си да живеят колкото могат. Много често те мълчат за важните неща, а това придава на вътрешния им свят суров и нелицеприятен вид, прави ги неспособни да общуват лесно и директно. Разликата между това, което чувстват, и това, което разкриват, дава огромна енергия на повествованието. Интересувам се от тази раздалеченост. Интересувам се от един герой, най-много двама, на едно място. Интересувам се от личния интимен живот – какъв е, как се усеща; от вътрешния свят.
Заговаряйки за интимността, със сигурност сте казал достатъчно за това какво е да се пише за гей сексуалността в един, поне доскоро, репресивен социално-културен контекст като ирландския (и българския, уви). И по-важното – за автоцензурата, преодолявана по пътя към тези Ваши сурови, неподправени, натуралистични описания на секса между мъже.
Понякога е важно да не се пишат графични сексуални сцени. Няма закон, който да казва, че трябва. Но понякога начинът, по който героите правят секс, е съществен за историята. Предполагам, че има няколко правила: без метафори, без сравнения, без завоалиран или натруфен стил. Просто кажете какво са направили персонажите, не как са се чувствали. Впрочем точно днес получих имейл от хетеросексуален приятел, който реагира на интимните гей сцени в новия ми роман (The Bridge). Та той пише, че се е почувствал възбуден от описанията. Това ми се стори хубаво. Една от секс сцените в тази книга е в затвор, та имах добро основание да я направя графична – важен беше начинът на правене на любов, конкретните физически действия.
В творчеството Ви любовта често се явява форма на задължение – преплетена с неизбежност, с наложителност, с премълчаване. Има ли изобщо нещо лесно и освобождаващо в нея?
Може би, но то не върши работа в един роман. Иначе, в разказите се опитвам да работя по ръба на това, което може да бъде изречено, и онова, което трябва да остане неизказано. Кимването е важно, смръщването, въздишката, полуизказаното, необлечената в слово мисъл, внезапното изтърсване на нещо.
В последния си издаден на български роман „Дом на имена“ ни давате гледните точки на Клитемнестра и децата ѝ Електра и Орест, но не и на Агамемнон. (Интересно, че той бе лишен от лице и почти от глас и в „Одисея“ на Нолан). Вашият специфичен поглед върху тази архетипна история?
Първоначално исках да работя с това, което бих нарекъл „стакато в първо лице“: гласовете на жените – Клитемнестра и нейната дъщеря. Но впоследствие бях очарован от историята на Орест, от неговата срамежливост, от неговото отсъствие, от неговата сдържаност. Нямах никакъв интерес към гласа на Агамемнон [който бива убит от съпругата си, след като принася в жертва дъщеря им Ифигения – б.а.], към мотивите му или към неговата версия за случилото се. Накрая поставих именно Орест в центъра на историята.
Всеки акт на насилие там води не до развръзка, а до отварянето на нов цикъл от болка.
Да, всяко убийство следваше като вид възмездие. В един момент, когато пишех за насилието в Северна Ирландия, забелязах тази спирала – убийства тип „око за око“, убийства за отмъщение. Именно това беше в съзнанието ми.
Намираме се на прага на настъпващата ера на изкуствения интелект. Когато един ден ИИ овладее писането, кой недостатък на създадената от човека литература би Ви липсвал най-много?
Знанието, че си се провалил. Самата концепция за провал.